Черна дупка

14.

Чистите очертания на Моста бяха затворени в нещо като клетка от подпори и почти не се виждаха. Членовете на екипажа пълзяха по скелето и прикачваха парни реактивни двигатели към корпуса му. Заедно с Холербах и Грийе, Рийз обикаляше по периметъра на работната зона. Рийз изгледа обекта с критично око.

– Твърде бавни сме, дявол да го вземе.

Грийе изви хванатите си ръце.

– Рийз, принуден съм да ти кажа, че твоето подробно разбиране за този проект за съжаление много изостава. Ела – махна с ръка, – нека ти покажа колко много сме напреднали. – Той удари с разтворената си длан по дървеното скеле, ограждащо Моста; то представляваше една четвъртита кутия, здраво захваната за палубата и освен това поддържаше три широки обръча, които също обикаляха Моста. – Не можем да си позволим никакви рискове – каза Грийе. – Последната стъпка от процеса на излитането ще бъде да отделим Моста от палубата. Когато го направим, единственото, което ще поддържа Моста, ще бъде това скеле. Една грешка, допусната тук, ще предизвика катастрофални...

– Знам, знам – прекъсна го Рийз изнервен. – Но истината е, че имаме все по-малко време...

Те стигнаха до отворената врата на Моста. Под ръководството на Джейън и още един Учен двама набити работника изнасяха на ръце някакъв инструмент от Обсерваторията. Инструментът – спектрометър за маса, както се досети Рийз – беше очукан и надраскан, а захранващият му проводник беше унищожен до такава степен, че от него бе останало само стопено чуканче. Спректрометърът беше поставен заедно с няколко други уреда в една зловеща група на няколко метра от Моста; отчислените инструменти гледаха към небето със слепите си сензори.

Холербах потрепера.

– А това е нещо, за което определено се колебая – заяви той, а в гласа му се усещаше напрежение. – Изправени сме пред ужасна дилема. Всеки инструмент, който повредим и изхвърлим, ни освобождава място и въздух за още четири или пет човека. Но можем ли да си позволим да оставим тук този телескоп или този спектрометър? Тези инструменти чист лукс ли са... или в неизвестните условия на мястото, където попаднем, ще се оставим да бъдем слепи по отношение на някой основен спектър?

Рийз подтисна въздишката си. Колебание, отлагане, объркване, отново забавяне... Учените очевидно не можеха да се превърнат в хора на действието за няколко часа – и той усети съчувствие по отношение на проблемите, които се опитваха да разрешат – но му се искаше да успееха да си изработват и да се придържат към някакви приоритети.

После стигнаха до група Учени, които внимателно пробваха една от машините за провизии. Огромното устройство се беше надвесило над тях, а отворите му приличаха на застинали усти. Рийз знаеше, че машината е твърде голяма, за да бъде вкарана във вътрешността на Моста и поради това тя – заедно с още една машина – колкото и да бе абсурдно, щеше да бъде поставена близо до вратата, но във външния коридор на Моста.

Холербах и Грийе едновременно понечиха да кажат по нещо, ала Рийз вдигна и двете си ръце.

– Не – спря ги той кисело. – Искам да разбера причините, поради които не можем просто да ускорим точно този процес. Изчислихме, че ако по време на полета се направи стриктно разпределение на дажбите, две машини са напълно достатъчни, за да задоволят нуждите ни. Тази тук си има дори вградени системи за филтриране на въздуха и за насищане с кислород, а и открихме...

– Да – прекъсна го Грийе, – но това изчисление е основано на едно главно предположение: че машината ще функционира съвсем пълноценно вътре в Моста. А ние не знаем достатъчно за захранването им с енергия, за да сме сигурни. Знаем, че източникът на енергия на тази машина е вграден по някакъв начин в нея – за разлика от инструментите на Моста, които ползват източник посредством кабели – и дори подозираме, на базата на старите наръчници, че нейното захранване се основава на някаква микроскопична черна дупка, но не сме сигурни. Ами ако се нуждае от звездна светлина, за да може да се зареди отново със запаси? Ами ако произвежда огромни количества от някакъв вреден газ, който ще ни задуши, затворен в рамките на Моста?

Рийз отвърна:

– Трябва да пробваме, за да бъдем сигурни, съгласен съм. Ако производителността на машината намалее дори само с десет процента, тогава ще се наложи да оставим тук поне още петдесет човека.

Грийе кимна.

– Значи разбираш...

– Зная, че тези решения отнемат време. Но това, с което разполагаме най-малко, е точно времето, дявол да го вземе... – В него се трупаше напрежение: напрежение, за което знаеше, че няма да спадне, докато за добро или зло, Мостът не бъдеше пуснат в открито пространство.

Продължиха да вървят нататък и срещнаха Горд. Инженерът от мината, заедно с Нийд, който сега му беше помощник, носеха един парен реактивен двигател към Моста. Горд кимна за миг.

– Господа.

Рийз огледа дребния инженер от мината и притесненията му се изпариха незабавно. Горд се бе върнал към своята ефективна, трескава, малко чепата същност; той почти не приличаше на сянката, която Рийз беше намерил на малката планета на Кокалите.

– Добре се справяш, Горд.

Горд почеса плешивото си теме.

– Напредваме – каза той енергично. – Няма да кажа нищо повече от това; но, да, ние напредваме.

Холербах се наведе напред с кръстосани зад гърба си ръце.

– Какво стана с проблема по отношение на, контролната система?

Горд кимна предпазливо.

– Рийз, осведомен ли си за това? За да насочвам падането на Моста – да променяме орбитата му, – имаме нужда от някакъв начин, по който да контролираме парните реактивни двигатели, които ще прикачим към корпуса; не искаме обаче да правим каквито и да било пробиви в корпуса, през които да минат кабелите за контролното ни устройство. Всъщност, дори не знаем дали въобще сме в състояние да пробием корпуса, за което се сещам сега. Значи, изглежда, че можем да използваме някои компоненти от осакатените Къртици. Част от двигателните им механизми работят на принципа „действие от разстояние“. Аз съм само инженер; може би вие, Учените, разбирате по-добре тези подробности. Но казано с две думи, така ще можем да въздействаме върху реактивните двигатели от вътрешността на Моста като използваме поредица от превключватели, които въобще не е необходимо да са физически свързани с двигателите. Ще направим няколко експеримента, за да разберем до каква степен материалът, от който е направен корпусът, блокира сигналите.

Холербах се усмихна.

– Впечатлен съм. Тази идея твоя ли беше?

– А... – и Горд се почеса по бузата. – Получихме известни напътствия от мозъка на една Къртица. Ако успееш да зададеш правилните въпроси – и минеш през оплакванията ѝ за „пълно сензорно блокиране“ – е изненадващо как... – Гласът му утихна, а очите му се разшириха.

– Рийз. – Силният глас идеше откъм гърба на Рийз; Ученият замръзна. – Знаех си, че ще те намеря някъде наоколо.

Рийз се обърна и вдигна лице към това на Рох. Очите на огромния миньор бяха както винаги с контури, зачервени от гняв, който щеше да избухне всеки момент; юмруците му се отваряха и затваряха като бутала. Грийе тихо изскимтя и се скри зад Холербах.

– Имам работа, Рох – каза спокойно Рийз. – А също и ти; предлагам ти да се върнеш към нея.

– Работа ли? – Ноздрите на Рох, чиито краища бяха покрити с мърсотия, се издуха и той размаха юмрука си към Моста. – Аз да се трепя като побъркан, за да можете ти и твоите поразени от шарка приятелчета да полетите в онова красиво нещо.

Холербах отсече сурово:

– Сър, списъците на пътниците още не са оповестени; а докато това стане, всичко зависи от нас самите...

– Въобще не е необходимо да бъдат оповестявани. Знаем кой ще участва в това пътуване... и това в никакъв случай няма да са хората като мен. Рийз, трябваше да ти извадя мозъка от черепа, когато имах възможност за това долу, при ядрото. – Рох вдигна подобния си на въже пръст. – Ще се върна – изръмжа той. – И ако открия, че не съм в списъците, ще направя всичко възможно и ти да не си в тях. – Той посочи с пръст Грийе. – Същото се отнася и за теб!

Грийе побеля като платно и се разтрепера конвулсивно.

Рох се отдалечи с поклащане.

Горд вдигна двигателя и тъжно каза:

– Приятно е да видиш, че в тези времена на дълбоки промени някои неща са си останали абсолютно същите. Хайде, Нийд; давай да отнасяме това нещо и да го прикачваме.

Рийз застана пред Холербах и Грийе. Той посочи с палец назад към отишлия си Рох.

– Ето затова нямаме никакво време – заяви той. – Политическата ситуация на Рафт – не, по дяволите, човешката ситуация – бързо се влошава. Наоколо обстановката е страшно нестабилна. Всички знаят, че се правят „списъци“... и на повечето много добре им е известно кой ще бъде в тях. Колко дълго можем да очакваме, че тия хора ще работят за цел, която голяма част от тях няма да могат да споделят? Един втори бунт ще се окаже фатален. Ще стигнем до пълна анархия...

Холербах пусна дълга въздишка; той изведнъж сякаш се смали. Грийе го подхвана под ръката.

– Главен Учен, добре ли си?

Холербах фиксира влажните си очи върху Рийз.

– Уморен съм, разбираш ли... ужасно съм уморен. Ти, естествено, си прав, Рийз, но какво може да направи който и да било от нас, освен да даде най-доброто от себе си в името на тази цел?

Рийз изведнъж проумя, че бе прехвърлял товара на собствените си съмнения върху вече много старите плещи на Холербах, сякаш той си беше още дете, а старецът – някакъв недосегаем за нищо възрастен.

– Съжалявам – каза той. – Не биваше да те натоварвам...

Холербах махна с треперещата си ръка.

– Не, не; ти си напълно прав. В известен смисъл това ми помогна да изясня собствените си мисли. – В очите му проблесна слабо задоволство. – Даже приятелят ти Рох помага в известен смисъл. Погледни сравнението помежду ни. Рох е млад, мощен; аз съм толкова стар, че едва се държа на крака, а камо ли да предам собствените си слабости на ново поколение. Кой от нас би трябвало да отиде с мисията?

Рийз беше ужасен.

– Холербах, ние се нуждаем от твоето знание. Не искаш да кажеш...

– Рийз, подозирам, че една от големите грешки в начина, по който живеем тук, винаги е била отказът ни да приемем мястото си във вселената. Ние населяваме свят, който поощрява само физическата сила и издръжливостта – както ни го демонстрира твоят приятел Рох, – а също така и ловкостта, добрите рефлекси и приспособимостта – както го доказват Кокалите. Но не и на „познанията“. Ние не сме почти нищо повече от едни тромави животни, загубени из това бездънно небе. Но наследството, което имаме, от все по-остаряващи устройства от Кораба, машините за провизии и всичко останало, ни е накарало да живеем дълго време с илюзията, че сме господари на тази вселена, както може би сме били господари на света, от който е дошъл човекът. Сега, тази малко или много насилствена миграция ще ни накара да зарежем по-голямата част от любимите си играчки, а заедно с тях и илюзиите си. – Той се загледа разсеяно в далечината. – Може би, като се вгледам в далечното бъдеще на човека, нашите големи мозъци ще атрофират като безполезни; може би ще се превърнем в едно цяло, заедно с китовете и небесните вълци, оцелявайки доколкото ни стигат силите сред летящите дървета...

Рийз изсумтя.

– Холербах, на път си да станеш един стар дърдорко на тия години.

Холербах повдигна вежди.

– Момче, аз навлизах в старата си възраст, още докато ти къртеше желязна руда от ядрото на една звезда.

– Е, не мога да кажа нищо за далечното бъдеще, а и няма нито едно проклето нещо, което мога да направя по този въпрос. Единственото, което съм в състояние да правя, е да решавам проблемите на настоящето. И честно да ти кажа, Холербах, струва ми се, че нямаме никакъв шанс да оцелеем по време на това пътуване без твоята водеща роля. Господа, чака ни много работа. Предлагам да се захващаме с нея.

Пластината висеше над Рафт. Палис пропълзя до ръба ѝ, надвеси се и огледа очукания пейзаж на палубата.

Над палубата се разнасяше дим като маска върху някое познато лице.

Изведнъж пластината подскочи във въздуха и Палис падна по гръб. Той протегна с ръмжене ръце и се хвана колкото можеше по-добре за мрежата, която обгръщаше крехкия летателен апарат.

– По Кокалите, гостилничарю, не можеш ли да го контролираш това чудо?

Джейм изсумтя.

– Това е истински кораб. В момента не висиш на някоя от ония твои дървени играчки, пилоте.

– Не си играй с огъня, минен плъх такъв. – Палис трясна с юмрук по грубия метал на пластината. – Става въпрос, че този начин на летене не е... естествен.

– Неестествен ли? – изсмя се Джейм. – Може и да си прав. А може би твоите хора са прекарали твърде много време в лежане по покритите ви с листа жилища, докато миньорите не дойдоха, за да ви се изпикаят отгоре.

– Войната свърши, Джейм – каза Палис спокойно. Той остави раменете си да висят свободно, но сви наполовина ръцете си в юмруци. – Ала май са останали едно-две неща за довършване.

Широкото лице на бармана се изкриви в усмивка на очакване.

– Едва ли искам нещо друго повече от това, майсторе по клатенето на дърветата. Само кажи мястото, времето и какво оръжие избираш.

– О, без оръжия...

– Мен това ме устройва напълно...

– По Кокалите, вие двамата няма ли да млъкнете? – Нийд, третият пътник на пластината, погледна над картите и инструментите, които препълваха скута му. – Трябва да вършим работа, ако сте го забравили.

Джейм и Палис си размениха по един последен втренчен поглед, след което Джейм отново се съсредоточи върху управлението на летателния апарат. Палис се премести по малката палуба, за да седне до Нийд.

– Извинявай – измърмори той сърдито. – Как върви?

Нийд вдигна един изхабен секстант пред очите си, след

което се опита да сравни написаното с данните в направена на ръка таблица.

– По дяволите – промълви той, очевидно ядосан. – Не мога да кажа нищо. Просто нямам нужните знания, Палис. Сипс щеше да знае. Само ако...

– Само ако не беше умрял преди много време, тогава всичко щеше да бъде наред – допълни изречението му Палис. – Знам. Просто направи всичко, което е по силите ти, момче. Какво мислиш?

Нийд отново прокара пръстите си по таблиците.

– Мисля, че отнема прекалено много време. Опитвам се да измеря страничната скорост на Рафт от гледна точка на неподвижните звезди и смятам, че той не се движи достатъчно бързо.

Палис се намръщи. Той легна по корем и още веднъж огледа Рафт. Мощният стар летателен апарат се беше опнал под него като поднос с фантастични играчки. Увиснали над палубата и издавани от време на време от изригването на дим, той виждаше и други пластинни летателни апарати, както и други наблюдатели на това огромно разглобяване. От едната страна на периферията се издигаше стена от пушек – входната страна, установи той като погледна надолу – и в добавка всяко от дърветата в централната завързана гора си имаше своя собствена пелерина от дим. Пушекът постигаше желания резултат – Палис виждаше как кабелите на дърветата постоянно се накланят надясно, гледано от неговата посока, защото летящите растения се опитваха да избягат от сянката на пушека – и той си представи, че почти чува напрягането на въжетата, от което Рафт се преместваше встрани. Сенките на кабелите започнаха да стават по-дълги по палубата; Рафт наистина се преместваше от положението си под звездата, която висеше неподвижно над него. Гледката беше въодушевяваща, такава, каквато Палис бе виждал само два пъти преди това през целия си дълъг живот; а за да се постигне подобна координация след бъркотията, причинена от въстанието и войната – при това по време, когато по-голямата част от най-добрите специалисти на Рафт бяха ангажирани с проекта за Моста – беше нещо, което той реши, че заслужава да му се възхитиш.

Всъщност може би необходимостта да бъде преместен Рафт бе произвела спойката, която беше държала обществото единно досега. Пред тях имаше проект, от който всички щяха да спечелят.

Да, всичко това си заслужаваше възхищението – но ако беше прекалено бавно, нямаше да означава почти нищо. Падащата звезда беше все още на километри разстояние над главите им, така че нямаше непосредствена опасност от сблъскване, но ако дърветата останеха твърде дълго под голямо напрежение, огромните растения щяха да се изморят. Не само че щяха да се окажат неспособни да изтеглят Рафт където и да било, ами беше напълно възможно някои от тях изцяло да сдадат багажа, което заплашваше сигурността на Рафт във въздуха.

По дяволите. Той провеси глава над ръба на пластината, като се опитваше да прецени къде лежи проблемът.

Стената от пушек около периферията изглеждаше достатъчно солидна; далечните звезди хвърляха дълги сенки над невидимите работници, които се трудеха в основата на скалата от дим.

Тогава проблемът трябва да беше в самите вързани дървета. На всяко дърво имаше по един пилот, плюс помощници, и всеки един от тях се опитваше да поддържа собствената си ограда от пушек. Онези малки бариери бяха може би най-важният фактор при повлияването на движението на всяко отделно дърво. А дори оттам горе Палис можеше да види колко прокъсани и незапълнени са някои от бариерите там.

Пилотът стовари юмрука си върху палубата на летателния апарат. Проклятие; чистките по време на революцията, както и болестите и гладът, които я бяха последвали, бяха оставили корпуса му от пилоти толкова оредял откъм опитна работна ръка, колкото и всички останали сектори в обществото на Рафт. Той си припомни предишните премествания на Рафт: безкрайните изчисления, дългите по една смяна събрания, движението на дърветата като компоненти на една прекрасно работеща машина...

Този път не бе останало време за нито едно от тези неща. Някои от по-новите пилоти имаха толкова умения, колкото да не паднат от дърветата си. А построяването на странична стена беше едно от най-трудните умения в занаята на пилота на дърво; то беше нещо като да правиш скулптури от пушек...

Той забеляза група дървета, чиито бариери бяха особено редки. Показа ги на Джейм.

Барманът се ухили и подръпна контролните си кабели.

Палис се опита да преглътне радостта по лицето му, миризмата на пара; освен това остави настрана и носталгията си по грандиозното великолепие на дърветата. Чу до себе си как Нийд изпсува, защото листовете му бяха разпиляни от вятъра. Пластината се носеше сред дърветата като някой огромен, невероятен скитер; Палис не можа да се въздържи и потръпна, когато клоните минаха покрай него, само на метър, два от лицето му. Найнакрая летателният апарат спря. От това място бариерите от пушек изглеждаха още по-нещастни; Палис наблюдаваше с все по-голямо отчаяние как неопитните пилоти размахват одеяла пред някакви тънки струйки дим.

Той направи с ръце фуния пред устата си.

– Ей, ти!

Към него се обърнаха множество малки лица. Един от пилотите се катурна назад.

– Напълни си гърнетата! – извика ядосано Палис. – Трябва да натрупаш прилично количество пушек. Единственото, което постигаш с тия одеяла, е да използваш около две пети от възможностите на съдовете...

Като се придвижваха сантиметър по сантиметър, пилотите стигнаха до гърнетата и започнаха да прибавят нови подпалки към малките пламъчета.

Нийд подръпна ръкава на Палис.

– Пилоте. Това редно ли е да става?

Палис погледна. Обгърнати в развлачени одеяла от дим, две дървета се накланяха като слепци едно към друго, докато пилотите им аматьори бяха очевидно погълнати в дреболиите около одеялата и горивните гърнета.

– Не, никак даже не е редно да става – изстреля Палис. – Барман! Свали ни ей там долу и то бързо...

Първото докосване на дърветата можеше да мине дори за нежно: шумолене на листа, нежна целувка на прегръщащите се клонки. Тогава се случи първото по-здраво сблъскване и двете платформи се заклещиха и се разтресоха. Екипажите на дърветата зяпнаха един срещу друг, обхванати от внезапен ужас.

Дърветата продължаваха да се въртят; части от перифериите им вече бяха откъснати и във въздуха започнаха да се сипят дървени стърготини. Един клон се заклещи и с вик като от някое животно, беше счупен из основа. Тогава дърветата започнаха да се търкалят едно през друго, погълнати от обширната, бавна и шумна колизия. Гладките платформи от листа се тресяха. Покрай пластинния летателен апарат прелетяха парчета дърво с размерите на юмрук; Нийд изскимтя и покри главата си с ръце.

Палис се взираше в екипажите на умиращите дървета.

– Махайте се оттам! Свършено е с проклетите дървета. Спускайте се по кабелите и си спасявайте кожите.

Те вдигнаха поглед към него, уплашени и объркани. Палис продължи да им крещи, докато не видя как започват да се спускат по надиплените кабели към палубата.

Дърветата вече се бяха оплели в обречена прегръдка, ъгловите им скорости на въртене се бяха объркали, а дънерите им се въртяха сред водовъртеж от листа и счупени клони. Огромни отломки дърво политаха настрани във въздуха, който се бе изпълнил с пропуквания на разцепваща се дървесина; Палис видя как във въздуха политат горивни гърнета и се замоли екипажите да са имали достатъчно мозък, за да предвидят това и да угасят пламъците им.

Много скоро не беше останало почти нищо, освен дънерите, хванати един за друг в сложна плетеница от клони; тогава придържащите дърветата кабели бяха измъкнати и увиснаха като изтръгнати от раменните стави ръце, а освободените дънери започнаха да правят пируети със странна грациозност, преобръщайки се във въздуха.

Накрая дънерите се стовариха върху палубата и избухнаха във фонтан от счупени парчета. Палис видя как хората ое разтърчаха, за да спасяват живота си от дъжда от дървени отломъци. В течение на няколко минути валеше градушка от парчета, които приличаха на потрошени ками; после хората започнаха бавно да изпълзяват към мястото на катастрофата и тъпчеха по кабелите на дърветата, които лежаха сред развалините като крайниците на труп.

Палис мълчаливо даде знак на Джейм.

– Тук вече нямаме никаква работа; да продължаваме.

Пластинният летателен апарат се издигна и се върна към мястото, където патрулираше. Още няколко часа след това пластината на Палис продължи да се носи сред летящата гора. Накрая Джейм вече гневно мърмореше с почерняло от издигащия се пушек лице, а гърлото на Палис беше пресипнало от викане. Нийд остави секстанта в скута си и се облегна назад усмихнат.

– Това е – каза той. – Поне така си мисля де...

– Какво е това? – изръмжа Джейм. – Рафт махна ли се вече изпод проклетата звезда?

– Не, още не. Но сега набра достатъчно скорост, за да не са му необходими повече дърветата. След няколко часа ще спре сам на достатъчно разстояние от звездата, за да е на сигурно място.

Палис се излегна сред мрежите на пластината и удари една глътка от някаква сфера.

– Значи успяхме.

Нийд отвърна унесено:

– За Рафт още не е свършило. Когато звездата премине през равнината, в която се намира Рафт, ще се забележат няколко интересни явления, породени от ефектите на приливите и отливите.

Палис вдигна рамене.

– Нищо, през което Рафт не е преминавал преди.

– Гледката сигурно е страхотна, Палис.

– Да, така е – започна да разсъждава пилотът. Той си спомни как гледаше удължаването на сенките на кабелите по палубата; най-сетне обиколката на звездния диск щеше да докосне хоризонта и по този начин да изпрати проблясваща светлина върху палубата. А когато главният диск слезеше под нивото на периферията, щеше да се появи остатъчно светене, което Учените наричаха корона...

Джейм примижа в небето.

– Ами тогава, това колко често се случва? Колко често попада Рафт на пътя на падаща звезда?

Палис сви рамене.

– Не много често. Един-два пъти на поколение. Но достатъчно често, за да сме имали време да развием умения, така че да се справим с него.

– Ала имате нужда от Учените – такива като него – и Джейм посочи с палец Нийд, – за да ви изчислят какво трябва да правите.

– Е, разбира се. – Нийд изглеждаше доволен. – Тия неща не се правят с вдигане на навлажнен пръст, за да усетиш посоката на вятъра.

– Ама голяма част от Учените ще офейкат с оня Мост.

– Вярно е.

– И тогава какво ще стане, когато следващата звезда започне да пада? Как ще преместят Рафт?

Нийд изпи едно малко с лекота.

– Ами нашите наблюдения показват, че следващата звезда – която е страшно високо ей натам – и той посочи някъде нагоре, – може да започне да застрашава Рафт след много хиляди смени.

Палис се намръщи.

– Това не дава отговор на въпроса на Джейм.

– Напротив, дава. – Чистото младо лице на Нийд придоби изненадан вид. – Разбирате ли, ние не очакваме, че дотогава Мъглявината ще може да поддържа живота така или иначе. Затова проблемът става доста отвлечен, нали?

Палис и Джейм си размениха по един поглед; после Палис се обърна към въртящата се гора под пластината и се опита да потъне в съзерцание на стабилната ѝ тържественост.

Рийз почти не спа по време на последния си период за почивка преди заминаването на Моста.

Някъде се чу звънец.

Най-сетне беше дошло време. Той стана от сламеника си, изми се набързо, след което излезе от временното си убежище, като изпитваше само огромно облекчение, че най-сетне моментът беше дошъл.

Мостът в своята кутия от скелето се бе превърнал в център на френетична дейност. Той лежеше в средата на заградена зона с ширина двеста метра, която бе заприличала на нещо като миниатюрен град; бившите офицерски квартали бяха получили нареждането да дадат на бъдещите емигранти временен подслон. Към Моста вече несигурно вървяха малки групички хора. Рийз различи представители на всички култури на Мъглявината: на самия Рафт, на Белт, а дори и няколко Кокала. Всеки беглец носеше няколкото килограма лични вещи, които бяха позволени. Пред отворената врата на Моста се бе оформила опашка зад една жива верига, по която във вътрешността се внасяха последните провизии, книги и малки измервателни уреди за околната среда. В цялата картина имаше усещане за целеустременост и Рийз малко по малко започна да вярва, че това нещо наистина щеше да се случи...

Каквото и да криеше бъдещето, той можеше само да се радва, че този период на чакане, с всичката му горчивина и разногласия, беше към края си. След преместването на Рафт, обществото бързо се бе разпаднало. Бяха се надбягвали с времето да завършат подготвителните си действия, преди всичко да се е разпаднало окончателно; и с течение на времето — когато се бяха изправили пред още много проблеми и съпътстващото ги отлагане, – Рийз усещаше как напрежението в него расте, докато накрая мислеше, че вече не може да го понася.

Количеството лична враждебност, на която бе станал свидетел, го беше изненадало. Той гореше от желание да обясни на хората, че не той беше този, който караше Мъглявината да загива; че не той беше този, който бе създал физическите закони, поради които броят на евакуиращите се беше ограничен.

...А и не той беше този – единственият, – който бе изготвил списъците.

Подготовката на тези списъци се беше превърнала в чиста агония. Идеята да се тегли жребий беше отхвърлена много бързо; съставът на тази колония не можеше да бъде оставен в ръцете на случайността. Но как се подбират човешки същества – семейства, вериги от потомци – за живот или загиване? Бяха се опитали да действат научно и поради тази причина бяха приложили критерии като физическа подготовка, интелект, приспособимост, възраст за размножаване... И Рийз, объркан и отвратен от целия процес, се бе открил в повечето от списъците с кандидати.

Но той беше устоял на всичко; не, мислеше си, просто за да осигури собственото си оцеляване, а за да бъде възможно най-полезен. Процесът на подбиране го бе оставил с усещането, че е омърсен и недостоен, несигурен дори за собствената си мотивация.

Най-накрая се беше появил окончателният списък, една смесица от множество други, компилирана от суровата преценка на Декър. Рийз беше в него. Рох не беше. И значи, помисли си Рийз с чувство за себеомраза, той бе излязъл от играта с чисти ръце, оправдавайки най-лошите очаквания на Рох и другите като него.

Стигна до оградата около Моста, Може би щеше да види Палис, да се възползва от тази последна възможност да каже сбогом. Процесът се охраняваше от няколко здрави пазачи, които колебливо потропваха с бухалките си. Рийз се почувства подтиснат, когато се вгледа по протежение на оградата. Още повече ресурси, отклонени от главната цел... но вече бяха избухнали няколко бунта; кой можеше да каже какво щеше да се случи, ако не бяха оградата и пазачите? Един от пазачите улови погледа му и кимна, а широкото му лице остана неподвижно; Рийз се чудеше дали щеше да му бъде лесно на този човек да се бие със собствените си хора, за да защити няколкото привилегировани...

Експлозия някъде от другата страна на Моста, приличаща на мощно тропване с крак по палубата. Над скелето се издигна облак дим.

Пазачите в близост до Рийз се обърнаха, за да видят. Рийз избърза около Моста.

Далечни викове, писък... и оградата вече беше срината и гореше в протежение на около три метра. Пазачите изтичаха до направената пролука, но тълпите там бяха направо непреодолими, както по брой, така и по ярост; Рийз видя една стена от лица – млади и стари, мъжки и женски, обединени от отчаяна, порочна ярост. Тогава към Моста полетяха и възпламенителни бомби, които се взривяваха по палубата.

– Какво, по дяволите, правиш ти тук? – Беше Декър; огромният мъж го сграбчи за ръката и го издърпа назад към Моста.

– Декър, не могат ли да разберат? Невъзможно е да бъдат спасени; просто няма място. Ако ни нападнат сега, мисията ще пропадне и никой няма...

– Момче. – Декър го хвана за раменете и силно го разтърси. – Времето за разговори свърши. Не можем да удържим тълпата дълго... Трябва да влезете вътре и да отлетите. Веднага.

Рийз поклати глава.

– Това е невъзможно.

– Ей сега ще ти покажа аз какво е невъзможно. – Сред останките от паднала бомба гореше малък пламък; Декър се наведе, запали една треска от разбито дърво и я подхвърли към скелето, което ограждаше Моста. Много скоро пламъчета започнаха да облизват сухото дърво.

Рийз зяпна.

– Декър...

– Никакви дискусии повече, да те вземат дяволите! – изрева Декър в лицето му и го окъпа в слюнка. – Вземи каквото можеш и се махай оттук...

Рийз се обърна и побягна.

Обърна се назад само веднъж. Декър вече се бе изгубил сред мелето при цепнатината.

Рийз стигна до вратата. Подредената опашка отпреди няколко минути се беше разпаднала; хората се опитваха със сила да си проправят път през вратата, крещяха и стискаха абсурдните си пакети багаж над главите си. Рийз вкара в употреба юмруците и лактите си, за да влезе във вътрешността на Моста. Обсерваторията представляваше клетка от шумен хаос, а съоръженията и хората се блъскаха едни в други; единственият останал голям инструмент – телескопът – стърчеше над тълпата като някакъв надменен робот.

Рийз си пробиваше път през тълпата, докато намери Горд и Нийд. Издърпа ги към себе си.

– Излитаме след пет минути!

– Рийз, невъзможно е – възрази Горд. – Виждаш в какво състояние са нещата. Ще причиним наранявания, може би дори смърт, както на пътниците, така и на хората отвън...

Рийз посочи прозрачния корпус.

– Погледнете навън. Виждате ли дима? Декър подпали проклетото скеле. Така че безценните ви експлозиви ще гръмнат след пет минути така или иначе. Разбрахте ли?

Горд пребледня.

Изведнъж шумът отвън се превърна в рев; Рийз видя как и други части от оградата падат. Малцината пазачи, които продължаваха да се борят, бяха преодолени от човешката вълна.

– Когато стигнат дотук, с нас е свършено – каза Рийз. – Трябва да излитаме. Не след пет минути. Сега.

Нийд поклати глава.

– Рийз, има още хора...

– Затворете проклетата врата! – Рийз сграбчи рамото на младежа и го избута към едно контролно табло, инсталирано на стената. – Горд, палѝ експлозивите. Просто го направи!

С присвити очи и треперещи от страх бузи, дребният инженер изчезна сред блъсканицата.

Рийз си проправи път до телескопа. Покатери се по високия стар инструмент, докато накрая гледаше надолу към разбърканото море от хора.

– Чуйте ме! – изрева той. – Можете да видите какво става отвън. Трябва да отлетим. Легнете, ако можете. Помогнете на съседите си. Гледайте децата...

По корпуса вече блъскаха юмруци, по прозрачната стена се притискаха отчаяни лица...

...и с едно синхронизирано пропукване пръчките, експлозиви в скелето се взривиха. Крехката дървена рамка бързо се разпадна; вече нищо не държеше Моста към Рафт.

Подът се наклони. Избухнаха викове като пламъци; пътниците се притискаха един към друг. Отвъд прозрачната стена на корпуса палубата на Рафт се надигна около Моста като течност, гравитационното поле на Рафт издигна пътниците нагоре във въздуха и те се заблъскаха почти комично в покрива.

Откъм вратата се чу кресчендо от викове. Нийд не беше успял да я затвори навреме; изостаналите скачаха през разширяващата се пропаст между Моста и палубата. Един последен мъж се промуши през затварящата се врата; глезенът му се бе захванал някъде и Рийз чу как пищялът му се счупва с внезапност, от която му се доповръща. После пък едно цяло семейство се катурнаха от палубата на Рафт, блъснаха се в корпуса на Моста и се хлъзнаха в безкрайността с изненадани погледи...

Рийз затвори очи и се хвана още по-здраво за телескопа.

Най-накрая всичко беше свършило. Рафт се превърна в таван над главите им, далечен и откъснат; редкият дъжд от човешки същества по корпуса секна, а четиристотин човека бяха влезли в състояние на свободно падане за първи път в живота си.

Чу се силен вик, който обаче долиташе от много далече. Рийз погледна нагоре. с горяща факла в ръка, Рох скочи през дупката в средата на Рафт. Падаше през разделящите ги метри с разтворени ръце и крака; взираше се с изпъкнали очи през стъклото в ужасените пътници.

Огромният миньор се стовари по лице върху прозрачния покрив на Обсерваторията. Изпусна факлата си и задрапа с ръце и крака, за да се хване за нещо по абсолютно гладката повърхност; след това се плъзна безпомощно по нея, като остави зад себе си следа от кръв от разбитите си нос и уста. Най-накрая се търколи на една страна – и тогава в последната секунда се улови за една издатина на парния реактивен двигател.

Рийз слезе от телескопа и откри Горд.

– По дяволите, трябва да направим нещо. Тоя ще откачи двигателя.

Горд се почеса по брадата и огледа висящия миньор, който се бе вторачил в изумените пътници.

– Бихме могли да подпалим двигателя. Парата, разбира се, няма да го засегне, защото той виси под самия отвор но ръцете му ще изгорят – да; това ще го накара да се пусне...

– Или пък – каза Рийз, – бихме могли да го спасим.

– Какво? Рийз, тоя смешник се опита да те убие!

– Знам. – Рийз се взря в почервенялото лице на Рох, в изопнатите му мускули. – Намери едно въже. Ще отворя вратата.

– Не говориш сериозно...

Но Рийз вече се бе насочил към вратата. Когато накрая огромният миньор лежеше изтощен на пода, Рийз се надвеси над него.

– Чуй ме внимателно – заговори той сурово. – Можех да те оставя да умреш. – Рох облиза кръвта по разбитата си уста. – Спасих те поради една-единствена причина – продължи Рийз. – Ти можеш да оцелееш. Заради това рискува живота си при този побъркан скок. А там, където отиваме, ще се нуждаем от хора, които могат да оцелеят. Разбираш ли? Но ако веднъж – само веднъж – усетя, че с проклетата си тъпотия заплашваш по някакъв начин тази мисия, ще отворя вратата и ще те оставя да си довършиш падането.

Той задържа погледа си прикован в очите на миньора много дълго време; накрая Рох кимна.

– Добре – каза Рийз и стана. – А сега – обърна се той към Горд, – какво трябва да направим най-напред?

Във въздуха се носеше миризма от повръщано.

Горд вдигна вежди.

– Обучение по безтегловност, струва ми се – отвърна той. Ѝ много работа с парцали и кофи...

С ръце около врата и дръжката на оръжието на нападателя си, Декър се обърна, за да види как скелето на Моста се сгромолясва на съставните си части. Огромният цилиндър увисна във въздуха, макар и само за една секунда; тогава парните реактивни двигатели се покриха с облаци и Мостът пропадна, като остави зад себе си в палубата дупка, в която хората се катурнаха безпомощни.

Значи беше свършило; а Декър бе загазил. Той отново насочи внимание към противника си и започна да изцежда живота от него.

На изоставения Рафт убиването продължи още много часове.