Бунтът на кралицата

Седем години по-късно

Едно Писма и уроци

Късната пролет на 1566 г.

Два пъти седмично Франсоа се криеше сред хвойновите храсти, които цъфтяха край прозореца на библиотеката. Понякога обичах да го карам да чака; той беше дългокрак и нетърпелив, и представата как се спотайва, приведен в някой храст, успокояваше мислите ми. Но до лятото оставаше само седмица и това ме подтикваше да бързам. Освен това беше време да му кажа. От тази мисъл пулсът ми затуптя бясно, докато влизах в тихите следобедни сенки на библиотеката.

Кажи му, че това ще бъде последният път.

Вдигнах стъклото на прозореца с леко побутване, улавяйки сладкия аромат на градините, когато Франсоа се надигна от позата си, напомняща за гаргойл.

— Обичаш да караш мъжете да чакат — промърмори недоволно, но той винаги ме поздравяваше така. Лицето му беше загоряло от слънцето, черната му коса се измъкваше от плитката. Кафявата куриерска униформа беше влажна от пот, а слънцето хвърляше отблясъци по няколкото отличителни значки за различни постижения, които висяха от плата над сърцето му. Той се хвалеше, че е най-бързият куриер в цяла Валения, макар че според слуховете беше само на двайсет и една години.

— Това е последният път, Франсоа — предупредих го, преди да мога да размисля.

— Последният път? — повтори той като ехо, но вече ми се хилеше. Познавах тази усмивка. Служеше си с нея, за да получи каквото иска. — Защо?

— Защо ли? — възкликнах и пернах една любопитна земна пчела. — Наистина ли трябва да питаш?

— Всъщност, това е моментът, когато се нуждая най-много от вас, мадмоазел — отвърна той и измъкна два малки плика от вътрешния джоб на ризата си. — След осем дни настъпва съдбовното лятно слънцестоене.

— Именно, Франсоа — отвърнах сопнато, знаейки, че той мисли само за моята сестра-възпитаничка Сибил. — Осем дни, а тепърва ми предстоят много неща за овладяване. — Погледът ми се спря върху пликовете, които държеше; единият беше адресиран до Сибил, но другият беше адресиран до мен. Разпознах отгоре почерка на дядо; най-сетне ми беше писал. Сърцето ми запърха при представата какво можеше да се съдържа в гънките на листа в това писмо.

— Разтревожена сте?

Очите ми рязко се насочиха обратно към лицето на Франсоа:

— Разбира се, че съм разтревожена.

— Не би трябвало. Мисля, че ще се справите великолепно. — Като никога, не ме дразнеше. Чух искреността в гласа му, ведър и мил. Искаше ми се да вярвам като него, че след осем дни, когато седемнайсетото ми лято бележеше тялото ми, щях да бъда посветена. Щях да бъда избрана.

— Не мисля, че учителят Картие…

— Кого го е грижа какво мисли учителят ти? — прекъсна ме Франсоа с равнодушно свиване на раменете. — Би трябвало да те интересува единствено какво мислиш ти.

Намръщих се, докато обмислях това, представяйки си как щеше да реагира учителят Картие на подобно изказване.

Познавах Картие от седем години. Познавах Франсоа от седем месеца.

Бяхме се запознали миналия ноември. Седях пред отворения прозорец и чаках Картие да пристигне за следобедния ми урок, когато Франсоа мина покрай мен по чакълената пътека. Знаех кой е, както и всичките ми сестри-възпитанички; често го виждахме да доставя и отнася пощата на Магналия Хаус. Но именно при тази първа лична среща той ме попита дали бих предала тайно писмо на Сибил. Което аз бях сторила и така се бях замесила в размяната на писма между тях.

— Грижа ме е какво мисли учителят Картие, защото именно той трябва да ме обяви за посветена — възразих.

— В името на светците, Бриена — отвърна Франсоа, докато една пеперуда кръжеше около широкото му рамо. — Ти би трябвало сама да се обявиш за посветена, не мислиш ли?

Това ми даде повод да се поколебая. И Франсоа се възползва:

— Между другото познавам покровителите, които Вдовицата е поканила на слънцестоенето.

— Какво! Как така?

Естествено, че знаех как. Той беше доставил всички писма, беше видял имената и адресите. Присвих очи към него точно когато трапчинките се появиха на бузите му. Отново онази усмивка. Разбирах прекрасно защо Сибил се беше увлякла по него, но той беше твърде закачлив за мен.

— О, просто ми дай проклетите си писма — извиках и посегнах да ги изтръгна от пръстите му.

Той ми се изплъзна; очакваше такава реакция.

— Не ти ли се иска да узнаеш кои са покровителите? — подразни ме той. — Защото след осем дни един от тях ще бъде твой…

Взрях се в него, но момчешкото му лице и високата му върлинеста фигура вече не ми въздействаха. Градината беше суха, жадуваща за дъжд, тръпнеща от лек бриз.

— Просто ми дай писмата.

— Ако това ще бъде последното ми писмо до Сибил, трябва да пренапиша някои неща.

— В името на Сен Льогран, Франсоа, нямам време за игричките ти.

— Просто ми позволи още едно писмо — примоли се той. — Не зная къде ще бъде Сибил след седмица.

Би трябвало да изпитам съчувствие към него — о, каква сърдечна болка беше да обичаш човек, отдаден на тайнството на изкуствата, когато ти не си такъв. Също така трябваше да остана сигурна в решението си. Да го оставя да й изпрати писмо, както трябваше да прави през цялото това време. Най-накрая въздъхнах и се съгласих, предимно защото исках писмото от дядо.

Франсоа най-сетне отстъпи и ми подаде пликовете. Онзи от дядо пъхнах право в джоба си, а този на Франсоа остана в пръстите ми.

— Защо си писал на деърински? — попитах, забелязвайки нечетливия му почерк, с който беше надраскал адреса. Беше използвал езика на Мевана, северното владение на кралицата. На Сибил, моето слънце и моята луна, моят живот и моята светлина. Едва не избухнах в смях, но го удържах точно навреме.

— Не го чети! — възкликна той; по вече изгорелите му от слънцето бузи изби руменина.

— Отгоре на плика е, глупчо. Разбира се, че ще го прочета.

— Бриена…

Той посегна към мен и аз тъкмо се наслаждавах на шанса най-накрая да го подразня, когато чух вратата на библиотеката да се отваря. Знаех, че е Картие, без да се налага да поглеждам. В продължение на три години бях прекарвала с него почти всеки ден и душата ми беше привикнала към начина, по който присъствието му безмълвно завладяваше стаята.

Натиках писмото на Франсоа в джоба си заедно с това от дядо, погледнах го с широко отворени очи и понечих да затворя прозореца. Той се забави само с миг. Прещипах пръстите му на перваза. Ясно чух как изскимтя от болка, но се надявах припряното затваряне на прозореца да го скрие от Картие.

— Учителю Картие — поздравих задъхана и се завъртях на пета.

Той не гледаше към мен. Проследих го как оставя кожената си раница на един стол и измъква от нея няколко тома, поставяйки учебниците на масата.

— Няма ли отворен прозорец днес? — попита. Все още не ме беше погледнал в очите. Това може и да беше в мой най-добър интерес, защото почувствах как лицето ми се стопли, и причината не беше в светлината на слънцето.

— Земните пчели са много досадни днес — казах и дискретно хвърлих поглед през рамо, за да проследя как Франсоа бърза надолу по чакълената пътека към конюшните. Познавах правилата на Магналия. Знаех, че не биваше да завързваме романтични отношения, докато се обучавахме. Или, по-точно, да ни хванеха, че имахме такива. Беше глупаво от моя страна да пренасям писмата на Сибил и Франсоа.

Погледнах напред и открих, че Картие ме наблюдаваше.

— Как се справяш с валенианските династии? — Направи ми знак да се приближа до масата.

— Много добре, учителю — казах и заех обичайното си място.

— Да започнем с изреждане на родословието на Дома Рено след първородния син — поиска Картие, като седна на стола срещу моя.

— Дома Рено? — Светците да са ми на помощ, разбира се, че щеше да ми зададе въпрос за обширното кралско родословие, чието запомняне беше жива мъка.

— Това е родословието на нашия крал — напомни той с онзи свой невъзмутим поглед. Бях виждала това изражение върху лицето му много пъти, както и моите сестри-възпитанички; те до една се оплакваха от Картие. Той беше най-красивият от ариалите на Магналия, преподавател по науки, беше и най-строгият. Моята сестра-възпитаничка Ориана твърдеше, че в гърдите му имаше камък. И беше нарисувала негова карикатура, изобразявайки го като човек, изникващ от скала.

— Бриена. — Името ми се търкулна плавно от езика му, докато щракаше нетърпеливо с пръсти.

— Простете ми, учителю. — Опитах се да извикам в паметта си началото на кралския род, но всичко, за което можех да мисля, беше писмото от дядо ми. Защо се беше забавил толкова?

— Разбираш, че науките са най-взискателната част от областите на познанието. — Картие проговори, след като мълчанието ми се беше проточило твърде дълго.

Срещнах погледа му и се зачудих дали се опитваше тактично да намекне, че не притежавах душевната сила за това. Някои сутрини самата аз си мислех същото.

През първата си година в Магналия бях изучавала областта на изобразителното изкуство. Нямах художнически наклонности, а пропилях и следващата година в занимания с музика. Пеенето ми беше под всякаква критика, а под пръстите ми инструментите звучаха като изтезавани животни. През третата си година бях пробвала драмата, докато не открих, че сценичната ми треска беше непреодолима. Така че четвъртата ми година беше посветена на духовитостта; година, изпълнена с ужасно безпокойство, за която се опитвах да не си спомням. След това, когато бях на четиринайсет, застанах пред Картие и го помолих да ме приеме като своя възпитаничка, да ме превърне в магистър на науките за трите години, които ми оставаха в Магналия.

Въпреки това знаех, както и другите ариали, които ме обучаваха, че бях тук заради нещо, което дядо беше казал преди седем години. Не заслужавах да бъда тук. Нямах такива талант и способности като другите пет възпитанички, които обичах като родни сестри. Но навярно точно затова го исках още повече. Стремях се да докажа, че влечението не се получаваше само от естествена дарба, както смятаха някои хора, а можеше да бъде спечелено от всеки, бил той обикновен човек или благородник, дори и да не притежаваше вродено умение.

— Може би е най-добре да се върна към първия ни урок — каза Картие, прекъсвайки унеса ми. — Какво е влечение, Бриена?

Катехизисът на влечението. Отекна като ехо в мислите ми; един от първите пасажи, които някога бях запаметила и всички възпитанички знаеха наизуст.

Той не проявяваше снизхождение към мен, като ме питаше това осем дни преди лятното слънцестоене, но въпреки това изпитах смущение, докато дръзко срещнах погледа му и видях, че този въпрос съдържаше нещо повече.

Какво искаш, Бриена? — тихо питаха очите му, когато срещнаха моите. — Защо искаш да разкриеш страстта си и да бъдеш посветена?

И затова му дадох заучения отговор, защото смятах, че беше най-безопасен.

— Влечението се разделя на пет сърцевини — започнах. — Влечението е изобразителното изкуство, музиката, драматичното изкуство, духовитостта и науките. Влечението е цялостно отдаване, то е пламенност и агония, гняв и ревностен стремеж. Не познава предели и бележи даден мъж или жена независимо от тяхната класа или статут, независимо от наследството им. Влечението олицетворява мъжа или жената, като мъжът или жената се превръщат в негово олицетворение. Това е сливане на умението и плътта, белег на отдаденост, посвещаване и дело.

Не можех да преценя дали Картие беше разочарован от отговора ми. Лицето му беше непроницаемо — нито веднъж не го бях виждала да се усмихва, нито веднъж не го бях чувала да се смее. Понякога предполагах, че не беше много по-възрастен от мен, но после си напомнях, че душата ми все още беше млада, а тази на Картие — не. Той беше далеч по-опитен и образован, най-вероятно му се беше наложило да порасне преждевременно. Каквато и да беше възрастта му, той разполагаше с обширни познания.

— Аз бях последният ти избор, Бриена — каза той накрая, пренебрегвайки моя катехизис. — Ти дойде при мен преди три години и ме помоли да те подготвя за седемнайсетото ти лятно слънцестоене. Вместо да разполагам със седем години, за да те превърна в магистър на науките, аз имах само три.

Напомнянията му бяха почти непоносими. Това ме подсети за Сири, другата му възпитаничка, избрала науките. Сири попиваше науките със завидна задълбоченост, но освен това беше обучавана седем години. Разбира се, че се чувствах непълноценна, когато се сравнявах с нея.

— Простете ми, че не съм като Сири — казах, преди да успея да преглътна сарказма.

— Сири започна обучението си, когато беше на десет — напомни ми той спокойно, задълбочен в някаква книга на масата. Вдигна я и прехвърли няколко страници с подгънати ъгълчета — нещо, което пламенно ненавиждаше, — загледах как внимателно оправя гънките на старата хартия.

— Съжалявате ли за избора ми, учителю? — Онова, което всъщност исках да го попитам, беше: Защо не ми отказахте, когато ви помолих да станете мой наставник преди три години? Ако три години не са били достатъчно време, за да овладея напълно влечението си и да бъда посветена, защо не ми го казахте? Може би погледът ми беше достатъчно изразителен, защото той ме погледна, а после хвърли изпълнен с копнеж поглед назад към книгите.

— Има само няколко неща, за които съжалявам, Бриена — отговори той.

— Какво ще стане, ако по време на слънцестоенето не бъда избрана от покровител? — попитах, макар да знаех какво ставаше с младите мъже и жени, които не успееха да стигнат до посвещаване. Те често бяха сломени и неспособни да правят каквото и да е, бяха объркани и не принадлежаха към никоя група, еднакво изолирани от посветените и от обикновените хора. Да посветиш годините, времето и ума си на овладяване на влечението и на посвещаваното, и да не го постигнеш… човек биваше белязан като негоден. Вече не беше възпитаник, нито щеше да бъде адепт, а внезапно беше принуден да се слее отново с обществото, за да бъде от полза.

И докато чаках отговора му, се сетих за простата метафора, на която наставницата Солийн ме беше научила през онази първа година по изобразително изкуство, (когато осъзна, че не притежавам каквито и да е художнически заложби.) Влечението се движеше на фази. Човек започваше като възпитаник, което наподобяваше стадия на гъсеницата. Това беше времето да се отдадеш и да овладееш толкова голяма част от влечението, колкото съумееш. Това можеше да стане само за две години, ако човекът беше схватлив, и за десет — ако усвояваше по-бавно. Програмата в Магналия Хаус беше седемгодишна и доста взискателна в сравнение с други валениански учебни заведения, в които обучението често продължаваше до осем или девет години. След това идваше посвещаването — белязано от мантия и титла — и фазата на покровителя, която наподобяваше стадия на пашкула; място, където да съхраняваш влечението си, да го подхранваш, докато то узрее и ти се подготвяш за крайната фаза. А това беше пеперудата; когато посветеният в тайните на изкуствата и науката можеше да излезе сам в света.

Мислех си за пеперуди, когато Картие отвърна:

— Предполагам, че ще бъдеш първата по рода си, малка възпитаничке.

Отговорът му не ми хареса и тялото ми се отпусна по-дълбоко в брокатената тапицерия на стола, която миришеше на стари книги и самота.

— Ако смяташ, че ще се провалиш, тогава най-вероятно ще се окажеш права — продължи той; сините му очи искряха срещу моите кафяви. В празнината между нас се завъртяха прашинки; малки вихри във въздуха. — Съгласна ли си?

— Разбира се, учителю.

— Очите ти никога не ме лъжат, Бриена. Не е зле да се научиш да се владееш повече, когато лъжеш.

— Ще взема съвета ви присърце.

Той наклони глава на една страна, но очите му бяха все така приковани върху моите:

— Искаш ли да ми кажеш какво наистина ти се върти в ума?

— Слънцестоенето — отговорих прекалено бързо. Това бе полуистина, но не можех да си представя да кажа на Картие за писмото на дядо, защото тогава можеше да поиска от мен да го прочета на глас.

— Е, този урок беше безполезен — каза той и се изправи на крака.

Бях разочарована, че съкращава урока — имах нужда от всеки урок, който беше готов да ми даде, — и въпреки това изпитвах облекчение; не можех да се съсредоточа върху каквото и да било, докато писмото на дядо прогаряше дупка в джоба ми.

— Защо не си отделиш останалата част от следобеда за самостоятелно учене — предложи той, като размаха ръце към книгите на масата. — Вземи тези, ако искаш.

— Да, благодаря ви, учителю Картие. — Аз също се изправих, за да му направя почтителен реверанс. Без да го поглеждам, събрах книгите и с бързи крачки излязох от библиотеката.

Отправих се навън към градините, като навлязох в живите плетове, за да не може Картие да ме вижда от прозореца на библиотеката. Небето отгоре беше свъсено и сиво, вещаещо буря, затова седнах на първата попаднала ми пейка и внимателно оставих книгите му настрана.

Извадих писмото на дядо и го вдигнах пред себе си; разкривеният му почерк правеше името ми да прилича на гримаса върху пергамента. А после разчупих червения му восъчен печат; ръцете ми трепереха, докато разгъвах писмото.

Смачках писмото в ръка, пръстите ми бяха бели като хартията, очите ми — плувнали в сълзи. Беше глупост да плача над такова писмо, отново ми беше отказано да науча името на човека, който ми беше баща. А ми беше отнело седмици да събера смелост да напиша това писмо и да попитам отново.

Реших, че това щеше да бъде последният път, в който питах. Името нямаше значение.

Ако майка ми беше жива, какво щеше да каже за него? Дали е щяла да се омъжи за него? Или навярно баща ми вече е бил женен и именно затова дядо бе толкова огорчен дори при самата мисъл за него. Позорна извънбрачна афера между валенианска жена и мевански мъж.

Ах, майка ми. Понякога ми се струваше, че си спомнях мелодичността на гласа й, че можех да си спомня какво беше усещането да се сгушвам в прегръдките й, уханието й. Лавандула и детелина, слънчева светлина и рози. Тя беше умряла от потната болест, когато съм била тригодишна. Картие ми бе казал веднъж, че е рядкост някой да има толкова ранни спомени. Така че навярно всичко беше само в ума ми; онова, което исках да помня за нея?

Защо тогава ме болеше да мисля за някого, когото не познавах истински?

Натиках писмото обратно в джоба си, облегнах се назад и почувствах как назъбените листа на живия плет галят косата ми, сякаш растението се опитваше да ме утеши. Не би трябвало да се задълбочавам върху отломки от миналото, късчета, които нямаха значение. Нужно беше да мисля за онова, което предстоеше след осем дни, когато настъпеше слънцестоенето, когато би трябвало да овладея духовното си влечение и най-сетне да получа наметалото си.

Трябваше да чета книгите на Картие, да запечатвам думите в паметта си.

Преди да успея дори да протегна пръсти към страниците, чух тихи стъпки по тревата и на пътеката се появи Ориана.

— Бриена! — поздрави тя; черната й коса беше прихваната в чорлава плитка, спускаща се до кръста й. Кафявата й кожа и роклята й на възпитаничка бяха обсипани с петънца боя от безкрайните часове, които прекарваше в ателието по изобразително изкуство. И докато нейната рокля подсказваше за очарователни цветни творения, моята бе отегчително чиста и измачкана. И шестте възпитанички на Магналия носехме еднакви скучни сиви рокли, и единодушно ги ненавиждахме; високите им яки, дълги семпли ръкави и целомъдрена кройка. Нетърпеливо чакахме да ги изхвърлим окончателно.

— Какво си намислила? — попита моята сестра-възпитаничка, скъсявайки разстоянието между нас. — Учителят Картие докара ли те вече до безсилие?

— Не. Мисля, че този път е обратното. — Изправих се и взех книгите в едната си ръка, а другата обвих около тази на Ориана. Тръгнахме редом една до друга; Ориана — дребничка и деликатна в сравнение с моя висок ръст и дълги крака. Трябваше да забавя ход, за да мога да вървя редом с нея. — Как се справяш с последните ти картини?

Тя изсумтя и ми отправи иронична усмивка, докато отскубваше роза от един храст.

— Справям се някак, предполагам.

— Избра ли кои да изложиш в деня на слънцестоенето?

— Всъщност, да. — Започна да ми разказва кои картини е избрала да покаже на покровителите, а аз я гледах как нервно въртеше розата между пръстите си.

— Не се тревожи — казах и я накарах да спрем, за да се погледнем лице в лице. В далечината се разнесе тътен от гръмотевица, въздухът се пропи от мириса на дъжд. — Картините ти са прелестни. И вече го виждам.

— Виждаш какво? — Ориана внимателно втъкна розата зад ухото ми.

— Покровителите ще се бият за теб. Ще донесеш най-висока цена.

— Глупости! Не притежавам чара на Абри, красотата на Сибил, милия и сладък характер на Мерей, нито остър ум като теб и Сири.

— Но твоето изкуство създава прозорец към друга реалност — казах и й се усмихнах. — Това е истинска дарба; да помагаш на другите да видят света по различен начин.

— Откога стана поетеса, приятелко?

Засмях се, но трясък от гръмотевица погълна звука. Веднага щом викът на бурята утихна, Ориана каза:

— И така, трябва да ти призная нещо. — Задърпа ме обратно по пътеката, когато започнаха да падат първите капки дъжд, и аз я последвах, озадачена, защото Ориана беше единствената възпитаничка, която никога не нарушаваше правилата.

— И… — подтикнах я.

— Знаех, че си в градините и дойдох да те помоля нещо. Нали помниш как рисувах портрети на другите момичета? Искам да си спомням всяка от вас, когато следващата седмица пътищата ни се разделят? — Ориана хвърли поглед към мен; очите й с цвят на кехлибар проблясваха в очакване.

Опитах се да възпра стона си:

— Ори, не мога да седя неподвижно толкова дълго.

— Абри се справи. А знаеш, че тя е постоянно в движение. И кого изобщо заблуждаваш с това, че не можеш да седиш неподвижно толкова дълго? По цял ден четеш книга след книга със Сири и учителя Картие!

Усмихнах се насила. В продължение на цяла година тя ме бе молила да ме нарисува, а аз просто бях прекалено заета с учението си, не разполагах със свободно време за портрет. Сутрин имах часове при Картие със Сири, следобедът обикновено се състоеше от частен урок с учителя, защото все още срещах затруднения да овладея всичко, както би трябвало. И докато аз търпях скучни и изморителни лекции и гледах как слънчевата светлина се топи по пода, моите сестри-възпитанички се наслаждаваха на свободни следобеди; толкова дни бях слушала как смехът и веселието им изпълват цялата къща, докато аз напрягах безполезно паметта си под зоркия поглед на Картие.

— Не знам. — Поколебах се, местейки книгите в ръцете си. — Предполага се, че трябва да уча.

Завихме зад ъгъла на живия плет и се сблъскахме с Абри.

— Убеди ли я? — обърна се Абри към Ориана и аз осъзнах, че това беше засада. — И не ни гледай така, Бриена.

— Как? — възразих. — И двете знаете, че ако искам да получа наметалото си и да си тръгна с покровител след осем дни, трябва да прекарвам всяка минута…

— Като запаметяваш скучни родословия, да, знаем — прекъсна ме Абри. Гъстата й кестенява коса се спускаше свободно по раменете, с няколко отронени листа, заседнали в къдриците, сякаш беше пълзяла през храстите. За нея беше известно, че репетира репликите си на открито с учителя Ксавие. Няколко пъти я бях наблюдавала през прозорците на библиотеката, докато се мяташе по тревата и мачкаше къпини по корсажа си като фалшива кръв, отправяйки репликите си към облаците. Сега по роклята й имаше следи от кал, петна от къпини, и разбрах, че е репетирала вдъхновено.

— Моля те, Бриена — примоли се Ориана. — Нарисувах на всички останали, освен теб…

— А ще поискаш да го нарисува, особено след като видиш реквизита, който ти намерих — каза Абри и ми се усмихна лукаво. Тя беше най-високата от нас, дори от мен — с цяла длан.

— Реквизит! — извиках. — Слушай, аз не… — Но гръмотевицата избоботи отново, удавяйки всичките ми немощни протести. Преди да успея да й попреча, Ориана измъкна книгите от ръцете ми.

— Ще тръгна първа и ще подготвя нещата — каза Ориана и нетърпеливо се отдалечи от мен, сякаш не можех да размисля щом тя не можеше да ме чуе. — Абри, доведи я в ателието.

— Да, милейди — отвърна Абри със закачлив поклон.

Загледах как Ориана се втурна през ливадата и влезе през задните врати.

— О, хайде де, Бриена — каза Абри; дъждът най-сетне проби през облаците и покри роклите ни с петна. — Трябва да се насладиш на тези последни дни!

— Не мога да им се насладя, ако се тревожа, че няма да се справя. — Понечих да тръгна към къщата, като дръпнах рязко панделката от плитката си, за да оставя дългата си коса да се разпилее около мен, и прокарах неспокойно пръсти през нея.

— Няма да се провалиш! — Настъпи пауза, която беше последвана от: — Учителят Картие смята ли, че ще се провалиш?

Наполовина бях прекосила ливадата, подгизнала и смутена от неизбежните очаквания, когато Абри ме настигна, сграбчи ме за ръката и ме завъртя кръгом:

— Моля те, Бриена. Позирай за портрета заради мен, заради Ориана.

Въздъхнах, но ъгълчетата на устата ми започваха да оформят лека усмивка.

— Много добре. Но не може да отнеме цял ден.

— Наистина ще се развълнуваш при вида на реквизита, който намерих! — настоя Абри задъхано, като ме влачеше през останалата ивица от моравата.

— Колко време ще отнеме според теб? — изпухтях задъхано, докато отваряхме вратите и влизахме в сенките на задния коридор, подгизнали и треперещи.

— Не много — отвърна Абри. — О! Помниш ли как ми помагаше да измисля интригата на втората част от пиесата ми? Онази, в която лейди Пъмпърникъл я хвърлят в тъмницата, задето е откраднала диадемата?

— Ммм-хмм. — Макар вече да не изучавах драматично изкуство, Абри продължаваше да ме моли за помощ, когато ставаше дума да измисли интригата на пиесите си. — Не знаеш как да я измъкнеш от тъмницата, нали?

Тя се изчерви смутено:

— Не. И преди да го кажеш… не искам да я убивам.

Не се сдържах и се засмях:

— Това беше преди години, Абри.

Тя имаше предвид времето, когато бях възпитаничка по драматично изкуство и двете бяхме писали пародия, възложена от учителя Ксавие. Докато Абри бе написала комична сцена за две сестри, които се препират за един и същ любовник, аз бях сътворила кървава трагедия за дъщеря, отмъкнала трона на баща си. Накрая избих всички персонажи освен един и учителят Ксавие очевидно бе потресен от мрачните ми мисли.

— Ако не желаеш да я убиваш — казах, докато се отправяхме надолу по коридора, — тогава направи така, че тя да открие тайна врата зад някой скелет, или нека някой страж измени на господаря си и й помогне да се измъкне, но само срещу странна, неочаквана услуга.

— А, тайна врата! — викна Абри и преплете ръка с моята. — Страхотна си в измислянето на интриги, Бри! Ще ми се да бях толкова изобретателна като теб. — Когато сведе лице към мен и ми се усмихна, почувствах капчица съжаление, задето бях изпитвала твърде голям страх от сцената, за да овладея драматичното изкуство.

Абри сигурно бе почувствала същото, защото ме стисна по-здраво и промърмори:

— Знаеш ли, не е твърде късно. Можеш да напишеш двуактна пиеса за осем дни и да впечатлиш учителя Ксавие, и…

— Абри. — Закачливо й направих знак да замълчи.

— Така ли се държат две възпитанички на Магналия седмица преди съдбовното си слънцестоене? — Гласът ни стресна. Двете с Абри спряхме в коридора, изненадани да открием мистрес Терез, ариал по изобразително изкуство, която стоеше, скръстила ръце в знак на неприкрито неодобрение. Погледна ни отвисоко над тънкия си заострен нос, с вдигнати вежди, отвратена от подгизналите ни коси и дрехи. — Държите се, все едно сте деца, а не жени, напът да се сдобият с наметалата си на посветени.

— Много извинявайте, мистрес Терез — промърморих и й направих дълбок почтителен реверанс. Абри последва примера ми, въпреки че реверансът й беше твърде небрежен.

— Приведете се в приличен вид незабавно, преди да ви види Мадам.

Двете с Абри се препъвахме в бързината си да се махнем от нея. Припряно забързахме надолу по коридора и влязохме във фоайето до началото на стълбите.

— Ето на това му се казва демон от плът и кръв — прошепна Абри прекалено високо, докато летеше нагоре по стълбите.

— Абри! — сгълчах я, подхлъзвайки се на крайчеца на роклята си точно когато чух зад гърба си Картие.

— Бриена?

Успях да се уловя за балюстрадата, за да не падна. Възстановила равновесието си, рязко се обърнах на стълбата и погледнах надолу към него. Той стоеше във фоайето; ослепително бялата му туника беше пристегната с колан на кръста, сивите му бричове бяха почти в същия нюанс като роклята ми. Пристягаше наметалото си на адепт над гърлото си, готвейки се да потегли в дъжда.

— Учителю?

— Предполагам, че ще искаш още един частен урок в понеделник след сутрешната ни лекция със Сири? — Взираше се в мен в очакване на обичайния отговор.

Почувствах как ръката ми се плъзна по парапета. Косата ми беше пусната, както никога, спускаше се около мен на буйни, оплетени кичури, роклята ми беше подгизнала, от подгъва капеше вода върху мрамора, което наподобяваше тиха песен. Знаех, че сигурно му изглеждам напълно отчаяна, че изобщо не приличам на валенианска жена напът да бъде посветена, в каквато исках да се превърна, че изобщо не приличах на начетената жена, която той се опитваше да създаде. И въпреки това вдигнах брадичка и отвърнах:

— Да, благодаря, учителю Картие.

— Навярно следващия път няма да има писмо, което да те разсейва? — попита той и очите ми се разшириха, докато продължавах да го гледам втренчено, в опит да проникна отвъд спокойното изражение на лицето му.

Можеше да ме накаже, защото предавах писма между Франсоа и Сибил. Можеше да наложи дисциплина, защото бях нарушила правило. И затова чаках, чаках да видя какво ще поиска от мен.

Но лявото ъгълче на устните му помръдна, твърде леко, за да бъде истинска усмивка — макар да ми харесваше да си представям, че беше точно такава, — докато ме удостояваше с рязък прощален поклон. Проследих го как минава през вратите и се стопява в бурята, и се питах дали проявява снизхождение или се шегува; едновременно ми се искаше да беше останал и изпитвах облекчение, че си беше тръгнал.

Продължих да се изкачвам по стълбите, оставяйки водна диря, и се питах… питах се как Картие винаги ме караше да искам две противоположни неща едновременно.

Две Портрет в мевански стил

Ателието по изобразително изкуство беше помещение, което избягвах след първата си неуспешна година в Магналия. Но през онзи дъждовен следобед, когато предпазливо влязох вътре, с намотана на кок мокра коса, в паметта ми възкръснаха всички хубави спомени, които имах от тази стая. Спомних си сутрините, които прекарвах, седнала до Ориана, докато екипирахме под подробните указания на мистрес Солийн. Спомних си първия път, когато се опитах да рисувам с бои, първия път, когато се опитах да украся с цветни илюстрации една страница, първия път, когато опитах да направя офорт. А после дойдоха мрачните мигове, които все още бяха болезнени, например, когато осъзнах, че моето изкуство „стои“ безжизнено върху листа, докато това на Ориана дишаше и оживяваше. Или деня, когато мистрес Солийн ме бе дръпнала настрана и бе казала тактично: Навярно е по-добре да пробваш музиката, Бриена.

— Ти си тук!

Хвърлих поглед през стаята и видях Ориана да ми подготвя място; на бузата й имаше прясно петно от червена боя. Тази стая винаги беше претрупана и разхвърляна, но знаех, че това се дължеше на факта, че Ориана и мистрес Солийн сами си приготвяха боите. Най-дългата маса в помещението беше изцяло покрита със стъкленици с олово и пигменти, гърненца и керамични купи, кани с вода, парчета креда, тестета велен и пергамент, кора яйца, голяма купа със счукана креда. Миришеше на терпентин, на розмарин и на зеления бурен, който варяха, та по някакъв тайнствен начин да получават розова боя.

Внимателно заобиколих масата с боите, като се провирах покрай столове, картони и стативи. Ориана беше поставила едно столче до стената от прозорци; моето място в светлината на бурята, докато тя рисуваше.

— Трябва ли да се безпокоя за този… реквизит, заради който Абри е толкова развълнувана? — попитах.

Ориана точно се канеше да отговори, когато в стаята влезе Сири.

— Намерих го. Това искаше, нали, Ориана? — попита Сири, като прелистваше страниците на някаква книга, която държеше. За малко да се препъне в един статив, докато вървеше към нашия ъгъл, подавайки книгата на Ориана, ме гледаше. — Изглеждаш уморена, Бриена. Учителят Картие твърде взискателен ли е към теб?

Но сега нямах време да отговоря, понеже Ориана нададе възторжен писък, който привлече погледа ми към страницата, породила възхищението й.

— Това е съвършено, Сири!

— Чакайте малко — казах и посегнах към книгата. Издърпах я от ръцете на Ориана. — Това е една от книгите на учителя Картие по меванска история. — Очите ми пробягаха бързо по илюстрацията; дъхът ми заседна в гърдите. Беше великолепна илюстрация, която изобразяваше меванска кралица. Разпознах я, защото Картие ни беше преподавал история. Това беше Лиадан Кавана, първата кралица на Мевана. Което означаваше, че е владеела магия.

Тя стоеше висока и горда, с корона от сплетени сребърни нишки и дребни диаманти, положена на челото й като венец от звезди, дългата й кафява коса се стелеше свободно пусната и буйна около нея, с ивици синя боя, която меванците наричаха „боя от сърпица“, изрисувани по лицето. От врата й висеше камък, голям колкото юмрук — легендарният Камък на здрача. Носеше броня, оформена като драконови люспи — лъщяха от злато и кръв — в ножница на кръста й висеше дълъг меч, докато тя стоеше с една ръка на хълбока, а в другата държеше копие.

— Кара те да копнееш за онези дни, нали? — попита Сири с въздишка, като надзърташе над рамото ми. — Дните, когато кралиците владеели севера.

— Сега не е време за урок по история — каза Ориана и внимателно измъкна книгата от мен.

— Нали не възнамеряваш да ме нарисуваш така? — попитах; сърцето ми заблъска силно. — Ори… това би било самонадеяно.

— Не, не би било — отвърна Сири дръзко. Тя обожаваше да спори. — Ти си отчасти меванка, Бриена. Кой ще каже, че не си потомка на кралици?

Рязко отворих уста да възразя, но влезе Абри, понесла наръч реквизити.

— Ето ги — оповести и ги пусна на пода в краката й.

Наблюдавах зашеметена как Сири и Ориана преглеждаха части от евтина броня, тъп меч, тъмносиня наметка с цвета на небето в полунощ. Това беше реквизит от театъра, несъмнено тайно измъкнат от запасите на учителя Ксавие, предназначени за заниманията по драматично изкуство.

— Добре, Бриена — каза Ориана и се изправи с предната част на бронята в ръце. — Моля те, позволи ми да те нарисувам като мевански воин.

И трите чакаха; Ориана — с бронята, Абри — с меча, Сири — с пелерината. Гледаха ме, изпълнени с очакване и надежда. Сърцето ми се беше укротило, развълнувано от мисълта; меванската ми кръв се пробуждаше.

— Много добре. Но това не може да отнеме цял ден — настоях и Абри се провикна победоносно, Ориана се усмихна, а Сири завъртя очи.

Стоях неподвижно и търпеливо, докато ме обличаха. Портретът щеше да бъде само от кръста нагоре, затова нямаше значение, че все още носех дрехата си на възпитаничка. Предницата на бронята обгърна гърдите ми, около ръцете над лактите ми се затегнаха метални наръкавници. Върху раменете ми наметнаха синя пелерина и стомахът ми се присви, тъй като неизбежно се сетих за мантията си на посветена, Сири сигурно беше прочела мислите ми.

Тя се изправи и освободи косата ми от кока, в който беше прибрана, сплете малка плитка и произнесе:

— Казах на Абри да избере синя пелерина. Редно е да носиш цвета си. Нашият цвят. — Сири отстъпи назад, доволна от прическата, в която бе подредила косата ми.

Когато една възпитаничка бъдеше посветена, нейният наставник или наставница й връчваха наметало. Цветът на наметалото зависеше от влечението, което беше избрала. Посветените в изобразителното изкуство получаваха червено наметало, отдалите се на драмата — черно, отдалите се на музиката — пурпурно, посветилите се на овладяването на духовитостта — зелено, избралите науките — синьо. Това не беше обикновен знак за постижение и равенство, показващ, че сега възпитаникът е на едно и също ниво като своя наставник или наставница. Беше единствено по рода си оказване на почит, символ на връзката между наставника и възпитаника.

Но преди мислите ми да се оплетат твърде много около наметалата, в ателието се втурна Сибил, наквасена от дъжда. На лицето й имаше тържествуваща усмивка, когато вдигна венец от бели цветя.

— Ето — викна тя, като разплиска вода и привлече вниманието ни. — Това е най-звездоподобният венец, който успях да направя, преди да завали дъждът!

Наистина, сигурно всичките ми пет сестри-възпитанички са били наясно с тази засада. Но Мерей, с която делях една стая, беше единствената, която липсваше, и почувствах отсъствието й, сякаш върху стаята се бе спуснала сянка.

— Къде е Мерей? — запитах, докато Сибил ми носеше венеца от цветя.

Сибил, грациозна, миловидна и свенлива, положи венеца на челото ми.

— Изглеждаш, сякаш можеш да отсечеш нечия глава — каза тя; подобните й на розова пъпка устни се разтвориха в широка, доволна усмивка.

— Не я ли чуваш? — отвърна Абри на въпроса ми и вдигна пръст. Всички замлъкнахме и над равномерното почукване на дъжда по стъклата на прозорците дочухме тихия, равномерен звук от цигулка. — Мерей каза, че усърдно работи по някаква нова композиция, но ще дойде при първа възможност.

— Сега, Бриена, вземи меча и седни на столчето — помоли Ориана, докато държеше черупка със синя боя.

Загледах я предпазливо, докато се отпусках на столчето, неловко хващайки меча. С ръката ми, допряна до дясното бедро, мечът лежеше напряко на гърдите ми, притъпеният му връх — близо до лявото ми ухо. Бронята беше гъвкава, но въпреки това я усещах върху тялото си, сякаш две непознати ръце се бяха обвили около гърдите ми и ме прегръщаха.

— Сири, би ли вдигнала илюстрацията до лицето на Бриена? Искам непременно да го направя съвършено. — Ориана махна на Сири да се приближи.

— Кое да направиш съвършено? — изпелтечих.

— Боята от сърпица. Не мърдай, Бри.

Нямах избор. Стараех се да не мърдам, докато очите на Ориана прелитаха от илюстрацията към лицето ми и обратно. Гледах я как топна връхчетата на пръстите в синята боя, затворих очи, докато ги прокарваше диагонално по лицето ми, от челото до брадичката, и се почувствах, сякаш разтваряше някаква тайна част от мен. Някакво място, за което се предполагаше, че лежеше скрито и тихо, сега се пробуждаше.

— Можеш да отвориш очи.

Ресниците ми изпърхаха и очите ми се отвориха; погледът ми неспокойно срещна тези на сестрите ми, докато те ме оглеждаха с гордост и одобрение.

— Мисля, че сме готови. — Ориана посегна за парцал, за да избърше боята от пръстите си.

— Ами камъкът? — попита Сибил, докато сплиташе косата си с цвят на пчелен мед, за да не й влиза в очите.

— Какъв камък? — намръщи се Абри, разстроена, че е пропуснала някаква част от реквизита.

— Онзи камък на шията на кралицата.

— Вечерният камък, мисля — каза Сири, като разглеждаше илюстрацията.

— Не, сигурно имаш предвид Камъка на здрача — поправих я.

Млечнобялото лице на Сири поруменя — мразеше да я поправят, — но тя се прокашля:

— А, да. Разбира се, че ти ще познаваш меванската история по-добре, Бриена. Имаш причина да слушаш, когато учителят Картие каканиже ли, каканиже за нея.

Ориана довлече второ столче до моето, пергаментът и моливът й бяха в готовност.

— Опитай се да не мърдаш, Бриена.

Кимнах, чувствайки как синята боя започва да изсъхва по лицето ми.

— Ще ми се аз да имах двойно гражданство — промърмори Абри, като изпъна ръце. — Смяташ ли някога да прекосиш канала и да видиш Мевана? Защото би трябвало да го направиш, Бриена. И да ме вземеш със себе си.

— Навярно някой ден — казах, докато Ориана скицираше върху листа си. — И много би ми харесало да дойдеш с мен, Абри.

— Баща ми казва, че Мевана е много, много различна от Валелия — отбеляза Сири и долових заядливата нотка в гласа й, сякаш все още се сърдеше, че я бях поправила. Тя остави книгата на Картие и се облегна на една маса; погледът й се зарея обратно към моя. Русата й коса приличаше на разляла се по рамото й лунна светлина. — Баща ми посещаваше Мевана веднъж годишно, през есента, когато някои от меванските лордове отваряха замъците си, та ние, валенианците, да пристигнем и да отседнем за лова на белия елен-рогач. Татко изпитваше истинска наслада винаги, когато отидеше; казваше, че винаги имало хубави пиво и храна, епични истории и забавления, но, разбира се, никога не ми позволяваше да отида с него. Твърдеше, че страната е прекалено дива, твърде опасна за валенианско момиче като мен.

Сибил изсумтя и разкопча високата яка на роклята си, за да разтрие врата си:

— Не казват ли така всички бащи, било то и само за да оставят дъщерите си „на сигурно място“ у дома?

— Е, знаеш какво казват за меванските мъже — казах, безпомощно цитирайки дядо.

— Какво? — побърза да запита Сибил; интересът й внезапно се разгоря като звездите на небето. Забравих, че писмото на Франсоа до нея все още беше в мократа ми рокля на възпитаничка, която бях оставила захвърлена на пода на стаята си. То най-вероятно беше цялото подгизнало и размазано.

— Те са сладкодумни, умели, вероломни любовници — казах, имитирайки възможно най-добре дрезгавия глас на дядо.

Сибил избухна в смях — тя показваше най-голяма увереност спрямо противоположния пол, — а Абри покри уста, сякаш не знаеше дали би трябвало да се смути или не. Сири не реагира, макар да ми беше ясно, че се опитваше да сдържи усмивката си.

— Стига приказки — сгълча ни закачливо Ориана и размаха молива си към мен. — Ако някоя от наставниците случайно мине и чуе това, ще те накажат да работиш в кухнята през последната седмица, Бриена.

— Ще им се наложи да бъдат умели, вероломни любовници, за да бъдат достойни за жени, които изглеждат така! — продължи Сибил и посочи към илюстрацията, изобразяваща кралицата. — В името на светците, какво е станало с Мевана? Защо сега на трона й има крал?

Размених поглед със Сири. И двете бяхме учили този урок преди две години. Историята беше дълга и оплетена.

— Ще трябва да попиташ учителя Картие — отговори най-накрая Сири, като сви рамене. — Той би могъл да ти каже, тъй като познава цялата история на всяка страна, съществувала някога.

— Колко обременяващо — оплака се Абри.

Погледът на Сири стана остър:

— Абри, да не си забравила, че Бриена и аз сме напът да станем адепти на науките. — Отново се беше обидила.

Абри отстъпи назад:

— Извинявай, Сири. Разбира се, исках да кажа колко съм очарована от способността ви да съхранявате в ума си толкова много познания.

Сири изсумтя, все още не беше умиротворена, но за щастие прекрати обсъждането дотук, когато погледна обратно към мен.

— Ще се срещнеш ли някога с баща си, Бри? — попита Сибил.

— Не, не мисля — отговорих откровено. Беше иронично, че в деня, когато се заклех никога повече да не разпитвам за него, бях облечена като меванска кралица.

— Много тъжно — отбеляза Абри.

Разбира се, че би било тъжно за нея, както и за всичките ми сестри. Те всички произхождаха от знатни семейства, от бащи и майки, които в някаква степен вземаха участие в живота им.

Така че заявих:

— За мен наистина няма значение.

Стаята утихна. Слушах дъжда, далечната музика на Мерей, лееща се из коридора, скърцането на молива на Ориана, докато ме пресъздаваше върху пергамент.

— Е — каза Сибил бодро, за да изглади гънките на неловката тишина. Тя беше възпитаничка, изучаваща духовитостта, и беше умела във воденето на всякакъв разговор. — Трябва да видиш портрета, който Ориана ми нарисува, Бриена. Пълна противоположност на твоя. — Измъкна го от папката на Ориана и го вдигна, за да мога да го видя добре.

Сибил беше представена като съвършената валенианска аристократка. Взирах се, изненадана от целия реквизит, до който Абри бе успяла да се добере за този портрет. Сибил бе носила дръзка червена рокля с ниско изрязано деколте, обшита с перли, огърлица от евтини скъпоценни камъни и чувствена бяла перука. На бузата й дори имаше съвършено изображение на звездоноса къртица — знакът на жените-аристократки. Беше прекрасна и изтънчена, въплъщение на Вадения. Олицетворяваше етикета, осанката, грацията.

А сега и аз; портрет на кралица, която владееше магия и носеше татуировка със синя боя от сърпица, вечно облечена в броня, а постоянният й спътник беше не мъж, а меч и камък.

Това беше ярката разлика между Мевана и Вадения, две страни, между които се разкъсвах. Исках да се чувствам удобно в изисканата рокля и с татуировката, изобразяваща звездоноса къртица, но исках и да открия наследството си в бронята и синята боя от сърпица. Исках да си служа с пламенността, но също така исках да умея да боравя с меч.

— Би трябвало да окачиш портретите на Бриена и Сибил един до друг — предложи Абри на Ориана. — Могат да предадат на бъдещите възпитанички добър урок по история.

— Да — съгласи се Сири. — Урок за това кого не бива да оскърбяваш никога.

— Ако оскърбиш валенианец, губиш репутацията си — изчурулика Сибил, като изчопляше мръсотия изпод ноктите си. — Но оскърбиш ли меванец… тогава изгубваш главата си.

Три Пари или джунджурии

На Ориана й отне още час да завърши скицирането ми. Не посмя да поиска от мен да се забавя още, когато започна да я оцветява; усещаше, че нямам търпение да смъкна реквизитните дрехи и да се заема отново с ученето. Подадох наметалото, бронята, венеца от цветя и меча обратно на Абри, и оставих смеха и разговора на сестрите си зад гърба си в ателието, като потърсих тихите сенки на стаята, която делях с Мерей.

Според традицията, възпитаничката по музика бе удостоявана с привилегията да има собствена спалня, за да съхранява инструментите. Другите четири момичета бяха настанени по две в стая. Но тъй като Вдовицата неочакваното ме бе приела като своя шеста ученичка, спалнята на Мерей се бе превърнала в споделено пространство.

Когато отворих вратата, миризмите на пергамент и книги ме посрещнаха като верни приятели. Мерей и аз бяхме разхвърляни, но аз приписвах това на нашите наклонности. Тя бе разпръснала тестета нотни листове навсякъде. Веднъж намерих сноп нотни листове в завивките й и тя твърдеше, че била заспала с тях в ръка. Каза ми, че чувала музиката в ума си, когато безмълвно четеше нотите; толкова дълбоко бе влечението й.

Колкото до мен, аз разпилявах навсякъде книги, дневници и „хвърчащи листове“. В стената до леглото ми бяха издълбани лавици, претъпкани с томове, които бях донесла от библиотеката. Книгите на Картие също заемаха няколко рафта и докато гледах гръбчетата от меки и твърди подвързии, се питах какво ли щеше да бъде усещането да му ги върна всичките. И осъзнах, че не притежавам дори една-едничка книга.

Наведох се да вдигна от пода захвърлената си рокля, все още подгизнала, и намерих писмото на Франсоа. Беше покрито с размазано мастило и не можеше да се разчете.

— Изпуснах ли го? — обади се Мерей от вратата.

Обърнах се да я погледна, както стоеше, пъхнала под мишница цигулката си, с лъка, подаващ се от дългите й пръсти; бурята изливаше лавандулова светлина по кафявия тен на лицето й, по покритата й с петна от смола рокля.

— В името на Сен Льо Гран, какво са направили с лицето ти? — Тя пристъпи напред, с разширени от любопитство очи.

Пръстите ми проследиха профила ми, опипвайки напуканата пътечка от синя боя. Съвсем бях забравила за това.

— Ако беше там, това никога нямаше да се случи — подкачих я.

Тя остави инструмента си настрана, а после улови с пръсти брадичката ми, възхищавайки се на творението на Ориана:

— Е, нека позная. Преоблекли са те като меванска кралица, току-що завърнала се от бойното поле.

— Толкова мевански вид ли имам?

Мерей ме отведе до тоалетката, където пред прозореца бе поставена кана с вода. Пъхнах писмото на Франсоа обратно в джоба си, докато тя наля вода в порцеланова купа и взе кърпа.

— Не, имаш много валениански вид и държание. Дядо ти не твърдеше ли, че си истинско копие на майка си?

— Да, но е възможно да лъже.

Тъмните очи на Мерей мълчаливо ме упрекнаха за липсата ми на вяра. А после започна да бърше боята с кърпата.

— Как вървят уроците ти, Бри?

Това беше въпросът, който продължавахме да си задаваме една на друга, отново и отново, с наближаването на слънцестоенето. Изпъшках и затворих очи, когато тя започна да жули енергично:

— Не знам.

— Как може да не знаеш? — Тя спря за миг с миенето, когато склоних отново да отворя очи. Взираше се в мен с изражение, което беше нещо средно между тревога и объркване. — Има само още два официални учебни дни.

— Известно ми е. Но искаш ли да знаеш какво направи днес учителят Картие? Попита: „Какво е „влечение“, все едно съм на десет, а не на седемнайсет. — Въздъхнах и взех от нея мократа кърпа, потапяйки я обратно във водата.

Бях разказала на Мерей подозренията си. Бях й казала как смятах, че Вдовицата ме беше приела поради някаква загадъчна причина, не защото имах потенциал. Мерей беше свидетел, че през втората година едва се справях с музиката. Беше седяла до мен и се бе опитвала да помага в обучението ми, когато мистрес Евелина изглеждаше съкрушена от лошото ми свирене. Никога дотогава цигулка не бе звучала така, сякаш искаше да умре.

— Защо не ми отказа, когато го помолих да ме приеме като своя възпитаничка? — продължих, като търках лицето си. — Трябваше да каже, че три години не е достатъчно време, за да овладея това. А ако бях умна, трябваше да избера науките още от самото начало, когато бях на десет и имах достатъчно време да науча всички тези проклети родословия. — Синята боя не се махаше. Метнах мократа кърпа настрана, чувствайки се, сякаш бях обелила половината си лице, разкривайки същността си; неспособна.

— Нужно ли е да ти напомням, Бри, че учителят Картие никога не допуска грешки?

Хвърлих поглед към прозореца, гледайки как дъждовните капки се стичат като сълзи по стъклото; знаех, че беше права.

— Нужно ли е да ти напомням, че учителят Картие нямаше да те приеме като своя възпитаница, ако дори за миг смяташе, че не можеш да разкриеш същността си и да бъдеш посветена? — Тя улови ръката ми, за да привлече вниманието ми отново към себе си. Усмихна се; половината от къдравата й черна коса беше прихваната с панделка, останалата — пусната по раменете. — Ако учителят Картие смята, че можеш да развиеш наклонностите си за три години, значи можеш. Така и ще направиш.

Стиснах пръстите й в безмълвен жест на благодарност. А сега беше мой ред да попитам за влечението й:

— Как върви последната ти композиция? Чух малко от ателието…

Мерей пусна пръстите ми и изпъшка. От звука разбрах, че се чувстваше така, както и аз… изтощена и разтревожена. Тя се обърна, отиде обратно до леглото си и седна, като подпря брадичка на дланта си.

— Ужасно е, Бри.

— На мен ми звучеше прекрасно — казах, спомняйки си как музиката й струеше надолу по коридорите.

— Ужасно е — настоя тя. — Мистрес Евелина иска да я подготвя навреме за слънцестоенето. Не мисля, че е възможно…

От седемте години, през които делях стая с Мерей, знаех, че е перфекционистка, когато ставаше дума за музиката й. Всяка нота трябваше да е изящно поставена, всяка песен трябваше да се свири с пламенност и възторг. Ако пръстите или лъкът на цигулката й допуснеха от струните да излезе грешен звук, тя се дразнеше от представянето си.

— Знаеш ли какво значи това? — попитах и се усмихнах, докато посягах към резбованата кутия върху един от рафтовете й.

Мерей се отпусна назад в леглото си и заяви с пресилен драматизъм:

— Прекалено уморена съм, за да играя.

— Имаме уговорка — напомних й, отворих кутията върху масата, която деляхме и измъкнах разграфената на квадрати дъска и мраморните пионки.

Баща й беше изпратил за двете ни тази игра на „пари или джунджурии“; игра, която Мерей обожаваше и бе играла през цялото си детство на остров Баскун. С течение на годините в Магналия, докато двете мислехме все повече за посвещаването си, вече почти нямахме време да играем. С изключение на вечерите, когато и двете бяхме объркани и разтревожени. Бяхме се зарекли тогава да изваждаме играта, като начин да си напомним, че наближаващото слънцестоене не беше всичко.

— Добре. — Тя склони, както и знаех, че щеше да стори. Надигна се от леглото и отиде до масата ни, събра няколко разхвърляни нотни листа и ги остави настрана.

Седнахме една срещу друга; цветните ни пионки проблеснаха, когато запалих свещите, а Мерей подхвърли един дукат, за да види на кого се пада първия ход.

— Ти започваш, Бри — каза тя.

Взрях се в пионките си, послушно подредени. „Пари и джунджурии“ беше стратегическа игра, в която целта беше да отстраниш и трите червени пионки на противника. Реших да започна от ръба, като преместих жълтата си пионка напред до първия квадрат с обозначение „джунджурии“.

Винаги започвахме играта мълчаливо, давайки си взаимно време да привикнем да се движим в такт една с друга. Аз имах склонност да правя дръзки ходове, а Мерей — предпазливи. Пионките ни бяха разпръснати по цялата дъска, когато тя наруши мълчанието ни, като попита:

— Получи ли вест от дядо си?

Взех първата й червена пионка, която тя дръзко беше оставила да се понесе към линията на сблъсъка ни.

— Да. Ще трябва да ти дам да го прочетеш по-късно.

Тя започна да се измества към една от моите червени пионки.

— Съобщи ли ти име?

— Никакво име. Обичайният отговор.

— Че баща ти е недостоен да бъде споменаван?

— Да, точно с тези думи. — Гледах я как помете една от червените ми пионки. Освен това ме беше блокирала с един от жълтите си пулове. Започнах да се провирам между тях…

— Ами твоят баща?

— Писа преди няколко дни. Праща ти поздрави и се надява да дойдеш с мен на гости при него след слънцестоенето.

Гледах я как прескача сините ми пионки и спира в средата на моята територия. Дръзките ходове от нейна страна винаги ме изненадваха; тя винаги предпочиташе да играе толкова предпазливо. Отвърнах й със същото, подражавайки на нейния ход, и попитах:

— Кое би предпочела: да имаш много красив покровител, който има лош дъх, или много грозен покровител, който винаги ухае хубаво?

Мерей се засмя:

— Добър опит, Бри. Не се разсейвам толкова лесно.

— Не те разсейвам — настоях, опитвайки се да скрия една усмивка. — Това са много важни въпроси за обмисляне.

— Ммм-хмм. — Тя отмъкна втората ми червена пионка. — Тогава ще трябва да избера грозния покровител.

— И аз — отвърнах, като се опитах да разкъсам поредния обръч от жълтите й пионки.

— Ако ще играеш тази игра, тогава и ти трябва да отговориш на въпрос. — Тя премести черната си пионка върху нечетен квадрат с обозначение „джунджурии“. — В учителя си ли би предпочела да се влюбиш, или в покровителя си?

— И двата избора са ужасни и лекомислени — промърморих.

— Трябва да отговориш.

Вгледах се в дъската, опитвайки се да намеря изход от заплетеното положение, в което ме беше поставила.

— Добре тогава. Бих предпочела да се влюбя в покровителя си. — Лицето ми се обля в топлина, но не откъсвах очи от квадратите с обозначение „джунджурии“. Бях стигнала почти до втората й червена пионка…

— Трябва да призная, че аз бих избрала учителя.

Вдигнах поглед, изненадана от отговора й. Тя се усмихна, очите й се приковаха върху моите, докато без никакво усилие отмъкна последната ми червена пионка.

— Винаги ме побеждаваш в тази игра — оплаках се.

— Губиш, защото никога не се отбраняваш странично, Бри. Това ти е слабото място. Побеждавам те със страничен ход. — Тя размаха победената ми червена пионка. — Ще играем ли отново?

Издадох звук на възражение, но тя знаеше, че искам. Подредихме отново пионките си върху първоначалните им квадрати и зачаках Мерей да направи първия ход.

При този тур не задавахме въпроси; бях твърде съсредоточена върху опитите да я надхитря, като вкарах в употреба тази обходна тактика, с която винаги ме побеждаваше. Така че, когато тя се прокашля, вдигнах поглед и се изненадах, че се готви да превземе последната ми червена пионка.

— Сега — каза Мерей. — Да минем към един много важен въпрос.

— И какъв е той?

Тя направи пауза в опит да удържи смеха си, докато ме побеждаваше за пореден път:

— Какво ще кажеш на учителя Картие, когато те попита защо по лицето ти има сини петна?

Четири Трите клона

В понеделник сутринта стигнах първа до библиотеката в очакване Сири и Картие да пристигнат за урока. Въпреки самоотверженото търкане на Мерей и една доза от терпентина на Ориана, все още имах бледи следи от синя боя по лицето. Затова реших да не връзвам косата си и да я оставя да пада свободно; тя се стелеше по гърдите ми, дълга и твърда, с цвят на махагон, но я чувствах като щит, зад който да се скрия, да предпазя лицето си и едва доловимите следи от цветовете на войната.

След това пристигна Сири и зае мястото си срещу мен.

— Още виждам боята — промърмори. — Но може би той няма да забележи.

Учителят Картие влезе само миг след нея. Престорих се, че си чоплех ноктите, докато той оставяше книгите си на асата; косата ми се спусна още по-напред. Осъзнах грешката си едва когато почувствах погледа му върху мен, а ръцете му застинаха неподвижно. Разбира се, че щеше да забележи, че косата ми беше пусната. За уроците винаги я връзвах на плитка, за да не ми влиза в очите.

Чух го как заобиколи масата и отиде до Сири, за да можеше да ме види по-добре.

— Бриена?

Изругах наум. А после се реших да вдигна лице и го погледнах в очите.

— Учителю?

— Може ли да попитам защо… изглежда, сякаш си боядисала половината си лице синьо?

Преместих поглед към Сири, която стискаше устни и се опитваше да сдържи кикота си.

— Може да попитате, учителю — отвърнах и сритах Сири под масата. — Позирах за портрет. Ориана реши да, а-а, ми изрисува лицето.

— Всъщност я преоблякохме като меванска кралица, учителю — припряно обясни Сири, а после я изгледах, унизена, как взе да прелиства учебника по история, за да открие илюстрацията, изобразяваща Лиадан Кавана. — Ето, това е въпросната.

Картие преобърна книгата, за да можеше да я види по-подробно. Взря се в Лиадан Кавана, а после се втренчи в мен. Не можех да предположа какво си мислеше, дали смяташе това за забавно или за оскърбително — дали смяташе, че бях дръзка, или мислеше, че се бях държала детински.

Той побутна внимателно книгата обратно към Сири и каза:

— Тогава ми разкажете за Лиадан Кавана.

— Какво за нея? — отвърна бързо Сири, винаги нетърпелива да отговори на всичко преди мен.

— Коя е била тя?

— Първата кралица на Мевана.

— А как е станала кралица? — Той заобиколи масата, гласът му възприе онази плътна, богата интонация, която ме караше да си мисля за обсипана със звезди лятна нощ. Беше глас, какъвто може би имаха разказвачите на истории.

— Ами, принадлежала е към клана Кавана — отговори Сири.

— И защо е важно това?

Сири се поколеба. Наистина ли не помнеше? Бях леко удивена от това, намръщено изражение набразди челото й, а сините й очи обходиха масата пред нас, сякаш отговорите се криеха в белезите по дървото. Тя никога не забравяше нещата, които Картие й казваше.

— Бриена? — подтикна ме Картие, защото тя се забави твърде дълго.

— Защото Кавана са потомци на дракони — отвърнах. — Магията се съдържа в кръвта им.

— Но не и в другите тринайсет Династии на Мевана? — запита той, макар да знаеше отговора. Това беше начинът, по който обучаваше Сири и мен; влизаше в разговори с нас, искаше от нас да разказваме малките късчета история, с които някога ни беше „нахранил“.

— Не — казах. — Другите Родове не владеят магия. Само семейство Кавана.

— Но защо кралица, в такъв случай, а не крал? — Той престана да крачи и спря пред голямата карта на стената; пръстът му докосна четирите страни, които съставляваха нашето полукълбо; острова Мевана на север, Гримхилдор към далечния замръзнал запад, Вадения и Бандека на юг; океанът ги разделяше на три парчета планински земи. Докато ги докосваше, каза; — Валелия има крал, Бандека има крал, Гримхилдор има крал. Всички страни в нашия район имат крале. Защо тогава Мевана — войнстваща, разделена на кланове страна — би изградила властта си, осланяйки се на кралица?

Усмихнах се и оставих пръстите си да проследят един белег в дървото.

— Защото жените Кавана са по природа по-силни в магията, отколкото мъжете. — И си спомних за онази великолепна илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана; спомних си гордата й осанка, синята боя от сърпица върху кожата й и кръвта по бронята й, сребърната корона с диаманти на челото й. Дали беше възможно да съм потомка на жена като нея?

— Права си, Бриена — каза Картие. — Магията винаги тече по-силно във вените на жена, отколкото на мъж. Понякога си мисля същото и за наклонността, и си спомням, че наклонността по никакъв начин не е магическа или наследена. Защото някои от нас избират наклонността си — и когато каза това, той ме погледна, — а понякога наклонността избира нас — тук погледна към Сири. Едва тогава осъзнах колко различни бяхме двете със Сири, колко гъвкав трябваше да бъде Картие в наставленията си, за да бъде сигурен, че двете му възпитанички учеха по методите, които бяха най-подходящи за тях. Аз предпочитах историите; Сири предпочиташе фактите.

— Така. — Той отново започна да обикаля бавно из библиотеката. — Казахте ми, че Лиадан Кавана владеела магия. Но защо била посочена за кралица преди триста години?

— Заради хилдите — побърза да каже Сири, включвайки се отново в разговора. — Грабителите от Гримхилдор извършвали набези по меванското крайбрежие.

— Да — добавих. — Грабителите нямали представа, че четиринайсетте клана на Мевана не са се разпръснали или сплашили. Всъщност жестокостта на хилдите ги е обединила под властта на кралица.

— А Лиадан била избрана, защото… — подтикна ни Картие.

— Защото владеела магия — каза Сири.

— Защото обединила клановете — отвърнах. — Не било само защото Лиадан владеела магията на предците си. А защото била воин, предводител, и сплотила народа си в едно цяло.

Картие спря да крачи. Беше сключил ръце зад гърба си, но очите му намериха моите през слънчевата светлина и сенките на утрото. За миг, един крехък удивителен миг, той почти ми се усмихна.

— Добре казано, Бриена.

— Но, учителю Картие — възрази Сири. — И двамата току-що казахте, че била избрана заради магията.

Всякакъв намек за усмивка беше изчезнал, когато очите му се преместиха от мен към нея:

— Владеела могъща магия, да, но нужно ли е да ви напомням как се проявявала магията на Кавана в битка?

— Отклонявала се е в грешна посока — казах тихо, но Картие и Сири ме чуха. — По време на битки и кръвопролития магията придобивала собствена воля. Обръщала се срещу рода Кавана, покварявала умовете и мотивите им.

— Затова какво направила Лиадан? — попита ме Картие.

— Не се сражавала срещу Хилдите с магия. Сражавала се с меч и щит, сякаш произхождала от друг Дом, сякаш изобщо не владеела магия.

Нямаше нужда Картие да потвърди отговора ми. Видях в очите му удоволствието от това, че бях запомнила един толкова отдавнашен урок, който вероятно бе преподал с мисълта, че не бяхме слушали.

Сири изпусна звучна тежка въздишка и мигът се развали.

— Да, Сири? — попита Картие с вдигнати вежди.

— Приятно е да слушам как двамата разказвате историята на първата кралица — започна тя. — Но за мен историята на Мевана не е толкова важна, колкото за Бриена.

— Е, в такъв случай, за какво би искала да говорим?

Тя се размърда смутено в стола си:

— Навярно можете да ни подготвите за слънцестоенето. Кои са покровителите, които ще присъстват? Какво можем да очакваме?

Колкото и да ми харесваше да разговарям с Картие за меванска история, Сири беше права. Отново бях впримчена в миналото, вместо да гледам към идващите дни. Защото познанията за меванските кралици вероятно не бяха от онези неща, които впечатляваха един валениански покровител. Доколкото ми беше известно, Мевана признаваше влеченията и наклонностите, но не ги приемаше с отворени обятия.

Картие дръпна стола си назад и най-накрая седна и преплете пръсти, докато ни гледаше:

— Опасявам се, че не мога да ви разкажа много за слънцестоенето, Сири. Не познавам покровителите, които Вдовицата е поканила.

— Но, учителю…

Той вдигна пръст и Сири млъкна, макар че видях как бузите й поруменяват от възмущение.

— Може би не мога да ви кажа кой знае какво — каза той. — Но мога да ви подскажа малко за покровителите. Ще бъдат трима и ще търсят по един посветен за всеки клон от науките…

— Клон ли? — повтори като ехо Сири.

— Припомнете си най-първия ни урок, преди много време — каза Картие. — Помните ли как ви казах, че науките са разделени на три клона?

— Историкът — промърморих, за да пробудя паметта й.

Тя хвърли поглед към мен; познанието се просмукваше бавно, като тънка струйка, обратно към нея.

— Историкът, лекарят и учителят.

Той кимна утвърдително:

— И двете трябва да подготвите различен начин, по който да впечатлите всеки един от тримата покровители.

— Но как да направим това, учителю Картие? — попита Сири. Тя почукваше неспокойно с пръсти по масата, и ми се искаше да й кажа, че нямаше причина за тревога; несъмнено щеше да впечатли и тримата покровители.

— За историка е добре да сте запаметили някое забележително родословие; би трябвало да можете да говорите за всеки член на това родословие. За предпочитане е да се съсредоточите върху кралските родове — обясняваше Картие. — За да впечатлите покровителя, свързан с медицината, би трябвало да сте подготвени да говорите за всяка кост, всеки мускул, всеки орган на тялото, както и за травми и рани. А за учителя… е, това е по-трудно. Най-добрият съвет, който мога да дам и на двете ви, е да покажете нагледно, че можете да овладеете всеки предмет, както и да обучавате всеки ученик.

Сигурно беше видял неразбиращия поглед в очите ни. Отново, почти се усмихна, когато кръстоса крака и каза:

— Затрупах ви с думи и ви обърках. И двете си починете през остатъка от сутринта и се подгответе за слънцестоенето.

Сири моментално се оттласна от стола си, нетърпелива да се махне и да размишлява над онова, което той току-що ни беше казал. Аз се надигнах по-бавно, отново изпитвайки онова странно противоречиво усещане… нуждата да остана с него и да го помоля да ме научи на още се бореше срещу желанието да седна сама и да се опитам да проумея всичко със собствени усилия.

Точно бях подминала стола му, отправяйки се към отворената врата, когато чух гласът му, тих и кротък, да изрича името ми.

— Бриена.

Спрях се. Сири сигурно също го беше чула, защото спря на прага и се намръщи през рамо. Проследи ме как отстъпвах обратно към него, преди да изчезне надолу по коридора.

— Учителю?

Той вдигна поглед към мен:

— Съмняваш се в себе си.

Дълбоко си поех дъх, готова да отрека, да се престоря на уверена. Но думите изгубиха смисъла си.

— Да. Тревожа се, че никой покровител няма да ме иска. Тревожа се, че не заслужавам наметалото си.

— И защо смяташ така? — попита той.

Помислих си да му разкажа всичките причини, но за това щеше да е нужно да се върна назад чак в онзи съдбовен ден, когато седях в коридора на Магналия и подслушвах. Денят, в който го бях видяла за първи път, когато неочакваното му влизане беше заглушило името на баща ми.

— Помниш ли какво ти казах — попита Картие, — в деня, когато ме помоли да стана твой наставник, да те обуча в науките за три години?

Кимнах.

— Да, спомням си. Казахте, че ще трябва да работя два пъти по-упорито. Че докато сестрите ми прекарват приятно следобедите си, аз ще уча.

— И направи ли го?

— Да — прошепнах. — Направих всичко, което ми казвахте да правя.

— Тогава защо се съмняваш в себе си?

Отместих поглед и се загледах към рафтовете с книги. Не ми се искаше да му обяснявам; това щеше да разголи твърде голяма част от сърцето ми.

— Ще те насърчи ли знанието, че ти избрах съзвездие?

Това прямо изказване ме накара отново да обърна очи към неговите. Взрях се настойчиво в него — принц на своя трон на познанието — и почувствах как пулсът ми се ускоряваше. Това беше неговият дар за мен, дар от наставник за неговия ученик. Той щеше да ми избере съзвездие, да поръча да го избродират отпред на мантията ми на посветена, там, където е сърцето. Звезди, които щяха да принадлежат само на мен, да бележат посвещаването ми.

Не беше редно да ми казва, че подготвяше наметалото ми. И въпреки това го бе сторил. А това ме беше подсетило за собственото му наметало, синьо като дивата метличина, и звездите, които му принадлежаха. Това беше съзвездието Верийн — верига от звезди, които вещаеха триумф въпреки загубата и изпитанията.

— Да — казах. — Благодаря, учителю Картие. — Понечих да си тръгна, но отново почувствах колебание между вратата и стола му.

— Има ли още нещо, което копнееш да ме попиташ, Бриена?

Отново се обърнах към него и срещнах погледа му:

— Да. Имате ли книга за Камъка на здрача?

Веждите му се повдигнаха:

— Камъка на здрача? Какво те кара да питаш за него?

— Онази илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана… — подех свенливо, спомняйки си как тя бе носила камъка на врата си.

— А, да. — Картие се надигна от стола си и отвори кожената си раница. Гледах как прехвърляше книгите, които носеше; накрая измъкна стар опърпан том, увит в предпазен лист велен. — Ето. Страниците от осемдесет до сто ще ти кажат всичко за камъка.

Поех книгата, като внимавах с крехките й корици.

— Винаги ли сте разнасяли тази книга? — Намирах за странно, че би го правил, защото видях върху нея знак, че е отпечатана в Мевана. А кой си правеше труда да мъкне със себе си том по история на Мевана?

— Знаех, че един ден ще я поискаш — отвърна Картие.

Не знаех какво да кажа. Така че му направих реверанс и си тръгнах безмълвно.

Пет Камъкът на здрача

Онзи следобед не ме завари вглъбена в урок насаме с Картие, защото и двамата забравихме, че щеше да идва шивачът, за да вземе мярка на възпитаничките за роклите за слънцестоенето. Аз не бях от хората, които можеха да бъдат видени без книга. Стоях в коридора до Сири, докато чакахме да ни вземат мярка; пръстите ми обръщаха крехките, осеяни с петна страници на книгата с меванска история и предания, която Картие ми бе дал.

— Чуй това, Сири — казах; очите ми пробягаха бързо по думите. — „Все още се спекулира оживено по въпроса за произхода на Камъка на здрача, но легендите твърдят, че бил открит на дъното на пещерно езеро в планините Кило. Открила го девойка от клана Кавана, която го занесла на старейшините. След много обмисляне, членовете на клана Кавана решили да обвържат магията си с камъка, и това бавно довело до западане на способността им да се преобразяват в дракони.“

Бях омагьосана от преданието, но когато Сири продължи да мълчи, погледът ми се отклони към нея, и я видях застанала сковано до стената, с поглед, упорито вперен в ламперията.

— Сири?

— Не ме интересува Камъкът на здрача — каза тя. — Всъщност, изобщо не желая да чувам за него. Имам си достатъчно неща, които занимават ума ми напоследък.

Затворих книгата; мислите ми бързо „пресяха“ спомените ми от тази сутрин, в опит да открия източника на раздразнението й.

— Какво има, Сири?

— Не мога да повярвам, че никога досега не съм го видяла — продължи тя.

— Да си видяла какво?

Най-сетне тя обърна очи към мен. Бяха студени, със синия цвят на лед, който всеки миг щеше да се пропука.

— Учителят Картие те покровителства.

Изправих се, застинала от твърдението й. А после думите ми се изляха, стъписано:

— Не ме покровителства! Сири, честно… учителят Картие не харесва никого.

— В продължение на седем години се мъча да го впечатля, да спечеля благосклонността му, да се опитам да изкопна макар и миниатюрна усмивка от него. — Лицето й беше изключително бледо, завистта пламтеше ярка и гореща вътре в нея. — И тогава се появяваш ти. Видя ли как те гледаше днес? Как искаше да ти се усмихне? Сякаш мен ме нямаше в стаята, докато вие двамата дрънкахте неспирно за мевански кралици и магия.

— Сири, моля те — прошепнах; гърлото ми внезапно се сви, когато думите й попиха в съзнанието ми.

— А после не успя да се сдържи — продължаваше тя. — Трябваше да те задържи и да ти съобщи, че ти е избрал съзвездие. Защо му е да ти казва това? Защо не го направи и за мен? О, точно така — ти си неговата галеница, неговата любимка.

Бузите ми се обляха в топлина, когато осъзнах, че ни беше подслушвала. Не знаех какво да кажа; самата аз бях ядосана, но да споря с нея щеше да е толкова глупаво, колкото и да си блъскам главата в стената. Въпреки това тя се взираше в мен, предизвиквайки ме да й възразя.

Точно тогава шивачът отвори вратата и я повика.

Почувствах лекия допир от преминаването й, вдъхнах уханието на лилии, което остана да се носи след нея, когато изчезна в стаята за проби и шивачът затвори вратата.

Бавно се смъкнах на пода; усещах краката си като втечнени. Вдигнах колене и ги прибрах плътно до гърдите си, вперила поглед в стената. Главата ми започна да пулсира и разтърках уморено слепоочията си.

Никога не бях помисляла, че учителят Картие ме фаворизира. Нито веднъж. И бях стъписана, че Сири би помислила подобни глупости.

В Магналия Хаус имаше определени правила, които наставниците — и мъже, и жени — спазваха много стриктно. Не показваха предпочитания към нито една от възпитаничките. По време на слънцестоенето ни оценяваха според определени критерии, далеч от всякакви пристрастия и предразсъдъци, макар че можеха да предоставят известни напътствия. Не връчваха мантия, символизираща посвещението, ако една възпитаничка не успееше да овладее наклонността си. И макар че методите им на преподаване варираха от танци до импровизирани дебати, те се придържаха към едно неизменно правило; никога не ни докосваха.

Учителят Картие беше почти съвършен. Не би се осмелил да наруши някое правило.

Мислех си за това, със затворени очи, притиснала ръце към пламналите си бузи, когато усетих лек аромат на дим. Привлякох го, дълбоко в сърцето си… дъхът на горящо дърво, на смачкани листа, на висока, оплетена трева… металическият мирис на стомана, нагрявана на огън… вятър, препускащ през яркосини безоблачни небеса… и отворих очи. Този аромат не беше от Магналия Хаус.

Светлината около мен неусетно се беше променила; вече не беше топла и златиста, а хладна и буреносна. А после се дочу далечен глас, глас на мъж.

Ваша светлост! Ваша светлост, тя е дошла да ви види…

Изправих се несигурно на крака и се подпрях на стената, като се взрях надолу по коридора. Звучеше, сякаш гласът се обръщаше към мен; грубите и дрезгави думи на по-възрастен мъж — и въпреки това бях сама в помещението. За миг се запитах дали имаше тайна врата, за която не знаех, дали от нея щеше да се покаже някой от слугите.

Ваша светлост?

Предположението ми стана на пух и прах, когато осъзнах, че говореше на деърински, езика на Мевана.

Понечих да пристъпя напред, да потърся говорещия, когато вратата на стаята за проби се отвори със скърцане, подобно на стон.

Сири излезе, без да ми обърне внимание, отправи се надолу по коридора и светлината отново придоби златистия цвят на лятото, натрапчивият мирис на горящи предмети се изпари, и зовът на странника се разпиля на прашинки.

— Бриена? — попита шивачът.

Заставих се да прекося коридора и да отида при него в стаята за проби. Внимателно оставих книгата на Картие настрана, постарах се да стоя безмълвна и неподвижна на пиедестала, когато шивачът започна да ми взима мерки. В главата ми сякаш блъскаше чук, пулсът ми се стрелкаше неспокойно по китките и шията ми, докато се взирах в отражението си в огледалото.

Бях бледа като мъртвец, кафявите ми очи бяха печално кървясали, челюстта — стисната. Изглеждах така, сякаш току-що бях видяла призрак.

Повечето валенианци твърдяха, че не бяха суеверни. Но бяхме. Именно затова ръсехме праговете си с билки в началото на всеки сезон, затова сватбите се състояха само в петъчни дни, затова никой не искаше нечетен брой синове. Знаех, че светците можеха да се явяват на грешници, но това… това означаваше, че Магналия Хаус беше обитавана от призраци.

А ако беше, защо чак сега чувах гласове?

— Добре, мадмоазел, свободна сте да си вървите.

Слязох от пиедестала и взех отново книгата. Шивачът сигурно ме смяташе за груба, но гласът ми беше заплетен дълбоко в гърдите, докато си поемах въздух и отварях вратата…

Коридорът беше в обичайния си вид.

Пристъпих в него, усещах как от кухните се носеше уханието от прясно изпечен хляб, чувах музиката на Мерей, която се носеше по въздуха като облак, усещах излъсканите черни и бели квадрати под чехлите си. Да, това беше Магналия.

Тръснах глава, за да прочистя паяжината, събрала се между мислите и възприятията ми, и хвърлих поглед надолу към книгата в ръцете си.

През предпазната обвивка от велен, червеникавокафявата й корица блестеше ярко като рубин. Вече не изглеждаше древна и овехтяла; изглеждаше прясно отпечатана и подвързана.

Спрях на място. Внимателно смъкнах велена и го оставих да се понесе към пода, докато се взирах в книгата. Книгата на часовете[1] — гласеше гравираното със златни букви заглавие. Дори не бях забелязала заглавието върху корицата, когато Картие ми я даде, книгата беше толкова захабена и опърпана; преди ми беше заприличало на размазано петно от звезден прах. Сега обаче беше зашеметяващо ясно.

Какво щях да му кажа, когато я върнех? Че тази лукава малка меванска книга с истории и предания беше върнала времето назад?

Едва ме бе споходила тази мисъл, когато любопитството ми избуя като плевел. Разтворих корицата. Отпред се виждаше знакът, че е издадена в Мевана, и беше изписана годината на първото й отпечатване; 1430 г.

А пръстите върху страницата — ръцете, които държаха тази книга — вече не бяха моите.

Бяха мъжки, едри, обсипани с белези и с мръсотия под ноктите.

Стресната, изпуснах книгата. Но томът остана в хватката на мъжа — моята хватка — и осъзнах, че бях свързана с него. Когато сетивата ми възприеха тялото му — беше висок, мускулест, силен, — почувствах как светлината се размести и промени около нас, сива и мътна, и струйката дим отново се процеждаше по коридора.

— Ваша светлост! Ваша светлост, тя е дошла да ви види.

Погледнах нагоре; вече не стоях в коридора на Магналия.

Това беше коридор, построен от камък и хоросан, с потрепващи факли, поставени в железни скоби по протежение на стената. А пред мен търпеливо стоеше мъж; негов беше гласът, който бях чула най-напред.

Беше стар и плешив, с крив нос. Но ми се поклони, облечен в черни бричове и къс кожен жакет, протрит по ръбовете. На хълбока му висеше прибран в ножница меч.

— Къде е тя? — Гласът, който стопли гърлото ми, изобщо не приличаше на моя; боботеше като укротена гръмотевица, мъжествен и плътен.

Вече не бях Бриена от Магналия Хаус. Бях непознат мъж, застанал в някаква далечна зала от миналото, телата и умовете ни бяха свързани от тази книга. И макар че сърцето ми биеше лудо в гърдите и беше изпълнено с ужас, душата ми се настани уютно в проправените от него пътеки. Наблюдавах го, отвътре, чрез неговите очи и възприятия.

— В библиотеката, ваша светлост — каза шамбеланът и отново сведе плешивата си глава.

Мъжът, с когото бях „споена“, затвори книгата, размишлявайки върху онова, което току-що беше прочел — което току-що бях прочела, — докато вървеше надолу по коридора, по витите стълби към библиотеката. Спря за миг точно пред двойните врати, за да погледне още веднъж „Книгата на часовете“. Имаше моменти, в които му се искаше да вярва в такива предания, в които искаше да се довери на магията. Днес не беше такъв случай и той постави книгата върху един стол, преди да отвори вратите.

Принцесата стоеше с гръб към него пред сводестите прозорци, светлината смекчаваше цвета на тъмната й коса. Разбира се, че беше дошла да го посети облечена в пълни доспехи, с дългия си меч, прибран в ножница на хълбока. Сякаш беше дошла да воюва срещу него.

Нора Кавана се завъртя да го погледне. Тя беше третата дъщеря на кралицата и макар да не бе най-красивата, все пак на него му беше трудно да отмести поглед от нея.

— Принцесо Нора. — Той я поздрави с почтителен поклон.

— С какво мога да ви помогна?

Срещнаха се в центъра на обширната библиотека, където въздухът се сгъстяваше и гласовете им нямаше да бъдат дочути.

— Знаете защо съм дошла, ваша светлост — каза Нора.

Той се взря в нея, обхвана с поглед изящния й нос, заострената й брадичка, белега, спускащ се надолу по бузата й. Не беше ленива като най-голямата си сестра, наследницата. Нито пък беше разточителна и жестока като втората си сестра. Не, помисли си той, очите й бяха толкова сини, сякаш горяха. Тя беше съчетание от грация и стомана, както дипломат, така и воин. Беше истинско отражение на своята прародителка, Лиадан.

— Дошла сте, защото се тревожите заради Хилдите — каза той. Винаги бяха Хилдите, единствената истинска опасност за Мевана.

Нора отмести поглед към лавиците, отрупани с книги и свитъци.

— Да, набезите на Хилдите подтикнаха майка ми да им обяви война.

— А принцесата не желае да води война?

Това я накара отново да обърне поглед към него, очите й се присвиха от недоволство:

— Не желая да виждам как майка ми използва магията си за зли цели.

— Но Хилдите са наш враг — възрази той. Единствено насаме би я предизвикал така, било то и само да изпита силата на вярата й. — Навярно заслужават да бъдат сразени чрез бойна магия.

— Магията не бива да се използва в битка — промърмори тя, като пристъпи по-близо до него. — Знаете това; вярвате в това. Проповядвате тези идеи, откакто се помня. Израснах с предупрежденията ви, обучих се да си служа с меч и щит, както предложихте. Подготвих се за деня, когато ще е нужно да защитя земята си със собствената си ръка, с острието на меча си, а не с магията си.

Сърцето му забави ритъма си; почувства как пространството между тях се стеснява. Тя беше само на шестнайсет години и въпреки това кой би помислил, че третата по ред принцеса, която никога нямаше да наследи короната, за която мнозина забравяха, ще бъде единствената, която щеше да се вслуша в думите му?

— Майка ви, кралицата, не вярва в такива неща — каза той. — Нито сестрите ви. Те смятат магията си за предимство в битка.

— Не е предимство — каза Нора и поклати глава. — А измамна опора и опасност. Четох памфлетите ви по въпроса. Изучавах начина на воюване на Лиадан и стигнах до собствени заключения…

Тя замълча. Той зачака; чакаше я да изрече думите.

— Не трябва да позволяваме на майка ми да влезе в тази война, служейки си с магията.

Той се извърна от нея; изявлението й го накара да се опияни от собствените си амбиции, от собствената си гордост. Заради това щеше да се наложи да действа много внимателно, за да не я настрои срещу себе си.

— Какво искате да направя, принцесо Нора?

— Искам да ме посъветвате. Искам да ми помогнете.

Той пристъпи пред голямата карта, прикрепена с гвоздеи на стената. Погледът му проследи остров Мевана, краищата и планините й, горите и долините й. Далече на запад се намираше студената земя Гримхилдор. На юг бяха кралствата Валения и Бандека. Една идея покълна с мислите му, пусна корени и разцъфна от езика му…

— Бихте могли да кажете на кралицата, че Валения никога няма да се притече на помощ на Мевана, ако си служим с бойна магия. — Той се обърна отново да погледне Нора. — Всъщност по-вероятно биха разтрогнали съюза ни.

— Не ни трябва помощта на Валения — отвърна принцесата. В тона й се долавяше надменността, която, изглежда, всички Кавана притежаваха.

— Не отхвърляйте валенианците толкова бързо, принцесо. Те са най-силният ни съюзник, наш предан брат. Би било лекомислено да ги отчуждим от себе си само защото майка ви е решила да води война чрез магия.

Изражението на Нора не се смекчи; тя не се изчерви, нито се извини за надменността си.

Той тръгна обратно към нея; застана толкова близо, че гърдите му почти докоснаха предницата на бронята й, толкова близо, че можеше да усети уханието на планинския въздух в косата й, и прошепна:

— Нали си давате сметка, че майка ви би могла да унищожи Гримхилдор? Може да превърне жителите на Валения в свои роби? Може да запрати Бандека във вечна тъмнина? Майка ви би могла да разбие владенията на кралицата на парчета с бойната си магия?

— Да — прошепна тя в отговор.

Не беше честно, помисли си той. Не беше честно, че Кавана бяха единственият Дом, който владееше магия, че другите тринайсет бяха несъмнено крехки, слаби, и обикновени човеци, лишени от свръхестественост. Слабата жена пред него можеше да изгори земята му само с едно щракване на пръстите си, можеше да накара сърцето му да спре само с една дума. И въпреки това щеше да му се наложи да разпали огъня, за да изгори земята, щеше да е принуден да извади меч, за да я довърши. Чувстваше как магията се носи около нея като мънички късчета диаманти в бронята й, като звезден прах в косите й, като лунна светлина по кожата й.

Ах, винаги беше мразил рода Кавана.

Спомни си какво беше прочел току-що в Книгата на часовете за древния произход на Камъка на здрача. Защо да вярва на такъв глупав мит — че старейшините на рода Кавана наистина биха приковали магията си към камъка? Или са били лекомислени, или са се страхували от собствената си мощ. Затова я бяха смекчили.

А той се готвеше да направи важно предположение — тя вероятно щеше да се изсмее, когато й кажеше; — и все пак именно това искаше от доста време.

— Трябва да ми донесете Камъка на здрача — каза й той; забеляза как челото й се изопва в намръщена гримаса.

— Какво? Защо?

— Магията на майка ви, магията на сестра ви, вашата магия, принцесо, изисква една от вас да носи камъка върху сърцето си, до плътта си. Уловката е, че ако камъкът бъде отделен от рода Кавана, вашата магия ще заспи.

Тя си пое дълбоко дъх през зъби, но му беше ясно, че за нея това не е изненада. Значи тя знаеше? Знаеше, че нейният Дом трябва да носи камъка, за да си служи с магия? И въпреки това нейният клан, Кавана, беше опазил тайната. Кой беше поставил началото? Самата Лиадан?

— Откъде знаете това, ваша светлост?

Той сведе усмихнато лице към нея; усмивката имаше кисел вкус.

— От дългогодишно четене на вашите предания, принцесо. Това е мое предположение, но виждам в очите ви, че се натъкнах на истина.

— Не мога да взема Камъка на здрача — почти изръмжа Нора. — Майка ми никога не го сваля от врата си.

— Не можете или не желаете? — контрира той. — Страхувате ли се да почувствате как магията се слива с кръвта ви?

Нора хвърли поглед към прозореца, където бурята най-сетне избухна и зашиба стъклото.

— Майка ми би ме обезглавила, ако ме хване да взимам камъка. Ако узнае, че съм го предала на… на вас.

— Мислите, не бих могъл да унищожа подобно нещо? — процеди той; търпението му се изчерпваше. — Да не би да забравяте, принцесо Нора, че Камъкът на здрача ще ме изгори, ако посмея да го докосна?

— Тя ще си помисли, че съм заговорничила с вас — продължи тя, без да му обръща внимание.

Той въздъхна, уморен от опитите да я убеди.

— Мислите, че ви е нужно повече време да обмислите предложението ми. Върнете се в замъка, принцесо. Помислете върху това, което ви казах, което искам от вас. Ако смятате, че можете да укротите магията на майка си по друг начин, тогава ще обмислим различен подход. Ако ли не… трябва да ми донесете камъка. В противен случай ще станете свидетелка как бойната магия на майка ви разделя света.

Изражението на Нора бе грижливо овладяно; той не можеше да отгатне какво мислеше тя, нито какво чувстваше.

Проследи я как си тръгва; вратите на библиотеката се затръшнаха зад нея.

Щеше да се върне, той го знаеше. Щеше да се върне, защото нямаше друг начин. Щеше да се върне, защото се страхуваше от собствената си магия.

Едва усетих как той ме оставя, как тялото му се разтваря като мъгла около моето и се понася навън през отворения прозорец. Погледът ми се проясни, сякаш примигвах, за да прогоня пясъка на съня, озовавайки се в познатата библиотека на Магналия. Ръцете ми още стискаха Книгата на часовете — тя отново беше стара, опърпана и прокъсана. Но някога тази книга беше принадлежала на него, мъжа, в когото се бях преобразила. Някога, преди сто трийсет и шест години, тази книга се беше намирала в залата на мевански замък.

Потреперих; от слънчевата светлина болката в главата ми се задълбочи. Намерих опипом вратата, затътрих се надолу по коридора и нагоре по стълбите, стискайки челюст, когато внезапният смях на Сибил разтърси слуха ми.

Имах чувството, че току-що бях ударила главата си в скала. Почти се изкушавах да опипам черепа си, за да проверя дали имаше пукнатина.

Влязох в стаята си и затворих вратата зад гърба си.

Би трябвало да уча. Би трябвало да се подготвям.

Всичко, което успях да направя, беше да оставя книгата настрана и да си легна. Със затворени очи и с цялата ми воля призовавах болката в ума ми да утихне. Стараех се да успокоя тревогата, която започваше да пулсира в сърцето ми.

Връщах се мислено към онова, което бях видяла, отново и отново, докато единственото, за което можех да мисля, беше защо и кой. Защо бях видяла това? И кой беше този мъж?

Защото така и не бях открила името му.

Шест Падането

На другата сутрин пристигнах за урока на Картие с половин час закъснение. Може и да беше малко прекалено; никога не бях закъснявала, дори и когато бях възпитаничка в четирите други области. Не можех да проумея, че Картие ме фаворизираше, както твърдеше Сири. Беше невъобразимо да позволя това да застане между нас, между сестринството и приятелството ни. Исках да успокоя тревогите на Сири, исках да й докажа, че Картие не би се отнасял към мен по-различно, отколкото към нея. А най-добрият начин да го подразня беше да закъснея.

Влязох в библиотеката; погледът ми се спря върху него. Стоеше до масата и преговаряше материала със Сири; лененорусата му коса беше прихваната с панделка, бялата му риза — обляна в слънчева светлина. Сърцето ми препускаше — обзето от мъчителна възбуда, — когато се обърна да ме погледне.

— А кои са костите на черепа? — попита той Сири, докато се плъзвах в стола си.

За първи път, откакто имах общи уроци, тя беше безмълвна. Очите й бяха широко отворени, сини като лятно небе, в което да пропаднеш.

— Ф-фронтална кост, теменна кост, скулна кост…

Картие тръгна към мен — често крачеше насам-натам по време на уроците, това не беше нищо ново, — но долових промяна в походката му; затишие преди буря. Дойде и застана до лакътя ми, достатъчно близо да почувствам как въздухът между нас искри.

— Закъсня, Бриена.

— Да. — Осмелих се да вдигна поглед към него. Изражението му беше овладяно и сдържано; не можех да преценя дали беше ядосан, или изпитваше облекчение.

— Защо? — попита той.

— Простете, учителю. Нямам основателна причина.

Чаках — да ме накаже, да ми възложи някакво ужасно писмено задание, в което да опиша подробно какъв безразсъден навик беше закъсняването. Наказанието така и не дойде. Той се извърна и продължи бавната си обиколка около масата, из библиотеката.

— Сега ми изреди костите на ръката, Сири.

Сири завъртя очи към мен, когато той беше с гръб към нас. Знаех какво се опитваше да ми каже; Виждаш ли, Бриена? Всичко може да ти се размине.

Слушах я как започна да изброява костите на ръката — владееше блестящо човешката анатомия, — докато обмислях друг начин да поставя на изпитание търпението на Картие. Сири беше стигнала до раменната кост, когато се намесих и гласът ми я прекъсна грубо:

— Раменна кост, лъчева кост, лакътна кост, кост на китката…

— Не попитах теб, Бриена. — Гласът на Картие беше гладък като стъкло. Беше предупреждение; очите му срещнаха моите от отсрещния край на стаята.

Замълчах си; опитах се да накарам чувството за вина да се изпари. Исках това, не забравяйте. Исках да го ядосам, да го подразня.

— Сега, Сири — каза той, като затвори очи и щипна основата на носа си, сякаш беше изтощен, — ако обичаш, изреди костите на крака.

Пръстите й разсеяно обхождаха плота на масата, докато смутено се взираше в мен:

— Латерална изпъкналост, междинна изпъкналост, тиб…

— Тибиална грапава издатина — изпреварих я отново. — Тибия, фибула…

— Бриена — обади се той; гласът му бързо се преплете с моя.

— Свободна си.

Изправих се, направих реверанс и си тръгнах, без да погледна него, нито нея. Втурнах се нагоре по стълбите; сърцето ми тръпнеше като струна на арфа, която някой е дръпнал.

Седнах на леглото си и се взрях в „Книгата на часовете“, която все така лежеше на нощната ми масичка, недокосната след видението, опърпана и безобидна на вид. След вътрешен спор със себе си, реших да я взема и да прочета друг пасаж, като очаквах той да ме дръпне обратно към 1430 г. Но часовете минаваха, а аз си оставах все така седнала тихо, на сигурно място на леглото си, зачетена в мевански предания.

Когато чух слабия звън на големия часовник на пода във фоайето, внимателно затворих книгата и я увих във велена. Последният урок официално беше приключил, а аз се бях държала като глупачка.

Чух гласовете на сестрите си, докато излизаха от учебните стаи… ликуващи, оживени. Бяха приключили, готови за слънцестоенето. Въпреки това аз си помислих за всички неща, които тепърва трябваше да овладея преди неделя, и разсеяно, е неохота издърпах случайна книга от рафта си. По случайност се оказа томът, посветен на кралските родословия, които се предполагаше да съм запаметила.

Вратата се отвори рязко и Мерей се втурна вътре, понесла лютнята си. Беше удивена да ме види.

— Бри? Какво правиш?

— Уча — отвърнах с крива усмивка.

— Но учебните занятия приключиха — възрази тя, остави лютнята на леглото си и се приближи с големи крачки до моето.

— Отиваме на пикник, за да го отпразнуваме. Трябва да дойдеш.

За малко щях да го направя. Един миг ме делеше от това да затворя тома и да забравя списъка с неща, които трябваше да запаметя, но погледът ми се отклони към Книгата на часовете. Имах крещяща нужда да поговоря с Картие за преживяното. За това, което бях видяла.

— Ще ми се да можех — казах и си помислих, че Мерей се готвеше да ме дръпне и да ме повлече надолу по стълбите, когато Абри се провикна към нея от фоайето.

— Мерей!

— Бриена. Моля те, ела — прошепна Мерей.

— Трябва да говоря с учителя Картие.

— За какво?

— Мерей! — продължи да крещи Абри. — Побързай! Ще ни зарежат!

Вгледах се в нея; моята сестра и приятелка. Тя можеше да се окаже единственият човек на света, на когото можех да се доверя, единственият човек, който нямаше да си помисли, че си бях изгубила разсъдъка, ако й кажех какво се беше случило.

— Ще трябва да ти разкажа по-късно — промърморих. — Върви, преди Абри да е останала без глас.

Мерей се задържа още миг; тъмните й очи ме гледаха овладяно. Но знаеше, че беше безполезно да спори с мен. Тръгна си без нито дума повече, а аз се заслушах в звука от стъпките й по стълбите; входните врати се затвориха с разтърсващ трясък.

Изправих се и отидох до прозореца ни, от който се откриваше гледка към предния вътрешен двор. Загледах как моите сестри-възпитанички се събират в една от откритите карети и се смеят, докато антуражът им потегляше надолу по алеята, изчезвайки под клоните на дъбовете.

Едва тогава грабнах „Книгата на часовете“ и се втурнах с главоломна бързина нагоре по стълбите. Едва не се сблъсках с Картие във фоайето; беше преметнал наметалото си през ръка и държеше раницата си.

— Помислих, че си си тръгнала — каза Картие.

— Не, учителю.

Стояхме и се взирахме един в друг; къщата беше необикновено тиха, сякаш стените ни наблюдаваха. Имах чувството, че си поемах дъх, готова да се гмурна в дълбоки води.

— Бих искала да помоля за следобеден урок?

Той намести раницата си и изсумтя:

— Отпращам те от един, а сега искаш друг?

Усмивка стопли устните ми, когато вдигнах книгата му:

— Навярно можем да обсъдим това?

Погледът му се стрелна за миг към книгата, после обратно към мен и кротките ми, изпълнени с разкаяние очи.

— Добре. Ако се съгласиш да се държиш нормално.

Влязохме в библиотеката. Докато той оставяше нещата си, аз застанах до стола си и плъзнах Книгата на часовете върху масата.

— Исках да ме отпратите — признах.

Картие вдигна поглед и изви едната си вежда:

— До такъв извод стигнах и аз. Защо?

Издърпах стола си и седнах, преплитайки пръсти като покорна възпитаничка:

— Защото Сири смята, че ме фаворизирате.

Той седна в стола на Сири, настанявайки се точно срещу мен. Подпря лакти на масата и отпусна брадичка в дланта си; клепачите му бяха наполовина притворени, в израз на зле прикрито веселие.

— Какво я кара да мисли така?

— Не знам.

Той мълчеше, но погледът му докосваше всяка линия и извивка на лицето ми. Спомних си колко лесно можеше да вижда през мен. Лицето ми беше като стихотворение, което можеше да прочете. Затова се въздържах да не се усмихвам или мръщя, но въпреки това той настоя:

— Всъщност знаеш. Защо?

— Мисля, че е заради нещата, които обсъждаме. Вчера тя се почувства пренебрегната.

— Когато говорим за Мевана ли?

— Да. — Не смятах да му казвам за предполагаемата усмивка. — И мисля, че се притеснява заради покровителите, за… конкуренцията с мен. — Точно за това се тревожех най-много — че двете със Сири неминуемо щяхме да превърнем слънцестоенето в състезание, че щяхме да се стремим към един и същ покровител.

Погледът му стана по-остър. Всяка искрица веселие помръкна и той изправи гръб в стола си:

— Не би трябвало да има нужда двете с нея да се състезавате. Ти имаш твоите силни страни, тя си има своите.

— Кои неща бихте нарекли мои силни страни? — попитах предпазливо.

— Ами, бих твърдял, че приличаш на мен. Ти си по природа историк, изпитваш привличане към нещата от миналото.

Трудно ми беше да повярвам на думите му; как току-що беше отворил вратата към темата, за която горях от нетърпение да поговорим. Внимателно свалих обвивката на Книгата на часовете и я поставих между нас.

— Като говорим за миналото — започнах, прочиствайки гърло, — къде се натъкнахте на подобна книга?

— Където се натъквам на повечето си книги — отвърна той духовито. — При книжар.

— В Мевана ли я купихте?

Той мълчеше, а поле каза:

— Не.

— Значи не знаете кой я е притежавал преди вас?

— Това са странни въпроси, Бриена.

— Просто съм любопитна.

— В такъв случай не, не знам кой я е притежавал преди мен. — Облегна се назад в стола си и онова премрежено изражение се върна. Но не ме заблуди; видях блясъка в очите му.

— Някога… случвало ли ви се е да виждате или чувствате разни неща, когато четете тази книга?

— Всяка книга ми позволява да виждам и чувствам неща, Бриена.

Караше ме да звуча глупаво. Започнах да се отдръпвам мислено, леко жегната от сарказма му, и той сигурно го беше доловил, защото мигновено омекна, гласът му стана сладък като мед.

— Приятно ли ти беше да четеш за Камъка на здрача?

— Да, учителю. Но…

Той чакаше, насърчавайки ме да изрека мислите си.

— Какво, за бога, е станало с него? — довърших.

— Никой не знае — отговори Картие. — Изчезнал е през 1430 г., годината на последната меванска кралица.

1430 г. Годината, в която някак се бях вмъкнала. Преглътнах; устата ми внезапно беше пресъхнала, пулсът ми прескачаше. Спомних си какво бе казала принцесата, какво беше казал мъжът.

Донесете ми Камъка на здрача.

— Последната меванска кралица ли? — повторих като ехо.

— Да. Имало кървава битка, магическа битка. Както вече знаеш от прочетеното за Лиадан, по време на война магията на рода Кавана ставала буйна и покварена. Кралицата била убита, камъкът — изгубен, и така дошъл краят на една епоха. — Той потропа с пръсти по масата, загледан в неопределена точка, сякаш мислите му бяха дълбоки и тревожни като моите.

— Но ние все още наричаме Мевана владението на кралицата — казах. — Нея наричаме „кралство“.

— Крал Ланън се надява скоро да промени това.

Ах, крал Ланън. При звука на името му се сещах за три неща; алчност, власт и стомана. Алчност — защото той вече беше изсякъл мевански монети, на които бе изобразен профилът му. Власт — защото налагаше тежки ограничения за пътуванията между Мевана и Вадения. И стомана, защото потушаваше повечето разногласия със силата на меча.

Но Мевана невинаги е била толкова мрачна и опасна.

— Какво си мислиш? — попита Картие.

— Мисля си за крал Ланън.

— Нима мисълта за него да предизвиква толкова разсъждения?

Отправих му закачлив поглед:

— Да, учителю Картие. На трона на Мевана има мъж, когато би следвало да има кралица.

— Кой казва, че се предполага да има кралица? — И тук идваше закачката; той ме предизвикваше да демонстрирам както ясното си произношение, така и познанията си.

— Лиадан Кавана е казвала така.

— Но Лиадан Кавана е мъртва от двеста и петдесет години.

— Тя може и да е мъртва — казах, — но думите й не са.

— Какви думи, Бриена?

— Канонът на кралицата.

Картие се наклони напред, сякаш масата оставяше твърде голямо разстояние между нас. А аз установих, че също се привеждах по-близо, за да се срещна с него в средата на дъба, дървото, което беше станало свидетел на всичките ми уроци.

— А какво е Канонът на кралицата? — попита той.

— Законът на Лиадан. Закон, който постановява, че Мевана следва да се управлява единствено от кралица, никога от крал.

— Къде съществува доказателство за този закон? — попита той; гласът му стана нисък и мрачен.

— Липсва.

— Камъкът на здрача — изгубен. Канонът на кралицата — изгубен. И следователно Мевана е изгубена. — Той се отдръпна и се отпусна обратно в стола си. — Канонът е законът, който отказва власт на кралете, предоставяйки трона и короната на благородните дъщери на Мевана. Така че, когато Канонът изчезнал през 1430 г., точно след като Камъкът на здрача бил изгубен, Мевана се оказала на косъм от гражданска война, докато кралят на Вадения решил да се намеси. Знаеш историята.

Наистина беше така. Вадения и Мевана винаги били съюзници, брат и сестра, кралство, управлявано от крал, и владение на кралица. Но Мевана, внезапно лишена от кралица и от магия, се разединила; четиринайсетте Дома заплашвали да се разцепят отново на кланове. И въпреки това валенианският крал не бил глупак; от другата страна на канала гледал как меванските лордове се бият и препират за трона. Валенианският крал дошъл в Мевана и казал на всеки от четиринайсетте северни лордове да изрисуват знака на своя Дом върху камък и да го пуснат в едно буре, а той да изтегли жребий кой да управлява севера. Лордовете се съгласили — всеки от тях бил воден от гордост, вярващ, че има право да управлява — и неспокойно гледали как валенианският крал пъхнал ръка дълбоко в бурето и пръстите му разместили камъните. Той изтеглил камъка на Ланън; камък, украсен с изображение на рис.

— Кралят на Валения поставил мъжете от рода на Ланън на трона — прошепнах; съжаление и гняв се преплитаха в сърцето ми винаги, когато се сещах за това.

Картие кимна, но в очите му имаше искрица на гняв, когато каза:

— Разбирам намеренията на валенианския крал; той смятал, че действията му са правилни и спасява Мевана от гражданска война. Но намесата му е била погрешна; трябвало е да остави меванците сами да стигнат до решение. Тъй като Валения се управлява от крал, той смятал за редно Мевана също да стане кралство. Следователно благородните синове на Ланън вярват, че са достойни за трона на Мевана.

Не ми убягна, че Картие вероятно щеше да изгуби главата си, ако верните меванци го чуеха да изрича такива изменнически думи. Потръпнах, оставих страха да загризе костите ми, преди да се успокоя, че бяхме добре защитени под закрилата на Валения, далече от тираничната хватка на Ланън.

— Звучите като „Безмилостното перо“ учителю — заявих. Това беше тримесечен памфлет, публикуван във Валения; вестник, пълен с дръзки вярвания и истории, списван от анонимен автор, който обожаваше да се подиграва с меванския крал. Картие носеше памфлетите на мен и Сири да ги четем в час; бяхме се присмивали, изчервявали и спорили над войнствените изявления.

Картие изсумтя, очевидно развеселен от сравнението.

— Нима? „Как да опиша един северен крал? Със скромни думи върху хартия? Или навярно чрез цялата кръв, която пролива, чрез всички монети, които краси ликът му, чрез всички съпруги и дъщери, които убива?”

Спогледахме се един друг, дръзките думи на „Безмилостното перо“ се настаниха между нас.

— Не, не съм толкова смел, че да пиша такива неща — призна той най-накрая. — Или толкова лекомислен.

— Дори така да е, учителю Картие… нима хората на Мевана не помнят какво гласи Канонът на кралицата? — възразих.

— Канонът на кралицата бил написан от Лиадан и има само един екземпляр — обясни той. — Тя вдълбала закона с магия в каменна плочка, която не може да бъде унищожена, но липсва от сто трийсет и шест години. Думите, дори законите, лесно се забравят, разядени от прахта, ако не се предават от едно поколение на следващото. Но кой ще каже, че един меванец няма да наследи своята родова памет, и да помни тези сили от миналото?

— Родова памет ли? — повторих като ехо.

— Причудлив феномен — обясни той. — Но един адепт, посветил се на науките, извършил обширно проучване по въпроса. Той стигнал до заключението, че всички ние ги носим в умовете си — подбрани спомени на предците ни — но дори не подозираме за тях, защото лежат приспани. И въпреки това все още могат да се проявят у някои от нас въз основа на връзките, които правим.

— Следователно тези на Лиадан ще бъдат наследени един ден? — попитах, само за да вкуся надеждата в думите.

Проблясването в очите му ми подсказваше, че това беше самозалъгване.

Замислих се по темата. След известно време мислите ми направиха кръг и се върнаха към Ланън, и казах:

— Но сигурно има начин да се опази меванският трон от… такъв крал.

— Не е толкова просто, Бриена.

Той направи пауза и аз зачаках.

— Преди двайсет и пет години трима лордове се опитали да детронират Ланън — поде той. Знаех тази жестока, кървава история, и въпреки това сърце не ми даваше да кажа на Картие да спре да разказва. — Лорд МакКуин. Лорд Морган. Лорд Кавана. Искали да поставят на трона най-голямата дъщеря на лорд Кавана. Но без Камъка на здрача и без Канона на кралицата, другите лордове отказали да ги последват. Планът се провалил. Ланън си отмъстил, като убил лейди МакКуин, лейди Морган и лейди Кавана. Убил също и дъщерите им, някои от които били още деца, защото един мевански крал винаги ще се бои от жените, докато Канонът на кралицата на Лиадан чака да бъде открит.

Историята накара сърцето ми да натежи от скръб. Усетих болка в гърдите, защото половината ми наследство идваше от тази земя — красив, горд народ, който бе потопен в тъмнина.

— Бриена.

Примигнах, за да прогоня тъгата и страха, и го погледнах.

— Един ден ще се въздигне кралица — прошепна той, сякаш книгите имаха уши и можеха да ни подслушат. — Навярно ще се случи, докато сме още живи, във време, което ще дойде след нас. Но Мевана ще си спомни коя е и ще се сплоти в името на велика цел.

Усмихнах се, но празнотата не си отиде. Кацна на раменете ми и се настани в гърдите ми.

— Сега — каза Картие и потропа с кокалчетата си по масата. — Ние с теб лесно се разсейваме. Да поговорим за слънцестоенето и как най-добре мога да те подготвя.

Спомних си предложенията му относно тримата покровители, какво трябваше да съм подготвила.

— Още имам пропуски в познанията за кралските родове.

— Тогава нека започнем оттам. Избери някой благородник от възможно по-отдавнашен период и изреди членовете на рода чрез наследяващия син.

Този път в джоба ми не лежеше писмото от дядо, което да ме разсейва. Въпреки това изредих няколко от синовете, преди да усетя напиращата прозявка. Картие ме слушаше, приковал поглед в стената. Прости ми прозявката и я остави да отмине незабелязана. Докато не се повтори и реших да взема една книга с твърди корици от масата, след което застанах права върху стола си.

Той удивено вдигна поглед към мен:

— Какво правиш?

— Имам нужда да се ободря. Хайде, учителю. Присъединете се към мен — подканих го, докато балансирах книгата върху главата си. — Ще продължа изреждането, но първият, чиято книга падне от главата му, губи.

Направих го, защото бях отегчена и исках да почувствам тръпката от риска. Направих го, защото исках да го предизвикам, както той ме беше предизвиквал през тези три години. Направих го, защото нямахме нищо за губене.

Изобщо не мислех, че наистина ще се съгласи.

Когато той грабна Книгата на часовете и застана върху стола си, бях приятно изненадана. А когато задържа книгата на главата си, му се ухилих. Вече не изглеждаше толкова стар, толкова недостижим, с острия си, рязък език и влудяващо дълбоки познания. Не, беше далеч по-млад, отколкото някога бях подозирала.

И ето че стояхме, лице в лице, застанали върху столове, с книги на главите. Наставник и неговата възпитаничка. Възпитаничка и нейният наставник.

Картие ми се усмихна.

— И така, какво ще ми дадеш, когато изгубиш? — попита закачливо той.

— Кой казва, че ще изгубя? — възразих. — Трябваше да изберете книга с твърди корици, между другото.

— Не трябва ли да ми изреждаш родословия?

Останах неподвижна със съвършено балансираната книга и продължих с родословието оттам, докъдето бях спряла. Сбърках веднъж; той внимателно ме поправи. И докато продължавах да се изкачвам по „стълбата“ на благородниците, усмивката му намаля, но нито веднъж не се стопи.

Наближавах края на родословието, когато книгата на Картие най-сетне започна да се плъзга. Ръцете му политнаха, протегнати като криле на птица, нетърпеливи да възстановят равновесието. Но се беше раздвижил внезапно, и — като победител, с широко отворени очи — загледах как се спъна и се свлече от стола с мощен трясък, жертвайки достойнството си, за да улови Книгата на часовете.

— Учителю, добре ли сте? — попитах, напразно опитвайки се да овладея кикота си.

Той се изправи; косата му се бе измъкнала от панделката и се разливаше по раменете му като злато. Той ме погледна и се засмя; звук, който никога не бях чувала и който щях да копнея да чуя отново, щом заглъхна.

— Напомни ми никога да не играя с теб — каза той; пръстите му пробягаха през косата му, затягайки отново панделката. — И какво трябва да пожертвам заради загубата си?

Взех книгата си и се смъкнах от стола.

— Хмм… — Заобиколих масата, за да застана близо до него, като се опитвах да подредя хаоса, в какъвто се бяха превърнали мислите ми. Какво, всъщност, трябваше да поискам от него?

— Навярно мога да поискам Книгата на часовете — прошепнах, питайки се дали беше твърде ценна, за да помоля за нея.

Картие просто я сложи в ръцете ми и каза:

— Мъдър избор, Бриена.

Точно се канех да му благодаря, когато забелязах тънка струйка кръв върху ръкава му.

— Учителю! — Посегнах към ръката му, напълно забравяйки, че не биваше да се докосваме. Възпрях пръстите си точно навреме, преди да допра меката тъкан на ризата му. Ръката ми се дръпна рязко назад, докато изричах неловко: — Вие… вие кървите.

Картие хвърли поглед надолу към кръвта и подръпна ръкава си:

— О, това ли. Просто драскотина. — И се извърна от мен, за да скрие ръката си от погледа ми.

Не бях видяла да се наранява, когато падна от стола. А ръкавът му не беше разкъсан, което означаваше, че раната вече е била там и се беше отворила отново от падането му.

Загледах как си събираше нещата; сърцето ми се бореше с желанието да го попитам как се бе наранил и това да го помоля да остане. Преглътнах тези копнежи, оставих ги да се плъзнат надолу по гърлото ми като ситни камъчета.

— Трябва да вървя — каза Картие и метна раницата на здравото си рамо. Кръвта продължаваше да се процежда под ризата му, разпространявайки се бавно.

— Но ръката ви… — Едва не посегнах отново към него.

— Всичко ще е наред. Хайде, ела да ме изпратиш.

Тръгнах редом с него, към фоайето, където той прибра наметалото си на посветен. Реката от син плат закри ръката му и той се отпусна, след като тя бе покрита.

— И така — каза, отново превърнал се във въплъщение на строгостта и благоприличието, сякаш никога не бяхме стояли върху столове и не се бяхме смели заедно. — Не забравяй да подготвиш трите си подхода за покровителите.

— Да, учителю Картие. — Направих реверанс; движението се беше превърнало в моя втора природа.

Проследих го как отваря външната врата; слънчевата светлина и топлият въздух се надигнаха около нас, наситени с уханията на ливади и далечни планини, разрошиха косите ми и пробудиха копнежите ми.

Той спря за миг на прага, наполовина на слънце, наполовина в сенките. Помислих си, че ще се обърне отново — сякаш искаше да ми каже нещо допълнително. Но беше точно толкова добър в премълчаването, колкото и аз. Продължи по пътя си, с пърхащо наметало на посветен; раницата му с книги се полюшваше, когато той се отправи към конюшните.

Не го проследих как потегля.

Но го почувствах.

Почувствах увеличаващото се разстояние между нас, докато стоях в сенките на фоайето, а той яздеше без страх под дъбовете.

Седем Подслушвачи

Лятното слънцестоене ни връхлетя като буря. Предвидено бе покровителите да отседнат в западното крило на голямата къща и всеки път, щом някоя от каретите им спреше във вътрешния двор, Сибил ни извикваше към прозореца на стаята й, за да зърнем гостите.

Бяха общо петнайсет на брой — мъже и жени на различни възрасти; някои бяха адепти, други — не.

Обзе ме такава нервност, че беше непосилно да гледам как пристигат. Опитах се да се измъкна от стаята на Сибил и Абри, но Сибил хвана ръката ми, преди да успея да изчезна, и ме дръпна обратно с лице към себе си.

— Какво има, Бриена? — прошепна тя. — Това е една от най-вълнуващите вечери в живота ни, а ти изглеждаш, все едно си тръгнала на погребение.

Това изтръгна от мен лек смях:

— Просто съм неспокойна, Сибил. Знаеш, че не съм толкова подготвена, колкото теб и сестрите ни.

Сибил хвърли поглед към бляскавото стъкло на прозореца, където чувахме пристигането на поредния покровител във вътрешния двор, а после отново насочи вниманието си към мен:

— Не помниш ли първия урок, който мистрес Терез ти даде, когато усвояваше духовитостта?

— Опитвам се да изтрия от ума си всички подобни спомени — казах сухо.

Сибил стисна пръстите ми с нервна усмивка:

— Тогава нека освежа паметта ти. Двете с теб седяхме на дивана, а навън бушуваше буря. Мистрес Терез каза, че за да овладееш духовитостта, трябва да се научиш как да носиш маска. В сърцето си може и да беснееш като бурята отвъд стените, но никой не трябва да вижда това в лицето ти. Никой не трябва да го долавя в гласа ти…

Бавно започнах да си спомням.

За да стане адепт на духовитостта, една възпитаничка трябваше да владее съвършено израженията си, аурата си, да има контрол над всичко, което прикрива и това, което иска да покаже. Наистина приличаше на носенето на маска, да скриеш тайните, които лежаха под повърхността.

— Навярно именно затова се представих толкова зле в духовитостта — казах, мислейки как Картие винаги можеше да разчете изражението ми, сякаш изписвах чувствата си по кожата.

Сибил се усмихна и подръпна пръстите ми, за да привлече отново вниманието ми.

— Ако вземеш нещо от духовитостта, запомни това. Тази вечер носи маска на увереност, вместо на безпокойство.

Предложението й бе утешително и тя ме целуна по бузите, преди да ме пусне.

Оттеглих се в стаята си; крачех около инструментите на Мерей и купчините си с книги, изреждах отново и отново трите подхода, които прилежно бях подготвила. Докато камериерките дойдоха да ни облекат, вече се потях.

Знаех, че всяка знатна и посветена валенианска жена носи корсет.

Въпреки това не бях готова да захвърля удобната невинност на роклята си на възпитаничка заради клетка от китова кост и сложни връзки.

Нито пък Мерей.

Стояхме една срещу друга, докато пристягаха корсетите ни; камериерките дърпаха здраво. Видях болката върху лицето на Мерей, докато приспособяваше дишането и позата си, опитвайки се да се пригоди към дрехата. Подражавах й — от всичките тези години свирене на инструменти тя знаеше по-добре каква стойка да заеме. Аз винаги имах лоша стойка, прегърбена от книгите и писането.

Без болка няма посвещаваме, ми беше казал веднъж Картие, когато се бях оплакала от главоболие по време на уроците.

И затова тази вечер приех агонията, която бе обвързана със славата.

Нищо чудно, че вече бях останала без дъх, когато роклята ми за слънцестоенето се появи от пакета, съставена от три сложни части.

Първата беше долната фуста, покрита с пластове дантела. Следваше горната пола, която беше ниско изрязана и изтъкана от сребърен плат. Накрая — същинската рокля, от стоманеносиня коприна, която се разтваряше и човек можеше да зърне свенливо подаващи се късчета от горната фуста.

Полата на Мерей беше в розов нюанс на златното, покрита с бледоморава рокля. Осъзнах, че бе облечена в пурпурното на музикалното влечение, а аз носех наситено синьото, символизиращо науките. Очевидно това беше уредено, така че покровителите да ни различават по цвета на роклите.

Вгледах се в Мерей; кафявата й кожа блестеше в топлината на ранната вечер, камериерките приглаждаха последните гънки на полите ни. Момичето, с което делях една стая, най-близката ми приятелка, беше зашеметяваща. Влечението, на което се бе посветила, приличаше на светлина, излъчваща се от нея.

Тя срещна погледа ми и долових същите емоции в очите й; тя ме гледаше, сякаш току-що бях поела първия си дъх. А когато се усмихна, се отпуснах и се отдадох на здрача на лятото, защото щях да бъда посветена заедно с нея; за това постижение бяха нужни седем години.

Докато сплитаха косата на Мерей на сложни плитки с тънка златиста панделка, бях изненадана, когато една от камериерките ми донесе тържествен венец от диви цветя. Беше причудливо съчетание от червени и жълти цветове, няколко свенливи розови цветчета около ярък кръг от синя метличина.

— Вашият наставник поръча да го направят за вас — каза камериерката и положи цветята като корона в косата ми. — И поиска косата ви да остане пусната.

Косата ми да остане пусната.

Беше нетрадиционно и малко озадачаващо желание. Погледнах към синьо-сребристата си рокля, към дългите кафяви вълни на косата си и се запитах защо би отправил такова искане.

Преместих се до прозореца и зачаках Мерей, като се заставих да не мисля за Картие, а отново да изредя мислено избраното родословие. Шепнех името на деветия син, когато камериерките си тръгнаха от стаята ни и чух приятелката ми да въздъхва.

— Чувствам се на десет години — каза тя и аз се обърнах да я погледна. — Или на единайсет, или дори на дванайсет. Това наистина ли е седемнайсетото ни слънцестоене, Бри?

Беше странно да мисля за това; колко бавно се движеше времето, докато стигнехме определен етап. А после дните се стичаха като вода, понасяйки ни стремително към тази вечер. Все още не се чувствах изцяло подготвена…

— Кога отлетя времето? — попита тя и хвърли поглед към леглото, където бе оставена лютнята й. Гласът й беше тъжен, защото във вторник и двете щяхме да напуснем това място. Тя можеше да бъде изтеглена на запад, аз — на изток, и можеше да не се видим повече.

Тази мисъл тежеше на сърцето ми и възел стягаше гърлото ми. Не можех да мисля за такива възможности, за сбогуванията, които се задаваха на нашия хоризонт. Затова застанах пред нея и взех ръцете й в своите. Искаше ми се да кажа нещо, но сторех ли го, можеше да рухна.

И тя разбираше. Леко стисна пръстите ми; трапчинките се появиха на бузите й, когато ми се усмихна.

— Мисля, че вероятно закъсняваме — прошепна тя, защото къщата около нас беше тиха.

Затаихме дъх и се ослушахме. През прозорците се просмукваха звуците на празненството, което започваше на задната морава, под звездите. Откъслечен смях, жужене на разговори, звън на чаши.

— Най-добре да вървим — казах и се прокашлях, за да прогоня болката от гърлото си.

Двете с Мерей излязохме от нашата стая, само за да открием, че не сме последните възпитанички, пристигнали за слънцестоенето. На върха на стълбите стоеше Абри, с рокля като облак от лунна светлина, с червена коса, събрана високо на главата й, с извити гребени и украсени със скъпоценни камъни шноли. Стискаше перилата толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Погледна ни с облекчение.

— Слава на светците — изрече задъхано, с ръка, вкопчена в корсета. — Мислех, че съм последна. Тази рокля е ужасна. Не мога да дишам.

— Хайде, нека ти помогна — предложи Мерей и внимателно отмести ръката на Абри от талията й.

И аз се страхувах да не падна по стълбите, колкото и Абри, затова вървях зад тях, без да бързам, опознавайки широката извивка на фустата си. Сестрите ми стигнаха до фоайето и влязоха в коридора; стъпките им заглъхнаха, докато вървяха през сенките към задните врати.

Щях да ги настигна, но подгъвът ми се заплете в последната желязна пречка на балюстрадата и ми трябваше цяла минута да го откача. Дотогава вече бях раздразнена от роклята и разтреперана от глад; в ъгълчетата на очите ми танцуваха няколко звезди и замъгляваха зрението ми.

Бавно влязох в коридора и се отправих надолу към задните врати, където чух гласа на Сири. Звучеше разстроена, думите й — приглушени, докато се приближавах и осъзнах, че стоеше пред кабинета на Вдовицата и говореше с някого…

— Не разбирам! Аз първа станах ваша възпитаничка.

— Какво не разбираш? — Картие. Гласът му бе нисък, като боботене на гръмотевица в сенките. Спрях вратите на кабинета, които бяха открехнати.

— Нима смятате цяла вечер да й държите ръката и да забравите за мен?

— Разбира се, че не, Сири.

— Не е честно, учителю.

— Има ли в живота нещо честно? Погледни ме, Сири.

— Усвоих всичко, което някога сте искали от мен — изсъска тя. — А вие се държите, сякаш… сякаш…

— Сякаш какво? — Той започваше да губи търпение. — Сякаш не си овладяла влечението си?

Тя замлъкна.

— Не искам да се караме — каза Картие с по-мек тон. — Ти се справи изключително, Сири. Ти си постигнала най-много от всичките ми възпитанички. По тази причина просто ще се отдръпна и ще гледам как получаваш посвещението си тази вечер.

— А Бриена?

— Какво за нея? — отвърна той. — Не би трябвало да се тревожиш за Бриена. Ако те видя да си съперничиш с нея, ще ти се прииска никога да не съм бил твой наставник.

Чух я как рязко си поема дъх. Или може би това бях самата аз. Пръстите ми се вкопчиха в резбата на ламперията. Почувствах как ноктите ми се огъват, когато се опитах да се хвана за нещо солидно, нещо успокояващо.

— Можете да бъдете мой наставник още една вечер — каза тя с мрачен тон. — Но ако покровителят, когото искам, се интересува от нея…

Гласът му се снижи толкова, че звучеше като ръмжене. Заставих краката си да тръгнат напред възможно най-безшумно, като се молех да не ме чуят, че минавам покрай вратите.

През проблясващата светлина на еркерните прозорци видях белите шатри за слънцестоенето, разпънати на моравата. Гледах как слугите обикалят наоколо и разнасят подноси с напитки, чух смеха, който се носеше в нощта. Зърнах зелената рокля на Сибил, докато тя се промъкваше с криволичене до един покровител; красотата й проблясваше между вертикалните колони на прозорците, докато се движеше. Бях стигнала почти до прага, поръсен с билки в чест на новия сезон.

Не минах през задните врати.

Свърнах надясно към безопасните сенки на библиотеката.

Внимателно, сякаш костите ми можеха да се счупят, седнах в стола, в който бях издържала всичките уроци на Картие. Замислих се за това, което току-що бях подслушала; искаше ми се да не бях спряла пред кабинета.

В Магналия никога не се бе предполагало да има две възпитанички в една и съща област. Идеята беше да има само по една от всяка и сега разбирах защо Вдовицата беше построила къщата си по този начин. Не се предполагаше да си съперничим, но как бихме могли да не го правим? От ариалите не се очакваше да показват предпочитания, но ако го правеха?

Дали трябваше да кажа нещо на Сири?

Дали трябваше да я оставя на мира?

Дали да избягвам Картие?

Дали да поискам обяснение от него?

Седях там, оставяйки тези четири въпроса да тормозят мислите ми, докато почувствах настойчивото наближаване на нощта. Не можех да продължа да седя там като страхливка.

Надигнах се в облак от коприна и излязох от библиотеката; минах през вратите на терасата, треперейки хвърлих поглед нагоре. Върху нощното небе ярко светеше златен лунен сърп, приветстващ звездите и сънищата. Едно от тези съзвездия скоро щеше да бъде мое.

Тръгнах решително; роклята ми поглъщаше последните останки от детството ми, докато шумолеше по тревата.

С години се бях подготвяла точно за тази нощ — помислих си и вдъхнах аромата на лято.

Как беше отлетяло времето?

Нямаше отговор, докато посрещах слънцестоенето.

Осем Лятното слънцестоене

Шатрите бяха общо шест на брой — от центъра се раздипляше една голяма палатка, заобиколена от пет по-малки, които наподобяваха белите венчелистчета на роза. Всяка дървена греда беше обилно окичена с бръшлян, всеки коридор бе увенчан с арки от румени божури, кремави хортензии и гирлянди от лавандула. Сребърни фенери се поклащаха, окачени на шнурове, кръжащи като светулки; свещите им изпълваха нощта с ухание на орлови нокти и розмарин.

Рязко спрях на моравата, обзета от колебание. Тревата хрущеше под чехлите ми, когато чух бавното, прелъстително подръпване на струните на лютнята на Мерей. Нейната музика ме привлече към първата палатка, подкани ме да разтворя платнището и да вляза в пърхащата бяла батиста, сякаш се вмъквах в леглото на непознат.

По тревата бяха постлани килимчета, бяха подредени дивани и столове, за да улеснят разговорите. Бързо осъзнах, че това беше предназначено изцяло за Мерей, защото наоколо бяха разпръснати инструментите й — блестящият й клавесин, цигулката й, тръстиковата й флейта чакаха реда си да почувстват докосването й. Тя седеше на отрупана с възглавнички пейка и свиреше на лютнята си пред две жени и един мъж. Нейните трима покровители.

Задържах се при отвора на палатката, където тъмнината на нощта се процеждаше вътре, а сенките ме прикриваха. Там, далеч вдясно, беше наставницата на Мерей, Евелина. Преподавателката по музика наблюдаваше мълчаливо; по очите й блестяха сребристи сълзи, докато слушаше изпълнението на Мерей.

Песента беше наситена и бавна; от звука й ми се прииска да заменя тежката си рокля за по-лека, да танцувам в пасищата, да плувам в реката, да вкуся всяко парченце плод, да изпия всеки лъч лунна светлина. Накара ме да се почувствам стара и млада, мъдра и наивна, любопитна и удовлетворена.

Музиката й винаги ме беше преизпълвала. Бе имало безбройни вечери, когато свиреше за мен в стаята ни, когато бях изморена и обезсърчена, когато се чувствах, сякаш не бях на мястото си и никога нямаше да бъда.

Нейната музика бе като хляб и вино… питателна, насърчаваща.

Открих, че също бършех сълзи от очите си.

Движението ми сигурно беше привлякло погледа й. Мерей вдигна очи и ме видя; песента й не се разколеба дори за миг, по-скоро намери нов хор и тя се усмихна. Надявах се, че я вдъхновявам толкова, колкото и тя мен.

И така се промъкнах от нейната палатка към следващата, като следвах бръшляна и цветята, чувствайки се, сякаш влизах в медената пита на някакъв сън.

Тази палатка също беше застлана с килими и обзаведена със столове и дивани. Но имаше три статива, на всеки от които бе изложено великолепно маслено платно. Тръгнах покрай ръба на палатката, отново придържайки се към сенките, докато се възхищавах на шедьоврите на Ориана.

Тя беше облечена в тъмночервена рокля, с черна коса, отметната на врата и прибрана с мрежичка от ковано злато. От всяка страна до нея стоеше по един покровител, докато Ориана им разказваше за работата си. Говореха за маслени бои… Каква била рецептата й за ултрамарин, за умбра? Прокраднах се тихо в следващата палатка, усмихвайки се при мисълта, че предположението ми щеше да се окаже вярно; покровителите щяха да се бият за Ориана.

Третата палатка беше на Сибил. В центъра на килимчетата беше поставена маса, където тя седеше, облечена в смарагдовозелената си рокля от тафта и играеше карти с тримата си потенциални покровители. Смехът й беше като звънче, докато водеше жив, увлекателен разговор с гостите си.

Духовитостта бе областта на изкуството, която откровено ненавиждах. Споровете не ми се отдаваха, речите ме смущаваха и изобщо не ми се отдаваше да водя разговори. Усилията да изкарам тази година като възпитаничка ме бяха накарали да осъзная, че предпочитах тихи пространства и книги пред стая, пълна с хора.

— Какво правиш тук?

Обърнах се да погледна мистрес Терез, която се беше промъкнала до мен като привидение. Това бе другата причина, поради която се представих толкова зле в духовитостта. Терез никога не ме беше приела като своя ученичка.

— Би трябвало да си в собствената си палатка — изсъска тя и разтвори изящно дантелено ветрило. По лицето й се лееше пот и караше кално-русата й коса да прилепва към челото й, сякаш беше опръскана с мазнина.

Не си хабих думите да говоря с нея. Не си дадох труд дори да направя реверанс.

Продължих към следващата палатка, която беше на Абри. В средата на помещението имаше ниска, осмоъгълна сцена, фенери с ниско сведени фитили и обръч от дим, който пресъздаваше сърцевината на облак. Там беше моята Абри, с червена като пламък коса, застанала сред тримата си покровители и учителя Ксавие. Бях доволна, че я виждах да се смее и продължаваше да се държи непринудено, дори и в такава неудобна рокля.

Поклонниците на драмата бяха винаги дружелюбни; компанията им бе оживена и забавна. Ако ме видеха да се мотая наоколо, несъмнено щяха да ме повикат да отида при тях, а знаех, че не разполагах с толкова време.

Измъкнах се навън към тясната ивица трева между палатките, признателна за нощния ветрец, който повдигаше горещата завеса на косата ми. Стоях и вдишвах, притиснала ръце към корсажа на роклята си, и гледах как платненият вход на палатката потрепва подканващо, като пяна по течението на река.

Тази палатка беше моя и на Сири; там трябваше бъда още преди час.

Като се наведох съвсем малко, пренебрегвайки корсета си, успях да надникна вътре, да видя постланите на земята килимчета и краката на един от покровителите… лъснат до блясък ботуш… и можех да чуя приглушеното жужене на разговор. Сири говореше, казваше нещо за времето…

— Закъсняваш.

Гласът на Картие ме стресна. Изправих се и се извъртях рязко. Стоеше зад мен на тревата със скръстени ръце.

— Нощта едва е започнала — отвърнах, но по бузите ми избиваше издайническа руменина. — И би трябвало да знаете, че не е възпитано да ме стряскате.

Поднових тайното си наблюдение, колебаех се дали да разтворя платнището и да вляза. Беше още по-лошо сега, когато той беше тук и ставаше свидетел на моя пристъп на малодушие.

— Къде беше? — Картие пристъпи по-близо до мен; почувствах как кракът му докосва полите ми. — Започвах да мисля, че си повикала карета и си избягала.

Усмихнах му се накриво, макар че в този момент мисълта да избягам бе ужасно изкушаваща.

— Честно казано, учителю…

Канех се да кажа още нещо, но думите заглъхнаха, когато погледът ми попадна върху дрехите му. Никога не го бях виждала облечен толкова елегантно. Носеше високи до коленете ботуши, кадифени бричове, черен жакет, окичен с изящни катарами и поръбен със сребърна нишка. Ръкавите му бяха дълги, свободно падащи и бели, косата му — пригладена назад в обичайната опашка, лицето му — прясно избръснато и златисто в светлината на фенерите. Наметалото му на адепт предано пазеше гърба му, като уловено късче синьо небе.

— Защо ме гледаш така? — попита той.

— Как?

— Сякаш никога не си ме виждала прилично облечен.

Изсумтях, все едно се държеше нелепо. За щастие точно в този момент покрай нас мина един сервитьор, който носеше поднос с ликьор. Пресегнах се за един — разсейването беше добре дошло, — хванах стъклената чаша с треперещи пръсти и отпих голяма глътка, после още една.

Може би се дължеше на ликьора или на роклята, или на факта, че той стоеше прекалено близо до мен. Срещнах погледа му, докато стъкленият ръб се докосваше до устните ми, и промърморих:

— Не сте длъжен да ми държите ръката цяла вечер.

Очите му потъмняха при думите ми:

— Не възнамерявам да ти държа ръката, Бриена — каза рязко. — И знаеш какво мисля за подслушването.

— Да, знам много добре — отвърнах с бърза усмивка. — Какво ще бъде тази вечер? Примката на палача или два дни на позорния стълб?

— Милостиво ще ти простя — каза Картие и взе чашата с ликьор от пръстите ми. — И нека да приключим с ликьора засега, докато се нахраниш.

— Чудесно, ще си взема друга — заявих и ръцете ми се спуснаха надолу по роклята, за да ги избърша от потта. Вечерта беше топла. Чувствах как всяка част от бельото прилепва по кожата ми. — Защо трябваше да изберете такава плътна рокля?

Той изпи остатъка от ликьора ми, преди да отвърне:

— Избрах единствено цвета. И цветята ти… и косата ти да остане пусната.

Реших да не отговарям и мълчанието ми го предизвика да ме погледне. Почувствах как погледът му се плъзна от главата ми, цветята ми, после премина по челюстта ми, надолу по шията ми до схванатия ми кръст. Представих си, че ме мислеше за красива, а после се упрекнах, задето хранех такава абсурдна фантазия.

— И така — каза Картие; очите му отново се вгледаха в моите. — Цяла нощ ли смяташ да стоиш навън с мен, или да си намериш покровител?

Изгледах го кръвнишки, преди да събера смелост да вляза в палатката, зарязвайки го в нощта.

Почувствах как четири чифта очи се спират върху мен заради внезапното ми влизане. Там седеше Сири, облечена в тъмносиня рокля, с навита на букли коса, с венец от червени цветя на главата, с бузи, романтично поруменели от приповдигнатото й настроение. До нея седеше жена, тъмнокожа и красиво застаряваща, облечена във великолепен ансамбъл от жълта коприна. А срещу тях в столове седяха двама мъже, с искрящ в ръцете им ликьор. Единият беше по-висок, с прошарена в сиво-кестенява коса, със заострен нос и остра брадичка, сякаш беше издялан от блед мрамор. Другият беше по-млад, с тъмна брада, червендалесто лице, и наперена стойка.

Сири се изправи да ме поздрави:

— Бриена, позволи ми да те запозная с гостите ни. Това е мистрес Моник Лавоа. — Жената в жълто се усмихна. — А това е мастър Брайс Матийо. — Надменният брадат мъж се изправи и вдигна чашата си с ликьор, привеждайки се в поклон. — И мастър Николас Бабино. — Мъжът с кестенява коса и стоически вид също се изправи и се поклони рязко. И тримата покровители носеха пристегнати на яките сини наметала, и тримата бяха адепти на науките.

— За мен е удоволствие — казах и им направих най-дълбокия си реверанс. Макар че Сири ги представи спокойно, имах чувството, че костите ми се бяха измъкнали от ставите си, че бях измамница в тази копринена рокля.

— Навярно може аз да ви отмъкна първа — каза ми Моник Лавоа.

— Разбира се — отвърна Сири, но видях сдържаността в очите й, когато се отдръпна, за да можех да заема мястото й на дивана. Това беше покровителката, която тя искаше. И затова реших да действам предпазливо.

Седнах до Моник, докато Сири заставаше между двамата наставници и ги въвлече в разговор, който накара и двамата да се закискат.

— И така, Бриена — поде Моник и аз оставих целия шум на заден план. — Разкажи ми за себе си.

Бях подготвила няколко отправни точки за опознавателен разговор. Едната беше двойното ми гражданство, другата — обучението под наставничеството на учителя Картие, третата — великолепието на Магналия. Реших да подхвана първата нишка.

— Аз усвоявам науките, госпожо. Баща ми е меванец, майка ми — валенианка. Бях отгледана в сиропиталището на Колбърт, докато ме доведоха тук през десетото ми лято… — И така се лееха думите, кратки и резки, сякаш не можех да си поема достатъчно въздух. Но тя беше мила, с очи, показващи интерес към всичко, което казвах, насърчаващи ме да й разкажа още за уроците си, за Магналия, за любимия си клон от науките.

Най-сетне, след привидно безкрайното несвързано бръщолевене за себе си, тя заговори свободно.

— Аз съм лекар на остров Баскун — каза Моник и прие нова чаша ликьор от един сервитьор. — Израснах на острова, но получих посвещение, когато бях на осемнайсет, и станах помощничка на един лекар. Вече от десет години имам собствена лечебница и аптека, и се опитвам да си намеря нов помощник.

Значи тя принадлежеше към медицинския клон на науките и търсеше адепт, който да й помага. Предлагаше партньорство. И едва бях позволила предложението й да ме изкуши, когато почувствах как разтревоженият поглед на Сири се зарея към нас.

— Навярно би трябвало първо да ви попитам как реагирате на кръв — каза Моник и с усмивка отпи от ликьора си. — Понеже я виждам доста често.

— За щастие, кръвта не ме стряска — отвърнах и тук се появи шансът ми да вмъкна историята си, както ми беше казал Картие.

Разказах й за нараненото чело на Абри — нараняване, което бе получила, след като се спъна на учебната сцена по време на репетицията си. Вместо да повика лекаря, Картие беше позволил на Сири и мен да зашием раната на приятелката си, като ни даваше указания, докато наблюдаваше над раменете ни, а Абри бе останала — за наше удивление — спокойна.

— А, Сири ми разказа същата история — каза Моник и почувствах как лицето ми се стопли. Не се бях сетила да сверя версията си с тази на Сири. — Колко прекрасно, че двете сте могли да работите заедно, за да излекувате приятелката си.

Сири се опитваше да не ме гледа втренчено, но беше чула повторената от мен история и отговора на Моник. Въздухът пукаше от напрежение и се сетих само за един начин да променя атмосферата.

— Да, наистина, мистрес Моник. Но Сири е далеч по-опитна от мен с иглите. Накрая сравнихме шевовете си и моите не бяха толкова чисти и равни като нейните.

Моник се усмихна тъжно, знаейки какво правя; оттеглях се от състезанието. Би трябвало да избере Сири, а не мен.

Върху полите ми падна сянка, когато осъзнах, че младият брадат покровител беше застанал до мен. Беше облечен в черно и сребристо, със строга кройка; ухаеше на кардамон и мента, когато ми протегна бледа ръка с добре оформени нокти.

— Може ли сега аз да ви отмъкна?

— Да, мастър Брайс — отвърнах и благодарих на Моник за отделеното време, докато отпусках пръсти в неговите, като го оставих да ми помогне да стана от дивана.

Не помнех кога за последен път бях докоснала човек от противоположния пол.

Не, чакай, всъщност помнех. Есента, когато дядо ме предаде в Магналия, преди седем години. Беше ме прегърнал и беше ме целунал по бузата. Но от онзи миг насам, единствената проява на привързаност, която бях изпитвала, бе идвала от моите сестри-възпитанички, когато преплитахме пръсти, прегръщахме се или танцувахме.

Неволно изпитах неудобство, когато Брайс продължи да държи ръката ми, отвеждайки ме до един по-тих ъгъл на палатката, където в нежна светлина от свещи бяха подредени два стола.

Седнах и устоях на порива да избърша длан в полите си, докато той ми носеше чаша ликьор. Точно тогава видях, че Картие най-сетне се беше върнал в палатката. Беше заел свободното място на Брайс и говореше с червенокосия покровител; моят наставник, изглежда, се чувстваше непринудено и кръстоса крака.

— Чувам, че имате доста добри познания по история — заяви Брайс, като се настани в стола до мен.

Отместих очи от Картие и казах:

— Може ли да попитам как се сдобихте с тези сведения, мастър Брайс?

— Сири ни осведоми — отговори той. Опитах се да отгатна възрастта му; предположих, че беше някъде в началото на трийсетте. Беше привлекателен, с будни и дружелюбни очи; гласът му беше шлифован, сякаш бе посещавал само най-добрите училища, беше се хранил на най-богатите трапези, бе танцувал с най-прелестните жени. — Което, признавам, ме интересува, защото самият аз съм историк.

Сири бе нарекла и мен историчка. Същото бе направил и Картие, който бе признал, че принадлежеше към този клон, макар да беше избрал да преподава. Очите ми безпомощно се зареяха отново към Картие.

Той вече ме гледаше; наблюдаваше ме с напълно безизразно лице, докато седях в този ъгъл с Брайс Матийо. Сякаш бях непозната за учителя и осъзнах, че Николас с кестенявата коса — му разказваше нещо, а Картие не чуваше нито дума.

Брайс също ми говореше нещо.

Обърнах се обратно към покровителя; кожата ми се бе просмукала от пот в горещината на вечерта.

— Простете, мастър Брайс. Не чух какво казахте.

— О. — Той примигна. Ясно ми беше, че не бе привикнал да го пренебрегват. — Попитах ви дали бихте искали да поговорите за любимото си родословие. Понастоящем работя за кралските писари, за да се уверя, че историческите им документи са точни. Имам нужда от помощник, някой, който е с точно толкова остър ум и толкова запален като мен, момиче, и познава родословията като линиите върху дланта си.

Още едно партньорство.

Това ме заинтригува. И затова се престорих, че Картие не беше в онази палатка, и се усмихнах на Брайс Матийо.

— Разбира се, господине. Харесвам родословието на Едмон Фабре.

Така че заговорихме за Едмон Фабре и тримата му синове, които на свой ред бяха имали още трима сина. Справях се добре, въпреки потта, която започна да се стича по гърба ми, въпреки корсета, който бе безумно неудобен, въпреки начина, по който продължаваше да ме докосва погледът на Картие.

Но после сбърках. Дори не осъзнах, че съм казала погрешното име, докато не видях гримасата на Брайс Матийо, сякаш беше помирисал нещо лошо.

— Със сигурност имате предвид Фредерик, не Жак.

Застинах, опитвайки се да свържа онова, което бях казала, с неговото твърдение.

— Не, мастър Брайс. Мисля, че е бил Жак.

— Не, не, бил е Фредерик — възрази Брайс. — Жак е роден едва две поколения по-късно.

Действително ли бях пропуснала цели поколения? Но, по-важно, наистина ли ме беше грижа?

Паметта ми изневери и предпочетох да се засмея, за да го прикрия.

— Разбира се, сбърках. — Пресуших ликьора, преди да успея да се изложа още повече.

Спаси ме влизането на един прислужник, който съобщи, че в момента поднасят вечерята в голямата централна шатра.

Изправих се несигурно на крака, с толкова изопнати нерви, че сериозно обмислих възможността да се втурна обратно към къщата, докато до мен дойде третият покровител; беше толкова слаб и висок, че главата му почти опираше в горния край на палатката.

— Може ли да ви отведа на вечеря, Бриена? — попита наставникът с кестенявата коса. Гласът му беше много мек и изтънчен, но не се заблуждавах; в него имаше стоманена твърдост. Разпознах я, защото Картие много приличаше на него.

— Да, мастър Николас. За мен ще е чест.

Той ми предложи ръката си и аз я поех, отново обзета от колебание, защото докосвах непознат мъж. Той беше по-възрастен, навярно на възрастта, на която би бил баща ми. Така че това докосване ми се струваше благоприлично, не толкова опасно, колкото да държа за ръка Брайс Матийо.

Тръгнахме преди останалите, отправяйки се към централната шатра.

Имаше три кръгли маси, с по девет стола във всеки кръг, и местата не бяха предварително определени. Вечеря, чието предназначение беше адептите да се смесят и общуват помежду си — помислих си с подновен ужас, докато Николас избираше място, където да седнем. Настаних се в стола си; погледът ми обхождаше палатката, докато моите сестри-възпитанички, покровителите и ариалите им бавно влизаха.

Масите бяха застлани с бели ленени покривки, украсени в средата със свещи, венци от рози и лъскави листа. Блюдата, чиниите, приборите и високите чаши бяха от най-фино сребро, подредени в очакване да бъдат докоснати, проблясващи като съкровище на дракон. Над нас висяха фенери с основи, изработени от изящно оформен месинг, и светлината падаше върху нас като водопад от дребни звезди.

Николас не ми каза и една дума, не и докато останалата част от нашата маса се запълни и всички се представиха. Сири, естествено, бе предпочела да не седне на моята маса. Беше придърпала Моник със себе си, а Брайс Матийо беше решил да бъде общителен и да седне сред групичката възпитаници по драма. На моята маса седяха Сибил (което ми вдъхна увереност, защото тя можеше да поддържа разговора), двама от нейните покровители, мистрес Евелина, мистрес Терез (за мое стъписване), един покровител на изкуството, и един покровител на музиката. Странна, разнородна група — помислих си, докато наливаха виното и поднасяха първото ястие.

— Вашият наставник много ви цени, Бриена — каза Николас с толкова приглушен глас, че едва го чувах над бъбренето на Сибил.

— Учителят Картие е много добър наставник — отвърнах и осъзнах, че нямах представа къде е.

Погледът ми светкавично обходи другите две маси и го откри почти мигновено, сякаш между нас бе прокопан канал.

Беше седнал до Сири.

Искаше ми се да се обидя от факта, че бе предпочел да седне при нея, вместо при мен. После осъзнах, че решението му беше блестящо, защото Сири беше въодушевена от избора му; всъщност тя сияеше, докато седеше между Картие и Моник. А ако беше близо до мен, това щеше да увеличи задръжките ми; нямаше да се чувствам свободна да говоря с Николас Бабино, който вероятно беше последната ми надежда да си осигуря покровител.

— Разкажи ми повече за себе си, Бриена — каза Николас, като разбъркваше салатата си.

Така и направих, разчитайки на същата тема на разговор, както с Моник. Той слушаше, докато се хранеше; запитах се кой беше той, какво искаше и дали щях да съм подходяща за него.

И той ли беше лекар? Историк? Учител?

Докато пристигне основното ястие — фазан и патица, обилно полети с кайсиев сос — Николас най-сетне се беше разкрил.

— Аз съм директор на Дом на познанието — каза той и попи устата си със салфетка. — Развълнувах се, когато Вдовицата ми изпрати покана, защото понастоящем се нуждая от ариал, който да обучава възпитаниците ми.

Би трябвало да очаквам това. Въпреки всичко сърцето ми се сви при това разкритие.

Това беше източникът на покровителство, който ме изпълваше с най-голямо безпокойство. Занимавах се с науки само от три години и как можеше да се очаква толкова бързо да премина от другата страна и да ги преподавам на други? Струваше ми се, че имах нужда от повече време да обогатя умението си и да придобия увереност. Ако бях избрала Картие още от първата година, ако не бях толкова глупава да твърдя, че моята област е изкуството… тогава лесно можех да си се представя като наставник, изливаща опита и познанията си в умовете на другите.

— Разкажете ми повече за вашия Дом — казах, надявайки се колебанията ми да не бяха очевидни в гласа и изражението ми.

Николас започна да ми го описва с примери; Дом, който той бе основал на запад оттук, близо до град Адалийн. Това беше Дом, в който се преподаваха само науки, шестгодишна програма, която обучаваше както момичета, така и момчета.

Обмислях всичко това, питайки се дали постъпвам неразумно, като се смятам неподготвена за такава задача, когато чух Сибил да споменава името ми:

— О, Бриена се справя отлично с духовитостта, макар и да твърди обратното!

Стиснах по-здраво вилицата си, докато се взирах в нея през масата.

— Как така? — попита един от нейните покровители и ми се усмихна.

— Ами тя прекара цяла година, изучавайки духовитостта заедно с мен, и ми се иска да беше останала! — Сибил беше изпила твърде много чашки ликьор. Погледът й беше изцъклен, не можеше да забележи знаците, които очите ми се опитваха да изпратят към нея.

Николас се обърна към мен; челото му се сбърчи в намръщено изражение:

— Изучавали сте духовитост?

— Ах, да, мастър Николас — отвърнах, като се опитах да не повишавам тон, за да не можеше никой друг да чуе, защото на нашата маса се бе спуснало мразовито неловко мълчание. Дори мистрес Терез изглеждаше разтревожена за мен.

Напразно се опитах да придам на лицето си увереност вместо притеснение, но предателското ми сърце започна да блъска като чук, строшавайки маската ми на парчета.

— И защо? Мислех, че вашата област са науките — отбеляза той.

Слънцестоенето започна да се разплита и разпада около мен, като макара със среднощни нишки, и не можех да го уловя. Николас изглеждаше озадачен и излъган. Не беше тайна, че бях изучавала и четирите области, но той явно не бе знаел. Внезапно си дадох сметка как изглеждах.

— Започнах обучението си в Магналия, като изучавах изобразително изкуство — казах с овладян тон, но срамът се долавяше в подтекста на думите ми. — Една година се обучавах в драматично изкуство, още една — по музика, и след това — една по духовитост, преди да започна да овладявам науките.

— Истински начетена възпитаничка! — извика един от покровителите на Сибил и вдигна високата си чаша за вино към мен.

Не му обърнах внимание, приковала поглед върху Николас, призовавайки го със силата на волята си да разбере.

— И така, от колко години се занимавате с науки? — попита той.

— Три.

Това не бе желаният от него отговор. Не бях адептът, когото искаше.

Нощта приключи за мен в този момент.

Продължих да седя до Николас, докато поднасяха останалите блюда, но интересът му се беше изпарил. Разговаряхме с хората, събрани около нашата маса, и след като поднесоха марципановите сладкиши за десерт, се насилих да се смеся с другите. Стараех се да разговарям и да се смея, докато полунощ отмина и половината покровители се оттеглиха по стаите, и в палатката на Мерей останахме само няколко души, които се наслаждавахме на песен след песен.

Едва тогава се измъкнах от палатките и се загледах в градините, пропити с тиха лунна светлина. Имах нужда от един миг насаме, за да „смеля“ това, което се беше случило току-що.

Тръгнах по пътеките, оставяйки живите плетове, розите и бръшлянът да ме погълнат, докато нощта отново ми се стори мирна и спокойна. Стоях пред градинското езерце и подритвах няколко камъчета в тъмната вода, когато го чух.

— Бриена?

Обърнах се. Картие стоеше на известно разстояние от мен, прикрит в сенките, не беше сигурен дали исках да бъде тук или не.

— Учителю Картие.

Той дойде до мен и тъкмо бях решила да не му казвам нищо, когато попита:

— Какво стана?

Въздъхнах, отпускайки ръце върху твърдите банели на корсета си.

— Ах, учителю, нима съм толкова лесна за разчитане?

— Нещо се случи на вечеря. Видях го в лицето ти.

Никога не бях долавяла съчувствие в тона му до този момент. Можех да усетя вкуса на съжалението в гласа му, като захар, топяща се върху езика, разкайваше се, че не беше седнал до мен. А ако беше, навярно можеше да е различно. Навярно щеше да успее да поддържа интереса на Николас Бабино изострен.

Най-вероятно не.

— Струвам се необразована на Матийо, и неопитна — на Бабино — признах най-накрая.

— Как така? — Думите му бяха остри, гневни.

Наклоних глава, косата ми се разстла по рамото, докато му се усмихвах скръбно в лунната светлина:

— Не го приемайте лично, учителю.

— Приемам лично всичко, когато става дума за теб и Сири. Кажи ми, какво казаха те?

— Ами, забравих цели две поколения в родословието. Брайс Матийо беше много обезпокоен от това.

— Не ме е грижа за Брайс Матийо — бързо отвърна Картие. Запитах се дали не ревнуваше мъничко. — А Николас Бабино? Той е покровителят, когото искам за теб.

Сега осъзнах, че беше искал да стана ариал. И сигурно беше знаел, че Сири ще предпочете лекаря. Беше разчел нея без усилие, но мен? Потръпнах въпреки топлината, защото той изобщо не ме познаваше. И не се предполагаше да стане, както искаше той; важното беше какво исках аз за себе си.

Представяхме си два различни образа и не бях сигурна дали беше възможно да ги съчетаем в нещо красиво.

— Май казахте, че съм историк, а не учител — отбелязах.

— Казах — отвърна той. — Предвид всичко това ние с теб си приличаме много, Бриена. И смятам, че всички историци би трябвало да започнат като учители. Времето, което прекарах тук в Магналия, по никакъв начин не е потушило любовта ми към историята. По-скоро я разпали, преди това умът ми просто тлееше като въглен.

Взирахме се един в друг; звездната светлина смекчаваше сенките, които бяха паднали между нас.

— Кажи ми какво каза той — кротко настоя Картие.

— Не беше впечатлен от моите три години.

Той въздъхна и грубо прокара пръсти през косата си; раздразнението му беше осезаемо. Токите на жакета му проблеснаха в мъждивата светлина, когато каза:

— Тогава не е достоен за теб.

Искаше ми се да му кажа, че беше мило от негова страна да каже това. Но гърлото ми се беше стегнало и вместо това от устата ми излязоха различни думи.

— Навярно изобщо не е било писано — прошепнах и тръгнах да се отдалеча от него.

Ръката му ме улови за лакътя, преди да успея да се отклоня, сякаш знаеше, че думите не бяха достатъчни да ме задържат там. Върховете на пръстите му бавно преминаха надолу по вътрешната страна на голата ми ръка до лакътя, изминавайки целия път до дланта ми, и уловиха извивката на пръстите ми. Той ме задържа пред себе си на тревата — овладян, решителен, красив. Това ми напомни за един друг път, отдавна, когато пръстите му бяха обгърнали моите, когато докосването му ме бе насърчило да се изправя и да заслужа мястото си в този Дом. Когато бях още само момиче, а той стоеше толкова високо над мен. Тогава изобщо не мислех, че беше възможно да го настигна.

Затворих очи, когато споменът ме завладя; между нас полъхна ветрец с дъх на жасмин и се опита да ни доближи един до друг.

— Бриена. — Палецът му докосна кокалчетата ми. Знаех, че искаше да отворя очи, да го погледна, да приема това, което се зараждаше между нас.

Нарушаваше правило, помислих си. Нарушаваше правило заради мен и оставих тази истина да огрее сърцето ми, докато си поемах дълбоко дъх.

Отворих очи; разтворих устни да му кажа, че би трябвало да ме пусне, когато чухме смях от другата страна на живите плетове.

Пръстите му мигновено пуснаха моите и застанахме още по-далеч един от друг.

— Бри! Бри, къде си?

Беше Мерей. Обърнах се в посоката на звука точно когато тя се появи от пътеката, придружена от Ориана.

— Хайде, време е за лягане — каза тя; видя Картие едва когато пристъпи по-близо. Спря рязко, когато го видя, сякаш се беше натъкнала на стена. — О, учителю Картие. — Двете с Ориана мигновено направиха реверанс.

— Лека нощ, Бриена — промърмори Картие и се поклони на мен и сестрите ми, докато се отдалечаваше с едри крачки.

Ориана проследи оттеглянето му с намръщено изражение, но Мерей не откъсваше очи от мен, когато понечих да се присъединя към тях.

— Какво беше това? — запита Ориана с прозявка, когато започнахме да си проправяме път към задната страна на къщата.

— Обсъждане по въпроса за покровителите — отговорих.

— Наред ли е всичко? — попита Мерей.

Хванах я под ръка и преплетох ръка с нейната; изтощението се прокрадна изведнъж по гърба ми.

— Да, разбира се.

Но очите й се впиха изпитателно в лицето ми, когато влязохме обратно в светлината на свещите.

Тя знаеше, че лъжех.

Девет Песен за Севера

Понеделник настъпи с дъжд и безпокойство. Вдовицата беше в кабинета си и през по-голямата част от деня разговаряше със заинтересувани покровители. Възпитаничките нямаха нищо друго за вършене, освен да обхождат втория етаж. Бяха ни казали да останем на разположение, защото Вдовицата скоро щеше да ни повика да обсъдим получените предложения.

Седях със сестрите си в стаята на Ориана и Сири и слушах как разговорите им развълнувано прелитат напред-назад, като мълниите, които проблясваха гневно навън.

— И тримата покровители ли се заинтересуваха от теб?

— Кого смяташ да избереш, ако е така?

— Колко мислиш, че ще предложат?

Така въпросите се въртяха около мен и аз слушах как моите сестри-възпитанички споделят преживяванията си, надеждите и мечтите си. Слушах, но не говорех, защото докато часовете се точеха непоносимо бавно и следобедът напредваше, започнах да се подготвям за оживяването на най-големия си страх; създание, излято от сенките на ужаса и провалите ми.

Когато часовникът удари четири, Вдовицата повика първо Ориана. Веднага щом тя излезе от стаята за срещата си, аз се оттеглих в библиотеката. Седнала в креслото до прозореца, с Книгата на часовете в скута, гледах как дъждът се стича на вадички по стъклото. Страхувах се да прочета отново за Камъка на здрача, страхувах се, че можеше отново да се преобразя в безименния мевански благородник. И въпреки това исках да прочета за камъка и окованата магия. Исках да видя отново принцеса Нора, за да открия дали наистина е откраднала камъка от шията на майка си.

Треперех, докато четях, в очакване на преобразяването, впримчена между ужаса и желанието. Но думите си стояха върху старата, изпоцапана с петна страница. Чудих се дали някога отново щях да се върна в миналото, дали някога щях да го видя отново, дали някога щях да узная защо се беше случило на мен, и дали принцеса Нора наистина беше тази, която трябваше да предаде камъка.

Имаше толкова много въпроси и никакви задоволителни отговори.

— Бриена?

Томас, икономът, проговори в тъмнината на библиотеката. Стресна ме и се изправих с изтръпнали крака, когато го видях на прага.

— Мадам би искала да те види в кабинета си.

Кимнах и оставих Книгата на часовете на учебната маса. Докато вървях след него, се опитвах да събера смелост. Съсредоточих се върху образа на Лиадан Кавана, представих си я как ми дава мъничко от своята храброст. И въпреки това пак потреперих, когато влязох в кабинета, защото бях прекарала седем години в опити да постигна именно този момент, а знаех, че съм се провалила.

Вдовицата седеше пред писалището си, стоплена от светлината на потрепващи свещи. Усмихна се, когато ме видя.

— Заповядай, седни, Бриена. — Протегна ръка към един стол пред себе си.

Отидох до него и седнах със схванати колене. Ръцете ми бяха ледени и аз ги скръстих на скута си, и зачаках.

— Как ти се стори слънцестоенето снощи? — попита тя.

Отне ми един миг да избера подходящия отговор. Дали да се държа, сякаш всичко беше наред? Или да покажа ясно, че знаех, че никой от покровителите не беше предявил претенции за мен?

— Мадам, трябва да се извиня — избълвах. Това със сигурност не беше отговорът, който бях подготвила, но щом се откъсна от устните ми, припряно продължих: — Зная, че не успях да заслужа посвещаването си снощи. Знам, че провалих вас и учителя Картие, и…

— Скъпо мое момиче, моля те, не се извинявай — прекъсна ме кротко тя. — Не затова те повиках.

Поех си дълбоко дъх; зъбите ме боляха, очите ми се спряха върху нейните. И тогава открих миниатюрно семенце кураж и признах страха си:

— Знам, че нямам предложения, мадам.

Както Николас Бабино, така и Брайс Матийо бяха открили грешки в познанията ми. Но преди тази истина да прекършеше окончателно увереността ми, Вдовицата каза:

— Не бяха отправени предложения, но не допускай това да те разстрои. Знам пред какви предизвикателства се изправи тук през годините, Бриена. Беше по-старателна от всяка друга възпитаничка, която някога съм приемала.

Попитай я сега, прошепна един мрачен глас в ума ми. Попитай я защо те прие, помоли я за името на баща си.

Тези въпроси биха изисквали повече смелост увереност, а моите бяха на привършване. Усуках роклята си на възпитаничка в ръце и казах:

— Ще си тръгна утре с другите. Не желая повече да бъда бреме за вашия Дом.

— Да си тръгнеш утре? — повтори като ехо Вдовицата. Изправи се и прекоси стаята по дължина, като спря да си почине до прозореца. — Не искам да заминаваш утре, Бриена.

— Но, мадам…

— Зная какво си мислиш, скъпа — каза тя. — Мислиш си, че не заслужаваш да бъдеш тук, че посвещаването ти зависи от това дали по време на слънцестоенето ще си осигуриш покровител. Но не всички изминаваме един и същ път. И, да, другите ти пет сестри избраха своите покровители и ще заминат на сутринта, но това не те прави по-недостойна. Тъкмо напротив, Бриена, вярвам, че у теб има нещо повече и не прецених правилно кои са подходящите покровители за теб.

Сигурно я бях зяпнала, защото тя се обърна да ме погледне и се усмихна.

— Искам да останеш с мен през лятото — продължи Вдовицата. — През това време ще ти намерим подходящ покровител.

— Но, мадам, аз… не бих могла да ви моля за подобно нещо — заекнах.

— Ти не ме молиш за нищо — каза тя. — Аз го предлагам.

Двете замълчахме, заслушани в собствените си мисли и многогласния рев на бурята. Вдовицата се настани отново на мястото си и каза:

— Не аз избирам да кажа дали си готова за посвещаване или не, защото това решение зависи от учителя Картие. Но наистина мисля, че още малко време тук ще ти се отрази неимоверно благотворно, Бриена. Затова се надявам, че ще останеш за лятото. До есента ще сме те поверили на грижите на подходящ покровител.

Не исках ли точно това? Още малко време да се ошлайфам, да преценя истинските дълбини на дарбата и влечението, които претендирах, че притежавах. Нямаше да ми се наложи да се изправя пред дядо си, който щеше да се срамува от недостатъците ми. Нито щях да съм принудена да приема клеймото „неспособна“.

— Благодаря ви, мадам — казах. — Бих искала да остана за лятото.

— Радвам се да го чуя. — Когато се изправи отново, разбрах, че ме отпращаше.

Отправих се бавно нагоре по стълбите към стаята си; болката нарастваше с всяка стъпка, когато започнах да осъзнавам какво щеше да бъде това лято. Тихо и самотно. Щяхме да сме само Вдовицата и аз, и няколко от слугите…

— Кого избра? — Въодушевлението на Мерей ме посрещна, щом ме чу да влизам. Тя стоеше на колене, заета да прибира вещите си в кедровия сандък в долния край на леглото си.

Собственият ми кедров сандък лежеше в сенките. Вече бях опаковала притежанията си в очакване да потегля утре с другите. Сега трябваше да го разопаковам.

— Не получих предложения. — Признанието беше освобождаващо. Почувствах, че най-сетне можех да се движа и да дишам, когато го бях изрекла.

— Какво?

Седнах на леглото си и се загледах в книгите на Картие. Не трябваше да забравям да му ги върна утре, когато щях да се сбогувам с него заедно с другите.

— Бри! — Мерей дойде при мен и се настани до мен на дюшека. — Какво стана?

Не бяхме имали възможност да поговорим. Снощи бяхме толкова изтощени и натъртени от корсетите си, че бяхме рухнали в леглата. Мерей бе захъркала моментално, макар че аз бях лежала в леглото и се бях взирала в тъмнината, чудейки се.

Разказах й всичко сега.

Споделих й това, което бях подслушала в коридора, за тримата покровители, за привличането на Сири към лекаря, за грешките си и за провалената ми вечеря. Разказах й за предложението на Вдовицата, за шанса си да остана през лятото, за това как наистина не бях сигурна какво изпитвах.

Единственото, което премълчах, беше онзи осветен от звездите миг с Картие в градините, когато ме беше докоснал и пръстите ни се бяха преплели. Не можех да разкрия решението му доброволно да наруши правило, въпреки че Мерей щеше да пази зорко една такава тайна заради мен.

Тя обви ръка около мен:

— Толкова съжалявам, Бри.

Въздъхнах и се сгуших в нея.

— Всичко е наред. Всъщност смятам, че Вдовицата е права, що се отнася до покровителите. Не мисля, че Брайс Матийо или Николас Бабино бяха подходящи за мен.

— Дори и да е така, знам, че си разочарована и наранена. Защото и аз щях да бъда.

Седяхме мълчаливо една до друга. Изненадах се, когато Мерей стана и донесе цигулката си; дървото лъщеше на вечерната светлина, когато тя я вдигна към рамото си.

— Написах песен за теб — каза тя. — Надявам се да ти помогне да съхраниш всички хубави спомени, които споделяхме тук, и ще ти напомня за всички прекрасни неща, които тепърва предстоят.

Тя засвири; музиката се извиси в стаята ни, поглъщайки сенките и паяжините. Облегнах се на ръце и затворих очи, чувствайки как нотите ме изпълват една по една, като дъжд, който капе в буркан. А когато стигнах точката на преливане, в ума ми се появи видение.

Стоях на билото на планина; под мен се стелеха вълнисти тучно зелени хълмове, подобни на морски вълни, долините бяха осеяни с искрящи потоци, наподобяващи тънки вени, а досами тях растяха гори. Въздухът беше сладък и резлив, като острие, чието порязване лекува, а мъглата висеше ниско, сякаш искаше да докосне простосмъртните, които живееха в ливадите, преди слънцето да я изгори и прогони.

Никога не бях идвала тук — помислих си — и въпреки това мястото ми беше тук.

Именно тогава усетих леко тежестта около врата си, жуженето над сърцето си, сякаш носех едра огърлица. Докато стоях на това било и гледах надолу, почувствах тъмното прокрадване на тревога, сякаш търсех място за криене…

Песента й свърши и видението избледня. Отворих очи и загледах как Мерей сваля цигулката си и ми се усмихва; погледът й блестеше от страст и плам. И повече от всичко друго ми се прииска да й кажа колко изящна бе музиката й. Това беше моята песен, а тя знаеше точните ноти, които да окуражат сърцето ми да издири мястото си.

Хълмовете, долините и обвитата в мъгла планина не бяха Валения.

Отново бях зърнала късче от Мевана.

— Хареса ли ти? — попита Мерей и се размърда смутено.

Изправих се и я обвих в прегръдка, с цигулката между нас като недоволстващо дете.

— Обожавам я, Мерей. Ти ме познаваш и ме обичаш толкова много, сестро.

— След като видях портрета, който Ориана ти направи — каза тя, когато я пуснах, — си помислих за наследството ти; ти си две в едно, север и юг, колко великолепно и предизвикателно, трябва да е това. Помолих учителя Картие да ми намери мевански ноти, което той направи, и ти написах песен, вдъхновена от страстта на Валения и куража на Мевана. Защото се сещам и за двете, когато помисля за теб.

Не бях от сълзливите. Фактът, че бях израсла в сиропиталище, ме беше научил да бъда силна. Но думите й, откровенията й, музиката й, приятелството й пробиха неподатливия бент, който бях издигнала преди десетилетие. Заплаках, защото бях изгубила някого, защото неочаквано бях открила друг, защото рухвах и се изцелявах. А тя плачеше с мен и двете се прегръщахме и се смеехме, и отново плакахме и се смяхме.

Най-сетне, когато не ми бяха останали повече сълзи, избърсах бузите си и казах:

— Аз също имам подарък за теб, макар да не е и наполовина толкова великолепен, колкото твоя. — Отворих капака на сандъка си, където лежаха шест малки книжки, всяка беше подвързана с кожа и с червена нишка. Бяха пълни със стихотворения, написани от анонимен адепт на науките, на която отдавна се възхищавах. И затова бях купила книжките с малката сума за харчене, която дядо ми изпращаше всеки рожден ден; по една за моите сестри-възпитанички, за да носят хартия и красота в джобовете си и да си спомнят за мен.

Поставих една от тях в ръцете на Мерей. Дългите й пръсти обърнаха страницата, докато се усмихваше на първото стихотворение и го четеше на глас, след което се прокашля, за да прогони сълзите, напиращи в гърлото й.

— „Как ще те запомня? Като капка вечно лято или като цветче на нежна пролет? Като искра от пламващия огън на есента или навярно като онзи скреж на зимата в нощта най-дълга? Не, няма да е като ни едно от тях, защото всички те са мимолетни, а ти и аз, макар да ни делят морето и земята, не ще изчезнем никога.“

— Отново — казах, — не толкова прекрасно, колкото твоя подарък.

— Това не означава, че ще ми е по-малко скъп — отвърна тя и затвори внимателно книжката. — Благодаря ти, Бри.

Едва тогава осъзнахме в какво състояние беше стаята ни, която изглеждаше, сякаш през нея беше минал ураган.

— Нека ти помогна да си приготвиш багажа — предложих. — И можеш да ми разкажеш за покровителя, когото си избрала.

Започнах да й помагам да събере нотните си листове и да си сгъне роклите, и Мерей ми разказа за Патрис Линвил и неговата трупа пътуващи музиканти. Беше получила предложения и от тримата си покровители, но беше решила да избере партньорство с него.

— Значи ти и твоята музика със сигурност ще видите свят — казах, изпълнена с благоговение, когато най-сетне приключихме с приготвянето на нещата й.

Мерей затвори кедровия си сандък и въздъхна:

— Не мисля, че все още съм осъзнала напълно, че утре ще получа наметалото си и ще напусна това място, за да се отправя на постоянно пътешествие. Знам единствено, че се надявам това да е било правилното решение. Договорът ми с Патрис е за четири години.

— Сигурна съм, че е правилно — отговорих. — И трябва да ми пишеш за всички места, които посещаваш.

— Ммм. — Издаваше този звук, когато беше разтревожена, неспокойна.

— Баща ти много ще се гордее с теб, Мер.

Знаех, че беше близка с баща си; тя беше единствената му дъщеря и беше наследила от него любовта към музиката. Беше отгледана с неговите приспивни песни, неговите шансони и звука на неговия клавесин. Така че, когато, при навършване на десет години, беше поискала да постъпи в Магналия, той не се бе поколебал да я изпрати, макар да ги делеше огромно разстояние.

Той й пишеше предано всяка седмица и Мерей често ми четеше писмата му, защото беше твърдо решена някой ден да се запозная с него, да посетя дома от детството й на острова.

— Надявам се. Хайде да се приготвяме за лягане.

Навлякохме нощниците си, измихме си лицата и сплетохме косите си. После Мерей се покатери в леглото при мен, макар дюшекът да беше тесен и започнахме да възкресяваме всичките си любими спомени, като например колко свенливи и тихи бяхме някога, в първата година, когато деляхме една стая. И как се бяхме покатерили на покрива с Абри една нощ да гледаме астероиден дъжд, само за да открием, че Абри изпитваше ужас от височини, и едва призори бяхме успели да я вкараме обратно през прозореца. И за всички чествания на празници, когато имахме по цяла седмица, свободна от занятия, а снегът падна точно навреме за битки със снежни топки, а по време на празничното веселие наставниците ни — и мъже и жени — ни се струваха по-скоро като наши по-големи братя и сестри.

— Какво мисли учителят Картие, Бри? — попита Мерей, като се прозяваше.

— За какво?

— За това да останеш през лятото.

Заиграх се с един измъкнал се конец в завивката ми, а после отвърнах:

— Не знам. Не съм му казала още.

— В такъв случай дали ще ти връчи наметалото утре?

— Вероятно не — казах.

Мерей примигна към мен през воднистата лунна светлина.

— Да не би нещо да се е случило между вас двамата снощи в градината?

Преглътнах; сърцето ми притихна, сякаш искаше да чуе какво щях да кажа. Все още можех да усетя онова агонизиращо чувство от преминаването на върховете на пръстите му надолу по ръката ми; меки като перце и влудяващо бавни. Какво се бе опитвал да ми каже? Той беше мой наставник, а аз бях негова възпитаничка, и докато не получех посвещението си, между нас нямаше да има нищо повече. Може би само се опитваше да ми вдъхне увереност, а аз бях изтълкувала докосването му напълно погрешно? Това ми се струваше по-разумното обяснение, защото това беше учителят Картие, строгият блюстител на закона, който никога не се усмихваше.

Докато все пак го направи.

— Нищо важно — промърморих най-накрая, а после се прозях насила, за да скрия лъжата в гласа си.

Ако не беше толкова уморена, Мерей щеше да ме притисне. Две минути по-късно тя вече похъркваше тихичко.

Аз, от друга страна, лежах будна и мислех за Картие, за наметала и за непредсказуемите дни, които предстояха.

Десет За наметалата и подаръците

Към девет на другата сутрин покровителите започваха да си тръгват от Магналия. Лакеите се изкачваха по стълбите; прибираха кедровия сандък на всяко момиче и го качваха в каретата на новия й покровител. Стоях сред оживлението в слънчевата светлина на вътрешния двор и гледах в очакване с кошницата си с книжки с поезия. Дотогава вече не беше тайна, че не съм била избрана. И всяка от сестрите ми бе реагирала по един и същ начин по време на закуска. Бяха ме прегърнали съчувствено и ме бяха уверили, че Вдовицата щеше да ми намери идеалния покровител.

Щом съдовете от закуската бяха разчистени, аз се оттеглих навън, знаейки, че предстоеше моите сестри-възпитанички да получат наметалата си. Не че не исках да видя как официално получаваха посвещение; просто смятах, че щеше да е най-добре, ако не бях там. Не исках да бъда смутеният наблюдател, когато Картие връчваше наметалото на Сири.

Потта вече започваше да навлажнява роклята ми, когато чух гласа на Сири. Тя слизаше по предното стълбище, с бледоруса коса, спретнато прибрана във венец от плитки. На гърба й пърхаше синьо наметало; цвят от горещите дни на лятото. Двете се събрахме безмълвно и когато се усмихнах, тя се завъртя, за да мога да видя съзвездието, което Картие беше избрал за нея.

— Лъкът на Ивет — промърморих, възхищавайки се на сребърните нишки. — Отива ти, Сири.

Сири се завъртя обратно и ми се усмихна, без да показва зъбите си, с поруменели бузи.

— Само ми се иска да можех да видя какво ще избере за теб. — И в гласа й вече нямаше злоба, нямаше завист, макар да чувах думите, които не изрече. Учителят Картие наистина ме фаворизираше и двете го знаехме.

— Ах, навярно когато се срещнем отново — казах.

Дадох й книгата с поезия и очите й светнаха. Тя ми подари прекрасно перо за писане, което ме изпълни с тъжно удоволствие.

— Сбогом, Бриена — прошепна Сири.

Прегърнахме се и я проследих как тръгна към каретата на Моник Лавоа.

След това се сбогувах със Сибил и Абри; и двете ми връчиха гривни като прощални подаръци, докато се възхищавах на наметалата им.

Върху зеленото наметало на Сибил беше пришито изображение на „пика“ от карти за игра, защото възпитаничките, изучаващи духовитостта, украсяваха наметалата си с един от четирите цвята карти, според това кои бяха силните им страни; купи за хумора, пики за убедителността, кари за елегантност, спатии за противоречие. Следователно мистрес Терез бе дала на Сибил знака със спатиите и трябваше да призная, че той прилягаше на моята сестра.

В средата на наметалото на Абри беше пришит златен лунен полумесец, сгушен в слънцето — емблемата на драматиците. Но забелязах също, че учителят Ксавие беше пришил по ръба на наметалото й парчета от предишните й сценични костюми, в чест на ролите, които я бяха довели до този момент. Така че приличаше на великолепна история, съставена от цветове, нишки и платове. Съвършено за моята Абри.

След това дойде да се сбогува Ориана. Червеното й наметало бе изработено с изключителни детайли и лични препратки; на гърбовете на всички адепти по изобразително изкуство имаше пришита буквата „А“, която увековечаваше името на Агата, първия адепт на изобразителното изкуство. Но всеки преподавател или преподавателка по изобразително изкуство добавяше нещо, което да бъде пришито в знака, и мистрес Солийн беше надминала себе си. За Ориана тя беше изобразила историята на момиче, което владееше подводно кралство, с потънали кораби и съкровище. То проблясваше в сребърна нишка, докато се взирах благоговейно в него, и наистина не знаех какво да кажа.

— Имам подарък за теб — каза Ориана и свенливо измъкна лист хартия от папката, която носеше. Сложи пергамента в ръцете ми. Беше портретът, който ми бе нарисувала, изобразяващ меванското ми наследство.

— Но, Ори, мислех, че е за теб.

— Направих копие. Смятах, че е редно да имаш едно. — И за моя изненада измъкна още един лист. — Искам да вземеш и това. — Карикатурата на Картие, която беше нарисувала преди години, на която излизаше от скала, когато всички го смятахме за строг.

Понечих да се засмея, докато не се запитах защо подаряваше това на мен.

— Защо не я дадеш на Сири?

Ориана се ухили:

— Мисля, че ще е на по-сигурно място в твои ръце.

В името на Сен льо Гран, толкова очевидно ли беше? Но нямах време да я разпитам допълнително за това, защото покровителят й я чакаше в каретата. Пъхнах книжката с поезия в ръцете й и гледах как си тръгва; сърцето ми потрепна, когато тежестта на тези сбогувания се разля като тъпа болка из костите ми.

Каретата на Патрис Линвил беше единствената, останала във вътрешния двор. Сложих рисунките на Ориана в кошницата си и се отправих към предните врати, където стоеше Мерей и ме чакаше, с великолепно пурпурно наметало, закопчано около яката й.

Вече плачеше, когато стигна до последното стъпало и се втурна да ме пресрещне на калдъръма.

— Не плачи! — скарах й се и я прегърнах. Ръцете ми се заплетоха в наметалото й на адент, и ако вече не бях изплакала сълзите си до капка предишната вечер, щях да го направя отново.

— Какво правя, Бри? — прошепна тя, като изтри припряно сълзите от бузите си.

— Заминаваш да видиш кралството и да свириш за него, сестро — казах и прибрах една къдрица тъмна коса, паднала в очите й. — Защото вие сте адепт по музика, мистрес Мерей.

Тя се засмя, защото беше толкова странно да знае, че вече имаше титла, прикрепена към името й.

— Иска ми се да можеше да ми пишеш, но… не мисля, че ще се задържам твърде дълго на едно място.

— Разбира се, трябва да ми пишеш, където и да се намираш, и навярно мога да накарам Франсоа да те открие с писмата ми.

Тя пое дълбоко дъх и разбрах, че успокояваше сърцето си, подготвяйки се за този следващ етап:

— Ето, това е твоята песен. В случай че би искала да я чуеш, изсвирена от някой друг. — Мерей ми подаде навит на руло нотен лист, завързан с панделка.

Приех го, макар че беше болезнено да си представя друг инструмент, друг чифт ръце, да свирят тази песен, която тя беше създала. Именно тогава почувствах как се пропука сърцето ми. По гърба ми пълзеше сянка и ме караше да треперя посред бял ден, защото това сбогуване можеше да бележи нещо невъзвратимо.

Можеше да не я видя повече.

— Дай да огледам наметалото ти — казах, с пресипнал глас.

Тя се обърна.

Върху виолетовия плат бяха пришити ноти, песен, която мистрес Евелина беше написала само за Мерей. Оставих върха на пръста си да проследи нотите — някои от тях помнех, други вече бяха загадка.

— Прекрасно е, Мер.

Тя се завъртя обратно и каза:

— Ще ти я изсвиря, когато ми дойдеш на гости на острова.

Усмихнах се, вкопчвайки се в крехката надежда за бъдещи гостувания и музика, която тя ми подари. Нека вярвам в такива неща — помислих си, — та дори и само за да преживея това сбогуване.

— Мисля, че Патрис Линвил е готов за теб — прошепнах, почувствала очите му върху нас.

Изпратих я до каретата, до новия й покровител; мъж на средна възраст, с коса, напомняща пух от магарешки трън, и очарователна усмивка. Той поздрави и двете ни и протегна ръка към Мерей, за да й помогне да се качи в откритата карета.

Тя се настани на пейката срещу Патрис; очите й намериха моите. Дори когато каретата затрополи по камъните, не откъснахме поглед една от друга. Стоях във вътрешния двор, сякаш краката ми бяха пуснали корени, и гледах, докато вече не можех да я различа под сенките на дъбовете и тя наистина си беше отишла.

Редно беше да се върна в къщата. Да се приспособя към усещането колко тиха щеше да бъде сега, гола и самотна. Редно беше да се върна и да се залея с книги и учене, е каквото и да било, което да ме разсейва.

Тръгнах към стълбите; безизразно вдигнах поглед към предните врати. Все още стояха отворени; чувах тихи гласове — несъмнено, Вдовицата и ариалите, които обобщаваха резултатите. И внезапно вече не можех да понеса да бъда затворена между тези стени.

Вече ми беше непоносимо дори да държа кошницата си.

Оставих я на стълбите и тръгнах нанякъде, и вървях, докато закопнях да отида по-далече, а после изтичах навътре в градините. Разкъсах яката си, твърде нетърпелива, за да се суетя с копчетата, а после реших да откъсна копчетата от ръкавите си и издърпах грозния сив плат нагоре по ръцете си до лактите.

Спрях в най-далечния край на имота, навътре в лабиринта от живи плетове, където розите цъфтяха буйни и ярки, и там се предадох изцяло на тревата, лягайки върху влажната земя. Но още не бях удовлетворена, така че реших да смъкна ботушите и чорапите си и да запретна роклята си до коленете.

Гледах облаците, заслушана в тихото жужене на пчелите и шумолящите криле на птиците, когато го чух.

— Тя пристъпва грациозно по облаците, а звездите я знаят по име.

Би трябвало да се смутя. Ето че учителят ми ме беше намерил тук, със събути ботуши и чорапи, с разголени крака, със скъсана яка и изкаляна рокля. И току-що бе рецитирал стихотворението, което обичах най-много. Но не почувствах нищо. И дори не показах, че съм забелязала присъствието му, докато не направи невъзможното и легна до мен на тревата.

— Ще се изкаляте, учителю.

— Твърде отдавна не съм лежал на тревата, загледан в облаците.

Все още не го бях погледнала, но беше толкова близо до мен, че долавях мириса на одеколона му. Известно време лежахме в тишината и двамата бяхме вперили очи към небето. Искаше ми се да поставя известно разстояние между нас, да оставя широк тревен участък да израсне между раменете ни, едновременно с това исках да се доближа до него, да оставя пръстите си да пробягат припряно по тялото му, както той беше направил с мен. Как беше възможно да искам две противоположни неща едновременно? Как така не направих никое от тях, а останах, неподвижна, дишаща, пленница в собственото си тяло?

— Вдовицата каза ли ви? — попитах най-накрая, когато желанията станаха толкова напрегнати, че трябваше да проговоря, за да ги освободя.

Картие се забави с отговора. За миг си помислих, че не ме беше чул. Но той отвърна:

— За това, че ще останеш през лятото ли? Да.

Искаше ми се да разбера какво мислеше за уговорката. Но думите заседнаха в гърлото ми и затова премълчах, усуквайки пръсти в тревата.

— Знанието, че ще си тук, успокоява ума ми — каза той. — Не е нужно да прибързваме. Подходящият покровител ще се появи, когато му дойде времето, когато си готова.

Въздъхнах; около мен времето вече не бързаше, а вървеше мудно, точеше се бавно като пчелен мед през зимата.

— Междувременно — продължи той, — е най-добре да подновиш учебните си занимания, да поддържаш ума си остър. Няма да съм тук да те напътствам, но вярвам, че ще продължиш да се усъвършенстваш сама.

Наклоних брадичка, за да го погледна; косата ми се разстла около мен.

— Няма ли да бъдете тук? — Разбира се, знаех това. След цикъл по посвещаване на новите адепти всички ариали заминаваха за лятото, за да си починат след седемте непрекъснати години на преподаване. Напълно редно беше да го оставя да замине и да се отпусне, да се забавлява.

Той наклони лице да ме погледне в очите. По устните му се мярна сянка на усмивка, когато каза:

— Не, ще отсъствам. Но вече казах на Вдовицата да ми съобщи веднага щом ти намери покровител. Искам да съм тук, когато се срещнеш с тях.

А на мен ми се прииска да възкликна, че никога нямаше да се сдобия с покровител. Че изобщо не биваше да ме приемат в Магналия. Но скръбта искаше да завладее гласа ми, а аз нямаше да й дам власт да заговори. Не и когато Картие ми беше дал толкова много.

— Това е мило… че бихте искали да сте тук — казах и хвърлих поглед обратно към облаците.

— Мило ли? — изсумтя той. — В името на светците, Бриена. Нали осъзнаваш, че не бих посмял да те оставя да си тръгнеш с покровител, с когото не съм се срещнал лице в лице?

Хвърлих поглед обратно към него, с широко отворени очи:

— И защо?

— Трябва ли да отговоря на това?

Един облак измести слънцето и ни покри със сивота, изпивайки светлината. Реших, че съм лежала тук достатъчно дълго и се изправих на крака, изтупвайки стръкчета трева от полите си. Дори не си направих труда да обуя обувките и чорапите си. Зарязах ги и тръгнах, избирайки първата пътека, която се разкри пред мен.

Картие бързо ме последва и тръгна плътно до мен:

— Ще повървиш ли с мен, моля те?

Забавих ход, подканвайки го да се нагоди към темпото ми. Направихме два завоя по пътеката; слънцето се завърна с ожесточена влажна горещина, преди той да заговори отново.

— Искам да съм тук да се срещна с покровителя ти, защото държа на теб и искам да знам къде ще те отведе влечението ти. — Той хвърли поглед към мен; бях приковала поглед напред, страхувайки се да се поддам на погледа му. Сърцето ми беше като диво създание вътре в мен, отчаяно копнеещо да избяга от своята клетка от кост и плът. — Но по-важното е, за да мога да ти връча наметалото ти.

Преглътнах. Значи все още не смяташе да ми го даде. Една част от мен се беше надявала, че щеше да го направи. Част от мен беше знаела, че нямаше.

Мисълта за наметалото ми ме обви като паяжина и аз спрях в тревата, впримчена в мрежа, създадена от самата мен.

— Не мога да не ти кажа, Бриена — прошепна ми той, — че наметалото ти е изработено и прибрано в раницата ми в къщата, в очакване на мига, когато си готова за тази следваща стъпка.

Вдигнах поглед към него. Не беше много по-висок от мен, но в този момент се чувствах безнадеждно дребна и чуплива.

Нямаше да бъда посветена, докато не получех наметалото си. Нямаше да получа наметалото си, докато не се сдобиех с покровител. Нямаше да се сдобия с покровител, докато Вдовицата наистина не намереше някой, който разбираше колко бях ценна.

Мислите ми се устремиха в тази спускаща се надолу спирала и се насилих да продължа да вървя, пък било то и само за да имам някакво занимание. Той ме последва, както и знаех, че щеше да стори.

— Къде ще отидете това лято? — попитах, изгаряйки от желание да премина към друга тема. — Ще гостувате ли на свои роднини?

— Планирам да отида в Деларош. И не, нямам никакви роднини.

Думите му ме накараха да се смутя. Никога не си бях представяла, че Картие беше сам, че нямаше родители, които го боготворяха, че нямаше братя или сестри, които го обичаха.

Срещнах погледа му, ръката ми посегна към разкъсаната яка на роклята ми:

— Съжалявам да чуя това, учителю.

— Отгледа ме баща ми — каза той, разтваряйки миналото си пред мен, сякаш самият той беше книга, сякаш — най-накрая — искаше да го прочета. — А баща ми беше много добър към мен, макар да скърбеше. Изгуби майка ми и сестра ми, когато бях твърде малък, дори не ги помня. Когато навърших единайсет, започнах да го умолявам да ми позволи да стана адепт на науките. Е, на него не му се понрави мисълта да ме отпрати в някой Дом, далече от него, затова нае един от най-добрите адепти, посветени в науките, за да ме обучава частно. След седем години, когато навърших осемнайсет, получих посвещение.

— Баща ви сигурно е бил много горд — прошепнах.

— Той почина, точно преди да успея да му покажа мантията си.

Наложи се да впрегна цялото си самообладание, за да не протегна ръка към него, да хвана ръката му и да преплета пръсти с неговите, да го утеша. Но гръбнакът ми не помръдна; все още бях ученичка под неговото наставничество и докоснех ли го, това щеше само да отприщи копнежите, които и двамата изпитвахме.

— Учителю Картие… толкова съжалявам.

— Това е мило от твоя страна, Бриена. Светците са ми свидетели, че пораснах бързо, и въпреки това много неща ми бяха спестени. Намерих дом тук в Магналия.

Стояхме заедно в тихата гореща светлина на утрото; време, създадено за нови начала, време, впримчено между младостта и зрелостта. Можех да стоя с него с часове, скрита между зелените живи растения, заслонена от облаците и слънцето, разговаряйки за миналото.

— Ела, най-добре е да се връщаме в къщата — каза той тихо.

Тръгнах редом с него. Заобиколихме обратно до предния двор, където с ужас видях, че карикатурата, на която бе изобразен, стоеше отгоре в кошницата ми. Втурнах се да я обърна, докато нахлузвах кошницата през ръката си, молейки се да не я види, докато се качвахме по стълбите в тихото фоайе.

Кожената му раница стоеше на пейката в преддверието и аз се опитах да не гледам към нея, знаейки, че наметалото ми бе прибрано в нея, докато той я вземаше в ръце.

— Имам подарък за вас — казах и посегнах под пергамента, за да намеря последната книжка с поезия в кошницата си. — Вероятно не помните, но един от първите уроци, които ми преподадохте, беше посветен на поезията, и четохме това стихотворение, в което се влюбих…

— Помня — каза Картие и пое книжката. Запрелиства страниците, а аз гледах, докато четеше безмълвно едно от стихотворенията, и удоволствието потрепваше по лицето му като слънчеви отблясъци по вода. — Благодаря ти, Бриена.

— Знам, че това е прост подарък — казах със запъване, чувствайки се така, сякаш бях свалила от себе си цял пласт дрехи, — но си помислих, че ще ви хареса.

Той се усмихна, докато пъхаше книжката в раницата си.

— И аз имам нещо за теб. — Извади кутийка и я остави да лежи в сгъвката на дланта му.

Взех кутийката и бавно я отворих. Върху квадратче от червено кадифе лежеше сребърен медальон с дълга верижка. А когато го огледах по-внимателно, видях, че във висулката беше гравирано короганско цвете; сребърно меванско украшение, което човек да носи до сърцето си. Усмихнах се, докато проследявах с палец изящното гравирано изображение.

— Прелестно е. Благодаря ви. — Затворих кутията и не бях сигурна накъде да гледам.

— Можеш да ми пишеш, ако искаш — каза той, прекъсвайки неловкото усещане, което и двамата изпитвахме — За да ми съобщиш как вървят учебните ти занимания през лятото.

Срещнах погледа му; в ъгълчето на устата ми заигра усмивка:

— Вие също може да ми пишете, учителю. За да сте сигурен, че не проявявам леност в учението.

Той ми отправи ироничен поглед, който ме накара да се запитам какво ли си мислеше, докато премяташе раницата си на рамо:

— Много добре. Ще чакам вест от Мадам.

Загледах го как излиза в леещата се светлина на утрото; наметалото му на адепт се вееше и плющеше зад него, докато си тръгваше. Не можех да повярвам, че беше тръгнал толкова бързо — сбогуванията му се удаваха още по-зле, отколкото на мен! — и забързах към прага.

— Учителю Картие!

Той спря по средата на стълбите и се обърна да ме погледне. Облегнах се на рамката на вратата, стиснала в пръстите си кутийката с медальона.

— Книгите ви! Още са горе на рафта ми.

— Задръж ги, Бриена. Имам твърде много, а ти ще трябва да поставиш началото на собствена колекция. — Той се усмихна; изгубих нишката на мисълта си, докато осъзнах, че се готвеше да се обърне и да продължи по пътя си.

— Благодаря ви.

Тези думи ми се струваха твърде обикновени за това, което ми беше дал. Но не можех да позволя да си тръгне, без да ме чуе да ги изричам. Отново почувствах онази пукнатина, онова разкъсване в сърцето. Беше като предчувствие, същото, което бях изпитала, докато се сбогувах с Мерей, предупреждение, че можеше да не го видя повече.

Той не проговори, а се поклони. Отиде си, като останалите.

Единайсет Заровен

Юли 1566 г.

Следващият месец отмина тихо и спокойно. Копнеех за музиката на Мерей, за смеха на Абри. Липсваха ми непринудената живопис на Ориана, игрите на Сибил и компанията на Сири. Макар единственият ми другар да бе самотата, предано се отдавах на учението си. Запълвах часовете си с книги и родословия, с анатомия и изучаване на билките, с исторически летописи и астрономия. Исках да мога да се насоча към всеки клон на науките, към който пожелаех.

Всеки понеделник пишех на Картие.

Отначало беше само за да му искам съвети за учението си. Впоследствие писмата ми станаха по-дълги, жадни за разговор с него, макар и той да се състоеше от мастило и хартия.

Неговата кореспонденция отразяваше моята, отначало пишеше съвсем сбито; даваше ми списъци с неща, които да уча, както често бе правил в миналото, а после ме питаше какво мисля. Постепенно започнах да го насърчавам да споделя повече, докато за писмата му вече бяха нужни две страници, а след това — три. Той пишеше за баща си, за това как е израсъл в Деларош, за причината да избере науките. Съвсем скоро писмата ни вече не се отнасяха за уроци, а за взаимно опознаване.

Удивяваше ме фактът, че в продължение на три години бях разговаряла с него почти всеки ден, а имаше толкова много неща, които не знаех за него.

Месецът премина в писма и учебни занимания, докато Вдовицата изпращаше запитвания до потенциални покровители, всяко от които бе любезно отхвърляно. За щастие, през четвъртата седмица в очакване най-после се случи нещо.

Един следобед вървях по дългата алея под дъбовете и заплахата от приближаваща гръмотевична буря, и чаках пощата. Отдалечих се достатъчно, за да не виждам къщата, избрах дърво, под което да седна, облягайки се на ствола, и затворих очи, докато мислех колко време ми остава от лятото. Точно тогава дойде дъждът, капейки леко през шумолящите клони над мен. С въздишка се надигнах и ръкавът ми се закачи на едно клонче.

Почувствах парещото усещане от порязването на ръката си.

Бурята избухна над мен, наквасвайки роклята и косата ми, докато неохотно оглеждах раната си. Ръкавът ми беше скъсан и от ръката ми се процеждаше кръв. Леко докоснах раната и кръвта изцапа върховете на пръстите ми.

Усетих жужене в ушите, тръпка по кожата, същото предупреждение, което мълнията понякога изпраща, преди да удари. Бурята вече носеше не сладкото ухание на ливадите, а горчивия мирис на пръст, и загледах как ръцете пред мен се уголемиха и се превърнаха в мъжки, с разкривени кокалчета с петна от пръст и кръв.

Погледнах нагоре и спретнатите дъбове на Магналия се разкривиха, превръщайки се в тъмна гора от борове и елши, трепетлики и хикори. Имах чувството, че гората ме караше да изтънявам; ушите ми пукаха, а коленете ме боляха, докато преобразяването ме завладя напълно.

Той също си беше порязал ръката на някакъв клон. На същото място като мен. Беше спрял, за да я огледа, да размаже кръвта по върховете на пръстите си.

Нямаше време за това.

Продължи да криволичи през гората с тихи стъпки, с леко накъсано дишане. Не беше загубил форма; беше нервен, неспокоен. Но познаваше дървото, което търсеше, и продължи през клоните, които се закачаха за него като нокти, докато си проправяше път до него.

Най-сетне стигна до стария дъб.

Той беше тук много преди другите дървета, беше избуял нагоре, образувайки плътен балдахин. Като момче често идваше при това дърво, беше се катерил, беше си почивал в клоните му и бе издълбал инициалите си в кората му.

Сега се смъкна на едно коляно пред него, оцветен в синя студена светлина от здрача, и се захвана да копае. Глинестата пръст още бе размекната от пролетните дъждове и той изрови дълбока дупка сред по-слабите корени.

Бавно издърпа дървения медальон изпод туниката си, отдръпна го от врата си. Той се залюля тежко в бавен кръг, докато висеше от пръстите му.

Беше поръчал на дърводелеца си да го изработи; грозноват дървен медальон с големината на юмрук. Той беше предназначен за една цел; да съхранява и пази нещо. Ковчеже за камък.

Ръцете му бяха изцапани с пръст, когато отвори закопчалката просто да го погледне за последен път.

Камъкът на здрача лежеше в ковчежето си, полупрозрачен с изключение на миниатюрно проблясваща червена искрица. Все едно наблюдаваше последните удари на умиращо сърце, последната капка кръв, стичаща се от смъртоносна рана.

Заключи медальона и го пусна в тъмнината на дупката.

Докато го заравяше — натъпка го дълбоко в земята, разпръсна борови иглички и листа, — отново се усъмни в себе си. Предпочиташе да го скрие в замъка — имаше толкова много тайни проходи и пролуки, — но ако някога го откриеха сред стените му, той щеше да си изгуби главата. Трябваше да го върне обратно на пръстта.

Удовлетворен, той се надигна и коленете му изпукаха. Точно преди да се извърне, претърси дълбоките бразди на сандъка. И там… пръстите му го откриха, напипаха старите следи от издълбаните му инициали.

Т. А.

Той се усмихна.

Само още един човек знаеше за това дърво — брат му, а той беше мъртъв.

Остави дървото на сенките и пое с криволичене през гората, точно когато падаше мракът и вече не можеше да вижда.

Опипом се измъкна навън.

Изминах тичешком остатъка от алеята, нагоре по хълма до вътрешния двор през потоци от дъжд. Дишах с мъка, защото — за разлика от него — не бях във форма, и едва не си раздрах прасеца, когато се спънах по предното стълбище.

Все още усещах мислите му в своите, като масло, плъзгащо се по вода, пораждащи остра болка в главата ми, все още усещах тежестта на медальона, висящ от пръстите ми.

Камъка на здрача.

Той го бе скрил, беше го заровил в пръстта.

Значи принцовете наистина го бяха отмъкнали от шията на кралицата.

Но по-важното… дали камъкът още беше заровен там, под онзи стар дъб?

Нахълтах през предните врати, стряскайки иконома със сънлив поглед, и хукнах надолу по коридора към кабинета на Вдовицата. Почуках, оплисквайки с вода целите врати.

— Влез.

Влязох в кабинета й; тя моментално се изправи на крака, сепната от вида, в който се появих; вир-вода, с кръв, капеща по ръката ми.

— Бриена? Какво има?

Всъщност не знаех. Дори не бях помислила какво щях да й кажа, но ми тежеше нуждата да споделя с някого. Ако Картие беше тук, щях да му разкажа всичко. Или на Мерей. Но бяхме само двете с Вдовицата и затова ботушите ми изджвакаха по килима й, докато сядах в стола срещу писалището й.

— Мадам, трябва да ви кажа нещо.

Тя бавно се отпусна обратно в стола си с широко разтворени очи:

— Нарани ли те някой?

— Не, но…

Тя чакаше, бялото на очите й още изпъкваше.

— Аз… имам видения — подех. — Неща от миналото, мисля.

Разказах й за първото преобразяване, породено от Книгата на часовете. Споделих й за музиката на Мерей, с нейните мевански влияния, които бяха породили видение за някаква северна планина. А после й описах ситуацията с моята и неговата рана, гората и заравянето на камъка.

Тя се изправи рязко, пламъчетата на свещите върху писалището й потрепнаха.

— Знаеш ли името на този човек?

— Не, но… видях инициалите му, издълбани върху дървото; Т. А.

Тя започна да снове из кабинета си; тревогата й висеше във въздуха като дим. Едва можех да дишам, докато чаках. Помислих си, че щеше да оспори твърдението ми, щеше да ми каже, че бавно губех разсъдъка си. Това, което бях казала, беше немислимо, невероятно. Очаквах да се засмее или да заговори снизходително. Но Вдовицата не направи никое от тези неща. Тя мълчеше, а аз бях стъписана от ужас, докато чаках да каже какво мислеше. Накрая тя спря до прозореца си. Обърна се с лице към стъклото, за да гледа бурята, и попита:

— Какво знаеш за баща си, Бриена?

Не очаквах този въпрос; в сърцето ми припламна изненада, когато отвърнах:

— Съвсем не много. Само, че е меванец и не иска да има нищо общо с мен.

— Дядо ти никога не ти е казвал как е бащиното ти име?

— Не, мадам.

Тя се върна при писалището, но изглеждаше твърде неспокойна, за да седне.

— Дядо ти ми каза в деня, когато първоначално те доведе тук. А аз му се заклех, че никога няма да ти го разкрия, от загриженост към теб и за да те предпазя. Така че съм напът да наруша думата си само защото смятам, че кръвта на баща ти те зове. Защото е възможно бащиното ти име да съвпада с последния инициал на този… мъж, в когото се преобразяваш.

Зачаках и усуках полите си, за да изцедя дъжда от тях.

— Баща ти носи фамилията Аленах — призна тя. — Няма да изрека първото му име, за да уважа донякъде желанието на дядо ти.

Аленах.

Името се търкаляше и гърчеше, завършвайки с остра сричка.

Аленах.

Това беше един от четиринайсетте Домове на Мевана.

Аленах.

Някога отдавна кралица Лиадан ги бе благословила да бъдат „хитри“, когато клановете се обединили в Династии под нейно управление. Аленах Хитрия.

И въпреки това, след цялото това време, фамилията на баща ми не ми въздействаше така, както бях смятала, че щеше да ми подейства. Беше просто още един звук, който не успя да пробуди емоция в мен. Докато не си помислих за Т. Аленах и как ме дърпаше назад. Или, как неговите спомени се припокриваха с моите.

Картие беше споменал това, странността на родовата памет. Тогава повече ме интересуваха Ланън и Канонът на кралицата, и не се замислях върху възможността това да се случи на мен.

Нещата започнаха да се навързват. Т. А. и аз бяхме държали и чели една и съща книга, бяхме слушали мелодия от същата музика и бяхме изпитали една и съща болка сред дърветата. Положих ръце върху страничните облегалки на стола, погледнах Вдовицата и изрекох много спокойно:

— Мисля, че съм наследила спомените на този човек.

Вдовицата седна.

Звучеше нереално, почти магично. Но тя ме изслуша, докато й разказвах какво ми беше казал Картие по време на уроците.

— Ако си права, Бриена — каза тя и разпери ръце върху писалището си, — тогава това, което си видяла, може да се окаже ключът към пораждането на реформа за Мевана. Това, което си видяла, е… много опасно. Събитие, което крал Ланън безжалостно се опитва да предотврати.

При споменаването на Ланън потиснах едно потръпване:

— Защо този камък е опасен?

В представата ми, той беше прекрасен артефакт от древна Мевана, „канал“ за магия, който вече не съществуваше. Беше капка история, болезнено изгубена, която трябваше да бъде възстановена, ако беше възможно.

— Сигурна съм, че учителят Картие ти е преподавал историята на владението на кралицата — каза тя с глас, снижен до шепот, сякаш се страхуваше, че щяха да ни подслушат.

— Да, мадам.

— И съм сигурна, че ти е преподавал и за сегашното състояние на политиката? Между Мевана и Валения има напрежение. Нашият крал Филип вече не одобрява жестоките дела на крал Ланън, макар че именно прадядото на крал Филип постави Династия Ланън като натрапник на северния трон.

Кимнах, питайки се накъде насочваше тя този разговор…

Но Вдовицата не каза нищо, докато отваряше едно от чекмеджетата си и изваждаше памфлет, подшит с червена нишка. Разпознах емблемата отпред — непогрешимото изображение на кървяща перодръжка.

— Четете „Безмилостното перо“? — попитах, изненадана, че прелистваше сатирични писания.

— Чета всичко, Бриена. — И тя го протегна към мен. Поех го; сърцето ми започваше да бие силно и неспокойно. — Прочети първата страница.

Направих, каквото ми поръча и отворих памфлета. Не бях чела този брой преди и го разгледах внимателно, дума по дума…

Беше набор от указания, който се въртеше в кръг, отново и отново. Седях мълчаливо втренчена в листа, докато Вдовицата се прокашля.

— Значи Канона… или камъка… — подех. — Единият от тях е достатъчен, за да отстраним Ланън?

— Да.

По закон или чрез магия, един северен крал щеше да бъде свален от власт.

— Но с магията може да си служи само родът Кавана — прошепнах. — А този род е унищожен.

— Не унищожен — поправи ме тя. — Да, много от тях са безмилостно преследвани и убити от кралете на династия Ланън през годините. Но има няколко, които са оцелели. Има някои, които намерили убежище във Валения. И Ланън го знае. Просто още една причина да затвори границите си за нас, постепенно да превърне Валения в свой враг.

Помислих си за всичко, което току-що ми беше казала, което бях прочела, което Картие ми бе преподавал, което спомените на Т. А. бяха осветлили. Поех си дълбоко дъх, а после казах:

— Ако открия камъка и го дам на някой оцелял Кавана…

Вдовицата се усмихна; мислите ни се преплетоха.

Магията щеше да се завърне. А една кралица, която владееше магия, можеше да победи Ланън.

— Какво трябва да направя? — попитах.

Вдовицата събра длани като за молитва и ги притисна към устните си. Очите й се затвориха и си помислих, че може би наистина се молеше, когато тя внезапно отвори друго чекмедже на писалището си; решителност набръчка челото й.

Беше се отказала от триъгълната си шапчица, когато бяхме останали само двете. На светлината от свещите косата й бе като сребърен поток, очите й — тъмно бистри, когато извади лист пергамент и отвори мастилницата си.

— Имам един стар познат — поде тя, като снижи глас. — Той ще сметне твоите спомени за необикновени. И ще знае как да си служи с тях. — Тя взе перото си, но се поколеба точно преди да го топне в мастилото. — Той на драго сърце ще ти предложи покровителство, Бриена. Ще поискам да те приюти в семейството си, да стане твой приемен баща. Но преди да направя това и да го поканя тук за среща с теб… искам да проумееш какво рискуваш за връщането на камъка.

Не беше нужно да го назовава; знаех, че Ланън беше свиреп, жесток крал. Знаех, че убиваше и осакатяваше всеки, който му се противопоставеше. Мълчах, затова Вдовицата меко продължи:

— Само защото имаш видения, не означава, че трябва да предприемеш действие. Ако желаеш истински живот на адепт, мога да ти намеря по-безопасен покровител.

Даваше ми избор, изход. Не се подразних от предупреждението й, нито трепнах.

Претеглих спомените си, името на Аленах и собствените си желания.

Знаех, че понякога някой покровител приемаше адепт в семейството си, обикновено след години покровителство, ако връзката станеше много дълбока. Така че предложението на Вдовицата беше странно; тя щеше да помоли този свой познат да ме осинови без предишни отношения. Отначало това ми се струваше странно, след което помислих за собствените си желания.

Какво исках?

Исках семейство. Исках да принадлежа някъде, някой да ме припознае, да бъда обичана. Нещо повече; част от мен жадуваше да види Мевана, земята на моя баща. Исках да получа посвещение, исках титлата и наметалото си, които нямаше да получа, докато не се сдобиех с покровител. Дълбоко в себе си, в тихо кътче на сърцето си, исках да видя падението на крал Ланън и въздигането на кралица от пепелта му.

Всички тези желания можеха да получат отговор, едно по едно, ако бях достатъчно смела да избера тази пътека.

И затова й отговорих без капка съмнение.

— Пишете му, мадам.

Слушах как перото й се впиваше в хартията, докато тя го канеше да дойде за среща с мен. Писмото й беше кратко и когато поръси пясък върху засъхващото мастило, се почувствах странно спокойна. Миналите ми провали сякаш вече не ме притискаха толкова. Внезапно ми се стори, че онази трудна, несигурна нощ на слънцестоенето е била преди години.

— Знаеш какво означава това, Бриена.

— Мадам?

Тя остави перодръжката и ме погледна:

— Дядо ти не може да узнае за това. Нито Картие.

Умът ми се вцепени, а пръстите ми се стегнаха върху страничните облегалки на креслото:

— Защо? — Думата си проправи път със стържене по гърлото ми.

— Ако избереш Алдерик Журден за свой покровител — обясни Вдовицата, — ще се заемеш с много несигурна мисия, за да откриеш и върнеш камъка. Ако Ланън само надуши за това, рискуваш да изгубиш живота си. И не мога да позволя да напуснеш моята закрила, моя Дом, докато се боя, че някой може да те издаде неволно. Трябва да напуснеш Магналия тихо, в тайна. Дядо ти, наставникът ти и твоите сестри-възпитанички не трябва да знаят с кого си или къде си.

— Но, мадам — понечих да възразя само за да усетя как доводите ми замираха, защото тя беше права. Никой не трябваше да разбере кой щеше да ми бъде покровител, особено ако той смяташе да използва спомените ми, за да открие камъка, който щеше да събори от власт един жесток крал.

Дори и Картие.

Порязаното място на ръката ми пламна от болка, когато си спомних какво ми беше казал в градината, в деня, когато замина. Не бих посмял да те оставя да заминеш с покровител, с когото не съм се срещнал лице в лице.

— Мадам, безпокоя се, че учителят Картие…

— Да, той ще бъде изключително подразнен при откритието, че си заминала без предизвестие. Но щом всичко това бъде разрешено, ще си го обясни и ще разбере.

— Но наметалото ми е у него.

Вдовицата сгъна писмото, готвейки се да напише адреса.

— Боя се, че ще трябва да почакаш с получаването му, докато всичко това отмине.

Не беше сигурно, че щеше да отмине, нито колко щеше да продължи. Година? Десетилетие? Преглътнах, докато гледах как Вдовицата нагрява восъка си на една свещ.

Представих си как Картие щеше да се върне в Магналия в началото на есента и щеше да се пита защо не му бях писала, защо не бях го повикала. Можех да си го представя как щеше да влезе във фоайето, оставяйки пътечка от листа; представих си синия цвят на наметалото му и златистата му коса. Светците да са ми на помощ, беше ми почти непоносимо да си представя как щеше да открие, че бях заминала без нито дума, без следа. Сякаш не оценявах влечението, което беше разпалил в мен, сякаш не ме беше грижа за него.

— Бриена?

Тя сигурно бе доловила смута в душата ми. Примижах, за да прогоня обзелата ме мъчителна болка, и срещнах кроткия й поглед.

— Искаш ли да оттегля писмото? Както казах, лесно можеш да поемеш в друга посока. — Тя доближи ръба на листа до пламъка, за да го изгори, ако така поисках.

Да се откажа от писмото и да пренебрегна спомените на предтечата си. Беше като късче забранен плод, висящ от лозата. Осъзнавах колко много хора щеше да се наложи да оставя в неизвестност. Дядо, Мерей, Картие. Можеше никога да не получа наметалото си. Картие можеше да го унищожи.

— Не оттегляйте писмото — изрекох с дрезгав глас.

Докато изливаше капка восък върху плика, тя каза:

— Не бих взимала такива строги предпазни мерки, не бих те молила да си тръгнеш толкова потайно, ако шпионите на Ланън не дебнеха из Валения. При положение че напрежението между нашите две страни се усилва с публикации като „Безмилостното перо“… Ланън се чувства застрашен от нас. Внедрил е мъже и жени, които живеят сред нас, готови да му подсказват имена на валенианци, които открито му се противопоставят.

— Ланън има шпиони тук? — възразих, почти неспособна да го повярвам.

— Ти си в безопасност в Магналия, скъпа. Крал Ланън има съгледвачи навсякъде. Сега може би ще разбереш защо дядо ти толкова твърдо държеше да ти спести името на Аленах. Защото не искаше тяхната Династия да предяви претенции към теб. Стремеше се да изглеждаш и да се чувстваш като валенианка.

Разбирах. Това ни най-малко не смекчаваше реалността.

Баща ми сигурно беше сред твърдите поддръжници на Ланън. Можеше да бъде всеки — от коняря до кралския телохранител или шамбелана на замъка. Мнозина васали на благородници приемаха фамилните им имена в свидетелство на непоколебимата си вярност. Това означаваше, че бях напът да поведа война срещу него, да се превърна в негов враг още преди да го познавам. Надвесих напред и се хванах за ръба на масата на Вдовицата, тя ме погледна в очите.

— Искам да ви помоля само за едно, мадам.

— Назови го, дете.

Дълбоко си поех дъх и сведох поглед към засъхналата кръв по ръката си:

— Закълнете ми се, че няма да кажете на Алдерик Журден цялото име на баща ми.

— Бриена… това не е игра.

— Както добре ми е известно — казах, запазвайки почтителен тон. — Покровителят ми ще знае, че произхождам от клана Аленах, че баща ми е верен на този дом, но това не означава, че е нужно да узнава самоличността му.

Вдовицата се поколеба, погледът й стана по-остър, докато се опитваше да проумее молбата ми.

— Никога не съм виждала баща си — продължих и сърцето ми се присви дълбоко в гърдите. — Той никога не ме е виждал. Ние сме напълно непознати и пътищата ни най-вероятно никога няма да се пресекат. Но ако все пак се случеше, бих предпочела покровителят ми да не знаеше кой е, след като аз никога нямаше да узная.

Тя още размишляваше и се колебаеше.

— Израснах тук, докато вие и дядо ми знаехте, а на мен ми беше отказано — прошепнах. — Моля ви, не го предоставяйте на друг, за да го използва като заплаха срещу мен, да ме съди заради него.

Тя най-сетне омекна:

— Разбирам, Бриена. Кълна ти се, че няма да казвам името на баща ти на никой друг.

Облегнах се назад в стола, потръпвайки при допира на влажната си рокля.

Помислих си за старите, избледнели спомени, за покровителя, който много скоро щеше да се срещне с мен.

Помислих си за дядо.

За Мерей.

За наметалото си.

Вдовицата притисна печата си във восъка.

Аз се зарекох да не мисля повече за Картие.