Денят на змията

16.

29 ноември 2012 г.

Мексиканският залив

5:14 ч.

Петнайсетметровият траулер „Веселият Роджър“ плаваше на запад под утринното небе, на което още блестяха звезди. Доминик седеше в кабината и се опитваше да не заспи, макар че клепачите й бяха натежали. Беше изтощена, но полагаше усилия да съсредоточи вниманието си върху книгата с меки корици. След като прочете един и същ откъс за четвърти път, реши да позволи миг почивка на зачервените си очи.

„Само няколко секунди. Не заспивай…“

Книгата падна от ръцете й и шумът я стресна. Доминик пое глътка хладен въздух и се вгледа в тъмния коридор, водещ към каютите под палубата. Мик беше долу и спеше. Тази мисъл я успокои и същевременно я уплаши. Въпреки че траулерът се движеше на автопилот, Доминик не искаше да заспива — бяха я завладели най-ужасните й страхове.

„Това е абсурдно. Мик не е Тед Бънди. Той никога няма да ми направи нищо лошо…“

Забеляза, че хоризонтът просветлява. Страхът я бе убедил, че е най-добре да спи през деня. Реши да събуди Мик на зазоряване.

— „Веселия Роджър“, обади се. Алфа-Зулу три-девет-шест вика „Веселия Роджър“. Обади се…

Доминик грабна радиопредавателя.

— Тук „Веселия Роджър“. Казвай, Алфа-Зулу.

— Как си, кукличке?

— Добре. Какво има? Струваш ми се разстроена.

— Федералните власти затвориха СПАН. Твърдят, че е технически проблем, но не им вярвам.

— По дяволите. Защо мислиш, че…

Виковете на Мик накараха сърцето на Доминик да подскочи.

— Господи, Едит, ще ти се обадя по-късно…

— Викове ли чух?

— Няма нищо. Ще ти се обадя.

Доминик изключи предавателя и хукна надолу по стълбите.

Мик се бе свил на ъгловото легло като уплашено и объркано животно. Черните му очи бяха широко отворени и блестяха на светлината на единствената крушка над главата му.

— Мамо? — Гласът му беше прегракнал. Ужасяващ.

— Мик, всичко е наред…

— Мамо? Кой е тук? Не те виждам.

— Аз съм, Мик. Доминик. — Тя запали още две лампи, после седна на ръба на леглото.

Мик беше гол до кръста, стегнатите му мускули бяха облени в студена пот. Ръцете му трепереха.

Той я погледна в очите. Още беше объркан.

— Доминик?

— Да. Добре ли си?

Мик се взря в лицето й, после огледа каютата.

— Трябва да изляза оттук…

Стана, мина покрай нея и се запрепъва нагоре по дървените стълби.

Доминик се втурна след него. Страхуваше се, че може да падне във водата.

Мик спря на носа на траулера. Студеният вятър брулеше лицето му. Доминик грабна едно одеяло и го уви около голите му рамене. Видя сълзи в очите му.

— Добре ли си?

Той дълго гледа тъмния хоризонт.

— Не. По-рано мислех, че съм добре. Но сега разбирам, че съм се разкапал.

— Ще ми разкажеш ли съня си?

— Не. Не сега. — Мик я погледна. — Сигурно те уплаших до смърт.

— Всичко е наред.

— Най-лошото… Най-страшното, когато си в единична килия, е да се събудиш крещейки и да установиш, че си съвсем сам. Нямаш представа каква празнота изпитваш.

Тя го заведе да седне на пейката до кабината. Той се облегна на стената, махна одеялото от лявото си рамо и й направи знак да седне и тя.

Доминик се сгуши до Мик и сложи глава на студените му гърди. Той дръпна одеялото на раменете й.

След няколко минути и двамата заспаха дълбоко.

16:50 ч.

Доминик извади две кутии със студен чай от хладилника, провери местоположението им на навигационната система и се върна на носа. Слънцето в късния следобед още беше силно. Отражението му във фибростъклото на палубата я накара да присвие очи. Тя си сложи слънчеви очила и седна до Мик.

— Видя ли нещо?

Той свали бинокъла от очите си.

— Още не. На какво разстояние сме от брега?

— На около осем километра. — Доминик му даде чай. — Искам да те питам нещо, Мик. Спомняш ли си, когато в клиниката ме попита дали вярвам в злото? Какво имаше предвид?

— Попитах те дали вярваш и в Бог.

— От религиозна гледна точка ли ме питаш?

Той се усмихна.

— Защо психиатрите винаги отговарят на въпроса с въпрос?

— Предполагам, защото искаме да сме ясни.

— Исках само да знам дали вярваш в съществуването на висша сила.

— Вярвам, че някой ни наблюдава и докосва душите ни на някакво висше измерение на съществуване. Сигурно изпитвам потребност да вярвам, че е така, защото тази мисъл е успокояваща. А ти?

Мик се вгледа в хоризонта.

— Мисля, че притежаваме духовна енергия, която съществува в друго измерение, където можем да отидем само когато умрем.

— Не бях чувала подобно описание на рая. А злото? Вярваш ли в Дявола?

— Дяволът, Сатаната, Велзевул, Луцифер. Какво значение има името? Ти каза, че вярваш в Бог. Твърдиш ли, че Божието присъствие ти влияе да бъдеш добър човек?

— Ако съм добър човек, това е защото аз съм избрала да бъда такава. Вярвам, че на човешките същества е дадена свободата да избират.

— И какво оказва въздействие върху избора им?

— Обичайните неща — семейният живот, обкръжението, приятелите, околната среда и жизненият опит. Всички имаме определени наклонности, но в крайна сметка способността да разбираме какво ни се случва ни позволява всеки ден да взимаме решения. Ако искаш да разделиш тези решения на добри и лоши, хубаво, но все пак съществува свободен избор.

— Говориш като истински психиатър. Но нека да те попитам нещо, госпожице Фройд. Ами ако не избираме свободно, както мислим? Ако светът около нас влияе на поведението ни по начин, който не виждаме и не разбираме?

— Какво имаш предвид?

— Ами например луната. Като психиатър, ти си запозната с въздействието й върху психиката.

— Ефектът на луната е противоречив. Ние я виждаме, следователно въздействието й върху психиката ни може да е самовнушение.

— Усещаш ли движението на луната? А на Земята? Докато разговаряме, тя се върти в космоса със скорост седемдесет и седем километра в секунда. Усещаш ли това?

— Какво искаш да кажеш?

— Около нас стават неща, които възприятията ни не могат да доловят. Но тези неща съществуват. Ами ако оказват влияние върху способността ни да преценяваме кое е добро и кое лошо? Мислиш, че притежаваш свободна воля, но какво всъщност те кара да вземеш решение? Когато те попитах дали вярваш в злото, имах предвид злото като невидимо присъствие, чието съществуване замъглява преценката ни.

— Не съм убедена дали следя мисълта ти.

— Какво кара един младеж да стреля с картечен пистолет „Узи“ по съучениците си? Защо отчаяна майка заключва детето си в колата и я бута в езеро? Какво кара мъж да изнасили доведеното си дете… или да удуши любимата си?

Очите му се насълзиха.

— Мислиш, че има зла сила, която влияе върху поведението ни?

— Понякога мисля, че… усещам нещо.

— Какво?

— Присъствие. Сякаш от някакво висше измерение се протягат ледените пръсти на злото. И когато изпитвам това усещане, изглежда, стават ужасни неща.

— Мик, единайсет години си бил затворен в изолатор. Нищо чудно, че чуваш гласове…

— Не чувам гласове. По-скоро е нещо като шесто чувство. — Той потърка очи.

„Това пътуване може да се окаже голяма грешка. Мик се нуждае от помощ. Може би е пред прага на нервна криза“ — Доминик изведнъж се почувства изолирана.

— Мислиш, че съм психопат…

— Не съм казала такова нещо.

— Не, но го мислиш. — Той се обърна и я погледна. — Древните маи са вярвали в доброто и злото като физическо присъствие. Смятали са, че великият им учител Кукулкан е бил прогонен от зла сила, бога на ацтеките Тецкатилпока, Димящото огледало. Тецкатилпока можел да прониква в душите на хората, да ги мами и да ги кара да вършат жестокости.

— Мик, всички тези неща са фолклор. Баба ми разказваше същите истории.

— Това не са само истории. След като Кукулкан умрял, маите избили десетки хиляди от хората си. Мъже, жени и деца били принесени в жертва в кървави ритуали. Мнозина били заведени на върха на пирамидата на Кукулкан, където изтръгнали сърцата от гърдите им. Девствениците били отвеждани по старото стълбище към свещения кладенец и там прерязвали гърлата им и после ги хвърляли в кладенеца, за да умрат. Храмовете в Чичен Ица са украсени с черепите на мъртвите. Маите живели мирно в продължение на хиляда години. Нещо трябва да им е повлияло, за да започнат изведнъж да се избиват.

— Според дневника на баща ти маите били суеверни и са вярвали, че жертвоприношенията ще предотвратят края на света.

— Да, но е имало и друго влияние — култът към Тецкатилпока, което също е оказало въздействие за жестокостите.

— Нищо от всичко това не доказва съществуването на злото. Хората се избиват, откакто прадедите ни са слезли от дърветата. Испанската инквизиция е убила хиляди. Хитлер и нацистите са изпратили в газови камери шест милиона евреи. В Африка непрекъснато избухва насилие. Сърбите избиха хиляди хора в Косово…

— Точно това имам предвид. Човекът е слаб и позволява свободната му воля да бъде покварена от външно въздействие. Доказателствата са навсякъде.

— Какви доказателства?

— Покварата се разпространява сред най-невинните членове на обществото. Децата използват свободата си да избират, за да вършат жестокости. Съзнанието им не може да проумее разликата между доброто и злото, реалността и фантазията. Преди няколко нощи гледах по Си Ен Ен репортаж за десетгодишно момче, което занася в училище автоматичното оръжие на баща си и убива две деца, защото се заяждали с него. — Очите му отново се насълзиха. — Десетгодишно хлапе, Доминик.

— Светът е болен…

— Точно така. Светът ни наистина е болен. Структурата на обществото е проядена от злокачествено влияние, досущ рак, и ние не го търсим там, където трябва. Шарл Бодлер е казал, че най-голямата хитрост на дявола е да ни убеди, че не съществува. Усещам, че влиянието на злото се засилва и приближава, а порталът в галактиката се отваря с наближаването на зимното слънцестоене.

— Ами ако злото присъствие не се появи след три седмици? Какво ще правиш тогава?

Мик изглеждаше озадачен.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога ли не ти е хрумвало, че може би грешиш? Мик, ти си посветил целия си живот на разкриването на загадката на маите и на спасението на човечеството. Съзнанието и самоличността ти са повлияни от идеи, внушени от родителите ти, и са подсилени от травмата, която си преживял и която продължава да ти влияе в сънищата ти. Не е нужно да съм Зигмунд Фройд, за да ти кажа, че присъствието, което усещаш, е в теб.

Очите на Мик се отвориха широко.

— Какво ще стане, когато зимното слънцестоене дойде и отмине и всички още сме живи? Какво ще правиш с живота си тогава?

— Аз… Не знам. Мислил съм за това, но не съм си позволявал да се задълбочавам. Страх ме е, че ако го направя, ако се замисля да водя нормален живот, ще отклоня вниманието си от онова, което наистина е важно.

— Най-важното е да изживееш живота си пълноценно. — Доминик го хвана за ръката. — Мик, използвай гениалния си ум, за да се вгледаш в себе си. Мозъкът ти е промит още в детството. Родителите ти са те обрекли да спасиш света, но всъщност ти се нуждаеш от спасение. През целия си живот си гонил бели зайци като Алиса и сега трябва да те убедим, че Страната на чудесата не съществува.

Мик лежеше по гръб и гледаше небето. Думите на Доминик отекваха в ушите му.

— Разкажи ми за майка си, Мик.

Той преглътна и се прокашля.

— Тя беше най-добрата ми приятелка, учител и другар. Всичко в детството ми. Докато Джулиъс прекарваше седмици наред, изследвайки пустинята Наска, мама ми даваше топлота и обич. И когато почина…

— Как умря?

— От рак на панкреаса. Поставиха й диагнозата, когато бях единайсетгодишен. Към края й станах болногледач. Тя губеше сили и линееше. Ракът я разяждаше жива. Четях й, за да отвличам вниманието й от болката.

— Шекспир?

— Да. Любимата й пиеса беше „Ромео и Жулиета“. „Смъртта изпи меда на твоя дъх — но тя над твойта хубост няма власт“6.

— Къде беше баща ти през цялото това време?

— Къде другаде, освен в пустинята Наска?

— Близки ли бяха родителите ти?

— Много. Казваха, че са сродни души. Когато умря, мама отнесе в гроба си сърцето на татко. И част от моето.

— Щом я е обичал толкова много, как е могъл да я остави, когато е умирала?

— Казваха, че издирването им било по-важно и по-благородно, отколкото баща ми да седи и да гледа как смъртта превзема тялото й. От ранна възраст научих какво е орис.

— Какво?

— Мама смяташе, че някои хора са благословени със специална дарба, която определя пътя им в живота. Дарбата е придружена от голяма отговорност и изисква саможертва.

— И тя е мислела, че ти имаш такава дарба?

— Да. Каза, че съм наследил уникална прозорливост и интелигентност, предадени ми от прадедите й. Обясни ми, че онези, които не притежават дарбата, няма да ме разберат.

„Господи, родителите му наистина здравата са го объркали. Ще му трябват десетилетия терапия.“ Доминик тъжно поклати глава.

— Какво?

— Нищо. Замислих се за Джулиъс, който е оставил единайсетгодишния си син да носи на плещите си тежкото бреме да се грижи за умиращата си майка.

— Не беше бреме, а начин да й се отблагодаря за всичко, което ми е дала.

— Баща ти беше ли там, когато тя умря?

Думите й накараха Мик да изтръпне.

— Да. — Той се вторачи в хоризонта. Очите му станаха сурови, после изведнъж се съсредоточиха и Мик грабна бинокъла.

На хоризонта на запад се виждаше нещо.

— Там има стара петролна платформа. Нали Из е докладвал, че в района няма нищо?

— Да.

— На пилона е издигнато американското знаме. Нещо не е наред.

— Мик…

Той видя приближаващия се катер и фокусира бинокъла.

— По дяволите. Бреговата охрана. Угаси двигателите. За колко време можем да спуснем подводницата във водата?

— За пет минути. Веднага ли искаш да се потопим?

— Сега или никога. — Мик хукна към кърмата и махна брезента от миниподводницата. — Бреговата охрана ще ни познае. Ще ни арестуват. Вземи запаси.

Доминик хвърли няколко кутии с храна и бутилки вода в една раница и влезе в подводницата.

Катерът се приближи на стотина метра и командирът започна да крещи по мегафона.

— Хайде, Мик! — подкани го Доминик.

— Включи двигателите! Идвам. — Мик хукна към каютата и започна да търси дневника на баща си.

— Говори Бреговата охрана на Съединените щати. Навлезли сте в забранени води. Угасете моторите и се пригответе за проверка.

Мик грабна дневника и побягна към подводницата. Катерът вече беше до носа на „Веселия Роджър“.

— Стой!

Той не обърна внимание на заповедта, скочи в петметровата подводница, хвана се за стълбата, протегна ръка и затвори люка.

— Спускай се! Бързо!

Доминик се мъчеше да си спомни всичко, което й бе показал Из. Натисна надолу кормилото и подводницата се потопи във водата точно когато катерът се блъсна в траулера.

— Дръж се…

Подводницата се спусна рязко под ъгъл четирийсет и пет градуса.

— Хей, капитане, сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита Мик.

— А сега накъде?

— Ще разберем какво става долу, а после ще се отправим към крайбрежието на Юкатан.

Мик се наведе да погледне през един от илюминаторите. Синята вода бе осеяна с множество мехурчета, издигащи се от дъното.

— Нищо не виждам. Надявам се, че на борда има хидролокатор.

— Пред мен е.

Мик погледна уреда. Намираха се на сто и три метра под повърхността.

— До каква дълбочина може да стигне това нещо?

— Това нещо се нарича „Морски жълъд“. Казах ти, че е много скъпа френска подводница, малък вариант на „Наутилус“. Може да се потопи на три хиляди и триста метра.

— Сигурна ли си, че знаеш как да я управляваш?

— Из и собственикът ми показаха как да работя с уредите.

— Страхувам се да не се разбием.

Мик огледа вътрешността на подводницата — сфера с диаметър три метра, разположена в яйцевидния корпус. Имаше контролно табло за механична ръка, монитори за наблюдение на картината под водата и акустични предаватели.

— Мик, активирай монитора за термално изображение. Над главата ти е.

Той протегна ръка и включи устройството. На екрана се появи гоблен в зелени и сини цветове. Мик взе дистанционното управление и насочи външния сензор към морското дъно.

— Погледни! — възкликна той, когато в горната част на екрана са появи ярка бяла светлина.

— Какво е това?

— Не знам. На каква дълбочина сме?

— Триста и трийсет метра. Какво да направя?

— Карай на запад. Отпред има нещо огромно.

Мексиканският залив

На километър и осемстотин метра западно от „Морски жълъд“

Петролната платформа „Сцила“ на ЕКСОН имаше четири етажа над повърхността и три под водата, поддържаше се от два огромни понтона, дълги по сто и двайсет метра, и бе закотвена за морското дъно с дванайсет котви.

Палубата беше голяма колкото футболно игрище. В северната и южната страна бяха монтирани два грамадни крана. Помещенията с контролните уреди и каютите се намираха на средната и главната палуба, а машинното отделение и екипировката, необходима за обработката на стотиците хиляди варели с петрол — на най-долната.

Но в сондата на платформата не течеше петрол. На долната палуба на „Сцила“ набързо бяха инсталирани множество мултиспектрални сензори, компютри, системи за управление, поддържаща техника, кабели и три подводници на НАСА.

В средата на петролната платформа имаше кръгла дупка с диаметър четири метра. От морето струеше меко изумруденозелено сияние, което се процеждаше през дупката и озаряваше тавана и работната площадка в загадъчна зелена светлина. Завладени от любопитство, техническите лица често спираха там и надничаха към осветеното морско дъно, намиращо се на шестстотин и петдесет метра под платформата. „Сцила“ се намираше точно над огромния тунел. Някъде в тази дупка, дълбока километър и половина, беше източникът на ярката луминесцентна зелена светлина.

Командирът на военноморските операции Чък Маккана и директорът на НАСА Брайън Додс се бяха вторачили в монитора, свързан с камерите на една от подводниците, която стигна до тунела в морското дъно и се стрелна в блестящия водовъртеж.

— Електромагнитната енергия се увеличава — докладва капитанът на подводницата. — Губим маневреност…

— Сензорите блокираха…

Додс присви очи срещу ярката светлина от монитора и попита:

— На каква дълбочина е подводницата?

— На по-малко от трийсет метра в дупката. По дяволите, системата „Морски бухал“ изключи.

Картината на монитора изчезна. Екранът стана тъмен.

Маккана прокара късите си пръсти през късата си прошарена коса.

— Това е третата подводница, която губим за последните двайсет и четири часа, Додс.

— Мога да броя, командире.

— Бих казал, че трябва да се съсредоточите върху алтернативен начин за влизане в тунела.

— Вече работим по този въпрос. Ще спуснем сондата в дупката. В предната й част ще монтираме сензори.

Към тях се присъедини капитанът на петролната платформа Анди Фърман.

— Възникна проблем, господа. Бреговата охрана съобщи, че току-що двама души са се спуснали с миниподводница на три километра източно от „Сцила“. Хидролокаторът показва, че са се насочили към обекта.

Додс се разтревожи.

— Шпиони?

— По-скоро цивилни граждани. Траулерът, на който е била подводницата, е регистриран като собственост на американска компания за издирване на изчезнали кораби от остров Санибел.

Маккана не изглеждаше притеснен.

— Нека да гледат. Като излязат на повърхността, ще ги арестуват.

На борда на „Морски жълъд“

Мик и Доминик притиснаха лица до илюминатора. Миниподводницата се приближаваше до странния източник на светлина, която блестеше от морското дъно като мощен прожектор.

— Какво може да има там, по дяволите? — попита Доминик. — Мик, добре ли си?

Очите му бяха затворени, а дишането — учестено.

— Мик!

— Усещам присъствието, Доминик. Не трябва да сме тук.

— Не изминах целия този път, за да се върна. — Над главата й проблесна червена светлина. — Сензорите се побъркаха. От дупката излизат огромни количества електромагнитна енергия. Може би това усещаш.

— Не минавай през струята светлина, защото с всички системи на борда ще стане късо съединение.

— Добре. Може би има друг начин да влезем. Ще заобиколя светлината, а ти провери сензорите.

Мик отвори очи и огледа контролните уреди.

— Какво искаш да направя?

— Активирай градиометъра. Това е сензорът за измерване на електромагнитната гравитация, който е монтиран под „Морски жълъд“. Рекс го използваше, за да открива степента на гравитацията под морското дъно.

Мик включи системата и се появи картина в оранжево и червено — най-ярките цветове, показващи високи нива на електромагнитна енергия. Дупката светеше в ослепително бяло. Мик взе дистанционното управление и разшири обхвата, за да изследва останалата част от топографията на морското дъно.

Ослепителната светлина се смали до бяла точка. Очертанията на червените и оранжевите петна се оцветиха в зелено и синьо.

— Чакай малко. Мисля, че видях нещо.

Около района с формата на кратер имаше серия тъмни точки, разположени в съвършен кръг по периметъра с диаметър километър и половина.

Мик преброи дупките и усети, че стомахът му се свива. Тялото му се обля в студена пот. Той грабна дневника на баща си, прелисти страниците и намери датата 14 юни 1997 година.

Вторачи се в снимката на триметровата кръгла фигура в средата на платото Наска. В очертанията й бе намерил автентичната карта на Пири Рейс, запечатана в контейнер от иридий. Преброи двайсет и три линии, излизащи от рисунката, досущ слънчеви лъчи. Последната изглеждаше безкрайна.

Около чудовищната дупка в морското дъно имаше двайсет и три тъмни точки.

— Какво има, Мик? Добре ли си? — Доминик превключи подводницата на автопилот и погледна монитора. — Какво представляват тези точки?

— Не знам, но същата схема е издълбана и на платото Наска преди хиляди години.

— Не са еднакви. Ти сравняваш линии, издълбани в пустинята, с кръг от тъмни дупки в морското дъно…

— Двайсет и три дупки. Двайсет и три линии. Мислиш, че това е случайно съвпадение?

— Успокой се, умнико. Ще се отправя към най-близката дупка и ще я разгледаме отблизо.

„Морски жълъд“ намали скоростта и застана над тъмна дупка с диаметър шест метра, от която излизаха мехури. Доминик насочи единия от фаровете към отвора. На светлината се видя огромен тунел, спускащ се надолу под ъгъл четирийсет и пет градуса.

— Какво ще кажеш?

Мик се взря в дупката и отново изпитата познатото чувство на страх.

— Не знам.

— Предлагам да я изследваме.

— Искаш да влезем в тази дупка?

— Нали затова дойдохме. Мислех, че искаш да разкриеш загадката на предсказанието на маите.

— Не и по този начин. По-важно е да отидем в Чичен Ица.

— Защо? — попита Доминик и помисли: „Той е уплашен“.

— Спасението се намира в пирамидата на Кукулкан. Единственото, което ни чака в тази дупка, е смъртта.

— Да, но аз не зарязах седем години учене и не рискувах да ме хвърлят в затвора, само за да можеш да вървиш по следите на някакво тъпо предсказание. Тук сме, защото семейството ми и аз искаме да разберем какво се е случило с Из и приятелите му. Не те обвинявам за смъртта на баща ми, но след като заради теб предприехме това малко приключение, трябва да го довършиш докрай.

Доминик натисна кормилото надолу и подводницата се отправи към центъра на тунела. Мик се хвана за стълбата. В „Морски жълъд“ отекна свистене.

— Звукът идва от стените на тунела — каза Доминик. — Вътрешният пласт, изглежда, играе ролята на нещо като гигантска гъба. Мик, вляво от теб има сензор с надпис спектрофотометър…

— Виждам го. — Той активира системата. — Ако правилно разбирам показанията, газът, който се процежда от тази дупка, е чист кислород.

В кабината се чу тракане, което се засили, докато подводницата се спускаше все по-надолу. Мик се приготви да каже нещо, но „Морски жълъд“ изведнъж се стрелна напред, рязко увеличавайки скоростта си.

— Хей, намали…

— Не съм аз. Повлече ни някакво течение. — В гласа й прозвуча паника. — Външната температура се повишава, Мик. Мисля, че сме всмукани в кратер с лава!

Мик се вкопчи в стълбата. Стъклата на уредите започнаха да вибрират от пулсиращите звуци.

Миниподводницата стремглаво се спускаше в дупката.

— Мик! — извика Доминик. Губеше контрол върху управлението. Светлините угаснаха. Обви ги мрак.

Доминик почувства, че се задушава в очакване на удара, който щеше да разбие подводницата. „О, Господи, ще умра. Моля те, помогни ми…“

Мик вкопчи ръце и крака в стоманената стълба. „Не се съпротивлявай. Остави го да се случи. Нека безумието свърши…“

Подводницата започна да се върти, сякаш бе попаднала в гигантска центрофуга.

Разнесе се силен гръм.