Цикъл на върколака

Април

До средата на месеца снежните бури са отстъпили място на проливни дъждове, а в Таркърс Милс се наблюдава удивително явление — дърветата и храстите се раззеленяват. Коритото за водопой на Мати Телингъм вече не е обвито с лед, снегът, останал под дърветата в горичката, постепенно се стопява. Изглежда, природата отново ще приложи изпитания магически номер и пролетта ще настъпи.

Жителите на Таркърс Милс й устройват скромно посрещане, въпреки че над градчето тегне зловеща сянка. Баба Хейг пече сладкиши и ги оставя на перваза на кухненския прозорец да изстинат. В неделния ден в църквата „Баптистка благодат“ преподобният Лестьр Лоу чете от Соломоновите притчи, а проповедта си е озаглавил „Пролетта на Божията любов“. Мирянинът Крис Райтсън — най-заклетият пияница в Таркърс Милс — посреща пролетта посвоему — напива се до козирката и залитайки, излиза от бара под нереалната, сребриста светлина на лупата, която още не е достигнала пълната си фаза. Били Робъртсън, барман и собственик на единственото заведение в градчето, го проследява с поглед и промърморва на сервитьорката:

— Ако вълкът разкъса някого довечера, май жертвата ще бъде Крис.

— Пепел ти на езика — отвръща тя и потръпва. Името й е Елиз Фурние и е двайсет и четиригодишна. Ревностно посещава „Баптистка благодат“ и пее в църковния хор, защото е влюбена в преподобния Лоу. Но колкото и да си пада по него, до лятото ще напусне Таркърс Милс — животът й е мил, не й се ще да бъде разкъсана от някакъв вълк.

Казва си, че в Портсмут сигурно ще палат по-големи бакшиши… и че единствените вълци там са онези с моряшките униформи.

Нощите в градчето, когато луната се изпълва за трети път през тази година, са изпълнени със зловещи предчувствия, денем хората са по-спокойни.

Всеки следобед небето над градската мера се изпълва с хвърчила.

Единайсетгодишният Брейди Кинкейд изпробва хвърчилото „лешояд“, което са му подарили за рождения ден. Загубил е представа за времето — толкова голямо е удоволствието да усеща опъването на връвта, сякаш към нея е привързан истински лешояд, който ту пикира, ту се издига в безоблачното небе над естрадата. Забравил е, че трябва да се прибере вкъщи за вечеря, не забелязва, че другите момчета са прибрали хвърчилата си и са се разотишли, че е останал сам.

Здрачава се, синкавите сенки се удължават и едва сега гой осъзнава, че се е поувлякъл. Луната вече наднича иззад дърветата в парка. Обагрена е в оранжево — сигурен предвестник на лятото — и не излъчва студената светлина като през зимните месеци, но Брейди не забелязва разликата; страхува се, че е закъснял за вечеря и че баща му сигурно ще го напердаши… страхува се от падащия мрак.

Доскоро е слушал с насмешка страховитите разкази на съучениците си за върколака, който миналия месец е разкъсал непознатия скитник, а преди това е умъртвил Стела Рандолф и Арни Уестръм. Сега обаче не му е до смях. Лунната светлина обагря пролетния здрач в оранжево, сякаш пламъците в огромна пещ хвърлят отблясъци. Сега историите за върколака му се струват съвсем правдоподобни.

Бързо започва да навива макарата и „лешоядът“ с кървясалите очи престава да се рее в притъмняващото небе.

Внезапно вятърът замира, хвърчилото стремително се понася надолу и пада зад естрадата.

Брейди се завтича натам, без да престава да навива макарата, като изплашено се озърта. Внезапно връвта се опъва, сякаш гой държи въдица, на която се е хванала едра пъстърва. Озадачено се взира в ръцете си, в този момент връвта се отпуска.

Ненадейно оглуши телен рев изпълва нощта, Брейди Кинкейд изпищява. Осъзнава, че върколакът не е измислен, че наистина съществува, но вече е прекалено късно. Писъкът му е заглушен от животинския рев, който се извисява в смразяващ вай.

Вълкът тича към него, изправен на задните си крака, досущ като човек; луната обагря козината му в оранжево, очите му блестят като зелени прожектори, а в лапата си, която прилича на човешка ръка, но със заострени дълги нокти, стиска връвта. Хвърчилото пърха, сякаш е пленена птица.

Брейди се обръща да побегне, но костеливи ръце го хващат през кръста… усеща миризма на кръв и канела… На другия ден го откриват да седи облегнат на паметника на загиналите през войните. Обезглавен е и изкормен, а вкочанените му пръсти стискат „лешояда“.

Хората от спасителния отряд ужасено извръщат очи, а хвърчилото опъва връвта, като че иска да полети към небето. Излязъл е вятър и „лешоядът“ нетърпеливо пърха в ръката на мъртвото момче, сякаш знае, че денят ще бъде идеален за пускане на хвърчила.