Бунтът на кралицата

Пролог

Средата на лятото, 1559 г.

Провинция Анжелик, Кралство Валения

Магналия Хаус беше от онези учебни заведения, където само заможни, талантливи момичета овладяваха наклонностите си. То не бе предназначено за момичета, лишени от ум и съобразителност, за момичета, които бяха нечии незаконни дъщери, и със сигурност — не и за момичета, които се опълчваха срещу крале. Аз, разбира се, случайно бях всички тези неща.

Бях на десет години, когато дядо ми най-напред ме заведе в Магналия. Не само бе най-горещият ден на лятото, следобед, подходящ за набъбнали облаци и сприхав нрав; това беше денят, когато реших да задам въпроса, който ме преследваше откакто бях настанена в сиропиталището.

— Дядо, кой е баща ми?

Дядо седеше на отсрещната пейка, с натежали от горещината очи, докато въпросът ми го сепна. Той беше благоприличен човек; добър, но много затворен и сдържан. Това ме подтикваше към мисълта, че се срамува от мен — незаконното дете на обичната му покойна дъщеря.

В онзи задушен ден той беше хванат натясно в каретата с мен, а аз бях изрекла въпрос, на който трябваше да отговори. Той примигна надолу към изпълненото ми с очакване лице, мръщейки се, сякаш бях поискала от него да изтрие луната от небето.

— Баща ти не е почтен човек, Бриена.

— Има ли си име? — продължих да упорствам. Горещото време ме правеше дръзка, докато разтапяше по-старите хора като дядо. Чувствах се уверена, че най-сетне ще ми каже от кого произхождам.

— Нима всички хора нямат? — Започваше да става раздразнителен. Пътувахме от два дни в тази горещина.

Гледах го как търси кърпичката си и попива потта от набръчканото си чело, което бе осеяно с петънца като черупка на яйце. Имаше червендалесто лице, набиващ се на очи нос, и бяла коса, обгръщаща темето му като венец. Казваха, че майка ми била миловидна — и че аз съм нейно копие — и въпреки това не можех да си представя някой толкова грозен, колкото дядо, да създаде нещо красиво.

— Ах, Бриена, дете, защо трябва да питаш за него? — въздъхна дядо и поомекна. — Нека вместо това да поговорим за всичко, което предстои, за Магналия.

Преглътнах разочарованието си; то заседна в гърлото ми като топче за игра и реших, че не искам да говоря за Магналия.

Каретата направи завой, преди да успея да подтикна упоритостта си; колелата вече вървяха не в коловози, а по гладка каменна алея. Хвърлих поглед към изпоцапания с прах прозорец. При гледката сърцето ми заби по-бързо, притиснах се по-близо и разперих пръсти върху стъклото.

Първо се възхитих на дърветата; дългите им клони се извиваха над алеята като протегнати за поздрав ръце. В пасищата лениво пасяха коне с козина, влажна от лятното слънце. Отвъд пасищата се очертаваха далечните сини планини на Валения, гръбнакът на нашето кралство. Това бе гледка, която можеше да излекува разочарованието ми, земя, която можеше да роди чудеса и храброст.

Преминахме с бавно лъкатушене под клоните на дъбовете и се изкачихме по един хълм, накрая спряхме в един вътрешен двор. През прахта се загледах в упадъчния сив камък, блестящите прозорци и пълзящия бръшлян, които представляваха Магналия Хаус.

— Сега слушай, Бриена — каза дядо, като побърза да прибере кърпичката си. — Трябва да покажеш възможно най-доброто си поведение. Представи си, че ти предстои среща с крал Филип. Трябва да се усмихваш и да правиш реверанси и да не казваш нищо неуместно. Можеш ли да направиш това за дядо си?

Кимнах, внезапно останала без глас.

— Много добре. Да се молим Вдовицата да те приеме.

Кочияшът отвори вратата и дядо ми направи знак да изляза преди него. Направих го с треперещи крака, чувствайки се малка, докато протягах врат да попия с поглед внушителното имение.

— Първо ще говоря с Вдовицата, насаме, а после ще се срещнеш с нея — каза дядо и ме задърпа със себе си нагоре по стълбите към входните врати. — Запомни; трябва да бъдеш вежлива. Това е място за възпитани момичета.

Той огледа външността ми, докато натискаше звънеца. Тъмносинята ми рокля беше измачкана от пътуването, плитките ми започваха да се разхлабват, косата ми се беше накъдрила около лицето ми. Но вратата се отвори, преди дядо да успее да каже нещо за неспретнатия ми вид. Влязохме в Магналия един до друг, пристъпвайки в сините сенки на фоайето.

След като дядо беше въведен в кабинета на Вдовицата, аз останах в коридора. Икономът ми предложи да се настаня на покрита с възглавнички пейка до стената, където седях сама и чаках, полюшвайки нервно крака, докато се взирах в черно-бялата шахматна подова настилка. Къщата беше тиха, сякаш душата й липсваше. И тъй като беше толкова тихо, чувах разговора между дядо и Вдовицата; думите им се просмукваха през вратите на кабинета.

— Към коя област има влечение тя? — попита Вдовицата. Гласът й беше плътен и гладък, като дим, издигащ се нагоре в есенна нощ.

— Обича да рисува… Справя се много добре с рисуването. Освен това има живо и ярко въображение — би се справила отлично с театъра. И музиката — дъщеря ми бе много умела с лютнята, Бриена със сигурност е наследила този талант. Какво още… о, да, в сиропиталището казват, че изпитва наслада от четенето. Изчела е всичките им книги по два пъти. — Дядо бъбреше несвързано. Знаеше ли изобщо какво казва? Нито веднъж не ме бе виждал да рисувам. Нито веднъж не бе слушал нещата, родени от въображението ми.

Смъкнах се от пейката и тихо пристъпих по-близо. С притиснато към вратата ухо, попивах думите им.

— Всичко това е много хубаво, мосю Паке, но със сигурност разбирате, че „да разкрие влечението си“ означава, че внучката ви трябва да овладее една от петте области, не всичките.

Мислено си представих петте. Изобразително изкуство. Музика. Драматично изкуство. Духовитост. Науки. Магналия беше място, където едно момиче да се превърне във възпитаница — в чиракуващ ученик. Можеше да избере едно от петте „влечения“, което да изучава прилежно под грижливите напътствия на наставник или наставница. Когато достигнеше апогея на таланта си, момичето биваше удостоено с титлата „магистър“ и получаваше наметалото си — изготвено специално за нея като знак за постиженията и положението й. Тя ставаше адепт на изобразителното изкуство, на духовитостта, или на съответната област, на която се беше отдала.

Сърцето ми започна да тътне като гръм в гърдите, мънистени капчици пот избиха по дланите ми, докато си представях как ще стана посветена.

Кое „влечение“ трябваше да избера, ако Вдовицата ме приемеше?

Но не можах да се замисля за това, защото дядо каза:

— Уверявам ви, Бриена е умно момиче. Може да овладее, което и да е от петте.

— Мило е от ваша страна да мислите така, но трябва да ви кажа… в моя Дом е много трудно, съперничеството е голямо. Вече имам петте си възпитанички за този сезон на обучение. Ако приема внучката ви, един от моите ариали ще трябва да наставлява две възпитанички. Това никога не е било правено…

Опитвах се да проумея какво означава „ариал“ — „преподавател“, може би? — когато чух шум от тътрене на крака, отскочих назад от двойните врати, като очаквах те да се разтворят изведнъж и да ме хванат на местопрестъплението. Но сигурно дядо ми просто се беше размърдал неспокойно в стола си.

— Мога да ви уверя, мадам, че Бриена няма да създава никакви неприятности. Тя е много покорно момиче.

— Но казвате, че тя живее в сиропиталище? И не носи фамилното ви име. Каква е причината за това? — попита Вдовицата.

Настъпи пауза. Винаги се бях питала защо фамилното ми име не беше същото като на дядо ми. Отново пристъпих по-близо до вратата и допрях ухо до дървото.

— За да предпазя Бриена от баща й, мадам.

— Мосю, боя се, че не мога да я приема, ако е в опасно положение…

— Моля ви, чуйте ме, мадам, само за миг. Бриена има двойно гражданство. Майка й — моята дъщеря — беше валенианка. Баща й е от Мевана. Той знае, че тя съществува, и се безпокоях… безпокоях се, че може да я издири, да я открие по фамилното ми име.

— А защо това би било толкова ужасно?

— Защото баща й е…

Надолу по коридора се отвори и затвори врата, и последва потракване на ботуши, което се приближаваше. Втурнах се обратно към пейката и почти се стоварих върху нея, при което тумбестите й крака изстъргаха по пода като нокти по черна дъска.

Не смеех да вдигна поглед, с пламнали и поруменели от вина бузи, докато човекът с ботушите се приближаваше и накрая дойде и застана пред мен.

Мислех, че е икономът, докато накрая се престраших да вдигна поглед и видях, че това беше млад мъж, ужасно красив, с коса в цвета на пшеничени ниви през лятото. Беше висок и елегантен, без нито една гънка по бричовете и туниката, но нещо повече… носеше синьо наметало. Значи беше посветен, магистър на науките, тъй като синьото беше отличителният им цвят, и току-що ме беше видял да подслушвам Вдовицата.

Той бавно се приведе, за да се изравни с предпазливия ми поглед. Държеше в ръцете си книга и забелязах, че очите му бяха сини като наметалото му на адепт, сини като метличина.

— А ти коя си? — попита той.

— Бриена.

— Красиво име. Възпитаничка в Магналия ли ще ставаш?

— Не зная, мосю.

— Искаш ли да станеш такава?

— Да, много, мосю.

— Не е нужно да ме наричаш „мосю“ — кротко ме поправи той.

— Тогава как да ви наричам, мосю?

Той не отговори; просто ме погледна с наклонена настрани глава, със златиста коса, разпиляна по рамото, като пленена слънчева светлина. Исках да се махне и въпреки това ми се искаше да продължава да говори с мен.

Точно в този миг вратите на кабинета се отвориха. Магистърът на познанието се изправи и се обърна в посоката на звука. Погледът ми се отклони към гърба на наметалото му, където се събираха сребърни нишки — съзвездие сред синия плат. Загледах го с почуда; искаше ми се да го попитам какво означават звездите.

— А, учителю Картие — обади се Вдовицата от прага, където стоеше. — Имате ли нещо против да придружите Бриена до кабинета?

Той ми протегна подканващо ръка с обърната нагоре длан. Внимателно оставих пръстите ми да се отпуснат върху неговите. Аз бях топла, той беше студен, тръгнах редом с него през коридора, където ме очакваше Вдовицата. Учителят Картие стисна пръстите ми, точно преди да ме пусне и да продължи да върви надолу по коридора; подтикваше ме да бъда смела, да се изправя висока и горда, да намеря мястото си в този Дом.

Влязох в кабинета; вратите се затвориха с тихо щракване. Дядо седеше в един стол, до неговия имаше втори, предназначен за мен. Тихо се отпуснах върху него, докато Вдовицата заобиколи писалището си и се настани зад него с едва доловимо прошумоляване на роклята.

Тя беше доста сурова на вид жена; челото й беше високо, издавайки дългогодишно опъване на косата под стегнати плътно прилепнали къси перуки. Сега белите кичури, свидетелстващи за дългогодишния й опит, бяха почти напълно скрити под излъчващата студена елегантност триъгълна диадема от черно кадифе, която красеше главата й. Роклята й беше наситеночервена с ниска талия и квадратно деколте, поръбено с перли. В този миг, докато попивах с поглед застаряващата й красота, разбрах, че можеше да ме въведе в живот, който нямаше да мога да постигна по друг начин. Да стана посветена.

— Приятно ми е да се запознаем, Бриена — каза ми тя с усмивка.

— Мадам — отвърнах, избърсвайки потните си длани в роклята си.

— Дядо ти говори прекрасни неща за теб.

Кимнах и смутено хвърлих поглед към него. Той ме наблюдаваше с лек блясък в очите, отново стиснал в ръка кърпичката си, сякаш имаше нужда от нещо, на което да се уповава.

— Коя област на изкуството те привлича най-много, Бриена? — попита тя, привличайки вниманието ми обратно към себе си. — Или навярно имаш естествена склонност към една от тях?

Светци небесни, не знаех. Трескаво оставих ума си да ги изреди отново… изобразително изкуство… музика… драматично изкуство… духовитост… науки. Откровено казано, не притежавах никакви естествени наклонности, никакъв вроден талант, за която и да е област на изкуствата. Затова изтърсих първата, която ми хрумна:

— Изобразително изкуство, мадам.

И тогава, за мое стъписване, тя отвори едно чекмедже пред себе си и извади чисто квадратно парче пергамент и молив. Остави го в ъгъла на писалището си, точно пред мен.

— Нарисувай ми нещо — даде ми знак Вдовицата.

Устоях на подтика да погледна към дядо, в противен случай измамата ни щеше да бъде разкрита на мига. Той знаеше, че не съм художничка, аз — също, и въпреки това взех онзи молив, сякаш бях.

Поех си дълбоко дъх и си помислих за нещо, което обичах; помислих си за дървото, което растеше в задния двор на сиропиталището стар дъб с издължен ствол и клони, по който обожавахме да се катерим. И затова си казах… всеки може да нарисува дърво.

Рисувах го, докато Вдовицата разговаряше с дядо ми; и двамата се опитваха да ми предоставят известно уединение и спокойствие. Когато свърших, оставих молива и зачаках, взирайки се в творението, което бе създала ръката ми.

Изображението бе жалко. Нищо подобно на образа, който си представях наум.

Вдовицата се взираше внимателно в рисунката ми; забелязах как челото й се сбръчка в неодобрителна гримаса, но погледът й беше непроницаем.

— Сигурна ли си, че желаеш да изучаваш изобразително изкуство, Бриена? — В тона й нямаше осъдителна нотка, но усетих вкуса на лекото предизвикателство в сърцевината на думите й.

За малко да й кажа „не“, да призная, че мястото ми не беше тук. Но когато си помислих да се върна в сиропиталището, когато си представих, че щях да стана кухненска прислужница или готвачка, каквито в крайна сметка ставаха всички момчета в сиропиталището, осъзнах, че това беше единственият ми шанс за по-добро бъдеще.

— Да, мадам.

— Тогава ще направя изключение за теб. Вече имам пет момичета на твоята възраст, които посещават Магналия. Ти ще станеш шестата възпитаничка и ще изучаваш областта на изобразителното изкуство под наставничеството на мистрес Солийн. Ще прекараш тук следващите седем години, ще живееш с твоите сестри-възпитанички, ще учиш, растеш и се подготвяш за седемнайсетото си лятно слънцестоене, когато ще бъдеш посветена и ще се сдобиеш с покровител. — Тя направи пауза и аз се почувствах опиянена от всичко, което току-що бе изсипала върху мен. — Това звучи ли ти приемливо?

Примигнах, а после изрекох със запъване:

— Да, да, наистина, мадам!

— Много добре. Мосю Паке, трябва да доведете Бриена отново в деня на есенното равноденствие заедно със сумата за обучението й.

Дядо побърза да се изправи и да й се поклони; облекчението му бе като силен ароматен одеколон в стаята.

— Благодаря ви, мадам. Развълнувани сме! Бриена няма да ви разочарова.

— Не, не мисля, че ще го стори — каза Вдовицата.

Изправих се и направих неумел реверанс, тръгвайки след дядо към вратите. Но точно преди да се върна в коридора, погледнах назад към нея.

Вдовицата ме наблюдаваше с печален поглед. Бях само момиче, но познавах това изражение. Каквото и да й бе казал дядо ми, я беше убедило да ме приеме. Заслугата за влизането ми не беше моя, не се основаваше на потенциала ми. Името на баща ми ли й бе повлияло? Името, което не знаех? Въпреки това, името му имаше ли наистина значение?

Тя вярваше, че току-що ме беше приела по милост, че никога нямаше да разкрия таланта си и да бъда посветена.

В този момент се зарекох да й докажа, че грешеше.