Цикъл на върколака

Март

В Таркърс Милс бушува последната истинска виелица през тази година. Пада здрач, а с настъпването на нощта лепкавият сняг се превръща в суграшица. Изгнилите клони на дърветата се отчупват, издавайки звуци, подобни на изстрели, и осейват безлюдните тротоари. Докато пие кафе в компанията на съпругата си, Милт Стръмфулър, библиотекарят, отбелязва, че майката природа сигурно подкастря дърветата. Милт е мършав човек с ъгловато лице и студени сини очи, който вече дванайсет години вдъхва ужас на хубавката си, мълчалива жена и я държи в подчинение. Няколко души подозират истината — например съпругата на полицай Ниъри — но всички те знаят, че в градчето се случват загадъчни събития. Хората в Таркърс Милс умеят да пазят тайни.

Милт толкова си харесва изречението, че го повтаря:

— А-ха, майката природа подкастря дърветата…

В този миг осветлението изгасва. Дона Лий Стръмфулър изпищява и разлива кафето си.

— Избърши го — процежда през зъби съпругът й. — Веднага!

— Добре, скъпи. Ей сега.

Тя колебливо пристъпва в мрака, за да намери парцал, и удря пищяла си в ниското столче. Изохква, а Милт избухва в смях. Болката, която изпитва Дона, го забавлява повече от всичко на света… с изключение на вицовете в „Ридърс Дайджест“. Майтапите, публикувани в рубриките „Хумор в униформа“ и „Живот в тези Съединени щати“ адски му допадат и го карат да се смее от сърце.

Заедно със сухите клони през тази бурна мартенска нощ майката природа е „подкастрила“ и далекопровода, минаващ над шосето; лепкавият сняг се е напластил върху проводниците; от тежестта те се скъсват и падат на шосето — приличат на змии, сплетени на кълбо, които бълват синкави пламъчета.

Градчето потъва в мрак.

Бурята сякаш най-сетне е доволна от стореното и започва да утихва, температурата рязко пада. Лепкавият сняг замръзва в причудливи скулптури. Ливадата на стария Хейг, която местните хора наричат Четирийсетакровата поляна, се покрива с тънък лед, прорязан от пукнатини. Къщите продължават да тънат в мрак, електрическите радиатори изстиват. Заледените пътища са се превърнали в пързалки, хората от електрическата компания не могат да се доберат до Таркърс Милс и да свържат прекъснатия електропровод.

Облаците се разкъсват, иззад пухкавите им вълма наднича пълната луна. Ледът, покриващ главната улица, блести като кости на мъртвец.

Нощта се оглася от нечовешки вой.

По-късно, когато жителите на градчето обсъждат случилото се, става ясно, че никой не е разбрал откъде идва звукът: разнася се отвсякъде и отникъде, докато лъчите на пълната луна посребряват тъмните къщи; излиза бурен вятър и вие така, сякаш митичен скандинавски воин яростно надува бойния си рог — няма нищо по-самотно и по-жестоко от този пронизителен вой.

Дона Лий го чува и се сепва, а жестокият й съпруг, който спи като истински праведник, дори не помръдва; чува го полицай Ниъри, който стои по дълги гащи до прозореца на къщата си на Лоръл Стрийт; звукът достига до спалнята на затлъстелия и глуповат директор на началното училище; чуват го и други жители на Таркърс Милс. Сред тях е момче, приковано към инвалидна количка.

Никой не е видял съществото, което надава нечовешкия вой. Никой не знае кой е скитникът, когото открива електротехникът, пристигнал на сутринта в градчето. Непознатият е като ледена скулптура, главата му е отметната, отворената му уста е застинала в безмълвен писък, вехтото му палто и ризата му са разкъсани от остри зъби. Сели в замръзнала локвичка от собствената си кръв, взира се в небето, а между пръстите на протегнатите му ръце са се образували ледени висулки.

Наоколо се виждат следи от лапи.

От лапите на вълк.