Дарът на змията

Благотворителното дружество

Сагислок бе богат град. Още отдалече си личеше. Покривите бяха покрити с блестяща мед и гланцирани плочи, а никога през живота си не бях виждал толкова много стъклени прозорци на едно място. Почти всички носеха хубави дрехи. Охранените кореми бяха прибрани в сияйни копринени жилетки, а сребърните копчета искряха на слънцето. Да, в Сагислок човек можеше да си позволи всичко това и никой не виждаше смисъл да крие заможността си.

— Това място изглежда скъпо — казах аз колебливо на мама. — Наистина ли мислиш, че е подходящо за такива като нас?

— Трябва да опитаме — рече мама. — Не можем да продължаваме както досега.

Мама беше права. Имахме огромна нужда от почивка и подслон. Мели бе започнала да кашля — ужасната влажна кашлица разтрисаше цялото й тяло при всеки следващ пристъп. Всички бяхме уморени и бледи, а Дина все още бе като сянка.

Попитахме един мъж на улицата къде можехме да намерим подслон. За моя изненада той ни отговори учтиво и приветливо, че „има хан за нуждаещи се пътници“ в края на града и ни обясни подробно как да стигнем дотам.

Ханът се намираше съвсем до езерото, в източния край на града. Беше голям, много по-голям отколкото очаквахме. От двете страни на пътя се редяха бели варосани сгради с покриви от червени керемиди — едно малко градче в града. Над тежката порта висеше герб с две драконови глави.

Нико спря коня си и погледна притеснено драконовите глави.

— Какво е това? — попитах аз.

— Това е гербът на рода Драконис — отвърна ми той.

— Драконите?

Нико кимна.

— Това означава ли нещо?

Той направи гримаса.

— Не. Нищо. Но… ако някой попита, казвайте, че името ми е Николас, а не Никодемус.

Лесно се ориентирахме накъде трябва да вървим, защото пътят водеше към една отворена врата, над която висеше табела с изображение на протегната длан. Нико остана навън при конете, а аз влязох вътре с мама и момичетата, за да проверим дали има място за нас.

Стаята беше странна. Стените бяха покрити с картини от горе до долу. Дори вратите бяха облицовани с черни шисти. По средата на пода имаше писалище, а зад него седеше мъж, облечен в черно и сиво, а на гърдите му бяха избродирани същите две драконови глави.

— Добре дошли в благотворителното дружество „Драконис“ — рече той веднага щом ни видя, и се усмихна приятелски. — Какво мога да направя за вас?

Не беше леко да стоим там бедни и „нуждаещи се“, както казваха тук. Да стоим и да молим за нещо, без да можем да си платим.

— Чухме, че… човек може да получи подслон тук — каза мама.

— Да, разбира се — отвърна й мъжът. — Затова сме тук. За колко човека става въпрос?

— Шест.

— Шест… — той записа нещо на плочата, която държеше в ръцете си. — Пол и възраст?

Мама ни изброи по ред, като започна от Мели. Мъжът остави плочката, свали други три от стената и започна да пише по тях.

— Домашни животни?

— Три коня и едно куче.

Той повдигна едната си вежда. Явно бяхме по-заможни от повечето нуждаещи се.

— Трябва да ги приберете в конюшнята — рече мъжът и си записа още нещо.

След това звънна с едно малко звънче. Появиха се двама души — един възрастен мъж със сиви панталони и риза и младо момиче със сива пола и бяла престилка.

— Паулус, погрижи се животните да бъдат прибрани в конюшнята. Олина, ще покажеш ли на четирите дами къде ще живеят? Крило В, стая № 2 и № 5, те би трябвало да са свободни. А двамата господа може да ме последват.

Никой от нас не тръгна веднага.

— Бихме искали да живеем заедно — казах аз високо и твърдо. — Цялото семейство.

Мъжът вече почти бе излязъл през вратата.

— Съжалявам — рече той с приятелска усмивка. — Но не разполагаме с подобни съоръжения. Тук мъжете и жените живеят отделно.

Съо-какво? Не бях чувал тази дума преди.

— Какво означава това? — попитах аз Дина.

— Сигурно е свързано със спалното бельо — отвърна ми тя.

Мели се закашля.

— Ще ни се наложи — рече мама. — Поне няколко дни, докато си починем и съберем сили.

Тя и момичетата последваха Олина през вратата отляво. Аз излязох и доведох Нико.

— Оттук — каза мъжът с приятелската усмивка и ни посочи вратата отдясно, която явно водеше към мъжкото отделение.

Навсякъде бе много чисто и подредено. Между белосаните стени имаше наскоро направени площадки, покрити с чакъл, а дървеният таван на колонадата ухаеше на прясна смола. Възрастни мъже в сиви дрехи ходеха насам-натам, метяха или заглаждаха земята с гребла. Три малки момченца на не повече от шест-седем години седяха на колене в една от моравите и плевяха с голи ръце. Дори и те носеха сиви ризи и сиви панталони. Дали всички тук трябваше да бъдат облечени така?

— Стая № 8 — рече нашият водач и отвори една черна врата, която приличаше на всички останали черни врати, покрай които бяхме минали, независимо че на нея бяха изрисувани в бяло цифрата 8 и буквата Д. Той отвори капаците на прозорците, така че в стаята, в която щяхме да живеем, влезе повече слънчева светлина и ние успяхме да я разгледаме.

Не беше кой знае колко просторна. От двете страни на една тясна пътека, която минаваше през средата й, имаше дървени стойки, по три от всяка страна. Явно те служеха за легла. По двама мъже на всяка. Към всяка стойка имаше по една дървена ракла, закована за стената. Това бе единствената мебелировка, за друга нямаше и място. Въпреки това имаше поне няколко тънки сиви матрака, бели чаршафи и сиви одеяла.

— Обитателите на стаята сами отговарят за чистотата и хигиената — рече мъжът. — Личните вещи се поставят в дървените ракли. Ако те не поберат всичко, трябва да отнесете останалите си принадлежности в общия склад.

Аз погледнах раклите. Не бяха особено големи. Въпреки че бяхме успели да вземем съвсем малко вещи със себе си, със сигурност щеше да ми се наложи да оставя няколко неща в склада.

— Свободни са най-горното и средното легло ето там. Бих искал да ви помоля да обърнете внимание на номера на стаята. Това е стая № осем в крило Д. Номерът на твоето легло, млади момко, е 10. Това означава, че ти си обитател 8-Д-10, в случай, че някой попита.

— Няма ли да е по-лесно просто да си кажа името? — попитах аз леко озадачен. Не можех да разбера от каква полза биха били всичките тези числа.

— Не можем да запомним имената на всички хора, които живеят тук за кратко. А 8-Д-10 изобщо не е трудно, нали?

— Не — рекох аз. — Няма да го забравя.

— Разтоварете багажа си преди да отидем до банята.

Баня? Сега? На мен ми се искаше първо да огледам наоколо и да разбера къде бяха мама и момичетата. Но в същото време щеше да е много хубаво да измия мръсотията от пътя от тялото си.

Банята бе много изискана. Никога преди не бях виждал нещо подобно. В пода имаше два големи басейна, един пълен със студена и един — с топла вода. Първо се потапяш в този с топлата. Той бе толкова дълбок, че човек можеше да потъне целият, ако поискаше. След това се измиваш в този със студената. Това караше кръвта ти да затупти във вените. Аз забравих колко уморен бях и ми се прииска да скроя някой номер на Нико, както бях правил много пъти с Кини и Барутлията. Кой знае дали щях да видя Барутлията някога отново. Аз обаче не исках да мисля за това сега. Гмурнах се под водата и дръпнах Нико за глезена, така че той се обърна и цопна във водата, без изобщо да очаква.

В началото, като се показа над водата, изглеждаше страшно ядосан. След това обаче в очите му се появи игрив пламък. Той махна мократа си тъмна коса от челото си, пое дълбоко въздух и се гмурна. И така ние се впуснахме в забавна водна битка с всички възможни коварни номера и нечестни трикове, така че по варосаните стени летяха пръски вода. Нико наистина знаеше разни хватки. Всъщност повече от мен.

След това седнахме на ръба на басейна, като дишахме тежко. Аз го погледнах скришом. Беше слаб, също като мен. Можех да преброя ребрата и на двама ни. Последните месеци се хранехме оскъдно и почти не вкусвахме месо.

Тогава видях някакви малки странни белези, които покриваха цялото му тяло над кръста. Малки драскотини, не по-дълги от един инч16.

— Какво е това? — попитах аз.

Той проследи погледа ми.

— Какво? Това ли? — Нико потри един от белезите с пръст.

— Да.

Нико направи гримаса.

— Това е дело на учителя ми по фехтовка. В мига, в който сбъркаш, той ти нанасяше удар. Втория път те порязваше. Съвсем леко. Казваше, че няколко капки кръв помагат да запомниш урока по-добре.

Аз се опулих. Та те бяха толкова много. Най-малко сто. Може би не бе толкова странно, че Нико не обичаше мечове.

— Сигурно те е боляло. Затова ли искаше да спреш да се фехтуваш?

Той поклати глава.

— Всъщност не. В мига, в който изхвърлих меча си, много добре знаех какво ме очаква, когато баща ми узнаеше. Той удряше много по-силно от учителя по фехтовка.

— Да, но защо?

Нико вдигна рамене.

— Трудно е за обяснение. Аз знаех какъв искаше баща ми да стана. Малко или повече като него. А аз… аз не исках.

Може би имах късмет, че не познавах баща си. Вижте Нико. Вижте бедната Дина, която изведнъж бе получила змия за баща.

Мъжът с приятелската усмивка се върна. Усмивката му застина, като видя как бяхме разпръснали вода навсякъде, но нищо не каза. Просто ни отведе в третата стая на банята, където трябваше да се подсушим и облечем.

— Къде са дрехите ми? — попитах аз.

— Занесохме ги в пералнята — отвърна мъжът. — Тук ще намерите чисти — той посочи два купа сиви сгънати дрехи. — След като се облечете, ще отидем в трапезарията.

Аз трябва да съм изглеждал доста объркан, защото това бе още една дума, която не бях чувал.

— Столовата — рече Нико. — Означава просто столова.

Звучеше добре. А сивите дрехи бяха чисти и ми стояха почти по мярка. Панталоните можеха да се затегнат в кръста с връв, а ризата бе широка, но удобна. Въпреки това не ми харесваше особено. Сякаш ме превръщаше в друг човек.

Нико се огледа.

— Каква елегантност — каза той с леко намръщен глас. — Каква изискана кройка.

Никога не бях чувал благородници да си говорят за дрехи, но когато го правеха, сигурно разговорите им звучаха точно така. Не можех да се сдържа да не се разсмея на шегата му.

— Господарю — рекох аз и направих най-хубавия поклон, на който бях способен. — Ще ходим ли на банкета?

Нико се усмихна.

— Да — отвърна ми той. — Преди да съм заръфал хавлията.

В началото, след като влязохме в столовата или трапезарията, както я наричаха тук, не можех да видя мама и момичетата, защото и те, разбира се, бяха облечени в сиво, точно като всички останали, а жените на всичкото отгоре носеха и шалове на главите, та не можех да видя цвета на косите им. Тогава обаче чух Мели да кашля.

Сивите дрехи изобщо не й отиваха. Не че отиваха на някой друг от нас, но при Мели беше най-зле. Приличаше на малко безпомощно врабченце. Закръглеността й бе изчезнала, а сивият шал караше лицето й да изглежда още по-бледо. Прииска ми се да смъкна дрехите от нея, да я облека в нейната си нощница, да я сложа в леглото, да й дам сок от червени боровинки и да й разкажа приказка за лека нощ.

— Не трябва ли да лежи в леглото? — попитах аз мама.

— Не дават да се яде по стаите — отвърна ми тя. — Ще я приспя веднага, щом хапне малко.

Дина се бе втренчила изтощена и обезкуражена в празната метална чиния. Бузите на Роза за сметка на това бяха поруменели от гняв и ми беше ясно, че малко й оставаше да избухне.

— Какво има — попитах аз предпазливо.

— Затвориха Бел в клетка! Заедно със сума ти други кучета.

— Защо? Да не би да е ухапала някого?

— Разбира се, че не! — заяви Роза възмутено. — Казаха, че не можели да позволят наоколо да се разхождат безстопанствени кучета. Сякаш Бел е безстопанствена. Та тя през цялото време вървеше послушно до мен!

— Става дума само за няколко дни, Роза — опита се да я утеши мама.

— Ако някое от тези крастави псета ухапе Бел, ще се разправя с мен!

Усетих как някой ме докосна по рамото и се обърнах. Зад мен стоеше една от облечените в сиво жени.

— Не може да седите тук — рече тя нито остро, нито извинително, а съвсем апатично, сякаш светът бе устроен така и тя не можеше да направи нищо, за да го промени.

— Защо не? — попитах аз.

— Това не са вашите места.

— Какво искаш да кажеш?

Тя посочи пейката и аз видях, че върху седалките имаше изрисувани номера. Точно както на леглата.

— Това тук е 2-В-4 — рече тя. — Това е моето място.

Аз се наместих, така че да има място и за нея, но явно това не бе достатъчно.

— Трябва да се преместите на вашите места.

— Има ли някакво значение?

Тя поклати уморено глава.

— Никой няма да получи храна, преди всички да седнат по местата си.

Това дружество с всичките му числа и правила много бързо щеше да ми дойде до гуша, помислих си аз. Но забелязах, че Нико и аз бяхме единствените мъже в тази част на столовата, а гладните несъстоятелни хора около нас вече бяха започнали да ни хвърлят ядосани погледи.

— Ще се преместим — казах аз на Нико. — Дай да намерим 8-Д-10 и 8-Д-11.

Тръстиковата гора

След вечеря, която се състоеше от ечемичена каша, ни накараха да работим, или поне мен и Нико. Не знаех какво ставаше с момичетата. Трябваше да сечем тръстиката по бреговете на езерото и двамата получихме по един извит сърп. Двама пазачи с черни униформи и сиви панталони обикаляха наоколо и наглеждаха нас и останалите работници от дружеството.

— Не го губи — рекох аз на Нико. — Мисля, че много ще се ядосат, ако изчезне.

Нико въздъхна.

— Понякога ми се случва да използвам някакъв инструмент, без да го загубя — рече той.

Да, да. Само че не особено често, помислих си аз, но си премълчах. Нямаше смисъл да се караме.

Аз навих крачолите на панталоните си и си свалих ботушите. Платформата бе много тънка. Явно там трябваше да събираме отсечените стръкове тръстика. Работниците трябваше да си намокрят краката. И глезените. И коленете. И бедрата. Можеше спокойно да не си навивам крачолите. И без това подгизнаха. А дъното на езерото бе толкова гладко и тинесто, съвсем като живо. То донякъде си беше живо, защото там гъмжеше от змии и други подобни същества. Калта се процеждаше между пръстите на краката ми и аз се опитах да не мисля за пиявици, кърлежи и други кръвосмучещи насекоми.

Работата бе трудоемка. Заболя ме кръстът, дланите и ръцете също. Водата бе хладка, но краката ми бяха студени и изтръпнали. А освен това навсякъде около нас бе пълно с досадни малки животинки, които жужаха, рояха се, жилеха и хапеха. На Нико му бе по-трудно, отколкото на мен. Аз все пак бях сякъл тръстика доста често в Биркене и макар да трябваше да газим във вода до колене, беше почти същото. Нико първо трябваше да се научи как да държи сърпа. Той, разбира се, бе по-бавен от останалите и не след дълго един от униформените надзиратели му се ядоса.

— Размърдай се, мързеливо псе — извика той от брега. — Кой е номерът ти, сивия? Да, ти. Кой е номерът ти?

Нико трябваше да се замисли.

— 8-Д-11.

— Записах го! — изкрещя надзирателят и размаха една плочка. — Не си мисли, че можеш да ме разиграваш. Този, който не си изпълни надницата, няма да получи и храна.

— Какво иска да каже? — попитах аз един от работниците на Дружеството.

— Ако не са доволни от някого, той получава само половин порция вечеря — отвърна ми той през зъби. — Това е положението.

Това не звучеше добре. Имахме нужда да съберем сили, а не да се подложим на поредното гладуване.

— Не можеш ли да се разбързаш малко? — прошепнах на Нико.

— Опитвам се — промърмори той. — Опитвам се.

И наистина бе така. Той се трудеше здравата, колкото можеше, без да се оплаква. Въпреки това работата не му спореше. Накрая надзирателят толкова се ядоса, че нагази с коня си във водата и го спря съвсем до гърба на Нико, така че той не можеше да вдигне глава, без да усети мократа му муцуна до врата си. Над него се изсипваше дъжд от обиди. Сякаш надзирателят искаше Нико да му отвърне. Но той не го направи. Просто стисна зъби и продължи да работи, навеждаше се и режеше, навеждаше се и режеше, без да каже и дума. А щом Нико можеше да си държи устата затворена, и аз можех. И докато слушах как този мерзавец осведомява присъстващите за негодността, мързела и тромавостта на Нико, си спомних за всичките пъти, когато аз самият му скърцах със зъби. Не бях използвал толкова тежки думи. Но за сметка на това пък сигурно го бяха жегнали три пъти повече, защото идваха от мен.

Разрешиха ни да приключим за деня, защото слънцето вече бе виснало над покривите, голямо и оранжево. От една страна бе нормално да работим за храната и постелята, която получавахме, но ми се струваше, че бяха прекалено твърди с нас. Когато върнахме сърповете на надзирателите, видях, че цялата дръжка на Никовия бе ръждивокафява.

— Може ли да видя ръцете ти? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Няма причина да ти ги показвам.

— Нико!

— Какво можеш да направиш? Да ги промиеш с розова вода и да ги превържеш с коприна? Рано или късно кожата ми ще загрубее. Нямам избор!

8-Д-11 получи само половин порция за вечеря. Аз прехвърлих няколко лъжици от моята храна в чинията на Нико.

— Не искам подаяния! — опита се да ми ги върне.

— Нико. Просто мълчи и яж.

Нашата стая бе почти пълна. Само две легла бяха празни. Десет мъже в толкова малко помещение, бързо стана задушно. Аз отворих капаците с надеждата за глътка свеж въздух от време на време.

— Така комарите от езерото ще могат да влязат — каза 8-Д-6.

— Да затворя ли?

— Не — рече той. — Иначе тук не може да се стои.

Свалих ризата си и се качих до леглото си. Беше прекалено тясно, за да мога да седя там. Единственото, което можех да направя, бе да легна и да спя.

Тази вечер успях да разменя едва няколко думи с мама. Бяха й позволили най-любезно да остане с Мели, защото тя бе болна, ала Роза и Дина бяха чепкали лен цял следобед и бяха също толкова изтощени, колкото аз и Нико.

Затворих очи и си обещах, че нямаше да останем тук нито ден повече от необходимото. Веднага щом Мели се оправеше, Дружеството щеше да има да взима.

Черните мъже

— Има ли тук някой, който може да си служи с трион и чук?

Нико ме бутна леко по гърба.

— Ти можеш.

Аз се поколебах.

— Не съм сигурен колко добра идея е да се захванеш с каквото и да било тук.

А и това означаваше, че Нико щеше да работи сам в тръстиката. Тази мисъл не ми даваше мира.

— Каквото и да е, не може да е по-зле от това да сечеш тръстика. Кажи им сега! — той буквално ме избута напред, така че този, който попита, дребен мъж с плоча в ръка, ме забеляза.

— Номерът ти?

— 8-Д-10.

— И имаш опит като дърводелец?

— Да. Във всеки случай поне малко.

— Прекрасно. Отиди на улица „Сребърна“ при господин Аврелиус. Казаха, че искат да разширят портата за каруците.

Мъжът ми подаде плоска дървена плочка с двете драконови глави, които представляваха емблемата на Дружество „Драконис“. От едната страна имаше лека вдлъбнатина, пълна с восък.

— Дай на господина тази плочка. Ако остане доволен от работата ти, ще постави знака си във восъка, а ти ще ми я донесеш обратно.

Аз я разгледах в ръка. Къде ли се намираше улица „Сребърна“? Е, щях да се оправя с питане.

— Късмет — рече ми Нико. — Ще се видим довечера.

— Да, ще се видим.

Той повече от мен имаше нужда от късмет, помислих си аз, и се надявах само да преживее деня, без да си отреже палеца и да се сбие с надзирателя.

Докато вървях по улиците на Сагислок, забелязах мнозина, които носеха сивите дрехи на Дружеството, точно като мен. Те метяха конските изпражнения, разнасяха каси или чували или търкаха стълбите пред къщите. Веднъж даже видях една малка каручка, в която бяха впрегнати двама облечени в сиво мъже, сякаш бяха коне. В нея седеше гражданин в кадифени одежди, който вежливо поздравяваше останалите нагиздени граждани, които срещаше по пътя си. Мен изобщо не ме забеляза, като че ли бях призрак. И аз самият обаче не бях обърнал никакво внимание на облечените в сиво работници първия ден. Очите ми бяха слепи за всичко останало освен коприна, брокат и сребърни катарами.

— Извинете — обърнах се аз към една жена, която вървеше по улицата и водеше малко момченце за ръка. — Как да стигна до…?

Тя ме подмина, а когато детето се обърна и поиска да спре, тя го дръпна и му се скара, сякаш се бе опитало да цопне в калта.

Или бе много невъзпитана, или пък страшно бързаше. А може би и двете. Е, по улиците имаше и други хора. Като например двамата възрастни мъже, които стояха малко по-надалеч и си говореха. Аз спрях и вежливо изчаках да спрат да говорят, но те се преструваха, че не ме виждат. Бяха потънали в разговор за цената на конската сбруя в различните части на страната.

— Чувал съм, че ако човек успее да закара един фургон до Кампана, може да получи добра цена, дори по двадесет сребърника за метър… — рече единият от тях и размаха бастуна си със сребърна дръжка, за да потвърди думите си.

Другият кимна и затършува в кесията, която носеше на колана си.

— Извинете — казах аз, — но…

— Да, да, добре — рече този с кесията. — Ето ти един шилинг. А сега се махай. Не мислех, че и просите!

Той ми подхвърли един меден шилинг. Аз го хванах несъзнателно. После усетих как бузите ми пламнаха и бях сигурен, че лицето ми бе червено като на рак.

— Не ти искам шилинга — рекох аз ядосано и го хвърлих в краката му. Те спряха да говорят за цената на конската сбруя. Но макар да се отдалечих колкото се може по-бързо, все пак чух възмутените им коментари.

— Каква невиждана наглост — рече единият. — Явно един шилинг не е достатъчен!

— И само като си помисли човек, че на никого не му се налага да проси, откакто направиха Благотворителното дружество — рече му другият. — Винаги обаче ще се намери някой безсрамен хулиган.

Бях си научил урока и следващия път попитах един човек, който носеше същата сива риза като мен и той ми обясни как да намеря улица „Сребърна“ и къщата на господин Аврелиус.

Къщата бе каменна, с лъскава черна врата и чукче във формата на лъвска глава. Тя така блестеше, че ме бе страх да я докосна. Вече бях разбрал, че сивата ми риза ме причисляваше към най-ниското съсловие в града. Именно тук обаче ми бяха казали да дойда, затова вдигнах чукчето и потропах.

Отвори ми момиче от Дружеството.

— Какво искаш? — попита тя. — Господарят го няма, а и нищо не сме поръчвали.

Показах й дървената плочка.

— Тук съм заради някаква порта.

— А, това ли — рече момичето. — Мини отзад, ще те заведа в кухнята.

То залости вратата, като не ме остави да кажа каквото и да било друго. Заобиколих къщата, минах през една отворена врата и се озовах в двора.

— Слез долу — викна ми момичето.

Кухнята се намираше в мазето, но дори и тя имаше стъклени прозорци, през които струеше светлина.

— Изчакай, докато господарят се върне — рече момичето. — Той ще ти обясни какво трябва да направиш. Искаш ли чаша чай? И филия хляб? Остана малко от закуската на господарката.

— Да, благодаря — казах аз.

Това беше далеч по-добре от работата в тръстиката.

— Аз съм Инес — рече момичето. — А ти как се казваш?

— Давин.

— Нов си, нали? Не съм те виждала в Дружеството.

Кафявите й очи се взираха любопитно в мен.

— Пристигнахме завчера — отвърнах аз.

— А-а-а. Значи все още не си свикнал.

— Няма и да свикна — казах й аз и се изненадах колко много гняв се надигна в мен, когато си помислих за Дружеството. — Ще останем само няколко дни.

— Да, всички така казват. Аз ще ти кажа обаче, приятелю, че трудно можеш да се отървеш от тази риза.

— От колко време я носиш?

— Четири години.

— Четири години?

Не можех да си представя как някой може да се примири с това само за да му позволят да спи на ужасните дървени койки. Четири години?

Тя вдигна рамене.

— Нямаме голям избор. Показаха ли ти плочката с дълговете ти?

— Какво?

— Да, така си и мислех. Нищо в Дружеството не е безплатно, разбираш ли?

— Това вече го разбрах. Вече два дни работя в тръстиковата гора.

— Да, те внимателно го отбелязват от едната страна на чертата. От другата записват парите, които им дължиш за храната, квартирата, банята и дрехите. А тази сума е по-голяма. Не много. Само толкова, че да не можеш да я платиш.

— Да, но аз работих като вол… Напълнихме няколко платформи с гадната тръстика. Това би трябвало да струва повече от една койка и малко каша.

— Дружеството определя кое колко струва. Както работата ти, така и кашата.

— Те не споменаха нищо такова, когато дойдохме!

— Не, те не са глупави. В началото винаги приемат новодошлите много вежливо.

— Да, но… Да, но това е несправедливо.

— Добре дошъл в Сагислок — отвърна ми просто тя.

— Какво ще стане, ако човек просто замине?

— Тогава ще ви заклеймят за крадци — рече ми тя. — Ако ви хванат, ще ви пратят в крепостта Сагис.

— Какво е това място?

— Ама ти наистина си съвсем нов, а? — тя изглеждаше напълно озадачена от факта, че има някой, който не бе чувал за крепостта. — Това е…

Повече не успя да ми каже. Хлопна врата, а по стълбите затрополиха бързи стъпки. Чухме как малкото момиченце плачеше високо и възмутено доста преди да се втурне в кухнята.

— Той ме удари. Инес, удари ме!

Кадифени панделки в светлите къдрици, червена кадифена рокля с бяла дантелена яка и сребърни копчета по раменете. Да, това явно бе господарско дете.

— Не — рече Инес успокоително. — Може ли да видя?

Момичето показа едната си ръка. На дланта й се виждаше червена ивица.

— Удари ме с линията. Мразя го!

По пламналите й от възмущение бузи се стичаха сълзи. По стълбите достолепно слезе мъж с посребряла коса и черно палто.

— Желае ли младата госпожица незабавно да се върне в класната стая? — рече той. — Тя дори не се е захванала с преписването.

— Не, не искам — извика младата госпожица. — Ти си един стар глупав мъж и миришеш лошо. Мразя те!

Наистина от него се носеше миризма, която не бе особено приятна — на сладко и леко разложено, като прогнило сено. Но на него едва ли му хареса да чуе това от някакво момиченце на възрастта на Мели. Той остана без дъх от гняв.

— Не, това… — мъжът се врътна и със сигурност искаше да напусне кухнята с маршова стъпка, но не му се удаде, защото на вратата бе застанала жена с червена кадифена рокля, която бе по-възрастно копие на момиченцето.

— Учителю Рубенс — рече тя. — Какво става тук?

— Подавам си оставката — изсъска той. — На мига! И много ми се иска да видя кого ще успее да наеме госпожата за учител на малкото чудовище!

— О, не — рече госпожата. — Какво е направила този път?

— Нечувана наглост. Инат. Липса на концентрация. Невиждана безочливост!

— Той ме удари! — рече детето и показа на майка си дланта си.

— О, не. Учителю Рубенс, не мисля, че боят би помогнал.

— Да не би госпожата да иска да ме учи на педагогика?

— Не, разбира се, че не…

— На това момиче не може да се преподава. Тя е бунтарка. Има тази склонност или ако трябва да сме честни, този недостатък на характера. Вместо естествена женска смиреност, срещам само непокорство и диващина.

Естествена женска смиреност? Той явно никога не бе срещал Мели. Нито Дина. Нито пък мама.

— Просто й липсва брат й — опита се да го разубеди госпожата. — Ще поговоря с него. Утре ще е по-добре.

— Може би, но тогава аз няма да съм тук! От този момент подавам оставка.

Той се поклони резервирано на майката на детето и се заизкачва по кухненската стълба.

— О, не — възкликна господарката за трети път. — Не, един учител не може да постъпи така… Ние можем… Сигурна съм, че съпругът ми с готовност ще ви повиши заплатата…

Но учителят Рубенс не спря.

— Парите нямат значение — сопна се той. — Става дума за уважение!

След това той с маршова стъпка излезе през вратата в горната част на стълбите и я трясна зад гърба си.

Жената остана мълчалива известно време, като гледаше отчаяно към стълбата. След това се отпусна на една от кухненските пейки и избухна в плач.

— О, Мира — рече тя и притисна момичето към себе си. — Какво направи!

— Но… той ме удари, мамо — отвърна й детето неуверено. — Мамо, недей да плачеш.

И аз не можех да разбера защо майката плачеше така неудържимо. Аз лично изобщо нямаше и да се опитам да задържа учителя Рубенс.

— Нали ти казах, Мира, детето ми — шепнеше тя, притиснала лице в косата на момиченцето. — Трябва да се опиташ да бъдеш мила и добра и да учиш. Или ще те вземат от мен.

Сега и момичето отново заплака на свой ред, силно и високо.

— Не искам, мамо. Не искам при черните мъже!

— О, малкото ми съкровище…

— Какви са тези черни мъже? — попитах аз.

Майката вдигна очи и ме забеляза за първи път.

— Кой си ти?

— Казвам се Давин — не исках да се представя като 8-Д-10. — Дойдох, за да помогна за новата порта. Какви са тези черни мъже, от които я е страх Мира?

За миг ми се стори, че би било крайно неблагоприлично тя да говори за толкова лични проблеми пред един облечен в сиво мъж. Но си помислих, че бе твърде нещастна, за да премълчи.

— Наричат го Орден за обществено образование — рече тя горчиво. — Но аз смятам, че това е по-скоро антиобразование. Всички деца от заможни семейства трябва да полагат годишен изпит, на който да покажат своите знания. Ако не го издържат, ги… изпращат в училище — жената притисна детето силно към себе си. — Вече взеха Маркус. Не искам да изгубя и Мира.

В главата ми назря една идея.

— Колко време остава до изпита? — попитах аз.

По бузите на майката се търкулнаха нови сълзи.

— Една седмица — отвърна тя сподавено. — О, Мира, защо не можа да се държиш мило?

Аз си поех дълбоко въздух.

— Братовчед ми е много способен учител… — започнах аз.

Бе трудно да я убедя, че някой от облечените в сиво можеше да помогне на детето й. Никога не й бе минавала мисълта, че в дружеството имаше хора, които можеха да четат и да пишат, и едва ли щеше да се съгласи, ако виждаше друг изход. Но накрая се разбрахме да отида веднага да доведа Нико. Независимо от всичко, помислих си аз, така поне ще се отърве от тръстиката.

Инес ме изпрати до вратата.

— Знаеш как да постигнеш своето — рече ми тя с възхищение. — Твоят братовчед наистина ли разбира от тези неща?

— Да — отвърнах аз.

— Добре — рече ми тя. — Мира може и да се държи лошо от време на време, но да беше видял Маркус последния път, когато си дойде. Не можеш така да се държиш с децата.

Когато се върнахме в Дружеството вечерта, Нико и аз помолихме да ни покажат плочките със задълженията на семейството. И наистина: ние вече дължахме осем медника. Не бе много, но малко повече, от това, с което разполагахме.

— Човек може да си помисли, че са ни надзърнали в кесиите преди да определят сумата — рече ми Нико.

Той се замисли.

— А и сигурно са го направили, докато се къпехме първата вечер.

— Това място е капан — казах му аз горчиво. — Приемат те с отворени обятия и след това те поставят на тясно.

Всяка сутрин през следващите дни с Нико ходехме заедно до улица „Сребърна“ — аз, за да майсторя портата за каруци, Нико, за да се опита да вкара необходимите знания в заинатената глава на Мира. Ако времето беше хубаво, той идваше при мен в двора с хляб и сирене или с друга храна, която Инес ни бе подготвила за обяд.

— Тук учат децата на много странни неща — рече Нико. — Виж какво искат от нея да преписва.

Той ми подаде парче пергамент с танцуващи букви по него.

— Ох… ще стане по-бързо, ако го прочетеш на глас — промърморих аз.

Нико се вгледа в мен за миг.

— Сигурен ли си, че не искаш да почетеш малко с мен по-късно? — попита той. — Наистина е много полезно да умееш да четеш, а и не е нужно да казваме на някого.

— Аз мога да чета!

— Да, знам. Но ако никога не се упражняваш, ще забравиш.

— Нико, просто започни да четеш — рекох му аз. — Някой друг път ще ме превърнеш в чиновник.

— Ти? Чиновник? — Нико се разсмя. — Не мисля. Ти не си по писането.

— Прочети написаното на листа! — рекох му аз и изтупах няколко трохи от ризата си.

Той разгърна листа и зачете.

— Кой е владетелят на страната: Артос Драконис. Какъв е граф Артос: смел, мъдър и справедлив. Какво желае граф Артос: най-доброто за своите поданици. Какво желаят поданиците: да служат на граф Артос. Какви са тези, които отказват да служат на графа: врагове. Какво ще сполети враговете на графа: тежки наказания. Какви биват тези врагове: вътрешни и външни. Какво се случва с външните врагове: графът ще ги победи с ужас, меч и кръв. Какви са вътрешните врагове: предатели. Какво заслужават предателите: смърт.

Той млъкна.

— На какво само искат да научат едно шестгодишно момиченце. Не е чудно, че не може да го запомни.

— Това ли очакват от нея да знае?

Той кимна.

— Иначе ще я изпратят в училището при мъже, които наричат учители.

— Черните мъже.

— Да, те са облечени с черни палта. А Мира ужасно се бои от тях. Тя е видяла какво се е случило, когато са взели по-големия й брат.

— Защо хората се примиряват с това?

Нико поклати глава.

— Всъщност мнозина в Сагислок изпращат децата си при учителите доброволно. Защото ако човек желае да получи висок пост или разрешение да търгува с дрехи или мед или нещо друго, от което може да се забогатее… то трябва да е ходил в някое от училищата на Драконис.

— Граф Артонис добре е измислил всичко. Знаеш ли нещо за него?

Нико направи гримаса и бързо се огледа наоколо. Конярите бяха заети да четкат един от впрегатните коне на стопанството, но той изобщо не ги забеляза. Ние бяхме облечени в сиво мъже, а той не и вече се бе вживял в новата си роля.

— Всъщност — рече Нико — той ми се пада нещо като чичо. Или както там се казва съпругът на леля ми.

— Леля ти… да нямаш предвид дама Лизеа? Майката на Дракан?

— Точно така.

— Нико, спомняш ли си Валдраку?

— Да, разбира се.

— Какъв се падаше той на граф Артос?

— Доколкото знам, негов внук, син на сина му. Затова е добра идея да не се биеш в гърдите, че именно ти уби Валдраку.

Погледнах листа и прочетох отново редовете за външните и вътрешните врагове, ужаса, меча и кръвта.

— Точно това си мислех да направя — рекох аз.

Доносникът

Усетих, че вървя и си свирукам. Не високо и пронизително, та хората да се обръщат след мен, а съвсем тихо, почти беззвучно. Всичко изглеждаше малко по-добре сега. Кашлицата на Мели почти бе изчезнала, аз привършвах портата, а господарят Аврелиус ме бе похвалил и ми бе дал пет шилинга „за лични нужди“, както сам се изрази. По принцип щеше да заплати на Дружеството за свършената от мен работа. Най-хубавото от всичко обаче бе, че той беше обещал на Нико двадесет сребърника, ако Мира издържеше изпита днес. С тях щяхме да успеем да откупим дълговете си към Дружеството и дори щяха да ни останат, та в следващия град нямаше да пристигнем като просяци.

— Тя сигурно ще се справи — казах аз на Нико, който вървеше до мен.

— Така мисля — успокои ме той. — Всичко знае, когато я препитвам. Аз обаче продължавам да смятам, че е смехотворно да учат децата на подобни неща.

— Дано наистина се справи.

Двадесет сребърника. Тези пари можеха да ни спасят.

— Ще се справи.

Аз си засвируках малко по-високо. Мисълта, че ще напуснем Дружеството и Сагислок, наистина ме радваше. Бяхме решили да поемем на юг, към Кампана. Там, където сянката на граф Артос все още не бе надвиснала така застрашително. Всъщност при ясно време в Сагислок човек можеше да види дома на графа, крепостта Сагис — горе, в планините, от другата страна на езерото.

— Влезте за малко — рече Инес. — Маркус се прибира днес. Господарят отиде да го вземе, а госпожата не може да си намери място.

Ние се настанихме в кухнята и заедно с Инес си поделихме остатъците от господарската закуска. Не мина много време преди да доловим топуркането на крачетата на Мира надолу по стълбите.

— Нико! — извика тя и буквално се хвърли в прегръдката му. — Изпей ми песента за семенцата!

Нико се разсмя.

— Щом като госпожицата настоява.

— Щом като какво?

— Щом като казваш, че трябва.

— Да!

И така Нико запя песента за семената. Аз я знаех много добре — в нея се разказваше за едно умно семе, което успяло да измами щъркела, но Нико бе променил текста, така че между отделните строфи щъркелът пееше: „кой е владетелят на страната?“, а малкото семенце с писклив глас му отвръщаше: „Артос Драконис“. И така нататък.

Ха, значи така е успял да накара инатливата млада госпожица да си научи урока, помислих си аз. Но не бе само това. Нико обичаше децата, беше очевидно. Не мисля, че учителят Рубенс питаеше същите чувства.

— Мира? Мира, къде си?

— Тук е, мадам — извика Инес. — Нико и Давин дойдоха.

— А, добре — рече госпожа Аврелиус, докато слизаше по стълбите. — Може ли да те видя за момент, Мира?

Мира скочи послушно от коленете на Нико и се врътна като малка танцьорка. Днес бе облечена с черно кадифе, с колосана бяла якичка, която й стигаше до ушите. Господарката пооправи яката и изчетка полепналия пух по черната пола.

— Още ли не са пристигнали? — попита тя нервно. — Не бива да закъсняват, наистина не бива.

В този миг откъм двора долетя тропот на копита и скрибуцане на колелета.

— Татко! — извика Мира щастливо. — Татко и Маркус! — тя се втурна към кухненската врата, отвори я и извика: — Татко! Тук, долу сме!

Господин Аврелиус влезе вътре. Беше облечен стилно, в костюм от кафяво кадифе със сребърни копчета. До него вървеше едно момче на девет-десет години. Бе също толкова рус, като сестра си, но бе толкова късо подстриган, че косата му почти не се виждаше. Той изглеждаше някак странно официален и сериозен за дете на неговата възраст.

— Маркус! — Мадам Аврелиус разпери ръце и го прегърна. — Малкото ми съкровище, как си?

Малкото стегнато момче се отпусна в прегръдката й за няколко мига, но след това се отскубна.

— Прекрасно, мамо — рече той.

— По-добре от последния път? Изглеждаш малко блед, съкровище.

— Всичко е чудесно, мамо.

Защо ли ми се струваше, че лъже? Може би, защото използваше твърде зрели думи за възрастта си.

Инес избърса ръце в престилката си и тръгна към него с отворени обятия.

— Ела тук, калпазанино — рече тя. — Ела да те гушна!

Тя явно очакваше, че той ще се втурне към нея. Момчето обаче се втренчи в Инес с толкова студен поглед, че тя внезапно спря.

— Аз вече не общувам с хора като теб — рече младият господар Маркус.

В този миг погледнах лицето на Инес. Тя бе толкова потресена, толкова наранена, че ми се прииска да хвана важния господин Презрение и да го сритам няколко пъти отзад. Не той обаче заслужаваше бой. За времето след последната среща на момчето с Инес явно го бяха научили, че не биваше да питае чувства към хората от Дружеството.

Дори господин Аврелиус бе озадачен.

— Но, Маркус — рече той. — Спокойно можеш да поздравиш Инес.

Момчето продължи да стои сковано с прибрани към тялото ръце, сякаш щяха да се счупят, ако ги протегнеше напред. А Инес бързо се обърна и захвана да мие чашите от закуска.

— Няма значение — рече тя. — След като младият господин не иска, няма нужда. Аз си имам достатъчно работа.

Лицето на Маркус бе толкова безизразно, че приличаше на маска. Човек изобщо не можеше да прочете мислите му.

— Ето я и моята малка звездичка ученичка — рече господин Аврелиус, вдигна Мира и я остави на кухненската маса. — Колко си красива само! Е, може ли да чуя?

Нико кимна леко на Мира и тя издекламира целия текст.

— Кой — е — владетелят — на — страната: — Артос — Драконис. — Какъв — е — граф — Артос… — и така нататък. Без колебание. Без да се препъне в някоя от странните думи.

— Браво! Научила си е урока — възкликна гордият баща. — Но защо завършва с квак-квак? — попита той Нико малко по-тихо.

— А-а-а… по-добре да не казваш това, Мира — рече й Нико. — Не знаем дали изпитващите знаят тази песен.

— Маркус — рече господин Аврелиус. — Това е мъжът, който научи сестра ти на всичко това. Благодарение на него можем да я задържим вкъщи още една година.

Маркус извърна студените си очи към Нико. Лицето му все още бе безизразно, но кльощавото му тяло излъчваше враждебност. Дали не беше заради сивата риза, или пък завиждаше на Мира, защото на него му се бе наложило да ходи на училище, а разглезената му по-малка сестричка явно щеше да се отърве?

Господин Аврелиус се направи, че не забелязва студеното отношение на сина си. Той се загледа в Нико за миг, след което му подаде ръка, като на равен.

— Благодаря ти — рече той. — Трябва да призная, че в началото се усъмних в прищявката на съпругата ми, но ти ме накара да се срамувам заради съмненията си. А след няколко часа, когато Мира издържи изпита си, ще изпълня даденото от мен обещание.

Цялото семейство Аврелиус потегли. Нико за първи път изглеждаше изнервен, а и нямаше какво друго да прави през следващите два часа освен да седи в кухнята с Инес и да си хапе ноктите. Аз се радвах, че имах още малко работа по портата и нямаше да ми се наложи да бездействам и да мисля.

Накрая не остана нито един ръб, който да не бе изпилен и рендосан, и нито една неизметена стърготина. А те все още не си бяха дошли от изпита. Върнах се в кухнята, където Нико вече бе започнал да се разхожда напред-назад.

— Тя може — мърмореше си той. — Знам, че може!

— Ами седни тогава — казах му аз. — Направо ми се завива свят, като те гледам.

Той седна. После започна да трополи с пръстите на дясната си ръка по края на масата.

— Дали може да я е забравила? — попитах аз предпазливо. — Или пък да е загубила дар слово заради многото непознати хора?

— Откъде да знам? — сопна ми се Нико. — Да не би да съм врачка?

„Как се стигна дотук“ — помислих си аз, изведнъж да се окаже, че цялото ни бъдеще зависи от това дали едно шестгодишно момиченце е успяло да научи едно безсмислено стихче.

— Успокой се, Нико — казах му аз. — Ако не се получи сега, ще измислим нещо друго.

Той се втренчи в мен.

— Ако не се получи, ще откъснат горкото момиче от дома и семейството му и ще го подложат на… на… същото, което са сторили на другото дете. На брат й. Видя ли го? Това не бе дете, а мъртвец. Ако си мислиш, че се безпокоя за двадесетте сребърника, дълбоко грешиш!

Съвестта ме загриза ужасно, защото аз бях мислил само за парите.

Откъм прозорците се чуха стъпки, но не бяха на семейство Аврелиус. По-скоро приличаха на войнишко маршируване.

Чухме, че градинската порта се отвори. Над главите ни затрополиха куп токове на ботуши.

Изведнъж стомахът ми се сви.

— Нико — прошепнах аз. — Нещо не е наред. Мисля, че ще е най-добре да се махнем.

Той не помръдна от масата.

— Какво може да не е наред? — рече ми. — Нищо не сме направили.

Инес се разсмя горчиво.

— Мислиш ли, че това има значение? Тук, в града, облечените в сиво винаги са виновни до доказване на противното.

Някой заслиза по кухненската стълба.

Хванах Нико и го изправих.

— Ела!

Най-накрая той живна. Аз отворих вратата, която водеше към двора.

И попаднах право в ръцете на двама униформени пазачи, които явно добре знаеха, че всяка лисича дупка има повече от един изход.

В кухнята зад нас се бяха вмъкнали няколко пазачи, заедно с госпожа Аврелиус и Маркус. Госпожата бе съвсем бледа, а от Мира и господаря на къщата нямаше и следа.

— Кой е? — попита капитанът.

— Ето го — рече Маркус и посочи Нико. — Този сив мъж отрови съзнанието на сестра ми!

Процесът

Те ни завлякоха през града с вериги на ръцете. Беше ми трудно да повярвам, че само преди няколко часа бях вървял и си бях свирукал по същите тези улици.

— Защо ти трябваше да се намесваш? — изсъска ми Нико. — Защо ти трябваше да започваш да се биеш?

Бяха го одрали над едното око и по лицето му се стичаше струйка кръв.

„Хубава благодарност“ — помислих си аз.

— Исках само да помогна!

— Аха, и какво ще стане сега с майка ти? Ами момичетата? Кой ще се грижи за тях?

— Ще им се наложи да ни пуснат — казах аз задъхано. Бяха ме ритнали здравата в гърдите и още не се бях съвзел. — Нищо лошо не сме направили!

— Освен, че удари капитана с глава може би?

Да, това не бе особено умно. Но когато двама войници те държат за ръцете, това е единственият начин, по който можеш да се биеш, а когато капитанът започна да удря Нико, не можех да се сдържам повече. Той дори не се бе съпротивлявал. Просто се опита да ги убеди с думи да ни пуснат, докато накрая капитанът изрева, че „никой сив няма право да се държи нагло“. И започна да го бие. И тогава го ударих с глава.

Капитанът се хвана за носа и зарева още по-силно. Един от пазачите понечи да ме удари, но аз успях да освободя едната си ръка и пристъпих назад, така че той не можа да ме уцели. Масата се преобърна, а чашите и купите се изсипаха на каменния под с трясък. Навсякъде се разлетяха парчета глина. В продължение на няколко мига цареше пълна бъркотия. Пазачите се опитаха отново да ме хванат, а аз — да не допусна да ме направят на пихтия. Нико също бе започнал да се съпротивлява, но войниците бяха шест, така че нямаше съмнение как ще завърши цялата история. Те ме събориха на пода, върху всички счупени парчета, и вързаха ръцете ми зад гърба. А капитанът с кървящия нос си отмъсти, като ме ритна здраво в ребрата. Бях сигурен, че едно от тях бе разместено или счупено. И сега вървяхме така, със стражи от двете ни страни, а стилните граждани на Сагислок се обръщаха след нас и зяпаха. Нико бе прав. Бях постъпил глупаво. Защото ако затвореха и двама ни за няколко седмици или колкото се полагаше на облечените в сиво хора, които си бяха позволили да се съпротивляват, кой щеше да се грижи за мама и момичетата?

Затвориха ни в подземията на съда. Тук изобщо нямаше прозорци, а и не си направиха труда да ни дадат свещ. Единствената светлина в помещението бе тънък слънчев лъч, който се процеждаше под вратата.

— Как си? — попита Нико.

— Мисля, че имам счупено ребро — промърморих аз. Не ни бяха махнали веригите, така че нямаше как да проверя. — Ами ти?

— Не — рече той. — Нищо особено.

— Колко време мислиш, че ще ни държат тук?

— Нямам представа. Дори не знам дали такива като нас ги изправят пред съда като останалите граждани или просто им налагат някакво наказание.

И двамата замълчахме за миг, а в главата на Нико едва ли се въртяха по-радостни мисли от моите.

— Все още не разбирам — продума той накрая.

— Какво?

— Защо ни арестуваха? В какво ни обвиняват?

Въздъхнах уморено.

— Нали го чу. Малкият блед плъх. Явно не е позволено сивите да стават учители. Сигурно е забранено и да превръщаш текста за Драконис в песен за семена. Откъде да знам?

— Да, но аз не можех да знам! Дори господин Аврелиус не знаеше.

— Ти май мислиш, че тях ги засяга?

Можехме да седим само на пода, а той бе кален и студен. Аз се опитах да прибера колене към гърдите, за да се стопля, но ребрата ме заболяха. Всеки път, щом се помръднех, гадните вериги звънтяха и ме караха да се чувствам като товарно магаре или куче на каишка, или нещо подобно. Но не и като човешко същество.

Чувах как Нико се мърда в мрака. Той ходеше напред-назад, от едната стена до другата.

— Поне свещ можеха да ни дадат — каза той, а гласът му бе дрезгав и ядосан. — Нямаше нужда да ни оставят да седим на тъмно и дори да не можем да видим къде сме!

Не разбирах какво значение имаше това. Намирахме се в голото студено подземие на съда. Какво толкова имаше за гледане? Но явно за Нико имаше значение. Тогава осъзнах, че той не за първи път попадаше в тъмница. Много добре ми беше известно, но просто ми бе изскочило от ума — когато Дина срещна Нико за първи път, той седеше в тъмницата на Дунарк, обвинен в убийството на баща си, снаха си и невръстния си племенник. Ако Дина и мама не му бяха помогнали, щяха да му отрежат главата още тогава. На Нико сигурно не му бе леко да мисли за това сега. Мракът в тъмницата на Сагислок едва ли се различаваше от този в Дунарк.

Опитах се да измисля нещо, с което да го успокоя. Но гърдите ме боляха, а и умирах от студ. Можех да кажа нещо от рода на: „Всичко ще се оправи“ и т.н., но точно в този момент ми бе трудно сам да го вярвам.

Дойдоха и ни отведоха. Не знаех колко време бе минало, беше невъзможно да се ориентирам заради мрака в мазето.

— Вън — изкомандва един от стражите грубо.

Беше ми трудно да се изправя — това не бе никак лесна задача, когато ръцете ти са вързани с верига зад гърба. Явно доста се бях забавил, защото стражът ме хвана за ръката и ме завлачи навън по коридора. Наложи ми се да затворя очи, защото светлината, която струеше от прозореца в края му, бе ослепителна.

Те ни замъкнаха по две стълби в една стая с високи тесни прозорци. Няколко мъже в черни роби седяха на леко издигната платформа. Не знаех дали са учители или други чиновници. На пода пред тях бе застанал господин Аврелиус. Той не бе окован, но бе ясно, че е обвиняем.

— Признава ли обвиняемият, че е назначил мним учител, при това мъж от Дружеството, за да обучава дъщеря му? — попита един от мъжете от подиума.

— Да, господин съдия, признавам — отвърна господин Аврелиус. — Не бе с лоши намерения. Нямах представа, че…

— Неосведомеността не е извинение. Законът е ясен, а задължение на гражданите е да го познават: само учители, упълномощени от графа, имат право да обучават нашите деца.

Някъде в залата прозвуча шепот и аз забелязах, че на балкона, който се простираше покрай едната стена, имаше зрители. Председателят на съда погледна остро натам и шепотът веднага заглъхна. След това вдигна съдебния меч, голям тежък предмет с богата орнаментална украса и червен копринен пискюл, и произнесе присъдата.

— Господин Аврелиус е осъден да заплати глоба от 100 сребърника, а детето трябва веднага да бъде предадено на учителите в крепостта Сагис.

— Не — възпротиви се господин Аврелиус. — Да, ще платя с готовност парите, но Мира…

Съдията се изправи и погледна строго господин Аврелиус.

— Можехме да ви обвиним в очерняне на името на графа, господине. Запознат ли сте какво наказание се полага за подобно провинение?

— Смърт — гласът на господин Аврелиус едва се чуваше.

— Точно така. Господинът би трябвало да се вразуми, да плати глобата и да се радва. Следващото дело.

Пазачът, който стоеше до мен, се прокашля.

— Ваше превъзходителство, господин съдия…

— Да? — явно на председателя не му допадаше да го прекъсват.

— Двамата сиви…

— А, да. Шест години каторжен труд в крепостта Сагис. Следващото дело!

Шест години. Шест години?

— Нямаме ли право да кажем нещо? — извиках аз.

Явно не. Пазачът така ме плясна по врата, че ми причерня.

— Простете, господин председателю — рече той, а на мен изсъска: — Мълчи, куче, или ще ти счупя ченето.

Председателят придоби такова изражение на лицето, сякаш току-що бе открил нещо неприятно в храната си.

— Изведи ги от залата — нареди той. — И се погрижи да бъдат изпратени в крепостта още тази вечер.

Пазачът ме хвана здраво за рамото, накара ме да се обърна и ме избута през вратата. Тогава го видях — горе, сред любопитните зрители на балкона — Сезуан. Бях сигурен, че е той. Въгленовочерната късо подстригана коса и очите, които толкова приличаха на очите на Дина. Той стоеше там и ме гледаше втренчено доста дълго. След това един мъж пред него се изправи и изведнъж Сезуан изчезна. Но той бе там. Сигурен бях. И бе искал да го видя. Човек може да види Сезуан, само когато той му позволи. Но защо? За да злорадства? За да ме накара да се побъркам от страх при мисълта какво щеше да направи с Дина и останалите сега, когато не можех да ги защитя?

Ако искаше това, успя. Стомахът ми се сви на топка от ужас.

„Мама — помислих си аз. — И Дина, и Роза.“ Не можеха да ни изпратят в крепостта, без първо да ни позволят да поговорим с тях.

Но явно можеха.

Още същата вечер ни изведоха от мазето, качиха ни в една лодка заедно с бедната Мира и ни превозиха до крепостта Сагис.