Четвъртият гроб под краката ми

Глава 15

Двадесет минути по-късно се озовах завързана в стая на приземния етаж на лудницата. Донован не искаше да рискува някой от членовете на клуба му да дойде в къщата и да ме открие завързана и безпомощна, затова тримата ме отведоха в лудницата и надолу по разнебитено стълбище. Ерик намери стол и връзването започна. Или, добре де, залепването. Нямаха въже, затова взеха тиксо. Мъжете си падат по тиксо.

Ерик се наведе над облегалката на стола и ме целуна по врата.

— Ще се видим от другата страна, красавице. Не се забърквай в нищо, в което аз не бих.

Усмихнах се и се сгуших в него така, че да се падне между главата и рамото ми. Беше добро хлапе. И страшно секси. Това бе изключително лоша позиция за някой като мен. Завързана и безпомощна, с трима секси мъже, които се борят за вниманието ми. Определено трябваше да излизам повече.

Той гризна леко ухото ми, а след това си тръгна, преди дори да се сбогувам.

Майкъл ми отправи дръзката усмивка, която носеше с толкова стил, и се наведе да ме целуне по бузата.

— Имам чувството, че ще се срещнем отново — каза той, преди да козирува и да се отправи към изхода.

А това ме остави насаме с Донован.

Той коленичи пред мен, лицето му бе доста красиво на слабата светлина, влизаща през високия прозорец. Той обви и двете си ръце около кръста ми и се намести между краката ми.

— Ти си смела жена — каза той с искрена усмивка.

Исках да му кажа за Артемида, защото преди да умре, тя бе неговото куче. Исках да знае, че тя бе с мен и бе добре, че вече бе спасявала живота ми поне два пъти, но нямах представа как щеше да го приеме. Вероятно ме мислеше за достатъчно откачена и без да намесвам в картинката починалото му куче, затова реших да задържа за себе си тази информация.

— Наистина ли отивате в Мексико? — попитах аз.

— Като за начало. Кой знае къде ще се озовем накрая, но нещата тук стават твърде рисковани. — Той потърка крака ми с една ръка, пръстите му се приближиха опасно много до вдлъбнатината между краката ми, още известна като Вирджиния. — Можеш да дойдеш с нас — каза той, без да поглежда към мен.

Беше убийствено сериозен и знаех, че на секундата би ми разрешил да тръгна, ако поисках. Но как можех да си тръгна? Някои жени биха зарязали всичко и биха хукнали към Мексико, но аз не бях от тях. Аз имах отговорности. И случай за разкриване. И демони по петите си. Като се замисля, бягството не звучеше като толкова лоша идея.

Не, не можех да изоставя Куки. Или Джема. Или господин Уонг. Или… Рейес изникна в главата ми, без значение колко се стараех да го държа настрана. Блестящите му тъмни очи и дългите гъсти мигли. Кого заблуждавах? И него не можех да оставя.

И все пак коленичил пред мен бе един от най-милите мъже, които бях срещала някога. Моторист или не, той знаеше как да се отнася с едно момиче.

Вярно, залепи ме с тиксо за стол, но това беше моя идея.

— Ще ти кажа къде сме, когато пристигнем — каза той, без да дочака отговор от мен. — Винаги ще си добре дошла.

— Вярно — присмях му се, без да му вярвам дори за минута. — Ще си намериш някоя мексиканска красавица, за която за пръв път в живота ти ще ти се прииска да се ожениш и да имаш pequeños banditos25 и напълно ще забравиш за мен.

Тъгата, която го заля, се преля и в мен.

— Не е много вероятно, любов. — Той прокара палеца си по долната ми устна, след това я покри със собствената си, поемайки я между зъбите си и засмуквайки, преди да притисне устата си към моята.

Беше хубава целувка, нежна и бавна, и добре дошла като нежен дъжд по високите равнини. От това имах нужда. Лечебен вид карма се понесе около мен, когато дръпна бедрата ми към своите. Разтворих колене и се открих за усещането на ерекцията му срещу най-чувствителната ми женска част. И се кълна, че ако не бях залепена за стола, щях да му скоча още там и тогава. Бях такава уличница.

— Не съм сигурен, че трябва да правиш така, госпожице Шарлот.

Прекъснах целувката със задъхано ахване. Ракетата стаеше точно зад Донован, с ръце на кръста в знак на неодобрение.

— Ракета — казах аз, изпъвайки се в стола. — Донован само ми помагаше с… контактните лещи.

Донован повдигна вежди шеговито.

Ракетата смръщи неговите.

— Погълна ли ги?

Ракетата беше като гигантски Пилсбъри Дъгбой26 с миловидно лице и пухкаво тяло, което го правеше идеален за прегръдки.

— Не, не съм ги глътнала. Той просто… — Преди да измисля друга правдоподобна лъжа, погледнах покрай него и видях Ягодовото сладкишче, починала деветгодишна, от която ме побиваха тръпки. Не я бях виждала от известно време, така че всъщност беше хубаво да знам, че все още бе тук и бе добре. Но не тя ме накара да спра. Въпреки че и тя стоеше с ръце на кръста, с неодобрение на лицето, точно до нея стоеше дребно момиченце с къса, тъмна коса, подстригана на черта и облечена с гащеризон.

Когато Донован погледна през рамо, искайки да види това, което и аз, аз оставих нежна усмивка да се разпростре по лицето ми. Обърнах ръката си с дланта нагоре, завъртайки я в ръкава, който беше залепен от тиксото, приканвайки я по-близо и казах:

— Ти трябва да си Блу.

Овалното й лице, дребничко и толкова бледо, че ми беше трудно да различа други черти, освен огромните й тъмни очи, бе картина на шок и благоговение. Очевидно досега не беше виждала някой да се целува. Ако знаех, че това ще я привлече към мен, отдавна щях да довлека Донован тук и да се натискам с него.

Ракетата се обърна към нея и изглеждаше също толкова изненадан, колкото мен, да я види да стои там.

Тогава Ягодка се приближи, а устата й беше свита в тънка линия в знак на неодобрение.

— Кой е той? — попита тя, сочейки раздърпания мъж, чиито ръце все още бяха обвити около задника ми.

С усмивка казах:

— Това е Донован. Така се случва, че той притежава сградата, в която стоите.

— Мислех, че каза, че щеше да излизаш на среща с брат ми.

За нейно добро потиснах ужаса, който почувствах при перспективата да излизам с Тафт, нейния брат полицай. Беше добър като за мъж, но никога не бях усещала и най-беглото влечение да го изчукам, а това беше критерият ми за ходене по срещи. Ако това първично привличане не беше там още от самото начало, вероятно никога нямаше да се появи. Поне не и в моя свят.

— Не, ти каза, че ще излизам на среща с брат ти. — Приведох се и целунах носа й, действие, което тя не хареса, но на което аз се насладих много. — Оказа се, че е зает.

— Да, с противни момичета, които носят твърде много грим. Ти може и да не си много хубава, но поне не носиш прекалено много грим.

Въздържах се да не й отвърна.

— Благодаря ти, мисля. Но Донован е доста добър тип, въпреки склонността му да обира банки.

— Наистина ли? — Очите й се оживиха, когато го погледна през изцяло нова перспектива. — Той е банков крадец като Джеси Джеймс? Мислех, че е просто мърляв моторист.

— Хей — каза той, сръчквайки ме с коляно.

— В него има повече от това, което се вижда с просто око.

Устата му се изви в нещо, което приличаше на съмнение.

— Наистина ли водиш разговор с някой друг или просто избягваш настоящия проблем?

— И какъв би бил този проблем?

— Че може повече да не те видя. — Изражението му остана безизразно, но емоциите му станаха по-мрачни.

— Ди — извика Ерик от стълбите, — трябва да тръгваме!

Той си пое дълбоко въздух и прокара пръсти надолу по челюстта и под брадичката ми.

— Ако не те чуя до два часа, ще приема, че все още си тук и ще изпратя помощ.

Веждите ми подскочиха.

— Виждала съм какви помощници имаш — казах, намеквайки за веселата му банда от криминални съучастници. — Мисля, че ще рискувам.

— Ще се обадя на полицията — поправи ме той. — Така че ми кажи, когато се измъкнеш от тук.

— Добре, обещавам.

— Ди! Ако няма да идваш, може ли да взема Один? Това е готино возило.

— Не! — изкрещя той.

— Хубаво. Мамка му. Не се нервирай.

Седях, гледайки влюбено Донован, нова преценка за него разцъфна в гърдите ми.

— Какво? — попита той, внезапно обезпокоен.

— Один? Кръстил си мотора си?

Той ми намигна, докато взимаше ролка тиксо.

— Бях вдъхновен от побъркано момиче в джип на име Мизъри.

— Кръстила си колата си Мизъри? — попита Ягодка, а лицето й се изкриви от отвращение.

— Виж — каза Донован, а изражението му изведнъж стана строго. — Едуардс не е съвсем такъв, ако ме разбираш.

— Едуардс?

— Мъжът, който искаше да те разкара?

— Наистина ли? — попитах заинтересувано. — Сладък ли е?

— Блондинът във вана, който искаше да те накълца на миниатюрни парченца.

— О, този Едуардс.

Той се засмя.

— Изритаха го от тренировъчната школа за снайперисти на пехотинците и оттогава не е същият.

— Пехотинците може да са планирали нещо.

— Просто си пази гърба, ясно?

— Считай го за опазен.

Той се ухили и откъсна лента от ролката тиксо, приготвяйки я за използване. Засмях се.

— Мисля, че съм подсигурена.

— Не, но ще бъдеш. — Той прекара тиксото в кръгове около облегалката на стола и през гръдния ми кош, точно под Опасност и Уил Робинсън.

Това подчерта пълнотата им, факт, който бях напълно убедена, че не му е убягнал.

— Така е по-добре — каза той с поглед, прикован върху момичетата.

Завъртях очи.

— Наистина ли? Така ли ще ме оставиш?

Преди да успея да кажа нещо друго, той се стрелна напред и отново залепи устата си върху моята. Тази целувка беше всичко друго, но не и нежна. Нужда и желание се излъчваха от него, когато езикът му се плъзна покрай устните и между зъбите ми. Също като последния път, когато се целунахме, той имаше лек вкус на бира и канела. Чух лек стон и осъзнах, че идва от мен.

Ръцете му се вдигнаха към лицето ми, пръстите му се гмурнаха в косата ми, издърпвайки части от нея от ластика. Той обхвана брадичката ми с едната си ръка и наклони главата ми, за да има по-добър достъп. Облягайки се върху мен, той задълбочи целувката дори още повече. Исках да се прилепя отново към него, да усетя твърдостта на тялото му срещу моето, но ме беше залепил за облегалката на стола. Разбира се, това не спря една ръка да се извие назад към задника ми. Придърпа ме по-близо — с все стола — след това остави ръката си да се плъзне към Уил, за да претегли тежестта й с дланта си, да провери връхчето й с палец.

— Ди, какво, по дяволите?

С върховна съпротива той се отдръпна от мен. Клепачите му все още бяха затворени, когато изкрещя:

— Идвам, мамка му! — После още веднъж се фокусира върху мен. — За съжаление, не буквално. — Прокара палеца си отново по устата ми. — Толкова си специална, Чарли. Ще се върна.

Без да продума повече, той се изправи и излезе от стаята, големите му ботуши отекваха между стените, докато не чух над мен да се затваря врата. Седях развълнувано в мъгла от желание и топлина, докато не осъзнах, че все още имах публика. И не можех да не забележа, че ченето на Блу бе увиснало. Горкото хлапе.

След като си поех дълбоко дъх, за да овладея хормоните си, попитах Ракетата:

— Ще ни запознаеш ли?

— Госпожице Шарлот, не мисля, че трябва да целуваш момчета така по устата. Особено пред сестра ми.

— Прав си. — Наведох глава засрамено. — Обаче е много хубава.

— Ще ти оправя косата — каза Ягодка. Тя застана зад мен и изтръгна ластика ми, след което продължи да прокарва пръсти по скалпа ми. Щях да съм късметлийка, ако си тръгнех оттук с някаква останала коса.

Блу все още стоеше колкото се може по-далеч от мен, без да се налага да напуска стаята, но не можех да повярвам, че най-накрая я виждах. Идвала съм тук с години и едва я бях зървала. А тя бе абсолютно очарователна. Късата й коса се навиваше под ушите й. Бретонът й бе подстриган с педантична прецизност.

След момент, тя забеляза факта, че я гледах. Затвори уста и отстъпи назад с наведена глава и превити рамене.

— Беше ми много приятно да се запознаем — казах части от секундата, преди да се стопи в отсрещната стена.

След това бях вдигната от пода с все стола и притисната в най-неловката прегръдка, която бях изпитвала. Ракетата обичаше да прегръща. Нямаше значение, че лицето ми се притиска в студеното му рамо в неестествена поза.

— Къде беше? — попита той, а аз не можех да не забележа колко ценен става въздуха, когато запасите ти свършат. — Не си идвала от цяла вечност.

— Ракета — каза Ягодка, а гласът й бе носов от хленчене, — не мога да й стигна косата, не виждаш ли? Може би трябва да й обръснем главата и да почнем наново.

Очите ми се отвориха рязко. Вероятно беше от онези момичета, които бръснеха главите на куклите си. Тези момичета бяха зловещи.

— Никакви бръснати глави — казах срещу рамото на Ракетата.

— Нямам представа какво казваш — отвърна тя. — Ще отида да потърся някакви ножици.

Обхвана ме паника, но само за момент. Починалите бяха ограничени в това какво могат да правят с предметите в това измерение. Тя със сигурност нямаше да успее да задържи ножица.

— Или може би мога да намеря нож. — Тя изчезна надолу по коридора.

— Ракета — казах аз с приглушен глас. — Не мога да дишам.

И като всеки друг път, когато ме бе взимал в една от мечешките си прегръдки, той ме пусна. Рухнах на земята, столът се пропука и се наклони неудобно назад, колебаейки се на ръба, преди тежестта на главата ми да победи и да падна на пода. За втори път от много дни насам, при удара голямата ми глава отскочи от цимента и болката се изстреля надолу по гръбнака ми.

Стиснах очи, за да блокирам неочаквания дискомфорт. И си стоях така, залепена с тиксо за стола, с крака във въздуха и глава, лежаща в някакви сивкави останки.

Въобще не беше неудобно.

Звукът от запалване на мотори изпълни стаята. След няколко минути бумтенето отшумя, когато Бандитите — буквално — потеглиха към залеза. Така да се каже. Първо се замислих колко време трябва да им дам, преди да се измъкна и да се обадя в полицията; после се зачудих дали мога да се измъкна. Ами ако не можех? Дали наистина щеше да им се обади след няколко часа? Щях ли да умра тук долу от хипотермия и дехидратация?

Изглеждах толкова болнава, когато се дехидратирах.

Не така трябваше да си отида. По-добре да умра с повечко течности в тялото си. Примерно в аквапарк. Или по време на конкурс за мокра фланелка.

— Изглеждаш смешно — каза Ракетата и предположих, че можем да наваксваме, докато си лежах притеснено там.

— О, така ли? — изстрелях в отговор. — Е, ти изглеждаш фантастично. Тренирал ли си?

Гигантска момчешка усмивка се разпростря на лицето му.

— Винаги казваш така. Имам нови имена за теб.

— Добре. — Огледах се наоколо, за да преценя творението му и се намръщих. Доколкото знаех, всяка стая в тази лудница бе покрита отново и отново с имената на починалите, които Ракетата драскаше по мазилката на стените, но стените в тази стая, в тази огромна, пещероподобна необятност, бяха напълно недокоснати. Извих врата си, за да видя колкото мога повече, оглеждайки черните платна около мен.

Ракетата тръгна към следващата стая, преди да осъзнае, че не го следвах.

— Госпожице Шарлот, хайде.

— Точно сега не мога, миличък. — Разсеяният ми отговор не го спря.

— Но трябва да ти покажа. Нещо става. — Взе ръката ми и ме задърпа към вратата, отърквайки косата ми още повече в мазното съдържание. Столът застърга по цимента, но колкото повече се приближавахме към вратата, толкова по-притеснена ставах. Нямаше как да мина през вратата под този ъгъл. Освен ако нацяло не се разделях с главата си, което, съдейки по силата на Ракетата, бе много вероятно.

— Ракета, чакай — казах, но той продължи да дърпа и аз продължих да се плъзгам.

Замятах се в стола, борейки се с тиксото, докато рамката на вратата се приближаваше все повече.

— Ракета, не се шегувам.

Той внезапно спря и погледна назад към мен.

— Мислиш ли, че дъждът е страшен?

— Ъм…

Но той се беше отнесъл. Отново се осъзна и се съсредоточи върху задачата си. Проклето да е колебанието ми.

— Ракета! — извиках аз, опитвайки се да разваля концентрацията му. — Имам въпрос към теб. — Той спря, затова побързах и попитах: — Защо няма имена в тази стая? Тези стени са напълно празни.

Той ми отправи смразяващ поглед.

— Не може да пипам тези. Пазя ги.

— Наистина ли? — попитах, борейки се с тиксото със зъби и нокти. — За какво? Апокалипсиса?

— Не, глупаче. За края на света.

Спрях.

— Чакай, какво? Ракета, за какво говориш? — Всички намекваха за някаква свръхестествена война, но никой не бе споменавал за края на света. Когато го казах на Рейес, само се опитвах да го дразня.

— Знаеш, когато много, много хора умират заради решението на няколко човека. Или само на един.

— Един. Имаш предвид диктатор като Хитлер? Ще има още един Холокост?

— Не Хитлер. Мъж, който се преструва на човек.

Сестрите не бяха ли казали нещо подобно? Мъж, който се преструва на човек. Добре, това елиминираше половината популация, след като не ставаше въпрос за жена.

— Но кой? Кога? — Винаги бях мечтала да се върна назад във времето и да убия Хитлер, преди да откачи. Всеки един на милион би направил същото, ако имахме кристално кълбо. Аз може и да нямах кристално кълбо, но имах Ракетата. А главата му бе като топка. И лъскава. И можех да виждам през нея. Щеше да свърши работа. — Ракета, какъв мъж? Какво ще направи той?

— Все още не знам. Може да го направи, а може и да не го направи. Още всичко плава.

Наместих се в по-добра позиция, сумтейки междувременно.

— Плава?

— Да, както когато хората взимат решения и може би този, който не трябва да умре, го направи или този, който трябва да умре, не го прави. Те плават.

— Значи тези решения не са окончателни?

— Не, записани са на стените ми.

— Но кой, Ракета? Кой трябва да направи всичко това? — Кълна се, ако кажеше Рейес, щях да закрещя.

Той размаха пръст срещу мен.

— Ъ-ъ-ъ. Без надничане, госпожице Шарлот.

От доста време не бях получавала толкова информация от Ракетата. Той знаеше неща, които предстоеше да се случат. Беше си същинско ясновидство.

Замислих се за баща си. Чудех се колко ли време му оставаше.

— Може ли да ти дам име?

— Но имам да ти показвам нещо.

— Малко съм възпрепятствана в момента. Лийланд Джийн Дейвидсън.

Миглите му изпърхаха, както когато преравяше милиони имена.

— Трима са мъртви. Двама са още живи.

— Добре, но онези, които са още живи, знаеш ли кога ще умрат? Скоро ли е?

— Не кога. Само дали.

— А той плава ли?

— Не. Не плава.

Е, това беше като да караш напълно зареден Чалънджър27 по магистрала за никъде. Предадох се и реших да пробвам друг начин.

— Ракета, аз мога ли да познавам кога някой ще умре?

Той спря и ме дари с поглед на пълно объркване.

— Разбира се, че можеш да познаваш кога някой ще умре. Това ти е работата.

И аз така си мислех. Чудех се кога ли щях да умра.

— Аз плавам ли?

— Госпожице Шарлот, ти си жътварят — каза той, изсумтявайки. — Ти винаги плаваш.

— Значи наистина мога да умра? Всеки момент?

— Дам.

— О! — Това бе разочароващо. — Е, благодаря ти, че ми го каза направо. — Издухах прах от бретона си.

— Можеш да бъдеш убита от велосипед. Или премазана от голяма скала. Или намушкана с шиш за плетене.

— Добре.

— Или дори бутната по стълби.

— Добре, разбрах. Благодаря.

— Или застреляна в главата с пистолет.

— Ракета! Добре съм. Не ми трябва повече разясняване.

Но той ме сграбчи за ръката и цялата невинност се изпари от лицето му. Вече не беше малко момче. Знаеше твърде много. Бе видял твърде много.

— Или — каза той, а гласът му придоби зловеща дълбочина — може да бъдеш убита от онзи, когото обичаш най-много. Заедно с всички останали.

Е, това бе по-кофти и от липосукция.

Той пусна ръката ми и се изправи да се огледа. Знаех какво чувства. Усещах същото още преди Рейес да се материализира и се зачудих колко дълго бе стоял там. Тъй като никога не е бил фен на Рейес, Ракетата изчезна в момента, в който море от черни мантии нахлуха в стаята, развихриха се около мен, докато не се отпуснаха в краката на Рейес. Той проговори от сянката на качулката си, отказвайки да покаже лицето си.

— Съгласила си се да те завържат, когато легион от демони е по петите ти?

— Да. Всъщност не се бях замисляла за това по този начин.

Той въздъхна ядосано и тръгна напред.

— Някой ден ще разбера как работи този твой мозък.

Изсумтях.

— Късмет. Изглеждаше като добра алтернатива пред това да умра на място.

— Кога точно животът ти е бил в опасност?

— Ще ми помогнеш ли да се измъкна от това, или не?

Той коленичи до мен и отметна качулката на мантията си, за да разкрие екзотично красивото си лице. Лице, което имаше пресни наранявания на веждата и скулата.

Шокирана, попитах:

— Все още се биеш с тях? Преследваш ги?

Главата му се наклони настрани.

— Наистина ли очакваше да спра?

— Колко дълго може да продължава това? Колко са?

Той оглеждаше тиксото.

— Вече само шепа. Има много малко хора на Земята, които могат да видят това, което и те. Опциите на брат ми са на свършване.

— Не ги убиваш, нали? Те са невинни. Те са просто хора, които случайно могат да виждат починалите.

— Убивам ги само ако е наложително. Мислиш ли да подлагаш на съмнение всяко мое действие, имайки предвид, че си залепена с тиксо за стол?

— Съжалявам. Просто се надявах да спреш да ги преследваш.

— Те няма да спрат да се опитват да те докопат, Дъч. Хедеши излъга.

— Знам. Просто имах предвид… Отнасяш много бой в процеса.

Чувствените му устни се извиха в единия ъгъл.

— Тревожиш се за мен?

— Не. — Добавих изпухтяване, за да онагледя колко въобще не се притеснявах.

— Не изглеждаше притеснена, докато езикът на онзи тип беше в гърлото ти.

Страхотно. Беше го видял.

— Ревнуваш?

— Не.

— Защото изглежда, че ревнуваш.

Миглите му се снишиха, когато присви очи към мен, но тънкото гласче на починалото деветгодишно с мазохистични тенденции се понесе надолу по стълбите, преди да може да отговори.

— Намерих нож! — каза Ягодка.

Мамка му.

— Измъкни ме от тук — казах на Рейес, мърдайки пръсти. — Побързай, преди да се е върнала.