Денят на змията

19.

4 декември 2012 г.

На борда на американския ракетоносач „Бун“

Мексиканският залив

Държавният секретар Пиер Борджия слезе от хеликоптера. Посрещна го капитан Едмънд Лус.

— Добро утро, господин държавен секретар. Как пътувахте?

— Лошо. Пристигна ли директорът на психиатричната клиника в Маями?

— Да, преди двайсетина минути. Чака ви в стаята за инструктаж.

— Какви са последните новини за Гейбриъл?

— Още не сме сигурни как е могъл да избяга от карцера. Ключалката е пипана, но не е счупена. Предполагаме, че някой го е освободил.

— Жената ли?

— Не, сър. Тя има мозъчно сътресение и е в безсъзнание в лазарета. Правим разследване.

— И как е успял да слезе от кораба?

— Вероятно се е качил на някой от спасителните хеликоптери. Те кацаха и излитаха през целия ден.

Борджия го изгледа студено.

— Надявам се, че не управлявате кораба така, както пазите затворниците на борда, капитане.

Лус отвърна на погледа му.

— Не съм управител на агенция за детегледачи, господин държавен секретар. Сериозно се съмнявам, че някой от хората ми би рискувал бъдещето си, за да освободи някакъв откачен.

— Кой друг може да го е направил?

— Не знам. На борда има екипи от учени. Всеки ден пристигат нови хора. Може да е бил някой от тях или дори човек от придружителите на вицепрезидента.

Борджия повдигна вежди в недоумение.

— Както вече казах, правим пълно разследване. Освен това вдигнахме по тревога мексиканската полиция.

— Няма да го намерят. Гейбриъл има твърде много приятели в Юкатан. А жената? Какво знае тя за извънземния обект?

— Единственото, което си спомня, е, че миниподводницата била засмукана в тунел. Един от геолозите ни я убеди, че подводницата е била повлечена от течението на лавата на задрямал подземен вулкан, който се е активирал. — Лус се усмихна. — Той обясни, че светлината идва от подземен поток от лава, който се вижда през дупката в морското дъно. Дори й показа няколко монтирани инфрачервени сателитни снимки на водовъртежа под морското дъно. Тя повярва, че това е причината за потъването на яхтата на баща й и е убило него и двамата му приятели.

— Къде е сега?

— В лазарета.

— Дайте ми няколко минути да говоря насаме с директора на психиатричната клиника, а после я доведете. Докато разговаряме с нея, пришийте това в дрехите й. — Борджия даде на Лус малко устройство с размерите на батерия за часовник.

— Проследяващо устройство?

— Подарък от Агенцията за национална сигурност, А, и преди да я доведете при мен, й сложете белезници.

Двама въоръжени моряци поведоха окованата в белезници и изнервена Доминик Васкес по тесните коридори и после надолу по стъпалата към каютата с надпис „Стая за инструктаж“. Единият от пазачите потропа, отвори вратата и въведе Доминик вътре.

— Господи… — промълви тя.

Антъни Фолета вдигна глава и се усмихна.

— Влезте, стажант Васкес. — В сериозния му глас прозвуча нотка на бащинска загриженост. — Господин държавен секретар, наистина ли са необходими белезници?

Едноокият мъж затвори вратата и седна срещу Фолета.

— Боя се, че са необходими, доктор Фолета. Госпожица Васкес е съучастник на опасен престъпник. — Борджия й направи знак да седне. — Знаете кой съм, нали?

— Пиер Борджия. Казаха ми, че ще дойдете тук преди три дни.

— Да, но в Австралия възникна проблем, който беше по-важен.

— И сте дошли да ме арестувате?

— Това зависи само от вас.

— Не искаме теб, Доминик, а Мик — каза Фолета. — Знаеш къде е той, нали?

— Откъде бих могла да знам? Мик избяга, докато бях в безсъзнание.

— Тя е много красива, нали, докторе? — Погледът на Борджия я накара да се изпоти. — Нищо чудно, че Мик ви е харесал. Кажете ми, госпожице Васкес, какво ви накара да му помогнете да избяга от клиниката?

Фолета се намеси преди Доминик да отговори.

— Тя беше объркана, господин държавен секретар. Знаете какъв може да бъде Гейбриъл. Той се възползва от травмата в детството на Доминик, за да я убеди да му помогне да избяга.

— Не е точно така — възрази Доминик. Беше й трудно да се съсредоточи заради проницателния поглед на Борджия. — Мик знаеше, че в Мексиканския залив има нещо. И за космическия радиосигнал…

Фолета сложи изпотената си длан върху ръката й.

— Стажант, трябва да погледнеш реалността. Мик Гейбриъл те използва. Той планира бягството си от момента, в който те видя.

— Не, не вярвам, че…

— Може би не искате да повярвате — прекъсна я Борджия. — Но е факт, че баща ви още щеше да е жив, ако Мик не ви бе убедил да му помогнете.

Очите на Доминик се замъглиха от сълзи.

Борджия извади папка от дипломатическото си куфарче и я отвори.

— Изидор Акслър, жител на остров Санибел. Сигурно има дълъг списък от научни заслуги. Той не беше истинският ви баща, нали?

— Из беше единственият баща, когото съм познавала.

Борджия продължи да прелиства папката.

— Аха, ето. Едит Акслър. Знаете ли, че се запознах с нея? Очарователна жена.

Доминик настръхна.

— Срещнали сте се с Едит?

— За достатъчно дълго, за да наредя да я арестуват.

Думите му накараха Доминик да скочи.

— Едит не участва в бягството на Мик! Аз организирах всичко…

— Самопризнанията ви не ме интересуват, госпожице Васкес. Искам Майкъл Гейбриъл. Ако не го получа, ще затворя вас и майка ви за дълго. Разбира се, за Едит затворничеството може да не е толкова дълго. Тя е възрастна, пък и смъртта на съпруга й очевидно й е повлияла зле.

Сърцето на Доминик започна да бие като обезумяло.

— Казах ви, че не знам къде е Мик.

— Щом казвате. — Борджия стана и тръгна към вратата.

— Чакайте. Позволете ми да говоря с нея — каза Фолета. — Дайте ни няколко минути.

Борджия погледна часовника си и каза:

— Пет.

И излезе.

Доминик трепереше, сълзите й капеха върху покривката.

— Защо се случва всичко това?

Фолета погали косите й и утешително прошепна:

— Доминик, Борджия не иска да затвори теб и майка ти. Той се страхува.

Тя вдигна глава.

— От какво?

— От Мик. Борджия знае, че Мик иска да му отмъсти и че няма да се спре пред нищо, за да го убие.

— Мик не е такъв…

— Грешиш. Борджия го познава много по-добре от нас. Историята между тях е стара. Знаеш ли, че Борджия е бил сгоден за майката на Мик? Джулиъс Гейбриъл е откраднал бъдещата му невеста в навечерието на сватбата. Омразата между двете семейства е силна.

— Мик не се интересува от отмъщение, а по-скоро е загрижен за предсказанието на маите за Деня на Страшния съд.

— Мик е умен. Той няма да каже на никого какъв е истинският му мотив. Предполагам, че се крие в Юкатан. Семейството му има там много приятели, които може да му помогнат. Известно време ще се крие, после пак ще нападне Борджия, вероятно на някоя от публичните му появи. Помисли, Доминик. Наистина ли смяташ, че държавният секретар на Съединените щати ще дойде чак тук да разговаря с теб, ако не е уплашен? След няколко години той ще се кандидатира за президент. И не иска някакъв болен от параноидна шизофрения пациент с висок коефициент на интелигентност да крои планове да го убие.

Доминик избърса сълзите си. „Вярно ли е? Наистина ли Мик е използвал апокалиптичните изследвания на родителите си, за да ме убеди да му помогна да избяга?“

— Да кажем, че ви вярвам. Какво мислите, че трябва да направя?

Очите на Фолета блеснаха.

— Нека да ти помогна, като сключа сделка с Борджия. Пълен имунитет за теб и за майка ти, ако заведеш властите при Мик.

— Последния път, когато сключих сделка с вас, вие ме излъгахте. Изобщо нямахте намерение да изготвите психологична оценка на Мик, нито да го лекувате. Защо да ви вярвам сега?

— Не излъгах! Още не ми бяха дали официално работата в Тампа и всеки, който твърди противното, е лъжец! — Фолета стана, избърса потта от челото си и прокара пръсти през прошарените си коси. Лицето му беше почти мораво. — Доминик, дошъл съм тук, за да ти помогна. Ако не искаш помощта ми, ще трябва да си намериш добър адвокат.

— Искам помощта ви, докторе, но не знам дали мога да ви вярвам.

— Имунитетът ще бъде уреден от Борджия, не от мен. Аз ти предлагам предишния живот.

— Какво имате предвид?

— Говорих с доктор Оуен. Предлагам ти да стажуваш в новата клиника в Тампа, близо до дома на майка ти. Ще оглавиш екипа, който ще лекува Мик, а щом се дипломираш, ще те назнача на постоянно място.

Тя почти се просълзи от облекчение.

— Защо правите това?

— Защото не трябваше да ти възлагам задачата да се грижиш за Мик. Един ден ти ще станеш добър психиатър, но не беше готова за пациент, който умее да манипулира толкова убедително като Майкъл Гейбриъл. Смъртта на баща ти, страданията, които преживя семейството ти — за всичко съм виновен аз. Не трябваше да рискувам. Видях в теб силна личност, идеално попълнение на персонала ми, но прибързах с професионалното ти развитие. Съжалявам, Доминик. Дай ми шанс да се реванширам.

Фолета протегна дебелата си длан.

Доминик дълго я гледа, после я стисна.

6 декември 2012 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Вицепрезидентът Чейни вдигна поглед от доклада и поздрави членовете на Съвета по националната сигурност, които започнаха да влизат един по един в ситуационния център на Белия дом и да заемат местата си около овалната маса. Последваха ги петима-шестима военни и научни съветници.

Когато президентът влезе, Инис затвори папката. Зад президента вървеше държавният секретар. Борджия мина покрай стола на Чейни и каза:

— Трябва да поговорим.

— Ще започваме ли, господин държавен секретар?

— Да, господин президент. — Борджия седна на мястото си и обезпокоено погледна Чейни.

Президентът Малър потърка кървясалите си очи, после започна да чете факс.

— Днес следобед Съветът за сигурност на Обединените нации ще направи изявление, осъждащо експеримента с новото поколение оръжие с чист ядрен синтез като противоречащ на действащия мораториум върху опитите с ядрени оръжия и на глобалното ядрено разоръжаване. Съветът настоява за незабавна ратификация на ново решение за прекратяване на разработването на технологии с чист ядрен синтез.

Малър показа доклад с гриф „кафяво“ — кодова дума, употребявана за класифициране на информация над „Строго секретно“.

— Предполагам, че всички сте чели документа. Помолих автора, доктор Брай Рудхоф, директор на Националния институт по експлозиви в Ливърмор, Калифорния, да се присъедини към нас тази сутрин, защото съм сигурен, че всички имаме въпроси, които се нуждаят от отговор. Докторе?

Доктор Рудхоф беше на петдесет и няколко години, висок мъж с прошарени коси и слънчев загар.

— Господин президент, госпожи и господа, искам да започна, като заявя категорично, че Съединените щати не детонираха оръжието, основаващо се на чист синтез.

— Докторе, ще ви попитам нещо, но искам да знаете, че отправям въпроса си към всеки в тази зала — каза Инис Чейни. — Защо Съединените щати изобщо участват в тази проклета самоубийствена научноизследователска дейност?

Погледът на доктор Рудхоф обходи присъстващите.

— Сър, аз… съм само директорът на проекта. Не е моя работа да определям политиката в Съединените щати. Федералното правителство през деветдесетте години на двайсети век създаде и финансира лабораториите, за да се занимават с чист термоядрен синтез, а военните упражниха натиска да бъдат направени бомби и…

— Хайде да не свеждаме въпроса до обвинения, господин вицепрезидент — обади се генерал Фекондо. — Реалността на ситуацията е, че други, чужди страни разработват технологията, а това ни задължава да сторим същото. В комплекса „Лазер Мегажол“ в Бордо, Франция, правят експерименти с чист термоядрен синтез от 1998 година. Британците и японците работят от години върху това ново поколение оръжие. Всяка една от тези страни би могла да е направила експеримента.

Чейни се обърна към генерала.

— Тогава защо останалият свят, включително учени от нашата страна, изглежда, мислят, че ние сме отговорни за експлозията в Австралия?

— Защото всички от научната общност смятат, че сме най-напредналите в тази област — отговори доктор Рудхоф. — Институтът по електронно инженерство наскоро публикува доклад, според който на Съединените щати им остават две години до полеви експеримент с новото поколение оръжие.

— Имат ли право?

— Инис…

— Съжалявам, господин президент, но искам да знам.

— Господин вицепрезидент, моментът не е подходящ…

Чейни не обърна внимание на Малър. Очите му бяха приковани в Рудхоф.

— Колко близо сме, докторе?

Рудхоф отмести поглед от него.

— Остава ни година и два месеца.

Присъстващите заговориха едновременно. На лицето на президента се изписа гняв и Борджия се подсмихна. „Точно така, Чейни, продължавай да клатиш лодката.“

Инис уморено въздъхна. Вече не се бореше с вятърни мелници, а с глобално безумие.

Президентът Малър удари с длан по масата, за да възстанови реда в залата.

— Достатъчно! Господин Чейни, сега не е нито времето, нито мястото да започваме дебат за политиката на президентството или на предшествениците ми. Реалността на ситуацията е, че друго правителство е взривило оръжието. Искам да знам кой го е направил и дали моментът на експлозията е подбран и има нещо общо с усилената военна подготовка на Иран в Ормузкия проток.

Директорът на ЦРУ Патрик Хърли отговори пръв.

— Сър, може да са руснаците. Изследванията върху чистия ядрен синтез, извършени в Лос Аламос, бяха съвместни американско-руски експерименти.

Доктор Рудхоф поклати глава.

— Не, не съм съгласен. Руснаците се отказаха, когато икономиката им рухна. Трябва да са били французите.

Генерал Майк Костоло, комендант на военноморския корпус, вдигна ръка.

— Доктор Рудхоф, от онова, което прочетох, новото поколение оръжия съдържат минимално количество радиация. Така ли е?

— Да, сър.

— За какво намеквате, генерале? — попита Дик Прзистас.

Костоло се обърна към министъра на отбраната.

— Една от причините, поради които Министерството на отбраната настоя за разработването на тези оръжия, е, защото знаехме, че Русия и Китай снабдяват Иран с ядрени оръжия. Ако в Персийския залив избухне ядрена война, чистият термоядрен синтез не само ще осигури тактическо предимство на собственика си, но и липсата на радиация ще позволи на потока от петрол да тече безпрепятствено. Според мен няма значение дали първи французите или руснаците са постигнали технологията. Единственото, което има значение, е дали иранците притежават оръжието. Ако е така, тогава заплахата променя баланса на силите в Близкия изток. Ако Иран детонира една от тези бомби в Персийския залив, Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Египет и другите умерени режими в арабския свят ще бъдат принудени да се откажат от подкрепата на Запада.

Борджия кимна в знак на съгласие.

— Саудитска Арабия още увърта да ни позволи достъп до дислоцираните ни запаси. Те загубиха доверието в способността ни да държим отворен Ормузкия проток.

— Къде са ракетоносачите? — попита президентът.

— Подготвяйки се за предстоящото мирно ядрено учение в Азия, ние изпратихме „Хари Труман“ и флотилията му в Червено море. Бойната група „Роналд Рейгън“ трябва да пристигне в Оманския залив до три дни. „Уилям Клинтън“ ще остане да патрулира в Индийския океан. Изпращаме кратко и ясно послание на Иран, че нямаме намерение да позволим Ормузкия проток да бъде затворен.

— Господин президент, искам да кажа за протокола, че френският посланик категорично отрича всякаква отговорност за експлозията — рече Чейни.

— А ти какво очакваше? — попита Борджия. — Погледни зад твърденията. Иран дължи милиарди долари на Франция, но французите продължават да подкрепят иранците, както правят и Русия, и Китай. Освен това Австралия също е една от страните, субсидиращи Иран. С тези пари иранците са създали ядрения, химическия и биологическия си арсенал. Наистина ли мислиш за случайност факта, че оръжието беше експериментирано в Паларбор?

— Не бързайте да обвинявате австралийците — намеси се Сам Блъмнър. — Ако си спомняте, кредитите на Съединените щати за Ирак в края на осемдесетте години на двайсети век доведоха до инвазията на Саддам Хюсеин в Кувейт.

— Съгласен съм със Сам — каза президентът. — Говорих дълго с министър-председателя на Австралия. Либералите и лейбъристите са се обединили и заявяват, че инцидентът е военно действие. Много се съмнявам, че биха простили подобен ядрен експеримент.

Генерал Фекондо приглади оределите си коси.

— Господин президент, фактът, че новите оръжия съществуват, не променя нищо. Експериментите са едно, а употребата на оръжие е друго нещо. Никоя страна няма да се осмели да предизвика Съединените щати на ядрен конфликт.

Костоло погледна началника на генералния щаб.

— Кажете, генерале, ако имахме ракета „Круз“, която може да унищожи ракетните установки по иранското крайбрежие, бихте ли я използвали?

Дик Прзистас повдигна вежди в недоумение.

— Съблазнителна идея, нали? Питам се дали и иранците не биха се изкушили да унищожат „Роналд Рейгън“ и флотилията му?

— Ще ви кажа какво мисля — обади се слабият строен командир на морските операции. — Тълкувам този акт като предупреждение към нас. Руснаците искат да ни покажат, че притежават оръжие, основаващо се на чист термоядрен синтез. Те се надяват, че демонстрацията им ще ни убеди да се откажем от противоракетния щит.

— Не можем да го направим — заяви Прзистас. — През последните години броят на неприятелските страни, които имат ядрени и биологични оръжия, се удвои и…

— А ние продължаваме да харчим все повече пари за ядрени оръжейни технологии — прекъсна го Чейни — и да изпращаме ясно послание до останалия свят, че Съединените щати вече се интересуват повече от поддържането на позицията първи да нанесат ядрен удар, а не да съкращават арсенала си. Светът е тръгнал по пътя на ядрената конфронтация. И те, и ние го знаем, но сме твърде заети да се обвиняваме един друг, за да променим курса. Всички се държим като шайка лайнари и преди да разберем какво се е случило, всички ще нагазим в лайната.

След съвещанието Борджия чакаше Инис Чейни в коридора.

— Трябва ми само минутка.

— Казвай.

— Говорих с капитана на „Бун“.

— Е, и?

— Кажи ми, Чейни, защо вицепрезидентът на Съединените щати би помогнал на избягал престъпник?

— Нямам представа за какво говориш…

— Такова нещо би съсипало кариерата на един политик.

Чейни погледна Борджия в очите и каза:

— Ако искаш да ме обвиниш в нещо, направи го. Всъщност искаш ли и двамата да извадим на показ кирливите си ризи и да видим кой е по-мръсен?

Борджия се ухили нервно.

— Успокой се, Инис. Никой няма да съди никого. Просто искам Гейбриъл там, където му е мястото — в психиатричната клиника.

Чейни едва се сдържа да не се усмихне, мина покрай държавния секретар и подхвърли през рамо:

— Добре, Пиер.

7 декември 2012 г.

Мексиканският залив

4:27 ч.

Капитан Едмънд Лус се събуди от непрекъснат звън, взе слушалката и каза:

— Капитанът слуша.

— Съжалявам, че ви събудих, сър, но забелязахме активност на морското дъно.

— Идвам.

Когато капитанът влезе в Бойния информационен център, морето бе започнало да се вълнува.

— Докладвай.

Помощник-капитанът посочи триизмерната холограма на морето и на дъното. Там имаше яйцевиден предмет, оцветен в оранжево. Върху горната му повърхност блестеше изумруденозелен кръг от енергия. Стълбът светлина се издигаше от вертикален тунел, водещ към морското дъно. Образът на „Бун“ се виждаше на повърхността на водата.

Докато капитанът и помощникът му наблюдаваха изумени, зеленият лъч се разшири и се превърна във водовъртеж. За секунди течението се сви в мощна фуния, простираща се от дупката в морското дъно до повърхността на водата.

— Господи, сякаш гледам торнадо — прошепна Лус. — Точно както каза Гейбриъл.

— Моля?

— Нищо. Дръжте ме в течение за водовъртежа. Свържете се със Северноамериканското командване на космическата отбрана и после с командването на военните хеликоптери. Ако нещо се покаже от морето, искам да ме информирате.

— Слушам, сър.

Лейтенант Джонатан Еванс хукна по палубата. Помощник-пилотът и екипажът вече бяха на борда на хеликоптера. Пъшкайки, Еванс се качи в кабината и си сложи предпазния колан.

— Проклетите цигари ме убиват.

— Искате ли кафе?

— Господ да те благослови — каза Еванс и взе предложената му чаша. — Преди три минути лежах в каютата си и сънувах Мишел, и после изведнъж се събуждам от крясъците на командира, който ме пита защо още не съм във въздуха.

Хеликоптерът излетя, зави на юг, издигна се на височина сто метра и започна да кръжи над въртящата се изумруденозелена вода.

— Мамка му…

Еванс и екипажът се вторачиха в нарастващия водовъртеж, хипнотизирани от красотата и уплашени от интензивността му. Водовъртежът приличаше на чудовище, излязло от страниците на Омировата „Одисея“, или на зелена галактика, чийто грозд от звезди блестеше все по-силно, докато отворът на фунията се разширяваше.

— Божичко! Трябваше да взема фотоапарата.

— Не се тревожете, лейтенант, отзад правим снимки.

— Не ме интересуват инфрачервените. Искам истинска снимка, която да изпратя вкъщи по електронната поща.

Центърът на водовъртежа изведнъж се преобърна. Видя се сфера от ослепителна светлина, която се издигна от пукнатината в морското дъно — приличаше на изумруденозелено слънце.

— Пазете си очите…

— Лейтенант, от фунията се показват два обекта.

— Какво? — Еванс се обърна към оператора на радара. — Колко са големи?

— Много. Два пъти колкото хеликоптера.

От фунията излязоха два тъмни обекта с крила. Безликите механизми се издигнаха от двете страни на хеликоптера. Лейтенантът зърна блестящ кехлибарен диск. Дистанционното управление излетя от ръката му.

— По дяволите, хванаха ни…

— Моторите не работят, лейтенант. Всичко блокира.

На Еванс му се догади, когато хеликоптерът започна да пада, а после със силен трясък се блъсна в стената на водовъртежа. Двигателите се откъснаха и стъклото на пилотската кабина се разби. Центробежната сила прикова Еванс към седалката. Писъците му заглъхнаха в тътена, който изпълни ушите му.

Светът се завъртя неконтролируемо и фунията погълна хеликоптера.

Последното, което лейтенант Джонатан Еванс почувства, беше странното усещане как гръбнакът му се прекършва в задушаваща прегръдка, сякаш гигантска преса смазва тялото му.

8 декември 2012 г.

Национален парк Гунунг Мулу

Саравак, Федерация Малайзия

5:32 ч. малайзийско време

Саравак е разположен на северозападното крайбрежие на Борнео и е най-големият щат във Федерация Малайзия. Гунунг Мулу е най-големият национален парк в щата и заема площ 554 квадратни километра. На територията му се открояват три планини — Гунунг Мулу, Гунунг Бенарат и Гунунг Апи.

Гунунг Апи е образувана от варовик и се простира в целия щат Саравак, на остров Папуа, Нова Гвинея и в почти цялата южна част на Малайзия. Климатичните условия и леко киселинните дъждове са довели до появата на забележителни скулптури на повърхността и подземни образувания.

В средата на планина Апи, извисяваща се към небето като купчина сталагмити, се намира застинала гора от остри като бръснач сребристосиви варовикови скали, някои от които са високи над четирийсет и пет метра. В издълбаните от подземните реки варовикови скали има лабиринт, състоящ се от шестстотин километра пещери — най-големите на света.

Уейд Токумине, студент в Хонолулу, от три месеца изучаваше пещерите в Саравак и събираше информация за дипломната си работа за стабилността на подземните карстови образувания в света.

Днес Уейд отиваше за девети път в пещера „Чиста вода“, най-дългия подземен проход в цяла югоизточна Азия и една от единствените четири пещери в парка, отворена за посетители. Геологът пусна греблата на лодката и освети с фенерчето си белия като алабастър таван на пещерата. Лъчът прониза мрака и озари множество сталактити, по които се стичаше влага. Уейд се вторачи в древните скални образувания и се зачуди на архитектурата на природата.

Преди четири милиарда години Земята е била млад, враждебен и безжизнен свят. Докато планетата се охлаждала, към небето, досущ като вулканични изригвания, се изпарявали вода и газове, които създали атмосфера с високо съдържание на въглероден двуокис, азот и водородни съединения — условия, подобни на тези на Венера.

Животът на нашата планета започнал в морето под формата на бульон от химични вещества, организирани в сложни съединения — верижни молекули от четири основни аминокиселини, съживени от външен катализатор, вероятно мълния. Оживелите аминокиселинни двойни спирали започнали да се възпроизвеждат и така се стигнало до възникването на едноклетъчните организми, които бързо се размножили и започнали да изчерпват океаните въглеродни съединения. А после се развил уникален вид бактерии, от които се зародила нова органична молекула, наречена хлорофил. Това зеленикаво вещество складирало енергията на слънчевата светлина и позволило на едноклетъчните организми да създадат висококачествени въглехидрати от въглеродния двуокис и водорода, освобождавайки кислород като страничен продукт.

Така се родила фотосинтезата.

С повишаването на нивото на кислорода морските организми извлекли калциевия карбонат от водните басейни и го складирали в скални образувания, драстично намалявайки нивото на въглеродния двуокис в атмосферата на планетата. Тази скала — варовикът — се превърнала в склад за въглероден двуокис. И в резултат на това сега нивото на въглеродния двуокис в седиментните скали е над шестстотин пъти по-голямо от съдържанието на въглерода във въздуха, водата и живите клетки на Земята, взети заедно.

Уейд Токумине насочи лъча на фенерчето към тъмната повърхност на водата. Подземният поток сдържаше огромна концентрация на въглероден двуокис. Тази част от въглеродния цикъл се получаваше в резултат на разтворения въглероден двуокис, който достигаше точката на насищане във варовика. Когато това станеше, въглеродният двуокис изтичаше като чист калциев карбонат, създавайки сталактитите и сталагмитите, които изобилстваха в пещерите в Саравак.

Уейд се обърна да погледне водача си Андрю Чан. Малайзиецът беше пещерняк-професионалист и от седемнайсет години показваше пещерите на туристите.

— Андрю, колко остава до онзи неизследван тунел?

Чан се усмихна. Предните му два зъба липсваха.

— Още малко. Ще плаваме още съвсем мъничко и после ще продължим пеша.

Уейд кимна и изплю вонята на въглеродните изпарения. Само трийсет процента от пещерите в Саравак бяха изследвани и повечето бяха недостъпни за всички, с изключение на неколцина опитни водачи. Уейд знаеше, че Андрю е най-добрият.

Малайзиецът насочи лодката към една издатина в скалите и я задържа неподвижно, та Уейд да може да слезе.

— По-добре си сложи каската. Там непрекъснато се рушат скали.

Уейд послуша съвета му. Чан завърза единия край на дългото въже за лодката, а другия омота на рамото си.

— Върви близо до мен. Тунелът ще стане тесен. От стените стърчат остри ръбове, така че си пази дрехите.

Андрю тръгна напред и поведе Уейд по някакъв тесен наклонен проход. След няколко минути катерене тунелът се стесни и ги принуди да пълзят на лакти и колене.

Уейд се подхлъзна на влажния варовик и охлузи кокалчетата си.

— Колко още остава?

— Защо? Да не се уплаши?

— Малко.

— Това е защото повече четеш за пещерите, отколкото влизаш в тях… Чакай. Какво е това?

Уейд допълзя по корем до Андрю и погледна.

Тунелът бе пресечен от вертикален комин. Двамата видяха звездите, които още блещукаха на утринното небе. Отворът беше на двайсетина метра над главите им. Андрю насочи лъча на фенерчето надолу и освети огромна яма — дъното й беше поне на десет метра под тях.

Долу проблесна кехлибарена светлина.

— Видя ли?

Уейд се наведе.

— Сякаш нещо свети.

— Вчера тази дупка я нямаше. Покривът на пещерата сигурно се е срутил и нещо е паднало долу.

— Може би е кола. Ами ако вътре има човек?

Водачът бръкна в раницата си и извади телена стълба.

— Какво правиш?

— Стой тук. Аз ще сляза да видя.

Андрю Чан закачи единия край на стълбата за скалния перваз и я пусна да се размотае.

Небето над главите им изсветляваше. Пещернякът бавно започна да се спуска в дупката. После се взря в безжизненото същество на дъното на ямата и подвикна:

— Уейд, не знам какво е това, но не е кола.

— Как изглежда?

— Не съм виждал такова нещо. Огромно е! Прилича на гигантска хлебарка, само че има големи крила и опашка. От корема му излизат странни пипала. Крепи се на два нокътя. Сигурно са много горещи, защото варовикът под тях се топи.

— Качи се при мен. Ще извикаме пазачите на парка и…

— Всичко е наред. То не е живо.

Андрю протегна ръка да докосне едно от пипалата. В същия миг го удари неоновосиня електромагнитна вълна и го блъсна в отсрещната стена.

— Андрю? Какво стана?

— Това копеле има сериозен заряд, мамка му. — Чан отскочи назад, защото опашката на съществото се разпери.

— Андрю!

— Излизам де. Не е нужно да ме убеждаваш.

Кехлибареният диск в горната част на тялото на съществото започна да проблясва и потъмня до червено.

— Катери се по-бързо!

От ноктите на съществото започна да излиза бял пушек, който изпълни вертикалната шахта. Уейд почувства, че му се завива свят. Обърна се, подхлъзна се и падна. В същия миг Чан се измъкна от дупката.

— Андрю? Качи ли се? — Уейд насочи лъча на фенерчето към тунела и видя, че водачът лежи по очи в тесния проход.

„Въглероден двуокис!“

Протегна ръка, сграбчи китката на Андрю и го повлече по тунела. Скалите около него се нагорещиха и опърлиха кожата му.

„Какво става, по дяволите?“

Тунелът се разшири и Уейд се изправи. Метна на рамо изпадналия в безсъзнание водач и забърза към лодката. Всичко сякаш се въртеше и ставаше все по-горещо. Уейд затвори очи и започна да си проправя път с лакти.

Стигна до подземната река и чу странно клокочене. Коленичи, натовари Андрю в лодката и се качи. Стените на пещерата пушеха, подземната река започна да ври и кипи.

Очите на Уейд пареха. Ноздрите му не можеха да вдишват горещия въздух. Той извика задавено и се замята като обезумял. Плътта му стана на мехури и се овъгли до костите, очите му зацвърчаха.

Чичен Ица — най-величественият град на маите е Централна Америка. В превод името означава „досами кладенеца, където живеят Водните мъдреци“.

Водните мъдреци.

Градът е разделен на две части — стара и нова. Маите са се заселили в Чичен Ица през 435 г.сл.Хр. По-късно, около 900 г.сл.Хр., към тях се присъединило племето ица. За всекидневните ритуали и начина на живот на тези хора се знае малко. Известно е, че са били управлявани от царя божество Кукулкан, чието наследство като велик учител на маите доминира в древния град.

Тримата с Мария и Майкъл прекарахме много години, изследвайки древните руини и джунглите около Чичен Ица. Накрая останахме убедени във важното значение на три постройки — свещения жертвен кладенец, Голямото игрище на маите и пирамидата на Кукулкан.

Казано с прости думи, на света няма друга постройка като пирамидата на Кукулкан. Точното астрономическо местоположение на тази хилядагодишна постройка още озадачава архитектите и инженерите в целия свят.

Стигнахме до извода, че рисунката в Наска изобразява пирамидата на Кукулкан. Обърнатият по гръб ягуар, змийските колони на входа към северния коридор на храма, изображенията на маймуна и китове — всичко дойде на мястото си. Някъде, скрит в града, трябваше да има тунел към вътрешността на пирамидата. Въпросът беше къде се намира.

Първото и най-очевидно решение, което ни хрумна, беше, че входът е скрит в свещения жертвен кладенец — природен извор, намиращ се на север от пирамидата. Кладенецът беше поредният символ на портала към Подземния свят и най-важният в Чичен Ица, защото след внезапното заминаване на Кукулкан там са били принесени в жертва много девици.

Още по-важна беше вероятната връзка между свещения жертвен кладенец и рисунката на пирамида в Наска. Гледани отгоре, точно както и в Наска, напластените кръгли варовикови стени на кладенеца могат лесно да се възприемат като концентрични кръгове. Освен това издълбаните змийски глави в северната основа на пирамидата на Кукулкан сочат право към кладенеца.

Заинтригувани и развълнувани, двамата с Мария предприехме водолазна експедиция, за да изследваме свещения кладенец на маите. Но единственото, което намерихме, бяха останките от скелетите на мъртвите, нищо повече.

Уви, друга постройка в Чичен Ица щеше да промени необратимо живота ни.

В Централна Америка има десетки древни игрища, но никое не може да се сравни с Голямото игрище в Чичен Ица. Също като пирамидата на Кукулкан, и Голямото игрище е старателно ориентирано към небосвода и по-точно към галактиката Млечен път. В полунощ на всяко слънцестоене през юни дългата ос на игрището с формата на буквата „I“ сочи там, където Млечният път докосва хоризонта, а тъмната ивица на галактиката е точно над игрището.

Астрономическото значение на този невероятен проект не може да бъде пресилено, защото както казах преди, тъмната ивица в Млечния път е един от най-важните символи в културата на маите. Според „Попол-вух“, книгата на сътворението на маите, тъмната ивица е пътят, който води към Подземния свят или Шибалба. Оттам е минал героят Хунафу, за да отиде в Подземния свят и да предизвика злите божества. Героичното, макар и гибелно предизвикателство е превърнато в ритуал от маите с древната игра на топка, в която всички участници от загубилия отбор били умъртвявани.

Според календара на маите името Един Хунафу или Хунафу Първи се равнява на 1 ахау, първия ден от петия цикъл — и последния — деня на гибелта в предсказанието. Използвайки сложна астрономическа програма, аз направих карта на небето такова, каквото ще бъде през 2012 година, когато Голямото игрище отново ще се намира точно под тъмната ивица, но този път по време на зимното слънцестоене — 4 ахау, 3 канкин — денят на унищожението на човечеството.

В един хладен есенен ден през 1983 година в Чичен Ица пристигна екип мексикански археолози. Въоръжени с кирки и лопати, те отидоха на Голямото игрище: търсеха експонат, известен като централния маркер — декоративен камък, заровен в централната точка на много други игрища в Централна Америка.

Ние с Мария стояхме отстрани и наблюдавахме как археолозите изкопаха древния предмет. Никой от нас не бе виждал подобно нещо — нефрит вместо обикновен камък, кух, с размерите на кутия за кафе и с дръжка от обсидианово острие, досущ меч. Въпреки многобройните опити да го махнем, оръжието не помръдна.

От двете страни на предмета от нефрит имаше символични изображения на еклиптиката и на тъмната ивица в Млечния път. На дъното детайлно беше нарисувано лице на воин.

Мария и аз се вторачихме стъписани в лицето, защото чертите бяха непогрешими. После с нежелание дадохме централния маркер на водача на експедицията и се върнахме в караваната, завладени от потенциалното значение на предмета, който току-що бяхме държали в ръцете си.

Най-сетне Мария наруши мълчанието. „Джулиъс, неизвестно как съдбата ни се е преплела със спасението на човечеството. Това е знак, че трябва да продължим издирването си и да намерим входа към вътрешността на пирамидата на Кукулкан.“

Знаех, че съпругата ми има право. Заредени с енергия и вълнение, ние продължихме издирването и през следващите три години преобърнахме всеки камък и изследвахме всяка руина и пещера в околността.

Но не намерихме нищо.

През лятото на 1985 година отчаянието ни нарасна неимоверно. Разбрахме, че ни е необходима промяна на обстановката, за да запазим разсъдъка си. Първоначалният ни план беше да отидем в Камбоджа, за да изследваме руините на Ангкор Ват — място, което според нас е свързано с Гиза и Теотихуакан. За съжаление, управляващите червени кхмери отказваха достъп там на всички чужденци.

Мария имаше други идеи. Тя предполагаше, че извънземните ни прародители не са направили вход към вътрешността на пирамидата на Кукулкан, за да не бъде ограбена от иманяри, и реши, че трябва да се върнем в Наска и да се опитаме да дешифрираме останалата част на древното послание.

Колкото и да не ми се искаше отново да отида в Перу, не можех да оспоря логиката на съпругата си. В Чичен Ица явно не стигнахме доникъде, макар да бяхме убедени, че градът е предопределен за бойно поле в последната битка между доброто и злото.

Преди да се отправим на пътешествието, което се оказа последното и съдбоносното, трябваше да направя още нещо.

Въоръжен с лост и маска, късно една нощ аз проникнах с взлом във фургона на археолозите и спасих централния маркер на храма на Кукулкан от похитителите му.

Откъс от дневника на професор Джулиъс Гейбриъл

Справка каталог 1981–1984 г. стр. 08–154

Фотоалбум флопидиск 7 и 8: Име на файла: ЦЕНТРАЛНА АМЕРИКА, снимки 223, 328 и 344