Деликатно затруднение

IV. ГРИЙВС

Тед Грийвс пристигна в къщата в единадесет без десет. Високият светлокос мъж бе преследван от лош късмет по време на цялата си военната кариера и остана някак си озлобен срещу обществото. Доставяше му удоволствие да играе ролята на прост войник. След дълги години служба сега бе офицер в изгнание, командвайки нашия сектор на южната граница между Западната цивилизация и Черните. Като такъв утре, когато застъпя на пост, щеше да ми бъде началник. Днес бяхме просто приятели и аз извадих дъската за шах.

— Прекалено много се усещам като пионка днес, за да играя добре — каза той, докато се настанявахме до прозореца. — Последните двадесет и четири часа прекарах в попълване на формуляри. Ние затъваме в такива хартийки! Гладът в Северна Африка се засили неимоверно от холерната епидемия.

— Проблемите на Третия свят нямат нищо общо с нас!

— За съжаление ние сме обвързани много повече, отколкото изглежда. Властите с право се страхуват, че болестта няма да се съобразява с границата. Вече сме изпуснали няколко бегълци и те могат да се окажат преносители на заразата. Очаква се въвеждане на извънредно положение и вземане на предохранителни мерки. И всичко е по вина на Западната цивилизация — трябваше да им окажем помощ още в самото начало.

От полета Рейнбоу-Кенеди бях запазил кашон с уиски бърбън, без да плащам мито. Сега отворих една бутилка. Но Грийвс беше в мрачно настроение и подхвана една своя стара тема: отговорността на Щатите за конфронтацията между Белите и Черните. Нито за миг не бях приемал неговите доводи и диагнози, той го знаеше, но не преставаше да говори за злините, причинени от нашето консумативно общество, и как то се основава на завистта и подозрителността; а също и вината за Претопяването на негрите — въпреки че не можеше да каже как бихме го избягнали. По времето, когато се е извършвало, ние сме били още деца и не можех да разбера защо той трябва да се чувства виновен. Във всеки случай аз бях убеден, че цветните раси от Третия свят бяха спрели развитието си поради липсата на интелект и морал на Западната цивилизация, техния омразен Розов свят.

Оставих го да си излива чувствата над изстудения бърбън, а аз гледах през прозореца нашия вътрешен двор. Централната чакълена алея, обградена с колонада, по която бе избуяла бугенвилия, водеше към малка статуя на Диана, изваяна от карарски мрамор и поставена до най-далечната стена. От лявата страна колекцията на Ри от сипки цвърчеше и хвърчеше в клетката си. В лехите растяха портокалови и лимонови дръвчета. Над всичко се извисяваше калабрийската роза.

Тази спокойна гледка никога не ми досаждаше. Но сега погледа ми привличаше единствено Натали с нейната семпла зелена рокля. Аз я бях обичал по много начини, но си мислех, че в края на декадата няма да ми е никак трудно да я сменя с друга — така бе по-добре, отколкото цял живот да си залепен за една и съща жена, както е било при старите системи. Но изглежда бях започнал да старея. Усещах нещо особено в нея. Тя играеше с Ри и говореше нещо с прислужницата калабрийка. Не чувах нито дума от казаното, въпреки че прозорецът беше отворен широко заради топлината и аромата; гласовете им стигаха до мен като неясно мърморене.

Да, налагаше се да я сменя. Трябваше да оставя нещата сами да се развиват. На това се крепеше светът. Планираната промяна в брака създаваше социална динамика в човешките взаимоотношения и с това приличаше на потреблението на стоки. Когато Ри навърши десет години, щеше да отиде в подходящ за нея Интеграционен център, където щяха да я обучат да бъде функционален член на обществото — така бяха направили и с другата ми дъщеря, Мелизанда, която бе заминала миналата година.

При тръгването си тя плака много — един наистина тъжен знак, колко нужно й беше да се подложи на интеграция. От нас се изискваше да извършваме това жертвоприношение, в противен случай бяхме заплашени от снижаване на стандарта на живот. Раздялата правеше човек по-твърд. Напоследък рядко си спомнях за Мелизанда.

Когато за пръв път срещнах Натали Езард, законите за интеграция още не бяха влезли в сила. Странстванията из Космоса подхранваха нашите най-дълбоки и най-странни желания. Срещу менталните състояния на бдителност противодейства поток от екстравагантни хипноидни видения, които оцветяват външната тъмнина в червено и нефритенозелено и карат безформените неща да се движат до самата граница на човешкото око. Може би в сърцевината на това общество, което предлага изобилие от пътувания в извънземието, но в твърда опаковка от метал, предполагаща недостиг на чувства. В замяна на всички обещания за възраждане вакуумните простори са смърт за живота и само шизоидите са имунизирани от неговите ужаси. Аз никога не съм се чувствал щастлив там, дори при пътуването Рейнбоу-Кенеди.

Между планетите и най-немислимите желания даваха плод. Космическите полети въздействат на най-дълбоките душевни пластове. „Могат да се случат ужасни неща“ — беше възкликнала Натали в първите ни съвместни дни, хвърляйки се в моите завърнали се ръце. И докато прекарвах далеч от Земята, Западната цивилизация прокара нови интеграционни закони, с които разделяше родителите от децата им, като на десетгодишна възраст ги удостояваше със званието и честта сираци на държавата, за да бъдат възпитани като граждани.

Всичко това изплува пред очите ми на фона на огретия от слънцето двор, където стоеше Натали Уортън. Изглеждаше по-слаба и по-хаплива отвсякога, а косите й — не толкова черни. Някой ден ще трябва да започнем настъпление и да изтрием Черните от лицето на нашия черно-бял свят. Предполагах, че единствено страхът от възможните действия на неутрален Китай ни възпираше от предприемането на една толкова необходима стъпка.

— Виж колко е овехтяло всичко наоколо! — изрече Тед Грийвс, тълкувайки погрешно разсеяния ми поглед. — Погледни онази отвратителна лоза, украшението на статуята! С изключение на хубавата Натали и малката ти дъщеря тук нищо не е както трябва поне от няколкостотин години. Докато там, в Щатите, всичко е ново, ново, по последна мода. Веднага щом започнат да се оформят някакви корени, ние ги изтръгваме и процесът започва отново. Резултатът? Как да го определиш, щом няма пробен камък? Откога стои така тази къща? Три века ли? В Щатите отдавна щеше да бъде унищожена. А тук така грижовно ги поддържат, че изглеждат направо като нови. И хубави. Виж как ставам жертва на собствените си клишета. И все пак, да го вземат дяволите, така е по-добре! Колко е хубава тази стара къща!

— Ти си бил сантиментален, Тед. На тези неща другите въобще не обръщат никакво внимание. Хората са стари, световете са стари. Руско-американските кораби, които сноват из системата, само ни карат да чувстваме колко сме стари и колко сме близки сами на себе си. Нашите корени са в нас.

— Наистина, ние обичаме да философстваме.

Той изсумтя глухо и запали цигара.

— Добре казано от човек като теб, който е построил Свободно съществуващото колективно подсъзнание. Но знаеш ли, изглежда ми като пореден американски проект за въплъщаване на дявола и подриване на корените ни.

— Разбира се, че не е. ССКП ще бъде нещо като емоционална банка, компютър, ако тази дума ти харесва повече, където човек ще може да съхранява, но не плодовете на собствения си интелект, а на психиката си. Сега, когато има толкова много хора наоколо, нашият живот трябва да бъде организиран. ССКП ще ни върне свободата на въображението.

— Ако въобще заработи!

— Естествено, ако заработи — съгласих се с него. — Засега обаче ние не можем да измъкнем нищо друго от нашето голямо черно нещо, освен примитивни прототипи на първообразите. Просто трябва да продължаваме с работата. — Винаги говорех с Грийвс по-бодро, отколкото всъщност се чувствах, за да се противопоставя, както предполагах, на песимистичното му настроение.

Той се изправи и се загледа през прозореца.

— Е, аз съм само един обикновен войник, без особена слава. Нищо не разбирам от емоционални банки. Но може би вие ще прехраните вашето голямо черно нещо и то ще умре от затлъстяване, както всъщност и нашата Западна цивилизация. Някакви първообразни сънища — младежите ще ги взимат наготово от вашата неродена машина. И защо да не ги получават, щом ще умрат толкова млади?

Смъртта бе една от неговите големи теми.

— Това е покоят, който не отминава нищо живо — определи я той веднъж.

— Какъв вид сънища? — го попитах, без да мисля.

— На нервна почва образите от сънищата действат като сензорни стимули. Има сънища предупреждения и други, които предричат смъртта. Ние така и не знаем какво представлява будното състояние, нали? И няма да го знаем, докато не разберем какво всъщност са сънищата. Може би цялата тази черно-бяла битка е един суперсън, като онзи черен кос, който чука по прозореца?

Разговорът неволно разбули скритите му мисли. Чувал бях и се учудвах на начина, по който той винаги успяваше да не отговори направо на въпроса. Всъщност доста хора го правят. Някой ми беше казал, че било следствие на холовизията, раздвояването на вниманието. Това ми мина през главата, когато спомена черната птица, чукаща по прозореца, и ме подсети за началото на последния сън на Ри, когато тя не е била сигурна дали е будна или не.

— Защо споменаваш умирането?

— Нека се разходим на чист въздух, преди да е станало твърде горещо. Някои деца са прекалено неземни за живота. Христос, Джери, е бил дете, близо до първоначалното състояние, до първичния психологически свят. Такива са хората, които успяват да направят обезпокоителни и странни прогнози. И ако не го направят до зрелостта си, психиката им знае това и няма стимул да го включи в следващия етап на съществуването им.

— Хайде да излезем на слънце — съгласих се аз.

Чувствах се зле. Едри цветове протягаха към мен червените си езичета. Един гущер се бе изтегнал на клонка на рожков. Онова слънце, изчезващо надолу по хълма в съня на Ри — смъртта ли беше? И осемте зъба, или стълба, какво, по дяволите, беше това, на ръба на нищото — нейните години? Сипките подскачаха от прът на прът — неуморими в своя плен.