Дарът на змията

Змията

Лодката се плъзгаше по тъмната вода. Греблата разсичаха повърхността на езерото безшумно и внимателно. Чуваше се единствено дрънчене на ключове. Всички мълчаха. На носа стояха двама мъже с дълги копия и се взираха внимателно във водата. Това продължаваше вече час. За какво ли им трябваха копията? Не ни липсваха запаси. В краката им лежаха две прясно заклани агнета.

Над повърхността на езерото се носеше тънък слой мъгла. При всяко загребване на греблото този воал се разкъсваше за миг и можехме да видим черното водно огледало. Тук беше доста дълбоко. Ако човек изпуснеше нещо зад перилата, никога повече нямаше да го види.

Опитах се да се наглася така, че да не ме боли реброто, докато седя. Веригата ми задрънча и един от пазачите се обърна ядосано.

— Стой мирно — изсъска ми той. — Иначе може да използваме теб!

— За какво? — попитах аз, макар да знаех добре, че не биваше да го ядосвам.

— Ще те дадем на змията — отвърна ми той. — Затова не ме изкушавай!

Каква змия? Погледнах въпросително към Нико, но той леко поклати глава. И той не знаеше.

Скалите се издигаха около нас като крепост. Слънцето се бе скрило зад планинското било и само златистите ивици по небето издаваха, че все още не бе залязло съвсем. Други хора по други места все още можеха да го видят. Единствено тук, в сянката на крепостта Сагис, вече бе нощ.

Мира започна да подсмърча от страх и носталгия и се притисна в Нико, въпреки че той не можеше да я прегърне с окованите си ръце. Стана още по-зле, когато един от пазачите грубо й нареди да си затваря „глупавата малка уста“.

— Остави момичето на мира — рече Нико. — То не е виновно.

Макар че го каза съвсем тихо, това бе достатъчен повод за един от пазачите да го удари по врата с дръжката на копието. Мира, разбира се, съвсем се разрида. Тънкото й детско гласче се извиси като крясък на чайка между скалите и отекна над цялото езеро.

Нещо се размърда във водата. Нещо голямо. Толкова голямо, че лодката се завъртя, сякаш бе попаднала във водовъртеж. Мъжете с греблата се опитаха с всички сили да възстановят правилния курс.

Успяха да я обърнат и загребаха назад, сякаш животът им зависеше от това.

На по-малко от шест метра пред нас изникна нещо… Дали бе гейзер. Не, може би беше огромна риба? Не. Съвсем не.

Беше глава.

Една люспеста сива глава, която бе по-голяма от Мира. Тя се издигна над нас, а вратът, който я държеше, приличаше на дънер. На воден смерч. Бе твърде голямо, за да бъде живо. Но беше точно такова, змия. Черните й очи се бяха втренчили в нас, тъмни като дупките на череп. Мира извика, един слаб дрезгав вик на страх, и закри лице в раменете на Нико.

— Агнето! — извика един от стражите с копия. — Веднага й дайте агнето!

Един от останалите грабна първото от двете прясно заклани агнета и го хвърли колкото се можеше по-надалеч във водата. Змията явно изобщо не се впечатли. Продължи да гледа надолу в лодката с дълбоките си като планински пещери очи. „Ще ни схрускаш на една хапка“ — помислих си аз. Можеше от раз да прекърши лодката по средата. Змията отвори леко уста и ни блъсна миризма на тиня, водорасли и разложена риба.

Другият копиеносец се паникьоса. Той изнесе ръката си назад и явно се канеше да хвърли оръжието по чудовището.

— Не! — изсъска му другият и изби копието от ръката му. — Това помага само срещу малките. Нея само ще я раздразниш. Хвърлете и другото агне!

Пляс! Второто животинско трупче потъна във водата, на доста голямо разстояние от лодката.

Змията бавно обърна глава. Тя изсъска. Водата пред нас се плисна и влечугото бавно се скри. Аз се вгледах надолу и успях да различа масивното й като скала тяло в дълбините. В сравнение с нея ние бяхме като въшки в козината на някое куче.

— Гребете! — изрева мъжът с копието. — Трябва да стигнем до сушата преди тя да се е върнала.

Гребците се хванаха за греблата с всичка сила. Лодката се стрелна по водата. Скоро забелязахме отвор между скалите.

— Е, това беше змията — рече мъжът с копието. — Тази е най-голямата. Но тя има и доста деца. Казвам го в случай, че на някого му се прииска да се опита да отплува оттук.

Отворът се оказа вход към пещера. Под и над нас стърчаха назъбени остри скали като резци в чудовищна паст. Човек трябваше да бъде много внимателен, ако искаше да премине без да пробие корпуса, но след като преминахме отвора, лодката се плъзна напред по гладката въгленово черна вода към един пристан, където ни очакваше малка група мъже.

Някои от тях очевидно бяха стражи в крепостта. Те носеха кожени брони, подсилени с метал, а на нагръдниците им бяха изрисувани драконови глави — герба на рода Драконис. Други двама явно бяха учители, макар че бяха по-различни от представата ми за тях.

Да, бяха облечени в черно. Това го знаех. Дори на ръцете си носеха черни ръкавици. Но най-потресаващи бяха лицата им.

Бяха почти еднакви. На главите си имаха черни шапки, които се спускаха плътно около вратовете им и закриваха лицата им, а лицата им бяха…

Нито стари, нито млади. Голобради. Голи. Дори вежди нямаха. Сякаш всички черти, които ги оприличаваха с човешкия род, бяха скрити или заличени. „Значи така изглежда един учител“ — помислих си аз. Приличаха на влечуги, а не на хора. Във всеки случай изглеждаха така, сякаш никога не са били деца.

Мира изстена от страх и започна отново да плаче. След срещата със Змията не можех да разбера как можеше да се бои толкова от двама мъже, пък било то и облечени в черно. Но аз, разбира се, не бях на шест и не бях отделен за първи път от семейството си.

Един от градските стражи скочи от лодката върху подвижния мост и подаде малък пергамент на един от учителите. Той го взе, без да каже нищо, и започна да чете.

— Мира, дъщеря на Антон Аврелиус. Зачислените в Дружеството Давин и Николас.

Той вдигна поглед и ни огледа, както човек оглежда коне за продан.

— Някои биват водени в крепостта Сагис за обучение, другите — за да изтърпят наказанието си. Но няма наказание, което да не представлява и своеобразен урок. А този, който приема обучението си с отворени сърце и душа, ще си тръгне оттук с гордо изправена глава като верен поданик на графа. Но този, който затваря сърцето си за учението, никога не ще напусне мрака.

Не разбрах какво искаше да каже с всичките тези думи. Какво имаше предвид с това, че наказанието е урок? Какво, по дяволите, си мислеше, че ще науча от окованите ръце и счупеното ми ребро? Но може би учителите винаги говореха така.

— Мира Аврелиус — продължи той. — Последвай учителя Аидан до Образователния дом.

Мира се вкопчи в Нико и не искаше да се пусне. Нико прошепна нещо в златистата й коса, но това не я успокои, и накрая един от пазачите загуби търпение, хвана я за ръката и я изскубна от сивата риза на Нико. Вдигна я, остави я на моста и я бутна към учителите, преди отново да успее да се хване.

Затаих дъх. Темпераментът на Мира бе много буен и ако тя започнеше сега да вика и да рита учителя Аидан по крака, както правеше с учителя Рубенс… дори не исках да си мисля за последиците.

Но Мира бе твърде уплашена, за да се държи, както правеше обикновено. Тя стоеше неподвижно със стичащи се по бузите сълзи, а когато учителят Аидан я хвана за ръката, тръгна с него притихнала, уплашена и скована като дървена кукла.

— Какво да правим със сивите? — попита един от крепостните стражи.

Другият учител погледна пергамента, който държеше в ръка. Там вероятно бяха описани всички ужасни престъпления, които с Нико бяхме извършили според тях.

— Отведете ги при Маша — рече той. — Веднага ще пречупи непокорството им.

Гладък гръб

Имаше една стълба, която се извиваше нагоре от пристана, през планината. Част от нея бе каменна, другата — дървена. Бе тясна вита стълба, която се извиваше сред странните разклонения на пещерата като вътрешността на охлювена черупка. Над главите ни летяха пискливи прилепи, бързи трепкащи сенки, отправили се на нощния си лов за насекоми. Много стъпала ни деляха от сърцето на крепостта Сагис, а реброто ме болеше все повече с всяка измината крачка.

Стълбата водеше до един тесен двор, заобиколен от високи стени. Над нас се извисяваха острите зъбци на крепостта, обсипана с бруствери, мостове и бойници. Виждах Мира и учителя Аидан доста по-напред. Бяха се отправили към една голяма черна врата, която бе толкова висока, че дори учителят Аидан изглеждаше малък на нейния фон. Мира приличаше по-скоро на непослушна мравка. В камъните над портата бе изсечено нещо — ясни, отчетливи букви, които лесно можеха да бъдат различени дори и от голямо разстояние. Там пишеше „Всичко е знание“ и това най-вероятно бе входът към Образователния дом. Мравчицата Мира хвърли един последен отчаян поглед назад, а Нико вдигна ръце, за да й помаха. Той искаше да я успокои, но оковите направиха жеста му някак зловещ.

Един от пазачите ме бутна по гърба.

— Размърдай се — рече ми той сърдито. — Нямаме цялата нощ на разположение.

Преведоха ни през още един двор, а после през малка вратичка в подножието на една кула. Мръсна стълба водеше надолу, към празна кръгла стая, чиито голи каменни стени бяха пресечени единствено от шест решетки. Капитанът почука на една от тях с дръжката на копието.

— Маша — извика той. — Ей, Маша, събуди се. Нося ти прясна храна за драконите.

Храна за драконите? Какво искаше да каже?

От мрака долетя шумолене. След това се появи един мъж. Той бе голобрад и плешив като яйце, но това не му придаваше нито детски, нито старчески вид. Даже напротив. По голите му гърди се виждаха множество белези, някои явно от камшик, други — от удари с нож или меч. Мъжът не бе особено висок, но бе жилест и силен, така че на човек хич не му се искаше да влезе в двубой с него.

— Пак ли — каза той просто. — Ерлан не може ли да ги поеме?

Стражът поклати глава.

— Не, за теб са. Заповед на учителя Вардос. Но ако не си съгласен, можеш да го обсъдиш с него.

Маша му отвърна без думи, с ръмжене. Пазачът се разсмя.

— И аз така си помислих — рече той и отвори решетката. — Насам, приятелчета. Чичо Маша ще се погрижи много добре за вас.

Стаята зад решетката бе дълга и тясна, почти тунел, а таванът й бе толкова нисък, че трябваше да си наведа главата. Изглежда в другия й край също имаше врата, но това не ни радваше особено. Пазачите освободиха ръцете ни. За сметка на това, оковаха краката ни с дълга верига — верига, към която бяха приковани и Маша, и други осмина затворници.

— Приятни сънища — каза един от пазачите с доста злорада усмивка. — Утре ви чака дълъг ден.

След това заключиха вратата и си тръгнаха, като взеха и факлите със себе си.

Дори в мрака човек не можеше да сбърка гласа на Маша — гърлен, дрезгав и суров.

— Винаги ми пращат бунтарите — рече той. — Непослушните. Инатливите. Защо?

Не казах нищо. Нито пък Нико. Но тоя явно говореше на мен, защото когато не му отвърнах, така дръпна веригата, че за малко да падна.

— Какво мислиш, гладък гръб? — повтори той.

— Нищо не мисля — казах му аз уморено.

— Нищо, така ли? Знаеш ли какво, така може би е най-добре. Защото горе, на светло, в крепостта се разпорежда графът. Но тук, долу, в мрака, тук аз съм крал. Крал Маша. Разбираш ли, гладък гръб?

Вече го мразех. Искаше ми се да му кажа да върви по дяволите. Но ребрата все още ме боляха ужасно и нямах нужда от повече удари.

— Разбираш ли?

— Да — казах с нежелание.

Явно това беше достатъчно. Гласът на Маша вече не звучеше толкова заплашително.

— Спете — рече той. — Трябва да съберете сили за утре. А ако ви се наложи да ходите до тоалетна през нощта, използвайте ето тази канавка. Постарайте се да не уцелите останалите.

Нямаше одеяла или какъвто и да било друг лукс. Само слой стара слама, по-тънък от този, който разстилах за конете вкъщи. Тя миришеше и със сигурност бе пълна с разни гадинки, но аз въпреки това легнах на нея. Цялото ми пребито тяло умираше за сън.

Сега, когато нямаше факли, в стаята бе тъмно като в рог, толкова тъмно, че нямаше значение дали имаш очи или не.

Чувах как останалите дишат. От време на време долавях звънтене, когато някой мръднеше и разклащаше веригата.

След малко долових и един друг звук. Съвсем лек шум от допир на метал и камък, бърз и ритмичен като ударите на крилата на нощна пеперуда в прозорец. Заслушах се, но не можех да разбера откъде идваше.

— Нико — прошепнах. — Ти ли шумиш?

— Какво? — гласът му звучеше някак странно задъхано.

— Този шум. Ти ли го издаваш?

— Извинявай — рече той и отново настъпи тишина.

След малко отново го чух. Този път обаче не казах нищо. Протегнах ръка и пипнах Нико за крака.

Той потръпна. Всъщност се разтрепери толкова силно, че веригата около глезена му се заудря в каменния под и отново започна да издава тихия звук — та-та-та-та-та.

Маша също го чу.

— Прекрати този спектакъл, гладък гръб — рече той ядосано. — Наистина ли вече толкова те е страх от мен?

Но Нико не се боеше от Маша.

А от тъмнината.

Знаех го благодарение на престоя ни в мазето на съда.

— Ще ти мине — прошепнах му. — Скоро ще свикнеш.

— Да — каза той. — Разбира се.

Във всеки случай се постара да не люлее веригата. Но не мисля, че спря да трепери.

— Какво е гладък гръб? — прошепна ми той.

Не знаех. За разлика от човека, който седеше до мен.

— Гладък гръб? — повтори той. — Това е човек, който все още не е бил бит с камшик.

Стените около крепостта Сагис бяха дебели и високи като планински склонове. Най-външната бе толкова широка в горната си част, че шест мъже преспокойно можеха да маршируват рамо до рамо по нея, без да докосват брустверите. В подножието й се намираше обиталището на драконите, което на места бе по-широко от дванадесет фута и бе обитавано от люспести дракони — човекоядци, като Дракановите в Дунарк. От стената, на която бяхме застанали, можех да видя как два лежат на скалите и се препичат на слънце. Дължината им от устата до опашката бе някъде около шест-седем метра.

Маша забеляза интереса ми.

— Внимавай да не паднеш долу, гладък гръб — промърмори той. — С удоволствие ще схрускат младо момче като теб.

Хвърлих му сърдит поглед. „Няма нужда да се притеснявам от драконите, ако падна — помислих си аз. — Твърде малко вероятно е да преживея падането.“

Отбранителните съоръжения на крепостта Сагис бяха най-непревземаемите, които някога бях виждал. Но това явно не бе достатъчно за граф Артос. Той беше заповядал външната стена да се вдигне още.

— Вие ще работите върху отсечката между Високата кула и Кулата на листата — рече баш майсторът. — Бригадата на Ерлан ще работи върху частта между Кулата на листата и Драконовата кула. Учителите искат да видят кой ще свърши пръв.

Думите му не бяха казани с особена интонация, но сред бригадата на Маша се разнесе нещо средно между въздишка и ръмжене. В мига, в който стражите освободиха краката им, нашите съкилийници се захванаха за работа, сякаш животът им зависеше от това. Никога преди не бях виждал мъже, които да се трудят толкова здраво и целеустремено.

— Ей ти, гладък гръб. Градил ли си преди? — попита ме Маша.

Поклатих глава. Бях работил с трион и чук, но никога не бях въртял мистрия.

— А ти?

— Не — рече Нико. — Никога.

— Е, тогава ще дялате камъни. Вървете с Герик, той ще ви покаже какво трябва да правите.

Каменните блокове за стената се изсичаха от скалата в една каменоломна зад Крепостта, на мястото, където отбранителните съоръжения се срещаха с планината и почти се сливаха с нея. Двамата с Нико трябваше да ги товарим на една малка количка, която наподобяваше шейна, и да ги теглим до отсечката от стената, върху която работеше бригадата на Маша. Май не изглеждаше толкова лошо, а и не срещнахме особени проблеми първия път. Но след десетата количка работата се превърна в мъчение. Ребрата толкова ме боляха, че впоследствие не можех да вървя изправен.

— Да спрем за малко — рече Нико, който беше забелязал, че се превивам все повече и повече.

Кимнах. Бях останал без дъх, за да мога да отговоря.

Докато стояхме на върха на стената до нашата количка и си поемахме въздух, видях две деца, които дотичаха в двора. И двете бяха много късо подстригани, точно като доносника Маркус. Едното бе със светла, другото — с тъмна коса. И двете носеха бели ризи, черни жилетки и сиви три — четвърти панталони. Явно принадлежаха към нещастниците, които бяха попаднали в Образователния дом. Изглежда се състезаваха и аз се зарадвах заради Мира. Бях си мислел, че обучението тук е свързано със седенето в прашни зали и запаметяването на безкрайни безсмислени стихчета, като това, което тя трябваше да научи за изпита. Но явно на децата им бе позволено да излизат за малко навън и да поиграят.

Как само бягаха. Краката им се носеха устремено напред, а ръцете им цепеха въздуха. Явно целта бе врата, където ги чакаше един учител. Когато минаха последния ъгъл, тъмнокосото момче успя да изпревари русото.

Изведнъж русокосото дете протегна ръка и дръпна другото за яката, така че то загуби равновесие и се спъна. Какъв подлец! Той мина пръв през вратата благодарение на нечестната си игра, но нима учителят нямаше да каже нищо за начина, по който момчето се бе сдобило с победата?

Явно не. Той сложи ръце на раменете му и го похвали или поне така изглеждаше отстрани, защото лицето му грейна като слънце и то се изпъчи гордо. Те отидоха заедно до следващия двор и изчезнаха в Образователния дом.

Тъмнокосото момче се бе изправило на крака. Бе одраскало коляното си и по пищяла му се стичаше тънка струйка кръв. Явно не беше разбрало какво се бе случило. Просто гледаше втренчено след учителя и русокосия си съученик. Изведнъж осъзнах, че това надбягване изобщо не беше игра. Лицето му бе замръзнало, парализирано и бледо от отчаяние. Сякаш целият свят бе рухнал.

— Децата никога не бива да изглеждат така — промърморих аз.

Нико проследи погледа ми.

— Мисля, че има доста нещастни деца в този дом — рече той горчиво. — Колкото по-бързо успеем да измъкнем Мира, толкова по-добре.

За малко да се разхиля. Стояхме тук, като две нещастни оковани кучета или работни магарета, които дори себе си не можеха да спасят, а той говореше за това как ще измъкнем Мира!

— Нека закараме количката до края, иначе Маша ще ни откъсне главите. Нямам нищо против да остана гладък гръб още известно време.

Но не Маша, а Герик бе забелязал кратката ни почивка.

— Вие да не сте се побъркали? — изсъска той. Гласът му прозвуча по-скоро уплашено, отколкото ядосано. — Размърдайте се малко! Или искате бригадата на Ерлан да е готова преди вас?

Погледнах го учудено.

— И какво, ако стане така? — попитах. — Какво следва от това?

Той ме погледна така, сякаш си бях загубил ума.

— Не знам. Никога не знаем предварително. Но вярвайте ми — по-добре никога да не разберете. А ако загубят заради вас, то Маша ще го открие. Гарантирам ви!

Когато работата за деня бе свършена, баш майсторът внимателно премери докъде бе стигнала бригадата на Ерлан. И макар двамата с Нико да бяхме нови и явно ужасно бавни, все пак бригадата на Маша бе успяла да иззида малко над метър повече от тази на Ерлан. Башмайсторът го отбеляза на една плоча, която ми напомни за плочите с дълговете в Дружеството.

Стражите дойдоха и отново ни оковаха. Помислих си, че ще ни върнат в дупката. Но те ни поведоха по един друг път.

— Къде отиваме? — попитах аз Герик.

— Към Двора на наказанията — рече ми той, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Защо? Какво лошо сме направили?

— Ами нищо. Просто е време за дневната Равносметка — рече той. — Днес за щастие ще си го отнесат момчетата на Ерлан. — Той се разсмя злорадо.

Дневната равносметка? Какво ли пък бе това?

Както се оказа, това означаваше, че някой от по-бавната бригада трябваше да понесе три удара с камшик. Това бе ужасно откритие, макар че Герик и останалите не го смятаха за кой знае какво. Но още повече се ужасих, когато видях кой щеше да размаха камшика.

Момче на дванадесет-тринадесет годишна възраст. Явно един от учениците на Образователния дом, с три — четвърти панталони, жилетка и много късо подстригана коса. Зад него стоеше един учител с ръце върху раменете му. Дори от разстояние се виждаше как ръцете на момчето трепереха, докато стискаше дръжката на камшика.

Вече бяха освободили Ерлан от оковите и вместо това го бяха завързали с ръце над главата и лице към една дебела колона.

— Този мъж е враг на графа — рече учителят на момчето. — Ръката ти трябва да бъде силна, докато го наказваш.

Момчето се втренчи във вързания мъж. После колебливо вдигна камшика. След това отново го отпусна.

— Аз… аз бих предпочел да не го правя — прошепна то.

— Павел — обърна се учителят към момчето. — Обичаш ли графа?

— Да.

— Мразиш ли враговете му?

Момчето кимна послушно.

— Значи не трябва да проявяваш слабост. Изпълни дълга си. Нали не искаш да се превърнеш в предател?

Лицето на момчето се изопна от страх.

— Не — каза то високо, но с тънък и уплашен глас. — Аз не съм предател. И никога няма да бъда.

То се втренчи в голия гръб на мъжа. От старите бели белези и новите червени ивици ясно си личеше, че това далеч не бе първият път, когато го връзваха на колоната в Двора на наказанията. Момчето вдигна камшика в прилив на смелост и удари.

Но не силно. Явно не достатъчно силно.

— Павел — рече учителят, — ти дори белег не му остави. Дали омразата ти към враговете на графа наистина е достатъчно силна?

Момчето бе започнало да плаче. Съвсем безшумно.

— Да — изхлипа то. — Мразя ги! Мразя ги!

— Тогава го покажи.

Но момчето все още се колебаеше. Сълзите се стичаха по бледото му лице и то плахо хлипаше.

Внезапно мъжът на колоната извърна глава и погледна право в момчето.

— Ревльо — изръмжа той подигравателно. — Женчо. Хайде. Удряй и да минава. Или може би не смееш?

Точно това се искаше. Момчето вдигна камшика и удари три пъти колкото сила имаше. На белязания гръб на мъжа се появиха три нови червени ивици.

— Браво, Павел — рече учителят. — Ти служиш вярно на графа.

Стражарите развързаха мъжа от колоната и ни позволиха да си тръгнем, този път се прибрахме в дупките, в които спяхме.

— Защо го каза? — прошепнах аз на Герик. — Това за ревльото? Човек би могъл да си помисли, че той искаше момчето да го удари.

— Наистина искаше — отвърна ми Герик. — Антон не е глупак. Ако момчето не се справи, стражарите ще довършат работата. А ти кой би искал да те натупа — един дванадесетгодишен женчо или някой от носещите броня свине?

Така погледнато имаше смисъл.

— Защо точно той? Искам да кажа, защо избраха него, а не някой друг от бригадата на Ерлан?

Герик сви рамене.

— Ерлан решава. Или Маша, ако ние загубим.

Той потръпна. Явно бе получил своето при колоната.

— В някои бригади винаги пращат най-слабия — продължи Герик. — Защото от него по принцип има най-малко полза по време на работа. При Маша не е така. Той обикновено ни редува.

Това ме изненада. След първата ми среща с Маша бях останал с впечатление, че чувството му за справедливост не бе особено развито.

— И той самият ли? — попитах аз. — И той ли понася наказания?

Герик ме погледна студено.

— Случва се. Затова не си втълпявай разни неща, гладък гръб.

Това явно бяха обидни думи. Бяха казани със същата интонация, с която мъжът при колоната нарече момчето „ревльо“ и „женчо“. Явно тук хората понасяха наказанията си с гордост.

От десетте затворници в бригадата на Маша с Нико бяхме най-ниско в йерархията. Дори прегърбеният стар Виртус получаваше повече уважение, макар че той буквално пълзеше край стените и се прегърбваше още повече всеки път, когато в близост до него имаше стража. Виртус вечно си мърмореше нещо, някакво неясно стихче, което в началото ми се струваше съвсем безсмислено.

— Графовел, графовел, графовел.

Едва по-късно осъзнах, че всъщност искаше да каже „Графът е велик“. Май не бе съвсем наред с главата. А и за работник не ставаше. Ръцете му толкова трепереха, че не можеше да държи инструментите. Въпреки това никой от останалите не му се караше, дори Маша. А върху мен и Нико се изсипваше дъжд от ругатни всеки път, щом спирахме, за да си поемем дъх, но с Виртус не беше така.

Дори когато изпусна отвеса в бърлогата на драконите, та трябваше да молим стражите за нов и изгубихме сума ти време.

— За какво ни е този схванат в ръцете старчок — промърморих аз на Герик.

Той обаче се докачи.

— Внимавай какво говориш, момче! Нищо не знаеш, а Виртус не е по-стар от мен.

— Защо тогава изглежда така? — попитах аз и хвърлих поглед към треперещите му ръце и врата му, който бе извит като на гърбушко.

— Това не е твоя работа, гладък гръб — сопна ми се Герик. Но след малко добави: — И ти може да станеш такъв, ако загубим.

Не знаех дали искаше да ми внуши нещо или пък имаше друго предвид. Погледнах Виртус скришом още веднъж. Косата и брадата му бяха посребрени, а лицето му бе набръчкано. Но той наистина не бе старец, макар че се държеше като такъв.

— Какво ще направят, ако загубим? — попитах аз Маша по-късно. Какво бе това, заради което човек можеше да свърши като Виртус?

— Учителите ще ни измислят някаква весела игричка — рече Маша. — За да се научим да слушаме по-добре.

Очите му заблестяха от омраза, когато каза това. А като гледах как здраво се трудеше и ръчкаше бригадата, за да спечели, явно това не бе игра, в която щеше да ми се иска да участвам.

Така преминаха следващите четири дни. Мъчехме се със стената, докато слънцето грееше на небето. Когато то тръгваше да залязва, баш майсторът измерваше свършената от нас работа и отбелязваше цифрите на плочата. След това се отправяхме към Двора на наказанията. Първите три дни бригадата на Маша успяваше да се представи по-добре от тази на Ерлан, може би защото нашият участък бе по-близо до каменоломната. Всяка нощ ново момче от Образователния дом трябваше да нанася боя с камшик. Не всички се противяха като първото. Едно от тях доста се изсили, така че затворникът, когото бичуваше, застена силно при последния удар. Учителят похвали момчето за силата и омразата му към враговете на графа. А момчето засия от щастие и се изпъчи гордо заради похвалата. Направо можеше да ти се доповдига от гледката.

Четвъртия ден изгубихме.

— 24 фута и три четвърти — обяви баш майсторът. — Срещу пълни 26 за Ерлан.

Стомахът ми се сви. Случи се. Сега ние трябваше да подложим гръб за дневната равносметка. А аз бях твърдо убеден, че Маша щеше да избере мен или Нико. Крехкият ми гръб и без това бе напълно изтощен от работата и имах чувството, че ребрата ми никога нямаше да заздравеят. Не бях сигурен, че щях да мога да понеса ударите като мъж, без да викам, както правеха останалите затворници, с изключение на последния.

Мрачният поглед на Маша се спря първо на Нико, а после на мен. Лицето му бе напълно безизразно.

— Герик — рече той накрая, — днес ще си ти.

Мисля, че зяпнах от почуда. Бях напълно убеден, че ще избере някой от нас с гладките гърбове.

Герик не каза нищо. Просто кимна, сякаш точно това бе очаквал. Негов ред ли бе? Или пък бе сторил нещо, което не се бе понравило на Маша? Не знаех. Но Герик се остави да го завържат на колоната и понесе трите удара само с един приглушен стон. Докато след това вървяхме към дупката, той ми хвърли един твърд поглед, поглед, който казваше: „Ето така се прави. Ти ще можеш ли, гладък гръб?“

Не мисля, че Нико спа особено много тази нощ. Бях очаквал, че ще свикне малко от малко с тъмнината и вече няма да се страхува толкова. Но не стана така. Усещах го по дишането му — бе задъхано и неравномерно, като на куче, чиято каишка е твърде стегната. А понякога ни будеше всичките, като изведнъж започваше да вика и да размахва ръце, защото бе сънувал кошмар.

Останалите пленници не харесваха особено Нико, особено в началото. Начинът, по който говореше и по който ходеше, въпреки ужасните окови, го отличаваше от останалите. Издаваше, че бе „изискан“ или че поне някога е бил. Това и кошмарите му им даваха повод да му се подиграват и да го подкачат винаги, когато им се удадеше повод.

Той никога не им отвръщаше. Примиряваше се мълчаливо с всичките обиди и никога не налиташе на бой, когато някой го бутнеше или „случайно“ го шляпнеше с веригата. Ако бях на негово място, досега щях да съм си изпуснал нервите хиляда пъти, а понякога толкова се ядосвах заради него, че не издържах и им отвръщах със същите грозни обиди. Сутринта на петия ден, докато ни извеждаха, за да идем на работа, се сбих с Карле, един от останалите пленници. Всичко започна с това, че той пристъпи назад, когато Нико тръгна напред, така че Нико се спъна и падна по лице. Когато човек прекарва половината от денонощието прикован към една верига с девет други мъже, той се научава как да се движи, за да не пречи на останалите. Затова бях сигурен, че Карле го направи нарочно.

— Глупава свиня — промърморих тихо, така че стражите да не ме чуят.

Той ми хвърли бърз, злобен поглед.

— Аз ли съм виновен, че принц Бъзльо е непохватен? — сопна ми се той в отговор.

— Ти беше! Нарочно го направи!

— Мълчи, Давин — въздъхна Нико, който отново се бе изправил на крака. — Просто мълчи.

Карле се захили с хаплив високомерен смях. Явно си мислеше, че Нико ме караше да си мълча, защото го беше страх.

— Бъзльо — промърмори той. — Принц Бъзльо и неговият рицар Пеленаче. Каква двойка само!

И после спъна Нико отново.

Аз забравих за ребрата и бодящите ме ръце. Исках да изтрия високомерната усмивка от тъпата му физиономия, ако ще да беше последното, което щях да направя. А той беше точно зад мен и Нико във веригата, така че спокойно можех да го стигна. Юмрукът ми го уцели право в носа в израз на целия стаен гняв и той самият падна на земята.

Само че не остана дълго там. След миг отново се изправи на крака и тогава осъзнах, че изобщо не знаех как да се бия окован с веригата, която ти пречи да отстъпваш назад и да избягваш ударите, но която в същото време би могъл да използваш като оръжие, ако си достатъчно сръчен.

Стражите не се намесиха. Стояха, смееха се и гледаха как с Карле се опитвахме да се пребием почти до смърт. Или поне това целеше Карле, а аз бях зает да си пазя кожата. Накрая по някакъв начин се озовах на калния каменен под на килията с веригата, увита около врата и едната ми китка, докато Карле спокойно ме удряше в корема със свободната си лява ръка. Опитах се да свия крака, за да защитя нещастния си корем, но това не ми се удаде напълно заради оковите.

Маша ни спря. Не знам какво направи с Карле, но ударите изведнъж спряха и душещата ме верига бе свалена. Докато все още лежах и стенех на пода, Маша се наведе над мен. Той хвана горната ми устна с два пръста и стисна. Ужасно ме заболя и аз го хванах за китката с две ръце, за да се освободя. Щеше да ми е по-лесно да преместя пън.

— Кой ти е позволил да се биеш, гладък гръб? — попита ме той. — Ако днес загубим, защото ти и Карле сте твърде бавни, кого мислиш, че ще изпратя в Двора на наказанията?

Той ме пусна, но продължи да ме следи с поглед.

— Изправи се — рече ми. — И ако ти е останал поне малко здрав разум, днес ще работиш, както никога досега. И се надявай да спечелим.

— 28 фута — рече баш майсторът. — Срещу двадесет и осем и една четвърт за Ерлан.

Маша ме погледна. Очите му бяха толкова тъмни, че приличаха по-скоро на дупки.

— Предупредих те — рече той. След това кимна с глава към мен. — Ето този — каза той на стражите.

— Не — възрази изведнъж Нико. — Не и Давин. Той е… Нека да отида аз. Вземете мен вместо него. Той се сби заради мен.

Маша изсумтя презрително.

— Кой те пита теб, принц Бъзльо? Тук не решаваш ти. А и твоят ред ще дойде.

Аз се съпротивлявах, докато ме водеха към колоната. Но стражите го бяха правили стотици пъти преди и им отне само миг да ме изправят пред нея и да завържат ръцете ми. И ребрата, и насиненият ми корем ме заболяха, като ме увесиха така. С мъка извърнах глава, за да видя, кой щеше да размахва камшика днес.

Бе кльощаво малко момче, на не повече от десет години, и малко си отдъхнах. Едва ли такъв дребосък можеше да удря особено силно.

Учителят подхвана обичайните глупости за враговете на графа, за омразата, наказанието и силата. Момчето кимаше енергично, но когато се стигна до сериозната част, в началото не искаше да удря.

— Та той нищо не ми е сторил — рече момчето предпазливо.

— Той е враг на графа, Арил. Нима не мислиш, че заслужава наказанието си?

Арил запристъпя от крак на крак.

— Да — измънка той.

— Защо тогава не искаш да го накажеш? Не искаш ли да служиш на графа?

— Да… но…

— Но какво, Арил?

Момчето замълча за малко. Накрая каза следното, толкова тихо, че едва го чух:

— Мама казва… мама казва, че човек не бива да удря останалите.

Учителят остана безмълвен за миг. След това се наведе към момчето.

— Говорили сме за това и преди, Арил. Ти вече нямаш майка. Тази жена, която бе твоя майка, каква е тя?

— Враг на графа — прошепна Арил.

— И какво заслужи тя?

— Смърт.

— По-високо, Арил.

— Смърт!

— Браво. Удряй сега.

Арил удари. Езикът на камшика се стовари върху гърба ми и ми остави парещ белег. Стиснах зъби и зачаках следващия удар.

Такъв просто не последва. Момчето стоеше там и плачеше, сякаш него бяха бичували. То хвърли камшика и започна да плаче.

— Не искам. Не искам!

Независимо какво му говореше учителят, не успя да го накара да вземе камшика отново.

Накрая учителят хвана момчето за ръката и го отведе. А началник стражата посочи един от своите хора.

— Тогава ти ще трябва да го направиш, Бранд. Два удара, ако обичаш.

Бранд беше здравеняк. Той вдигна мълчаливо камшика и замахна с него един път във въздуха, така че той изсвистя. Ръката му бе толкова умела, че по гърба ми полазиха тръпки. Прииска ми се да извикам след момчето, да го накарам да се върне и да довърши започнатото. Внезапно осъзнах защо Антон от бригадата на Ерлан провокира колебаещото се момче първия ден, докато то накрая не му нанесе трите удара, които му се полагаха. Искаше ми се да бях проявил същото присъствие на духа и да бях постъпил така с Арил.

Бранд удари. Ударът разтресе цялото ми тяло. Главата ми се отметна назад толкова рязко, че брадичката ми се заби в колоната. По гърба ми сякаш плъзна огън.

Тогава последва и вторият удар и този път не можах да се сдържа. Изревах като крава, която жигосват. Имах чувството, че някой бе изрязал две дълбоки резки на гърба ми и бе излял в тях врящо олио. Гореше. Целият ми гръб гореше. По кръста ми се стече нещо топло. Трябваше да е кръв.

Опитах се да остана изправен, когато ме отвързаха, но краката не ме държаха и аз паднах на колене. Не разбирах как Герик бе съумял да си тръгне от колоната, сякаш трите удара от камшика не бяха по-страшни от ужилване на пчела. Не разбирах как той и останалите бяха успели да преглътнат виковете си, когато езикът на камшика се стоварваше върху тях. Да не би да бяха от камък? Или пък кожата на гърбовете им бе толкова загрубяла, че те не усещаха ударите като останалите хора?

Нико ме хвана за едната ръка, Маша за другата. Маша? Нима Маша ми помагаше?

— Хайде, момче — рече ми той. — Трябва малко да ни помогнеш. За съжаление не можем да те носим.

Някак си успях да се домъкна до нашата дупка, макар че бичуваният ми гръб ме болеше при всяка стъпка. Чух Маша да разговаря тихо с единия от стражите, докато аз паднах на колене в сламата, а после легнах по корем. Света Магда. Нима нещо наистина можеше да боли така. Само три удара. Два, всъщност, защото този на Арил не го усещах заради болката от двата удара на Бранд. Знаех, че някои хора биват осъждани на десет, дори на двайсет удара. Как оживяваха те? Никога повече нямаше да използвам камшик срещу кон или муле. Никога. Независимо колко инатливи биха били.

— Направи го! — рече Маша изведнъж, толкова високо, че всички го чухме. — Дължиш ми услуга, приятелю!

Стражарят измърмори нещо и изчезна. Но остави факлата, а след малко се върна с кофа вода, няколко парцала и малко гърненце.

И именно Маша почисти раните ми и ги намаза с овча лой. И именно Маша ме накара да пия и ям, макар всъщност да нямах сили. Не разбирах. Мислех, че не ме харесва. А може би мислеше единствено за утрешния работен ден. Направо изстинах при тази мисъл. Не можех. Нямаше да мога да стана на следващата утрин, да се изкача до стената и да мъкна камъни. Дори животът ми да зависеше от това.

Карле донесе мръсното си парцаливо старо палто, на което обикновено спеше.

— Легни на него — рече ми той. — Неудобно е да лежиш цяла нощ по корем.

— Благодаря — промълвих аз, съвсем объркан и потресен от факта, че по този начин бях спечелил симпатиите им. Бях извикал, точно както си мислех, въпреки че не исках. Бях се държал точно като гладък гръб, какъвто наистина бях.

— Този Бранд е свиня — рече Карле горчиво. — Нямаше нужда да те подрежда така. Няма да се изненадам, ако разбера, че е заложил на Ерлан.

— Заложил? Какво искаш да кажеш?

— Те залагат на нас. Не знаеше ли? Залагат кои от нас ще завършат своята част от стената първи. А ако ти не можеш да работиш утре, това ще ни забави. Тъпа свиня.

Лойта помогна малко срещу болката. Ушите ми бучаха, а отпадналото ми тяло лежеше на каменния под. Накрая заспах неспокойно за няколко часа, като се будех от време на време. Един път отворих очи и видях Виртус да стои надвесен над мен и да ме гали несръчно по косата.

— Прави го, защото ни обича — рече той.

— Кво — измърморих аз, като дори нямах сили да отблъсна ръката му.

— Наказва ни, за да се научим. Защото ни обича.

Нико се изправи рязко.

— Мълчи, Виртус — сопна му се той. — Остави го на мира.

Виртус дръпна ръката си.

— Графът е велик — промърмори той нервно. — Графът е велик.

— Той е луд — прошепна ми Нико. — Напълно изкукуригал.

Нищо не казах.

На сутринта вече не издържах повече да лежа по корем. С усилие се изправих на колене. Факлата бе догоряла, но през решетъчната врата се процеждаха тънки лъчи слънчева светлина.

Маша явно се събуди, като се размърдах.

— Как си, момче? — попита той.

Не знаех какво да отговоря. Внезапната му загриженост ми изглеждаше леко съмнителна.

— Горе-долу — казах аз накрая.

Той ме наблюдаваше мълчаливо известно време. Сетне попита:

— Как ти беше името?

Това пък сега за какво му беше? Втренчих се подозрително в него. Но голобрадото му плешиво лице бе безизразно като черупката на яйце.

— Давин — рекох аз накрая.

— Давин? Хммм. Добре. Ще се опитаме да го запомним.

Изведнъж се разсмя.

— Е, вече не можем да ти викаме гладък гръб, нали?

Ключът към мъдростта

Придружих ги до стената на следващата сутрин, но не можех да свърша кой знае какво. Раните по гърба ми се отваряха почти от всичко, което правех, и накрая така ми се зави свят, че трябваше да избирам между това да седна сам или да припадна след няколко минути. Нико се бъхташе като луд.

Товареше и дърпаше количката, но въпреки това работата вървеше по-бавно. Вечерта стана ясно, че бригадата на Ерлан е спечелила с повече от четири фута и Карле трябваше да изтърпи три удара. Това не се отрази на работата му на следващия ден и аз се почувствах виновен, че две денонощия след наказанието ми все още залитах като болно теле и не можех да тегля количката.

— Извинявай — промърморих аз на Нико, когато за трети път ми се наложи да пусна дръжките й и да седна. — Нищо… нищо не мога да направя.

— Разбира се, че не можеш! Изобщо не би трябвало да работиш.

— Карле работи.

— Да, но има известна разлика. Карле получи три червени резки, които сигурно парят. Ти имаш две кървящи рани, които се отварят всеки път, щом се наведеш!

И тази вечер бригадата на Ерлан спечели, с малко повече от един фут. Този път Маша реши сам да понесе наказанието.

— Защо? — попита Нико с дрезгав глас. — Защо не аз?

— Защото аз ще го понеса по-добре от теб, гладък гръб — измърмори Маша. Той бе забелязал колко здраво се трудеше Нико и как почти сам теглеше количката, и този път обидата не бе толкова хаплива.

Маша изтърпя ударите без дори да гъкне и когато се върнахме в дупката, изобщо не си личеше, че го бяха били. Може би той наистина бе от камък. Макар че го беше бичувало едно доста силно момче на около четиринайсет-петнайсетгодишна възраст, червените резки изобщо не се виждаха по белязания, тъмен, почернял от слънцето гръб.

Когато пазачите заключиха решетката и тръгнаха да довършат последните си задачи за деня, Маша ни накара да се скупчим един до друг, така че хората от бригадата в съседната дупка да не могат да ни чуят.

— Всичко ще се реши утре — рече той. — На Ерлан му остават двайсет фута, а на нас — двайсет и четири. На тези, които могат да смятат, им е ясно, че трябва да ги изпреварим с четири фута, ако искаме да спечелим.

Един-двама въздъхнаха. Четири фута бяха твърде много.

— Ще успеем ли? — попита Герик.

— Ако се стегнем — отвърна му Маша. — Това означава, че трябва да забравите за малките почивки, ако останете без камъни. Не, тогава ще отидете и ще помогнете за набавянето им. И така нататък. Всички ще работят през цялото време.

— Може би… — рече Нико, а после млъкна, защото не бе сигурен, че ще искат да изслушат принц Бъзльо.

— Може би какво?

— Когато събираме камъните в каменоломната… повечето избират първо най-малките, защото се вдигат по-лесно и количката се пълни по-бързо. Забелязах, че хората на Ерлан постъпват така. Ние бихме могли да съберем най-големите, които намерим, макар и да са ни нужни двама, за да ги вдигнем… Мисля, че така хем стената ще стане по-здрава, хем ще се справим по-бързо с всичко.

Настъпи тишина, всички се замислиха.

— Мисля, че има право — рече Имрик, най-способният зидар сред нас.

— Добре — каза Маша. — Така и ще направим. Други умни хрумвания?

— Трябва да се трудим здравата! — рече Виртус изведнъж много високо. — Да работим здраво! Да работим здраво!

— Да, да, Виртус — каза Маша с нежност, на която не вярвах, че е способен.

— Графът е велик!

— Да, да. Нещо друго?

Останалите мълчаха.

— Добре. Гледайте да си отспите. Ти също, принц Бъзльо. Имаме нужда от теб.

Работихме като зверове. Като демони. Сякаш не бяхме от плът и кръв. Ръцете на Имрик не спираха. Карле и Маша размятаха огромни камъни, сякаш бяха пънове за горене. А аз и Нико си нахлузихме хомота и теглехме, сякаш бяхме биволи, а не хора. Стената растеше, фут по фут, приближаваше се все повече към Кулата на листата.

— Преди тях сме! — извика Герик следобед, когато мина покрай нас с една празна ръчна количка. — Настигнахме ги и ги изпреварихме!

Раните ми се отвориха и аз усетих как от най-дълбоките започна да се стича кръв и секрет, но новината на Герик вдъхна нови сили в омалелите ми ръце и крака. Вече можехме да спечелим. Можехме да спечелим! Нико и аз се облегнахме на дръжката и затеглихме по-бързо.

Тряс! Чу се силен, остър звук, пукот на дърво и трополене на удрящи се един в друг камъни — цялата количка се наклони настрана и съдържанието й се изсипа върху калдъръма.

С Нико гледахме преобърнатата количка и не можехме да повярваме на очите си. Просто едното дебело колело се бе откъснало и предната ос се бе опряла в калдъръма.

Герик дотърча като светкавица.

— Какво става? — извика той.

Ние не му отвърнахме. Нико само замахна с ръка към преобърнатата количка — един безмълвен жест на безпомощност.

— Може ли да намерим ново колело?

Герик изглеждаше така, сякаш щеше всеки момент да ревне, и трябваше да повторя въпроса си, за да ме чуе.

— Ново колело? Преди другите да свършат? Не.

— Но ако не успеем да превозим камъните… — Не довърших изречението. Нямаше смисъл. Всички знаехме какво означаваше това. Ако не успеехме да закараме камъните, стената нямаше да бъде завършена.

— Ще трябва да ги возим с ръчната количка — каза Нико.

— Да не си полудял? — сопна му се Герик. — Тя няма да издържи. А и има само две колела. На този, който ще я управлява, ще му бъде ужасно трудно.

— Имаме ли друг избор?

Герик замълча. След това поклати глава.

— Явно не.

Дадохме най-доброто от себе си. Известно време изглеждаше, сякаш щяхме да успеем да задържим минималната си преднина. Но когато ни бе останало само последното ъгълче, от другата страна на Кулата на листата се чу победоносен рев. Бригадата на Ерлан бе готова. Преди нас.

Башмайсторът го отбеляза на проклетата си плоча и я изпрати на учителите.

Повечето от хората на Маша стояха с увиснали рамене и дишаха тежко. Аз се отпуснах на един от каменните блокове, които все още не бяхме успели да поставим.

— Сега какво? — попитах аз и погледнах Маша.

— Какво сега? Сега ще довършим проклетата стена. След това ще видим какъв урок са ни подготвили учителите.

Той изрече последното изречение с толкова омраза, с толкова огорчение, сякаш думите бяха напоени с киселина.

Те дойдоха на следващата сутрин и отведоха Герик.

Не бяха стражите, които обикновено ни тормозеха. Тези бяха по-чисти и сякаш по-изискани — с лъскави брони и ботуши и блестящи катарами и копчета. Знакът на рода Драконис, двата дракона, беше инкрустиран с емайл върху металните им нагръдници, а не просто изрисуван като при останалите.

— Това е личната охрана на графа — прошепна Карле. — Обикновено не слизат тук, долу. Може да си нацапат ботушите.

Капитанът им ни хвърли бърз поглед.

— Онзи там — рече той и посочи Герик. Един от обикновените стражи влезе и освободи Герик от оковите.

— Къде ще ме водите? — попита Герик.

— Мълчи, псе — рече капитанът.

Маша изгледа ядосано пазача, когото познаваше.

— Къде ще го водите? — изръмжа той.

Но стражът само се усмихна.

— Със сигурност ще разбереш. Храна за дракони.

След това отведоха Герик.

— Защо ни наричат храна за дракони? — попитах Маша, защото не го чувах за първи път.

Той кимна към вратата в края на стаята, която бе точно срещу решетката.

— Виждаш ли онази порта там? Тя води към леговището на драконите. Ако се опитаме да вдигнем бунт или да избягаме, то трябва просто да отворят вратата и да пуснат зверовете да се справят с нас. И обичат да ни го напомнят. Освен това… и в случай, че някой от нас умре, по една или друга причина. Все пак няма никакъв смисъл да си играят да погребват парии като нас. А и няма смисъл да оставят един труп да стане зян при положение, че драконите с удоволствие похапват леш.

Стомахът ми се обърна. Но това всъщност бе по-добре, отколкото да те изпратят при тях, докато си жив. Въпреки това самата мисъл бе отблъскваща.

— Колко дракони притежава той — граф Артос?

— Не знам. Много. Във всеки случай повече от двайсет.

Звучеше ужасно. Дракан, единственият друг притежател на дракони, когото познавах, вероятно разполагаше с шест или седем, след като Нико уби единия. А знаех, че те бяха изпратени до Дунарк като зестра на дама Лизеа. Кой знае как ги бяха превозили на такова голямо разстояние? Дина бе казала, че това бяха доста големи зверове. Но може би тогава са били малки.

— Какво мислиш, че ще направят с Герик?

— Откъде да знам? — отвърна ми Маша. — Стига си задавал въпроси, момче.

Малко по-късно, може би след час или два, дойдоха и ни отведоха в най-външния двор, точно под стената, върху която бяхме работили толкова здраво. Герик стоеше горе пребледнял заедно с двама стражари. Но какво се бе случило със стената? Тя бе обсипана с шипове, забити между камъните. А на всеки шип висеше по един ключ. Бяха… мда, бяха около трийсет.

Навсякъде по стените и по прозорците се бяха струпали зяпачи. Стражари, благородници и други жители на крепостта, учителите и техните ученици. А дали мъжът, който седеше там горе, под червения балдахин, не беше самият граф Артос? Ясно беше, че всичко бе наредено като за някакво празнично събитие. Но какво ли щеше да е то?

Един учител влезе в двора. Мисля, че бе учителят Вардо, който ни бе посрещнал първата вечер, но далеч не бях сигурен. Те всичките изглеждаха напълно еднакви с голобрадите си лица и черните шапки.

Учителят Вардо, ако беше той, повиши глас.

— Тези мъже са предатели — рече той. — Те не проявиха в работата си усърдието, за което е достоен един граф. Но графът е милостив. Графът е справедлив. Той дава на всекиго възможността да се поучи от грешките си. И ако тези мъже научат урока си, тази вечер ще седнат на масата на самия граф. Но ако не го сторят, е, тогава ще получат заслужено наказание.

Той посочи нагоре към Герик.

— Този мъж ще бъде спуснат долу, в леговището на драконите. Тези мъже — рече той и посочи към нас — имат възможност да го спасят. Ако открият ключа към мъдростта.

Ключът към мъдростта? Неволно погледнах към множеството ключове на стената. Дали бе някой от тях? До всеки ключ имаше нещо нарисувано, май бяха букви. Какво означаваше това?

В долната част на стената имаше решетка, същата като решетката на килията, зад която ни заключваха всяка вечер. Тази тук водеше към коридор в стената, който от своя страна излизаше в леговището на драконите, може би, за да могат да изведат зверовете в най-външния двор, ако на враговете им се удадеше да прехвърлят стената. Дали трябваше да открием ключа към тази врата?

— Най-важният ключ се намира в този ковчег — рече учителят Вардо и махна на двама ученици, които се появиха в двора, оставиха един голям ковчег и бързо си тръгнаха. — За да го получите, трябва да отговорите на един-единствен въпрос: Какъв е графът?

По устните му пробягна лека усмивка, сякаш бе много доволен от себе си и от урока, който ни бе подготвил. Той махна на стражите и на Герик.

— Започвайте.

Да започваме. Но как? С какво? Стражите вече се бяха заловили да спускат Герик надолу, към леговището на драконите.

Маша бе мрачен.

— Просто ще вземем ключовете — рече той. — Всичките. После ще ги пробваме един след друг.

Но ключовете бяха високо, някои от тях — ужасно високо, и на доста голямо разстояние един от друг. Само да ги стигнем, особено най-горните, бе доста рисковано.

— Няма време за това — възрази Нико. — Давин, помогни ми, по дяволите. Какъв е графът?

Какво искаше да каже? Откъде можех да знам? Въпреки това в съзнанието ми изникна нещо, нещо, свързано с Мира и с една глупава песничка за някакво странно семе.

— Та нали ти я научи на тази песен — изсъсках аз, докато се опитвах да си спомня думите. Кой е владетелят на страната? Граф Артос Драконис. Какъв е граф Артос? Блокирах. — Нико, трябва да си го повторил сто пъти!

— Не мога да мисля — отвърна ми той пребледнял. — Изобщо не мога да мисля.

Какъв е граф Артос? Какъв е граф Артос? Добър. Не.

Храбър, мъдър и справедлив.

Изведнъж се сетих.

— Храбър, мъдър и справедлив — казах аз. — Нико, това е.

— Да — рече ми той тихо. — Да. Маша, вземи ключа до X.

Маша се втренчи в него.

— До X? Да не ти приличам на писар? Момче, аз не мога да чета, по дяволите!

— Онзи там — рече Нико и посочи. — Първият отляво, третия пирон от горе на долу.

Този бе един от лесните, за щастие. Имрик се качи на раменете на Маша, свали ключа от пирона и го хвърли на Нико.

— Ето!

Нико го пъхна в ключалката на ковчега. Или поне пробва.

Не стана. Той ме погледна отчаяно.

— Не е този.

— Значи не е смел. Пробвай с мъдър.

Карле се покатери по стената и взе ключа до М, който за наш късмет също не бе нависоко.

— И този не става.

— Справедлив — рекох аз. — Учителят каза и това. Графът е справедлив.

„С“ беше доста нависоко, толкова нависоко, че Имрик трябваше да се покачи на раменете на Маша. Той ми хвърли ключа и аз се затичах към Нико с него. Ако не беше той… ако не беше той, тогава не знаех какво щяхме да правим.

Нико го пъхна в ключалката и се опита да го завърти.

Нищо не се случи.

— Не става. Не е този.

Аз паднах на колене. Искаше ми се да изтръгна ключа от ръцете на Нико. Трябваше да е този.

Погледът на Нико пробягна по стената, сякаш очакваше буквите да се съчетаят по някакъв начин и той да намери смисъл.

— Ето — рече Нико изведнъж. — Там има още едно „С“.

И наистина имаше. Този път се чу силно прекрасно щракване и Нико отвори капака.

Вътре в ковчега имаше още един ковчег. И той, разбира се, също бе заключен.

Нико и аз се спогледахме.

— Цялата дума — каза той. — Ще трябва да изпишем цялата дума. Ще успеем ли?

Аз и Нико бяхме единствените, които познаваха буквите. Ние насочвахме останалите кои ключове да вземат.

„С“, „П“, „Р“, „А“.

Ковчег в ковчега.

Някои от зрителите бяха започнали да се досещат какво правехме, най-вече тези, които можеха да четат. Хората там, горе, започнаха да си шушукат, а някои от благородниците, по-нискостоящите в йерархията, започнаха да ни подвикват, сякаш присъстваха на бой на петли.

„В“, „Е“.

Можехме да чуем гласа на Герик откъм леговището на драконите.

— Побързайте — извика той. — Побързайте, по дяволите! — В гласа му се четеше притаен страх.

„Д“ беше на най-горния ред. Дори Имрик, изправен на раменете на Маша, далеч не можеше да го достигне.

— Почакайте — рече Нико. — Оставете на мен. Давин, помогни ми.

Той започна да се катери, ловък като котка. Първо сложи крак на рамото ми, после пъхна ръка в цепнатината между два камъка, после стъпи върху едната длан на Имрик… и накрая се изправи върху раменете му и се протегна, за да вземе ключа. Спомних си как веднъж бе пазил равновесие върху кафявата си кобила като цирков жонгльор, за да загаси огъня, обхванал сламения покрив на нашата хижа. Не, изобщо не бе непохватен във всичко.

Той ми хвърли ключа. Аз го хванах и се втурнах към ковчежето, като оставих на Карле да помогне на Нико да слезе.

„Д“. Още едно ковчеже.

Нико дотича леко задъхан.

— Ето и „Л“ — рече той и ми подаде още един ключ.

— Побързайте! — извика Герик. — Той идва.

Пъхнах ключа до „Л“. Завъртях го. Отворих ковчежето. Вътре имаше ключ.

Маша го хвана.

— За вратата ли е?

Откъм леговището долетя вик, вик без думи.

— Опитай — каза му Нико.

Но и аз, и той си мислехме: „С П Р А В Е Д Л“.

Ами „И“?

— Донеси го — рече Нико. — Със сигурност ще ни потрябва.

И докато Маша отключваше портата към леговището на дракона, Нико скочи на раменете ми и взе ключа до „И“.

— Окован е! — изрева Маша откъм леговището. — Трябва ни още един ключ. Сега!

Втурнах се по коридора. И спрях изведнъж. Защото отвън, на няколко крачки от Маша и окования Герик, стоеше един дракон. Той отвори паст и изсъска. Блъсна ни воня на леш и гнило месо. От края на единия му отровен зъб висеше капка бяла отрова. Втренчих се в синьо-лилавата паст на дракона, в жълтите му очи и за миг останах неподвижен, без да мога изобщо да помръдна.

— Копие — изрева Маша към стражите на стената. — Хвърлете ми едно копие, по дяволите!

В началото никой от тях не искаше. Но след малко едно копие полетя отгоре и падна точно в краката на Маша. Той го сграбчи и пристъпи към дракона.

— Гледай да отключиш оковите, гладък гръб! — изсъска той. — Иначе звярът ще ни изяде всичките!

Герик бе окован с ръце над главата, както го бяха спуснали. Бе съвсем пребледнял, гърдите му просвирваха и бе обелил очи. Аз обърнах гръб на дракона и се надявах, че Маша ще успее да удържи звяра достатъчно дълго. И че последният ключ ще пасне.

Така и стана. Оковите паднаха и ръцете на Герик се отпуснаха отстрани на тялото му, като две безжизнени парчета месо.

— Сега! — извиках аз на Маша.

Той метна копието към главата на дракона, обърна се и се затича. Ние се втурнахме през тъмния коридор и затръшнахме решетката пред муцуната на чудовището. А Герик падна на колене, сякаш някой му бе отсякъл краката.

Хората по стените започнаха да пляскат и да ни поздравяват с радостни викове, сякаш бяхме спечелили състезание. Някои от благородниците започнаха да хвърлят разни неща в двора — монети, един пръстен, една ръкавица и едно тънко ефирно шалче от коприна. Стоях там с туптящо сърце, гледах ги втренчено и ги презирах. Дали щяха да пляскат толкова силно, ако драконът бе изял Герик?

Учителят Вардо стоеше в двора. Там имаше още цяла рота стражи. Явно не трябваше да си мислим, че сме постигнали нещо, само защото хората ни ръкопляскаха.

— Какъв е графът? — попита учителят и взря поглед право в Нико.

— Справедлив. С, П, Р, А, В, Е, Д, Л, И, В.

Той каза думата по букви бавно и внимателно, а от всяка от тях лъхаше презрение. Учителят Вардо го усети, но в този момент нищо не можеше да направи. Бяхме спечелили отвратителната му игра и сега трябваше да ни даде наградата. Той погледна към тълпата ученици, които висяха по прозорците на Образователния дом.

— Тези мъже получиха ценен урок. Тази вечер ще получат наградата си и ще вечерят на масата на самия граф. Поучете се и вие от това, което видяхте. Ключът към мъдростта е ключът към живота, а справедливостта на графа е всичко!

Децата и жителите на крепостта отново заръкопляскаха. Но докато стражите ни отвеждаха, не можех да спра да си мисля, че учителят Вардо бе очаквал да произнесе друга реч пред присъстващите. Колко затворници можеха да четат? Едва ли имаше други, освен мен и Нико, най-много още един. Не, децата трябваше да научат един съвсем друг урок — пленниците са глупави и неуки. А този, който не се научи да чете, ще бъде изяден.

На масата на графа

— Вечеря на масата на графа — рече Карле. — Това е доста голяма работа, нали?

Гласът му прозвуча някак странно. Наперено, но в същото време не съвсем гордо. Изобщо цялата бригада бе обхваната от необичайно настроение. Изпитвахме облекчение, че всички бяхме преживели урока на учителя Вардо, и разбира се — опиянение от това, че се бяхме справили и че всички ни бяха ръкопляскали. Изпълваше ни и странна тревога, че това не можеше да е истина, че имаше още нещо, и всички ние само чакахме капанът да хлопне.

— Сигурно говорят насериозно и наистина ще делим една маса с графа — прошепнах аз на Нико. — Как мислиш, дали може да те познае?

Нико поклати глава.

— Никога не ме е виждал преди — рече той. — Но ще бъде най-добре да не се набивам много-много на очи.

Часовете в тъмницата ми се точеха бавно. Мухите бръмчаха, а бълхите ни хапеха. Даже работата взе да ми липсва. Вътре бе прекалено тъмно дори по пладне, така че единственото, което можехме да правим, бе да разговаряме. Да си разкажем няколко истории. Да изпеем няколко мръсни песни или да спим, като Нико, на когото най-накрая му се удаде случай да си подремне през деня.

Следобед дойдоха да ни вземат, но не ни отведоха веднага в балната зала. Е, щом щяхме да стъпваме по толкова хубав под, то първо трябваше добре да се измием. Затова ни заведоха зад конюшните и ни заповядаха да се изтъркаме един друг със студена вода от помпата по средата на двора.

Това беше най-хубавото от цялата работа. Да съблечем отвратителните си дрипи, които съвсем се бяха втвърдили от пот, кир и мръсотията в килията, и да се изкъпем, така че кожата ни отново да стане мека и топла, а не твърда и люспеста като на влечуго. Дадоха ни само сапун, цели два калъпа, които се пенеха и ухаеха на цветя.

Маша ги подуши подозрително.

— На какво миришат? — попита той.

— Мисля, че на лавандула — отвърна му Нико.

Маша изсумтя.

— Мислех, че само дамите използват такива неща.

Нико поклати глава.

— Всички благородници го правят. Някои мъже употребяват дори розова вода и парфюмирано олио за коса.

— Така ли. Явно си доста запознат с това?

— Чувал съм — рече Нико бързо.

Когато поизсъхнахме малко, ни дадоха чисти ризи, като тези, които стражите носеха под бронята, и широки сиви ленени панталони, които напомняха на облеклото на Дружеството. Разбира се, никой нямаше да ни сбърка с благородници, особено след като отново ни оковаха, но все пак бяхме в по-добро състояние от преди. Дори гърбът не ме болеше толкова и за първи път след като ме бяха пребили можех да си поема въздух, без да почувствам ребрата си.

Шестима мъже от личната охрана на графа ни придружиха до графския двор, който се намираше най-навътре в крепостта и през една колонада ни въведоха в балната зала. Все още нямаше никой друг, а слугите не бяха приключили с подреждането на масите, но едва ли някои от другите гости трябваше да бъдат оковани преди да седнат.

— Спокойно можеха да махнат гадните окови поне за една вечер — мърмореше Герик. — Тук така или иначе гъмжи от стражи.

— Сигурно се страхуват, че ще се нахвърлим върху графа — добави Имрик.

— Да, или върху дамите — захили се Карле.

Но когато другите гости започнаха да пристигат, смехът му секна. Повечето се правеха, че не ни забелязват, а останалите ни гледаха втренчено.

— Зяпат ни, сякаш сме животни в менажерия — продума Имрик тихо.

— Игнорирай ги — посъветва го Нико.

— Кво?

— Игнорирай ги. Прави се, че не ги виждаш.

— Сега да не вземеш да ми говориш изтънчено? Ти не струваш нито стотинка повече от нас, друже.

— Не съм и твърдял друго — рече му Нико. — Никога.

Имрик се намръщи, но всъщност не на Нико се сърдеше. Просто единствено на него можеше да си го изкара.

Изведнъж някъде зад нас, откъм така наречения балкон, се разнесе силна музика на тромпети и всички гости бързо се изправиха. Дори и ние, макар и на стражите да им се наложи да побутнат и да смъмрят този-онзи от бригадата. Една врата в другата част на залата се отвори и глашатай в драконова ливрея огласи:

— Негово величество граф Артос Драконис Справедливия!

Аз протегнах врат. Бях любопитен да видя граф Артос, който бе разделил семейството ни и бе оковал мен и Нико във вериги. Бях чувал, че бе над деветдесетгодишен, но във всеки случай можеше да ходи сам и осанката му бе горда и величествена. Всъщност изобщо не приличаше на някакъв старец. Брадата му бе въгленово черна, а на главата си носеше шапка, която малко приличаше на тези на учителите, с изключение на това, че неговата бе яркочервена и богато украсена със златни нишки и малки скъпоценни камъчета, които проблясваха, когато завъртеше глава. Брадата му явно бе боядисана. Но кожата му бе… да, тя бе почти толкова гладка, колкото моята собствена, само че бе някак странно застинала, като на мъртвец. Като черупка. Гладка като яйце. Изведнъж осъзнах, че бе точно като тази на учителите. Той и Вардо можеха да бъдат баща и син. Или братя. Излюпени от едно и също яйце.

Глашатаят обаче все още не бе свършил.

— Дъщерята на графа и скъп гост, нейно височество мадам Лизеа — извика той и веднага след графа влезе жена, облечена в дълги сини копринени поли и с мрежа от перли върху черната си като нощта коса. Над едното й око имаше бял кичур, сякаш нарочно оставен така. Но едва ли лицето й нарочно бе толкова слабо, че да прилича на череп, покрит с тънък слой кожа.

Дина я бе нарекла Призрачната дама. Майката на Дракан.

Която без съмнение много добре познаваше Нико.

Нямаше къде да избягаме. Дори не можехме да станем от масата. Бяхме приковани към Маша и останалите, които от своя страна бяха завързани за тежката дъбова маса, край която седяхме. Единственото, което Нико можеше да стори, бе да склони глава и да се надява, че дама Лизеа бе от онези, които ни игнорираха, а не от онези, които ни зяпаха. Слава богу, оказа се, че не бяха възприели идеята да седим на една маса с графа в пряк смисъл. Граф Артос и дама Лизеа се настаниха доста далеч от нашия ъгъл на балната зала.

— Какво ще правим, ако те види? — прошепнах аз на Нико.

— Нищо — рече ми Нико. — Особено ти. Чуваш ли? Няма смисъл и на двамата да ни отсекат главите.

Явно нямаше съмнение как щяха да постъпят с него, ако Лизеа го познаеше.

Тромпетите прозвучаха отново, след което бе поднесено и първото ястие. Бе камбала с някакъв бял сос. Карле взе парче от рибата с пръсти и точно щеше да го пъхне в устата си, когато пазачът зад него го перна с ръка и изсъска:

— Не сега! — сякаш бе гувернантка, оставена да учи невъзпитаните деца на добри маниери.

Един учител — дали не бе Вардо — който стоеше точно зад стола на графа, пристъпи крачка напред.

— Нека всички да благодарим на графа за вечерята, която той е така добър да ни поднесе, и да се надяваме, че тя ще подсили телата ни и ще укрепи духа ни, та да можем да му служим по-добре. За графа!

— За графа! — проехтя цялата зала. Сякаш всички останали, освен нас, се състезаваха кой може да извика по-силно.

Чак след това Карле получи разрешение да опита рибата си.

Нико седеше наведен над чинията си и ровеше в бялото месо с вилица. Той бе пуснал брада, след като заживя в Хьойландет, а точно в този момент тя бе по-дълга от обикновено. Дали това бе достатъчно, за да прикрие истинската му самоличност? Не ми се вярваше. Въпреки всичко приличаше на себе си.

Аз отхапах малко от камбалата. Имаше силен кисел вкус. Може би лимон от оранжериите на графа. Устата ми бе толкова пресъхнала, че ми бе трудно да преглътна храната, но щеше да се набие на очи, ако не ядях. Останалите затворници поглъщаха храната, сякаш никога преди не бяха опитвали такова ястие. А и вероятно не бяха. Не и през годините и месеците, които бяха прекарали в тъмниците на крепостта Сагис.

Нови фанфарни тромпети. Хората по масите около нас оставиха ножовете и вилиците и замлъкнаха. Графът се бе изправил. Той наклони леко глава, докато наблюдаваше събралите се гости. Така, с шапката отгоре, ми приличаше на граблива птица. На сокол или орел. Сетне каза:

— Днес сред нас има необичайни гости — мъже, които сутринта седяха в най-дълбоката килия на крепостта, сега са поканени на празнична вечеря сред коприна и кадифе. Те се поучиха. Нека и останалите се поучат. Низшият може да се издигне. Благородникът може да се принизи, ако такава е волята на графа!

Настъпи пълно мълчание. Мисля, че гостите не смееха да си поемат дъх. Нямаше съмнение, че това бе предупреждение към тях. Не биваше да се чувстват в безопасност. Трябваше само да ни погледнат, за да разберат какво ги очакваше, ако разгневяха своя граф.

Над вратата на Образователния дом бяха изписани думите: „Знание във всичко“. Струваше ми се, че цялата крепост беше един огромен образователен дом и урокът бе един и същ навсякъде: Преклони глава пред графа, иначе си обречен.

Всички ни погледнаха, даже онези, които преди това се бяха правили, че не съществуваме. Непрекъснато следях лицето на дама Лизеа, но тя явно не бе забелязала Нико.

Графът седна. Тромпетите отново засвириха и слугите поднесоха второто ястие. Аз си отдъхнах. Хвърлих поглед към Нико. По челото и скулите му проблясваха съвсем малки капчици пот и макар от време на време да слагаше по някоя друга хапка в уста, не мисля, че усещаше вкуса й.

Никога досега не бях вярвал, че някой може да мечтае да се върне в мрачната, воняща, пълна с бълхи тъмница. Но точно в този момент бях сигурен, че както на Нико, така и на мен, ни се щеше да лежахме върху мръсната слама в дупката, вместо да седим тук, втренчили поглед в порциите гърди от фазан и малки кисели зърна грозде.

Над главата ни висяха стотици свещи, закрепени в полилеи, големи колкото колело на каруца. Не само Нико се потеше. Голобрадото лице на Маша бе зачервено и мокро от топлината на свещите и виното. Пот блестеше и по лицето на Карле, който се тъпчеше с фазан и дори не помисляше за съществуването на ножа и вилицата.

Изведнъж самият капитан на личната стража на графа застана в единия край на масата ни.

— Графът иска да знае кой е този от вас, който може да чете — рече той.

Маша не бе пил достатъчно, за да заглуши болезнената си бдителност.

— Защо? — попита той внимателно.

Но Карле, който почти бе изпразнил бокала, го изпревари.

— Приятелят ми Нико, ето тук — рече той и потупа гордо и добронамерено Нико по рамото с мазната си от фазана ръка.

— И тази хитра лисица, Давин. Тези двамата знаят едно друго.

Явно учителите не го бяха предвидили.

Капитанът кимна на двама от хората си.

— Освободи ги — рече им той. — Графът иска да говори с тях.

— Аз съм този, който може да чете — казах бързо аз и се изправих. — Нико правеше само каквото му кажех.

Мъжът, който се бе хванал да освобождава Нико от оковите на крака, спря.

— Доста си ви биваше и двамата! — рече Карле на висок глас и леко провлачено. — Няма да те оставя да обереш всички почести.

Маша, който бе разбрал, че нещо се случва, се опита да накара Карле да млъкне, но бе прекалено късно.

— Да идва или не? — попита пазачът до Нико.

— Вземете и двамата — отвърна му капитанът.

Аз се огледах бързо наоколо, но бяхме обградени от стражи. Нямаше начин да избягаме. А ако опитахме, то те със сигурност щяха да разберат, че криехме нещо. Защото кой пленник би се опитал да избяга точно в мига, когато щеше да получи своята награда от графа?

Преведоха ни през залата до масата на граф Артос. Дама Лизеа седеше през няколко стола, от дясната му страна, и разговаряше със своя съсед, полуизвърнала лицето си към него. Горещо се надявах разговорът им да бе толкова вълнуващ, че да няма време да погледне към нас.

Графът за сметка на това наклони глава и ни заоглежда с хищния си поглед.

— Как така — започна той бавно, — в моята тъмница има двама мъже, които знаят как да изпишат СПРАВЕДЛИВ?

— Приятелят ми е учител — казах бързо, за да не му се налага на Нико да отговаря. — Не знаехме, че човек се нуждае от одобрението на графа, за да преподава на децата в Сагислок.

— Учител. Ясно. И как се казва този учител?

— Николас — отвърнах бързо. — А аз съм Давин.

Единственото, за което мислех, бе, че не трябваше да разбират кой е Нико в действителност. Дори за миг не ми хрумна, че може би трябваше да излъжа и за собственото си име. Но в мига, в който го произнесох, осъзнах, че бе много глупаво. Защото дама Лизеа го чу и извърна рязко глава от събеседника си.

Тя ме погледна. След това погледна и Нико. Втренчи се в него. След което започна да се смее.

— Учител. Да, сигурно точно за това става — рече тя.

Граф Артос не разбра странното й поведение.

— Ще бъде ли мадам така добра да обясни? — попита той кисело.

Дама Лизеа се усмихна.

— Това там — рече тя и посочи към Нико с кокалестия си пръст — е Никодемус Рауенс. А ако не греша, приятелят му е Давин Тонере, който уби внука на негово величество графа.

Граф Артос ни гледа дълго.

— Оковете ги отново — рече той накрая. — После ги отведете в съда и извикайте палача.

Чакахме дълго в съда, докато граф Артос се навечеря. Той не бе от тези, които бързаха, а и с окови на краката, вериги и четирима стражи нямаше къде да избягаме.

Най-накрая дойде, следван от учителя Вардо и четирима пазачи. Явно дори в собствения му дом го охраняваха така добре, както охраняваха пленниците му.

Той седна на един стол с висока облегалка, който много приличаше на трон, и се загледа в мен и Нико, сякаш бяхме загадка, която трябваше да разреши.

— Сине на Ебнезер Рауенс — продума най-сетне графът. — Какво правиш тук?

Нико се поклони доколкото му позволяваше веригата.

— Нищо лошо — рече той. — А и не знаех, че между моя род и рода на Драконис съществува вражда.

Графът изсумтя леко с царствените си ноздри.

— Къде са хората ти?

— Хора? Аз нямам хора.

— Не се опитвай да ме заблудиш. Знам, че височайшият син на моята дъщеря среща съпротива по време на управлението си. Чувал съм за засади, за кражба на оръжие и за шпионаж. Кой може да е виновникът за това, освен твоите хора?

Нико сведе леко глава.

— Знам, че тези постъпки се извършват в мое име. Но аз нямам свои хора и не желая да имам.

Графът се усмихна с леко недоверие. Нико да не иска да има хора под своя команда — това бе твърде дръзка мисъл за някого, който властваше със здрава ръка вече цял един човешки живот.

— Палачът тръгнал ли е насам? — попита той едного от стражите.

— Не още, графе.

— Защо не е?

Стражът изглеждаше притеснен.

— Той… той често прекалява с пиенето, Ваше височество. Може би им е трудно да го свестят.

— Ясно. Тогава явно трябва да си намеря друг палач. Отбележи си, Вардо.

Вардо кимна.

— Както заповяда графът.

— Да не би графът да възнамерява да ме обезглави? — попита Нико.

Гласът му прозвуча съвсем обичайно, сякаш го питаше какво възнамеряваше да закуси или му задаваше някакъв друг съвсем обикновен въпрос. Недоумявах как успяваше да се владее така. Но всъщност Нико в момента разкриваше една своя страна, която не бях свикнал да виждам. Вежлива студенина и самоконтрол. Може би така се държаха благородниците. Може би човек се научаваше на тези маниери, ако бе графски син.

— Може би — рече граф Артос. — Може би. Но аз съм пестелив човек, млади Рауенс. Не изхвърлям нищо, от което мога да имам полза.

Внезапно вратата се отвори толкова рязко, че стражите на графа посегнаха към мечовете си. Но на прага нямаше непознати врагове. Там бе дама Лизеа, собствената дъщеря на графа. Тя погледна студено Нико и мен.

— Не са ли мъртви вече? — попита тя. — Не мислех, че баща ми е толкова нерешителен.

Явно на графа не му хареса да бъде прекъсван.

— Дъщеря ми е доста припряна — обърна се той към учителя Вардо. — Понякога толкова припряна, че поведението й е направо безсрамно.

— Татко! — възкликна дама Лизеа възмутено. — Не съм заслужила подобно изказване!

— Нима? Ако бе малко по-търпелива, скъпа дъще, и бе сключила брак преди да легнеш в брачното ложе, то сега синът ти щеше да е законен наследник на Дунарк, а родът на Дракона щеше да си спести доста срам!

Дама Лизеа заби в баща си режещ като острие на меч поглед. Тя дълго остана мълчалива и бе ясно, че се бореше да запази самообладание. Накрая с треперещ глас промълви:

— Синът ми е на път да подчини цялата западна част на Скай Сагис. Властта на негово величество графа се разпростира основно на изток. Би трябвало да подадете ръка на моя син, вместо да хулите името му. Предоставете му средствата, от които се нуждае, и родът на Дракона ще властва над цялата Скай Сагис.

— Да, усърдието никому не би навредило — рече граф Артос сухо. — Но защо да оказвам подкрепа на един самозванец, който не е господар дори в собствения си дом?

— Той е твоя кръв!

— Той е копеле, което дори собственият му баща отказа да признае.

— Татко!

— Нима не това е причината собствените му хора да вдигат оръжие срещу него? Да, дъще, знам за съпротивата, за която предпочиташ да мълчиш. Чувал съм за кражбата на оръжие и засадите, и за умелите бойци, които се уволняват, за да му служат.

Графът вдигна пръст, сякаш бе копие, и посочи към Нико и мен.

— На законния син и наследник на Ебнезер. Е? Какво ще кажеш сега, дъще?

Тя изсъска от ярост и омраза.

— Убий го! Убий го на мига и всяка съпротива ще изчезне.

— Ако графът признава правото ми да се възкача на престола, то би извършил престъпление, ако ме убие — рече Нико спокойно. — Ако хората започнат да екзекутират законнородените графове, докъде ще се стигне? Ще може ли тогава някой граф да се чувства в безопасност?

За първи път чувах Нико да се нарича граф. Той доста често се бе карал с учителя Маунус за това. Защо трябваше да постави живота си на карта, за да си върне властта над Дунарк? Но явно сега на Нико му беше ясно, че граф Артос щеше да се позамисли повече, преди да извика палача, ако знаеше, че щеше да пролее благородническа кръв.

Навлажних напуканите си устни. Във вените ми не течеше и капка благородническа кръв. Артос нямаше основание да се колебае в моя случай.

Дама Лизеа хвърли студен поглед към Нико. След това отново повтори желанието си.

— Убий го и цялата съпротива ще изчезне заедно с него!

— Или пък ще се засили десетократно, защото смъртта му ще разпали хорския гняв? Ще имаме по-голяма полза от него като заложник, а не като мъченик.

— Ако си твърде мекушав, за да го убиеш, то позволи ми поне да го отведа с мен.

Графът погледна към учителя Вардо, който все още стоеше до него.

— Как смятате вие, Вардо? Да оставя ли палача си да направи услуга на Дракан, като екзекутира най-големия му враг? За да може детето, което безчестната ми дъщеря роди, да се издигне още?

— Негово величество графа сам го каза — промълви Вардо учтиво. — Човек не бива да изхвърля нещо, което все още може да му бъде от полза. А един наследник на рода Рауенс може да се окаже доста полезен. Ако човек го превъзпита по правилния начин.

Граф Артос наблюдаваше внимателно Нико, сякаш той бе книга, която се опитваше да прочете.

— Кажете ми, млади Рауенс… Обичахте ли баща си?

Въпросът се стовари върху Нико като гръм от ясно небе, което бе разбираемо. Какво общо имаше това, за Бога, с цялата история? Знаех, че на Нико не му бе лесно да отговори на този въпрос заради всичко, което се бе случило помежду им.

— Той бе мой баща — отвърна Нико накрая.

— Да, поне това знаеш със сигурност. Дракан и това не може да каже.

Графът се задъха и за момент си помислих, че може би някоя троха му бе попаднала в кривото гърло. След това осъзнах, че всъщност така звучеше смехът му.

— Съмнявам се, че дъщеря ми ме обича — добави той. — Не е нужно обаче да обичаш някого, за да му служиш. Или поне не би трябвало да бъде. Но тя не бе и верен поданик.

Той извърна очи към дама Лизеа, която посрещна погледа му с възмущение. След това отново насочи вниманието си към Нико.

— Ако те оставя жив, млади Рауенс, ще ми служиш ли?

Нико помълча известно време. Твърде дълго. След това поклати глава.

— Не мога да обещая.

— Хмм — изсумтя графът. — Виждам, че си по-скоро честен, отколкото умен. Добре. Мога да оценя един честен мъж. За жалост днес такива не се срещат често. Ами ако те освободя? Ако ти помогна да застанеш начело на Дунарк… Тогава?

Дама Лизеа буквално започна, да съска.

— Графе, не можете…

— Мълчи! — изрева старият мъж, а дъщеря му прехапа устни и замълча.

Нико можеше и да бе честен, но не бе глупак.

— Под чия власт? — попита той.

— Под моя — рече граф Артос. — И… на Дракан. Той държи войската. Правото на силния също не бива да бъде отричано.

Човек не доживяваше деветдесетгодишна възраст, без да научи едно — друго. Ако Нико приемеше предложението, съпротивата на оръжейника щеше да се срути като стара, паянтова крепостна стена. Законният наследник щеше да седне на престола на Дунарк. Това, че Дракан щеше да продължи да господства над цялото крайбрежие, бе друг въпрос.

Нико си пое дълбоко дъх, а лицето му придоби странно изражение.

— Не — рече той. — Не става. По-добре да ме убиете.

О, Нико, защо не можеш просто да излъжеш? Защо не можеш просто да кажеш, че си съгласен, а после да постъпиш, както си знаеш? Той обаче явно не можеше. Човек би могъл да се възхищава на неотстъпчивостта и честността му, но точно в момента ми се искаше да не бе точно така.

Граф Артос кимна бавно.

— Рауенс винаги са били ужасно инатлив род — рече той. — Упорити, всичките до един. Но дори и инатливите трябва да се научат да се подчиняват. Поеми го, Вардо. Виж дали можеш да го превърнеш в мой поданик.

Нико изглежда се притесни. Дори повече, отколкото от приказките за екзекуции и други подобни неща. Не го разбирах. След като бях участвал в един от малките уроци на учителя Вардо, изобщо не изгарях от желание да се включа в още един. Но това все пак бе по-добре, отколкото да си главен герой на сцената на ешафода.

Дама Лизеа приличаше на котка, на която са отмъкнали половината плячка, но явно знаеше, че нямаше смисъл да се противопоставя открито на волята на графа.

— Ами синът на Жрицата на срама? — рече тя. — Него поне можем да обезглавим. Той няма как да се превърне в мъченик.

— Хората го познават — каза Нико бързо. — Познават и майка му. Смъртта му ще предизвика много ярост.

Кръвта ми пулсираше във вените — толкова силно, че ушите ми бучаха. Дали не можех да избягам, да ударя някого, да направя каквото и да било. Беше нетърпимо да седя тук и да чакам, завързан и безпомощен, докато други хора хладно обсъждаха дали да ме убият или не. Добре, че бе Нико, да се застъпи за мен, защото аз самият нищичко не можех да кажа. Страхувах се обаче, че неговите думи нямаха особена тежест. Дама Лизеа бе права — моята смърт нямаше да предизвика толкова шум, като тази на Нико.

Тя се усмихна.

— О, не ми се вярва, че народът ще се разбунтува, ако обесим един обикновен убиец!

— Аз не съм убиец — защитих се гневно.

Сега бе мой ред да се превърна в жертва на грабливия поглед на графа.

— Нима не уби внука ми?

Надвих силния порив да забия очи в пода, но нямаше смисъл да отричам. Явно дама Лизеа знаеше всичко за събитията в Свинската урва, очевидно хората на Валдраку, които бяха успели да се измъкнат, й бяха разказали.

— Да — отвърнах аз дрезгаво. — Не по време на… битка, а докато Валдраку пълзеше в калта на урвата. Аз обаче се опитах да не мисля за това. Той щеше да убие Дина. Трябваше да го спра, както можех.

Граф Артос наведе глава и се вгледа в мен.

— Него винаги можем да го екзекутираме. Но това е малко… банално. Повече би ме забавлявало да видя какво може да направи Вардо от него. Може би… може би палач. Явно ми трябва такъв. Тази работа е подходяща за него. Май го бива в ръцете.

Втренчих се в него с омраза. Нима този стар лешояд наистина смяташе, че някога бих вдигнал меч в негово име? И бих убивал по негова заповед? Не, по-скоро аз самият щях да положа глава на дръвника.

Един слуга влезе и прошепна нещо в ухото на графа. Той кимна леко. След това се изправи от стола си, който приличаше на трон.

— Поеми и двамата, Вардо — рече графът. — И добре ги научи.

Учителят Вардо се поклони, а аз бях почти сигурен, че по голобрадата му уста пробягна усмивка.

— Щом това ще достави удоволствие на графа — каза той.

После ми хрумна, че то със сигурност би забавлявало доста и самия Вардо. Той ни наблюдава известно време. След това кимна на пазачите.

— Отведете ги в Залата на шепота.

Залата на шепота

Учителят Вардо се спря пред една зала от черно дърво с тежък обков.

— Свалете веригите — нареди той на пазачите. — Оттук няма как да избягат.

Не го каза особено заплашително, но въпреки това прозвуча някак… зловещо. Думите му убиха отчасти облекчението от свалянето на тежките окови от ръцете и краката ни. Спогледах се набързо с Нико и видях, че и той е притеснен. Знаех, че си мисли преди всичко за едно нещо — щеше ли да е тъмно вътре?

Учителят отключи вратата и положи длан върху ръката на Нико. Нико се втренчи в нея, сякаш бе крастава жаба.

— Залата на шепота — рече Вардо. — Слушай и учи.

Пристъпих през прага и Нико ме последва. На стражите не им се удаде случай да ни блъснат. Вратата зад нас се затвори, а ключът на Вардо щракна в ключалката. Залата на шепота? Какво ли означаваше това?

Поне не цареше пълен мрак. Някъде отгоре ни осветяваха тънки лъчи синя светлина. Аз пристъпих няколко крачки напред, а Нико тръгна след мен.

Това не бе точно зала, а по-скоро дълга аркада. Стъпките ни отекваха между сивите каменни стени. Погледнах нагоре. Сводестият таван бе много висок, почти като небето или като короните на дърветата в гората. И навсякъде имаше лица — по стените, по сводовете, да, дори и по пода.

Каменни лица, разбира се, не че си мислех, че са живи, но все пак изтръпнах. Всички до едно бяха с разтворени усти, като бездънни черни дупки. Аз се забързах леко. Дали те бяха шептящите?

В другия край на аркадата имаше врата. Натиснах дръжката за всеки случай, но и тя бе заключена и също толкова здрава като тази, през която бяхме минали. Нямаше прозорци. Никакъв път за бягство. Учителят бе прав, като каза, че тук не ни бяха нужни вериги. Поне не бе някоя мрачна, влажна, пълна с плъхове килия. Можеше да е много по-зле.

Нико гледаше каменните лица около нас.

— Те ни наблюдават — рече той. — През цялото време.

Гласът му прозвуча някак странно и протяжно под високия свод.

Ни… ни… ни…

Целия… целия… злия…

— Наблюдават? — повторих аз. — Струва ми се, че викат.

Думите ми отново отекнаха и се смесиха с тези на Нико.

Викат… викат… идиот…

Викат… злия… идиот… злия…

Изтръпнах. Не ме интересуваше дали ехото ми шептеше. Нямах желание да говоря повече.

Намерих едно място, където можех да седна, без да се настаня върху някое лице, и се отпуснах уморено до стената. След това веднага се изправих на крака. Щом докоснах стената, се чу някакво странно жужене и шумолене. Сякаш беше жива. Не като човек, може би, но като гора или като… като нещо друго, нещо магично. Какво беше това място? Макар с Нико да бяхме мълчали известно време, не бе тихо. Чуваше се шумолене, шепот, свистене… Дали през всички тези отворени усти не повяваше някакъв вятър, подобно на дъх? Може би виковете им не бяха така безшумни, както си мислех отначало.

Нико се обърна рязко и се втренчи в мен.

— Каза ли нещо?

— Гък не съм казал.

Погледът му бе измъчен.

— Извинявай. Помислих, че…

Помислих… помислих…

Вина… вина… вина…

Нико не довърши изречението. Така и не разбрах какво си бе помислил.

Вина… вина… вина… — шептеше ехото. Изведнъж и на мен ми се стори, че чух нещо, нещо различно от кънтежа на собствените ни думи.

Зъл… зъл… зъл

Лош… лош… лош

Веднага се изправих. Малкото шум, който вдигнах, проехтя през аркадата и се върна отново при мен, като създаде усещане, че не един, а стотици невидими хора бяха мръднали, че стотици чифта обуща бяха изскърцали по каменния под, че стотици ръкави на ризи бяха погладили стената. Зъл… зъл…

Лош… лош…

Някой шептеше. Погледнах лицата, но не ми се вярваше, че усти, изсечени в камък, можеха да говорят като живи хора. Каменните маски продължаваха да ме гледат втренчено. Навлажних напуканите си устни. Те наистина ни наблюдаваха. В някои от празните очи проблясваше светлина. Не, не вярвах да бе истина, но…

… малък… лош…

… страхлив… зъл…

… зъл… зъл… зъл…

Обвинителният шепот не стихваше. Откъде ли идваше?

— Има ли някой?

… някой… някой… зъл… някой зъл…

… някой убиец…

Прозвуча съвсем тихо, почти безшумно, но аз го чух. Някой убиец. Имаше ли тук убиец?

— Не съм…

Успях да спра, преди да изрека последната дума. Нямах ни най-малкото желание да слушам как стените шептят убиец убиец убиец през следващия час.

Стоях там, съвсем прав и скован, като кон, който е надушил кръв. Сърцето ми препускаше и макар тялото ми да крещеше за малко почивка, не исках да седна отново.

— Мълчи! — извика Нико изведнъж, високо и отчаяно, така че аз подскочих като изплашено дете.

… мълчи… — шепнеха стените.

… мълчи… мълчи… мълчи…

… мълчалив и мъртъв… така мълчалив и мъртъв… мъртъв… мъртъв… мъртъв

Стори ми се, че едно от каменните лица се превърна в човешко, в лице на човек, когото познавах. Виждах лика на Валдраку, гаснещите му очи, прерязаното му гърло и бликащата кръв.

— Не!

Не можах да се сдържа. Ехото подхвана думите ми, обърна ги и ми ги върна.

… не… не…

… ти… ти… ти…

… ти, който си убиец…

… страхливец… страхливец…

Притиснах кокалчетата на пръстите си към зъбите, за да не кажа нещо, за да не изкрещя и заглуша обвиненията с яростни викове. Валдарку се бе втренчил в мен, а кръвта се стичаше от прорязания му врат. Аз затворих очи и пристъпих крачка назад, но когато отново ги отворих, той все още бе там, сега на друго място, виждах го в четири лица, в пет… Стотици Валдраковци ме гледаха със застиналите си мъртви очи, като очите на заклано прасе. Аз бях, аз го убих, бях му прерязал гърлото в гръб, докато пълзеше в калта, бях го заклал, както се коли свиня. Убиец. Страхливец. Малък и зъл.

Седях свит на пода, без да знам кога бях седнал. Закрих главата си с ръце, както когато те бият, но въпреки това продължавах да чувам шума, постоянния шепот, който нареждаше, че съм убиец, жалък страхливец, който намушква хората в гръб.

Лош… лош… лош

— Давин…

Отне ми миг, докато разбера, че това не бе шептящият глас, а Нико. Бавно отворих очи.

— Давин, кажи ми… покрити ли са ръцете ми с кръв?

Погледнах втренчено. Лицето му бе сиво-бяло, а очите му бяха съвсем отчаяни. Приличаше на някой луд. Той протегна към мен ръце с разтворени пръсти, сковано и предпазливо, сякаш се боеше да не изцапа дрехите си.

— Не — отвърнах му аз.

… не… не… не…

… кръв… кръв… кръв…

Нико си пое въздух, като почти не изхлипа.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Слава Богу.

Но стените още дълго продължиха да шептят… кръв… кръв… кръв.

Не знам колко време мина, преди да дойдат да ни изведат. Навън беше тъмно. Не можеше да е същата вечер, нали? Трябва да бе изтекло повече време. Стори ми се като цяла вечност. Може би бе следващата нощ. Устните ми бяха сухи и напукани от жажда, но това нямаше значение. Единственото, което ме интересуваше в момента, бе как да накарам шептящите да замлъкнат. Залата на шепота не познаваше съня, само кошмара. Само едно нещо бе по-лошо от това да си буден — да заспиш.

Отведоха ни по един кратък коридор и ни оставиха в две отделни малки стаи. Бях толкова замаян, че на пазачите им се наложи да ме подпират, а когато затвориха вратата зад мен, дори не ми хрумна да проверя дали я заключиха.

Стаята бе празна, с голи, бели стени. Лунната светлина се процеждаше през едно малко квадратно прозорче. Беше тихо.

О, тишина.

Поглъщах я, както жадният поглъща водата.

Отпуснах се на малката койка, дръпнах одеялото до брадичката си и заспах дълбоко, дълбоко, дълбоко.

Но не бе за дълго. Когато пазачите ме раздрусаха и събудиха, луната все още бе на небето. Същата луна. Поне така си мислех.

Учителят Вардо изчака, докато се убеди, че бях съвсем буден.

— Ето, синко — рече той и ми подаде един бокал. — Пий.

Ръцете ми трепереха и аз подуших подозрително течността, но това бе просто вода. Пих, на големи жадни глътки.

— Погледни бокала, синко.

Разгледах го. Върху него от сребро бе изобразен герба на рода Драконис.

— Ти самият не притежаваш нищо. Всичко хубаво — вода, храна, почивка и живот — всичко идва от ръката на графа. Покажи благодарността си, синко. Целуни дракона.

Погледнах Вардо. Целият бе в черно, като се изключи голобрадото му лице без грам косми. То се извисяваше над мен като маска, като безплътна маска. Напомни на шептящите.

— Върви по дяволите — казах дрезгаво и хвърлих бокала на пода. Той се удари в каменните плочки с почти камбанен звън.

Лицето на Вардо не трепна. Бе като изсечено в камък. Кимна леко на пазачите и те ме хванаха под ръка.

— Залата на шепота — добави той просто.

Този път се съпротивлявах. Борех се колкото сила имах: удрях, ритах, хапех. Беше ми все едно, че гърбът ми прокърви отново. Но те носеха ризници и дебели ръкавици, подсилени с метални плочки. Струваше ми се, че по-скоро нараних себе си, отколкото тях. Един от тях обаче загуби търпение и ме удари отстрани по главата с тежката си, облечена в ръкавица ръка.

Учителят Вардо го спря.

— Стражар. Ако ще удряш, удряй по тялото. Съзнанието му трябва да е ясно.

Нямах никакво желание да запазя съзнанието си ясно. Точно в този момент щеше да ми дойде много добре да припадна. Само че нямах този късмет.

Те ме завлякоха в аркадата и ме бутнаха върху сивите каменни плочи. Един ме ритна в корема, само за да бъда безпомощен, докато излязат.

Свих се от болка и останах да лежа на пода известно време. Ушите ми бучаха, особено това, което бе обърнато към студения, гладък под.

Лош… лош… лош…

— Затваряй си устата — прошепнах аз. — Остави ме на мира…

… уста… зъл… зъл…

… чест… чест… няма чест…

Вратата непрекъснато се отваряше. В залата кънтяха стъпки.

— Давин? — една ръка докосна рамото ми.

Това, разбира се, бе Нико. Лицето му бе все още бледо, а от едното му око се стичаше нещо.

— Нико.

Приседнах, но отново се отпуснах. Коремът ме болеше твърде силно.

— Боли ли те?

… боли… зъл… зъл…

Естествено, че ме болеше, но аз поклатих глава, защото не беше толкова лошо. Всъщност бях благодарен за болката, защото тя отвличаше вниманието ми от непрестанния шепот на гласовете. Но лицата на стената зад Нико вече бяха започнали да се променят. Те ме гледаха втренчено, подигравателно и с омраза. В тъмните им дъна проблясваше светлина, студена като ненавистта, която таяха.

… страхливец… — шептяха те, — … страхливец… лош… убиец…

Очите на Валдраку ме гледаха. Кръвта се стичаше от гърлото му.

Обърнах се към Нико, единственото лице, за което бях сигурен, че бе живо. Той се бе превил от умора, бе обвил тялото си с ръце и бе пъхнал дланите под мишниците си.

— И сега ли има кръв по ръцете ти? — попитах аз.

Той кимна.

— Виждам я през цялото време.

— Защо?

— В Дунарк… в тъмницата. Имах кръв по ръцете и по дрехите. Кръвта на баща ми, на Адела и на малкия Биан. Не ми позволяваха да се измия. Не и преди Дина да дойде и да ги принуди. Прекарах почти цяло денонощие с кръвта на мъртвото ми семейство по ръцете ми.

Спомних си как веднъж хвърлих към него мъртъв заек. Чак сега разбрах защо така бързаше да се измие.

— Не ти ги уби — казах му аз.

… мъртви… мъртви… мъртви…

… уби…

— Давин, мълчи.

… тих… тих… тих… тих и мъртъв… тих и мъртъв…

— Но това е истината — казах аз високо, за да заглуша Шептящите. — Дракан беше!

— Но аз го направих възможно! Ако не бях…

Той млъкна.

… бях… бях… бях… — шептяха стените.

— Когато брат ми умря, обещах на Адела, че винаги ще може да ме потърси. Че ще се грижа за нея. Но къде бях аз, докато Дракан ги убиваше? Смъртно пиян в стаята си. Или в нейната. Дори това не знам. Не разбираш ли, че аз съм отговорен за смъртта им? — той бе започнал да вика.

Смъртта им, смъртта им, смъртта им — думите ехтяха из стаята, толкова високо, че за миг заглушиха подигравателния шепот на гласовете.

— Ти поне не си разсякъл някого в гръб — изръмжах аз с горчивина.

… в гръб… страхлив и в гръб…

… разсякъл… разсякъл… в гръб…

Нико стоеше с леко наведена глава, почти като граф Артос. Той слушаше, но не бях сигурен, че чува същото като мен.

— Мисля, че е най-добре да спрем да говорим — рече той накрая.

Кимнах, но стените продължиха да шептят каквото си знаеха:

… повече… повече… вече не е жив…

Лош. Лош убиец. Страхлив и лош. Дали гласът звучеше в главата ми или идваше отвън? Не виждах единствено лицето на Валдраку. Мъртви очи се взираха в мен от мъртви лица, понякога това бяха лицата на мама, на Мели или на Дина. В един момент ми хрумна, че сам можех да си причиня загубата на съзнание. Ако ударех главата си достатъчно силно в пода…

Не се получи. Само дето ме заболя още повече от преди. Гърлото ми бе толкова сухо, сякаш бях викал часове наред. А шепотът на гласовете не заглъхваше. Даже напротив. Жужеше още по-силно в главата ми с думите:

… зъл… лош и страхлив…

Само да можех да заспя. Но щом затворех очи, виждах още по-ужасни неща, отколкото като ги държах отворени.

Нико ме разтърси.

— Давин. Виж!

Той държеше нещо пред мен. Една… една кукла, както изглеждаше, направена от парцали и конци, а очите и устата й бяха неумело нарисувани с въглен.

— Беше ето зад тази колона.

Очите му вече не бяха замислени и виновни. Те искряха от ярост.

Не разбирах напълно гнева му.

— Не осъзнаваш ли какво означава това? — попита ме той.

Поклатих леко глава. Какво ли значение имаше какво мислех аз. Един злодей.

… лош… лош… лош…

— Те причиняват това и на децата!

Навлажних устни, или поне се опитах. Имах чувството, че дори слюнка не ми бе останала.

— Жалко — казах аз дрезгаво.

… жалко… жалко… жалко

— Давин, не бива да им позволяваме да победят.

Погледнах Нико. Кръвта се стичаше от гърлото му. Как успяваше да говори с прерязано гърло? Затворих очи. После отново ги отворих. Кръвта все още беше там.

— Не съм сигурен, че мога да издържа това — рекох му аз.

… навън… навън… навън… — шептяха стените.

Изход обаче нямаше.

Лежах на пода, макар че гласовете се чуваха по-ясно така. Вече не можех да се държа на крака. Учителят Вардо стоеше на вратата. Каза нещо на Нико, но не чух какво, защото ушите ми бучаха от шепота. Нико поклати глава и му обърна гръб. Един пазач го хвана, обърна го и го принуди да падне на колене, а учителят Вардо отново каза нещо и протегна ръка напред. Не успях да видя какво направи Нико, но явно постъпката му не се хареса на учителя Вардо, защото след малко Нико извика от болка, толкова високо, че за миг успя да заглуши шептящите. Лежеше превит на пода, а пазачите го прескочиха и се отправиха към мен.

Опитах да се изправя, но краката изобщо не ме държаха. Стражите ме хванаха за ръце и ме провлачиха до краката на учителя.

— Как си, синко? — попита той.

Дърто лице от камък, помислих си аз. Не ти ли е все едно?

— Отговори на учителя — нареди ми един от пазачите и ме вдигна, така че застанах на колене.

— Не — рече Вардо. — Не е нужно да отговаря. Достатъчно е да покаже малко добра воля. Той протегна ръка към мен. На черната ръкавица имаше пръстен с герба на граф Артос, изкован от сребро. — Целуни го.

„И дума да не става. За нищо на света. Махни оттук проклетия драконов герб и върви по дяволите.“

Такива мисли се въртяха из главата ми. Но нищо не му казах. Валдраку се взираше в мен с мъртвите си очи от стените и аз се почувствах лош и страхлив.

Целунах герба с дракона.

— Браво, синко — рече учителят Вардо. — Сега ще можеш да си починеш.

Навън все още бе тъмно. Дали бе изминал още един ден? Може би два? Или пък слънцето просто бе решило вече никога да не изгрява? Отведоха ме в същата малка стая с голите бели стени и същата малка койка. Легнах на нея и изпънах нараненото си тяло. Тишина. Сън. Хиляди хора по света получаваха и двете всеки ден — часове тишина и сън. Те не осъзнаваха колко ценна беше тишината. Затворих очи.

… малък… лош… страхлив…

Страхлив… страхлив…

— Не!

Скочих на крака. Огледах се около мен. Бели стени. Лунна светлина. Нямаше каменни лица. И все пак можех да ги чуя.

… лош… лош… страхлив…

Краката ми омекнаха и аз паднах обратно на койката. По бузите ми се стичаха сълзи. Не беше честно. Направих каквото ми каза. Целунах проклетия му драконов герб, макар че само от мисълта за това ми се повдигаше. И все пак не можех да заспя. Продължавах да се чувствам малък, лош и страхлив. Още по-голям страхливец от преди.

Поех си дълбоко въздух и се разридах. Нека свърши. Нека всичко да свърши. Опрях глава на бялата стена. Чувствах се като най-злия човек в света.

Златният бокал

„Той не е страхливец“ — хората често говореха така за мен. И аз се гордеех. Вярвах, че съм човек, който дръзва повече от останалите. Не се боях да яздя най-бързите и най-дивите коне. Да се бия, дори и с тези, които бяха по-силни от мен. Възхищавах се на смелите. На Салан, например, и на другите, които без страх се впускаха в опасни подвизи.

Бях изпитвал също така доста силна неприязън към онези, на които им липсваше смелост. Страхливците. Женчовците. Бъзльовците. Да, има достатъчно обидни думи.

Нико го бе страх от тъмното. Всъщност това не бе точно думата — той се ужасяваше от тъмното. Не обичаше мечовете и предпочиташе да избяга пред това да се бие. Дори не можеше да одере заек, без да се разтрепери. Но Нико не бе целунал дракона. Само аз.

Ами ако пак ме накарат? Или пък, ако поискат от мен нещо още по-зловещо? „Повече би ме забавлявало да видя какво може да направи Вардо от него — бе казал граф Артос. — Може би палач?“ Бях се заклел наум, че по-скоро ще умра, отколкото да убивам в негово име. Но не този избор ми предстоеше да направя. Сега трябваше да избирам между това да бъда послушен или да ме върнат в Залата на шепота. Само при мисълта за това, нещо в мен се обръщаше и свиваше като сламка, попаднала в огън. Страхувах се. Толкова много се страхувах, че не вярвах някога отново да проявя смелост.

Страхлив. Лош. Бъзльо.

Не Нико бе такъв, а аз.

Само да можех да заспя. Но гласовете на Шептящите се бяха вкоренили в съзнанието ми, както мисълта за свежа трева в главата на овца.

Облегнах се на стената до прозореца. Навън се виждаха крепостните стени и стръмните скали. Луната осветяваше острите им зъбери и тъмната вода далеч под мен. Ако се хвърлех долу, щеше да настъпи тишина. Гласовете щяха да изчезнат. Всичко щеше да изчезне. Но прозорецът бе твърде малък, за да успея да се промуша през него.

Настъпи утро. Бях прекарал нощта до прозореца и наблюдавах разпукването на ясната и светла зора, от първите крехки медни лъчи до изгряването на бялото слънце. Отвън се носеше приятен аромат на морски бриз и напечени скали. От време на време задрямвах, както си стоях облегнат на стената. Но не успях да се унеса в дълбок и спокоен сън.

В далечината чувах как търговците съобщават при портата какви стоки карат, чувах перачките, които се шегуваха една с друга и се присмиваха на сина на едната и дъщерята на другата и на нощните им подвизи. Бе толкова странно, че всичко си продължаваше постарому. Че светът навън бе съвсем обикновен, погълнат от ежедневието и изпълнен с хора, които се чудеха какво да приготвят за вечеря и какво биха могли да получат срещу два чувала овес и количка шведска ряпа. А аз седях тук, непознат дори за самия себе си, пък Нико вероятно лежеше на пода в Залата на шепота, докато всеки шепот го подлудяваше все повече и повече.

Вратата се отвори. В коридора отвън стоеше учителят Вардо, придружен от двамата пазачи, които ме бяха завлекли до залата на шепота последния път.

— Ела тук, синко — рече той.

Дали ако се подчинях, щях да се отърва от шептящите? Дали отново щеше да ми даде вода?

— Учителю — прошепнах с дрезгав глас. — Толкова съм жаден.

— Знам — отвърна ми той. — Скоро ще ти дадем да пиеш. Ако си смел и послушен и следваш волята на графа.

Смел. Никога повече нямаше да мога да бъда смел. Сърцето ми се сви. Какво ли щеше да поиска от мен графът?

Преведоха ме през крепостта, надолу по стълбите, до пристана, където бяхме слезли първата нощ. Слънчевите лъчи препускаха навън от пещерата по морските вълни, а над главите ни като чепки черни мъхести плодове висяха прилепи.

По стълбата слязоха още двама пазачи с Нико помежду им. Очите му шареха из пещерата — между мен, завързаните край моста лодки и учителя Вардо. Стори ми се, че в погледа му имаше упрек, и аз извърнах глава. Страхлив. Лош. Да, не беше нужно да го казва. Много добре знаех какво си мислеше.

Усетих давеща горчивина, студен яд, който ме обзе бавно, като влечуго. За кого се мислеше той? Кой му даваше право да ме гледа така, толкова надменно и осъдително? И то само защото ме бе видял да целувам герба на дракона. Какво толкова ужасно имаше? Това бе най-умното, което можех да сторя при така сложените обстоятелства. Само глупците страдаха излишно. Глупците като Нико.

Учителят Вардо постави облечената си в черна ръкавица длан върху ръката ми. Тази с герба на дракона.

— Погледни ме, синко — рече той тихо и аз се сетих изведнъж за мама.

Това ме разтърси — какво общо би могъл да има учителят Вардо с Жрица на срама?

Може би повече, отколкото предполагах. Във всеки случай думите му ме накараха да вдигна глава и да срещна погледа му, въпреки че не исках.

— Какво желаеш най-силно в момента? — попита ме той.

— Вода — изпуснах се, без да се замисля. Толкова бях жаден. — И сън.

Учителят Вардо кимна, сякаш това бе най-правилният отговор. Отдъхнах си. Не бях сбъркал.

— Мога да ти дам и двете — рече ми той.

След това отиде до Нико и постави длан и на неговата ръка.

— Погледни ме, Никодемус.

Нико се забави повече от мен. Но накрая и той вдигна глава и срещна погледа на учителя.

— Какво желаеш най-силно в момента? — попита го Вардо.

Нико го гледаше мълчаливо известно време. А когато най-накрая проговори, в гласа му се усещаше непокорство.

— Свобода — рече той и погледна към отвора на пещерата и синеещия се въздух навън.

— Не — рече учителят Вардо. — Пожелай си нещо друго.

Нико просто поклати глава. Вардо сбърчи вежди.

— Никодемус, трябва да знаеш, че добрият граф ми даде правото да изпълня по едно ваше желание. Нима трябва да пропилееш този шанс заради ината си?

Нико изгледа изпитателно учителя Вардо.

— Добре — рече той накрая. — Искам да освободите Мира.

— Мира? Дъщерята на Аврелиус?

— Да. Ако графът наистина е толкова добър, то тогава ще позволи на Мира да се прибере при родителите си.

Учителят Вардо наблюдаваше Нико дълго време. След това кимна.

— Прекрасно. Това е по силите ми. Ако го заслужиш.

Той повиши глас, за да се увери, че и двамата го чуваме ясно.

— Графът иска да изпита вашата вярност, смелост и издръжливост. Във водата тук е скрит един златен бокал, безценно съкровище. Ще изпълня желанието на този от вас, който го извади от дълбините и го постави в ръката ми. Този, който се провали…, ще се върне в Залата на шепота, докато не се научи да слуша по-добре.

Вардо кимна на пазачите и те ни пуснаха.

— Започнете — нареди учителят Вардо.

Нико стигна до пристана с три крачки. Бях съвсем малко по-бавен от него. И двамата се хвърлихме във водата толкова бързо, сякаш щяхме да спасяваме удавник.

Водата беше студена. Даже повече от студена. Студът ме парализира за миг и се уплаших, че сърцето ми ще спре. Но Нико вече бе започнал да се гмурка. А ако не откриех бокала преди него, щяха отново да ме завлекат до Залата на шепота и да ме оставят там, докато съвсем полудея или не открия начин да се самоубия.

Аз си поех дълбоко дъх и се гмурнах. Водата бе дълбока и кристална като лед. Там долу имаше един бяло-зелен свят, планини от скални върхове, редуващи се с дълбоки долини, тъмни като нощта. Видях Нико малко по-надалече от мен. Плуваше стремително надолу, а от дрехите и косата му се издигаха малки мехурчета, които се носеха към повърхността като сияйна струйка дим.

Не виждах никакъв бокал. Кръвта бучеше в ушите ми. Трябваше да си поема въздух. Но Нико все още не смяташе да се връща. Ако откриеше бокала преди мен…

Отчаяно загребах още един път, но ръцете отказаха да ми се подчиняват, а дробовете пареха в гърдите ми, сякаш горяха. Не издържах повече. Ако останех още малко тук, долу, щях да се удавя. Устремих се към повърхността и се отпуснах по течението в продължение на няколко мига, като поемах големи глътки въздух. След това отново се гмурнах.

Сянка във водата, движение… Нико мина покрай мен по пътя си към повърхността. Дали го бе открил? Не. Ръцете му бяха празни. Все още не бе открил бокала. Заплувах надолу, все по-навън към отвора на пещерата. Подводните скали бяха груби и остри като резци. Когато ръката ми се тръкна в една от тях, тя разкъса кожата ми и водата се оцвети в червено от тънката струйка кръв. Дали змията можеше да я надуши? И дали някога влизаше в пещерата? Не, защо ли изобщо си го помислих.

Там. Златен отблясък. Спуснах се надолу, без да ме интересува, че се ударих в още една скала, така че и панталоните и коляното ми се раздраха. Дали не бе… — не. Метал, но не и бокал. Май бе катарама от обувка или колан. Не се и опитах да си представя как бе попаднала тук. Или къде беше сега притежателят й? Може би в корема на змията?

Въздух. Трябваше отново да се изкача. Но къде бе повърхността. Обзе ме паника. Вода, мрак, скали… светлина. Оттук. Нагоре.

— Хррр… хррррррррррррррррррррр… хррррррррр — въздухът изпълваше и напускаше дробовете ми със свистене, а солената вода пареше гърлото ми — бях вдишал прекалено рано. Кашлях, плюех и сумтях. Да вървят по дяволите граф Артос и проклетия му бокал. Ръцете и краката ми бяха схванати, а гърдите ме боляха. Но ако не го откриех… Ако не го откриех… щеше да е по-добре да ме изяде змията. Отново се гмурнах, още по-близо до отвора на пещерата.

Веднага го видях. Видях също, че Нико го бе забелязал преди мен. Той плуваше надолу като тюлен. Опитах се да накарам отмалелите си крайници да заплуват натам, да се движат по-бързо и по-бързо…

Нико се шмугна край една скала, отблъсна се един път с крака и взе златното съкровище. То бе у него. Бях закъснял.

Залата на шепота. Нямаше да издържа. Просто нямаше да издържа. Може би трябваше да остана тук, да се поддам на желанието да вдишам, да оставя водата да напълни дробовете ми и да се удавя. Едва ли щеше да отнеме много дълго време.

Чакайте малко… този, който открие бокала и го постави в ръката ми. Така бе казал той. Да го постави в ръката ми. А Нико все още не бе успял да се отдалечи много.

Хванах го точно преди да изплува на повърхността. Дойде му като гръм от ясно небе и аз успях да изтръгна бокала преди да се осъзнае. Сега оставаше само да се кача на пристана.

Нико обви ръка около корема ми и отново ме дръпна под водата. Нагълтах се с нея, кашлях и се давех, но нямаше да пусна бокала.

— Дай ми го — изсъска Нико, също така сподавено и хрипливо. — Аз го намерих!

Не му отговорих. Ударих го с лакът в корема и се опитах да се освободя от хватката му. Не успях. Биваше го в тези неща, бях го разбрал още като се боричкахме в банята на Дружеството. Но това тук не бе на шега. Аз стиснах проклетия бокал, а Нико се вкопчи в мен и не ми позволяваше да се покача на пристана. И двамата използвахме ръцете, лактите и краката си, както можехме най-добре, но никой от нас нямаше надмощие над другия. Накрая бяхме толкова изтощени, че не ни оставаше нищо друго, освен да се носим един до друг до пристана като две полумъртви козлета.

— Дай ми го — рече ми задъхано Нико. — Ако спечеля… ще пуснат Мира. А ти какво поиска? Вода. — Той изсумтя леко отчаяно и същевременно подигравателно. — Не можа ли да измислиш нещо по-добро? Огледай се. Та ти плуваш във вода.

— Не е заради това — изстенах. — Друго е.

— Шептящите? — Нико ме погледна. Лицата ни бяха само на ръка разстояние едно от друго. Водата капеше от тъмната му коса, а очите му бяха съвсем кървясали от умора и напрежение, но нямаше да пусне ръката ми. — Давин. Не можеш ли… една нощ. Може би две. Мислиш ли, че не можеш да издържиш заради Мира?

Исках. Много исках.

Но аз бях просто един страхливец, жалък и зъл, на всичкото отгоре бях и убиец. Залата на шепота — не, нямаше да издържа.

С едно последно усилие успях да се освободя от Нико, ритнах с крак, извъртях се и се покатерих на пристана с бокала в едната си ръка. Мократа дървена конструкция се клатеше и плискаше под мен. Нямах сили да се изправя, затова пропълзях последните метри до учителя Вардо.

— Учителю — рекох аз и му подадох бокала. — Ето го.

Лицето му бе гладко и безизразно и не можех да преценя дали се радваше, че бях спечелил. Дали не би предпочел Нико да му донесе бокала?

— Добре, синко — рече той само. — Ти ще бъдеш възнаграден.

Бокалът блестеше слабо на слънчевата светлина, която струеше от входа на пещерата. Той бе казал, че това е безценно съкровище, но сега, на повърхността, приличаше по-скоро на месингово, а не на златно. Той го вдигна над главата си като за тост. След това отново го хвърли във водата, бавно и лениво. Чу се лек плисък и бокалът изчезна.

Неволно изръмжах. Вардо отново го хвърли! Сякаш нямаше значение, сякаш нямаше никаква стойност. Сякаш не струваше нищо.

— Не наградата е безценна, а изпитанието — рече учителят, сякаш можеше да прочете мислите ми. — Това бе урокът ти за днес.

Сетне кимна към пазачите.

— Извадете другия.

Пристанът се разлюля под тежестта им. Те отидоха до края и единият падна на колене. Остана така известно време.

— Учителю — рече той със странно глух глас. — Няма го.

Извадиха лодката и търсиха в продължение на час, докато змията не се показа и не ги подплаши да се върнат в пещерата. Спускаха дълги колове в дълбоката вода, прокарваха вериги с шипове по тях, но не намериха нищо.

— Змията го е изяла — каза един от нещастните пазачи. — Или пък се е удавил. Едва ли се е измъкнал жив във всеки случай.

— Така ли — рече учителят Вардо кисело. — Може би няма да имаш нищо против да споделиш мнението си с граф Артос?

Стражът се изчерви и промърмори нещо нечленоразделно, което завърши с думите: „Не, учителю“.

Въпреки това учителят Вардо каза почти същото малко по-късно в кабинета.

— Съжалявам, Ваше величество графе, но младият Рауенс трябва да бъде смятан за мъртъв. На практика няма значение дали се е удавил или е бил изяден от змията.

Граф Артос седеше на стола си с висока облегалка, леко наклонил глава, и гледаше втренчено учителя. Сериозното му, гладко като черупка на яйце лице изобщо не излъчваше доволство.

— Един мъртъв Рауенс. Един мъртъв Рауенс, чиято злощастна съдба тежи на съвестта ми. Да не би учителят да очаква благодарност за свършеното от него днес?

— Не, графе мой. Аз съм виновен.

Учителят Вардо сведе глава в потвърждение на казаното.

— Хмм. Да. Бих могъл да екзекутирам учителя, за да покажа на народа яростта си, породена от тази простъпка.

Лицето на Вардо бе както обикновено съвсем безизразно. Досущ като лицето на господаря му. Не можех да разбера дали заплахата го бе уплашила.

— Това е право на моя граф — рече той.

— Да. Но не съм сигурен дали привържениците на Реунес имат очи за подобни малки детайли. Това едва ли би сподавило яда им към мен и копелето, което се явява мой внук.

— Сигурно не, графе мой.

— Хмм. Съдбата ни поднесе неочакван ход, учителю, но ние го изиграхме зле. Върви. Имам други неща, за които да мисля.

— Благодаря, господарю.

Учителят Вардо се поклони.

— Желае ли графът обучението на Давин Тонере да продължи?

Имах чувството, че граф Артос ме забеляза едва сега. Бяха върнали оковите на краката ми, сякаш аз бях виновен, че Нико им се бе изплъзнал. От двете ми страни имаше по един страж, но вече не ме държаха. Сякаш разбираха, че бях толкова изтощен и безпомощен, че нямаше нужда да ме вардят. Все още бях мокър след изпитанието, а в душата ми вееше хлад.

— Има ли напредък?

— По-голям от този на младия Рауенс. Но ще трябва да минат още няколко седмици преди да е напълно готов.

Готов? Какво искаше да каже? Сигурно, когато Давин, когото познавах, изчезнеше напълно. Когато вече нямаше да бъда син на майка ми или брат на Дина, нито пък приятел на Нико, а щях да съм се превърнал в послушна хрътка на графа. В негов палач.

За един кратък миг на объркване усетих безразличие към шептящите, към учителя Вардо и неговите заплахи. Видях всичко съвсем ясно. Притежавах само този един-единствен миг. Ако исках да остана себе си, поне докато ме държаха жив, трябваше да направя нещо тук и сега.

Извъртях се бързо към единия пазач, грабнах меча му и го хвърлих към графа с последните си останали сили. Мечът се преобърна един път във въздуха като цирков нож и се заби в облегалката на стола му. Остана да се клати така за миг, след което се строполи върху мраморния под. От месестата част на ухото на графа върху бялата му яка падна една-единствена капка кръв и обагри края й в червено.

В началото всички стояха като вцепенени. След това стражите се хвърлиха върху мен и ме събориха на пода. Причерня ми. Нищо не можех да видя вече, но чувах. Чувах гласа на графа.

— Искам да го бичувате — рече той студено. — Утре, в двора на замъка, така че всички да могат да видят. А когато свалите цялата кожа от гърба му, може да последва Рауенс. В морето, при змията.

Върнаха ме отново в тъмницата, но не при Маша и старите ми другари. Вместо това отключиха една друга решетка.

— Ехо, Давин — извика Маша. — Какво става?

Не можех да кажа нищо, но един от пазачите отговори вместо мен.

— А, просто ще пренощува в каменния ковчег, а утре ще го видите в Двора за наказания.

— Какво е направил?

Сега отговори учителят Вардо.

— Оскърби и нападна негово височество графа. А утре всички вие ще видите какво очаква онзи, който пролива графска кръв.

Не само от килията на Маша, а из цялото подземие се разнесе шепот.

— Означава ли това, че го е ранил? Давин, прониза ли го?

— Мълчи, куче — изръмжа един от стражите. — И внимавай!

Из подземието отново се разнесе шепот. След това се чу един друг звук. Ритмично почукване — чук, чук, чук. Маша удряше по пръчките на вратата с веригата на крака си.

— Престани! — изрева един от пазачите.

Но Маша не престана. И не остана единствен. Чук, чук, чук. И останалите затворници започнаха да тропат — по решетките или по оковите на краката си. Шумът се засилваше все повече и повече, докато не се превърна в един адски спектакъл, и колкото и да викаха и крещяха пазачите, не можеха да спрат мъжете.

— Изведете го оттук — заповяда капитанът. — Иначе никога няма да спрат.

Наполовина ме носеха, наполовина ме влачеха по един дълъг тъмен коридор. Но шумът зад нас не заглъхваше, точно като публика, която пляска на жонгльор или на играч на въже и иска да го върне на бис.

Хвърлиха ме в една малка студена дупка, която бе толкова къса, че дори не можех да се изпъна. Явно това бе каменният ковчег.

Учителят Вардо стоеше на прага и ме гледаше. Все още не можех да разгадая какво си мислеше. Облеченото му в черни дрехи тяло бе все така черно, а бледото, гладко лице — все така безизразно, както винаги. Дали ако бях уцелил него с меча, щеше да прокърви?

Но сега в главата ми бе настъпил покой. Тишина и покой. Шепотът бе изчезнал. Но все още можех да чуя ритмичното тропане на затворниците — някъде много, много далеч, и много слабо.

— Аз спечелих — рекох на каменното лице. — Ти загуби, а аз спечелих.

Вардо не ми отговори. Врътна се и излезе, а пазачите заключиха и ме оставиха в мрака.