Дефинитивно лечение

Сеанс девет — А

Онемял, неспособен да продумам, се взирах през масата в Шегаджията. Тази усмивка… ако можеше само да спре да се усмихва.

— Е? -каза той. — Хареса ли ви подаръка за годежа?

— Откъде…? — Устата ми беше пресъхнала. — Откъде го взе?

Късно снощи се бях прибрал вкъщи, откривайки на стената да виси оригинално платно на Колин Уитиър. Оригинално! Абстракция от вихрено синьо и зелено, които ми напомняха за океанските дълбини… вечния кръговрат на раждането, живота и смъртта… студен, призрачен, нескончаемо красив.

Цената на творбите на Уитиър бяха скочили до тавана, след като умря от ръката на Шегаджията. Всяка струваше поне милион. Никога нямаше да мога да си позволя Уитиър. Никога. А Шегаджията ми бе подарил един.

Притежавах оригиал на Уитиър… оригинал…

Паричната стойност за мен нямаше никакво значение, тъй като не можеше и да става на въпрос да го продам. По скоро бих продал душата си на дявола, отколкото да го продам.

— Имам цял куп такива — каза Шегаджията. — От изложбата в Готамската галерия.

— Но вестниците твърдяха, че си ги изгорил!

— Не бъдете глупав. Те са прекалено ценни, въпреки че аз самият не разбирам защо. Този човек нямаше и капчица талант. Изгорих няколко от старите ми платна, които не харесвах.

— В такъв случаи… всичките тези картини са в теб?

— Да. Натрупани са в един от складовете ми. Всъщност вече съм забравил в кой от всичките. Един от хората ми изкопа тази за вас.

Цял куп такива… чувствах се немощен.

— Е? Хареса ли ви? Не ми отговорихте.

— Аз… аз не мога да приема крадена вещ — казах аз, като думите излизаха насила от устата ми.

— Много лошо. Бях решил да ви ги подаря всичките за сватбата — Шегаджията сви рамене. — Добре де. Ще накарам моите хора да я махнат и…

— Не! — извиках — или по-скоро изкрещях аз. — Искам да кажа, поне не още. Трябва ми време да помисля.

Усмивката на Шегаджията стана още по-широка.

— Както желаете, доктор Люис.