Бунтът на кралицата

Двайсет и едно Госпожицата със Сребърната роза

Територията на лорд Аленах, замъкът Дамхан

Пристигнах в Дамхан точно когато тъмносиня вечерна тъмнина обагряше небето. Вътрешният двор кипеше от оживление; слуги в ливреи търчаха наоколо с фенери да пренасят храна от килерите за запаси, носеха вода от кладенеца и мъкнеха наръчи дърва за огъня, в подготовка за празненството същата вечер. Кочияшът ми отвори вратичката, но Аленах бе този, който ме свали на земята.

— Страхувам се, че става твърде късно за обиколка — каза той, а аз спрях, за да вдъхна въздуха — горящи листа, тлеещи дърва и димът от кухненските огньове.

— Една обиколка утре, навярно? — помолих точно когато към нас с подтичване се приближи чудовищно огромно куче и завря нос в полите ми. Застинах; кучето приличаше на вълк, с твърда козина и страховит вид. — Това… това вълк ли е?

Аленах подсвирна и кучето-вълк моментално се отдръпна от мен, като примигна към господаря си с бистри кафяви очи. Той сведе намръщен поглед към нея:

— Странно! Неси мрази непознати. И не, тя е хрътка за лов на вълци, отгледана е да ги преследва.

— О! — Все още се чувствах малко неспокойна, макар че Неси отвърна на погледа ми с изплезен език, сякаш бях най-голямата й приятелка. — Струва ми се… дружелюбна.

— Обикновено не е. Но наистина изглежда доста запленена от теб.

Гледах как Неси си тръгна с подтичване и се присъедини към глутницата си от три други хрътки за лов на вълци, следваха един слуга, който носеше голямо парче месо.

Едва тогава се обърнах да погледна замъка.

Разпознах го.

Тристан го бе оприличил на буреносен облак, слял се със земята. И открих, че бях съгласна с него, понеже замъкът бе построен от тъмни камъни, издигащи се нагоре като кълбест облак. Струваше ми се примитивен и стар — повечето прозорци представляваха тесни процепи; бе построен през жесток период на постоянна война, времето преди кралица Лиадан. И въпреки това бе приветлив като дружелюбен великан, разтварящ обятия.

— Може да успея да ви разведа утре — каза Аленах; говореше на средношанталски, макар че провлеченият му говор грубо „захващаше“ думите. А после, може би искаше да изглежда повече като валенианец, отколкото като меванец, отново ми подаде ръка и ме въведе в дома си.

Точно казваше нещо за вечеря в залата, когато забелязах, че в поставките за факли на стените започнаха да потрепват нагорещени искри, привидно нещо издърпваше пламъците през стотици години. Биенето на сърцето ми утихна, когато осъзнах, че миналото се бореше с настоящето, че Тристан всеки момент щеше да ме призове в своето време. Сигурно бях видяла или бях помирисала нещо познато в този замък, което да го предизвика, и за миг почти му се поддадох, оставих споменът му да ме връхлети. Щеше да бъде за камъка — видение, което несъмнено ми трябваше — и въпреки това, когато си представих как припадам или изпадам в транс в присъствието на Аленах… не можех да го допусна.

Неволно стиснах ръката на Аленах, хвърлих поглед към каменните подове, към светлината, която отскачаше от роклята ми. Правех всичко, за да избегна „пренасянето“, за да задържа предтечата си на разстояние. Беше все едно да се опитвам да потисна кихане или прозявка. Видях стените да се накъдрят, готови да се стопят обратно във времето, гледах как сенките се опитваха да ме уловят. Въпреки това нямаше да им се поддам. Чувствах се така, като че ли падах от дърво и се улавях за клон — тънък, но издръжлив — точно преди да се ударя в земята.

Тристан отстъпи, хватката му отслабна, пулсът ми затуптя от облекчение.

— Ето вратата към залата — каза Аленах и посочи към високи двойни врати, увенчани с хералдичния му флаг. — Тук се сервират закуската и вечерята за всичките ми гости. А тук са стълбите. Нека ви отведа до стаята ви.

Тръгнах редом с Аленах нагоре по дълго стълбище, червеникавокафяв килим се размотаваше като излизащ от уста език, за да „близне“ всяко стъпало нагоре до втория етаж. Подминахме няколко валенианци, които ме погледнаха с интерес, но не казаха нищо, докато продължаваха пътя си към залата. След това започнах да забелязвам издяланите изображения над вратите, прагът на всяка стая за гости носеше свой мотив, било то фаза на луната, определено цвете или диво животно.

Той забеляза интереса ми и забави ход, за да разгледам емблемата на най-близкия праг.

— А, да. Когато моят предтеча построил този замък, съпругата му поръчала всяка стая да получи свой знак — обясни Аленах. — Виждате ли, тази стая за гости е посветена на лисицата и заека. — Той посочи към бароковото изображение на двете животни, които тичаха в кръг, всеки — преследващ другия.

— Какво означава това? — запитах, опиянена от гледката на заострената муцуна на лисицата, която почти затваряше зъбите си върху пухкавата опашка на заека, който също едва не захапваше бухналата опашка на лисицата.

— Това е препратка към много стара меванска легенда — каза Аленах. — Легенда, която предупреждава колко е опасно да пристъпиш през една врата твърде много пъти.

Никога не бях чувала за такова предание.

Той сигурно беше доловил интереса ми, защото заяви:

— За да се предпази от „своеволията“ на праговете — за да бъде сигурно, че този праг всеки път ще го отвежда на едно и също място, когато го прекрачва, — станало благоразумно да се бележи или „благославя“ всяка стая. Тази стая дарява издръжливост на меванеца, който никога не изпуска от поглед врага си.

Срещнах очите му:

— Това е пленително.

— Така казват повечето валенианци, когато отсядат тук. Елате, това е стаята, която според мен ще ви подхожда най-много. — Отведе ме до сводеста врата с желязна решетка и изображение на еднорог с венец от цветя на шията.

Аленах взе свещта от най-близката скоба и отвори вратата. Изчаках, докато запали свещи в затъмнената стая; леко предупреждение докосна мислите ми. Колебаех се да остана насаме в една стая с него и ръката ми посегна към полите, напипвайки очертанията на скритата кама.

— Амадин?

Оставих ръката си да се смъкне от роклята ми и предпазливо минах под изображението на еднорога, като застанах на безопасно разстояние от Аленах, светлината събуди стаята за живот.

Леглото беше застлано с бродирана копринена покривка, оградено със завеси от червен копринен плат. До едната стена стоеше стар гардероб, украсен с резбовани листа и върбови клонки, а върху кръгла масичка имаше сребърен леген за миене. Имаше само два прозореца, обрамчващи малко огнище, наподобяваха стражи от стъкло. Предметът, който най-силно предизвика възхищението ми, беше големият гоблен, висящ от най-дългата стена. Приближих се да го погледна; безбройните нишки се събираха, за да изобразят изправен на задните си крака еднорог сред множество пъстри цветя.

— Помислих си, че може да привлече погледа ти — каза Аленах.

— Е, каква „благословия“ дава тази стая? — попитах, като хвърлих предпазливо поглед към него точно когато един слуга внесе сандъка ми и внимателно го остави в долния край на леглото.

— Със сигурност знаете какво въплъщава еднорогът — каза лордът; свещта потрепваше равномерно в ръката му.

— Във Вадения нямаме митове за еднорози — уведомих го печално.

— Еднорогът е символ на чистотата и изцеляването. На магията.

Почувствах последната дума като кука, забиваща се в кожата ми; гласът му ме притегляше, за да види как щях да реагирам. Хвърлих поглед обратно към гоблена, само за да отместя очи от неговите, спомнила си, че макар този лорд да изглеждаше дружелюбен и гостоприемен към мен, той не отслабваше подозренията си. Не забравяше, че бях дъщеря на МакКуин.

— Прекрасен е — промърморих. — Благодаря ви, че го избрахте за мен.

— Ще изпратя една прислужничка да ви помогне да се преоблечете. После слезте и се присъединете към нас за вечеря в залата. — Той си тръгна, затваряйки вратата почти беззвучно зад себе си.

Побързах да разопаковам сандъка си, намирайки домашнотъканите слугинска рокля, престилка и шал, които щях да нося след две вечери, когато щях да се измъкна тайно от замъка, за да намеря камъка. В дълбокия джоб на престилката беше лопатката за копаене и аз бързо ги опаковах във вързоп и го скрих под леглото, където камериерката нямаше да се сети да погледне. Бавно и спокойно разопаковах останалите си дрехи и точно ги окачвах в гардероба, когато пристигна прислужницата. Тя ми помогна да изхлузя синята рокля и бялата фуста, пристегна отново корсета ми, макар че до болка копнеех да го смъкна, след като го бях носила цял ден. После момичето ме преоблече в сребриста рокля, която разголваше раменете ми и бе набрана в блещукащ корсаж. Дрехата се разливаше като вода, когато се движех, шлейфът ме следваше като разлята лунна светлина. Никога не бях носила толкова изящна дреха и затворих очи, докато прислужничката прибираше и вдигаше високо косата ми, оставяйки няколко тънки кичурчета свободно пуснати около лицето ми.

Когато тя си отиде, бръкнах дълбоко в сандъка си да намеря сребърната роза, с която щях да украся прическата си. Завъртях я в пръстите си; гледах как светлината на свещите дъхва огън над малките рубини, питах се колко ли просто щеше да бъде да открия д'Арамис. Човек, когото никога не бях срещала и се очакваше да разпозная по някакъв герб. Е, той беше някъде тук — помислих си и се преместих пред окачената медна плоча, която служеше като огледало. Гледах неясното си отражение, докато забождах сребърната роза зад ухото си, а после избърсах изображението на звездоносата къртица и го нарисувах отново в основата на скулата си.

О, д'Арамис щеше да ме познае, дори и без розата. Щях да бия на очи в зала, пълна с мъже, дори и да бяха преобладаващо валенианци.

Понечих да тръгна към вратата, но спрях; очите ми отново се задържаха върху гоблена с еднорога. Този ден бях спечелила две битки. Бях издействала на Журден разрешение за влизане в страната и се бях добрала до Дамхан. Оставих това усещане да попие в сърцето ми, позволих на тази смелост да се разпали отново. Тази вечер трябваше да бъде много просто, това беше най-ясният етап от мисията ми. Дори не се налагаше да говоря с третия лорд, а само да установя зрителен контакт.

Излязох от стаята си и намерих стълбите, като проследих долитащия смях и наситените аромати от обещаващо пиршество чак до залата.

Бях впечатлена от нея, навярно дори повече, отколкото от тронната зала. Голямата зала на Дамхан беше дълга близо шейсет фута, високият таван — изработен от неизмазани дървени греди, които образуваха сложно извит свод, потъмнял от постоянния дим. Възхитих се на настилката на пода, която ме отведе до огнището в средата на залата, издигнато върху каменни плочи. Светлината осветяваше гербовете, които бранеха четирите стени — елени-рогачи, които скачаха през лунни полумесеци, гори и реки.

Това беше Домът, от който произхождах.

Остроумни изображения и скачащи елени.

Наслаждавах се на тази меванска зала и целия й чар и живот, знаейки, че някога отдавна Тристан беше седял тук. Почувствах близост с него, сякаш можеше да се материализира всеки момент, можеше да дойде и да ме докосне по рамото, бях негова потомка.

И въпреки това, вместо Тристан покрай мен преминаваха слуги, втурнали се да подреждат блюда с храна, гланцирани кани с вино и гарафи с ейл по дългите сгъваеми маси.

Д'Арамис — напомних си. Той беше моята мисия тази вечер.

Докато слугите подготвяха масите, повечето валениански благородници сновяха из залата, като държаха сребърни чаши с ейл и си преразказваха събитията от деня. Имаше седмина танове на Аленах, смесващи се с валенианците, но лесно ги разпознах по късите кожени връхни дрехи с щампования върху тях рогач.

Започнах тихо да обикалям около групичките мъже, скромно свела очи към гърдите им, докато търсех герба с дървото. Няколко от мъжете, естествено, се опитаха да ме увлекат в разговор, но аз просто се усмихнах и продължих обиколката си.

Имах чувството, че се бях лутала безцелно доста време, когато най-накрая се натъкнах на група мъже, които още не бях огледала. Първите двама със сигурност не бяха д'Арамис. Спрях, изпълнена с умора и безсилно раздразнение, докато започнах да си представям как би трябвало да изглежда той. Ако беше някой от лордовете, щеше да бъде по-възрастен, най-вероятно около годините на Журден. Навярно имаше няколко бръчки, някой и друг бял косъм.

Току-що бях екипирала в ума си образа на много грозен лорд, когато погледът ми внезапно беше привлечен от мъж, застанал с гръб към мен. Лененорусата му коса беше вързана с лента, ръстът и стойката му ми се сториха странно успокояващи. Беше облечен в тъмночервено късо палто и бяла ленена риза с дълъг ръкав, бричовете му бяха в обикновен черен цвят, и въпреки това, колкото по-дълго гледах гърба му, толкова повече осъзнавах, че нямах шанс непринудено да заобиколя тълпата, за да видя герба му.

Той сигурно беше усетил погледа ми, защото най-сетне се обърна и хвърли поглед към мен. Очите ми незабавно се приковаха върху герба, щампован на гърдите на късата му връхна дреха. Беше дървото, което Журден ми беше показал. Това бе д'Арамис. Но стоеше неподвижно, чак беше неестествено.

Погледът ми бавно се премести от герба към лицето му — което не беше по никакъв начин грозно и старо, а младо и красиво. Очите му бяха сини като метличина. Устата му рядко се усмихваше.

Бях разбита, бях поправена, докато се взирахме един в друг.

Защото той не беше просто д'Арамис, третият победен лорд. Не беше просто непознат мъж, с когото се предполагаше да установя зрителен контакт, а после да отклоня поглед.

Това беше Картие.

Двайсет и две Д'Арамис

За момент всичко, което можех да направя, беше да стоя и да дишам, притиснала ръце към копринения плат на корсажа си, към връзките на корсета си. Това не можеше да бъде — помислих си; възражението изпълни ума ми, както дъждът изпълва река. Картие беше адепт. Картие беше валенианец.

И въпреки това през цялото време е бил друг.

Картие беше Тео д'Арамис… Ейдън Морган… победен мевански лорд.

Не можех да откъсна очи от него.

Звуците на залата започнаха да се топят като скреж на слънце, светлината на огъня потрепваше в тъмнозлатисто, като че ли се смееше, присмиваше ни се. Защото го виждах и в неговия поглед, колкото по-дълго ме изпиваше с очи. Той беше потресен, разтревожен, че аз бях госпожицата със сребърната роза, че бях Амадин Журден, онази, която трябваше да открие Камъка на здрача, онази, която му бе строго заръчано да държи под око, да й помага, ако я сполетеше беда.

Очите му пробягаха бързо по мен, задържаха се върху сребърната роза в косата ми сякаш бе трън; в изражението му припламна болка. А после погледът му се върна към моя; разстоянието помежду ни бе тънко и остро, като въздуха точно преди стръмен наклон.

О, как, как се беше случило това? Как не бяхме знаели един за друг?

Шокът от това всеки миг щеше да провали прикритието ни.

Извърнах се първа и се сблъсках с мъж, който ме подхвана за ръката над лакътя точно преди да разплискам халбата му с бира върху жакета му.

— Внимателно, мадмоазел — каза той и аз насила извиках свенлива усмивка на устните си.

— Простете, мосю — изхриптях, после хукнах, преди да успее да ме задържи.

Търсех място да избягам, да се скрия, докато се съвземех — исках сенки, тишина и усамотение, — тогава чух Картие да ме следва. Знаех, че беше той; разпознах опияняващото усещане за скъсяващо се разстояние между нас.

Спрях пред една от празните сгъваеми маси, като се престорих, че се възхищавах на гербовете по стената, когато почувствах кракът му да се докосва леко до полите ме.

— А коя сте вие, мадмоазел?

Гласът му беше тих, измъчен.

Не биваше да го поглеждам, нито да говоря с него. Ако Аленах случайно хвърлеше поглед насам, щеше да разбере. Щеше да разбере, че между Картие и мен имаше нещо.

И въпреки това не можах да устоя. Обърнах се да го погледна в лицето; тялото ми се пробуди от близостта му.

— Амадин Журден — отвърнах — вежлива, сдържана, незаинтересувана. Но погледът ми бе буден, сърцето — тлеещо, и той го знаеше. Знаеше, защото виждах същото в него, сякаш бяхме огледала, отразяващи се взаимно. — А вие сте…?

— Тео д'Арамис. — Той ми се поклони; гледах как русата му коса блестеше на слънцето, как тялото му се движеше грациозно. Под този блясък и наклонности той бе стомана и студен вятър, беше синьото знаме и конят на дома Морган.

Един въстанал Дом. Един победен Дом.

Баща му сигурно е бил лордът, присъединил се към МакКуин и Кавана, защото преди двайсет и пет години Картие трябваше да е бил още дете. И още докато започвах да свързвам нишките, разбрах, че имаше още неща, които трябваше да узная. Двамата с него трябваше да намерим начин да поговорим насаме, преди мисията напълно да пропадне.

— Коя е вашата стая? — прошепнах и се насладих на реакцията му, когато се изчерви от дръзкия ми въпрос.

— Летящата белка — отвърна той с толкова нисък глас, че едва го чух.

— Ще дойда при вас тази нощ — казах, а после се извърнах, сякаш вече не се интересувах от него.

Слях се отново с тълпата точно навреме, защото в залата влезе Аленах; очите му ме откриха незабавно. Той се отправи към мен с решителни крачки, а аз се надявах, че руменината по лицето ми бе избледняла.

— Бих искал да седнете на почетното място на моята маса — каза Аленах и ми предложи ръката си.

Поех я; оставих го да ме отведе до подиума, където беше поставена дълга маса, отрупана с халби, чинии, гарафи и блюда с храна, от която се вдигаше пара. Но не пиршеството бе това, което привлече вниманието ми, а двамата млади мъже, които седяха и ни чакаха там.

— Амадин, позволи ми да те запозная с най-големия си син, Райън, и най-малкия си син, Шон — каза Аленах. — Райън и Шон, това е Амадин Журден.

Шон ми кимна вежливо; косата му с цвят на лешник беше подстригана късо, лицето му — луничаво и загоряло от слънцето. Предположих, че беше малко по-голям от мен. Но Райън, първородният, просто ме погледна с твърди и студени като кремък очи; гъстите му вежди бяха извити, тъмнокафявата му коса — свободно пусната и стигаща до яката, докато потрепваше нетърпеливо с пръсти по масата. Отбелязах си да го избягвам в бъдеще.

Направих им реверанс, макар да ми се струваше неловко и ненужно в такава зала. Райън седна от дясната страна на Аленах — което отбелязваше, че беше наследникът, — а Шон от лявата. За мен беше отредено място от другата страна на Шон, което вероятно беше най-безопасното място в цялата зала за мен в момента. Бях защитена от мнителния поглед на Райън и въпросите на Аленах, и бях в противоположния край на залата срещу този, в който се намираше Картие.

Но докато седях на определеното си почетно място, погледът ми безпомощно обхождаше поставените пред нас сгъваеми маси в опити да открие учителя ми, противно на здравия ми разум. Той седеше в левия край на залата през три маси от мен и въпреки това всеки от нас можеше идеално да вижда другия. Сякаш някаква пропаст се беше разтворила и бе пропукала масите, калая и среброто, мозайката на пода, простираща се между нас. Очите му бяха приковани върху мен, моите — върху него. Той повдигна халбата си едва забележимо и пи в моя чест. Пи за това, че го бях заблудила, пи за това, че се бях събрала отново с него, пи за плановете, които ни обвързваха не като адепти, а като бунтовници.

— И така, баща ми казва, че сте адепт на науките — поде Шон, опитвайки се да ме въвлече във вежлив разговор.

Хвърлих поглед към него и го удостоих с лека усмивка. Гледаше ме, сякаш бях цвете с бодли; великолепието на роклята ми очевидно го караше да се чувства леко неудобно.

— Да, такава съм — отвърнах и се насилих да поема блюдото с гълъбови гърди, което Шон ми подаваше. Започнах да пълня чинията си; стомахът ми се бунтуваше при вида на всичко, тъй като цял ден бе останал притиснат от корсета ми. Но трябваше да изглеждам спокойна и непринудена, благодарна. Ядях и говорех с Шон, бавно приспособявайки се към ритъма на залата.

Точно го питах за лова и рогача, когато почувствах върху себе си погледа на Картие. Взираше се в мен от известно време, а аз упорито бях устоявала, знаейки, че Аленах също ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Някой видял ли е вече рогача? — попитах Шон, като режех картофите си и най-сетне срещнах погледа на Картие изпод миглите си.

Картие наклони глава, очите му се стрелнаха към нещо. Точно се канех да последвам безмълвната му заповед да погледна към това, което го бе смутило, когато залата се изпълни с топлия звук на струни. Цигулка.

Бих познала музиката й навсякъде.

Сепната хвърлих поглед надясно, където група музиканти — адепти по музика — се беше събрала заедно с инструментите си; музиката им започваше да завладява залата. Мерей седеше сред тях, цигулката беше покорно подпряна на рамото й; пръстите й затанцуваха по струните, когато засвири в унисон с другите. Но очите й бяха приковани в мен, тъмни и бистри, сякаш току-що се бе събудила от сън. Усмихна се и сърцето ми за малко да изхвръкне от гърдите.

Бях толкова развълнувана, че съборих халбата си с ейл. Златистата течност се разля по масата, върху роклята ми, по скута на Шон. Най-малкият син се изправи рязко, но аз не можех да помръдна. Мерей беше в залата и свиреше. В Мевана.

— Много съжалявам — казах задъхано, опитвайки се да си поема дъх, когато започнах да попивам ейла.

— Няма нищо, това и бездруго бяха старите ми бричове — каза Шон с крива усмивка.

— Музиката винаги ли ти въздейства така, Амадин? — провлачено се обади Райън от мястото си и се надвеси да гледа как помагах на Шон да почисти бъркотията.

— Не, но е приятна изненада да я чуя в меванска зала — отвърнах, когато брат му седна отново на мястото си и по всичко изглеждаше, че бе подмокрил панталоните си.

— Обичам валенианските ми гости да се чувстват като у дома си — обясни Аленах. — През изминалите няколко години каня трупа музиканти за сезона на лова. — Той отпи глътка ейл и направи знак на един слуга да напълни отново халбата ми, макар че бях напълно заситена с храна и пиене и се опитвах да изглеждам нормално. — Като един адепт към друг, би трябвало да ви накарат да се почувствате като у дома си.

Засмях се, неспособна да се сдържа. В гърдите ми, подобно на пара, се бе надигала възбуда, от мига, в който се озовах лице в лице с Картие. Музиката на Мерей допълни картинката.

Знаех, че щеше да пътува из кралството с покровителя си. Но никога не си бях представяла, че щеше да прекоси канала и да свири в меванска зала.

Мерей, Мерей, Мерей — пееше сърцето ми редом с отмерването на пулса ми. И докато музиката й се лееше над мен и проникваше във всяко кътче на голямата зала, внезапно осъзнах колко опасно бе за нея да бъде там. Тя не биваше да ме познае, аз не биваше да я познавам. И въпреки това как можех да спя под този покрив, знаейки, че и тя, и Картие бяха тук толкова близо до мен?

Картие сигурно вече бе изживял това през първата нощ в Дамхан, когато Мерей неочаквано се бе появила с трупата на Патрис Линвил, за да свири вечерта. Той сигурно й бе казал да се преструва, че не го познаваше. Всичко, което можех да направя, беше да се моля тя да се държи така и към мен.

Обмислих безброй начини да се обърна към нея под измислен предлог, да намеря начин да говоря с нея насаме, да й обясня защо бях тук. Но всичко, което можех да направя, беше да седя и да я слушам; залата притихна в благоговение пред музиката, сърцето ми туптеше от копнеж и страх. Да се раздвижа ли, или да остана застинала?

Исках да я погледна, исках да се втурна към нея. Но се изправих на крака и хвърлих поглед към лорд Аленах, усмихвайки се, когато помолих:

— Ще ме придружите ли до стаята ми, милорд? Боя се, че съм изтощена от дългото пътуване.

Той се изправи веднага, златният кръг върху главата му проблесна в светлината на огъня. Докато ме водеше надолу по пътеката, очите ми светкавично обходиха масите в левия край на залата.

Картие беше изчезнал.

Двайсет и три Да минеш през гоблен

Не очаквах да видя пазач пред вратата ми. Но докато Аленах ме придружаваше обратно до стаята с еднорога, осъзнах, че щях да бъда наблюдавана и охранявана. Лицето ми не издаваше нищо, но сърцето ми се удряше в ребрата, когато проумях, че нямаше начин да се промъкна тайно до стаята на Картие, нито да се измъкна от замъка, за да взема камъка.

— За твоя защита, Амадин — каза Аленах, когато стигнахме до вратата; пазачът стоеше решително и непоклатимо като статуя. — С толкова много мъже в замъка и при положение че си без придружител, не бих искал да ти се случи нещо лошо.

— Колко грижовно от ваша страна, милорд. Ще спя спокойно тази нощ — излъгах и му се усмихнах сладко.

Той отвърна на усмивката ми, въпреки че неговата не стигна до очите му, докато ми отваряше вратата.

— Ще изпратя камериерката да ти помогне.

Кимнах и влязох в стаята; светлината на свещта потрепна леко при завръщането ми. Всичко рухваше — помислих си, докато сядах на ръба на леглото. Затова ли тайните мисии винаги се проваляха — защото бе невъзможно да се подготвиш за всяка дребна промяна в плана?

Бях планирала да се измъкна следващата нощ, да си дам време да открия използваните от прислугата врати, които Лиъм ми беше описал, вратите, през които трябваше да влизам и излизам от Дамхан. А ако не успеех да намеря изход от тази стая… щеше да ми се наложи да приспособя плановете си. Щеше да ми се наложи да взема камъка посред бял ден. А това щеше да бъде рисковано, заради мъжете, ловуващи в гората.

Трябваше да измисля причина да се присъединя към лова или да бъда близо до гората утре. И двете ми се струваха невъзможни в момента, защото бях уморена, объркана и охранявана.

Камериерката най-сетне пристигна, за да ми помогне да се съблека и да разпали огън в огнището. Бях благодарна, когато си тръгна и най-сетне останах сама, само по долна риза, с разпусната и разчорлена коса. Веднага рухнах на леглото си и се загледах в гоблена с еднорога, измъчвана от главоболие.

Помислих си за Тристан. Някога той беше живял тук. Може би е бил в тази стая.

Това ме подтикна да седна и да се наведа напред. Започнах да отделям всеки негов спомен, който бях наследила, претърсвайки ги, докато се размиха от толкова премятане. Беше споделил една мисъл за Дамхан с мен в деня, когато се упражняваше с брат си. Беше мислил за кътчетата и пролуките, тайните проходи и скритите врати на този замък.

Надигнах се от леглото и започнах да оглеждам преценяващо стаята. Мигновено бях привлечена към гоблена. Внимателно го дръпнах настрана и погледнах каменната стена отдолу. Върховете на пръстите ми проследиха очертанията на мазилката, като търсеха, търсеха…

Отне ми известно време. Стъпалата ми вече бяха изстинали върху каменните подове, когато почувствах ивица мазилка да поддава под ноктите ми. Бутах я леко напред и почувствах как стената се размести; тясна, древна врата се отвори в тъмен вътрешен коридор, който миришеше на плесен и мъх.

Скрита мрежа. Сложно разклонение на вените и артериите на замъка. Начин да се движиш, без да те видят.

Побързах да взема пантофите си и един свещник. След това се осмелих да се шмугна в прохода, оставих сенките да ме погълнат; светлината от свещта едва се мяркаше сред тъмнината. Не пуснах резето на вратата си, но все пак я затворих доколкото се осмелих. А после се замислих за праговете; как те представляваха портали и всяка стая имаше нужда от „благословия“. Ако главните врати имаха отличителни знаци, тогава и една скрита врата щеше да има, нали?

Вдигнах свещника си и внимателно огледах арката над вратата, умишлено оставена неравна и груба. И там… беше изсечен еднорогът; доста грубо, но бе отбелязан.

Помислих си, че така щях да намеря стаята на Картие и преди куражът ми да се стопи и здравият ми разум да потуши порива, тръгнах по пасажа. Запитах се дали по тези маршрути можех да намеря и изход от замъка, а после потреперих, защото си представих как се изгубвах безнадеждно в този тъмен, криволичещ лабиринт.

Тръгнах предпазливо, сякаш бях дете, което тепърва прохождаше. Спирах всеки път, щом чуех звук… отекващи шумове от кухнята, тряскащи се под мен врати, вятърът, виещ като звяр от другата страна на стената, изблици на смях. Но започнах да откривам другите врати и разчитах знаците над тях. Тази част от замъка беше крилото за гости и когато вътрешният пасаж започна да лъкатуши, обръщах внимание на всяка извивка и завой, които правех, молейки се стаята на Картие да има вътрешна врата.

Изгубих представа за времето. Точно се канех да се откажа с вледенени крака, със студения въздух, просмукващ се през тънката ми долна риза, когато открих вратата му. При различни обстоятелства щях да се засмея, защото над вратата на Картие имаше крилата невестулка. Но сърцето ми, стомахът ми, умът ми, бяха заплетени на възел и треперех, защото всеки момент щях да го видя. Дали щеше да ми бъде ядосан?

Повдигнах пръсти и завъртях резето. Тайната врата се отваряше навътре в пасажа, най-вероятно за да не ожулеше подовете на стаите. Посрещна ме тежък гоблен, пазещ прохода, както беше покрит и моят коридор.

Чух ботушите на Картие по пода, въпреки че не идваше при мен. Кръстосваше насам-натам и се запитах как да го поздравя, без да го изплаша.

— Учителю.

Гласът ми се стопи през гоблена, но той ме чу. И сигурно беше почувствал въздушното течение. Едва не откъсна гоблена от стената, когато погледът му попадна върху мен в зейналия отвор на тайната врата. За втори път тази нощ бях го оставила безмълвен и се самопоканих в стаята му, като се промуших покрай него и почти изпъшках при топлината и розовата светлина на огъня.

Застанах в средата на стаята му и го чаках да дойде при мен. Той взе свещника от ръцете ми и рязко го постави на една маса, подръпвайки с пръсти пуснатата си свободно коса. Продължаваше да стои с гръб към мен, погледът му блуждаеше навсякъде, но не и към мен, докато най-накрая се обърна. Очите ни се срещнаха.

— Амадин Журден — каза той с печална усмивка. — Как се промъкна покрай мен?

— Учителю Картие, съжалявам — изрекох припряно, думите се блъскаха една в друга. Сигурно бе доловил болката в гласа ми от това, че се беше наложило да напусна Магналия толкова тихо. — Исках да ви кажа.

— А сега разбирам защо не си ми казала. — Той въздъхна и забеляза, че треперех, защото носех само долната си риза.

— Хайде, ела да седнеш до огъня. Двамата с теб трябва да поговорим. — Придърпа пред огнището два стола, аз се отпуснах в единия и протегнах крака напред, за да уловя топлината. Почувствах, че ме наблюдаваше; пространството между нас бе крехко и смущаващо. Защото може и да бях напуснала Магналия без следа, но той също пазеше тайни.

— И така — каза той и хвърли поглед към огъня. — Журден е твой покровител.

— Да. А вие сте Ейдън Морган. — Прошепнах това забранено име, като че ли беше пчелен мед върху езика ми и стените можеха да ни чуят. Звукът му наелектризира въздуха между нас, защото Картие ме погледна, с широко отворени очи, блеснали като слънцето в средата на лятото. Усмихна ми се косо.

— Така е. А съм също и Тео д'Арамис.

— Както и Картие Еваристе — добавих. Три различни имена, три различни лица. И трите — отнасящи се за един и същ човек.

— Дори не знам откъде да започна, Бриена — поде той.

— Започнете от началото, учителю.

Той се хвана за тази последна дума — „учителю“, — все едно тя му напомни какви трябваше да бъдат отношенията ни. Но после успя да проговори и историята му се пробуди като лумнал въглен.

— Баща ми се опълчи на Ланън преди двайсет и пет години — история, която досега без съмнение знаеш много добре. Бях толкова малък, че не си спомням нищо, но майка ми и по-голямата ми сестра бяха убити, а баща ми избяга с мен, преди същата участ да сполети и мен. Дойде на юг в Деларош, стана писар и ме отгледа като валенианец. Приблизително по времето, когато започнах да го умолявам да ми позволи да стана адепт, той ми разкри моята самоличност. Не бях Тео д'Арамис, както си мислех. Не бях валенианец. Бях Ейдън, а той беше изпаднал в немилост мевански лорд, който имаше сметки за уреждане.

Той направи пауза. Виждах как си припомняше баща си. Изражението на Картие стана сурово и твърдо, болката от тази загуба бе още прясна.

— Срещаше се с Журден и Лорент веднъж годишно. Започнаха да изготвят план, но всичко, за което се сещаха, беше несигурно. През цялото време мислех, че е нелепо. Всички имахме приятен, добър живот във Валелия. Бяхме в безопасност. Защо лордовете все още се опитваха да се върнат? После баща ми почина, разяден от скръбта си. Аз станах адепт на науките и приех ново име. Не исках да ме открият. Не исках да бъда въвлечен в някакъв лекомислен план за отмъщение. Станах Картие Еваристе и избрах да отида в Магналия, защото Вдовицата ни беше помогнала, когато пресякохме границата. Не очаквах да ме познае. Бях съвсем малък, когато ни бе подслонила, но въпреки това… бях привлечен към това място.

— Казахте ли й кой сте? — попитах. Със сигурност тя би искала да узнае, че това беше той…

— Исках да й кажа — отвърна той. — Исках да й кажа, че съм малкият Ейдън Морган, синът на победен лорд, и съм жив благодарение на добрината й. Но… така и не намерих смелост. Останах си Картие, както исках, макар че започнах да се променям. Започнах да мисля все повече и повече за Журден, за Лорент, за Люк и Изолт. За причината, поради която искаха да се върнат. Започнах да мисля за майка си, за сестра си, чиято кръв все още крещи от земята, за хората от клана на Морган, които са преследвани и разпръснати, докато техният отчужден лорд се крие. Осъзнах, че да остана във Вадения, преструвайки се, че зверствата на Ланън не се случват, е малодушно.

Едва не напуснах Магналия, преди да изтече седемгодишният ми договор. Едва не заминах, защото трудно понасям тайните си, миналото си. Докато ти не ме помоли да те обучавам.

Бавно и дълбоко си поех дъх. Погледът ми беше прикован върху лицето му, но той все още гледаше към огъня, гърдите му леко се повдигаха и спускаха.

— Ти ме помоли да те обуча в областта на науките за три години — припомни си той и онази усмивка се върна. Той най-сетне ме погледна в очите и сърцето ми започна да се отпуска. — Ти беше точното предизвикателство, от което имах нужда, Бриена. Останах заради теб, като си казах, че след като бъдеш посветена, ще се включа отново в усилията на Журден и Лорент да се върнат на север. Това, което поиска, беше почти невъзможно, но бях твърдо решен да видя как постигаш желаното, как получаваш посвещение и ставаш адепт. Така отклоняваше вниманието ми и трудно можех да мисля за нещо друго.

Хвърлих поглед надолу към ръцете си. Имаше толкова много неща, които исках да му кажа, и въпреки това никои думи не ми се струваха достойни.

— Учителю Картие — промълвих най-накрая и го погледнах.

Той се канеше да продължи, устните му оформиха дума, която никога нямаше да чуя. На вратата се почука тихо с таен ритъм, Картие се изправи и ми даде знак да го последвам.

— Трябва да си тръгваш — прошепна ми, докато прекосявах стаята след него. — Това е един от тановете на Журден и за твоя защита… не искам да знае за теб. — Подаде ми свещника и дръпна гоблена назад.

Почти бях забравила, че д'Арамис също имаше мисия тук; тайно да събере останалите от хората на Журден. Бутнах вратата и пристъпих във вътрешния коридор, обърнах се назад към него. Все още имаше толкова неща, които не бяхме решили. А той сигурно беше видял задържалите се въпроси и желания в погледа ми, защото прошепна:

— Ще дойдеш ли при мен отново утре вечер?

— Да — прошепнах.

— Пази се, Бриена. — Спусна гоблена и аз затворих вътрешната врата.

Спрях се само колкото да се уверя, че не можех да чуя нищо през стената, докато той се съвещаваше с тана, а после започнах да си проправям път обратно към стаята си. Нито веднъж не бях помислила, че някой можеше да подслуша разговора ни. Но трябваше да съобразя. Той — също. Защото беше необходим само един небрежен ход и двамата с Картие щяхме да бъдем мъртви.

А на мен тепърва ми предстоеше да открия Камъка на здрача.

Двайсет и четири Ловът

На следващата сутрин закусих припряно в залата, а след това последвах върволицата валенианци във вътрешния двор, които чакаха конете си. Мъглата тъкмо започваше да се разсейва, изгорена от слънцето, и аз гледах отстрани как ширналите се земи на Дамхан се разбуждаха със слънце и блестяща роса.

Тук бяха пивоварната, жилищата на прислугата, конюшните, тренировъчният двор, където някога Тристан и Оран се бяха упражнявали. А точно досами пасището се намираше гората Майрена, обвита в тъмнозелени борове и жълти трепетлики, увенчани с мъгла. През изминалите сто и шейсет години не се беше променила. Беше кротко напомняне, че тази страна, този народ, бяха изградени в издръжливост и традиция, че промяната настъпваше бавно и постепенно.

Плановете ми бяха да се доближа до гората, като помолех за обиколка, която очаквах да бъде възпрепятствана, след като всички мъже щяха да ловуват. Но трябваше да покажа любопитството си към местността, за да не изглеждаше странно да се разхождам сама.

Почувствах тежестта на лопатката в джоба на роклята си, тежестта на бунта в сърцето си.

Потреперих, обзета от тръпка на несигурност, и си казах, че ако тези планове се проваляха, тази нощ щях да премина към изследването на тайните проходи, макар че не знаех как да се ориентирам из тях и имаше по-голям риск да отворя погрешната врата, вместо правилната…

Представях си колко ужасно щеше да бъде да се изгубя в тези тъмни коридори, когато чух напевния звук на любим глас зад гърба си.

— Научих, че сте адепт на науките.

Обърнах се и погледнах Мерей, ожесточено потискайки порива да се хвърля в прегръдките й. Навярно имахме едно и също мисъл, защото трапчинките й образуваха малки долинки в бузите й, докато се опитваше да се сдържи.

— Такава съм. А вие сте магистър по музика?

— Да. Мерей Лабел. — Тя ми направи лек реверанс.

— Амадин Журден — отвърнах също толкова вежливо. Почувствах погледа на Аленах върху себе си от другата страна на вътрешния двор. Хубаво — помислих си. — Нека ме види как се представях.

— Е, Амадин, очевидно сме многократно превъзхождани по численост от мъжете. Възможно ли е двете с теб да прекараме деня заедно? — попита Мерей с очи, светнали от въпроси.

Затаих дъх; умът ми се втурна да обмисли внезапните възможности. Не бях планирала да въвличам Мерей — последното нещо, което исках, беше да рискувам безопасността й, — но внезапно осъзнах колко полезна можеше да ми бъде тя.

— Да, много бих искала. Но възнамерявах да яздя из местността днес — казах, докато се провирахме обратно в тълпата от мъже, към Аленах. С крайчеца на окото си видях Картие сред малък кръг от валенианци. Сърцето ми заби учестено, когато попитах Мерей: — Навярно можете да яздите с мен?

— Разбира се! — съгласи се Мерей, докато се приближавахме да застанем пред Аленах.

— Милорд — поздравих го и направих нисък почтителен реверанс. — Надявах се да получа обещаната обиколка на местността днес.

— Боя се, че трябва да яздя с мъжете и да предвождам лова — отвърна той.

— Дали един от синовете ви не би искал да ме придружи? — запитах, молейки се да ми предостави дружелюбния и вежлив Шон, а не Райън, за когото снощи бях осъзнала, че беше подозрителен към мен.

Сякаш почувствал посоката на надеждите ми, Шон се появи във вътрешния двор с все още сънливи очи и разрошена къса коса. Носеше цветовете на баща си; червеникавокафява риза под къса кожена връхна дреха, черни бричове, затъкнати във високи до коленете ботуши. На раменете му беше преметнат колчан със стрели, както и дълъг лък от тисово дърво. Когато усети погледа ми върху него, се обърна към мен и аз му се усмихнах. Той непринудено се приближи до нас.

— Добро утро — поздрави. — Не мислех, че си почитателка на лова, Амадин.

— Не съм — признах. — Но се надявах да обиколя имота днес, да видя още от земите на баща ти.

Аленах бе много мълчалив, докато наблюдаваше този разговор между мен и най-младия си син. Не можех да се досетя какво си мислеше, но стомахът ми се сви, когато осъзнах, че лордът почти не ме изпускаше от поглед. Копнеех за щит, за искрица магия, начин да се скрия от него и зоркото му наблюдение.

— Баща ти обаче не може да ме придружи — казах. — Затова предполагам, че ще трябва да почакам до утре?

Шон пристъпи от крак на крак:

— Бих могъл аз да те заведа — каза той и погледна към баща си. — Нали, татко?

И ето че се появи Райън. Движеше се като змия в тревата, навярно можеше да подуши тайните ми намерения от другата страна на вътрешния двор.

— За какво е това? — запита най-големият брат; очите му останаха приковани върху мен, сурови, тъмни и изпълнени с подозрение.

— Шон ще заведе Амадин на обиколка — заяви Аленах и отново не можах да разгадая дали беше подразнен, или отегчен. Говореше ясно и отчетливо.

— Какво? — възрази Райън. — Не, не Шон. Нека аз я заведа.

Дланите ми започнаха да се потят, но не отстъпих; молех се, чаках…

— От теб се очаква да предвождаш лова заедно с татко — възрази Шон.

— А ти трябва да се движиш най-отзад.

— Достатъчно — каза лордът; беше тиха, но остра дума. Синовете му мигновено се подчиниха. — Райън, ти ще дойдеш с мен. Шон, ти ще заведеш Амадин.

Едва можех да повярвам, че лордът на дома Аленах действаше точно според желанията ми.

Шон кимна явно доволен, но Райън се свъси; лицето му потъмня, когато най-сетне отмести поглед от мен. Но дочух какво каза на Аленах; думите му ме удариха като ситни камъчета, когато промърмори:

— Отнасяш се към проклетата издънка на МакКуин като към принцеса.

Не чух отговора на Аленах, но гърлото ми се стегна.

— Заповядайте, госпожици — каза Шон и предложи ръка на всяка от нас. Аз го хванах под лявата, Мерей — под дясната. — А вие сте…?

— Мерей Лабел — представи се тя. — Запознах се с Амадин само преди няколко минути.

Той ни поведе към отворените порти на вътрешния двор, където слугите на Аленах започваха да довеждат конете на валенианците.

— Дайте ми само няколко мига, за да доведа два дребни коня за вас — каза Шон. — Чакайте тук. Ще се върна.

Отдръпнахме се, за да не пречим, и загледахме как Шон подтичваше надолу по пътеката натам, където се намираха конюшните, сгушени в долината. Възползвах се от този момент — вътрешният двор кипеше от оживление и движение, докато мъжете се качваха на конете си, за да потеглят, — и отведох Мерей до едно тихо петно от утринна светлина.

— Престори се, че ти разказвам нещо приятно — прошепнах й. Лицето й беше ясно видимо за мъжете, докато аз бях с гръб, за да не можеше някой като Райън да разчете думите по устните ми.

— Много добре — каза Мерей и ми отправи онази усмивка, която казваше: Току-що те срещнах. — Кажи ми какво става.

— Шшт. Просто слушай — промърморих. — В даден момент от тази езда ще ти дам знак с ръка. Когато видиш да полагам длан върху яката си, имам нужда да се престориш, че конят ти се е подплашил. Препусни възможно най-бързо далече от гората. Трябва да отвлечеш вниманието на Шон за известно време.

Мерей все още ми се усмихваше, наклонила глава, сякаш току-що й бях казала нещо прекрасно. Но очите й се разшириха и се приковаха върху моите.

— Не мога да ти кажа подробностите — прошепнах. — Най-добре е да не знаеш.

Тя искаше да изрече името ми. Видях устните й, които оформяха името Бри. Но тя се засмя, спомняйки си наставленията ми. И добре, че го направи, защото отново почувствах настоятелния поглед на Райън, когато излизаше с коня си от вътрешния двор.

— Внимавай с тъмнокосия брат. Гледа те по начин, който ме разгневява — прошепна тя, почти без да движи устни, за да не можеше някой да разчете думите по тях, докато и последните мъже потегляха.

— Не го оставяй да те ядосва. — Хванах я под ръка; вътрешният двор ми се струваше обширен и самотен сега, когато бе празен. Тръгнахме обратно към портите и гледахме как групите мъже яздеха през тучните ливади към гората. — Обещавам ти, че когато това свърши, ще ти разкажа всичко.

Мерей хвърли поглед към мен, точно когато Шон излезе от конюшните, следван от трите коня.

— По-добре да го направиш — упрекна ме закачливо тя. — След като ти-знаеш-кой също е тук.

Не можах да се сдържа и се усмихнах при споменаването на Картие:

— А, да. Това беше изненада.

Въпросите изпълваха очите й, отчаяно копнеещи да се излеят като сълзи, но не посмях да кажа нищо повече за него. Всичко, което изрекох, беше:

— Продължавай да ми помагаш.

Тя кимна и поздравихме Шон с развълнувани усмивки. Той даде на Мерей дореста кобила, докато аз взех пъстър скопен кон. След това вече бяхме на седлата и следвахме Шон, който яздеше начело върху черния си жребец.

— Е, какво да ви покажа най-напред? — попита той и се обърна на седлото, за да погледне как яздехме една до друга.

Определено беше избрал за нас дребни яздитни животни. Тези коне бяха изключително кротки, потропващи с умерена бързина. Кобилата на Мерей изглеждаше полузаспала, а моят скопен кон беше твърдо решен да опасе всяка тревичка, покрай която минехме.

— Навярно можем да започнем с пивоварната? — предложих.

— Отличен избор — заяви Шон и щом се обърна отново на седлото, отправих многозначителен поглед към Мерей. Щеше да й се наложи да шибне кобилата, за да я накара да се „подплаши“.

Изминахме краткото разстояние надолу по хълма и оставихме конете си вързани пред пивоварната. Вълнението на Шон беше очевидно, харесваше му да ни развежда наоколо; разказа ни всяка частица от историята на изградената от камък и дървени греди постройка, която слушах само с половин ухо. Повече ме тревожеше мисълта да се погрижа Мерей да намери подходяща пръчка, с която да шибне кобилата. Когато я видях потайно да пъха тънка клонка в джоба на полата си, сърцето ми най-сетне се намести отново спокойно в гърдите.

Трябваше да тръгна сега, докато все още се намирах близо до участъка от гората, в който някога се бе стрелнал Тристан, докато мъжете още навлизаха дълбоко навътре в гората за лова, преди да започнеха да се връщат на малки групи към замъка.

Качихме се на конете си и Шон ни поведе в тръс по гористата ивица, като бъбреше за мелницата, в която щеше да ни отведе сега. Почти бяхме стигнали до участъка от гората, в който трябваше да вляза. Погледнах Мерей и положих дясната си ръка върху лявата страна на яката си. Тя кимна и извади вейката. Тупна силно кобилата по задницата и, в името на светците, животното хукна точно както се бях надявала.

В Магналия всички бяхме научени да яздим. Въпреки това Мерей едва не се изтърси от седлото, когато кобилата й се дръпна назад, изправяйки се на задни крака, а после се устреми в бесен галоп. Изкрещях след нея, което стресна Шон и го накара да се впусне припряно след нея през обширното пасище.

Моят скопен кон наблюдаваше нехайно сцената. Смушках го и го подкарах навътре в гората, на което той се възпротиви, докато не го сритах по-силно. Поехме в тръс сред дърветата; клоните се вкопчваха в нас като нокти, очите ми жадно поглъщаха гледката. По-бързо, по-бързо — подтиквах коня, и той премина в лек галоп.

Клоните удряха лицето ми, дърпаха косата ми, мокреха ме с мъзга. Но аз продължавах да се провирам с криволичене през тях, сърцето ми блъскаше силно, докато приближавахме. Оставях спомена, десетгодишния спомен на Тристан, да ме напътства, и почувствах присъствието на дъба. Корените му стенеха под земята, разпознаваха ме, притегляха ме, сякаш бях привързана на повод.

Скопеният кон прескочи поточето и стигнахме до сечището.

Годините бяха променили гората, разширявайки дъгата около дъба. Той се издигаше сам, дързък, с дълги клони, шумолящи в лекия ветрец. Това означаваше, че щях да съм напълно видима, докато копаех.

Слязох с изтръпнали крака и забързах към дървото. Знаех, че то беше правилното и въпреки това не можах да се сдържа и прокарах ръце по масивния, набразден ствол. И там, почти изтрити от годините и сезоните, бяха издълбаните инициали Т. А.

Смъкнах се на колене и претърсих джобовете си за лопатката. Започнах да копая с настойчив ритъм, чувствайки как мускулите горят между раменните ми лопатки. Пръстта беше мека; натроши се около полите ми като шоколадов кейк, изцапа пръстите ми, докато продължавах да търся камъка.

Ушите ми внезапно изпукаха и се разнесе трясък на гръмотевица, въпреки че утринта бе съвършено ясна. Почувствах как промяната настъпваше, как Тристан вземаше връх. Не можех да му позволя да ме завладее, започнах да копая по-бързо и прехапах устната си, докато прокърви; болката и металическият вкус, разлял се по езика ми, ме държаха закотвена в моето време и място.

Отново ми бе нужно цялата концентрация, на която бях способна, за да го отблъсна, да устоя на порива му. Беше като да плувам срещу силно течение; чувствах се разбита, изтощена, най-накрая укротих напора му, като се обърнах към него.

— Ще разваля това, което си сторил — прошепнах на моя праотец, който бе сложил началото на упадъка на Мевана.

Почти почувствах изненадата му, сякаш стоеше зад мен. А после избледня и се стопи, отстъпвайки на упорството ми.

Върхът на лопатата ми удари в нещо твърдо и се чу глухо тупване.

Дълбоко в дупката лежеше дървеният медальон.

Бях подготвена да бъде изгнил, по той беше цял и непокътнат; годините, през които бе стоял заровен, не му се бяха отразили, все едно сам се бе омагьосал да оцелее. Внимателно, почтително посегнах надолу и взех верижката, поставяйки медальона в дланта си. Пръстите ми трепереха, докато отварях капачето.

Камъкът беше точно какъвто си спомнях, въпреки че споменът не беше мой. Беше гладък и с луминесцентен блясък. Когато долови присъствието ми, през него се изля бяла светлина, като слънце, проблясващо през дъжд. Благоговението ме заля като пчелен мед, гъсто и сладко. Прииска ми се да седна и да гледам как магията танцуваше из камъка. И можеше безсрамно да падна в плен на тихата му красота. Но цветовете се стопиха и изчезнаха, оставяйки камъка отново перленобял, мрачен и скръбен.

Не бях Кавана. В кръвта ми нямаше и следа от магия, а камъкът бе „заспал“, след като го беше усетил. Той искаше Изолт — помислих си, и мисълта за нея ме върна обратно към опасността, с която флиртувах.

Докато затварях капачето на медальона, чух гласове и хрущенето от копитата на коне, яздещи в тръс през гората. Треперех, когато тикнах дървения медальон в предницата на роклята си, в клетката на корсета си. После запратих лопатката долу в дупката и ожесточено я запълних отново, отъпках здраво пръстта и я покрих с листа, жълъди и клонки. Точно както беше направил Тристан преди сто трийсет и шест години.

Чух счупването на вейка и шумоленето на крака в тревата зад гърба си.

Трескаво се опитах да формулирам отговор защо бях коленичила под дърво с изпоцапани пръсти. Чаках някоя ръка да падне на рамото ми и да ме завърти, да настоява да узнае какво правех. Вместо това усетих мокър нос, който се бутна под лакътя ми. Седнах; облекчението бе горещо и боцкащо под кожата ми, когато хрътката Неси ме побутна отново, сякаш искаше да си играем.

— Амадин!

Сега вече беше Шон, почти връхлитащ върху мен.

С малкото време, което ми оставаше, отпрах подгъва на роклята си, избърсах пръстта от ръцете си в полите й и мушнах едно клонче в косата си. Неси ме наблюдаваше със сериозен поглед, сякаш усещаше тревогата ми. После се запрепъвах до скопения кон, който бавно дъвчеше тънката трева наоколо. Медальонът неудобно се притискаше към корема ми, но беше здраво закрепен.

— Шон! — провикнах се към него, повеждайки коня обратно в гората с Неси по петите ми.

— Амадин?

Продължихме да се викаме, докато се срещнахме в гората. Лицето му пребледня при вида ми; слезе припряно от коня си.

— Какво стана? Добре ли си?

— Конят ми се подплаши след този на Мерей — казах, придавайки на гласа си тревожна нотка. — Хукна към гората.

— В името на боговете небесни, счупи ли си нещо? — Гледаше устната ми, за която бях забравила. По брадичката ми се бе стекла тънка струйка кръв.

— Не, само ме поразтърси — казах. — Как е Мерей?

— Добре е.

Хвърлих поглед над рамото му и видях как тя и кобилата се приближаваха към нас. Погледът й ме обхвана; мръсотията по мен, скъсаната ми рокля и кръвта ми. Страхът й най-сетне се пробуди, прекосявайки разстоянието между нас като сянка.

Бри, Бри, какво правиш?

— Кълна се, че избрах най-спокойните коне за тази обиколка — каза Шон и поклати глава. — Не мога да повярвам, че и двата се подплашиха. Извинявам се.

— Не си виновен ти — казах и положих длан върху ръката му. — Нали нямаш нищо против да се върнем в замъка?

— Разбира се — каза Шон и подложи коляно, за да ми помогне да се кача на коня.

Върнахме се до вътрешния двор, където трупата на Мерей се готвеше за разходка. Настойчиво ме поканиха да се присъединя към тях, но отклоних предложението. Можех да мисля само за две неща; трябваше да си сменя роклята и да изжуля пръстта от ноктите си, преди Аленах да се върнеше. Имах нужда от уединение, за да заплача от облекчение, че Камъкът на здрача беше у мен.

Направих и двете, а после се оттеглих за следобеда, като дадох на сърцето и ума си време, за да се успокоят и подготвят за това, което предстоеше. Едва след вечерята, когато сновях нервно в стаята си, и се опитвах да дам на Картие достатъчно време да излезе от залата преди срещата ни в стаята му, на вратата ми се почука.

Предпазливо отворих и открих камериерката си, застанала на прага с писмо в ръка.

— Една от музикантките ви покани да се присъедините към нея в библиотеката тази вечер — каза момичето и почтително ми подаде плика.

Взех го с пълното съзнаване, че пазачът до мен гледаше.

— Благодаря.

Камериерката изчезна, преди да успея да затворя вратата си. Знаех, че Мерей искаше да обсъдим случилото се тази сутрин, че това беше нейният опит да ми позволи да обясня поведението си.

Отворих плика и от него се плъзна късче пергамент.

Сърцето ми се изпълни с вълнение, когато разпознах почерка й:

Поколебах се; исках повече от всичко на света да отида при нея. Но преди да взема решение, видях елегантният почерк на Мерей да се плъзга по хартията. Дъхът ми секна, плъзгаше се като черна змия и най-сетне спря върху хартията с наклонен почерк на деърински.

Споменът на Тристан неочаквано ме завладя. Този път закъснях и се поддавах. Въздъхнах, наблюдавах как ръката му смачкваше съобщението и отиде към огъня, пламтящ в огнището му, след което запрати пергамента към пламъците.

От два дни я чакаше да му изпрати това съобщение.

Тристан беше поканил принцеса Нора Кавала в Дамхан под маската на предано гостоприемство. Тя се беше съгласила да отседне в замъка му и двамата знаеха, че поводът беше да съставят план да отмъкнат Камъка на здрача от майка й, кралицата, преди войната да се развихри и да връхлети западна Мевана.

Тристан се измъкна от стаята. Коридорът беше тих и тъмен. Само няколко свещи догаряха, хвърляйки чудовищна светлина по стените, когато тръгна.

Беше се питал как ли щеше да се поквари магията на кралицата в битка. Беше чел само една история за това, която Лиадан се бе постарала да предаде на поколенията, тъй като описваше какво бе сторила бойната магия. Неудържими бури, неземни създания, надигнали се от сенките, мечове, които отнемаха зрението, щом пронижеха плътта, стрели, които се умножаваха и се връщаха при изстрелялите ги лъконосци…

Потръпна, надявайки се, че Нора бе готова да изпълни предложението му и той щеше да се сдобие с Камъка на здрача, преди да избухне войната.

Тристан изкачи стълбите до третия етаж; безшумно мина надолу по тесен коридор до изхода към северния парапет.

Пристъпи навън върху платформата му, излизайки в студената нощ.

Земите му бяха залети от лунна светлина. Всичко изглеждаше толкова малко, като завивка от тъмнозелени, кехлибарени и стоманеносиви парчета, съшити с небесна искра. Луната бе налята и златиста, пълна и кръгла, звездите — разпръснати около нея като захар, посипана по черно кадифе.

С крайчеца на окото си видя раздвижването на една сянка и разбра, че беше дошла.

— Не трябва ли да си намерим по-добро място за срещи? — попита той.

— А защо бих се срещал с вас? — отвърна мъжки глас.

Сърцето на Тристан полетя рязко надолу; огледа по-внимателно движещата се сянка. Беше лицето на Нора, с дългата й коса се спускаше като поток около раменете й. Устата й се движеше — тя говореше, — но той не я чуваше…

— Отговори ми — процеди Нора, но гласът й беше мъжки, подозрителен. Тогава лицето на принцесата се разцепи през средата, оставяйки Райън Аленах зад праха й.

Двайсет и пет Предупреждението

— Какво правиш тук? — изръмжа Райън.

За момент можех единствено да го зяпам, докато ушите ми пукаха, по кожата ми преминаваше тръпка, а ужасът пускаше корени в сърцето ми. Тристан се беше изпарил напълно, оставяйки ме да поправя тази катастрофа.

— Аз… съжалявам — изрекох задъхано и придърпах шала по-плътно около раменете си. — Изследвах околността и…

— С кого изследваше?

Преглътнах, подозренията в мрачния му поглед ме пронизваха:

— Една от музикантките. Помислихме си, че ще има хубава гледка към замъка.

— Във Вадения нямате ли замъци?

Взирах се в Райън и се опитвах да не трепна, когато пристъпи по-близо до мен.

— Защо двамата с теб не почакаме твоята приятелка — промърмори той и наклони глава настрана, докато очите му ме обхождаха.

Исках да се обърна и да побягна. Едва не го направих; дясното ми стъпало започваше да се плъзга по каменния под, когато Райън пристъпи и нарочно препречи пътя към вратата.

— Това ще ни даде добра възможност да се опознаем — продължи той и скръсти ръце. — Защото откакто ти пристигна тук, баща ми изобщо не е на себе си.

— К-какво? — Пулсът ми препускаше диво, блъскайки като барабан в ушите ми.

— Чу ме, Амадин Журден.

Отстъпих назад, за да оставя известно разстояние между нас. Преградната стена се заби в гърба ми, мазилката одраска роклята ми.

— Защо дойде тук? — запита Райън.

Преди думите да се натрошат в гърлото ми, казах:

— Дойдох тук заради МакКуин.

Той сведе лице и ми се усмихна — бяхме почти еднакви на ръст и въпреки това се чувствах дребна в сянката му. Беше очевидно, че страхът ми го опияняваше като вино.

— Да изиграем една игра. — Измъкна къса сабя от ножницата на колана си.

— Не искам да играя — изхриптях и се опитах да се измъкна.

Ръката му се изпъна, той подпря длан на стената, за да ме задържи пред него.

— Няма да те нараня… освен ако не излъжеш. Всъщност, ще играем едновременно. Ако излъжа, имаш право да използваш камата. Но ако ти излъжеш…

Вгледах се в него. Спомних си какво ми бе казал Журден, точно преди да напусна Валения. И си наредих да бъда смела, защото Райън се зареждаше от страховете и безпомощността ми.

— Чудесно, но приятелката ми ще пристигне всеки момент…

— На всеки се полагат по три въпроса — изрече той, преди да довърша и показа края на острието. — Аз ще питам пръв. — Опря върха на късата си сабя в гърлото ми. Не смеех да помръдна, нито да дишам, докато острието кръжеше над шията ми, където туптеше пулсът. — Щом си адепт на науките, къде е красивото ти наметало?

Преглътнах, страхът се вклини в гърлото ми като разцепена кост.

— Наметалото ми изгоря в пожар в къщата преди месец. В момента наставницата ми подготвя негово копие.

Зачаках, молейки се да ми повярва. Явно му доставяше наслада да ме притеснява, но най-накрая свали сабята и ми я подаде. Не исках да опирам сабя в гърлото му, не исках да падам до неговото ниво на жестокост. И въпреки това си помислих какво можеше да е станало с майка ми. Хванах върха на острието и се прицелих в слабините му.

Райън хвърли поглед надолу към него и се ухили:

— Ти си злобно малко създание, нали?

— Защо се чувстваш застрашен от една жена? — Въпросът се изля като пламък от устата ми, гневът накъдри думите.

Погледът в очите му, приковани в моите, стана остър, самодоволната му усмивка се преобрази в зловещо изражение:

— Не се чувствам застрашен от една жена. Съмнявам се в жена, която би дошла да моли за известен предател и страхливец.

Не ми даде време да преценя отговора му, да разбера дали лъжеше. Светкавично грабна хладното оръжие от мен и го притисна към корсажа на роклята ми, точно под дясната ми гърда. Оставаше само един инч от Камъка на здрача, който започна да жужи под корсета ми, сякаш се пробуждаше от гняв.

— Тъмнокосата музикантка — изръмжа Райън. — Как й беше името? Мерей, струва ми се. Ти я познаваш. Познавала си я, преди да пристигнеш тук. Откъде?

По гърба ми започна да се стича пот, умът ми бушуваше като вихър, опитвайки се да скалъпи правдоподобна лъжа. Колебанието ми разпали презрението му. Започна да притиска острието по-дълбоко. Почувствах как външният пласт на роклята ми се раздираше, корсетът ми се огъна.

— Овладяването на влечението създава сестринство между възпитаничките — отговорих дрезгаво. — Това е нещо, което не очаквам да разбереш, но съществуват връзки между всички, които носят наметало на адепт, дори между непознати.

Той се поколеба; очите му бяха студени, докато проследяваха чертите на лицето ми. Помислих си, че е повярвал на отговора ми. Канех се да протегна ръка за късата сабя, когато той заби острието в мен.

Тялото ми се скова, вцепенено от внезапното припламваме на болка в страната ми. А после дойде ужасът, когато разбрах, че ме беше намушкал, в плътта ми бе забита къса сабя.

— Не, Амадин — прошепна злобно Райън. — Това е лъжа. — И измъкна острието от мен, толкова бързо, че залитнах, свличайки се на колене. — Ти губиш.

Пръстите ми се присвиха и се вкопчиха в каменния под, докато се опитвах да намеря опора, която да ми вдъхне кураж да се изправя срещу него. Треперех силно, когато коленичи пред мен и пръстите му леко отметнаха косата от лицето ми. От допира на кожата му до моята ми се прииска да повърна.

— Нека ти дам съвет, валенианско девойче — каза той и избърса кръвта ми от късата сабя, преди да я прибере обратно в ножницата й. — Ако си дошла тук заради някого като МакКуин, ако планираш да извършиш нещо глупаво… по-добре подготви всичките си лъжи. Защото крал Ланън има нюх на истинска хрътка, когато става дума за измама. А тази рана в ребрата ти е само намек за това, което ще ти стори той, ако го излъжеш. Така че можеш да ми благодариш за предупреждението.

Райън се изправи. Почувствах студен полъх, чух воя на вятъра, когато той понечи да слезе от преградната платформа. Още бях на ръце и колене, когато се обърна и каза:

— Ако баща ми разбере за този урок, ти обещавам, че приятелката ти, малката музикантка, ще плати за това. Лека нощ, Амадин.

Вратата се затвори.

Когато останах сама, започнах да поемам въздух на големи глътки в опит да потуша тревогата си, преди шокът да ме завладееше, преди да изгубех самообладание. Бавно се отпуснах и седнах на пети, здраво стиснала очи. Не исках да гледам, не исках да видя какво ми беше направил. Исках да се разтопя и да изчезна, исках да си отида у дома, но дори не знаех къде беше този дом.

Камъкът се затопляше, притиснат до корема ми, ставаше толкова горещ, че можеше да ме изгори през дървения медальон, сякаш бе ядосан заради мен и това, което ми беше сторено. Отворих очи и хвърлих поглед надолу към корсажа си.

Кръвта ми се стичаше на тънка струйка по бледосинята рокля и фустата, тъмна като мастило на лунната светлина. Беше ме намушкал точно под гърдата в гръдния кош. Вцепенено се опитах да огледам прободната рана — колко дълбоко бе проникнала камата? — но пластовете на роклята ми… не можех да преценя нищо, болката започваше постепенно да отслабва, когато шокът ме завладя.

Взех шала си и го завързах около ребрата си, за да скрия кръвта.

Забързано влязох обратно вътре и тръгнах надолу по коридора, взимах стъпалата по две наведнъж. Чувствах как кръвта течеше и ме напускаше. Усещах паниката да гложди ума ми, докато я удържах достатъчно дълго, за да мина покрай пазача и да се шмугна в стаята си.

Заключих вратата. Рязко смъкнах шала си.

Кръвта ми беше яркочервена в светлината на огъня.

Запрепъвах се към гоблена и пътьом грабнах един свещник. Вървях в тъмното. Вътрешният проход създаваше илюзията, че бродех из безкрайния търбух на някакъв звяр. Вървях от врата на врата, главата ми започваше да се замайва, сенките шепнеха и подръпваха роклята ми, докато търсех символа, обозначаващ стаята на Картие.

Едва стоях права; сърцето ми тътнеше като гръмотевица в ушите ми, краката ми се преплитаха. Както и предната нощ, неговата врата се появи пред мен точно преди да се откажа, точно преди да се стопя на пода.

Изображението на крилатата невестулка проблесна, когато отворих вътрешната врата и бутах гоблена.

Той седеше на писалището си и пишеше. Неочакваното ми влизане го стресна; той направи рязко движение, от което перодръжката му се стрелна през пергамента и остави дълга ивица. Застанах в средата на стаята му.

— Бриена?

Звукът на името ми, звукът на гласа му, ме довърши. Отместих ръка от раната си, кръвта ми покапа от пръстите ми върху килима.

— Картие — прошепнах точно преди да припадна.

Двайсет и шест Рани и шевове

Той се придвижи с бързина, каквато никога не бях виждала и едва не преобърна писалището си. Хвана ме точно преди да се ударя в земята. Свещникът се изхлузи от хватката ми и падна с дрънчене на пода, а пламъците угаснаха един по един, но Картие ме притискаше до себе си с очи, приковани върху моите. Гледах как онази валенианска осанка и изящество се изпаряват от поведението му, докато оглеждаше кръвта ми, обхващаше с поглед раната ми. Ярост помрачи погледа му; ярост, каквато човек можеше да намери в битките, стоманата и безлунните нощи.

Провря внимателно пръсти в косата ми и попита:

— Кой направи това?

Видях меванецът у него да се пробужда, взе връх над него, когато ме видя да кървя в ръцете му. Беше готов да смаже онзи, който ме бе наранил. Бях виждала това преди у Журден и у Люк. Но после си спомних, че бях наполовина меванка. И оставих тази част от мен да отговори.

— Не е дълбоко — промърморих като хванах предницата на ризата му и поех в ръце решаването на този проблем. — Трябва да ме съблечете. Не искам да викам прислужницата.

Спогледахме се. Думите ми се разпростираха в ума му — предстоеше му да ми свали дрехите — и пръстите му в косата ми се разхлабиха.

— Кажи ми какво да правя — изрече най-накрая; погледът му се отклони към заплетената загадка, която един мъж наричаше „женска рокля“.

— Има връзки… на гърба ми — изрекох задъхано; дишането ми беше накъсано и повърхностно. — Разхлабете ги. Първо се сваля роклята…

Той ме обърна в ръцете си; пръстите му намериха стегнатите на възел връзки, развързвайки ги бързо. Почувствах как роклята започваше да се разхлабва, усетих как я изхлузваше от мен.

— Какво следва? — попита, обвил ръка около кръста ми, за да ме крепи.

— Долната дреха — промърморих.

Той я изхлузи; започнах да усещам тялото си леко. После развърза връзките на фустата ми; тя се свлече до глезените ми в широк обръч.

— Корсетът ми — прошепнах едва чуто.

Пръстите му започнаха да се борят с връзките, докато корсетът ми най-сетне ме освободи; можех да се отпусна и да дишам. Забравих напълно за Камъка на здрача, докато не чух как дървеният медальон издрънча сред пластовете плат в краката ми.

— Камъкът, Картие…

Ръката му се затегна около мен; проговори с устни в оплетените кичури на косата ми:

— Намерила си го?

Долових копнежа и страха в гласа му… сякаш мисълта, че камъкът беше толкова наблизо, беше колкото удивителна, толкова и ужасяваща. Облегнах се на него, черпейки от силата му и се усмихнах, когато осъзнах, че изпитваше две противоположни чувства едновременно.

А после действителността се провря между нас; той ме държеше, а аз бях само по долно бельо, магическият камък беше някъде в краката ни, скрит в дрехите ми. Не знаех кое беше по-удивително. Ако се съдеше от натиска на ръцете му върху кръста ми… Картие също не знаеше.

— Да. Крия го в корсета си.

Той мигновено коленичи и взе медальона като го постави на писалището си. Бях удивена от безразличието му към него, държеше го като обикновено бижу. Погледът му се върна към мен и раната ми, видях колко блед и тревожен беше.

Бях облечена само в безръкавната си долна риза, която ми стигаше до коленете, и дългите си вълнени чорапи, които се бяха смъкнали до прасците. А кръвта ми разцъфваше ярка и червена върху белия лен, който не можех да повдигна и огледам, освен ако не исках да се разголя напълно пред Картие.

Той сигурно беше прочел мислите ми. Отиде до гардероба си и ми донесе чифт свои бричове.

— Знам, че са твърде големи за теб — каза, като ги вдигна към мен. — Но ги нахлузи. Трябва да прегледам раната ти.

Не възразих. Той ме отведе до леглото си и ми обърна гръб, като остави панталона си в ръцете ми. Седнах на дюшека, откопчах камата от бедрото си и започнах да провирам крака през бричовете му, трепвах, когато болката отекваше като ехо в корема ми.

— Добре — казах. — Можете да гледате.

Той се озова до мен в миг; помогна ми да легна върху одеялата му и положи главата ми на възглавницата си. После, леко и внимателно, запретна долната ми риза, за да оголи корема ми, внимателно опипвайки с пръсти раната ми.

— Не е дълбока — каза и загледах как напрегнатото му лице се отпуска. — Но трябва да я зашия.

— Мисля, че корсетът ми е спасил живота — прошепнах, а после отпуснах глава назад и се засмях.

Той не смяташе това за забавно. Не и докато не го накарах да донесе корсета ми и той го вдигна. И двамата видяхме, че плътната материя, разкъсана и окървавена, беше поела по-голямата част от силата на острието, беше ме предпазила от по-дълбоко пронизване.

Той метна корсета ми обратно на пода и каза:

— Канех се да изразя съчувствие, задето обществото диктува да носите подобна клетка. Вече не.

Усмихнах се, той отиде до писалището и затършува из кожената си раница. С полузатворени очи гледах как извади кесия с билки, изсипа ги във висока чаша с вода.

— Изпий това. Ще облекчи болката — каза и ме повдигна, за да мога да пия.

След първата глътка се закашлях и започнах да плюя.

— Това има вкус на пръст, Картие.

— Изпий го.

Изгледах го кръвнишки. Той отвърна на погледа, увери се, че бях погълнала още три глътки. После дръпна чашата от мен и аз легнах отново, за да може да промие раната ми

— Кажи ми — попита той, коленичил до мен, като вдяваше иглата си. — Кой ти причини това, Бриена?

— Има ли значение кой го е сторил?

Гневът на Картие се разпали, погледът му беше като синята сърцевина на пламък. Онзи мевански лорд се беше завърнал; виждах го в стиснатата му челюст, в изопнатите му мускули, в жаждата за мъст, която се събираше около него като пълчища сенки. Представих си го застанал в залата на дома, който си беше възвърнал, със златен обръч на главата, бродещ през утринната светлина, а отвъд прозорците зелените му ливади цъфтяха, осенени от яркия цвят на короганското цвете…

— Има значение — каза той, прекъсвайки видението ми. — Кой те намушка? И защо го направи?

— Ако ви кажа, трябва да се закълнете да не търсите разплата — казах.

— Бриена…

— Ще влошите положението — изсъсках нетърпеливо.

Той попи кръвта от кожата ми и започна да ме шие. Тялото ми се вцепени при пробождането от иглата, при придърпването на плътта ми, докато той ме съшиваше отново.

— Кълна се, че няма да направя нищо — обеща. — Докато тази мисия не приключи.

Изсумтях. Изведнъж ми беше трудно да си го представя с меч в ръка, отмъщавайки на Райън. Докато не си спомних онзи ден в библиотеката, когато двамата с Картие стояхме върху столове с книги на главите. През ризата му се бе процеждала кръв.

Може би се дължеше на шока или на северния въздух, или на факта, че двамата се бяхме събрали отново. Но повдигнах ръка и прокарах върха на пръста си надолу по ръкава на горната част на ръката му, където някога бе текла кръвта. Той застина неподвижно, сякаш го бях омагьосала, спря насред шиенето и осъзнах, че това беше първият път, в който го докосвах. Беше съвсем леко; беше мимолетно, като звезда, прекосяваща нощта. Едва когато отново отпуснах ръка върху завивката, той довърши шевовете и сряза конеца.

— Кажете ми тайните си — прошепнах.

— Коя точно?

— Защо ви течеше кръв в онзи ден?

Той се надигна, занесе иглата и макарата с конеца до писалището си. После избърса кръвта от пръстите си и придърпа един стол до леглото. Седна, скръсти ръце и ме погледна. Запитах се какво ли минаваше през ума му, докато ме гледаше как лежах в леглото му с коса, разпиляна по възглавницата му, докато носех панталона му и шевовете му.

— Порязах си ръката — отговори той. — По време на тренировъчна схватка.

— Тренировъчна схватка ли? — повторих. — Разкажете ми повече.

Той се засмя:

— Е, някога отдавна сключих споразумение с баща си. Той щеше да ми позволи да се изуча и да стана адепт, при условие че се учех и да си служа с меч. Продължих да спазвам това обещание, дори след като той почина.

— Значи сигурно сте много опитен с меча.

— Много съм опитен — съгласи се той. — Въпреки това все още се случва да се порежа от време на време.

И двамата се умълчахме, заслушани в прашенето и пукането на огъня в огнището. Раната ми бе изтръпнала под грижливо направените от него шевове. Вече почти не чувствах болката и започвах да усещам главата си лека и въздушна, сякаш бях вдишала облак.

— И така… как така не знаехте, че аз съм Амадин? — попитах най-сетне; това беше най-важният въпрос, който продължаваше да прониква в мислите ми. — И защо пропуснахте първата среща за планирането?

— Пропуснах първата среща за планиране заради теб, Бриена — каза той. — Току-що бях установил изчезването ти. Заставих се да чакам цяло лято. Насилих се да стоя надалече, като си мислех, че не искаш да ме виждаш, след като писмата ми започнаха да остават без отговор. Най-накрая обаче събрах кураж да отида в Магналия като вярвах, че имам време, преди да се наложи да отида в Бомонт за срещата. Вдовицата ми съобщи, че си заминала, че си тръгнала с покровител и си в безопасност. Не искаше да ми каже нищо повече и прекарах следващата седмица, претърсвайки Теофил, като си мислех, че си там, тъй като е най-близкият град до Магналия. Това очевидно стана причина да закъснея.

Вгледах се в него, сърцето ми се сгърчи в гърдите:

— Картие…

— Знам. Но не можех да намеря покой, ако поне не се опитах да те намеря. Най-напред се разтревожих, че дядо ти е дошъл за теб и затова отидох при него. Той обаче нямаше представа къде се намираш и това само усили страховете ми. Имаше толкова много нощи, в които си мислех, че те е сполетяло най-лошото, а Вдовицата просто се опитва да ме предпази от подобен удар. През цялото време упорито твърдеше, че ще се свържеш с мен, когато си готова.

— И следователно накрая вие зарязахте издирването и дойдохте в Бомонт за втората среща — промърморих.

— Да. А Журден седна срещу мен на масата и каза, че е осиновил дъщеря, млада жена на име Амадин, която станала адепт и получила посвещение, обучена в Августин Хаус и която била наследила спомените, от които се нуждаехме, за да открием камъка. Бях толкова изтощен и обезпокоен, че приех всичко за истина, без да заподозра и за миг, че ми казваше измисленото ти име.

— Но все още не разбирам — възразих меко. — Защо Журден не ви каза коя съм и откъде идвам?

Картие въздъхна и се отпусна по-дълбоко в стола:

— Всичко, което мога да предположа, е че Журден не ми се е доверил напълно. И не го виня. Изплъзвах му се през изминалите седем години. Той нямаше представа, че съм приел името Картие Еваристе и преподавам в Магналия. А когато пропуснах първата среща за планиране… според мен се е разтревожил, че мога да се оттегля от мисията. Когато ми разкриха плановете, доброволно предложих да бъда човекът, който да проникне в Дамхан под предлог, че идва за лова. По идея трябваше да е Люк, но аз предложих себе си, за да покажа отдадеността си.

Замислих се върху това, което току-що ми бе казал; парченцата най-сетне се подредиха. Бавно се изправих до седнало положение като се облегнах на възглавниците и дръпнах долната си риза, за да покрие корема и раната ми.

— Сега — каза Картие, — каква е твоята версия на историята?

Разказах му всичко; всяко едно от преобразяванията си, решението на Вдовицата да се свърже с Журден, пристигането ми в Бомонт и отчаянието ми заради безуспешните опити да установя нова връзка. Обясних му за откритието ми кой беше Журден, за съвещанието за планиране, за треската ми, за това как бях прекосила канала, и откриването на камъка.

Той не каза нито дума, погледът му нито веднъж не се отклони от мен. Изглеждаше като издялан от мрамор до момента, в който внезапно се приведе напред; веждите му се събраха в намръщено изражение, пръстите леко докоснаха челюстта му.

— Опита се да ми кажеш — прошепна. — Опита се да ми кажеш за първото преобразяване. В последния ден от учебните занятия. Книгата на часовете.

Кимнах.

— Бриена… съжалявам. Задето не се вслушах в теб.

— Няма за какво да съжалявате — казах. — Не съм ви описала подробности.

Той остана мълчалив с поглед, вперен в пода.

— Освен това — прошепнах, привличайки погледа му обратно към моя, — вече няма значение. И двамата сме тук сега.

— А ти си открила Камъка на здрача.

Ъгълчето на устата ми се изви в усмивка:

— Не искате ли да го видите?

Едно весело пламъче се завърна в погледа му, когато се изправи да вземе камъка. После седна до мен на леглото и отвори медальона с палец. Камъкът заблестя с извиваща се златиста светлина, със сини вълнички и сребърни венчелистчета, които повехнаха до червено. Двамата го гледахме, хипнотизирани, докато Картие затвори медальона с изящно щракване и внимателно го нахлузи през главата ми. Медальонът се отпусна върху сърцето ми; камъкът пулсираше от задоволство през дървото, стопляйки гърдите ми.

— Журден би трябвало да пристигне в Лионес утре сутринта — каза Картие тихо; рамото му почти докосна моето, опряно на горната табла на леглото. Изведнъж настроението в стаята се промени, сякаш зимата беше прегризала стените и се бе промъкнала, покривайки ни с лед. — Имам предчувствие, че Аленах може да те задържи тук. Ако го направи, трябва да потеглиш с мен към Мистуд след три нощи.

— Да, знам — прошепнах и прокарах пръсти по медальона. — Картие… каква е историята зад Мистуд?

— Именно там се събрали тримата бунтовни лордове с войските си преди двайсет и пет години — обясни той. — Излезли от гората, за да потеглят през полето, да стигнат до задните порти на замъка. Но така и не се добрали до входа. На онова поле се състояло клането.

— Смятате ли за лекомислено това, че планираме да потеглим от същото място? — запитах. — Мислите ли, че може да е неблагоразумие да се срещнем там, преди да щурмуваме замъка? — Знаех, че се обаждаше суеверната валенианка в мен и въпреки това не можех да отмия тревогата, която изпитвах заради уговорката да нападаме от прокълната гора.

— Не. Защото Мистуд е нещо повече от мястото, където за пръв път се провалихме и проляхме кръв. Някога това била вълшебна гора, където се провеждали коронациите на кралиците от рода Кавана.

— Били са коронясвани в гората? — попитах заинтригувано.

— Да. По здрач точно когато светлината и тъмнината са равни. Имало фенери, висящи в клоните, вълшебни цветя, птици и създания. А цяла Мевана се събирала в гората, която изглеждала безкрайна, и гледала как кралицата била коронована първо с камък, после със сребро, и най-сетне с мантия. — Гласът му заглъхна. — Разбира се, това е било отдавна.

— Но навярно не чак толкова отдавна, колкото си мислим — напомних му.

Той се усмихна:

— Да се надяваме.

— Когато се срещнем в Мистуд след три нощи…

— Събираме се на древна земя, място на магия, кралици и саможертва — довърши той. — Другите, които искат да се присъединят към нашия бунт, ще знаят в сърцата си, че трябва да се срещнем там. Когато изрече името на МакКуин по време на аудиенцията при краля, ти започна да пробуждаш не само неговия Дом, а и моя, и малкото, което е останало от този Кавана. Ти пробуди хора отвъд нашите Домове. Не зная колко души ще се появят, за да се присъединят към нас в борбата, но Мистуд безспорно ще ги привлече, особено когато занесеш камъка там.

Исках да питам още — жадувах да ми разкаже за онези древни и магически времена. Но бях изтощена, както и той, всеки от нас чувстваше тежестта на предстоящите дни. Наместих се на леглото, докато бричовете се изхлузваха надолу по кръста ми.

— Нека ви върна панталоните, а после може да ме отведете до стаята ми — казах и Картие се изправи като застана с гръб към мен. Свалих бричовете, закопчах отново камата си и внимателно спуснах крака на пода; долната ми риза се спусна надолу до коленете ми. Билките, които ми беше дал, сигурно се бяха разнесли из кръвта ми, защото болката беше само тъпо пулсиране в ребрата ми.

Събрахме частите от роклята ми, после Картие взе един свещник и аз го поведох през лъкатушещите вътрешни коридори, показвах му пътя до стаята с еднорога. Едва след като отворих скритата врата към стаята си, той попита:

— А как откри тези врати и тайни пътеки?

Обърнах се да го погледна през светлината на свещите с един крак в стаята си, а другия — във вътрешния коридор, с диплите на роклята ми, смачкани и притиснати към гърдите.

— Около нас има много скрити врати, които се виждат ясно. Просто не отделяме нужното време да ги открием и отворим.

Той се усмихна на това, внезапно придоби изнурен и уморен вид, имаше нужда от сън.

— Сега знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам — прошепнах. — Лека нощ, Тео.

— Лека нощ, Амадин.

Затворих вътрешната врата и пригладих гънките на гоблена. Преоблякох се по нощна риза, скрих окървавените си дрехи на дъното на сандъка си и пропълзях в леглото, все още с Камъка на здрача около шията ми. Гледах как огънят в огнището ми започваше да гасне, пламък по пламък, и мислех за Журден.

Утре.

Утре той щеше да се върне у дома.

Затворих очи и се помолих у Ланън все още да беше останала капчица милост.

Но всичките ми сънища бяха погълнати от един смразяващ образ, който не можех да разбия; Журден, коленичил при столчето за крака в подножието на трона, докато брадвата прерязваше врата му.

Двайсет и седем Това, което не може да бъда

На другата сутрин Аленах отсъстваше.

Почувствах го, когато влязох в залата. Отсъствието на лорда бе като зейнала дупка в пода. А там бяха Райън и Шон, седнали на обичайните си места до масата на подиума; топяха овесената си каша с големи залъци хляб, твърде гладни, за да използват лъжици, докато големият стол на Аленах стоеше празен между тях.

Райън ме видя пръв; очите му веднага се насочиха към корсажа ми, може би се надяваше да кървя през плата.

— А, добро утро, Амадин. Вярвам, че прекара добре нощта?

Седнах в стола до Шон и се усмихнах вежливо на слугата, който ми донесе купичката с каша и малко нарязани сливи.

— Най-хубавото ми спане от много време насам, Райън — отвърнах. — Благодаря, че попита.

Шон не каза нищо, но беше вдървен като дъска, докато напрежението между мен и по-големия му брат се изопваше.

— Забелязала си, че баща ми го няма — продължи Райън като хвърли поглед надолу по масата към мен.

— Да, виждам.

— Отиде в Лионес, за да изправи МакКуин пред краля.

Точно вдигах лъжица овесена каша към устата си. Стомахът ми се присви толкова силно, та си помислих, че ще повърна. Но някак преглътнах овесената каша, почувствах как стана на топка и се спусна надолу по гърлото ми до разбунтувания ми стомах.

Райън ми се усмихваше, гледаше ме как се мъчех да ям.

— Знаеш ли какво кралят обича да причинява на предателите, Амадин? Първо им отрязва китките. След това — стъпалата. После им изтръгва езиците и очите. Накрая им отсича главите.

— Достатъчно, Райън — изсъска Шон.

— Амадин трябва да се подготви — възрази Райън. — Никак не ми е приятно да мисли, че тази история има щастлив завършек.

Погледнах към залата; очите ми се насочиха право към Картие. Той седеше на обичайното си място с купичка овесена каша пред себе си, валенианците бъбреха около него като чуруликащи птици. Но той беше сериозен и неподвижен, очите му бяха приковани в мен. А после се плъзнаха към Райън и разбра. Загледах как меванската потайност и валенианската елегантност се сливат, проследих как погледът на Картие беляза Райън като мъртвец.

— Чу ли ме, Амадин? Или някой от валенианците е привлякъл интереса ти?

Оставих лъжицата си и погледнах отново Райън:

— Какво каза?

— Казах, че навярно мога да довърша обиколката, която толкова искаше вчера — каза Райън и натика в устата си последните хапки хляб и каша.

— Не, благодаря.

— Жалко — рече той, ръсейки трохи като се надигна от масата. — С удоволствие щях да те разведа наоколо.

Двамата с Шон гледахме как Райън излезе с хищническа походка от залата. Едва тогава издишах и си позволих да се отпусна в стола.

— Наистина се надявам баща ти да бъде помилван — промърмори Шон, а после припряно се изправи на крака и излезе, сякаш бе смутен от собственото си признание.

Насилих се да преглътна още няколко хапки овесена каша, след което бутнах купичката си настрана. Очите ми се спряха върху Мерей, която седеше на една маса заедно с останалите от трупата си; пурпурните им наметала приличаха на скъпоценни камъни в нежната светлина. Смееха се, наслаждавайки се на утрото; нищо не помрачаваше настроението им. Прииска ми се да отида при нея, най-скъпата ми приятелка, и да й разкажа всичко.

Тя почувства погледа ми и се обърна.

Щеше да се срещне с мен, ако й дадях знак. Щеше да дойде веднага без колебание, питайки се защо не се бяхме срещнала предишната нощ.

Но бях обещала, че нямаше да излагам на риск безопасността й, не и след като вече я бях изложила на опасност с безумния си план да взема камъка. А в този момент бях толкова затормозена, че несъмнено щях да й кажа всичко, което не биваше.

Изправих се и излязох от залата, оставяйки Картие сред валенианците, а Мерей — сред нейната трупа музиканти. Върнах се в стаята си толкова завладяна от страх и безпокойство, че легнах по лице на леглото си. Точно в този миг изправяха Журден пред Ланън в тронната зала. Аз бях съчинила този план. Аз бях настояла да използваме Журден като средство за отвличане на вниманието. Но ако бях сгрешила? Ако Ланън подложеше на изтезания приемния ми баща? Ако го насечеше на парчета и го набучеше на стената? Ами Люк? Щеше ли Ланън да накаже и него?

Вината щеше да бъде моя. Аз трудно можех да я понеса.

Сърцето ми биеше приглушено и тежко, докато часовете продължаваха да изгарят, докато сутринта отстъпи място на следобеда, докато следобедът се стопи във вечер. Почти не помръдвах, отмалявайки от ужас и жажда, а после на вратата ми се почука.

Станах и тръгнах към нея; ръката ми трепереше, докато я отварях.

Беше Аленах; чакаше на прага ми.

Наредих си да остана непоколебима, да чуя, каквото имаше да ми каже; казах си, че независимо какво се беше случило, мисията трябваше да продължи. Щяхме да щурмуваме замъка със или без Журден.

— Може ли да вляза? — попита лордът.

Отстъпих настрана, за да влезе, затваряйки вратата зад гърба си. Той закрачи към огнището ми и спря, за да се обърне отново, видя как бавно скъсявах дистанцията между нас.

— Изглеждаш зле — заяви, обхождайки с поглед лицето и тялото ми.

— На мен ли го казвате. — Дори не се опитах да звуча вежливо или хладнокръвно.

— Седни, Амадин.

Не, не, не. Сърцето ми крещеше, но седнах, подготвяйки се за най-лошото.

— Няма да те лъжа — поде той и сведе поглед към мен. — Баща ти за малко не изгуби главата си.

Ръцете ми стискаха здраво ръкохватките на креслото, кокалчетата ми бяха побелели.

— Значи е жив?

Аленах кимна:

— Кралят искаше да го обезглави. Вдигна брадвата да го направи сам. В тронната зала.

— И защо не го стори?

— Защото аз го спрях — отвърна лордът. — Да, МакКуин заслужава смърт заради това, което направи. Но успях да му отпусна още малко време, да убедя краля да му осигури истински съдебен процес. Лордовете на Мевана ще го съдят след две седмици.

Покрих устата си, но от очите ми започнаха да се леят сълзи. Последното, което желаех, беше да плача, да изглеждам слаба, но това само накара Аленах да застане на колене пред мен; гледка, която накара сенките и светлината да се съберат плътно около нас.

— Баща ти и брат ти са отведени в една къща на десет мили оттук — промърмори той. — Намират се на моя земя в една от къщите на мои арендатори. Охранявани са и имат заповеди да не излизат оттам, но трябва да са в безопасност до процеса.

От гърдите ми се откъсна въздишка на облекчение и избърсах бузите си; сълзите по миглите ми хвърляха призми около лицето на Аленах, когато го погледнах.

— Тук ли би искала да останеш, или искаш да отидеш при тях? — попита той.

Трудно ми беше да повярвам, че се държеше толкова мило, че ми даваше избор. В дъното на ума ми отекна предупредителна камбанка, но облекчението ми беше толкова силно, че удави подозренията ми. Всичко, което бях планирала, се беше случило. Всичко се развиваше, както искахме.

— Заведете ме при тях, милорд — прошепнах.

Аленах се вгледа в мен, след това се надигна и каза:

— Ще потеглим веднага щом си приготвиш нещата.

Той си тръгна, а аз се втурнах да напъхам всичките си притежания в сандъка си. Но преди да изляза от стаята и да изоставя знака на еднорога, положих ръка върху корсета си, върху сърбящите ме шевове, върху камъка, който се беше превърнал в най-близкия ми другар.

Това наистина се случваше. Всички бяхме тук. Бях открила камъка. И бяхме готови.

Аленах беше уредил да ме чака карета във вътрешния двор. Тръгнах през сините сенки на вечерта редом до него, докато ме придружаваше навън. Помислих си, че щеше да се сбогува с мен там, на калдъръмената настилка на Дамхан. Но той ме изненада, когато един коняр доведе коня му, оседлан и готов.

— Ще яздя зад теб — каза лордът.

Кимнах, прикривайки шока си, докато той затваряше вратичката на каретата. По време на вечерята в залата тази вечер Картие щеше да види, че ме нямаше, щеше да се досети, че са ме завели при Журден. Нямаше да го видя отново, докато не се съберяхме в Мистуд и се молех да остане невредим.

Десетте мили се разтегнаха до сто. Луната вече беше изгряла над редицата дървета, когато каретата спря. Пренебрегнах обноските си и излязох от каретата сама, препъвайки се в голяма туфа трева, докато попивах с поглед обкръжението си на лунната светлина.

Беше къща на йомен; издължена постройка, която наподобяваше самун хляб — бели кирпичени стени, сламен покрив, подобен на обгоряла хлебна коричка. От два комина излизаше дим, докосвайки звездите, а по прозорците потрепваше светлина от свещите вътре. Наоколо нямаше нищо друго освен долината, мрачен хамбар в далечината и белите петънца на пасящи овце. Дузина от хората на Аленах охраняваха къщата, разположени край всеки прозорец и врата.

Конят на Аленах спря зад мен точно когато входната врата на къщата се отвори. Видях Журден, очертан в светлината, докато стоеше на прага. Искаше ми се да извикам, но викът увисна в гърлото ми, когато пристъпих напред, понечих да се затичам към него със схванати глезени, докато стъпалата ми мачкаха тревата.

— Амадин! — Той ме позна, провря се покрай пазачите, за да стигне до мен и аз се хвърлих в обятията му с ридание, въпреки обещанието си да не плача отново. — Шшт, вече всичко е наред — прошепна той; провлачената нотка се надигна отново в гласа му, вече си беше у дома. — Невредим съм. Люк също.

Притиснах лице към ризата му, все едно бях на пет години и вдишах мириса на сол от океана, на сместа за колосване в лена, докато ръката му леко докосна косата ми. Въпреки факта, че бяхме под домашен арест, че той едва не си беше изгубил главата тази сутрин, а аз бях намушкана предната нощ, никога не се бях чувствала в по-голяма безопасност.

— Хайде, да те приберем вътре — каза Журден, въвеждайки ме в къщата.

Едва тогава си спомних лорд Аленах, на когото така и не бях благодарила, задето бе спасил живота на приемния ми баща.

Измъкнах се от прегръдките на Журден, търсейки с поглед конника. Но нямаше нищо освен лунната светлина и вятъра, които танцуваха по тревата, отпечатъците от копита си личаха там, където беше стоял.

Заплаках отново, когато видях Люк в залата. Той ме притисна силно до гърдите си и ме залюля напред-назад, сякаш танцувахме, докато се засмях и най-сетне изплаках последните си сълзи.

Журден затвори и залости входната врата, тримата застанахме в кръг, преплели ръце един около друг, допряхме челата си, и се усмихвахме, докато безмълвно празнувахме тази победа.

— Имам да кажа нещо на двама ви — казах, при което Люк бързо притисна пръст към устните си, давайки ми знак, че трябва да мълча.

— Бас ловя, че Дамхан ти е харесал — каза високо брат ми като отиде до една маса, поставена далече от прозорците. Върху нея имаше лист хартия, перодръжка и мастило. Той ми даде знак да пиша, а после посочи към ухото си и след това — към стените.

Значи пазачите подслушваха. Кимнах и заразказвах колко беше великолепен замъкът, докато пишех.

Журден и Люк прочетоха написаното едновременно; очите им се приковаха върху моите с радост, която накара камъка да зажужи отново.

Потупах корсета си, Журден кимна и ми се стори, че видях сребристото проблясване на сълзи около очите му. Преди да се уверя, той се извърна, за да ми налее чаша вода.

Приех чашата вода, която Журден ми подаде, и кимнах. Люк взе листа и го пъхна в огъня да изгори, а ние седнахме пред огнището и заговорихме за по-безопасни, маловажни неща, които щяха да отегчат пазачите, подслушващи отвъд стените.

На следващия ден бързо научих, че да бъдем под строга домашна охрана беше задушаващо. Всичко, което казвахме, можеше да бъде подслушано. Ако исках да изляза навън, очите на пазачите ме следваха. Най-голямото предизвикателство щеше да бъде ние тримата да надвием тях дванайсетимата, когато станеше време да потеглим към Мистуд след две нощи.

Така че онзи следобед Люк написа план, който ми даде да прочета. Той и Журден бяха пристигнали в Мевана без оръжия, но аз още носех късата сабя, пристегната на бедрото ми. Това беше единственото ни оръжие и след като прочетох плана за бягство, го поставих в ръцете на Журден.

— Наложи ли ти се да го използваш? — прошепна той като го прибра в жакета си.

— Не, татко — казах. Тепърва предстоеше да му разкажа за инцидента с намушкването. Понечих да взема листа, за да напиша всичко и да го прочете…

На вратата се почука. Люк скочи да отвори и се върна в залата с кошница с храна.

— Лорд Аленах е твърде щедър домакин — каза брат ми, като тършуваше из самуните овесен хляб, все още топли от пещта, няколко резена сирене и масло, буркан осолена риба и купчина ябълки.

— Какво е това? — запита Журден като забеляза късче пергамент, пъхнато сред хлябовете.

Люк го измъкна от ленения плат, докато впиваше зъби в една от ябълките.

— Адресирано е до теб, татко. — Подаде го на Журден и видях червения восък, който слепваше пергамента; върху него имаше скачащ елен.

Разсеяна от историята за намушкването, която описах, отидох при Люк, който оглеждаше кошницата с храна. Но точно когато разопаковах хляба, чух Журден рязко да си поема дъх. Почувствах как стаята притъмня. Двамата с Люк мигновено се обърнахме да го погледнем и видяхме как смачка пергамента в подобните си на хищни нокти ръце.

— Татко? Татко, какво има? — тихо запита Люк.

Но Журден не гледаше Люк. Не мисля, че изобщо чу сина си, докато насочваше поглед към мен. Сърцето ми се устреми към пода, разбивайки се по причина, която дори не ми беше известна.

Приемният ми баща се взираше в мен с такава ярост, че отстъпих назад и се блъснах в Люк.

— Кога смяташе да ми кажеш, Амадин? — запита Журден с онзи студен, остър тон, който бях чувала само веднъж преди, когато беше убил крадците.

— Не знам за какво говориш! — изхриптях и се притиснах по-силно към Люк.

Журден хвана масата и я преобърна като разсипа свещите, кошницата с храна, хартията и мастилото. Залитнах назад, докато Люк нададе вик на изненада.

— Татко, съвземи се! — изсъска той. — Спомни си къде се намираме!

Журден бавно се свлече на колене, все още стиснал пергамента в пръстите си, с лице, бледо като луната, докато се взираше в нищото.

Люк се втурна напред да грабне листа. Брат ми застина неподвижно, а после срещна погледа ми и безмълвно ми подаде писмото.

Не знаех какво да очаквам, какво можеше да разяри Журден толкова бързо. Но докато очите ми се движеха през арките и долините на думите, светът около мен се пропука надве.

— Това е лъжа — изръмжах и смачках листа в ръцете си, точно както беше направил Журден. — Татко, той лъже. — Препънах се, докато прекрачвах ябълките и хляба, за да коленича пред Журден. Той изглеждаше съкрушен, очите му бяха изцъклени и безжизнени. Взех лицето му в ръцете си и го заставих да ме погледне. — Този мъж, лорд Аленах, не е мой баща.

— Защо скри това от мен? — попита Журден, пренебрегвайки пламенните ми изявления.

— Не съм крила нищо от теб! — извиках. Гневът разцъфна в сърцето ми и го задръсти с бодли. — Никога не съм виждала родния си баща. Не знам името му. Незаконородена съм, нежелана съм. Този лорд играе някаква игра с теб. Не му принадлежа!

Журден най-сетне фокусира поглед върху лицето ми:

— Сигурна ли си, Амадин?

Поколебах се и мълчанието ме прониза, защото ме накара да видя, че въобще не бях сигурна.

Спомените ми се върнаха към нощта, когато бях помолила Вдовицата да скрие от Журден пълното име на баща ми… Тя не бе искала да го стори, но въпреки това го направи, защото настоявах за това. И следователно Журден вярваше — както и аз — че баща ми беше просто обикновен слуга на служба при лорда. Никога не бяхме обмисляли представата, че можеше да бъде лордът.

— Каза ли му, че произхождаш от неговия Дом? — попита Журден с глух глас.

— Не, не, не му казах нищо — изпелтечих и именно тогава осъзнах. Откъде, за бога, на Аленах би му хрумнало да предяви претенции над мен?

Не може да бъде…

Журден кимна, разчел мъчителната посока на мислите ми.

— Той е твой баща. Как иначе ще знае?

— Не, не — прошепнах със свито гърло. — Не може да е той.

Но още докато го отричах, нишките на живота ми започнаха да се съединяват. Защо дядо би настоявал толкова упорито да ме скрие? Да скрие от мен името на баща ми? Защото баща ми беше могъщ, опасен лорд на Мевана.

Но въпреки всичко… откъде Аленах знаеше коя бях?

Взирах се в Журден. Журден се взираше в мен.

— Искаш ли да узнаеш защо мразя Брендан Аленах? — прошепна той. — Защото Брендан Аленах беше лордът, който ни предаде преди двайсет и пет години. Брендан Аленах беше онзи, който заби меча си в съпругата ми. Открадна я от мен. А сега ще ми открадне и теб.

Журден се изправи. Аз останах на пода, седнала на пети. Слушах как се оттегля в спалнята си и затръшва вратата.

Все още държах писмото. Накъсах го на парченца и го оставих да падне около мен като сняг. А после станах.

Погледът ми се отклони към Люк. Той се взираше в безпорядъка на пода, но вдигна очи към моите, когато се приближих до него.

— Ще докажа, че това е лъжа — казах с блъскащо в гърдите ми сърце. — Ще потегля с д'Арамис към Мистуд.

— Амадин — прошепна Люк и обгърна лицето ми с длани. Искаше да ми каже още, но думите се превърнаха на прах между нас. Нежно ме целуна по челото за сбогом.

Почти не усещах земята под себе си, докато излизах от онази къща, пристъпих навън в следобедния дъжд. Там беше каретата, която Аленах бе обещал, чакаща да ме откара обратно в Дамхан. Тръгнах към нея; косата и роклята ми вече бяха наквасени от дъжда, когато седнах на застланата с възглавнички пейка.

Докато дъждът блъскаше по покрива, а каретата се друсаше по пътя, започнах да обмислям какво щях да му кажа.

Лорд Аленах вярваше, че бях негова незаконна дъщеря.

Не вярвах на подобно нещо; въпреки това витаещото съмнение беше по-лошо от острието, с което ме беше пронизал Райън. Най-вероятно лордът нарочно предизвикваше стария си враг и използваше мен за тази цел. Така че щях да вляза в залата му тази вечер и да го оставя да вярва, че бях доволна от претенциите му към мен. А когато поисках доказателство, каквото той щеше да бъде безсилен да ми даде, щях да отхвърля твърдението му.

Отне ми десет мили, но когато пристигнах във вътрешния двор на Дамхан, бях готова да се изправя лице в лице с него.

Пристъпих навън в дъжда; над главата ми проблясваха мълнии и разцепваха нощното небе на две. Както бях и аз — помислих си, докато влизах в коридора на замъка. Аз бях Бриена, две в едно.

Последвах музиката, на Мерей към светлината и топлината на залата. Валенианците се бяха събрали на масите си за вечеря. Огънят бумтеше, хералдичните елени проблясваха от издълбаните си места в стените. И така тръгнах по пътеката на голямата зала; роклята ми се влачеше по глазираната мозайка и оставяше диря от дъжд зад мен.

Чух как мъжете замлъкнаха, а смехът утихна, когато валенианците забелязаха влизането ми. Музиката мъчително секна, струните на Мерей издрънчаха, когато лъкът й се хлъзна рязко по тях. Почувствах погледа на Картие като слънчева светлина, но не реагирах. Чувствах как всички ме наблюдаваха, но аз имах очи само за лорда, който седеше на подиума.

Аленах ме забеляза веднага щом влязох. Беше ме чакал; загледа как се приближавах към него и остави бокала си; рубинът на показалеца му проблесна.

Извървях целия път до стълбите на подиума, а там спрях, заставайки точно пред него. Разтворих длани, почувствах как дъждът капеше от косата ми.

— Здравей, татко — казах му; гласът ми се извиси като птица нагоре до най-високите носещи греди.

Брендан Аленах се усмихна:

— Добре дошла у дома, дъще.

Двайсет и осем Раздвоено сърце

— Райън? Отстъпи на дъщеря ми законното й място.

Видях как Райън се сепна, зашеметен от искането на баща си. Загледах как лицето му се разкривяваше от ярост към мен, понеже най-големият му страх току-що беше облечен в плът и кръв.

Изгубената дъщеря беше дошла да си вземе обратно наследството.

Оставих го да се надигне, просто за да видя дали щеше да го направи. А после повдигнах ръка и казах:

— Райън може да си запази мястото, засега. Бих искала да поговоря насаме с теб, татко.

Очите на Аленах — в блед нюанс на синьото, като коварен лед върху езеро — проблеснаха от любопитство. Сигурно очакваше подобно нещо, защото се изправи без колебание и протегна към мен дясната си ръка.

Изкачих се на подиума, заобиколих масата и поставих пръсти в неговите. Той ме изведе от залата, нагоре по стълбите, надолу по коридор, по който още не бях минавала. Отведе ме в личното си крило; обширна поредица от свързани стаи, които бяха пищно обзаведени.

Първата стая бих определила като гостна; място, където да посрещаш близки приятели. Имаше голямо огнище, в което гореше буен огън, и няколко кресла, застлани с овча кожа. На едната стена имаше внушителен гоблен с изобразен върху него бял елен рогач, който скачаше със забити в гърдите му стрели, и толкова много окачени животински глави, които сякаш ме наблюдаваха; светлината на огъня ближеше изцъклените им очи.

— Седни, дъще, и ми кажи какво мога да ти донеса за пиене — каза Аленах и пусна пръстите ми, за да отиде до едно бюро, по което искряха бутилки вино, керамични кани с ейл и комплект златни бокали.

Седнах в креслото най-близо до огъня, треперейки заради мократа си рокля.

— Не съм жадна.

Почувствах как хвърли поглед към мен. Не откъсвах поглед от танцуващия огън, слушах как си наливаше питие. Бавно прекоси пода и седна в креслото срещу мен.

Едва когато и двамата бяхме неподвижни, срещнах погледа му.

— Погледни се — прошепна той. — Прекрасна си. Също като майка си.

Тези думи ме разгневиха:

— Така ли разбрахте, че съм аз?

— Най-напред те помислих за майка ти, щом те видях да влизаш в тронната зала. Помислих, че се е върнала да ме преследва — отвърна той. — Докато ме погледна и разбрах, че си ти.

— Хмм.

— Не ми вярваш?

— Не. Нуждая се от доказателства, милорд.

Той кръстоса крака и отпи глътка вино, но прозорливите му сини очи нито за миг не се откъснаха от моите.

— Много добре. Мога да ти дам всички доказателства, които пожелаеш.

— Защо първо не ми разкажете как се запознахте с майка ми?

— Майка ти посети Дамхан заедно с дядо ти за един организиран лов преди около осемнайсет години — поде Аленах с глас, гладък като коприна. — Три години преди това бях изгубил съпругата си. Все още скърбях за смъртта й, мислех, че никога няма да погледна друга жена. Докато не пристигна майка ти.

Трябваше да впрегна цялата си вътрешна сила, за да прикрия презрението си, да задуша сарказма си. Възпрях го, заставяйки се да мълча, за да продължи разказа си.

— Майка ти и дядо ти отседнаха тук за около месец. През това време я обикнах. Когато си тръгна с дядо ти за Вадения, нямах представа, че носи теб. Но двамата започнахме кореспонденция и щом научих за теб, я помолих да се върне в Дамхан, да се омъжи за мен. Дядо ти отказа да го позволи, смяташе, че съм съсипал дъщеря му.

Сърцето ми блъскаше дълбоко в гърдите. Всичко, което бе споделил, можеше да бъде истина — дядо ми също го беше споменал. Въпреки това мълчах и слушах.

— Майка ти ми писа в деня, когато ти се роди — продължи Аленах. — Дъщерята, която дълго бях чакал, която винаги бях искал. Три години след това писмата на майка ти секнаха. Дядо ти ми съобщи, че е починала и че ти не си моя, че нямам права над теб. Изчаках търпеливо, докато ти навърши десет. И ти написах писмо. Предположих, че дядо ти ще го скрие от теб, но въпреки това ти изпратих покана да ме посетиш.

Когато съм била на десет… когато съм била на десет… когато дядо беше избягал в Магналия с мен, за да ме скрие. Едва си поемах въздух…

— Когато така и не получих вест от теб, реших да удостоя дядо ти с едно малко посещение — каза Аленах. — Ти не беше там. А той отказваше да ми каже къде те е скрил. Но аз съм търпелив човек. Щях да изчакам, докато навършиш пълнолетие, докато станеш на осемнайсет, когато можеш да взимаш собствени решения. Така че представи си изненадата ми, когато влезе в тронната зала. Помислих, че най-сетне си дошла да се срещнеш с мен. Готвех се да изляза напред и да предявя правата си над теб, докато от езика ти не се откъсна едно определено име. — Ръката му стисна по-здраво бокала. Ах, ревността започна да изопва лицето му като маска. — Каза, че МакКуин ти е баща. Помислих си, че съм сбъркал — сигурно очите ми ме заблуждаваха. Но после ти каза, че си адепт и всичко се навърза; дядо ти те беше скрил, оставяйки те да овладееш влечението си, а МакКуин те беше осиновил. И колкото по-дълго стоеше там, толкова по-сигурен ставах. Ти беше моя, а МакКуин те използваше. Затова предложих да те подслоня, за да науча повече за теб, за да те предпазя от краля. А после онова плашливо куче потвърди подозренията ми.

— Куче ли?

— Неси — каза Аленах. — Винаги е мразила непознати. Но беше привлечена от теб и това ме накара да си спомня… когато майка ти беше тук преди толкова години, една от моите хрътки отказваше да се отдели от нея. Майката на Неси.

Преглътнах; казах си, че едно куче няма как да е знаело…

— Защо ме оставихте да се върна при МакКуин в такъв случай? — попитах; думите бяха твърде горещи, за да ги задържа повече в гърдите си. — Оставихте ме да се събера отново с него, само за да ме откъснете.

Аленах се опита да сдържи усмивката си, но ъгълчетата на устата му разкриха извратеното удоволствие, което изпитваше при тази мисъл:

— Да. Навярно беше жестоко от моя страна, но той се опитваше да ме нарани. Опитваше се — все още се опитва — да те настрои против мен.

Колко много грешеше Аленах. Журден дори не беше знаел чия дъщеря бях в действителност.

А после се втренчих в ръката му — дясната му ръка, с която държеше бокала си — и си спомних. Тази ръка беше посякла съпругата на Журден. Тази ръка ги беше предала, беше причинила смъртта на съпругите и дъщерите им.

Изправих се; гневът и тревогата ми се сляха, разливайки ужас в кръвта ми.

— Грешите, милорд. Не съм ваша дъщеря.

Бях на половината път до вратата; въздухът излизаше от мен, сякаш железни пръсти се бяха обвили около гърдите ми и го изстискваха. Камъкът на здрача го почувства и разпрати успокояваща топлина по корема ми, нагоре към сърцето ми; Бъди смела, прошепна, и въпреки това бягах от Аленах.

Ръката ми посягаше към дръжката на вратата, когато гласът му прониза разстоянието между нас:

— Не съм свършил, Бриена.

Звукът на името ми ме накара да спра рязко, запечата краката ми към пода.

Слушах го, когато се изправи, стъпките му влязоха в една от съседните стаи. Когато се върна, чух шумоленето на листове хартия.

— Писмата на майка ти — беше всичко, което каза.

Това ме накара да се обърна. Прекосих пода и отидох обратно при него, където беше оставил дебела връзка писма в стола ми. Това ме накара да посегна към тях, към тази мъничка останка от майката, за която винаги бях копняла.

Започнах да ги чета с напълно разкъсано сърце. Това беше тя. Беше Розали Паке. Майка ми. Значи го беше обичала, макар да нямаше представа какво беше направил.

В едно от писмата имаше малък кичур коса. Моята коса. В меко златистокафяво.

Свлякох се на пода, силата ме напусна. Самото ми име беше вдъхновено от неговото — на този коварен, кръвожаден мъж. Вдигнах поглед към него; стоеше наблизо и ме гледаше как асимилирах истината.

— Какво искате от мен? — прошепнах.

Аленах коленичи на пода пред мен и улови лицето ми в ръцете си. Тези предателски ръце.

— Ти си единствената ми дъщеря. И ще те отгледам като бъдеща кралица на тази земя.

Идваше ми да се изсмея, идваше ми да заплача. Исках да откъсна този ден, да го изгоря, да забравя, че някога се беше случил. Но ръцете му ме държаха стабилно и трябваше да се вслушам в безумното му твърдение.

— И как, милорд, ще ме направите кралица?

Мрачна светлина проблесна в очите му. За миг сърцето ми спря и си помислих, че беше разбрал за камъка. Но ние не бяхме Кавана. Камъкът беше безполезен за нас.

— Някога отдавна — промърмори той — нашият предтеча взел нещо, което било от съществена важност Мевана да остане владение на кралица. — Палците му леко погалиха бузите ми, когато сведе усмихнато лице към мен. — Нашият Дом крие Канона на кралицата от поколения насам. Съхранява се в този замък и аз ще възкреся Канона, за да те поставя на трона, Бриена.

Затворих очи, трепереща.

През всичките тези години домът Аленах бе държал Камъка на здрача и Канона на кралицата. Моят дом бе унищожил цяло родословие кралици, беше принудил магията да заспи, беше дал власт на жесток крал като Ланън. Тежестта на деянията на моите предци ме накара да се превия; щях изцяло да се разтопя в пода, ако Аленах не ме придържаше изправена.

— Но аз съм наполовина валенианка — възразих и отворих очи да го погледна. — Незаконородена съм.

— Аз ще те узаконя — каза той. — И няма значение дали си само отчасти от мевански произход. Във вените ти тече благородна кръв, а като моя дъщеря имаш законно право над трона.

Трябваше да го оборя още тогава, преди изкушението да пусне корени в мен. Но Канонът на кралицата… нуждаехме се от него. Имахме камъка, но ни трябваше и законът.

— Покажете ми Канона — поисках.

Ръцете му бавно се отместиха от лицето ми, но той продължи да се взира в мен:

— Не. Не и докато не ми се закълнеш във вярност. Не и докато не узная, че напълно се отричаш от МакКуин.

О, той си играеше с мен. Манипулираше ме. Това ме накара да го презирам още повече; изпитваше нужда да се състезава с Журден, искаше ме само да демонстрира собствената си власт.

Няма да се хвърлям прибързано в това — помислих си.

Така че си поех дълбоко дъх и казах:

— Оставете ме да обмисля това през нощта, милорд. Ще ви дам отговора си на сутринта.

Той щеше да уважи молбата ми. Беше меванец, а за него дадената дума бе нерушима клетва. Валенианците имаха своето изящество в светския етикет и своята вежливост, но меванците имаха думата си, проста и обвързваща.

Аленах ми помогна да се изправя на крака. Поръча да ми приготвят топла вана в стаята с еднорога и ме остави за нощта. Киснах във водата, докато кожата ми се сбръчка, като се взирах в огъня и мразех произхода си. После станах и облякох нощната риза, която ми беше осигурил, тъй като бях оставила всичките си притежания при Журден.

Седнах пред огъня с камъка и медальона, скрити под мекия вълнен плат на нощницата ми, и се почувствах пленница на собствените си ужасни мисли.

Бях пристигнала в Дамхан тази вечер, смятайки, че Аленах нарочно дразнеше и предизвикваше Журден с претенциите си към мен. Сега обаче бях наясно… Бях кръв от неговата кръв, елен, прескачащ лаврови клони, единствена дъщеря на един жесток човек.

А той искаше да ме превърне в кралица.

Затворих очи и започнах да прокарвам пръсти през заплетената паяжина, в каквато се беше превърнал животът ми.

За да съживя Канона, щеше да ми се наложи да се закълна във вярност на Аленах.

Ако се закълнях във вярност на Аленах, щях или да го последвам като му позволя да ме постави на трона, или да го предам и да взема Канона със себе си в Мистуд.

Ако откажех да се закълна във вярност на Аленах, нямаше да открия Канона. Пак щях да отида в Мистуд с камъка, както беше планирано. Но Аленах можеше да ме затвори под ключ в кулата на Дамхан.

— Бриена?

Хвърлих поглед надясно и видях Картие в стаята ми. Дори не го бях чула да влиза през тайната врата; толкова бях вглъбена в собствените си мрачни размишления. Той дойде до стола ми, коленичи пред мен и сложи длани на коленете ми, знаеше, че бях другаде и докосването му щеше да ме върне обратно.

Загледах как светлината на огъня целуваше златните нишки на косата му и оставих пръстите си да преминат бързо през нея; той затвори очи в отговор на милувката ми.

— Той е мой баща — прошепнах.

Картие ме погледна. В очите му имаше такава тъга, чувстваше всяко мехурче болка вътре в мен.

— Знаехте ли, че е той? — настоях.

— Не. Знаех, че баща ти е меванец. Никога не ми казаха името му.

Оставих пръстите си да се измъкнат от косата му. Облегнах глава назад в стола и погледнах нагоре към тавана.

— Канонът е у него. И той иска да ме направи кралица.

Пръстите на Картие се стегнаха върху коленете ми. Насочих поглед обратно към него; очите му не разкриваха нищо, дори докато изричах предателски думи. В изражението му нямаше ужас, нито алчност, само предан нюанс на синьото.

— Картие… как да постъпя?

Той стана и придърпа един стол близо до моя, за да седне точно срещу мен, така че нямаше накъде другаде да гледам, освен към него. Загледах как огънят разливаше светлина по едната страна на лицето му и сенки по другата.

— Преди четири месеца — каза той — си мислех, че знам кой е най-добрият път за теб. Бях те обикнал толкова дълбоко, исках да се уверя, че ще избереш онзи клон на науките, който ще те задържи близо до мен. Исках да отидеш с Бабино, да преподаваш, както бях направил аз. Краят на лятото дойде и установих, че си изчезнала безследно… тогава осъзнах, че не мога да те задържа, не мога да решавам вместо теб. Едва когато те оставих да си отидеш, те открих отново по най-удивителния начин.

Той замълча, но очите му не се откъсваха от моите.

— Не мога да ти казвам как да постъпиш, кое е най-добро — заяви той. — Сърцето ти трябва да избере това, Бриена. Но ще кажа следното; независимо кой път избереш, ще те последвам дори в тъмнината.

Той се изправи, прокарвайки леко пръсти през косата ми, надолу по острото очертание на челюстта ми до върха на брадичката ми. Израз на обещание, израз на посвещение.

Ще те последвам.

— Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен — прошепна той и си тръгна, преди дори да си поема дъх.

Тази нощ водех война, защото сърцето ми бе раздвоено. Кой баща да предам? Този, обвързан с мен чрез влечението, или онзи, обвързан чрез кръвта? Дали Журден ме мразеше сега, знаейки чия дъщеря бях в действителност? Имаше моменти, в които си мислех, че приемният ми баща бе започнал да държи на мен, беше ме обикнал. Но можеше вече никога да не гледа на мен по същия начин, когато знаеше истината.

Бях дъщеря на човека, който го беше унищожил.

Водех битка цяла нощ… крачех из стаята, съмнявах се, агонизирах. Но когато зората разпръсна бледолилава светлина върху прозорците и утрото се вмъкна крадешком в стаята ми, най-сетне бях избрала пътя си.

Двайсет и девет Думите от дрямката дълбока пробудете

Срещнах се с Аленах пред вратите на залата преди закуска.

Той ме чакаше с кожени ръкавици на ръцете, с обточено с кожички наметало, завързано на възел на яката му. Аз носех меванска рокля, която той ми беше осигурил — червена вълнена рокля, която обгръщаше удобно тялото, дреха за експедиции и езда, с бели, диплещи се ръкави — в допълнение с топла наметка и кожени ботуши, толкова нови, че още скърцаха.

Повдигнах вежди, когато го видях. Наистина ли искаше да му дам отговора си пред залата?

— Искам да те заведа някъде — каза той, преди да успея да изрека нещо. — Можем да закусим след това.

Кимнах и го оставих да ме изведе във вътрешния двор, бях разтревожена, докато се питах защо искаше да ме откъсне от безопасността на замъка. Два коня бяха оседлани и ни чакаха. Аленах възседна кафявия си жребец, докато аз взех дорестата кобила и го последвах, яздейки в лек галоп по един планински връх, който се намираше източно от земите му. Мъглата бавно догаряше, минута по минута, докато се изкачвахме по-нависоко; въздухът ставаше сладък и остър.

Студът вече се беше просмукал в костите ми, когато той спря. Кобилата ми застана до жребеца му и загледах как мъглата се отдръпваше, подухната от вятъра, оставяйки двама ни на голямо възвишение. Ако си бях мислила, че гледката от парапета на замъка беше зашеметяваща, тази ме накара да променя мнението си.

Земите на Аленах се простираха надолу пред нас; могили, потоци и гори, зелени, сини и червеникавокафяви, идилични поляни, смесени с буйни ливади. Очите ми попиваха гледката на тази омагьосваща земя. Тази глинеста почва беше в кръвта ми и аз я почувствах, теглеше и дърпаше сърцето ми.

Трябваше да затворя очи.

— Това е домът ти, Бриена — каза той с пресипнал глас. Той също не беше спал предишната нощ. — Мога да ти дам всичко, което поискаш.

Земя. Семейство. Корона.

Очите ми се отвориха отново. Виждах Дамхан долу; размазано петно от тъмни камъни с дима, издигащ се от комините му.

— А синовете ви? — попитах, като най-сетне откъснах поглед от красотата, за да се обърна към него.

— Синовете ми ще получат своя дял от наследството. — Конят се размърда под него като риеше земята. Аленах ме погледна; вятърът си играеше със свободно пуснатата му тъмна коса. — Чаках те дълго, Бриена.

Погледнах назад към ширналата се земя, вероятно отговорът, който търсех, лежеше скрит в потоците и сенките й. Бях взела решение, бях определила посоката си. Бях отишла при Картие призори, за да му съобщя избора си, да съставя окончателен план с него. Въпреки това бях удивена от усещането как съмнението все още дълбаеше кратер в сърцето ми.

Но спрях очи върху него, лордът, който беше мой баща, и казах:

— Избирам вас, татко. Избирам дома Аленах. Поставете ме на трона.

Аленах се усмихна; бавна топла усмивка, която го правеше да изглежда десет години по-млад. Беше развълнуван, очите му ме възхваляваха, сякаш нямах недостатъци, вече бях негова кралица, а не отдавна изгубената му дъщеря.

— Доволен съм, Бриена. Да се върнем в замъка. Искам да ти покажа Канона. — Вече обръщаше коня си, когато го възпрях с гласа си.

— Навярно, татко, можем да погледнем Канона след вечеря?

Той се поколеба и ми хвърли поглед през рамо:

— Тази вечер ли?

— Да — казах и насила извих ъгълчетата на устата си в усмивка. — Валенианците са тук, помните ли? Мога да почакам до довечера.

Той обмисли думите ми. Молех се да захапе стръвта.

— Много добре — съгласи се най-накрая, после наклони глава, подканвайки ме да го последвам обратно.

Бях потисната и схваната, когато влязохме с тропот във вътрешния двор. Слязох от кобилата толкова грациозно, колкото ми позволяваха схванатите ми крака и хванах ръката на Аленах, позволявайки му да ме отведе в залата.

Закуската още беше в разгара си, когато влязохме; топлината бе като тръпчив балсам за премръзналите ми ръце. Забелязах, че Райън не се виждаше наоколо и столът му беше празен. А Аленах ме поведе към него и ми отреди мястото от дясната си страна.

— Добро утро, сестро — поздрави Шон; в погледа му внезапно се появи предпазливост, сякаш не можеше да повярва, че това се случваше.

— Добро утро, братко — отвърнах точно когато баща ни седна на стола между нас.

Насилих се да преглътна три хапки овесена каша, преди да открия Картие в оредяващото множество. Гледаше към мен с полузатворени очи, сякаш бе отегчен, но напрегнато чакаше.

Едва доловимо докоснах яката си.

Той отвърна на движението; въздухът проблесна между нас, сякаш нишка от магия бе изпъната от мен към него.

Нямаше връщане назад.

Изчаках, докато вечерята приключи и залата се изпълни с истории, ейл и музика. Насилих се да ям, докато стомахът ми се усукваше на възел. Едва тогава погледнах към Аленах, който седеше от лявата ми страна, и казах:

— Навярно можете да ми го покажете сега, татко?

В чинията му още имаше храна, халбата му преливаше от ейл. Но бързо научих, че един баща обичаше да угажда на дъщеря си. Аленах се изправи моментално и аз пъхнах ръка в неговата като хвърлих поглед през рамо, точно преди да изчезнем от залата.

Картие проследи нашето оттегляне. Щеше да изчака десет минути след нас, а после щеше да се измъкне.

Броях наум собствените си стъпки, докато Аленах ме водеше обратно към личните си покои; порядъкът на числата беше странно успокояващ, докато ботушите ми потъваха в килима.

Това беше частта от плана, която беше изцяло непредсказуема — действителното местонахождение на Канона. Аленах беше казал, че беше скрит някъде в замъка и затова с Картие бяхме решили да поемем риска. Бях предположила, че вероятно беше в крилото, където се намираха покоите на лорда; самата стая, която някога бе принадлежала на Тристан Аленах.

Бях предположила правилно.

Последвах Аленах през гостната му, през личната му трапезария, в спалнята му. Имаше внушително легло, покрито със завивки и кожи, и голямо каменно огнище, в което изстиваше пепел. Три прозореца от рисувано стъкло обточваха едната стена; свещи осветяваха тъмното стъкло.

— Кажете ми, татко — запитах, чаках търпеливо, когато изчезна в съседната стая. — Откъде узнахте за Канона?

Той се показа отново; държеше дълго, тънко парче желязо с издялана дръжка. За миг сърцето ми се удари в гръдната кост, когато си помислих, че се канеше да го използва като оръжие. Но той се усмихна и каза:

— Това е тайна, която се е предавала от баща на сина наследник, още откакто Канонът бил скрит тук.

— В такъв случай Райън знае ли?

— Той знае. Шон — не.

Наблюдавах как използваше железния клин, за да измъкне един от камъните на огнището. Беше дълга плоча, изцапана с нетна от трупали се в продължение на години сажди и от пъновете, които я бяха ожулили, и докато се трудеше да я повдигне, се сетих за Тристан. Почти можех да видя как моят предтеча извършва същите движения като Аленах, само че Тристан бе полагал усилия да скрие, вместо да освобождава нещо скрито.

— Бриена.

Пристъпих напред, когато изрече името ми; звукът на гласа му разкъса невидимите окови около глезените ми. Държеше каменната плоча повдигната и ме чакаше да се приближа и да видя какво лежеше отдолу, чакаше ме да предявя правата си над него.

Тихо се приближих до Аленах и надникнах надолу към вдлъбнатината в пода.

Веднъж Картие ми я беше описал. Каза, че Лиадан използвала магията си, за да издълбае думите в камъка. Гледката направо ме остави без дъх, накара Камъка на здрача да припламне непоносимо горещо в медальона си, все още скрит в корсажа на роклята ми. Пробуждането на камъка ме принуди да коленича и с треперещи ръце посегнах към каменната плочка.

Думите на Лиадан проблясваха, сякаш в цепнатините беше посипан звезден прах. Плочката беше измамно лека; правоъгълник от бял камък с размера на корицата на голяма книга. Избърсах пръстта и праха; думите реагираха на докосването ми и светнаха отвътре. Знаех, че това бе разбуждащата се магия; Канонът реагираше на близостта на Камъка на здрача. По тила си усетих боцкащи капчици пот, когато осъзнах, че Аленах видя неземната светлина, идваща от вътрешността на Канона, сякаш жилките на плочката бяха изпълнени с хранително вещество.

Изправих се и се отдалечих на няколко стъпки с гръб към него, обгърнах плочката с ръце, както се гушка дете и безмълвно наредих на Канона да погълне примамливия си блясък, защото щеше да ме издаде.

И сякаш Канонът ме чу, светлината отвътре угасна като въглен и Камъкът на здрача изстина. Можех само да си представя какво ли щеше да бъде това преживяване, ако имах дори капка от кръвта на Кавана.

— Прочети ми го, дъще — каза Аленах, докато спускаше плочата на огнището обратно на мястото й.

Прочистих гърло и с усилие на волята призовах гласа си да не трепне.

Думите на Лиадан се изляха от езика ми, ефирни като облак, сладки като мед, остри като меч:

Стаята притихна, докато гласът ми се носеше към сенките; думите увиснаха като скъпоценни камъни във въздуха между Аленах и мен. Някога бях вярвала, че само дъщеря от рода Кавана имаше право над трона. Сега осъзнах, че Лиадан беше направила короната достъпна за всяка благородна дъщеря на четиринайсетте Дома.

Аленах беше прав; наистина имах законно право.

После той пристъпи напред, ръцете му отново обгърнаха лицето ми; ламтежът за властта и за трона проблясваше в очите му, когато се вгледа настойчиво в мен и съзря сянката на майка ми.

— Така се въздига домът Аленах — прошепна той.

— Така се въздига той, татко.

Той ме целуна по челото, обвързвайки ме окончателно с плановете си за сбъдване на предопределеното. Оставих го да ме изведе до салона и седнах в стола пред запаленото огнище, а той ми наля бокал вино, за да го отпразнуваме. Държах Канона в скута си; оставих го да почива на бедрата ми като все още милвах с пръсти изсечените думи.

Тогава най-сетне се разнесе настойчиво блъскане по вратата.

Аленах се намръщи и остави бутилката с проблясващо раздразнение по лицето.

— Какво има? — провикна се с раздразнен тон.

— Милорд, нивите горят! — отвърна един глас, приглушен от дървената врата.

Видях смутеното изражение на Аленах се преобрази в шок, той прекоси с големи крачки стаята и отвори рязко вратата. Там стоеше един от неговите танове с лице, покрито с дим и пот.

— Какво искате да кажете с това, че нивите горят? — повтори лордът.

— Цялата ечемична нива е обхваната от пожар — изрече задъхано танът. — Не можем да го овладеем.

— Свикайте всички мъже — нареди Аленах. — Отивам право там.

Припряно се изправих на крака и оставих Канона на стола. Аленах крачеше обратно през стаята към една врата встрани от салона му, която се сливаше със стената, затова не я бях забелязала преди. Повлякох се след него като кършех ръце.

— Татко, какво мога да направя? — попитах, осъзнавайки, че беше влязъл в личния си арсенал. Мечове, щитове, боздугани, копия, лъкове, колчани, пълни със стрели, и брадви проблясваха от местата си по стената, щом ги докоснеше светлината на огъня.

Аленах затъкна в колана на хълбока си дълъг меч в ножница, а после се отправи обратно в салона, почти забравяйки за мен. Тогава ме забеляза отново:

— Искам да останеш тук — каза. — Не излизай от покоите ми.

— Но, татко, аз…

— Не излизай от покоите ми, Бриена — повтори той с груб глас. — Ще се върна веднага щом е безопасно. — Гледах как излезе, слушах как затвори вратата. Нещата се развиваха, точно както се бях надявала. Докато не чух да се завърта ключ, бях затворена в покоите на Аленах.

Не — заблъска сърцето ми, когато се втурнах да отворя вратата; единственият път навън. Железните дръжки бяха здрави, запоени към прага, държаха ме в плен в покоите на баща ми. Въпреки това задърпах, борех се с вратата. Тя не поддаваше.

Трябваше да изляза. Разполагах само с няколко скъпоценни мига да го направя.

В ума ми набъбна паника, като си спомних стъпките, които бях планирала. Зарязах безнадеждната врата и забързах към спалнята на Аленах право към гардероба му. Затършувах из нещата му, дрехите му — подредени по цветове и ароматизирани с пръчици карамфил и борови иглички, и открих кожена торба със закопчалка и връзка за пристягане отгоре. Върнах се забързано в салона и пъхнах Канона в торбата, нахлузих презрамките на раменете си и я закопчах здраво на гърба си.

После отидох в хранилището му за оръжия. Избрах тънка сабя с необичайна ръкохватка — върху ефеса имаше сфера от кехлибар, а в кехлибара имаше паяк „черна вдовица“, застинал във времето. Ухапването на вдовицата. Тази сабя ще ми подхожда — помислих си и я втъкнах в колана на кръста си. Грабнах най-близката брадва и се върнах при заключената врата, замахнах и забих острието в дървото около железните дръжки. След броени минути разбрах, че беше безполезно. Пресушаваше силите ми, ударите ми отчупиха едва няколко тресчици от вратата.

Щеше да се наложи да изляза през прозореца.

Върнах се в спалнята на Аленах. През цветовете виждах пожара, който гореше в далечната нива; стъклото го преобразяваше в зловеща зелена светлина. Вдигнах брадвата си, поех си дълбок дъх и замахнах.

Прозорецът експлодира около мен, късчетата стъкло се посипаха по раменете ми и по пода като хрущящи цветни зъби. Студен нощен въздух нахлу вътре с вой и донесе дима от пожара, който Картие бе подпалил, донесе виковете на тановете и васалите на Аленах, които се опитваха да го потушат. Яростно се заех да разчистя всички късчета стъкло от перваза, а после се надвесих напред да видя на каква височина бях от земята.

Това беше вторият етаж на замъка и въпреки това при едно такова падане щях да си счупя краката.

Трябваше да се върна в укрепената стая, за да отмъкна едно намотано въже. Преструвах се, че знаех какво правех, докато завързвах на възел единия край на въжето към колоната на леглото на Аленах, която за щастие беше здраво закрепена за пода. Преструвах се, че бях спокойна, докато се премествах на перваза на прозореца; светът под мен представляваше вихър от тъмнина, от горчиво-сладки решения, от нарушени клетви, от коварни дъщери.

Не можех да се колебая. Разполагах само с броени мигове.

И затова започнах да се спускам по стената на замъка; въжето жулеше ръцете ми, Камъкът на здрача жужеше в роклята ми, Канонът на кралицата бе като щит на гърба ми, косата ми — пусната и буйно развяваща се на пушливия вятър. Хлабавият възел се беше развързал от колоната на леглото на Аленах, защото внезапно падах, мятах се през тъмнина. Ударих се в земята с рязка болка в глезените, но се бях приземила на крака.

Затичах се.

Огънят бушуваше из нивата, благословено улесняваше бягството ми и даваше сигнал на хората на Журден да се надигнат, да се надигнат и да се бият, аз се стрелнах през сенките към пивоварната, която стоеше тихо в ранните часове на нощта. Почти бях стигнала, тревата се полюшваше и шумолеше около роклята ми, когато чух силния тропот от копитата на кон.

Помислих си, че беше Картие. Спрях, за да се обърна в посоката на звука със сърце, застинало в гърлото ми, само за да видя как Райън препускаше бясно към мен с лице, пламтящо от гняв на звездната светлина. В ръката му се виждаше „утринна звезда“ — дебела дървена тояга, обкована с шипове.

Едва съумях да си поема дъх, а какво оставаше да избегна смъртоносното замахване. Единственият щит, с който разполагах, бе на гърба ми; плочката от магически камък, и го насочих към него, почувствах как „утринната му звезда“ се стовари върху Канона.

Силата на удара разтърси костите ми и паднах по лице в тревата с мисълта, че той току-що беше унищожил плочката. Вцепенена посегнах назад и напипах солидно парче камък в торбата. Все още беше цяло — беше ми спасило живота — и аз се изправих пълзешком на крака, усещах вкус на кръв по езика си.

При сблъсъка на „утринната звезда“ и Канона оръжието му се беше разцепило наполовина, както мълнията разполовява дърво. А силата на сблъсъка го беше изхвърлила от седлото; това ме накара да си помисля, че дори след цялото това време думите на Лиадан все още закриляха нейните мевански дъщери.

Опитвах се да реша дали да побягна с дъх, все още хриплив от падането, или да се изправя лице в лице с него. Моят полубрат лежеше във високата трева; изправи се със залитане на крака. Зърна ме, долови колебанието ми и взе една отломка от разцепеното си оръжие.

Имах броени мигове да намеря сабята, прибрана на хълбока ми, въздухът заискри предупредително, защото той се готвеше за смъртоносен удар, а нямах време да се защитя.

Той се извиси застрашително над мен, препречвайки луната и вдигна останките от разцепеното си оръжие.

Ударът му така и не дойде. Гледах с широко разтворени очи как се олюля и бе съборен от скачащ звяр — куче, което приличаше на вълк. Препънах се назад стресната, когато Неси разкъса ръката му. Той нададе сподавен писък, преди тя да се хвърли към гърлото му. Кучето беше бързо; Райън притихна с очи, отворени към нощта, с кръв, изтичаща в тревата. Неси дойде да ме подуши като скимтеше в гънките на полата ми.

— Спокойно, момиче — прошепнах, треперейки. Пръстите ми погалиха главата й в знак на благодарност, че ме спаси.

Той ми беше полубрат и въпреки това не изпитвах угризения, че беше убит от хрътката на баща си.

Обърнах му гръб и изминах забързано останалия път до пивоварната с Неси, подтичваща до мен.

Картие ме чакаше до задната врата на постройката; сенките на тежките стрехи почти го скриваха от погледа ми. Когато ме видя, излезе напред с два оседлани коня; лунната светлина беше като разсипано мляко около нас.

Пристъпих в прегръдката му; ръцете му ме обгърнаха, дланите му докоснаха гърба ми, за да напипат Канона, който носех. Искаше ми се да целуна усмивката, която се появи на устните му, когато погледна надолу към мен, но нощта настояваше да побързаме. След това видях, че не бяхме сами.

От сенките изникна Мерей, следвана от кон; звездната светлина обточваше лицето й, когато ми се усмихна.

— Мер? — прошепнах и се измъкнах от обятията на Картие, за да отида при нея. — Какво правиш?

— Ти как мислиш? — подкачи ме тя. — Идвам с теб.

Хвърлих поглед към Картие, после обратно към Мерей, едва сега осъзнах, че е била замесена от самото начало, че беше част от плановете ни.

— Как…?

— Когато доброволно предложих да дойда в Дамхан — обясни тихо Картие, — се свързах с Мерей. Попитах я дали би могла да убеди Патрис да свири в голямата зала на Дамхан. Честно казано не мислех, че ще успее да убеди покровителя си… и затова не го споменах на Журден, в случай че идеята ми не се осъществи.

— Но защо? — настоях.

— Защото знаех, че Амадин Журден ще има нужда от помощ по време на мисията си — отвърна Картие с усмивка. — И през ум не ни минаваше, че си ти, Бриена.

И колко прав се беше оказал. Без Мерей никога нямаше да успея да открия камъка.

Хванах ръцете на двамата:

— Към Мистуд?

— Мистуд — прошепнаха те в един глас.

Предстоеше ни шестчасова езда през най-тъмната част от нощта. Преди да стигнем до Мистуд, трябваше да се отбием на още едно място.

— Чие е кучето? — попита Картие, най-сетне забелязал едрата хрътка с жилава козина, която чакаше до петите ми.

— Моя е — отвърнах, докато се качвах на коня си. — И идва с нас.

Пет часа по-късно открих защитената къща на ъгъла на една тъмна улица, точно под един от дъбовете, които растяха в изобилие из Лионес. Картие и Мерей ме последваха; ботушите им почти не вдигаха шум по калдъръма, докато се движехме в сенките чак до входната врата на печатаря.

Бяхме оставили конете си скрити извън града, пазени от Неси, която се беше придържала към нашето темпо. Така се придвижвахме тихо, за да не ни открият нощните патрули на Ланън, които налагаха строг вечерен час. Почувствах тревога да лази по гърба ми, дори когато повдигнах кокалчетата на пръстите си, за да почукам тихо на вратата.

Тримата зачакахме; дъхът излизаше от устните ни като тънки струйки дим в студената нощ.

По положението на луната и дълбокия мраз във въздуха предположих, че беше около три сутринта. Отново се осмелих да потропам с кокалчета по вратата на печатаря като се молех да чуе и да отвори.

— Бриена — прошепна Картие. Знаех какво ми казва; трябваше да побързаме. Трябваше да стигнем до Мистуд преди зазоряване.

Въздъхнах, готова да се обърна, когато входната врата се отключи, изскърца и съвсем леко се отвори. С разширени от надежда очи погледнах към мъжа, който ни беше отворил; една-единствена свещ осветяваше намръщеното му изражение.

— Евън Бърн? — промърморих.

Изражението му стана още по-сърдито:

— Да? Коя сте вие?

— Аз съм дъщеря на Давин МакКуин. Ще ни пуснете ли да влезем?

Сега той ококори очи; погледът му ме преценяваше, както и Картие и Мерей. Но след това предпазливо отвори вратата и ни пусна да влезем в дома му.

Съпругата му стоеше няколко крачки назад, стиснала вълнен шал около раменете си; ужасът й беше очевиден. От двете й страни стояха двама синове; единият очевидно криеше къса сабя зад гърба си.

— Съжалявам, че идвам по това време — извиних се припряно. — Но Лиъм О'Брайън ви отбеляза като защитена къща за нашата мисия и имам молба към вас.

Евън Бърн застана лице в лице с мен с все още широко отворени и изплашени очи.

— Казахте, че сте… дъщеря на МакКуин?

— Да. Баща ми се върна в Мевана. Призори трите победени Дома ще въстанат и ще завземат обратно трона.

— Как? — избълва един от синовете.

Хвърлих поглед към него, преди да се обърна отново към Евън и изхлузих торбата от гърба си.

— Вие сте печатар?

Евън кимна рязко; свещта трепереше в ръцете му, докато ме гледаше как измъквах Канона на кралицата от торбата.

Почти не дишаше, когато се приближи, за да освети изсечените думи със свещта си. Съпругата му ахна; синовете им пристъпиха напред с хипнотизирани погледи. Събраха се около мен, четейки думите, които Лиадан бе издълбала толкова отдавна. С всеки изминал миг чувствах надеждата, почудата и куражът да си проправят път в сърцата им.

— Къде открихте това? — прошепна съпругата на Евън; очите й се наляха със сълзи, когато ме погледна.

— Това е дълга история — отвърнах с лека усмивка. Един ден — помислих си — ще запиша точно как се случи това. — Можете ли да отпечатате този Канон на хартия? Искам до зазоряване да бъде залепен по всяка врата на този град, на всеки ъгъл.

Евън стана неподвижен, но срещна погледа ми. Отново видях как годините на страх, потисничество и отчуждение се стапяха в него. Това беше един от най-обичните танове на Журден, човекът, който преди десетилетия беше видял господаря си победен, мислейки, че никога нямаше да се надигне отново.

— Да — прошепна той, но в гласа му имаше железни нотки. Моментално започна да издава заповеди; на синовете си — да провесят одеяла върху прозорците със затворени капаци, за да не може светлината от свещите да се процеди навън, на съпругата си — да подготви пресата.

Картие, Мерей и аз го последвахме в работната стая, където пресата лежеше като спящ звяр. Оставих Канона върху една дълга маса и загледах как Евън и съпругата му започнаха да подреждат печатните форми, преписвайки канона на Лиадан дума по дума. Въздухът беше наситен с аромата на хартия и на мастило, докато той напояваше с него металните думи и поставяше квадратно парче пергамент.

Той задвижи пресата и гледах Канонът на кралицата да се появява, нанесен с мастило върху хартия, отново и отново, толкова бързо, колкото можеше да действа Евън Бърн. Не след дълго се появи цяла прекрасна купчина и един от синовете я вдигна благоговейно.

— Ще ги разлепим навсякъде — прошепна ми той. — Но кажете ми… къде ще започне бунтът?

С ъгълчето на окото си видях как майка му вдига поглед от мястото си при валяка за мастило с устни, стиснати в тънка линия. Знаех какво си мислеше, знаех, че се тревожеше, защото синовете й щяха да се бият.

Картие ме изпревари като застана плътно зад мен.

— Потегляме от Мистуд призори. — Ръката му се отпусна на рамото ми и почувствах настойчивостта в докосването му; трябваше да потегляме. Веднага.

Евън дойде при нас, тътрейки крака и внимателно ми подаде Канона. Прибрах плочката обратно в торбата, завързана на раменете ми. Отведе ни до входната врата, но точно преди да тръгнем, улови ръцете ми.

— Кажи на баща си, че Евън Бърн е на негова страна. В светлина или мрак все ще го подкрепям.

Усмихнах се и стиснах ръцете на печатаря:

— Благодаря ви!

Той отвори вратата съвсем леко.

Измъкнах се навън на улицата с Картие и Мерей от двете ми страни; сърцата ни блъскаха в гърдите, докато отново бягахме в сенките, промъквахме се покрай патрулите, които сновяха наоколо в тъмните си брони и зелени плащове. Помолих се синовете на Бърн да внимават, нощта да ги закриля, докато те също тичаха по улиците с наръч преписи на Канона.

Вече се чувствах объркана и изтощена, когато се върнахме при конете си. Изгряването на зората наближаваше; чувствах полъха й във въздуха, в скърцането на скрежа по земята, докато скопеният ми кон следваше този на Картие нагоре по пътя, който щеше да ни преведе безпрепятствено покрай стените на Лионес, дълбоко навътре към сърцето на Мистуд, с Неси по петите ни.

Гората чакаше, открояваща се на лунната светлина, заслонена от плътна пелена от мъгла. Картие забави коня си, когато приближихме; животните нагазиха в родения от земята облак, сякаш беше пенлива вода. Навлязохме дълбоко навътре сред дърветата, преди най-сетне да видим светлината на факлите, преди да ни поздравят мъже, които не бях виждала преди.

— Това е лорд Морган — промърмори един глас и аз настръхнах при подозрението, че току-що бяха свалили лъковете си с насочени към нас стрели. — Добре дошли, милорд.

Слязох от коня заедно с Картие; гърбът ми беше схванат, краката — напрегнати като струни на арфа. Един мъж пое юздите, докато двете с Мерей се отправихме навътре в гората, Неси вървеше плътно до мен. Провирахме се покрай палатки и групички хора, които се бяха присъединили към бунта, напълно непознати, които носеха брон цветовете на победените Домове.

Синьо за Морган. Кървавочервено за Кавана. Бледолилаво за МакКуин.

Не вярвах на очите си, докато продължавах да търся кралицата и приемния си баща, провирайки се през дърветата като игла, промушваща плат, покрай камари от мечове, щитове и колчани, натъпкани до пръсване със стрели.

Журден се беше оказал прав; бяхме подготвени за война. Ако Ланън не отстъпеше, не абдикираше от трона си в полза на Изолт, можехме да се сблъскаме с меч и щит.

Бяхме тук и щяхме да се бием, докато и последният от нас паднеше. И макар да ми бяха казали това, открих, че не бях подготвена за истинска война.

Всичко това ми се струваше като сън — помислих си; изтощението се събираше в мускулите ми, в замъгленото ми зрение. Тогава чух гласа му и той рязко отпрати всяка прозявка, всякакво желание за сън.

— Още я няма — каза Журден. — Смяташе да язди с Морган от Дамхан.

Гласът му ме придърпваше, притегляше ме по-близо до него, докато газех през влажната мъгла.

— Ще дойде ли? — попита Изолт. Но можех да чуя думите, които не изрече, скрити в долината на гласа й. Дали ще избере нас, или ще се присъедини към Аленах?

Най-сетне ги видях, застанали в едно сечище. Журден, Люк, Изолт, Хектор Лорент. Броните им блестяха като люспите на риба в светлината на факлите, докато стояха уморено в кръг. Главите им бяха сведени, мечовете — прибрани в ножници на хълбоците, а сенките се хранеха от съмнението им, от тъмнината, издигаща се по-високо, докато обмисляха какво да правят.

— Казахме на хората си, че Камъкът на здрача ще бъде тук — изрече тихо Хектор. — Всички те вярват, че когато потеглим да сразим Ланън, камъкът ще бъде в наше владение. Да продължаваме ли да вярваме в това, дори ако тя не дойде?

— Татко — каза Изолт като докосна ръката му. — Да, за нас камъкът е живот. Той е това, което ни прави Кавана. Но не той ни прави меванци. — Тя направи пауза и загледах как всички мъже, един по един, вдигнаха очи да я погледнат, тяхната кралица. — Няма да потегля, носейки камъка призори.

— Изолда… — изрече предупредително баща й с явно недоволство.

— Ако Ланън не абдикира с мир — продължи тя, — ще се бием, ще воюваме и ще си върнем трона със стомана и щит. Не смятам да пробудя магията само за да я оставя да се поквари в битка. Магията спи от повече от сто години. Трябва да се науча как да си служа с нея в мир.

— Но всички тези хора, които се сплотиха зад нас — меко възрази Хектор. — Те сториха това заради камъка.

— Не — контрира Люк. — Направиха го заради Изолда. Защото се върнахме.

Затаих дъх в очакване на това, което щеше да каже Журден, какво мислеше.

Но той така и не проговори.

И затова аз пристъпих напред, разкъсвайки мъглата, докато изричах:

— Тук съм.

Трийсет Трите знамена

Четиримата рязко се обърнаха да ме погледнат; от облекчение раменете им сякаш се смъкнаха в нагръдниците на броните им. Изолт се приближи до мен първа с ръце, протегнати да се преплетат с моите за „добре дошла“, усмивка разцъфна върху лицето й.

— Амадин — поздрави тя и ме отдръпна, преди дори да погледна Журден в очите. — Ела, имам нещо за теб.

После Люк напред пристъпи; мигновено забеляза наметалото на адепт на Мерей и я въвлече в разговор, докато Изолт ме водеше през дърветата; факлите съскаха от скобите си в стволовете. Отведе ме до една палатка и разтвори батистените платнища, за да се вмъкне вътре. Неси лежеше отвън, изтощена от дългото тичане, докато аз последвах кралицата, вдъхвайки мириса на бор, дим и излъскана стомана.

В един ъгъл на палатката имаше койка, покрита с измачкани кожи и завивки. В другия ъгъл стоеше комплект доспехи. Именно натам ме поведе кралицата и свали нагръдника, оформен като драконови люспи.

— Това е за теб — каза Изолт. — А тук има също риза и бричове.

Разкопчах раницата от раменете си и казах:

— А аз също нося нещо за вас, милейди. — Ръцете ми трепереха, когато й поднесох Канона на кралицата; белият камък попиваше светлината на свещите, сякаш думите бяха жадни.

Изолт застина неподвижно, когато го видя. Пусна нагръдника ми на земята и пое плочката като видях, че тя също трепереше.

— Амадин… — прошепна; очите й пробягаха по изсеченото в плочата изявление, декларацията, която щеше да освободи тази страна. — Къде намери това?

Започнах да развързвам ботушите си, да откопчавам меча на Аленах от кръста си, да се размотавам от роклята си.

— Боя се, че съм произлязла от Дом на предатели. Семейство Аленах не само са заровили камъка; взели са и Канона.

Студът се разнесе на леки вълнички по кожата ми, докато нахлузвах бричовете и ленената риза. Дървеният медальон издрънча върху гърдите ми и почувствах погледът на Изолт върху него, камъкът се пробуди.

Понечих да го сваля от шията си и да й дам Камъка на здрача, когато тя отстъпи назад.

— Не — прошепна Изолт като притискаше плочката към гърдите си. — Искам ти да носиш камъка, Амадин. Не ми го давай още.

Загледах как сенките и светлината танцуваха по лицето й; червената й коса се спускаше свободно около раменете.

— Ако взема камъка сега — каза тя, — магията ще се завърне в разгара на битката. И двете знаем, че това е опасно.

Да, знаех. Това беше причината, поради която беше заровен камъкът.

— Носи го заради мен само още един ден — прошепна Изолт.

— Да, лейди — обещах.

Двете се умълчахме, Изолт сложи Канона на койката си и отново вдигна нагръдника ми. Закопча го плътно около мен, а после обви ръцете ми с кожени предпазители, покрити с малки шипове, които ми напомняха на драконови зъби. Знаех, че лично беше избрала тази броня за мен, че ме обличаше за битка. Сплете плитки, спускащи се като река около лицето ми, за да отметне косата ми, да остави погледа ми ясен. Но останалата част от косата ми се стелеше по раменете, буйна, кафява и свободна.

Дъщеря на Мевана.

Можех да почувствам как зората се промъкваше по-близо и се опита да надникне в палатката; чувствах взаимната ни неувереност, докато двете се питахме какво ли щеше да ни поднесе утрото. Щеше ли да се наложи да се бием? Дали щяхме да бъдем сразени? Дали Ланън щеше да се предаде?

Въпросите се изпариха един по един, когато Изолт извади черупка, пълна със синя боя. Сърцето ми се изпълни с вълнение, когато я видях да потапя пръсти в цвета от сърпица.

Ето така се подготвяхме за война — помислих си, когато между мен и кралицата се настани мрачно спокойствие. Така посрещахме неизвестното — не чрез мечовете, щитовете или бронята си, нито чрез синята боя от сърпица, която нанасяхме по кожата си. Бяхме подготвени от сестринството, защото нашите връзки стигаха по-дълбоко от кръвта. Надигахме се в почит на кралиците от миналото ни и в името на бъдещите.

— В този ден ще се биеш до мен, Амадин — прошепна тя и започна да украсява лъка ми с равномерна линия от сини точки. — В този ден ще се надигнеш заедно с мен. — Нарисува линия, спускаща се надолу по бузите ми… равна, решителна, прекрасна. — Този ден никога нямаше да изгрее без теб, моя сестро, моя приятелко. — И тя постави черупката в ръцете ми като безмълвна молба да я бележа, както тя беше направила с мен.

Топнах пръсти в синята боя от сърпица и ги прокарах от челото й надолу по лицето. Както Лиадан някога беше носила своите цветове на войната. Както ме беше нарисувала Ориана в онзи ден в ателието по изобразително изкуство, много преди да узная коя съм.

Зората се процеждаше през мократа мъгла, когато най-сетне излязохме от палатката, облечени в брони, въоръжени и готови за битка. Последвах Изолт през гората натам, където дърветата оредяваха; множеството мъже и жени свеждаше глави в знак на почит към нея, докато минаваше.

Точно преди мястото, където свършваше гората и започваше полето, стояха три коня, оседлани и готови за ездачите си. После видях трите знамена.

Червеното знаме на Кавана, украсено с герба с черния дракон.

Синьото знаме на Морган — със сребърния кон.

Пурпурното знаме на МакКуин — със златния сокол.

Изолт отиде право до коня, който чакаше в средата, и се качи с проблясване на бронята си; един мъж й подаде червеното знаме.

Това беше — помислих си. Победените Домове се готвеха да възкръснат от пепелта си, смели и непоклатими, готови да пролеят отново кръвта си.

Извърнах се, обзета от твърде голямо вълнение и видях към мен да крачи Картие. Бронята му блестеше като паднала звезда, докато вървеше с дълъг меч, прибран в ножница на хълбока, с руса коса, укротена и прибрана в плитки; дясната страна на лицето му бе покрита със синя боя от сърпица. Изобщо не приличаше на магистъра на науките, когото познавах от години; той беше лорд, който се вдигаше на бунт.

Никога не беше изглеждал толкова свиреп и буен, а аз никога не го бях желала по-силно.

Обгърна лицето ми с длани и си помислих, че сърцето ми със сигурност се беше разтопило в тревата, когато той промълви:

— Когато тази битка свърши и поставим кралицата на трона… напомни ми да ти връча наметалото ти.

Усмихнах се; смехът увисна между дробовете ми. Положих длани върху ръцете му, когато той облегна чело на моето; мигът преди битката беше тих, спокоен и болезнен. Над нас в клоните пееше птица. Мъглата се отдръпна като отлив около глезените ни. И задишахме като един, съхранявайки цялата ни надежда дълбоко в сърцата си.

Той ме целуна по бузите; целомъдрено сбогуване, което обещаваше още, щом паднеше нощта, щом се появяха звездите.

Застанах сред хората му и го наблюдавах как тръгна към коня вляво и се качи с валенианска грациозност като взе синьото си знаме. Мерей се появи от тълпата, за да застане до мен; присъствието й беше като балсам за страха ми. Някой я беше облякъл в броня и тя стоеше, сякаш цял живот бе носила ризница от преплетени стоманени брънки с колчан стрели, преметнат през рамо.

Третият кон все още чакаше, потрепвайки с черната си опашка. Беше кобилата, предназначена за МакКуин и се зачудих кой щеше да придружава кралицата и Картие, кой щеше да се опълчи на Ланън с този забранен пурпурен флаг със сокол, развяващ се на рамото му.

Тази мисъл едва се беше завъртяла в ума ми, когато видях Люк, понесъл знамето на клана МакКуин с щръкнала във всички посоки тъмна коса, с ивици синя боя от сърпица, спускащи се по бузите му, докато търсеше нещо с поглед. Или някого.

Погледът му попадна върху мен и си остана там. Бавно, с пукащи колене, тръгнах напред да го посрещна.

— Амадин, искам да носиш нашето знаме в памет на майка ми — каза той.

— Люк, не бих могла — прошепнах дрезгаво в отговор. — Редно е да бъде в теб.

— Майка ми би искала да го носиш — настоя той. — Моля те, Амадин!

Поколебах се, чувствах върху нас топлината на безброй погледи. Знаех, че Журден беше сред тях, застанал в тълпата, наблюдаваше как Люк отправи тази молба и гърдите ми се стегнаха. Журден можеше да не желае да нося знамето му, може би не искаше да предявявам претенции към неговия Дом.

— Баща ти… той може да не…

— Баща ни го желае — прошепна Люк. — Моля те!

Люк може би твърдеше това само за да ме накара да се съглася, но не можех да оставя утрото да ни се изплъзне. Посегнах напред и поех тънкия прът, почувствах как лекото пурпурно знаме стана мое.

Отправих се към коня като трети и последен ездач и го възседнах с треперещи крака. Седлото беше студено под мен, когато наместих стъпалата си в стремената, лявата ми ръка пое юздите, а дясната придържаше пръта на знамето. Кадифеният плат погали гърба ми, извезаният със златна нишка сокол кацна на рамото ми.

Погледнах към Изолт и Картие; двамата ме наблюдаваха, а утринната светлина потрепваше по лицата им. Вятърът ни обгърна; подръпваше плитките ми и галеше знамената ни. Спокойствието, което ме обгърна, беше като топло наметало, предпазваше ме от страха, който виеше в далечината.

Кимнах на кралицата и лорда; погледът ми оповестяваше, че бях готова, че щях да потегля и да застана на тяхна страна.

Изолт изскочи от гората, беше огънят. Кавана Светлия.

Последва я Картие — водата. Морган Бързия.

А накрая се показах аз — крилете. МакКуин Непоколебимия.

Яздехме плътно един до друг, кралицата беше като връх на стрела, Картие и аз — от двете й страни с коне, галопиращи в синхрон. Мъглата продължаваше да догаря, докато завземахме полето късче по късче; роса блещукаше по тревата, земята отекваше от песента на нашето възмездие.

Това беше същото поле, което бе станало свидетел на клането, на поражението преди двайсет и пет години. И въпреки това ние го завзехме, сякаш бе наше, сякаш винаги е било наше, дори когато в далечината застрашително се извисяваше кралският замък със зелено-жълтите знамена на Ланън, дори когато видях, че кралят ни чакаше с орда войници, застанали зад гърба му като непробиваема стена от стомана и черни брони.

Той знаеше, че идвахме за него. Знаеше, защото го бяха събудили преди зазоряване с новината, че Канонът на кралицата се беше посипал върху Лионес като сняг. Беше осведомен, защото лорд Аленах — предполагах — се беше втурнал в тронната зала след откритието, че бях избягала от земите му с хората на Журден.

В ограничения ум на Ланън нямаше да има съмнение, не и когато видеше трите забранени знамена, диплещи се над раменете ни.

Идвахме да воюваме.

Изолт забави коня си до лек галоп. Ние с Картие последвахме примера й като опъвахме юздите на конете си все по-бавно, докато разстоянието между нас и Ланън се стопи. Сърцето ми туптеше, когато конете ни елегантно спряха на хвърлей камък от краля, който седеше на коня си, а от двете му страни бяха капитанът на личната му гвардия и лорд Аленах.

О, погледът му се стовари върху мен като отровно острие, забиващо се в сърцето ми. Срещнах очите на баща си, вдигнала към рамото си знамето на МакКуин и видях омразата, изписана по красивото му лице.

Трябваше да отместя поглед, преди скръбта да ме завладее.

— Гилрой Ланън — провикна се Изолт с глас, остър и наситен като вятъра. — Ти си самозванец на този трон. Дойдохме да го отнемем от несправедливите ти ръце. Имаш избор да абдикираш сега, с мир, на това поле или да те принудим със сила, кръв и стомана.

Ланън се изкиска; извратен звук.

— А, малката Изолда Кавана. Как, за бога, се спаси от меча ми преди двайсет и пет години? Знаеш, че прободох сърцето на сестра ти на същото това поле. И лесно мога да го повторя и с твоето. Коленичи пред мен, отречи се от това безумие и ще приема теб и опозорения ти Дом обратно сред поданиците си!

Изолт дори не трепна, както той се надяваше. Не позволи на емоциите си да надделеят, макар да ги почувствах, сякаш над нас се зараждаше буря.

— Не коленича пред крал — заяви тя. — Не се кланя пред тиранията и жестокостта. Вие, сир, сте позор за тази страна. Вие сте тъмно петно, което смятам да залича. Ще ви дам последен шанс да се предадете, преди да ви съсека на две.

Той се изсмя; звукът се издигна във въздуха като ято врани, тъмен и грачещ. Почувствах как Аленах се взираше в мен; не беше откъснал очи от мен дори за да погледне Изолт.

— Тогава се опасявам, че стигнахме до задънена улица, малка Изолда — каза Ланън; короната на главата му улавяше слънчевата светлина като с примка. — Ще ви дам време да прекосите обратно това поле и да се подготвите за битка, докато преброя до петнайсет. Едно… две… три…

Изолда рязко обърна коня си. Картие и аз останахме от двете й страни като нейни защитници, конете ни потеглиха в галоп по пътя, от който бяхме дошли. Видях редицата наши хора, докато крачеха през тревата с вдигнати и готови щитове, за да ни пресрещнат и да поведат битката, която предвиждахме.

Трябваше да следя отминаването на петнайсетте секунди. Но в този миг времето стана плитко, тънко и чупливо. Почти се бяхме присъединили към групата си, когато чух свистенето, сякаш вятърът се опитваше да ни настигне.

Така и не се обърнах, когато стрелите се забиваха в земята пред нас. Нашите хора нададоха вик — чух Журден. Той раздаваше заповеди и стената от щитове се разтвори в центъра, готова да погълне трима ни, докато препускахме бясно през полето.

Дори не разбрах, че ме бяха улучили, не и докато не видях кръвта, бликнала надолу по ръката ми — червена, буйна. Хвърлих поглед към нея, сякаш гледах част от чужд човек, видях връхчето на стрела, стърчаща от бицепса ми, и болката се разнесе с дълбоко потръпване в костите ми, нагоре до зъбите ми и накара дъха ми да секне.

Можеш да се справиш — казах си, дори когато започнаха да ми се привиждат звезди, танцуваха в ъгълчетата на очите ми, гледах как Изолт и Картие дръпнаха поводите на конете си и спряха пред мен.

Можеш да се справиш.

Но тялото ми се топеше като масло в горещ тиган. Причината не беше само острата болка от стрелата. Твърде късно осъзнах какво се случваше… Присъствието се затегна около мен като юмрук, накара ушите ми да запукат, застърга дробовете ми.

Не, не, не…

Ръцете ми изтръпнаха. Знамето на МакКуин се изплъзна от пръстите ми точно когато небето над мен почерня от задаващата се буря, точно когато тялото ми започна да се свлича от седлото.

Приземих се в образа на Тристан Аленах.

Трийсет и едно Сблъсък на стомана

Тристан се надигна от земята със стрелата, заседнала в лявото му бедро. Докато дъждът се лееше, образувайки кървави локви по земята около него, той откъсна перата и изтика върха на стрелата направо през крака си като стискаше челюст, за да удържи стенанието си. Небето бе черно, облаците — завихрени като окото на ужасна буря, обагрени със зловеща зелена светлина.

Той се бе отделил от редицата на своите воини, беше престъпил заповедите да остане и да чака на миля от битката. Затова го бяха простреляли; сега беше уязвим, изложен на показ и сам.

Но трябваше да стигне до кралицата, преди тя да разкъса страната на парчета.

Конят му се понесе в лек галоп с изпънати назад уши от ужас, когато един гръм отекна с трясък от небето до земята. Ушите му звънтяха, докато се изкачваше с куцане по хълма, мъчейки се да открие Нора; колчанът със стрели на гърба му дрънчеше, лъкът му се беше огънал от падането. Крещеше името й, докато се провираше с криволичене през мъртвите тела на Хилдите, крайниците им бяха неестествено пръснати на парчета, изгризани до кост от някакво магическо същество, сътворено от кралицата, с лица, разцепени на две и обелена кожа.

Стигна до билото на хълма и се взря надолу към земята, която се простираше пред него, някога беше толкова прекрасна и цъфтяща. Сега беше обгорена, пепелта се носеше от вятъра, като блуждаещ огън. И ето я Нора с дълга черна коса, развяваща се като знаме, с меч и щит, със синя боя от сърпица, блестяща по лицето й.

— Нора! — изкрещя той; раненият му крак му пречеше да се затича след нея.

Тя някак го чу въпреки гръмотевиците и дъжда. Принцесата се обърна рязко сред пепелта и труповете и видя Тристан. Той се запрепъва през разстоянието, което ги делеше, за да стигне до нея, и преди да се замисли, я сграбчи за ръката и я разтърси.

— Трябва да вземеш камъка, Нора! Сега! Преди магията на майка ти да погълне всички ни.

Очите й се разшириха. Страхуваше се; той почувства как потръпна. След това тя погледна към съседното било, където видяха силуета на майка й, кралицата, която стоеше, докато нейната магия водеше битката, която продължаваше безкрайно.

Нора се раздвижи, отправяйки се към хълма, следвана от Тристан като сянка. По тях започна да се сипе дъжд от стрели, засилени от лъковете на отчаяни Хилди в долината и Тристан зачака удара. Но стрелите се разцепваха на две, завъртаха се около оста си, профучаваха и се връщаха към хората, които ги бяха изстреляли. Писъци пронизаха въздуха, последвани от нов отекващ бумтеж, който повали Тристан на колене.

Но Нора продължаваше нагоре по билото. Вятърът се надигаше около нея, докато тя се готвеше да застане срещу майка си само с меч и щит. Тристан пропълзя до една скала, обгърна я с ръце и наблюдаваше изкачването й до върха на хълма.

Не можеше да чуе гласовете им, но виждаше лицата им.

Кралицата винаги е била красива и елегантна. Войната й подхождаше по един ужасяващ начин. Тя сведе лице и се усмихна на Нора, дори когато Нора разпери ръце и й закрещя.

Тристан беше чел, че магията, използвана във война, лесно се отклоняваше, че замъгляваше ума на този, който си служеше с нея, че се хранеше от кръвожадността и омразата, които намираше в сблъсъка между двама владетели, готови да убиват и завоюват. Лиадан беше писала документи за това; как магията не биваше никога да се използва, за да вреди, да убива, да унищожава. А Тристан ставаше пряк свидетел на това.

Гледаше как кралицата удари дъщеря си през лицето — нещо, което никога не би направила, ако бойната магия не бе покварила ума й. Ударът накара Нора да залитне назад и да изпусне сабята си. Тристан почувства как кръвта му закипя, когато кралицата извади къса сабя и посегна към Нора. Реагира, без да се замисли; измъкна стрела, прикрепи я на лъка си и се прицели в кралицата. Пусна тетивата; загледа как острието се завърта грациозно из бурята, дъжда и вятъра, забивайки се в дясното око на кралицата.

Късата сабя се изплъзна от хватката й, когато тя рухна на земята; кръвта се стичаше по лицето й, по роклята й. Нора пропълзя до нея, ридаеща, и обгърна майка си с ръце, докато Тристан се втурна към билото.

Току-що беше убил кралицата.

Коленете му омекнаха, превърнаха се във вода, когато Нора го погледна кръвнишки; магията се надигаше около нея като искри от огън, кръвта на майка й бе размазана по ръцете й. А на шията на кралицата, Камъкът на здрача бе станал пурпурночерен, посинен от ярост.

— Ще те съсека на две — изкрещя Нора като се изправи и затича към него, вдигнала ръце, за да призове магията си.

Тристан я сграбчи за китките и двамата се строполиха на земята, търкаляха се един през друг надолу по билото върху кости, скали и петна от кръв. Тя беше силна, почти го надви, магията й жадуваше да го разкъса; но Тристан се озова отгоре, когато най-сетне спряха. Измъкна късата си сабя и я притисна към бледата й шия, а с другата ръка обездвижи пръстите й и я подчини.

— Сложи край на тази битка, Нора — изхриптя той, като си казваше, че не би се поколебал да я убие, ако го заплаши отново. — Спри бурята! Укроти магията, която кралицата пусна на воля.

Нора се задъхваше под него с лице, разкривено от болка и агония. Бавно дойде отново на себе си. Сякаш гледаше как дъждът пълни цистерна и Тристан потръпна от облекчение, когато тя най-сетне кимна, сълзи се стичаха от очите й.

Той пусна ръцете й и уморено я гледа как нашепва древните думи, с пръсти, потрепващи към небето. Постепенно магията се разнищи и отслабна, разпадна се на парчета, остави следа като прах в изоставена къща.

Буреносните облаци започнаха да се разпръсват, разкриваха сини ивици и вятърът отслабна, но труповете оставаха. Унищожението, смъртта и последиците бяха необратими.

Внимателно той се изтърколи от нея и я издърпа на крака. Късата сабя в ръката му беше хлъзгава от пот и кръв.

Убий я, прошепна един глас. Тя ще те предаде. Същата е като майка си…

— Искаш да ме убиеш — прошепна тя, прочела мислите му.

Той я задържа за китката, а очите й бяха безстрашни, когато го погледна. Почувства как магията й се плъзгаше костите му… като първия мраз на есента, като всепоглъщащ огън, като съблазнителния допир на коприна…

Затегна хватката си и сведе лице към нейното, докато диханията им се смесиха.

— Искам да изчезнеш, да се изпариш, да се отречеш от правото си над трона. Ако се върнеш, ще те убия.

Изблъска я, макар че движението разкъса и малкото, което беше останало от сърцето му. Беше започнал да й се възхищава, да я уважава, да я обича.

От нея щеше да стане прекрасна кралица.

Очакваше тя да се бори, да призове магията, да го сравни със земята.

Но Нора Кована не направи никое от тези неща.

Тя се обърна и си тръгна. Измина пет стъпки, обърна се да го погледне за последен път; тъмната й, сплъстена от кръв коса бе най-прекрасната корона, която бе носила.

— Запомни това, Тристан Аленах, повелителю на лукавите; ти срина моя Дом и го изпепели. Отне живота на кралицата и Камъка на здрача. Но един ден от твоя род ще произлезе дъщеря, която ще бъде две в едно, пламенно влечение и камък. Тя ще срине твоя Дом отвътре и ще поправи всичките ти престъпления. И най-чудното от всичко е, че ще открадне спомените ти, за да го стори.

Обърна му гръб и тръгна, докато мъглата не я обгърна.

Искаше му се да пренебрегне думите й. Тя се опитваше да го смути, да го накара да се съмнява в себе си…

Бриена.

Някъде в главата му проговори глас, който му напомняше за звезди в средата на лятото. Тръпнещо ехо премина през земята, когато Тристан отново започна да се изкачва по билото.

Бриена.

Той коленичи до кралицата; кръвта й започваше да изстива и да потъмнява, стрелата му стърчеше от окото й.

Бриена.

Камъкът на здрача беше негов.

Точно когато Тристан посегна към камъка, отворих очи, напускайки неговата битка заради своята.

Земята беше твърда и студена под мен, небето — забележително безоблачно и синьо, когато примижах към Картие; слънцето приличаше на корона зад него. Поех си дълбоко дъх, почувствах пробождащата болка в лявата си ръка и си спомних. Знамената, стрелите, падането.

— Добре съм — изхриптях; ръката ми запърха по гърдите и намери неговата. — Помогнете ми да стана.

Чувах сблъсъка на стоманени мечове, виковете и писъците, които предшестваха кръвта и смъртта. Войските на Ланън и Аленах бяха проникнали през нашата стена от щитове, и Картие ме беше изнесъл възможно най-далече до линията, опитвайки се да ме свести. Хвърлих поглед към ръката си; стрелата я нямаше, около раната беше затегната ивица лен. Кръвта ми още се процеждаше през нея, когато той ме изправи на крака.

— Добре съм — повторих, а после извадих собствения си меч, паяка „черна вдовица“, застинал в кехлибара. — Върви, Картие.

Неговите хора настъпваха, биеха се без него. И беше очевидно, че ни превъзхождаха по численост. Побутнах го леко в гърдите и изцапах нагръдника му с кръвта си.

— Тръгвай.

Той отстъпи назад, приковал очи в моите. Двамата се обърнахме едновременно, взехме дървени щитове и стиснахме стоманените мечове. Той се отправи към воините в синьо, аз тръгнах към тези в бледолилаво, Домът, към който исках да принадлежа.

Препънах се в тяло; един от нашите, млад мъж, чиито очи бяха изцъклени и безизразни, докато се взираше в небето с раздробено гърло. А после се препънах в друг, един от техните, със зелен плащ около врата. Прекрачвах смъртта, питайки се дали се канеше да ме препъне и мен. Едва бях почувствала полъха от крилете на смъртта, когато ме прониза студен поглед.

Огледах се в хаоса и видях Аленах на няколко ярда от мен.

По лицето му имаше пръски кръв, тъмната му коса се развяваше на лекия ветрец под златната му корона. Спокойно тръгна напред; битката сякаш се отдръпна от двама ни, отвари бездна с проход между нас.

Той идваше за мен.

Една част от мен ме умоляваше да бягам, да се скрия от него. В тъмното проблясване на очите му се четеше жаждата за кръв, която го бе завладяла.

Баща ми идваше да ме убие.

Отстъпих назад с препъване, връщайки си равновесието, преди да си наредя да остана непоклатима. Когато онази пролука се затвори между нас и мечът ми беше единственото което му пречеше да се добере до мен, разбрах, че само един от нас щеше да си тръгне от този сблъсък.

— Ах, моята дъщеря-изменница — каза той; очите му се насочиха към дългия меч в ръката ми. — И крадла. „Ухапването на вдовицата“ ти отива, Бриена.

Прехапах езика си; битката бушуваше около нас, но не ни докосваше.

— Кажи ми, Бриена, от самото начало ли искаше да ме предадеш?

— Исках да поставя кралица на трона — казах, благодарна, че гласът ми бе овладян. — Нямах представа кой сте, когато ви видях за първи път. Никога не ми казаха името на баща ми.

Аленах ми отправи злобна усмивчица. По всичко личеше, че претегляше живота ми, преценяваше колко ценна бях за него. Очите му се стрелнаха от изцапаните ми с кръв ботуши към синята боя от сърпица върху лицето ми, плитките в косата ми, раната на лявата ми ръка, меча в дясната.

— Смела си, това ще ти го призная — каза лордът. — Ако те бях отгледал аз, щеше да ме обикнеш. Щеше да ми служиш. Щеше да се биеш заедно с мен, а не срещу мен.

Колко различен щеше да бъде животът ми, ако Аленах ме беше отгледал от самото начало. Представих си се застанала до рамото му, студено момиче-воин, което отнемаше живот и завземаше трона без угризения. Нямаше да познавам нито Магналия, нито Мерей, нито Картие. Щяхме да бъдем само аз и баща ми. Общата ни злоба щеше ни превърне в страховити оръжия.

— Ще ти дам последен шанс, Бриена — каза той. — Ела при мен и ще ти простя. Знам, че МакКуин е замъглил преценката ти, откраднал те е от мен. Присъедини се към мен и ще вземем това, което ни се полага по право. — Дръзна да протегне лявата си ръка с дланта нагоре, както един валенианец би предложил верността и сърцето си.

Вгледах се в линиите на дланта му, в които беше издълбан собственият ми живот. В мислите ми възкръсна споменът на Тристан, който току-що бях вкусила. Помни, че един ден от твоя род ще произлезе дъщеря, която ще бъде две в едно, пламенно влечение и камък. Нора Кавана бе видяла бъдещето ми в очите на Тристан, беше предсказала живота и целта ми.

Във вените ми течеше неговата себична и алчна кръв.

Аз бях отмъщението на Нора Кавана. Щях да им го докажа.

— Не — изрекох просто, колко прекрасна и сладка дума.

Дружелюбната фасада на Аленах рухна. Омразата му се върна, пламтяща ярко; лицето му приличаше на камък, който се беше пропукал, превръщайки се в прах. Внезапно той изръмжа — звярът в него се освобождаваше — и насочи меча си към мен.

Едва удържах острието му, защитавах се, за да не бъда разкъсана от гнева му. Препънах се отново; изтощението бавно ме унищожаваше, сблъсъкът на стоманените мечове разтърси ръцете ми, накара ме да стисна зъби от болка.

Схватката ни заприлича на опасен танц сред кръв и смърт; уроците на Изолт изникнаха в паметта ми, поддържаха ме жива, докато отбивах ударите му и се измъквах от върха на острието му.

Трябваше да го пронижа със стоманата си, да срежа някоя от жизненоважните му артерии. И въпреки това… не можех да го направя. Никога не бях отнемала живот. Никога не бях убивала. И ми идваше да заплача, защото беше настъпил този момент. Бях изправена пред невъзможен избор — трябваше да убия мъжа, който ме беше създал, или да го оставя да ме погуби.

Тези мисли обсебваха ума ми, когато във въздуха изсъска стрела, беше толкова неочаквано, Аленах първоначално не разбра, че беше прострелян в бедрото — същото място, на което беше пронизан Тристан; перата потрепнаха, когато отстъпи назад. Лордът погледна към стрелата, беше изумен. След това двамата проследихме траекторията й и видяхме момиче с тъмна коса и изящни пръсти да стои на няколко ярда от нас; сваляше лъка си, очите й блестяха, докато се опълчваше на Аленах.

— Бягай, Бриена — нареди ми Мерей като поставяше нова стрела на тетивата, беше спокойна и овладяна, сякаш се готвеше да посвири на цигулката си.

Изпитах удивление, когато погледите ни се срещнаха. Заповядваше ми да бягам, а тя оставаше. Предлагаше да го убие вместо мен.

Но сега баща ми връхлиташе към нея, мечът му проблясваше на слънчевата светлина. А тя разполагаше само с лъка и стрелите си.

— Не! — изпищях и хукнах след него в опит да го настигна, преди да се добере до нея.

Мерей отстъпи назад; ръката й потръпваше, когато стреля отново по Аленах; прицели се в лицето му. Той се сниши, избегна на косъм смъртоносния й изстрел, а после замахна с меча си. Прехапах устна, докато се опитвах да го пресрещна. Внезапно проблесна броня, размазано петно в тъмночервено и сребърно, когато между Аленах и Мерей застана някой.

Беше Шон.

Лицето му беше застинало в гримаса, когато мечът му се сблъска с този на Аленах. Усука острието си, за да отблъсне лорда от Мерей. Не знаех дали беше редно да му се доверя; моят полубрат носеше цветовете и герба на Аленах. Шон продължи да отблъсква баща ни, докато не се озова в капан между нас — между сина и дъщеря си.

— Достатъчно, татко — изхриптя Шон. — Тази битка е изгубена. Предай се, преди да бъдат погубени още животи.

Аленах се изсмя горчиво.

— Значи и синът ми е предател. — Хвърли поглед между нас. — Избираш незаконородената си сестра пред мен, Шон?

— Избирам кралицата, татко — каза Шон спокойно. — Предай се! Веднага! — Протегна острия край на меча си, докато той опря в шията на Аленах.

Затруднявах се да дишам, да стоя, краката ми бяха изтръпнали. Не можех да си представя толкова мил и любезен човек като Шон да убие баща си.

Лордът се засмя; в звука нямаше страх, само отвращение и ярост. С едно дръзко движение обезоръжи брат ми. Светкавично заби меча си в гърдите на Шон, проби крехките брънки на бронята му.

Ужасът се прокрадваше в гърлото ми, но чувах единствено гръмките удари на собствения си пулс, докато гледах как Шон се превива и пада на тревата. Очите ми бяха приковани върху кръвта му, която покри ръцете на Мерей, докато трескаво се опитваше да му помогне.

След това Аленах насочи окървавения си меч към мен.

Обезоръжи ме бързо; болката ме ужили по ръката. Гледах как „Ухапването на вдовицата“ се понесе плавно из въздуха и падна далече от мен. Усетих кокалчетата му, когато ме удари през лицето с опакото на дланта; бузата ми пламна от злобата му. Удряше ме отново и отново, очите ми се замъглиха, кръв течеше от носа и устата ми.

Опитах се да поставя щита си между нас, но той го изтръгна от ранената ми ръка и аз най-сетне се предадох на тревата, пръстта се притисна към гръбнака ми.

Аленах стоеше над мен, сянката му падаше над пламналото ми лице. Чувах Мерей да крещи името ми отново и отново, опитваше се да ме свести. Звучеше далечна и можех само да гледам как той вдигна меча си, готвейки се да прониже врата ми. Поех си дълбоко дъх, бях спокойна и вярвах, че Изолт щеше да се справи. Щеше да завоюва отново трона. А това бе всичко, което имаше значение…

Точно преди стоманата на Аленах да изпие живота ми, една сянка затули и двама ни, тя беше могъща и бърза. Гледах стъписана как Аленах беше изблъскан назад; грациозността му се изпари, когато се препъна и Журден се изправи над мен.

— Давин МакКуин — изсъска Аленах и изплю кръвта от устата си. — Махни се от пътя ми.

— Това е дъщеря ми — каза Журден. — Няма да я докосваш повече.

— Тя е моя — изръмжа Аленах. — Моя е и ще си взема обратно живота, който й дадох.

Журден имаше дързостта да се изкиска, сякаш Аленах беше изрекъл най-голямата глупост.

— Тя никога не е била твоя, Брендан.

Аленах се хвърли към Журден; мечовете им се срещнаха във въздуха. Имах чувството, че изтръгваха сърцето от гърдите ми, докато гледах как двамата лордове се бият и мечовете им вкусват слънчевата светлина и кръвта, докато нараняваха взаимно ръцете и краката си.

— Бри? Бри, помогни ми!

Запълзях към мястото, където лежеше Шон, Мерей беше коленичила до него и трескаво се опитваше да спре кървенето. Най-сетне стигнах до нея и ръцете ми се присъединиха към нейните, докато се опитвахме да притиснем раната му.

Нямах сили да срещна погледа му, но когато прошепна името ми — Бриена, — не ми остави друг избор. Погледнах го и надеждата ми се сломи, лицето му беше прозрачно бледо.

— Защо братята са толкова глупави? — проплаках; едновременно ми идваше да го ударя и да го прегърна заради храбростта му.

Той се усмихна; искаше ми се да заплача, защото умираше, когато тепърва започвах да го опознавам. Мерей обви ръка около мен, сякаш споделяше чувствата ми.

— Чуваш ли това? — прошепна Шон.

Помислих си, че се предаваше и чуваше песента на светците. Бях готова да ги умолявам да му позволят да остане с мен, когато осъзнах, че не беше халюцинация.

Чу се вик от юг, появиха се хора откъм Лионес, понесли мечове, брадви и вили за сено — своеобразни оръжия. Знаех, че бяха намерили Канона на вратите си и по ъглите на улиците си. Бяха дошли да ни подкрепят и да се бият заедно с нас. От изток се разнесе друг вик, песен на триумф и светлина, развя се друго знаме, оранжево-червено. Лорд Бърк беше довел воините си, за да се присъедини към нас.

Готвех се да опиша гледката на Шон, ходът на битката се обръщаше. Точно се канех да отворя уста, когато зад мен се разнесе болезнен и гърлен звук… Беше един от тях; Журден или Аленах. Заставих се да се обърна и да видя кой беше паднал.

Завъртях се.

Аленах се взираше в мен с разширени очи, докато кръвта разцъфваше като цвете от врата му, лееше се като дъжд, докато той се свлече на колене. Бях последното лице от света на живите, което видя, докато лежеше по лице на тревата в краката ми, докато изпускаше последния си дъх.

Останах седнала на земята до Шон и Мерей, сплела ръка с нейната. Бях изумена колко неподвижна беше смъртта, а вятърът продължаваше да вее над тъмната коса на Аленах. След това усетих топлина, обгръщаха ме ръце, пръсти бършеха кръвта от лицето ми.

— Бриена — изрече Журден; гласът му изневери, когато заплака до мен. — Бриена, току-що убих баща ти.

Прегръщахме се и се поддържахме взаимно; сърцата ни страдаха. В действителност отмъщението нямаше този вкус, който си беше представял преди двайсет и пет години.

— Не — казах, докато хората на Ланън започваха да се предават и да отстъпват. Изоставяха ни на победоносното поле, осеяно с кръв. Положих длан върху бузата на Журден и изтрих сълзите му. — Ти си моят баща.