Черна дупка

15.

Първите часове на препълнения кораб след падането бяха почти непоносими. Във въздуха се носеше миризма на повръщано и урина, а навсякъде из залата гъмжеше от хора на всякаква възраст, които се бутаха, бореха и пищяха.

Рийз подозираше, че проблемът не се състоеше само в безтегловността, но също така и във внезапната реалност на самото падане. Изведнъж да се изправиш пред истината, че светът не е в крайна сметка един диск с определени граници – да разбереш, че Рафт всъщност не е бил нищо повече от парче сглобено желязо, което се носи във въздуха – това изглежда бе довело някои от пътниците до ръба на полудяването.

Може би щеше да е по-добре, ако прозорците бяха замъглени по време на отлитането.

Рийз прекарваше дълги часове да ръководи изграждането на мрежа от въжета и кабели, които се кръстосваха из Обсерваторията.

– Ще запълним вътрешността с тази изотропна структура – беше посъветвал съвсем сериозно Холербах. – Ще я направим да изглежда една и съща във всички посоки. Тогава няма да бъде чак толкова обезкуражаващо, когато стигнем до проклетата Сърцевина и цялата проклета вселена се обърне с главата надолу...

Не след дълго пътниците вече опъваха одеяла върху въжетата, за да си отделят по малко лично пространство. Вътрешността на Моста, която иначе беше пълна с високи технологии, започна да придобива по-уютен вид, докато импровизираният град от палатки се разрастваше; човешки миризми на храна и деца изпълваха въздуха.

За да си даде малка почивка, Рийз си проправи път навън от претъпканата зала и се придвижи към онова, което в миналото беше изпълнявало ролята на покрив на Обсерваторията. Корпусът все още беше прозрачен. Рийз притисна лице към топлата материя и надникна навън, което му напомни неудържимо за времето, когато бе надничал по същия начин от корема на кита.

След падането си от Рафт, Мостът бързо беше набрал скорост и се бе завъртял така, че тъпият му нос да сочи към сърцето на Мъглявината. Сега той летеше надолу през въздуха, а Мъглявината се беше превърнала в една триизмерна демонстрация на движение в перспектива. Най-близките облаци прелитаха покрай тях като стрели, средно отдалечените звезди се плъзгаха към пространството и дори на границите, до които стигаше зрението, на много стотици километри разстояние, бавно се носеха нагоре бледи звезди.

Рафт отдавна се бе превърнал в петънце, изгубено сред розовата безкрайност над главите им.

Корпусът се разтресе за част от секундата. На няколко метра над главата на Рийз се появи облаче пара, което веднага беше издухано назад, знак, че контролиращата равновесието на Моста система, която Горд бе изобретил, си вършеше работата.

Корпусът му се струваше по-топъл, отколкото беше обикновено. Скоростта на вятъра отвън трябва да бе нещо невиждано, буквално лишеният от триене материал, от който беше направен корпусът на Моста, позволяваше на въздуха да се плъзга безобидно с едва забележимо покачване на температурата. Умореният мозък на Рийз се препъваше по пътищата на мислите му. Ако човек измереше покачването на температурата, разсъждаваше той, вероятно можеше да добие представа за коефициента на триене на корпуса. Но, разбира се, бяха необходими и някои данни за топлопроводимостта на материала...

– Невероятно е, нали?

Нийд беше застанал до него. По-младият мъж полюшваше един секстант в ръцете си. Рийз се усмихна.

– Какво правиш тук?

– Ами нали трябва да измервам скоростта ни.

– И?

– Движим се с максимална скорост за силата на гравитацията тук. Моята преценка е, че след около десетина смени ще стигнем до Сърцевината...

Нийд даваше отчета си отнесено, защото вниманието му беше ангажирано с гледката навън; думите му обаче оказаха почти електрическо въздействие върху Рийз. Десет смени... само след десет смени щеше да се взре в лицето на Сърцевината и тогава щеше да се реши съдбата на расата му.

Той се върна обратно в настоящето.

– Ние така и не довършихме обучението ти, Нийд, нали?

– Имаше други събития, които бяха по-важни – отвърна сухо Нийд. – Нека си намерим дом, където винаги ще имаме време да обучаваме хората си както подобава... време дори за да гледаме навън през прозореца...

Джейън започна да говори, дори още преди да е стигнала при тях.

– ...и ако не кажеш на тоя непоносим стар галфон, че си е оставил чувството за приоритети на Рафт, тогава не отговарям за действията си, Рийз!

Рийз изсумтя вътре в себе си. Очевидно почивката му беше свършила; Джейън връхлетя върху него, заедно с Холербах, който я следваше по петите, като се придърпваше внимателно по мрежата от въжета. Старият Учен промърмори:

– Не мога да повярвам, че един обикновен Втори ранг ми говори по този начин, откакто... откакто...

Рийз вдигна двете си ръце.

– Ей, я успокойте топката, вие двамата. Почни отначало, Джейън. В какво се състои проблемът?

– Проблемът – изстреля Джейън, като вирна палеца си – е в самия този стар тъпак, който...

– Ей, ама колко си нагла...

– Млъкнете! – отсече Рийз.

Потръпваща, Джейън направи видими усилия да се поуспокои.

– Рийз. Кажи ми, отговарям ли или не за телескопа?

– Доколкото знам, да.

– И моите указания са да проверявам дали навигаторите – и техните така наречени помощници, Кокалите – получават всички данни, които са им необходими, за да преценят по каква траектория да се движим, когато стигнем до Сърцевината. И това трябва да е най-важното нещо за нас. Нали така?

Рийз потърка носа си със съмнение.

– Не мога да оспоря това...

– Тогава кажи на Холербах да държи проклетите си ръце настрани от моя уред!

Рийз подтисна усмивката си и се обърна към Холербах:

– Ти какво си намислил, главен Учен?

– Рийз... – старецът кръстоса дългите си пръсти и започна да подръпва отпуснатата им кожа, – останали сме само с един съществен научен инструмент. Сега нямам никакво намерение да повтаряме споровете около натоварването на този кораб. Разбира се, големината на генетичната група трябва да бъде на първо място... – Той удари с юмрук по дланта си. – Въпреки това, точно в този момент на слепота, ние приближаваме към най-голямата научна загадка в целия космос: самата Сърцевина...

– Иска да обърнем телескопа към Сърцевината – прекъсна го Джейън. – Можеш ли да повярваш?

– Познанието, което може да се получи дори чрез едно повърхностно наблюдение, е безценно.

– Холербах, ако не използваме оня проклет телескоп за нуждите на навигацията ни, може да погледнем Сърцевината по-отблизо, отколкото му се иска на всеки един от нас! – Джейън се вторачи в Рийз. – Е?

– Е, какво?

Холербах гледаше тъжно към Рийз.

– За Бога, момче, подозирам, че този дребен местен проблем е само първото невъзможно нещо, което трябва да отсъдиш, от всички други, които ще последват.

Рийз се почувства объркан, изолиран.

– Но защо аз?

Джейън рече:

– Защото Декър е все още на Рафт. А кой друг остава?

– Кой наистина? – измърмори Холербах. – Съжалявам, Рийз; мисля, че нямаш кой знае какъв избор...

– Както и да е, какво ще правим с тоя проклет телескоп?

Рийз опита да се съсредоточи.

– Добре. Виж какво, Холербах, трябва да се съглася, че работата на Джейън сега е на първо място...

Джейън нададе вик, който прониза въздуха.

– Така че е необходимо изследванията ти да се въртят около тази работа. Добре? Но – продължи бързо той, – когато се приближим достатъчно до Сърцевината, парните реактивни двигатели така или иначе вече няма да вършат работа. Така че навигацията ще е само едно губене на време... и телескопът ще бъде свободен, а Холербах ще може да си върши работата. Може би Джейън даже ще ти помогне. – Той изду бузите си. – Това как е като компромис?

Джейън се ухили и го ръчна по рамото.

– Още не е късно да те направим член на Комитета. – Тя се обърна и се издърпа по въжетата обратно към вътрешността на залата.

Рийз усети как раменете му се отпускат.

– Холербах, твърде съм млад, за да бъда Капитан. А освен това и нямам никакво желание за подобно нещо.

Холербах се усмихна нежно.

– Последното вероятно важи както за теб, така и за всички останали. Рийз, страхувам се, че трябва да приемеш това; ти си единственият човек на борда, който има опит на живо от Белт, от Рафт, от света на Кокалите... и така си единствената водеща фигура, която е поне отчасти приемлива за всичките отделни фракции на кораба. А и в края на краищата, твоето желание и твоята решимост ни доведоха чак дотук. Сега се страхувам, че просто си обречен на тази отговорност. А те очакват някои много трудни решения занапред. Ако предположим, че успешно заобиколим Сърцевината, тогава ще се изправим пред разделяне на дажбите, екстремни температурни условия в непознатите райони извън Мъглявината – дори отегчението ще се превърне в опасност, която може да застраши живота! Ти ще трябва да ни караш да действаме при изключителни обстоятелства. Ако мога да ти помогна по някакъв начин, аз, разбира се, ще го направя.

– Благодаря. Идеята не ми харесва особено, но предполагам, че си прав. А ако искаш да ми помогнеш – добави остро Рийз, – можеш да започнеш, като си оправяте сами разногласията с Джейън.

Холербах тъжно се усмихна.

– Тази млада жена е доста напориста.

– Холербах, какво очакваш да видиш там долу, между другото? Предполагам, че един поглед отблизо към истинска черна дупка може да представлява много живописна гледка...

По старческите страни на Холербах се появи леко оживление.

– Много повече от това. Някога обсъждал ли съм с теб идеите си за гравитационната химия? Правил съм го? – Холербах изглеждаше разочарован от съкращаването на лекцията му, но Рийз го насърчи да продължи; в течение на няколко минути, даде си сметка той и благодари на случая, щеше да се върне към чирачеството си, когато всяка смяна Холербах и останалите му четяха лекции за загадките на множеството вселени.

– Ти трябва да си спомняш моите размишления за новия вид „атом“ – започна Холербах. – Неговите съставни частици – може би сами представляващи самостоятелни единици – ще бъдат държани заедно по-скоро от гравитацията, отколкото от другите фундаментални сили. Ако са налице подходящите условия, необходимата температура, нужното налягане и правилните гравитационни градиенти, тогава ще е възможна една нова „гравитационна химия“.

– В Сърцевината – вметна Рийз.

– Да! – заяви Холербах. – Докато минаваме покрай Сърцевината, ние ще наблюдаваме нова област, приятелю, нова фаза на сътворяване, в която...

Над рамото на Холербах изникна широко, покрито с петна от кръв лице. Рийз се намръщи.

– Какво искаш, Рох?

Огромният миньор се ухили.

– Исках само да ви покажа нещо, което пропускате. Вижте. И той посочи.

Рийз се извърна. Отначало не забеляза нищо необичайно – и тогава, примижавайки, различи едно едва забележимо петно от тъмнокафяво сред летящия нагоре поток от звезди. Беше твърде далеч, за да се видят някакви подробности, но паметта му допълни останалата част; и той отново видя повърхността от кожа, опъната върху кост, белите лица, обърнати към една далечна точка във въздуха...

– Кокалите – каза той.

Рох отвори разбитата си уста и се изсмя; Холербах се стресна и отврати.

– Твоят дом, където те изгониха от твоя дом, Рийз – грубо рече Рох. – Не ти ли се ще да се спуснеш там долу и да видиш старите си приятели?

– Рох, иди да си вършиш работата.

Рох се подчини, като продължи да се смее.

Рийз остана няколко минути до корпуса, загледан навън, докато малката планета на Кокалите не изчезна в мъглата над тях. Още една част от живота му си беше отишла, без какъвто и да било шанс да се върне обратно...

Той се обърна с потръпване от прозореца и заедно с Холербах, отново потъна в глъчката и топлината на Моста.

Останал почти без никаква енергия, с мекия товар от хора, които щъкаха из вътрешността му, очуканият стар кораб летеше право към черната дупка.

Небето отвън потъмня и се изпълни с фантастичните, огъващи се скулптури от звезди, които Рийз бе наблюдавал по време на първото си пътуване до тези дълбини. Учените решиха да оставят корпуса прозрачен; Рийз ги убеди, че това ще отвлича вниманието на безпомощните пътници от постоянно влошаващото им се състояние. И наистина се оказа така; с минаването на смените, все по-голям брой хора прекарваха времето си до големите прозорци, а настроението в кораба стана спокойно, почти изпълнено със страхопочитание.

Сега, когато се бяха приближили до Сърцевината толкова, че на практика от нея ги делеше само една смяна, Мостът срещна ято китове; и прозорците буквално бяха покрити с човешки лица. Рийз дискретно направи място за Холербах; двамата застанаха един до друг и започнаха да наблюдават.

На тази дълбочина всеки кит приличаше на малък снаряд; свилата се плът беше като аеродинамична обвивка около вътрешните му органи. Сега дори големите очи се бяха затворили, така че китовете щяха да влетят като слепи в Сърцевината – и бяха редица след редица, под, над и навсякъде около Моста, толкова много, че въздухът беше като една безкрайна стена от бледа плът.

Рийз промълви:

– Ако съм знаел, че ще бъде толкова живописно, нямаше да се откажа миналия път.

– Изобщо нямаше да оцелееш – отвърна Холербах. – Вгледай се по-внимателно. – И той посочи най-близкия кит. – Виждаш ли как мъждука?

Рийз различи някаква розова светлина около водещия край на кита.

– Съпротивлението на въздуха?

– Очевидно – нетърпеливо кимна Холербах. — В тези дълбочини атмосферата е като супа. А сега продължавай да гледаш.

Рийз задържа погледа си върху носа на кита – и беше възнаграден с гледката, при която едно двуметрово парче от кожата на кита избухна в пламъци и отлетя назад от движещото се с огромна скорост животно. Рийз огледа ятото с нови очи; сред целия ураган от движение виждаше множество такива малки пламъци от горяща плът, искри от отлитащ огън.

– Изглежда така, сякаш китовете се разпадат, като че ли съпротивлението е твърде голямо... Може би са изчислили погрешно траекторията си около Сърцевината; или пък нашето присъствие ги е объркало...

Холербах изсумтя с отвращение.

– Сантиментални глупости. Рийз, тези китове знаят много по-добре от нас какво правят.

– Ами защо тогава горят?

– Ама ти ме изненадваш, момче; трябваше да си го разбрал веднага щом си се качил на борда на онзи кит и си разгледал порестата му външна повърхност.

– По онова време много повече ме интересуваше дали мога да я ям – отвърна сухо Рийз. – Но... – и той се замисли. – Искаш да кажеш, че предназначението на външния слой е да бъде отстранен?

– Точно така. Най-външният слой изгаря и отпада. Един от най-простите, но най-ефикасни начини за разсейване на топлината, получена от много силно въздушно съпротивление... метод, използван още при най-първите летателни апарати, създадени от човека, доколкото си спомням от архивите на Кораба – архиви, които сега, разбира се, са загубени завинаги...

Изведнъж по външната страна на корпуса се появиха огнени ивици; наблюдаващите пътници се дръпнаха от пламъците, които избухнаха само на сантиметри от лицата им.

Огънят изчезна, веднага щом се появи.

– Е, това отстраняване не беше планирано – мрачно се обади Рийз. – Беше един от парните ни реактивни двигатели. Дотук бяха системите ни за контролиране на равновесието.

– Аха – кимна бавно Холербах, а челото му се набразди. – Стана доста по-рано, отколкото очаквах. Поддържах надеждите си, че ще запазим някакъв контрол, дори когато сме най-близо – когато, разбира се, траекторията на кораба може най-лесно да бъде променена.

– Страхувам се, че от този момент нататък ще трябва да се задоволяваме с това, което имаме. Летим без дим, както би казал Палис... Остана ни само да се надяваме, че се движим по приемлив курс. Хайде, ела да поговорим с навигаторите. Обаче не повишавай много глас. Каквато и да е присъдата, няма никакъв смисъл да всяваме паника.

Членовете на екипа от навигатори отговориха на въпросите на Рийз в зависимост от личните си пристрастия. Учените от Рафт разсъждаваха над диаграми, които показваха орбити, стърчащи от Сърцевината като разрошена коса, докато Кокалите подхвърляха във въздуха парчета обработен метал и ги наблюдаваха как се носят.

След като бяха минали няколко минути, изпълнени с подобни занимания, Рийз рязко попита:

– Е?

Куид се обърна към него и жизнерадостно сви рамене.

– Все още сме твърде далеч. Кой знае? Ще трябва да изчакаме, за да разберем.

Джейън се почеса по главата, с пъхнат зад ухото молив.

– Рийз, намираме се в почти хаотична ситуация. Поради голямото разстояние, при което изгубихме контрола, траекторията ни в последния момент остава неограничено чувствителна към първоначалните условия...

– С други думи – прекъсна я Рийз раздразнено, – трябва да изчакаме и да видим какво ще стане. Страхотно.

Джейън тръгна да протестира, но после се замисли подълбоко.

Куид го удари по рамото.

– Виж какво, няма абсолютно нищо, което можем да предприемем. Ти направи всичко, което ти беше по силите... и ако не друго, то поне предложи на стария Куид едно адски интересно пътуване.

Холербах се намеси бързо:

– Ти не си единственият, който изпитва подобни чувства, приятелю Кокал. Джейън! Да разбирам ли, че твоята окупация на телескопа вече е към края си?

Джейън се усмихна.

Бяха необходими около трийсет минути, за да бъдат нагласени ориентацията и фокусът на телескопа. Найнакрая Рийз, Холербах, Джейън и Нийд се струпаха около малкия мониторен екран.

В началото Рийз беше разочарован; екранът се изпълни с плътен черен облак от звездни руини, които заобикаляха самата Сърцевина, образи, които му бяха познати още от наблюденията, които бе правил на Рафт. Но с отлитането на минутите, Мостът навлезе в най-външния пласт на този материал и тъмният облак се раздели пред тях, при което отломките започнаха да разкриват дълбочината и начина си на подреждане. Нагоре към тях струеше бледа розова светлина. Много скоро над корпуса започнаха да прелитат цели вълни от разрушената звездна материя, което караше Моста да прилича на един наистина уязвим контейнер.

Тогава изведнъж облаците изчезнаха; и Мостът вече се носеше над самата Сърцевина.

– Боже мой – възкликна тихо Джейън. – Като... като планета е...

Сърцевината представляваше компактна маса, струпана около черната си дупка, сплескана сфера с широчина около осемдесет километра. И наистина това беше един свят, разделен на сенки в червено и розово. Повърхностните му слоеве – подложени, по преценка на Рийз, на няколкостотин вида гравитация – се открояваха ярко и имаха почти топографски черти. Виждаха се океани от някакъв псевдотечен материал, гъст и червен като кръв; те се плискаха по странни земи и се издигаха над общата сферична повърхност. Имаше дори малки планински вериги, които приличаха на бръчки по кората на развален плод, а също и облаци като пушек, които се надпреварваха над повърхността на моретата. Всичко беше в непрекъснато движение: дълги по няколко километра вълни кръстосваха океаните, планинските формации сякаш се развиваха безкрайно и дори крайбрежията като че ли се гърчеха. Наблюдаващият добиваше усещането, че някакъв мощен източник на топлина кара епидермиса на Сърцевината да се набръчква и да се покрива постоянно с мехури.

Сякаш Земята е пренесена в ада, помисли си Рийз.

Холербах беше изпаднал в захлас. Той така се взираше в монитора, все едно му се искаше да влезе в него.

– Гравитационна химия! – изхриптя той. – Доказах правотата си. Структурата на тази невероятна повърхност може да бъде поддържана просто от влиянието на гравитационната химия; само гравитационни връзки могат да се борят срещу привличането на черната дупка.

– Но всичко се променя толкова бързо – прекъсна го Рийз. – Метаморфози, които обхващат цели километри, като при това се извършват в рамките на няколко секунди.

Холербах кимна нетърпеливо.

– Подобна скорост е характерна за гравитационния обхват. Помниш ли, че променящите се гравитационни полета се разпространяват със скоростта на светлината, а...

Джейън изпищя, сочейки монитора.

В центъра на един от аморфните континенти имаше една правоъгълна решетка от розово-бяла светлина, която изпъкваше на фона на повърхността като дъска за шах с ширина от няколко километра.

През главата на Рийз минаваха хиляди мисли.

– Живот – прошепна той.

– И интелект – добави Холербах. – Две невероятни открития и то само при пръв поглед...

Джейън попита:

– Но как е възможно това?

– По-скоро трябва да се попитаме защо да не е така? – отвърна Холербах. – Най-важното условие за съществуването на живот е наличието на високи енергийни градиенти... Гравитационният обхват притежава много бързо развиващи се модули; универсалните принципи на самоорганизацията, като например серията на Файгенбаум, която регулира появата на структура от общия хаос, направо си изискват да възникне някаква организация.

Сега те видяха и други решетки. Някои от тях покриваха цели континенти и сякаш се опитваха да притиснат „сушата“ към огромните вълни. Около глобуса се виеха подобни на пътища ивици светлина. И – при най-силното увеличение – Рийз даже успя да различи отделни структури: пирамиди, тетраедри и кубове.

– И защо да не може да се появи интелект? – продължи замечтано Холербах. – В един свят на толкова мощни промени, селекцията в полза на организиращите принципи би била много съществен фактор. Вижте само как гравитационните народи се борят да съхранят подредената си заобикаляща ги среда от предизвикателствата на хаоса!

Холербах замълча, но мозъкът на Рийз продължи да препуска. Може би тези същества щяха да си построят техни собствени кораби, които да пътуват към други „планети“, основани на черни дупки, и да се срещнат с техните братовчеди, които никога преди това не са можели да си представят. В настоящето тази странна биосфера беше захранвана от притока на материал от облака с отломки на мъглявината – един непрестанен дъжд от звездни парчета, долитащи по хиперболични траектории право в Сърцевината, а отвътре – чрез рентгеновото лъчение на наносния диск около черната дупка, която се намираше дълбоко в самата Сърцевина; но в крайна сметка Мъглявината щеше да бъде изчерпана и гравитационният свят щеше да бъде изложен напълно гол в пространството, захранван само от топлината на Сърцевината и в найдобрия случай, от бавното изпаряване на самата черна дупка.

Той си даде сметка, че дълго време, след като изчезнеха всички мъглявини, гравитационните народи щяха да обитават размътените си светове. Той осъзна с чувство на обърканост, че тези създания бяха истинските обитатели на този космос; човешките същества – меки, мръсни и отпуснати – бяха просто преходни натрапници.

Максималното приближаване щеше да настъпи скоро.

Светът на Сърцевината се превърна в пейзаж; пътниците пищяха или въздишаха, когато Мостът прелиташе на не повече от няколко десетки километра над врящия океан. Над моретата се носеха китове – бледи и невъзмутими като призраци.

Нещо дърпаше Рийз за краката. Раздразнен, той се хвана за една от издатините на телескопа и се придърпа обратно към монитора; дърпането обаче се увеличаваше безмилостно, докато накрая си стана направо неприятно...

Той започна да се притеснява. Мостът трябваше да е буквално в състояние на свободно падане. Дали нещо не пречеше на този процес? Огледа се из прозрачния корпус, като почти очакваше... какво? Че Мостът е налетял на някой лепкав облак или пък върху един от невъобразимите стълбове от течността на моретата под тях?

Не можа обаче да види нищо такова.

Рийз отново насочи вниманието си към телескопа, само за да открие, че Холербах се бе обърнал с главата надолу; той се държеше с разперени ръце за монитора и енергично се опитваше да издърпа лицето си на едно ниво с картината на екрана. Колкото и да беше странно, но двамата с Рийз сякаш бяха теглени към противоположните краища на кораба. Нийд и Джейън се бяха разпръснали по подобен начин около голямото тяло на телескопа и се придържаха към него в условията на това ново и странно поле.

В залата се чуха писъци. Паянтовата конструкция от въжета и одеяла започна да се разпада; дрехи, прибори и хора започнаха на купчини да се плъзгат към стените.

– Какво става, дявол да го вземе, Холербах?

Старият Учен свиваше и отпускаше ръцете си.

Проклятие, това хич не помага на артрита ми...

– Холербах!

От прилива е! отвърна сопнато Холербах. – По Кокалите, момче, нищо ли не си научил в часовете ми по орбитална динамика? Намираме се толкова близо до Сърцевината, че гравитацинното ѝ поле варира значително в рамките на няколко метра.

– Дяволите да те вземат, Холербах, щом си знаел всичко това, защо не ни предупреди?

Холербах отказа да се засрами.

Защото беше очевидно, момче! А сега всеки момент ни очаква най-живописнатй гледка. Веднага щом гравитационният градиент надхвърли момента, наложен от триенето на въздуха... а, ето че започва...

Образът на монитора се замъгли, защото телескопът загуби фокуса си. Врящият океан прелетя над главата на Рийз. След това нестабилното равновесие съвсем се разпадна, а стъписаните пътници бяха отхвърлени във всички посоки; по плътта им, дрехите им и стените се появиха кървави петна.

Корабът се преобръщаше.

– С носа надолу! – Холербах, който продължаваше да стиска здраво телескопа, изкрещя така, че да могат да го чуят всички. – Корабът ще постигне равновесие, след като се насочи с носа надолу към Сърцевината...

Муцуната на кораба се обърна към Сърцевината, мина покрай нея, след което се обърна отново назад, сякаш Мостът беше голяма намагнитена игла в близост до буца желязо. с всяко полюшване опустошенията във вътрешността на кораба ставаха все по-големи; Рийз вече виждаше осакатени тела сред блъскащите се пътници. Колкото и да беше абсурдно, той си спомни за танца, който бе наблюдавал в театъра на светлината; като някакви танцьори, Мостът и Сърцевината участваха в един въздушен балет, при който корабът валсираше в гравитационните обятия на черната дупка.

Най-накрая Мостът се стабилизира с насочена към Сърцевината ос на въртене. Пътниците и вещите им бяха наблъскани в двата края на цилиндричната зала, където въздействието на приливите и отливите беше най-силно; Рийз и другите Учени, които продължаваха да се държат здраво за голямото тяло на телескопа, се намираха в близост до центъра на гравитация на кораба и се измъкваха, както прецени Рийз, доста леко от цялата ситуация.

Покрай прозорците прелитаха кървавочервени океани.

– Вероятно сме близо до максималното приближаване – извика Рийз. – Ако успеем да оцелеем през следващите няколко минути и корабът не се разпадне от натоварването...

Нийд беше обгърнал с ръце основната част от тялото на телескопа и се бе вторачил в океана на Сърцевината.

– Мисля, че ще трябва да се борим за оцеляването си и с други неща – каза той.

– Какво?

– Погледни! – и Нийд посочи – тогава се изпусна от телескопа и полетя встрани от него. Задращи с ръце по повърхността на апарата, като се опита да се хване отново; но накрая опитите му останаха напълно безуспешни. Като продължи да се взира в прозореца, той излетя на около трийсет метра към шаващата маса от човешки същества, която беше притисната в единия край на цилиндричното помещение.

Когато се стовари върху тях, се чу някакъв пращящ звук, а заедно с него и вик на болка. Рийз затвори очи.

Холербах изкрещя като на пожар:

– Рийз, погледни какво искаше да ни покаже той.

Рийз се обърна.

Кървавото море продължаваше да ври и кипи; но сега Рийз видя, че ясно се очертава един водовъртеж, нещо като здрав възел, събран под Моста. Из водовъртежа се движеха сенки – огромни и целеустремени. А освен това... водовъртежът се движеше заедно с кораба, просто следваше напредването му...

Водовъртежът се спука като мехур, при което от дълбините на океана се появи диск с широчина от около стотина метра. Смолисточерната му повърхност пулсираше; с озадачаваща честота от него изскачаха огромни крайници, сякаш под някаква гумена плоскост напираха мощни юмруци. Дискът летя доста дълго време; после въртенето му се забави и той падна обратно в тътнещия океан.

Почти незабавно водовъртежът започна да се събира отново.

Лицето на стария Учен беше посивяло.

– Това е второто подобно изригване. Очевидно не целият живот тук е цивилизован колкото нас.

– То е живо? Но какво иска?

– По дяволите, момче, размърдай си мозъка!

Рийз опита да се съсредоточи насред цялата бъркотия от шумове и движение.

– Как усеща присъствието ни? В сравнение с гравитационните същества, ние сме направо някакви ефирни създания, едва имаме изобщо субстанция. Защо трябва да се интересуват от нас?

– Машините за провизии! – изкрещя Джейън.

– Какво?

– Нали се захранват с миниатюрни черни дупки... гравитационен материал. Може би това е единственото, което едно гравитационно същество вижда, сякаш сме кораб с призраци, заобиколили някакви трошици от...

– От храна – довърши уморено Холербах.

Съществото отново се надигна с рев от океана си, разхвърляйки китовете около себе си като листа. Този път един крайник, кабел, дебел колкото кръста на човек, се приближи достатъчно, за да накара кораба да се разтресе в полета си. Рийз успя да види някои подробности по повърхността на съществото: приличаше на скулптура, направена от черно и пак черно. Мънички форми – независими животинки, може би като паразити? – се надпреварваха с главозамайваща скорост по пулсиращата повърхност, сблъскваха се, разтапяха се, появяваха се на нова сметка.

Дискът пак се оттегли – падна в развълнуваното си море с фантастичен като на забавен каданс плясък; и водовъртежът започна отново да се оформя.

– Глад – каза Холербах. – Универсалният мотив. Това проклето нещо ще продължи да се опитва, докато не ни погълне целите. И работата е там, че не можем да направим нищо по този въпрос. – Той затвори старчески влажните си очи.

– Още не сме загинали – промълви Рийз. – Щом като е гладно детето, ще го нахраним. – През мислите му премина яростна решимост. Не беше стигнал дотук, не бе постигнал толкова много, само за да го види провалено напълно от някакъв безименен ужас... дори и всичките му атоми да се състояха от черни дупки.

Той огледа залата. Мрежата от въжета се беше разпаднала, като по този начин хората бяха опразнили вътрешността на залата; но някои въжета продължаваха да висят там, където бяха захванати за тавана или стените. Едно от тях водеше право от корпуса на телескопа до изхода към коридора на Моста. Рийз проследи пътя му с поглед. То лежеше почти изцяло само на около метър от центъра на кораба, така че ако тръгнеше по него, можеше да остане близо до безтегловната зона.

Внимателно, като придвижваше само едната си ръка, а после и другата, Рийз се пусна от телескопа. Когато въжето пое тежестта му, той бавно се понесе към единия край на залата... но твърде бавно, за да окаже някакво влияние скоростта му. Започна по-енергично да придвижва ръцете си една по една по въжето.

Когато до вратата бяха останали само няколко стъпки, въжето се откъсна от мястото, където беше захванато и започна да се вее във въздуха.

Рийз задращи по повърхността на стената, след което се блъсна във вратата. Щом стигна до твърдата ѝ сигурност, той си пое няколко пъти дъх, при което усети силни болки в ръцете и краката.

Животното отново излезе от океана си; гърчещото му се лице пак се надвеси над Моста.

Рийз се опита да надвика стоновете на пътниците.

– Рох! Рох, чуваш ли ме? Миньор Рох!

Най-сетне широкото, разбито лице на Рох се появи изпод масата натръшкани хора в единия край на цилиндричната зала.

– Рох, можеш ли да се качиш дотук?

Рох се огледа, за да види въжетата, които висяха по стените. След това се ухили. Започна да ходи по хората около себе си, като набиваше главите и крайниците им още по-дълбоко в мелето; после с животинска грациозност запълзя нагоре по въжетата, захванати за големите прозорци. Когато някое въже се скъсваше, той скачаше веднага на друго, след това на трето и така нататък; докато накрая стигна при Рийз до вратата.

– Виждаш ли? – попита той Рийз. – Цялата тежка работа при условията на пет гравитационни единици в крайна сметка е от някаква полза...

– Рох, трябва ми помощта ти. Слушай сега...

Една от машините за провизии беше монтирана точно от вътрешната страна на вратата на Моста и Рийз благодари на Бога, че коридорите бяха толкова непредвидено тесни. Само малко по-голямо да беше пространството и голямото нещо щеше да се понесе към една от крайните зали на Моста, а Рийз се съмняваше, че дори Рох може да вдигне няколко тона в условията на толкова много гравитационни единици, за да ги отнесе до средата на кораба.

Мостът отново се разтресе.

Когато Рийз обясни каква е идеята му, Рох се ухили, очите му станаха още по-широки и демонични – по дяволите, на тоя човек всичко това дори му харесваше – и преди Рийз да успее да го спре, той трясна с отворената си длан контролното табло на вратата.

Тя се плъзна настрани и се отвори. Въздухът отвън беше плътен, горещ и прелиташе с невероятна скорост; разликата в налягането издърпа като някаква огромна ръка Рийз и го метна към страничната част на машината за провизии.

Отворената врата представляваше един квадратен отрязък от хаоса с дължина на страната около три метра, който беше абсолютно запълнен от гърчещото се лице на гравитационното животно. Едно пипало с дължина повече от километър се виеше из въздуха; Рийз усети как корабът потрепери, когато то се приближи. Само леко докосване от страна на това чудо и старият кораб щеше да бъде смазан като скитер...

Рох се промъкна покрай машината за провизии, отдалечавайки се от вратата, така че сега се намираше между машината и външната стена на Обсерваторията.

Рийз погледна към основата на машината; тя беше захваната за палубата на Моста чрез груби метални нитове с големината на юмрук.

– Проклятие – извика той над рева на вятъра. – Рох, помогни ми да намерим инструменти, които можем да ползваме, нещо като лостове...

– Няма време за това, човече от Рафт. – Гласът на Рох беше напрегнат, както бе звучал, когато навремето огромният мъж беше станал на крака под натиска на пет гравитационни единици при звездното ядро. Рийз вдигна поглед стъписан.

Рох беше облегнал гърба си на машината за провизии, а краката му бяха опрени в стената на Обсерваторията; той просто се опитваше да избута машината. Мускулите на краката му изпъкнаха, а по челото и гърдите му се появиха много капчици пот.

– Рох, ти си луд! Това е невъзможно...

Единият от нитовете проскърца; из завихрения въздух полетяха парчета ръждиво желязо.

Рох беше вперил изпъкналите си очи в тези на Рийз. Мускулите на врата му сякаш се бяха струпали около все по-широката му усмивка, а езикът му се бе показал тъмночервен през наранените му устни.

Тогава се предаде още един нит – пропукването му приличаше на кратка експлозия.

Малко със закъснение, Рийз постави ръцете си върху машината, застопори крака на ръба между стената и пода и започна да бута заедно с Рох, докато вените по ръцете му не заприличаха на въжета.

Още един нит сдаде багажа. Машината вече видимо се наклони. Рох нагласи позицията си и продължи да бута.

Лицето на миньора беше станало мораво, но кървавите му очи продължаваха да фиксират Рийз. Откъм това огромно тяло долитаха слаби, пукащи звуци и Рийз си представи как прешлените и костите се трошат и смесват по дължината на гръбначния стълб на Рох.

Най-сетне, със серия от малки експлозии, останалите нитове се скъсаха и машината се катурна през вратата. Рийз падна по гърди сред останките от счупените нитове, а дробовете му направо изпомпваха кислород от лошия въздух. Той вдигна глава.

– Рох...?

Миньорът беше изчезнал.

Рийз с огромни усилия се надигна от палубата и хвана края на вратата. Гравитационният звяр покриваше небето – една огромна, грозна гледка, изпълнена с движение. Пред нея висеше очуканото огромно тяло на машината за провизии. Рох се беше залепил с разтворени ръце и крака върху повърхността на машината, с гръб към грубата метална стена. В течение на няколко секунди миньорът се взираше в очите на Рийз.

Тогава от животното изскочи един подобен на кабел крайник и се протегна към машината за провизии. Съоръжението беше съборено и със силно въртене полетя към гърчещата се черна маса. След това хищникът се уви около жертвата си и, явно задоволил глада си, потъна обратно в тъмния океан за последен път.

Със сетни сили Рийз затвори вратата с ръце.