Четвъртият гроб под краката ми

Глава 13

След няколко прехвърляния на идеята дали трябва или не трябва да си сваля пуловера, реших да го оставя на мира. Буквално. Легнах на леглото, само за да открия, че бе излязло директно от някой епизод на „Семейство Флинстоун“. Твърд като камък матрак. Груба, дращеща завивка. Буци, върху които очевидно спяха динозаври. Но бях изморена, а за първи път в живота си изглежда Рейес не бързаше за никъде.

Наблюдавах, докато той заобиколи масата и се присъедини към мен, движенията му бяха насилени, стараейки се да върви внимателно, с възможно най-малко агония. Никога не бях виждала да го боли толкова. На тениската му имаше няколко големи кървави кръга и няколко по-малки петна. Не си направих труда да му предложа да го заведа до спешна помощ. Не би отишъл, дори да бях допряла Маргарет до главата му и да бях настояла.

— Дори не си помисляй, че това означава, че ще си сваля пуловера — казах.

Той се подсмихна и легна до мен. Леглото полека потъна под тежестта му, а той издиша шумно, когато най-накрая успя да се намести. Обърнах се към него. Лежеше по гръб с ръка, преметната връз челото му, позата беше едновременно чаровна и секси. Профилът му беше като на гръцки бог. Перфектни пропорции. Изящни линии.

— Това легло е наистина твърдо — казах, удряйки с юмрук възглавницата си и шавайки за по-удобна поза, което не беше лесно, докато Маргарет се забиваше в леглото.

— Трябва да ме обкрачиш. Аз съм по-твърд.

Очите ми се отвориха със замах и едва не погледнах, преди да се възпра. Нямаше да се хвана. А и той беше ранен, за бога.

— Значи, следващ въпрос. Защо ме наричаш Дъч?

Той се ухили изпод ръката си.

— Не го правя.

Намръщих му се, не че това имаше някакъв ефект.

— Наричаш ме Дъч през цялото време. Винаги си ме наричал Дъч.

— Знаеш ли, за някой, който знае всеки език, говорен някога на планетата, не си особено добра в извличането на значението, когато се налага.

— Какво имаш предвид?

— Помисли.

— Хубаво. — Помислих. Претърколих думата през ума и езика си, докато значението не ми се изясни. Зяпнах го удивено. — Търсач. Казваш „търсач“ на старинен арамейски. — Думата само звучеше като „Дъч“, защото винаги я бях асоциирала като такава. Всъщност звучеше повече като „ц“, отколкото като „ч“, а „ъ“-то беше по-меко и разтеглено.

— Браво.

— Наричал си ме „търсач“ през цялото това време?

— Това си ти. Търсачът на души.

— Уау! — По някаква причина това знание ме направи вътрешно щастлива. Както би ме направило мока лате, ако можех да си го позволя. Научавах толкова много, не исках това да свършва. А той бе прекалено ранен, за да изфучи по своя мъжествен начин и да тръгне да убива англичанина, беше супер. Повече време с moi18.

— Харесва ми — казах.

— Старейшините ти са направили добър избор сред расата ви.

Усмихнах се. После примигнах. След това се намръщих.

— Расата ми? Имам раса?

— Разбира се.

— Я чакай. Наистина? Имам ли семейство като теб? Такова от друго измерение?

— Да.

Главата ми подскочи. Едва ли очаквах директен отговор, още по-малко пък потвърждение.

— Наистина? Имам друго семейство?

— Да.

Това беше плашещо. Не знаех какво да мисля.

— Не знам чак толкова за тях, така че не се напрягай.

— Те… те жътвари ли са?

— Само този, който е избран да премине в това измерение, е търсач. Произхождаш от раса на много могъщи носители на светлина. Обикновено никога не биха те изпратили. Търсач от твоето… ниво не се изпраща за такива низши задачи. Но ти си била най-младата и най-силната сред тях, а те знаеха, че аз съм тук.

Едно беше цял живот да не знам нищо за това защо имах дарбите си. И беше съвсем друго да получа толкова много отговори — отговори, за които се бях молила цял живот — наведнъж. А Рейес да говори за това толкова спокойно, толкова равнодушно, сякаш не значеше всичко за мен да познавам наследството си. Опитах се да запазя спокойствие. Можех да се справя с това с грация и достойнство. Не както исках, като онези жени от „Познай цената“19.

След това значението на всичко успя да попие.

— Чакай, да не казваш, че съм била избрана заради теб?

Клепачите му бяха затворени зад ръката му.

— Ако мога да предполагам, бих казал, че са усетили, че съм тук, за да започна войната. Баща ми ме е създал, за да му помогна да сложи край на човечеството. Така че те са изпратили теб. — Той се обърна към мен, зелените и златисти точици в очите му искряха ярко на богатия си кафяв фон. — Ние сме врагове, Дъч. Принцеса и пионка, всеки от противоположната страна. — Единият ъгъл на чувствената му уста се повдигна. — Биха били доста разочаровани, ако знаеха как се погаждаме.

Приведох се напред и погледнах към него.

— И какво? Предполага се, че трябва да те убия или нещо такова?

Той прокара върха на пръста си по устата ми.

— Да. За това си била изпратена.

— Е, това е гадно. — Значи на Земята живее мъж, по-готин от „Ролекс“ в заложната къща на Сал, а те изпращат мен да го убия? Мен? Очевидно произлизам от раса на откачалки.

— Би могла да го направиш — каза той, устните му изтъняха от съжаление. — Би могла да ме убиеш. Да унищожиш противоположния портал и да затвориш пътя на баща ми към това измерение. Последният жътвар опита. — Той отклони погледа си. — Той се провали, затова изпратиха теб.

— Рейес, това е абсурдно. Не бих могла просто да те убия. Ти си много по-силен от мен и… и знаеш как да се биеш и прочие.

Предлагайки ми неубедителна усмивка, той каза:

— Когато дойде момента, а той ще дойде, направи го бързо. Не се колебай, Дъч. Нито дори за част от секундата.

Нямах представа на каква част от историята му да повярвам. Той произлизаше от род на лъжци. Колко можеше да се разчита на информацията му?

Намръщих се подозрително.

— Не мисли, че можеш да ме покориш, като бъдеш благороден и чаровен и настояваш, че съм достатъчно силна, за да те убия. Ти ме блъсна — казах, припомняйки му за боя ни предната вечер. — И ме влачеше и буташе, така че не мисли, че само защото сега си толкова сладък и самопожертвователен, ще забравя тази гадост. — Тръшнах се обратно на възглавницата си и скръстих ръце. — Това не се забравя.

Очите му проблеснаха пакостливо на слабата светлина.

— Никога не съм твърдял, че съм бойскаут.

Можех да усетя топлината от погледа му и всичко, за което можех да мисля, беше: „Боже, красив е“. Възползвах се от възможността да преценя точно колко зле е ранен. Повдигайки ръце до кръста му, усетих неравностите от тиксото по гръдния му кош и натиснах нежно. Той си пое въздух през зъби и сграбчи китката ми. Но изпод тиксото бликна кръв и напои върховете на пръстите ми през блузата му.

— Рейес, какво, по дяволите? Какво се случи?

Той задържа погледа ми с решително изражение.

— Ако нещо се случи с мен, трябва да знаеш, че ловуват по двойки. Ако видиш един, ако някой тръгне след теб, Дъч, обещавам ти, че наблизо има още един. Ако видиш трима, ще има още един, чакащ по фланговете. Никога, никога не им вярвай.

— Не мога ли просто да направя онова, което направих последния път, когато отприщих ядрената си светлина срещу тях?

— Не. — Той ме придърпа към себе си, докато челото ми не се допря до неговото. — Докато са в някой човек, те са защитени от светлината. Дори от твоята.

Мразех да се чувствам толкова беззащитна, толкова уязвима.

— Не мога да се преборя с тях, Рейес. Прекалено силни са.

— Би могла, ако знаеш как, но все още не си стигнала дотам, така че дори не опитвай. Просто повикай пазителя си и бягай.

Легнах до него и задържах ръка върху ребрата му.

— Доста съм добра в бягането. Имам предвид, че не съм бърза или нещо подобно, а и се задъхвам лесно… няма значение.

Можеше да позира за постер за сериозно изражение, когато каза:

— Има нещо наистина мотивиращо в това да са те погнали банда демони.

— Сигурна съм, че е така.

— Просто бягай и не спирай. Обещай ми.

— Обещавам да опитам да бягам, без да спирам, но наистина се задъхвам лесно.

Успях да изкарам лек смях от него. Той се приведе, за да гризне ухото ми. Остри вълни от желание се изстреляха през мен със скоростта на светлината и се спряха ниско в корема ми. Не можех да повярвам. Най-накрая имах Рейес Фароу от плът, сами в хотелска стая, а той кървеше обилно. Аз бях тази, която би се възползвала от него при удобен случай, но сега не беше моментът. И ме убиваше да го призная.

Когато устата му продължи надолу по врата ми, обвих ръка около главата му и прошепнах:

— Разкажи ми история за предците ми. За друг мрачен жътвар.

Той остана мълчалив толкова дълго, че реших, че няма да го направи. След това легна обратно замислен.

— Имаше момче на име Синрик, чийто баща го заведе при старейшините на селото. Мъжът твърдеше, че момчето е обладано. Че виждал духове и знаел неща, които никой не би могъл да знае. След инквизиция, която продължила с дни, момчето така и не проговорило. Било убито с камъни.

Свих се.

— Значи това не е щастлива история?

— Малко от тях са. След това селото претърпяло епидемия от болести и смърт. Помислили, че момчето ги е проклело, преди да умре.

— Направил ли го е?

— Не, друг го направил. Той само повтарял каквото му кажела малката му сестра. Тя била жътварят, не момчето. Но тя преболедувала като бебе и не можела да говори. Само той можел да я разбере. — Той посочи главата си. — Говорели с ума и сърцата си. В скръбта си, тя обезумяла и отприщила силите си, без да осъзнава какво върши. Жътварят невинаги знае на какво е способен, докато не преживее голяма емоционална травма.

— Момичето много дълго ли е живяла?

Той кимна.

— В сравнение с повечето жътвари, да. До седемдесетина години, ако помня правилно. Но трябвало да живее със стореното от нея. Станала затворена, а накрая лудостта взела връх.

— Това е ужасно. Ако е била божествено създание, как е могла да убие толкова хора? Как й се е разминало?

— При раждането на жътварите им се дават сили. Те са търсачите на души, но могат… — Той се замисли за момент. — … но могат, според случая, да ги ловят, поради липса на по-добър израз. Тяхно право е.

— Е, това е право, от което със сигурност няма да се възползвам.

За да не ни водя повече към изкушение, метнах възглавницата си в глезените му, тръснах главата си при обутите му в ботуши крака и легнах перпендикулярно на него напречно на леглото. Беше ми дал толкова много информация, че исках известно време да я абсорбирам, но не исках да го оставям. Не така. Никога, до края на живота ми. Или докато не се наложеше да се върна обратно на случая. Което се случеше първо.

Имах друго семейство. Семейство, което не бе от този свят. Колко готино беше това? И можех да убивам хора с ума си. Добре, всъщност нямаше да се вържа на тази част, но имах семейство от друг свят. Чудех се какви ли бяха имената им. Може би имах леля Миртъл. Или чичо на име Боаз. Веднъж се опитах да убедя чичо Боб да се прекръсти на Боаз, но той отказа. Не съм сигурна защо.

Докато лежах там, премисляйки всички предимства на това да имам семейство от друг свят, усетих как клепачите ми натежават. Топлината на Рейес ме приспиваше. Да го имам наблизо беше успокоително и почти бях заспала, когато каза:

— Можеш да се преместиш по-нагоре. Би ти било по-удобно, ако беше по-нагоре.

Подсмихнах се.

— Не, на теб щеше да ти е по-удобно, ако бях по-нагоре. Перверзник.

И преди да се усетя, сънувах Рейес и плажове, и Кукита с малки чадърчета, които милваха дланта ми. Тогава усетих пръстите на Рейес да милват дланта ми. Зачудих се дали го прави умишлено. Когато се претърколи върху мен с изръмжаване, притискайки ме с тежестта си, бях убедена, че е било така. Но преди да успея да протестирам, устата му беше до ухото ми.

— Шшшт — каза той, дъхът му беше топъл. Отначало си помислих, че просто се беше оживил, но изглеждаше скован, напрегнат, готов за нападение. Или да ме спука от бой. Какво, по дяволите?

Започнах да се боря, но след това усетих пръстите му отново на дланта си. Само че този път топлината от допира му моментално бе заместена от студения метал на пистолет. Застинах, когато той извади Маргарет от кобура и я тикна в ръката ми.

— Какво…?

Не стигнах далеч, преди устата му да се озове върху моята. Но докато устата му изпълняваше магическо заклинание, езикът му се провря между устните ми, правейки ме безполезна, ръцете му правеха нещо различно. Тогава усетих дългото, студено, метално острие на нож, когато го извади от задната част на колана си. Върна уста до ухото ми и прошепна:

— Викай кучето.

Пулсът ми полетя.

— Защо? — попитах, гласът ми бе едва доловим шепот.

Той се повдигна, колкото да ме погледне в очите, а неговите бяха изпълнени с неизречено разкаяние.

— Защото това не е моята стая.

Целуна ме отново, устните му бяха горещи срещу моите, и все още всеки мускул в тялото му бе напрегнат в готовност. Сърцето му препускаше над моето, пулсът му ревеше в ушите ме. Отпуснах ръка отстрани на леглото и щракнах с пръсти.

Артемида изникна до ръката ми, материализирайки се от пода, и подуши дланта ми за части от секундата, преди да наостри уши. Ниско ръмжене се надигна от гърдите й, докато вратата се отваряше. Тя се снижи и зачака.

Вратата се завъртя бавно, след което спря на ъгъл от 45 градуса. Недостатъчно, за да различа натрапниците. Всичко, което виждах над рамото на Рейес, бе ръка върху дръжката. Натрапникът понечи да влезе, преди Артемида да нападне за части от секундата. С лай, който отекваше в стените, тя скочи напред през полуотворената врата и върху обладана жена, ако женският писък бе някаква индикация.

Тежестта на Рейес изчезна и в следващия миг друг нападател се приземи в стаята, след като бе хвърлен вътре. Вратата се удари в стената и можех да видя жената да се бори с Артемида на тротоара, биейки се с нещо, което очевидно не можеше да види. Дори аз имах проблем да остана фокусирана върху огромното тяло на Артемида, докато изтръгваше натрапилата се душа от нея.

Но преди да успея да видя точно какво се случваше с демона, онзи, с когото се биеше Рейес, ме забеляза. Той нададе яростен писък и се забори с хватката на Рейес, за да се докопа до мен. Това бе най-странното усещане, да бъдеш желана толкова отчаяно от мъж, който не обръщаше внимание на факта, че гръбнакът му бе извит толкова много, че започваше да пука под натиска. Можех да чуя рязкото пукане от чупещи се кости, от разкъсващи се сухожилия и разместване на гръбнака и все пак мъжът не можеше да свали очи от мен. Искаше ме толкова силно, свободната му ръка бе протегната, очите му ме молеха да се приближа.

А те бяха сини. Човешки очи. Просто не можех да различа демона зад тях, мътната черна същност, носеща се от него, но гостоприемникът, когото създанието бе обладало, имаше сини очи. Толкова ясни, че изглеждаха като плувен басейн в горещ летен ден. И се наляха със сълзи, когато натискът, който Рейес прилагаше на гърлото му, прекъсна достъпа му на въздух. Но все още не му пукаше. Проправяше си път към мен с една ръка, другата бе счупена. Лежеше отпусната на пода до него, безполезна.

Когато се метна към мен в последен смел опит, обсегът му изглежда се разшири. Черни, остри като бръснач нокти се появиха от ръката на мъжа. Тъмнината на нощта не можеше да възпре демона да се разкрие, да се разпростре. Можех да видя само ръката му, но знаех, че поне тази част от него бе незащитена.

Протегнах се през леглото, игнорирайки виковете на Рейес да се отдръпна, ноктите бяха толкова близо, само на сантиметри. Още един слаб опит и щеше да разреже лицето ми. Протегнах ръка с дланта нагоре, приведох се и духнах. Сякаш духвах магически вълшебен прах, частици светлина от мен се понесоха към демона, приземиха се върху лапата му и в един голям взрив от енергия той изпищя и се запрепъва навън от човешкия си гостоприемник.

Гърчейки се в агония, демонът се замята по земята, а пронизителните му викове бяха като запалване на хиляди ракетни двигатели.

Артемида се спусна в следващия миг, впи зъби, сключи челюст и изтръгна живота от звяра. В този момент убийството му бе почти акт на състрадание, в такава болка беше. Наблюдавах, докато гъстата му, газообразна кръв се разля по пода, а после се изпари.

Преди да осъзная, че беше бесен, Рейес ме дръпна на крака и ме огледа от глава до пети. След това се фокусира върху лицето ми, а неговото изразяваше удивление.

— Какво, мамка му, беше това? — попита той, а гневът изостряше гласа му.

Но адреналинът препускаше надолу по гръбнака и през тялото ми. Погледнах покрай него към Артемида. Тя беше заета да души из стаята като ловджийско куче по следата на лисица, убедена, че ще открие следата на друг демон. Тя скочи през стената към другата стая, преди да успея да я извикам обратно.

Опасявайки се, че ще ми прилошее отново, понеже изглежда напоследък така се държах, аз се запрепъвах покрай него на път към микроскопичната баня до вратата. Той ме вдигна, когато се препънах, но аз се преборих с хватката му и се хвърлих към тоалетната чиния. Фактът, че се бях завряла в порцеланова чиния, използвана с години от мъже с лош мерник, не ме отклони от мисията ми. Поех на големи глътки застоялия въздух и преглътнах горчилката, когато стомахът ми се разбунтува.

Рейес коленичи до мен и усетих студена кърпа на врата си.

— Това е, което ги влудява. — Той се приведе напред и зарови лице във врата ми. — Вкусът на страха — на твоя страх — е като вкуса на хероина за силно пристрастен.

— Е, не мога да го спра — казах аз.

— Зная. Вината е моя и съжалявам.

Вдигнах поглед и осъзнах за пръв път, че демонът го бе ударил. Имаше три кървави разреза през лицето, най-горната от които на по-малко от сантиметър от долния му клепач. Взех кърпата от него и я допрях внимателно до разрезите.

— Уби ли го? — попитах.

— Не. Скоро няма да тича в маратони, но трябва да се махаме.

Рейес ме придружи до вкъщи в тишина, вероятно несигурен какво да си мисли за мен. Аз също не бях сигурна какво да мисля за себе си, така че в действителност нямахме за какво толкова да мислим. Той ме наблюдаваше, докато се качвах нагоре по стълбите и прекрачих прага, но не му позволих да ми помогне. Бях се уморила неочаквано да се оказвам инвалид, който не може да върви и да дъвче дъвка едновременно.

Отворих вратата и пристъпих вътре.

— Мога ли да им сложа нещо? — попитах, правейки жест към разрезите на бузата му. Той ги притисна с подгъва на тениската си, попивайки малките рекички кръв, които се бяха промъкнали. Вече заздравяваха, но антибиотичен крем нямаше да навреди.

Той ме игнорира и се огледа из апартамента ми.

— Извикай момчето ти — каза той, а тонът му бе груб.

— Какво момче? — попитах, много уморена изведнъж. — Нямам момче. — Поне не мислех, че имам момче. Не можех да си спомня някога да бях раждала и бях убедена, че това не е нещо, което едно момиче може лесно да забрави.

— Онова хлапе, което постоянно се мотае наоколо. Извикай го.

— Ейнджъл? — попитах аз и още щом си го помислих, той се появи.

Той се огледа изненадано наоколо, забеляза ме, след което ме стрелна с поглед изпод кърпата си.

— Ама ти наистина ли ще продължиш да го правиш?

— Хей, този път дори не бях аз. — Посочих Рейес и перченето на Ейнджъл намаля.

Той отстъпи крачка назад, когато Рейес пристъпи напред.

— Стой тук — каза му Рейес с тон, който не търпеше възражение.

Но той говореше на Ейнджъл Гарза. Хлапето никога не правеше нещо, което не му харесва. Той стисна зъби и изпъна рамене.

— Ти стой тук, pendejo20.

Рейес беше отгоре му, преди да успея да видя движението. Беше уловил Ейнджъл за бието на мръсната му тениска, с лице на сантиметри от неговото.

— Имаш ли някаква представа какво мога да ти направя?

Очите на Ейнджъл се разшириха, преди да успее да се възпре.

— Знам, че можеш да вървиш обратно в ада.

Преборих се да застана между тях, отблъсквайки хватката на Рейес.

След миг Рейес го пусна и му отправи извинителен поглед.

— Остани тук заради нея — каза той, омекотявайки тона си.

С повдигане на рамене, Ейнджъл изпъна блузата си и каза:

— Заради нея.

Това изглежда го удовлетвори. Той щракна с пръсти, сякаш викаше куче, и Артемида се появи. Тя скочи отгоре му, огромните й лапи отпускаха тежестта й върху гърдите му, докато късата й опашка се мяташе от удоволствие. Той я почеса зад ушите и зарови лице във врата й.

— Стой тук — каза той в ухото й — и не й позволявай да се забърква в проблеми. Ясно?

Когато повдигна вежди въпросително, тя излая утвърдително, а аз изведнъж се почувствах числено превъзхождана.

Намръщих й се.

— Предателка.

Тя излая отново, напълно равнодушна към обвинението ми, и скочи да си играе с Ейнджъл, лесно събаряйки го на земята. Ейнджъл се засмя и се опита да й приложи хватка около врата. Странно беше как челюстта й може да се отвори толкова, че да побере дебелината на врата му. Гъргорещите му викове на агония изглежда я радваха и това ми стигаше.

— Просто трябва да се уверя, че не са ни последвали до тук — каза той.

— Наистина трябва да ми позволиш да огледам раните ти.

— Последният път, когато огледа раните ми, едва не припадна.

— Това беше много отдавна.

— Два месеца. Плюс-минус.

— Хубаво — казах, отпращайки го с махване на ръката. — Върви да вършиш готините си мъжки неща, докато аз стоя вкъщи под бдителния надзор на хилещ се тринайсетгодишен гангстер.

Имаше нещо много нередно в тази картинка.

Събудих се от готиното чувство 45-килограмов ротвайлер да се бе разпънал отгоре ми сякаш бях човешки матрак. Не бях истински разтревожена от факта, че дясната й лапа почти изцяло покриваше лицето ми, спирайки притока ми на кислород, или от факта, че краката ми бяха безчувствени, тъй като рамото й се забиваше в тазовата ми кост, а по-скоро от факта, че тъй като главата й висеше до ребрата ми, тя хъркаше. Наистина ли? Дори и в смъртта? По някаква причина хъркането изглеждаше просто прекалено.

Имах да мисля за толкова неща — демони, наследството ми, очевидно дългосрочните ми отговорности да бъда мрачния жътвар, какъвто договор не помнех да съм подписвала — но нищо друго, освен мисълта за кафе, не проникваше в черепа ми. И кислород. И фактът, че трябваше да пишкам като кон, победил в състезание. Имаше необичаен натиск върху пикочния ми мехур, който носеше името Артемида.

Преместих гигантска лапа от лицето си и с херкулесовско усилие се измъкнах изпод ротвайлера. Когато се приземих на пода, главата й увисна отстрани на леглото, но още не се беше събудила. Не можех да се възпра. Приближих лице до мустаците й. Устната й трепваше и оголваше зъбите й всеки път, когато целунех носа й. От нея щеше да стане велик имитатор на Елвис.

Успях да се изправя на крака и да отида до банята. След кратко спиране до тоалетната и среща с господин Кафе, аз се промъкнах до прозореца на дневната, внимавайки да не обезпокоя Ейнджъл или леля Лил, докато лежаха на разнообразни мебели. Все още ме удивляваше това, че починалите спяха. Особено с всичкото блъскане у съседите.

Дори при звука от ремонт чух спирането на пикап. Беше прекалено рано камионът с доставки да пристига в бара на татко, затова любопитството ми надделя. Може би бяха новите ми съседи, макар че това би било глупаво, тъй като апартаментът им все още беше в ремонт. Моята квартира имаше известна нужда от ремонт. Трябваше да говоря с господин Зи по-късно. Да го убедя, че нови плотове биха повишили стойността на цялата сграда.

Изненадващо, отвън имаше микробус за багаж, но беше спрял откъм задната страна на бара. С разбудено любопитство забързах към прозореца на спалнята си за по-добра видимост. Дам, някой се нанасяше. Погледнах към прозорците на втория етаж и ахнах. На глас. Мъж вдигаше щорите и бършеше праха от первазите, като че ли подготвяше мястото за нов наемател.

В моите офиси.

Баща ми даваше под наем моите офиси точно изпод носа ми. Бях ужасена. Обидена. И повече от малко ядосана. След бърза проверка на гардероба — със сигурност карирани боксерки, тениска, която заявяваше, че бях по-хладна и от въздуха в хладилника, и розови заешки чехли щяха да свършат работа за разходка до отсрещната страна на улицата — оставих чашата си с кафе и се отправих към бара на баща ми. Колкото повече го премислях, толкова по-бързо вървях. И колкото по-бързо вървях, толкова по-ядосана ставах.

Хладен вятър се завихри около мен, когато излязох от сградата, но го игнорирах. Баща ми даваше под наем офисите ми. Ама че нахалство.

Подминах двама мъже, които се мъчеха да разтоварят бюро, и се вмъкнах в бара през задната врата.

— Татко! — извиках, минавайки покрай стреснатата си мащеха, която тъкмо влизаше от предната част. Очевидно носеше закуска на предателя. Можех само да се надявам да се задави с нея. И покрай Сиена, великолепната нова барманка, която бе сваляла Пари. Тя надяна одобрителна усмивка, когато забеляза боксерките ми.

Джема излезе от офиса на татко, точно когато стигнах там, на лицето й бе изписана изненада.

— Чарли, не си облечена.

— Къде е той? — попитах, подминавайки я.

— Татко? Мисля, че е горе.

Ако бях с всичкия си, можеше и да обърна внимание, когато най-лекия намек за усмивка премина по лицето й, можеше да забележа факта, че нищо не бе такова, каквото изглежда, но бях на мисия. Обърнах се и заизкачвах стълбите по две наведнъж. Не най-лесното нещо, когато си със заешки чехли. А дългите крачки караха боксерките ми да влизат в крайно неприятни места, но бързо наместване щеше да оправи нещата, щом стигнех до стълбищната площадка.

Щурмувах първия офис, онзи, който беше мой повече от две години, и открих татко да гледа през прозореца с вдигнатите щори. Високата му стройна снага бе облечена с карирана риза и смачкани панталони в цвят каки, които изглеждаха с два размера по-големи, а обикновено здравата му, с добър цвят кожа бе придобила бледата, матова текстура на сварено брашно, която пасваше на тъмнорусата му коса.

Вътре нямаше никой друг. Всичко, което бях оставила, си беше точно където го бях оставила. Нито картотека или етажерка не на мястото си.

Спрях зад него и сложих ръце на кръста си.

— Наистина ли? — попитах.

Той наклони глава, а аз блокирах чувствата му в минутата, когато ме порази тъгата, която го изяждаше. Поех си дълбоко дъх и се отърсих. Беше накарал да ме арестуват, докато лежах в болничното легло. Не заслужаваше съжалението ми. Но заслужаваше силата на гнева ми.

— Даваш под наем офисите ми? Просто така? — Щракнах с пръсти, за да онагледя прибързаността на действията му. Не бях идвала два месеца, но по някаква причина не това изглежда бе най-важното.

Той най-накрая се обърна към мен, изглеждайки по-измъчен от обикновено. Тънкото му като клечка тяло изглеждаше прегърбено от умора. Дрехите му стояха накриво.

Не ми пукаше. Не. Ми. Пукаше.

— Не, скъпа, не съм.

Посочих с пръст към прозореца.

— Тогава какво е това?

— Тактика — каза той, а гласът му бе толкова сух, че отне момент да ги осмисля. — Уловка — продължи той.

Погледнах през прозореца и осъзнах, че бусът беше напълно празен, с изключение на бюрото. Мъжете долу козируваха към баща ми, преди да натоварят бюрото обратно и да затворят вратата.

Обръщайки се отново към него, попитах:

— За какво говориш? Тактика за какво?

— За теб — каза той, пристъпвайки по-близо.

Отстъпих назад, внезапно предпазлива.

Той направи още крачка, но спря, когато му отправих небезизвестния си убийствен поглед.

— Не приемаш обажданията ми — каза той, вдигайки пораженчески ръце. — Не ми отваряш вратата, когато идвам.

— Боже, чудя се защо ли. — Обърнах се да си вървя, но следващото му изказване ме закова насред крачката.

— Не знаех с колко време разполагам.

— Какво? — попитах, а подозрението беше явно в острия тон на гласа ми.

— Когато накарах да те арестуват, не знаех с колко време разполагам. Исках те навън и трябваше да го направя бързо.

Ръководена от раздразнение и липса на търпение, отворих ръце в безпомощност, след което отново ги отпуснах.

— Нямам представа за какво говориш.

— Просто исках да постъпя правилно спрямо теб. Исках само да се реванширам за стореното. Аз те въвлякох в този живот. Исках да те измъкна от него, преди да е станало късно.

— Затова накара да ме арестуват? Това бе решението ти?

— Не можеш да бъдеш частен детектив, ако имаш досие. Разрешителното ти ще бъде отнето. — Той сви рамене. — Мисията е изпълнена.

Усмивката, която се плъзна по лицето ми, съдържаше всичко друго, но не и веселие.

— Благодаря ти, че ми пазиш гърба, татко. Оценявам го.

— Не ми остави избор.

— Какво? — Гласът ми се надигна почти до писък. — Не съм ти оставила избор? Да не си откачил?

— Опитах се да те накарам да си по-открита с мен, но ти не ми се довери. Никога не го направи. И не знаех какво друго да направя. Опитах се да поправя грешката. Моя е вината за това, което правиш. Аз те въвлякох в това и просто те исках навън. Вън от опасност. Когато лошите те подгониха заради мен… Дотогава се преструвах. Но вече не мога да се преструвам.

— Е, избрал си чудесен момент да развиеш съвест, татко. Докато лежах в болнично легло, след като бях измъчвана почти до смърт, ти накара да ме арестуват. — Вдигнах два палеца насреща му. — Добро решение.

Той сведе поглед.

— Нямах друг избор.

— Знаеш ли какво? — казах аз, пристъпвайки към него. Забих пръст в гърдите му. — Помислих доста за това как винаги съм те виждала. Ти беше моята скала. Единственият, който вярваше в мен, в способностите ми. Винаги съм мислила, че си на моя страна. Но след това ме порази. През всички тези години си бил с Денис, с начина, по който се отнасяше с мен, и вместо да ме защитиш, ти гледаше на другата страна. Никога не си се застъпвал за мен. Само повтаряше ползите от способностите ми, но просто си стоеше и оставяше тази вещица да ме сравнява със земята при всеки удобен случай.

Той погледна покрай мен и аз се обърнах, за да видя въпросната вещица да стои до вратата с отворена в почуда уста.

Посочих я и му кимнах.

— Да, тази. — Когато се въздържа от коментар, попитах: — Някога изобщо било ли те е наистина грижа за мен?

Той рязко подскочи от изненада.

— Разбира се, че ме е било. Винаги. Просто мислех… — Гласът му се прекърши и прикри уста с юмрука си.

— Постарай се — казах, а тонът ми носеше повече предупреждение, отколкото съвет.

— Вие, момичета, имахте нужда от майка.

— И ти ни я даде? — Пристъпих по-близо… толкова близо, че отражението ми проблесна в сълзите, които се изливаха измежду миглите му. — Не пазеше гърба ми. Пазеше своя. Давай. Дай под наем офиса ми. Не ми пука.

След като Денис стоеше и запушваше пътя ми за бягство, реших да мина през другия офис и да изляза през главния вход.

Но точно когато завъртах дръжката, той каза:

— Трябва да знам, че ще си добре, когато ме няма.

В последен опит, аз се обърнах към него, много остроумен и навременен отговор стоеше на върха на острия ми като бръснач език, но си остана там, защото в следващия миг, татко вдигна пистолет и ме простреля.