Бунтът на кралицата

Трийсет и две Нека Кралицата се въздигне

Червените знамена се издигаха, докато Изолт вървеше из полето. Ние я следвахме към портите на замъка, които стояха отворени като зейнала уста. Ланън беше избягал в тронната зала, беше се барикадирал зад вратите. Въпреки това ние прииждахме като буйна река, ставахме все по-многочислени с всяка стъпка, завземахме отново вътрешния двор на замъка. Когато вратите на залата удържаха, двама мъже извадиха брадви и започнаха да секат. Къс по къс дялахме и цепехме на трески, докато вратите рухнаха.

Първия път, когато влязох в тази злокобна зала, бях просто едно валенианско момиче в елегантна рокля.

Сега влязох като меванска жена, покрита с кръв и синя боя от сърпица, Мерей беше от лявата ми страна, Люк — от дясната, а Журден и Картие пазеха гърба ми.

Ланън седеше на трона с широко отворени очи; страхът му беше осезателен като воня във въздуха, докато стискаше с ръце подлакътниците от еленови рога. Около него бяха останали само няколко мъже; стояха и гледаха как се приближавахме…

Изолт най-сетне дойде и застана пред подиума. Залата притихна, когато тя разпери ръце победоносно; светлината хвърляше отблясъци по бронята й.

— Гилрой Ланън. — Гласът й отекна сред покривните греди. — Мевана те прецени и те намира за недостоен. Ела и коленичи пред нас.

Той нямаше намерение да помръдне. Лицето му бе пребледняло, краищата на косата му потрепваха, докато се опитваше да преглътне страха си. Може би щеше упорито да стои там, но мъжете, около него коленичиха пред Изолт и оставиха Ланън уязвим и сам.

Бавно, сякаш костите му можеше да се счупят, той се изправи и слезе от подиума. Дойде да коленичи пред нея, пред всички нас.

— Татко? — промърмори Изолт и хвърли поглед към Хектор, който стоеше до лакътя й. — Вземи короната от него.

Хектор Лорент пристъпи с леко шумолене напред и вдигна короната от главата на краля-самозванец.

За миг се възцари тишина, сякаш Изолт обмисляше подходящото наказание за Ланън. А после го удари през лицето с мълниеносна бързина. Видях как главата на бившия крал се отметна рязко встрани, бузата му започна да се подува, докато той постепенно върна поглед към нея.

— Това е за сестра ми — каза Изолт, след което го удари по другата буза и я разкървави. — Това е за майка ми.

Удари го отново.

— Това е за лейди Морган. — Майката на Картие.

Отново.

— Това е за Ашлинг Морган. — Сестрата на Картие.

Отново — изпука кост, този звук беше чакал двайсет и пет години.

— А това е за лейди МакКуин. — Съпругата на Журден, майката на Люк.

За жените, които бяха загинали, които бяха заплатили в кръв.

— Сега легни по очи пред нас — поиска тя и Ланън се подчини. Плъзна се напред и легна по лице на мозайката. — Ще бъдеш вързан и държан в кулата, а народът на Мевана ще реши съдбата ти на съдебен процес след четиринайсет дни, считано от днес. Не очаквай милост, страхливецо.

Хората на Изолт вързаха китките на Ланън зад гърба му. Извлякоха го и в залата отекна ликуващ гръм, тътнещ дълбоко в гърдите ми, където сърцето ми препускаше бясно, изпълнено с благоговение.

Тогава Изолт ме потърси в тълпата, притисната между баща ми и брат ми. Около очите й блестяха сълзи, косата й приличаше на буен огън, когато пристъпих напред.

Залата притихна като падането на първите снежинки, когато измъкнах дървения медальон изпод бронята си. Почтително разкопчах медальона и пуснах дървото да падне между краката ни.

Камъкът на здрача се залюля грациозно от верижката си, докато висеше от пръстите ми. Затрептя в цветове; кървавочервено, синьо, бледолилаво, както хвърлено камъче разплиска повърхността на спокойно езеро. Усмихнах й се — моята приятелка и моята кралица — и внимателно вдигнах камъка по-високо.

— Милейди — изрекох. — Позволете ми да ви поднеса Камъка на здрача.

Тя коленичи пред мен и затвори очи, докато поставях камъка на врата й той се отпускаше над сърцето й.

Дълго си бях представяла как магията щеше да се пробуди. Дали щеше да се завърне кротко, тихо като зима, постепенно стапяща се в пролет? Или щеше да връхлети свирепо като буря или потоп?

Камъкът проблесна, придобивайки цвета на течно злато, докато лягаше на гърдите й и се наслаждаваше на славата, която тя му даряваше. Чаках, почти без да дишам, докато Изолда Кавана се изправи и отвори очи. Погледите ни се сключиха; тя ми се усмихна и тогава в залата повя вятър, носейки мириса на гори и тучни ливади, на възвишения, долини и реки, които течаха между сенки и светлина.

Почувствах, че ръката ми излъчваше светлина, като че ли по кожата ми се стичаше пчелен мед, сякаш слънчева светлина бе целунала раната ми. Почувствах как тя ме изцеляваше, съединяваше отново разкъсаните ми вени, запечатваше пробождането от стрелата с вълшебни нишки.

Дори не осъзнаваше действията си, аз бях първата, почувствала магията й.

По всичко изглеждаше, че тя щеше да се завърне леко и естествено като слънце и блажена топлина, като изцеляване и възстановяване.

Тръгна сред хората си като задържаше ръцете им, за да научи имената им. Изолда Кавана бе обкръжена, мъже и жени се събраха около нея, сякаш беше чаша с жива вода, която да утоли жаждата им; те се смееха и плачеха, докато тя ги благославяше, сплотяваше всички ни в едно цяло.

В нея бяха приковани всички погледи, освен един.

Почувствах притеглянето му, оставих очите си да го потърсят при лорда на дома Морган, наполовина в сенките, наполовина в светлината.

Светът между мен и Картие притихна, докато се гледахме.

Едва когато се усмихна, осъзнах, че по лицето му се стичаха сълзи.

Часове след падането на Ланън се върнах на бойното поле с гарафа вода и търсех оцелели. Няколко лечители вече бяха опънали палатки, за да работят на сянка; дочувах уморените им гласове, докато усилено зашиваха рани и да наместваха счупени кости. Знаех, че Изолда беше сред тях, привличайки магията в ръцете си, всяко нейно докосване лекуваше, защото го почувствах отново; нейната магия породи лек, ароматен ветрец над смрадта на кръв и вътрешности на полето.

Не знаех дали беше уместно да попитам за него по име, или да продължа да търся сама, отчаяно надявайки се, че беше оцелял. Най-накрая се обърнах към една от лечителките с рокля, изцапана с кръв, и попитах:

— Шон Аленах?

Лечителката посочи към една далечна палатка:

— Предателите са ей там.

Гърлото ми пресъхна, когато чух това. Предатели. Преглътнах с усилие и внимателно си проправих път към въпросната палатка, без да знаех какво щях да открия.

Мъже и жени бяха положени на тревата, рамо до рамо. Някои изглежда бяха умрели, преди някой лечител да успее да се погрижи за тях. Други стенеха, изтощени и слаби. Всички носеха зеления цвят на Ланън или червеникавокафявия на Аленах.

Намерих Шон в покрайнините. Внимателно коленичих до него, сметнах, че беше мъртъв, докато не видях как гърдите му се повдигаха. Бронята му беше разкопчана и видях колко тежка беше раната на гърдите му.

— Шон? — прошепнах и хванах ръката му.

Очите му бавно се отвориха. Повдигнах главата му, за да излея тънка струйка вода в устата му. Беше прекалено слаб да говори, затова просто седях до него, преплела пръсти с неговите, защото не исках да умре сам.

Не знам колко дълго седях там с него, преди тя да дойде. Но онзи ветрец полъхна в палатката, повдигайки сплъстената коса от врата ми и когато се обърнах, видях, че Изолда, приковала очи върху мен и брат ми.

Тя дойде при нас и коленичи до мен, за да погледне Шон.

— Лейди? — прошепна почтително един от лечителите на кралицата. — Лейди, тези са предатели.

Знаех какво намекваше лечителят. Това бяха предатели и заслужаваха да умрат без изцеляващата магия на кралицата. Исках да кажа на Изолда, че Шон не беше предател, той беше избрал да се бие за нея.

— Знам — отговори Изолда, а после внимателно измъкна ръката на Шон от моята.

Миглите на брат ми потрепнаха и очите му се отвориха, вперени в кралицата. Загледах как въздухът блещука наоколо, докато Изолда прокарваше пръсти по раната му. Слънчевата светлина се пречупи като призма и дъхът на Шон секна, докато кралицата бавно и мъчително го съшиваше обратно с невидими конци.

Стъпалата ми бяха изтръпнали и усещах бодлички по тях, когато тя най-сетне приключи и му подаде чаша вода.

— Ще бъдеш слаб и отпаднал няколко дни — каза тя. — Почивай си, Шон Аленах. Когато укрепнеш, можем да поговорим за бъдещето на твоя Дом.

— Да, лейди — изхриптя той.

Изолда се изправи и положи успокоителна длан на рамото ми. След това продължи към другите, изцелявайки предателите един по един; не се вторачваше в грешките им, а съзираше потенциала им.

И макар да не можех да лекувам, можех да бъда от полза. Раздавам купички супа, парчета хляб, слушах, когато около мен се разказваха спомени; истории за храброст и страх, за отчаяние и изкупление, за загуба и повторни срещи.

Храних, погребвах и слушах, докато вече бях толкова изтощена, че едва можех да мисля, а нощта бе простряла наметалото си върху небето, обсипано с множество звезди.

Стоях на полето и попивах тъмнината, тревата, все още измачкана и изцапана с кръв, и се взирах в съзвездията. Преди седмици щях да се чудя кое беше определено за мен. Сега единственият належащ въпрос беше къде щях да отида, къде ми беше мястото. Бях направила почти всичко, което си бях поставила за цел. А сега… не знаех къде принадлежах.

Чух леките стъпки на мъж, който вървеше през тъмнината и ме търсеше. Обърнах се, веднага разпознавах Журден; звездната светлина улови среброто в косата му. Сигурно беше прочел мислите ми или с лекота беше разгадал изражението ми.

Притегли ме до себе си, за да се възхищаваме заедно на звездите. А после, толкова тихо, че едва го чух, каза:

— Да си вървим у дома, Бриена.

Трийсет и три Полята на Короган

Територията на лорд МакКуин, замъкът Фион

Три дни по-късно си почивах в шарената сянка на самотен дъб, прахта от пътуването все още беше полепнала по бричовете и ризата ми, а Неси пъхтеше до мен. Нивите наоколо току-що бяха ожънати, въздухът ухаеше на подсладена пръст, тревата беше златиста от песните, които мъжете бяха напявали, докато размахваха сърповете си.

Замъкът на Журден — на МакКуин — бе разположен в сърцето на ливадата; сенките на планината докосваха покрива единствено в ранното утро и късната вечер. Беше построен от бял камък; скромно владение, не така внушително или голямо като Дамхан. Но стените бяха закалени в огън и истории, приятелство и преданост.

Непоколебимост.

И законният господар най-сетне се беше прибрал у дома. Виждах как хората му го поздравяваха, докато се събираха около него в двора, който бе осеян с диви цветя, билки и панделки. Копнежът ми по Валения в този миг ме беше заварил неподготвена. Може би причината беше в панделките, в цветовете на различните влечения, усукани по калдъръма. Или може би се дължеше на виното, което ни донесоха и знаех, че бутилката беше прекосила канала.

Бях обходила полята и бях открила това дърво не дълго след като ни представиха и станах известна като дъщерята на МакКуин. Стигаше ми да гледам как слънцето продължава да описва дъгата си в небето и да увивам венец от дълги стръкове трева с вярно куче до мен, докато размишлявах върху всичко, което се беше случило.

— Мисля, че е най-добре да избереш източната стая — заяви Люк. Хвърлих поглед нагоре и го видях да се приближава към мен. — Просторна е, има лавици за книги и красива гледка към изгрева.

Усмихнах се, когато седна до мен, без да обръща внимание на предупредителното изръмжаване на Неси. Беше ми трудно да мисля коя стая да избера, когато все още предстояха толкова много събития… коронацията на Изолда, процесът срещу Ланън, опитите да поправим един свят, който все още бе подвластен на тиранията. Питах се как щяха да се стекат идващите дни, как щях да се чувствам, докато се опитвах да привикна към новия си живот.

— Макар че — каза Люк и леко бутна с пръст един бръмбар от ръкава си, — имам предчувствие, че няма да останеш задълго в този замък.

Стрелнах го с любопитен поглед. Той го очакваше и изви вежда към мен с онази арогантна, братска увереност.

— И какво означава това? — контрирах.

— Знаеш какво искам да кажа, сестро. Да го потормозя ли?

— Нямам представа за какво говориш. — Отскубнах ново стръкче трева и го усуках, чувствайки погледа на Люк върху себе си.

— Това не ме изненадва — каза той. — Старите легенди твърдят, че почти всички мевански лордове падат тежко.

— Хмм?

Люк въздъхна и отскубна една детелина:

— Предполагам, че ще трябва да го предизвикам на приятелски двубой. Да, това най-добрият начин да се справя с положението.

Побутнах го по ръката и казах:

— Мисля, че си сложил тигана на огъня, докато рибата е още в морето, скъпи братко.

Но усмивката, която ми отправи, ми подсказваше друго:

— Чувам, че Ейдън Морган си служи умело с меча. Вероятно е добре да се поупражнявам.

— Добре, достатъчно. — Засмях се и го смушках отново.

Не бях виждала Картие от три дни, които вече ми се струваха като цяла година. Но сега той беше лорд. Имаше свои хора и земи, които да възстановява. Напомнях си, че нямаше да го видя до процеса срещу Ланън, който щеше да се проведе в края на следващата седмица. А тогава щяхме да сме погълнати от задачата.

Преди Люк да успее да ме подразни допълнително, през полето притича група деца, които го търсеха.

— Лорд Лукас! — извика развълнувано едно малко момиченце, когато го забеляза в сянката на дъба. — Намерихме ви лютня! В залата е.

— О, отлично! — Брат ми се надигна, изтупвайки листчета детелина от дрехите си. — Искаш ли да се присъединиш към нас за малко музика, Бриена?

Музиката ме подсети за Мерей и това ме накара да се почувствам, сякаш гръдният ми кош бе твърде малък да побере сърцето ми. Въпреки това се усмихнах и казах:

— Отивай без мен, братко. Ще дойда след малко.

Той се поколеба; мисля, че се готвеше да ме помоли отново, когато малкото момиче дръзко го хвана за ръкава и го затегли като се кикотеше.

— Който стигне последен във вътрешния двор, трябва да изяде развалено яйце — отправи предизвикателство Люк и децата запищяха от удоволствие, когато хукнаха през полето, докато той ги гонеше чак до вътрешния двор.

Изчаках да се уверя, че той стигна последен до вътрешния двор — много щеше да ми хареса да видя как Люк изяжда развалено яйце, — но сърцето ми още беше неспокойно. Изправих се и тръгнах към редица дървета, които растяха покрай реката, Неси подтичваше до мен, докато следвахме сребърната нишка на водата и накрая стигнахме до обрасъл с мъх бряг.

Седнах на слънце и потопих пръсти в бързеите като се опитвах да определя защо изпитвах тъга, когато чух тихите му стъпки зад гърба си.

— Тук се ожених за съпругата си.

Хвърлих поглед през рамо и видях Журден, облегнат на една черна бреза, да ме наблюдава тихо.

— Без пищно празненство? — попитах, той пристъпи напред и седна до мен на мъха с леко пъшкане, сякаш го боляха ставите.

— Без пищно празненство — каза той и подпря лакът на коляното си. — Ожених се за Сив тайно чрез сключване на ръце на този речен бряг под светлината на луната. Баща й не ме харесваше особено, а тя беше единствената му дъщеря. Именно затова се оженихме тайно. — Усмихна се, докато си припомняше, взирайки се в далечината, сякаш неговата Сив стоеше от другата страна на реката.

— Каква беше тя? Съпругата ти? — попитах тихо.

Журден погледна надолу към водата, а после към мен:

— Беше грациозна. Пламенна. Справедлива. Вярна. Ти ми напомняш за нея.

Гърлото ми се стегна, когато хвърлих поглед към мъха. През цялото това време се бях тревожила, че когато ме гледаше, щеше да вижда Аленах. Но той ме гледаше, сякаш наистина бях негова дъщеря и бях наследила качествата и характера на съпругата му.

— Тя щеше да те обикне, Бриена — прошепна.

Вятърът леко разлюля клоните над нас и те прошумоляха, докато златни листа се носеха свободно и реката ги подхващаше, за да ги отнесе надолу по течението. Избърсах няколко сълзи от очите си като си мислех, че нямаше да забележи; нямаше много неща, които убягваха на един баща.

— И на мен ми липсва Валения — каза Журден и прочисти гърло. — Не мислех, че ще ми липсва. Но откривам, че копнея за онези лозя, за онази вежливост, за съвършено ушит копринен жакет. Липсват ми дори онези змиорки върху хляб, накиснат в соса им.

Засмях се и от очите ми капнаха още няколко сълзи. Змиорките наистина бяха отвратителни.

— Знам, че все още имаш близки там — продължи той отново сериозен. — Знам, че може да предпочетеш да се върнеш във Валения. Но винаги ще имаш дом тук с Люк и мен.

Срещнах погледа му, докато думите му се спускаха като лек дъждец върху мен. Имах дом, семейство и приятели от двете страни на канала. Помислих си за моята смела Мерей, която беше потеглила от Мевана, за да се върне във Валения, макар че я умолявах да остане. Все още имаше задължения, четиригодишен договор с Патрис Линвил, който да спази. Но когато тези четири години приключеха…

Бях споделила с нея една моя идея, с надеждата, че в крайна сметка ще я привлече да се върне. Беше цел, която бе започнала да разцъфва в далечните кътчета на ума ми, за която се страхувах да говоря на глас. Но Мерей се беше усмихнала, когато й казах; дори спомена, че можеше да се върне заради нея.

— Сега — каза Журден и се изправи на крака, като ми подаде ръка, за да стана заедно с него. — Чака те оседлан кон.

— За какво? — попитах, оставяйки го да ме изведе от дърветата.

— С кон пътят до дома на лорд Морган е съвсем кратък — обясни Журден и се кълна, че видях дяволито пламъче в очите му. — Защо не отидеш да го поканиш за празнично пиршество в голямата ни зала тази вечер?

Наложи се да удържа още един пристъп на смях, но той видя как безпомощно бърча нос. Изненадах се, че той също беше наясно за привличането между Картие и мен. Сякаш беше очевидно за целия свят, когато стоях близо до бившия си наставник, като че ли желанието беше като прилепчив пламък между телата ни. Но навярно не трябваше да съм шокирана; беше очевидно още преди слънцестоенето, преди самата аз да го осъзная.

Журден ме отведе до мястото, където бе оставил чакащия кон в прохладните сенки на конюшните. Качих се на седлото; почувствах златистия полъх на вятъра с мирис на сено и кожа в косата си, когато погледнах надолу към баща си.

— Хвани западния път — каза той и потупа кобилата по плешките. — Следвай Короганските цветя. Те ще те упътят към Морган.

Точно се готвех да смушкам кобилата си да потегли, сърцето ми биеше нетърпеливо като барабан, когато Журден хвана поводите и ме застави да го погледна:

— И се върни преди смрачаване — предупреди ме. — Иначе ще се притеснявам.

— Не се тревожи, татко — отвърнах, но се усмихвах и той ми отправи строг поглед, който казваше, че беше по-добре да не се отклонявам и да не сключвам брак без негово знание.

Неси седеше покорно до него, сякаш знаеше, че трябваше да тръгна сама.

Кобилата и аз се отправихме към полята, преследвайки слънцето на запад, следвах обещанието на дивите сини цветя.

Трийсет и четири Авиана

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

Замъкът Брай се издигаше в дъбова горичка; беше красив рушащ се имот, построен в подножията на планините Кило. Кобилата ми забави ход, докато приближавах дърветата и осъзнах, че завръщането на Картие у дома изобщо не приличаше на това на Журден и Люк.

Замъкът беше тих и порутен. В продължение на двайсет и пет години владението на Морган бе оставено да се разпада, предадено обратно на земята.

Плъзнах се от кобилата и я вързах под сянката на един от дъбовете до скопения кон на Картие. А после тръгнах към вътрешния двор, прокарвайки леко пръстите си по връхчетата на високите треви, където цветята на Короган предано цъфтяха с пищни, обичащи студа венчелистчета. Вървях по тясната пътека, която Картие беше прокарал през гъсталака, и спрях да откъсна няколко цветчета като внимавах да избягвам бодлите по стеблата им.

Спомних си как харесваше косата ми пусната и веднъж ми бе сложил корона от диви цветя. Затова разплетох плитките си и оставих кичурите да падат свободно като затъкнах няколко корогански цветя в тях.

Погледнах надолу към бричовете си, към ботушите си, към свободно висящите краища на ленената си риза, към медальона, който проблясваше в сребристо над сърцето ми. Това бях аз и беше всичко, което можех да му дам.

Изкачих се по изпочупените стъпала на вътрешния двор.

Беше тихо. Природата постепенно бе завоювала обратно голяма част от терасираното възвишение; лози се виеха по стените през счупените стъкла на прозорците. Всевъзможни плевели се издигаха нагоре и се провираха страховито през пукнатините в камъните, когато минавах край тях, постоянно кихах. Виждах пътеката, по която беше поел Картие. Беше проправил път през преплетените зелени растения до двойните входни врати, които висяха печални от железните си панти.

Сенките вътре галеха лицето ми — до вечерта несъмнено щеше да изгори от слънцето, — и аз поех внимателно през фоайето като избягвах лианите и растенията, превзели разбитите участъци от пода. По странен начин бедствието беше красиво за мен. Мебелите още си стояха, покрити с прах и обвити в паяжини. Спрях до един стол във фоайето и пръстите ми докоснаха една фигура от десена на тапицерията. Представих си, че като дете Картие беше седял в това кресло.

— Питах се кога ще те видя отново.

Гласът му ме стресна. Подскочих притиснала ръка към сърцето си, докато се обръщах да го видя застанал на средата на внушителното стълбище като ме гледаше с едва доловима усмивка.

— Знаете, че не бива да ме стряскате така! — упрекнах го.

Той продължи надолу по стълбите през потоци от слънчева светлина, които осветяваха сводестите прозорци.

— Добре дошла — поздрави той. — Би ли искала да те разведа?

— Да, лорд Морган.

Без да каже и дума, той ми подаде ръка и пръстите ми се озоваха между неговите:

— Нека ти покажа втория етаж — предложи Картие и ме поведе обратно нагоре по стълбите като сочеше изпочупени камъни, които беше добре да избягвам.

— Спомняте ли си живота си тук? — попитах; гласът ми изпълни коридора, когато го оставих да ме води през паяжини и прах, през местата, които някога беше обитавал.

— Понякога ми се струва, че си спомням — отвърна той и направи пауза. — Но, честно казано, не. Бях дете, когато с баща ми избягахме. Ето, това е любимата ми стая.

Влязохме в широко помещение, открито и пълно със светлина. Пуснах ръката му и минах през стаята, попивайки с поглед вградените мраморни лавици за книги, които още съдържаха впечатляваща колекция от книги, напуканото огледало, което висеше върху огнището от розов камък, мебелировката, която си стоеше точно както е била оставена преди повече от две десетилетия. Отидох право до стената от големи прозорци, разделени с вертикални колони, с останали късчета стъкло, подобни на остри ситни зъби и се възхитих на гледката към пасищата.

— Къде са хората ти, Картие? — попитах, неспособна да сдържа любопитството си.

— Ще пристигнат утре. Исках да видя замъка на спокойствие, насаме.

И аз разбирах това. Ценях тържествените, съкровени моменти, в които можех да съзерцавам и да мисля. Но навярно държеше да види стаите на родителите си и сестра си без публика.

Преди меланхолията да успее да ни обземе, заявих:

— Мисля, че мога да се събуждам с тази гледка всеки ден и да съм доволна.

— Пропусна най-хубавата част от стаята — отбеляза Картие, аз се намръщих и се завъртях на пета.

— Коя? Книгите ли?

— Не, пода.

Погледнах надолу. През следите, които ботушите ни бяха оставили в мръсотията, видях удивителните шарки на мозайката. Коленичих до него и двамата избърсахме с ръце праха, трупан с години. Цветовете още бяха ярки; всяка плочка беше изящна, сложна и неповторима, красотата се разливаше от един квадрат към следващия.

— Баща ми ми каза, че имал много спорове с майка ми за тази настилка — обясни Картие като седна върху петите си.

— Защо?

— Ами, поръчал да ги поставят заради нея, защото тя обичала изкуството. И винаги му била казвала, че подовете са силно недооценявани. Но противоречието било в това, че искала да им се възхищава, а той пискал рогозки. В Мевана каменните и мозаечните подове са ужасно студени през есента и зимата.

— Да, мога да си представя — казах.

— Така че спорили за подовете. Да ги покрият с рогозки или да страдат от студа през половината година.

— Предполагам, че майка ти е спечелила?

— Правилно предполагаш. — Картие се усмихна. Изтупа мръсотията от ръцете си и се изправи: — Е, мой малък адепт, предполагам, че дойде в прекрасния ми дом, защото пазя нещо твое?

Изправих се и усетих мускулите ми да се напрягат, възпалени и схванати от ездата. Отидох до шкафовете с книги, внезапно почувствала нужда от нещо солидно, на което да се облегна. Пулсът ми прескачаше, неспокоен, гладен, докато се облягах на стената, обърнах се и го погледнах през слънчева светлина и прашинки.

— Да, учителю Картие — казах, знаейки, че това беше последният път, в който щях да го назова така.

Гледах как отиде в другия край на стаята, където раницата му беше подпряна на едно бюро. Пръстите ми се разпериха зад гърба ми върху студения мрамор на лавиците, докато го чаках. Когато видях синия цвят в ръцете му, затворих очи и слушах как сърцето ми танцуваше равномерно.

— Отвори очи, Бриена.

Когато го сторих, наметалото се разгъна в ръцете му, раздипли се и докосна пода като океански прилив.

— Авиана — прошепнах; пръстите ми посегнаха да уловят спускащото се като водопад наметало, което бе мое. Беше ми избрал Авиана, съзвездието, което придружаваше неговото. Бяха звезди, които, подобно на неговото съзвездие Верийн, говореха за смелост в мрак, за триумф и непоколебимост.

— Да — каза той. — И двамата знаем, че Верийн няма надежда за светлина без Авиана.

Пристъпих напред, докато той постави наметалото на раменете ми, затягаше закопчалките на яката ми. После ръцете му внимателно събраха косата ми, повдигнаха я и я оставиха да падне на гърба ми; короганските цветя изпускаха сладко ухание между нас.

Учител и неговият адепт. Адепт и нейният учител.

Погледнах го в очите и промълвих:

— Това е всичко, което съм, което мога да ти предложа…

Сломена и невярна съм, разделена съм…

Но думите заглъхнаха, когато той ме докосна, върховете на пръстите му преминаха по бузата ми, надолу по шията и спряха, когато стигна връзките на наметалото ми, възела, който той беше затегнал.

Като никога не ми даде думи; този магистър на науките, този ловък лорд. Но ми отговори. Целуна лявото ъгълче на устата ми, на момичето, което някога бях, което беше първата му любов; валенианско изящество и пламенност. А после целуна дясното ъгълче на устните ми; жената, в която се бях превърнала, която бе възкръснала от пепел и стомана, храброст и огън.

— Ще те приема и ще те обичам цялата, Бриена МакКуин, сенките и светлината ти, защото ти ме предизвика и ме заплени. Не искам друга освен теб — прошепна той с пръсти, заровени в косата ми с дивите цветя, докато ме притегляше плътно към себе си.

Целуна ме в тихите сенки на къщата си в най-сладкия час на следобеда, когато светлината копнееше да се предаде на вечерта. Пръстите му се спуснаха надолу по гърба ми, докосвайки всяка звезда, която ми беше дал. А аз оставих почудата да се спусне като водопад около нас, вкусвах всяко от обещанията му, събуждах огъня, който дълго бе укротявал, докато ме чакаше.

Времето стана сияйно, сякаш луната се беше венчала за слънцето; минутите най-сетне докоснаха сърцето ми и видях колко късно беше, че нощта почти беше паднала. И си спомних, че трябваше да бъда другаде, имах баща и брат, които щяха да наблюдават вратата за завръщането ми. Едва тогава прекъснах целувката ни, макар че ръцете на Картие се притискаха към гърба ми и ме прегръщаха.

Положих пръст върху устните му и казах:

— Баща ми те покани на вечеря у дома. По-добре да тръгваме сега, иначе ще си помисли най-лошото.

Картие дръзна да си открадне още една целувка, а после ме пусна като взе наметалото и раницата си. Пристъпихме в здрача заедно, провирайки се обратно през плевелите; славеите възпяваха завръщането му, щурците свиреха последна мелодия, преди мразът да ги накара да замълчат.

Качих се на коня си и изчаках Картие да оседлае своя, вдигайки поглед, когато първата звезда примигна в избледняващия залез. И точно тогава казах:

— Смятам да построя Дом на познанието тук.

Това бях казала на Мерей, преди да замине от Мевана като се надявах, че то щеше да я привлече обратно, надявах се, че щеше да обедини влечението си с моето.

Почувствах погледът на Картие да се измества към мен и се обърнах на седлото, за да го срещна.

— Искам само най-добрите ариали да преподават на възпитаничките ми — продължих. — Знаеш ли къде мога да намеря такива?

Вятърът разроши косата му, когато ми се усмихна; среднощно пламъче проблесна в очите му, когато прие предизвикателството ми:

— Познавам един.

— Кажи му да кандидатства веднага.

— Не се безпокой. Ще кандидатства.

Усмихнах се и смушках коня си да побърза, оставяйки Картие да ме настигне по пътя.

Питах се дали можех наистина да го постигна, да построя първия Дом на познанието в Мевана, да вдъхновя влеченията към изкуството в една земя на воини. Когато ми се струваше предизвикателно и имах чувството, че се опитвам да избутам неподатлив камък, си представих група мевански момичета с будни, блеснали погледи, които стават адепти на науките, момичета, които носеха мечове на хълбоците си под сини наметала. Представях си как откъсвам избраните за тях съзвездия от небето и осъзнах, че по време на слънцестоенето Картие е бил прав; аз бях както учител, така и историк, и ми предстоеше да проправя пътя си.

Ще въздигна този Дом. Прошепнах обещанието си на вятъра точно когато чух коня на Картие да идва в лек галоп зад мен, скъсявайки разстоянието помежду ни.

Забавих ход съвсем малко, за да го оставя да ме настигне.

Над нас спокойно пламтяха звездите. Светлината им ме упътваше към дома.