Черна дупка

16.

Докато полетът през пространството продължаваше, Рийз многократно посещаваше малкото остъклено място от корпуса.

Той притискаше лице към топлата стена. Тук беше близо до средата на Моста: от лявата му страна Мъглявината – домът, който бяха отписали от живота си – представляваше една пурпурна бариера, разделяща небето на две части; вдясно от него се простираше синкавото петно на мъглявината, към която пътуваха и която той все още можеше да закрие с ръка.

След като корабът се беше отдалечил от Сърцевината, специалистите от екипа навигатори бяха прекарали дълги часове с техните най-разнообразни секстанти, карти и парчета гравирана кост в ръце; но най-накрая бяха обявили, че Мостът в крайна сметка се движи по необходимото направление. Сред пътниците се бе появило въодушевено настроение. Въпреки множеството жертви, наранявания и загубата на машината, която щеше да ги храни, тяхната мисия изглежда щеше да се окаже успешна, а най-голямото изпитание бе останало зад гърба им. Рийз също се беше почувствал като част от преобладаващото настроение.

Но тогава Мостът бе оставил зад себе си и познатата топла светлина на Мъглявината.

По-голямата част от корпуса беше замъглена, за да закрие гледката към подтискащата тъмнина в междумъглявинната бездна. Окъпан в изкуствена светлина, възстановеният град от палатки отново се бе превърнал в смесица от уютна топлина и миризми, така че повечето пътници се бяха зарадвали на възможността да се обърнат към вътрешността на кораба и да забравят празнотата от другата страна на стените му.

Но въпреки това настроението на хората ставаше все по-подтиснато – замислено, а дори и сериозно.

И тогава бяха започнали да се проявяват последиците от загубата на едната от машините за провизии, при което трябваше да се прави ново и болезнено разпределение на дажбите.

Небето отвън беше наситено, дълбоко синьо, нарушавано само от дифузната бледност на далечни мъглявини. Учените се бяха размислили над древните си инструменти, но убедиха Рийз, че междумъглявинните пространства далеч не са безвъздушни, макар че газовете в тях бяха прекалено малко, за да могат да поддържат съществуването на човешки живот.

– Сякаш – беше му казала развълнувано Джейън – мъглявините са петна с висока плътност в рамките на един много по-голям облак, който може би си има своя вътрешна структура, своя собствена Сърцевина. Може би всичките мъглявини падат като звезди в тази по-голяма сърцевина.

– И защо да спираме дотук? – беше се усмихнал Рийз. – Структурата може да е повтаряща се. Нищо чудно тази по-голяма мъглявина да е сама по себе си сателит на друга, по-мощна Сърцевина; която на свой ред е сателит на друга и така нататък без край.

Очите на Джейън просветнаха.

– Как ли изглеждат обитателите на онези по-големи сърцевини, каква ли гравитационна химия действа при такива условия...

Рийз вдигна рамене.

– Може би един ден ще изпратим там някой кораб, за да разбере. Да пътуваш до Сърцевината на Сърцевините... но може да има и по-добри начини, за да се намерят отговорите на тези въпроси.

– Например?

– Ами, ако нашата нова мъглявина наистина пада в някоя по-голяма сърцевина, тогава трябва да има ефекти, които да могат да се измерят. Приливи и отливи може би – тогава ще изградим хипотеза за теглото и същността на по-голямата сърцевина, без изобщо да сме я виждали.

– А като знаем това, бихме могли да продължим нататък с валидизирането на цели групи теории за структурата на тази вселена...

Тогава Рийз се усмихна, защото нещо от прилива на интелектуална увереност се върна за секунда, за да го стопли.

Но ако не можеха да се изхранват, всички тези мечти не струваха нищо.

Корабът бе набрал огромна скорост след маневрата си на базата на ефекта на прашката, която бе направил около Сърцевината, така че се беше изкачил до междумъглявинното пространство за няколко часа. Оттогава бяха изминали пет смени... но ги очакваха още може би двайсетина смени път. Дали можеше крехката социална структура на кораба да издържи дотогава?

Рийз усети някаква кокалеста ръка върху рамото си. Холербах надвеси изпитото си лице и се вторачи през прозореца.

– Великолепно – промълви той.

Рийз не каза нищо.

Холербах не помръдна ръката си.

– Знам какво чувстваш.

– Най-лошото във всичко това е – каза Рийз тихо, – че пътниците още ме мислят за виновен за трудностите, пред които се изправяме. Майките обвинително ми сочат гладните си деца, когато минавам покрай тях.

Холербах се разсмя.

– Рийз, не бива да се оставяш това да те притеснява. Ти не си загубил смелия идеализъм на неотдавнашната си младост – идеализъм, който, незасегнат от зрелостта – сухо продължи той, – те накара да рискуваш собствената си кожа, като се приобщи към Учените по време на въстанието. Ти обаче си се превърнал в мъж, който е разбрал, че най-важното нещо е оцеляването на вида... и освен това си се научил как да налагаш такава дисциплина и на останалите. Показа това с победата си над Гоувър.

– Искаш да кажеш убийството му.

– Ако не си изпитал нищо друго, освен съжаление за действията, които беше принуден да предприемеш, ще те уважавам по-малко. – И старият Учен стисна рамото му.

– Само ако можех да бъда сигурен, че съм прав – въздъхна Рийз. – Може би съм насочил тези хора към собствената им смърт с някакви фалшиви надежди.

– Е, знаците са добри. Навигаторите ме уверяват, че маневрата ни около Сърцевината е била успешна и че държим верния курс към новия си дом... А пък ако искаш още знаци за успех от съдбата... – Той посочи над главата си. – Виж там горе.

Рийз вдигна поглед. Мигриращото ято китове представляваше един слой от тънки, призрачни форми, които пресичаха небето отляво надясно. По бреговете на тази река от живот той забеляза пластинни същества, небесни вълци с плътно затворени усти, както и други, по-екзотични животни – всички те плавно се плъзгаха към следващия си дом.

Из цялата Мъглявина вероятно имаше още много такива големи ята: редица до редица всички те напускаха умиращия облак газ, разпръснати силуети на фона на мрачния отблясък на Мъглявината. Много скоро, разсъждаваше Рийз, Мъглявината щеше да остане без какъвто и да било живот в нея... с изключение на няколкото завързани дървета и хванатите в капан останки от човечеството.

Изведнъж в потока от китове се появи бавно раздвижване. Три от големите животни се носеха заедно с бързо въртящи се перки, докато в един момент не започнаха да се движат над и около един друг, изпълнявайки обширен и тържествен танц. Накрая се приближиха толкова много един до друг, че перките им се сляха, а телата им се докоснаха; изглеждаха сякаш се бяха превърнали в едно-единствено същество. Останалите от ятото плуваха на почетно разстояние от тройката.

– Какво правят?

Холербах се усмихна.

– Аз, разбира се, мога само да предполагам – при това на моята възраст единствено по памет, – но ми се струва, че се чифтосват.

Рийз зяпна.

– Е, защо не? Какви по-добри обстоятелства от тези, за да се направи подобно нещо, обградени от подобните си и на такова голямо разстояние от стресовете и опасностите на живота в Мъглявината? Дори небесните вълци нямат никакво намерение да нападат, нали? Знаеш ли, не бих се изненадал – като се имат предвид дългите часове в това закрито пространство, без да имаме какво друго да правим, – ако и ние увеличим доста прираста на населението си.

Рийз се засмя.

– Точно от това имаме нужда.

– Да, така е – измърмори Холербах със сериозен тон. – Както и да е, моята идея, приятелю, бе, че може би трябва да имитираме нещата, които правят тези китове. Съмнението в себе си е част от това да се чувстваш като човек... но основното нещо е да продължи процесът на оцеляване, като всеки прави всичко, което е по силите му. А ти постъпи точно така.

– Благодаря, Холербах – каза Рийз. – Разбирам какво се опитваш да направиш. Но може би е добре да кажеш всичко това на празните стомаси на пътниците.

– Може би. Аз... – Холербах изпадна в пристъп на дълбока, раздираща кашлица. – Съжалявам – извини се той накрая.

Рийз изгледа стария Учен с известна загриженост; на фона на синята междумъглявинна светлина му се струваше, че вижда линиите по черепа на Холербах.

Мостът навлезе в най-външните слоеве на новата мъглявина. Около останките от реактивните двигатели свистеше много разреден въздух.

Рийз и Горд занесоха на ръце Нийд в коридора близо до вратата. Краката на младия Учен – които бяха станали вече безполезни, след счупването на гръбначния му стълб от падането му по време на максималното приближаване до Сърцевината – бяха вързани заедно и пристегнати към един дървен кол. Нийд настояваше, че не чувства нищо от кръста надолу, но Рийз виждаше как лицето му се изкривява при всяко по-рязко движение.

Докато наблюдаваше Нийд, той усети дълбока, болезнена вина. Това момче още нямаше пълни осемнайсет хиляди смени, но въпреки това бе последвало Рийз и вече бе почти осакатяло; а сега беше готово да се изправи доброволно пред още опасности. Остатъците от изкоренените нитове на опразненото от машината за провизии място напомниха на Рийз за жертвата, която беше направил Рох на това място. Даде си сметка, че няма никакво желание да стане свидетел на още една такава.

– Слушай какво ще ти кажа, Нийд – започна той със сериозен тон, – оценявам високо доброволното ти участие в тази мисия...

Нийд го погледна с внезапно появила се загриженост.

– Трябва да ме пуснеш да отида – каза той настоятелно.

Рийз постави ръка върху рамото му.

– Разбира се. Онова, което се опитвам да ти кажа, е, че искам да видя как монтираш новите реактивни двигатели навън... а след това се връщаш тук жив и невредим. Имаме нужда от тези реактивни двигатели, ако не искаме да паднем право в Сърцевината на нашата нова мъглявина. Но нямаме нужда от още един мъртъв герой.

– Разбирам, Рийз – усмихна се Нийд. – Но какво може да се случи? Въздухът навън е отчайващо разреден, но съдържа кислород, а аз няма да остана там кой знае колко дълго.

– Не приемай нищо за дадено. Не забравяй, че инструментите ни са били направени преди много хиляди смени и то в друга вселена, да му се не види.... Дори и да знаехме с точност какво означават данните, които ни дават, пак нямаше да знаем дали можем да разчитаме на това, че работят правилно в тези условия.

Горд се намръщи.

– Да, но нашите теории потвърждават данните от инструментите. Поради разместването на същества, чийто живот е базиран на наличието на кислород, ние предполагаме, че повечето мъглявини се състоят от кислородоазотен въздух.

– Знам това – въздъхна Рийз. – И теориите са чудесно нещо. Единственото, което искам да кажа, е, че тук и сега не знаем какво ще открие Нийд от другата страна на тази врата.

Нийд сведе погледа си.

– Виж какво, Рийз, зная, че съм осакатен. Но ръцете и раменете ми са си толкова силни, колкото и преди. Зная какво правя, а също така зная и че мога да го направя.

– Знам, че можеш... Искам само да се върнеш невредим.

Нийд се усмихна и кимна, а характерният за него сив кичур в косата му улови светлината в коридора.

Тогава Рийз и Горд привързаха два реактивни двигателя към кръста му с едно въже. Обемните двигатели бяха доста трудни за носене, но въпреки това можеха да бъдат прикачени при микрогравитационни условия. Около кръста на Нийд беше вързано и друго въже, което щеше да бъде захванато за кораба.

Горд провери дали вътрешната врата към Обсерваторията е добре затворена, за да не бъдат изложени на опасност пътниците; след това си размениха последни мълчаливи ръкостискания и Горд заработи с таблото за отваряне.

Външната врата се плъзна и се скри в корпуса. Гръдният кош на Рийз остана без капчица въздух. Звуците заглъхнаха до едва доловим шепот и той усети вкуса на кръв, която потече от носа му. Някаква топлина в заглъхналите му уши го накара да предположи, че там също кървеше.

През вратата се откри гледка на море от синя светлина под тях. Вече бяха минали през най-външния ореол на раждащия звезди кислород на мъглявината, така че беше възможно да се забележат звезди под и над тях. Далеч над главата на Рийз едно малко, стегнато възелче червенина маркираше мястото на Мъглявината, от която бяха излетели. Мисълта, че може да вдигне ръка и да скрие света си, всички места, които беше виждал и всички хора, които беше познавал, му действаше странно; Палис, бармана Джейм, Декър... Той знаеше, че Палис и Шийн са решили да изживеят оставащите им смени заедно; сега, с вперен в онова далечно петно поглед, Рийз изпрати една мълчалива молитва те – както и всички, които бяха направили такива големи жертви, за да може той да стигне толкова далеч – да са невредими и да са добре.

Рийз и Горд вдигнаха тялото на Нийд, за да го изнесат през вратата. с люлеещи се крака, които приличаха на издялани от дърво, осакатеният Учен се отблъсна по посока на мястото, където трябваше да монтира реактивните двигатели. Рийз и Горд стояха и чакаха на отворената врата, а спасителното въже беше в ръцете им.

Нийд забави хода си на около метър от мястото, до което трябваше да стигне. Рийз наблюдаваше напрегнато как Нийд дращи по непредизвикващата никакво триене повърхност на корпуса. Тогава успя да стигне по-близо до мястото и с благодарност се хвана за него, като пъхна пръстите си в малките неравности по желязната повърхност.

Издърпа се по въжетата. Горд и Рийз изнесоха първия парен реактивен двигател през вратата и го бутнаха към младия Учен. Прецениха добре силата и посоката и пакетът с частите спря само на няколко стъпки от Нийд. с бързи и точни движения, Нийд дръпна въжето около кръста си и придърпа машината към себе си. Сега Ученият трябваше да нагласи реактивния двигател, поне грубо, в зависимост от положението на оста на Моста, така че прекара дълго време в усилия да се пребори с обемното древно устройство.

Най-сетне успя да го нагласи. От един джоб на гърдите си Нийд извади залепящи пластини и ги постави на мястото, където трябваше да стане прикачването; след това с напрежение, изписано на лицето му, той издърпа машината на мястото ѝ върху залепящите пластини. Най-накрая отвърза въжето от монтирания реактивен двигател и го остави да се вее.

Нийд беше работил бързо и точно, но вече бяха минали около трийсет секунди. По-голямата част от работата предстоеше тепърва, а болката в гърдите на Рийз бе стигнала до кухо кресчендо.

След това Нийд задращи по повърхността на корпуса, за да се придвижи към мястото на другия двигател, който беше от обратната страна на Моста и следователно оставаше извън полезрението на Рийз и Горд. След няколко непоносимо дълги секунди, те усетиха подръпване по едното въже. Рийз и инженерът от мината хвърлиха втория парен реактивен двигател през отвора. Обемната машина се заблъска около корпуса.

Беше невъзможно да се измери колко време бе минало. Дали бяха отлетели само няколко секунди, откакто бяха хвърлили машината?

Без точки за сравнение времето беше много разтегливо понятие... Пред очите на Рийз падаше черен воал.

Вдясно от себе си той усети трескаво движение. Обърна се натам с горящ от разредения въздух гръден кош. Горд бе започнал да дърпа въжето с посиняло вече лице и изпъкнали очи. Рийз се присъедини към него. Въжето се движеше обезпокоително лесно, като се приплъзваше без никакви пречки по гладката повърхност.

Чувство на ужас се появи успоредно с болката на Рийз.

Краят на въжето пристигна с голяма скорост откъм завоя на корпуса. Въжето беше отрязано съвсем гладко.

Горд падна назад със затворени очи, защото усилията, които беше положил, очевидно го бяха докарали до ръба на безсъзнанието. Със замъглен поглед, Рийз постави ръка върху контролното табло на вратата.

И изчака.

Горд се блъсна в рамката на вратата. Белите дробове на Рийз представляваха някакво болезнено желе, а гърлото му се дереше от разредения въздух...

Мъгла около него, ръце, които се хващат за ръба на рамката на вратата, лице, изкривено около посинелите устни, вдървено тяло с привързани крака... Нийд, осъзна той смътно; Нийд се беше върнал и той трябваше да направи нещо.

Сякаш съвсем независима от волята му, ръката му направи някакво конвулсивно движение по контролното табло. Вратата се затвори с трясък. След това се отвори вътрешната и Рийз беше издърпан назад към по-гъстия въздух.

По-късно Нийд обясни с прегракнал глас:

– Усещах, че времето изтича, а имах още доста работа. Така че отрязах въжето и продължих да действам. Съжалявам.

– Ти си проклет тъпак – прошепна Рийз. Трябваше му известно време, за да се опита да вдигне глава от сламеника си; после се отказа, отпусна се назад и потъна в дълбок сън.

С помощта на реактивните двигатели, които беше прикачил Нийд, те успяха да вкарат кораба в широка, елипсовидна орбита около една гореща, жълта звезда, която се намираше дълбоко във вътрешността на новата мъглявина. Големите порти бяха отворени и около корпуса запълзяха хора, които прикрепяха още въжета и монтираха нови реактивни двигатели. Разреден, ясен въздух изпълни мухлясалата вътрешност на кораба; вонята на рециклиран и затворен в цистерни въздух най-сетне беше прогонена и сред пътниците настъпи празнично настроение.

Дори по опашките за дажбите цареше веселие.

Телата на тези, които не бяха оцелели по време на пътуването, бяха вдигнати от кораба, увити в рогозки и изхвърлени в пространството. Рийз огледа тълпата жалеещи хора, струпани при вратата. Той изведнъж си даде сметка каква смесица са сега: имаше хора от Рафт, като Джейън и Грийе, заедно с Горд и някои други миньори; там бяха и Куид, и дружинката му от Кокали. Всички те се бяха смесили, доста непретенциозни един спрямо друг, обединени от чувствата на мъка и гордост. Старото разделение нямаше никакво значение, осъзна Рийз; на това ново място те бяха просто човешки същества...

Впоследствие Мостът щеше да се премества от тази звезда, но тези тела щяха да останат в орбита тук в продължение на много смени, маркиращи пристигането на човека в новия свят, преди триенето на въздуха да ги отведе в крайна сметка към пламъците на звездата.

Въпреки притока на свеж въздух, Холербах продължи да отслабва все повече. Най-накрая той остана да лежи на един сламеник, поставен пред остъклената повърхност на корпуса на Моста. Рийз се присъедини към стария Учен; двамата заедно наблюдаваха новата звездна светлина.

Холербах получи пристъп на кашлица. Рийз постави

ръка върху челото на стареца и най-сетне дишането на Холербах се успокои.

– Казах ти, че беше по-добре да ме оставиш там – изхриптя той.

Рийз не обърна внимание на думите му и се наведе напред.

– Трябваше да видиш как пуснахме на свобода младите дървета – заговори той. – Само отворихме клетките и те направо излетяха... Разпръснаха се около тази нова звезда така, сякаш са се родили тук.

– Може и да са – рече сухо Холербах. – На Палис това щеше да му хареса.

– Мисля, че никой от нас – по-младите – не е знаел колко зелени могат да бъдат листата. Освен това дърветата май вече започнаха да растат. Много скоро ще си имаме гора, достатъчно голяма, за да даде плод и ще можем да се придвижваме: да намираме китове, може би пресни източници на храна...

Холербах взе да тършува под сламеника си; с помощта на Рийз намери едно малко пакетче, увито в груб плат.

– Какво е това?

– Вземи го.

Рийз отви парцала и в ръцете му се появи фино изработено устройство с размерите на събраните му шепи; в центъра му проблясваше сребърна топка, около която бяха разположени разноцветни мъниста по телени окръжности.

– Твоят планетарий – възкликна Рийз.

– Донесох го с личните си вещи.

Рийз поглади познатия предмет. След това смутено попита:

– Да не би да искаш да остане при мен, когато теб вече няма да те има?

– Не, дявол да го вземе! – закашля се йренебрежйтелно Холербах. – Рийз, твоите пристъпи на сантименталност ме притесняват. Не, сега ми се иска да го бях оставил това проклето нещо на Рафт. Момче, искам да го унищожиш. Когато ме изхвърлиш през тази врата, изхвърли и него след мен.

Рийз беше шокиран.

– Но защо? Това е единственият планетарий във вселената... буквално незаменим.

– Той просто не означава нищо! – Старите очи просветнаха. – Рийз, това нещо е символ на едно загубено минало, минало, което трябва да забравим. Придържали сме се към подобни знаци прекалено дълго време. Сега вече сме същества от тази вселена.

С внезапна сила, старият Учен сграбчи ръкава на Рийз и се помъчи да се издърпа нагоре в седнало положение. Рийз се намръщи, постави ръка на рамото му и нежно го накара да легне.

– Опитай се да си починеш...

– Зарежи това – прекъсна го Холербах. – Нямам време да си почивам... Трябва да им кажеш...

– Какво?

– Да се разпръснат. Да отидат по всички краища на тази мъглявина. Трябва да запълним всяко подходящо кътче, което намерим тук; повече не можем да разчитаме на реликвите от едно чуждо за нас минало. Ако искаме да процъфтим, трябва да станем истински обитатели на това място, да намерим най-добрите начини да живеем тук, да използваме собствените си изобретателност и ресурси... – Още един пристъп на кашлица прекъсна думите му. – Искам да настъпи онзи демографски бум, за който си говорихме с теб. Повече никога не бива да рискуваме бъдещето на расата в един-единствен кораб, нито дори в една-единствена мъглявина. Ние трябва да го изпълним този проклет облак, да отидем в други мъглявини и тях също да ги изпълним. Искам не само хиляди, а милиони човешки същества на това проклето място, които говорят, драскат и учат. А също така и кораби... ще се нуждаем от много кораби. Виждам как се развива търговия между населените мъглявини, също както е ставало с легендарните градове на старата Земя. Виждам как откриваме начин дори да посетим областите на гравитационните същества... А също така виждам как някой ден ще построим кораб, който ще може да ни отнесе обратно през Болдеровия пръстен, входа към родната вселена на човека. Ще се върнем и ще кажем на братята си там какво се е случило с нас... – Най-накрая енергията на Холербах се изтощи; посивялата глава се отпусна върху грубата си възглавница, а очите бавно се затвориха.

Когато всичко свърши, Рийз го отнесе до вратата и измъкна планетария от вдървените пръсти. Той мълчаливо хвърли тялото в кристалночистия въздух и го гледа как се отдалечава, докато се загуби на фона от падащи звезди; след това, както беше пожелал старият Учен, Рийз подхвърли планетария в небето. В рамките на няколко секунди той беше изчезнал.

Усети до себе си топлината на човешко тяло – Джейън стоеше тихо при него. Той взе ръката ѝ, стисна я леко и мислите му запрепускаха към нови, неизследвани цели. Сега, когато приключението беше свършило, двамата с Джейън можеха да помислят за нов живот, за свой собствен дом...

Джейън зяпна. Тя посочи.

– Боже мой... виж!

В небето се бе появило нещо. Представляваше някакво компактно, светлозелено дървесно колело, подобно на дърво с диаметър два метра. Успя да спре на не повече от няколко метра от лицето на Рийз и започна да кръжи там, като поддържаше положението си с бързи приплясквания от въртенето си. От ствола му излизаха къси, дебели крайници, а по различни точки от периферията бяха захванати нещо като инструменти от дърво и желязо. Рийз напразно потърси някакви мънички пилоти из дървото.

– По Кокалите, Рийз – рязко каза Джейън, – какво, по дяволите, е това?

Четири очи, сини и шокиращо подобни на човешките, се отвориха в горната част на ствола и се впериха в двамата със сериозен поглед.

Рийз се ухили. Даде си сметка, че приключението съвсем не беше свършило.

Всъщност, то може би тъкмо започваше.

КРАЙ