Дарът на змията

Учител и сянка

На планинския път нямаше никакви други хора освен нас. Никой не ни пресрещна, никой не ни изпревари. Цял ден не видяхме нито една къща. През нощта Сезуан хвана голям червен гущер и го уби с камък.

— Дали става за ядене? — попитах недоверчиво.

— Може да опитаме — рече Сезуан, докато разпаряше гущера и вадеше вътрешностите му. — Във всеки случай не е отровен.

Накладохме неголям огън и сварихме малко вода. Нямахме хубав чай, но бях набрала по пътя малко валериана и испански кервел. Те не бяха кой знае колко хранителни, но успокояваха стомаха и създаваха поне леко усещане на ситост. Увихме гущера с листа и го сложихме на въглените. Гледах подозрително зеленото руло, но то постепенно започна да пуши и да почернява отгоре. Дали наистина ставаше за ядене?

Сянката хвърли чашата си така, че валериановият чай се плисна на всички страни.

— Лошо е на вкус — сопна се той.

Погледнах го раздразнено. Той седеше и се чешеше по гърдите с едната ръка като бълхясало куче. След като бе прекарал на магарето по-голямата част от деня, привечер се посъвзе и дори извървя пеша последната част от пътя. Беше хубаво, че отново можахме да закрепим дисагите на гърба на магарето, вместо да ги мъкнем сами, но ако питате мен, бих предпочела Сянката да бе продължил да спи. През последния час не бе правил друго, освен да се оплаква и мрънка. Сякаш водехме едно голямо тригодишно дете със себе си. Беше по-непоносим от Мели. Десет пъти по-непоносим.

Той припълзя до мен, без да се изправи. Бедният ми стомах се обърна от киселата му миризма и за малко да повърна валериановия чай.

— Сянката е гладен — рече той и съвсем се наведе към мен. — Сянката е ужасно гладен.

Не издържах повече. Избутах го и се изправих, но той ме хвана за глезена с мръсната си, груба ръка и изсъска:

— И децата стават за ядене — по-вкусни са от гущерите!

— Пусни ме! — заритах с крак, за да се освободя, но той бе по-силен, отколкото човек можеше да предположи, като види колко е кльощав.

— Остави я — рече Сезуан остро.

Сянката го послуша. Но ме погледна лошо.

— Ще настъпи денят на отмъщението — изръмжа той. — Сянката ще стане учител, учителят — сянка, а смъртта ще се нахрани с малки момиченца!

Отдалечих се заднешком от него, докато гърбът ми не се опря в топлия хълбок на магарето и нямаше как да продължа. Цялото ми тяло бе изтръпнало и ме сърбеше, сякаш бях преспала в слама, пълна с мравки. Той сигурно не говореше сериозно за това с децата. Или пък наистина го мислеше? Не, каза го само за да ме изплаши. Естествено, че бе така. И въпреки това… имаше нещо в погледа му, в цялото му същество, в кокалестите ръце, в грубата кожа, във вонята… Ако някой можеше да яде малки деца, то това би бил някой точно като него. Някой, който се придвижваше в сенките и вонеше, сякаш се бе хранил с каквото намери, живо или мъртво, прясно или развалено. Като огромен лешояд без криле. А Сезуан искаше да спя в един бивак с него?

— По-добре няма да стане — каза баща ми и избута от въглените напълно почернялото, увито в подправки руло. Разряза го с ножа си и раздели димящия гущер на три.

Сянката излапа своя дял на четири бързи хапки. Аз гледах по-подозрително своята порция. Месото бе светло, почти като пилешко. Откъснах едно малко парченце с пръсти и го сложих в уста. Нямаше някакъв специфичен вкус, нито горчив, нито сладък, просто на леко изгоряло. Изядох и остатъка. Не бе кой знае колко и стомахът ми се разбунтува недоволно — щеше ми се да имахме още един гущер.

— Легни да поспиш — каза ми Сезуан. — Сигурно си уморена.

Да, бях уморена. Съвсем капнала. Но… смеех ли да заспя? Погледнах крадешком Сянката. Можех ли да се унеса в сън, когато той лежеше само на една ръка разстояние?

— Спи — повтори баща ми.

Това означаваше, че щеше да ме пази. Щеше да остане буден и да внимава Сянката да не ми направи нещо. Легнах на земята и заспах веднага щом се завих през глава, въпреки страха и въпреки гладния ми стомах, който бе получил само една трета от гущера и малко валерианов чай.

Сънувах. Добре осъзнавах, че бе сън, защото познавах студа на мрачното подземие. Тъмницата. Но къде бяха змиите? Последния път тук имаше змии. И къде беше Давин?

Той не е тук.

Думите прозвучаха като шепот в главата ми, без да са изречени от някого. Настръхнах от студ и страх. Ако Давин не бе тук, къде бе тогава? Почти нищо не виждах. Някъде отгоре се процеждаше съвсем слаба, бяло-синя светлина, като лунна. Докоснах стената. Бе слузеста, грапава и влажна като тялото на охлюв. Къде бе Давин?

Пристъпих несигурно напред. Петите ми затънаха във влажната земя. Земя? Бях очаквала подът да е от камък, твърд и студен. Къде се намирах? Какво бе това място? Като хралупа на язовец, но много по-голяма.

— Давин? — извиках предпазливо, не много високо. Никой не ми отговори, а гласът ми прозвуча тихо и беззвучно. Нямаше ехо.

След това кракът ми затъна още повече в земята, толкова много, че се препънах и паднах. Блъсна ме миризма на влажна пръст, на разложено. Ръцете ми напипаха нещо. Не бе пръст или камък.

Дрехи. Тяло.

— Давин? — затърсих слепешком в мрака, разравях пръстта с ръце, хванах го и го вдигнах…

Бледата светлина освети лицето му. По устата и носа му имаше тъмна влажна пръст. Очите му бяха затворени, но не защото спеше.

Той не е тук.

Не. Не беше тук. Вече не. Това не бе някаква тъмница, нито пък хралупа на язовец.

Бе гроб.

Разплаках се. Усетих как топлите сълзи се стичаха по студените ми страни. Бе сън. Бе само сън. Знаех го и въпреки това бях толкова уплашена и ужасена, че не можех да спра да плача. Не можеше да е истина. Не знаех дали Давин бе жив. Ами ако сега в действителност лежеше в някоя тъмна дупка, мъртъв и наполовина заровен. Мисълта за това бе непоносима.

— Шшшщттт — някой ме докосна. По бузата. Нежно и внимателно с пръст.

Сезуан. Може би отново щеше да ми запее. Дано да искаше. Щеше ми се да остана да лежа така, докато баща ми ми пее и прогони кошмара.

— Шшшттт — промълви той отново.

Отворих очи. И изкрещях до небето. Защото това не бе Сезуан. Не бе баща ми. Сянката ме бе успокоявал, неговият груб пръст бе изтрил сълзите ми.

— Остави я на мира! — Сезуан се изправи объркан. Погледът му бе мътен и замъглен от съня, но той хвана Сянката за ръката и почти го изхвърли от мен. — Казах ти да стоиш далеч от нея!

Сянката изсъска като котка.

— Момичето плачеше — рече той. — Сянката нищо не е направил, Сянката я успокояваше!

Приличаше на малко момче, което току-що бе обвинено за нещо, което не бе извършило. Дори започнах малко да му съчувствам. Да, колко добре ми бе познат този гняв, гневът от това да си несправедливо подозиран. Всеки път, когато наричаха мен или мама вещици, всеки път, когато ни шепнеха зад гърба, се чувствах точно като Сянката сега. Или поне така си мислех. Кой ли можеше да каже какво точно изпитваше Сянката?

Сезуан стоеше изправен, забил поглед в земята. Бе толкова уморен, че тялото му се олюляваше.

— Извинявай — промълви той. — Мислех, че ще успея да остана буден, но… Ще трябва да поспя, поне малко.

Сезуан вдигна глава и погледна Сянката.

— Ела тук — рече му той.

— Защо? — Сянката изглеждаше недоверчив. — Какво ще прави учителят със Сянката?

Сезуан докосна флейтата с едната си ръка.

— Казах ти да дойдеш тук.

Сянката впери очи във флейтата.

— Може ли сянката да получи един сън?

— Просто ела тук. Легни.

Сезуан бързо сряза част от въжето на магарето.

— Сянката не иска да го връзват!

— Прави каквото ти кажа — рече Сезуан рязко. — Или това ти бе последният сън.

Устните на Сянката затрепериха. Цялото му тяло затрепери.

— Учителят е зъл! — изсъска той. — Учителят е лош със Сянката!

Но той въпреки това легна и се примири, че Сезуан уви единия край на въжето около ръцете му, а другия около същия лавров храст, за който бе завързано магарето.

Струваше ми се, че трябваше да го защитя. Да кажа на Сезуан, че само се бе опитал да ме успокои и леко бе погалил бузата ми. Но самата мисъл, че ме бе докоснал… Може би щеше да го направи отново, ако бе свободен. Докато спях. Прехапах устни и си замълчах.

Сянката обаче не млъкваше. Сипеше порой от обиди и заплахи към „злия учител“. А когато не му останаха думи, започна да реве с едно протяжно, обвинително „уааааааааа“, като изтощено пеленаче или ранено животно. Сезуан се опита да го накара да млъкне, но той се развика още повече.

— Ела, Дина — рече баща ми. — Малко ще се отдалечим. Ще отидем от другата страна на онези скали там. Като не може да ни вижда, рано или късно ще спре.

Но не стана така. Ревът прерасна във вой веднага щом се скрихме от погледа му. Цялата долина го чу. Ако някъде наблизо имаше разбойници, нямаше съмнение, че щяха да ни открият без проблем.

— Ако продължи така няма да можем да мигнем — казах аз мрачно. — Не можеш ли… просто да му подариш един сън?

Сезуан потри чело с поизцапаната си ръка. Всъщност с доста мръсната си ръка. Ризата му бе побеляла от прахта по пътя и засъхналите петна пот, а под уморените му очи имаше големи сенки. Вече нямаше нищо общо с добре облечения самоуверен господин, който ни бе поканил на вечеря в оранжерията на „Златния лебед“.

— Това ще влоши нещата — отвърна ми той. — Мисля, че всеки сън го подлудява още повече. А и за мен не е лесно. Това… ме изтощава.

— Той ли уби Пес?

Сезуан кимна.

— Да. Аз… повярвай ми, никога не съм искал да ти сторя зло. Исках само… да видя дъщеря си. Да я опозная. Не подозирах, че майка ти… че ще се получи така.

Погледнах го изпитателно. Не ми хареса, че отрича вината си по този начин. А още по-малко, че я прехвърля на мама. Бе почти пълнолуние и под светлината на луната заобикалящите ни скали бяха бледи като кости. Луната се отразяваше в очите на Сезуан и в сребърната змия на ухото му. Чувах как Сянката реве от другата страна на скалите и вика своя „зъл учител“.

— Значи вината съвсем не е твоя? Ти нищо не си сторил, а всички останали са виновни. Така ли е?

Казах го, но не можех да позная гласа си. Бе толкова твърд, толкова режещ. Той потръпна, сякаш го бях набола с игла.

— Не аз убих кучето ти! И аз… аз го наказах за това.

— Как?

— Пратих му кошмар вместо сън. И му казах, че не искам да го виждам повече.

Сезуан извърна поглед.

— Но това май не се оказа добра идея. След случилото се той стана… вече не можеше да е сред хора. Но въпреки това продължи да ме следва. И започна да ти завижда, усети, че ти си застанала между нас. Тогава със змията… той почти не те уби, Дина! А когато нападна малкото момиченце… Заради него ви прогониха от селото.

— Значи за всичко е виновен Сянката, а не ти? Ти няма за какво да се срамуваш?

Не бе нарочно. Не можех да се овладея. Изведнъж гласът на Жрица на срама се бе върнал. Сезуан вдигна глава и ме погледна в очите. Нямаше друг избор.

— Не — промълви той. — Срамувам се.

— За какво?

— Не аз убих кучето ти. Не моята ръка хвърли змията от дървото. Не бях аз. Но аз съм виновен, че Сянката е такъв днес.

Зърнах нещо, някакъв спомен. Едно малко момченце, което не можеше да заспи. Едно по-голямо, което му пееше.

— Той е твой брат! — възкликнах аз.

— Наполовина. Син на майка ми от друг баща.

Едната му ръка докосна крадешком обецата му. Мисля, че бе несъзнателно.

— Майка ми имаше дванайсет деца — каза той със странен, уморен глас. — В името на рода. Всичко бе в името на рода. За да може дарбата да става все по-силна, а семейството — все по-могъщо.

Устните му помръднаха, но не бях сигурна дали бе усмивка.

— Тя побесня, когато майка ти избяга. Всички вкъщи трепереха от страх седмици наред. Но макар да търсихме, докато конете ни грохнаха от умора, не можахме да открием Мелусина. За първи път срещах някого, който дръзваше да застане срещу майка ми, и да му се размине.

Замислих се какво ли щеше да се случи, ако мама не беше избягала. Колко различен щеше да е животът ми. Всички вкъщи трепереха от страх… Не, трябваше да се радвам, че никога не бях срещала майката на Сезуан. Баба ми. Думата ми се стори странна.

— Как е успяла да се грижи за толкова много деца?

— Всъщност не се грижеше. Интересуваше се само от тези от нас, които притежаваха дарбата. Останалите бяха оставяни на грижите на прислугата.

— Доста странно отношение към децата!

Той поклати леко глава.

— Да, сигурно е така. Но когато си част от такова семейство, не се замисляш особено. И нейната собствена майка бе постъпила по същия начин. И майката на майка й преди това. В името на рода.

Стори ми се, че в думите му имаше… студенина. Спомних си гласа на собствената ми майка. „Майка ти те изпрати при мен, както се праща жребец при кобила, защото смяташе, че ще създадем интересно поколение.“

Мда-а-а, студено беше. Дори и аз… почувствах същата студенина.

— Когато бях малък, се гордеех с това да съм едно от истинските деца на майка ми — рече Сезуан със странен горчив глас. — Така ни наричаше. Тези, които не я бяха разочаровали. Сега се чудя дали отгледаните от прислугата не се оказаха най-щастливите от нас.

— Сянката едно от истинските деца ли беше?

— Назим. Назим… беше на границата. Няколко пъти попадна в другата група, но после винаги успяваше да направи нещо, което да убеди мама, че си струва да му обърне внимание. Накрая го остави на моите грижи, за да ме изпита. Ако успеех да събудя дарбата на Назим и да го науча как да я използва, тя щеше да ме смята за напълно готов.

Сезуан несъзнателно хвърли поглед назад, към мястото на стария ни бивак, откъдето все още можеше да се чуе воят на Сянката.

— Назим беше на дванайсет. Аз — на двайсет и една. И двамата бяхме твърде млади.

Вдигнах бързо глава. Нима Сянката… Назим наистина беше десет години по-млад от Сезуан? Като ги гледаше човек днес, много трудно би повярвал. През повечето време Сянката приличаше на старец, макар и да говореше като дете.

— Бях силен и се гордеех с възможностите си. А Назим… толкова много искаше. Искаше да бъде един от нас, от истинските. Но дарбата му бе слаба. Колкото и да се опитваше, колкото и да го учех, не се получаваше. Аз му дадох праха за сънища.

Сезуан срещна погледа ми. Очите му бяха като дупки, тъмни и лишени от блясък.

— Не заради него самия — рече той дрезгаво. — Или поне не само заради него. А защото аз самият не можех да понеса загубата. Исках да издържа изпита. Исках да стана учител. И станах.

Сезуан намокри устни и за миг затвори очи. След това се насили и отново ги отвори.

— Станах учител. А Сянката стана сянка. Не веднага. Но постепенно. Назим… се топеше, ден след ден, година след година. И накрая от него остана само Сянката. Той вярва, че съм откраднал душата му и че един ден ще успее да ме принуди да му я върна. Учителят ще стане Сянка, Сянката ще стане учител. Мисля, че и сама го чу.

Аз потръпнах и кимнах. Деня на отмъщението, така го бе нарекъл. „Този ден Смъртта ще се нахрани с малки момиченца.“

— Донякъде е прав — рече Сезуан бавно. — Може да се каже, че откраднах душата му. Но се страхувам, че никога няма да си я върне.

Най-накрая Сянката млъкна. Може би бе заспал. Лежах увита плътно с одеялото. Последните остатъци слънчева топлина отдавна бяха напуснали скалите и студът хапеше ушите и носа, ако човек не се завиеше добре. Бях жадна и гърлото ми бе пресъхнало, но бях толкова уморена и премръзнала, че не ми се ставаше да потърся меха.

— Сезуан? — прошепнах въпросително. Все още не ми идваше отвътре да го нарека татко.

— Ммм — гласът му бе сънлив.

— Ако Сянката остане с нас… никога няма да успеем да влезем в крепостта Сагис.

Той въздъхна.

— Да. Няма да е възможно.

— Но… какво ще правим тогава?

Помълча известно време и сетне каза:

— Не го мисли.

— Трябва да освободим Давин и Нико.

Искаше ми се да му разкажа за съня си, но не посмях. Сякаш щеше да стане по-реален, ако го споделях на глас. Сякаш смъртта слушаше по някакъв начин и щеше да приближи брат ми, ако споменех името му.

— Ти обеща!

— Да. Обещах.

Чух, че се размърда — може би се обърна на другата страна.

— Легни сега и спи.

— Но…

— Ще измисля нещо. Спи.

Отне ни още шест дни да стигнем до Сагия — селото, което лежеше в подножието на крепостта Сагис. Всяка миля бе кошмар. Имахме много малко храна, защото не можехме да позволим на Сянката да се доближава до други хора, а и почти не спяхме, тъй като се налагаше да го връзваме през нощта, а когато го правехме, той започваше да вие както първия път. Невероятно е колко силна омраза можеш да започнеш да изпитваш към човек, който те държи буден нощ след нощ. Накрая горещо желаех изобщо да не се бе раждал. Или да се бе родил някъде толкова далеч, че никога да не ми се бе наложило да видя тънките му грозни пръсти, да подуша киселата му миризма и да чуя пронизителния му глас.

Сега стояхме в малка дюлева градина, точно до селото. Дюлите все още бяха съвсем малки зелени плодчета, напълно неядливи. Бяхме чули обаче, че долу, в селото, има три странноприемници. Само да можехме да наемем стая в някоя от тях, да се нахраним, да се наспим и да си отпочинем истински. Единственото, за което се молех, бе една нощ спокоен сън. Само една нощ. Искаше ми се да вярвам в несломимите способности на Сезуан като черен магьосник. Искаше ми се да вярвам, че щеше да успее да се промъкне в крепостта Сагис, да спаси Давин и Нико и да избяга незабелязано. Бяхме толкова близо. Ако леко отметнех глава назад, можех да видя назъбените сини стени на крепостта. Можех да видя къщите в Сагия, с острите им фронтони, тъмните, покрити с плочи покриви и насмолени капаци на прозорците. И главната порта. Щеше да ми отнеме по-малко от час да сляза долу. Но със Сянката нямахме никакъв шанс да влезем в селото, камо ли да преминем незабелязано през Сагия, да продължим нагоре, по планинския път, над леговището на драконите, за което бяхме чували, и да преминем през огромната черна порта на крепостта Сагис.

— Каза, че ще измислиш нещо — прошепнах осъдително на Сезуан. — Какво мислиш да правиш? Да го завържеш и да го оставиш? Да го затвориш в някоя пещера? Трябва да направим нещо.

— Дина — отвърна ми той тихо. — Престани да ме тормозиш.

Не изглеждаше добре. Бе изнемощял, болен и уморен. И това не бе всичко. Очите му бяха… странно мъртви. Може би наистина бях сгрешила, като го тормозех, както сам се бе изразил. Но аз също бях уморена. И гладна, и отчаяна. Защото Давин и Нико бяха затворени в крепостта Сагис вече… вече доста дни, бях им загубила сметката. Повече от седмица, може би две. Всичко можеше да им се случи за това време.

— Ти ми обеща — казах аз. — Сключихме сделка. Ако сега ме измамиш, то… то вече не искам да ти бъда дъщеря.

Неочаквано ме заболя от думите ми, защото вече бях започнала да гледам на него като на мой баща.

Той остана мълчалив ужасно дълго време. Страхувах се, че ще започне да ми обяснява как нищо не може да се направи и че трябва да поемем обратно към вкъщи. Може би никога не е било възможно. Може би ми бе внушил всичко, за да ме отдели от мама? Цялата изстинах, само като си го помислих. Но мама го вярваше, нали? Вярваше, че той можеше да го направи. Просто не искаше да плати исканата цена.

— Изчакай ме до портата — рече ми той.

Сърцето ми подскочи. Бе измислил нещо. Но защо не искаше да ми каже какво?

— Сезуан…

— Върви — повтори той. — Няма да се бавя.

Той свали флейтата от колана си и аз кимнах сама на себе си. Щеше да даде на Сянката сън. А когато той се събудеше, щяхме да сме от другата страна на портата. Само да не тръгнеше след нас. Знаех, че можеше да е доста хитър, ако му се наложеше. Колко дълго можеше да го накара Сезуан да спи?

Сянката, който се опитваше да яде зелените дюли, се обърна, сякаш имаше някакво шесто чувство, което му подсказваше кога Сезуан докосваше флейтата.

— Сън — прошепна той. — Да не би учителят да иска да прати на Сянката сън?

— Да — отвърна Сезуан. — Дина. Върви. Чакай ме долу.

Тръгнах надолу по пътя. Върховете на обувките ми съвсем пожълтяха от прахта. От двете страни на пътя растяха магарешки бодили с човешки бой, а в синьо-лилавите им цветчета жужаха пчели.

Сезуан започна да свири зад мен. Направих още няколко крачки. След това краката ми спряха от само себе си.

Мелодията не звучеше като последния път, когато прати на Сянката така лелеяния сън. Нито когато го накара да напусне скривалището си. Всъщност никога преди не бях чувала Сезуан да свири така.

Беше много хубав ден. Слънцето грееше на небето, закривано само от няколко рехави облачета. Но изведнъж се замислих за лунната светлина. За лунната светлина и за мекия благоуханен летен мрак. Ако някоя птица чуеше тези тонове, щеше да си спомни за гнездото си. Козлето щеше да намери майка си. „Вкъщи — шепнеше флейтата. — Подслон. Отмора. Трябва да спиш сега.“

Дали си въобразявах или наистина стана по-тъмно? Къде бе осеяното с детелина поле, чийто аромат усещах? Един гълъб, който бе кацнал в офиката малко по-напред, се попощи по гърдите и пъхна главичка под крилото си. Пчелите вече не жужаха в крайпътните трънаци. Дори вятърът утихна.

— Почини си — шепнеха тоновете. — Спи. Спокойно. Нищо не може да ти се случи.

Беше красиво. Невероятно красиво. Като при залез. Като ледени кристали точно преди да се разтопят. Въпреки това цялото ми тяло бе започнало да трепери. Изведнъж си спомних съня си. За Давин. Той вече не е тук. Наполовина погребан, със затворени очи… Флейтата не спираше.

Затвори очи. Отпусни се.

Сърце, почини си. Спри.

— Не!

Трябваше да го изкрещя, но от устните ми не се отрони нито звук. Сякаш флейтата бе отнела дъха ми и гласът ми бе изчезнал с него. Пъхнах пръсти в ушите си и се опитах да заглуша звуците. Заолюлявах се с вдървените си крака — не към портата, а обратно към дюлевата градина. Не можех по-бързо, а и това нямаше значение, защото знаех, че бе късно.

Флейтата замлъкна. Изведнъж и вятърът, и слънцето, и острата миризма на прах, бодили и градински чай се върнаха. Гълъбът от дървото плясна с криле и отлетя.

Сезуан бе облегнал гръб на една дюля. Сянката бе отпуснал глава в скута му. Тялото му бе безжизнено, сърцето му не биеше, гърдите му не дишаха. Знаех, че бе мъртъв.

— Ти го уби! — рекох аз. — Ти… Ти го уби с мелодията си!

В началото Сезуан не ми отговори. Флейтата лежеше на земята, а ръцете му бяха празни и отпуснати. Изглеждаше така, сякаш самият той бе мъртъв.

— Казах ти да чакаш при портата — промълви той накрая. Гласът му бе слаб като тънка прокъсана връв и дори не се опита да отрече или да се защити. Вместо това ме погледна учудено. — Плачеш ли, Дина? Плачеш за него?

— Разбира се, че плача!

— Но… той ти стори толкова злини.

Не му отвърнах. Сезуан продължи да ме гледа, сякаш не можеше да разбере защо плачех.

— Щеше да ни издаде — каза баща ми накрая, сякаш това бе основателна причина.

— Но това не означава, че може… Човек не бива просто да…

Но аз всъщност сама го бях помолила за това. Собствената ми вина ме прониза като счупено стъкло. Тялото ми се разтресе от едно сподавено ридание.

Сезуан бавно се изправи. Той тръгна към мен, вероятно, за да ме успокои, за да ме прегърне. Но единственото, което виждах, бяха ръцете му, елегантните му, красиви ръце на флейтист, които току-що бяха отнели човешки живот. Аз пристъпих назад, не исках да ме докосва.

Той спря. Гледа ме дълго, а от погледа му ме заболя.

— Аз… ще трябва да го скрия — каза ми той. — Да го погреба. Остани тук, докато се върна.

Сезуан се наведе и вдигна Сянката на ръце, все едно носеше дете. Изглеждаше сякаш мъртвото тяло бе съвсем безтегловно.

Аз нищо не казах. Все още цялата треперех, като куче, което току-що бяха набили. Щеше ми се никога да не го бях срещала. Щеше ми се никога да не бях срещала нито един от двамата, нито него, нито Сянката. Исках вкъщи. Вече нямах дом. Може би дори и майка нямах, защото коя жена би искала дете от такъв баща? Беше го убил с мелодията си. Бе откраднал дъха му, бе накарал сърцето му да спре и го бе убил със змийската си дарба. И не можеше да разбере защо плачех?

Стоеше там с мъртвия си полубрат в ръце, а лицето му ми бе съвсем непознато, сякаш го виждах за първи път.

— Дина, говоря сериозно. Остани тук.

— Да — отвърнах му аз.

Не посмях да се противя.

Един мъртвец

— Не искаш ли да хапнеш нещо?

Поклатих мълчаливо глава.

— Дина.

Той бутна чинията към мен.

— Имаш нужда от това.

Вгледах се в мъртвото пиле, което лежеше там с щръкнали препечени крака. Може би се бе разхождало и кълвяло зърно по двора дори тази сутрин. Преди някой да го хване, да му отсече главата, да го оскубе и да го опече. Усещах кисел вкус в устата си, сякаш току-що бях повърнала. Точно сега не можех да ям мъртво пиле. Всъщност не бях сигурна, че някога отново щях да мога да ям нещо мъртво.

— Яж.

— Не съм гладна.

Той се озърна набързо в помещението.

— Хората гледат.

Беше ми все едно.

— Накарай ги тогава да гледат нещо друго — отвърнах му аз с горчивина. — И без това много те бива в лъжите.

Сезуан леко потръпна, но лицето му си остана все така безизразно, както и след като уби Сянката.

— Много съм уморен, Дина — рече той тихо. — Ти също. Ако не се храниш, ще се разболееш. Можем ли да си позволим да останем тук няколко дни, докато се оправиш след това? Мисля, че ти знаеш най-добре.

Мразех го. Мразех ръцете и гласа му, студения му разум, който винаги представяше нещата така, че не ти оставяше избор. О, колко го мразех само. Но хапнах малко хляб.

Оказа се неочаквано трудно да влезем в Сагия. Пазачите при портата поискаха всякакви възможни документи, с които ние не разполагахме.

— Пътническите ви документи — извикаха те.

Хората тук явно трябваше да имат разрешение от графа, издадено на къс пергамент, за да могат да се придвижват от град в град. Бях вярвала, че Сезуан ще успее да ги убеди, че изискан господин като него нямаше нужда от подобни неща, но той просто стоеше там, все така уморен и мръсен, сякаш не бе Черен магьосник, а само един прашен изтощен мъж, който водеше със себе си магаре и едно уплашено и мълчаливо момиче, което представяше като своя дъщеря. Накрая бе принуден да плати сума, която пазачите наричаха глоба. Наложи се да продадем магарето, за да можем да си позволим стая в „Черния дракон“, най-евтината от кръчмите в Сагия.

Сезуан изяде остатъка от пилето. Струваше шест марки и Сезуан трябваше да плати предварително на съдържателя, за да ни сервира. И той щеше да успее да убеди крепостната стража да ни пусне при Нико и Давин? Тежко чувство на безнадеждност обзе цялото ми същество.

— Трябва да поспя малко — рече ми той. — Смятам, че това се отнася и за теб. Във всеки случай ще се качиш горе с мен и ще си легнеш.

Не ми бе трудно да разбера, че последните му думи не търпяха възражение. Последвах го нагоре по стълбите. Имаше право. Хората ни гледаха. Може би рядко виждаха чужденци?

Открихме, че това всъщност не бе стая, а ниша с изтъркана завеса от груб лен, която бе толкова избеляла, протрита и износена, та едвам се забелязваше, че някога е била синя. Имаше легло със сламен матрак и две закачалки, на които да окачим дрехите си. Това бе всичко.

— Легни от вътрешната страна — рече ми той.

Да не би да се страхуваше, че можех да се измъкна, докато спеше? Или може би все още искаше да ме пази? Не знаех. Бях толкова уморена, че ми беше все едно.

От матрака се носеше ужасна воня на кисело, която ми напомни за Сянката. Но аз се загърнах в одеялото си, легнах и веднага заспах.

Събудих се следобед, защото леглото се разскърца. Сезуан бе станал. Дали бе спал? Изглеждаше също толкова изтощен, колкото и по-рано.

— Ще се кача до крепостната порта — рече той, като видя, че съм будна. — Трябва да видя кой отключва и заключва.

Нищо не му казах.

— Мога ли да те оставя сама, Дина?

Какво искаше да каже? Да не би да ме питаше дали няма да избягам или дали ме бе страх да остана сама?

— Просто върви — казах му аз.

Но той продължи да ме гледа, сякаш не бе сигурен.

— Върви! — рекох аз.

— Поспи още малко, ако можеш. Скоро ще се върна.

После най-накрая излезе.

Известно време останах да лежа. Гледах в дъските на тавана. Някога явно са били белосани, но сега бяха сиво-жълти и се люпеха, сякаш вътре бе влизал дъжд. От пукнатините висяха парцали и странни топчета паяжина, които приличаха на повърнато от сова. Таванът на нашата ниша имаше единадесет дъски. Преброих ги. След това затворих очи и се опитах отново да заспя, но сънят не ме споходи, макар че бях уморена.

Пиеше ми се вода. Чувствах и лек глад. Пет залъка хляб не можеха да заситят задълго, особено ако стомахът ти бе празен като моя.

Преброих таванските дъски още един път. След това се изправих и преброих дъските на пода или поне тези от тях, които се виждаха от леглото. Не ми отне много време. Бяха само четири. След това станах на крака, пооправих косата си с пръсти и слязох в кръчмата.

Този следобед нямаше много гости в „Черния дракон“. Един калайджия седеше и хапваше ранна вечеря, заобиколен от стоката си. Освен него имаше още двама старци, които пиеха бира и играеха на зарове. Така че не можеше да се каже, че кръчмарят бе особено зает. Въпреки това изобщо не ме забеляза.

— Извинете — започнах аз предпазливо.

Не помогна. Изглеждаше съвсем погълнат от играта на двамата старци.

— Извинете!

Казах го малко по-високо. Достатъчно, за да се види принуден да ме погледне.

— Да — рече ми той не особено учтиво.

— Може ли да получа малко вода? А може би и малко хляб?

— Къде е баща ти?

— Излезе…, но скоро ще се върне.

— Е, значи можеш да изчакаш, докато се върне.

За един кратък миг ми се прииска да притежавах дарбата на Сезуан, за да мога да въртя кръчмарите и всякакви други като тях на малкия си пръст. Щях да остана много доволна, ако успеех да накарам сърдития, неуслужлив мъж изведнъж да започне да ми се кланя и умилква. Но тогава си спомних нещо друго. Флейтата. Сянката. Да можеш да отнемаш живот със свирнята си. Почувствах се толкова зле, че нямах сили да споря с един глупав съдържател.

— А поне малко вода? — помолих се аз.

Наистина бях ужасно гладна, а това не бе едно от изисканите места с умивалник и кани с вода по стаите.

— На площада има извор — рече той и кимна към отворената врата, която водеше навън към двора. — Предполагам, че можеш да пиеш оттам като всички останали хора.

Явно не можех да очаквам повече. Проврях се покрай масата, на която седяха старците, и излязох навън.

„Черният дракон“ се намираше в една тясна и стръмна уличка, заобиколена от небоядисани каменни стени и прозорци с криви прогнили капаци. Това със сигурност не бе хубавата част на селото. Уличката бе пълна със слама, магарешки изпражнения и други нечистотии. Малко по-надолу беше площадът, за който ми каза кръчмарят. Той бе обграден от други стръмни улички. В центъра му растеше едно-единствено дърво — крива малка рябина. Намерих и извора. Водата се изливаше през един чучур в каменно корито. До него бе седнала старица, която плетеше. Наведох се, за да отпия от струята.

— Ей — рече жената. — Не забравяй шилинга за графа.

— Какво? — възкликнах аз.

Тя присви очи и ме погледна.

— А-а-а, ти не си тукашна — добави тя.

Кимнах с глава.

— Не съм. Тук съм с… с баща ми. Скоро ще продължим пътя си.

— Тази вода е на графа, разбираш ли. Трябва да платиш един меден шилинг, за да пиеш от нея.

За първи път чувах подобно нещо. Дори в Сагислок, където иначе всичко бе много скъпо, не се бяха сетили да искат пари за изворна вода.

— Но… тя си тече през цялото време — рекох аз.

Не мислех, че имаше кой знае какво значение, ако отпиех няколко глътки.

— Да, но такъв е законът — рече жената и продължи. — А как иначе щеше да се изхранва една бедна пазителка на извори като мен?

— Но аз нямам пари.

Тя ме погледна, иззад плетката.

— Дори един шилинг?

— Да.

— Хмм. Ами тогава слез долу при езерото, съкровище. Там можеш да пиеш безплатно. Но се пази от змията.

— Змия?

— Ама ти откъде идваш, съкровище? Всички знаят за змията.

Не и аз. Но не ми харесваше мисълта да се набивам много-много на очи, затова просто кимнах.

— А-а-а, да, змията.

След това бързо продължих напред, преди да ме е заразпитвала откъде идвах и коя бях.

Видях как водата на езерото проблясваше в долния край на една дълга стръмна улица. Всъщност не исках да се отдалечавам много от „Черния дракон“, а и Сезуан сигурно щеше да се ядоса, а можеше и да се притесни, ако не бях там, когато се прибереше. Но нямах с какво да платя нито на старицата, нито на сърдития кръчмар, а бях толкова жадна, че чак ме болеше главата.

Не бях изминала и половината път, когато едно малко гологръдо момченце със зачервено лице премина тичайки покрай мен, като викаше:

— Мамо, мамо! Мъртъв човек. Там има мъртъв човек.

Детето изобщо не ме забеляза, толкова бързаше.

Мъртъв човек? Сърцето ми се сви и неволно си помислих за Сезуан. Дали не бяха намерили Сянката? Забелязах малка група хора долу на брега, които се бяха скупчили около нещо. Затичах се толкова бързо, че шумът от стъпките ми отекна между къщите. Стигнах до хората и започнах да се провирам напред, без да обръщам внимание на ударите, които получавах.

— Вижте — рече един със страхопочитание в гласа. — Змията го е докопала. Но явно го е изплюла!

Мъртвецът лежеше на кея в локва морска вода. Тъмната му коса бе полепнала по челото и бузите. Бе ужасно блед, почти син, като се изключат хилядите кървящи драскотини и рани.

Не бе Сезуан, нито Сянката.

Бе Нико.

Нито един човек

— Да извикаме ли стражата? — попита някой.

— И защо? — намеси се друг. — И без това си навират носа, където не им е работа.

— Но… той е мъртъв.

— И какво от това? Не може да се оплаче. Винаги можем да го хвърлим обратно на змията.

Нико се закашля.

Не особено високо или силно, по-скоро издаде един хриплив звук, който обаче накара повечето зяпачи да отстъпят назад.

— Ау! Той не е напълно мъртъв! — рече една жена, сякаш Нико бе мишка, която котката й бе уловила.

Докоснах ръката му. Бе студена. Стана ми ясно защо хората го бяха помислили за мъртъв — той не приличаше на жив. Хванах го за рамото и се опитах да го обърна на една страна. Мама ми беше казвала, че така трябва да се постъпва с хора в безсъзнание. Нико издаде още един хриплив звук и се закашля, този път доста по-силно.

— Откъде е? — попита една продавачка. — Не съм го виждала преди.

— Това е братовчед ми — казах припряно. — Трябваше да се срещнем тук. Явно… явно е паднал в морето по време на пътуването.

Продавачката ме погледна подозрително.

— Тази сутрин бяха излезли с лодката — рече тя. — От крепостта. Останаха навън повече от час, докато змията не ги прогони. Какво ли са търсили?

— Не знам — отвърнах. — Но не може да е бил братовчед ми, защото той никога не е стъпвал в крепостта Сагис. „Повярвай ми — помислих си аз. — Повярвай ми!“ И точно както мама ни учеше, че трябваше да си представяме, че сме здрави, когато боледувахме, аз си представих, че жената кимна, че повярва на историята ми и загуби интерес към мен и Нико.

Тя разтърси глава, сякаш, за да прогони някаква муха. След това взе кошницата, която бе оставила на земята, за да може да види по-добре „мъртвеца“. Обърна се и си тръгна.

Нико вече не носеше сивите дрехи на Дружеството, вместо това бе облечен в бяла риза, която бе ужасно разкъсана. Това също малко помогна. Не приличаше нито на сив, нито на пленник. Но един мъж от множеството, който приличаше на дърводелец, бе забелязал нещо друго.

— Какво е това? — попита той и посочи с чука си няколко подути червени белега по глезените на Нико. — Приличат на следи от окови… — той ме погледна. — Откъде ги е получил братовчед ти?

Не знаех какво да кажа. Не можех да измисля никакво добро обяснение за тези белези. А и не знаех как щях да накарам цялата тълпа да ми повярва, ако успеех да скалъпя нещо.

— Може би все пак трябва да извикаме стражата? — рече един.

Тоновете на флейтата долетяха съвсем глухи, толкова глухи, че в началото само аз ги чух. Никога преди не бях чувала тази мелодия — беше игрива и весела. Тя ми напомни за топли наденички и пресен хляб, за аромата на хубава храна и за усещането, което оставя в ръката една запотена чаша, пълна със студена искряща течност.

— А-а-а, сигурно женичката ми е приготвила вечерята — рече внезапно дърводелецът и явно в един миг забрави за глезените на Нико.

— Какво ли предлагат в „Дракона“ днес? — промърмори един друг и се изправи.

Само след няколко мига всички се разотидоха, на кея останахме само аз, Сезуан и Нико.

Сезуан свали флейтата от устните си.

— Интересна плячка си хванала — рече ми той.

— Това е Нико!

— Да — рече ми Сезуан. — Знам. Виждал съм го… с теб и семейството ти.

— Но щом Нико е тук… полумъртъв… — едва намерих сили да довърша. — Тогава къде е Давин?

Сезуан погледна към Нико, който все още приличаше повече на мъртъв, отколкото на жив.

— Не знам — отвърна ми той. — Но ако успеем да свестим младия Рауенс, може да го попитаме.

Сезуан пренесе Нико по стръмните улички до „Черния дракон“. Леко се задъха от това и се наложи да му помагам последните метри. На сърдития кръчмар обясни, че Нико е негов племенник, на когото се натъкнал в селото.

— Май е пийнал няколко чаши в повече — добави Сезуан и погледна кръчмаря с онзи особен поглед, който само мъжете разбираха. Съдържателят със сигурност разбра. — Ще го сложа да легне горе, докато изтрезнее.

Чудно как, но кръчмарят изобщо не забеляза, че „племенникът“ на Сезуан бе прогизнал и целият кървеше. Той дори не поиска повече пари за третия човек в стаята.

— Остани при него — рече ми Сезуан. — Струва ми се добра идея да се опитаме да му дадем малко ракия.

Слезе надолу по стълбите. Гледах безпомощно Нико и се опитвах да си спомня какво ми бе казвала мама за хора, които почти не се бяха удавили. Май трябваше да им дишаме в устата… Но Нико вече се справяше сам, макар и леко да похъркваше. Имаше и нещо за топлината. Студената вода! Затова бе посинял като корем на мъртва риба.

Започнах да търкам ръцете и китките му, за да ги стопля. Бе толкова студен. Дали Сезуан щеше да се върне бързо с ракията?

— Ако го вдигна — рече ми той, — можеш ли да се опиташ да му налееш малко в гърлото?

Сезуан ми подаде малък глинен съд. Махнах запушалката му и подуших. Миришеше силно на алкохол и хвойна. Надявах се, че бе достатъчно силно, за да успее „да съживи мъртвите“, както казваха планинците.

В началото ракията изтичаше от устата на Нико. Но на втория път я преглътна. И се разкашля силно. Сезуан го удари много пъти по гърба, толкова силно, сякаш го биеше. Но явно Нико се нуждаеше точно от това, защото започна да плюе вода, вода и тиня, а когато най-накрая се успокои, вече дишаше по-леко.

Свалихме мокрите му дрехи и се опитахме да го подсушим и сгреем с одеялото ми. След известно време започна да прилича все повече на човек и все по-малко на мъртва риба. Но все още не бе отворил очи.

На какво само приличаше с всичките драскотини, разрези, рани и белези! Сякаш нещо огромно бе забило зъби или нокти в него.

— Казаха, че змията го е хванала — рекох на Сезуан. — Какво означава това? Каква змия?

— Казах ти, че в езерото има чудовища.

— Тоест… Змия?

Той кимна.

— Аз самият не съм я виждал. Но много други хора са. Затова тукашните никога не плават и не ловят риба в езерото. С изключение на лодката на графа. Хората му винаги успяват да я залъжат по един или друг начин. Но дори и те излизат само нощем, когато е най-заспала.

— Но… мислиш ли, че… Казаха, че го е изплюла!

Погледнах раздраните ръкави на Нико. Как изяждат морските чудовища плячката си? Дали просто я гълтат или… я и дъвчат?

В този миг Нико най-накрая отвори очи. Погледът му се мяташе диво във всички посоки, сякаш не можеше да осъзнае къде се намира, което бе разбираемо — все пак последното, което си спомняше, бе езерна вода. Или още по-зле — стомаха на змията. Настръхнах при мисълта за това.

— Нико — рекох.

Той се обърна към мен и за първи път ме погледна в очите. Остана така втренчен в мен доста дълго. Сетне попита:

— Жива ли си?

Как се уплаших само. Такива въпроси задаваха само хора, за които не беше сигурно, че са с всичкия си. Дали студената вода можеше да е увредила мозъка му?

— Да — прошепнах. — И ти също. Но за малко да се удавиш.

Реших, че е най-добре да не споменавам змията точно сега.

След това Нико забеляза Сезуан. Отне му само миг да осъзнае кой е, макар и никога да не го бе виждал преди.

— Черният магьосник.

Каза го, сякаш бе мръсна дума, проклятие. Виждах как мислите препускаха в главата му, опитваше се да разбере какво правех тук сама със Сезуан.

Сезуан нищо не каза. Просто леко кимна, сякаш Нико го бе поздравил учтиво.

— Сезуан ми обеща да ми помогне да освободя теб и Давин — обясних му бързо.

Всичко бе толкова объркано. След смъртта на Сянката бях решила да мразя Сезуан, но точно в този момент усетих, че трябва да го защитя пред Нико.

— Къде е Давин? — попита Сезуан.

Върху лицето на Нико се появи измъчено изражение.

— Не знам къде е — рече той. — Но знам как се държеше. Мисля, че трябва да побързате да го измъкнете оттам.

След това погледът му стана някак странен и замислен и аз отново се зачудих дали главата му не бе пострадала.

— Него — продължи той — и всички останали.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Децата. И пленниците. И всички други, уплашените и изтормозените, докато в проклетата крепост не остане нито един човек.

Имах чувството, че думите му останаха да кънтят във въздуха ужасно дълго. Защото това бе невъзможно. Трябваше да разбира, че бе невъзможно. Защо ни го казваше и то по този заповеднически начин, когато знаеше, че нямаше как да стане?

— Нико — рекох му тихо и ужасено. — Дойдох, за да спася само брат ми. И теб.

— Да — отвърна ми той. — Това е много смела постъпка, Дина, но не е достатъчна. Просто не е достатъчна.

Сезуан се опита да вразуми Нико. Караха се повече от час, докато накрая Нико отново започна да се замайва и не можеше да говори повече. Но дори и тогава не отстъпи от безумното си искане. Седях там, слушах ги и се чувствах ужасно. Исках да се разберат. Исках да освободим Давин и да се приберем вкъщи. Дори това бе достатъчно трудно. Но поне бе възможно.

Не разбирах какво се бе случило с Нико. Как така бе натрупал толкова омраза към учителите? Той, който преди време не намери сили дори Дракан да убие, когато имаше тази възможност.

— Какво толкова правят те? — попитах накрая.

— Унищожават душите на хората — рече ми той. — Унищожават душите на децата.

Нико явно смяташе последното за най-ужасно.

— Да, но… как? — не можех да го проумея.

Тогава Нико ни разказа за Двора за наказания. За ключовете на мъдростта и за Залата на шепота.

— Унищожават те отвътре — рече той тихо, — докато не ти остане нито повече воля, нито повече надежда. Някои от децата, а мисля, че и някои от пленниците… Ако отключиш вратата и им кажеш: „Свободни сте, можете да си вървите“… те ще останат където са. Защото не им достига смелост за другото. Защото не могат да си представят друго.

— Нико, ами как тогава мислиш да ги измъкнем? След като те самите не искат да си помогнат. Ами ако извикат най-близкия пазач като ни видят, защото не смеят да сторят друго?

— Не знам — рече той. — Все още. Но всичко ще се нареди. Ще измисля нещо.

— И колко време ще бъде необходимо на младия господар да изкове план? — попита Сезуан сърдито. — Споменавам го само, защото престоят в „Черния дракон“ не е безплатен. А не е и безопасен. Единствената причина, поради която стражарите още не са тук, сме аз и черните ми умения.

Последните му думи бяха изречени с особено сърдит тон, защото Нико бе показал открито какво мисли за Сезуан и змийската му дарба.

— Стига си ме наричал така — рече му Нико.

— Как?

— Младия господар. Аз не съм никакъв господар и не искам да бъда.

— Но внезапно ти се прииска да се правиш на герой и спасител.

Отново щяха да започнат да се карат. Сигурна бях. Но не можех да ги слушам повече.

— Имаме ли пари за малко хляб? — попитах. — Ще ида да взема.

Сезуан ме погледна и изражението на лицето му се смекчи.

— Да, сигурно си гладна — рече той и извади няколко монети от кесията си. — Ето. Виж какво ще ни даде ужасният кръчмар за тях.

Спуснах се по стълбите към кръчмата. Сега бе претъпкана и никой не ми обръщаше внимание. Всъщност всички бяха втренчили поглед в един мъж, който седеше на маса съвсем в дъното на помещението. Не го ли познавах отнякъде? Изглежда разказваше истории.

— След това се разразила ужасна буря. Вятърът виел, свистял и разпенвал водата…

Опитах се да привлека вниманието на кръчмаря, но това се оказа още по-трудна задача, отколкото през деня. Ако изобщо бе възможно. Дори и той беше изцяло погълнат от историята на мъжа.

— В търбуха на змията било съвсем тъмно, така че той си напалил голям огън…

Търбуха на змията? Втренчих се в мъжа. Познах го обаче, едва когато видях сандъка с инструменти на масата. Бе дърводелецът. Същият, който забеляза следите по глезените на Нико.

— … и тя започнала да кашля и кашляла, докато не го изплюла през огромната си паст. Той имал рани, но те не били достатъчно много, че да му попречат да се изправи и да продължи по пътя си. След седем дни в търбуха на змията!

Изведнъж осъзнах, че разказваше историята на Нико. Поне отчасти. Бе доста пресилена. И лъжовна. Но историята само печелеше от това, а хората обичаха хубавите приказки. Във всеки случай потупаха дърводелеца по гърба и му купиха още една бира. Дори сърдитият кръчмар явно се бе развеселил и ми даде не само хляб, но и сирене и наденички за трите ми марки.

Когато се качих горе, Нико и Сезуан продължаваха да се карат. Прекъснах ги.

— Нико — рекох аз. — Ти беше ли в търбуха на Змията? Изплю ли те тя?

— Кой ти каза това? — попита той учудено. — Ако ме беше изяла, нямаше да седя сега тук.

— Да, но всички тези рани… сякаш нещо те е хапало. Нещо много голямо.

— Те са от скалите, Дина. Повечето скали са остри като резци.

Обзе ме странно разочарование. И аз обичах хубавите истории. Особено тези, които свършваха добре. А ако наистина бе успял да се измъкне от търбуха на змията, сигурно щеше да може да извърши и други невъзможни чудеса. Като например това, което си бе навил на пръста — да освободи всички от крепостта Сагис, докато там не остане нито един пленник, нито едно дете и нито една разбита душа.

Но всичко бе само лъжи и измислици. Змията не бе изплюла Нико. А приказката явно нямаше да има щастлив край.

И нищо не можеше да се направи.

Бе безнадеждно.

„Унищожават те отвътре — бе казал Нико, — докато не ти остане нито повече воля, нито повече надежда.“

Нямаше никаква приказка.

Изведнъж чух нещо в съзнанието си, няколко тона. Началото на мелодия на флейта.

— Заеми ми флейтата — помолих Сезуан.

Думите му секнаха насред една хаплива забележка към Нико и ме погледна учудено. Но не попита нищо, не се поинтересува защо. Просто свали флейтата от колана си и ми я подаде.

Долепих я до устните си и се опитах да изсвиря тоновете, които бях чула. Засвирих остро и в същото време силно, както ме бе учил баща ми. Мелодията се понесе, в началото съвсем лека, като повей на вятър, като шепот… но не знаех как ще свърши.

Спрях.

И Сезуан, и Нико ме гледаха втренчено.

— Какво беше това? — попита Нико.

Не можех да го обясня.

— Мисля… мисля, че е приказка. Или сън.

Върнах флейтата на Сезуан.

— Ти знаеш. Ти знаеш какво да правиш.

— Дина…

— Ти можеш да го направиш. Можеш да ги изведеш всички навън. С помощта на точния сън.

Сезуан изглеждаше потресен за миг. Дори ужасен.

— Дина, това… Колко хора си мислиш, че има в тази крепост. Няколкостотин. Не мога!

— Ами ако пробваме с по няколко наведнъж? Ще можеш ли, татко? Не вярваш ли, че можеш?

Той потръпна. Погледна Нико, после погледна и мен.

— Това ли искаш, Дина?

— Да.

Той поклати глава, но това не бе отказ. Просто не вярваше, не вярваше сам на себе си.

— Да, добре — рече баща ми и се усмихна леко. — Може да опитаме. След като дъщеря ми ме моли.

Музика в нощта

Нощта бе мека. Луната бе почти пълна, жълта като лютиче. Подухваше съвсем леко, а въздухът бе пълен с комари от езерото и с прилепи, които ги гонеха. От време на време някой прелетяваше толкова близо край нас, че можехме да чуем пърхането на голите му крила.

Добре беше, че успяхме да поспим следобед, а и няколко часа преди да тръгнем.

— Ще трябва да използваме мрака — бе казал баща ми. — Ще ми е нужна цялата ви помощ.

Малко преди полунощ стигнахме до драконовия ров и погледнахме към черната порта на крепостта Сагис. Тъй като беше нощ, мостът беше вдигнат и не можехме да се приближим повече. Имаше пазачи, и то будни. Виждахме тъмните им силуети, които се предвижваха зад бруствера, а в амбразурите над портата горяха две факли. Цялата картина бе малко зловеща, сякаш портата бе тъмна паст, а факлите — две горящи очи.

Сезуан вдигна флейтата.

Започна с моите тонове. Те се понесоха върху лъчите на лунната светлина над тъмния ров пред нас. Това ми напомни за паякова нишка, най-първата в паяжината — тънък, сребрист копринен мост, който се протягаше между небето и земята, за да се закрепи накрая от другата страна.

Един мост на ангели и елфи, изплетен от мъгла и музика, от вечерна димна пелена и нощна роса. О, само да можех да мина по този мост! Да можех да стъпя на блестящата му, сребриста лунна дъга, да можех да премина от единия свят в другия, да видя какво има от другата страна! Да навляза будна в страната на сънищата и да се огледам.

Подвижният мост бе спуснат. Ефирният мост от мъгла изведнъж се бе материализирал в солидна платформа от дъски и метал — учудващо обикновена построена, за да издържа теглото на хората. На нея бе застанал мъж в ризница и шлем, с драконовите глави, символизиращи рода Драконис, на гърдите. Очите му бяха изпълнени с мечти и лунна светлина и той се носеше напред, сякаш краката му едва докосваха земята.

— Приключихме с моста — рече баща ми дрезгаво. — Да видим как ще се справим, като се приближим.

Почти ме бе страх да стъпя на подвижния мост. Страх ме бе, че той отново можеше да се превърне в лунна светлина, паяжина и музика. Но не стана така. А и стъпките ни звучаха съвсем нормално по дъските. Мъжът в ризницата гледаше през нас, когато минахме покрай него, сякаш вървеше по един съвсем друг мост.

Едното крило на портата бе открехнато. Явно оттук бе излязъл мъжът. Аз го бутнах, за да го отворя. Продължихме, напред в тъмната крепост под тихата замечтана мелодия, която Сезуан бе подхванал отново.

Тоновете се промъкваха по влажния калдъръм в двора. Издигаха се до острите зъбци, съвсем бледи на фона на лунната светлина. През отворени и затворени врати, през прозорци. През порти. Милваха спящите прислужници и заспалите в сламата коняри. Заиграваха се лениво със сънените стражи и галеха нежно детските легла в Образователния дом. Дори затворниците във влажните подземия ги чуха и се размърдаха, така че оковите им зазвънтяха. Може би дори граф Артос ги слушаше, кой знае. Но навярно никакви мечти не можеха да трогнат студеното старо сърце.

Сезуан свири, докато луната изгря на небето и започна отново да залязва. Свири, докато звездите заблещукаха ярко над планината, а после угаснаха. Когато морският бриз повея над стените точно преди зазоряване, мелодията на флейтата не бе по-силна от шепот. Но той продължи да свири. Докато прилепите полетяха обратно към хралупите си и прибраха криле. Докато дроздът поде утринната си песен. Докато небето се проясни и денят пламна с първите си алени лъчи иззад облаците. Сезуан свали флейтата, едва когато слънцето докосна най-високите крепостни стени. Устните му бяха толкова сухи, че се пукаха и кървяха. А когато и последният тон заглъхна, той се строполи пред вратата на Образователния дом, като човек, който никога повече нямаше да се изправи.

— Вода — прошепна Сезуан. — Дайте ми нещо да пия.

Огледах се притеснено наоколо. Имаше по-добри места, където бихме могли да посрещнем изобличителните лъчи на утринното слънце, от прага на самия Образователен дом. Точно над главите ни бе изписано с големи крещящи букви: „Знание във всичко“. Това приличаше повече на заплаха, отколкото на девиз. Но когато видях колко блед бе Сезуан и как кървяха устните му, не можех да мисля за нищо друго, освен за това да му донеса водата, за която ме молеше. Притичах през площада пред Образователния дом, преминах през една порта, стигнах до помпата, която бях забелязала в съседния двор, и напълних едно ведро с вода.

От постройката зад мен излезе мъж и ме стресна. Но той само ме погледна, кимна леко и се запъти към портата. Не носеше риза, а в косата му все още имаше стръкове от сламената постеля.

След малко покрай стената се стрелна едно слабо, късо подстригано момче. То се огледа наляво и надясно, притича през двора и се насочи към портата.

Някъде се трясна врата. Появи се едра тъмнокоса жена, която държеше малко момиченце за ръка. Следваше ги плешив мъж с престижа на касапин. Още две момчета от Образователния дом. Тихо подсмърчащ мъж в черна кадифена жилетка със сребърни копчета. Слугинче с колосано боне и зачервено от вълнение лице.

Всички те вървяха към портата и подвижния мост. И никой не се опитваше да ги спре.

— Действа — прошепнах си аз. — Действа!

Върнах се тичешком при баща си, с плискащата се във ведрото вода, която опръска цялата ми пола. Докато стигна, ме подминаха още четирима, след което и един стражар захвърли някъде бронята си.

Нико бе седнал на колене върху калдъръма и придържаше Сезуан.

— Действа — казах аз щастливо. — Всички си тръгват! И никой не се опитва да ги спре.

Очите на баща ми бяха затворени, а лицето му — смъртно бяло. Нико се бе опитал да попие кръвта му с ръкав, но тя продължаваше да се стича от долната му устна.

— Не знам дали може да те чуе — рече ми той тихо. — Пробвай да му дадеш малко вода.

Изтръпнах и се изплаших.

— Какво му е? — попитах.

— Не знам — отвърна ми Нико. — Може би просто е уморен. Нормално е, след като създаде мост от лунна светлина и прати сънища на стотици хора.

Загребах малко вода от ведрото с шепа и я допрях до устните на Сезуан. Клепачите му трепнаха леко и той жадно засмука живителната течност. Зарадвах се и му дадох да пие още веднъж, и още веднъж.

Вратата на Образователния дом се отвори точно зад нас и пет късо подстригани деца — две момичета и три момчета, се измъкнаха през нея и побягнаха през двора, както си бяха само по нощници.

— Трябва да се преместим — рече ми Нико. — Да намерим място, където да го сложим да легне. Все още ни чака много работа. Заключените врати и оковите не се отключват от само себе си.

Знаех, че имаше право. Изпитвах все по-голям и по-голям страх, защото знаех, че нещо с баща ми изобщо не бе наред. И защото някой можеше да дойде и да ни открие — някой, който не бе допуснал съня на Сезуан до съзнанието си. Той ни бе предупредил, че флейтата няма еднакво силно въздействие върху всички.

— Можеш ли да го носиш? — попитах.

— Да — рече ми Нико. — Но не твърде дълго. Нека да опитаме там горе.

Той кимна към една сграда от другата страна на площада, с широка белосана врата, два тесни високи прозореца и малка часовникова кула. Взех ведрото, а Нико вдигна Сезуан на ръце и го пренесе през късото разстояние до бялата врата.

Май беше параклис. Във всеки случай едната му стена бе покрита с картини, повечето със Света Магда, а на пода имаше надгробна плоча с изсечени имена, свещени думи и знака на Света Магда — два кръга, които винаги ми напомняха малко за собствения ми Знак на жрица. На три от стените имаше балкон, където благородниците можеха да седят, издигнати над простолюдието. Но явно отдавна никой не бе стъпвал тук. Тъмните редици пейки бяха покрити с дълбок слой прах, а в цялото помещение се носеше миризма на изоставено и влажно, на паяжини и студени каменни стени.

Избърсах с ръкав праха от едната пейка.

— Тук — казах на Нико. — Поне да не лежи на пода.

Нико положи Сезуан на пейката. Баща ми все още бе толкова безжизнен, че ме болеше да го гледам.

— Ще трябва да изляза — рече Нико. — Ще се опитам да намеря Давин. Остани тук, Дина! Това място поне е сигурно.

Кимнах. Не можех да оставя Сезуан, а Нико познаваше крепостта по-добре от мен. Така беше най-разумно. Въпреки това се наложи да си прехапя устната, за да не го помоля да остане при мен.

Той излезе през бялата врата и я затвори след себе си. Останах сама с баща ми и ми ставаше все по-студено и по-студено. Накарах го да пийне още малко и самата аз отпих. Той обаче остана да лежи със затворени очи, но въпреки това не спеше.

Нямах нито кърпичка, нито дори шалче, затова напоих едно крайче от полата си и внимателно почистих кръвта от напуканите му устни. Дали бе спряла или продължаваше да тече леко? Бе толкова странно да седя тук и да бдя над него. Бяхме си сменили ролите. Докато вървяхме по планинския път, той ме бе пазил, докато спях. Бе ми пял, за да прогони кошмарите.

Флейтата, сетих се аз изведнъж. Къде е флейтата?

Не бе на колана му, както обикновено. Сигурно я бе изгубил, когато се строполи на земята. А аз и Нико я бяхме оставили да лежи там, сякаш нямаше никакво значение.

Трябваше да я взема! Ако все още бе там.

Навън продължаваха да вървят хора — мълчалив поток от деца, жени и мъже, които се бяха запътили към портата. Аз им пресякох пътя и се отправих към Образователния дом.

Беше там. Все още беше там.

Внимателно я вдигнах и внимателно изсвирих няколко тона, същите, с които започна всичко. Изглежда, че нищо не й се бе случило. Притиснах я до себе си и се забързах към параклиса.

Баща ми продължаваше да лежи отпуснат на пейката със затворени очи. Докоснах едната му ръка. Чак сега забелязах, че и по връхчетата на пръстите му имаше кръв. Бе ги разранил от свирене.

Изведнъж бялата врата се отвори. Несъзнателно приклекнах, защото това не бе Нико, а някакъв непознат с черно наметало и тясна черна качулка на главата.

Той направи една крачка напред.

— Излез — рече ми мъжът. — Знам, че си тук, момиче. Видях те.

Сърцето ми заби. Досетих се, че бе един от учителите. Той пристъпи още крачка напред. Ако се доближеше още малко, щеше да ни види, мен и Сезуан. Погледнах ужасено баща си, но той бе все така безжизнен — не можех да разчитам на помощта му. Затова аз се изправих с флейтата в ръка и излязох на пътечката.

— Тук съм, учителю — рекох аз. — Какво има?

Той спря изведнъж и промърмори:

— Дете. Просто едно дете.

Зад гърба му видях трима други мъже с наметала, целите в черно, досущ като него. Стомахът ми се сви. Как щеше да се справи едно момиченце като мен с четирима учители, от които се ужасяваше Нико?

— Ти ли беше? — попита той. — Ти ли стори това?

— Кое?

Учителят посочи флейтата с черния си пръст. И ръцете му бяха черни, облечени в черни ръкавици.

— Ти ли отрови въздуха с това? Ти ли напълни главите на хората с извратени сънища, които не ще успеем да прогоним години наред!

Насилих се да не погледна към Сезуан. Вместо това опулих леко очи и се опитах да си предам глупаво детско изражение.

— Аз просто посвирих малко — рекох, като се постарах да прозвуча като Мели. — Искате ли да чуете?

Вдигнах флейтата.

— Не!

Беше ми много трудно да различа някакво чувство от странното му, гладко, сурово лице, но бях почти напълно сигурна, че долових страх в гласа му.

Боеше ли се от мен?

Без да ме изпуска от очи, той даде куп заповеди на останалите трима.

— Заключете вратата отвън. Херо и Пеле ще стоят на стража. Айен, намери графа и доведи колкото се може повече стражи. Кажи им да си пъхнат нещо в ушите — парцали, памук или каквото намерят. И побързайте. А аз ще я наглеждам през това време, за да не ни навреди още повече.

— Но, учителю Вардо — поде единият.

— Правете каквото ви казвам!

Другият наведе глава и не се опита да възрази повече. След това с останалите двама излязоха от параклиса. Бялата врата се затвори с трясък, чух как ключалката й щракна. И така останах сама с учителя Вардо.

Той пристъпи още крачка към мен.

— Дай ми флейтата — рече той, сякаш говореше на куче, което бе отмъкнало обувка.

Поклатих глава.

— Ако направиш още една крачка напред — рекох му, — ще започна да свиря.

Той спря. Свалих флейтата. Колко ли време щеше да мине обаче преди отново да се опита да ме приближи? Колко време щеше да мине преди да осъзнае, че не аз, а Сезуан бе отворил крепостната порта със свирнята си и бе пратил сънища на всички хора на графа?

Наследството на свирача на флейта

По редиците пейки, които ме деляха от учителя Вардо, пробягна слънчев лъч, промушил се през едно от тесните прозорчета. Той бе изпълнен с танцуващи прашинки. Носът ме засърбяваше само като ги гледах. Едното ми око се насълзи и аз оставих флейтата за миг, за да го потъркам.

— Уморена си — рече учителят нежно. — Нощта бе дълга, нали? А флейтата е тежка. Сигурен съм, че ръцете ти са уморени и те болят.

Защо му трябваше да го казва? Флейтата изведнъж ужасно ми натежа, сякаш бе от олово, а ръцете ми омекнаха.

— Нищо не искам да ти сторя — рече ми учителят. — Та ти си просто дете. Не си виновна, че си се подвела, но тази флейта е зло. Зъл инструмент, дете мое, който размътва съзнанието на хората и им праща опасни видения. Остави я.

Изведнъж се почувствах толкова уморена и объркана. Вярно бе, че флейтата караше хората да виждат разни неща. Нереални неща, несъществуващи.

— Млъкни — прошепнах. — Ако не млъкнеш…

— Не ти си виновна — продължи да ме уговаря той. — Нищо не си могла да сториш. Обещавам ти, че няма да те накажем.

Ръцете ми се отпуснаха, съвсем безсилни. Отново потърках очи. Само да млъкнеше. Думите му направо се изливаха в ушите ми. Мазни. И парещи. Като капките, които мама ми сипваше, когато ушите ме боляха…

Той пристъпи напред. После още веднъж. Бях му казала да не го прави, но защо всъщност?

— Искам само да ти помогна…

Искаше само да ми помогне. Защо ми се бе сторило, че лицето му бе гладко и сурово? Сега изглеждаше съвсем мило. Като това на баща, който можеше да ти се скара, но никога, никога не би се вбесил. Баща, който бе постоянен. А не като Сезуан, с когото никога не можеш да си сигурен.

— Дай ми я — рече учителят нежно и протегна ръка към флейтата.

Не. В душата си чувах един съвсем тънък гласец, но той бе достатъчен, за да ме накара да пристъпя назад. Не, не биваше.

— Не — рекох. — Махни се от мен!

Облечената му в черна ръкавица ръка замахна към флейтата. Аз я скрих зад гърба си и направих още няколко крачки назад. След това се обърнах и се затичах по пътечката между пейките, към стълбата за балкона. Втурнах се нагоре по прашните стъпала. Чувах стъпките му зад мен — бе съвсем близо…

Хвана ме за глезена. Паднах и си ударих брадичката в най-горното стъпало — направо видях звезди посред бял ден. Заритах с крак, за да се освободя, но той ме хвана и с другата ръка и ме задърпа надолу, така че тялото ми заподскача по стълбите, стъпало след стъпало, устата ми се напълни с прах, а коленете и лактите ми се покриха с драскотини. Но той не искаше мен, а флейтата. Аз я притиснах до себе си и се свих. Нямаше да му я дам, колкото и да ме тресеше и удряше в парапета, за да ме накара да я пусна.

— Остави я на мира.

Учителят ме пусна рязко и се обърна.

Сезуан бе застанал на пътечката между пейките, като едва се крепеше на отмалелите си крака. Видях, че от долната му устна продължаваше да тече малко кръв.

Учителят Вардо ме погледна, а след това впери очи в Сезуан.

— Ясно — рече той. — Ето кой бил истинският черен магьосник. Не някакво си объркано дете, разбира се, а самото зло. Какво ти е момичето тогава? Ученичка?

Сезуан поклати глава.

— Не. Просто… слугиня. Помощница.

Учителят Вардо се наведе, хвана ме за косата и ме изправи на крака.

— Не — рече той. — Струва ми се, че е повече от това.

Свободната му ръка бе точно до лицето ми. Върху ръкавицата имаше сребърен пръстен с две драконови глави. Той размърда палеца си и се чу шум, като от щракване на ключалка. Изведнъж нещо се показа между тях — нещо, което приличаше на тънък пирон или на дебела сребърна игла.

— Знаеш ли какво е това, черни магьоснико?

Баща ми явно знаеше, въпреки че не отговори веднага.

— Пусни я — прошепна той. — Ако й сториш нещо… Ако умре заради теб…

— Няма причина да умира — рече учителят Вардо. — Приближи се, черни магьоснико.

Защо Сезуан не правеше нищо? Защо не накараше учителя Вардо да се унесе в някаква друга реалност? Защо самият той не изчезнеше сред проблясващите слънчеви лъчи, изпълнени с малки прашинки? Човек можеше да види Сезуан само ако той му позволеше. Защо просто не изчезнеше? Погледнах към иглата, бе на една ръка разстояние от бузата ми. Тя бе дълга около два сантиметра и, разбира се, имаше остър връх. Със сигурност щеше да ме одраска, а можеше направо да ме пореже. Но едва ли можех да умра от това. „Хайде — помислих си аз. — Направи нещо“. Може би имаше нужда от малко помощ?

Вардо все още ме държеше за косата, така че вратът ми бе неприятно отметнат назад. Затова не успях да я изхвърля достатъчно силно и надалеч, но флейтата полетя във въздуха, уцели една от пейките и падна на каменния под, на няколко крачки от Сезуан.

Учителят Вардо извика ядосано и доближи ръката с иглата съвсем до брадичката ми.

— Не я докосвай — рече той на Сезуан. — И ела тук. Веднага!

Сезуан прескочи флейтата, сякаш изобщо я нямаше там, и спря на няколко стъпки от учителя.

— Пусни я — рече той.

— На колене — нареди му учителят Вардо. — Тогава ще я пусна.

Сезуан падна на колене. Учителят Вардо ме освободи. След това удари Сезуан с вътрешната страна на ръката си, така че иглата остави дълга кървава резка по бузата на баща ми.

Сезуан не каза нищо. Продължиха да се гледат втренчено един друг и не се сещаха за мен. Пристъпих няколко крачки назад. След това ги заобиколих и пропълзях до флейтата.

Все още никой от тях не поглеждаше към мен. Вдигнах флейтата с треперещи пръсти и засвирих — инструментът издаде няколко жални тонове, които далеч не можеха да бъдат наречени мелодия.

Това бе достатъчно.

Учителят Вардо се обърна рязко към мен и запуши ушите си с ръце. А Сезуан се хвърли напред и го хвана за крака, така че той падна на земята. Те се затъркаляха между пейките и известно време не можех да разбера какво ставаше. После една пейка изведнъж се обърна, а след нея — още една. Сезуан лежеше под учителя Вардо, стиснал с две ръце едната му китка — ръката с иглата и ръкавицата. Вардо го бе хванал за врата с другата си ръка и изобщо нямаше изгледи баща ми да успее да победи.

Само едно нещо ми хрумна.

Вдигнах флейтата като бухалка и ударих Вардо по главата с нея, колкото сили имах.

Учителят се строполи върху Сезуан, но той просто продължи да лежи и дори не се опита да го избута. Накрая се наложи аз сама да хвана Вардо за едното рамо и да го изтърколя настрани, за да мога да помогна на баща ми да се изправи.

Не успях да го вдигна на крака. Остана седнал, подпрян на една от преобърнатите пейки.

— Остави ме, Дина — рече той задъхано. — Аз само малко… малко ще си почина — той погледна свитото тяло на Вардо. — Какво направи с него?

— Ударих го. С флейтата.

Все още я държах в ръка.

— Добре — каза баща ми.

Подадох му я.

— Не можах да се сетя за друго. Надявам се да не се е счупила.

Той поклати леко глава.

— Задръж я. Вече е твоя.

— Моя?

— Ако я искаш.

Той ме погледна неуверено.

— Аз… не съм сигурна.

Сезуан затвори очи.

— Вземи я или я изхвърли — каза ми той уморено. — Това е чудесна флейта. Не е нужно да създаваш сънища с нея. Можеш просто да свириш.

Вардо се размърда. Дали не трябваше да го ударя още веднъж? Или пък да го вържа с нещо? Може би с чорап? Събух едната си обувка и започнах да си свалям чорапа.

— Какво правиш? — попита ме Сезуан.

— Ще го вържа.

— Не! — гласът му бе много рязък. — Не го докосвай!

— Защо не?

Не ми отговори. Внимателно вдигна ръката на Вардо с иглата и я заби в гърлото му, точно под брадичката. Тя се заби дълбоко, а замаяният учител потръпна. Бе една съвсем малка кръгла раничка, не по-дълбока от два сантиметра. Кървеше малко, но не толкова силно, колкото драскотината върху бузата на Сезуан.

— Защо го направи? — попитах.

— За да не може никога вече да ти стори зло.

Аз се опулих.

— Какво искаш да кажеш?

В началото не ми отговори. Просто лежеше там, а дишането му ставаше все по-тежко, вместо да се успокои.

— Дина — рече ми той накрая. — Наистина ли не искаш да вземеш флейтата? Никога нищо не съм ти подарявал.

— Ако… ако наистина смяташ, че трябва да я задържа. Но ти какво ще правиш?

За мен флейтата представляваше много важна част от него и аз не можех да си го представя без нея.

Той поклати глава и промълви:

— Няма да ми е нужна. Къде е Нико? Няма ли скоро да дойде някой?

Защо бе толкова задъхан? И какво искаше да каже с това, че флейтата повече нямаше да му трябва?

— Татко… има ли нещо?

Той кимна.

— Не трябва да докосваш тази игла, чуваш ли, Дина? Изобщо не трябва да я докосваш. Нито пък мен. Дори и след като… дори и по-късно.

Чак сега осъзнах какво имаше предвид.

Отрова.

Иглата бе отровна.

— Малката ми Дина — промълви баща ми, — която се разплака за Сянката. Ще плачеш ли и за мен?

Аз вече плачех. Но не мисля, че той можеше да го види.

— Мога ли… мога ли да направя нещо?

— Остани при мен — прошепна той. — Още малко. Но не ме докосвай.

Известно време остана мълчалив, но му бе все по-трудно и по-трудно да диша.

— Дина… ако се наложи… помни… Змията е просто едно влечуго. А моят род… знае как да се справя с тях.

Бълнуваше ли? Защо изведнъж заговори за змии? Да не би да имаше предвид…

— Притежавам ли го? — попитах аз изведнъж. — Притежавам ли дара на змията?

Сезуан отвори с мъка очи и ме погледна. Дълго.

— Не — рече сетне той.

Не каза нищо повече. Замлъкна завинаги, защото след няколко мига издъхна.

Седях на студения каменен под, малко по-надалеч от Сезуан и учителя Вардо. Слънчевите лъчи бяха пропълзяли още по-навътре по пода и падаха върху една от надгробните плочи. На нея пишеше: „Едвина Драконис, нека Света Магда бди над душата й“.

Дори не знаех дали вярвах в Света Магда. Бях питала мама, но тя ми отговаряше, че това е нещо, което всеки трябва да реши за себе си. Но ако наистина я имаше, се надявах, че щеше да се погрижи и за душата на Сезуан.

Спрях да плача. Трябваше да спра. Все още обаче се чувствах така, сякаш някой ме бе пронизал с нож в корема. Странно е как може да те боли толкова от нещо, невидимо за очите.

Когато от другата страна на вратата се чуха викове и шумотевица, просто затворих очи. Така или иначе нищо не можех да сторя.

Зад мен отекнаха стъпки и пращене на разцепено дърво. Аз останах седнала и зачаках.

— Дина, Дина, добре ли си?

Бе Давин. Извърнах глава. Давин и Нико, заедно със сума ти други хора, ужасно мръсни, с избуяли бради, някои с окови и късове вериги на глезените.

— Добре съм — казах аз и се изправих. — Може ли да се прибираме сега?

По-късно чух, че някой бе измислил история. Историята за свирача на флейта, който свирил толкова красиво, че сърцето на графа се разтопило, всички захвърлили мечовете си, а децата били отново свободни и щастливи. Хубава история. Много ми се искаше краят да бе такъв и в действителността.

Но не всички мечове бяха захвърлени. И не всички деца бяха свободни и щастливи. Въпреки че с някои стана така.

Нико бе освободил всички пленници. Някои от тях предпочитаха да потърсят отмъщение, вместо да загърбят всичко и да избягат. Когато излязохме от параклиса, видяхме, че навсякъде около нас се водеха битки — между затворници и стражи, между стражи, които искаха да си тръгнат, и онези, които искаха да останат. Дори някои от пленниците се биеха помежду си. Образователният дом гореше, а на прага му, точно под надписа „Знание във всичко“, лежеше един мъртъв учител. От прозорците на замъка също излизаха пламъци. По-късно чухме, че граф Артос е изгорял жив в собствената си бална зала, заедно с няколко учители и стражи, които все още му бяха верни. За дама Лизеа не узнахме нищо. Явно никой не бе наясно дали бе загинала с баща си, или пък бе оцеляла.

Не знаех какво щеше да се случи с нас, ако не бяха пленниците, същите, с които Нико и Давин бяха делили една килия. Плешивият Маша имаше глас, силен като рев на бик. Именно той ни държеше заедно и ни пробиваше път през навалицата в двора, защото малцина искаха да му се изпречат на пътя. Но не можехме да стигнем до подвижния мост.

— Лодката — извика Нико. — Да видим дали можем да стигнем до лодката.

Той носеше едно момиченце, съвсем малко русокосо дете, което се бе вкопчило в него като увивно растение. Трябва да бе Мира от улица „Сребърна“.

Маша се насочи към една стълба, която се губеше надолу в подземието. Това се оказа само началото. Тя слизаше все по-надолу и по-надолу, сякаш никога нямаше да свърши. Накрая се озовахме в една пещера, пещера — пълна с вода. А във водата имаше лодка.

Сезуан бе казал, че тукашните никога не плаваха по езерото.

— Ще стане ли? — попитах Нико. — Ами… змията?

— По-опасно е да се опитаме да минем през крепостната порта — отвърна ми той. — Горе всички са обезумели и сами не знаят кой им е приятел и кой — враг.

Маша и други петима седнаха зад греблата. Лодката се понесе напред по черната вода към отвора на пещерата. Аз се наведох несъзнателно, за да избегна острите като резци скали, които висяха над нас. Струваше ми се, че няма достатъчно място, за да успеем да преминем.

Оказа се, че бърках. След малко се озовахме навън под високото синьо небе. В планините над нас виждахме пламъците, обхванали крепостта Сагис. Пушекът от тях се скупчваше на облаци — единствените на небосклона.

— Какво се случи с тях? — попита ме Давин. — Как умряха?

Мина известно време преди да осъзная, че говореше за учителя Вардо и за Сезуан.

— Те… те се убиха един друг — рекох аз колебливо, защото макар точно това да се бе случило, не бе съвсем вярно. — С отрова.

— Много подходящо — промърмори брат ми, — за отровна змия като него.

Аз го погледнах и ми се искаше да го скастря, да го разтърся и да му обясня, че изобщо не беше подходящо, че… беше ужасно. Но той изглеждаше толкова блед и изтощен, че реших да си премълча. Така или иначе нямаше да разбере. Кой изобщо можеше да разбере, че в душата ми имаше дупка, едно огромно празно място, останало след Сезуан? Че страдах, че нямаше да го видя отново, че никога повече нямаше да чуя гласа му. Давин не знаеше толкова много неща. Сезуан не бе негов баща, а мой. И някога ме бе галил и ми бе пял, за да прогони кошмарите. Какво знаеше Давин изобщо?

Водата на езерото бе синя като небето над главите ни. Нямаше никакъв вятър. Ако не беше димната завеса зад нас и усилията на гребците, пътуването щеше да е направо приятно. Но Маша, Герик и останалите гребяха толкова здраво, че потта направо се лееше по телата им, а Мира бе сгушила лице в рамото на Нико и изобщо не искаше да погледне във водата.

— Колко време трябва да сме нащрек? — попитах аз, като нямах никакво желание да споменавам змията. Представете си, че чуеше и решеше да излезе на повърхността и да провери кой говори за нея.

— Докато стигнем до плитчините — рече Маша. — Може би още час, ако задържим скоростта.

Никой не бе особено разговорлив. Задоволих се с това да седя и от време на време да поглеждам към водата, но единственото, което виждах, бе блясъкът на слънцето и синята й повърхност.

Над нас прелетя чапла с големите си широки криле. Над все още неразсеченото водно огледало, точно пред носа на лодката, танцуваха комари и други мушици.

Лодката се издигна.

В началото си помислих, че бе вълна. Но нямаше вятър.

— По дяволите! — изсъска Маша. — Не сега!

Лодката се строполи силно отново върху водата, така че дъските на дъното изпукаха, а над перилата полетяха водни каскади. Мира извика и се вкопчи толкова силно в Нико, че едва не го задуши. Нещо се изправи точно пред нас, само на едно гребло разстояние. И продължи да се издига. Все повече и повече.

Сезуан ми бе казал, че змията е едно обикновено влечуго.

Може би да. Точно както драконът е просто един гущер.

Слънцето блестеше в почти сребристите й люспи. Острите й перки се извиваха като дървета под напора на вятъра. Пастта й бе… огромна. Достатъчно голяма, за да глътне жив човек. Но не ми се вярваше някой да можеше да оцелее в продължение на седем дни в търбуха й.

— Имаме ли нещо, което можем да й хвърлим? — попита Давин отчаяно. — Агне или нещо подобно?

Ние, разбира се, нямахме агне. Откъде можехме да го имаме?

— Ако искаш ти скочи — сопна му се Маша.

Никой не каза нищо повече, защото Змията се стрелна надолу и изчезна в дълбините, а на повърхността след нея останаха само пяна и водни кръгове.

Това ли беше? Тръгна ли си? Може би не бе толкова опасна, колкото хората говореха.

След това лодката отново се издигна, по-високо от преди. Наклони се застрашително на една страна, а Маша изрева, че всички трябва да се скупчим на другата. След това отново се строполихме във водата, толкова силно, че зъбите ни затракаха.

— Пробив — изкрещя Герик. — Пълним се с вода.

— Ами запуши го тогава, по дяволите — извика му Маша.

— С какво?

— С парцал, с ризата си, със задника си, все ми е едно, просто спри теча!

— Тя си играе с нас — рече Нико през зъби. — Няма нужда дори да използва пастта си, стига й да разбие лодката и след това да ни събере, както си иска.

Мира плачеше.

Давин ме хвана за ръката. Бе топъл, сигурно защото аз бях леденостудена.

— Ами това? — попита той и посочи флейтата, която продължавах да държа. — Не можеш ли да я метнеш във водата? Може да я залъже за малко.

Стиснах флейтата несъзнателно и осъзнах, че никак не исках да се разделям с нея. И тогава сякаш отново чух гласа на Сезуан.

Змията е просто едно влечуго.

Пуснах ръката на Давин. Доближих флейтата до устните си. И засвирих.

Мелодията бе бурна, като крясъци на чайки преди буря. Тя се понесе над водата, пронизителна и висока.

— Какво правиш, момиче? — извика Маша. — Вземете й флейтата!

Давин остана седнал за миг, като ме гледаше втренчено. След това посегна към флейтата. Но аз му се изплъзнах. Бързо се изправих и застанах на носа с разкрачени крака, за да не загубя равновесие. И продължих да свиря. Мелодия, която разказваше за вятър и вода, за тъмни дълбини и мрачни водовъртежи. За крясък на птици, за платна и за шепота на греблата във водата.

Тя дойде. Изникна точно пред лицето ми и се втренчи в мен с лишените си от блясък празни очи. Водата се стичаше по дългия й сив врат, а люспите й блестяха като перли на слънцето.

Тя ме гледаше ли, гледаше, все така втренчено. Но не ме нападна. Изведнъж издаде някакъв звук, един трептящ тънък тон, писклив като песента на китовете край Дунлайн.

— Света Магда — прошепна Маша. — Тя пее!

После, като се посъвзе малко, добави:

— Продължавай, момиче, свири. А вие, останалите, гребете! Гребете, по дяволите!

Продължих да свиря. Змията започна да се снишава, докато накрая само очите и ноздрите й останаха да стърчат над водата. Тя не изскочи повече. Но продължи да ни следва, докато водата не се размъти толкова, че трябваше да се върне обратно. Тогава изсумтя още един последен път, гмурна се и изчезна.

Давин ме гледаше втренчено. Всички ме гледаха втренчено. Свалих флейтата от устата си и бавно седнах.

— Откъде можеш това? — попита ме брат ми. — От него ли? Отровната змия ли те научи?

Аз просто бавно поклатих глава, нямах сили да му обяснявам. Знаех, че Сезуан ме бе лъгал до последно. Лъжа бяха и последните думи, които ми каза.

Аз притежавах дара на змията.

Хвойновата къща

Стигнахме до Сагислок малко преди зазоряване на следната утрин. Не посмяхме да влезем в пристанището, а вместо това спряхме лодката край калните брегове на юг от града.

— Какво ще правиш сега? — попита Нико тихо Маша.

— Ще се опитам да намеря семейството си — отвърна му той и изведнъж стана някак несигурен, вече не бе толкова разярен. — Ако все още ме искат.

С Герик изкъртиха няколко от дъските на дъното. Това не бе особено трудно след разтърсващото пътуване, което Змията осигури. После изтеглиха лодката, колкото се може по-навътре, и я потопиха. Не знаехме какво щеше да се случи в Сагис сега. Дори не знаехме дали граф Артос бе жив или мъртъв. Във всеки случай не бе особено умно да се хвалим насам-натам, че сме дошли от крепостта Сагис с личната лодка на графа, която бяхме откраднали.

Разделихме се. Всеки от пленниците пое по своя път в ранното утро. Към семействата си, които се надяваха да видят, или към приятелите си, които все още се надяваха да имат, или просто към някое място, където можеха да насекат малко дърва и да свършат някоя и друга работа в замяна на халба бира. Ние се отправихме към къщата на улица „Сребърна“, за да върнем Мира вкъщи.

Съвсем се развидели, докато стигнем, и ми се струваше, че много любопитни погледи ни следваха по време на последните метри. Исках да минем през главния вход, но Нико и Давин се втурнаха през двора към вратата на кухнята.

Момичето, което работеше там, изпусна една чаша и се хвана за устата, като ни видя.

— Света Магда!

— Добър ден, Инес — поздрави я Нико с характерната си особена учтивост. — Вкъщи ли са господарят и господарката?

Инес стоеше там с отворена уста и нищо не можеше да каже.

— Да — прошепна тя. — Почакайте, аз точно… точно щях да се кача горе със закуската, но това е много повече, отколкото очакват. Мира! Света Магда, водите Мира!

Тя полетя нагоре по стълбите без подноса. Малко след това госпожа Аврелиус дотича при нас, само по халат, с боси крака и невчесана коса. Тя не каза нищо. Просто сграбчи Мира и я притисна до себе си, докато накрая се наложи момиченцето да й каже:

— Не толкова силно, мамо…

Изведнъж забравих за Мира и майка й, защото на стълбите стоеше моята собствена майка.

Толкова много ми се искаше да се втурна към нея и да се сгуша в обятията й. А в същото време ми се щеше да се обърна и да избягам, далеч от къщата, за да не може да ме погледне. Накрая останах да стоя така, сякаш някой бе заковал краката ми за пода.

Това, разбира се, веднага й направи впечатление и тя самата спря. Погледна мен, а после и Давин. Защото и той не тръгна към нея.

Така ми се искаше да можех да съм като Мира, едно малко момиченце, което прегръщаше майка си, забравило за останалия свят. Но аз вече не бях дете единствено на майка си. Бях и на Сезуан. Дъщеря на баща си. Забих поглед в пода и не знаех къде да се дяна.

Накрая мама дойде при нас. И ни притисна и двамата — и Давин, и мен.

— Случи се нещо — рече Давин със странно сподавен глас, а аз бях сигурна, че щеше да й каже, че притежавам дара на змията. „Мълчи — помислих си аз, — нужно ли е да казваш нещо изобщо?“ Но може би той искаше да сподели нещо друго, във всеки случай мама го прекъсна преди да продължи.

— Може да почака — рече тя тихо. — Нека първо се порадвам, че ви виждам.

Едва по-късно, малко по малко, успяхме да й разкажем за случилото се, поне отчасти. Господин Аврелиус също слезе долу, с Роза и Мели. Всички ние седнахме край кухненската маса, която Инес затрупа с храна — сервира ни студено мляко, чай и домашна бира, за тези, които поискаха. Не видяхме момчето, Маркус. Не знаех дали се бе върнал в училище или седеше начумерен някъде.

Давин разказа повечето. И Нико добави малко. Аз не казах кой знае какво. Роза явно забеляза, че нещо не бе наред, защото хвана ръката ми под масата. Аз следях най-вече мама. Когато чу за смъртта на Сезуан, на лицето й се изписа странно изражение, не мисля, че бе само облекчение. Но когато Давин разказа за змията и как й бях свирила…

Тя разбра. Видях, че разбра.

Не можах да се стърпя. Станах от масата и излязох на двора, до новата порта, която Давин бе измайсторил. „Може би мога да остана тук — помислих си аз. — Може би мога да прислужвам на семейство Аврелиус.“ Дали и Роза би останала, или би предпочела да последва мама? Може би нямаше да иска да е приятелка с някого, който притежаваше дара на змията.

— Дина? Влез вътре.

Обърнах се. Мама бе застанала по средата на двора. Изглеждаше както обикновено, само бе малко уморена и с леко безизразен поглед. Как можеше да стои там и да се държи така, сякаш нищо не се бе случило, сякаш всичко си бе постарому?

— Имам го — рекох аз дрезгаво. — Той каза, че го нямам, но не е вярно.

— Да. Така изглежда.

Мама продължи да се държи така, сякаш всичко бе съвсем нормално.

— Ти каза, че не би могла да го понесеш.

— Така ли? Колко глупаво.

— Че няма да понесеш, ако съм като него. Така каза.

Вече плачех. Сълзите изгаряха страните ми. Мама дотича до мен и ме притисна към себе си.

— Ти не си като него, Дина — рече ми тя разпалено. — И никога няма да станеш. Ти си си ти. И си моя дъщеря. Влез сега вътре.

Тя ме хвана под ръка и почти ме завлачи в кухнята, макар че на мен ми се искаше да се свра в някоя дупка и никога повече да не погледна жив човек. Тя ме сложи да седна на кухненската пейка, настани се до мен и бутна чаша чай към мен.

— Изпий го — каза мама.

— Дина плаче — заяви Мели и очите й се разшириха и заблестяха.

— Да — отвърна й мама. — Много неща са й се случили. Но вече всичко е в миналото.

Останахме в къщата на улица „Сребърна“ четири дни, и шестимата — Давин и Мели, мама и аз, Роза и Нико. Господин Аврелиус се погрижи да освободи и животните ни, макар че Бел трябваше да се примири да живее в конюшнята заедно със Силке, Фалк и кафявата кобила на Нико. Не знаеше как да ни се отблагодари, задето бяхме върнали Мира. Можехме да останем в дома му, колкото поискаме.

След като вестта за смъртта на граф Артос достигна до Сагислок, по хубавите, чисти улици на града настана суматоха и суета. Главният стражар не знаеше откъде да чака заповеди, а мнозина от сивите необезпокоявани напуснаха Дружеството. Вече никъде не се виждаха малки каручки, теглени от облечени в сиво хора, впрегнати като коне. А на много изискани дами от Сагислок изведнъж им се наложи да си приготвят сутрешния чай сами.

Инес остана у семейство Аврелиус. Но хвърли сивата си риза в кухненското огнище и я изгори. Вместо нея вече носеше яркооранжева блуза, точно като огнените пламъци.

Господин Аврелиус прибра Маркус от училището на Драконис, без никой да възрази или да говори за светлото бъдеще.

— Всички синове на граф Артос са мъртви — рече той. — Затова сега внуците му трябва да се борят за властта и вероятно нещата тук ще се променят. Може би ще получим по-добро Дружество и други училища — училища, които не отмъкват хорските деца и не ги отчуждават.

Лицето му се сви в болезнена гримаса. Нямаше съмнение, че мислеше за Маркус.

— Нико, ти можеш да помогнеш. Разбираш от деца и преподаване.

Но Нико поклати глава.

— Мисля, че е най-добре ние да продължим напред.

— Сега, когато отровната змия е мъртъв, може да се приберем вкъщи — рече Давин.

— Престани да го наричаш така — рече му мама. — Той все пак бе баща на Дина.

— Добре де, Сезуан. Не можем ли? — копнежът в гласа му бе толкова силен, че почти не можеше да го скрие.

— Можем — отвърна му мама. — Да се прибираме у дома.

В Хьойландет вече бе настъпила есен, когато се прибрахме. Дните все още бяха топли и слънчеви, но нощем застудяваше. На ябълковите дръвчета зад къщата висяха седем жълто-червени ябълки, а крехките клонки, на които се държаха, ги правеха да изглеждат огромни.

Салан ужасно се зарадва да ни види. Всички ни, но струва ми се — най-вече мама. Учителят Маунус се втурна към нас откъм къщата на Мауди, със зачервено от бързане и радост лице, веднага щом узна, че Нико се е завърнал. Всъщност доста хора минаха да ни „поздравят“ първите дни, след като се прибрахме. Пролича си, че им бе липсвала тяхната билкарка. А сигурно бяха доста и онези, които се радваха да си върнат и Жрицата на срама.

Няколко дни след като се прибрахме аз седях на колене в зеленчуковата ни градина и вадех цвеклото — трябваше да го приберем, преди да се застуди. Може би затова Нико и Давин не ме забелязаха, а като чух за какво си говореха, съвсем се сниших, притихнах и се заслушах.

— Кога възнамеряваш да започнеш отново да ме гледаш в очите? — попита Нико.

В началото Давин не отговори. След това избухна, в гласа му имаше толкова гняв и горчивина, че аз се стреснах.

— Ти вероятно ме смяташ за злодей.

— Не.

— Стига си лъгал. Видя ме… видя как паднах в краката му. Видя ме да целувам ужасния пръстен с драконите. И аз… аз ти отмъкнах бокала. Въпреки че можеше да освободиш Мира.

— Давин, аз бях с теб в залата на шепота. Знам какво е.

— Но ти не целуна дракона!

— Не, но и не раних граф Артос, а ти го стори.

Настъпи кратка тишина. После Давин рече колебливо:

— Да, направих го, но…

— Не им позволи да победят, Давин. Замислял ли си се какво означава това? Когато Сезуан прати съня на пленниците… Да не смяташ, че това нямаше значение? Те знаеха, че сред тях има поне един, който не се бе оставил да го пречупят. Маша каза, че половината нощ са тропали с оковите.

Отново настъпи тишина. Стоях на колене в зеленчуковата градина с кални ръце и не смеех да дишам. Давин бе премълчал доста неща!

— Няколко пъти го сънувах — рече брат ми изведнъж, много тихо.

— Аз също — рече Нико. — Чувам ужасните гласове, които шептят ли, шептят. А понякога, когато се събуждам, все още мога да видя кръв по ръцете си. Трябва да минат няколко секунди преди да изчезне.

През двора полетя камък. Сигурно Давин го бе ритнал.

— Мисля, че разбирам защо не обичаш мечове — рече брат ми.

Нико се изсмя.

— Е, най-накрая. Но всъщност… всъщност си мислех нещо. Ти веднъж ме попита дали искам да ти помогна да се упражняваш.

— Да. Но ти не искаш.

— Май размислих. Може да тренираме от време на време, ако имаш желание.

Мисля, че Давин бе шокиран. Във всеки случай мина известно време преди да отговори.

— Благодаря. Много бих искал.

„Ха така“ — помислих си аз и продължих да вадя цвеклото от влажната земя. Явно Нико и инатливият ми брат се бяха сприятелили. Кой би повярвал?!

Никой освен мен и мама не знае за дара на змията. Никога не говорим за това, а аз така и не го споделих дори и с Роза. Татковата флейта лежи в раклата под леглото ми. Не съм я докосвала, откакто я прибрах, нито съм свирила на нея, след онзи път със змията. Не смея. Не искам. Но нямам сили и да я изхвърля. Тя е единственият подарък, който получих от баща си. А и преди време тази флейта извая мост от лунна светлина над драконовия ров и дари кураж на пленници и ученици да мечтаят. Дари им и смелост, за да напуснат мрачната крепост на графа.