Цикъл на върколака

Август

— Ако питате мен, мисля, че е върколак — заявява полицай Ниъри. Говори доста високо — може би случайно, но по-вероятно нарочно е повишил глас — и разговорите в бръснарницата на Стан внезапно секват. Средата на август е и горещините са незапомнени, а довечера има пълнолуние. Всички жители на града с притаен дъх очакват какво ще се случи.

Полицай Ниъри, който се е настанил на втория стол в бръснарницата на Стан Пелки, оглежда слушателите си и продължава монолога си. Говори убедително и дори намесва психологията, припомняйки си школските познания (той е едър, мускулест мъжага, който през четирите си години в гимназията е отбелязал доста попадения за футболния отбор „Тигрите“, но успехът му в клас е оценяван предимно с тройки).

— Да го знаете от мен — продължава авторитетно, — че има хора, в които сякаш живеят двама души. Викат му раздвояване на личността. Аз пък ги наричам скапани шизофреници. — Млъква за миг, за да огледа слушателите, които са онемели от възхищение пред познанията му. — Бас държа, че си имаме работа тъкмо с такъв човек. Според мен той хабер си няма какво прави при пълнолуние, когато убива по някого. Може да е всеки — например касиер в банката, служител в някоя от бензиностанциите извън града, възможно е дори да е някой, който в момента ме слуша. Имам предвид, че по външност си е човек, а по душа е див звяр, ама изобщо не вярвам, че се покрива с козина и вие срещу луната. Тия приказки са за дечурлигата.

— Какво мислиш за онуй, дето се случи на малкия Козлоу? — пита Стан, без да прекъсне работата си. Щрака с ножицата, като внимава да не клъцне заедно с кичур коса и дебелия врат на полицая. Ниъри кисело отговаря:

— Още едно доказателство, че съм прав. Тия приказки са само за дечурлигата.

Доста е вкиснат около историята с Марти Козлоу. За пръв път има очевидец, който да опише откачения тип, погубил шестима души от Таркърс Милс, включително Алфи Нофлър, най-добрия му приятел. Обаче какво се случва? Разрешават ли му да разпита хлапето? Не! Знае ли къде се намира то? Отговорът отново е отрицателен. Подхвърлят му само писмените показания на малкия, и то след като е трябвало да сервилничи и едва ли не да падне на колене. Онези от щатската полиция го смятат за селяндур, който и собствените си обувки не може да завърже. Мислят се за голяма работа, само защото носят онези тъпашки широкополи шапки. А пък показанията на малкия! Стават само човек да си избърше задника с хартията, върху която са написани. Според хлапето „звярът“ бил висок около метър и осемдесет, разхождал се гол, а тялото му било покрито с козина. Имал големи зъби, очите му били зелени, от него се разнасяла вони като от клетката на чакал. Ръцете му приличали на лапи, пръстите му завършвали със закривени нокти. Малкият твърдеше, че съществото имало и опашка. Ама че налудничава идея!

— Мисля си — обажда се Кени Франклин, който седи на един от столовете, подредени по стената, — че може би престъпникът носи някаква маскировка. Прави се на вълк, нали разбирате…

— Не вярвам — прекъсва го Ниъри и кимва, подчертавайки твърдението си, а Стан едва успява да отдръпне ръка, за да не забие ножицата в дебелия му врат. — Не, сър, изключено е! Хлапакът се е наслушал в училище на измислици за върколаци — тъй е написал в показанията си — а после, тъй като е прикован към оная ми ти инвалидна количка и не може да се радва на ваканцията като другите деца, е размишлявал върху страшните истории, предъвквал ги е в съзнанието си, тъй да се каже. Ефектът е психологически, нали разбирате? Ако ти беше изскочил от гъсталака през онази нощ, хлапето щеше да те обяви за върколак, приятелю.

Кени се засмива, но очевидно се чувства неловко.

— Ударихме на камък — мрачно процежда Ниъри. — Бълнуванията на хлапето са абсолютно безполезни.

Толкова е убеден в безполезността на показанията, които Марти е дал в дома на роднините си в Стоу пред представители на щатската полиция, че не е обърнал внимание на следното изречение: „Четири гръмнаха едновременно близо до лицето му… ако това изобщо беше лице… и май извадиха окото му. Лявото му око.“

Ако Ниъри бе предъвкал информацията в съзнанието си (което той не стори), щеше презрително да се изсмее, защото през знойните августовски дни на 1984 година само един човек в града носи превръзка на окото, но е немислимо именно той да е убиецът. Ниъри по-скоро би повярвал, че собствената му майка е извършила жестоките престъпления.

— Има само един начин да се разнищи мистерията — заявява той и поучително размахва пръст към неколцината мъже, които седят на столовете до стената и търпеливо чакат реда си за обичайното съботно подстригване. — Случаят трябва да бъде разследван от опитен полицай, ето защо вземам нещата в свои ръце. Надутите пуяци от щатските служби ще се хапнат отзад, като арестувам престъпника. — Ниъри замечтано се усмихва. — Може да е всеки — добавя. — Касиер в банката… служител в бензиностанция… някой, с когото седите един до друг на бара. Но опитният полицай на бърза ръка ще разреши загадката. Помнете ми думата!

Но на полицай Ландър Ниъри не му се удава възможност да докаже способностите си, защото същата нощ една космата ръка, посребрена от лунната светлина, се пресята през спуснатото странично стъкло в неговия пикап „Додж“, паркиран на кръстовището между второстепенните шосета западно от Таркърс Милс. Разнася се тихо ръмжене и противна миризма, каквато лъха от клетката на лъва в зоопарка.

Косматата ръка хваща Ниъри за брадичката и рязко обръща главата му. Той се взира в проблясващото зелено око, после вижда сплъстената козина и влажната муцуна, която се разтегля в ужасяваща гримаса и разкрива грамадни зъби. Звярът замахва почти игриво и ноктите му раздират страната на Ниъри, разкъсаната плът увисва. Шурва кръв, стича се по рамото на полицая и се просмуква в ризата му. Той изкрещява, звукът излиза през устата му и през зеещата рана. Иззад звяра наднича сребристата пълна луна.

Ниъри забравя двата си револвера, забравя философстванията си за психологията, забравя, че с тази работа ще се справи само способен полицай. Спомня си само онова, което бе чул от Кени Франклин — че престъпникът може би носи някаква маска.

Когато върколакът посяга към гърлото му, Ниъри сграбчва с две ръце грубата козина с безумната надежда, че ще свали маската. Ще чуе звука на отлепващ се каучук и ще види лицето на убиеца.

Ала надеждите му остават излъгани — чува само гневния рев на звяра. Чудовището отново замахва и Ниъри виж-, да, че лапата всъщност е уродлива ръка… да, човешка ръка… момчето е било право… после ноктите разкъсват гърлото му. Кръвта бликва като фонтан, изпръсква предното стъкло и таблото на пикапа; кървави капки се процеждат върху бутилката с бира на скута на Ниъри.

Чудовището хваща полицая за косата и почти го извлича от пикапа. Победоносно изревава и впива зъби в шията на жертвата си. Докато го ръфа, бирата с гъргорене се излива от преобърнатата бутилка и образува пенлива локвичка до педалите.

Дотук с психологията.

Дотук със способния полицай.