Четвъртият гроб под краката ми

Глава 7

Очевидно Рейес не желаеше да отговаря на нито един от въпросите ми. Но пък, от друга страна, бяхме на свещена земя. Може би не можеше да стъпи на свята почва? Но можеше ли наистина да дематериализира физическото си тяло? Самата представа ме остави озадачена.

Пропълзях до момчето в джипа и отметнах косата от лицето му. Той се събуди с подскок и се отдръпна от мен, изпълнен наполовина с объркване и наполовина със страх.

— Всичко е наред — казах, показвайки дланите си в знак, че се предавам. — Добре си, но трябва да те вкарам вътре.

Погледът му се стрелна диво наоколо, кривейки се всеки път, когато погледнеше към мен, сякаш гледаше към ярка светлина, а аз осъзнах, доста шокирано, че той беше като Пари. Можеше да види светлината ми и очевидно го притесняваше. Пресегнах се отпред и взех слънчевите си очила.

— Това ще помогне. — Когато той не ги взе от мен, аз ги разтворих и се наведох, за да ги плъзна на лицето му, стараейки се да се движа бавно. Той ми позволи да го направя, но остана напрегнат, нащрек. — Така по-добре ли е?

Той огледа заобикалящото го, после обърна тревожното си изражение към мен.

— О, вярно. Това е джипът ми, Мизъри, а аз съм Чарли. — В момента, в който го казах, ми се прииска да си върна думите обратно. Защо представях автомобила си на хлапе, което беше, доколкото му бе известно, заловено вътре? Това беше все едно да представиш Йона на кита след случилото се и да очакваш да се разберат11.

— Мизъри няма нищо общо с това, обещавам.

— Защо съм тук? — попита той и осъзнах защо не отговаряше на въпросите ми. Не използва гласа си. Използва ръцете си.

— Глух ли си? — изписах с жестове.

Той изглеждаше изненадан.

— Да.

— Е, в такъв случай аз съм Чарли — изписах, отнемайки ми няколко минути, за да спелувам името си. Със сигурност бях много благодарна, задето бях родена с познанието за всеки език, говорен някога в историята на света, включително многообразието от жестомимични езици.

— Кой друг? — попита той, а аз смръщих вежди объркано. — Представи ми и някой друг.

— Да — казах овчедушно. — Представих ти джипа си. — Посочих я с махване на ръка. — Казва се Мизъри.

— Кръстила си колата си?

— Да. И, моля те, не питай какво друго съм кръстила. Твърде си млад.

Слаб намек за усмивка премина по устните му.

— Казвам се Куентин — каза той, изписвайки с пръсти цялото си име; после вдигна лявата си ръка и постави К-то от външната страна на китката си с дясната си ръка, обозначавайки знака на името си.

— Приятно ми е да се запознаем — казах и както е прието, той отвърна на израза, макар да се съмнявах, че го мисли наистина. — Доведох те тук за твоя безопасност. Помниш ли какво ти се случи?

Той отмести поглед встрани.

— Някои неща.

Гадост. Абсолютно щеше да му се наложи да ходи на консултации.

Изчаках го да се обърне отново към мен и казах:

— Може да се случи отново. — Когато той замръзна и ме заля вълна от страх, казах: — Толкова съжалявам. Трябва да те вкарам в тази сграда. Там ще бъдеш в безопасност.

Той се наведе напред, за да огледа.

— Имаш ли семейство тук в Албакърки?

— А-Б-К? — попита той, не познавайки абревиатурата, затова изписах с пръсти цялото нещо. Не беше лесно.

— Да, ти си в Албакърки, Ню Мексико.

Шокът по лицето му нямаше нужда от интерпретация.

Сложих ръка на рамото му за минута, оставяйки го да попие последната информация, след което попитах:

— Откъде си?

След момент, в който да се възстанови, той каза:

— Вашингтон.

— О, далеч си от дома. Помниш ли как се озова тук?

Той се извърна от мен, за да скрие сълзите, напълнили очите му. Приех го за „не“. Трябва да бе обладан, преди да напусне родния край.

— Мога да се свържа със семейството ти. Ще им кажа, че си добре.

Той покри лицето си с ръка и воал от скръб покри сърцето ми. Отново поставих длан на рамото му. Потърках го. Утеших го. Не беше нужно да ми казва нещо, за да разбера, че нямаше семейство. Зачудих се дали не беше бездомен.

Скръбта му ме накара да се боря за въздух. Да бъда толкова изгубена. Толкова самотна.

— Ще влизате ли скоро, защото става наистина късно.

Подскочих от изненада да видя сестра Мери Елизабет да стои до Мизъри.

Изумление изду гърдите ми.

— Ангелите ли ти казаха, че идваме?

— Не, видях, като спряхте.

— О! — Това беше някак неочаквано.

— И ангелите никога нищо не ми казват. Един вид само подочувам разговорите им.

— Вярно. Забравих.

Придумах Куентин да излезе от Мизъри и го представих на сестра Мери Елизабет и другите три монахини, които бяха излезли, за да ни поздравят. Наобиколиха го като квачки, оглеждайки драскотина на лицето му и срязване на китката му. Някои от тях дори знаеха жестомимичния език за мое пълно удоволствие. Той щеше да бъде добре. Поне засега.

Вкараха ни в манастира, направиха ни супа — която имаше много по-добър вкус от този на повръщаното, който все още ми се мотаеше в устата — и горещ шоколад, а после продължиха с милион въпроси за това какво бе да си жътваря на души и какво беше чувството, когато хората минаваха през мен, докато майката игуменка не дойде и не ни развали партито. Сестра Мери Елизабет им бе разказала всичко за мен, така че беше естествено да бъдат любопитни. Не можех да не забележа как заобикаляха проблема с Рейес. Знаеха кой бе той, знаеха какъв беше и как бяхме свързани.

Обърнах се към Куентин. Той водеше разпален разговор със сестра Анн за това как Xbox имаха най-добрите графики и най-доброто живо предаване. Сестра Анн познаваше игрите и напълно обезоръжи срамежливия младеж.

Той си сложи отново слънчевите очила, за да може да ме разбере.

— Ще останеш тук за известно време… става ли? — попитах го.

— Може ли да остана при теб?

— Не, трябва да бъдеш на свещена земя, за да си в безопасност. Моят апартамент е, ами, по-безбожен.

Той кимна и се огледа наоколо, преструвайки се, че не го засяга перспективата да остане в дом с група монахини, макар че изглеждаше някак облекчен.

— Ако се нуждаеш от нещо, пиши ми. — Подадох му визитката си. — Чакай, имаш ли телефон?

Той потупа джобовете на якето и дънките си, после с огромна усмивка извади телефон. След това тя избледня, когато натисна копчетата.

— Умрял — изписа с една ръка.

— Мога да ти дам зарядно — изписа сестра Мери Елизабет, ентусиазмът й бе безкраен.

— Благодаря — каза с признателност той. — Как е знакът за името ти?

Наведох глава смъртно засрамена.

— Нямам си. Никой от глухите ми приятели няма да ми даде такъв. Всеки път, когато попитам, казват, че все още го обмислят. Сякаш избягват въпроса.

— Защо?

— Мисля, че е защото имам толкова много добри качества, че не могат да решат върху кое да се съсредоточат, за да означат името ми.

Той се засмя меко.

— Чуващите хора са луди — каза той, знаците му бяха неясни, все едно се преструваше, че няма да го разбера.

— О, така ли? — попитах, издувайки гърди. — Е, глухите хора говорят с пълна уста. — Избухнах в смях заради най-старата шега в наръчника за глухонеми.

Куентин завъртя очи, а аз се възползвах от възможността да го прегърна. Отначало той застина; после почти се провеси отгоре ми, отвръщайки на прегръдката ми, сякаш животът му зависеше от това. Стояхме прегърнати така, докато Куентин не разхлаби хватката си. Целунах мръсната му буза, когато се отдръпнахме един от друг, а той наведе глава по онзи негов сладък, срамежлив начин.

— Скоро ще се върна, става ли?

— Чакай — каза той, изведнъж притеснен. — Монахините ядат ли бекон? Наистина харесвам бекон.

Сестра Мери Елизабет го потупа по ръката, за да привлече вниманието му, а после изписа:

— Обичам бекон. Ще направя малко за закуска, става ли?

Той кимна, после се остави на сестрите, развълнувани от перспективата да го предпазят, които го поведоха да му покажат жилищната част, където можеше да се изкъпе и да се преоблече в чисти дрехи. Изглеждаше спокоен и благодарен, което правеше мен спокойна и благодарна. И можех да кажа, че майката игуменка моментално го бе харесала. Нещо дълбоко в нея се размърда, когато очите й срещнаха неговите, нещо топло и майчинско, а аз се зачудих какъв ли спомен бе изплувал на повърхността, когато го беше погледнала.

След като всички си тръгнаха, заковах сестра Мери Елизабет за стола с прочутия си тревожен поглед. Тя изглежда не се разтревожи, ако яркият й, показващ лек дефицит на вниманието поглед бе някаква индикация. Поглед, с който напълно можех да се асоциирам.

— Знам какво се каниш да ме попиташ — каза тя по онзи неин забързан начин.

— Добре, тогава няма нужда да питам. Какво си чула?

Суперсилата на сестра Мери се състоеше в способността й да чува ангелите. Буквално. Като свръхестествено подслушвателно устройство, но без жици. Ето откъде знаеше за мен, за Рейес и за Артемида. От години бе слушала висшите създания да говорят за нас. Можех само да се чудя какво имаха за казване. Не бях толкова интересна.

Тя наведе глава и се загледа в чая си. Беше непривично за нея. Щеше да ми сервира много лоши новини.

— Открили са начин да те проследяват.

О, ами, това не изглеждаше чак толкова зле в голямата схема на нещата.

— Кой? Демоните?

— Да, падналите. Измислили са нов план.

— Обладават хора — казах с отвращение. — Това ли е големият им план? Да превземат живота за човеците? Да ги унищожат? Обладали са това момче без причина.

— Имат причина. — Тя прокара върха на пръста си през няколко кристалчета разсипана захар. — Обладават само хора, които са чувствителни към духовната реалност. Които са ясновидци.

Погледнах в посоката, в която бяха отвели Куентин.

— Значи Куентин е ясновидец?

— Да. Абсолютно.

— Супер, но това какво общо има с мен? Ясновидството не значи ли да виждаш в бъдещето?

— Не задължително. То обхваща всички личности с чисто зрение. Онези, които могат да виждат духовната реалност. Някои хора са родени с тази способност. Някои се сдобиват с нея по други начини, например след близки до смъртта преживявания.

Помислих си за Пари. Можеше да вижда духове, след като като дете бе изкарала близко до смъртта преживяване.

— Но защо набелязват тях? Какво печелят?

— Защото често могат да виждат аурите.

— Добре — казах, като все още не схващах.

— И ако могат да виждат аури — сложи ръка върху моята, — те могат да те видят.

Наум се шамаросах по главата. Понякога бях толкова глупава.

— Разбира се. Това обяснява защо са избрали Куентин. Той може да вижда светлината около мен.

Трябваше да проверя Пари, да се уверя, че не е била обладана, откакто я видях за последно.

— Така могат да те проследяват. И според последните разговори, демоните се приближават. Затова са ти изпратили пазител. Затова са ти пратили Артемида. Знаели са, че това ще се случи.

Проклятие. Знаех си, че трябваше да има някаква ужасяваща причина, изпълнена с мрак и гибел. Артемида не можеше да бъде просто закъснял подарък за новия дом.

— Могат ли да я наранят? — попитах внезапно притеснена. — Демоните могат ли да наранят Артемида?

— Не знам. Не съм чула. — Тя прочисти гърлото си и взе чашата ми. — Ще искаш ли още малко чай?

— Разбира се, благодаря — казах отнесено.

Майката игуменка влезе отново и седна, докато сестра Мери Елизабет събираше чашите ни и стана да направи още чай.

Изгледа ме с най-надменното си изражение.

Аз се усмихнах. Огледах изработката на шкафовете. Потропах с пръсти по масата. Погледнах си часовника. Или си погледнах китката, където би бил часовникът, ако не го бях забравила.

— Знаеш ли — каза тя след дълъг момент на размисъл, — отне ми доста време, за да… — Опита се да намери подходящите думи. — … за да повярвам в способностите на сестра Мери Елизабет.

О, супер. Не ставаше въпрос за мен и за насъбраните ми грехове. Защото щяхме да се позадържим тук, ако случаят бе такъв.

— Разбирам — казах, опитвайки се да бъда разбираща. — На хората им отнема дълго време, за да повярват и в моите. Няма нищо нередно в това.

— Всъщност има. Тя ни беше пратена от Бога, а аз се усъмних. Усъмних се в дарбата й. Това е нещо, за което ще трябва да отговарям, когато му дойде времето.

Това изглеждаше някак крайно.

— Не мисля, че използването на логика и човешки инстинкт е грях.

Усмивката й бе по-скоро учтива, отколкото утвърдителна.

— От онова, което ни е казвала, на хоризонта се задава голяма и ужасна война.

— Вярно е — каза сестра Мери Елизабет, кимайки в ентусиазирано потвърждение, когато седна отново, подавайки ми чаша пресен чай. — И ще бъде водена от самозванец.

— Самозванец? — попитах.

Майката игуменка сложи ръка върху тази на сестра Мери Елизабет, за да я възпре.

— Няма начин — казах, прехвърляйки поглед напред-назад между двете. — Имате информация, която мога да използвам, и няма да ми я предадете?

— Не е наша работа — каза майката игуменка. — Тази информация е свята. Беше ни дадена, за да се молим.

— Мога да се моля — казах обидено. — Само ми кажете за какво да се моля. Със сигурност ще го добавя към списъка си с неща за правене.

Желязното изражение на жената се отпусна малко, когато в краищата на устата й трепна усмивка.

— Молитвата трябва да бъде преживяна, а не отметната от списък със задачи.

Гадост. Беше права.

— Но тук говорим за живота ми.

— И за живота и спасението на всички на Земята. Отредена ти е роля. Просто трябва да решиш коя роля да изиграеш.

— Гатанки? — попитах, без да съм впечатлена. — Даваш ми гатанки?

Очите на сестра Мери Елизабет бяха невинно ококорени, докато следеше размяната на реплики. Приличаше на хлапе, което гледаше любимите си анимации в неделя сутрин.

Хубаво, пазеха интересното за себе си.

— Можете ли поне да ми кажете на какво съм способна?

Устата на сестрата се разтегна в широка усмивка.

— Всичко, което можеш да си представиш.

— Не знам — казах, опитвайки се да не се разочаровам. — Мога да си представя много неща.

Майката игуменка потупа ръката на протежето си.

— Време е за лягане — каза тя, а гласът й бе майчински, грижовен.

Това беше знакът ми да си ходя. Обещаха да държат Куентин под око, докато не станеше безопасно, за да си тръгне, но те знаеха повече от мен. Опитах се да не се обиждам. Не много, но положих малко усилие, преди да се откажа и да се обидя на цялата човешка раса. Не съм сигурна защо. За щастие вече го бях преодоляла, когато стигнах до Мизъри, чисто мокра, тъй като отново беше започнало да вали.

Обадих се на Куки. Знаеше накъде бях тръгнала и щеше да бъде обезумяла от тревога. Или докарана до ръба на лудостта от похот. Рейес й го причиняваше. Вероятно го причиняваше на доста момичета.

— Е? — попита тя, когато вдигна телефона.

— Вярваш ли, че наистина сме сами във вселената?

— Отново ли беше отвлечена от извънземни?

— Не, слава богу. Веднъж ми стигаше.

— О, фю. Та, какво стана с Рейес? Видя ли го?

— Видях го. Спорих с него. Повърнах.

— Повърнала си?

— Да.

— Върху Рейес?

— Не, но само защото тогава не ми дойде на ума. Ще отида до Пари, за да нагледам Харпър, преди да тръгна към вкъщи. Няма нужда да пропилявам факта, че нося сутиен.

— Чудесно, значи имаш няколко минути, за да ми разкажеш.

И аз така си мислех. Обясних всичко случило се с възможно най-малко изречения. Пари не живееше чак толкова далеч. Сбитият преразказ бе най-важен. Докато стигна, всяка молекула в тялото ми вибрираше. Изглежда спомените за Рейес бяха почти толкова хубави, колкото и реалността. Как можеше един мъж да бъде толкова нечовешки перфектен? Вероятно защото не беше човек. Присъствието му изглежда нарушаваше времепространствения ми континуум. Около него се чувствах дезориентирана. Небалансирана. И сгорещена. Винаги сгорещена.

— Ами сметката? — попита тя, а гласът й бе изпълнен с надежда.

— Казах му да прати чек.

— Чек? — Изглеждаше смаяна. — Не можеше ли просто да изработи дълга си към нас?

— Може би, но на мен ми дължи много повече, отколкото на теб. Мисля, че на теб ти дължи само около два долара.

Гласът й стана дълбок и дрезгав.

— Мога да нанеса много щети за два долара. Прати ми това момче и ще го докажа.

Понякога ме плашеше. Приключих разговора, обещавайки да измия вкуса на повръщано от устата си възможно най-скоро. Но умът ми се върна към належащия проблем. Или по-конкретно към проблемите. В множествено число. Бяха се върнали. Демоните в цялата им прелест. И имаха план. Понякога и аз правех планове, но те рядко включваха световно господство. Хотдог на грил, може би. Текила.

След като потърсих място, паркирах зад ателието за татуировки пред знак, на който пишеше „Не паркирай“. След като не беше уточнено кого имат предвид, реших, че не беше възможно да се отнася за мен. Забързах през дъжда. Въпреки това отново подгизнах. Възнамерявах да се оплача на Пари и Тре, но и двамата бяха заети да карат клиентите си да скимтят от агония, затова ги оставих и се понесох към импровизираната спалня за гости. Харпър, която изглежда се бе заинтересувала от стената на Пари, подскочи още щом влязох.

— Откри ли нещо?

— Не много. Ти как си? — попитах, сядайки на дивана и правейки й знак да седне до мен.

Тя го направи с нежелание.

— Добре съм.

— Днес говорих с мащехата ти. Защо не ми каза, че това продължава от детството ти?

Тя отново се изправи и се обърна с гръб към мен, засрамена.

— Не мислех, че би ми повярвала. Никой никога не ми вярва, особено когато им кажа цялата история.

— Виж какво ще ти кажа — казах, знаейки точно как се чувстваше. — Обеща да ми имаш доверие, а аз ще обещая да ти вярвам, става ли?

— Добре.

Най-накрая я убедих да седне, но тя се скри зад дългата си тъмна коса.

— Може ли да ми разкажеш какво се случи? Как започна всичко това?

— Не знам. Не помня.

— Мащехата ти каза, че е започнало веднага след като се е омъжила за баща ти.

Харпър завъртя очи и се обърна с лице към мен.

— Винаги го казва, защото всичко е заради нея. Заради брака им. Не е възможно да има общо с мен, с факта, че съм била травматизирана почти през целия си живот. — Тя вдигна ръце раздразнено, а аз харесах тази нейна страна. Боецът. Храбрата и способна жена, която знаех, че бе, ако не беше лудият й преследвач.

Оставих одобрителна усмивка да се разпростре по лицето ми.

— По-добре.

— Какво? — Красивите й вежди се смръщиха.

— Забрави. Защо не ми разкажеш своята версия за случилото се?

Тя си пое дълбоко дъх, облегна се назад и каза:

— Там е работата. Не помня. Ожениха се. Да, против желанието ми, но бях само на пет, така че нямах особено право на глас. Отидоха на меден месец. Аз останах с родителите на майка ми във фермите Боске, докато ги нямаше. — Тя отново се обърна към мен. — Истинските ми баба и дядо от страната на биологическата ми майка, която бе прекрасна. После се върнахме тук и тогава започна всичко. Точно след медения им месец.

Извадих бележник от чантата си и започнах да си водя записки. Изглеждаше като правилното нещо за вършене.

— Добре, кажи ми точно как започна всичко. Какво си спомняш да се забелязала най-напред?

Тя сви рамене.

— Минавала съм през това толкова много пъти с терапевтите, че вече дори не съм сигурна кои части са истина и кои съм си измислила. Беше толкова отдавна.

— Е, радвам се, че си осъзнала, че някои от спомените ти може би са продукт от продължило с години ровене на специалисти. Биха могли да са измислица на собствения ти ум, опитвайки се да се справи с обстоятелствата. Но нека просто кажем, в името на спора, че не са. Че всяко едно нещо, което си спомняш, наистина се е случило. Какво можеш да ми кажеш?

— Добре. Ами, предполагам, че е започнало, когато открих мъртъв заек на леглото си.

— Значи, истински заек? Мъртъв?

— Да. Една сутрин се събудих и той беше там. Лежеше мъртъв в края на леглото ми.

— Какво се случи?

— Изпищях. Татко дотича. — Погледът й се стрелна към мен, после встрани. — Той го отнесе.

Все още беше в режим на терапия, тревожейки се какво ли щях да си помисля, как бих анализирала всяко нейно движение.

— Разбирам, Харпър. Татко ти е дошъл на помощ. Значи е възможно това да е бил начин да привлечеш вниманието му, нали? Това ли научи за всичките години терапия? Че само си търсила вниманието на баща си?

Тя се оклюма.

— Нещо такова. И може би са прави.

— Мислех, че имаме сделка. — Когато отново се обърна към мен, продължих. — Мислех, че ще предположим, че не си си измислила нищо. Че не си си въобразила или изфабрикувала нищо от това. — Приведох се по-близо. — Че не си луда.

— Но има смисъл.

— Разбира се, че има. Както и упражненията, но не ме виждаш да ги правя редовно, нали? И ако ще те накара да се почувстваш по-добре, мога и аз да те анализирам. Да ти кажа всички причини, заради които си измисляш обвинения. Учила съм психология. Напълно квалифицирана съм.

Плаха усмивка се показа иззад косата й.

— Знам как се чувстваш. И мен са ме анализирали до смърт. Не професионално, макар че излизах със студент по психология, който каза, че имам проблеми с вниманието. Или поне това си мисля, че каза. Не му обръщах особено внимание. Както и да е, докъде бях стигнала? — Когато не ми отговори за по-малко от седем дванадесети от секундата, продължих с тирадата си. — Вярно, онова, което се опитвам да кажа, е, че…

— Че си по-луда и от мен? — Тя смръщи нос от удоволствие.

Със смях, казах:

— Нещо такова. Та, какво се случи със заека?

— Всъщност нищо. Татко каза, че кучето го е донесло, но не пускаха кучето в къщата.

— Можеш ли да опишеш заека? Имаше ли някаква кръв?

Тя се замисли. Веждите й се смръщиха от концентрация; после слаб прилив на страх премина през лицето й.

— Никой досега не ме е питал за това. За повече от двадесет и пет години нито един човек не ме е питал за този заек.

— Харпър?

— Не. Съжалявам, не, нямаше кръв. Никаква. Вратът му беше счупен.

— Добре. — Изглежда правеше някаква връзка наум. Чудех се дали все още говореше за заека. Замълчах за известно време, оставих я да поеме каквото трябваше, после попитах: — Какво стана после? Какво те наведе на мисълта, че някой се опитва да те убие?

Тя примигна насреща ми и поклати глава.

— О, ами, просто дребни неща. Странни неща, едно след друго.

— Като?

— Като, когато доведеният ми брат запали къщичката на кучето. Докато то беше вътре.

— Доведеният ти брат го е направил? Нарочно?

— Той казва, че е било инцидент. Сега му вярвам, но не и тогава.

— Защо не?

— Защото същата онази нощ електрическото ми одеяло се запали.

— Докато ти си била под него — казах, знаейки.

Тя кимна.

— С мен под него.

Е, този задник доведеният брат току-що скочи на първо място в списъка със заподозрени.

— Но винаги се случваха така: по две.

— Какво имаш предвид?

— Имах парти за рождения ден около седмица след първия инцидент, онзи с мъртвия заек. И сестрата на мащехата ми дойде на партито с двете си ужасни деца. — Тя действително потрепери от отвращение. — Бяха толкова агресивни. Както и да е, тя ми подари заек. Бял заек, същия като онзи в стаята ми, само дето някой беше пробил малка дупка отзад и беше извадил част от пълнежа, така че главата му да увисва настрани.

— Все едно вратът му е счупен.

— Точно.

Какво любящо семейство. Не исках да споменавам за заека, който бях открила в кухнята. Би могло да бе същият или да е бил сложен там по-скоро, но се боях, че ако го спомена, щях да я изгубя.

— Всички се смяха — продължи тя, — когато се разстроих. Леля ми ми го подаде, мятайки главата му от едната на другата страна. Имаше остър смях, който ми напомняше за двигател на джет, докато потегля.

— А ти си била на пет? — попитах, ужасена.

Тя кимна и продължи да пощи мъхчета от тъмносиньото си палто.

— Какво направи баща ти, докато се случваше всичко това?

— Работеше. Винаги работеше.

— Какво друго се случи?

— Просто странни дребни неща. Изчезваха бижута или връзките на обувките ми щяха да са вързани на възел всяка сутрин в продължение на седмица.

Неща, които определено можеха да бъдат приписани на разглезен брат, който правеше номера.

— После започнах да виждам някой в стаята си през нощта.

— Това е зловещо.

— На мен ли го казваш?

— И никога не си успявала да разпознаеш кой е?

След като поклати глава, тя каза:

— Но не беше наистина лошо, докато не станах на седем. Доведеният ми брат ми подари пластмасов пръстен с паяк вътре. — Тя се ухили смутено. — Харесвахме паяци и буболечки, и змии, и други такива.

— Паяците са готини, стига да уважават личното пространство — казах. — Като да кажем моето. Но защо имам чувството, че нещата не приключват там?

— Онази нощ, когато ми даде пръстена, бях ухапана три пъти по корема от бебета черни вдовици, докато съм спяла. Намериха две от тях в пижамата ми.

— Някой може да ги е сложил там, докато си спяла.

— Именно.

— Мислиш ли, че брат ти има нещо общо с това?

— Дълго време се чудих. Отначало не бяхме много близки, особено след онова с кучешката колиба. Но после се заобичахме много. Той беше единственият в семейството ми, който ми вярваше, застъпваше се за мен дори пред мащехата ми. Това я вбесяваше.

— Мога да си представя.

И можех. Мащехата на Харпър беше толкова обичлива, колкото и моята, но моята никога не ми бе слагала черна вдовица или подпалвала електрическото ми одеяло. Имаше време, когато си мислех, че иска да изпече мозъка ми с микровълните от дистанционното, но бях на тридневен маратон на „Зоната на здрача“ с твърде малко сън и твърде много кафе. А по него време бях на четири.

— Значи това продължава през целия ти живот? — попитах.

— Да. Намирах мъртва мишка в стаята си или мъртви буболечки в обувките си. Веднъж си налях чаша мляко и във времето, което ми отне да прибера млякото в хладилника и да си намажа препечената филия с масло, някой беше сложил мъртъв червей вътре. Друг път се прибрах от гости с преспиване и открих, че всичките ми кукли бяха плешиви. Някой им беше обръснал главите. Разбира се, никой не беше видял някой да влиза в стаята ми. Отново бях само аз с опитите си да привличам внимание.

Стиснах устни неодобрително.

— Какво ще правим с теб?

Тя се изкиска и се зарадвах, че й бях помогнала да вкара малко хумор в иначе ужасяващата ситуация. Винаги ми помагаше да се справя. Животът бе твърде кратък, за да бъде взиман насериозно.

Реших да открия къде бе избягала за три години. Това беше дълго време за младежки щуротии.

— Мащехата ти каза, че си изчезнала.

— Да. Когато станах на двадесет и пет, най-накрая ми дойде до гуша. Казах им да ме целунат отзад и си тръгнах. Изчезнах напълно. Смених си името, започнах работа, дори ходих на нощни курсове. Но когато баща ми се разболя, нямах избор. Трябваше да се прибера.

— Кога беше това?

— Преди около шест месеца.

— Но как разбра, че баща ти е болен?

Тя наведе глава, лицето й омекна при спомена.

— Имах контакт — каза тя; после занавива края на палтото си. — Но мащехата ми не беше особено щастлива да ме види. Отначало останах при тях, въпреки неодобрителните погледи.

— Кълна се, че в някой минал живот мащехите ни са били сиамски близначки.

— Тогава друг мъртъв заек се появи на леглото ми и всичко започна наново. Тогава осъзнах, че доброволно бях влязла в повтарящ се кошмар. — Сълзи си проправиха път през миглите й.

Дадох й минутка, после попитах:

— Може ли да те попитам, когато баща ти почине, кой ще наследи собствеността?

Тя подсмръкна.

— Аз. Мащехата и брат ми ще получат солидни суми, но аз ще получа къщата и около седемдесет и пет процента от авоарите. Беше част от споразумението, когато се ожениха. Мисля, че е подписала предбрачен договор.

— Значи, ако нещо ти се случи, тогава какво става?

— Доведеното ми семейство получава всичко.

Така и предполагах.