Черна дупка

9.

Джейм плавно приземи пластината върху пукащата повърхност на мъничкия глобус. Захвана се мълчаливо за работа, която се състоеше в това да развързва партидата метал от мрежата.

Рийз увисна на мрежата и се огледа с налудничав поглед около себе си. Ограниченият хоризонт беше съставен от космат, кафеникав материал и се въртеше много мудно. Рийз отново видя белия цвят на костта, който се подаваше през пролуките на повърхността.

Усети как пикочният му мехур всеки момент ще сдаде багажа. Затвори очи и клекна долу. Хайде, Рийз, изправял си се и пред по-големи опасности от тази, по-непосредствени заплахи...

Но Кокалите бяха мит още от детството му, чудовища, които се появяваха по времето, когато децата си лягат, за да плашат тези, които са непослушни. Със сигурност в една вселена, която подслоняваше спокойния, пълен с машини интериор на Моста, нямаше място за подобна грозота!

– Добре дошъл – каза тънък и сух глас. – Значи си ни довел още един гост, Джейм? – Мъжът, когото Рийз бе видял от въздуха, сега се беше надвесил над пластината и поемаше наръч метал от Джейм. До краката на този мъж бяха струпани няколко съвсем обикновени на външен вид пакета с хранителни продукти. Джейм бързо ги натовари на пластината и ги завърза за мрежата.

Кокалът беше квадратен, с гръден кош, който приличаше на бъчва, а главата му представляваше набръчкана сфера без нито един косъм по нея. Беше облечен в грубо изрязан лист от материала, с който бе покрита повърхността. Усмихна се и Рийз видя, че подобната му на пещера уста беше абсолютно беззъба.

– Какво има, момче? Няма ли да помогнеш на стария Куид?

Рийз усети как пръстите му се стягат около вървите на мрежата. Джейм застана над него с един пакет метал.

– Хайде бе, момче. Взимай това и слизай от пластината. Нямаш никакъв избор, не разбираш ли? А ако покажеш, че се страхуваш, нещата хич няма да тръгнат добре за теб.

Рийз усети как в гърлото му се надига стон; сякаш всички отвратителни размишления, които някога беше чувал за начина на живот на Кокалите, се бяха върнали, за да го лишат от целия му кураж.

Стисна силно устни. По дяволите, та той беше Учен Втори ранг. Успя да докара стабилния, уморен поглед на Холербах. Щеше да преодолее всичко това. Трябваше.

Рийз отви пръстите си от мрежата и се изправи, принуждавайки рационалната част от мозъка си да работи на пълни обороти. Почувства се тежък, муден; гравитацията беше може би една гравитационна единица и половина. Значи теглото на малката планета трябваше да е колко? Трийсет тона?

Той взе метала и без да се колебае, слезе от пластината върху повърхността. Краката му потънаха няколко сантиметра в това, от което се състоеше тя. Беше мека, нещо като необработен плат и бе покрита със стърчащи косми, които драскаха глезените му; и, о, Боже, беше топла, като кожата на огромно животно...

Или на човек.

Сега, за негов ужас, пикочният му мехур сдаде багажа; надолу по краката му се спусна топла влага.

Куид отвори беззъбата си уста и зарева от смях.

Чувствайки се сигурен горе на пластината, Джейм каза:

– Няма нищо срамно, момче. Помни това.

Странната размяна беше свършила и Джейм се зае с контролните устройства. с едно облаче горещ дим пластината се вдигна, като остави четири овъглени вдлъбнатини в меката повърхност. В рамките на няколко секунди пластината вече се бе превърнала във въздуха в играчка с размерите на юмрук.

Рийз свали поглед. Около стъпалата му урината беше направила локвичка, която малко по малко попиваше в повърхността.

Куид пристъпи към него, а под краката му пукаше.

– Ти вече си Кокал, момче! Добре дошъл на задната дупка на Мъглявината. – Той махна с ръка към локвичката в краката на Рийз. – И още нещо – аз на твое място не бих се притеснявал за това. – Той се ухили и облиза устните си. – Много ще му се радваш, когато ожаднееш малко повече...

През главата на Рийз преминаваха какви ли не ужасни мисли; той потрепера, но задържа неподвижен погледа си върху Куид.

– Сега какво да правя?

Куид отново се разсмя.

– Ами, твоя си работа. Можеш да останеш тук и да чакаш някой да те откара, което никога няма да се случи. Но можеш и да ме последваш. – Той намигна и с желязото под мишница, се отдалечи по пукащата повърхност.

Рийз остана неподвижен няколко секунди, изпълнен с нежелание да напусне последната сянка от връзката си със света, който беше на много километри от това място. Но май наистина нямаше никакъв избор; този гротесков образ беше единственото, за което можеше да се хване.

Като премести тежестта на желязото в ръцете си, той пристъпи предпазливо по топлата, неравна повърхност.

Обходиха около половината от обиколката на малкото кълбо. Минаваха покрай груби колиби, разпръснати по съвсем произволен начин по повърхността; повечето сгради бяха прости палатки от материала, с който беше покрита планетата и който сигурно едва ги опазваше само от дъжда, но други бяха по-солидни, с метални рамки за основа, както видя Рийз.

Куид се разсмя.

– Впечатлен ли си, миньоре? Издигаме се в обществото, нали? Едно време всички бяха свикнали да ни отбягват. Онези от Рафт, миньорите, всички. Прекалено горди, за да общуват с такива като Кокалите след „престъплението“, което извършваме с това, че живеем... Но сега звездите са на път да изгаснат. Нали, миньоре? И изведнъж всички се борят за оцеляване; и изведнъж започват да учат уроците, които ние сме научили преди много хиляди смени. – Той се наклони към Рийз и отново му смигна. – Всичко е търговия, нали разбираш. За малко желязо, малко лукс, ние пълним празните гърнета за храна на миньорите. Докато получават добре опаковани гърнета, не им е необходимо да разсъждават много-много върху това какво има в тях. Прав ли съм? – И той се разсмя отново, като опръска лицето на Рийз със слюнка.

Рийз се дръпна, без да може да каже нито дума.

От колибите изскочиха няколко деца, които се вторачиха в Рийз. Голите им телца бяха тантурести и мърляви. Възрастните почти не му обръщаха внимание, когато минаваше покрай тях; те седяха на плътни кръгове в колибите си и тананикаха тихи, натрапливи песни. Рийз не разбираше думите, но мелодията се повтаряше многократно и беше въздействаща.

Куид каза:

– Много съжалявам, ако ти изглеждаме антисоциални. Има един кит в небето откъм Сърцевината, нали разбираш; много скоро ще успеем да го привлечем с песните си по-близо. – Погледът на Куид стана замечтан и той облиза устни.

Докато минаваха покрай една особено потрошена колиба, кракът на Рийз пропадна под повърхността. Озова се потънал до глезена в отвратителни, вонящи отпадъци. Той отстъпи назад с вик и започна да трие краката си в една по-чиста част от повърхността.

Куид зарева от смях.

Някакъв глас от вътрешността на колибата каза на Рийз:

– Не се притеснявай. Ще свикнеш с това.

Рийз вдигна поглед, стъписан от познатия глас. Като забрави мърсотията, той пристъпи по-близо до мрачната колиба и надникна. Един мъж седеше сам вътре. Беше нисък и рус, а тялото му бе слабо и загърнато в останките от някаква туника. Лицето му беше скрито от заплетена брада...

– Горд, ти ли си?

Човекът, който навремето бе изпълнявал ролята на главен инженер на Белт, кимна тъжно.

– Здравей, Рийз. Не мога да кажа, че съм очаквал да те видя тук. Мислех, че си забягнал нелегално на Рафт.

Рийз се огледа наоколо; Куид изглеждаше готов да го чака, очевидно много развеселен. Рийз приклекна и разказа набързо историята си. Горд кимаше със съчувствие. Очите му бяха пълни с кръв и сякаш се мержелееха в тъмнината.

– Но какво правиш ти тук?

Горд сви рамене.

– Още едно избухване на леярна. Това преля чашата. Твърде много отнети човешки животи. Накрая решиха, че всичко е по моя вина и ме изпратиха на заточение... Знаеш ли, че тук има доста от нас, хората от Белт? Или поне доста бяха докарани... Времената се влошиха, откакто ти избяга. Преди няколко хиляди смени заточаването на някого тук долу би било немислимо. Мие почти не признавахме, че това място съществува; докато не започнахме да търгуваме, аз дори не бях сигурен, че проклетите Кокали са реалност. – Той протегна ръка към една сфера с някаква течност; вдигна я към устните си и подтисна тръпките, докато пиеше.

Като го видя, Рийз изведнъж си даде сметка за своята собствена огромна жажда.

Горд свали сферата и избърса устни.

– Но да ти кажа честно, в известен смисъл бях доволен, когато накрая ме признаха за виновен. – Очите му се бяха зачервили. – Така ми беше дошло до гуша от всичко; смъртните случаи, миризмата на изгоряло, борбата да се изграждат стени, които не можеха да стоят прави... – Той сведе поглед. – Знаеш ли, Рийз, тези от нас, които са изпратени тук, са си заслужили онова, което ни се случва. Това е възмездие.

– Хич не ме карай да вярвам в такива глупости – промълви Рийз.

Горд се засмя; звукът беше призрачен и сух.

– По-добре е да повярваш. – Той протегна напред сферата си. – Вземи. Жаден ли си?

Рийз погледна сферата с копнеж, като си представи хладното търкулване на водата по езика му – но тогава го налегнаха разни мисли относно произхода на течността, които го изпълниха с отвращение и той избута сферата встрани с поклащане на глава.

С вперен в Рийз поглед, Горд отпи още една голяма глътка.

– Нека те посъветвам нещо – каза меко той. – Хората тук не са убийци. Няма да ти направят нищо лошо. Но имаш пълно право на избор. Или ще приемеш начина им на живот – да ядеш каквото те ядат и да пиеш каквото те пият, – или ще свършиш в пещите. Така стоят нещата. Разбираш ли, в известен смисъл това е логично. Нищо не отива на вятъра. – Той се засмя, после замълча.

Някаква призрачна, нехармонична песен долетя до колибата.

– Куид спомена нещо за това как пеели на китовете – обади се Рийз с широко отворени очи. – Може ли това да е...

Горд кимна.

– Легендите не са измислица... а гледката си струва. Може би ти ще разбереш това по-добре от мен. Има известна логика в него. Необходим е някакъв приток на храна отвън, не е ли така? Нещо, което да попречи на този свят да. погълне сам себе си до кожата и костите, макар че местното население на Мъглявината въобще не е толкова хранително. Освен това има няколко интересни буболечки, които можеш да си уловиш – подозирам, че това е причината, поради която на първите Кокали не са им разрешили да се върнат на Рафт...

– Хайде бе, момче – провикна се Куид и премести товара си от желязо в другата ръка.

Рийз го погледна, а след това и Горд. Изкушението да остане с Горд, поне с някой, който да му напомня за миналото, беше много силно... Горд отпусна главата си на гърдите, докато от устата му продължаваха да се нижат думи.

– По-добре е да вървиш – измънка той.

Ако Рийз искаше да храни поне някаква надежда, че ще се махне от това място, имаше само един избор.

Без да казва нищо, той стисна рамото на Горд. Инженерът не го погледна. Рийз стана на крака и излезе от колибата.

Домът на Куид беше относително просторен, построен около една рамка от железни стълбове. Прозорци нямаше, но някакви парчета от изтъркана до много тънко кожа пропускаха гадно кафеникава светлина.

Куид позволи на Рийз да остане; Рийз предпазливо се настани в един тъмен ъгъл с опрян в стената гръб. Но Куид почти не разговаряше с него и накрая, след като хапна някакво незнайно месо, Кокалът се хвърли на пода и удобно потъна в сън.

Рийз поседя така няколко часа с широко отворени очи; призрачното оплакване на певците на китове се носеше около него като гоблен от звуци и той потъна в себе си, сякаш за да избяга от странната обстановка наоколо. Найнакрая го обзе умора и полегна на земята. Постави глава върху сгънатата си ръка. Повърхността беше толкова топла, че нямаше нужда от одеяло и скоро се унесе в неспокоен сън.

Без да обръща каквото и да било внимание на Рийз, Куид търчеше насам-натам и изпълняваше мистериозните си задължения. Той живееше сам, но ако се съдеше по посещенията, които правеше в съседните палатки, тръгвайки с пакети желязо и връщайки се като си оправяше дрехите и обърсваше устата си, желязото му купуваше лек против самотата.

Първоначално Рийз подозираше, че Куид е нещо като лидер, но скоро му стана ясно, че тук не бе направено кой знае какво по отношение на формалната структура на планетата. Някои от Кокалите си имаха относително добре определени роли – например Куид беше принципният представител пред посетителите от мината. Но отвратителната околна среда изглеждаше напълно самоподдържаща се и нямаше кой знае каква нужда от организирана поддръжка. Явно само ловът на китове събираше общите усилия на населението под формата на някакво сътрудничество.

Рийз остана в ъгъла си в рамките може би на две смени. Но тогава жаждата му се превърна в непоносима болка и с пресипнал глас той помоли Куид за нещо за пиене.

Кокалът се засмя, но вместо да се пресегне за една сфера от своите запаси, той даде знак на Рийз и напусна колибата.

Рийз се изправи на изтръпналите си крака и го последва.

Изминаха около четвърт от обиколката на малката планета и стигнаха до едно пропукано място в повърхността от кожа. Широката може би около метър дупка беше неравномерно скъсана и напомняше неприятно на засъхнала рана. От краищата ѝ се показваха натрошени парчета кости.

Куид клекна до дупката.

– Значи искаш нещо за пиене така ли, миньоре? – попита той с уста, която представляваше обърната надолу цепнатина от тъмнина. – Е, старият Куид ще ти покаже как можеш да си набавяш колкото си искаш храна и вода... но работата е там, че ще бъдат същите каквито всички ние ядем и пием. Или ще правиш това, или ще си умреш от глад, момченце; и Куид нито за миг няма да оплаква липсата на насмешливата ти физиономия от колибата му. Ясно ли ти е? – И той промуши краката си през дупката, след което се плъзна във вътрешността на планетата.

Обладан от страх, но и с гърло, което продължаваше да гори от жажда, Рийз се приближи до дупката и надникна вътре.

Дупката беше пълна с кости. Воня като от топло подобие на месо облъхна лицето му.

Залитна, но овладя равновесието си. Като разтърси глава, за да се освободи от парите, той седна на прокъсания край на дупката и намери опорна точка за краката си. Стъпи внимателно, без да си поема дъх и си проправи път надолу сред плетеницата от кости.

Усещането беше все едно, че влезе във вътрешността на някой огромен, древен труп. Процеждащата се през плътни пластове от кожа светлина беше кафеникава и мъждива. Светлите очи на Куид проблясваха в тъмнината.

А навсякъде около Рийз беше пълно с кости.

Той се огледа, като продължаваше да държи дъха в гърдите си. Даде си сметка, че стои върху рафт от кости; гърбът му се докосваше до малка планинка от черепи и зяпнали, беззъби челюсти, а ръцете му се бяха хванали за колонка от събрани на едно място гръбначни стълбове. Влизащата през отвора звездна светлина му разкри някакъв смесен отдел от черепи, натрошени големи и малки пищяли, гръдни кошове като лишени от светлина фенери; наблизо имаше цяла ръка, която все още беше свързана с детска китка. По-голямата част от костите бяха голи, с потъмнял от времето жълт или кафяв цвят; но на някои места още висяха останки от кожа или коси.

Планетата не беше нищо повече от една рехава клетка от кости, покрита с човешка кожа.

Рийз усети как дълбоко в него се надига мощен вик; той го овладя и изпусна дъха си под формата на дълбока въздишка, след което беше принуден да вдиша от въздуха на отвратителното място. Беше топъл, влажен и вонеше на разлагащо се месо.

Куид му се ухили с проблясващи венци.

– Хайде, миньоре – прошепна той с приглушен глас. – Трябва да повървим още малко. – И започна да си проправя път все по-надълбоко във вътрешността.

След няколко минути Рийз го последва.

Със спускането им гравитацията ставаше все по-слаба, а лежащите под тях останки от трупове – все по-малко; най-накрая Рийз се придърпваше сред конструкцията от кости в буквална безтегловност. Отломки от кости, натрошени парчета, кокалчета и стави от пръсти се удряха в лицето му, докато той не се почувства така, сякаш минаваше през облак от леш. Колкото повече се спускаха, толкова по-слаба ставаше светлината, разсейвана сред застъпващи се слоеве кости, но зрението на Рийз привикна към мрака и така му се струваше, че вижда все повече от отвратителните неща, които го заобикаляха.

Горещината и вонята на разлагаща се плът станаха непоносими. Тялото му се бе обляло в пот, от което работната му дреха се превърна в подгизнала върху гърба му материя, а дишането му стана учестено и затруднено; изглеждаше почти невъзможно да се извлече какъвто и да било кислород от мръсния въздух.

Той се опита да си припомни, че радиусът на малката планета е само някакви си петнайсет метра. Това пътуване обаче му се струваше най-дългото в живота му.

Най-сетне стигнаха до сърцето на този свят от кости. Рийз примижа в тъмнината, за да различи Куид. Кокалът го чакаше с ръце на хълбоците; стоеше върху някаква тъмна купчина. Засмя се.

– Добре дошъл – просъска той. Прокарваше пръсти по гората от кости около себе си, като очевидно търсеше нещо.

Рийз промуши краката си през последния слой от ребра към повърхността, на която стоеше Куид. Това беше метал, даде си сметка Рийз с изненада; разбит и покрит с мърсотия, но все пак метал. Той стъпи предпазливо. Гравитационното притегляне бе доста прилично. Сигурно беше нещо, произведено от човешки ръце, погребано тук в сърцето на отвратителната колония на Кокалите.

Той падна на колене и прокара пръсти по повърхността, за да разбере за какво става въпрос. Беше твърде тъмно, за да различи какъвто и да било цвят, но можеше да каже със сигурност, че това не е желязо. Можеше ли да е някакъв метал от корпуса на Кораба, както беше Рафт в зоната на офицерските квартали? Рийз затвори очи и поглади повърхността, опитвайки се да си припомни усещането при докосването на онази далечна палуба. Да, реши с нарастваща възбуда; това трябваше да е някаква част от Кораба.

Като си проправяше път през рамката от кости, той се разходи напред-назад по металната повърхност. Изделието беше под формата на куб с дължина на страната около три метра. Той набоде пръста си на някаква метална издатина; оказа се, че тя е останка от нещо като перка, ако си спомняше добре чеповете, които беше наблюдавал по Къртиците в мината и автобусите на Рафт. Дали бе възможно тази кутия някога да е била снабдена с реактивни двигатели и да е летяла във въздуха?

Главата му се напълни с разни мисли, които го накараха да забрави и жаждата, и отвращението, и страха... Той си представи оригиналния Кораб, голям, тъмен и осакатен, как се отваря като разцъфващ скитер и изпуска цяло ято по-малки корабчета. Ето го Моста с гладката си и мазна повърхност; ето ги автобусите и Къртиците, може би предназначени да возят екипажи от един или двама човека, или пък въобще да летят без човек на борда, да се приземяват и движат по неравни повърхности; а ето я накрая и тази кутия от нов тип, която вероятно побира десетина човека. Рийз си представи как хората от екипажа отлитат в този издут летателен апарат, може би за да търсят храна или пък път за връщане към Болдеровия пръстен...

Но някаква незнайна катастрофа е сполетяла подобния на кутия кораб. Той не е бил способен да се върне при Кораба. Провизиите им са свършили и за да оцелеят, хората от екипажа е трябвало да се оправят по друг начин и да използват други средства.

Когато накрая са успели да се върнат – или може би са били открити от някой спасителен отряд, – те са били опетнени в очите на своите другари заради това, че са се хранили с месо от същества от Мъглявината, както и с това на своите спътници.

И така те са били изоставени.

Някак са се преборили с потрошения си кораб, за да го накарат да обикаля в постоянна кръгла орбита около Сърцевината. И някои от тях са оцелели; те са отгледали децата си и може би са живели хиляди смени, преди да склопят очи... А децата, ужасени, са разбрали, че няма начин, по който могат да се отърват от труповете; в тази среда от милиарди гравитационни единици скоростта, необходима на кораба да избяга, е била просто много висока.

След което са минали поколения наред, преди пластовете кости да успеят да покрият първоначалната развалина, останала от кораба.

Очевидно Куид беше намерил това, което търсеше. Той подръпна ръкава на Рийз и момчето го последва към другия край на летателния апарат. Куид коленичи и посочи надолу; Рийз се подчини на нареждането и надникна през ръба на апарата. В стената под него имаше цепнатина и вътре се процеждаше точно толкова светлина, колкото Рийз да може да различи съдържанието на апарата.

Първоначално не можеше да разбере нищо. Корабът беше претъпкан с цилиндрични вързопи от някакво лъскаво, червено вещество; някои от вързопите бяха свързани посредством сглобки, докато други бяха захванати на неравномерни купчини към стените чрез въжета. Част от материала се беше изпекъл до сиво-черно, хрускаво вещество. Имаше я и вонята на гниещо, много старо месо.

Рийз се вторачи изумен. И тогава в единия „вързоп“ той видя очни ями.

Лицето на Куид се носеше в тъмнината, една ужасяваща маска от бръчки.

– Ние не сме животни, разбираш ли, миньоре – прошепна той. – Това са пещите. Тук изпичаме месото, за да унищожим болестите, които то може да носи... Обикновено тук долу е достатъчно горещо, заради гниенето и всичко останало; но понякога трябва да стъкмяваме огньове покрай стените...

Телата бяха от всякаква възраст и големина; одрани и разфасовани, „вързопите“ представляваха крайници, торсове, глави и пръсти...

Рийз дръпна главата си назад. Куид му се хилеше. Момчето затвори очи, като се опита да подтисне жлъчната течност, която изгаряше гърлото му.

– Така нищо не отива на вятъра – прошепна Куид със задоволство. – Изсъхналата кожа се пришива на повърхността, така че ние се разхождаме по плътта на предшествениците ни...

Рийз усети как целият гротесков малък глобус пулсира около него, така че гората от кости се приближаваше и отдалечаваше на големи талази. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх, като оставяше въздухът да свисти от ноздрите му.

– Ти ме доведе тук, за да намеря нещо за пиене – каза той колкото можа по-равнодушно. – Къде е то?

Куид поведе Рийз към една конфигурация от кости. Представляваше комплект от гръбначни стълбове, почти непокътнати; Рийз видя, че те са част от разклонена верига от кости, която изглежда стигаше чак до повърхността. Куид докосна един гръбнак и пръстът му се махна оттам лъснал от влага. Рийз се вгледа по-отблизо и си даде сметка, че по канала от кости тече бавно поточе от някаква течност.

Куид долепи лице до гръбначния стълб и протегна дългия си език, за да оближе течността.

– Оттоци от повърхността, виждаш ли – каза той. – След като някой случаен дъжд ги разреди и се филтрират през всички онези пластове дотук, стават годни за пиене. Почти е вкусно... – Той се засмя и с подигравателно любезен жест покани Рийз да използва реда си.

Рийз се вторачи във възсоленото вещество, като усети, че изборът между живота и смъртта отново лежи на плещите му. Той се опита да разсъждава аналитично. Може би Кокалът беше прав; може би грубият пречистващ механизъм над главата му задържаше по-голямата част от най-мръсните вещества... В края на краищата Кокалът беше достатъчно здрав, за да си позволи да му каже това.

Той въздъхна. Ако искаше да оцелее за малко повече от просто още една-две смени, наистина нямаше избор.

Пристъпи напред, оплези езика си, докато почти докосна гръбначния стълб и остави течността да се разлее в устата му. Вкусът беше отвратителен, а самото вещество просто почти не можеше да бъде преглътнато; но Рийз го преглътна тъй или иначе, след което се оплези за още едно напълване на устата.

Куид се изхили. Ъгловатата ръка на Кокала стисна врата на момчето и натисна лицето му към тънката кост; краищата ѝ одраскаха плътта му, а мръсната течност се разля по косата, очите му...

С вик на отвращение, Рийз се хвърли с двата си юмрука напред. Усети как те потъват в изпотена плът; Кокалът изгрухтя задъхано, падна назад и се приземи сред натрошено гнездо от кости. Рийз избърса лицето си, подскочи из мрежата от кости и започна да се катери по посока на светлината, докато избутващите го нагоре крака трошаха ребрата и пръстите на скелетите. Най-сетне стигна вътрешната страна на повърхността, но с яд осъзна, че е загубил ориентация; повърхността от кожа се простираше над него като някакъв обширен таван, компактен и без никаква светлина по него. с приглушен вик, той блъсна с ръце меката материя и разкъса пластовете ѝ.

Най-сетне стигна до въздуха на Мъглявината.

Издърпа се нагоре през дупката и легна изтощен, взирайки се нагоре в червеникаво-кафявата звездна светлина.

Рийз потърси Горд. Бившият инженер го прие при себе си, без да каже нито дума и момчето се хвърли на земята, след което заспа непробудно.

По време на следващите смени остана при Горд, като двамата прекарваха по-голямата част от времето в пълно мълчание. Рийз се накара насила да пие – дори придружи Горд на една екскурзия до вътрешността на малката планета, за да напълнят нови сфери, – но не можа да се насили да яде. Горд го наблюдаваше мрачно в сумрака на колибата.

– Не мисли за това – каза. Той пусна парче месо в устата си, подъвка жилавата материя, след което го глътна. – Виждаш ли? Това просто е месо. И или правиш така, или умираш.

Рийз остави едно парче месо да лежи върху дланта му, като си представяше как го слага в устата си, сдъвква го и го поглъща.

Не можеше да го направи. Захвърли парчето в един ъгъл на колибата и се обърна на другата страна. След известно време чу бавните стъпки на Горд, който отиваше да вземе отпадъчната храна.

Така си минаваха смените и Рийз усети как силите му го напускат. Като прокараше ръка по остатъците от униформата си, усещаше как ребрата му са започнали да се броят през покриващата ги плът, а и главата му май доста се въртеше.

Напевите на Кокалите сякаш пулсираха, както кръвта пулсира във вените.

Най-накрая Горд сложи ръка на рамото му. Рийз се изправи в седнало положение, а светът около него се завъртя.

– Какво има?

– Китът – отговори Горд с нотка на вълнение. – Приготвят се да тръгват на лов за него. Трябва да дойдеш и да видиш това, Рийз; дори при тези обстоятелства гледката е невероятна.

Рийз внимателно стана и последва Горд навън от колибата.

Като се огледа изтощено, той различи обичайните групи от възрастни, насядали в малките си кръгове по колибите. Те пееха монотонно и ритмично. Дори децата изглеждаха като поразени от някаква магия: те седяха напрегнато в групички до възрастните, пееха и се поклащаха, доколкото им позволяваха възможностите.

Горд бавно се разхождаше по малката планета. Рийз го следваше с препъване; сега изглежда цялата колония вече пееше, така че повърхността от кожа пулсираше като барабан.

– Какво правят?

– Съблазняват кита. По някакъв начин песента примамва това същество все по-близо.

Объркан и раздразнен, Рийз каза:

– Та аз не виждам никакъв кит.

Горд приклекна на земята.

– Почакай малко и ще видиш.

Рийз седна до Горд и притвори очи. Постепенно пеенето си проправи път в съзнанието му и по едно време той започна да се поклаща в синхрон с циклично повтарящите се ритми; обхвана го настроение на спокойно приемане, дори на гостоприемство.

Дали музиката трябваше да накара и кита да се почувства така?

– Горд, откъде мислиш, че идва думата „кит“?

Инженерът сви рамене.

– Ти си бил Учен. Ти трябва да ми кажеш. Може би на Земята е имало някакво огромно същество с това име.

Рийз почеса разбърканата брада по лицето си.

– Чудя се как ли е изглеждал земният кит...

Очите на Горд се разшириха.

– Може би е бил нещо като това – предположи той и посочи.

Китът се издигна над хоризонта от кожа като някакво огромно, полупрозрачно слънце. Масивното му тяло представляваше сфера с ширина от около може би петдесет метра, което караше планетата на костите да изглежда като джудже; през прозрачната му кожа се виждаше как органите му работят в синхрон като огромни машини. Предната повърхност на кита беше снабдена с три сфери с размерите на човешко тяло. Начинът, по който те се въртяха, фиксирайки се върху малката планета и най-близките звезди, настойчиво напомняше на Рийз за очи. Към задната част на тялото бяха прикрепени три огромни перки; тези полуокръжности от плът бяха големи колкото основната сфера, но леко се въртяха, свързани с тялото посредством дебели ивици месо. Китът се спусна във въздуха, перките му минаха на не повече от двайсет метра над главата на Рийз и облъхнаха усмихнатото му лице със студен въздух.

– Фантастично! – възкликна той.

Горд се усмихна едва-едва.

Като продължаваха монотонно да пеят, Кокалите наизлязоха от колибите си. Погледите им бяха вперени в кита, а в ръцете си носеха копия от кост и метал.

Горд се наклони съвсем близо до Рийз и каза на фона на песента:

– Понякога просто прикачват въжета към тия същества и ги карат да издърпват колонията малко по-встрани в Мъглявината. За да пригодят орбитата, нали разбираш; иначе много отдавна щяха да са паднали в Сърцевината. Тази смяна обаче е явно, че се нуждаят от храна.

Рийз беше озадачен.

– Как може да бъде убито подобно същество?

Горд посочи.

– Не е трудно. Единственото, което трябва да се направи, е да се надупчи кожата му. Така то губи структурата си. След това просто пада в гравитационната яма на малката планета. Тогава цялата работа се състои в това проклетото нещо да бъде разфасовано достатъчно бързо, за да не се оплескаме целите в месото му...

Вече полетяха първите копия. Песента се разпадна на победни викове. Очевидно раздразнен, китът започна да мърда перките си по-бързо. Копията минаваха съвсем спокойно през полупрозрачната му плът или пък се заклещваха в пластове хрущял, докато накрая, за всеобща радост, беше улучен един орган. Китът полетя към повърхността на малката планета с нагъваща се кожа. Един огромен покрив от плът мина на не повече от три метра от главата на Рийз.

– Какво ще кажеш за това, миньоре? – Куид стоеше до него с копие в ръка. Кокалът се хилеше. – Само така може да се оцелее, а? По-добре, отколкото да се изстъргват остатъците на някоя мъртва звезда...

Във въздуха полетяха още копия; с все по-голяма точност те преминаваха през общото гравитационно поле на планетата и кита и улучваха меки мишени вътре в тялото на животното.

– Куид, как успяват да бъдат толкова точни?

– Много е просто. Представи си планетата като гърбица под себе си. А кита като друга, по-малка гърбица някъде там... – Той посочи. – Близо до центъра му. Точно оттам идва цялото притегляне, нали така? И тогава просто си представяш траекторията, по която искаш да мине копието ти, и... хвърляш!

Рийз се почеса по главата, чудейки се какво ли би си помислил Холербах за тази дестилация на орбиталната механика. Но нуждата на Кокалите – хванати в клопката на малкия си свят – да развият подобни умения в хвърлянето на копие беше очевидна.

Копията продължиха да летят, докато накрая изглеждаше невъзможно китът да успее да избяга. Коремът му вече почти докосваше върховете на покривите на колонията. И мъжете, и жените се появяваха с масивни сатъри и много скоро касапницата щеше да започне. В гладното си, замаяно състояние Рийз се чудеше дали кръвта на кита ще мирише по-различно от човешката...

И изведнъж той усети, че бяга, почти без каквато и да било съзнателна мисъл. с много леки движения се изтегли нагоре по покрива на една от най-здравите колиби – дали щеше да може да се движи така леко, ако не беше загубил толкова килограми напоследък? – и се изправи, взирайки се нагоре към набръчкания, полупрозрачен покрив от плът, който се плъзгаше над главата му. Все още не можеше да го докосне с ръка, но изведнъж една гънка, дълбока няколко метра, се приближи много до него като спускаща се завеса. Рийз подскочи и я сграбчи с двете си ръце. Пръстите му преминаха през плът, която беше суха и се сбръчка. Той започна да дращи, за да се захване по-устойчиво, като за една изпълнена с паника секунда си помисли, че може да падне пак; и тогава, с ръце потънали до лактите в меката плът, успя да впие пръсти в някакъв слой от по-твърда материя и се придърпа по-нагоре към тялото на кита. Вдигна крака и ги застопори в покривалото от плът; и така, с главата надолу, се понесе над колонията на Кокалите.

Прикачването му сякаш инжектира кита с енергия. Перките му заработиха с подновена мощ и той се издигна над повърхността с гърчове, които заплашваха да лишат Рийз от несигурния му захват.

Към него полетяха гневни гласове, а едно копие изсвистя покрай ухото му и се заби в меката плът. Куид и останалите Кокали гневно размахваха юмруци. Рийз видя как по бледото, вдигнато нагоре лице на Горд се стичат сълзи.

Китът продължи да се издига и колонията се превърна от близък пейзаж в малко, кафяво кълбо, което се изгуби в небето. Човешките гласове заглъхваха, докато накрая се сляха със свистенето на вятъра. Топлата кожа на кита пулсираше от стабилното му движение; а Рийз беше съвсем сам.