Дарът на змията

Шест години

Чистенето на лен бе тежка и мръсна работа. Гърбът и ръцете ме боляха, кашлях също толкова лошо, както и Мели.

— Може би това е последният ни ден тук — рече мама утешително. — Когато Нико и Давин си дойдат с парите, можем да си върнем старите дрехи и да си тръгнем.

Нямах търпение. А денят се влачеше толкова бавно.

Нико и Давин обаче не се появиха по време на вечерята.

— Къде са? — попитах притеснено.

— Може би семейство Аврелиус ги е поканило да се нахранят с тях — рече мама. — За да отпразнуват повода.

Но в очите й се четеше безпокойство.

Искаше ми се да се промъкна в мъжкото отделение и да ги намеря, но не посмях. Сигурно щяха да ни наложат някоя непосилна глоба, ако ме откриеха, а нямаше да го понеса, ако заради това пропуснехме възможността да напуснем Дружеството. И така аз останах да лежа на дървената си койка цялата нощ, задремвах от време на време, а в главата ми се въртяха неспокойни мисли.

Нито Давин, нито Нико се появиха на закуска.

— Къде са те? — прошепнах аз на мама.

— Не знам — отвърна ми тя. — Но ще трябва да попитаме.

Отидохме до канцеларията — къщата, в която записаха имената ни на плочите на Дружеството първия ден.

— Извинете — обърна се мама към писаря. — Но има нещо, което не мога да разбера… Не сме виждали сина ми и племенника ми от закуска вчера.

Той я погледна раздразнено, сякаш това изобщо не го засягаше. Мама не смееше да вдигне поглед, но беше ясно, че нямаше намерение да си тръгне оттам преди да получи отговор.

Той въздъхна.

— Номер? — попита мъжът остро.

— 8-Д-10 и 8-Д-11.

Той свали плочата под номер 8-Д от стената и я разгледа, като внимаваше да не прочетем написаното. След това я закачи обратно на мястото й и се обърна към нас с ледена усмивка.

— Арестувани са — рече мъжът. — Съжалявам.

В гласа му не се усещаше особено съчувствие.

— Арестувани? — удиви се мама. — За какво?

— За представяне под фалшивата самоличност на учител и разпространение на скверно учение, за нападение срещу служителите на графа и тежко престъпление срещу личността му, както и за оказана съпротива при законен арест.

— Моля? — Мама бе като вцепенена, а когато се промъкнах до нея и хванах ръката й, усетих, че тя бе леденостудена.

— Получили са шест години — рече мъжът самодоволно. — В крепостта Сагис.

Мама поиска да й донесат собствените дрехи, защото възнамеряваше веднага да отиде в съда, а знаеше, че нямаше да обърнат кой знае какво внимание на човек, облечен в сивите дрехи на Дружеството. Отначало писарят не искаше и да чуе, така че накрая се наложи да го погледне с очите на Жрица на срама.

— Така ли се отнасяте с хората? Така ли бихте искали да се отнасят с вас?

Той пребледня и измърмори нещо, което така и не разбрахме. И изведнъж вече нямаше никакъв проблем да заемем обикновени дрехи от пералнята. Най-вероятно нямаше да получим нашите собствени, но във всеки случай щяха да са много по-приемливи от сивите униформи.

— Сега знае, че си Жрица на срама — казах й аз, докато вървяхме по улиците към съда.

— Нямаше друг начин — отвърна ми мама. — Беше наложително.

Съдът представляваше голяма сива правоъгълна сграда, построена по начин, който те кара да се чувстваш нищожен. Но мама изобщо не се притесни. Тя се изкачи с твърда крачка по просторните каменни стълби, сякаш бе в собствената си кухня.

— Бих искала да говоря с председателя на съда — каза тя на първия срещнат пазач в черно-сива униформа. И макар нито погледът й, нито гласът й в този миг да бяха като на Жрица на срама, тя излъчваше такъв авторитет, че той просто каза: — Насам, мадам — въпреки обикновените й дрехи и външен вид. Поколеба се, едва когато застана пред една врата на първия етаж.

— Ъъъ… за кого да предам? — попита той предпазливо.

— Мелусина Тонере — отвърна му мама и го остави да се чуди какво означаваше това.

Той почука на вратата и когато отвътре долетя едно ръмжащо „Влез“, я отвори и пъхна глава вътре, сякаш щеше да понесе по-малка вина, ако останеше навън.

— Мадам Тонере — рече той. — Ще я приеме ли господин съдията?

Съдията обаче нямаше възможност да реши сам. Мама мина покрай пазача, бутна вратата, а аз я последвах в голямата светла стая, където съдията точно хапваше ранния си обяд.

— Господине — рече мама. — Дойдох, за да разговарям с председателя на съда за сина си.

„И Нико — помислих си аз. — Не забравяй Нико.“ Но може би бе разумно от страна на мама да не спомене племенника си Николас в този момент, защото макар и да умееше да прави много неща с голяма убедителност, изобщо не можеше да лъже.

Председателят на съда изглеждаше леко стъписан. Той остави пилешкото бутче, което точно се канеше да захапе, и несъзнателно се хвана за гърдите, така че по черната му роба останаха няколко мазни петна.

— А коя сте вие? — попита съдията остро. — И кой е синът, за когото се очаква да имам информация?

— Вчера господин съдията е осъдил сина ми на шест години каторжен труд.

Той сбърчи чело.

— Вчера не съм осъждал никой гражданин на каторжен труд.

— Възможно е господинът да не го е възприел като гражданин — рече мама с много остър тон. — Той бе облечен с униформата на Дружеството.

— А, един от двамата сиви.

— Да, господин съдия. Синът ми не е заслужил подобно наказание.

— Мадам, не си спомням подробностите от делото, но съм сигурен, че съм отсъдил съгласно съответния закон.

— А дали господинът се е вслушал и в собственото си чувство за справедливост?

Обикновено минаваха седмици преди мама отново да използва силата си на Жрица на срама върху някого, а днес го стори два пъти в рамките на един час. Стомахът ми се присви, защото знаех, че да използваш уменията си на Жрица понякога бе равносилно на това да бръкнеш в гнездо на оси. В първия момент можеше и нищо да не се случи, но бе добра идея след това бързо да си плюеш на петите.

Очите на председателя на съда почти не се виждаха изпод големите бръчки и в началото ми бе трудно да разбера дали мама бе уцелила някое болно място или не.

— Те бяха мъже в сиво — рече той малко неуверено. — Ако не е бил виновен за това, сигурно е бил направил нещо друго.

— Защото сивите не са граждани? Не са хора като мен и вас?

Съдията заби отчаяно поглед в мъртвото си пиле.

— Присъдата е произнесена — рече той. — Нищо не мога да направя вече.

— Нима? — попита мама с ледено презрение. — Настоявам синът ми и неговият… другар веднага да бъдат освободени. Нима това не е по силите на един съдия?

По набразденото му чело избиха малки капки пот, но той не се предаде напълно.

— Лодката е отплавала — рече. — Двамата осъдени вече са отведени до крепостта Сагис.

В гласа му имаше зрънце, но само зрънце злорадство. Мама се втренчи в превития му врат и ми се прииска отново да го погледне с очите на жрица на срама, да го накара да пълзи, да се срамува и да признае грешката си.

Тя обаче не го стори. Мама ме бе учила да не злоупотребявам с уменията на Жрица, а и никога не я бях виждала да го прави. Но си мисля, че днес, пред бюрото на съдията, бе на стъпка да го направи.

Лодката вече бе отплавала. Нико и Давин плаваха в момента към крепостта Сагис. Колко ли време щеше да измине преди някой да открие, че Нико бе синът на стария граф на Дунарк? Ами Давин? Давин бе убил Валдраку. Собственият внук на граф Артос. Колко дълго щяха да го оставят жив, ако някой разбереше?

— Мамо?

Стояхме на стълбите пред съда. Вече от известно време. Мама бе спряла на половината път надолу, сякаш краката й изведнъж бяха потънали в стъпалата и не й бяха останали сили да се движи. А аз се уплаших още повече отпреди, но този страх бе различен. Защото ако мама не издържеше повече, ако мама се предадеше… то тогава всичко наистина бе безнадеждно и целият свят можеше веднага да рухне.

Имах чувството, че останахме на тези стълби цяла вечност.

След това мама най-накрая вдигна глава.

— Къде се намира къщата на господин Аврелиус?

— На улица „Сребърна“ — отвърнах й аз и усетих, как най-силният, най-ужасният страх, който ме изпълваше, започна да се изпарява. Мама все още бе тук. Не се бе предала.

Инес, прислужницата, ни покани в покоите на господарите. Там се намираха господарят и господарката на къщата и синът им, бледо късо подстригано момче на име Маркус. Те седяха неподвижни като статуи и дори не се поглеждаха, а нас дори не ни забелязаха. На масата бе сервиран следобедният чай, но изглежда само момчето бе хапнало нещо.

— Мадам Тонере — рече Инес и напусна стаята по възможно най-бързия начин. Шумът от стъпките й стихна веднага щом излезе през вратата. Дали не стоеше навън и не подслушваше?

— Мадам Тонере — рече господин Аврелиус апатично. — Страхувам се, че не ви познавам… Срещали ли сме се преди?

— Аз съм майката на Давин.

Думите й го накараха да вдигне поглед от чинията. Той се изправи.

— Мадам… — изведнъж замлъкна. Вгледа се в светлозелените дрехи на мама, сякаш очакваше да са сиви на цвят. — Искам да ви помоля да напуснете къщата ми.

— Господине, синът ми и Нико са на път към затвора, защото се опитаха да помогнат на това семейство. А вие искате да напусна дома ви, без да ме изслушате?

Защо ли господин Аврелиус изведнъж погледна сина си? Един бърз поглед, сякаш искаше да провери дали Маркус следеше разговора.

— Този дом е верен на граф Артос и се подчинява на волята му — отвърна й той със странно висок и празен глас. — Ние не подкрепяме враговете на графа. Вървете си, мадам, или ще извикам пазачите.

Той хвана за миг мама за китката и ръката му сякаш искаше да я избута през вратата. Тя го погледна студено.

— И сама мога да ходя, господине.

— Прекрасно. Тогава го направете.

Не ни оставаше нищо друго, освен да обърнем гръб на студеното като камък семейство и да напуснем стаята.

— Мамо — рекох аз, след като затворихме вратата след себе си. Инес стоеше малко по-надалеч и търкаше усилено една дръжка, която вече блестеше. Мама погледна първо нея, а после отново стаята, от която току-що ни бяха изгонили.

— Шшш, ще говорим едва когато напуснем този дом.

Когато излязохме на улицата, вече не можех да мълча.

— Мамо, защо се държаха така? Сякаш бяха от камък?

Мама поклати бавно глава.

— Не знам. Но ми се струва, че господин Аврелиус се бои от сина си. Също така мисля, че с удоволствие би ни помогнал, ако можеше. Даде ми една сребърна монета.

Тя извади парата, която заблестя под лъчите на следобедното слънце.

Не го бях видяла да й дава нещо. Може би го бе сторил, когато я хвана?

— Защо би се страхувал от собственото си дете? Това е много странно.

— Да.

— Какво може да стори едно момче на… на колко ли е той, на десет?

Мама се замисли.

— Може би… да доносничи — рече после тя.

Изведнъж вратата зад нас отново се отвори. От нея излезе Инес и бързо се огледа наляво и надясно.

— Господарят ме помоли да ви кажа, че ще ви потърси — рече тя тихо.

— Кога?

— Не каза. Но си мисля…, че ще стане след като младият господар замине.

Инес изчезна отново вътре в къщата и тихо заключи вратата. Не успяхме да попитаме кога „младият господар щеше да замине“. А и не знаех на колко помощ бихме могли да се надяваме. Един сребърник никак не бе малко, но ни бяха необходими още доста пари, за да се измъкнем от оковите на Дружеството. А това бе само първата стъпка. Нямахме представа как щяхме да успеем да освободим Давин и Нико.

— Трябва да се върнем в Дружеството и да чакаме — каза мама. — Добре ще е, ако ни прати вест днес или утре. Иначе… ще трябва сами да измислим нещо.

Да, но какво? Това ми се искаше да попитам, но не го сторих, защото знаех, че не можеше да ми отговори.

Вечеря в „Златния лебед“

Едва бяхме се прибрали в Дружеството, когато ни повикаха в канцеларията. Писарят стоеше там и ни гледаше подозрително.

— Един господин ви търси — рече той. — Иска да ви наеме за някаква работа, която не пожела да назове. Мой дълг е да ви кажа, че Дружеството не гледа с добро око на разврата и други срамни дейности.

Разврат? Мама? И аз?

— Господине, искам да ви уверя, че нито дъщеря ми, нито аз не възнамеряваме да се занимаваме с разврат — рече му мама с такъв леден глас, че би могла да го смали поне с една глава. Тя не го погледна, поне не директно, но той явно помнеше какво се бе случило последния път, когато го направи.

— Не, не — рече той бързо. — Разбира се. Господинът изпрати карета.

Карета. Колко изискано.

— Кой е той?

— Господинът не се представи.

— Мислиш ли, че би могъл да бъде господин Аврелиус? — прошепнах аз на мама.

— Да се надяваме.

Каретата бе хубава, с два стари коня, които малко напомняха на Силке. Кочияшът вежливо подаде ръка на мама и й помогна да се качи в каретата, след което направи същото и с мен.

— За господин Аврелиус ли работите? — попитах аз.

— Аз съм наемен кочияш — отвърна той. — Работя за този, който ми плаща.

Той кимна учтиво на мама, затвори вратата на каретата и се покачи на капрата. Каретата потегли с трясък.

— Трябваше да попитам накъде отиваме — рекох аз.

— Не знам кой друг би се интересувал от нас и дори би платил за карета — рече мама. — Явно иска да изчисти съвестта си.

Но когато каретата спря, се оказа, че не сме пред къщата на улица „Сребърна“. Един слуга ни отвори вратата, но местността не ми бе позната.

— Къде сме? — попитах аз неспокойно.

— В „Златния лебед“ — отвърна ми той. — Насам, мадам… Господинът поръча вечеря за своите гости.

Странноприемница. Това малко ме успокои. Явно господин Аврелиус не смееше да се срещне с нас в къщата на улица „Cребърна“, където бледият Маркус следеше всичко случващо се.

Последвахме слугата до една хубава червена сграда. Навсякъде имаше лампи, а прислугата, облечена в сини жилетки и бели ризи, бе заета да пали свещите в сумрака. Подовете бяха от тъмно дърво, почти черно, толкова излъскани, че човек можеше да се огледа в тях. Мнозина от изисканите граждани на Сагислок вече бяха насядали край масите с бели покривки и се наслаждаваха на хубавата вечеря с птиче месо, салати, грозде и вино.

— Гостите на господина — рече слугата на един от облечените в сини жилетки мъже.

— А да — отвърна му той. — Оттук, медам, медамина… Господинът реши, че ще бъде добре да сервираме вечерята в оранжерията в една такава топла вечер…

Последвахме го до другия край на странноприемницата, а после излязохме в покрит с плочи двор, пълен с ябълки, круши и праскови, които растяха в равни като църковни колони редици. Мека светлина, струяща от стъклена къща в другия край на градината, огряваше плочника и дърветата.

Беше като в приказка. Стъклена къща! Като малък кристален дворец. Толкова много стъкла… Дори покривът бе почти изцяло стъклен. Страхувах се да извикам, да кихна или да правя резки движения. Ами ако се счупеше…

Големите врати на стъклената къща бяха отворени към ябълковата градина, а вътре, сред лимоните, фурмите и лозите, стоеше подредена маса. Един свещник с много разклонения трептеше с цяла гора от свещи, а младо момиче с колосана бяла престилка вече сервираше първото ястие.

— Заповядайте — рече слугата със синята жилетка и издърпа стола на мама, а после и моя… Не се бяха отнасяли с мен така, откакто… Не, всъщност никога досега не бях получавала толкова добро обслужване.

Бях седнала на бял стол със синя кадифена седалка. Пред мен имаше чиния с навита на руло риба в малко езерце от оранжев сос. Ястието бе украсено с тънки ивици от настъргана портокалова кора и аз веднага си помислих за Роза и Мели, които в момента сигурно вечеряха овесена каша или, ако имаха късмет, чорба от леща със свинско.

Слугата и момичето се отдръпнаха. Третият стол бе все още празен. Къде ли се бавеше господин Аврелиус?

— Хубави ястия и сребърни свещници — промърмори мама и погледна рибата. — Всичко е много хубаво. Но би било по-добре да получа пари, с които да можем да се освободим от Дружеството и… и да видим какво можем да сторим за Давин и Нико.

— Твърде ниско се целиш, Мелусина — рече един глас. — Можеш да получиш и двете, по дяволите.

Мама скочи толкова рязко, че столът се катурна.

— Ти — прошепна тя. — Трябваше да се досетя.

Сезуан се появи толкова безшумно откъм тъмната ябълкова градина, сякаш не стъпваше, а се носеше по тревата.

— Няма ли да седнеш? — попита той. — Мога да ти помогна. Мелусина, знаеш, че мога.

— В замяна на какво? — рече мама горчиво. — Ти никога не даваш нищо даром. Каква е цената?

Сезуан мълчеше.

— Седни — рече той мило. — Кога си яла за последно? Сигурно не си слагала залък в устата си цял ден. Уверявам те, че тази вечеря е подарък, на който можете да се насладите безплатно.

Светлината се отразяваше в късото червено копринено наметало, с което бе облечен, и в обецата му с формата на змия. Мама се бе втренчила в него и макар той да не я гледаше в очите, изобщо не изглеждаше да го е страх от нея.

— Седни — повтори той и посочи масата и чиниите с рибния специалитет.

Вече изобщо не чувствах глад. Не можах да повярвам на очите си, когато видях как мама бавно кимна.

— Добре — рече тя. — Нека поне да вечеряме заедно. И да видим какво можем да направим един за друг.

Тя поглади зелените поли на взетата назаем рокля и изчака Сезуан да вдигне поваления стол и да го поднесе към нея.

— Вино? — попита той.

Тя кимна.

— Да, благодаря.

Той свали кристалната запушалка на гарафата и наля кехлибареното вино в една от трите чаши, поставени пред чинията на мама. Стоеше зад нея, докато й сервираше, точно като слуга. Забелязах колко красиви бяха ръцете му, с дълги, изящни и ловки пръсти. Ръце на флейтист.

— А за Дина? — той поднесе гарафата към мен.

— Малко — рече мама. — Разреди го с вода, Дина.

Аз послушно сипах вода във виното. Ръцете ми леко трепереха. Не проумявах как можехме да седим тук, сякаш тримата бяхме стари приятели. Да не би изведнъж да бе станал добър? Да не би да бяхме сбъркали, като хукнахме да бягаме презглава от него?

Мама започна да яде рибата, сякаш всичко бе съвсем в реда на нещата.

„Мога да ти помогна“ — бе казал той. Може би затова все още бяхме тук. Може би защото мама се надяваше да успее да откупи помощта му по някакъв начин. Но какво от нещата, които притежавахме, можеше да събуди интереса му? Той явно имаше достатъчно пари, за да плати за нощувката и храната си в най-скъпата странноприемница в града.

— Бях в съдебната зала, когато осъдиха Давин и младия граф — рече Сезуан и хапна залък от рибата. — Бе много кратък процес.

— Младият граф? — повтори мама и вдигна вежда.

— О, да. Аз много добре знам кой е „братовчедът Нико“ в действителност. — Той се усмихна — не подигравателно или победоносно, а мило и топло, сякаш това бе наша обща малка тайна.

„Не можеш да му вярваш — казах си аз, — не забравяй кой е той.“ Но бе толкова трудно, когато той седеше там и се усмихваше, и ме гледаше в очите без страх. „И Дракан правеше така“ — рекох си аз отново. Но Сезуан не приличаше на Дракан. По-скоро приличаше на мен. Черната коса, зелените очи. Бе досущ като мен.

Мама остави вилицата.

— Значи знаеш кой е Нико. Ще ни струва ли нещо да го запазиш в тайна? — попита тя, а гласът й бе твърд като на търговец.

— Защо винаги си мислиш, че искам да ти сторя зло? — рече Сезуан.

— Заради горчивия ми опит.

— Мелусина. Никога не съм те насилвал за нищо. Никога не съм те наранявал. Единственото, което исках, бе… — той замълча, сякаш се страхуваше от реакцията й. — Да те обичам — промълви той накрая.

Не знаех какви мисли се въртяха в главата на мама. Тя седеше съвсем неподвижно, с каменно лице.

— А майка ти? — отвърна му тя. — А родът ти? И те ли искат само да ме обичат?

Той сведе очи и не можеше да я погледне.

— Майка ми е мъртва — рече Сезуан и разклати чашата в ръка, така че виното се завихри между стените й като малък водовъртеж. — Сега леля ми е глава на рода. Знам, че… че семейството ми стори неща, които не би могла да простиш. Неща, които малцина биха разбрали. Но сега аз съм при теб, не при тях. Нима това не означава нещо?

За мое най-голямо удивление по лицето на мама безшумно започнаха да се стичат големи бистри сълзи.

— Вие сте толкова умели в подлостта си — рече тя, а в гласа й нямаше и следа от плач, само гняв, гняв, напомнящ лавина, толкова могъща и бурна, че погребваше всичко под себе си. — Можете да превърнете деня в нощ, злото в добро. Никога не си искал да ме обичаш. Майка ти те изпрати при мен, както човек изпраща жребец при кобила, защото смяташе, че ще създадем интересно потомство. Можеш ли да ме погледнеш в очите и да го отречеш?

Той спря да клати чашата. За миг остана съвсем неподвижен. Светлината блещукаше в красивите извивки на обецата му с форма на змия.

— Не — прошепна той. — Не мога. Дете, което да притежава и дара на змията, и уменията на Жрица на срама, бе твърде голямо изкушение. Но не е вярно, че никога не съм те обичал.

— Не ме лъжи. Не отново, Сезуан!

— Не те лъжа.

Той вдигна глава и я погледна в очите за един кратък тягостен миг преди отново да сведе поглед.

Това я разтърси.

— Дина — рече ми тя — влез вътре и… ни донеси още вино.

Аз не помръднах.

— Можем да повикаме слугата — отвърнах й аз. В никакъв случай не исках да я оставям сама с него. Не и в този момент, разплакана и с треперещи ръце.

Мама ме погледна.

— Върви — нареди ми тя.

Изправих се, въпреки волята си. Никак не бе лесно да се противопоставиш на една майка, която притежава дарба на Жрица на срама. Понякога е дори невъзможно. Взех гарафата и станах от масата. Но когато се отдалечих достатъчно в сенчестата овощна градина, така че тя да не може да ме види, спрях.

Мама изчака, за да е сигурна, че няма да я чуя. След това изтри сълзите от бузите си с рязко движение и изпи чашата до дъно.

— Добре — рече тя — с твърд и странен глас. — Нека да обсъдим цената.

— Мелусина…

— Не — рече тя. — Без мили думи. Без илюзии. Без лъжи. Без илюзии. Без лъжи. Каква помощ ни предлагаш?

— Парите, от които се нуждаеш. Помощта, от която имаш нужда, за да спасиш сина си и младия Никодемус Рауенс от крепостта Сагис.

— И си сигурен, че ще успееш.

Той вдигна рамене.

— Нищо не е сигурно в този свят. Но дарът на змията е от голяма полза, нали? Кой би могъл да мине незабелязано покрай стражите на крепостната стена? Кой би могъл да унесе пазача в сладки сънища, докато краде ключовете му? Не и Жрицата на срама, Мелусина. Но за черния магьосник това е лесна работа.

Мама кимна бавно. „Точно затова е“ — помислих си аз. Точно затова не избяга от масата веднага щом чу гласа на Сезуан. Нуждаехме се от помощта му. А за да спаси Давин, тя бе готова на сделка дори с дявола.

— А цената? — попита мама.

— Толкова ли си сигурна, че имам такава?

— Да. И искам да знам какво искаш, преди да продължим.

— Какво би ми предложила?

— Не си играй с мен.

— Не си играя. Направи ми предложение, след като си толкова убедена, че помощта ми може да се купува и продава.

Мама се изправи. Изглади отново светлозелената си ленена пола с толкова нервни движения, сякаш се опитваше да изтрие потта от дланите си.

— Дина не притежава дара на змията — каза тя.

— Откъде знаеш? — попита той. — Доколкото те познавам, едва ли си се опитала да я развиеш.

— Повярвай ми. Не я притежава.

Гласът на мама бе твърд и напрегнат като тетива на лък.

— Но… все още съм достатъчно млада и мога да родя още деца. Дете, което родът ти може да получи.

За малко да изпусна гарафата. Тя… тя не можеше да постъпи така! В главата ми отново прозвуча предупреждението на писаря, че Дружеството не търпи „неблагоприличие и разврат“. Това, което майка ми току-що предложи, бе най-низкият пример на неблагоприличие, който можех да си представя. Много по-лошо от обичайната форма, когато една жена продава тялото си. Мама всъщност му предлагаше да продаде нероденото си дете!

За миг изглеждаше сякаш тя бе успяла да изненада самия Сезуан. След това той се изправи и застана пред нея. После хвана лицето й с ръце, точно както направи с мен онзи ден преди сума ти време, когато го срещнах за първи път сред тълпата на пазара. Знаех, че мама затвори очи. Можеше да го отблъсне само с поглед, можеше да го стресне така, че да не смее да я докосне. Но не го стори.

Вдигнах гарафата. Ако я хвърлех с всичка сила право през прозорците на стъклената къща… Представих си как стъклата щяха да се счупят, натрошат и изсипят като дъжд над лимонените храсти, бялата покривка, Сезуан и мама…

Той я целуна. След което се разсмя, тихо и нежно.

— О, Мелусина — рече той с любовен глас. — Каква лоша лъжкиня си само.

Тя отстъпи няколко крачки назад и се изтръгна от прегръдката му.

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че наистина заченеш и родиш. Наистина ли мислиш, че ще повярвам, че ще ми отстъпиш детето?

Мама замълча.

— Нима не ти обещах точно това? — промълви тя след малко. Но дори и аз усетих, че не смяташе да го направи наистина. Свалих гарафата.

Той поклати глава.

— Благодаря за щедрото предложение — каза Сезуан. — Но си спомням какво се случи последния път. Не вярвах, че една бременна жена с малко дете е способна да извърви стотици мили за толкова кратко време. Решителността ти дава криле.

Тя отстъпи още крачка назад. Изведнъж изглеждаше уплашена, много по-уплашена, отколкото ядосана.

— Какво искаш тогава? — попита го тя.

— Време.

— Време?

Той кимна.

— Време, което да прекарам заедно с Дина. Време да я опозная.

— Тоест време, за да разбереш дали притежава дара на змията!

— Не — отрече той. — Не само това. — Той й обърна гръб, върна се до масата и отпи от чашата си. После продължи. — Тя е единственото ми дете.

— Ами щом е така — каза му мама подигравателно. — Нима мислиш, че ще повярвам, че съм била единствената жена в живота ти? То тогава майка ти явно наистина те е изпуснала от контрол. Бях убедена, че веднага ти е намерила три-четири други крави за разплод.

Той потри челото си и изведнъж ми се стори по-слаб и уморен. По-обикновен.

— Имаше и други — отвърна той със странен безизразен глас. — Но явно аз не съм особено… плодовит.

— Какво разочарование. За майка ти.

— Не можеш ли да спреш да я споменаваш във всяко второ изречение? Тя е мъртва. Остави я да почива в мир. Чуй ме сега, Мелусина. Едва ли е толкова ненормално един баща да иска да опознае дъщеря си.

Мама поклати бавно глава.

— Не — отвърна му тя. — Няма да получиш Дина. — Беше непреклонна като скала.

— Наистина ли няма да ми позволиш да прекарам няколко дни с Дина, дори това да коства живота на сина ти?

— Ще се справим и сами — рече мама твърдо. — Винаги сме успявали.

Изведнъж някой ме докосна по ръката.

— Простете, може ли да сервирам…

Аз се обърнах ужасена. Гарафата се изплъзна между пръстите ми и макар че посегнах да я хвана, знаех, че бе късно. Прас. Трясъкът бе силен като гръм, а парченцата стъкло се разлетяха на всички страни. Момичето с бялата престилка притеснено се хвана за устата. Мама и Сезуан погледнаха към нас. Аз знаех, че те разбраха, че съм чула всичко.

— Може ли да сервирам основното ястие вече? — попита момичето.

— Не — отвърна й мама. — Ние приключихме. Ела, Дина.

Тя не ми проговори по целия път към вкъщи. А и аз не посмях да й кажа нищо. Престраших се да отворя уста едва когато в края на пътя се появиха белосаните сгради на Дружеството.

— Мамо?

— Да.

— Не можехме ли да… искам да кажа, ако наистина искаше само няколко дни? И ако в действителност може да спаси Давин и Нико?

Тя спря внезапно.

— Осъзнаваш ли какво иска да ти причини?

Поклатих мълчаливо глава.

— Той каза, че иска да ме опознае.

— Дина. Никога не бива да му се доверяваш. Той се надява, че си наследила дарбата му. Дарът на змията. За да станеш черна магьосница точно като него.

— Ти каза, че не я притежавам.

— И продължавам да го мисля. Но… той е твой баща. Възможно е. А аз не искам… Той ще я събуди, ако може. А после… Дина, няма да го понеса, ако… станеш като него.

Змийски род. Змийско чедо. Не бях сигурна дали самата аз можех да го понеса.

Да преговаряш с дявола

Мама дълго не можа да заспи тази нощ. Знаех го, защото аз самата лежах будна и чаках. Тя непрекъснато се обръщаше и въртеше и леглото й скърцаше. Но накрая се успокои и когато внимателно подадох глава през ръба на койката си и погледнах надолу към нейната, видях, че лежи завита през глава и спи.

Точно сега щеше да ми е от полза да можех да се движа безшумно като Сезуан — да се плъзнех като змия, вместо да трябваше да слизам от леглото внимателно и бавно, стъпка по стъпка, и да стъпя на скърцащия дъсчен под.

Претъпканата стая, разбира се, бе тъмна, но капаците на прозорците бяха отворени, за да влиза поне малко въздух. Насред лятното небе навън бе кацнала луната, огромна и жълта, а светлината й струеше през прозореца и падаше върху нечия ръка, крак, нагънато одеяло и всичко останало, което се подаваше от леглата. Нямаше нужда да се обличам, спяхме или със сивите дрехи, или голи. Само пристегнах връзките на полата си и запристъпях към вратата.

— Дина?

Цялата подскочих. Гласът на мама бе дрезгав и сънен, а тя самата бе в унес.

— Отивам да пишкам — прошепнах аз.

Тя не каза нищо повече. Мисля, че отново заспа. Аз отворих вратата и излязох навън на пътеката.

При портите на Дружеството нямаше стража и макар двама надзиратели да обикаляха наоколо през определено време, те следяха по-скоро някой да не се промъкне в кухнята, за да краде храна. Всъщност никак не бе трудно да се скрия зад канцеларията, да изчакам докато отминат и след това да се измъкна навън в спящия град.

Улиците бяха пусти. Бледата светлина на луната огряваше грубия тъмен калдъръм, който блестеше от нощната роса. Донякъде ми се струваше твърде дръзко и опасно да се разхождам ей така по средата на пътя, затова гледах да вървя в края му, в сенките на дуварите.

Не че изгарях от желание да съм тук в този момент. Коремът и гърдите ми бяха схванати и ме боляха, и ми бе трудно да си поемам дъх. Точно както онзи път, когато се бях покачила на един от най-високите клони на дървото до езерото и ме беше страх да скоча. Най-вероятно просто щях да сляза, ако не беше Давин.

— Можеш — беше извикал той. — Хайде, Дина.

И аз скочих, така че стомахът ми се сви, а ушите ми забучаха. След това брат ми бе много горд с мен и дори се похвали на втория по големина син на воденичаря. Но не мисля, че някой щеше да се гордее с това, в което възнамерявах да се бухна сега. Във всеки случай не и мама. Щеше да полудее, ако знаеше накъде се бях запътила.

„Златният лебед“ се намираше в другия край на града, колкото се може по-надалеч от Дружеството, но все пак зад крепостните стени. Бях се постарала да запомня пътя, докато с мама се прибирахме оттам. Но когато стигнах до двора на странноприемницата, видях, че тя бе също толкова тъмна и закътана като останалите сгради в града. Пред мен имаше масивна порта, през която трябваше да мина, за да вляза в градината. Стоях и я гледах с леко отчаяние. Бях си представяла, че Сезуан ще ме чака и ще ме посрещне. Но, разбира се, не бе така.

Внимателно почуках на портата. Не последва отговор, даже когато почуках по-силно.

— Ехо — извиках аз предпазливо. — Може ли да вляза?

Цареше пълна тишина. Явно всички спяха зад хубавите бели капаци. Тръгнах покрай стената, за да видя дали не можех да вляза отнякъде другаде.

Открих един начин. До стената, точно при овощната градина, растеше голям кестен. Аз, разбира се, не можех да се катеря като катерица, както умееше Давин, но реших, че ще успея да стигна до големия клон на върха, който растеше над оградата.

Дървото бе старо, цялото покрито с възли, цепнатини и чепове на отчупени клони. Подхлъзнах се веднъж, одрасках едната си ръка и я нацапах със зеления мъх, но накрая успях да прехвърля крака си през клона, да се издърпам и да го яхна. Залазих внимателно напред, за да мога да погледна от другата страна на дувара.

Там долу се намираше стъклената къща, където бяхме дошли за вечеря. Сега тя бе тъмна и тиха, но масата все още стоеше вътре, можех да мярна бялата покривка насред мрака.

В главата ми отново прозвуча изпълненото с ярост обвинение, което мама отправи към Сезуан. „Майка ти те изпрати при мен, както човек изпраща жребец при кобила, защото смяташе, че ще създадем интересно потомство.“ Потомството бях аз. Дали и Сезуан гледаше на мен по този начин?

Клонът, на който седях, се разтресе. Веднага се вкопчих в него, като мислех, че вятърът го е разклатил. Но след малко се случи отново. А освен това времето бе съвсем тихо.

Някой се катереше по дървото.

Погледнах назад. Но макар да виждах как клонът под мен трепери като жив, не забелязах никого в короната зад мен. Само листа и мрак и… нещо проблесна. Дали бяха зъби или очи, или пък… оръжие? Там имаше някой.

Седях неподвижно. Много добре знаех, че бе глупаво.

Вместо това щеше да е по-добре да се опитам да избягам, да се спусна по дувара и да скоча на земята. Но сякаш ръцете и краката ми бяха съвсем вдървени. Може би той не ме бе видял. Може би просто ей така му се бе приискало да се покатери на дървото…

Прас! Нещо ме удари силно между раменете, така че за малко да се изпусна. Заоглеждах се трескаво наоколо. Откъде дойде ударът?

Прас! Още един силен парализиращ удар по ръката ми, точно под рамото. Аз загубих равновесие, залюлях се и отчаяно се опитах да се хвана с ръце и крака за клона, така че накрая увиснах под него. Тогава го видях. Бе застанал на един малко по-висок клон, точно над мен. Успях да го зърна само за миг — черна коса, бяло лице, червена риза. След това той отново замахна с тежкия си бастун, като този път уцели дланите ми. Призля ми от болка, пръстите ми се хлъзнаха и аз се изпуснах. За миг останах да се люшкам във въздуха с главата надолу — като прилеп, но краката ми не издържаха тежестта и аз паднах като камък през стъкления покрив право върху масата, която се счупи под мен. Стъкълцата задрънчаха по плочките наоколо. Те издаваха странен звънлив звук, като от удар на ледени висулки върху калдъръм. Лежах съвсем неподвижно. Не можех да виждам, да се движа и да дишам. В началото дори не усещах болка.

Счупените стъкла захрускаха. Бе заслизал надолу към мен, поне това успях да забележа, ако не друго. Нещо докосна глезена ми, мисля, че беше връзка на ботуш. След това усетих болката, не в крака или някое точно определено място, а по цялото ми тяло. Мисля, че се разплаках.

— Сънищата ми — прошепна някой. — Моите сънища. Няма да ти позволя да ми ги отнемеш!

В началото не разбирах какво имаше предвид, но в гласа му имаше толкова много омраза и ярост, че се уплаших. Да бягам. Трябваше да бягам. Той щеше да ме нарани. Опитах се да седна, но ръцете не ме слушаха.

Студени кокалести пръсти ме хванаха за гърлото.

Изведнъж се чу шум, гласове и стъпки. Видях светлина, трептяща светлина сред ябълковите дръвчета.

— Кой е там! — извика някакъв достолепен глас.

Той съскаше като котка, която не иска да изпусне мишката си. Пръстите му останаха впити във врата ми още миг, след това ме пусна. Чух дрънченето под краката му преди да изчезне в мрака.

„И аз трябва да го последвам“ — помислих си объркано. Едва ли щяха да се зарадват, като видеха какво се бе случило със стъклената им къща. Успях да седна, а след това да застана на колене. Не успях да стигна по-далеч, защото на вратата на оранжерията се появи голям дебел босоног мъж с посребрена брада. Той бе само по нощница и държеше тиган в едната си ръка и свещник в другата.

Мъжът заоглежда щетите със зяпнала уста.

— Света Магда! — възкликна той.

Зад него се появи друг мъж, по-слаб и по-млад.

— Какво се е случило?

— Тази дрипла е разбила оранжерията — отвърна му дебелакът и застана над няколко парчета стъкло. После хвърли тигана, хвана ме за ръката и ме изправи на крака. — Ела тук, вандалка такава, за да си получиш заслуженото!

— Вината не е моя — опитах се да му обясня аз, но той, разбира се, не искаше и да чуе. Плясна ме през ухото, от което замаяната ми глава се завъртя още повече.

— Тя кърви — рече младият. — Явно се е порязала.

— Такива крадли друго не заслужават!

Едва сега забелязах, че по ръката ми се стичаше кръв. Къде беше раната? Някъде на гърба, до ключицата.

— Не съм крадла — промълвих аз.

— Така ли? — рече дебелакът. — Нека госпожицата ме извини тогава. Без съмнение е имала причина да прескача хорските дувари посред нощ и да разбива стъклата на оранжериите им!

— Да, но…

— Можеш да си запазиш оправданията за пред съдията, момиче. Адриан, заключи я в мазето. Градският стражар ще я прибере утре сутринта.

— Не! Аз трябва…

— Сега ще вървиш мирно и тихо след Адриан. Радвай се, че няма да загрея гърба ти, както ти се полага! — Той огледа с горчивина каквото бе останало от хубавата оранжерия.

Адриан ме хвана за здравата ръка.

— Ела — рече той. — По-добре не вдигай врява. — Хватката му бе по-лека от тази на дебелака, а думите му прозвучаха по-скоро като съвет, отколкото като заплаха.

Тогава чух флейтата. Много тиха, нежна, успокояваща мелодия. Двамата мъже спряха като кучета, които са чули господарят им да свири в далечината. След това мелодията секна, а Сезуан излезе от мрака, като се носеше напред с безшумни стъпки. Бе облечен в дълго синьо палто.

Дълго синьо плато.

Зърнах нападателя си само за миг, но си мислех, че…

Притиснах слепоочието си със свободната си ръка. Приличаше на Сезуан. Но сега, когато го видях… Не. Не Сезуан ме бе ударил с бастуна. Но кой тогава?

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той спокойно и учтиво.

Адриан бе пуснал ръката ми. Дебелакът с посребрената брада, който стоеше вдигнал пред себе си свещника, сякаш бе щит, изведнъж съвсем се бе смирил.

— Да не би да нарушихме съня на господина? — попита той. — Съжалявам. Беше просто един крадец, който…

Сезуан се разсмя тихо.

— Това не е крадец. Това е дъщеря ми.

— О… — брадатият изглеждаше така, сякаш крадецът, който току-що бе заловил, се бе оказал предрешена принцеса. — Да, но… Приемете нашите извинения…

Той замлъкна.

— Аз, разбира се, ще покрия щетите — заяви Сезуан.

— Разбира се — промърмори брадатият. — Благодаря, господине. Добре… какво можем да сторим за господина и младата госпожица?

— Донесете ми малко топла вода.

— Веднага. Тук или…?

— В стаята ми.

— Да. Разбира се. Адриан, вземи свещника и отведи господина и госпожицата до стаята им.

— Дайте ми свещника — рече Сезуан. — Сами ще се оправим.

Адриан и дебелакът се отдръпнаха с лек поклон. Сезуан ме огледа в светлината на свещите.

— Очаквах да дойдеш — каза той после. — Но не можа ли да влезеш през главния вход?

Леглото в стаята бе непокътнато — явно наистина ме бе чакал. На масата имаше разтворена книга, а маслената лампа все още светеше.

— Седни — рече Сезуан и посочи към един от трите стола край масата.

Седнах. Все още бях замаяна и разглобена след падането, а рамото бе започнало силно да ме боли, затова се постарах да не се облягам назад.

Сезуан не седна. Остана прав малко по-надалеч от масата и ме гледаше.

— Дойде заради брат си — рече той накрая.

Кимнах.

— Чу всичко, което казах на майка ти, нали?

— Да — гласът ми бе дрезгав и груб. Често се случваше така, когато бях нервна.

— Но майка ти не знае, че си тук.

— Не — прошепнах аз. Не ми се мислеше какво щеше да направи, като научеше.

Той се усмихна бавно. Не бе мила усмивка. В нея се четеше безчувствен и самодоволен триумф, сякаш той бе спечелил, а мама — загубила.

— Горката Мелусина — рече Сезуан. Но гласът му не издаваше съжаление, а снизходителният му тон ме ядоса. Само че гневът ми бе безсмислен. Трябваше да го потисна, ако исках да помогна на Давин и Нико.

На вратата се почука. Сезуан отвори и Адриан влезе вътре с кана топла вода и няколко ленени превръзки.

— За раната на медамина — обясни той, поклони се на мен и Сезуан и отново излезе.

— Почисти се — каза ми Сезуан. — Не само раната, а цялата. Не мога да понасям мръсотия.

— Не и докато ме гледаш — отвърнах му аз срамежливо, но същевременно твърдо. Наистина го мислех.

Той сбърчи чело.

— Добре.

Сезуан взе книгата от масата, застана с гръб към мен и започна да чете. Аз си свалих полата и внимателно измъкнах болното си рамо от блузата. Сивият плат бе почернял от кръв, а в него имаше парче стъкло, което бе голямо почти колкото ръката ми. Извърнах глава, но раната бе на такова място, че нямаше как да я видя.

Блузата вече за нищо не ставаше. Свалих я нацяло, натопих я в топлата вода и я използвах вместо гъба. Не беше лесно да почистя рана, която не виждах. Още по-трудно бе да я превържа с ленения плат, който бе донесъл Адриан. Неволно си помислих, че всъщност мама би трябвало да направи това. Именно тя се грижеше за нас, когато бяхме болни или бяхме претърпели злополука. Сигурно щеше да мине доста време преди да я видя отново, а ако Сезуан получеше каквото искаше… ако наистина притежавах дара на змията и той успееше да го пробуди в мен, дали мама изобщо щеше… Преглътнах няколко сълзи и завързах последния възел на нескопосаната ми превръзка. После отново облякох полата си, но без блузата продължавах да се чувствам някак разголена.

— Може ли да се обърна? — попита Сезуан.

— Да.

Той отново остави книгата и се вгледа в мен. Не можех да си представя какво си мислеше.

— Страх ли те е? — попита той изведнъж. — Страх ли те е от мен?

Отговорът на този въпрос, разбира се, бе „да“. Но идеята да го изрека на глас не ми допадаше. Не исках той да си мисли, че ще ме накара да скачам до тавана, само като кажеше „Па!“.

— Искаш ли да спасиш Давин? — попитах аз вместо да отговоря.

— Може би — рече ми той. — А какво, ако искам?

— То… — преглътнах буцата в гърлото си и започнах отначало. — То тогава ще направя каквото поискаш от мен.

Лицето му потрепна, сякаш по него пробягна някакво чувство, но не успях да отгатна какво.

— Знаеш ли какво точно искам?

— Искаш да провериш дали притежавам… дара на змията.

Той ме наблюдаваше дълго време, безизразно като влечуго. След това кимна.

— Да. Много бих искал да разбера.

„Аз пък не“ — помислих си аз. Но не виждах друг изход.

— А ако ти дам думата си — казах му аз колкото се можеше по-твърдо — ще ни откупиш от Дружеството и ще ни помогнеш да спасим Давин и Нико от крепостта Сагис, нали? — погледнах го и се помолих уменията ми на Жрица на срама да се върнат поне за миг, за да преценя дали нямаше да ме измами. Но нищо не се случи. Точно когато най-много се нуждаех от дарбата на мама, тя напълно ме предаде. Направо ми се плачеше.

— Ако платя на Дружеството, майка ти веднага ще ни погне — каза ми той. — Може би вече е по петите ни.

Прехапах устни.

— Ти каза на мама, че ще платиш.

— Да. Друго щеше да е, ако сега преговарях с нея.

„Да“ — помислих си аз, — „тя щеше да разбере, дали лъжеш.“

Изправих се.

— Няма да участвам, ако не ги освободиш.

— Така ли — рече той с напълно безизразно лице. — Изведнъж ти стана все едно какво ще се случи с брат ти?

Не, не беше така и в това бе проблемът. Човек не е добър търговец, ако е принуден да купи стоката независимо от цената. Щеше ми се да му изсъскам, че е безсърдечна змия, която се възползва от нещастието на останалите. Ох, само да можех да накарам този мъж да се срамува поне за миг. Но от дарбата ми на Жрица нямаше и следа.

— Ще получиш парите, като се върнем — каза ми той.

Поклатих глава.

— Ами ако не се върнем? — рекох му аз. Бе напълно възможно. А аз бях разговаряла с хора, които живееха под покрива на Дружеството вече от седем години, от времето, когато бе създадено. Седем години — направо не ми се мислеше. — Да, много искам да освободим Давин и Нико. Но каква полза би имало от това, ако мама, Мели и Роза останат в плен?

— Дружеството и крепостта Сагис са две различни неща — отвърна ми той.

Замълчах. Втренчих се в него, като се опитах да докарам колкото се може по-правдоподобен поглед на Жрица на срама.

— Добре — рече той — Ще уредя нещата с Дружеството.

Строполих се на стола, краката не ме държаха. Дали бе подействало? Бях ли успяла да събудя за миг гузната му съвест? Може би все пак все още притежавах частица от уменията на Жрица на срама, дори и да не можех да го забележа.

Той отиде до една ракла до леглото, извади оттам писалка и хартия и започна да пише. След това дръпна звънеца до покрития с орнаменти крак на кревата. След малко на вратата се появи Адриан.

— Господинът ме повика?

— Можеш ли да четеш? — попита Сезуан.

— Да, господине.

— Добре. Следвай написаните от мен инструкции. Това са парите за Дружеството, а тази монета е за теб.

Той подаде на Адриан малка кожена кесийка и един сребърник. Адиран се поклони.

— Благодаря, господине. Много ви благодаря. Ще направя каквото ми заръча господинът.

Той се обърна, за да излезе, но аз го спрях.

— Почакай. Искам да погледна листа.

Адриан погледна въпросително Сезуан, който кимна леко. После ми подаде хартията. Там бе написано, че приложената сума в размер на двадесет и пет сребърника следва да бъде изплатена на Благотворителното дружество за освобождаването на Мелусина Тонере, дъщеря й Мели и доведената й дъщеря Роза. После бе добавено: „Освобождаването трябва да бъде извършено след десет дни, считано от днес, осмия ден на есента.“

Обърнах се разгневено към Сезуан.

— Не! Трябва да стане веднага. Още утре!

Той поклати глава.

— Не подлежи на обсъждане. Това е най-доброто, което можеш да получиш. Или го приеми, или се откажи.

Бях се втренчила в листа и ми се искаше да го разкъсам на парчета. Десет дни. Те щяха да се сторят като вечност на мама, Мели и Роза.

— Е? — попита той. — Ще сключиш ли сделка с мен или не?

Сълзите горяха в ъгълчетата на очите ми, но нямах избор.

Аз върнах листа на Адриан.

— Това „да“ ли означава? — попита Сезуан.

Кимнах.

— Да — прошепнах аз, макар че направо ми се гадеше.

— Добре — рече той и даде знак с ръка на Адриан да излезе от стаята. После седна на леглото и се протегна като самодоволна котка. — Сега ще разбереш какво е чувството да седиш и да се взираш в една затворена врата в продължение на десет дни!

„Ясно“ — помислих си аз. Това бе отмъщението му за Скайарк.

Той със замах свали ботушите от краката си, качи ги на леглото и се облегна назад върху възглавниците.

— Изгаси лампата преди да си легнеш — заръча ми Сезуан и затвори очи.

Малко след това явно заспа.

Стоях по средата на пода и мръзнех само по пола. Явно не се притесняваше особено, че можех да избягам. Дори не заключи вратата. А и къде бих могла да отида? Бях сключила сделка с дявола и вече бях негова.

Мелодия на флейта

Напуснахме Сагислок пеша.

— Защо не плуваме? — попитах аз.

Сезуан поклати глава.

— В езерото има чудовища — отвърна ми той, а аз не бях сигурна дали трябваше да му вярвам или не.

— Ще стане много по-бързо — настоях аз.

Той се спря и ме погледна с лошо прикрито раздразнение.

— Да не би да си решила да ми се репчиш по време на целия път до крепостта Сагис? Защото тогава това ще бъде едно много дълго пътуване, медамина.

„И без това ще бъде точно такова“, помислих си аз. Дори коне нямахме. Бяхме си набавили само едно малко сиво магаре, което носеше багажа ни, и блуза и пола за мен, така че да не приличам на момиче от Дружеството. Защо не купи поне едно муле, което да яздим? Явно разполагаше с достатъчно пари. Реших, че нарочно протака. Нарочно искаше да удължи времето, за да има възможност „да ме опознае“, както сам казваше. Но нямаше да има този късмет да ме превърне в черна магьосница. Дори това да означаваше, че щяхме да вървим до крепостта Сагис до края на годината.

Аз ритнах един камък толкова силно, че той полетя напред по пътя. Магарето размърда уши и изсумтя. Сезуан ми хвърли още един ядосан поглед, но си замълча.

В началото пътят следваше езерото. Долу, в гората от тръстика, вървяха облечени в сиво хора и я режеха, точно като Давин и Нико първите дни. Ако в езерото наистина имаше чудовища, то те щяха да изядат работниците, помислих си аз. Явно трябваше да свикна, че половината от думите на Сезуан бяха лъжа. Най-трудно беше да преценя на коя половина да вярвам.

По-голямата част от предобеда вървяхме мълчаливо. Главата и раменете ме боляха, а мислите ми непрекъснато скачаха от мама към Нико и Давин. Слънцето палеше, а прахта по пътя щипеше очите ми. Когато най-накрая откъм езерото полъхна бриз, той довя куп глупави животинки, които жилеха, хапеха или просто жужаха толкова близо до нас, че ти влизаха в носа, когато дишаш. От време на време покрай нас преминаваха фургони, теглени от коне или волове. Не срещнахме много хора, които имаха глупостта да вървят пеша в обедната мараня.

Малко след пладне стигнахме до едно градче с размерите на село, но все пак достатъчно голямо, за да има кръчма. Гърлото ми бе толкова пресъхнало, а главата — така натежала, че щях да се зарадвам на кратка почивка, въпреки че това щеше да ни забави.

Не знам как го постигаше, но по пътя насам никой не ни забелязваше, а веднага щом стъпихме на малкия прашен площад пред кръчмата, Сезуан сякаш се извиси с няколко педи и придоби по-достолепна осанка. Когато извика коняря с будещ респект глас, той веднага дотича навън, за да се погрижи за магарето, сякаш бяхме дошли с впряг от четири коня с пера на челата, сребърна сбруя и герб на вратите на каретата. Докато хората от „Златния лебед“ обслужваха Сезуан, сякаш бе самият граф, си мислех, че го правеха, защото знаеха, че е богат, макар че това невинаги си личеше. Но откъде можеше да го предполага един непознат коняр, още преди Сезуан да вземе кесията в ръка? Хората, които пристигаха пеша с товарно магаре, обикновено не принадлежаха към най-богатите.

Това продължи и след като влязохме в кръчмата. Съдържателят се приближи почтително и се извини, че неговото заведение предлага само едно обикновено ястие за вечеря — задушено агнешко. Но ако господинът пожелае, той с удоволствие би заколил няколко гълъба или пиле.

— Не, благодаря — рече Сезуан. — Агнешкото е чудесно. Бих искал да поръчам още кана вино и кана вода.

Сервираха агнешкото и аз започнах да ям, въпреки че болката в главата не се отразяваше добре на апетита ми. Изпих много вода и това ме облекчи. По-точно вода с вино — Сезуан се погрижи за това.

— Не можем да знаем дали водата тук е добра — рече той. — А няма нищо по-противно от деца, които повръщат.

Помислих си, че и големите не го правеха по по-приятен начин, и това, че бяха възрастни, не променяше нещата. Но пиех послушно, макар че виното придаваше на водата сладко-кисел вкус на ферментирало.

— Вкусна ли е храната? — попита съдържателят предпазливо. Той все още изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че не бе заколил едно пиле за нас.

— Прекрасна е — отвърна Сезуан. — Добри ми човече, всъщност мисля, че това е най-вкусното агнешко задушено, което съм вкусвал през живота си. Господинът трябва да се гордее с кръчмата и кухнята си.

По цялото лице на съдържателя се разля червенина на доволство — от върха на покритата му с рядка брада брадичка до голото му теме.

— Господинът е твърде учтив — рече той и се поклони дълбоко. — Ще ми позволите ли да ви почерпя с едно малко парче бадемов сладкиш за десерт? За моя сметка, разбира се.

Да, Сезуан определено знаеше как да се държи с хората. Но най-странното нещо се случи, когато си тръгвахме. Сезуан подаде на съдържателя само една монета. Бях сигурна, че бе от мед, а две порции задушено, вода, вино и овес за магарето определено струваха повече от един медник. Но съдържателят се държеше така, сякаш бе получил къс злато. Той целият сияеше, кланяше се и сипеше пожелания за приятно пътуване. Конярят не получи нищо, освен похвала, но също се кланяше, усмихваше се и ни пожела всичко най-хубаво.

Когато се отдалечихме малко от кръчмата, събрах смелост.

— Тази медна монета?

— Какво за нея? — попита Сезуан.

— Съдържателят… той мислеше, че е от злато, нали?

— Може би.

— Да, но… Да, но това означава, че ти го измами.

— Да ти изглеждаше разочарован?

— Не, но… — Но все пак го бяха измамили. — Какво ще стане, когато разбере?

— Няма да разбере. Ще си спомня, че е бил посетен от един знатен господин, който е похвалил храната му и му е заплатил пребогато за нея. Ще си спомня това с радост и гордост и ще се хвали на всичките си съседи. Това също е вид награда.

— Да… Но тя няма да нахрани семейството му.

— Не и във физическия смисъл на думата, може би. Но и щастието струва нещо, нали? Сърцето на съдържателя се напълни. А и трябва да знаеш, че след сумата, която заплатих на Дружеството, вече не сме много заможни.

Затова ли не нае лодка? Затова ли нямахме и коне? Явно не бе толкова богат, колкото си мислех. А можеше и да ме лъже и в действителност да бе богат като самия граф Артос. Само да знаех на какво да вярвам.

— Ти го измами — заинатих се аз. Мама със сигурност щеше да смята, че той би трябвало да се срамува. Но Сезуан явно не го правеше. Само за миг изглеждаше, сякаш се замисли.

След това каза:

— Все пак не му позволих да заколи пилето.

Пренощувахме в един голям и богат стопански двор, в който мнозина от хората на Дружеството помагаха в прибирането на сеното. Сезуан накара господарката на двора, слаба и съсухрена жена, която приличаше на човек, който никога не се усмихва, да се изчервява и да хихика като момиче на моята възраст. Тя само повтаряше „Господинът това, господинът онова“ и „ако господинът иска…“ И отново Сезуан получи всичко само срещу един медник. След като се навечеряхме, сивите — на една саморъчно скована маса навън, а слугите — в стаята си, Сезуан извади флейтата и започна да им свири.

Опитах се да не слушам. Тайничко направих две дебели тапи от трохи и слюнка и ги напъхах в ушите си, но това не помогна особено. Тоновете се галеха в мен като любяща котка и пробуждаха картини в съзнанието ми. Ясна нощ, шумолене на розови храсти, конска муцуна. Все нежни, красиви и приятни неща. Дъх на люцерна. Устните на мама, която целува бузата ми за лека нощ.

Разплаках се. Сълзите се стичаха по страните ми като дъждовни капки по прозорец и не бях единствената. Непрогледният мрак се спускаше постепенно над имението, а всички седяха съвсем неподвижно, дори облечените в сиво работници на двора. Но Сезуан наблюдаваше мен, докато свиреше, върху мен почиваше погледът му. Знаех, че свири най-вече за мен.

Изправих се.

Не бе лесно, защото музиката ме приканяше да остана седнала. Може би тапите от хляб все пак помагаха мъничко. Защото докато всички останали седяха така, сякаш никога повече нямаше да помръднат, аз се измъкнах през кухненската врата, покрай заслушаните работници и се насочих към кацата с дъждовна вода на ъгъла на каменната къща. Потопих цялата си глава във водата. Беше ми все едно, че в нея плуваха листа и удавени насекоми.

Беше толкова несправедливо. Такъв човек да може да свири такава прекрасна музика.

Стоях изправена там, водата се стичаше по гърба ми, а косата ми вероятно бе пълна с мъртви комари. Искаше ми се само всички да си бяхме вкъщи — Нико и Давин, мама, Мели и Роза — у дома, в Хвойновата къща, и никога да не бяхме чули за Сезуан и неговата флейта.

Къщата утихна. Музиката заглъхна. Мина доста време преди някой да се осмели да наруши тишината. Лека-полека хората започнаха да разговарят.

Сезуан излезе навън.

— Дина? — извика ме той тихо и се заоглежда в мрака.

Не му отговорих. Въпреки това не след дълго той се насочи право към мен, сякаш ме държеше с някаква невидима връв, която просто трябваше да последва.

— Не ти ли хареса музиката? — попита той.

— Не — излъгах аз. — Явно не съм особено музикална.

Всъщност се надявах да го засегна, а може би дори и да го ядосам. Но не стана така. Даже напротив. Той се усмихна толкова широко, че зъбите му проблеснаха в тъмнината. Сякаш бях постъпила съвсем правилно. Сякаш бях направила нещо, което той бе чакал през цялото време. Дали знаеше, че излъгах?

— Влез вътре, дъще — рече той. — Няма да свиря повече тази вечер.

— Не ме наричай така!

— Как?

— Дъще.

— Какво толкова имаш против това? Мислех, че ти и майка ти много държите на истината.

Не знаех какво да кажа.

Той отново се усмихна, както обикновено правеше, беззвучно и бавно.

— Не стой дълго навън, дъще — каза Сезуан и влезе вътре…

Останах насред мрака, без да знам дали да го последвам или не. Ако влезех вътре сега, щеше да изглежда, сякаш го слушах. Но и да стоя тук, съвсем сама, изтощена, уморена и сънена, не бе добра идея. Накрая прескочих оградата на кошарата, където бяха завели магарето. Не бе като да се гушнеш в меката топла шия на Силке, но все пак бе по-добре от нищо, а и магарето нямаше нищо против, дори сякаш му хареса да го погалят и помилват малко.

Изведнъж то вдигна глава и наостри дългите си уши.

— Какво има? — попитах го аз. — Чуваш ли нещо?

Не знам защо винаги говоря на животните, въпреки че те не могат да ми отвърнат. А магарето всъщност го направи. Изсумтя, изскубна се от прегръдката ми и побягна в галоп.

Взрях се в летния мрак, който бе станал съвсем гъст и непрогледен. Облаци, надвиснали тежко над езерото и хълмовете, скриваха луната.

— Има ли някой там? — гласът ми бе тънък и неуверен. Не видях ли някой да се движи край плевнята?

Не последва отговор. Може би бе котка. Или някой работник. Но той би отговорил, нали? Не бях сигурна. А и не ми стискаше достатъчно, за да ида до плевнята и да проверя. Прескочих отново оградата и се втурнах към стаята на слугите, при светлината и хората. Нищо, че един от тях бе Сезуан.

Преди да продължим на следващата утрин, домакинята ни даде голям вързоп, пълен с хляб, шунка и други вкуснотии.

Това за доста дълго се оказа най-хубавата храна, която вкусвахме, защото макар и хората да посрещаха Сезуан, сякаш бе граф, разстоянията между имотите постепенно се увеличаваха, а и хазяите не можеха да ни предложат кой знае какво. Почвата в подножието на планината Сагис бе бедна. Земята бе разделена на малки тераси, заобиколени от каменни стени, които предпазваха от свлачища. Бяха нужни много камъни, вода и тор, за да се роди нещо. Тревата не бе достатъчна за отглеждането на по-едри домашни животни, затова хората се хранеха основно с кокошки, лук и особен сорт малки сладки картофи, които вирееха тук. А при късмет можеха да похапнат и някой друг заек.

Струваше ми се, че вървим ли вървим, без да стигаме доникъде. Пътят бе станал каменист и стръмен и се извиваше в множество завои, така че дори и да бе изминал няколко мили, като погледнеше надолу по склона, човек виждаше същото дърво, което бе подминал седем завоя по-рано. Това лесно можеше да те обезсърчи.

Бяхме спрели насред обедната жега, за да хапнем, да си поемем дъх и да дадем малко трева на магарето. Тревата бе суха, жълта и пълна със скакалци, но едно истинско магаре изобщо не обръщаше внимание на такива неща. Бе толкова топло, че над скалите се носеше мараня, а езерото приличаше на далечна блестяща точица малко по-надясно.

Сезуан извади флейтата си. Бях открила, че винаги я носеше със себе си, в един калъф на колана, където другите държаха мечовете си. Не я бе вадил през последните два дни от онази нощ в имението. Сега ми я подаде.

— Не искаш ли да я разгледаш?

Втренчих се в нея, сякаш бе отровна змия.

— Не, благодаря.

Той се усмихна.

— Флейтата нищо не е сторила. Няма нужда да се страхуваш от нея. Ето, опитай сега.

Поклатих глава. Погледна ме за миг, сякаш обмисляше дали да не ме накара да я взема. След това я постави на земята между нас.

— Ще донеса още малко вода — рече той и изчезна нагоре по планинската пътека, с нашите мехове на рамо.

Погледнах флейтата. Бе изрисувана с червени и черни орнаменти, точно като яйцето, което ми бе дал по-рано. Напомняше ми малко на саламандър. Не приличаше на никоя друга флейта, която бях виждала. Бе много по-дълга. Нямаше как да достигне до последните дупки, дори и с дългите си пръсти, ако не беше едно хитроумно приспособление от метал и няколко бели клапи, явно изработени от кости. Потреперих леко. Кой знае от какво или от кого ги бе взел?

Беше красива с необичайността си. А и не бе виновна, че я притежаваше точно човек като Сезуан. Протегнах ръка и плъзнах върховете на пръстите си по гладката, блестяща, лакирана повърхност. Кой знае как се използваха клапите?

Огледах се набързо наоколо. Сезуан никъде не се виждаше.

Вдигнах флейтата и я допрях до устните си. Внимателно я надух.

Нищо не се случи, или по-скоро почти нищо. Леко свистене без никаква мелодия, нищо повече.

Духнах малко по-силно. После още по-силно. Духах колкото сила имах.

— Не е нужно да духаш силно. Просто… малко по-остро.

Опитах. Веднага осъзнах, че точно това се искаше. Флейтата издаде тънък, жален звук, като самотна птичка в планината.

— Ако поставиш показалеца си ето на онази дупка, тонът ще стане по-басов.

Поставих показалеца. После следващия пръст и така нататък. Мелодията вече бе по-дълбока и мрачна, като бухане на сова, като студен нощен вятър, който свистеше в скалните пещери.

Флейтата бе прекрасна. Направо не ми се искаше да я оставям.

Сезуан се усмихна. Стоеше пред мен. От известно време. Изведнъж сякаш дойдох на себе си.

Оставих флейтата — щеше ми се да я хвърля на земята в краката му, но сърце не ми даде. Ами ако се счупеше.

— Ти ме измами.

— Как така? — попита той. — Да не би аз да взех флейтата от земята?

Не. Аз бях. Започна да ми се повдига. Дали това означаваше… дали това означаваше, че притежавах дара на змията?

— Добре свири — рече той. — Малцина могат да извадят тон от флейтата още от първия път.

Той сякаш усещаше страха ми и нарочно го подсилваше. Изправих се толкова рязко, че за малко да се подхлъзна. Тръгнах, сълзите заслепяваха очите ми. Пред краката ми подскачаха скакалци, за миг кръжаха наоколо с червените си криле като малки летни птичета, а после отново кацаха на земята и се превръщаха в скакалци. За миг, докато извайвах мелодията на флейтата, и аз се бях променила. Но си обещах, че това нямаше да се повтори. Никога вече. Аз бях дъщеря на мама и Сезуан нямаше да успее да ме направи своя.

— Дина. Почакай.

Не исках да чакам, но въпреки това леко забавих крачка. Имах нужда от помощта му, за да спася Нико и Давин. След като получеха обратно свободата си, щях да се погрижа да го изхвърля от живота ни. Каквото и да ми костваше това.

Изведнъж чух силно трополене. Вдигнах глава точно когато нещо ме удари по рамото, така че паднах на четири крака. Над мен се изсипа дъжд от камъни и пръст и продължи надолу по склона. Закашлях се, устата ми се напълни с мръсотия, отново се закашлях. После върху мен се посипаха няколко по-малки камъчета, така че накрая легнах по корем с ръце на главата и зачаках да свърши.

— Дина! Добре ли си?

Сезуан ме издърпа с едната ръка и ми помогна да седна, а с другата ме изтупа от чакъла. Та нали той не можеше да търпи мръсотия, помислих си аз объркано. Сега той самият се изцапа.

— Добре ли си? — повтори той, като изглеждаше едновременно ужасен и изплашен.

— Да — промълвих аз. — Мисля, че съм добре. Само че ми се струва, че раната ми се отвори. Това е всичко. — Усещах нещо лепкаво и мокро на рамото си, точно там, където се бях порязала, когато паднах през покрива на оранжерията.

Той погледна нагоре към склона.

— Видя ли какво се случи? — попита Сезуан. — Видя ли някого?

Изведнъж се окопитих.

— Какво искаш да кажеш с това някого? — рекох аз. — А ти видя ли някого?

Той поклати глава.

— Не, или поне не мога да съм сигурен.

Изведнъж си спомних мъжа от кестена и шумоленето край плевнята през онази нощ.

— Да не би някой да ни следи? Или да следи теб?

Той ме погледна, без да отговори.

— Ако не си пострадала, можем да продължим — рече ми той после.

Но аз не се предавах.

— Кой е това?

— Никой. Слънцето и вятърът. Някоя дива антилопа. Хайде.

Нищо не можех да измъкна от него. Но след малко той добави:

— Не се отдалечавай от мен. Не искам да избързваш или да изоставаш прекалено много. Не е безопасно.

Сънища

Беше достатъчно ужасно, че се страхувах от Сезуан. Нямаше да понеса, ако сега трябваше да се боя и от някакво мистериозно същество, което ни преследваше. През остатъка от деня аз изобщо не се отделях от Сезуан и непрекъснато оглеждах склона над нас, или пък поглеждах нервно назад, за да проверя дали някой не ни следва. Когато две яребици хвръкнаха от храста зановец17 почти пред краката ни, аз самата подскочих във въздуха като уплашено яре. Рамото отново бе започнало да ме боли, цялата бях покрита с пръст и прах — имах в ушите, носа, косата, дори в пъпа си.

Може би стомахът ми не можеше да понесе да се страхувам от две различни неща. Във всеки случай започнах да се радвам, че Сезуан беше тук. Сега, когато вървеше до мен, силен и реален, изобщо не изглеждаше така, както преди, когато представляваше невидима заплаха — глас в мъглата, далечен и плашещ силует, който ми говореше чрез скрити послания по училищни плочи и в яйца. Дори бях започнала да вярвам, че наистина се притесняваше за мен и не искаше нищо лошо да ми се случи.

В този момент се сепнах. Може би точно така искаше да ме накара да мисля? Мама ми бе казала никога да не му се доверявам. Може би никой не ни преследваше. Може би камъните бяха рухнали от само себе си. А може би Сезуан ги бе накарал да се срутят по някакъв начин. Може би бе хвърлил камък или… или бе разклатил някоя канара, докато бе за вода, или нещо подобно. А всеки би могъл да се навърта около плевнята през онази нощ.

Но мъжът в дървото? Не би могъл да е Сезуан.

А сигурно можеше? Така си бях помислила в началото, когато видях черната коса и червената риза. Може би бях права. Бе имал време, през което да успее да смени червената риза със синьо палто и да се престори, че гюрултията го е събудила. А и Пес. И отровната змия. Кой друг, освен Сезуан, знаеше, че ще мина оттам точно тогава? Та нали с него имах среща.

Можеше свят да ми се завие от толкова мислене. Втренчих се в гърба на Сезуан и ми се искаше да мога да надзърна в сърцето му, в душата му. Да видя светла ли бе тя или тъмна.

Може би бе усетил погледа ми. Във всеки случай се обърна.

— Искаш ли да ти заема флейтата? — попита той и ми се усмихна неуверено. — Можеш да се упражняваш, докато вървим.

— Не, благодаря — отвърнах му аз рязко.

— Хареса ти — рече ми той със странно мек глас. — Видях.

— Не я искам!

Казах му го почти крещейки и усмивката му изчезна. Лицето му стана отново безизразно, сякаш бе от лед.

— Както искаш.

Известно време повървяхме в студена тишина. Копитата на магарето чаткаха по твърдата земя в приспивен ритъм, туп-туп, туп-туп. Това бе единственият звук, който чувахме.

Повече не можех да сдържам въпроса си. Той трябваше да се откъсне от мен, като пиленце, което напуска яйцето си.

— Притежавам ли го?

— Кое?

— Твоята… твоята дарба. Дарът на змията.

Сезуан спря. Магарето също, защото той държеше въжето му. Погледна ме над сивия гръб на магарето и лицето му потрепна.

— Много ли би била нещастна, ако я притежаваше? — попита той.

Сълзите изгаряха очите ми. Нищо не му казах, но той сам отгатна отговора.

— Дина. Това не е някаква лоша ужасна сила. Това е още… и умението да караш хората да мечтаят. Толкова ли е страшно?

Усещах стомаха си като студен камък на дъното на морето. Свит, студен и слузест.

— Притежавам ли я?

„Само не ме лъжи — помолих се аз — Не ме лъжи.“

Стори ми се, че мина цяла вечност преди да ми отговори.

— Откъде мога да знам — рече ми той. — Сама трябва да разбереш.

А аз не знаех дали лъжеше, или говореше истината.

Тази нощ не открихме стопански двор, където да пренощуваме. Вместо това си направихме бивак в една малка горичка от лаврови храсти. Дълго лежах, без да мога да постигна покой, а когато най-накрая заспах, сънувах ужасен сън, от който не можех да се събудя. Вървях през безкрайни подземни коридори и търсех Давин, а коридорите бяха мрачни и мъгливи. Аз виках ли виках и накрая успях да доловя гласа му. Затичах се в посока на шума и изведнъж се озовах в една килия, точно като тази, която бях делила с Нико в Дунарк. Вдигнах факлата си и видях Давин, който стоеше облегнат на стената. Само че вместо с вериги, бе окован със змии. Дебели, люспести змии, които отваряха усти и съскаха срещу мен.

— Махни ги, Дина — викаше Давин. — Махни ги.

Аз не смеех. Просто не смеех. Страхувах се, че ще ме ухапят.

Изведнъж нещо докосна крака ми. Погледнах надолу и видях, че една змия се е увила около глезена ми и пълзи нагоре по прасеца. Развиках се, започнах да ритам с крака и се опитах да я махна, но в следващия миг змиите бяха плъзнали навсякъде. Една падна от тавана и се уви около врата ми, друга — около ръката ми, а когато отворих уста, за да извикам, не успях, защото нещо се опитваше да излезе от там — вътре в самата мен имаше змия.

— Дина, шшшшт. Дина, това е само сън.

По някакъв начин осъзнавах това, но не можех да се събудя. Чувах се как плача, усещах, че някой ме докосва, но в същото време бях в килията с Давин, змиите ме задушаваха, вече бяха стотици. Пълзяха една върху друга и по мен, а аз чувствах студените им люспести тела по кожата си.

— Дина, погледни ме.

Гласът приличаше на майчиния и аз успях по някакъв начин да отворя очи. Само че не беше мама, а Сезуан.

Опитах се да спра да плача, но бе трудно. Змиите все още бяха тук някъде. Чакаха ме. А Давин бе пленник, заедно с Нико, и изведнъж ми се стори безнадеждно, че само двамата със Сезуан бихме могли да ги спасим.

— Престани да плачеш — рече ми Сезуан и ме потупа по рамото, леко непохватно, сякаш не бе сигурен как трябваше да постъпи. — Почакай, сега ще прогоня лошите сънища.

Той извади флейтата и понечи да я допре до устните си.

— Не — прошепнах аз. — Не и флейтата.

За миг успях да зърна лицето му в червената светлина на въглените. Очите му блестяха и в началото си помислих, че може би ми бе ядосан. Но явно не беше. Във всеки случай остави флейтата настрана, седна на земята до мен и вместо да свири, започна да пее:

Не че имаше хубав глас. Изпълнението му изобщо не бе толкова впечатляващо, колкото свиренето му на флейта. Когато пееше, бе съвсем обикновен човек. Но така бе по-добре. Успокоих се. Змиите изчезнаха от съзнанието ми една по една. А той ме погали по главата, сякаш изобщо не забелязваше, че тя всъщност бе доста мърлява и „мръсна“. Мама ми бе казала да не му вярвам, но точно в този момент можех да разчитам единствено на него, точно в този момент изпитвах огромна нужда да разчитам на някого.

— Сам ли си я измислил? — попитах аз. — Песента?

Мина известно време преди да отговори.

— Да — отвърна той много тихо.

Аз също притихнах. Защото, ако казваше истината, я бе съчинил за мен. Беше казал, че няма други деца. Често сънувах, че те намирам. Наистина ли ме бе сънувал?

— От колко време ме търсиш?

— От години — рече той. — От дванадесет години, ако трябва да бъдем точни.

Бучката, заседнала в гърдите ми, изчезна и аз започнах да дишам по-леко. Накрая заспах, докато баща ми ме галеше по косата. Нямах повече кошмари.

Крадецът на магарета

На следващата сутрин магарето го нямаше. Магарето заедно с повечето ни провизии. Меховете с вода. Питките. Сушените фурми. Ръжените бисквити и бялото овче сирене, което Сезуан бе купил в последната къща, където нощувахме.

— Дали не може да се е отвързало? — попитах предпазливо.

— И междувременно е прибрало две от дисагите? — отвърна ми той. — Едва ли. Този крадец е имал ръце.

Бях готова да тръгнем да търсим магарето, но Сезуан каза, че няма смисъл.

— Ако са били разбойници, трябва да се радваме, че не са ни прерязали гърлата, докато спим — рече той горчиво. — Трябваше да съм по-бдителен.

— Какво искаш да кажеш с това, ако са били разбойници? — попитах аз.

Той ми хвърли един поглед, за да прецени ситуацията.

— Има и още една възможност — рече Сезуан. — Ако е бил той, магарето ще се върне само или никога повече няма да го видим.

Знаех си. Някой ни следеше.

— Кой е той? — попитах аз остро. Бях решена да науча истината.

Сезуан мълчеше.

— Един болен мъж — отвърна ми сетне. — Един нещастник, но опасен нещастник. Някога се наричаше Назим, но ако някой днес го нарече така, побеснява.

— Как да го наричам тогава? — попитах. — Ако го видя.

Сезуан въздъхна.

— Надявам се това никога да не се случи.

— Но все пак?

— Нарича се Сянката.

— Това не е истинско име.

— Не. Но той вече не е… истински човек. Дина, ако… ако нещо се случи, а мен ме няма, говори му нежно. Не го ядосвай. И не го гледай прекалено много, не обича. Обикновено е най-добре да се правиш, че не го виждаш.

Слънцето вече бе започнало да нагрява скалите край нас, но въпреки това мен ме побиха студени тръпки.

— Защо ни преследва? — попитах аз със слаб и неуверен глас.

— Защото е луд.

— Трябва да има и друга причина — настоях аз.

— Защото е Сянката — отвърна Сезуан кратко и не искаше да говори повече за това.

Не закусихме. Дори нямахме вода. Единственият съд, в който можехме да съхраняваме вода, бе чайникът, който все още стоеше до неизгасналия огън от предната вечер. Аз го разклатих, но той бе почти празен.

— Ще донеса малко вода — казах.

— Не — рече Сезуан. — Ще отидем заедно.

— Ами нещата ни? Какво ще стане, ако някой избяга с остатъка от тях? Одеялата например.

Нощите щяха да ни се сторят доста студени без тях.

— Ще трябва да ги вземем с нас.

Вече не разполагахме с кой знае какво, но носенето се оказа трудна работа без магарето и дисагите. Трябваше да направим вързопи от одеялата и да ги носим като чували на гърба, а чашите и лъжиците дрънчаха и ме удряха, докато вървях. Сезуан носеше малката ни брадва в ръка, а аз — чайника.

Спряхме до едно поточе и се напихме до насита. След това напълнихме чайника и продължихме. Стомахът ми се бунтуваше и къркореше. Студената вода не можеше да замести закуската, но ако не откриехме крадеца на магарета или някой доброжелателен планинец, то скоро нямаше да получим истинска храна.

Слънцето продължаваше да се издига. Пътеката ставаше все по-стръмна — извиваше се нагоре в множество завои. Не срещнахме жива душа с изключение на гущери, птици и други подобни. Никакъв крадец на магарета. Никакъв доброжелателен планинец. Дори кози нямаше. Само безмилостното слънце и твърди скали. Прах. Трънливи храсти и камъни ли камъни.

Прасците ме заболяха от дългото изкачване. Когато най-накрая достигнахме върха и хвърлихме поглед върху следващата част от пътя, видяхме, че той бе също толкова каменист, стръмен и пуст, колкото наклона, който току-що бяхме изкачили с толкова труд. „Поне ще слизаме надолу“ помислих си аз и потрих бедните си прасци. Това трябваше да намали болката.

Така и стана. Поне в началото. Вместо това обаче ме заболяха бедрата.

Слънцето ни изгаряше. Гърбът ми бе съвсем подгизнал, а пръстите ми бяха схванати и потни от носенето на грубото вълнено одеяло. Някъде на половината път надолу по следващия склон вързопът се изплъзна от ръцете ми и чашите и чиниите се изсипаха на земята. На всичкото отгоре успях да изпусна чайника, докато се опитвах да спася вързопа, така че от водата ни остана само мокро петно на пътеката.

Потърках уморените си очи. Не стигаше горещината, ами бяхме останали и без вода. Никак не беше добре. Можеше да ни прилошее. А и никой не знаеше кога отново щяхме да стигнем до някакъв водоем или поток. Не можеше да се каже, че тук гъмжеше от бълбукащи извори и хладни горски езера.

Сезуан не ми се скара. Просто ми помогна да събера нещата и да наглася вързопа на гърба си. Но не искаше да продължи.

— Така не става, Дина — рече той. — Ще трябва да използвам флейтата.

— Как би ни помогнала тя? Тук няма жива душа.

— Може и да сме сами — рече той. — Но не е сигурно. Почакай и ще видим.

Той се огледа и посочи една туфа самокитка до пътеката.

— Седни там. И се преструвай, че те няма.

Погледнах неуверено високите виолетови цветя. „Самокитка — помислих си аз. — Отровна е.“ Но аз, разбира се, нямаше да я ям, просто щях да се скрия в нея. Ако изобщо бе възможно. Вярно бе, че растението стигаше до кръста, но не беше перфектното скривалище.

— Искаш да се скрия там? — попитах аз несигурно.

Той поклати глава.

— Няма да се криеш. Просто ще седнеш там и ще се преструваш, че те няма.

Звучеше някак тайнствено. Той преспокойно можеше да се скрие посред бял ден по този начин. „Хората виждат Сезуан само когато той им позволи“ — бе казала мама. Но аз не бях Сезуан.

— Просто седни — рече той. — И мълчи.

Това поне можех да го направя. Седнах в туфата цветя и оставих малките цветни мухички и златистокафявите пчели спокойно да летят около мен.

Не го видях да вади флейтата. Изведнъж чух музиката, силна и могъща, сурова като планината. Изобщо не бе като онзи път, когато свиреше за мен. Никакви рози и конски муцуни, вместо това се чуваше гръм и тромпети, сякаш звучеше сигнал, който приканяше войници да тръгнат на бой.

— Ела — крещеше флейтата. — Подчини се! — тоновете маршируваха над долината в стройни редици и на мен ми се прииска да поема с тях. Но флейтата не зовеше мен и аз останах седнала на мястото си, обградена от люшкащите се цветове на самокитката.

Нищо не се случи. Иззад високите скали не се появиха никакви мистериозни Сенки. А в интерес на истината и никакви разбойници. Всъщност никой не дойде.

Сезуан не се отказа веднага. Свири, докато по лицето му не изби пот. Но накрая свали флейтата от устата си.

— Може би наистина не е тук — промълви той.

Бавно се изправих. Съвсем се бях схванала от дългото неподвижно седене на едно място на земята.

— Ще продължим ли? — попитах аз.

— Ще ни се наложи.

Сезуан отново пъхна флейтата в колана си. Вдигнах вързопа си и го метнах на гръб. Отново поехме на път.

Той се появи на пътеката пред нас внезапно, сякаш изникна от нищото. Устата му бе отворена. Дишаше тежко и дълбоко като ранено животно.

Сърцето ми отиде в петите и аз отново изпуснах вързопа. Сезуан ми бе казал да не го гледам, но това никак не бе лесно. Избелялата му червена риза бе мокра от пот на гърдите, а косата му, която някога е била къса и добре вчесана, като тази на Сезуан, сега стърчеше във въздуха като петльов гребен. Цялата бе покрита с кал и пепел, така че беше трудно да различиш цвета й, но май бе черна, както си бях помислила, когато го зърнах за миг в кестеновото дърво до „Златния лебед“.

Защото беше той. Нямаше съмнение. Носеше със себе си дори дългия бастун. Стоеше и го стискаше здраво, но не знаех дали се подпираше на него или искаше да ни удари.

Без да промълви и дума, Сезуан извади флейтата. Очите на мъжа следяха всяко движение, но иначе стоеше съвсем неподвижен. Сезуан изсвири една кратка сигнална мелодия, сякаш подсвиркваше на куче. Бастунът падна на земята, а самият мъж — Сянката, както трябваше да го наричам, падна на колене в прахта пред краката на баща ми.

— Учителю — прошепна той. — Учителю…

Сезуан свали флейтата от устата си и погледна надолу към коленичилата фигура. Не можех да отгатна за какво си мислеше или какво изпитваше.

— Къде е магарето? — попита той, а гласът му бе толкова студен, че ми стана тъжно за мъжа на земята.

В началото Сянката не му отговори. Вместо това вдигна глава и ме погледна и аз вече със сигурност знаех какво чувстваше. Очите му бяха силно присвити от омраза.

— Малка змия — рече той, а гласът му прозвуча така, сякаш не го бе използвал от много дълго време. — Малка змия. Внимавай голямата змия да не те изяде.

Сърцето ми слезе в петите още един път. Току-що го бях съжалявала. Сега се страхувах от него. А и не ми харесваше името, което ми даде. Малката змия. Знаеше ли, че Сезуан ми бе баща?

— Къде е магарето? — повтори въпроса си Сезуан с още по-вледеняващ глас, ако това изобщо беше възможно.

— Избяга — изпя Сянката. — Избяга далеч, далеч, далеч.

Той се усмихна и аз успях да видя, че един от горните му зъби липсваше.

— Какво ще получи Сянката, ако го намери?

Мъжът погледна нагоре към Сезуан, а лицето му сияеше в очакване. Приличаше на дете, което знае, че дядо му крие нещо вкусно в торбичката си. А Сезуан явно много добре знаеше какво искаше Сянката.

— Един сън — рече той твърдо. — Заведи ни при магарето и ще ти подаря един сън.

Магарето бе завързано до един трънак половин миля по-надолу в долината. И дисагите ни бяха там, но съвсем празни. Сянката ги бе разрязал и вещите ни лежаха разпръснати из половината долина. Всичко, което можеше да се отвори, бе отворено, всичко, което можеше да се разкъса, бе раздрано. От питите бяха останали само трохи в прахта, а прахът, който бе пръснат като блестящ сняг по камъните, представляваше съдържанието на торбичката за сол на Сезуан. Аз клекнах на земята и се втренчих обезсърчено в унищожените ни вещи.

— Защо го е направил? — прошепнах на Сезуан.

Толкова ме бе страх от Сянката, че не смеех дори да го погледна. А какво оставаше да говоря с него.

Сезуан не ми отвърна.

— Нищо нямам — рече той ядосано на Сянката. — Можеше да си спестиш усилията.

„Какво няма?“ — помислих си аз.

— Господарят обеща на Сянката сън — рече мъжът сопнато. — Сянката намери магарето на Господаря и сега си иска съня!

— Не го намери, откраднал си го! — отвърна му Сезуан.

— Господарят обеща!

— Да — рече Сезуан тихо. — Така е.

Той ме погледна.

— Дина, разходи се малко.

Да се разходя? След като през последните дни не бяхме правили нищо друго, освен да ходим? Но аз знаех, че искаше да съм по-надалеч, докато подаряваше сън на Сянката. Изправих се с нежелание.

— Накъде? — попитах аз.

— Вземи меховете. Мисля, че долу, край върбовите храсти, има вода.

Той посочи към няколко пълзящи върбови храсти по-надолу в долината.

Изобщо не изгарях от желание да вървя сама дотам. А и бях любопитна — какво беше това, което Сезуан не искаше да видя? Но в същото време в поведението и на Сезуан, и на Сянката имаше нещо, което ме караше да желая да съм колкото се може по-надалеч.

— Върви — рече Сезуан. Очите му бяха мрачни и тъмнозелени като плесенясала вода.

Тръгнах. Празният мех висеше на рамото ми отпуснат като удавено котенце. Дали Сянката бе изпил водата или я бе излял? Поне не бе разрязал меха, както бе направил с дисагите. Чух флейтата зад себе си, мелодията й бе мека и нежна. Искаше ми се да си запуша ушите с нещо, защото тоновете сякаш полепваха по кожата ми, едновременно сладки и опасни като тръпчив сироп. Нездрави. Грешни.

Край върбовите храсти наистина имаше вода — малко, пъплещо поточе, което бе толкова плитко, че едва можех да напълня меха. Намокрих и двете си ръце и изтърках врата и темето си, като се опитвах да не слушам флейтата. Едва когато тя замлъкна, се осмелих да се върна при Сезуан, Сянката и магарето.

Сезуан стоеше изправен и изглеждаше странно отнесен. Сянката пък лежеше изтегнат на земята с разперени ръце, сякаш очакваше да прегърне някого. Очите му бяха само притворени и макар че аз можех да видя зениците му, големи и тъмни под тежките клепачи, беше ясно, че той не виждаше нищо. От единия ъгъл на устата му се стичаше тънка струйка слюнка.

Настръхнах.

— Какво му е? — попитах аз.

— Сънува.

— И аз го правя често, но не изглеждам така!

— Някои сънища може да са опасни. Ако не ги контролираш.

— Да ги контролираш? Кой е способен на това? Аз не мога сама да влияя на сънищата си.

Сезуан протегна мълчаливо ръка към меха с вода. Аз му го подадох. Той отсипа малко в свитата си ръка, изпи повечето, а след това разтри лицето си с мокри ръце.

— Може би един ден ще можеш — рече той. — Човек може да се научи.

— Ако притежава дара на змията?

— Не само. Но това улеснява нещата.

Млъкнах. Желанието ми да задавам повече въпроси се изпари. Но изведнъж Сезуан заразказва сам.

— Ти ме попита защо е направил това — той кимна към раздраните дисаги.

— Сигурно, защото е луд. Или защото ни е ядосан.

— Не. Търсил е нещо.

— Какво? — изпуснах се аз, макар че бях решила да не питам повече.

— Наричаме го прах за сънища. Прави се от специални ядки, които растат на юг. Някои от черните магьосници го използват в обучението на учениците си, за да ги научат да разбират по-добре природата на сънищата. Може да мине много време преди да се научиш да контролираш сънищата, както своите собствени, така и тези на другите хора. Прахът е един вид… пряк път. Но това е опасен път. Път, който трябва да се стремиш да избегнеш.

Той ме погледна сериозно, но аз не разбирах защо бяха тези предупреждения. Не исках да имам нищо общо със змийските му фокуси с или без прах за сънища.

Той сякаш очакваше отговор, но аз не знаех какво очакваше да му кажа. Накрая въздъхна, отпи още една глътка вода и ми върна меха.

— Пий — рече ми той. — Иначе ще те заболи главата.

Аз пих. Хвърлих един поглед към Сянката, който лежеше по гръб с втренчени в слънцето очи. Не беше ли опасно? За миг си помислих, че трябва да покрия лицето му с нещо, но в същото време ме беше страх да го докосна.

— Затова ли изглежда така? Защото му даде… прах за сънища?

Сезуан поклати глава.

— Не. Нали ти казах, че нямам. Един черен магьосник, който е достатъчно могъщ, няма нужда от прах за сънища. Но така започна всичко за Сянката. Така се объркаха нещата. Днес той е роб на сънищата, а не техен господар. Това… не е хубаво.

Погледнах в празните очи и полуотворената уста на Сянката. Не е хубаво. Да, човек спокойно можеше да каже така.

Сезуан вдигна бастуна на Сянката и го разгледа. След това го хвърли колкото се можеше по-надалеч. Той изписа безшумно дъга във въздуха и се приземи насред един храст орлови нокти малко по-надолу по планинския склон.

— Трябва да продължим — рече той. — Нека опитаме да го качим на магарето.

Щеше ми се да го оставим да лежи, където си беше. Но можеше да дойде някакво животно, дори вълк. А в състоянието, в което се намираше в момента, той не би могъл да се защити дори от една мравка. Сянката изобщо не помръдна, нито за да улесни Сезуан, нито за да му попречи, когато той го вдигна и се опита да го метне върху гърба на магарето.

— Ще трябва да ми помогнеш — каза баща ми. — Хвани китката му и започни да дърпаш, като го вдигна.

Погледнах Сянката с отвращение. Нямах ни най-малко желание да го докосвам. Той миришеше на кисело и мръсотия. По-лошо от магарето, което си миришеше на магаре. Но аз го хванах за ръката и задърпах, както ми бе казано. Нещо с кожата му не бе наред — по пръстите ми останаха люспи от нея, след като го пуснах. Аз изтрих длани в ризата си. Щеше ми се да бях намерила нещо друго, в което да ги избърша. Мисълта, че по мен имаше парченца от Сянката, бе достатъчно отвратителна.

Магарето се мърдаше нервно, а отпуснатото тяло на Сянката започна да се свлича надолу.

— Дръж здраво — нареди ми Сезуан раздразнено. — Трябва да намеря нещо, с което да го завържа.

Отново го хванах с отвращение, този път — колкото се може по-нагоре, за да не докосна тънката му слаба китка. Сезуан взе въжетата, които използвахме за юзди, и завърза тежкия товар върху гърба на магарето. Сякаш Сянката вече не бе човек, а неудобен безполезен багаж.

— Така — рече Сезуан и затегна последния възел. — Дали ще издържи?

Магарето присви уши назад и явно изобщо не бе щастливо. А сега, когато Сянката бе натоварен върху магарето, бяхме принудени да носим по-голямата част от вещите си, които той не бе унищожил, на ръка. Поне сега имахме мех.

Слънцето светеше толкова силно, че скалите бяха почти побелели. Един червен гущер се бе втренчил в нас с изцъклени очи. А иначе долината бе пуста.

— Ела — рече ми Сезуан. — Все някъде трябва да живеят хора.

Стомахът ми, който все още не бе получил нищо друго, освен вода, къркореше на гладно. Хора. Хляб. Може би дори малко козе сирене? Но какво щяхме да правим със Сянката? Нито един селянин нямаше да го приеме с отворени обятия под покрива си, независимо дали Сезуан му свиреше или не.

Твърде рано бях започнала да се притеснявам за това. Първо трябваше да намерим селянин.

Подкарах магарето и ние потеглихме. Бавно, защото Сянката бе тежък товар за дребното магаре. „Всичко с времето си“ ми бе казвала мама няколко пъти, когато поради една или друга причина бивах нетърпелива. Но до крепостта Сагис все още имаше много път, а точно в този момент имах чувството, че никога нямаше да стигнем.