Дефинитивно лечение

Пети сеанс

Когато открих сеанса, се опитах да прикрия възбудата си, да се престоря, че нищо до момента не се е случило. Шегаджията, от своя страна, бе по-малко склонен да съдейства от обичайното. Въпреки, че бяхме съвсем сами, той не обели дума. Просто си седеш там и ме гледаше. И се хилеше.

Най-накрая изключих диктофона, готвейки се да прекратя сеанса.

Тогава той проговори.

— Не ви ли харесва новата ви кола?

Прехапах бузите си, за да не изкрещя от ярост. Не трябваше да му позволявам да забележи колко съм потресен, как ме е засегнал.

Случи се същата сутрин. Закъснявах, така че се притесних страшно много, когато не успях да открия колата си на паркинга в „Готъм гардън“. Първо си мислех, че просто съм забравил, къде съм я паркирал, тъй като там, където обикновено паркирам, стоеше един мерцедес. Скоро се оказа, че колата ми изобщо я няма. Само че кой би откраднал тази таратайка?

Вече доста превъзбуден, отидох до обичайното си място за паркиране и огледах мерцедеса. Беше нов. Чисто нов 560 SEL. Кралско синьо. Любимия ми цвят. Мислех си как някой ден ще имам такъв и се чудех кой ли наемател в бедняшки квартал като „Готъм Гардънс“ може да си позволи подобен звяр.

И тогава забелязах ключовете, оставени в ключалката.

Надзърнах през стъклото на шофьора. На предната седалка имаше плик. С моето име. Отворих рязко вратата и разкъсах ръба на плика. Вътре бе регистрационната карта — на мое име — и лист с пурпурен надпис:

Да се използва единствено

от доктор Харолд Люис.

Беше прикрепена и една карта за игра. Един жокер.4

— Е? — попита Шегаджията от отсрещната страна на масата. — Няма ли поне да кажете: „Благодаря“?

Не. Нямах намерение да казвам: „Благодаря“.

— Как вози?

Вече бях закъснял и нямах друг избор, освен да отида с мерцедеса на работа. Как возеше ли? Ами като да караш из облаците. Само дето бях твъде ядосан, твърде разстроен от това арогантно вмешателство в живота ми, за да му се насладя.

Наложих си търпение. Най-накрая можех да говоря спокойно.

— Къде е старата ми кола?

— Няма я. Изчезна. Капут. На боклука. Сплескана до размерите на хубаво малко кубче изкривен метал и пратена обратно в леярната, от където е дошла.

— Слушай, приятел — казах аз, — ако си въобразяваш, че подобен досаден опит за подкуп ще ти издейства някакво по-специално отношение от моя страна или че ще ти стана нещо като таен съюзник, жестоко се лъжеш. Аз не мога да бъда купен.

„Никога.“ — си мислех аз. — „Особено пък от убиеца на Колин Уитиър.“

— Разбира се, че не можете. Нима си мислите, че съм толкова непохватен, та да се опитвам да ви подкупя с кола? С кола? Божичко, не. Просто не можех да понеса мисълта, че личния ми лекар се разкарва наоколо с онази тойота, модел 1982. Поне да беше „Челика“! Трябва да си пазя репутацията. Какво ще си помислят в моята организация, когато видят, че лекарят на техния шеф кара някакъв японски таралясник? Ситуацията беше неприемлива и изискваше незабавна намеса.

— Няма да я приема!

— Опасявам се, че нямате избор, доктор Люис. Стореното — сторено. Старата ви кола повече не съществува. Можете да използвате новата. Защо не й се насладите? Съвестта ви е чиста, моралът ви е неопетнен. В замяна от вас се иска единствено да я карате. Държа на имиджа си, нали разбирате.

— Пазачи — извиках аз. Нямах намерение да слушам повече.

— На Дайна също ще й хареса.

Дайна? Какво знаеше той за Дайна?

Немощен и онемял, наблюдавах как пазачите отключват веригите му и го извеждат.