Деликатно затруднение

II. ЛУНАТА

Намирахме се в града на Залива на небесната дъга. Полунощ отдавна минаваше. Стоим под главния купол на върха на една от обзорните кули. Всемирът се простира пред нас, долепен плътно до стъклата на прозорците. Звездите, разкривени от овала на прозрачния таван, приличат на искри от пламтяща лой; Земята се вижда като великолепен замръзнал нокът. Шефът на техниците Уейс и аз си разменяхме по някоя и друга дума просто да убием времето, докато се върнем отново към задълженията си в „голямото старо черно нещо“ горе на платото, както го наричаше моята дъщеричка Рая.

— Специализацията е великолепно нещо, Джери! — заяви Уейс. — Ето ни на половината път от Юпитер, а аз дори нямам представа в коя част на небето да го търся! Външните светове никога няма да бъдат в кръга на моите интереси.

Той беше спретнат дребен суховат мъж, в средата на тридесетте, но вече доста сбръчкан. Кръгът на неговите интереси на интереси обхващаше окончателното състояние на заспиването. От него бях научил много неща. Да си кажа правичката, не бих напреднал особено, ако не беше проектът ССКП, върху който работехме двамата заедно. И сигурно нямаше да открием в онова голямо старо черно нещо хипнотичното състояние между бодърстване и заспиване, така трудно доловимо в слабата гравитация на Луната.

Търсенията си изоставих заради Юпитер. Вътрешно в себе си се съмнявах, че ще успея да надмина Уейс.

Слабата кондензация образуваше водни капки по алуминиевите пръчки над главите ни и особената форма на купола ги караше да падат полегато към нас. Отново ме обхвана напрежение — настъпваше време да отида на смяна и не биваше да притъпявам психиката си с алкохол. Скоро щях да бъда потопен в състояние между живота и смъртта, оставяйки ССКП да изсмуква психиката ми. На тръгване погледнах допълнителния купол, под който в плодородната почва на Луната растеше един вид кактус — защитата срещу външни влияния беше съвсем слаба.

— Ето начин да ускорим нещата, Джони — посочих му кактуса. — Ние непрекъснато разширяваме границите на опита. Трансекспедицията до Юпитер откри, че там съществува живот. Та откъде Западът взема своя динамизъм, докато останалата част на света — така нареченият Трети свят — все още не може да си помръдне задника?

Уейс ме погледна някак странно.

— Това е любимата ми тема. Ти си умен човек, Джони, кажи ми как става така, че в една епоха на прогрес половината глобус не иска да върви напред?

— Джери, аз не мисля за черните като теб. Ти си най-съществената част на проекта ССКП, защото основните ти символи са объркани.

Той забеляза, че думите му ме ядосаха. Все пак аз отстоявах истината такава, каквато я виждах. Западната цивилизация, която обхващаше по-голяма част от северното полукълбо и малката Австралия, представляваше огромен въоръжен лагер, с невероятна дължина на границите, извън които се намираше стагниращият Черен, или Трети свят. Понякога белите извършваха по някое и друго нахлуване в Южна Америка или Африка, за да обуздаят местните жители, всявайки ужас с могъществото си. През цялото време, докато сме се мъчили да вървим напред, останалата част от пренаселения свят ни е дърпала назад.

— Ти добре познаваш възгледите ми, Джони, може мнозинството и да не ги споделя, но никога не съм се опитвал да ги скрия — рязко възразих аз, а лицето ми потъмня. — Ако ме оставят да решавам, бих изтребил докрак безполезния Трети свят и бих започнал начисто. Какво може да загубим? Няма объркване в моите символи!

— Станеш ли веднъж войник, то е завинаги — и повече не каза нито дума, докато не влязохме в асансьора. — Може всички ние да сме сбъркани, Джери. Наскоро установихме, че ипсилон-областите в мозъка не правят разлика между реалността в будно и в сънно състояние. В тях се променя чувството за време и се оформя проходът към подсъзнанието. Моята лична теория е, че западният човек със своето нетърпение да постигне прогрес може би някак си затваря този проход и така губи връзката с нещо, което е основно за неговото психическо здраве.

— И ти предполагаш, че Черните още имат тази връзка, а?

— Не се подигравай! Историята на Запада не е нещо, с което трябва особено да се гордеем. Ти добре знаеш, че нашата програма ССКП е в задънена улица и всеки момент може да бъде спряна. Наистина ние имаме учудващ напредък в материално отношение — пуснахме станции в орбита около Слънцето, вътрешните планети и Юпитер, но въпреки това оставаме чужди сами на себе си. Очаква се ССКП да бъде за психиката това, което е компютърът за познанието, но последният непрекъснато отхвърля нашите данни. Грешката едва ли е в машината. Сам си направи заключението.

Неволно потреперих.

— Хайде, да вървим на смяна.

Скоро излязохме на повърхността и се закатерихме към тръбата, където совалката беше в готовност да полети за платото. Голямото старо черно нещо ни чакаше до ръба на кратера. Под закрилата на групата на Джони Уейс аз и останалите щяхме да се натъпчем в него. Често усещах липсата на целия мъничък свят, който Уейс смяташе толкова близък, и във всички разговори какво представляват сънищата и какво е действителност намирах по нещо за самозащита.

Докато се отправяхме към подземната железница, извивката на купола изкриви кактуса отвън. Крехките стъбла, подобни на круши с остри бодли, се простираха навсякъде, сякаш възнамеряваха да обвият целия купол, докато не бъдат изличени от пороя на отразената електролуминесценция.

Така е, не се ли намери начин да се реши проблемът с ослепителния блясък през нощта, обстановката в Главния купол щеше да си остане нервна.

В подземната железница, още незавършена напълно, Уейс и аз минахме покрай наредени като за парад противопожарни принадлежности и скафандри за критични ситуации и се качихме на влака. Останалите от групата вече бяха по местата си и сякаш насърчавани от ССКП, бъбреха оживено на сериозни и амбициозни теми. Поздравиха радостно Джони и той се присъедини към разговора. А аз закопнях да се върна при семейството си — такова, каквото беше — или да играя шах с Тед Грийвс, простия стар войник. Може би и аз трябваше да си остана прост стар войник: непрестанно да потушавам размирици в пренаселените задни дворове на Източното крайбрежие или да дам бърз картечен откос някъде в Бразилия.

— Нямах желание да бъда нетактичен с теб, Джери — извини се Уейс, когато вратата се затвори. Дребното му лице неспокойно затрепка.

— Няма значение. Аз се нахвърлих върху теб. Напоследък животът е станал прекалено сложен.

— И това го казваш ти, апостолът на прогреса!

— Не е тема за приятен разговор… Виж, ние открихме живот на Юпитер. Това е знаменателно. Аз наистина съм доволен, доволен съм за Езард, доволен съм за всички там. Но какво ще правим сега с всичко това? Къде ще ни отведе? Ние все още не сме решили проблемите си на Земята!

— Ще го направим — отвърна той.

Започнахме да се движим по тъмния тунел.