Черна дупка

8.

Повдигащият механизъм придвижваше креслото към звездното ядро. Рийз затвори очи, отпусна мускули и се опита да изпразни мозъка си от всякакво съдържание.

Да изкара и следващата смяна – това беше най-важното за него в момента. Само още една смяна засега...

Ако заточението на Белт беше като слизане в ада за Грийе, Сипс и останалите, за Рийз то бе болезнено отваряне на стара рана. Всеки детайл от Белт – очуканите кабини, съскащият дъжд над повърхността на ядрото – се беше отпечатал в съзнанието му и му се струваше, че хилядите смени на Рафт, през които междувременно беше минал, никога не са съществували.

Но в действителност той се бе променил безвъзвратно. Преди поне беше хранил някакви надежди... Сега нямаше нито една.

Креслото подскочи. Куполът от ръжда се клатеше под краката му и той вече усещаше затягащото се притегляне на гравитационното поле на звездата.

Белт също се бе променил, разсъждаваше той... и то към по-лошо. Миньорите изглеждаха загрубели, по-брутални, а самият Белт – още по-опърпан и по-зле поддържан. Беше разбрал, че доставките от Рафт са ставали все по-редки и по-редки. с намаляването на провизиите се бе оформил някакъв порочен кръг. Увеличаващите се болести и недохранване и, в по-голям мащаб, по-високата смъртност правеха така, че миньорите все по-трудно изпълняваха квотите си, а без желязото, с което търгуваха, те не можеха да купуват от Рафт необходимата им храна – което пък от своя страна влошаваше положението им още повече.

В подобна ситуация със сигурност имаше нещо, което можеше да се направи. Но какво? Даже старите му познати – като Шийн, например – нямаха никакво желание да говорят, сякаш имаше някаква срамна тайна, която трябваше да прикриват. Правеха ли миньорите нови планове, за да намерят друг, още по-мрачен път да се измъкнат от капана с храната? Ако беше така, какъв беше той?

Колелата на креслото му удариха повърхността на звездата и върху гърдите му се спуснаха пет пълни гравитационни единици, които го накараха да се задъха. с натежала ръка Рийз отвори закопчалката на кабела и остави креслото да се придвижи до най-близкия вход на мината.

– Пак закъсняваш, некадърно копеле. – Буботещият глас беше долетял от тъмнината на минното гърло.

– Не, не е вярно, Рох, и ти го знаеш много добре – каза спокойно Рийз. Той накара креслото си да спре в началото на рампата, която водеше надолу към мината.

От тъмнината изскочи друго кресло. Въпреки лишенията напоследък, миньорът Рох си беше все още доста едър мъж. Брадата му се сливаше с козината и потта, покрили гръдния му кош; над колана му висеше подобен на торба корем. Около очите му имаше бели петна, а когато отвореше уста, се виждаха корените на зъбите му, които приличаха на изгорени кости.

– Хич не ми отговаряй, човече от Рафт. – Към гърдите му полетя слюнка в плътна парабола. – Какво може да ме спре да ви сложа всичките на тройна смяна, а?

Рийз усети как дъхът му се изнизва от него под формата на бавна въздишка. Познаваше Рох от много отдавна. Рох, когото човек винаги гледаше да отбягва в бара на началника на снабдяването, независимо дали беше пиян или не. Рох, почти лудият смутител на реда, който едва ли бе имал възможност да изживее детството си, както подозираше Рийз, съдейки по големината на мускулите му.

Рох. Очевидният избраник за началник смяна на Учените.

Той продължаваше да се взира в Рийз.

– Е? Нямаш какво да кажеш ли? А?

Рийз задържа езика си зад зъбите, но яростта на отсрещния така или иначе нарастваше.

– Какво става бе, лайно от Рафт? Уплаши се от мъничко работа ли? А? Ей сега ще ти покажа какво означава работа... – Рох сграбчи страничните облегалки на стола си с пръсти – пръсти, които приличаха на дълги въжета; с отсечени, мощни движения той издърпа краката си от поддържащите ги пластини и ги стовари върху ръждата.

– О, по Кокалите, Рох, разбрах много добре какво имаш предвид – запротестира Рийз. – Ще се пребиеш...

– Аз ли? Никога, лайно от Рафт. – При тези думи бицепсите на Рох така се издуха, че Рийз можеше да види структурата на мускулите през обляната в пот кожа. Бавно и с грухтене Рох вдигна телесата си от креслото, а коленете и прасците му трепереха под огромното тегло. Най-накрая той стана, като се поклащаше леко, и вдигна ръце, за да пази равновесие. Пет гравитационни единици теглеха корема му надолу и така миньорът приличаше на торба с живак, прехвърлена през колана му; Рийз почти потръпна, когато си представи как коланът вероятно се впива в плътта му.

На почервенялото до пурпур лице на Рох се появи усмивка.

– Е, човече от Рафт?

При тези думи езикът се показа между зъбите му. с бавно усилие той вдигна левия си крак на няколко сантиметра от повърхността и го бутна напред; след това десния, а после отново левия; и така, като някое огромно гротескно дете, Рох заходи по повърхността на звездата.

Рийз наблюдаваше, без да има смелост да заговори.

Най-накрая Рох беше доволен. Той сграбчи страничните облегалки на креслото си и се отпусна на седалката. Вторачи се предизвикателно в Рийз с настроение, което очевидно беше подновено от подвига на краката му.

– Е, хайде, лайно от Рафт, имаме работа да вършим. А?

И той обърна креслото си и поведе към вътрешността на звездата.

Повечето от работните места, които бяха получили Учените, се намираха във вътрешността на звездната мина. Заради някаква въображаема простъпка, Рох отдавна ги беше сложил всичките на двойна смяна. Разрешена им бе една почивка от час между двете смени – дори Рох не ги беше лишил от това още – и когато почивката дойде, Рийз се видя със Сипс под мъждукащата светлина на една лампа.

Двамата Учени поседяха известно време в дружеско мълчание. Намираха се в едно от по-големите помещения на порестото ядро; по тавана му бяха разпръснати като звезди множество лампи, които хвърляха светлина върху купчините преработено желязо и мрачните силуети на Къртиците.

Навигаторът приличаше на лоена локва в креслото си на колелца; дребните му черти и късите му, слаби крайници бяха просто едно допълнение към сплесканите му телеса. с известно усилие Рийз му помогна да вдигне една туба с вода към устните си. Навигаторът се олигави; водата се разля по остатъците от съсипания му гащеризон, а падналите капки се удряха в металния под като куршуми. Сипс се усмихна извинително.

– Съжалявам – каза той с хриптене.

Рийз поклати глава.

– Не се притеснявай за такива неща.

– Знаеш ли – заговори Сипс накрая, – физическите условия тук долу са си направо ужасни; но това, което прави мястото толкова непоносимо, е... пълното отегчение.

Рийз кимна.

– Никога не е имало кой знае какво да се прави, освен да се наглеждат Къртиците. Те могат да взимат самостоятелни решения в повечето случаи, а човешката намеса е необходима само от време на време. Честно да ти кажа, обаче, един или двама опитни миньори могат съвсем сами да обслужват цялото ядро. Няма никаква нужда толкова много хора да стоим тук долу. Това е само мизерният начин на Рох да ни кара да страдаме.

– Не е толкова мизерен. – Дишането на Сипс изглеждаше доста затруднено; думите му бяха накъсани от паузи. – Много съм загрижен за... здравето на някои от другите, знаеш ли. И подозирам... подозирам, че ще бъдем от много по-голяма полза, ако изпълняваме друга роля.

Рийз направи гримаса.

– Разбира се. Но я се опитай да кажеш това на Рох.

– Знаеш, че нямам никакво желание да те обиждам, Рийз, но ти очевидно имаш повече... общо с тези хора, отколкото... ние останалите. – Той се закашля и се хвана за гърдите. – В края на краищата, ти си един от тях. Не можеш ли... да кажеш нещо?

Рийз се засмя добродушно.

– Сипс, аз избягах оттук, не забравяй това. Те мразят мен повече, отколкото вас. Слушай, нещата ще се подобрят, сигурен съм в това; миньорите не са някакви варвари. Просто са изпълнени с гняв. Трябва да бъдем търпеливи.

Сипс замълча, като едва-едва си поемаше дъх.

Рийз се взря в навигатора на слабата светлина. Кръглото лице на Сипс беше бледо и лъщеше от пот.

– Казваш, че си загрижен за благополучието на останалите, навигаторе, но я се виж ти самия!

Сипс размачка плътта по гърдите си.

– Не мога да призная, че се чувствам великолепно – изхриптя той. – Разбира се, самият факт, че сме тук долу – в такова гравитационно поле – е огромно напрежение за сърцата ни. Човешките същества не са пригодени, както изглежда, да функционират при... такива условия.

– Как се чувстваш? Усещаш ли някаква особена болка?

– Не вдигай толкова шум за нищо, момче – скара му се остро Сипс в духа на старата си обидчивост. – Съвсем съм добре. Освен това съм с най-висш ранг от всички ни, не забравяй това. Другите... разчитат на мен... – Думите му се загубиха в пристъп на кашлица.

– Съжалявам – каза внимателно Рийз. – Ти си знаеш най-добре, разбира се. Но... тъй като твоето благополучие е толкова жизненоважно за нашия дух, нека ти помогна, само по време на тази смяна. Просто остани тук; мисля, че мога да се справя с работата и на двама ни. И освен това мога да отвлека вниманието на Рох. Страхувам се, че няма начин той да те пусне да си тръгнеш от звездата преди края на смяната, но може би ако стоиш мирно и тихо и дори се опиташ да поспиш...

Сипс обмисли думите му, след което слабо въздъхна:

– Да. Много добре ще ми се отрази, ако поспя. – Той затвори очи. – Може би така е най-добре за момента. Благодаря ти, Рийз...

– Не, не знам какво му е – поклати глава Рийз. – Ти си този, който разбира от биотренинг, Грийе. Той едва успя да се събуди, когато дойде време да го върнем на повърхността. Може би сърцето му не може да издържа на гравитацията там долу. Но какво ли знам аз?

Сипс лежеше обвързан хлабаво за един сандък, а лицето му представляваше съд, пълен с пот. Грийе се носи известно време над неподвижното тяло на навигатора, като кършеше ръце.

– Не знам, наистина не знам – каза той няколко пъти.

Другите четирима Учени от групата стояха в нервно

очакване на заден план. Малката кабина, която беше дадена на всички им, приличаше на Рийз на клетка, пълна със страх и безнадеждност.

– Само го обмисли внимателно – предложи той изтощен. – Какво би направил Холербах, ако беше тук?

Грийе глътна корема си с надут вид и погледна Рийз.

– Мога ли само да отбележа, че Холербах не е тук? И още нещо: на Рафт имахме достъп до преработватели на най-добрите лекарства – а също така и до медицинските записки, останали от Кораба. Тук не разполагаме с нищо, нямаме дори и пълни дажби...

– С нищо, освен със себе си! – рязко възрази Рийз.

Един кръг от обли, покрити с мърсотия лица се вторачиха в него, очевидно наранени.

Рийз въздъхна.

– Съжалявам – каза той. – Виж какво, Грийе, не мога да се сетя за нищо, което да предложа. Ти трябва да си понаучил нещичко през всичките онези години, докато си работил с архивите. Просто направи онова, което сметнеш за най-уместно.

Грийе се намръщи и няколко дълги секунди разглежда отпуснатата фигура на Сипс; след това започна да разхлабва облеклото на навигатора.

Рийз се обърна. Бе изпълнил дълга си и понеже клаус – трофобията изведнъж го беше обсебила, той се избута и излезе от кабината.

Преброди Белт надлъж и нашир. Срещна много малко хора: наближаваше средата на смяната и повечето обитатели на Белт бяха или на работа, или по кабините си. Рийз дишаше, пълнейки дробовете си с въздуха на Мъглявината и мрачно разглеждаше прекалено добре познатите детайли от конструкцията на малката колония: очуканите кабини, стените, надраскани от минаващите по тях ръце и крака на много поколения, зяпналите отвори на реактивните двигатели по покривите.

Лекият бриз довя до него далечна миризма на дървета и той вдигна поглед. В стабилна конфигурация в небето кръжаха дърветата, които го бяха довели тук от Рафт. Огромното тяло на машината за провизии още висеше между тях и Рийз различи водещото дърво на Палис, което се носеше на заден план. Изящните дървета, слабата миризма на листата, фигурите, които се движеха из клоните: въздушната гледка беше доста красива и това накара Рийз да осъзнае с внезапна и остра сила величината на онова, което бе загубил с връщането си тук.

Въртенето на Белт скри конфигурацията зад един хоризонт от кабини. Рийз се обърна на другата страна.

Стигна до бара на началника на снабдяването. Тук миризмата на застоял алкохол изпълни главата му и по някакъв вътрешен импулс той се плъзна в мрачната вътрешност на бара. Може би няколко чашки от нещо силно щеше да подобри настроението му; да го отпусне достатъчно, за да си вземе съня, от който се нуждаеше...

Барманът Джейм миеше чашите в една торба с мътна вода. Той се намръщи през посивялата си брада:

– Казах ти вече – изръмжа той, – че не обслужвам лайна от Рафт тук.

Рийз прикри яда си с една усмивка. Огледа се из бара; помещението беше празно, с изключение на някакъв дребен човек с живописен белег от изгоряло, който покриваше едната му цяла ръка до лакътя.

– Струва ми се, че не обслужваш и никой друг – отвърна рязко Рийз.

Джейм изгрухтя.

– Ти не знаеш ли? По време на тази смяна най-накрая ще разтоварят оная машина за провизии от дърветата; сега всички трудоспособни приятелчета са там. Има работа за вършене, ясно ли ти е, те не се мотат като теб, некадърно лайно от Рафт...

Рийз усети как гневът му се отприщва.

– Хайде стига, Джейм. Тук съм се родил. Знаеш това много добре.

– Но предпочете да се махнеш. Веднъж като станеш жител на Рафт, винаги си оставаш такъв.

– Джейм, Мъглявината е малка – каза остро Рийз. – Видял съм достатъчно, за да знам поне това. И всички ние заедно сме хора, които живеят в нея — както на Белт, така и на Рафт...

Но Джейм му беше обърнал гръб.

Раздразнен, Рийз напусна бара. Бяха минали – колко? Няколко смени? – откакто бяха пристигнали на Белт, а миньорите бяха успели само да решат как да разтоварят устройството за провизии. А на него, Рийз, който имаше опит в летенето с дървета и в условията на Белт, дори не му бяха казали, че правят това...

Той се застопори с пръстите на краката си за стената на заведението и се изправи в цял ръст, взирайки се в конфигурацията от дървета над далечната страна на Белт. Когато се вгледа по-внимателно, успя да види, че много хора се придържат тромаво по клоните. Мрежата, в която се намираше машината за провизии, гъмжеше от множество фигури, които изглеждаха като джуджета на нейния начупен фон; връзваха някакви въжета около нея и после хвърляха свободните им краища, които се развиваха на път за Белт.

Най-накрая от машината надолу свободно се спускаше една мрежа. Из въздуха се носеха едва доловими викове; Рийз виждаше как пилотите стоят до дънерите на големите дървета, а също и как над листаците им бълва дим на талази. с голямо великолепие въртенето на дърветата намали ход и те започнаха бавно да се придвижват към Белт. Координацията между тях беше направлявана отлично; Рийз виждаше как машината за провизии почти не се поклаща във въздуха.

Същинското прехвърляне на Белт със сигурност щеше да е най-трудната част. Може би конфигурацията щеше да се движи успоредно с въртенето на Белт, така че висящите въжета да бъдат захванати за него и машината да бъде настанена като нов компонент от веригата сгради. По всяка вероятност точно така е бил конструиран и самият Белт, макар и преди много поколения...

Едно от дърветата се спускаше малко по-бързо. Машината се залюля. Висящите по гнездата работници се развикаха. Пилотите на дърветата казаха нещо и замахаха с ръце. Бавно димът над излязлото от строя дърво се сгъсти и скоростта на цялата конфигурация намаля.

По дяволите, помисли си разгневено Рийз, трябваше да съм там горе! Той беше все още много силен и способен, въпреки минималните дажби и съсипващата гръбнака работа...

С едно далечно, бавно откъсване, мрежата се отдели.

Обзет от дълбока ярост, Рийз за секунда усети значението на това, което виждаше. Тогава сякаш цялото му същество се съсредоточи в онази малка точка в пространството.

Пилотите работеха отчаяно, но мрежата се превърна в мъгла от разкъсани парчета и отломки; конфигурацията се разпадна на бавно отскачащи дървета и облаци дим. Из въздуха се гърчеха хора и постепенно биваха отнасяни нанякъде. Машината за провизии, освободена от ограничаващата я мрежа, се зарея, сякаш несигурна какво да прави по-нататък. Рийз видя как един човек виси отстрани на самата машина.

Тя започна да пада; не след дълго вече се носеше към Белт, бавно правейки лек завой.

Рийз падна на четири крака и здраво се вкопчи в кабелите на Белт. Накъде ли се беше насочило проклетото нещо? Гравитационните полета и на звездното ядро, и на Сърцевината на Мъглявината притегляха машината; полето на Сърцевината беше далеч по-мощно, но дали машината не беше достатъчно близо до звездата, за да може тя да я привлече?

Машината можеше да премине през структурата на Белт като юмрук през мокър лист хартия.

Непосредствените човешки загуби щяха да бъдат огромни, разбира се; и в рамките на няколко минути Белт, чието единство щеше да се е разпаднало, щеше да бъде разкъсан от собственото си въртене. Един пръстенообразен облак от кабини, преплитащи се тръби, парчета въже и гърчещи се хора щеше да се разпръсва, докато накрая всеки оцелял щеше да остане сам във въздуха, изправен пред неизбежното падане към Сърцевината...

Или пък, чудеше се неуморното въображение на Рийз, какво щеше да стане, ако машината не улучеше Белт, но пък минеше покрай него и се стовареше върху ядрото на звездата? Той си спомни кратерчетата, които дори дъждовните капки оставяха в дъното на гравитационна яма от пет гравитационни единици; какво ли щяха да предизвикат ревящите тонове на машината за провизии? Представи си огромния фонтан от разтопен метал, който щеше да изригне към Белт и обитателите му. Може би и целостта на самата звезда щеше да бъде нарушена...

Преобръщащата се машина се появи над него; Рийз се взираше нагоре очарован. Различаваше отделни детайли от отворите на преработвателите и клавиатурите за въвеждане на информация, а това пък му припомни съвсем не на място едни по-прилични времена, когато се редеше на опашки за провизии по периферията на Рафт. Изведнъж видя мъжа, който продължаваше да се държи за очуканата страна на машината. Беше с тъмна коса и дълги кости и изглеждаше доста спокоен. За момент погледът му се засече с този на Рийз, след което бавното въртене на машината го отнесе от зрителното му поле.

Машината се уголемяваше, докато дойде едва ли не на една ръка разстояние.

Тогава, със забавеност, от която можеше да ти се пръсне сърцето, тя се плъзна встрани. Огромната маса профуча на около десетина метра от най-близката точка на Белт. с приближаването ѝ към звездното ядро траекторията ѝ рязко се изкриви, след което беше изхвърлена надалеч, като продължаваше да се преобръща.

С придружителя си от едната страна и траектория, която бавно се спускаше надолу към Сърцевината, машината отлетя в безкрая.

Над главата на Рийз шестте разпръснати дървета започнаха да се събират. Чуваха се разни викове и към разпилените все още във въздуха работници се хвърляха въжета.

Със заглъхването на страха от някоя зрелищна смърт Рийз започна да усеща загубата на машината почти като физическа болка. Ето, че още една частица от и без това малкото наследство от човека беше загубено, поради глупост и несръчност... А с всяко едно парченце, което си бе отишло, шансовете им да оцелеят през няколкото следващи поколения със сигурност намаляваха още повече.

Тогава той си спомни какво му беше казал Палис за сметките на Декър. Неявният бъдещ водач на революцията бил намекнал мрачно, че не се притеснява от евентуална загуба на икономическото им надмощие над Белт, въпреки планираното подаряване на машина за провизии. Дали беше възможно този акт да е бил нарочен? Дали не бяха пропилени човешки животи и едно незаменимо устройство не беше загубено завинаги, заради някакво краткотрайно политическо надмощие?

Рийз се почувства така, сякаш висеше над бездна, сякаш той беше един от хората, които бяха загинали по време на нещастието; дълбините обаче не се състояха от въздух, а от низостта на човешката природа.

В началото на следващата смяна Сипс беше твърде слаб, за да може въобще да се помръдне; така че Рийз се съгласи с Грийе и останалите, че трябва да бъде оставен на спокойствие на Белт. Когато стигна до повърхността на звездното ядро, Рийз разказа на Рох как стоят нещата. Използваше само думи, отразяващи фактите, а тонът му беше слаб и извиняващ се. Рох се навъси, гъстите му вежди се сключиха, но не каза нищо, така че Рийз просто се отправи към вътрешността на звездата.

Между двете смени той се запъти обратно навън за почивка... и беше посрещнат от гледката на Сипс. Навигаторът беше увит в едно мръсно одеяло и от слабост едва достигаше до контролното табло на креслото на колелца.

Рийз затрополи болезнено бавно с креслото си по миниатюрните хълмчета на звездата към Сипс. Той се протегна и постави ръка възможно най-нежно върху ръката на Учения.

– Сипс, какво, по дяволите, става тук? Та ти си болен, да му се не види; трябваше да си останеш на Белт.

Сипс извърна поглед към Рийз; усмихна се, а лицето му беше толкова бяло, сякаш по него не бе останала и капчица кръв.

– Страхувам се, че нямах голям избор, млади ми приятелю.

– Рох...

– Да. – Сипс притвори очи, като продължаваше да търси контролния панел до ръката си.

– Имаш ли какво да кажеш по този въпрос, лайно от Рафт?

Рийз обърна креслото си. Пред него седеше Рох, а грозната му уста се разтегли в усмивка.

Рийз се опита да измисли някакъв изход от ситуацията – да потърси вратичка, която може да окаже влияние върху този груб човек и така да спаси другаря си, – но рационалността му се превърна в прилив на ярост.

– Копеле гадно, Рох – просъска той. – Та ти ни убиваш. И въпреки това не си толкова виновен, колкото хората там горе, които ти позволяват да го правиш.

По лицето на Рох се изписа лукава изненада.

– Не си ли щастлив, лайно от Рафт? Ами, тогава, чуй какво ще ти кажа... – Той се надигна, за да застане на крака. с пламтящо лице и ръце, свити в огромни юмруци, Рох се ухили на Рийз. – Защо не направиш нещо по този въпрос? Хайде. Излез от това кресло и застани лице в лице с мен, още сега. И ако успееш да ме повалиш, обещавам ти, че ще можеш да изнесеш приятелчето си отново горе.

Рийз затвори очи. О, по Кокалите...

– Не го слушай, Рийз.

– Страхувам се, че е твърде късно, Сипс – прошепна той. Сграбчи страничните облегалки на креслото си и напъна гръбнак, за да опита. – След онова, което имах глупостта да кажа, той няма да ме остави да си тръгна жив от тази звезда. Така поне ти имаш някакъв шанс...

Рийз вдигна левия си крак от поддържащата пластина; почувства се така, сякаш за крака му беше завързана тежка метална каса. После и десния...

И, без да си позволява да мисли много-много, той се избута навън от креслото с един-единствен напън, от който щяха да му изскочат вените.

По мускулите на бедрата, прасците и гърба му се разля болка, която обхващаше големи области едновременно. За един ужасен момент си помисли, че ще се катурне напред и ще си размаже лицето върху желязото. После застана в равновесие. Дишането му беше много учестено и усещаше как сърцето му се блъска в клетката си от кости; чувстваше се така, сякаш носеше на гърба си огромен, невидим товар.

Той вдигна поглед и застанал точно срещу Рох, се опита да докара усмивка на изкривеното си лице.

– Още един опит за саможертва ли, Рийз? – тихо се обади Сипс. – Бог да те благослови, приятелю.

Рох се усмихваше като че без каквото и да било усилие, сякаш петте гравитационни единици не бяха нищо повече от една малко по-тежка дреха. Сега той вдигна единия си огромен крак, накара го да се премести във въздуха и го стовари върху ръждата. Още една стъпка, а след нея и друга; най-накрая стигна на по-малко от метър от Рийз, което беше достатъчно близко, за да може Рийз да усети киселия му дъх. След това, грухтящ от усилието, той повдигна големия си юмрук.

Рийз се опита да предпази главата си с ръце, но усети, че те сякаш са привързани от двете му страни със здрави въжета. Затвори очи. Поради някаква неясна причина в съзнанието му изплува гледката на младите, бели звезди в края на Мъглявината; и страхът му се изпари.

През лицето му бавно премина сянка.

Той отвори очи. Видя над себе си червено небе, а през черепа му се втурна остра болка.

Но беше жив, а и натоварването от петте гравитационни единици на звездата вече го нямаше. Под гърба и врата си усещаше някаква хладна повърхност; прокара дланите си по нея и почувства грапавата повърхност на метална пластина. Пластината под него потрепера; стомахът му се сви и Рийз затвори устата си, която бе пресъхнала напълно. Усещаше някакъв кисел привкус, а езикът му беше като парче дърво и той се зачуди колко ли време е лежал в безсъзнание.

Повдигна се внимателно на единия си лакет. Пластината беше около три метра дълга; над нея бе хвърлена груба мрежа, за която той беше завързан посредством въже, захванато за кръста му. Близо до средата на пластината беше струпана купчина от грубо изрязано желязо. Пластината си имаше и друг обитател: барманът Джейм, който гледаше равнодушно Рийз, докато предъвкваше парче старо на глед подобие на месо.

– Значи се събуди – обади се той. – Помислих, че Рох ти е разцепил черепа; в безсъзнание си от доста часове.

Рийз се втренчи в него; тогава пластината отново потрепера. Той се изправи в седнало положение, за да пробва гравитацията – беше слаба и променлива – и се огледа наоколо.

Белт се носеше във въздуха може би на около километър и половина от тях, обвил ядрото на звездата си като някоя груба гривна около китката на дете.

Значи летеше. На метална пластина? Главата му се замая и той впи пръсти в мрежата.

Най-сетне успя да стигне до ръба на пластината и проточи врат над него. Видя, че в четирите края на превозното им средство са закрепени отворите на четири реактивни двигателя, а малките двигателни механизми очевидно бяха взети от покривите на Белт. От време на време, когато Джейм подръпваше контролиращите въжета, отворите бълваха дим и пластината подскачаше напред във въздуха.

Значи миньорите бяха изобретили летящи машини, докато беше отсъствал. Защо, зачуди се Рийз, са им притрябвали съвсем изневиделица?

Той се изправи и отново седна с лице към Джейм. Сега барманът смучеше вода от една сфера; първоначално действаше така, сякаш не забелязваше Рийз, но накрая по широките му, покрити с косми черти се появи нотка на жал и той подаде сферата на спътника си.

Рийз остави водата да потече по езика му и да се плъзне надолу по пресъхналото му гърло. После върна сферата.

– Хайде де, Джейм. Кажи ми какво става. Какво се случи със Сипс?

– Кой?

– Нав... Учения. Който беше болен.

По лицето на Джейм не можеше да се прочете нищо.

– Един от тях умря там долу. Сърцето му се пръснало, доколкото разбрах. Един дебел старец. Него ли имаш предвид?

Рийз въздъхна.

– Да, Джейм, него имам предвид.

Джейм го изгледа продължително; след това извади от пояса си бутилка, отвори я и удари една голяма глътка.

– Джейм, защо аз също не съм мъртъв?

– А би трябвало. Рох си помислил, че те е убил; заради това не те ударил още веднъж. Издърпал те нагоре и те докара в проклетия бар – можеш ли да повярваш? – и тогава ти започна тихо да пъшкаш и да помръдваш. Рох беше готов да те довърши веднага на място още там, но аз му казах: „Не в моя бар, няма да ти позволя...“ И тогава се появи Шийн.

Нещо, наподобяващо надежда, премина през Рийз.

– Шийн?

– Тя знаеше, че скоро трябва да потегля с този ферибот и предполагам това я накара да се сети, че така може да те махне от Белт. – Погледът на Джейм се плъзна покрай Рийз. – Шийн е почтена жена. Може би това беше единственият начин, който успя да измисли, за да те спаси. Но трябва да ти кажа, че Рох беше на върха на щастието си, че те изпращаме тук навън. Една по-бавна и помъчителна смърт за теб; той си мислеше, че за това прави жертвата...

– Какво? Къде ме отвеждаш? – объркан, Рийз продължи да разпитва Джейм, но барманът изпадна в пълно мълчание, гушнал бутилката си.

Под управлението на Джейм, малкото летателно средство се спускаше надолу през Мъглявината. Атмосферата ставаше все по-гъста, по-топла, а дишането – все по-трудно; усещането беше като да дишаш в прекалено плътно затворена стая. Мъглявината стана тъмна; омаломощените звезди светеха ярко на фона на мрака. Рийз прекара дълги часове на ръба на пластината, взирайки се в бездната под себе си. Представи си, че в тъмнината в самото сърце на Мъглявината вижда всичко чак до Сърцевината, сякаш отново се беше върнал в Обсерваторията.

Нямаше начин, по който можеше да се разбере колко бе часът; Рийз изчисли, че бяха минали няколко смени, преди Джейм да каже внезапно:

– Не бива да ни съдиш, знаеш ли.

Рийз вдигна поглед.

– Какво?

Джейм отпи от наполовина изпразнената бутилка; той лежеше тромаво върху пластината с размътен от напитката поглед.

– Всички ние трябва да оцеляваме. Така ли е? И когато доставките на провизии от Рафт почти спряха, имаше само едно място, където можеше да се отиде за храна... – Той стовари бутилката си върху пластината и втренчи поглед в Рийз. – Аз се противопоставих, не е лошо да го знаеш. Казах им, че е по-добре да загинем, отколкото да търгуваме с такива хора. Но решението беше групово. И го приемам. – Барманът насочи пръст към Рийз. – Всички заедно взехме решението и аз поемам моя дял от отговорността.

Рийз зяпаше изумен и Джейм като че ли леко изтрезня. И тогава по лйцето му се разля изненада, дори учудване.

– Ти не знаеш за какво говоря, нали?

– Джейм, нямам ни най-малка представа. Никой не ни казва нищо на нас, изгнаниците...

Джейм издаде нещо като смях и се почеса по главата. След това огледа небето, като търсеше определени поярки звезди, явно преценявайки положението на пластината.

– Е, много скоро ще разбереш. Вече почти пристигнахме. Погледни, Рийз. Под нас, някъде вдясно от мен...

Рийз легна по корем и пъхна главата си под пластината. Първоначално не можеше да види нищо в посоката, която му беше казал Джейм, но след това, като примижа, успя да различи едно малко, тъмно петно материя.

Часовете се нижеха един след друг. Джейм внимателно нагласи мощта, с която работеха реактивните двигатели. Петното прерасна в кълбо с цвета на засъхнала кръв. Най-накрая Рийз различи човешки фигури, които стояха или пълзяха навсякъде по кълбото, сякаш бяха залепени за него; ако се съдеше по големината им, сферата вероятно беше с диаметър около трийсет метра.

Джейм се присъедини към него. с разсеян дружески жест, той подаде бутилката на Рийз.

– Вземи. Виж сега, момче; онова, което трябва да помниш, ако искаш да оцелееш за повече от половин смяна, е, че хората там долу са човешки същества като мен и теб...

Вече се приближаваха към повърхността. Сферичният свят беше доста пренаселен с хора, както възрастни, така и деца; те се движеха голи или пък носеха прокъсани туники и бяха еднакво ниски, четвъртити и с много мускули. Един мъж стоеше под малкия им летателен апарат и наблюдаваше приближаването им.

Повърхността на мъничкия свят се състоеше от листове от нещо, което приличаше на износени парцали. От тях тук-там се подаваха косми. На едно място листовете се бяха протрили и показваха вътрешната структура на мъничкия свят.

Рийз видя белееща се кост.

Той отпи треперейки от бутилката на Джейм.

Мъжът под тях вдигна глава; погледът му срещна този на Рийз и Кокалът вдигна ръце, сякаш за да направи жест за добре дошъл.