Четвъртият гроб под краката ми

Глава 20

Още петима обладани от демон човека наизскачаха от сенките като полудели, когато Рейес се раздели на две отделни създания. Безтелесната му същност се дематериализира, протегна се през англичанина и със свиреп замах измъкна навън демона Хедеши. Телесната му същност се гмурна в тъмнината, нападайки най-едрия приближаващ се демон, мъж, който изглеждаше като сумо борец. Паднаха тежко и бързо се превърнаха в неясна бъркотия от ръце и юмруци.

За нещастие Артемида използва тялото ми за ракетна площадка, отървавайки ме от бъбрек на име Пърсивал и доста вероятно от Харолд, далака ми. Обвих с ръце корема си, след това пролазих, за да се изправя на крака, и се протегнах към най-близкото нещо — гребло за листа, подпряно на сградата.

Тогава осъзнах, че госпожа Алън бе излязла да изведе ПФ, мини пудела, да си свърши работата. ПФ полудя от целия екшън. Госпожа Алън му извика да се прибира обратно вътре, но ПФ въобще не я слушаше. Дръпнах се изненадано, когато той атакува един здравеняк, който се бе насочил към мен. Мъжът беше достатъчно тежък, за да бъде реална заплаха. Не колкото сумо бореца, но не бих го предизвикала на борба с палци, дори и животът ми да зависеше от това.

Той се затътри напред, буквално лазейки на ръце и колене, преследвайки ме с бавен, методичен поход, победата бе толкова близо, толкова сладка, че сигурно е искал да се наслади на момента. ПФ залая и се изстреля от земята, впивайки беззъбите си венци в ухото на мъжа.

Той изруга и изтръска кучето от себе си, но Артемида пое нататък. Вече се бе отървала от един демон, оставяйки мъж на около моите години да лежи в безсъзнание на малкия квадрат трева до сградата. Сега се нахвърли на здравеняка, яростното й ръмжене бе достатъчно, че да накара цялата ми кожа да настръхне.

Хвърлих поглед към Рейес и демона. Едно безтелесно създание срещу друго, обгръщащата го черна роба пречеше да се види много от боя. Но това, което видях, бе сюрреалистично, неземно и умът ми се затрудняваше да го възприеме. Движенията им бяха толкова бързи, толкова гладки, беше като да наблюдаваш сливането на два океана. После погледнах към физическата му форма. Беше заключил главата на сумо бореца в хватка, с едно коляно забито в гърба на мъжа. В следващия миг главата на мъжа увисна настрани с остро изпукване. Моментално се свлече на земята. Но от опит знаех, че това нямаше да продължи дълго. До няколко секунди щеше да е обратно на крака.

Откъснах поглед. Тялото на англичанина лежеше отпуснато на паважа. Грабнах греблото за листа и се отправих към него, когато ПФ се прехвърли на друга обладана жена. Свита на няколко метра от мен, тя изглеждаше объркана. Искаше ме, но изглежда не знаеше защо. И когато ПФ я захапа за пръстите, тя го възнагради с празен поглед, сякаш се опитваше да разбере какво точно бе той.

Използвах момента, за да проверя англичанина, но още щом тръгнах към него, можех да кажа, че вече бе мъртъв. Тогава осъзнах, че друг от обладаните бе вдигнал ножа, очите му блестяха от глад, когато тръгна към мен. Пресрещнах го по пътя, мушкайки и замахвайки с греблото. Просто за да го спра. Да го забавя.

Зъбците на греблото драскаха безобидно лицето му, нанасяйки малко вреда, но успях да избия ножа от ръката му. Той погледна настрани, а разсейването ми осигури достатъчно време, за да се блъсна в него, още един мъж в началото на четиридесетте. Изглежда не можеше да повярва на късмета си, когато се строполихме и се плъзнахме по паважа. Пръст и чакъл се забиха в рамото ми. Той ме обкрачи, хвана главата ми с ръце и започна да извива.

Щеше да ми счупи врата, а не исках да ми чупят врата, затова вдигнах крака, обвивайки ги около главата му, после ги тласнах надолу, изкарвайки го от равновесие за достатъчно дълго, та почти да се измъкна изпод него. Но той метна тежестта си върху мен.

Заборих се с хватката му, забивах лакти в лицето му и лазех напред, борейки се за всеки спечелен сантиметър. Преди да се усетя, ръцете му отново стискаха главата ми. Наистина искаше да убива. Когато заизвива, аз се завъртях, принуждавайки го да отслаби хватката. Но Артемида най-накрая се втурна към него, хвърляйки се право през човешкото тяло и извличайки демона със себе си. Мъжът се отпусна върху мен, а аз останах да лежа прикована към земята.

Огледах се и осъзнах, че Артемида вече се бе погрижила за демона в мъжа, с който се биеше Рейес, сумо бореца. Само един демон оставаше. Жената. Тя навлезе в зрителното ми поле, докато лежах пред нея, спускайки се над мен, лига капеше от устата й в косата ми.

Върху мен лежеше планина, а обладана жена изучаваше чертите ми, сякаш бях образец върху петриево блюдо. Погледнах встрани, точно когато Рейес посече надве демонската същност на Хедеши. Той изпищя и понечи да се върне за още, когато Рейес замахна отново. Отряза му главата и със смъртта му той изчезна като дим от сух лед.

Когато още една лига падна върху челото ми, потреперих от отвращение. Но поне не се опитваше да ми прекърши врата.

Погледнах на другата си страна. ПФ и госпожа Алън бяха изчезнали. Вероятно се беше обадила в полицията.

Артемида влезе в зрителното ми поле, късичката й опашка махаше развълнувано, готова за още. Тя се сви до мен с умолително скимтене. Рейес пристъпи до мен и нетленното му тяло се сля с физическото. Робата се отпусна около раменете му, след това изчезна, когато издърпа мъжа отгоре ми. Благодарна, аз се изправих, избърсах лицето и косата си, после пристъпих до жената, която стоеше на колене, взирайки се сега в тревата, където бях допреди малко.

Коленичих и заговорих на демона вътре.

— Това няма да свърши добре за теб.

Тя вдигна поглед към мен, клепачите й потрепериха и каза:

— Пусни ме и ще пощадя жената.

После веждите й се смръщиха и отново се загледа в пространството. Тя се бореше. Жената. Бореше се с хватката на демона върху себе си.

Усещайки новата опасност, Артемида пролази напред, докато челюстта й не се оказа до шията на жената, зъбите й бяха оголени и блестящи, слюнка капеше от челюстите й. Демонът трепна и главата му се обърна към нея. В следващия миг Артемида нападна със свиреп лай, който разтърси прозорците. Демонът нямаше шанс. Тя го измъкна навън и го разкъса на парчета, докато не се превърна в тежка пара. След това се изпари, неизмеримия му мрак се разпръсна във въздуха.

Жената се строполи върху студената трева, а аз обърнах главата й, за да съм сигурна, че може да диша. Рейес се наведе да помогне и едва тогава осъзнах, че се беше бил с демон, докато безтелесната му същност бе извън тялото му. Никога не е бил способен на това. Обикновено, когато безтелесната му същност излезе, той изпадаше в състояние подобно на припадък.

Облегнах се назад, наблюдавайки го предпазливо.

— Ти… Ти си… Каза ми, че не можеш да правиш така — казах обвинително накрая. — Би се с демон без… — опитах се да намеря правилните думи… — без душата си.

Рейес проверяваше пулса на жената.

— Не можех — каза той разсеяно, преди да се обърне към мен. — Сега мога. — Той се изправи и ми подаде ръка. Изглеждаше резервиран, наранен.

— Това ли е? — попитах аз. — Сега просто го можеш? — Когато той само сви рамене, попитах: — Това всичките ли бяха? — Надявах се, че с отсъствието на Хедеши, техният лидер, нямаше да има повече демони, с които да се бия.

— Засега. — Той се смръщи и погледна надолу към алеята покрай сградата. — Докато не открият по-добър начин да се доберат до теб.

Все още бяхме в безизходно положение. И не можех да не се зачудя дали обвиненията му за убийство не бяха оттеглени, само за да се превърне в подпалвач. Защо би подпалил онази сграда? Която и да е от сградите? Бе живял там, но защо би ги запалил?

Трябваше да си спомня откъде бе дошъл. Бях изтезавана от Ърл Уолкър само веднъж и това ме бе променило умствено, физически и емоционално. Бях се превърнала в различно животно. Какво биха причинили на човек години на такова мъчение? Десетилетия на жив и дишащ страх, ден след ден? Да бъдеш използван и малтретиран, бит и гладуващ, без рай, без сигурно място, на което да се скриеш? Само при мисълта ребрата ми се стегнаха около дробовете ми.

Той ме гледаше изпод миглите си със знаещо изражение.

— Не ме съжаляваш, нали? Не ми се ще да трябва да те излекувам от това.

Мда, все още беше ядосан.

— И как точно би постигнал такова нещо?

Примирението на лицето му спря дъха ми.

— Повярвай ми, като ти кажа, че не искаш да знаеш.

Преди да успея да отговоря, силен пукот експлодира във въздуха зад него. Той се обърна към звука, а аз погледнах покрай него, моментално усещайки опасност. Светът се разми и забави, но не достатъчно бързо. Рейес пристъпи пред мен, когато куршумът, изстрелян към моята глава, вместо това се заби в гърдите му. Той излезе през гърба му и продължи пътуването си, раздробено парче метал, но достатъчно цяло, за да довърши започнатото. Тогава, в подвиг, който ме порази, Рейес се обърна, твърде бързо, за да го видя, и го хвана насред въздуха.

Препънах се назад и продължих да гледам, докато Рейес отвори длан, за да огледа куршума. Но той беше материален. Когато куршумът го удари, той нямаше време, за да се раздели. Да се опита да го спре с безтелесната си същност. Кръв се разпростираше по тениската му толкова бързо, че само при гледката ми премаля. Той се закашля и от устата му излезе кръв.

Погледът му срещна моя, когато падна на колене и прошепна:

— Бягай.

Втурнах се напред, за да го хвана, и зърнах виновника да се свива на върха на сградата по-надолу по улицата. Очаквах друг демон. Вероятно някой помъдрял и решил да донесе оръжия за масово унищожение на партито. Но беше русият моторист от банковия обир. Онзи, който е бил изгонен от военните, който не е довършил обучението си за снайперист. Стоях там, повече от сащисана. Очевидно наистина не искаше никакви свидетели.

Гняв се надигна в мен по-бързо от разбиването на атом. Като вулкан, изригващ от върха на планина, ярост изби от мен като ослепителна светкавица. Прозорци се разбиха и парчетата стъкло увиснаха като купчина блестящи цветове, когато тръгнах към Русокоско, стиснала зъби решително. Той презареждаше пушката, движенията му в пренастройващото се време бяха бавни, мудни. Той насочи приклада към рамото си, наклони глава, докато образа не се намести през мерника. Точно когато пръстът му започна да натиска спусъка, аз се протегнах през гърдите му и смачках сърцето му. То изтупка още веднъж, два пъти, после спря. А удовлетворението премина през мен както студена вода, гасяща пожар.

Русокоско се хвана за гърдите, устата му увисна отворена, борейки се за въздух, секунди преди да падне по лице на земята.

Рейес се появи до мен. Огледа мен, кръвта, после се обърна към мястото, на което стояхме допреди малко. Където бяхме и сега. Когато погледнах назад, видях себе си, коленичила на земята, гледайки назад към себе си, в собствените си очи. Тялото на Рейес лежеше до мен. Преди да намеря някакъв смисъл в това, аз се озовах на предишното си място със стреснато ахване, сякаш въобще не бях излязла от тялото си, сякаш не го бях видяла от значително разстояние. Сведох поглед към Рейес.

Той се беше свил, дишането му беше трудно и повърхностно.

— Рейес! — извиках, лазейки към него и опитвайки се да открия раната, за да й приложа натиск. Куршум бе разкъсал гърдите му. Дори синът на Сатаната не би могъл да се измъкне с такава рана.

Чухме сирени в далечината, а той се помъчи да се изправи на колене.

— Заведи ме… в сенките. — Той кимна към контейнера за боклук. — Зад контейнера.

— Имаш нужда от линейка.

— Не. — Гняв ме удари като огнена стена. Той сграбчи блузата ми с окървавената си ръка и ме дръпна напред. — Няма да се върна и ти няма да ме пратиш там. — Бутна ме и падна на ръце, опитвайки се да си поеме въздух. Толкова силно ми напомни за първия път, когато го видях, когато бях в гимназията и той се бореше за въздух зад един контейнер, след като е бил пребит. Тогава го подведох. Не направих нищо, за да му помогна, и животът му несъмнено бе тръгнал по лош път. Нямаше да позволя да се случи отново.

Докоснах рамото му, забравяйки, че беше по-скоро вълк, отколкото куче, по-скоро пантера, отколкото котка. Нямаше нищо домашно в Рейес Фароу. Можеше да се промени за един удар на сърцето, беше го доказал дузина пъти. Но когато се обърна срещу мен, когато премина от жертва към хищник, шокът ми бе абсолютен.

Удари толкова бързо, движенията му бяха само размазана тъмнина. В един момент бе изправен вертикално, а в следващия беше хоризонтално. И беше върху мен, тялото му бе твърдо като камък, непреклонно, непоклатимо. Приведе се към мен, докато устата му — чувствената му уста, която едва наскоро бе изпращала тръпки на удоволствие през тялото ми — се озова до ухото ми. Топлината на кръвта му се разпростря по гърдите и раменете ми и се събра в основата на гърлото ми, а аз се зачудих колко ли още щеше да живее. Със сигурност никой не можеше да преживее такава кръвозагуба. Нито дори свръхестествено същество. Той провря бедро между краката ми, разтваряйки ги, за да се намести по-добре.

— Казах ти — рече той, гласът му бе като тихо ръмжене, носещо се през мен в нажежени до бяло вълни. — Никога… — Една ръка се обви около врата ми, докато устата му се гушеше в ухото ми. — … не… — Другата се плъзна нагоре по блузата ми, удоволствието от допира му оставяше горещи следи. — … ме… — Ханшът му разтвори още повече краката ми; ръцете ми ги обхванаха в рефлекс. — … съжалявай. — Устата му притисна моята, целувката бе сурова и нуждаеща се. Обвих ръце около кръста му, после спуснах една към твърдото му дупе, дърпайки го към себе си, искайки го вътре в мен. Въпреки ситуацията ни. Въпреки обстоятелствата.

Само Рейес Фароу можеше да ми причини това. Можеше да ме накара да му се моля, без значение от случващото се. Без значение колко страшно беше положението. И той го знаеше. Знаеше точно какво ми причинява.

Усетих усмивка зад целувката му, част от секундата преди да стане от мен и да изчезне в мрака. Студен порив зае мястото на топлината, която ме покриваше. Отпуснах ръце на земята. Затворих очи. Вдишах. Скимтене прозвуча до мен. Артемида лежеше в далечината, наблюдавайки. На всеки няколко секунди тя се приближаваше сантиметър по сантиметър, лазейки по корем. След това спря и се съсредоточи върху нещо в далечината, преструвайки се, че не ме забелязва.

Тогава се събуди един от мъжете, движенията му бяха бавни и летаргични, когато потърка главата и тила си. Опита се да определи къде се намира, но явно не успя. Не стана ясно откъде е. Двама лежаха мъртви, а други трима лежаха все още в безсъзнание, когато първата патрулка се плъзна в паркинга. Точно пред тялото на англичанина. А на върха на сградата надолу по улицата, щяха да открият още едно тяло, онова на русия моторист, който почти бе станал снайперист в морската пехота, който е искал да служи на страната си, но сега обираше банки и се опитваше да убива хора.

Закрих очите си с ръце. Не знаех какви връзки имам, нямаше начин да се измъкна от това невредима. Дори чичо Боб щеше да лъсне в светлината на прожекторите, ако се опиташе да покрие някаква част от това. Можеше да опропасти на кариерата му. Пенсионирането му.

Един полицай се втурна към мен. Каза нещо, което не успях съвсем да схвана, защото рязко осъзнах нещо друго, и внезапно се оказа, че не можех да мисля. Не можех да дишам.

Бях убила човек. Протегнах се през гърдите му и спрях сърцето му. Все едно имах такава власт. Все едно имах това право.

Светът ми се строполи обратно на едно познато място. Онова на мрак и отчаяние, и отричане. Тогава ме вдигнаха. Ярки светлини трепкаха покрай нас. Сини манти. Сребристи инструменти. Някъде в мъглата на реалността се появи чичо Боб. После и Куки. Усетих хладни чаршафи под тялото си и топли ръце в своите, и осъзнах, че бях в болница за втори път от много месеци насам. Чух познати думи: „сътресение, прободни рани, счупен глезен“. Последното ме изненада. Тази част не я помнех. Но така правеше адреналинът. Избутваше болката встрани и те тласкаше напред.

Накарах клепачите ми да се отворят.

Татко също беше там. Наблизо. Както и чичо Боб, и знаех, че мога да им кажа. Те щяха да знаят какво да направят.

Стиснах устни, затворих очи и казах:

— Убих човек.

Когато погледнах отново, те се споглеждаха един друг, с притеснени изражения.

— Един от мъжете пред жилищната ти сграда? Защото изглеждаше сякаш са се били един с…

— Не. Мъж на покрив. Банков крадец, който се опитваше да ме убие.

Чичо Боб смръщи вежди.

— Кога, тиквичке? Ние не…

— Тази вечер. Точно след като бях атакувана. Той беше на покрива и аз го убих. След като простреля Рейес с пушка петдесети калибър, аз бръкнах в гърдите му и му спрях сърцето. — Тихи хлипове се откъснаха от мен, когато татко ме хвана за ръка.

— Миличка, това е невъзможно. Ако Рейес е бил прострелян от снайперист на покрива с пушка петдесети калибър, той нямаше да оживее.

— Дори нямаше да е цял — съгласи се чичо Боб.

— Не разбирате — казах, мъка давеше думите ми, — убих човек. Изгубих контрол. Убих го.

— Шшт — каза татко, подпирайки главата ми на рамото си. — Не си като нас, скъпа. Знам го. И не ми пука кой или какво си, знам едно нещо със сигурност: Твоите действия са над човешкия закон. Съжалявам, че го казвам, но е така. Има причина да си тук.

— Робърт. Лийланд.

Вдигнах поглед, за да видя как полицаят от управлението на чичо Боб влиза. Чичо Боб му кимна, след това се приведе и прошепна в ухото ми.

— Не помниш нищо.

Вечен шампион, той все още се бореше да ме спаси от ареста. Или затвора. Или лудницата. Но това бе по-голямо от всички нас. Просто нямаше обяснение на случилото се. И все пак, какво се предполагаше да им кажа? Истината?

Специален агент Карсън влезе точно след капитана.

— Голяма работа си — каза той, оглеждайки ме подозрително. Хвърли поглед към чичо Боб, после обратно към мен. — Успя да разрешиш четири случая за един ден. Мисля, че това е нов световен рекорд.

— Четири?

Той преброи на пръсти.

— Изчезването и смъртта на Харпър Лоуел. Случай с изчезнали хора отпреди две десетилетия. Изчезването на няколко човека, които са били упоени и оставени на прага ти. Напоследък имаше доста такива. И задържането на избягал сериен убиец. Но като се замисля — каза той, гледайки ръцете си — това технически може да е пети. Или дори шести.

— Сериен убиец?

Той кимна.

— На път си да ни превърнеш в един от най-уважаваните отдели в страната. Един от нашите консултанти с голи ръце е повалил Англичанина, осъден сериен убиец, който избягал от Синг-Синг32 преди три месеца.

Предполагаше се, че Хедеши би избрал сериен убиец за свой гостоприемник. Зачудих се как ли бе успял да го измъкне от Синг-Синг.

— А дори не е от Англия.

Примигнах изненадано.

— Не е бил англичанин?

— Не, дошъл е от Джърси. Само говорел с английски акцент. Никой не знае защо. Но трябва да призная, мисля, че е странно, дето всичко това ти се е случило в един ден, особено имайки предвид другия мъж — каза капитана.

— Другият мъж?

— Да — каза агент Карсън, — изглежда един от „Джентълмените крадци“ е умрял от сърдечен удар на покрива на сграда на улица „Сентръл“. Имаше пушка петдесети калибър в ръцете си и изглежда се е приготвял да я вкара в употреба. Странно е, че се е строполил мъртъв просто така.

Чичо Боб се размърда в стола си.

— Това е странно — казах, хапейки долната си устна. — Искам да кажа, не беше ли доста млад?

— Тридесет и три — каза той. — И се оказа, че има чичо, чиято жена работи в банковия клон, който беше обран вчера. Изглежда тези тримата са работили заедно. Едната част е била по идея на Едуардс, да изнуди приятелите си, членове на мото клуба „Бандити“. Все още нямам всички детайли, но сме задържали чичото. В момента запълва празнините.

Ако шокът ми не се е проявил и този път, щях да ида в Холивуд. Ама че скапаняк. Татко и чичо Боб бяха заети да гледат встрани — навсякъде другаде — но нямаше начин всичко да се размине толкова лесно. Животът не беше тесте карти, което магически да се подреди. Освен ако животът не се казваше Дейвид Копърфийлд.

Това беше. Щях да си кръстя живота. В минутата, в която измислех име за дивана ми, който може и да се, а може и да не се казва Сигорни Уивър, щях да си кръстя живота. Сега вече имах нещо, за което да живея. И имах да взимам решение, голямо решение. Кое име би обхващало всичко в живота, всеки аспект на несигурност, красота и сюрреализъм, и срещите с откачени хора? Трябваше да говори за възходите и паденията на живота, като например да си твърде разорен за ежедневното мока лате. Ако преживеех това, щях да преживея всичко.

След още няколко минути на разговор, от който главата ми започна да пулсира, капитанът и специален агент Карсън си тръгнаха, но не и преди един последен поглед. Агент Карсън се усмихна. Капитанът ме изгледа така, сякаш наистина, наистина, наистина искаше да стигне до дъното на участието ми в нещата. Това не можеше да е добре.

Обърнах се към чичо Боб, докато чакахме документите за изписването.

— Всичко това е прекалено спретнато. Твърде подредено. Ще разберат, че няма начин да се е случило така, както изглежда, а не искам да се забъркваш в неприятности.

— Спретнато? — попита татко. — Подредено? Точно така го харесват, тиквичке. Всичкото, увито с панделка. Довери ми се, това значи по-малко бумащина, а това винаги е хубаво. — Татко ми помогна да се изправя. — Уредих да пуснат пак телефоните в офиса. И накарах жената на Сами да изчисти мястото. — Той беше твърдо решен да се преместя обратно в офисите над бара.

— Та, как си? — попитах, преструвайки се, че не ми пука.

Усмивка озари очите му въпреки това.

— Добре съм. Изглежда в края на краищата нямам рак. — Огледа се наоколо, после прошепна с явно страхопочитание в гласа: — Имаш ли нещо общо с това?

Опитах се да се усмихна.

— Не, татко. Нямам такава сила.

— Просто… — Той наведе глава. — Просто имах рак на панкреаса.

Думите му изпратиха пронизваща болка през сърцето ми.

— Направиха всеки познат на човечеството тест и се оказа, че го имах. После, след като ти разбра, след като ме докосна в офиса… е, изглежда е изчезнал.

— Кога съм те докоснала?

— Сръчка ме в гърдите с показалец, когато ме обвиняваше, задето стрелях по теб.

О, вярно. Само ми се щеше да можех да правя готини работи като това.

— Не съм била аз, татко. Но се радвам.

— И аз се радвам — каза той примирително. Не ми повярва нито за минута.

Джема влетя като вихрушка на метамфетамини.

— Е? — попита тя, гледайки от чичо Боб към татко, към Куки и накрая към мен. — Какво стана този път?

След дълъг момент на размисъл, казах:

— Добре, ще приема да ходя на сеанси, но само при теб.

— Чарли, макар че съм поласкана, напълно и тотално поласкана, не мога да те лекувам. Това би било в разрез с етичния ми кодекс.

— Майната му на кодекса. Намери си нов кодекс. Не мога да посещавам никой друг, без да се опитат да ме затворят. — Стиснах зъби и казах: — Мрачен жътвар, Джем.

Тя почти се изкиска от удоволствие.

— Не, познавам някого. Обещавам, че всичко ще бъде наред.

— Заклевам се, в минутата, в която изкарат усмирителната риза, ще зачеркна името ти от коледния си списък.

— Имаме сделка — каза тя с доволна усмивка на лицето. — Но, ако те сложат в усмирителна риза, може ли да те снимам? Знаеш, за научни цели?

— Не и ако си цениш кожата.

Тя си дръпна ръцете.

— Това е злобно.

Повдигнах вежди.

— Като се забъркаш с жътваря, получаваш косата.

— Не носиш коса наистина.

— Не е това въпроса.

Преди да се приберем, накарах Куки да ме закара до манастира. Зората едва се бе показала на хоризонта, но това бе важно. Куентин трябваше да знае, че ще бъде добре. Че ще бъде безопасно да излезе. Трябваше да свали този товар от плещите си.

Бяхме посрещнати от много строго изглеждаща игуменка и не можех да не се зачудя какви ли квалификации трябват, за да се превърне във висша майчина фигура. Явно злобен смъртоносен поглед бе необходимост, но какво друго? Грубост? Алгебра за напреднали?

Отново ни заведе в кухнята, когато сестра Мери Елизабет доведе Куентин. Изглеждаше полузаспал в пижамата си, а косата му бе поскъсена, но все още стигаше до раменете му. Той се втурна в обятията ми, после осъзна, че бях ранена.

— Съжалявам — каза, жестовете и изражението му бяха искрени. Той надяна слънчевите си очила и посочи превръзката на ръката ми. За щастие ножът едва бе закачил ръката и страната ми. — Какво стана?

— Същото, което и на теб, само че на обратно. Други хора, които бяха обладани, ме нападнаха, но исках да знаеш, че вече си в безопасност. Всичко е наред. Повече няма да дойдат за теб. Създанието, което причини всичко това, беше убито.

Облекчение премина през него и го поведох към масата, за да седне.

— Добре ли си тук? Удрят ли те през ръцете с линия или нещо подобно? Чувала съм, че монахините така правят.

Игуменката прочисти гърлото си. Очевидно и тя познаваше жестовете.

— Записахме го на училище — каза сестра Мери Елизабет, едва удържайки вълнението си. — В училището за глухонеми в Санта Фе. През седмицата ще живее там, после ще си идва вкъщи за уикендите.

Куентин далеч не изглеждаше толкова въодушевен. Стисна устни.

Наведох се към него.

— Съгласен ли си с това? — Когато той сви рамене, попитах сестрата: — Ще се прибира у дома за уикендите?

Тя се усмихна.

— Тук. — Сложи ръка върху неговата. — Ще идва тук, докато не му намерим по-постоянен дом. О! — Погледна ме. — А може да остава и при теб от време на време, ако искаш.

— С удоволствие — казах. Хвърлих поглед през рамо към Куки. — Имам чувството, че Амбър ще иска да научи жестомимичния език.

Куки кимна и ми отправи замечтано изражение.

— Очарователен е.

Когато предадох със знаци казаното от нея на Куентин, той се изчерви и благодари кротко, само че го изговори, гласните му звуци бяха насечени, а гласът му бе дълбок и нежен.

— Добре — продължи Куки, — влюбена съм.

Куентин ме потупа по ръката.

— Имам име с жестове за теб.

Изпънах се изненадано.

— Наистина ли? Уау.

Той взе дясната си ръка, сви пръсти и образува своеобразна осмица, в която средният му пръст бе извит малко по-напред от останалите. После докосна върха му до дясното си рамо и го извъртя нагоре и встрани от себе си, разклащайки го леко.

Сложих ръце над сърцето си. Това беше знакът за „блестя“, само че от рамото. Казваше ми, че блестя. Усетих боцкане в очите, а той сведе глава смутено. Не можех да се спра. Метнах ръце около врата му. Той ме остави да го прегръщам цяла минута, преди да попита:

— Може ли да оставам при теб понякога?

— Ще се радвам да оставаш с мен понякога.

Приведох се и го целунах по бузата през грубия звук от игуменката, която отново си прочистваше гърлото.

— Е, това момче е жива кукличка — каза Куки, докато вървяхме към третия етаж на жилищната ни сграда.

— Нали?

Все още имаше полицаи отвън, все още следователи претърсваха района в и извън жълтата предпазна лента. Бяха взели дрехите ми като доказателство, но единствената кръв по тях, освен моята, бе тази на Рейес. Щяха ли да разберат? Имаше ли го някъде в ДНК базата данни?

— Как ти е главата? — попита тя. — Добре ли си? — Беше такава добра приятелка. Примиряваше се с толкова много неща заради мен. И предвид всичко случващо се, беше чудо, че все още бе жива.

— Да, добре съм.

— Добре. — Когато се обърнах да си отключа вратата, тя ме перна зад врата. Фред хвръкна напред и се удари в рамката на вратата.

Обърнах се отново към нея, втрещена.

— Тая глава има сътресение, да знаеш.

— Знам. И се радвам, за твое сведение.

— Това не е много комшийско поведение.

— Едва не умря пред жилищната сграда и въобще не си помисли, примерно, да ми извикаш? Да викаш за помощ?

— И какво щеше да направиш, Кук, освен да те атакуват, докато идваш да ме спасяваш?

— Да знаеш, че това извинение скоро ще се изтърка. — Очите й се напълниха със сълзи и тя сведе поглед. — Знаеш ли как се почувствах, когато разбрах, че Ърл Уолкър те е изтезавал на не повече от петнадесет метра от мен?

Камерите в сърцето ми се свиха.

Въпреки добрата ми преценка, Куки трябваше да знае истината за това какво всъщност означава да бъде част от живота ми.

Облегнах се на вратата и скръстих ръце.

— Амбър беше там — казах, гласът ми бе едва доловим шепот.

Тревога премина през нея.

— Какво? Амбър е била там снощи?

— Не. Онази нощ. Когато Ърл дойде.

Тревогата й намаля и тя направи крачка назад.

— Не разбирам.

— Когато влязох в апартамента — казах, неспособна да спра пороя от сълзи, които си проправяха път през клепачите ми, — Ърл беше там. Както и Амбър.

Ръката на Куки полетя към устата й. Нямаше представа, а аз бях прекалено голяма страхливка, за да й кажа.

Избърсах бузите си, ядосана от това, че единственото, което правех напоследък, бе да плача. Защото плачът помагаше толкова много.

— Беше заспала на дивана ми. — Виждах картината в ума си толкова ясно, а стомахът ми се преобърна само при мисълта, както и през онази вечер. — Беше насочил пистолет към главата й.

Тя закри цялото си лице и потрепери, когато един хлип разкъса гърдите й. Затегнах ръцете си и се свих. Бях на път да изгубя едно от най-добрите неща, които някога ми се бяха случвали, но тя трябваше да знае истината.

— Той каза, че стига да мълча и да му съдействам, тя ще живее. И двете ще живеете. Остави ме да я доведа до апартамента ви. Тя беше толкова сънена, че изобщо не го видя. Но той беше там заради мен, Куки. Амбър едва не умря заради мен.

След дълъг момент на размисъл, тя си пое дълбоко въздух и вдигна лице към небесата.

— Не — каза тя, стягайки се. — Не. Ърл Уолкър е използвал Амбър, за да те накара да правиш каквото поиска. И свърши работа, Чарли. Знаел е, че ще стане така. Вината не е твоя.

Зяпнах насреща й.

— Вината е изцяло моя. Всичката.

— Чарли — каза тя, слагайки ръка на рамото ми, — казвала съм ти го и преди. Ти вършиш невероятни неща и аз съм част от тях. Този инцидент беше един на милион. И мина. Трябва да го преодолеем. Шансовете нещо такова да се случи отново са астрономически.

— Внимаваш ли изобщо?

— Онзи капитан сам го каза. Ти разреши четири случая за един ден. Четири, Чарли. Това е… това е нечувано. И залови избягал сериен убиец. Спаси кой знае колко животи. А аз помогнах. Ще трябва просто да внимаваме повече в бъдеще. Трябват ни по-добри ключалки, нали? Вече говорихме за това. И охранителна система.

После щеше да го усети. Гняв. Съжаление. Отчаяние. И може и да ме намрази малко. По-добре да ме мрази задето едва не убиха дъщеря й, вместо задето са успели да го направят.

Междувременно бях превърнала Куки в малко по-възрастна моя версия. Вероятно щеше да будува по цели нощи, да проверява и препроверява вратите и прозорците, да чува и в най-малките звуци в нападение. Можех да видя защо иска да ми бъде приятелка. Да работи за мен.

— Всичко наред ли е, тиквичке?

Обърнах се към леля Лилиан, когато мина през вратата. Тъкмо щях да й отговоря, когато хазяинът мина.

— Дами — каза той с развратна усмивка на лицето.

— Предател.

Той се изкиска и почука на вратата на апартамента в дъното.

Двете с Куки наострихме уши, интересът ни се събуди. Избърсах бузи и двете се провесихме, надявайки се да зърнем новите наематели.

— Нося ви другия ключ — каза той. После ни изгледа многозначително през рамо, мърдайки вежди.

Завъртях очи, докато не се оказаха взрени в Барбара.

Вратата се отвори, отначало бавно, а аз се заборих със странно чувство на вълнение. Беше като да отвориш подарък, опитваш се да разпознаеш съдържанието вътре, внимаваш в изражението ти да не проличи разочарование, ако се стигне дотам. И вероятно се дължеше на сътресението на Фред и Барбара или на деликатното състояние на Бети Уайт, крехките й камери туптяха между спазми на болка и отчаяние, но когато видях Рейес Фароу да отваря онази врата, почти сигурна съм, че останах поразена.

Куки вдиша толкова рязко, че Рейес погледна покрай хазяина и право към нас. Очите му проблеснаха в мъждивата светлина, докато ме оглеждаше. Аз правех същото с него. В гърдите си имаше рана от куршум петдесети калибър, който би разкъсал друг човек, а въпреки това не усещах доказателство за страдание или следи от физическа болка от кръвозагубата. Без съмнение бе покрит с тиксо под тъмночервената си тениска. Онази, чиито ръкави не бяха достатъчно широки, за да падат свободно по ръцете му, а вместо това описваха бицепсите му, галейки ги, обгръщайки ги.

След като приключи с огледа ми, той проговори, гласът му бе като топло бренди в студена нощ.

— Можеш да го дадеш на нея — каза той на господин Замора.

— О! — Господин Зи заекна от изненада, после ми подаде резервния ключ от апартамента на Рейес Фароу с похотлив поглед.

Рейес кимна към Куки.

— Куки — каза той, отдавайки й почит. Той премина към леля Лил. — Лилиан — каза той и ако леля Лил беше умряла с изкуствените си зъби, бях убедена, че сега щяха да паднат. След това насочи горещия си поглед към мен, наклонил глава в израз на интерес. — Дъч. — Той ми отправи още един последен поглед — поглед, изпълнен с обещание и желание — преди да отстъпи назад и да затвори вратата.

Стояхме там трите, ченетата ни бяха увиснали до пода. Леля Лил се съвзе първа. Сръчка ме с лакът и каза с щастливо кудкудякане:

— Мисля, че трябва да направите още от онези браунита, защото това момче изглежда гладно.