Денят на змията

14.

25 ноември 2012 г.

Маями, Флорида

21:54 ч.

Черната кола „Пронто Спайдър“ свърна надясно по Двайсет и трета улица, направи обратен завой и спря до телефонния стълб пред шестметровата бяла бетонна стена. Страничната уличка от северната страна на клиниката продължаваше още две пресечки и после свършваше пред изоставена текстилна фабрика. Кварталът беше неугледен, а уличката — пуста, с изключение на микробуса „Додж“, паркиран в отсрещния край.

Доминик слезе от колата, увери се, че наоколо няма никого, отвори багажника и извади петнайсетметрово дебело найлоново въже. През половин метър на въжето бяха завързани възли. Тя се наведе, сякаш да провери задната дясна гума, и прикрепи единия край на въжето за основата на телефонния стълб, после се върна при багажника.

Отвори голяма картонена кутия и извади малък радиоуправляем модел на хеликоптер. От скоростната кутия се подаваше механичен нокът. Доминик сложи последния възел на въжето в нокътя и го щракна.

„И внимавай да не се провалиш. Гледай въжето да не докосне бодливата тел.“

Включи миниатюрния мотор на захранвания с батерии хеликоптер, постави го на стената и започна да направлява катеренето му.

Моделчето прехвърли стената и влезе в двора на клиниката. Доминик активира механичния нокът и той пусна въжето.

Възелът падна между кълбата бодлива тел и остана върху бетонната стена.

„Идеално.“ Доминик насочи хеликоптера надясно. Играчката се отправи към текстилната фабрика в края на уличката и изчезна. Доминик изключи дистанционното управление и чу как хеликоптерът се разби.

Затвори багажника, качи се в колата и подкара към служебния паркинг на клиниката.

Погледна часовника си. 22:07. Бръкна в жабката, извади флакон спрей за самоотбрана и ножовка и изключи двигателя.

„И така, Мик, сега всичко зависи от теб.“

Доминик забърза към входа на психиатричната клиника. Молеше се съзнанието на Мик да е било ясно по време на разговора им следобед.

22:14 ч.

Майкъл Гейбриъл седеше на ръба на тънкия дюшек. Безизразните му черни очи се бяха вторачили в пода. Устните му бяха леко разтворени. От устата му течеше слюнка. Ръцете му бяха отпуснати на коленете.

Чу, че санитарят идва.

— Хей, Марвис, вярно ли е? Наистина ли това е последната нощ на зомбито?

Мик пое въздух, опитвайки се да успокои учестения си пулс. Присъствието на пазача от охраната на седмия етаж усложняваше нещата.

Марвис изключи телевизора и избърса петната от сок на масата за кафе.

— Да. Утре Фолета ще го заведе в Тампа.

Вратата се отвори. С периферното си зрение Мик забеляза, че садистът се приближава. На прага стоеше още един човек.

„Още не — помисли Мик. — Ако скоча, Марвин ще затвори вратата. Ще изчакам, докато копелето забие иглата.“

Санитарят сграбчи лявата китка на Мик и грубо заби иглата в подутата му вена, като едва не счупи върха.

Мик сви мускули от болка, но не позволи тялото му да трепне.

— Барнс, бъди по-внимателен с него, инак пак ще те докладвам.

— Да ти го начукам, Марвин.

Пазачът поклати глава и тръгна по коридора.

Мик подбели очи. Тялото му се отпусна, той се свлече на лявата си страна и се вторачи пред себе си.

Барнс се увери, че Марвин е тръгнал, после смъкна ципа на панталона си.

— Хей, приятелко, искаш ли да опиташ нещо? — Той приклекна и се доближи до лицето на Мик. — Дай да ти отворим хубавите устенца…

Така и не видя юмрука, който го удари в слепоочието. Пред очите му се спусна червеникава мъгла.

Барнс се строполи на пода. Беше зашеметен, но в съзнание.

Мик го хвана за косата, изправи го и го погледна в очите.

— Гаден мръсник!

После го ритна с коляно в лицето, като внимаваше да не опръска униформата му с кръв.

22:18 ч.

Доминик вкара паролата си, изчака инфрачервената камера да сканира лицето й и влезе в централния пост на охраната.

Реймънд се обърна към нея.

— Я виж ти кой е тук. Дошла си да поднесеш последните си почитания на приятеля си, а?

— Ти не си ми приятел.

Той удари с юмрук по стоманената решетка.

— И двамата знаем за кого говоря. След малко и аз ще го посетя. Да, слънчице, аз и приятелят ти ще прекараме чудесно.

— Прави каквото искаш. — Тя тръгна към асансьора.

— Какво означава това?

— Приключих с работата тук. — Доминик извади от чантата си един плик. — Виждаш ли това? Оставката ми. Напускам стажа. Фолета в кабинета си ли е?

— Знаеш, че не е.

— Чудесно. Тогава ще дам оставката си на Марвин. Включи асансьора, за да се кача на седмия етаж, ако мислиш, че можеш да се справиш.

Реймънд я погледна подозрително, после активира асансьора, натисна копчето за седмия етаж и продължи да я наблюдава на монитора на камерата на охраната.

Марвин тъкмо се канеше да напусне поста си, за да изкара Барнс от килията, когато вратата на асансьора се отвори.

— Доминик? Какво правиш тук?

Тя го хвана под ръка и го поведе към бюрото, за да е с гръб към асансьора и коридора, където се намираше стаята на Мик.

— Искам да говоря с теб, но не желая онзи Барнс да ме чуе.

— Какво да чуе?

Доминик му показа плика.

— Напускам.

— Защо? Семестърът ти почти свърши.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Баща ми почина. Нещастен случай в морето.

— По дяволите. Съжалявам.

Тя изхлипа и му позволи да я утеши. Сложи глава на рамото му и погледна към коридора, водещ към стая 714.

Мик се измъкна от стаята си. Беше облечен в униформата на Барнс. На главата му имаше бейзболна шапка. Затвори безшумно вратата и тръгна към асансьора.

Доминик сложи ръка на врата на Марвин, сякаш го прегръщаше, за да му попречи да се обърне.

— Би ли ми направил една услуга и да се погрижиш доктор Фолета да получи оставката ми?

— Да, разбира се. Ако искаш, остани да поговорим.

Вратите на асансьора се отвориха. Залитайки, Мик влезе в кабинката.

Доминик се дръпна от Марвин.

— Не. Закъснявам. Трябва да тръгвам. Погребението е утре сутринта. Барнс, задръж асансьора, ако обичаш.

Доминик целуна Марвин по бузата.

— Довиждане.

— Довиждане, Доминик.

Тя хукна към асансьора, но вместо да погледне Мик, застана пред камерата в ъгъла на тавана на кабинката и се вторачи в обектива.

— На кой етаж сте, господин Барнс?

— На третия.

В гласа на Мик прозвуча умора.

Доминик извади ножовката от задния си джоб, протегна ръка назад и я подаде на Мик. Асансьорът спря на третия етаж.

Мик излезе, като се препъваше, и едва не падна по лице.

Вратите на асансьора се затвориха.

Мик се озова сам в коридора и със залитане тръгна напред. Главата му беше замаяна. Силната доза торазин го теглеше към земята и той нямаше сили да се съпротивлява. Падна два пъти, после някак успя да се смъкне по стълбите и излезе на двора.

Нощният въздух малко го освежи, но зрението му беше все така замъглено. Той започна да мига, за да разсее мъглата пред очите си, запрепъва се към оградата и болезнено падна по гръб.

Очите му се затвориха. Ужасно му се спеше. „Не!“ Той се претърколи, изправи се и продължи.

Доминик разкопча горните копчета на блузата си, пое дълбоко дъх и излезе от асансьора. Приближи се до поста на охраната и погледна десетината монитора зад гърба на Реймънд.

Видя картината от двора. Облечена в униформа на санитар фигура се катереше по бетонната стена.

Реймънд вдигна глава и се вторачи във вдлъбнатината между гърдите й.

Ръцете на Мик бяха като гумени. Колкото и да се опитваше, не можеше да накара мускулите си да изпълняват заповедите му.

Усети, че възелът на найлоновото въже се изплъзва от пръстите му, и падна от два метра и половина, като едва не си счупи глезените.

Доминик видя, че Мик падна, и едва сподави вика си. Вместо това въздъхна и съблече жилетката си.

— Господи, колко е топло тук…

Очите на Реймънд щяха да изхвръкнат. Той скочи от стола и застана до вратата.

— Бъзикаш се с мен, нали?

С крайчеца на окото си Доминик видя, че Мик става и отново започва да се катери.

— Приеми истината, Рей. С толкова много стероиди в организма ти едва ли ще можеш да продължиш достатъчно дълго, за да ме задоволиш.

Реймънд отвори вратата.

— Доста мръсни приказки за жена, която преди три седмици едва не ми прекърши гръкляна.

— Не разбираш, нали? На никоя жена не й е забавно, когато я насилват.

— Предизвикваш ме. Дошла си, за да ме накараш да наруша условната присъда, нали?

— Може би просто се опитвам да се извиня — отговори Доминик и помисли: „Хайде, Мик, размърдай си задника“.

Болката го държеше в съзнание.

Мик стискаше зъби, пъшкаше и се катереше. „Още малко. Хайде. Раздвижи ръце. Стисни по-здраво въжето. Добре. Спри. Поеми въздух. Хайде, последни сантиметри…“

Стигна до върха на стената, нави въжето около лявата си ръка и с дясната извади ножовката от джоба си.

Борейки се срещу въздействието на торазина, Мик започна да реже бодливата тел.

Реймънд се облегна на стената и се вторачи в гърдите на Доминик, които изпъкваха под блузата й.

— Виж сега каква сделка ще сключим, слънчице. Ние с теб ще направим оная работа и ти обещавам да оставя момчето ти на мира.

Тя погледна крадешком към монитора и видя, че Мик още реже бодливата тел.

— Тук ли искаш да го направим?

— Няма да си първата.

Реймънд посегна към гърдите й и на Доминик й се догади.

Мик отмести срязаната бодлива тел и погледна надолу.

Той придърпа свободния край на въжето към себе си, омота го няколко пъти около останалата бодлива тел, нави го около кръста си и се спусна по стената.

След няколко секунди бе коленичил на тротоара и гледаше като зашеметено животно фаровете на приближаващата се кола.

— Чакай, Рей! Казах, спри!

Доминик блъсна ръката му и извади от чантата си флакона със спрея за самоотбрана.

— Шибана курво! Бъзикаш се с мен, а!

Тя отстъпи назад.

— Не. Току-що реших, че животът на Мик не заслужава цената, която искаш.

— Кучка…

Доминик се обърна и притисна лице до топлинния скенер. Вратата се отвори и тя хукна навън.

— Добре, слънчице, ти направи своя избор. Сега момчето ти ще трябва да го отнесе.

Реймънд издърпа чекмеджето на бюрото си, извади парче гумен маркуч и тръгна към асансьора.

Доминик стигна до паркинга и с облекчение видя, че микробусът „Додж“ потегля по шосе номер 441. Отвори багажника на колата си и набра номера на „Пътна помощ“.

Асансьорът спря на седмия етаж и Реймънд слезе.

Марвис вдигна глава.

— Станало ли е нещо?

— Гледай си телевизора, Марвин.

Реймънд се приближи до вратата на стая 714 и отключи. Стаята беше оскъдно осветена. Във въздуха се носеше парливият мирис на дезинфектант и на мръсни дрехи. Пациентът лежеше на леглото с гръб към Реймънд.

— Добър вечер, задник. Нося ти малък подарък от приятелката ти.

Замахна с гумения маркуч и силно удари спящия човек. Чу се вик и мъжът опита да се надигне. Реймънд го ритна да легне и яростно започна да го налага с маркуча. После се наведе над него и попита:

— Приятно ли ти беше, скапаняко? Защото на мен ми стана много хубаво. — Дръпна завивката и възкликна: — Мамка му…

Ричард Стайнберг спря микробуса до контейнера за смет зад магазина за хранителни стоки, отвори страничната врата, извади найлоновото въже и бързо го хвърли в боклука. После се качи отзад и помогна на Мик да стане от пода и да седне на седалката.

— Добре ли си?

Мик го погледна с безизразни очи.

— Торазин.

— Знам. — Ричард надигна главата му, даде му вода и изтръпна, като видя синините на ръцете му. — Ще се оправиш. Почивай си. Предстои ни дълъг път.

Мик изпадна в безсъзнание.

Когато пристигнаха първите полицейски коли, влекачът тъкмо вдигаше черния автомобил „Пронто Спайдър“ на платформата си.

Реймънд изскочи да ги посрещне, после забеляза Доминик и викна:

— Тя е! Арестувайте я!

Доминик се престори на изненадана.

— Какви ги говориш?

— Да ти го начукам! Знаеш за какво говоря. Гейбриъл избяга.

— Мик е избягал? О, господи, как? — Тя погледна полицаите. — Нали не мислите, че имам нещо общо с това? Стоя тук от двайсет минути и не мога да потегля.

Шофьорът на влекача кимна.

— Така е, полицай. Мога да потвърдя това. И не сме видели нищо, по дяволите.

Пред главния вход спря линкълн „Континентал“ и от него слезе Антъни Фолета. Беше облечен в светложълт анцуг.

— Реймънд, какво… Доминик, какво правиш тук, по дяволите?

— Отбих се да си дам оставката. Баща ми загина при нещастен случай в морето. — Тя погледна Реймънд. — Изглежда, главорезът ти здравата е объркал нещата.

Фолета я погледна, после дръпна полицая настрана.

— Аз съм доктор Фолета, директорът на клиниката. Тази жена работеше с пациента, който е избягал. Ако са планирали това заедно, може би той е в колата й.

Полицаят заповяда на хората си да влязат с кучетата в клиниката, после насочи вниманието си към Доминик.

— Госпожице, вземете си нещата. Ще трябва да дойдете с мен.

В края на есента на 1974 година се върнах в Англия с двамата си колеги. Всички бяхме щастливи, че отново сме в „цивилизацията“. Знаех, че Пиер е изгубил апетита си за работа и иска да се върне в Щатите. Семейството му бе успяло да го убеди да се заеме с политика. Онова, от което най-много се страхувах, беше, че той настоява Мария да замине с него.

Да, страхувах се. Защото истината беше, че се бях влюбил в годеницата на най-добрия си приятел.

Как е възможно човек да допусне това? Хиляди пъти съм разсъждавал по този въпрос. Трудно е да обясниш любовта, макар че отначало се опитах да го направя. Убеждавах се, че става дума за сладострастие, предизвикано от естеството на работата ни. Археологията е занимание за самотници. Екипите често са принудени да живеят и работят в примитивни условия и да се откажат от обикновените радости на личния живот и хигиената, за да свършат работата си. Скромността отстъпва пред практичността. Вечерното къпане в поток и всекидневният ритуал на обличане и събличане — самото съжителство може да се превърне в пиршество за очите. Една невинна наглед постъпка може да предизвика раздвижване в слабините и да задейства помпата на сърцето, лесно подвеждайки отслабналото съзнание.

Дълбоко в душата си знаех, че всички тези неща са оправдания, защото красотата на Мария ме опияни от мига, в който Пиер ни запозна, когато бяхме първокурсници в Кеймбридж. С високите си скули, дългите черни коси и интелигентните, черни като абанос очи, излъчващи почти животински блясък, Мария беше видение, което завладя душата и сърцето ми. Но не можех да предприема нищо, за да не разваля приятелството си с Борджия.

Но не се отказах. Казах си, че Мария е като бутилка уникално вино, което жадувам да опитам, но никога няма да отворя, и потиснах емоциите си. Или поне така мислех.

Докато пътувахме от Лондон за Солсбъри, почувствах, че пред тримата ни застрашително се извисява кръстопът и един от нас, по всяка вероятност аз, ще поеме по пътя на самотата.

Стоунхендж несъмнено е едно от най-загадъчните места на Земята, странен храм от издигнати вертикално мегалитни камъни, наредени сякаш от великани в съвършен кръг. Вече бяхме посещавали това древно място и не очаквахме, че в зелените равнини на Южна Англия ни очаква откритие.

Но грешахме. Там попаднахме на още едно парче от мозайката.

Макар и не толкова стар, колкото Тиауанако, Стоунхендж представлява същото невероятно постижение на инженерството и астрономията. Предполага се, че мястото е било духовен магнит за земеделците, които за пръв път се появили в тези равнини след края на последния ледников период. Паметникът със сигурност е бил смятан за свещен, защото в радиус от три километра има не по-малко от триста гробници, някои от които щяха да ни подскажат важни неща, свързващи местността с експонатите, намерени по-рано в Централна и Южна Америка.

Според датирането с въглеродния метод Стоунхендж е построен приблизително преди пет хиляди години. Първият етап на строежа започнал със съвършен кръг от петдесет и шест дървени стълба, заобиколени от ров и насип. По-късно дървените маркери били заменени със сивкави камъни, пренесени от планинска верига, намираща се на сто и петдесет километра.

После на тяхно място били издигнати мегалитите, останките от които са запазени до днешно време.

Огромните отвесни камъни, от които е направен Стоунхендж, са от сарсан — най-твърдите скали в областта, намиращи се в град Айвъри, на трийсет и два километра на север. Първоначално Стоунхендж се е състоял от трийсет вертикално забити в земята дялани камъни, всеки с невероятното тегло от двайсет и пет до четирийсет тона. Камъните трябвало да бъдат пренесени много километри по хълмист терен, а после — изправени в съвършен кръг с диаметър трийсет метра. За да бъдат свързани, върху тях били поставени трийсет каменни плочи, всяка с тегло девет тона. Хоризонталните каменни плочи е трябвало да бъдат издигнати на седем метра над земята и после сложени върху вертикалните камъни. За да закрепят камъните, древните инженери издълбали на върха на колоните овални издатини и съответстващи вдлъбнатини на хоризонталните плочи.

След като огромният кръг от камъни бил завършен, строителите издигнали пет своеобразни каменни „врати“ (трилити), които се състоят от по два вертикални каменни блока, високи шест-седем метра и тежки по петдесет тона. Една трета от тях е заровена под земята. Петте врати са поставени във формата на конска подкова. Отвореният край е обърнат към така наречения олтар — камък, сочещ лятното слънцестоене. Централният и най-голям трилит е ориентиран по посока на зимното слънцестоене, двайсет и първи декември, деня в предсказанието на маите, датата, свързвана със смъртта от повечето древни култури.

Как са могли хората от Каменната ера да пренасят камъни с тегло четирийсет тона на разстояние трийсет и два километра по неравен терен? Как са могли да ги издигат вертикално и да ги забиват неподвижно в земята? Нещо повече, каква мисия би била толкова важна, че да ги мотивира да извършат такова невероятно усилие?

За самоличността на строителите на Стоунхендж няма писмени данни, но една популярна, макар и абсурдна легенда сочи Мерлин, магьосника на крал Артур, като творец на проекта. В легендата се казва, че брадатият мъдрец проектирал паметника така, че да функционира като космическа обсерватория, небесен календар и място за събиране, общуване и поклонение. През 1500 г.пр.Хр. Стоунхендж бил загадъчно изоставен.

Пиер се върна в Лондон, а ние с Мария напуснахме Стоунхендж, за да отидем да изследваме гробищните могили около паметника, с надеждата да намерим останки от продълговати черепи, които биха ги свързали с древните места в Централна и Южна Америка. Най-голямата погребална могила в околността е дълга сто и два метра, намира се под земята и е направена от сарсан. Там се намират останките от скелетите на четирийсет и седем души. Неизвестно защо костите са разделени по анатомичен признак в отделни помещения.

Най-изумителното беше, че поне дванайсет черепа, принадлежащи на най-едрите хора, липсваха!

През следващите четири месеца ходехме от гробница на гробница и навсякъде намирахме същото. Накрая отидохме в най-свещеното от всички места — каменна крепост, намираща се в погребална могила в Лохкру, отдалечена местност в централна Ирландия.

В сарсановите стени на тази гробница са издълбани великолепни йероглифи. Основният дизайн е поредица от спирални концентрични кръгове. Спомням си как наблюдавах лицето на Мария на светлината на фенера. Черните й очи се съсредоточиха върху странните символи. Сърцето ми подскочи, когато лицето й засия. Тя ме повлече навън, хукна към колата и започна да отваря кутиите със стотиците снимки, които бяхме направили заедно, докато летяхме над платото Наска.

— Джулиъс, погледни! Ето! — извика Мария и ми даде черно-бяла снимка.

Там бе заснета рисунката на пирамида в Наска, както и други, по-стари рисунки в пустинята, които смятахме, че са изключително важни. В очертанията на триъгълника има две фигури — легнало по гръб четириного животно и концентрични кръгове — еднакви с онези, издълбани в погребалната могила.

Развълнувахме се от откритието. От известно време и двамата споделяхме идеята, че рисунките в Наска са древно послание за спасение, свързано с предсказанието на маите за Деня на Страшния съд, отправено към съвременния човек. Защо инак загадъчният художник е нарисувал фигурите толкова големи, че да се виждат само от самолет?

Ентусиазмът ни бе охладен от следващия логичен въпрос: коя пирамида представлява рисунката в Наска?

Мария настоя, че това трябва да е Голямата пирамида в Гиза, най-големият каменен храм в света. Каза, че според нея, Гиза, Тиауанако, Саксайуаман и Стоунхендж се състоят от мегалити, времето на построяването им е приблизително еднакво (или поне така мислехме) и наклонът на рисунката на пирамидата в Наска прилича на стръмните стени на египетската пирамида.

Аз не бях убеден в това. Моята теория беше, че по-старите рисунки в Наска са навигационни ориентири, предназначени да ни насочат в правилната посока. В рисунката на пирамидата в Наска имаше няколко особености, които според мен ни бяха оставени, за да разпознаем загадъчната триъгълна фигура.

Най-важната рисунка в очертанията на триъгълника е легналото по гръб четириного животно — ягуар, най-почитаният звяр в Централна Америка.

Втората беше рисунката на маймуна в Наска. Тази огромна фигура, нарисувана с една-единствена непрекъсната линия, има опашка, завършваща с концентричен спирален кръг, идентичен с този в пирамидата.

Маите са възвеличавали маймуната и са я смятали за вид човек. В мита за сътворението „Попол-вух“ четвъртият цикъл на света е бил унищожен от потоп. Неколцината оцелели били превърнати в маймуни. Фактът, че нито в Гиза, нито в южните райони на Перу няма маймуни, показва, че пирамидата, която е нарисувана в Наска, трябва да е свързана с Южна Америка.

В пустинята няма и китове, но въпреки това на платото Наска са нарисувани три подобия на тези величествени зверове. Стигайки до хипотезата, че загадъчният художник е използвал китовете, за да представи оградената от три страни с вода пампа, аз се опитах да убедя Мария, че въпросната пирамида трябва да представлява един от храмовете на маите, намиращ се на полуостров Юкатан.

Пиер Борджия не прояви интерес към нито една от теориите ни. Преследването на духовете на маите вече нямаше значение за годеника на Мария. Единственото, което го вълнуваше, беше политическата власт. От известно време бях забелязал промяната в него. Докато Мария и аз изследвахме гробниците, Пиер кроеше планове да се кандидатира за конгреса на Съединените щати. Два дни след като направихме откритието си, той надменно и студено заяви, че е крайно време двамата с бъдещата госпожа Борджия да се заловят с по-важни неща.

Аз бях сломен.

Плановете за сватбата бяха бързо уредени. Пиер и Мария щяха да се оженят в катедралата „Сейнт Джон“. Аз щях да им бъда кум.

Какво можех да направя? Бях отчаян и с цялото си сърце вярвах, че Мария е предопределена да бъде моя сродна душа. Пиер се държеше с нея като със своя собственост, а не като с равна. Тя беше неговият трофей, завоевание, което щеше да му служи добре като първа дама в политическите му амбиции. Обичаше ли я? Може би, защото кой мъж не би я обичал? Но дали тя го обичаше искрено?

Трябваше да разбера това.

Едва в навечерието на сватбения им ден успях да събера смелост и да й призная любовта си. Гледах прекрасните й очи, плуващи в езера от кадифе, и си представях как боговете се присмиват над нещастната ми душа. Но изведнъж Мария придърпа главата ми към гърдите си и се разрида.

Тя отдавна изпитвала същите чувства към мен! Призна, че се молила на Бога да изповядам любовта си и да я спася от живота с Пиер, на когото държала, но не обичала.

В онзи благословен момент аз станах спасението й и тя — моето. Досущ отчаяни влюбени, в онази нощ ние избягахме и оставихме на Пиер бележка, в която се извинявахме за непростимата си постъпка и намерения. Нито един от двама ни не беше достатъчно смел, за да застане пред него.

Двайсет часа по-късно пристигнахме в Египет. Вече бяхме госпожа и господин Гейбриъл.

Откъс от дневника на Джулиъс Гейбриъл

Справка Каталог 1974–75 г. стр. 46–62

Фотоалбум флопидиск 2: Име на файла: НАСКА, снимки 34 и 65

Фотоалбум флопидиск 3: Име на файла: СТОУНХЕНДЖ, рисунка 6