Цикъл на върколака

Септември

Наближава краят на месеца, скоро отново ще има пълнолуние, а изплашените жители на Таркърс Милс напразно очакват края на летните горещини. Дивизионните бейзболни мачове приключват, започва футболният сезон; метеорологът по телевизията съобщава, че на 21 септември в канадските Скалисти планини е палнал сняг и че снежната покривка вече е трийсетина сантиметра. Ала в Таркърс Милс лятото отказва да си отиде. През деня температурата се покачва до трийсет градуса; децата, чиято ваканция е свършила преди три седмици, изнемогват от жега в задушните класни стаи, а една минута сякаш е равна на час. Между съпрузите избухват безпричинни, но ожесточени скандали, на бензиностанцията на изхода за магистралата някакъв турист от Ню Джърси започва да се заяжда с Пъки О’Нийл за цената на бензина, а Пъки го халосва по главата с маркуча и разцепва горната му устна. Непознатият си подвива опашката, като злобно мърмори, заплашвайки Пъки със съд.

— Хабер си нямам от кво се оплаква оня — мрачно заявява собственикът на бензиностанцията вечерта, когато седи с приятелите си в бара. — Да се благодари, че не го цапардосах с все сила — още щеше да си събира зъбите по шосето. Нали така?

— Ама, разбира се — бърза да се съгласи Били Робърт сън, защото се страхува, че Пъки ще го цапардоса с все сила. — Ще удариш ли още една бира. Пък?

— Абсолютно!

Милт Стръмфулър пребива жена си и се налага тя да постъпи в болница, защото е открил върху чинията си засъхнал жълтък, който миялната машина не е отстранила. Поглежда жълтеникавото петно, когато Дона Лий му поднася обяда, и забива юмрук в носа й. Както Пъки О’Нийл би се изразил, удря я с все сила.

— Скапана мърла — процежда и се взира в съпругата си, която лежи на пода, а от счупения е нос и от раната на тила й се стича кръв. — Майка ми измиваше чиниите идеално, и то без специална машина. Как може да си толкова некадърна!

Обаче на лекаря от спешното отделение в портландската болница обяснява, че жена му е паднала по стълбището. Дона Лий, която изпитва ужас от съпруга си — за нея деветте години брачен живот са като прекарани във военна зона — потвърждава версията му.

Около седем часа в нощта на пълнолунието излиза вятър — първият хладен повей след безкрайното горещо лято. От север се задават буреносни облаци и луната си играе на криеница с тях — гмурка се и изплува иззад сивкавите вълма и посребрява краищата им. Сетне облаците се сгъстяват и скриват лунния диск… но приливът се подчинява на притегателната му сила… Звярът също.

Към два след полунощ Елмър Цинеман, чиято къща се намира на Уест Стейдж Роуд на двайсетина километра от градчето, чува ужасяващо квичене, разнасящо се от кочината. Той нахлузва чехлите си и както е по пижама хуква да вземе пушката си. Съпругата му, която сигурно е била хубава през 1947, когато Елмър я взе едва шестнайсетгодишна, със сълзи на очи го умолява да не излиза, да остане при нея. Той грубо я отблъсква и грабва пушката, която държи в коридора. Струва му се, че свинете не квичат, а пищят като момиченца, нападнати от сексуален маниак. Изкрещява на жена си, че ще отиде да види какво става, че нищо не може да го спре, ала тъкмо когато мазолестата му ръка посяга към резето на задната врата, пронизителен, победоносен вой отеква в нощта. Безсъмнено е вълк, но воят му е като човешки глас и е толкова потресаващ, че Елмър пуска резето и позволява на Алис Цинеман да го отведе в дневната. Прегръща я и я привлича до себе си на канапето, където двамата се сгушват като изплашени деца.

Крясъците на животните постепенно секват, дочува се зловещо гъргорене. Звярът отново надава вой, отекващ като сребърна камбана… като сребърната луна. Елмър предпазливо пристъпва до прозореца и вижда някакъв силует, който с подскоци се скрива в тъмата.

По-късно завалява дъжд, едрите капки барабанят по стъклата, а Елмър и Алис седят в леглото под светлината на лампите. Дъждът е студен, първият есенен дъжд, сутринта листата на дърветата са обагрени в жълто.

Когато Елмър, заедно с брат си Пит, когото е повикал от Минот, се престрашават да отидат в кочината, пред очите им се разкрива ужасяваща гледка: двата шопара и деветте свине са изкормени и наръфани. Лежат в калта под дъжда, а изцъклените им очи се взират в студеното есенно небе.

Двамата мъже дълго мълчат, сетне Елмър изрича онова, което се върти в ума и на брат му:

— Застраховката отчасти ще покрие загубите. Не напълно, но отчасти… Може би ще успея да добавя останалата сума… Слава Богу, че умряха животните, вместо някой човек.

Пит кимва и прошепва толкова тихо, че гласът му едва се долавя сред плющенето на дъжда:

— Стига толкова смърт…

— За какво намекваш?

— Много добре знаеш. При следващото пълнолуние от домовете си трябва да излязат четирийсет мъже… или шейсет, а най-добре сто и шейсет. Крайно време е да престанете да си заравяте главите в пясъка и да се преструвате, че нищо не се е случило, макар и най-глупавият да не го вярва. Погледни тук, за Бога!

Посочва надолу. В калта около изкормените животни се виждат отпечатъци от стъпки. Приличат на следи от вълчи лапи… но и на човешки стъпки.

— Виждаш ли проклетите следи?

— Да — промърморва Елмър.

— Вярваш ли, че ги е оставила сладката Бетси?

— Не.

— Това са следи от върколак. Знаеш го, Алис също го знае, известно е на повечето хора в града. Мамка му, дори аз, дето живея в съседния окръг, го знам. — Поглежда към брат си и се намръщва. Строгото му лице на пуритан се сбръчква. — Стига толкова смърт. Време е този кошмар да свърши.

Елмър се замисля, а дъждът се стича по мушамите им. Сетне кимва:

— Имаш право. Но не и при следващото пълнолуние.

— Смяташ да изчакате до ноември, така ли?

— Да. Тогава дърветата ще бъдат голи и ще имаме по-добра видимост, пък и следите ще се различават по-ясно, ако падне сняг.

— Добре, но какво ще се случи, докато чакате?

Елмър Цинеман поглежда разкъсаните животни, вдига очи към брат си и прошепва:

— Дотогава всеки от нас трябва да бъде нащрек.