Деликатно затруднение

VI. ЕГО

Тед Грийвс ми беше приятел от дълго време. Така и не разбрах защо се нахвърли върху мен с омраза — само защото му се присмях за сина му ли? Но не знам защо и аз пламнах от гняв.

След последното ми общуване със ССКП се намирах в относително слаба форма, яростта обаче ми придаде сили. Наведох се рязко и избягнах първия му удар, после го фраснах силно в гърдите под сърцето. Той ревна от болка и се нахвърли устремно напред, но този път го спрях с удар в челюстта. Десният му пестник ме жулна по брадата. А аз го заудрях…

Той падна.

Подобни пристъпи съм имал и преди, но много, много отдавна. Когато отново дойдох на себе си, изтичах в бронираното преддверие с най-смътни спомени от това, което бях сторил на Грийвс. Мислех си единствено, че бях оставил силовата бариера изключена.

Вървях, олюлявайки се, към омразната земя. Чувах тихия писък на жироскопите. Чувах и собствения си рев, носещ се пред мен като платно на кораб.

— Ти уби моята дъщеря! Ти уби моята дъщеря! Няма да успееш! Няма дори да го зърнеш!

Не осъзнавах какво правя.

Някакви животни се разбягаха. Преобърнах една каруца. Бях почти стигнал до селото.

Имах усещането, че бягам със скорост стотици километри в час. Но когато чух изстрела, спрях мигновено. Колко красиви изглеждат хълмовете, когато очите на човек няма никога да се отворят отново! Бели гълъби кръжаха над схлупените покриви. Хората стояха неподвижни. Някой ден всичко ще бъде наше. Ние ще управляваме целия свят! Целият свят ще бъде разтърсен от грохота на моите оръжия и стълбовете прах ще се въртят като яростния вихър на галактиките.

По-добре болка, отколкото нашите вътрешни деликатни затруднения.

Гледах бледото лице на момчето, което падна, олюлявайки се, от една каруца, а тя продължи да се движи напред и без него. Хората наоколо крещяха и се суетяха навсякъде като дрипи. Не откъсвах поглед от него, а момчето — от мен. В ръката си държеше димящ револвер.

Удивително, но аз разбрах, че той е американец. Един истински американец, който си бе присвоил лицето на Тед Грийвс и така го бе обтегнал, че всички бръчки се бяха изгладили и сега изглеждаше неприлично млад. Моят екзекутор носеше маска.

Писъкът на жироскопа се бъхтеше в главата ми, сякаш се задавяше от притока на кръвта ми. Не можех да откъсна поглед от тази маска. Тя се приближаваше към мен. Трябваше нещо да кажа.

— Прилича на уестърн.

Като че ли се опитвах да се разсмея?

Смъртта започна да слиза от Черните хълмове, докато накрая останаха само неговите крадливи очи като рани във Вселената.

И те изчезнаха.

Когато хапчетата ме съживиха от хипнотичния транс, все още бях свързан със ССКП заедно с останалите единадесет членове на моята смяна — робите на „летивното поднание“.

На лекарите, които се бяха надвесили над мен, казах:

— Отново умрях.

А те кимнаха с разбиране. Не бяха изненадани — бяха наблюдавали екраните.

— Успокой се — каза единият от тях.

Когато очите ми отново можеха да фокусират, разбрах, че е Уейс.

Бях прекрасно инструктиран. Мъчех се да се успокоя. Все още бях на предната линия, където индивидуалността се бореше със старото безименно племенно подсъзнание.

— Отново умрях — простенах аз.

— Отпусни се, Джери — повтори Уейс. — Това беше само хипнотичен сън като всички други, които си имал.

— Но аз умрях отново! Защо винаги трябва да умирам?

Томи Уейс. Първото му име беше Томи? Временно загубените данни се връщаха.

Той се опита сдържано да ми наложи спокойствие и сухото му лице изрази съчувствие.

— Сънищата са митология, отчасти индивидуална, отчасти универсална. И непредсказуемите сюжети са функция на саморегулиращата се психосистема. Няма нищо неестествено да сънуваш, че умираш…

— Но освен това бях разделен на двама души!

— Една превъзходна защита в нашия разделен свят. Отлична форма на адаптация.

Човек никога не би могъл да предаде личната си агония на тези хора, въпреки че те бяха наблюдавали сънищата ми на екраните. Изморен, прекарах длан по лицето си. Брадата ми бодеше като кактус.

— Толкова много самоненавист, Томи… Откъде идва?

— Не Томи, Джони. Ти поне я измъкваш от своята система. Ето тук има нещо за пиене.

— ССКП трябва да бъде спрян — отсъдих аз. Но едва ли знаех какво приказвам.

Отново се намирах в действителността, в издълбаната лунна лаборатория под платото — и внезапно осъзнах, че мога да различавам истината и лъжата.

Години наред съм се лъгал!

Придавал съм материална форма на своята самоомраза. Сънят ми показваше, че се страхувам да стана отново цялостен. Ако това се случи, ще бъда съсипан!

Като дишах тежко, отблъснах питието, което Уейс ми подаде. Имах видения. Белият свят се беше отрекъл от религията. Като я отхвърля, човек отхвърля и другите структури на надеждата, семейният живот се разпада. Хората се насочват към науката. Такъв бе пътят на Западната цивилизация. Ние започнахме с един опасен старт, но поне вървим напред. И връщане назад няма. Останалите ще трябва да ни следват. Не да ги водим или отбягваме, а да ги подчиним. И да ги предвождаме.

Апокалипсис!

Част от нашето деликатно затруднение е, че ние никога няма изцяло да схванем в какво се състои то.

— Джони, не трябва винаги да умирам — изрекох бавно. — Това е моята грешка, нашата грешка! — Усетих, че ридая и не мога да спра. Нещо в мен се разпадаше. — Черното и Бялото са едно цяло, а не две отделни части! Ние се борим със самите себе си. Включи ме отново!

— Край на смяната — отсече Уейс, като отново ми предложи питието. — Ти направи много повече, отколкото ти позволяваха силите. Хайде да отидем в психолабораторията за проверка. След това ти се полага да заминеш на Земята.

— Но ти сам виждаш… — подех аз, но все пак поех проклетата му напитка.

Натали… Ри… Прекалено често ви сънувах в тревожните си сънища, скъпи мои…

Леглото ми е мокро, матракът е пропит с кръв.

Джон Уейс повика една от сестрите да ми помогне да се изправя на крака. Веднъж само да стана и сам ще тръгна към психолабораторията.

— Направи го отлично, Джери! — възхити се Уейс. — Следващия път, когато се върнеш на Луната, аз ще сложа специално за теб Юпитер на върха на карфица.

Ха, направил съм го бил добре! Аз бях проявил моите най-силни и най-емоционално издържани убеждения, но обърнати на сто и осемдесет градуса.

В Психолабораторията бях толкова напрегнат, че не можах да ги оставя да говорят.

— Вие сами знаете как става: преминаваш незабелязано от хипнозата към съня, сякаш потъваш надолу през дебели облаци. Започнах отново да преживявам последната ми почивка с Натали и Ри. Всичко истинско и сладко нахлу в мен, без да бъде изопачавано от дълбините на паметта ми! Изкривяването започна, когато си припомних кацането в Сицилия. Там всъщност стана така, че аз и Тед Грийвс пуснахме сина му да мине през границата заедно с другите анархисти. Намерих револвера, който той се опита да внесе нелегално — беше го натикал в кончова на ботуша си. Този револвер беше символът, който даде старт на кошмара ми. Нашият живот минава през различни фази подобно на Луната. Идентифицирах се изцяло с Пит. На неговата възраст и аз бях революционер, също като него исках да променя света, затова прекалено силно поисках да убия сегашното си Аз!

— Когато си бил на възрастта на Пит Грийвс, си се борил за Западната цивилизация, а не срещу нея, Уортън — напомни ми един от психиатрите.

— Така е — отвърнах аз. — Бях в Азия и не се разделях с пистолета си.

Разкъсах на части цялата банда на Третите. Това беше по времето, когато руснаците се свързаха почти с напълно нас.

Не исках да продължавам. Всичко ми беше ясно. Тях не ги интересуваше една истинска изповед.

— Вината, която ти почувства за Азия, е напълно естествена — изкоментира психиатърът. — Както е известно от статистиката, потисканата вина причинява повечето умствени и психически разстройства. Но с течение на времето се е трансформирала в омраза.

— Занапред ще се опитам да бъда добро момче — усмихнах се лукаво, сякаш им се присмивах. По онова време дори аз не забелязах нещо нередно в думите си, камо ли психиатрите.

— Вие успяхте да получите степен, Уортън — каза докторът. — Веднага можете да заминете на Земята.