— Този път е чист, док — каза по-възрастният пазач, докато слагаше Шегаджията да седне на стола пред мен.
— Сигурен ли си?- попитах аз.
— Да бе. Съвсем сигурен.
Не подадох ръка на пациента си.
— Добро утро, Шегаджия — казах аз, бодро приветствайки го с името, което бе пожелал.
Шегаджията се беше вторачил в мен, очите му проблясваха, докато сядах от другата страна на масата.
— Реших да ви приема за мой лекуващ лекар за този ми престой в клиниката, доктор Люис.
— Камък ми падна от сърцето.
— И без това доктор Хилс бе започнал да ми писва. Той е такъв егоист — Аз-ът му бе прекалено чувствителен. Постоянно се поддаваше на самомнението си. Схващате ли?
— За съжаление, да.
— Само че, братлета, да си говорим направо, ако ще оказвам съдействие в лечението, ще ни е нужно малко уединение — Той погледна двамата пазачи от двете си страни. — Не мога да позволя двама шибаняци да подслушват интимните моменти от живота ми.
Той, разбира се, имаше право. Но аз нямах намерение да поемам каквито и да е рискове с него. Наредих на пазачите да оковат китките и глезените му към облегалките и краката на стола му и да чакат зад затворената врата.
— Препоръките ви са впечатляващи — каза Шегаджията като останахме насаме.
По врата ми започнаха да се прокрадват тръпки на притеснение.
— Нямаш представа от моите препоръки.
— Au contraire3, доктор Люис. Разполагам с пълното ви досие.
След което той започна да цитира моята биография, отброявайки едно по едно училищата, които бях посещавал, наградите, които бях получавал, успеха ми в медицинския университет, назначението ми като главен хонорован преподавател в психиатричната клиника „Даунстейт“, дори началната ми заплата, тук, в Аркъм.
— Това е просто обидно — каза той, поклащайки презрително глава по повод на последното. — Струвате много повече.
Отлично съзнавах, че съм зяпнал и не мога да помръдна от изненада.
— Как…?
Изражението ми сигурно е било забавно отстрани, защото Шегаджията избухна в смях.
— Нали ви казах — аз съм Шегаджията, Клоунът в цирка на Престъпността! Нищо в този град не ми убягва.
Непрестанни мегаломански представи. Само че как е…?
Отърсих се от шока и се насилих да се съсредоточа върху настоящите си задачи. А именно, да интервюирам своя пациент. Той не искаше да сътрудничи, даваше безмислени отговори на въпросите ми за детството му и целенасочено ненормални отговори на Роршаховия тест.
Опитах отново с въпроси за миналото му.
— Някога да си се влюбвал, Шегаджия?
— Винаги. Луд съм по момичетата — те не искат да излизат с мен и това ме подлудява! Схващате ли?
Аз продължих да го притискам:
— Някога да си бил женен?
— Доктор Джекил, май улучихте слабото ми място.
— Отговори на въпроса, ако обичаш.
— Женен? Аз? Не. Предпочитам да си остана ерген и такъв какъвто съм. Схващате ли?