Дарът на змията

Нощта и совите

Нощта преди да отпътуваме от Хвойновата къща се скарах с мама.

Всичко започна с това, че не можех да открия меча си. Точно бях погребал Пес и единственото, което ми се въртеше в главата, бе да открия отвратителния злодей, който уби нашето куче. Да не говорим, че изобщо не ми се искаше да бягаме от вкъщи заради тази змия. Но когато пъхнах ръка под покрива на кошарата, не открих нищо друго, освен слама. Търсих и рових, докато цялата ми ръка потъна вътре, защото знаех, че трябваше да е там.

— Няма да го намериш там — рече ми мама.

Целият подскочих, защото не бях очаквал, че тя ще знае какво замислям. Обърнах се и се престорих, че нищо не се бе случило.

— Къде е тогава?

— Давин, този човек е твърде опасен, за да можеш да го пребориш с меч.

Тогава разбрах, че тя го бе взела и се ядосах.

— Какво си направила с него? — попитах аз.

— Чуй какво ти говоря, Давин. Не бива да се опитваш да го намериш.

Нямаше нужда да уточнява — и аз, и тя много добре знаехме за кого става въпрос.

— Нима смяташ, че той може просто да дойде тук и да убие нашето куче?

Тя сведе глава, но не каза нищо.

— Може би няма значение. Все пак това бе просто едно глупаво животно. Не си заслужава да се вдига олелия.

— На мен ми е също толкова тъжно, колкото и на теб.

— Не си личи!

Мама изглеждаше само много уморена.

— Днес ще пренощуваме у Мауди — каза тя. — Ще отпътуваме утре рано сутринта.

Сега беше мой ред да замлъкна. След като нямах меч, можех да използвам лъка. Той вероятно би ми бил от по-голяма полза срещу такива магьосници — него можеше да го използваш и от разстояние. А ако хванех мъжа още тази нощ, нямаше да има нужда да се местим.

Понякога имах чувството, че съм прозрачен. Мама можеше да види какво става в душата ми без проблем.

— Няма да го направиш, Давин — рече ми тя. — Имам нужда от теб. Как мислиш, че ще се чувствам, как мислиш, че ще се чувстват момичетата, ако той те подмами в някоя миша дупка или те бутне от някоя скала, така че да открием само останките ти?

— Мамо…

— Не. Не ти позволявам. Чуваш ли!

Не можех да не я послушам, когато ми говореше с този глас. Но ми бе трудно да се примиря с това.

— Само страхливците подвиват така опашка!

— Тогава аз съм страхливка — отвърна ми тя. — Но ще бъде, както казах.

— Да, но защо?

— Защото нямаме друг избор.

Мама ми върна меча едва на следващия ден, когато бяхме готови за път. Аз го взех мълчаливо и го закрепих на гърба си, където лесно можех да го достигна, без да ми пречи да яздя. Независимо какво ми говореше мама, исках да ми е под ръка, ако змията Сезуан се опиташе да направи нещо!

Дина щеше да язди Силке, а за мен остана Фалк. Мама, Роза и Мели седяха в каруцата. Мауди ми бе казала да взема някой от нейните коне, за да не се налага да впрягаме Фалк, и аз избрах една здрава, сива като мишка кобила, която дотогава си нямаше име. Тя бе сред конете, които взехме от хората на Валдраку след битката в Свинската урва миналата година, така че смятах, че имам право да я притежавам също колкото и останалите.

Барутлията бе дошъл да се сбогува. Той ме потупа малко непохватно по рамото, без да знае какво да каже. Изведнъж страшно завидях на Дина, защото Роза щеше да дойде с нас. Само аз щях да изгубя най-добрия си приятел. Но след това, в което го забърках миналата година, нямаше как да възразя срещу факта, че майка му го бе заплашила с колелото за изтезания и лишаване от вечеря през следващата половин година, ако дори само си помислеше да тръгне с нас. А тези, които познаваха Барутлията, знаеха, че заплахата да остане без вечеря наистина вършеше работа.

— Прати вест, кат знайш, къде ша живеете — рече Барутлията. — Ша дода да те видя.

Аз кимнах.

— Пази се.

Барутлията сбърчи вежди, така че те почти се сляха.

— Не разбирам що просто не… убием този магьосник.

— Нито пък аз. Мама казва, че мечът не може да ни бъде от полза, защото няма как да го видим. Аз обаче го видях доста добре вчера.

Въпреки това не можех да овладея импулса да се оглеждам наоколо през цялото време. Какво искаше да каже мама с думите, че човек можеше да види Сезуан само когато той самият му го позволеше? Колко можеше да се приближи? Колко близо можеше да дойде? До хълма? Зад ъгъла на кошарата? Дали би могъл да изникне внезапно пред муцуната на Фалк?

Когато настъпи моментът, аз и Барутлията не си казахме довиждане. Той само ме потупа по рамото още веднъж и потеглихме. Мауди, учителят Маунус и Барутлията останаха в двора и гледаха след нас. Когато достигнахме върха на първия хълм, аз погледнах към Хвойновата къща за последен път. Дали щяхме някога да я съзрем отново?

Дина яздеше точно зад каруцата и изглеждаше сякаш не можеше да осъзнае какво се случваше в действителност. Вгледах се в нея и видях, че плаче.

— Дина…

Тя поклати глава.

— Остави ме — рече сестра ми и нахлупи качулката на палтото си, така че да не мога да виждам повече лицето й.

Каруцата ни не бе състезателна двуколка и макар сивушката да бе дама, надарена с много сили, и за нея бе доста трудоемко да я тегли по множеството склонове. Когато слънцето започна да се спуска зад планината Маедин, точно бяхме напуснали земите на Кензи.

— Няма ли да спрем за през нощта? — попитах аз. — Добре е да вдигнем бивак по светло.

Мама поклати глава.

— Днес трябва да стигнем до Скайарк.

Скайарк. Той все още бе доста далеч.

— Мамо, това ще отнеме часове…

Тя не отговори.

— Ще се стъмни съвсем преди да стигнем. Може би дори няма да искат да ни пуснат!

А Скайарк бе крепост. Бях виждал стените й — нямаше как да ги прехвърлиш.

— Скайарк — повтори единствено тя. — Няма да си легнем, ако не сме заобиколени от хора и стени.

Слънцето продължаваше да се снижава. Бе все по-трудно да виждаме контурите на пътя и дупките в него. „Сега само ни липсва да се откачи някое от колелетата на каруцата — помислих си аз, — та да трябва да го оправяме по тъмно.“ След това побързах да свирна високо и пронизително три пъти, за да не може някой закачлив елф да прочете мислите ми. Човек много трябва да внимава какво си пожелава в планината. Особено при спускането на нощта.

— Какво правиш, момче? — попита ме Салан раздразнено. — Да не би да искаш всички в околността да ни чуят?

— Извинявай — промълвих.

Внезапно през долината повя студен вятър и аз потреперих. Тези режещи ветрове бяха нещо обичайно в планините, особено сутрин или през нощта. Въпреки това не студът ме накара да изтръпна. Този вятър, който изглеждаше толкова враждебен, сякаш искаше да ни навреди, ако можеше. Слънцето съвсем се скри и по небето се появиха първите звезди, сияещи със студена бяла светлина. И Фалк не харесваше вятъра. Той сви уши, започна да сумти, а вратът и гърбът му се стегнаха.

— Салан — рече мама, — запали една факла.

— Че да се виждаме от километри — възрази той.

— Направи го въпреки това — отвърна му мама. — Мракът го улеснява още повече.

За миг изглеждаше така, сякаш Салан щеше да продължи да възразява. Сетне от здравите му гърди се отрони нещо като лека въздишка.

— След като медамина смята, че така е най-разумно — каза той. — Аз нищо не разбирам от магии и такива ми ти работи. Виж, крадци и разбойници, това е съвсем друго нещо.

Думите му прозвучаха така, сякаш копнееше да бъде нападнат от истински разбойник, защото тогава щеше да знае какво да направи.

Донякъде го разбирах много добре. Как можеше човек да се бори срещу мъгли и студени ветрове? Аз все още не знаех точно какво се бе случило, след като Дина изчезна в мъглата и после се върна със Змията. Сезуан. Дори самото му име звучеше като просъскано от змия.

— Аз ще подготвя факлата — рече Нико и скочи от кафявата си кобила. — Продължавайте напред, бързо ще ви настигна.

— Не — отвърна му мама. — Няма да се разделяме. Никой няма да ходи никъде сам.

Тя дръпна юздите и сивушката спря доволна.

— Дай й малко вода, Давин — обърна се мама към мен.

Слязох от Фалк и взех ведрото от каруцата. Пръстите ми бяха вкочанени. И това ми било лято! Откъде се взимаше този студ?

— Още много ли остава? — попита Роза тихо.

— Доста — отвърна й Салан. Той седеше на своя жребец, съвсем изправен и нащрек.

— Мамо, искам вкъщи — каза Мели и потри очи. — Уморена съм.

Прииска ми се да обясня на малката си сестричка, че повече нямаше да се върнем вкъщи. Никога. Само че мама явно не мислеше като мен.

— Легни си — каза тя. — Положи глава на скута ми. Така ще можеш да спиш, докато пътуваме.

— Но ние не се движим — рече Мели.

— Не, но след малко отново ще тръгнем.

Аз приближих ведрото, така че сивушката да може да пъхне муцуна в него. Нямаше много вода, въпреки че пълнехме съда всеки път, щом можехме, но кобилката изпи каквото бе останало до дъно.

— Тук е страшно — рече Мели непокорно. — Студено и страшно. Искам вкъщи, в моето си легло.

Нико бе отрязал голям брезов клон, бе напоил единия му край с малко масло от оскъдните ни запаси и огънят изглежда най-накрая се разгоря. Нико закрепи факлата за предницата на каруцата.

— Знаеш ли историята за малкото пламъче, което избягало? — попита той Мели.

Тя поклати мрачно глава.

— Искаш ли да я чуеш?

Мели не бе съвсем сигурна дали не предпочиташе да продължи да се цупи. Но тя обичаше да й разказват истории, затова накрая се предаде и кимна.

— Имало едно време едно малко пламъче, което искало да види широкия свят — започна Нико, като в същото време отново се метна на седлото. — Затова един ден то избягало от огнището, където живеело, и се отправило на път.

Ние също потеглихме. Мъждивата светлина на факлата падаше върху скалите, пирена и папратта и караше сенките да пърхат край нас като черни птици. Вятърът бе довял облаци и повечето от звездите се скриха. Само две от най-ниските все още се виждаха, като две бледи очи, които ни гледаха втренчено. Колелата на каруцата скърцаха по каменния път, а някъде откъм мрака долетя остър, писклив писък. Мели възкликна уплашено.

— Това са само малки сови — рече Салан. — Гладни са.

Нико спря по средата на историята.

— Къде е Дина? — попита той внезапно.

— Точно зад… — започнах аз. Но тя не беше там. Вече не. Мракът ни обгръщаше и нямаше следа, нито от нея, нито от Силке.

— Дина! — извиках аз.

Не последва отговор.

Мама спря рязко сивушката и за миг изглеждаше ужасена. След това хвърли юздите в скута на Роза.

— Дръж. Чакай тук. Давин, дай ми Фалк.

— Аз ще се върна — рекох аз. — По-добре остани с Мели.

Тя сигурно щеше да възрази, ако й бях позволил, но преди да успее да каже каквото и да било, вече бях обърнал Фалк. Запрепусках толкова бързо, колкото можех да се осмеля през нощта.

— Почакай — извика Нико зад мен. — Ще дойда с теб.

Забавих леко ход, така че той да може да ме настигне. Не исках да спирам. Ръцете ми изведнъж се бяха изпотили толкова много, че юздите се плъзгаха между пръстите ми. Как можеше Дина да изчезне така изведнъж?

— Дина! — извиках аз отново и се опитах да не мисля за предния път, когато яздех така и виках ли виках. Когато Дина за последно изчезна така, минаха месеци преди да успеем да я открием отново, и все още не бе на себе си.

Фалк се препъна леко в някаква неравност, която не бях видял. Аз дръпнах, без да искам, юздите и той раздразнено метна грива.

— Много здраво го държиш — рече Нико спокойно. — Отпусни малко и го остави той да определя скоростта. Той вижда по-добре от теб.

Както обикновено, се ядосах, че Нико ми даваше съвети, но сега нямах време за това. Отпуснах юздите и Фалк започна да препуска по-бързо и по-уверено от преди.

Кога за последен път видях Дина? Имах чувството, че е била там само преди миг. И защо не бе казала нищо? Защо не бе извикала? Дали не бе заспала върху коня? Не бе толкова късно. В главата ми прозвуча гласът на мама. Какво ще стане, ако той те подмами в някоя миша дупка, или те бутне от някоя скала… Наистина ли Змията бе способен на това?

— Дина! — извиках аз колкото ми глас държеше. Единственото, което чувах обаче, бе тропот от копита, нощния вятър и гладните совички.

И… дали това не беше флейта?

— Нико, чуваш ли това?

— Кое?

Но звукът беше изчезнал. Сигурно бе просто вятърът. Или някой овчар в съседната долина, който свиреше, за да не заспи. Може би бе на няколко мили от нас. Планината оказваше странно влияние върху звуците.

— Ето я — рече Нико.

Тя седеше съвсем неподвижно върху Силке. Така ми олекна, като я видях, че веднага започнах да й се карам.

— Какво си мислиш, че правиш? — смъмрих я аз. — Мама не е на себе си!

Тя изглеждаше съвсем объркана. Почти вцепенена. Сякаш още не ни бе видяла.

— Чух, че някой викаше — отвърна ми тя бавно.

— Естествено, че си чула. Ние те викахме. Защо не ни отговори?

Тя ме погледна неуверено.

— Не знаех, че сте вие.

— Дина, какво ти е?

— Нищо.

— Защо спря? Мама каза, че не бива да се разделяме.

Тя се втренчи в белите уши на Силке.

— Сигурно… сигурно съм заспала.

— Без да паднеш?

— Не е невъзможно!

Отговорът й прозвуча някак непокорно и дори… неадекватно. А и да, човек можеше да заспи и въпреки това да остане на седлото. Това обаче не обясняваше защо Силке бе спряла. Конете не се отделят от стадото просто така, а и Дина… тя не приличаше на човек, който е бил заспал. По-скоро на някого, който е сънувал кошмар с отворени очи. И защо не ни отговори, като я викахме? Какво искаше да каже с това, че не е била сигурна, че сме ние. Кой друг би могъл да бъде?

Нещо с по-малката ми сестра не беше наред. Човек не трябваше да е Жрица на срама, за да го разбере.

— Дина…

— Казах ти, че заспах! — Тя ме гледаше с враждебен поглед. — Да не би да мислиш, че лъжа?

— Ела — рече Нико. — Нека се върнем колкото се може по-бързо при останалите. Няма нужда да ги плашим повече отколкото се налага.

Мислех, че мама ще се скара на Дина. Но тя не го направи.

— Дина, качи се в каруцата — каза мама спокойно, но твърдо — с гласа на Жрица на срама, така че Дина трябваше да се подчини. — Роза, можеш ли да яздиш Силке?

— Мисля, че мога — отвърна Роза леко неуверено.

— Тогава го направи!

Заповедта й прозвуча рязко като шибване с камшик. Дина едва бе успяла да се качи в каруцата, когато мама удари сивушката по задницата и кобилата уплашено се втурна напред. Мама я пришпори в галоп, така че каруцата се заклатушка, заподскача и заскърца, а Мели започна да плаче уплашено.

— Спокойно, медамина — извика Салан. — Помислете за колелата, помислете за краката на коня!

— Нямаме време за това — отвърна му мама с леден глас. — Трябва да мисля за душата на дъщеря си.

Какво искаше да каже с това? Нямаше кога да попитам. Просто тръгнах след тях. Вече никой не разказваше мили приказки за лека нощ. Копитата трополяха по каменната земя. От устата на Фалк хвърчеше бяла пяна, а тъмният му врат блестеше от пот. Изведнъж факлата на каруцата угасна. Не знам дали бе заради вятъра или скоростта, но дори и това не накара мама да спре. Беше цяло чудо, че колелата не се счупиха при начина й на каране. Беше цяло чудо, че никой от конете не се препъна. Може би бе чудо и че стигнахме читави до Скайарк — с изключение на невнимателната ми по-малка сестра.

Скайарк

— Ние сме много задължени на младата Жрица на срама — рече Астор Ская. — Сезуан не може да влезе тук.

Той гордо ни показа отбранителните съоръжения — дебелите един метър стени и кулите за стрелците. Видяхме и пазачите с униформа в черно и синьо, върху предната част на която бе извезан златен орел — символът на Ская. Човек не можеше да влезе в крепостта, освен ако нямаше крила.

— Това поне ще го забави — рече мама замислено.

— Забави? Медамина, през последните 300 години нито един враг не е преминал през тези съоръжения. Този Сезуан едва ли би могъл да извърши такъв подвиг съвсем сам?

— Не, не и със сила, но би могъл с хитрост. Бъди нащрек, Ская. Трябва да си много, много предпазлив. Той кара хората да виждат несъществуващи неща и изкривява действителността. Той може да приема хиляди различни форми и е способен да накара дори най-яростните си врагове да му стиснат ръката, сякаш е техен брат.

По лицето на Астор Ская за първи път пробягна безпокойство. Той погледна стените и пазачите по-неуверено, с други очи.

— Има ли нещо, по което да го познаем? — попита Ская. — След като може да се преобразява по хиляди различни начини, как може да разберем, че е той? Не можем да хвърляме всеки пътник в рова.

— Той има един белег — рече мама и изведнъж стана неуверена. Неуверена? Мама? Която никога не се съмняваше в нищо, а най-малко в себе си? — Татуировка на змийска глава. Това е родовият му знак. Него не може да скрие.

— Къде е този знак?

— Точно над пъпа — каза мама и се изчерви.

Точно тогава за първи път проумях, че Сезуан действително бе баща на Дина. Че мама бе видяла тази татуировка и дори… дори я бе докоснала. И че дори бе родила дете от мъжа, от когото бягахме сега.

Толкова се ядосах, че не ме свърташе на едно място. Искаше ми се да я хвана, да я разтърся и да й се развикам. Как бе могла да направи подобно нещо? Тя, която през цялото време бе толкова заета да показва на останалите кое е правилно и кое погрешно.

Астор Ская ни наблюдаваше с любопитство. Преглътнах горчивите думи, които ми бяха на езика, защото не исках той да ги чуе.

— Мисля, че ще сляза да си легна — промълвих аз. И си тръгнах надолу по каменните стълби към двора. Мама и Змията. Сезуан. Как е могла?

Дори и сега, посред нощ, Скайарк не бе изцяло в плен на съня. Горяха факли, а пазачите чакаха да застъпят или да ги сменят. Една малка групичка седеше в двора и играеше на зарове. Аз спрях, защото не исках да ме видят и да ме заразпитват. Облегнах се назад на грубата и изстинала от нощния студ стена и се спотаих в сенките. Как е могла?

Чух гласа й откъм моста на пазачите над мен.

— Ако дъщеря ми наистина е направила услуга на Ская…

— Да, така е. Медамина, тя спаси живота на много хора.

— Да. Знам. И затова сега моля Ская за помощ, заради нея. Астор Ская, заключи портите на Скайарк за десет дни. Не пускай никого да излиза или да влиза. Никого.

— Десет дни — повтори Астор Ская бавно. — Доста е. И точно в най-подходящото за търговия време. Ще има много разгневен народ пред портата.

— Това време ми е нужно, Ская. Десет дни сигурност, така че да успея да прикрия следите ни, за да не може той никога вече да ни открие.

За миг настъпи пълна тишина.

— Добре — рече Астор Ская накрая. — Десет дни. Медамина, имате думата ми.

— Благодаря — отвърна мама. — Това ми дава надежда.

„Да, всичко е чудесно“, помислих си аз ядосано. Само че ако не беше… ако не беше си легнала и мърсувала с тази змия, нямаше изобщо да имаме нужда от тези десет дни. Нито пък щеше да ни се наложи да бягаме презглава далеч от Хвойновата къща, от Барутлията, от всичко, което правеше живота ни отново хубав.

Мама и Сезуан. Просто не можех да го проумея.

Салан, Нико и аз спяхме заедно с около половин дузина хъркащи пазачи в една стаичка с нисък таван над конюшните. Астор Ская бе предложил да ни приготвят една от стаите за гости, но това щеше да отнеме половината нощ, а ние бяхме уморени. Господарката на крепостта — Диа, съпругата на Астор, лично отведе мама и момичетата със себе си и те изчезнаха някъде в дамските покои, където не се допускаха мъже. „Един свят на чисти чаршафи, аромат на лавандула и други подобни неща“ — помислих си аз. Тук миришеше на кучета, коне, потни мъже и на все още пълно нощно гърне. Сламеното легло обаче бе хубаво и макар че аз продължавах да беснея заради мама, бях толкова уморен, че накрая заспах насред всичките ядни мисли.

— Хайде, момче. Ставай.

Да ставам? Какво искаше да каже? Та ние току-що си бяхме легнали.

Лъчите на утринното слънце трептяха по дъсчения под и когато отворих очи съвсем, открих, че бях единственият, който лежеше в сламата. Салан стоеше до мен и явно бе станал отдавна.

Въздъхнах тежко и провесих крака от алкова. Нямаше как.

— Идвам — рекох аз. По дрезгавия ми глас си личеше, че все още не се бях разсънил напълно.

— Трябва да използвате колкото се може по-добре тези десет дни — рече ми Салан. — Няма време за губене.

— Ние? Ти няма ли да дойдеш с нас? — изведнъж се събудих.

Той поклати глава.

— Можех да съм с вас още няколко дни. Или седмици. Майка ти ме помоли да остана тук.

— Защо?

Той хвърли бърз поглед през рамо, но единственият човек на Ская в стаята бе твърде зает да поправя ръкавица за соколи. Той си свирукаше тихо, докато работеше, и изглежда изобщо не се интересуваше от нас.

— Тя иска да е сигурна, че Астор Ская наистина няма да отвори портата. Че няма да пусне някой богат търговец, за да не накърни честта му или нещо подобно. А той няма да го стори, ако аз съм тук.

Седях съвсем тихо на ръба на леглото. Бях си мислел, че Салан винаги ще бъде с нас, даже и ако напуснехме Хьойландет. Болеше ме, че бях сгрешил.

Той сложи ръка върху рамото ми за миг. Тя бе голяма и тежка като меча лапа.

— Ще се справиш, момче — рече той. — Ти и Нико. Сега вие трябва да пазите Жрицата.

— Нико… — изръмжах аз. Каква полза имаше от Нико и неговите брътвежи: Аз не обичам мечове.

— Младият господар носи умна глава на раменете си — каза Салан. — Ако реши да се възползва от нея, наистина ще порасне. Това се отнася и за теб, момче. Трябва да започнеш да мислиш малко повече, а не да се втурваш напред и да вярваш, че мечът ще е решение на всички проблеми. Сега носиш определена отговорност.

Прокашлях се.

— Иска ми се и ти да можеше да дойдеш с нас — казах му аз, когато бях напълно сигурен, че вече можех да контролирам гласа си.

Салан кимна.

— Разбирам. И на мен ще ми липсвате. Но вашата сигурност зависи от това Сезуан да не може да ви последва. А аз ти обещавам, че той няма да премине през мен.

Салан стоеше там — висок, едър и спокоен, и изглеждаше по свой собствен начин също толкова непревземаем, колкото и Скайарк. И тъй като не можеше да ни последва, бе донякъде успокоително, че щеше да бъде между нас и Сезуан.

Малко преди обяд мама, момичетата, Нико и аз напуснахме Скайарк. Конете все още бяха уморени и с подбити крака, а по колелата на каручката имаше големи прорези от препускането миналата нощ. Мели бе изтощена и плачеше за няма нищо. Дина мълчеше, а и аз нямах желание да говоря с нея. Когато преминахме през прохода Скайлър и поехме по дългия път надолу към Локлайн, представлявахме една тиха и начумерена компания.

Сажденото чудовище

Локлайн не представлява нито хълмист терен, нито равнинен. Там няма планини, но възвишенията може да са доста високи. Има купища езера, потоци и гори, безброй гори. И мъх, и папрат и комари, и горски поляни, покрити с висока трева. Има и плодове и безброй птици. Тук живеят повече хора, отколкото в Хьойландет. Селата са разположени по-гъсто едно до друго и са по-големи. Някои разполагат с повече от една мелница и с повече от една кръчма. Но въпреки това няма големи градове като Дунарк или Дракана.

В Локлайн няма графове. Селата носят имена като Кеделстед3, Снедкербю4 и Тоубю5, и това говори само за себе си. Във всяко населено място тук има по трима-четирима уважавани занаятчии, които са сред най-добрите в бранша. Хората идват отдалеч, за да се учат на грънчарство при майстора грънчар Лауренц в Лербю6 или при майстора ковач Ханнес в Кеделстед. А ако селото трябва да вземе някакво решение, тази задача обикновено ляга върху плещите на майсторите.

Пристигнахме в Лербю привечер на десетия ден след като напуснахме Скайарк. Утре сутринта Астор Ская отново щеше да отвори портите и макар хората да следяха за Сезуан, рискът той да успее да премине покрай тях, бе значително по-голям. Не ми се вярваше пазачите да спираха всеки пътник и да го караха да си показва пъпа.

Ние обаче бяхме използвали тези дни добре. Сега бяхме на много мили разстояние от Хьойландет, а голяма част от пътеките, по които бяхме минали, бяха скрити и лъкатушещи. Дори бяхме успели да продадем сивушката и да купим един малък прегърбен работен кон, само за да изглеждаме по-различно. Мама пък бе скрила знака на Жрицата под блузата си и бе избягвала да поглежда когото и да било в очите, за да не може след това да се говори, че оттук бе минала Жрица на срама.

Нямахме намерение да спираме в Лербю, но точно когато минавахме през площада между ковачницата и странноприемницата, се чу силно изпукване и каруцата заплашително се залюля. Мама веднага спря коня и нареди на Роза и Мели да слязат от каруцата. Когато тя самата скочи на земята, прозвуча трясък, после изскърцване, едното предно колело се откъсна и каруцата сякаш падна на колене и се наклони на една страна. Чернушкото зари с крака, за да не падне, а Нико побърза да го освободи от теглича.

— Ох — възкликна една жена, която вадеше вода от кладенеца. — Това не изглежда добре.

И не беше добре. Предната ос бе счупена, а половината от багажа ни бе разпилян по твърдите печени глинени плочи на площада.

— Така не можете да продължите — допълни жената.

За това можех и сам да се досетя. Аз я погледнах уморено и може би щях да й скръцна със зъби в отговор, ако бях забелязал дори зрънце злорадство в усмивката й. Но не беше така. Тя просто искаше да помогне.

— Знаете ли какво — рече тя. — Мъжът ми Амос чиракува при майстора на каруци Грегориус в Хюлбю7, не е далеч оттук. Той със сигурност би дошъл да поправи каруцата. През това време можете да отседнете в странноприемницата на Мина.

— Скъпо ли е? — попита мама предпазливо.

— Не е скъпо, но не е и евтино. Мина поддържа чисто и спретнато. Но ако не разполагате с много средства, то остава хижата на Ирена. Тя не е кой знае какво и е малко отдалечена, но Ирена със сигурност ще ви приеме при себе си срещу няколко петака.

— Звучи добре — рече мама. — Къде мога да намеря тази Ирена?

Жената посочи към ковачницата.

— Там. Тя се ожени за ковача миналата година и хижата оттогава стои празна.

Тази хижа съвсем не бе точно палат. Целият сламен покрив бе позеленял от мъх, а замазаните с глина стени бяха ужасно наклонени. Не беше и голяма — имаше само една стая, с огнище в единия край и зидано легло в другия и стълба към прашния таван.

— Няма много мебели наистина — рече Ирена Смедместерс8, която ни заведе до къщата. — Но ще накарам доведения ми син Улрик да докара каруца слама, за да има на какво да лежите.

Мама й плати десетте медника, както се бяха договорили.

— Можете да останете тук, колкото искате — рече Ирена. — На старата къща ще й се отрази добре, ако в нея отново поживеят хора.

Чувството да имаме покрив над главата, който бе почти като свой, бе странно. Но приятно. Макар и на тавана да имаше мишки — чувахме ги как щъкаха и цвърчаха.

— Ако ще живеем тук, трябва да си завъдим котка — рече Роза.

Изведнъж всички се спогледахме. Защото думите й „ако живеем тук“ прозвучаха толкова на място.

— Сигурно ще е за една-две вечери — отвърна й мама. — Най-много за седмица. Едва ли смяната на предната ос и колелото ще отнеме повече време.

Макар че тогава никой не каза нищо, всички си мислехме едно и също. Защо не тук? Все някъде трябваше да спрем. Все някъде трябваше да живеем.

— Десет дни път — промълви Дина. В гласа й прозвуча копнеж, копнеж по това да се заселим някъде, а не просто да обикаляме безцелно насам-натам. — Нима десет дни път не са достатъчни?

Мама замълча.

— Не знам. А и не знаем какво е това място. Нека да не започваме да мечтаем твърде рано.

Аз се събудих на следващата сутрин. Много ми се ходеше до тоалетна. Не можах да си намеря ботушите, затова слязох бос по стълбата и отворих вратата. Слънцето светеше, а денят бе приятен и топъл. В малкия двор пред хижата растяха трева и дива лупина, които стигаха до коляно. Аз прешляпах през тревата, заобиколих зад къщата и намерих едно дърво, до което да се изпишкам. Бел се появи иззад ъгъла, като махаше с опашка и лаеше радостно. Тя все още бе едно голямо кутре и сигурно си търсеше компания за игра. Никой вкъщи обаче нямаше настроение за това, след като… да, след като змията Сезуан се появи и разби живота ни. Завързах си панталоните и взех един голям клон.

— Ето, момиче — рекох аз. — Дръж!

Тя го захапа щастливо за другия край и двамата започнахме да го дърпаме напред-назад и да ръмжим радостно един на друг, мачкахме тревата и ланшния енчец9, та човек можеше да си помисли, че оттук бяха минали цяло стадо диви свине. Накрая клонът се счупи по средата. Бел продължи да гризе доволно своята половина още известно време. След това дойде при мен и я остави в краката ми, изпълнена с очакване. Аз вдигнах парчето от клона. Цялото бе олигавено, но трябваше да си изключително коравосърдечен, за да устоиш на погледа в тъмните очи на Бел. Вдигнах ръка и хвърлих клона, а Бел се втурна напред през тревата, която бе толкова висока, че единственото, което успявах да видя на моменти, бе махащата й черно-бяла опашка.

— Давин!

Мама викаше.

— Тук съм — отвърнах й аз.

— Можеш ли да дойдеш и да ни помогнеш? Нещо е заседнало в комина.

И наистина бе така. Ако човек се наведеше в огнището и погледнеше нагоре в комина, щеше да види една съвсем мъничка светла точица сред непрогледен мрак. Опитахме се да изръчкаме мръсотията с една дълга пръчка, но тя бе твърде нависоко. Върху мен паднаха сума ти сажди и повечето ми влязоха в очите. Ау, как пареше само.

— Дина, вземи ведрото и въжето и провери водата в кладенеца отвън — рече мама. — Давин, стига си ги търкал, така само става по-зле.

Майките са най-досадни, когато са прави. Аз свих ръце в юмрук, за да не се изкушавам да си трия очите, а след малко се появи Дина с ведро кладенчова вода.

— Не мирише лошо — рече мама и внимателно я опита. — Водата е хубава. Давин, ела, за да ти изплакна очите.

— И сам мога — промърморих аз.

— Да, но аз мога да видя какво правя, а ти не.

Тя изми лицето ми и изплакна внимателно пострадалото ми око. Внезапно отново се почувствах като малко момченце, което мама привежда в ред. Все още й бях ядосан заради змията, само че не през цялото време, то не бе и възможно, след като човек е яздил, хапвал, спял и работил непрекъснато десет дни наред. Понякога яростта се надигаше в мен, понякога от нея не оставаше и следа. В момента не я усещах.

— По-добре ли е сега?

— Да — рекох аз и си помислих, че всъщност всичко бе наред. Днес нямаше да се търкаляме по горските пътища. А ако успеехме да изчистим комина, скоро щяхме да приготвим закуска в истинско огнище, а не на лагерен огън.

Накрая трябваше да се кача на покрива с помощта на нашето най-дълго въже, което Нико метна около комина. Аз се покатерих по покрития с мъх сламен покрив, седнах напречно на билото, а Нико ми хвърли една дълга дебела тояга. Аз се наведох над комина и погледнах вътре.

— Прилича на птиче гнездо — рекох аз, пъхнах тоягата в комина и се опитах да разхлабя сплъстената маса от клонки и слама. Хич не беше лесна работа и бях принуден да се изправя на билото, за да мога да достигна по-навътре в комина.

— Внимавай — извика ми мама.

— Да, да.

Ръчках и бутах с тоягата, а по челото ми изби пот. Човек можеше да си помисли, че това птиче гнездо имаше нокти, толкова здраво бе захванато. Най-накрая се случи нещо. Гнездото полетя със свистене надолу и тупна в студената пепел на огнището. Саждите се разлетяха на всички страни, дори и нагоре в комина, но този път аз успях да затворя очи навреме.

— Ха-ха-ха-ха-ха! — извиках аз.

— Какво трябва да означава това? — попита мама.

— Това означава, ваше благородие, че делото е завършено! Подвигът е извършен! Рицарят на почетната брезова тояга победи сажденото чудовище!

Мели ме погледна с отворена уста и ококорени очи. След това се разсмя. Аз размахах тоягата над главата си и повторих победния си вик.

— Ха-ха-ха-ха-ха — хаааах!

— Да, да — каза мама. — Сега обаче слез, преди да паднеш и да си счупиш нещо.

Бездомните мишки

Една седмица по-късно продължавахме да живеем в хижата на Ирена. Тревата около нея вече не бе толкова висока, защото бяхме довели конете и на тях сигурно им се струваше, че са в рая. Наоколо имаше колкото си искаш трева за хрупане и почти не им се налагаше да работят…

Някои от хората в селото бяха учтиви, други — по-резервирани. Те искаха да изчакат малко преди да си изградят мнение за нас. Нищо не бяхме чули за Сезуан, а и никакъв странник не бе минал през Лербю, откакто ние бяхме там — само хора от съседните селища Хюлбю и Веверстед10.

В края на седмицата мама и аз отидохме при Ирена Смедместърс, за да я попитаме дали може да останем в къщата и какво ще ни струва.

Тя беше зад ковачницата и простираше пране под лъчите на утринното слънце.

— Да останете? — попита тя и защипа единия ъгъл на някакъв чаршаф с щипка. — За колко време?

— Не знам — отвърна мама. — Може би за през зимата. Може би още по-дълго.

Едно поотраснало раирано коте се промъкна до кошницата с прането. След това с огромен скок се хвърли върху един ръкав на риза, който примамливо висеше от края. Ирена изрита котето настрана, защото по чистите дрехи се появиха няколко кални следи от лапи. Тя избърса ръце в престилката и изправи гръб. Ненадейно забелязах, че беше бременна. Все още не бе наедряла, но когато се изпъна по този начин, не ми остана и грам съмнение какво имаше в корема й.

— Влезте за малко вътре — покани ни тя. — Ще направя по чаша шипков чай.

Последвахме я в къщата, която представляваше масивна постройка, изградена от тухли от изпечена глина. Явно ковачът бе доста заможен мъж. Вместо отворено огнище Ирена, разбира се, имаше изящно изработена желязна печка. Тя разрови въглените, пъхна една нова цепеница в огъня и сложи чайника.

— Защо искате да останете в Лербю? — попита тя, без да се обърне към нас.

— Мисля, че тук можем да се чувстваме като у дома си — отвърна й мама тихо.

— Откъде идвате?

— От крайбрежието. — Мама не спомена нито Биркене, нашето старо село, нито Дунарк, чието име Ирена сигурно бе чувала.

Настъпи миг тишина. Водата в чайника зашумя. Аз седях на кухненската пейка и се чувствах съвсем неудобно, сякаш бях просяк, който бе дошъл да моли за милостиня. А може би наистина бе така. Защото в сравнение със заможното домакинство на ковача, ние бяхме просто група бедни бездомници, а оскъдните средства, с които разполагахме, нямаше да стигнат дълго, ако Ирена поискаше повече от няколко сребърника за наем. Никога преди не се бях чувствал беден, дори и когато пристигнахме в Баур Кензи и общо взето не разполагахме с почти нищо. Човек може да бъде наречен беден едва тогава, когато в действителност има нужда от нещо, като например храна, подслон или дърва, а не е сигурен, че може да си го позволи.

Ирена бавно се обърна.

— Ти никога не поглеждаш някого в очите — рече тя на мама. — Защо?

Мама остана дълго мълчалива. След това пъхна ръка под блузата и извади знака на Жрицата.

— Ето защо — промълви тя.

Ирена кимна.

— И аз така си помислих. Искаш ли да работиш като Жрица на срама тук?

— Не. Аз… разбирам от билки и отвари и други лекове. Предпочитам да се занимавам с това. Освен това бих искала да те помоля да не споменаваш пред никого за моите умения на жрица.

Лицето на Ирена омекна.

— Чувала съм как графа на Ордена на дракона постъпва с Жриците на срама от крайбрежието — рече тя със съчувствие. — Ние тук обаче не постъпваме така.

— Все пак те моля да запазиш тайната ми.

— Трябва да кажа на неколцина — предупреди Ирена. — А впоследствие едва ли ще ти е толкова лесно да го криеш.

— Просто не искам да се разчува в цялата околност — рече мама.

— Не, няма — успокои я Ирена. — Разбирам много добре.

Тя свали чайника от печката и наля чай в три високи кафяви глинени чаши.

— Добре дошли в Лербю — каза тя и сложи чашите пред нас. — Винаги има нужда от знахарка.

— Да…, ами парите? — попита мама. — Искам да знам дали може да си го позволим.

— Пари? Вие вече ми платихте. Нима не казах, че може да останете колкото искате? — Тя се усмихна и погали корема си. — А ако ми помогнеш, когато дойде време мъничето да се ражда, значи съм сключила добра сделка!

С мама не си казахме много, докато вървяхме към вкъщи през гората. Към вкъщи. Беше хубаво, че вече имаше място, което да наричаме така. Същевременно с това обаче стомахът ми бе свит, защото думата „вкъщи“ бе опасна. Веднага щом човек започнеше да мисли така, в него се пораждаха определени емоции към това място. И колкото по-добре се чувстваше там, толкова по-трудно щеше да бъде. Не! Не исках да мисля за Змията сега. Исках да си позволя да съм щастлив.

Пътеката, която водеше до хижата на Ирена, нашата хижа, беше съвсем малка. На никой странник не би му хрумнало да свие по нея. А хижата се виждаше едва когато съвсем се приближиш. Сякаш гората я обгръщаше и закриляше.

Бел започна да джавка и вие щастливо и ни посрещна с махаща опашка. След това задуши учудено и се опита да пъхне муцуна в кошницата, която мама носеше. Роза седеше в тревата пред къщата и дялкаше нещо, приличаше на щипки за пране, но веднага щом ни видя, скочи на крака.

— Какво каза тя? — извика Роза. — Може ли да останем?

Мама се усмихна.

— Ще ни се наложи — отвърна й тя. — Защото вече си имаме котка. Бел ще трябва да остане навън за малко.

Когато долната половина на вратата бе залостена, а Бел от външната страна, мама вдигна капака на кошницата. Раираното котенце, което Ирена ни бе подарила, се изтърколи навън.

— Така — рече мама. — Мишките трябва да са готови да си търсят нов дом.

— Малко ми е мъчно за тях — каза Роза. — Те все пак бяха тук преди нас.

Боб и букви

Засадихме боб. Само това растение щеше да успее да узрее толкова късно. Беше доста трудоемко да подготвим земята. Беше добре да имаме зеленчукова градина зад хижата, но през последните две години никой не бе пречил на гората да расте на воля, и тя се бе възползвала от това. Взехме назаем вила от ковача, а лопатата си беше наша. Поне докато Нико не я загуби.

— Не разбирам — рече той и се огледа объркано наоколо. — Само преди малко беше тук!

И аз не разбирах. Как някой можеше да загуби цяла лопата? Искам да кажа, тя бе толкова голяма. Не беше като да загубиш пръстен.

Започнахме да търсим.

— Помисли добре — рекох аз на Нико. — Къде я остави последно?

— Ох — възкликна Нико и изглеждаше съвсем объркан. — Мисля, че… там. — Той посочи един край от зеленчуковата градина, който бе наполовина разкопан. Но там нямаше лопата. Загубих търпение.

— Как, по дяволите, можеш да загубиш цяла лопата? — озъбих му се аз. — Затова се иска направо талант!

Нико замига с очи и прокара окаляната си ръка през косата си.

— Съжалявам — рече той виновно.

И наистина бе така, личеше си. Но това нямаше да върне лопатата.

Не можех да кажа направо, че Нико бе непохватен. Малко неловък, особено когато правеше нещо за първи път, а това се случваше доста често. Графските синове не обичат особено домакинската и селскостопанската работа. Най-лошото обаче бе, че той сякаш не мислеше, когато вършеше нещо. Не внимаваше. Така например остави триона в един наполовина разрязан дънер, така че острието му се изкриви. Сложи чука на земята и забрави къде точно. Изпусна един пирон и така и не го вдигна. Разпиля цяла шепа спаначени семена на двора, така че само птиците им се насладиха. И така нататък. Но това с лопатата вече бе върхът.

— Нямаме пари да купим нова — казах му аз ядно. — А ако не посадим семената, ни очаква гладна зима. Дали младият господар разбира това?

Нико сякаш се смали.

— Ще я намеря — рече той тихо.

Малко след това мама ни викна на закуска.

— Къде е Нико? — попита тя.

— Търси лопатата.

— Давин!

Загребах една лъжица каша. Беше леко рядка.

— Ние имаме нужда от лопата — казах аз. — А той я загуби.

— Той се старае. — Мама ме погледна и аз забих поглед в кашата. — Единственото, което иска, е да ни помогне.

Намерихме я едва на следващия ден, в туфа коприва, където Нико я бе захвърлил, вместо да я забие в земята, както би постъпил всеки нормален човек.

А ден по-късно се случи това със заека.

Бях заложил капани на определени места, все пак можехме да се възползваме от факта, че живеехме в гората. Всяка сутрин и всяка вечер ги обикалях и проверявах, понякога се случваше в някой да се е хванало нещо. Този ден се случи да е заек, малък светлокафяв заек. Той скачаше и се бореше и се опита да избяга, щом ме чу да приближавам, сякаш все още не бе напълно осъзнал, че бе безсмислено да опитва. Аз го хванах за врата и побързах да го извия, докато не изпука. Сега поне можехме да хапнем месо на вечеря, което не се случваше често. Бях доста доволен от себе си, когато се върнах в хижата.

Нико седеше в тревата пред нея и си играеше с Мели. В едната си високо вдигната ръка държеше сноп пръчки.

— Колко са? — попита той.

— Четири — отвърна Мели, без да се замисли.

Нико пъхна ръка зад гърба си и показа другата.

— А тук?

— Шест.

— Правилно. Колко са общо?

Мели се замисли.

— Девет? — рече тя с въпросителна интонация.

Нико показа и двете си ръце.

— Преброй ги — каза той.

Устните на Мели се движеха, докато броеше пръчиците.

— … осем, девет, десет — мърмореше тя. — Десет са!

— Правилно. Браво, Мели.

Мели вдигна поглед и ме видя.

— Виж — рече ми тя, сияеща от радост, и ми показа някаква фигура от пръчки и въже. — Това е М. С нея започва Мели!

Ужасно се ядосах. Фасулът още не бе засят, кокошарникът нямаше врата, а конете все още се разхождаха наоколо завързани за въже, защото не им бяхме направили ограждение. Едва ли не нямахме пейка и маса, на които да седим. А той се беше кютнал тук и си играеше с Мели. Когато имаше хиляди полезни неща, които можеше да свърши.

— Дръж — казах аз и хвърлих заека в скута му. — Одери го и го дай на мама.

Поне това трябваше да може да направи. На всичкото отгоре аз му бях разпорил корема и го бях изкормил.

Той съвсем пребледня. Внимателно вдигна заека от скута си и го сложи в тревата. Бе като вцепенен и не смееше да прибере ръце. Видях, че по тях имаше малко кръв. Да не би да се страхуваше, че ще си изцапа ризата?

— Не мога — рече той с дрезгав глас и се изправи. След това отиде до кладенеца, напълни ведрото с вода и старателно изми ръцете си. После си тръгна. Изчезна в гората, без да каже нещо или да даде обяснение.

Просто не разбирах. Той би трябвало да бе ловувал със свитата на баща си стотици пъти. Графовете правеха така. Как можеше да изчезне така заради малко кръв по ръцете? Човек не можеше да го накара дори меч да вземе в ръце. Ако не знаех, че преди време собственоръчно бе убил един дракон, щях да си мисля, че е просто женчо.

Беше мило от страна на Нико да ни последва. Само че не виждах каква полза можехме да имаме от него.

— Три птици — нареждаше Мели. — Не, четири! Виж, Давин. Четири птици.

— Да, Мели. Ела.

— Два голи охлюва. Два голи охлюва и четири птици, това прави общо шест.

Защо ли му трябваше на Нико да подхваща това с броенето. Сега Мели броеше всичко: сиви камъни и бели камъни, лешникови храсти, купчинки тор, черни боровинки и следи от стъпки. По целия път от хижата до Лербю. Къщи, прътове на огради и комини. Брашнените чували на мелничаря, конските подкови на ковача. Човек можеше да оглупее само като я слуша.

Слязох до града, за да се опитам да продам изгърбения черен кон. Нямахме възможност да изхраним четири коня през зимата. Може би дори и три щеше да ни е трудно, но щяхме да продадем Фалк или Силке само в случай, че всичката храна свършеше, а нямаше как да поискаме от Нико да продаде своя кон, докато ние пазехме нашите.

— Това е един истински малък работяга — рече ковачът и вдигна копитата на чернушкото. — Добри подкови.

— Дали господинът познава някого, който би искал да го купи?

Ковачът пусна задния крак на коня и се изправи.

— Хмм. Може би. Не е съвсем невъзможно.

— Единадесет, дванадесет, тринадесет. Тринадесет пирона! — рече Мели.

— Мели, замълчи сега.

— Тринадесет пирона, три чука и един кон, това прави… това прави… това прави седемнадесет!

— Умно момиче си имате — рече ковачът. — Кой я научи?

— Беше… ох, братовчед ми Нико. — Бяхме решили, че щеше да е най-добре да се преструваме, че Нико е част от семейството, но аз още не бях съвсем свикнал с това.

— Мога също така и да кажа Мели по букви — съобщи Мели гордо. — М-Е-Л-И. А ковач започва с К.

Ковачът се разсмя хрипливо.

— Точно така — рече ковачът. — Я ми кажи, този твой братовчед… дали би могъл да научи моя Улрик да смята? Аз опитвах, но не се получава. А трябва да ги умее тези работи поне малко от малко, иначе много лесно ще го мамят.

— Мога да го попитам — казах аз колебливо. Не знаех как би реагирал Нико на предложението да стане домашен учител на подрастващия син на ковач — в света на Нико учителите ги наемаха и уволняваха след като си бяха свършили работата. Разбира се, купуваха най-добрите, макар след това невинаги да ги ценяха особено високо.

— Знаеш ли какво, ако братовчедът Нико успее да научи моя Улрик да смята поне малко, ще ви се отплатим с няколко кокошки. А конят го остави тук, аз ще се погрижа да го продам на добра цена.

— Чудесно — отвърнах аз бързо и му подадох ръка. Отново щяхме да имаме яйца! Ако Нико откажеше да участва в сделката, щеше да се разправя с мен.

Ковачът ми стисна ръката и се уговорихме.

— Четири ножа и един чайник — рече Мели. — Чайникът обаче е счупен, как трябва да го броя тогава?

— Не знам — отвърнах аз. — Може да попиташ Нико.

За мое най-голямо учудване лицето на Нико светна, като му разказах какво бях обещал от негово име.

— Разбира се, че ще го направя — рече той.

Още на следващия ден се запъти към Лербю, като си свирукаше високо с уста, сякаш отиваше на любовна среща. Аз поклатих глава и се залових да майсторя врата за полуразнебитения кокошарник.

Няколко дни по-късно при нас се отби Агнета Багърс11 и учтиво попита дали учителят Нико би се съгласил да приеме за известно време да учи и нейния Корнелиус. Учителят Нико. И това доживях да чуя! Агнета обаче се грижеше два пъти седмично да получаваме пресен хляб, така че Нико все пак очевидно ставаше за нещо. Явно му харесваше, а целият град говореше за Улрик, сина на ковача, който изведнъж се научил да смята, след като до неотдавна бе от хората, които можеха да съберат две и две и да получат три.

И така постепенно Нико започна да обучава девет деца от Лербю два пъти седмично. Дина и Роза също ходеха да учат, макар че аз не одобрявах.

— Не може да се лишим и от двете! Има толкова много неща за вършене.

— Това не е твоя работа, Давин — заяви ми мама твърдо. — Роза има нужда да се научи да чете и пише. А Дина може да помага с по-малките. — Тя ме погледна остро. — Ти също би имал полза да ходиш там, Давин. Не си особено на „ти“ с буквите.

Всичко обаче си имаше граници! Аз да стоя на чина и да слушам внимателно Нико, който обяснява как се пише „Аз не искам ръцете ми да са мръсни“. И дума да не става. Никога. Само през трупа ми.

Странни погледи

Беше ден за училище. Нико и момичета тръгнаха още рано сутринта, така че ние с мама сами трябваше да напоим конете, да нахраним кокошките, да оплевим фасула, да съберем дърва и още сума ти неща, които трябваше да се свършат, докато негова високомерност беше зает да си играе на учител със селските деца. Най-накрая дойде време да ида и да проверя капаните си. В третия имаше един невнимателен воден плъх, който вече бе мъртъв. „Все още не сме толкова гладни“ — помислих си аз и се наведох, за да отворя капака. Към ръката ми се стрелна една жълто-черна съскаща глава и аз толкова се уплаших, че залитнах назад и паднах върху един мокър и бодлив боровинков храст. Беше водна змия. Зла и бърза, но безопасна. Добре че не беше нещо друго. Зъбите на водната змия може и да не бяха отровни, но въпреки това бяха достатъчно остри. Тя явно смяташе мъртвия воден плъх за своя плячка. Видях се принуден да отрежа горното въже и да дам на влечугото каквото искаше.

Капанът вече не ставаше за нищо. Отзад целият бях в кал, а едната ми ръка бе покрита с малки кървящи драскотини от боровинковия храст. На всичкото отгоре започна и да вали. Да, това беше един прекрасен ден.

Изведнъж видях Дина да върви под дъжда. Лицето й имаше странно изражение и не изглеждаше да се бе запътила към вкъщи.

— Дина — извиках аз. — Къде отиваш?

Тя спря и се огледа колебливо наоколо.

— Ти ли си, Давин?

— Да — отвърнах й аз. — Че кой друг да е.

Тя не каза нищо, просто стоеше там и ме гледаше втренчено, сякаш не беше сигурна, че това бях аз.

— Къде отиваш? — попитах аз отново.

— Вкъщи.

— Дина, вкъщи е натам. — Аз й посочих с ръка.

— Да — отвърна ми просто тя, сякаш не вървеше в точно противоположната посока.

— Защо се прибираш? Да не би учителят Нико да е приключил със занятията си за днес?

За миг тя заприлича повече на себе си.

— Защо непрекъснато се заяждаш с Нико? Обаче хлябът, който той носи вкъщи, ти се услажда.

— Да, но и той яде зайците, които хващам. Само дето не иска да си цапа ръцете с кръв.

— Какво общо имат зайците с това?

— Нищо — аз избърсах очите си от дъжда. — Свърши ли училището?

Дина съвсем се вцепени.

— Не — отвърна ми тя и отново тръгна.

— Дина, почакай. Случило ли се е нещо?

— Какво да се е случило? Само малко се нацапах.

Плачеше ли или това бяха дъждовни капки?

— Дина, какво има?

— Нищо, нали ти казвам. Просто ме боли коремът.

Тя тръгна. „Поне върви към хижата“, помислих си аз. И може би наистина само я болеше коремът. На всеки можеше да се случи. Но въпреки това реших да попитам Роза по-късно.

— Не знам — каза ми Роза. — Щяхме да се упражняваме да пишем букви на глинените плочки, които Ирена поръча за нас. Дина изпусна една, тя се счупи и после просто си тръгна.

— Добре, но да не би някой да й се скара. Нико или някой друг?

— Не, Нико никога не се кара.

— Да не би училището да не й харесва?

Мислех си, че това е точно за нея. Тя самата умееше да пише и чете много добре и за разлика от мен това й харесваше.

— Не, но… — Роза сякаш се замисли.

— Но?

Усетих, че имаше едно недоизказано „но“.

— Най-малките, Катрин и Бет, се страхуват малко от нея. Мисля, че могат да забележат, че не е свикнала да общува с други деца. И макар Дина да загуби дарбата си на Жрица на срама, все пак… все пак у нея има нещо необикновено.

Аз въздъхнах. „Обикновена“ бе дума, която човек в никакъв случай не можеше да използва за Дина. Но не можеше ли поне да се опита? Понякога й се ядосвах. Защо не можеше да бъде поне малко щастлива? Защо й трябваше непрекъснато да върви провесила нос и да се държи странно, та никой да не иска да общува с нея и да я опознае? Доколкото знаех, не това беше начинът да си намериш приятели.

Няколко дни по-късно се скарах с Роза, та пушек се вдигна. Всичко започна с нещо, което Ирена каза, когато отидох да й върна вилата.

— Добре ли се справяте, Давин? — попита ме тя и ме погледна някак странно изпитателно.

— Да, всичко е наред — отвърнах аз.

— И нищо не ви липсва? Имате достатъчно храна и така нататък?

— Да, сега имаме и хляб, и яйца.

— Защото ако нещо ви липсва, трябва да ми кажете — става ли така? Трябва само да ми кажете. И ще измислим нещо.

Защо се държеше толкова странно? Сякаш премълчаваше нещо.

— Нищо не ни липсва — казах й аз леко обиден. Разбира се, че си нямахме всичко. Липсваха ни куп неща, но нищо, което да не можем да си набавим сами или да заслужим. — Освен това нямаме нужда от подаяния.

Опитах се да не мисля за това колко малко пари дадохме на Ирена, за да можем да живеем в хижата.

— Опазил ме Бог — рече Ирена. — Нямах това предвид. Искам само да помогна. На много от нас ще им стане тъжно, ако се наложи да отпътувате.

Какво означаваше това? Тя отново ми хвърли същия странен поглед. Нещо ставаше тук, нещо, което не можех да разбера.

Ирена ме изпрати до вратата. От другата страна на площада стоеше Мина, съдържателката на странноприемницата. Веднага щом ме видя, лицето й придоби сериозно изражение. Аз я поздравих учтиво, но тя не ми отговори. Просто стоеше там и ме гледаше злобно.

— Какво съм й направил? — попитах аз.

Ирена замълча.

— Нищо — отвърна ми после тя. — В лошо настроение е, защото са й изчезнали две кокошки. Сигурно лисицата ги е отмъкнала.

Ставаше все по-странно и по-странно. Защо Мина щеше да се сърди на мен, задето лисицата й е задигнала кокошките? Аз се сбогувах с Ирена и се отправих объркан към вкъщи.

Почти бях излязъл от селото, когато нещо тежко ме удари по рамото. Огледах се, но нищо не видях. Отново чух съскане, но този път успях да видя какво причинява шума и откъде идваше той. Двете луничави момчета на обущаря седяха в ябълковите дървета на Андреас Хусман12 и ме замеряха с малки неузрели ябълки.

Аз се разсмях. Ха, ето кой се занимава с глупости? Сега щях да им покажа. Набързо вдигнах една от ябълките и се подготвих за ответен удар.

— Крадци, крадци — разкрещя се най-големият.

Застинах.

— Нищо не съм откраднал — извиках му аз в отговор.

— Така ли? Тогава защо от килера ни липсва пастет — изкрещя момчето толкова силно, че сигурно цялото Лербю го чу.

— Аз пък откъде да знам? — извиках му аз разпалено. — Глупак!

Прицелвах се и хвърлях колкото сила имах. Откъм дървото се чу едно болезнено „ау“. „Дано да ти излезе синина — помислих си аз гневно. — Такива неща не трябва да се говорят на хората!“

Бях изминал половината път до вкъщи, когато събрах две и две. Странният поглед на Ирена и думите й „Само трябва да кажете, ако ви липсва нещо“. Изчезнали кокошки. Изчезнал пастет. Някой бе започнал да краде в селото, и разбира се, подозренията падаха веднага върху нас. Новите. Чуждите. И нямаше значение, че никой от нас никога през живота си не бе крал!

Изведнъж спрях. Това всъщност не беше съвсем вярно. Роза. Роза беше от Скиденстад, а там на мнозина им се налагаше да крадат, за да оцеляват. Роза, която можеше така умело да свири с уста предупредителни сигнали, че дори косът би могъл да се заблуди, че чува друг кос.

„Не, това е глупаво“ — помислих си аз. Роза обаче никога не би тръгнала да краде кокошки. Какво щеше да прави с тях?

Но Роза имаше куче. Ами Бел? Бел, която следваше момичетата до училище. А вкъщи нямаше много месо. Дали Бел не бе отмъкнала кокошките на Мина? Дали Роза не бе откраднала пастета за Бел? Всички тези подозрения съвсем ме объркаха и не знаех на какво да вярвам. Може би Роза не знаеше колко важно беше да се отнасяш почтено със своите съседи. Особено, когато си пришълец. Трябваше да говоря с нея.

Пляс! Шамарът отекна в цялата хижа, а аз имах чувството, че главата ми ще падне. Бел скочи и започна да лае яростно.

— Как може да говориш подобни неща! — Очите на Роза святкаха, а по поруменелите й от гняв бузи се стичаха сълзи.

— Ама аз само попитах…

— Незаконното дете от Скиденстад, това си помисли, нали?! Въшла. Крадла. Да не мислиш, че не съм го чувала преди?

— Да, но аз…

— Дяволите да те вземат. Никога през живота си не съм крала!

— Да, но ти… ти можеш да свириш като кос.

— Да, това е ужасно. И, разбира се, означава, че съм крадла!

— Роза…

— Ако искаш да знаеш, ние пренасяхме контрабанда. Няколко пъти. Моят ужасен брат и аз. Но това не е като да крадеш от съседите си.

— Въпреки това е незаконно…

— Да, така е. Моля, обеси ме!

— Всичко е, защото е толкова важно да…

Но Роза вече не ме слушаше. Тя свирна силно на Бел и изчезна през вратата заедно с кучето си. Аз се хванах за пулсиращата буза и си помислих, че сега не бе най-подходящият момент да я последвам.

— Това бе много глупаво — рече Нико откъм тавана.

Аз се обърнах. Бях си мислил, че с Роза сме сами вкъщи.

— Някой е откраднал нещо! — защитих се аз. — А това може да доведе до изгонването ни от селото.

— Роза живее с вас от две години — каза Нико и провеси крака през ръба. — Откраднала ли е нещо от някого през това време?

— Не — промълвих аз.

— Значи, когато й зададе този въпрос, го направи само защото тя е от Скиденстад.

— Да, да, това вече го разбрах — сопнах му се аз раздразнено. — Постъпих много глупаво и безчувствено, съжалявам. Но ако Роза и Бел не са взели нищо, кой тогава?

— Не знам — отвърна ми Нико замислено. — Но ще е добра идея да разберем, защото останалата част от Лербю си вади заключения също толкова бързо колкото теб.

— Нямаме време да се спотайваме и да следим крадци — рекох му аз. — Имаме си работа за вършене.

— Да, да — промърмори Нико, който явно вече бе започнал да мисли за нещо друго. — Мисля, че ще си поприказвам с моите ученици.

Змията

Роза беше раздразнителна и начумерена в продължение на няколко дни. Следващата сутрин, докато се опитвах да запуша една дупка в покрива на кокошарника, я чух как вика на Дина в лехата с фасула.

— Сигурно и ти си мислиш, че крадем, Бел и аз?

— Не, аз…

— Страхотна приятелка си!

Роза се появи откъм ъгъла със сълзи на яд в очите, хвърли ми такъв убийствен поглед, че можеше да ме събори мъртъв от покрива, и изчезна в гората.

— Нямах това предвид! — извика Дина. Тя самата също се появи иззад ъгъла и изобщо не изглеждаше по-щастлива от Роза.

— Какво й каза? — попитах аз.

— Нищо — отвърна ми Дина. — Само че… само че трябва да пази Бел.

— Не мисля, че Бел е отмъкнала кокошките.

— Знам много добре! Не това имах предвид.

— А какво тогава?

— Само че трябва да внимава Бел да не… избяга или нещо подобно. Или пък да не се нарани. — Гласът на Дина се снишаваше все повече и повече, а накрая се превърна в шепот.

— А защо би й било да го прави? Бел не е някаква скитница.

Дина не каза нищо повече. Тя се върна при фасула и продължи да плеви. Аз поклатих глава и се опитах да закрепя сноп слама, без да направя повече дупки, отколкото вече имаше за запълване. Смятах, че Дина се държеше меко казано странно в последно време. Какво му ставаше на това момиче?

Кракът ми се подхлъзна и пропадна през покрива. Мухъл! Най-добре щеше да бъде да сринем целия проклет кокошарник и да построим нов.

— Дина! — мама викаше. — Има ли яйца днес?

— Не знам.

— Ами тогава провери! — думите й прозвучаха малко раздразнено, защото събирането на яйцата, ако имаше такива, бе малко или повече работа на Дина.

Дина мина напряко през двора. Извади вода от кладенеца и си изми ръцете. След това влезе в кокошарника, без дори да ме погледне. А и защо ли да го прави, аз бях просто брат й. Всякакви кокошки и яйца бяха по-важни от мен.

Стори ми се, че тя доста се забави вътре. Толкова дълго, че ме загриза любопитството и аз легнах на покрива, за да мога да погледна през дупката, която кърпех.

Дина държеше нещо в ръцете си. Яйце. Но не кокоше. То бе украсено с черни, червени и бели орнаменти. Дина хвана яйцето за върха и долната част, дръпна силно и то се счупи по средата. Явно бе направено от дърво, метал или нещо подобно. Вътре в него имаше къс хартия.

Сега вече наистина станах много любопитен. Кой изпращаше на Дина писма в яйца? Да не би да си бе намерила приятел? Сигурно затова се държеше толкова странно напоследък. Това обясняваше мълчанието, болките в корема и тъжните погледи. Но ако наистина бе влюбена, явно това не й носеше особено много радост.

Дина разгърна писмото и започна да чете. После го хвърли изведнъж заедно с яйцето на земята и се разплака.

Аз се спуснах по покрива, скочих в тревата и отворих вратата на кокошарника. Дина ме погледна ужасено и посегна да вдигне писмото, което лежеше на пода. Аз обаче я изпреварих. Там пишеше: „Скъпа Дина, не искам да те плаша“. Не можах да прочета повече, защото Дина грабна листа от ръцете ми.

— Дай ми го — казах й аз и протегнах ръка.

Тя поклати глава.

— Това не те засяга.

— Разбира се, че ме засяга. Аз съм твой брат и ако си се захванала с някой глупак от селото…

Тя ме погледна със странно изражение.

— Даже и да е така — рече тя, — това си е моя работа.

— Не и ако те кара да плачеш.

Тя отвори уста да каже нещо, но остана безмълвна. Сълзите й бяха секнали също така изведнъж, както бяха потекли. Тя сложи ръка на гърдите ми и леко ме потупа, сякаш бях Бел, която чешеше зад ухото.

— Понякога наистина си много сладък — рече сестра ми. И докато аз стоях там и се чудех как да възприема тази забележка, тя се шмугна покрай мен, излезе на двора и хвърли писмото в кладенеца.

— Днес няма яйца — извика Дина на мама.

Аз вдигнах цветното яйце. Беше много леко, толкова леко, че нямаше как да е изработено от дърво, но не знаех от какъв материал бе направено. Съединих двете половинки. Чак сега видях, че това не бяха просто орнаменти, а някакво животно, морска змия или дракон. Рисунката бе някак мазна и блестеше, сякаш боята все още не бе засъхнала. Бе изящна и странна. Никой от селските момчета не би могъл да нарисува нещо подобно. А нима не бе странно да започнеш любовно писмо така? „Не искам да те плаша.“ Не че бях много добър в писането на любовни писма, но ако все пак решах да пратя такова на някое момиче, никога нямаше да започна така.

— Дина — промърморих аз. — В какво си се забъркала?

По време на вечерята ни този ден цареше мрачно настроение. Ковачът бе дошъл преди малко, за да доведе чернушкото. Каза, че не успял да го продаде, но през цялото време гледаше в земята и избягваше погледа на мама.

— Нищо — рече му тя. — Ние сами ще се опитаме.

Той кимна.

— Кончето е добро — каза той. — Може да опитате да го продадете във Веверстед или малко по̀ на юг. Сигурно мнозина биха пожелали да закупят такъв хубав кон.

„Но никой в Лербю“ — помислих си аз. Да не би да бе заради откраднатите кокошки?

Ковачът си тръгна, а ние седнахме край дъсчената маса, която бях сковал за нас. Хляб и супа от коприва. Щеше ми се наистина ние да бяхме задигнали онези кокошки или пастета. Единственото месо, което слагахме на масата, бяха моите зайци. Дина седеше бледа и ровеше в храната, а намръщеното изражение все още не бе слязло от лицето на Роза.

— Не може ли да я караме малко по-весело? — попита мама накрая. — Сигурно ще успеем да продадем коня. А хората от селото ще си променят мнението рано или късно, особено след като заловят истинския крадец.

Нико се прокашля.

— Катрин, помниш ли коя е Катрин?

Мама кимна.

— Тъмно момиченце. Най-малката ти ученичка.

— Да. Катрин каза, че знае как може да се влезе в кокошарника на странноприемницата. Може би трябва да обмислим възможността някой да стои там през нощта на стража.

Мама поклати глава.

— Това е работа на хората от селото. Най-добре да стоим настрана.

Дина се изправи и си взе шала.

— Накъде си тръгнала, млада госпожице? — попита мама.

— Забравих търнокопа и кошницата при фасула — отвърна тя. — Трябва да ги прибера преди да се стъмни.

Тя изчезна през вратата преди някой да успее да каже нещо повече.

Аз също се изправих.

— Ти пък какво си забравил? — попита ме мама остро.

— Нищо. Ще измия чиниите.

— Давин, да не би да си болен?

Бузите ми поруменяха.

— Съвсем не.

Събрах набързо глинените съдове и ги занесох навън до кладенеца. Накиснах ги във ведрото и се шмугнах покрай кокошарника, за да мога да видя лехата с фасула.

Дина я нямаше там. Успях да я зърна между дърветата, преди съвсем да се изгуби.

Така си и мислех. Любовна среща.

Върнах се при ведрото с вода и започнах да мия съдовете.

Дина още не се бе върнала, когато приключих.

— Сега ще видиш ти, Дина — промърморих аз на себе си. А и на мама сигурно вече й бе минало през ума, че прибирането на търнокопа и кошницата бе отнело твърде много време.

Върнах се при кокошарника още веднъж и се взрях в гората. От Дина все още нямаше и следа. Трябваше веднага да тръгна да я търся. Тя все пак бе само на дванадесет, а навън бе започнало да се стъмва. А и онова странно изречение от писмото не ми излизаше от ума: „Не искам да те плаша“. Колкото повече мислех за това, толкова по-обезпокояващо ми се струваше.

— Давин? — мама стоеше на вратата.

— Да.

— Къде е Дина?

— Не я виждам — отвърнах аз. — Но сигурно скоро ще се върне.

— Опитай да я намериш — в гласа на мама се четеше тревога и аз много добре можех да я разбера. Кимнах и се отправих към гората, където я бях видял за последно.

Едва бях навлязъл сред първите дървета, когато я съзрях. Тя вървеше към мен, ридаеща и задъхана, като държеше едната си ръка далеч от тялото.

— Ухапа ме змия — промълви Дина. След това падна на колене, така че се наложи да я нося през остатъка от пътя.

По ръката на Дина имаше две струйки кръв и дупки от отровни змийски зъби.

— Тя падна върху мен — каза Дина. — От едно дърво.

Не мислех, че тукашните змии можеха да се катерят по дърветата, но това сега не беше важно.

— Какъв цвят беше? — попита мама остро и затегна кожената връв, която бе завързала около ръката на Дина. Знаех какво си мислеше. Ако бе жълто-зелена, щеше да се окаже обикновена водна змия, като тази, която бях видял край капана. Зла, но безвредна.

— Черна и оранжева — отвърна Дина.

Отровна змия.

— Давин — каза ми мама с неестествено спокоен глас. — Донеси ми нож.

Дадох й моя. Ръката ми трепереше. Не можех да разбера как нейната можеше да е толкова спокойна. Може би бе, защото й се налагаше. Именно тя трябваше да реже.

Отровна змия. Тя можеше да убие. Колко ли отрова имаше в кръвта на Дина?

— Трябва ми лампата — заръча мама. — Не виждам какво правя.

Нико запали фитила на лампата и я хвана така, че да огрява най-добре ръката на Дина. Сестра ми лежеше на масата, на която само преди минути бе стояла супата от коприва.

— Роза, качете се с Мели на тавана. Разкажи й някаква приказка.

Роза кимна мълчаливо и хвана ръката на Мели. Тя се бе втренчила уплашено в ръката на Дина и в началото не искаше да тръгне.

— Върви с Роза — нареди й мама. Мели се подчини.

Мама пъхна ножа в пламъка за миг. След това погледна Дина в очите.

— Ще отнеме само минутка, съкровище — прошепна тя.

Дина я гледаше пребледняла. Не каза нищо, но видях как стисна зъби.

Мама допря острието на ножа до ръката на Дина, точно над ухапаното място. След това бързо разряза плътта. Дина изстена веднъж. Сподавеният й вик прониза болезнено цялото ми тяло. Мама допря устни до раната и започна да изсмуква отровата и да я плюе, да изсмуква и да плюе. Надявах се да бе вярно, че човек можеше да извади отровата от тялото по този начин. Мама не спираше, а Дина лежеше там, без да пророни и звук, макар че сигурно я болеше. Чувахме как Роза се опитва да разказва приказка на Мели горе, на тавана. Тя непрекъснато спираше или повтаряше едно и също изречение по два-три пъти, но Мели не казваше нищо. Съмнявах се, че изобщо я слушаше.

— Донеси ми кошницата, Давин — каза ми мама накрая. Цялата й уста бе в кръв. — И чайника.

Донесох кошницата и чайника. Мама извади от нея малко глинено шишенце.

— Това е спирт — каза тя на Дина. — Щипе, но прочиства.

Мама изля спирта в раната. Дина си пое дълбоко въздух и прехапа устни.

— Боли — прошепна тя.

— Знам, съкровище. Но най-страшното скоро ще мине.

Дано да беше вярно. Досега не бях виждал човек, който да умре от отравяне, но бях чувал ужасяващи истории за гангрена, слепота и хора, които били посинели от недостиг на въздух точно преди смъртта си. „Това не може да се случи с Дина“ — помислих си аз. Та нали тя сама се бе прибрала, сигурно в кръвта й нямаше много отрова. А и ухапването на тази змия невинаги бе смъртоносно. Далеч невинаги.

Мама напои една превръзка с димящата топла вода от чайника. Остави я да изстине за миг преди да я сложи на ръката на Дина.

— В раклата има чисти чаршафи — рече ми тя. — Смени спалното бельо.

Аз донесох чаршафите и започнах да оправям леглото. Мама отпусна кожената връв и Дина отново изстена тихо. Мама я погали по челото.

— Сега всичко зависи от теб — рече мама. — Спомняш ли си какво казвам обикновено, когато сте болни?

— Тялото може да свърши само половината от работата — промълви Дина уморено. — Човек трябва да използва и съзнанието си, за да оздравее.

Мама кимна.

— Представи си, че ръката ти отново е здрава. Че цялата отрова е навън. Повярвай го. Представи си го.

— Да, да.

Отговорът й прозвуча някак обезкуражено.

— Дина! Трябва да ми обещаеш да се бориш, колкото сили имаш!

Дина замълча.

— Ще е по-лесно да се предам — прошепна тя почти беззвучно.

Мама изглеждаше съвсем вцепенена.

— Детето ми. Не бива да говориш така.

От устните на Дина се отрони дрезгав звук. Отне ми известно време преди да осъзная, че това трябваше да представлява смях.

— Малко е глупаво, нали? — каза тя. — Да те ухапе змия, когато ти самият си змийско отроче.

Мама остана безмълвна тягостно дълго време. След това хвана лицето й с две ръце и я погледна в очите.

— Забрави го — каза тя. — Ти си мое дете. Не негово. Чуваш ли?

Дина затвори очи.

— Да, мамо — прошепна тя. Но не звучеше така, сякаш го вярваше наистина.

Почти никой не успя да поспи тази нощ в хижата. Роза и Мели се качиха да спят на тавана, където обикновено нощуваше Нико. Дина се оплакваше, че й е студено, макар че оставихме огъня да гори през цялата нощ, така че се редувахме да лежим при нея, за да я топлим.

Аз изчаках, докато мама и Нико малко се отдалечиха. Те седнаха край огъня и се заговориха тихичко и аз видях как той положи ръка на рамото й, за да я утеши.

— Кой е той? — прошепнах аз на Дина.

— Кой?

— Той. Този, който ти праща писма, подмамя те навън в гората и хвърля змии по теб. Ето кой. — Гласът ми трепереше от ярост.

— Не… не стана точно така.

— Така ли? Змиите не се катерят по дърветата, Дина. Кой е той?

Тя се втренчи безмълвно в мен. Лицето й блестеше от пот заради треската. За миг си помислих, че ще ми отговори. След това бавно поклати глава.

— Не знам за какво говориш — рече тя.

Очите й се затвориха и тя се престори, че спи. Но аз знаех, че бе будна. Дишането й бе твърде неспокойно.

В един момент заспах, макар да не исках. Сънувах ужасното яйце. Дина го отвори, но вместо писмо вътре имаше змия в черно, бяло и червено. Тя се уви около ръката й и разтвори уста, така че можех да видя двата й дълги отровни зъби.

— Не, Дина — чух мама. — Не може!

— Искам да го сваля…

— Не, съкровище!

Аз се събудих. Мама стоеше наведена над леглото и държеше двете китки на Дина. Тя видя, че съм буден.

— Давин — рече ми тя дрезгаво. — Трябва да ми помогнеш. Дръж я за малко.

— Да я държа? — Главата ми все още бе пълна с мъгливи сънища за змии.

— За да не може да махне превръзката. Събуди се, Давин!

Аз седнах на леглото. Дина ме погледна, но очите й бяха като от стъкло. Тя гледаше през мен. Сърцето ми заби по-бързо от страх, защото имах чувството, че вече бе поела към едно друго място.

— Дръж я!

Аз хванах китките на сестра ми. Бяха хлъзгави от пот.

— Пусни ме — примоли се Дина. — Искам да я махна. Боли ме!

Тя опита да се освободи, но ми беше лесно да я задържа. Твърде лесно.

— Тя не трябва да хаби силите си така — рече мама, сякаш Дина не можеше да я чуе. — Опитай се да я успокоиш, Давин.

— Как?

— Говори й. Пей й. Разкажи й приказка. Каквото и да е. Главата ми бе съвсем празна. Не ми идваше нито една приказка на ум.

— Пусни ме — шептеше Дина. — Пусни ме, пусни ме…

Започнах да пея. Една стара приспивна песен, която дори не подозирах, че знам.

— Малка звездичке, затвори очички…

Дина наистина се поуспокои. Сигурно й я бях пял някога, когато и двамата бяхме много малки. Не можех да си спомня всички думи, но това нямаше значение. Можех да изтананикам забравените места. Най-важното бе, че песента накара Дина да се отпусне.

Мама се върна с една чаша.

— Повдигни я леко — рече ми тя. — Така че да може да пие.

Мама допря чашата до устните на Дина, но тя извърна глава.

— Мирише гадно — каза сестра ми, а гласът й прозвуча сърдито, като на малко дете, сякаш в нея се бе настанило някакво намръщено тригодишно хлапе.

— Погледни ме — рече мама.

Дина не искаше.

— Погледни ме — повтори тя, като този път не остави никакъв избор на Дина, защото използва интонацията на Жрица на срама. — Ти ми обеща да не се предаваш. Чуваш ли?

Дина лежеше немощна в прегръдката ми като парцалена кукла, но за миг възвърна гласа си.

— Да — рече тя просто. И отпи послушно от отварата, която й даде мама.

Дина спеше. Спеше ли, спеше. Не се събуди дори когато мама смени превръзката й. Кожата около раната й бе червена и раздразнена. Въпреки това мама бе по-спокойна.

— Няма червени линии — каза ми тя. И макар, за разлика от Дина, никога да не се бях интересувал от знахарските умения на мама, все пак знаех, че тя си мислеше за отравяне на кръвта. Нямаше такова. Това трябваше да е добър знак.

Дина се събуди преди вечеря и поиска малко вода. Все още имаше треска, но вече бе дошла на себе си. А на следващата утрин и температурата й спадна.

— Добра работа, сестро — казах й аз. — Една отровна змия не е достатъчна, за да те пребори.

По устните й пробягна усмивка — съвсем лека, но все пак я имаше. След това отново заспа.

— Погрижи се да пие нещо всеки път, щом се събуди — рече мама на Роза.

— А ти къде ще ходиш? — попитах аз.

— Ще се разходя до Лербю.

Гласът й прозвуча нормално, но аз я познавах добре и знаех, че бе ядосана. Всъщност тя бе ядосана дни наред, но едва сега можеше да предприеме нещо.

— И аз ще дойда — заявих аз.

Мама се вгледа в мен за миг.

— Добре — отвърна ми тя. — Можеш да дойдеш.

Вечерта се бе спуснала, когато с мама стигнахме до площада на Лербю. Мама спря Фалк пред странноприемницата, но не слезе от него. Остана на гърба му. Седеше съвсем неподвижно. А Фалк, който по принцип не беше особено послушен, този път не започна да рие с предния си крак, да мята грива или да върши някои други от обичайните си пакости.

Мама остана, яхнала Фалк, толкова неподвижно и толкова дълго, че около нея започна да се събира тълпа.

— Какво прави тя? — попита един мъж друг, но не съвсем тихо.

Мама го погледна и той потръпна.

— Чакам — рече тя и отмести поглед от него, точно както една хищна птица освобождава плячката си, когато вече не й е интересна.

Мъжът разтърси глава и разтри лице.

— Какво? — попита някакъв смелчага.

— Този, който се опита да убие дъщеря ми.

В този миг обичайната пазарна атмосфера изчезна. Всички разговори затихнаха. Никой не се опитваше да купи или продаде нещо, никой не носеше вода, никой не си поръчваше халба бира в странноприемницата. Сякаш през цялото село пробягна някакъв шепот и само след половин час всеки жител на Лербю със сигурност знаеше какво бе казано на площада. Повечето бяха дошли да видят края на историята.

Около Фалк и Силке имаше свободно пространство, но иначе целият площад бе пълен с народ. Някои се опитваха да бъбрят, но разговорите бързо затихваха съвсем или се превръщаха в монотонен шепот. А когато мама изведнъж изправи гръб и застана още по-гордо върху седлото на Фалк, настъпи пълна тишина. Целият площад замлъкна и застина.

— Дъщеря ми бе ухапана от змия — рече мама и макар да не говореше особено високо, всички можеха да я чуят. — Тя за малко не умря. Може и да е било нещастен случай. Надявам се.

Тя плъзна поглед по множеството — от лице на лице. И ако преди не се бяха досетили, че тя е Жрица на срама, вече го знаеха със сигурност.

— Само влечуго би наранило дете по този начин. Ако някой ни желае злото, нека излезе напред. Ако някой знае нещо, нека излезе напред. Хората трябва да отговарят за действията си.

Беше тихо. Никой не помръдна. Погледът на мама се местеше от човек на човек, улавяше един, пускаше го, улавяше следващия. Никой не каза нищо. Никой не излезе напред. Накрая Ирена се приближи колебливо към Фалк.

— Жрице на срама — рече тя, а гласът й леко трепереше. — Нищо не сме сторили на детето ти. Ние сме порядъчни хора.

Мама кимна бавно.

— Вярвам ти — рече тя. — Никой от тук присъстващите не го е сторил. Може би наистина е било нещастен случай. Избирам да вярвам в това.

След това тя обърна Фалк и напусна площада. Никой от Лербю не посмя да застане на пътя й.

— Наистина ли го мислиш? — попитах я аз, когато вече почти се бяхме прибрали. — Че е било нещастен случай?

— Може би — отвърна ми мама. — Никой от хората на площада не го е извършил. Но аз забелязах и кого го нямаше. Андреас Хусманд. Обущарят. И най-големият син на Мина Гестгивар13. Ако има виновник, ще да е един от тях.

Не можех да си представя някой от тях да е любим на Дина, дори синът на Мина. Той бе твърде стар за Дина, бе по-голям от мен, а освен това бе ужасно кривоглед с едното око. Но може би писмото не бе от обожател, а от някого, който се преструваше на такъв. А може би изобщо не бе от обожател. Може би бе някой, който бе разбрал за любовната среща и се бе възползвал от случая. Ако изобщо бе любовна среща. Или каквато и да било среща. Хилядите „може би“ се въртяха в главата ми като объркани прилепи, а единственото, което знаех със сигурност бе, че трябваше да си поговоря сериозно със сестра ми. Сега щеше всичко да си каже!

Но когато се прибрахме, Дина вее още спеше, а аз не бях чак толкова коравосърдечен, че да я събудя и да започна да я разпитвам. Радвах се, че все още бе жива.

Факли в мрака

Бел лаеше. Силно и ядосано, както когато искаше да ни предупреди за нещо, така че аз веднага скочих на крака, макар все още да бях сънен. Чух как Роза се опитва да я успокои долу, до вратата, но Бел не искаше и да чуе.

Аз се изтърколих от сламеното легло и се приближих до ръба.

— Какво има? — прошепнах аз на Роза, която едва успявах да различа в мрака. Всъщност бялата козина на Бел бе единственото нещо, което се виждаше там долу.

В началото Роза не ми отговори.

— Мисля, че идва някой — рече тя, а гласът й бе тих и уплашен.

Аз се обърнах, за да събудя Нико, но той вече бе станал.

— Вземи си лъка — заръча ми той.

Аз кимнах. Защото ако вкъщи дойдеха хора посред нощ, това, разбира се, можеше да означава, че някой се е разболял и има нужда от помощта на мама. Но след случилото се през последните дни, ме беше страх, че…

— Мадам Тонере!

Трескаво тропане по вратата, задъхан глас. Напомняше на…

— Роза, отвори — рече мама. — Това е Ирена.

И наистина бе тя. Жената дишаше някак странно и изглеждаше съвсем объркана, та в началото си помислих, че нещо с детето не е наред. Явно и на мама първо това й бе минало през ума.

— Седни — рече й тя рязко. — Кървиш ли? Давин, запали лампата.

Ирена махна с ръце.

— Не — рече тя, все още задъхана. — Нищо ми няма. Става дума за… става дума за…

— Поеми си дъх — каза й мама.

Ирена седна, но поклати глава.

— Няма време — отвърна й тя. — Откриха Катрин. Катрин, дъщерята на майстора седлар. Тя… нещо не е наред с нея. Лежеше в безсъзнание в кокошарника на странноприемницата и никой не може да я свести. А на гърдите й… на гърдите й имаше нарисуван знак. С кръв.

— С кръв… — в началото мама изглеждаше объркана. След това попита бавно.

— Какъв знак?

Ирена заби поглед в масата.

— Два кръга. Един в друг. Като… като знак на Жрица на срама.

За малко да изпусна лампата, която така или иначе едва бях успял да запаля. Мама гледаше втренчено съпругата на ковача, която просто седеше там с очи, впити в масата, и не смееше да вдигне глава.

— Ирена…

— Знам, че не сте вие — лицето й придоби войнствено изражение. — Каквото и да е това, който и да го е направил…, аз много добре знам, че не сте вие. Но… много други ще кажат, че това е отмъщението на Жрицата на срама за случилото се с дъщеря й. Трябва да се махнете оттук. Не можете да останете. Трябва да тръгвате, веднага.

В главата ми се въртяха хиляди мисли. Какво се бе случило с Катрин? Познавах я добре. Тя бе една от ученичките на Нико, тихо момиченце с кафяви къдрици и луфт между предните зъби. Не бе на повече от седем години или приблизително на толкова. Кой бе наранил такова малко дете?

— Тя каза, че знае как може да се влезе в кокошарника на странноприемницата — рече Нико тихо. — Може би… е изненадала крадеца или нещо подобно.

— Донеси кошницата ми, Давин — каза ми мама. — Трябва да видя дали мога да направя нещо.

— Не чувате ли какво ви говоря? — извика Ирена изведнъж. — Не можете да останете тук! Обущарят, Якоб Хусманд, синът на Мина Гестгивърс… колко дълго време си мислите ще мине, преди те да се появят отвън с факли и тояги или с каквото и да било друго, което би им свършило работа? Казвам ви, че трябва да се махате оттук. Веднага!

Едва в този момент осъзнах как стояха нещата. Че отново трябваше да тръгнем на път. Че отново бяхме бездомни.

Бел отново започна да лае, още по-силно от преди.

Ирена изглеждаше уплашена.

— Това са те — рече тя. — Вече са на път.

Нямаше време да опаковаме багаж. Едва успяхме да съберем няколко неща от първа необходимост и да излезем от къщата. Трябваше да яздя с Дина на ръце — тя бе прекалено слаба, за да седи сама на Силке. Роза в последния момент успя да хване Стрибе14, нашето котенце, и накара Ирена да обещае, че ще се грижи за него. И така ние поехме на път: аз и Дина възседнахме Фалк, а мама яхна чернушкото, като държеше Мели пред себе си. Роза седеше бледа и уплашена на гърба на Силке и стискаше твърде силно юздите. Все още не бе свикнала да язди.

Тръгнахме по малката пътечка зад къщата. Другият път бе по-широк и щеше да ни е по-лесно да го следваме в мрака, но не смеехме да яздим по него. Съдейки по поведението на Бел, явно другите бяха съвсем наблизо.

— Накарай я да млъкне — изсъсках аз на Роза. — Ще ни издаде.

— Лесно ти е да го кажеш — сопна ми се тя в отговор, но не толкова злобно, колкото обикновено. Сигурно смяташе, че имаше предостатъчно животни, за които да отговаря в момента. Тя дръпна въжето, което Бел носеше около врата си, и й се скара, но това изобщо не помогна. Единственото, което Бел разбираше, бе, че нещо не бе наред и че трябваше да защити своето семейство. Силке се уплаши от лая й, метна грива и се блъсна във Фалк. Роза извика ужасено и изпусна въжето, с което държеше кучето. Бел с лай и джавкане се втурна като стрела напред към тези, които застрашаваха любимите й хора.

— Не — извика Роза, захвърли юздите на Силке и скочи на земята. След това хукна след Бел.

— Роза! Спри! — изкрещях аз.

Но тя продължи да тича. Погледнах мама отчаяно.

— Обърнете конете — рече тя. — Не можем да продължим без Роза.

Изглеждаше сякаш целият двор пред хижата бе пълен с мъже и коне. Не знаех колко точно бяха, нито кои бяха, главите им бяха покрити с нещо като чували с дупки за очите и устата, а светлината от факлите им танцуваше неспокойно в мрака, така че единственото, което се виждаше, бе длан, ръка и две блестящи очи в разрезите на маските.

Един бе хванал Роза за ръката. Друг се опитваше да прогони Бел, като въртеше една факла подобно на тояга. Бел джавкаше, лаеше и се опитваше да захапе конете за задната част на краката.

Изведнъж мама застана между тях. Дори не бях видял кога бе слязла от коня.

— Какво правите тук? — попита тя с онази интонация, която накара всички да застинат и да се заслушат. Дори Бел млъкна и се сви — явно бе разбрала, че е направила грешка. Роза се освободи и се хвърли на врата на непослушното си куче.

В началото никой от мъжете не искаше да отговори. След това един от тях се прокашля. Беше мъжът, който яздеше жребец досущ като този на съдържателите на странноприемницата.

— Нас не можеш да ни изплашиш, вещице — рече той. — Дошли сме да разчистим едни сметки.

Той със сигурност искаше гласът му да прозвучи грубо и твърдо, но това не се получи напълно.

— И за какви сметки по-точно става въпрос? — попита мама. Не знам как й се удаваше да бъде толкова спокойна, но гласът й изобщо не трепереше.

— Каузата ни е справедлива и ти много добре го знаеш!

— Ако каузата ви е справедлива, защо тогава носите маски? Нима не смеете да покажете истинските си лица?

Мъжете се размърдаха неспокойно.

— Катрин — рече единият. — Малката Катрин лежи на смъртния си одър. С твоя проклет вещерски знак на гърдите!

— Позволете ми да видя детето — каза им мама. — Може би ще успея да й помогна.

— Никога повече няма да ти позволим да я докоснеш!

— Къде е бащата на детето? — попита мама. — Какво мисли той?

И този път никой не искаше да отговори. След това мъжът, който седеше на сивия кон, рече:

— Той е при болното дете!

— Вие също трябва да сте там. Защото не аз съм предизвикала болестта й.

— Ами знакът — каза един друг. — Вещерският знак. Как ще обясниш него?

Думите му прозвучаха така, сякаш той наистина искаше да получи отговор, сякаш се бе усъмнил във вината й. Това бе един от тези мигове, когато всичко бе възможно. Дори правдата можеше да излезе наяве.

След това ездачът на сивушкото се поизправи на коня.

— Вещерски номера — изсъска той. — Не разбирате ли? Тя обърква ума ни, за да не можем да свършим това, за което сме дошли!

Той вдигна факлата, сякаш искаше да удари мама с нея. От устните на Дина се отрони сподавен уплашен вик и тя се опита да се освободи от прегръдката ми.

— Стой мирно — прошепнах й аз, макар че на мен самия ми се искаше да пришпоря Фалк между маскираните мъже. Ако я удареха… Само ако я докоснеха… Исках да съм до мама. Но не можех да изоставя Дина и Мели. Това ме раздираше отвътре.

— Остани със сестрите си — прошепна Нико, пристъпи напред и застана до мама. Не носеше дори нож, с който да можеше да се защити. Не, не беше страхливец.

— Добър вечер, Андреас Хусманд. Добър вечер, Пайтер Гестгивърс. Добър вечер, обущарю. Виждам, че и Вилман Снедкер15 е тук. Как се справя малкият Вилман със смятането?

Явно на Нико никак не му бе трудно да разпознае мъжете, въпреки маските им. Но той все пак бе общувал с хората от селото повече от мен.

Личеше си, че на тях не им хареса, че ги разпознаха и назоваха по име. Предпочитаха да останат анонимни в мрака.

— Съжалявам за Катрин — рече Нико и наистина го мислеше. — Бихме сторили за нея всичко, което можем.

— Няма нищо за гледане — рече Вилман. — Тя просто спи. Но никой не може да я събуди.

— Позволете ми да помогна — помоли ги мама. — Нека видя какво мога да направя.

Изведнъж Пайтер Гестгивърс обърна сивия си кон и изчезна, сякаш всички горски зли духове му бяха по петите. Останалите се поколебаха за миг, след което го последваха. Тропотът от копитата се отдалечаваше все повече и повече, а светлината от факлите изчезна в мрака.

Дори не смеех да си го помисля. Бяха си тръгнали. Без да ни сторят нищо.

Мели бе започнала да плаче, тихо и приглушено, сякаш се страхуваше, че някой щеше да я чуе. Аз скочих от коня, така че да мога да държа и нея, и Дина.

— Шшшш — прошепнах. — Няма ги вече. Всичко свърши.

Но не беше така.

Изведнъж доловихме отново тропот от конски копита и по пътя се зададоха трима ездачи. Не спряха и не казаха нищо. Просто хвърлиха факлите си върху покрива на хижата.

Върху сламения покрив.

Аз пуснах Дина и Мели и се втурнах към кладенеца.

— Помогни ми — извиках аз на Нико и хванах въжето, нямах търпение да използвам дръжката. Покривът бе стар и покрит с мъх, може би щяхме да успеем да загасим огъня преди той да се е разпрострял. Една от факлите бе паднала сама, само две бяха останали да лежат върху покрива.

Нико грабна нашата кофа от гърба на кафявия ни кон и изля в нея водата от кладенчовото ведро. А аз го напълних отново и започнах да го тегля нагоре. С ъгълчето на очите си видях как Нико се опитваше да хвърли водата на покрива. Но тя не стигаше достатъчно високо. Той остави кофата и изчезна между дърветата.

Какво правеше? Да не би да се бе предал?

— Нико!

Той се върна обратно заедно с кафявата кобила. Скочи на гърба й и застана изправен на него като същински панаирен жонгльор.

— Роза, подай ми кофата!

Роза изпълни молбата му. Той хвърли водата върху сламения покрив и загаси едната факла. Ако успеехме да направим същото и с другата…

Откъм гората се появиха още трима ездачи, или същите трима, но с нови факли. Кафявата кобила подскочи уплашено настрани, така че на Нико му се наложи да я възседне. Този път на покрива се задържа само една факла, но за сметка на това тя попадна високо горе, а огънят обхвана веднага сухата слама. А откъм мрачната гора отново долетя тропот на копита.

Мама сложи ръка върху моята.

— Остави го да гори — рече ми тя уморено. — Така или иначе не можем да останем тук.

Ние стояхме обезкуражени на двора и гледахме как пламъците поглъщаха целия покрив. Бел скимтеше, а Мели продължаваше да плаче, тихо и уплашено.

— Виж какво ни причини твоя любим — сопнах се аз на Дина. — Ще изплюеш ли най-накрая камъчето кой е?

— О, Давин, толкова си глупав — рече Дина тихо. — Аз нямам любим.

— Не аз съм глупав. Не аз тръгнах да се шляя из гората по залез-слънце заради едно писмо от някакъв ухажор.

— Писмо? — удиви се мама. — Какво писмо?

Дина не каза нищо.

— Дина. Какво писмо?

Дишането й бе съвсем ускорено, както когато я ухапа змията.

— Той написа, че не иска да ме плаши. Че не той е убил Пес. Че иска само да ме опознае.

Глупак. Да, Дина бе права. Бях пълен глупак. Сезуан.

Писмото в яйцето бе от Сезуан.

Очите на мама блестяха от страх и отчаяние.

— О, Дина — рече тя. — И ти му повярва.

— Не. Не и в началото. А и не… не напълно. Просто… всички бяха толкова щастливи тук. А аз не исках да тръгваме на път… отново. Заради мен.

Мама остана мълчалива ужасно дълго време. „Само не й се карай“ — молех се аз. — „Само не се карай на Дина.“ Никога не бях чувал Дина да говори така, с толкова тих и слаб глас. Сякаш щеше да се пръсне на хиляди парченца, ако мама се отнесеше по-твърдо с нея.

— От колко време е тук? — гласът на мама звучеше спокойно, но в това спокойствие имаше нещо неестествено. Бе като маска, която прикриваше нещо друго — страх, ярост или и двете.

— Не знам — гласът на Дина бе толкова слаб, че почти не се чуваше. — Един ден ми бе оставил съобщение на плочите в училище. Видях го, когато понечих да ги раздам. Сигурно бе преди седмица.

— Почти две — казах аз дрезгаво. — Това бе денят, когато се прибра вкъщи, защото те болеше коремът.

Дина кимна.

Откъм гората се чу силно бухане на сова. Бухане, което всъщност едва ли идваше от някоя истинска сова.

— Трябва да тръгваме — каза Нико. — Ако някой от тях има лък, бихме били много лесна плячка тук, на светлината.

Сякаш те чуха думите му. Изведнъж на няколко стъпки от нас падна стрела.

— Изчезвайте — изкрещя един глас в мрака. — В Лербю не ни трябват вещици.

Беше най-големият син на Мина Гестгивърс, но едва ли той бе стрелял, не и с кривогледото си око.

— В гората — изкомандва Нико. — Ако успеят да вземат и конете, с нас е свършено.

Мама изтръпна. Тя вдигна Мели и се затича тромаво към гората. Нико гушна Дина и я последва.

— Хайде — казах аз на Роза, която продължаваше да стиска Бел. — И дръж здраво това диво животно!

Преследваха ни цялата нощ. Всеки път щом си помислехме, че можем да поспрем и да си поемем въздух, чувахме проклетото им бухане и към нас политаха стрели. Играеха си с нас. Познаваха по-добре гората и докато се държаха на разстояние от нас, не можехме да направим нищо, за да се защитим. Не целяха да ни убият, иначе отдавна да бяхме мъртви. Въпреки това ни грозеше смъртна опасност, защото те не виждаха достатъчно добре, за да са сигурни, че няма да ни улучат. Дори една стрела лизна малкия гърбушко и му остави кървава драскотина. В един друг момент пък само шестото чувство на Нико го накара бързо да се наведе, иначе щяха да го уцелят в окото.

Едва на зазоряване ни оставиха. Изстреляха една последна стрела, която падна съвсем до муцуната на Силке, но тя обаче бе твърде изнурена, за да се уплаши.

— Изчезвайте от Локлайн — изкрещя някакъв непознат глас.

— Нямаме нужда от такива като вас.

Четири дни по-късно бяхме оставили Локлайн зад гърба си и се бяхме запътили на запад през долината към Сагислок. Този път носехме още по-малко неща отколкото когато напуснахме Хьойландет. Общо взето май нямахме друго освен дрехите на гърба си. Можеше и да бях мразил Сезуан преди, но нищо не би могло да се сравни с ненавистта, която изпитвах сега.