Денят на змията

5.

23 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Сънят на Майкъл Гейбриъл се превърна в кошмар и го отведе в миналото.

Той отново е единайсетгодишен и се намира в Перу. Гледа през прозореца на стаята си към заспалото село Индженио и слуша сподавените гласове, идващи от съседната стая. Баща му разговаря на испански с лекаря и ридае.

Вратата се отваря.

— Майкъл, моля те, ела.

Мик долавя парливия мирис на болест — мокри от пот чаршафи, шишета с глюкоза, повръщано, болка и човешки терзания.

Майка му лежи в леглото. Лицето й е безизразно, а очите — хлътнали. Тя го поглежда и едва-едва стиска ръката му.

— Майкъл, лекарят ще те научи как да даваш лекарствата на майка ти. Много е важно да внимаваш и да го правиш както трябва.

Белокосият лекар го поглежда.

— Малък е, сеньор…

— Покажи му.

Лекарят дръпва чаршафа. От превързаното дясно рамо на майка му се подава тръбичка.

Мик се уплашва.

— Татко, моля те, не мога…

— Вече не можем да си позволим да плащаме на медицинска сестра. Пък и трябва да довърша работата си в Наска. Говорихме за това, сине. Можеш да го направиш. Ще си бъда вкъщи всяка вечер. А сега, съсредоточи се върху онова, което ще ти покаже лекарят.

Мик застава до леглото и гледа, докато лекарят напълва спринцовката с морфин. Той запомня дозата, а после, когато иглата се забива в тръбичката, а майка му избелва очи, стомахът му се свива…

— Не! Не! Не!

Виковете на Майкъл Гейбриъл събудиха всички пациенти в съседните стаи.

Някъде в Космоса

Космическата сонда „Плутон Експрес“ се движеше в пространството на осем години, десет месеца и тринайсет дни от родната си планета и само на петдесет и осем дни и единайсет часа от местоназначението си — планетата Плутон и луната й Харон. Научноизследователската станция приличаше на високотехнологична сателитна чиния и предаваше към Земята некодиран сигнал със силно усилваща антена, дълга метър и половина.

Неочаквано, със скоростта на светлината, в пространството се взриви огромен океан от радиоенергия. Долният край на хипервълновия импулс окъпа сателита в емисия с високи децибели. За една наносекунда телекомуникационната система и монолитните микровълнови интегрални вериги бяха изпепелени.

НАСА:

Център за космически комуникации

14:06 ч.

Джонатан Лънайн, шеф на научния екип „Плутон Експрес“, се бе подпрял на командния пулт и слушаше с половин ухо доктор Джереми Армънтраут, който говореше на новите членове на наземния екип.

— Космическата сонда „Плутон Експрес“ има силно усилваща сигналите антена, непрекъснато излъчваща един от три възможни тона — всичко е наред, информацията е готова за изпращане на Земята или има сериозен проблем, на който незабавно трябва да бъде обърнато внимание. През последните осем години сигналите се слушат от…

Лънайн потисна прозявката си. Трите поредни смени от осемнайсет часа му се бяха отразили и той с нетърпение очакваше почивните дни. Още час и щеше да подремне в стаята за инструктаж. На другия ден щяха да играят „Редскинс“ и „Игълс“. Мачът сигурно щеше да е хубав.

— Джонатан, би ли дошъл, ако обичаш — каза техникът, който стоеше до командния си пулт. На челото му бяха избили капки пот. Операторите от двете му страни трескаво работеха.

— Какво има?

— Загубихме връзка с космическата сонда.

— Слънчев вятър?

— Не. Уредите показват мощен електрически заряд, който въздейства върху цялата комуникационна система и двата компютъра на борда на станцията. Сензорите, електрониката — нищо не работи. Наредих да направят пълен анализ на системата, но един господ знае какъв е ефектът върху траекторията на сондата.

Лънайн направи знак на доктор Армънтраут да се присъедини към тях.

— Контролът на полета е загубил връзка със сондата.

— А резервните системи?

— Нищо не работи.

— По дяволите! — Армънтраут потърка слепоочията си. — Приоритетът, разбира се, е да установим контакта. Освен това трябва да намерим сондата и да продължим да я следим, преди да е минало твърде много време и да я изгубим в космоса.

— Имаш ли предложения?

— Спомняш ли си лятото на 1998 година, когато за около месец загубихме контакт със СОХО? Успяхме да я намерим, като излъчвахме радиосигнали от Аресибо и после засякохме отразения сигнал, използвайки сателитната чиния на НАСА в Калифорния.

— Ще се свържа с Аресибо.

Национален център по астрономия и изследване на йоносферата, Аресибо, Пуерто Рико

— Разбрах, Джонатан. — Робърт Паскуале, оперативният директор на Аресибо, затвори телефона, издуха за стотен път носа си и позвъни на пейджъра на асистента си. — Артър, моля те, ела тук.

Астрофизикът Артър Кравиц влезе в кабинета на директора.

— Господи, Боб, изглеждаш ужасно.

— Това е от проклетия ми синузит. Днес е първият ден на есента, а главата ми вече ще се пръсне от болка. Руските астрономи приключиха ли с голямата сателитна чиния?

— Преди десетина минути. Какво става?

— Току-що получих спешно обаждане от НАСА. Изглежда, са изгубили връзка с „Плутон Експрес“ и искат да я намерим. В момента записват на компютъра ти последните известни координати на сондата и искат да използваме голямата чиния, за да изпратим радиосигнали в космоса. Ако ни провърви, ще засечем отразения сигнал, който НАСА ще може да улови с голямата си чиния в Голдстоун.

— Добре. А ИИРС? Знаеш, че Кени Уонг ще иска да слуша, използвайки приемниците на ИИРБРИП. Дали ще бъде проблем, ако…

— Не ми пука, Артър. Щом хлапето иска да пропилее живота си в очакване извънземните да се обадят, все ми е едно. Ако ти трябвам, ще бъда в кабинета си.

Когато решиха да направят най-мощния радиотелескоп на света, учените в колежа по инженерство Корнел години наред търсиха място, което представлява природна геологическа котловина с приблизителните размери на гигантска рефлекторна паница. Мястото трябваше да е под юрисдикцията на Съединените щати и тъй като чинията нямаше да се движи, да е колкото е възможно по-близо до екватора, така че луната и планетите да са точно отгоре. Издирването ги доведе до варовиковата карстова планинска верига в северната част на Пуерто Рико — изолиран район с дълбоки долини, обградени от високи хълмове, които щяха да предпазват телескопа от странични радиосмущения.

Завършен през 1963-та и усъвършенстван през 1974-та, 1997-а и 2010-а година, телескопът в Аресибо приличаше на огромна извънземна постройка от бетон и стомана. Чинията с диаметър триста метра, направена от четирийсет хиляди перфорирани алуминиеви плоскости, бе обърната с вдлъбнатата част нагоре и изпълваше цялата карстова долина с форма на вулканичен кратер, досущ гигантска купа за салата, дълбока петдесет метра. На сто и трийсет метра над центъра се извисяваше азимутното рамо на телескопа и втора, и трета чиния. Шестстотинтонната мрежа се крепеше на дванайсет кабела, закачени на три огромни кули с форма на обелиски и многобройни блокове, разположени по периметъра на долината.

На склона на хълма бе построена лаборатория — многоетажна бетонна конструкция, където се намираха компютрите и техническото оборудване. До лабораторията имаше четириетажна жилищна сграда с апартаменти за персонала, трапезария, библиотека, басейн и тенискорт.

Гигантският телескоп в Аресибо бе предназначен за употреба в четири области. Радиоастрономите го използваха, за да анализират природната радиоенергия, излъчвана от галактики, пулсари и други небесни тела, намиращи се на милиони светлинни години. Радарните астрономи идваха в Аресибо, за да улавят мощни лъчи радиоенергия от обекти в Слънчевата система, а после записваха и изследваха ехото. А учените, изучаващи атмосферата, използваха телескопа, за да изучават йоносферата на Земята, анализирайки динамичното й взаимодействие с планетата.

Последната научна област включваше програмата ИИРС или „Издирване на извънземни разумни същества“. Целта й беше да търси интелигентен живот в космоса, прилагайки двустранен подход. Първият беше да изпраща радиосигнали в пространството с надеждата, че един ден някой интелигентен вид ще получи посланието ни за мир. Вторият подход се състоеше в приемане на радиовълни от космоса в опит да се различи интелигентна схема, която да докаже, че хората не са сами във вселената.

Астрономите смятаха, че ловът на радиосигнали от безкрайния Космос е все едно да търсиш игла в копа сено. За да улеснят издирването, професор Франк Дрейк и колегите му от проекта „Озма“, създателите на ИИРС, стигнаха до извода, че интелигентният живот, съществуващ в космоса, трябва да е свързан с водата. Астрономите изградиха хипотезата, че извънземният разум би трябвало да излъчва сигнали с честота 1.42 гигахерца — точката в електромагнитния спектър, в която от водорода се освобождава енергия. Дрейк нарече района Извора и оттогава мястото се превърна в ловно поле за междузвездни радиосигнали.

Проектът ИИРС включваше спомагателната програма ИИРБРИП или „Издирване на извънземни радиоемисии от близки, развити интелигентни популации“. Тъй като телескопът беше зает през повечето време и използването му беше скъпо, екипът на ИИРС просто прикрепяше приемниците си към огромната чиния по време на всички наблюдения. Главното препятствие пред учените от ИИРС беше, че нямаха право на мнение какво да слушат. Домакинът избираше мишените им.

Кени Уонг стоеше на железобетонната площадка за наблюдение пред огромните прозорци на лабораторията. Недоволният стажант от Принстън се бе облегнал на предпазните перила и се бе вторачил в плетеницата от метал и кабели, висящи над центъра на голямата чиния.

„Шибаната НАСА! Не стига, че намалиха финансирането ни, а сега искат времето на телескопа, за да търсят проклетата си сонда…“ — мислеше той.

— Хей, Кени…

„Прикрепянето на приемници е просто загуба на време, дори ако не бяхме в Извора. По-добре да отида на плажа — и без това тук не правя нищо…“

— Кени, ела тук! Заболя ме главата, от апаратурата ти.

— Какво?

Уонг се втурна в лабораторията. Пулсът му се учести, когато до слуха му достигна звук, какъвто не бе чувал никога.

— Проклетият ти компютър пиука така от пет минути. — Артър Кравиц го погледна гневно. — Изключи го, защото ме побърква.

Кени мина покрай него и бързо написа командите, активиращи търсенето и идентификационната програма на компютъра. Програмата ИИРБРИП анализираше едновременно 168 милиона честотни канали на всеки 1.7 секунди.

— Боже господи!…

Кени хукна към спектралния анализатор. Сърцето му биеше като обезумяло. Той се увери, че аналоговият сигнал се записва и форматира в дигитален.

— Господи! Това е истински сигнал, по дяволите! Мамка му, Артър, трябва да се обадя на някого да потвърди сигнала, преди да сме го изгубили.

Артър се засмя истерично.

— Кени, това е сондата „Плутон“. НАСА сигурно я е намерила.

— Какво? По дяволите! — Кени се отпусна на стола. — Господи, за секунда…

— За секунда приличаше на смахнат. Успокой се, а аз ще се свържа с НАСА за потвърждение.

— Добре.

Физикът натисна клавиша за директна видеовръзка с НАСА. На монитора се появи лицето на доктор Армънтраут.

— Артър, радвам се, че те виждам. Благодаря, че ни помагате.

— Няма за какво. Виждам, че вече сте възобновили връзката с космическата сонда „Плутон“.

— Не. Сондата мълчи. Какво те кара да мислиш, че сме я засекли?

Кени се втурна към монитора.

— НАСА, тук е Кени Уонг от ИИРС. Уловихме радиосигнали от космоса. Помислихме, че са от сондата.

— Не идват от нас. Не забравяйте, че сондата „Плутон“ използва некодиран носител и може да се намесят много пакостници. Каква е честотата на сигнала?

— Чакай малко. — Кени се върна при компютъра си и написа поредица от команди. — 4320 мегахерца. По дяволите, Артър, този микровълнов обхват е твърде висок, за да бъде излъчван от базирани на Земята телекомуникации или дори от геосинхронен сателит. Чакай, ще пуснем сигнала през високоговорителя, за да го чуваме.

— Чакай, Кени…

От тонколоните се разнесе пронизителен, писклив звук. Силата му строши очилата на Артър. Стъклата на прозорците изтракаха.

Кени издърпа кабела и потърка кънтящите си уши.

Артър се вторачи в стъклата в ръцете си.

— Невероятно! Каква е силата на сигнала? Откъде идва?

— Опитвам се да установя източника, но силата е извън обхвата ми. Става дума за ясен и чист сигнал, около хиляди пъти по-силен от всичко, което сме излъчвали от Аресибо. — По гърба на Кени полазиха хладни тръпки. — По дяволите, Артър, това е…

— Успокой се. Първо потвърди сигнала. Започни с астрономическата обсерватория в Ню Мексико. Аз ще се свържа с Охайо…

— Артър…

Кравиц се обърна към монитора на видеовръзката.

— Кажи, Джереми.

— Артър, току-що потвърдихме сигнала.

— Потвърдили сте го… — Главата на Кравиц се замая. — Установихте ли източника?

— Още работим по въпроса. Има много силни смущения заради…

— Артър, имам хипотетична траектория! — Развълнуван, Кени скочи от стола. — Сигналът се излъчва от съзвездието Орион, някъде от пояса му.

Чичен Ица

Полуостров Юкатан

16:00 ч.

Чичен Ица, древният град на маите, разположен в низините на полуостров Юкатан, е едно от великите чудеса на света. На това място в джунглата има неколкостотин постройки на дванайсет хиляди години. Някои от храмовете и светилищата имат най-сложните релефи в цяла Централна Америка.

Градът е построен през 435 г.сл.Хр. Бил е изоставен за известно време, после го открива племето ица, което говори езика на маите и живее там до края на VIII век, когато толтеките мигрират на изток от Теотихуакан. Под наставленията и ръководството на великия учител Кукулкан двете култури се смесват и градът процъфтява и става религиозен, церемониален и културен център. След смъртта на Кукулкан през XI век Чичен Ица запада. Жителите му обедняват и мизерията и отчаянието ги довеждат до практикуването на сатанински форми на човешки жертвоприношения. През XVI век остатъците от тази култура бързо се предават на испанската власт.

Доминиращата постройка в Чичен Ица безспорно е великолепната пирамида на Кукулкан. Наречена от испанците „Ел Кастильо“, тази висока пирамида на девет тераси се извисява на трийсет метра над земята.

Кукулкан е нещо повече от пирамида. Това е календар от камък. На всяка от четирите страни има деветдесет и едно стъпала. Заедно с площадките, общият им брой е 365 — колкото са дните в годината.

За археолозите и учените кървавочервената пирамида остава загадка, защото проектирането й показва изумителни познания по астрономия и математика, съперничещи на съвременните. Пирамидата е обърната така, че два пъти в годината, в деня на пролетното и есенното равноденствие, по северната фасада започват да пълзят странни сенки. Когато в късна есен слънцето залязва, надолу по стъпалата започва да пълзи огромна сянка на змийско тяло, докато се срещне със скулптурата на главата си, намираща се в основата на пирамидата. През пролетта сянката слиза по фасадата, а през есента се изкачва.

На върха на пирамидата има четиристенен храм, първоначално използван за култови ритуали, а по-късно, след смъртта на Кукулкан, за човешки жертвоприношения. Вероятно построена през 830 г.сл.Хр., пирамидата е изградена върху много по-стара постройка, до чиито останки може да се стигне само през вход в северната стена. Тесният тунел води към стръмно стълбище. Варовиковите стъпала са хлъзгави от влагата. Долу има две тесни вътрешни помещения. В първото се намира полулегналата фигура на Чак Муул — статуя от времето на маите, която крепи церемониално блюдо, където са слагали сърцата на принесените в жертва хора. Във второто помещение има трон, на който седи червен ягуар със зелени очи.

Брент Накамура се вторачи в морето от изнемогващи от горещината тела в екрана на видеокамерата си. „Господи, тук има поне сто хиляди души. Ще чакам часове.“

Той отново насочи камерата към северната фасада и я фокусира върху опашката на змията, която продължаваше двеста и две минутното си пътешествие нагоре по варовиковата стена на пирамидата на възраст хиляда и двеста години.

Във влажния въздух се разнасяше парливата миризма на човешка пот. Накамура засне двойка канадци, които се караха с пазачите на парка, после изключи камерата, защото един германски турист и семейството му го блъснаха, за да минат покрай него.

Той погледна часовника си и реши, че е най-добре да заснеме свещения жертвен кладенец „сеноте“, докато още има светлина, и тръгна по пътеката, вървяща успоредно на северната стена на храмовата пирамида на Кукулкан. Това беше единственият начин да мине напряко през джунглата, за да отиде до жертвения кладенец на маите.

След пет минути стигна до широката шейсет метра яма, където бяха принасяни в жертва хиляди девственици, и погледна надолу. Тъмната, засипана от векове с тиня, камъни и мръсотия, бълбукаща кална дупка на дълбочина двайсет метра вонеше на застояло.

Далечен тътен го накара да вдигне глава към небето.

„Странно — помисли той. — Няма облаци. Може да е реактивен самолет.“

Звукът се засили. Туристите се заспоглеждаха неспокойно. Една от жените изпищя.

Накамура погледна в жертвения кладенец и видя, че по повърхността на водата се разпространяват кръгове.

„Мамка му! Земетресение!“

Ухили се от вълнение и насочи камерата към отвора на ямата. Бе преживял голямото земетресение в Сан Франциско през 2005 и няколко труса нямаше да го уплашат.

Тълпата се разпръсна. Едни хукнаха към изхода на паркинга, други започнаха да пищят, когато земята под краката им се разтресе.

Усмивката на Накамура замръзна.

В ямата се развихри водовъртеж.

И в същия миг трусовете спряха така внезапно, както бяха започнали.

Плажът „Холивуд“, Флорида

Синагогата беше препълнена, защото днес беше Йом Кипур — най-свещеният ден в еврейския календар.

Доминик седеше между Едит и Из Акслър. Равинът Стайнберг стоеше на амвона и слушаше ангелския глас на послушника си, който пееше молитва пред насъбралото се множество.

Доминик беше гладна, защото бе постила двайсет и четири часа, откакто започна Денят на изкуплението. Освен това очакваше менструацията си. Вероятно затова беше неспокойна и не можеше да се съсредоточи. Мислите й непрекъснато се връщаха към Майкъл Гейбриъл.

Равинът отново започна:

— На Йом Кипур ние разсъждаваме. Кой да живее заради другите? Кой, умирайки, ще завещае наследството на живота? Кой ще изгори в пламъците на алчността? Кой ще се удави във водите на отчаянието? Чий глад ще бъде за добро? Кой ще жадува за справедливост и правота? Кой ще се измъчва от страх за света? Кой ще се задуши поради липса на приятели? Кой ще почива в края на деня? Кой ще се мята неспокойно в леглото на болката?

Тя си представи как Мик лежи в килията си. „Престани…“

— Чий език ще бъде нанасящ удар меч? Чии думи ще допринесат за мира? Кой ще се осмели да тръгне да търси истината? Кой ще бъде заключен в затвора на душата си?

Доминик си представи как Мик крачи в двора, докато слънцето в деня на равноденствието залязва.

— Треперейки и обзети от страх, ангелите заявяват: „Това е Денят на Страшния съд! Всички, които живеят на тази земя, ще бъдат съдени“.

По лицето й започнаха да се стичат горещи сълзи. Смутена, тя стана и забърза към изхода на синагогата.