Деликатно затруднение

V. СИЦИЛИЯ

На следващия ден малко преди зазоряване летях над Калабрия и токчето на Италия. Долу проблясваха военни инсталации. Това бе една от най-южните точки на Европа, която маркираше границата между двата свята. Имаше американски, европейски и руски военни части със специално предназначение.

От къщи излязох, преди Ри да се събуди. Натали с черната й коса бе станала рано да ми помаха за довиждане. Довиждане! Винаги това довиждане! И какво всъщност е значението на черната голяма кутия, която Ри е носила в съня си? Не, не можеше да бъде вярно.

Проливите на Месина искряха под безкрилия ни корпус. Виждах едновременно четирите стихии: въздух, вода, огън и земя. Петата, Космосът, е била предчувствана. Само Бог знае какво се извършва в сърцето и ума на хората, какви първични процеси се вихрят там.

Може би когато успеем да се справим с Третите, сетивното познание ще ни даде възможност да подредим нещата. Досега не ни стигаше никога време за това. Дори сипките в тяхното безкрайно затворничество никога нямат достатъчно време. И онази птица на нейния прозорец? Коя част от прозореца е била вътре и коя вън?

Поехме към Сицилия, към познатите жълтеникавокафяви планини. Този остров беше една полунеутрална земя. Белият и Черният свят се срещаха на нейните ерозирали поля.

Тази сутрин закусих само половин грейпфрут и чаша горчиво черно кафе. Съзнателно регулирах храненето си. От другата страна на незримата граница, където се ширеше жесток глад, подобна лека закуска би изглеждала като цяло пиршество.

Някъде на юг към морето мярнах за последен път неясния далечен стълб дим над Малта, която и сега, след десет години, продължаваше да гори. После се показа Етна, зашеметяващата гледка на кратера отвътре, и вече трябваше да се готвим за кацане.

Тази безплодна земя изглеждаше като една голяма машина. В Северна Сицилия — половинката към Западната цивилизация, безброй роботи, повече отколкото на самата Луна, пъплеха на всички страни и следяха второкачествените раси в другата част на острова да не направят нещо безразсъдно. Аз грабнах газовото си оръжие и се измъкнах навън в горещината. Въжената стълба под нас се размята във въздуха.

Двамата с Грийвс се спуснахме право в бронираната машина и заподскачахме с нея като кенгуру по полето.

Границата беше маркирана с дискове, поставени на пръти на разстояние десет метра. Силовата бариера пулсираше ритмично и изпращаше натрапчивите си отблясъци високо в небето.

Черният свят също имаше своя граница. Тя стоеше отвъд нашето силово поле — какво, стоеше ли казах? Сякаш залиташе и се накланяше на всички страни. Това беше една занемарена каменна стена. Повечето от градивния й материал беше донесен от обезлюдените градчета, села и църкви. Понякога някой от местните жители отмъкваше обратно по нещо, за да построи схлупена развалина, в която семейството му да преживява някак си.

Властите наказваха това с разрушаване на бордеите им и се опитваха да поправят стената. Разбирах напълно безпокойството им. Бих могъл с лекота да прескоча това препятствие.

И онази стена с осемте укрепления… Закрачихме през оживеното поле към предната врата. Слънчевата светлина и земната гравитация ни създаваха доста трудности, но въпреки това изглеждахме достолепни. Ние двамата бяхме масивни мъже — около три метра високи, ботушите ни блестяха, а на главите ни се мъдреха чадърообразни шлемове. Нашите усилени мегагласове се разнасяха на повече от един километър разстояние. Може би се явявахме в неспокойните сънища на Черните като ужасни хибриди между хора и машини. Скоро стигнахме предната врата, влязохме през нея, свалихме ръкавиците си и ги поставихме в специални магнетизатори.

Горе в кулата Грийвс превключи от автоматично на ръчно управление и влезе във връзка с Палермо и със спътниците високо над нас. Аз проверих изправността на системите Имиграция и Изолация.

Оттук, над върховете на техните дървени кули, можехме да виждаме добре омразната вражеска територия, мизерните им каменни селища и мяркащите се тук-там хора. Поискаше ли някой да мине, петдесет минути трябваше да намаляваме силата на защитните екрани. Не много далечните планини изглеждаха разтрошени, назъбени, осеяни с храсти. Те не бяха никак подходящи за живот. Ако ние вземехме управлението на острова в свои ръце, както винаги съм предлагал, щяхме да отглеждаме край бреговете растения, да ги поливаме с обезсолена вода, щяхме да внесем висококачествена почва, да я торим обилно и тогава новите плюс-семена бурно ще се развиват и след пет години това място ще тъне в изобилие. Запази ли се сегашното статукво, освен глад и религия няма да има нищо друго. Обширна холерна епидемия вече вилнееше в Африка, след като бе тръгнала от Калкута — нейната традиционна зародишна точка, на запад.

— Копелета! — извиках аз. — Някой ден ще бъде гласуван закон, който ще забранява на хората да живеят като паразити!

— И закон, който ще забранява на хората да правят капитал от това — допълни Грийвс.

Неговата забележка не означаваше нищо за мен. Досещах се, че трябва да се направи нещо с чудатата му теория, според която Западната цивилизация черпи изгоди от бедността, като издига вносни митнически бариери. Той така и не ми даваше обяснения, но и аз не му ги исках.

От спомагателния контролен пулт изпратих един невидим скенер да наблюдава близкото селище на врага. Можеха да го забележат със старомодните си радарни станции, но на Черните им оставаше единствено да нададат вой за нарушение на международните закони. Окото се зарея над скупчените колиби и регулира фокуса си. Триизмерните така омръзнали ми холографски картини запъплиха към мен в куба.

Срещу вратата, над която имаше балкони, опасани със занемарени цветя, на алеите се тълпеше група Черни. Всъщност бяха араби, бегълци от Малта, опозорени сицилианци, разни ренегати от Белия лагер. Поради мръсотията, загара и старите несинтетични дрехи етнически групи не можеха да се различат. Загледах се в една смугла млада жена, която стоеше до входа на кръчмата с ръка върху рамото на малко момче. По този начин Натали стоеше в двора… Боже, какви мисли ми минават през главата! Така някой път ще запроповядвам любов към ближния!

Преди на Земята да стане толкова трудно, сигурно е имало начини за обединение на хората и любов помежду им. Ние отглеждахме и възпитавахме децата си заради чувствената отплата, че ги имаме, и от радостта да им помагаме да растат здрави и силни. И от техните недра здравето щеше да се разпространява навсякъде.

Но Третите ламтяха само за богатствата на Западната цивилизация и не желаеха да приемат нейната дисциплина. Размножаваха се безразборно и изобилно. Светът бе претъпкан с деца и хора, както пустотата на Космоса беше запълнена с потресаващи сънища. Само слабите, безпомощните и гладните могат така неразумно да сеят деца след деца. Едно безпомощно и гладно поколение задръстваше гробищата чак до недрата на земята. Онова смеещо се мургаво момиче на екрана заслужаваше единствено огнените семена на моето оръжие.

— Изключи скенера, Джери! — надвисна над главата ми Грийвс.

— Какво те прихвана?

— Изключи го веднага!

— Само да хвърля последен поглед на тези арабчуги…

— Казах ти, изключи го! Докато не е обявено извънредно положение, нямаш право да го правиш и нарушаваш закона.

— Че кой го е грижа за това?

— Мен ме е грижа — изрече той и ме изгледа злобно. — Мен, офицера в изгнание!

Стрелнах го с поглед през рамото си.

— Ти беше груб през целия ден — казах аз. — И вчера също. Игра невероятно слабо на шах. Какво ти става?

Но веднага щом му зададох въпроса, отговорът се появи сам в главата ми. Той се бе превърнал във възел от раздразнени нерви, защото трябваше да даде дума, че синът му ще се върне от пустошта на Третия Свят.

— Ти си си сложил главата в торбата, Тед, заради сина си анархист, нали?

Тогава той се нахвърли върху мен.

В мрачната кръчма Пит Грийвс черпеше приятелите си с поредното питие. Той чакаше от три седмици в това западнало малко градче деня, в който щеше да бъде отворена границата, и през това време искаше просто да се запознае с всички тук. Те — без Макс Спинъри, който бе пропътувал с него целия път от Александрия дотук — се заклеха един на друг във вечно приятелство.

— И в бича на Крал Холера! — ревна Пит, вдигайки високо чашата си.

— По-добре се връщай обратно на Запад, преди кралят да те е посетил в Сицилия! — отвърна му един мулетар.

Питието беше силно. Пит се почувства трогнат и реши да произнесе кратка реч.

— Дойдох тук като един самодоволен глупак, натъпкан до гуша с тъпата пропаганда на Запада — започна той. — Но ще се върна с отворени очи. През годината, прекарана в Африка и Сицилия, станах мъж и като се озова у дома, ще приложа на практика наученото.

— Сега твоят дом е тук, Пит — каза Антонио Бармана. — Не се връщай в Розовия свят, ако не искаш да се превърнеш в машина, както всички останали там. Ние сме твои приятели! Бъди вечно с нас тук!

На Пит му се щеше да приеме, но старото лукаво дяволче в него го накара да отсече:

— Аз трябва да се върна, Антонио. Макс ще го потвърди. Искам да пробудя хората да чуят истината. Трябва да настъпи промяна, трябва, дори ако се наложи да разрушим всичко създадено досега. Навсякъде в Розовия свят, кълна се, има хиляди, милиони мъже и жени на моята възраст, които ненавиждат развитието на нещата.

— Точно както тук! — засмя се един селянин.

— Сигурно на Запад е различно. Младите са уморени да ни мамят, че мнението ни се зачита в държавата. Уморени са от бюрокрацията. Уморени са от технокрацията, която просто подсилва властта на политиците. Какво значение има, че сме открили живот на Юпитер, щом тук животът е отвратителен!

Той забеляза — това не беше преставало да го удивява през целия му престой в Черния свят, — че въпреки резките приказки те оставаха безразлични. Той беше на тяхна страна, непрекъснато им го повтаряше, но все пак в най-добрия случай тяхното отношение към

Белия свят си оставаше двойствено: смесица от завист и презрение като към нации, в които те виждаха роби на консумацията, роби на машините и стоките.

Опита отново, разказвайки им за Студентското движение, за Нелегалната организация, но Макс го прекъсна:

— Трябва вече да тръгваш, Пит. Ние добре знаем какво чувстваш. Бъди сигурен в едно — твоите познати вярват, че трябва да се запази спокойствие. Погледни, имам специален подарък за теб…

Той издърпа Пит в ъгъла, извади едно оръжие и го натика в ръцете на приятеля си. Това беше стар британски пистолет марка Инфийлд, поддържан отлично.

— Не мога да приема това, Макс!

— Разбира се, че можеш! Не е от мен, а от организацията. Така искаме да ти помогнем в твоята революция. Внимавай, зареден е с шест куршума. Скрий го добре, ще те претърсят на границата.

Пит стисна ръката на Макс:

— Всеки куршум ще бъде използван както трябва, Макс!

Той трепна. Може би беше просто страх от самия себе си…

Когато бъде далеч от тази ужасна жега, нахалните мухи, отвратителния прах и от тези немити дрипави приятели, щеше да задържи подаръка като символ на собствената си смелост и ще черпи кураж от него.

Излезе навън под лъчите на палещото слънце, там, където Роберта Арнъри стоеше и гледаше конвоя, сформиран за преминаване на граничната порта. Той я хвана за ръката.

— Ти знаеш, че трябва да вървя, Роберта, нали?

— Много са причините, които те карат да заминеш.

Това беше напълно вярно. Той се втренчи в ослепителната слънчева светлина и се опита да си спомни. Наистина между двата свята съществуваше омраза, но имаше област, където тя отслабваше и хората разчитаха един на друг. Под омразата се криеше нещо неопределено, почти любов и въпреки състоянието на война, в което се намираха, търговията до известна степен продължаваше и младежта не можеше да бъде заключена.

Всяка година „анархистите“, според последователите им, успяваха да пренесат през границата лекарства и медицински съоръжения, заплащани от господарите им. Това бяха пари на съвестта. Ала и омразни пари! Един знак, символ — никой не знае на какво, въпреки че беше важно, усещаше, че е важно, както сънищата, дори когато са безсмислени.

Сега се връщаше. Антонио може би беше прав. Сигурно повече няма да се върне в Третия свят, защото по-вероятно беше неговият свят да успее да го превърне в машина.

Но той трябваше да свидетелствува. Пит беше на шестнадесет години.

„Живот без водопроводна канализация, живот с полупразен стомах“ — искаше да се върне и да го разгласи. В това имаше някакъв особен аромат. И положително качество. Не е кой знае каква добродетел да си роден с бяла кожа, да си тъпчеш стомаха и да си служиш с гърне от фин китайски порцелан, когато разхлабителното подейства.

Той се чудеше как по-примамливо да прозвучи всичко това там, в огромния хигиеничен развъдник на Западната цивилизация — особено когато все още дълбоко в сърцето си копнееше за всичките му удобства и привилегии, за горещия душ всяка сутрин преди закуска.

Смешно наистина, но достатъчното си е достатъчно. И нещо повече, когато си помислиш какво причини чумата.

— Ти заминаваш, за да се видиш отново с баща си — постави диагнозата си Роберта.

— Може би. Ние в Америка се опитваме да скъсаме семейните връзки. Когато човек навлезе в религията, той за себе си разрушава светостта на семейството. Това дава кураж на хората да отиват на други планети или на местата, където ги изпратят.

Засрами се от казаното, но въпреки това мъничко се гордееше с него.

— Ето защо сте толкова нервни и през цялото време ви избива на война. Не сте били целувани достатъчно, когато сте били малки деца, нали така?

— О, при нас всеки е една самостоятелна единица! Животът не е толкова лош там, между колелата на прогреса, колкото си мислиш — изрече горчиво и я целуна — устните й миришеха на чесън.

Макс го потупа по рамото.

— Стига вече, бе приятел! Отиваш си вкъщи! Отиваш в чужбина!

Пит се качи на една магарешка каруца заедно с Уити Анархиста, който наскоро бе пристигнал с кораб на острова от Тунис. Той беше преминал в мистериозния Трети свят с камион, пълен с продукти. Но му го бяха откраднали в Нубийската пустиня, където бил повален от малария и дизентерия. Върнал се с празни ръце. Ала дланите им вече не бяха никак меки.

Пит стисна ръката на Макс. Дълго се гледаха безмълвно, докато каруцарят ръгаше животните да потеглят. В погледите им имаше привързаност, и то неумираща — Макс беше също един бъдещ екстремист. Но се долавяше и неумолимата враждебност, която волю-неволю възниква между тези, които имат, и тези, които нямат, някак си неизкоренима, по-силна от самите тях.

Двамата сведоха погледи.

Като се опита да скрие смущението си, Пит се огледа. През дългите дни на очакване бе опознал напълно селото, от църквата в единия му край до разпръснатите съборетини с кактусите между тях. Той вдишваше с наслада въздуха, тук му харесваше най-вече ритъмът на живот — забавен и муден. Така и най-бавните, и най-глупавите имаха шанс да оцелеят. А от другата страна на границата времето течеше прекалено бързо.

Копитата на магарето не вдигаха много шум по сивите камъни. Срещу тях се движеха други каруци, следвани от лениви кучета, които се притискаха до стените. У него възникна някакво отчаяно и същевременно въодушевяващо го чувство, че напуска тихото кътче на историята и се става световен двигател.

Пит махна с ръка на Макс, Роберта и другите си приятели и кривна към укрепленията на своя сектор. През прозрачния въздух границата се открояваше ясно в далечината. Когато погледна напред, видя една ужасна и същевременно комична гигантска фигура, два пъти по-висока от възрастен мъж — човек-плюс-машина, — която го наближаваше през полето. Ревящото, сякаш заредено с дива ярост чудовище пламтеше под лъчите на слънцето.

То се носеше към него като огнено колело надолу по стръмния хълм и поглъщаше всичко по пътя си.