Денят на змията

Стоя пред огромната рисунка и споделям чувството на самота, което сигурно преди милиони години е изпитвал създателят й. Пред мен се намират отговорите на загадките, които може да решат дали нашият вид ще живее, или ще умре. Бъдещето на човешката раса — има ли нещо по-важно от това? Но аз съм сам. Търсенето ми ме обрича да бъда в това чистилище от скали и пясък, докато търся духовна връзка с миналото, за да разбера заплахата, надвиснала над нас.

Годините са сложили своя отпечатък. В какво окаяно същество съм се превърнал! Някога бях известен археолог, а сега съм станал посмешище за колегите си. Съпруг и любовник — това са далечни спомени. Баща? Едва ли. По-скоро измъчен наставник и тежко бреме за сина ми. Всяка стъпка в пустинята причинява болки в костите ми, а мислите ми непрекъснато повтарят влудяващото заклинание на обреченост. Коя висша сила е избрала семейството ми, за да го измъчва? Защо сме надарени с очи, които виждат знаците на смъртта, а другите се препъват като слепци?

Луд ли съм? Тази мисъл не напуска съзнанието ми. С изгрева на всяка нова зора трябва да полагам усилия да препрочитам най-важните откъси в хрониките си, дори само за да си напомня, че преди всичко съм учен и археолог — изследовател на миналото на човека, и на истината.

Но какъв смисъл има от истината, ако е невъзможно да бъде приета? В очите на колегите ми аз несъмнено съм селският идиот и предупреждавам за айсберги пътниците, които се качват на непотъващия „Титаник“.

Дали ориста ми е да спася човечеството, или да умра като глупак? Възможно ли е да съм пропилял напразно живота си, тълкувайки знаците погрешно?

Стъпки в пясъка прекъсват мислите ми.

Синът ми. Кръстен е на архангел преди петнайсет години от любимата ми съпруга. Майкъл ми кима и мигновено стопля нещастното ми сърце. Той е причината да упорствам и да не сложа край на окаяното си съществуване. Безумното ми издирване го ограби от детство, но много по-лоша е ужасната ми постъпка, извършена преди години. Посветил съм се на бъдещето на сина си и искам да променя съдбата му.

Господи, дай на слабото ми сърце сили, за да успея.

Майкъл сочи напред — напомня ми за следващата загадка, която ни привлича. Като стъпваме предпазливо, за да не безпокоим пампата, ние заставаме пред онова, което мисля, че е началото на послание, датиращо отпреди три хиляди години. В средата на платото Наска има съвършен кръг, издълбан дълбоко в покрития с черна патина чакълест пласт, под който се вижда по-светлата почва. От загадъчния кръг излизат двайсет и три лъча с еднаква дължина — сто и осемдесет метра, с изключение на един. Няколко паралелни линии точно сочат точките на изгрева и залеза на слънцето по време на лятното и зимното слънцестоене, други равноденствието, а останалите — различни древни места, които цял живот изследвах.

Най-интригуващ е двайсет и третият лъч, който е дълъг трийсет и седем километра!

Майкъл вика и когато се приближаваме до центъра на фигурата, детекторът за метал започва да бръмчи. Отдолу е заровено нещо. Енергично започваме да копаем в чакъла и стигаме до жълтата пръст. Това е ужасна постъпка, особено за археолог, но се успокоявам с мисълта, че крайната цел ще оправдае средствата.

И там наистина има гладък, бял, кух цилиндър, дълъг петдесет сантиметра, украсен в единия край с нещо като тризъбец. Слабото ми сърце трепва, защото познавам символа като пръстите на съсухрената си ръка. Тризъбецът на Паракас — отличителният знак на нашия космически учител. На планината недалеч оттук е изобразена релефна фигура, дълга сто и осемдесет и широка шейсет метра.

Майк нагласява фотоапарата. Целият разтреперан, аз изваждам пергамент, който започва да се разпада, когато го разгръщам.

Това е стара карта на света, подобна на онази, за която преди петстотин години разказва турският адмирал Пири Рейс. Предполага се, че загадъчната карта е вдъхновила Колумб за експедицията му през 1492 година. И до ден-днешен картата от четиринайсети век на Пири Рейс си остава загадка, защото на нея е обозначена не само неоткритата земна маса на Антарктика, но и геологията на континента, нарисувана така, сякаш там няма лед. Впоследствие сканирането със сателитни радари потвърди невероятната точност на картата и още повече озадачи учените как е възможно някой да е нарисувал всичко това без помощта на самолет.

Вероятно по същия начин са били нарисувани и фигурите в Наска.

Пергаментът, който държа, е начертан с помощта на изумителни познания по сферична тригонометрия. Дали мистериозният картограф е бил нашият древен учител? Не се съмнявам в това. Най-важният въпрос е, защо е решил да ни остави тази карта.

Майк прави снимка, докато старият документ се разпада и се превръща в прах в ръцете ми. След няколко секунди се вторачваме в моменталната снимка и забелязваме, че там ясно се вижда някакъв предмет, очевидно от огромно значение, очертан с малък кръг във водите на Мексиканския залив, намиращ се на северозапад от полуостров Юкатан.

Местоположението на знака ме изумява. Това не е едно от древните места, а нещо съвсем друго. По кожата ми избиват капки леденостудена пот и ръцете ми се вцепеняват.

Майкъл усеща, че смъртта наближава. Преравя джобовете ми, бързо намира хапче и го слага под езика ми.

Пулсът ми намалява и вцепеняването преминава. Докосвам лицето на сина си и го убеждавам да се върне към работата си. Наблюдавам го гордо, докато Майкъл разглежда металния контейнер. Черните му очи са прозорци към невероятно дисциплинирано съзнание. Нищо не убягва от погледа му.

След няколко минути той прави още едно откритие, което може би обяснява местоположението на предмета, обозначен е Мексиканския залив. Спектралният анализатор на детектора за метал определя молекулния състав на твърдия бял метал.

Старият цилиндър е направен от чист иридий.

Откъс от дневника на професор Джулиъс Гейбриъл, 14 юни 1990 г.