Бунтът на кралицата

Дванайсет Баща покровител

Август 1566 г.

Алдерик Журден пристигна в Магналия в една гореща бурна вечер, две седмици след като Вдовицата изпрати писмото си по пощата. Останах в стаята си и гледах как дъждът се стичаше на вадички по прозореца дори след като чух звуците от отварянето на големите врати, след което Вдовицата го поздрави.

Беше отпратила всички слуги за кратка почивка, като остави само верния си Томас. Това беше подсигуряване, че Журден и аз щяхме да заминем в пълна тайна.

Докато чаках да ме повика при тях, отидох до бюрото си. Последното писмо от Картие лежеше отворено, затиснато с кутийката от медальона; почеркът му изглеждаше елегантно в светлината на свещите.

От момента, в който двете с Вдовицата взехме решението си за Алдерик Журден, постепенно бях започнала да скъсявам писмата си до Картие, подготвяйки се за този момент, когато щях тихо да си тръгна. Той го беше почувствал — моята сдържаност, отдръпването ми, желанието ми да говоря само за познанията, не и за живота.

Безпокоиш ли се за намирането на покровител? Говори с мен, Бриена! Кажи ми какво отвлича вниманието ти…

Така ми беше писал, думите му тлееха като въглен в сърцето ми. Омразно ми беше да мисля, че никога нямаше да получи подобаващ отговор, че му бях написала последното си писмо преди дни, заявявайки, че всичко беше наред.

На вратата се потропа леко.

Прекосих пода, като пригладих роклята си на възпитаничка, за да оправя гънките и прибрах косата си зад ушите. От другата страна на вратата стоеше Томас и държеше свещ, за да прогони вечерните сенки.

— Мадам е готова да те приеме, Бриена.

— Благодаря, ще сляза веднага. — Изчаках го да изчезне обратно в затъмнения коридор и заслизах по стълбите, прокарвайки ръка по балюстрадата.

Вдовицата не ми беше казала нищо за Алдерик Журден. Не знаех какво работеше, на колко години беше, или къде живееше. Затова вървях по посока на светлината към кабинета на Вдовицата с тръпка на безпокойство.

Спирайки за миг пред вратата — мястото, където винаги подслушвах тайно, — се заслушах в гласа му; плътен баритон, с изчистени гласни. Говореше твърде ниско и не можех да уловя всяка дума, но предположих, че е добре образован мъж в началото на петдесетте. Навярно и той беше адепт.

Пристъпих напред в светлината на свещите.

Той седеше с гръб към мен, но се досети за влизането ми по мекотата в изражението на Вдовицата, когато погледът й се измести към мен.

— Ето я! Бриена, това е мосю Алдерик Журден.

Той незабавно се изправи и се обърна с лице към мен. Срещнах погледа му, оглеждайки внимателно високия му ръст и якото телосложение, прошарената със сиво ръждивочервена коса. Беше гладко избръснат и красив, имаше крив нос и на мъждивата светлина забелязах белег от сериозна рана по протежение на дясната му челюст. Въпреки пътуването, по дрехите му нямаше дори гънка. Мирисът на дъжд още витаеше около него, заедно с дъх на някаква подправка, която не разпознавах. Нямаше наметало на адепт.

— За мен е удоволствие — каза той и ми се поклони небрежно.

Отвърнах с реверанс и отидох да седна в стола до неговия, отреден за мен. Вдовицата се бе настанила зад писалището си, както обикновено.

— И така, Бриена — каза Журден, като седна отново на мястото си и взе чашата си с ликьор. — Мадам ми спомена съвсем бегло за това, което си видяла. Разкажи ми повече за преживяванията си.

Хвърлих поглед към Вдовицата; колебаех се да споделя нещо толкова лично с напълно непознат човек. Но тя се усмихна и ми кимна, насърчавайки ме да проговоря.

Разказах му всичко, което бях споделила нея. Очаквах той да изсумти, да се изсмее подигравателно, да оспори, че твърдях нелепи неща. Но Журден слушаше мълчаливо, без за миг да откъсне очи от лицето ми. Когато свърших, той остави чашата си с отривисто звънтене.

— Би ли могла да откриеш това дърво? — попита той.

— Аз… не съм сигурна, мосю — отвърнах. — Не видях по-отличителни предмети, по които да се ориентирам. Гората беше много гъста.

— Възможно ли е да се връщаш към спомените? Да ги възкресяваш също толкова ярко?

— Не зная. Преживявала съм преобразяванията само три пъти и не мога да ги контролирам.

— Изглежда Бриена трябва да установи връзка с предтечата си — вметна Вдовицата. — Чрез едно от сетивата си.

— Хмм. — Журден кръстоса крака, като разсеяно поглаждаше с пръст белега на брадичката си. — А името на вашия прародител? Знаете ли поне това?

Отново стрелнах с поглед Вдовицата:

— Първото му име започва с Т. Колкото до фамилното… мисля, че е било Аленах.

Журден притихна и остана неподвижен. Не ме гледаше, но почувствах леда в погледа му; толкова студена острота, че можеше да разсече кост.

— Аленах. — Името — моето име — прозвуча много грубо върху езика му. — Предполагам, че произхождаш от този Дом, Бриена?

— Да. Баща ми е меванец, служи на този Дом.

— А кой е баща ти?

— Не знаем цялото му име — излъга Вдовицата. Излъга заради мен и неволно се отпуснах от облекчение, особено след като видях явното презрение на Журден към рода Аленах. — Бриена е отгледана във Вадения без връзки с роднините си по бащина линия.

Журден се отпусна по-дълбоко в стола си и отново взе чашата си. Разклати розовата течност, потънал в мисли.

— Хмм — изхъмка отново, което сигурно означаваше, че беше смутен в размишленията си. А после ме погледна и бях убедена, че в погледа му се долавяше предпазливост, сякаш не бях и наполовина толкова невинна, колкото при влизането си. Сега познаваше наполовина произхода ми.

— Мислиш ли, че можеш да ни отведеш до местоположението на Камъка на здрача, Бриена? — попита той след мълчание, продължило привидно месеци.

— Ще направя всичко по силите си, мосю — промърморих. Като се замислих върху това, което искаше, почувствах бремето на неизвестното върху раменете ми. Никога не бях виждала Мевана. Не знаех почти нищо за дома Аленах или за земята им. Старият дъб беше белязан с инициалите Т. А., но нищо не гарантираше, че можех да претърся гората и да открия правилното дърво.

— Искам да бъда съвсем ясен — каза Журден, след като пресуши последните остатъци от ликьора си. — Ако приемеш предложението ми за покровителство, изобщо няма да е каквото очакваш. Ще зачета връзките, които предполага покровителството, и ще те приема като родна дъщеря. Ще се грижа за теб и ще те закрилям, както подобава на добър баща. Но моето име е обвързано с рискове. То е щит, а под него има много тайни, които може никога да не узнаеш, но въпреки това трябва да ги пазиш като свои, защото става въпрос за живот или смърт.

В отговор се вгледах спокойно в него и попитах:

— А кой сте вие, мосю?

— За теб ли? Аз съм просто Алдерик Журден. Това е всичко, което трябва да знаеш.

По размърдването на Вдовицата разбрах, че тя беше осведомена. Познаваше мъжа под маската на Алдерик Журден.

Дали той отказваше да ми каже, за да ме предпази? Или защото ми нямаше доверие, заради корените ми от дома Аленах?

Как можех да приема покровител, ако не знаех кой беше той в действителност?

— От рода Кавана ли сте? — осмелих се да попитам. Ако ми предстоеше да открия Камъка на здрача, исках да узная дали моят приемен баща притежаваше старата драконова кръв. Самата идея ми се струваше половинчата, ако трябваше да открия камъка само за да възстановя магията му. Не смятах да отнема короната от Ланън само за да я предам на друг крал.

Усмивка смекчи чертите на лицето му, в очите му заискри пламъче. Разбрах, че съм го развеселила, когато отвърна:

— Не.

— Хубаво — отговорих. — Не мисля, че ако бяхте, тази уговорка би била разумна.

Стаята стана по-студена, пламъкът на свещите се смали, когато намекът ми му стана ясен. Алдерик Журден почти не трепна.

— Ти и аз искаме едно и също, Бриена — каза той. — И двамата желаем да видим Ланън отстранен и на трона да се възкачи кралица. Това не може да стане, ако не обединим знанието си. Аз се нуждая от теб, а ти — от мен. В крайна сметка изборът е твой. Ако смяташ, че не можеш да ми имаш доверие, тогава най-добре пътищата ни да се разделят тук.

— Имам нужда да знам какво ще стане щом намеря камъка — настоях, с налегнати от тревога мисли. — Трябва ми думата ви, че с него няма да се злоупотребява.

Очаквах многословно обяснение, но той каза просто:

— Камъкът на здрача ще бъде предаден на Изолда Кавана, законната кралица на Мевана, която понастоящем се укрива.

Примигнах, зашеметена. Не бях очаквала да ми каже името й; това бе необичайно голямо доверие, тъй като бях непозната за него, както и той за мен.

— Знам, че молбата ми е рискована — продължи спокойно Журден. — Кралицата също го разбира. Не бихме очаквали от теб нищо повече, освен да ни помогнеш да открием къде е скрит камъкът. А след това… ще ти платим щедро.

— Мислите ли, че искам богатства? — попитах и бузите ми се обляха в топлина.

Журден просто ме наблюдаваше и това ме накара да се изчервя още по-силно. После попита:

— Какво искаш, Бриена Аленах?

Никога не бях чувала собственото и фамилното си име гласно, свързани като лятото и зимата, предадени на въздуха, звучащи колкото мелодично, толкова и болезнено. Колебаех се между това, което бе редно и това, което желаех да кажа.

— Би ли искала да се присъединиш към Дома на баща си? — попита Журден предпазливо, сякаш стояхме върху тънък лед. — Готов съм да уважа желанията ти. Можем да отменим осиновяването ти след мисията си. Няма да храня лоши чувства към теб заради това.

Не можех да потисна малката искрица на желание, на надежда. Не можех да отрека, че наистина исках да видя родния си баща, че исках да узная кой беше, че исках той да ме види. Но въпреки това… бях израсла с убеждението, че незаконните деца бяха бреме, животи, които никой не иска. Ако някога наистина се натъкнех на баща си, той най-вероятно щеше да ми обърне гръб.

И тази представа се заби като острие в сърцето ми, накара ме да се приведа леко напред в стола.

— Не, мосю — казах щом усетих, че овладях гласа си. — Не искам да имам нищо общо с дома Аленах. Но имам една молба.

Той зачака и изви вежда.

— Каквито и планове да кроите — подех, — искам право на глас. След като Камъкът на здрача бъде открит, остава при мен. На мен се полага да го дам на кралицата.

Журден затаи дъх, но очите му не се откъснаха от моите.

— Твоят принос за дейността ни ще бъде нужен и оценен. Колкото до камъка… трябва да изчакаме и да преценим каква е най-благоразумната стратегия. Ако е най-добре да остане при теб, ще остане при теб. Ако е най-добре да остане у някой друг, ще остане при него. Предвид всичко това мога да ти обещая, че именно ти ще го поднесеш на кралицата.

Боравеше умело с думите — помислих си, докато разнищвах отговора му. Най-много се тревожех да не би плановете да бъдат задействани без мое участие, да не би камъкът да не стигне до кралицата. По тези два въпроса имах думата му, така че накрая кимнах и отвърнах:

— Много добре.

— И така — каза Журден, като хвърли поглед обратно към Вдовицата, сякаш никога не се бях съмнявала в намеренията му. — Узаконяването на събитието трябва да почака. Не мога да рискувам моето или нейното име да бъдат вписани от кралските писари.

Вдовицата кимна, макар да ми беше ясно, че това не й харесваше:

— Разбирам, Алдерик. Стига да удържиш на думата си.

— Знаете, че ще го направя — отвърна той. Обърна се към мен и каза; — Бриена, би ли ме приела за свой покровител?

Щях да стана дъщеря на този човек. Щях да приема името му като свое, без да знаех какво означаваше, откъде произхождаше. Струваше ми се едновременно нередно и правилно. Струваше ми се опасно и освобождаващо. Усмихнах се, защото бях привикнала към противоречащи желания.

— Да, мосю Журден.

Той кимна нито усмихнат, нито намръщен, сякаш беше също толкова раздвоен, колкото и аз.

— Добре, много добре.

— Има едно последно нещо, което е добре да отбележиш, Алдерик — каза Вдовицата. — Бриена още не е получила наметалото си.

Журден изви вежда към мен едва сега давайки си сметка, че не носех наметало на адепт:

— Как така?

— Все още не съм посветена — отвърнах. — Наставникът ми смяташе да ми връчи наметалото, когато се сдобия с покровител.

— Разбирам. — Пръстите му забарабаниха леко по подлакътниците. — Е, можем да заобиколим това. Предполагам, че заради тази уговорка са взети всички предпазни мерки, Рене?

Вдовицата наклони глава:

— Да. Никой няма да узнае, че Бриена е заминала, поверена на вас. Дори дядо й и наставникът й.

— Е, можем да ти направим имитация на наметало — каза Журден.

— Не, мосю, не мисля, че е разумно — осмелих се да кажа. — Защото, разбирате ли… ще се наложи да изберете и съзвездие, което да изобразите върху наметалото, и ще трябва да го регистрирате на мое име в Астрономичните архиви в Деларош, и…

Той вдигна умиротворяващо ръка, весела усмивка изви ъгълчетата на устните му:

— Разбирам. Прощавай, Бриена. Не съм толкова добре запознат с обичаите на вашите адепти. Ще измислим обяснение за това утре.

Замълчах, но в гърлото ми се оформи буца, която се появяваше всеки път, когато се сещах за наметалото си, за Картие и за всичко, което трябваше да оставя зад гърба си. През изминалите две седмици бях лежала будна в леглото — стаята ми бе непоносимо тиха без хъркането на Мерей — и се чудех дали не бях пропиляла седем години от живота си. Картие можеше да се отрече от мен в този промеждутък от време, когато нямаше да поддържам връзка с него.

— Багажът ти готов ли е, Бриена? — запита повият ми покровител. — Редно е да тръгнем призори.

Успях да прикрия изненадата си, макар че тя потрепна и се разгоря в мен като лумнал пламък.

— Не, мосю, но няма да ми отнеме дълго. Не притежавам много неща.

— Почини си тогава. Предстои ни двудневно пътуване.

Кимнах и се надигнах: върнах се в стаята си, като едва усещах пода под краката си. Коленичих, отворих кедровия си сандък и започнах да си събирам нещата, след което погледнах лавиците си и всичките книги, които Картие ми беше дал.

Изправих се и оставих пръстите си да погалят всяко от гръбчетата им. Щях да взема всички, които успеех да побера в сандъка си. Другите щях да сложа в библиотеката, докато се върнех за тях.

Докато се върнех за него.

Тринайсет Амадин

— Трябва ти ново име.

Пътувах в каретата му от час, тъмнината бавно се обагряше в руменина и се превръщаше в зазоряване, когато Алдерик Журден най-сетне ми проговори. Седях срещу него, гърбът ми вече беше схванат от друсането и лашкането на каретата.

— Много добре — съгласих се.

— „Бриена“ е типично за Мевана име. Затова трябва да звучи възможно най-валениански. — Направи пауза, после добави: — Имаш ли предпочитание?

Поклатих глава. Бях спала само два часа нощес, главата ме болеше, а сърцето ми сякаш се беше оплело с дробовете ми. Всичко, за което можех да мисля, беше как Вдовицата стоеше на калдъръма, за да се сбогува с мен, леко положила ръка на бузата ми.

Не се тревожи за Картие. Той ще разбере, когато това отмине. Ще направя всичко по силите си, за да успокоя ума му…

— Бриена?

Рязко се изтръгнах от унеса си:

— Може вие да изберете, мосю.

Той заразтрива челюстта си, разсеяно прокарвайки пръсти по белега си, докато ме оглеждаше.

— Как ти се струва Амадин?

Харесваше ми, но не знаех как щях да се науча да отговарям не само на фамилното име Журден, а и на „Амадин“. Сякаш обличах дрехи, твърде малки за мен, опитвайки се да разтегна плата, докато ми станеше, докато се приспособеше към тялото ми. Щеше да се наложи или да изгубя късчета от себе си, или да отпусна няколко шева.

— Одобряваш ли? — запита настойчиво той.

— Да, мосю.

— Още нещо. Не трябва да ме наричаш „мосю“. Аз съм твой баща.

— Да… татко. — Думата се затъркаля из устата ми като топче за игра, непозната, неудобна.

Пътувахме в мълчание още половин час; зареях очи към прозореца и гледах как зелените хълмове постепенно започваха да се изравняват и се превръщаха в пшеничени ниви, докато пътувахме на запад. Това бе спокойно, пасторално късче от Вадения; минахме само покрай няколко семпли каменни къщи, обитавани от самотни фермери и воденичари.

— Защо искате това? — попитах. Въпросът се надигна, преди да бях преценила дали беше учтив. Погледът ми се върна към Журден, който ме наблюдаваше със спокойно, съсредоточено изражение. — Защо искате да въстанете срещу крал, който би ви убил, ако разкрие плановете ви?

— Ти защо го искаш? — контрира той.

— Аз първа попитах, татко.

Той извърна поглед от мен, сякаш претегляше думите. А после очите му се насочиха отново към моите, проблясващи мрачно:

— През живота си съм станал свидетел на достатъчно от жестокостите на Ланън. Искам да го видя унищожен.

Значи мразеше крал Ланън. Но защо? Ето това исках да узная. Какво беше видял Алдерик Журден, на какво беше станал свидетел, което беше подбудило толкова силно желание?

Сега може и да бяхме баща и дъщеря, но това не означаваше, че той щеше да разкрие тайните си.

— Повечето хора биха казали, че тази борба не засяга Валения — отвърнах предпазливо, опитвайки се да го насърча да допълни изказването си.

— Но нима е така? — отговори той. — Нима именно нашият славен крал Рено Първи не постави династия Ланън на трона през 1430 г.?

Замислих се върху това, несигурна дали се готвехме да спорим за предишните връзки на Валения, или не. Вместо това изместих посоката на разговора ни, като казах:

— Значи… можем да унищожим властта на крал Ланън чрез Камъка на здрача?

— Да.

— А Канонът на кралицата?

Той изсумтя:

— Някой те е обучил задълбочено.

— Достатъчен ли е камъкът? Не ни ли трябва и законът?

Той се облегна назад и отпусна ръце върху коленете си:

— Разбира се, че ни трябва и законът. Щом магията бъде възстановена и Ланън падне от власт, ще възстановим Канона.

— Къде мислите, че се намира оригиналът?

Той не каза нищо, просто поклати глава, сякаш този въпрос отдавна го беше изтощил.

— Сега е твой ред да отговориш. Защо искаш това, когато си адепт на науките?

Хвърлих поглед надолу към преплетените в скута ми пръсти:

— Веднъж видях илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана, първата кралица. — Погледът ми отново срещна неговия. — От този момент нататък… искам да видя кралица на трона и тя да си вземе обратно това, което й принадлежи.

Журден се усмихна:

— Ти си от мевански произход по бащина линия. Северната кръв в теб копнее да се поклони на кралица.

Мислех си за това, докато яздихме половин час в мълчание, а после друг въпрос ме накара да проговоря:

— Имате ли професия?

Журден се размърда на възглавничката, но ми отправи тънка усмивка:

— Адвокат съм — започна той. — Домът ми е Бомонт, крайречно градче, което прави част от най-хубавото вино в цяла Валения. Вдовец съм, но живея със сина си.

— Имате син?

— Да. Люк.

Значи щях да си имам и брат? Ръката ми се вдигна към шията и опипа верижката на медальона от Картие, който се криеше под роклята ми, сякаш беше котва или амулет за кураж.

— Не се тревожи — каза Журден. — Ще го харесаш. Той е… пълна моя противоположност.

Ако се чувствах по-спокойна, можеше да подкача Журден за ироничното му подмятане, че не го харесвах. Но моят покровител бе все още непознат. И не можех да не се запитам колко ли време щеше да ми отнеме, за да се приспособя към новия си живот. После се замислих как се беше случило всичко това — далеч от традиционните корени на покровителството — и си помислих: Не, не мога да очаквам да се почувствам ни най-малко отпусната и спокойна.

— И така — каза той, отново прекъсвайки дълбоките ми размишления. — Трябва да допълним историята за произхода ти, защото никой не бива да узнае, че идваш от Магналия.

— Какво предлагате?

Той подсмръкна и хвърли поглед през прозореца.

— Станала си адепт на науките под напътствията на наставницата София Белроуз от „Августин Хаус“ — каза той.

— „Августин Хаус“?

— Чувала ли си за него?

Поклатих отрицателно глава.

— Хубаво. Той е провинциален и неизвестен за умовете, които биха проявили нездрав интерес към теб. — Той се намръщи, сякаш още се опитваше да свърже нишките на историята ми. После каза: — „Августин Хаус“ е заведение само за момичета, което подслонява всичките пет влечения, а програмата на обучение е десетгодишна. Постъпила си там на седем годишна възраст, когато си била избрана от сиропиталище „Падриг“ въз основа на острия си ум.

— Къде се намира този „Августин Хаус“?

— На осемдесет мили югозападно от Теофил в провинция Назер.

Мълчанието се възцари отново и двамата бяхме вглъбени в мислите си. Започнах да губя представа за времето — откога пътувах с него? Още колко път предстоеше да изминем? — когато той прочисти гърло:

— Сега е твой ред да представиш някаква история — каза Журден.

Срещнах погледа му и предпазливо зачаках.

— Ще ти трябва правдоподобно обяснение за липсата на наметало. За всеки случай ще бъде известно, че ти си моя дъщеря-адепт на науките, приета в семейство Журден.

Издишах, изопнах рамене, за да изпукам гърба си. Той беше прав; трябваше да имам подготвено обяснение. Това щеше да изисква известна изобретателност и увереност, защото адептите никога не губеха наметалата си, не се появяваха на публично място без тях и ги пазеха така, както митичен дракон — златното си съкровище.

— Имай предвид — каза той, като гледаше как челото ми се набраздява от напрежение, — че лъжите могат лесно да те оплетат в мрежите си. Ако можеш да останеш близо до истината, тогава ще имаш пътеводен лъч, който да ти помогне да се измъкнеш от всеки подвеждащ разговор.

Преди да успея да споделя идеите си, каретата залитна и едва не ни изхвърли от пейките ни.

Погледнах Журден с широко отворени очи, докато той се раздвижи, за да надникне през прозореца. Каквото и да беше видял, го накара изругае, както никога преди това не бях чувала. Беше последвано от рязко спиране на каретата ни.

— Остани вътре, Амадин — нареди той; ръката му потупа предницата на жакета му. Посягаше към вратичката, когато тя се отвори рязко и ни посрещна бледо, тясно лице, което ни се хилеше злобно.

— Вън! И двамата — излая мъжът.

Позволих на Журден да хване ръката ми и да ме издърпа зад гърба си. Пулсът ми прескачаше, докато стоях на калния път, а покровителят ми се опитваше да ме скрие зад себе си. Когато надзърнах иззад високата му фигура, видях кочияша ни — Жан Давид — гледаше право в острието на нож, стискан от друг мърляв мъж с коса в цвят на развалено месо.

Бяха трима. Единият държеше на прицел Жан Давид, друг обикаляше в кръг около Журден и мен, а третият тършуваше из кедровия ми сандък.

— В името на мощите на светците, тук няма нищо освен проклети книги — възкликна един с плешива глава и назъбен белег. Трепнах, докато мяташе книгите ми една след друга на пътя, и страниците протестираха през падането им в калта.

— Продължавай да търсиш — нареди главатарят с бледото лице, докато описваше поредния кръг около мен и Журден. Опитах се да остана малка и незначителна, но въпреки това крадецът ме издърпа навън, като ме хвана за лакътя.

— Не я докосвай — обади се предупредително Журден. Тонът му беше студен и гладък като мрамор. Мисля, че ме изплаши повече, отколкото да гледам как протичаше кражбата.

— Малко е млада за теб, не мислиш ли? — подметна главатарят и се изкиска мрачно, като ме дръпна още по-далече. Борех се с него, опитвайки се да се изплъзна от пръстите му. Той просто опря нож в корема на Журден, за да ме накара да спра. — Престанете да се дърпате, мадмоазел, или ще изкормя съпруга ви.

— Това е дъщеря ми. — Гласът и поведението на Журден отново бяха убийствено спокойни. Видях яростта в очите му, като искра от острие на нож, който точат в камък. Опитваше се да ми подскаже нещо очи, което не можех да разбера…

— С удоволствие ще се запозная с вас — каза крадецът, очите му ме разсъбличаха безсрамно, докато откриха медальона ми. — А, какво имаме тук? — Опря върха на ножа в гърлото ми. Бодна ме, само колкото да се появи мънистена капчица кръв. Започнах да треперя, неспособна да удържа страха си, докато острието на ножа му мина надолу по дължината на шията ми, размаза кръвта и измъкна сребърния медальон на Картие. — Ммм. — Дръпна го и го освободи. Ахнах, когато верижката се впи в тила ми и медальонът се отдели от мен и попадна у тази долна отрепка. Това беше моментът, който Журден чакаше.

Покровителят ми се раздвижи като сянка, в ръката му внезапно блесна острие. Не знам откъде се появи камата, но стоях, замръзнала, докато Журден намушка крадеца в гърба, право в бъбрека, а после му преряза гърлото; кръвта бликна в лицето му, докато крадецът се търкулна на земята в краката ми.

Препънах се назад, когато Журден се хвърли към втория, който унищожаваше всичките ми книги. Не исках да гледам, но очите ми бяха приковани към кръвопролитието; гледах го как без никакво усилие убиваше втория крадец, като внимаваше да го направи далече от книгите ми. А после Жан Давид се сборичка с похитителя си, в схватката се разнесе сумтене и се разля кръв.

Всичко свърши толкова бързо. Не мислех, че изобщо дишах, докато Журден пъхна камата си обратно във вътрешния джоб на жакета си и се приближи с едри крачки до мен, целия опръскан с кръв. Посегна надолу и издърпа медальона ми от наподобяващите хищни нокти пръсти на крадеца, изстиващи в смъртта. Избърса с палец остатъците от кръвта.

— Ще ти взема нова верижка, когато стигнем у дома — каза той и протегна медальона към мен.

Безизразно го поех, но не и преди да забележа как изви вежда. Беше разпознал гравираното короганско цвете. Знаеше, че това беше мевански символ.

Не исках да ме попита откъде се бях сдобила с него. Но при все това, не исках да заподозре, че медальонът беше дошъл от дома Аленах.

— Моят наставник ми го подари — казах с дрезгав глас. — Заради наследството ми.

Журден кимна, а после изрита най-близкия труп, за да не ни се пречкаше.

— Амадин, бързо си събери нещата. Жан Давид, помогни ми с телата.

Движех се, все едно бях на деветдесет години, схваната и отмаляла. Всеки път щом приберях поредната книга, шокът ми отстъпваше място на гнева. Кипяща, опасна ярост, която превръщаше езикът ми в жарава, посипана с пепел. Бършех калта от страниците и ги поставях обратно в сандъка си, докато Журден и Жан Давид мятаха телата през хребета далече от пътя.

Докато свърших, мъжете се бяха преоблекли в нови жакети и ризи, и бяха измили кръвта от лицата и ръцете си. Щракнах ключалката на кедровия си сандък и погледнах Журден в очите. Той ме чакаше, вратичката на каретата беше отворена.

Тръгнах към него; внимателно огледах гладко избръснатото му лице, съвършено фризираната му коса, която беше сплел и прибрал назад в опашка, както правеха благородниците. Изглеждаше толкова изтънчен, толкова благонадежден. И въпреки това не се беше поколебал да убие крадците; движенията му бяха ловки, сякаш го беше правил преди, с кама, изникнала от пръстите му, сякаш беше тяхно продължение.

— Кой сте вие? — прошепнах.

— Алдерик Журден — отвърна той и ми подаде кърпичката си, за да избърша кръвта от врата си.

Разбира се. Подразнена поех квадратното парче лен и се настаних обратно в каретата; палецът ми припряно опипа медальона. Докато Журден се покатерваше зад мен и затваряше вратичката, мислех само за едно.

На кого, всъщност, бях станала дъщеря току-що?

Остатъкът от деня отмина без особени събития. Придвижвахме се бързо и пристигнахме в едно градче отвъд река Кристъл точно когато слънцето се спускаше зад короните на дърветата. Жан Давид оставяше конете и каретата в общинските конюшни, а аз последвах Журден до грижливо избрания от него хан. Посрещна ни мирисът на печащо се птиче месо и воднисто вино, който се просмука в косата и роклята ми, докато намерихме маса в ъгъла на общото помещение на кръчмата. Имаше няколко групички други пътници, повечето от които изглеждаха обрулени от вятъра и загорели от слънцето; повечето дори не ни удостоиха с втори поглед.

— Ще трябва да ти вземем нови дрехи, когато стигнем у дома — каза Журден, след като прислужницата бе донесла бутилка вино и две дървени чаши.

Загледах го как налива; тънка червена струйка, която ми напомни за кръв.

— Убивали сте преди.

Изказването ми го накара да се вцепени, сякаш бях хвърлила мрежа върху него. С рязко тропване остави бутилката с вино на масата, после сложи пред мен чашата ми и предпочете да не отговори. Гледах го как пие; светлината на огъня хвърляше дълги сенки по лицето му.

— Онези крадци бяха отвратителни и подли, да, но тук във Валения съществува кодекс на правосъдието — прошепнах. — Според който престъпленията следва да бъдат изложени пред магистрат и съдилище. Смятах, че, бидейки адвокат, ще сте наясно със законите.

Той ми хвърли предупредителен поглед. Стиснах устни, докато прислужницата носеше хляб със семена, пита сирене и две купички яхния на масата ни.

Едва след като момичето се върна в кухните, Журден изправи рамене, остави чашата си с плашещо внимание и каза:

— Онези мъже смятаха да ни убият. Щяха да убият Жан Давид, после мен и да си доставят удоволствие с теб, преди да ти теглят ножа. Ако само ги бях ранил, щяха да тръгнат след нас. Кажи ми отново защо си разстроена, че оцеляхме?

— Казвам само, че въздадохте меванско правосъдие — отвърнах. — Око за око. Зъб за зъб. Смърт преди съда. — Едва тогава вдигнах чашата си към него и отпих.

— Нима ме оприличаваш на него? — „Него“ очевидно беше крал Ланън. И чух омразата в гласа на Журден, възмущението, че дори изобщо бих свързала двамата в една и съща мисъл.

— Не — казах. — Но това ме кара да се питам…

— Да се питаш какво?

Потропах с пръсти по плота на масата, проточвайки момента:

— Навярно не сте валенианец до такава степен, както се представяте.

Той се приведе напред; тонът му бе остър, когато заяви:

— Има време и място за такъв разговор. Тази кръчма не е подходяща.

Настръхнах, чувайки упрека му — не бях привикнала към него, към този бащински укор. Щях да упорствам, ако Жан Давид не бе влязъл и не беше седнал на масата ни.

Не мисля, че бях чула кочияша да изрече и една дума, откакто се бях запознала с него онази сутрин. Той и Журден, изглежда, можеха да общуват само с поглед и жест. И правеха точно това, когато започнаха да се хранят, поддържайки безсловесни разговори, тъй като аз бях там.

Отначало това ме смущаваше, докато осъзнах, че можех да си седя и да се съсредоточа върху собствените си размишления, без да ме прекъсваха.

Журден изглеждаше и звучеше като валенианец.

Но същото важеше и за мен.

Дали и той имаше двойно гражданство? Или навярно беше чистокръвен меванец, който някога беше служил на Ланън и бе избягал, за да се противопостави, уморен да служи на един жесток и несправедлив монарх? Беше само въпрос на време да го разкрия — помислих си, докато поглъщах лакомо последните остатъци от яхнията си.

Неочаквано Жан Давид се надигна, блъсвайки се в масата, приключил с вечерята. Гледах го как излизаше от залата с леката си походка, с черна коса, толкова мазна, че изглеждаше мокра на розовата светлина, и осъзнах, че Журден мълчаливо го беше отпратил.

— Амадин.

Отново се обърнах, за да срещна спокойния поглед на Журден:

— Да?

— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетелка на случилото се днес. Аз… давам си сметка, че си водила много защитен живот.

Част от това беше вярно; никога не бях виждала човек да умира. Никога не бях виждала да се пролива толкова много кръв. В други отношения обаче… книгите ме бяха подготвили повече, отколкото той осъзнаваше.

— Всичко е наред. Благодаря за закрилата.

— Едно нещо, което е редно да знаеш за мен — промърмори той и побутна празната си купичка настрана. — Ако някой само заплаши семейството ми, няма да се поколебая да го убия.

— Аз дори не съм от вашата кръв — прошепнах, изненадана от стоманената му решимост. Бях негова осиновена дъщеря само от един ден.

— Ти си част от семейството ми. И когато крадците разкъсаха вещите ти, захвърлиха книгите ти в калта, заплашиха те… реагирах.

Не знаех какво да кажа, но позволих на погледа си да остане прикован върху лицето му. Тлеещите въглени на дързостта и раздразнението ми угаснаха и се стопиха в мрак, защото колкото по-дълго гледах моя приемен баща, усещах, че миналото му го бе направило такъв.

— Отново съжалявам, че трябваше да видиш подобно поведение от моя страна — каза той. — Не искам да се боиш от мен.

Пресегнах се през масата и му подадох ръка. Ако смятахме да успеем в безразсъдните си планове, щеше да се наложи да си имаме взаимно доверие. Той бавно постави пръстите си в моите; неговите бяха топли и груби, моите бяха студени и меки.

— Не се боя от теб — прошепнах. — Татко.

Той стисна пръстите ми:

— Амадин.

Четиринайсет Брат-адепт

Град Бомонт, провинция Анжелик

Стигнахме до крайречния град Бомонт точно по залез-слънце на втория ден от пътуването ни. Това беше най-западната точка, до която някога се бях осмелявала да стигна, и бях очарована от обширните километри лозя, които красяха областта.

Бомонт беше голям град, построен по бреговете на ленивата река Каварет, и аз гледах внимателно и с интерес, докато подминавахме пазарния площад и преддверието на малка катедрала. Всички сгради ми изглеждаха еднакви, построени от тухли и от камъни, боядисани, така че да имитират мрамор, високи и триетажни, обгръщащи тесни калдъръмени улици.

Най-сетне каретата спря пред тухлено градско имение. Една чакълена алея, водеща към предната врата, беше гъсто обрасла с мъх, а от двете й страни се издигаха две болнави на вид амброви дървета, чиито клони изтракаха по прозорците.

— Пристигнахме — обяви Журден, докато Жан Давид отваряше вратичката на каретата.

Поех ръката на кочияша и слязох, а после хванах ръката на Журден, когато ми я предложи, изненадана колко благодарна бях да имам опората му. Тръгнахме редом по пътеката и се качихме по стълбите до червена врата.

— Всички изгарят от нетърпение да се запознаят с теб — промърмори той.

— Кои? — попитах, но той нямаше време да отговори. Преведе ме през прага и във фоайето ни посрещнаха две чакащи лица, чиито очи се приковаха в мен с вежливо любопитство.

— Това е шамбеланът, Агнес Кот, а това е главният готвач, Пиер Фаури — представи ги Журден.

Агнес ми направи добре репетиран лек реверанс в семплата си черна рокля и колосана престилка, а Пиер се усмихна зад полепналото по лицето му брашно и се поклони.

— Това е дъщеря ми, Амадин Журден, осиновена по силата на връзката ни на адепт и покровител — продължи Журден.

Агнес, която имаше излъчването на грижовна квачка, пристъпи напред да улови ръцете ми в топлите си длани — свойски, интимен поздрав. Ухаеше на цитрусови плодове и смачкани борови иглички, което издаваше манията й да поддържа всичко чисто и спретнато. Всъщност от това, което виждах от облицованите с махагонова ламперия стени и подовете от бели плочки, си личеше, че къщата имаше строга подредба. Неусетно почувствах, че започвах съвсем нов живот — като празна плоча за писане с безкрайни възможности — и отвърнах на усмивката й.

— Ако имате нужда от каквото и да е, просто ме повикайте.

— Много мило от ваша страна — отговорих.

— Къде е синът ми? — запита Журден.

— С музикалната трупа, мосю — отвърна бързо Агнес и пусна ръцете ми. — Извинява се предварително.

— Отново е стоял до късно през нощта?

— Да.

Журден придоби недоволно изражение, когато забеляза, че го наблюдавах внимателно и лицето му се разведри.

— Пиер? Какво има в менюто тази вечер?

— Имаме пъстърва и се надявам да обичате риба, госпожице Амадин — отвърна главният готвач. Теноровият му глас беше дрезгав, сякаш бе прекарал твърде много часове в пеене, докато готвеше.

— Да, обичам.

— Отлично! — Пиер забърза обратно надолу по коридора.

— Вечерята е в шест — осведоми ме Журден. — Агнес, защо не разведеш Амадин из къщата? И да я упътиш до стаята й?

Точно когато Жан Давид влезе, понесъл сандъка ми, Агнес ме поведе из първия етаж и ми показа трапезарията, малкия салон, спартански обзаведения кабинет на Журден и библиотеката, която беше претъпкана с книги и инструменти. Знаех, че Журден беше адвокат и въпреки това къщата му бе еклектично внушителна и излъскана, издавайки характера на човек, който беше образован и изглежда се отнасяше благосклонно към областите на изкуството. Почувствах се като у дома си и ме заля облекчение; това беше последното нещо, което очаквах — да се почувствам спокойно и непринудено на ново място.

— Синът на Журден музикант ли е? — попитах, обхващайки с поглед разпръснатите нотни листове по спинета със затворен капак, купчините книги на пода, които полите ми заплашваха да преобърнат, и старата лютия, изправена върху един стол като домашен любимец, който чака завръщането на господаря си.

— Всъщност да, мистрес — отговори Агнес с изпълнен с гордост глас. — Той е адепт по музика.

Само си представете. Защо Журден не ми бе споменал тази подробност?

— И е част от група музиканти? — Погледнах припрения му нечетлив почерк, счупените перодръжки и мастилниците с наполовина измъкнати коркови запушалки.

— Да. Много е изискан и начетен — продължи Агнес, грейнала. — Сега нека ви отведа на втория етаж. Там ще бъде вашата стая, както и тези на младия господин Люк и на мосю Журден.

Последвах я нагоре по ужасно скърцащо стълбище до втория етаж. Там се намираше склад за бельо, както и стаите на Журден и Люк, които тя не отвори, а посочи към затворените им врати, за да знаех кои бяха, и накрая ме отведе надолу по коридора до една стая, разположена в задната част на къщата.

— Това е вашата стая, мистрес — каза Агнес и отвори широко вратата.

Беше прекрасна. Разполагаше с два прозореца, от които се откриваше гледка към реката, с дебели килими по дървените подове и легло с балдахин, в което спокойно можеха да се поберат двама души. Беше семпла и идеална за мен — помислих си, докато се приближавах към малко писалище пред един от прозорците.

— Мосю казва, че вие сте адепт на науките — отбеляза Агнес иззад гърба ми. — Мога да ви донеса, която и да е книга от библиотеката, или да ви осигуря хартия и мастило, ако желаете да пишете.

Нямах си никого, на когото да пиша — помислих мрачно, но въпреки това се усмихнах:

— Благодаря, Агнес.

— Ще отида да ви извадя вода, за да се освежите преди вечеря. — Тя направи лек реверанс и си отиде.

Жан Давид вече беше поставил кедровия ми сандък в долния край на леглото и макар да знаех, че беше добра идея да разопаковам нещата си, се чувствах твърде уморена. Легнах на леглото си, загледана нагоре към тюления балдахин. Дали Агнес и Пиер бяха наясно с положението ми? Дали Журден им имаше достатъчно доверие, за да им кажеше за спомените ми? А синът му, този Люк? Той знаеше ли?

Запитах се колко ли време щях да живея тук, колко време оставаше, преди да тръгнем по следите на камъка. Месец? Половин година?

Времето, моят отколешен заклет враг, сякаш ми се присмиваше, когато затворих очи. Часовете започнаха да се точат непоносимо бавно, подигравайки се с мен. Един-единствен ден щеше да ми се струва като месец. Един месец — като година.

Исках да се втурна, исках да се забързам и да стигна до края на това пътуване.

Заспах с такива желания, търкалящи се из сърцето ми като камъни, падащи в кладенец.

Събудих се точно преди зазоряване в утробата на най-студения час от нощта.

Седнах рязко напред, несигурна къде се намирах. На писалището гореше свещ, чийто восък почти напълно се беше стопил. Със замъглен и размътен поглед огледах обкръжението си на бледата светлина и си спомних. Това беше новата ми стая в дома на Журден. И сигурно бях проспала вечерята.

Някой ме беше завил с юрган. Най-вероятно Агнес.

Измъкнах се от леглото и взех свещта; празният ми стомах роптаеше от глад. Слязох боса по стълбите и си отбелязах кои стъпала скърцаха, за да ги избягвах в бъдеще. Точно се канех да се отправя към кухните, когато кадифената тъмнина на библиотеката и наситеният аромат на книги и хартия ме застигнаха в коридора.

Влязох вътре, като внимавах къде стъпвах. Чудатите купчини от книги разпалиха интереса ми. Винаги съм била същата, трупайки странни купчини книги още от мига, в който избрах науките. Коленичих да разгледам какви заглавия имаше в едната от тях, оставих свещта си настрана и започнах да ги прехвърлям. Астрономия. Ботаника. Теория на музиката. История на фамилията Рено…

Помислих си, че вече бях чела повечето. Точно посягах към следващата купчина, когато през тъмнината проговори непознат глас…

— О, здравейте.

Извъртях се рязко, като съборих купчината книги и едва не подпалих къщата. Улових свещта точно преди да политне към пода и се изправих, сърцето ми блъскаше ускорено в гърдите ми.

На мъждивата светлина от свещта си видях млад мъж, изтегнат в креслото, с лютнята в ръце. Дори не бях забелязала, че седеше там.

— Простете. Не исках да ви стряскам — извини се той, с пресипнал от съня глас.

— Ти сигурно си Люк.

— Да. — Той се усмихна сънливо, а после потърка носа си. — Ти трябва да си сестра ми.

— Спеше ли тук? — прошепнах. — Много съжалявам. Не биваше да слизам толкова рано.

— Не съжалявай — успокои ме той и остави лютнята, за да се протегне. — Понякога спя тук, когато се прибера късно. Защото стълбите скърцат.

— И аз открих същото.

Люк се прозя и се облегна назад в креслото, за да ме огледа на светлината на пращящата свещ.

— Прелестна си.

Стоях застинала, несигурна как трябваше да реагирам. А после той ме смути още повече, когато се изправи тромаво на крака и ме обви в здрава прегръдка, сякаш ме беше познавал цял живот и бяхме разделени от години.

Ръцете ми бяха вдървени, когато бавно отвърнах на тази проява на привързаност.

Той беше висок и кльощав, миришеше на дим и нещо пикантно, което сигурно беше ял за вечеря и бе разсипал по ризата си. Отдръпна се от мен, но дланите му останаха върху ръцете ми.

— Амадин. Амадин Журден.

— Да?

Той сведе към мен усмихнато лице:

— Щастлив съм, че си тук.

Тонът му ми подсказа, че знаеше. Знаеше за спомените и целта ми.

— Както и аз — отвърнах със слаба усмивка.

Не беше красив. Лицето му беше безцветно, челюстта му — леко изкривена, носът му — прекалено дълъг. Гъстата му тъмнокестенява коса стърчеше във всички посоки. Но в сивите му очи имаше нещо много мило и открих, че колкото повече се усмихваше, толкова по-привлекателен и миловиден ставаше.

— Най-сетне имам сестра-адепт. Баща ми казва, че си адепт на науките.

— Д-да. — Е, почти адепт на науките. Но мисля, че той също знаеше това, защото не ме притисна да кажа нещо повече по въпроса. — А ти си магистър по музика, нали?

— Какво го издаде? — подхвърли закачливо той. — Безпорядъкът или инструментите ми?

Усмихнах се, мислейки си за Мерей. Двамата с Люк щяха да се разбират добре.

— Всички тези книги твои ли са? — посочих купчините.

— Три четвърти от тях — да. Останалите са на баща ми. И като говорим за него — как мина пътуването до тук? Чух, че сте имали… сблъсък.

Последното, което исках, беше да изглеждам неспокойна и малодушна сред тези хора. Така че отметнах косата от очите си и казах:

— Да. Баща ти се справи с това доста… как е думата?

— Жестоко? — подсказа той.

Не исках да потвърждавам или да възразявам, така че си замълчах.

— Съжалявам, че това е било първото ти впечатление от него — каза Люк с леко насмешливо сумтене, — но никога преди не е имал дъщеря. Чувам, че е далеч по-досадно, отколкото да имаш син.

— Досадно ли? — повторих, възмутено повишавайки тон. В името на светците, нима наистина бях напът да се скарам с Люк Журден десет минути след запознаването ни?

— Не знаеш ли, че дъщерите са далеч по-ценни и почитани от синовете? — отвърна той; веждите му бяха извити, но погледът — все още мил. — Бащите са… да, доволни да имат един-двама сина, но в действителност искат дъщери? И поради това, един баща би погубил всеки, който дръзне да си помисли да застраши дъщеря му?

Издържах на погледа му; в ума ми бушуваха въпроси. Все още не се чувствах достатъчно удобно, нито достатъчно смела, за да изразя гласно мислите си. Но се замислих върху думите му, защото това не беше типична валенианска представа. В южното кралство дъщерите бяха обичани, но синовете наследяваха всичко; титли, пари, имоти. Тезата на Люк олицетворяваше много стар мевански начин на мислене; желанието да имаш и отгледаш дъщери, да ги обичаш и цениш. Всичко се дължеше на влиянието на Лиадан Кавана.

— Тоест, разбира се — продължи да бъбри той, — докато бащите успеят да научат дъщерите си да се защитават сами. Тогава не им се налага да се тревожат толкова много за тях.

Още една практична идея на Мевана — жена с меч.

— Хмм — изхъмках най-накрая, имитирайки звука, типичен за Журден.

Люк го разпозна и усмивката му стана по-широка:

— Виждам, че общуването с нас вече започва да ти се отразява.

— Е, сега съм ти сестра.

— И отново, много съм щастлив, че си тук. Сега, разполагай се като у дома си, Амадин. Чувствай се свободна да се насладиш на всяка книга, която поискаш. Ще се видим на закуска след час. — Намигна ми, преди да си тръгне. Чух как стъпалата скърцаха, докато се качваше по тях, вземайки по две наведнъж нагоре към стаята си.

Най-накрая избрах една книга и се настаних в креслото, скрито зад клавесина, загледана как първата светлина на зората се прокрадва в стаята. Опитах се да чета, но къщата започваше да се оживява. Заслушах се как Агнес крачеше насам-натам, докато отваряше капаците на прозорците, метеше пода и подреждаше порцелановите съдове на масата за хранене. Чух как Пиер си подсвиркваше, звънтенето на тенджерите и из къщата се разнесоха уханията на пържени яйца и цвъртящо овче месо. Слушах как Жан Давид вървеше по коридора със скърцащите си кожени ботуши, проправяйки си път към кухнята, душейки като хрътка по следите на кокал. Последваха стъпките на Журден, докато слизаше по стълбите; прокашля се, когато минаваше край библиотеката и влизаше в трапезарията.

— Амадин будна ли е вече? — чух го да пита Агнес.

— Не съм я проверявала. Да погледна ли? Бедното момиче изглеждаше толкова изтощено снощи… — Сигурно му наливаше чаша кафе. Усетих аромата му — тъмна, плътна живителна течност — и от него стомахът ми изръмжа ожесточено, наистина не знаех как не го бяха чули из цялата къща.

— Не, остави я да спи. Благодаря, Агнес.

След това чух леката и енергична походка на Люк по скърцащите стълби. Чух го как влизаше в трапезарията, поздравяваше баща си и после попита:

— Е, къде е тази моя нова сестра?

— Ще дойде. Сядай, Люк.

По пода се чу стържещ звук от издърпан стол. Долових звън на порцелан и загледах как свещта ми изгаряше и последния остатък от фитила си, накрая угасна с тънка струйка дим. Изправих се, осъзнавайки, че косата ми беше оплетена, а роклята ми — безнадеждно измачкана от съня и пътуването. Постарах се да прибера в плитка провисналите си кичури, надявайки се, че не приличах на привидение, когато влязох в трапезарията.

Щом ме видя, Люк се изправи — един от тези аристократични валениански обичаи, — но в бързината си накара всичко по масата да се разлюлее и да задрънчи.

— А, ето те и теб — каза Журден и положи ръка върху потрепващия порцелан, преди нещо да се разлееше. — Амадин, това е синът ми, Люк.

— Приятно ми е да се запознаем, Амадин — каза Люк с развеселена усмивка и полупоклон. — Надявам се, че спа добре през първата си нощ тук.

— Да, благодаря, че попита — отвърнах и се настаних в стола срещу неговия.

Агнес дойде да ми налее чаша кафе. Едва не изпъшках от удоволствие и й благодарих, докато поставяше каничка сметана и купичка с бучки захар до чинията ми.

— И така, Амадин — каза Люк, докато мажеше конфитюр върху препечената си филийка. — Разкажи ни повече за себе си. Къде си израснала? Колко време беше в Магналия? — Беше измил и сресал назад косата си, и бях поразена колко различно изглеждаше на дневна светлина. Но предполагах, че сенките умееха да променят начина, по който човек запомняше лицето на непознат.

Поколебах се и хвърлих поглед към Журден.

Очите на моя приемен баща вече се бяха спрели върху мен.

— Всичко е наред — промърмори той. — Можеш да имаш доверие на всеки в тази къща.

Значи всички тук бяха или щяха да бъдат въвлечени в евентуалните планове, които правехме за намирането на камъка.

Отпих от кафето, за да прочистя паяжините на изтощението си, а после започнах да им разказвам толкова, колкото смятах, че можех спокойно да споделя. По-голямата част от него вече бе известна на Журден. Въпреки това той слушаше внимателно, докато ровех из миналото си. Времето, което бях прекарала в сиропиталището, молбата на дядо към Вдовицата, седем години в Магналия, направени опити за овладяване на всяка област на изкуството, но само една — почти овладяна…

— А кой е наставникът ти? — попита Люк. — Може би го познавам.

Най-вероятно не — помислих си, като си спомних колко мълчалив и сдържан бе Картие, как бе прекарал седем години от живота си, предано служейки на Магналия, изливайки познанията си в Сири и мен.

— Казва се Картие Еваристе.

— Хмм. Никога не съм чувал за него — каза моят брат-адепт, като изстъргваше последните остатъци от яйца в чинията си. — Но сигурно е много начетен, за да е ариал в такова уважавано заведение като Магналия.

— Много е начетен и пламенен — съгласих се и отпих нова глътка кафе. — Той е както учител, така и историк.

— Знае ли, че си тук? — Люк облиза пръсти. Определено му липсваха валениански маниери на хранене, но си замълчах, сякаш не бях забелязала.

— Не, никой не знае къде съм и с кого съм. — Отново почувствах погледа на Журден върху себе си, сякаш започваше да разбира колко болезнено бе това споразумение за мен.

— Трудно е да предвидим кога ще можем да си върнем камъка — каза Журден. — Това ще зависи отчасти от теб, Амадин, и не го казвам, за да те притискам, но наистина имаме нужда да се прояви още някой от спомените на твоя предтеча; някой от тях евентуално ще ни даде конкретна насока в коя гора е заровен камъкът. В Мевана има четири големи гори, без да споменавам всички гъсталаци и горички, които не заслужават да фигурират на картата.

Преглътнах и почувствах как парче препечена филийка стържеше в гърлото ми.

— Как бихте искали да направя това? Аз… нямам контрол над тях.

— Известно ми е — отвърна Журден. — Но когато Вдовицата изпрати писмото си, твърдейки, че има възпитаничка, посветила се на науките, която е наследила спомените на меванските си предци… започнах да правя собствено проучване по въпроса. Люк откри някои документи в архива в Деларош, които се оказаха безполезни, но един от клиентите ми — също адепт на науките, който е прочут лекар — извърши прекрасно проучване по темата. — Загледах как Журден бръкна във вътрешния джоб на жакета си. Вместо да извади кама, този път измъкна сноп книжа и ми ги подаде: — Това е досието му, което той великодушно ми зае. Ето, погледни.

Поех ги внимателно, усещайки колко са протрити. Почеркът бе остър и наклонен, и покриваше плътно страница след страница. Докато Агнес разчистваше порцелановите съдове, оставих очите си да се придвижат по думите.

Спрях за миг; погледът ми още кръжеше по думите, докато се опитвах да асимилирам това. Погледнах следващата страница и прочетох:

— Искате да се опитам със сила да установя връзка? — попитах и вдигнах поглед към Журден.

— Не непременно със сила — поправи ме той. — А да насърчиш осъществяването на такава. Люк ще ти помогне с това.

Моят брат-адепт се усмихна и вдигна към мен чашата си с кафе.

— Не се съмнявам, че можем да постигнем това, Амадин. Татко вече спомена другите връзки, които си установила; чрез книгата, чрез музиката, и чрез раната си. Мисля, че можем лесно да предизвикаме появата на друг спомен.

Кимнах, но не се чувствах толкова уверена като него. Моят предтеча беше живял сто и петдесет години преди мен. Не беше просто мъж, а чистокръвен меванец. Не беше израсъл сред вежливо общество, а в свят на мечове, кръв и мрачни замъци. Наистина нямахме много общи неща.

Именно затова бях тук. Затова седях на тази маса с Алдерик Журден, който всъщност беше някой друг, когото не се предполагаше да познавам, и с родния му син, Люк. Ние тримата щяхме да открием и върнем Камъка на здрача, да съборим от власт крал Ланън и да поставим на трона Изолда Кавана.

Така че налях още малко сметана в кафето си, а после вдигнах чашата си и казах възможно най-бодро:

— Отлично! Кога започваме?

Петнайсет Неуловими връзки

Най-очевидната отправна точка беше музиката. Вече се бях преобразявала, макар и слабо, под звука на меванска мелодия, а Люк беше музикант.

Започнахме веднага след закуска, оттегляйки се в библиотеката, която щяхме да превърнем в кабинет за проучвания. Донесох му свитъка с песента на Мерей, червената й панделка все още беше пристегната върху съвършено изписаните й ноти. Гледах как Люк седна на едно столче, разви свитъка, жадно четеше нотите и отново усетих буца в гърлото си. Тя ми липсваше и тази песен нямаше да прозвучи по същия начин, дори и изсвирена от друг адепт по музика.

— Интересно заглавие — отбеляза той, като вдигна поглед към мен.

Дори не бях видяла заглавието. Намръщено пристъпих по-близо, за да можех да го прочета над рамото му.

Бриена. Две в едно.

Извърнах се, преструвах се, че бях открила нещо любопитно върху отрупаните лавици. Но го направих само за да имам един миг да укротя вълнението си. Нямаше да плача тук; щях да заплача едва когато запасът ми от сълзи се възстановеше, а това, надявах се, щеше да бъде след много време.

— Защо не ми я изсвириш? — предложих и отново седнах на стола до клавесина.

Люк се изправи и внимателно приглади страниците, като притисна всяко от ъгълчетата с речен камък. Наблюдавах как взимаше цигулката и лъка си и се впусна в песента; нотите танцуваха във въздуха около нас като блуждаещи пламъчета или светулки, или дори както магията можеше да проникне в една стая, ако не беше погребана.

Затворих очи и слушах. Този път успях да открия валенианските частици — игриви, оживени, нещо, което Мерей наричаше „алегро“, — а поле открих онези мевански влияния — силни и дълбоки, сладки, издигащи се като дим, усилвайки се до победоносно кресчендо. Но останах в стола си; умът ми изцяло ми принадлежеше.

Щом песента свърши, отворих очи; споменът за песента още витаеше сладко във въздуха.

— Видя ли нещо? — попита той, неспособен да прикрие надеждата си.

— Не.

— Нека я изсвиря пак.

Изсвири я още два пъти. Спомените на Т. А. оставаха скрити. Навярно бях наследила само три от тях? Навярно една връзка можеше да се използва само веднъж?

Започвах да се чувствам обезсърчена, но енергичността и решителността на Люк бяха като прохладен ветрец в най-горещия ден от лятото.

— Да пробваме пак „Книгата на часовете“ — предложи той и внимателно остави цигулката си на едната й страна. — Каза, че прочитането на пасажа за Камъка на здрача е породило първото изместване. Навярно твоят предтеча е чел тази книга.

Не исках да му казвам, че бях прочела още много глави от този том без резултат. Защото всичко трябваше да бъде опитвано отново, просто за да бъде сигурно, че водеше до задънена улица.

Въпреки всичките си предишни подигравки, времето внезапно се отпусна и часовете забързаха. Отмина цяла седмица. Почти не забелязвах, защото Люк постоянно ми намираше занимания, опитвайки всичко, за което можеше да се сети.

Изпробвахме всичките ми сетива; той ме накара да опитам храна, типична за меванската кухня, да прокарам пръсти през топове вълна от севера, да слушам меванска музика, да помириша бор, карамфил и лавандула. Но не успях да разкрия нов спомен.

Накрая той ме настани до масата в библиотеката и разви топ червеникавокафяв лен, в който червеното беше толкова тъмно, че почти изглеждаше черно. В центъра имаше бял ромб, а в ромба беше изобразен герб с млад елен-самец, който скача през лавров венец.

— Какво е това? — попита ме Люк.

Взрях се в емблемата, но накрая се принудих да свия рамене:

— Не знам.

— Никога ли не си го виждала?

— Не. Какво е?

Той прокара припряно пръсти през косата си, най-сетне показвайки известно раздразнение:

— Това са цветовете и гербът на дома Аленах.

Огледах го отново, но въздъхнах:

— Съжалявам. Не изниква нищо.

Той бутна знамето настрана, а после разгъна голяма карта на Мевана; тя изобразяваше както градовете и забележителностите, така и границите на четиринайсетте територии.

— Ето ги горите — каза. — На северозапад имаме Нуала Удс. Далече на североизток — Ошийн Форест. — Посочи всяка една от тях. Проследих с поглед върха на пръста му. — Следва рехавата ивица на крайбрежната Ройсуд от югозападната страна. И накрая — Майрена Форест, в южното сърце на страната. Това е тази, в която според мен твоят предтеча е заровил камъка, тъй като се простира през северната половина от територията на Аленах.

Никога не бях виждала карта на Мевана, разделена на четиринайсетте й територии. Погледът ми докосна всяка от тях, преди да спре върху земята на Аленах, която заемаше обширна южна територия. Тя имаше най-близък досег с Вадения; Каналът Бераш бе единственото нещо, което разделяше двете страни. Но не ми беше нужно да поглеждам водата. Преместих поглед към Майрена Форест, която се простираше като тъмна зелена корона по земята, в която бе роден баща ми.

— Аз… не знам. Не виждам нищо — почти изстенах, заравяйки лице в ръцете си.

— Всичко е наред, Амадин — побърза да ме утеши Люк. — Не се тревожи. Ще измислим нещо. — Но се отпусна в един стол, сякаш костите му се бяха превърнали в олово. Седяхме до масата в замиращата светлина на следобеда, с картата, разпростряна между нас като масло, и вече бе изминала една седмица.

Трябваше да има обяснение за спомените, които ми бяха дадени. Ако знамето с герба на Аленах не беше пробудило ума ми — а моят предтеча несъмнено беше виждал този герб безброй пъти през живота си, — тогава трябваше да има причина, поради която бях наследила някои спомени, но не и други.

Върнах се мислено към трите „измествания“, които бях преживяла — библиотеката, билото и заравянето под дъба. Първото и третото бяха ясно съсредоточени върху камъка. Но гледката от билото…

Върнах се мислено и го проследих; това беше най-слабото изместване и си спомних как бях почувствала тежест около врата си, точно над сърцето. Как бях търсила място да се скрия…

Моят предтеча сигурно беше стоял на билото с висящия на шията му камък, търсейки скривалище, където в крайна сметка да го зарови.

Спомените, които бях наследила, се съсредоточаваха само върху Камъка на здрача.

Погледът ми се отклони към картата, оглеждайки пътя на реката Айфе, която лъкатушеше през южна Мевана като артерия, и това ми напомни за река Каварет, точно отвъд задната врата на Журден.

— Люк?

— Хмм.

— Ами ако намерим речен камък, голям колкото Камъка на здрача? Може би, ако го подържа, това ще покаже нещо…

Това го ободри:

— Струва си да опитаме.

Надигнахме се от масата и аз го последвах навън към улицата. Не исках да му казвам, че започвах да се чувствам като затворничка в тази библиотека, в тази къща. Не бях излизала навън, откакто бях пристигнала, и забавих крачка, загледана в слънцето.

Беше средата на август — месец, набъбнал от горещина и застоял въздух. Въпреки това поглъщах слънчевата светлина и лекия бриз, който лъхаше на риба и вино. Част от мен тъгуваше за чистия въздух от ливадите на Магналия и едва тогава осъзнах до каква степен го бях приемала за даденост.

— Идваш ли, Амадин?

Отворих очи и видях, че Люк ме чакаше на няколко метра разстояние с усмивка на лицето. Тръгнах редом с него, докато криволичехме из улицата, поемайки по пътя към брега на реката. Минахме покрай пазара, който гъмжеше от живот и миризми, но не си позволих лукса да се разсейвам. Люк налагаше усилено темпо; отведе ме до мястото, където река Каварет течеше широка и плитка, дотам, където теченията танцуваха по гърбовете на камъните.

Той си събу обувките и нави крачолите на бричовете си, газеше до центъра на бързеите, докато аз се задоволих да претърся бреговете. Камък с големината на юмрук — така му бях казала. И докато продължавах да криволича надолу по брега, спирах се тук и там да огледам няколко камъка, се чудих дали това щеше да бъде поредният безплоден опит…

— Лейди?

Вдигнах поглед, стресната от мъжа, който ме наблюдаваше. Стоеше само на две педи от мен, облегнат на ствола на черна бреза. Беше на средна възраст, с дълга до раменете тъмна коса; лицето му беше набръчкано, обрулено от вятъра и загоряло от слънцето, дрехите му — опърпани и мърляви, но очите му бяха като два разпалени въглена. Проблеснаха при вида ми.

Спрях на място, несигурна как да постъпя, той се отблъсна от дървото и пристъпи по-близо; сянката хвърли пъстри петна по раменете и лицето му. Кротко протегна ръка; мръсните му пръсти трепереха.

— Лейди, какво е името на мъжа, с когото живеете?

Отстъпих една крачка назад и глезенът ми цопна в дълбок водовъртеж на реката. Непознатият говореше средношанталски — езика на Валения, — но в гласа му се долавяше акцент, издайническо провлачване. Беше меванец.

В името на светците — помислих си; езикът ми залепна за небцето. Нима беше някой от шпионите на Ланън?

— Моля ви, кажете ми името му — прошепна мъжът; гласът му стана дрезгав.

Точно тогава чух плискането. Люк най-сетне го беше видял, хвърлих бегъл поглед през рамо и видях как брат ми препускаше към нас, с напълно подгизнали бричове и кама в ръка. Приличаше на баща си повече, отколкото осъзнавах; стоманата и остриетата изникваха от него като плевели.

— Махни се от нея — изръмжа той и се изпречи между мен и непознатия.

Но опърпаният мъж не отстъпваше; очите му се бяха разширили, докато се взираше в Люк.

— Хайде! Да те няма! — Люк нетърпеливо насочи камата към него.

— Лукас? — прошепна непознатият.

Почувствах как въздухът се променя и вятърът се дръпна назад, сякаш бягаше. Гърбът на Люк се вдърви, а един облак закри светлината на слънцето, докато тримата стояхме, застинали и несигурни.

— Лукас? Лукас Ма…

Люк се хвърли върху непознатия, изтръгвайки се рязко от примката на шока. Сграбчи мъжа за яката и го разтърси, като държеше връхчето на стоманеното острие, опряно в мърлявата шия на непознатия.

— Не смей да изричаш подобно име — нареди брат ми, толкова ниско, че едва долових думите.

— Люк? Люк, моля те — проплаках, приближавайки се.

Но Люк едва ли ме чуваше. Взираше се в мъжа, който отвръщаше на втренчения му поглед, макар че в крайчетата на очите му се събираха сълзи и капеха по брадясалите му бузи.

— От колко време си тук? — изсъска Люк.

— Шест години. Но чаках… чаках двайсет и пет години…

Иззад нас се разнесе силен плясък. Обърнахме се и видяхме група деца от другата страна на брега. Две от момчетата предпазливо ни наблюдаваха и Люк свали камата си, но тя все пак остана прибрана в ножницата между пръстите му.

— Ела, можем да ти дадем топло ядене за тази вечер — каза Люк високо, за да го чуят децата. — Но ще трябва да отидеш в катедралата, ако искаш милостиня. — Хвърли поглед към мен, безмълвна заповед да вървя плътно след него, докато самият той повлече непознатия напред, като държеше камата незабележимо притисната в гърба му.

Вървяхме към къщата припряно и неловко. Влязохме през задната врата и аз останах в сянката на Люк по целия път до кабинета на Журден, която рязко затвориха под носа ми. Застанах в коридора, неуверена, и слушах гласовете им, докато разговаряха зад тежката врата. Нямаше шанс да подслушам нещо, но и не ми беше нужно, когато си намерих място на скърцащите стълби. Парчетата бавно се наместваха.

Веднъж Картие ми беше говорил за революция, изродила се в клане, състояла се преди двайсет и пет години в Мевана. Затворих очи, спомняйки си ритъма на гласа на моя наставник. Преди двайсет и пет години трима лордове се опитали да детронират Ланън… Лорд Кавана, лорд Морган и лорд МакКуин…

Замислих се върху всички фрагменти, които събирах, откакто се бях запознала с Алдерик Журден. Вдовец със син. Адвокат, служещ си умело с хладно оръжие. Двайсет и пет години. Фамилно име, което започваше с М. Човек, който жадуваше да види Ланън унищожен.

Най-сетне знаех кой беше Журден.

Шестнайсет Безмилостното перо

Чаках на стълбите и гледах как следобедната светлина се превръщаше в здрач; тъпа болка туптеше в главата ми. Но не смятах да помръдна не и докато не успеех да изясня някои неща с Журден. Вратата на кабинета най-сетне се отвори и в коридора се разля светлина от свещи, бързо се изправих; стъпалото изскърца под мен.

Люк и непознатият излязоха първи, отправяйки се надолу по коридора към кухнята. А после дойде Журден. Застана на прага и усети погледа ми, вдигайки очи към мястото, където стоях.

— Татко?

— Не сега, Амадин. — Понечи да последва Люк и непознатия в кухнята, пренебрегвайки ме нарочно.

Гняв закипя в гърлото ми, когато се качих и по последното стъпало и го последвах в коридора.

— Знам кой сте — казах; думите ми го удариха като камъни, запратени в гърба му. — Може и да не сте лорд Кавана Умния, но навярно сте лорд Морган Ловкия?

Журден се закова на място, сякаш бях опряла нож в гърлото му. Не се обърна; не можех да видя лицето му, но забелязах ръцете му да се свиват в юмруци отстрани до тялото.

— Или сте лорд МакКуин Непоколебимия? — довърших. Това име едва се беше отронило от връхчето на езика ми, когато той ми се нахвърли, с побледняло от ярост лице, докато ме хващаше за ръката над лакътя и ме издърпваше в кабинета си, затръшвайки вратата зад нас.

Трябваше да се изплаша. Никога не го бях виждала толкова бесен дори и когато се нахвърли върху обирджиите. Но в ума ми нямаше място за страх, защото бях изрекла истина — бях го назовала по името, което никога не беше искал да узная. И оставих това име да попие в мен, оставих истината за самоличността му да се настани в сърцето ми.

МакКуин. Един от тримата мевански лордове, който храбро се беше опитал да си върне трона преди двайсет и пет години. Чиито планове да детронира Ланън и да коронова най-голямата дъщеря на Кавана бяха рухнали в пепел, а впоследствие съпругата му бе убита; той бе избягал със сина си, за да се крие и да страда мълчаливо.

— Амадин… — прошепна той; гласът му прозвуча сподавено, когато произнесе името ми. Нажежената до бяло ярост бе изчезнала, оставяйки след себе си изтощение, когато Журден се свлече в стола си. — Как? Как се досети?

Седнах бавно в един от другите столове и зачаках да ме погледне.

— Знам, че сте меванец, откакто ви видях да поваляте крадците с лекота.

Той най-сетне срещна погледа ми; очите му бяха кървясали.

— Сега проумявам защо реагирахте толкова свирепо. Готов сте да опазите близките си на всяка цена, защото, сега разбирам, че сте изгубили някого, който ви е бил много скъп. А после този… непознат… спомена, че бил чакал двайсет и пет години — продължих и преплетох студените си пръсти. — Преди двайсет и пет години трима храбри мевански лордове щурмували замъка, надявайки се да поставят на трона законната дъщеря, да го отвоюват от жесток и несправедлив крал. Тези лордове били Кавана, Морган и МакКуин, и макар да се укриват, имената им не са забравени — саможертвата им не е забравена.

Той издаде звук, в който се преплитаха смях и стон и покри очи. О, сърцето ми щеше да се скъса, когато чух болката на такъв човек, когато осъзнах от колко отдавна се криеше, носейки вината за онова клане.

Той свали ръце; по миглите му още блестяха няколко сълзи, но той се засмя:

— Трябваше да се досетя, че си прозорлива и лукава. Ти си от рода Аленах.

Сърцето ми изстина при звука на това име и го поправих с думите:

— Причината не е в това, а защото съм адепт на науките и ми преподаваха история на Мевана. Смятахте ли някога да ми кажете истината?

— Не и докато Изолда не бъде коронована. Мълчах само за да те предпазя, Амадин.

Не го вярвах. Не проумявах, че приемният ми баща беше един от бунтовните мевански лордове, че притежателят на име, за което Картие беше разказвал, сега седеше пред мен на живо, от плът и кръв.

Хвърлих поглед към разпръснатите по писалището му книжа, бях зашеметена. Погледът ми беше привлечен от нещо познато… пергаментов лист с изображението на кървящо перо, което нямаше как да сбъркам. Посегнах към него; Журден гледаше как вдигах илюстрацията с треперещи пръсти.

— Вие сте „Безмилостното перо“ — прошепнах; очите ми се стрелнаха към неговите.

— Да — отвърна той.

Заля ме вълна от благоговение и тревога. Спомних си всички памфлети, които бях чела, колко смели и убедителни бяха думите му. И в този момент получих отговор на моя въпрос; защо искаше да унищожи северния крал. Заради Ланън беше изгубил съпругата си, земята си, хората си, честта си.

Прочетох думите, които бе надраскал под рисунката — разхвърляна първа чернова на предстоящата му публикация:

— Аз… не мога да повярвам — признах и оставих листа на писалището.

— Кой смяташе, че е Безмилостното перо, Амадин?

Свих рамене:

— Наистина не знам. Някой валенианец, който обича да се присмива на Ланън и на настоящите събития.

— Нима мислеше, че избягах тук, за да се спотайвам, да стоя безучастно, да се превъплътя във валенианец и да забравя кой съм? — попита той.

Не отговорих, но погледът ми издържа на неговия; емоциите ми още бушуваха.

— Кажи ми, дъще — каза той като се наведе напред. — От какво се нуждае всяка революция?

Отново мълчах, защото наистина не знаех.

— За една революция са нужни пари, вяра и хора, готови да се борят — отвърна той. — Започнах да списвам „Безмилостното перо“ преди почти две десетилетия, с надеждата да пробудя както меванците, така и валенианците. Дори ако Вдовицата никога не ми бе казала за теб и за спомените ти… щях да продължа да разпространявам „Безмилостното перо“ докато стана деветдесетгодишен и крехък, докато хората — валенианци, меванци или двата народа, обединени — най-сетне въстанат, със или без магия.

Запитах се какво ли бе усещането — беше прекарал повече от двайсет години, укривайки се, оставяше анонимните си думи бавно да подкопават валенианското неведение и меванския страх. И бе готов да го прави в продължение на още двайсет, ако бе нужно, докато се сдобиеше с нужните пари, убеждение и хора, за да го направи възможно.

— Без мен и моето обещание за камъка… — казах, прочиствайки гърло. — Какво възнамерявахте да правите?

Журден събра пръстите си и подпря брадичка върху тях:

— Понастоящем сме привлекли към каузата си трима валениански благородници, които осигуриха средства и обещаха войници, които да се бият. Въз основа на това предполагаме, че можем да вдигнем успешна революция след четири години.

За двайсет и пет години си беше осигурил подкрепата само на трима валениански благородници. Размърдах се в стола си:

— Това няма ли да разпали война, татко?

— Със сигурност. Тази война се готви от сто трийсет и шест години.

Взирахме се един в друг. Поддържах предпазливо и сдържано изражение, макар че представата за война караше сърцето ми да повехне. Внезапно ме завладя страхът от конфликт, от битки, пролята кръв и смърт.

— А ако помолите Ланън да ви прости? — осмелих се да попитам. — Дали ще е готов за промяна? За преговори?

— Не.

— Нима няма съветници? Поне един човек, който би ви изслушал?

Той въздъхна:

— Нека ти разкажа една кратка история. Преди трийсет години често присъствах на кралските посещения. Веднъж седмично Ланън сядаше на трона си и изслушваше жалбите и молбите на хората. Стоях сред тълпата и бях свидетел заедно с другите лордове. Не мога да ти опиша колко пъти виждах мъже и жени — деца — насечени на парчета до столчето за крака в подножието на трона; пръсти и езици, очи и глави. И всичко беше само защото се осмеляваха да поискат нещо от него. А аз гледах, боейки се да проговоря открито. Всички се страхувахме да му противоречим открито.

Помъчих се да си представя сцената, която ми описваше, помъчих се да проумея, че подобно насилие се случваше на север оттук.

— Значи няма мирен начин да се промени?

Той най-сетне проумя въпросите ми, ужаса в очите ми:

— Амадин… да донесеш камъка и да съживиш магията е най-мирният път към справедливостта. Не мога да обещая, че няма да има конфликт или битка. Но наистина те уверявам, че без теб в крайна сметка ще избухне война.

Прекъснах зрителния ни контакт и сведох поглед към гънките на роклята си. Той мълчеше, даваше ми време да проумея наученото, знаеше, че кипях от нови въпроси.

— Откъде познавате Вдовицата? — попитах.

Журден си пое дълбоко дъх и си наля чаша ликьор. Напълни една и за мен. Долових в този жест тихата му покана, като знак, че се готвеше да ми разкаже някои мрачни събития, и с благодарност приех питието.

— Преди двайсет и пет години — подхвана той, — се присъединих към лорд Морган и лорд Кавана в плановете им да свалят Ланън от власт, да поставят на трона най-голямата дъщеря на Кавана. Тя притежаваше следа от онази древна, магична кръв, според родословието им имаше далечна връзка с първата кралица, Лиадан, но нещо повече… вече не желаехме да служим на зъл крал, който ни манипулираше, потискаше жените ни, погубваше всички, дори децата, ако го погледнеха неправилно. Знаеш, че се провалихме, че другите лордове не пожелаха да се обединят с нас, защото ни липсваха Камъкът на здрача и Канонът на кралицата. Не се съмнявам, че ако разполагахме дори само един от тези артефакти, другите Домове щяха да се сплотят около нас.

Той отпи глътка ликьор и завъртя стъклената чаша в ръцете си. Направих същото, подготвяйки се за най-трудната част от историята.

— Предаде ни един от другите лордове, който беше обещал да се присъедини към нас. Ако не беше неговата измяна, можеше и да надвием Ланън, понеже плановете ни зависеха от елемента на изненада. Тихомълком събрахме силите на нашите три Дома, нашите мъже и нашите жени, и планирахме да щурмуваме замъка, да направим нещата възможно най-мирно, да организираме на Ланън истински съдебен процес. Но той ни разобличи и изпрати войската си да ни пресрещне на полето. Последва кървава битка, в която съпругите ни бяха покосени, дъщерите ни — изклани. И въпреки това той искаше ние, неговите бунтовни лордове, да оцелеем, да бъдем изправени пред него за мъчително наказание. И ако не беше Люк… ако нямах сина си, когото се бях заклел да опазя, докато съпругата ми умираше в ръцете ми… щях да ги оставя да ме заловят.

Но аз взех Люк и побягнах, както сториха лорд Кавана и най-малката му дъщеря, както направиха лорд Морган и синът му. Бяхме изгубили всичко друго; съпругите си, земите си, Домовете си. И въпреки това останахме живи. И въпреки това нашите Домове не бяха мъртви, заради децата ни. Побягнахме на юг към Вадения, знаейки, че можехме да предизвикаме война, като избягаме в друга страна, че Ланън никога няма да спре да ни търси, защото той не е глупак. Знае, че един ден ще се върнем за него, за да отмъстим за кръвта на жените си.

Той пресуши ликьора си. Аз последвах примера му, усещах огъня да се разлива из всяка извивка и кътче на тялото ми. В мен се пробуждаше справедлив гняв, жажда за отмъщение.

— Навлязохме възможно по на юг във Вадения, като се придържахме към горите, пасищата, селските области — продължи Журден с дрезгав глас. — Но Люк се разболя. Беше само на една година и аз гледах как бавно изнемощяваше в прегръдките ми. В една бурна нощ се осмелихме да почукаме на вратата на красиво имение насред едно поле. Беше Магналия.

Почувствах как сълзите преливаха по краищата на очите ми, когато ме погледна и осъзнах какво се готвеше да каже.

— Вдовицата ни прие, без да задава въпроси — каза той. — Сигурно се е досетила, че бягахме, че можехме да й навлечем неприятности. Вестта за касапницата още не бе прекосила канала, но й казахме кои бяхме, какво щеше да й коства гостоприемството й. Тя ни позволи да спим на сигурно място, облече ни, нахрани ни и повика лекар да се погрижи за сина ми. А после даде на всеки от нас по една кесия монети и ни каза да се разделим и да се установим във Валения, че денят на разплатата щеше да дойде скоро, ако проявяхме търпение и изиграехме козовете си разумно.

Той си наля нова чаша ликьор и разтърка слепоочията си:

— Постъпихме както ни посъветва. Приехме валениански имена и тръгнахме по отделни пътища. Аз се установих в Бомонт, станах саможив и необщителен адвокат, наех учител по музика да обучи сина ми, за да стане адепт, да превърне Люк във валенианец, доколкото беше възможно. Морган се засели в Деларош, а Кавана отиде на юг в Перин. Но не губехме връзка. А аз никога не забравих добротата на Вдовицата. Отплатих й се, пишех й, дадох й да разбере, че й бях изключително задължен. — Очите му се стрелнаха към моите. — Изглежда е била права; картите най-сетне се подредиха.

Посегнах към гарафата с ликьор само защото почувствах тежестта на тази надежда. Той се нуждаеше от мен, за да намеря камъка. А ако не успеех да го направя? Ами ако плановете отново се проваляха?

— Татко — промълвих и срещнах погледа му. — Обещавам ви, че ще сторя всичко по силите ми, за да открия и върна камъка, ще ви помогна да постигнете справедливост.

Той прокара ръка през кестенявата си коса, побелелите кичури блестяха като сребро в светлината на свещите.

— Амадин… Не смятам да те изпращам в Мевана.

За малко щях да се задавя и да изплюя ликьора си:

— Какво? Нали от мен се очаква да открия камъка?

— Да и не. Ще ни кажеш как да го намерим. Люк ще го прибере.

Това не ми хареса. Изобщо. Вместо да споря с него, след като така великодушно бе разкрил болезненото си минало, се облегнах назад в стола. Едно по едно — казах си.

— Имахме уговорка — напомних му спокойно.

Той се поколеба. Знаех, че изпитваше ужас да не ми се случеше нещо, да ме изпратеше на смърт или дори по-лошо. Съпругата му беше умряла в ръцете му, на подгизнало от кръв поле, където се бе провалил. И знаех, че беше твърдо решен участта ми да не повтори нейната. Нима вече не го бях видяла да отвръща с насилие, когато бях застрашена? А дори не му бях истинска дъщеря.

Това извикваше меванското у него, което бях видяла и у Люк. Меванските мъже не търпяха никаква заплаха, отправена към жените им.

Което означаваше, че беше нужно да придобия по меванско държание. Трябваше да се науча как да си служа с меч, как да се разпореждам с тези упорити мъже.

— Уговорката ни беше да имаш право на глас в плановете — което напълно възнамерявам да спазя — и лично да връчиш камъка на кралицата — отвърна Журден. — Изобщо не сме говорили, че ще отидеш в Мевана и ще вземеш камъка.

Беше прав.

Сподавих един рязък отговор, прокарах го надолу с глътка ликьор и попитах:

— Е, кой е онзи мъж? Непознатият?

— Един от моите верни танове — отговори Журден. — Служеше ми, когато бях лорд.

Очите ми се разшириха:

— Тревожи ли ви това, че ви откри тук?

— Да и не. Това означава, че не съм толкова добре скрит, колкото някога мислех — каза той. — Но той търси от години. И ме познава много добре от приближените на Ланън. Знае как бих мислил, как бих се скрил и как бих действал.

На вратата се потропа тихо. Миг по-късно Люк надникна вътре и ме видя да седя пред Журден, ликьора в ръцете ни, с вълнението, все още светещо в очите ни.

— Вечеря у семейство Лорент — съобщи той; погледът му премина от Журден към мен и обратно към Журден с безброй въпроси.

— Амадин ще ни придружи — каза Журден.

— Отлично — заяви Люк. — Лиъм е в кухнята и се тъпче с гозбите на Пиер.

Предположих, че Лиъм е танът. Но кой беше Лорент?

Още преди въпросът да успее да пробяга по лицето ми, Журден каза:

— Семейство Лорент са кланът Кавана.

Имаше много имена за запомняне — мевански имена, скрити във валениански псевдоними, — започнах мислено да чертая родословие с дълги разклонения. Единият клон бе МакКуин, когото щях да продължа да наричам Журден, за да го предпазя. Друг клон беше Лорент; те бяха отдавна скритите Кавана. А последният клон беше за лорд Морган, с когото тепърва ми предстоеше да се запозная и да науча името, което бе приел.

— Имаш ли нужда да се освежиш, преди да тръгнем, Амадин? — попита Журден, аз кимнах и бавно се надигнах.

Точно щях да подмина Люк на прага, когато се поколебах и безпомощно се обърнах отново:

— Мислех, че семейство Лорент са се установили в друг град.

— Така е — отговори Журден. — Преместиха се тук неотдавна, за да са по-близо.

По-близо до сърцето на плановете за преврат, които неочаквано се бяха променили с моето пристигане.

Замислих се върху цялата ситуация; вълнението се промъкна през сърцето ми, през стомаха ми, през ума ми. Измих си лицето, смених си роклята — Журден бе удържал на думата си и ми беше осигурил нови дрехи, — а после укротих косата си, прибирайки я в корона от плитки.

Журден и Люк ме чакаха във фоайето, безмълвно излязохме в нощта и тръгнахме към градската къща на семейство Лорент.

Живееха през три улици източно в периферията на града; тих квартал, далече от пазара и от любопитни очи. Журден не си направи труда да позвъни на звънеца; почука бързо четири пъти. Вратата се отвори моментално и една по-възрастна жена с ленена забрадка и червендалесто лице ни пусна вътре; погледът й се задържа върху мен, сякаш можеше да съм опасна.

— Тя е една от нас — каза Журден на жената-шамбелан, която кимна сковано, а после ни поведе надолу по тесен коридор към трапезарията.

Дълга дъбова маса беше обточена със свещи и по нея беше разпръсната лавандула; блюдата и калаените чаши блестяха като утринна роса. Начело на масата седеше по-възрастен мъж; чакаше ни. Когато влязохме, се изправи с гостоприемна усмивка на лицето.

Беше белокос, висок, широкоплещест и с ясно оформени, чисти черти на лицето. Може би наближаваше края на шейсетте, но при меванските мъже понякога беше трудно да се определи. Те се състаряваха по-бързо от валенианците, понеже обичаха да бъдат навън. Очите му бяха тъмни, благи, и ме откриха веднага.

— А, това сигурно е вашата дъщеря-адепт, Журден — каза той и ми протегна голямата си, обсипана с белези ръка.

Точно така; меванските мъже се ръкуваха. Обичаят водеше началото си от свирепите времена; за да бяхте сигурни, че гостите ви не криеха остриета в ръкавите си.

Усмихнах се и оставих ръката си да се отпусне в неговата.

— Аз съм Амадин Журден.

— Хектор Лорент — отвърна мъжът и сведе глава. — В едно друго време бях Брендън Кавана.

При звука на името, изречено от устните му, ме побиха тръпки; той накара миналото внезапно да ми се стори по-близко и по-ясно, сякаш дните на кралиците се събираха в сянката ми.

Но нямах време да му отговоря. Зад мен се разнесоха тихи стъпки; една гъвкава фигура се докосна леко до рамото ми, преди да застане до Хектор Лорент. Видях млада жена, която не беше много по-голяма от мен, с коса, подобна на буен водопад от тъмночервени къдрици, с лунички, посипали се като звезди по бузите й. Имаше очи като на кошута — големи и кафяви — и в ъгълчетата им се появиха ситни гънки, когато ми се усмихна предпазливо.

— Изолт, това е дъщеря ми Амадин — представи я Журден. — Амадин, позволи ми да те запозная с Изолт Лорент — Изолда Кавана — бъдещата кралица на Мевана.

Седемнайсет Урок по използване на меч

Как човек поздравяваше меванска кралица?

Не знаех и затова прибягнах до валенианското си възпитание и направих реверанс, с бясно блъскащо в гърдите ми сърце.

— Чувала съм толкова много прекрасни неща за теб, Амадин — каза Изолт и протегна ръце към моите, докато се изправях.

Пръстите ни се преплетоха, и моите, и нейните бледи и студени, адепт и кралица. За миг си представих, че беше моя сестра, защото ето че стояхме сред пълна стая с мъже, дъщери на Мевана, които бяхме отгледани във Вадения.

В онзи миг се заклех, че щях да сторя всичко по силите ми, за да се погрижех да си върнеше трона.

— Почитаема кралице — казах с усмивка, знаейки, че меванците не си даваха труд да използват обръщения като „височество“ и „величество“. — Аз… за мен е чест да се срещна с вас.

— Моля те, наричай ме Изолт — настоя тя и стисна пръстите ми точно преди да ме пусне. — И нали ще седнеш до мен на вечеря?

Кимнах и я последвах към стола до нейния. Мъжете заеха местата около нас и ейлът беше налят, а блюдата с вечерята — подредени по цялата дължина на масата. Отново се изненадах от начина на поднасяне на меванската вечеря — нямаше блюда, които да поставят пред нас и да отнасят според някакъв ред. Вместо това разнесоха блюдата наоколо и всички едновременно напълнихме чиниите си догоре. Това бе непринуден, интимен, естествен начин да участваш във вечеря.

Докато се хранех, слушайки разговора на мъжете, се удивих колко добре прикриваха акцента си, колко валениански звучаха всъщност. Докато не зърнах мънички частици от наследството им — чух в гласа на Журден да се появява леко провлачване, видях как Лорент измъкваше кама от жакета си, за да си нареже месото, вместо да използва ножа си за хранене.

Но въпреки цялата меванска атмосфера, която се бе установила около масата, едно нещо нямаше как да ми убегне; Изолт и Люк все така запазваха строгата си поза, все така си служеха правилно с вилиците и ножовете си. Защото бяха родени в Мевана, но и двамата са били много малки, когато бащите им избягали с тях. Валения със своята пламенност, изящество и етикет, беше единственият начин на живот, който познаваха.

Тези мисли едва бяха минали през ума ми, когато хвърлих поглед надолу и видях кама, втъкната в колана на хълбока на Изолт, почти скрита в дълбоките дипли на семплата й рокля. Тя почувства погледа ми и хвърли поглед към мен с усмивка, витаеща точно над ръба на високата й чаша, докато се канеше да отпие глътка ейл.

— Харесваш ли хладни оръжия, Амадин?

— Никога не съм държала такова — признах. — А ти?

Мъжете бяха твърде погълнати от разговора си, за да ни чуят. Въпреки това Изолт снижи глас, докато отговаряше:

— Да, разбира се. Баща ми настоя да усвоя изкуството да си служа с меч още от ранна възраст.

Поколебах се, несигурна дали имах право да искам такова нещо от нея. Изолт обаче беше прочела мислите ми, защото предложи:

— Би ли искала да се научиш? Бих могла да ти дам няколко урока.

— С удоволствие — отговорих и почувствах как погледът на Люк се измести към нас, сякаш знаеше, че правим планове без него.

— Ела утре по пладне — промърмори Изолт и намигна, защото също почувства интереса на Люк. — И остави брат си вкъщи — изрече високо, само за да го подразни.

— И какво планирате вие двете? — запита Люк с провлечен тон. — Плетене и бродиране?

— Как изобщо се досети, Люк? — Изолт се усмихна сдържано и се върна към вечерята си.

Тази вечер не бяха обсъждани планове или стратегии за възвръщането на трона. Това беше просто семейна среща, приятно затишие преди буря. Семейство Лорент — кланът Кавана — изобщо не ме попитаха за спомените ми, за камъка, макар да усещах, че знаеха всяка подробност. Чувствах го всеки път, щом Изолт ме погледнеше с неимоверно любопитство и интерес, събрани в очите й. Журден беше казал, че тя носеше следа от магия в кръвта си; аз бях напът да върна камъка на предците й, да го окача на врата й. Което означаваше, че ми предстоеше да й върна магията.

Тази мисъл поглъщаше изцяло съзнанието ми, докато се приготвяхме за тръгване, сбогувайки се със семейство Лорент във фоайето.

— Ще се видим утре — прошепна ми Изолт, като ме прегръщаше.

Запитах се дали някога щях да се чувствам непринудено, докато прегръщах бъдещата кралица. Да докосна кралска особа влизаше в противоречие с всичко валенианско у мен. Но ако съществуваше момент, в който да се отърся от валенианското наследство на майка си, той беше сега.

— Утре — казах и кимнах, сбогувайки се с нея, докато излизах след Журден и Люк навън в нощта.

На следващия ден се върнах у семейство Лорент няколко минути преди пладне и с Люк по петите.

— Нямам нищо против — настоя брат ми, когато застанахме пред входната врата и позвънихме. — Само че е най-добре да се съсредоточим върху други неща. Хмм?

Бях му разказала за уроците по използване на меч, но не и че главният ми мотив беше да убедя Журден, че можех да се защитавам, че можех да бъда изпратена в Мевана за откриването и връщането на камъка.

— Амадин? — попита настойчиво Люк, искайки отговор от мен.

— Хмм? — лениво отвърнах с хъмкане, едновременно го дразнех и развеселявах, когато Изолт отвори вратата.

— Добре дошли — поздрави тя и ни пусна вътре.

Първото, което забелязах, беше, че носеше ленена риза с дълги ръкави и бричове. Никога не бях виждала жена да носи панталони, пито пък да изглежда така естествено в тях. Това ме накара да й завидя, че можеше да се движи толкова свободно, докато аз все още бях с тежките си бухнали поли.

Люк окачи наметалото си на адепт във фоайето, а после я последвахме надолу по коридора в преддверието на къщата; помещение с каменен под, прозорци, разделени с вертикални колони, и голяма дъбова ракла. Върху раклата имаше два дървени дълги меча, които Изолт взе.

— Трябва да призная — каза кралицата и духна едно немирно тънко кичурче от тъмночервената си коса, за да не влиза в очите й, — че винаги съм била ученик, никога учител.

Усмихнах се и поех очукания тренировъчен меч, който протегна към мен:

— Не се тревожи; аз съм много добра ученичка.

Изолт отвърна на усмивката и отвори задната врата. От нея се влизаше в квадратен вътрешен двор, обграден от високи тухлени стени, заслонен с преплетени дървени греди, около които нагъсто се увиваха лози и пълзящи растения. Мястото беше много закътано и уединено; само няколко петна слънчева светлина галеха отъпканата земя.

Люк преобърна една кофа с дъното нагоре, за да седне до стената, аз отидох при Изолт в центъра на вътрешния двор.

— Един меч има три основни предназначения — каза тя. — Да сече, да мушка и да предпазва.

Така започна първият ми урок. Тя ме научи как да държа главичката на ефеса, после ми показа петте основни позиции; средна, ниска, висока, задна, и висящ гард. Премина към четиринайсетте основни гарда. Точно бяхме усъвършенствали вътрешния ляв гард, когато жената-шамбелан ни донесе поднос със сирене, грозде и хляб, заедно с гарафа с билкова вода. Дори не бях усетила часовете, които се бяха изнизали, бързи и топли, нито че Люк беше заспал до стената.

— Да си отдъхнем — предложи Изолт и избърса потта от челото си.

Люк се събуди стреснато, като бършеше слюнка от ъгълчето на устата си, докато се приближавахме към него.

Тримата седнахме на земята с подноса с храна в центъра на триъгълника, който оформяхме, и си подавахме гарафата, докато ядяхме и се разхлаждахме под сянката. Люк и Изолт си подхвърляха закачки с роднинска привързаност, която ме накара да се запитам какво ли е било за тях усещането да израснат във Вадения. Особено за Изолт. Кога баща й, й беше казал, че й беше предопределено да възвърне трона?

— Дукат за мислите ти — каза Люк и подхвърли към мен една монета от джоба си.

Улових я по рефлекс и казах:

— Просто си мислех как и двамата сте отгледани тук. Сигурно ви е било много трудно.

— Е — каза Люк и пъхна зърно грозде в устата си. — В много отношения Изолт и аз сме истински валенианци. Възпитани сме във вашите обичаи, вашата вежливост. Не помним нищо за Мевана.

— Бащите ни обаче не ни позволиха да го забравим — добави кралицата. — Знаем какъв вкус има въздухът, как изглежда страната, как звучи истински тамошен акцент, какво олицетворяват нашите Домове, макар че самите ние все още не сме го изпитали.

Около нас се спусна дружелюбно мълчание, докато всеки от нас отпиваше последна голяма глътка от гарафата.

— Научих, че си от мевански произход по бащина линия — каза ми Изолт. — Значи си като Люк и мен. Израсла си тук, обичаш това кралство, приемаш го като част от себе си. Но у теб има нещо повече, което дори не можеш да започнеш да опознаваш напълно, докато не прекосиш канала.

Люк изрази съгласието си с кимване.

— Понякога си представям, че ще бъде, сякаш цялото ни време тук е било само сън — продължи кралицата и хвърли поглед надолу към една нишка на ръкава й. — Че когато се върнем в победените си земи, когато отново застанем в залите си сред нашите хора… чувството ще бъде, сякаш най-сетне сме се пробудили.

Отново замълчахме, всеки от нас беше вглъбен в собствените си мисли, собственото ни въображение тихо разцъфваше, докато си представяхме какво би било да видим Мевана. Изолт бе тази, която прекъсна вглъбението; изтупа трохите от ризата си, а после ме бутна по коляното.

— Добре, да оттренираме още един гард, и приключваме — каза Изолт и ме дръпна отново в центъра на пръстта. Взехме мечовете си; Люк лениво дъвчеше последния хляб, докато ни наблюдаваше с полуспуснати клепачи. — Това се нарича близък ляв гард, и…

Повдигнах тренировъчния си меч, за да повторя движението й, докато демонстрираше гарда. Почувствах как дървената ръкохватка се хлъзга в потните ми длани, а равномерна болка започваше да барабани нагоре по гръбнака ми. Тренировъчният й меч се разби и от него се посипаха късчета дърво и с проблясване се превърнаха в стомана, която се опитваше да ме посече. После тя внезапно и неочаквано се хвърли към мен. Залитнах назад; страх прониза стомаха ми, когато се препънах и чух сприхав мъжки глас да процежда: „Висящ ляв гард, Тристан! Висящ ляв, не близък ляв!“

Вече не стоях в ограден със стени вътрешен двор с Изолт. Небето над мен беше облачно и бурно, повя студен вятър с мирис на огън, листа и студена пръст. И него — онзи, който посягаше да ме посече с меча си, онзи, който ми беше излаял, сякаш бях куче. Беше висок и тъмнокос, млад, но все още не съвсем мъж, тъй като брадата му още се опитваше да набоде по челюстта му.

— Тристан! Какво правиш? Ставай!

Говореше на мен, насочил острия връх на меча си към мен. Сега осъзнах защо изглеждаше толкова разгневен; бях се спънала и проснала на тревата; задникът ми пулсираше, а ушите ми звънтяха, учебният ми меч беше паднал до мен.

Тромаво заопипвах в търсене на захвърленото оръжие, дървено и ожулено, и именно тогава забелязах ръцете си. Не бяха моите, а бяха несигурните, мърляви ръце на десетгодишно момче. Под ноктите му имаше мръсотия, а напряко върху опакото на дясната му ръка — дълъг белег, все още подут и червен, сякаш искаше да пробие коричката си.

— Ставай, Тристан! — кресна по-възрастният, раздразнен. Хвана яката на Тристан — моята яка — и грубо го изправи на крака; дългите му върлинести крайници заритаха, преди ботушите да стъпят на земята. — В името на боговете небесни, да не искаш тате да те види така? Ще го накараш да си пожелае да бяхме дъщери, а не синове.

Гърлото на Тристан се стегна, бузите му поруменяха от срам, когато взе отново меча си и застана пред по-големия си брат. Оран винаги знаеше как да го накара да се почувства безполезен и слаб — синът, роден втори поред, който никога нямаше да наследи или да постигне нещо.

— Колко пъти ще объркваш този гард? — запита настойчиво Оран. — Наясно си, че едва не те разпорих.

Тристан кимна; гневни думи се трупаха и напираха в гърдите му. Но той ги държеше заключени, като пчели, жужащи в кошера си; знаеше, че Оран щеше да го удари, ако отвърнеше рязко, ако прозвучеше дори най-малко непочтително.

Именно в дни като този Тристан изпитваше пламенно желание да се беше родил Кавана. Ако владееше магия, щеше да пръсне брат си на парченца като счупено огледало, да го разтопи и превърне в река, или да го преобрази в дърво. Дори самата мисъл, колкото и невъзможна да бе с неговата кръв на рода Аленах, накара Тристан да се усмихне.

Разбира се Оран забеляза.

— Изтрий тази усмивка от лицето си — подхвърли подигравателно по-големият му брат. — Хайде, бий се с мен, както би го сторила една кралица.

Гневът се пробуди, тъмен и буен. Тристан не мислеше, че щеше да го удържи още дълго — сърцето му започваше да гние, когато го задържаше в себе си, — но застана в среден гард, точно както го беше учил Оран; неутралният гард, позиция, която можеше да премине в нападение или отбрана. Не беше честно, че Тристан все още бе принуден да си служи с дървен меч, детски меч, докато Оран, който беше по-голям само с четири години, държеше стомана.

Дърво срещу стомана.

В живота нищо никога не беше честно, винаги беше против него. И Тристан копнееше, повече от всичко, да бъде вътре в замъка, в библиотеката с домашния си учител, да научава още за историята, кралиците и литературата. Или да изследва скритите проходи на замъка и да открива тайни врати. Мечовете никога не бяха това, което искаше.

— Хайде, червей такъв — подразни го Оран.

Тристан изкрещя, когато се хвърли напред, и стовари дървения си меч надолу, описвайки дъга. Той се заби в стоманата, заклещи се и Оран с лекота изви дръжката и я измъкна от ръцете на Тристан. Той се препъна, а после почувства върху бузата си нещо горещо, топло и лепкаво.

— Надявам се това да ти остави белег — каза Оран и най-сетне издърпа дървения меч на Тристан от острието си. — Ще те накара поне малко да приличаш на мъж.

Тристан загледа как брат му метна тренировъчния меч в тревата и вдигна пръсти към бузата си. Когато ги отдръпна, бяха окървавени, и напипа дълъг, плитък разрез по протежение на скулата си. Оран нарочно го беше порязал.

— Сега ще вземеш да се разплачеш ли? — попита Оран.

Тристан се обърна и побягна. Не затича към замъка, който стоеше на билото на хълма като тъмен облак, слял се със земята. Побягна покрай конюшните, покрай гилдията на тъкачите, покрай кръчмата, натам, където го чакаше гората с тъмнозелените си подканващи обятия. И чу как Оран го преследва и му крещи да спре:

— Тристан! Тристан, спри!

Навлезе в дърветата; залъкатуши навътре между тях, заподскача като заек или като елена от герба на дома си, оставяйки гората да го погълне, да го предпази.

Но Оран все още го следваше; винаги е бил бърз. По-големият му брат грубо чупеше клони, провирайки се през боровете и елшите, трепетликите и, железните дървета“. Тристан чуваше как Оран го настигаше и чевръсто прескочи едно поточе, и се изстреля през един гъсталак, накрая стигна до стария дъб.

Беше го открил миналото лято, след като бе избягал от друг от жестоките уроци на Оран. Тристан се покатери бързо по клоните, изкачвайки се възможно най-високо; листата започваха да оредяват с блясъка на есента.

Оран стигна до горската поляна, задъхвайки се под мастните клони. Тристан се таеше неподвижно в короната и гледаше как по-големият му брат обикаляше около цялото дърво и едва тогава се сети да погледне нагоре с присвити очи.

— Слизай, Трис.

Тристан не издаваше звук. Не беше нищо повече от птица, кацнала високо на безопасно място.

— Слез. Долу. Веднага.

Той все още не помръдваше. Почти не дишаше.

Оран въздъхна и прокара рязко пръсти през косата си. Облегна се на ствола и зачака.

— Слушай, съжалявам, задето ти порязах бузата. Не го направих нарочно.

Нарочно беше и още как. Напоследък всичко беше нарочно.

— Само се опитвам да те обуча по най-добрия начин, който умея — продължи Оран. — Както тате ме научи.

Това накара Тристан да се опомни. Не можеше да си представи да го обучава баща му. Откакто майка им беше починала, баща им беше безжалостен, рязък, гневен. Никаква съпруга, никакви дъщери, двама сина — един, от който отчаяно се опитваше да бъде като него, и другият, който не даваше пет пари.

— Слез и ще отидем да си отмъкнем меден сладкиш от кухните — обеща Оран.

Ах! Тристан винаги можеше да бъде подкупен с нещо сладко. Това му напомняше за по-щастливите дни, когато майка им беше жива, а замъкът беше изпълнен със смеха и цветята й, когато Оран все още му беше другар в игрите, когато техният татко разказваше истории за храбри и героични меванци край огнището в залата.

Той слезе бавно, приземявайки се точно пред Оран. По-големият му брат изсумтя презрително и понечи да избърше кръвта от бузата на Тристан.

— Събуди я.

Устните на Оран се движеха, но от тях излязоха погрешните думи, погрешният глас. Тристан се намръщи, навъси се, когато китката на Оран избледня, горната част на ръката му загуби плътността си, превръщайки брат му във вихър от прашинки…

— Амадин! Амадин, събуди се!

Дърветата започнаха да се разтичат, цветовете захапаха като боя от пергаментов лист.

Осъзнах, че очите ми са били затворени, чак когато ги отворих и видях две разтревожени лица. Люк. Изолт.

— В името на светците, добре ли си? — попита кралицата. — Нараних ли те?

Отне ми един миг да наместя ума си обратно към настоящето. Лежах върху пръстта, с коса, разпиляна около мен, с дървения меч отстрани. Люк и Изолт се суетяха над мен като квачки, за да ме защитят.

— Какво стана? — помитах с дрезгав глас, сякаш гърлото ми още бе задръстено с прах, трупал се цял век.

— Май припадна — каза Люк; разтревожена гримаса сбърчи челото му. — Може би е от горещината?

Възприех тази новина — никога преди не бях припадала, а беше обезпокояващо да си помисля, че „изместванията“ можеха да породят подобно нещо, — но после си спомних какво бях видяла току-що; нов спомен, който намираше място сред моите собствени.

Устните ми се извиха в усмивка. Вкусих пръстта и потта си и посегнах към ръката на всеки от тях. Люк ме хвана за лявата ръка, Изолт — за дясната, и аз казах:

— Знам точно как да намеря камъка.

Осемнайсет Прикритост

В последния ден на август бе определено да се проведе първата среща за планиране; на вечеря в дома на Журден, точно две седмици след като най-важният спомен се бе проявил по време на първия ми урок по използване на меч. Докато тази дата наближаваше, продължавах да се срещам с Изолт всеки ден, за да разширя уменията си. Журден го позволяваше, смятайки, че можеше да изникне друг спомен. Но знаех, че Тристан Аленах не бе харесвал спарингите или упражненията си с меч, поне не и като десетгодишно момче.

Затова продължавах обучението си, за да подобря уменията си и да науча повече за кралицата.

Изолт беше по-голяма, отколкото бях предположила, десет години по-възрастна от мен. Беше дружелюбна и приказлива, търпелива и приятна, но от време на време можех да видя как очите й помръкваха, сякаш се бореше с тревога и страх, сякаш бе обзета от чувство на безпомощност.

Разкри ми се по време на петия ни урок, когато шамбеланът ни донесе обичайните ни освежителни напитки и закуски. Седяхме една срещу друга, само кралицата и аз, пийвахме ейл и хапвахме и пайове с овнешко, потейки се в горещината, когато тя каза:

— Би трябвало да е сестра ми. Не аз.

Знаех какво намекваше; мислеше за по-голямата си сестра, която бе яздила редом с баща си в деня на клането, и която бе посечена на моравата пред кралския замък.

Затова казах много тихо:

— Сестра ти би искала да направиш това, Изолт.

Тя въздъхна от самота и наследени угризения:

— В деня на клането бях на три. Трябваше да загина с майка си и сестра си. След касапницата на полето Ланън изпращал хората си от врата на врата по домовете на онези, които се вдигнали на бунт. Единствената причина да бъда пощадена била, че съм се намирала в имението с дойката си, която ме скрила при пристигането на войниците на Ланън. Убили я, защото отказала да ме предаде. А когато баща ми най-сетне пристигнал, мислейки ме за мъртва… каза, че чул детски плач, сметнал, че халюцинира от мъка, докато ме намерил скрита в празно буре пред пивоварната. Не си спомням нищо от тази случка. Предполагам, че това е за предпочитане.

Попивах в ума си всичко, което току-що ми беше разказала; едновременно исках да заговоря и все пак да остана мълчалива.

Изолт прокара връхчето на пръста си през праха, който покриваше ботушите й, и каза:

— В тези времена е опасно да бъдеш дъщеря на Мевана. Баща ми прекара изминалото десетилетие, подготвяйки ме за момента, когато най-сетне ще се изправя пред Ланън, за да си върна короната, трона и страната. И въпреки това… не знам дали мога да се справя.

— Няма да бъдеш сама, Изолда — прошепнах, използвайки меванското й име.

Очите й се стрелнаха за миг към моите, потъмнели от страх, от безпокойство и копнеж:

— За да постигнем победа, другите Домове трябва да ни последват, да се присъединят към нас. Но защо другите лордове биха се събрали зад момиче, което е повече валенианка, отколкото меванка?

— Ти си две в едно — отвърнах, спомняйки си за Мерей, моята сестра-възпитаничка, която бе познавала сърцето ми в дълбочина. — Ти олицетворяваш както Валения, така и Мевана. И това ще те превърне в прелестна кралица.

Изолт се замисли върху, а аз се помолих думите ми да попаднат в целта. Накрая тя каза с усмивка:

— Сигурно ме мислиш за слаба.

— Не, лейди. Мисля, че сте всичко, което трябва да бъдете.

— Израснах тук без приятели — продължи тя. — Баща ми беше твърде обсебен от страхове, за да ми позволи да се сближа с когото и да било. Ти си първата истинска приятелка, която някога съм имала.

Отново си спомних за моите сестри-възпитанички, помислих си колко богат беше животът ми благодарение на тях. И тогава разбрах самотата й, почувствах я, сякаш ме бяха ударили с юмрук в корема.

Протегнах ръка и оставих пръстите си да се преплетат с нейните.

Ти си достатъчна — увери я докосването ми. А когато се усмихна, разбрах, че почувства думите ми, остави ги да се настанят в долината на сърцето й.

Но въпреки всичките си насърчения, аз бях също толкова неспокойна, колкото нея; умът ми бе обзет от нетърпение за първата стратегическа среща, когато плановете да открием камъка и да си върнем короната щяха най-сетне да станат осезаеми.

Последният ден на август най-сетне настъпи и аз помогнах на Агнес да подреди масата за седем души. Щяхме да бъдем Журден, Люк, аз, Хектор и Изолт Лорент, танът Лиъм (който беше останал с нас, скрит на сигурно място на третия етаж), и Тео д'Арамис, който беше финалното късче от нашия пъзел и последният въстанал лорд, с когото още не се бях запознала, чието меванско име бе Ейдън Морган.

Семейство Лорент пристигнаха точно навреме и Лиъм слезе по стълбите към трапезарията. Събрахме се около масата, само един от столовете беше празен — на Тео д'Арамис, лорд Морган.

— Да започнем ли без него? — попита Журден от мястото си начело на масата. Блюдата бяха подредени, ароматът на храната подканваше всички ни, докато чакахме третия лорд. Агнес пълнеше с ейл високите ни чаши, пресягайки се дискретно между нас.

— Той идва от Теофил — отбеляза Хектор Лорент. — Това не е особено далече, но навярно е възникнал проблем по пътя.

— Хмм — изхъмка Журден, без съмнение спомнил си за собствения ни сблъсък с крадците.

— Той не би искал да чакаме — настоя Люк, но вероятно защото бе гладен, приковал очи върху най-близкото блюдо.

— Да започваме да ядем тогава — реши Журден. — Ще отложим планирането за след вечерята, докато пристигне д'Арамис.

Блюдата обиколиха масата и аз напълних чинията си с твърде много храна. Но Пиер наистина беше надминал себе си с вечерята, вдъхновена от меванската кухня, и не можах да устоя да не опитам от всичко. Бяхме преполовили вечерята, когато на вратата се почука.

Люк се изправи мигновено:

— Това сигурно е д'Арамис — каза той и изчезна надолу по коридора да поздрави лорда.

Хектор Лорент точно ни разказваше историята за това как се бил запознал със съпругата си, когато Люк се появи отново сам. В ръцете му имаше сгънат лист хартия и той застана на прага на трапезарията, обхождайки с поглед съдържанието на писмото. Журден веднага го забеляза; разговорът около масата замря, когато приемният ми баща запита настоятелно:

— Какво има?

Люк вдигна поглед. Напрежението се беше увило около нас като въже, карайки дъха ни да пресекне, докато всички си мислехме най-лошото, всички си представяхме, че бяхме разкрити още преди да бяхме започнали.

— Д'Арамис има дела в Теофил, които не може да изостави — обясни Люк. — Извинява се и казва, че може да пристигне след две седмици.

Журден се отпусна, но челото му още бе набраздено от тревога, неудоволствието му беше очевидно.

— В такъв случай да отложим ли първата среща? — запита Хектор; бялата му коса проблясваше в светлината на свещите.

— Въпросът е — каза Люк, като сгъна писмото от д'Арамис и го подаде на Журден. — Чувстваме ли се уверени да изготвяме планове без него?

Журден въздъхна затормозен и сам прочете писмото. Седях от лявата страна на приемния си баща, с Изолт до мен, и си размених бърз поглед с кралицата. Помислих си, че бе редно тя да реши това. И сякаш прочела мислите ми, Изолт се прокашля, привличайки към себе си погледите на всички мъже.

— Всички останалите са тук — каза тя. — Жалко, че д'Арамис отсъства, но той е само един, а ние — шестима, нека да започнем с плановете.

Журден кимна, доволен от решението й. Довършихме вечерята си, след което Агнес бързо раздига чиниите и блюдата, а Жан Давид донесе картата на Мевана. Разгънаха я в средата на масата; така изглеждаше земята, която се готвехме да си възвърнем. Над шестима ни се спусна благоговейна тишина, докато изучавахме картата.

За моя изненада Изолт се обърна към мен:

— Амадин?

Почувствах погледите на мъжете да светват от любопитство. Ръцете ми бяха студени, когато доближих десния си показалец до картата, до гората Майрена.

— Моят предтеча бил Тристан Аленах, който взел и заровил Камъка на здрача през 1430 г. Знам точното дърво, при което е скрил камъка, и то би трябвало да е в този участък от гората на около две мили навътре.

Мъжете и кралицата погледнаха натам, накъдето посочих.

— Това е близо до Дамхан — обади се Лиъм. Вече нямаше вид на опърпан просяк. Косата му беше измита и пригладена назад, брадата — подрязана, а лицето му се бе наляло и закръглило от редовното хранене.

— Дамхан ли? — повторих като ехо, потръпвайки, когато това име погъделичка езика ми. Никога преди не го бях чувала и въпреки това то премина по костите ми в знак на разпознаване.

— Домът на лорд Аленах през зимата и есента — продължи Лиъм. Подробните му знания щяха да бъдат изключително ценни за нас, тъй като той отсъстваше от Мевана само от седем години, в сравнение с двайсет и петте на Журден и Хектор. — Сега сигурно е там, подготвяйки се за ежегодния лов на елен рогач.

Това вече определено раздвижи паметта ми. Умът ми ожесточено затърси из изминалите няколко седмици, после месеци, питайки се защо това ми се струваше толкова познато. Най-сетне се спрях върху следобеда, когато Ориана ме беше скицирала като мевански воин, когато Сири бе казала нещо, за което не мислех, че някога щеше да ми потрябва повече; Баща ми посещаваше Мевана веднъж годишно, през есента, когато някои от меванските лордове отваряха замъците си и ние, валенианците, отсядахме за лова на белия елен рогач.

— Чакай… — казах, приковала очи върху гората, където още лежеше пръстът ми. — Лорд Аленах кани валенианци да участват в лова, нали?

Лиъм кимна, очите му искряха от жажда за мъст.

— Така е и вдига голям шум около него. Една година покани цели шейсет валениански аристократи, които до един заплатиха солидна цена да ловуват в гората му, и се изискваше писмо с покана.

— Което означава, че ще ловуват в Майрена — каза Люк и прокара пръсти през косата си.

— Което означава, че входът към Мевана ще да бъде отворен — добави Лиъм, като хвърли поглед към Люк. — Ланън държи границите затворени, с изключение на няколко случая. Този е един от тях.

— Кога ще е следващият? — попита Журден.

Лиъм въздъхна, очите му се отклониха отново към картата:

— По време на пролетното равноденствие, може би. Много валенианци обичат да ходят като зрители на турнирите и Ланън ги приема на драго сърце, било то и само за да шокира южняците с кървавите ни спортове.

Не исках да чакам пролетта. От мисълта за това ми се струваше, че от краищата на раменете ми висят тухли. Но есента беше толкова близо… само след няколко седмици…

— Изолт? — промърморих, обзета от нетърпение да чуя какво мислеше.

Изражението й беше спокойно, но и нейните очи проблясваха жадно, ожесточено.

— Благодарение на лова на Аленах ще се озовем точно където ни е нужно да бъдем. В Дамхан, досами гората Майрена.

Беше права. Умълчахме се; чудехме се и се бояхме. Можехме ли да се придвижим толкова бързо?

— А как ще си издействаме покана? — попита тихо Хектор Лорент, — Не можем просто да отидем и да почукаме на вратата на Дамхан в очакване, че ще ни пуснат.

— Не. Ще ни трябва подправена покана — заяви Изолт.

— Мога да ви направя една — предложи Лиъм. — Пишех много от поканите, когато ме държаха под властта на дома Аленах.

Вниманието ми бе задържана от думите на Лиъм — когато са го държали под властта на дома Аленах, — но разговорът продължи нататък.

— Подправяме една покана — каза Журден и сплете пръсти. — Плащаме солидната сума. Изпращаме един от хората си в Дамхан. Той взима участие в лова и прибира камъка.

— Татко — прекъснах го, възможно най-любезно. — Аз трябва да съм тази, която да прибере камъка.

— Амадин, няма да те изпратя в Мевана.

— Журден — каза Изолт вежливо. — На Амадин се пада да открие и върне камъка. Никой от нас няма да открие дървото толкова бързо, колкото нея.

— Но не можем да изпратим Амадин на лова — възрази Люк. — Поканените са валениански мъже, не жени. Тя несъмнено ще събуди подозрения.

— Един от вас, мъжете, ще вземе участие в лова — казах. — Аз ще пристигна след вас.

— Как? — рязко отвърна Журден. Видях страха, който витаеше в очите му, когато ме погледна.

— Искам да ме чуете без предразсъдъци — казах; устата ми пресъхна. Безпокоях се да споделя замисъла си, който плетях с напредването на вечерта. Това не беше някоя от забавните пиеси на Абри, не мислех как да се измъкна от картонена тъмница. Заговорничех срещу крал; множество животи щяха да бъдат въвлечени и изложени на риск.

С тъпа болка в стомаха се спомних онази моя стара кратка пиеса, в която загиваха всички персонажи освен един. Почувствах Изолт плътно до мен, знаейки, че кралицата беше мой съюзник. А Жан Давид беше поставил до картата кесийка с пулове, които щяха да ми помогнат да илюстрирам плановете си.

Отворих кесията и извадих първата пионка, неизбежно сещайки се за Мерей и всички вечери, в които се бяхме надигравали. Никога не се пазиш странично, Бри. Това е единствената ти истинска слабост, беше ми казала веднъж. Побеждаваше ме само когато ме хванеше неподготвена, когато направеше страничен ход — разсейваше ме с някоя очевидно силна пионка и ме побеждаваше с друга, по-подмолна и маловажна.

Поех си дълбоко дъх, взех обсидиановата си пионка и я поставих върху Дамхан.

— Един от нашите мъже отива в Дамхан като валениански благородник под предлог да се наслади на лова. — Взех следващата пионка, издялана от син мрамор. — Аз пристигам в Лионес като валенианска аристократка. Отивам право в кралския дворец, за да отправя молба към крал Ланън. — Поставих пионката си върху Лионес, който обитаваше кралят. — Моля го да помилва МакКуин и да му предостави достъп до страната; казвам му, че приемният ми баща би искал да се върне в родната си земя и да се покае за предишния си бунт.

Люк се облегна назад в стола си, сякаш стомахът му се бе разтопил и бе изтекъл на пода. Изолт не помръдваше, дори не мигаше, докато се взираше в пионката ми. Но ръката на Журден се сви в юмрук и го чух как мъчително си поема дъх.

— Дъще — изръмжа той. — Вече обсъдихме това. Молбата за прошка няма да свърши работа.

— Обсъждахме какво би станало, ако ти помолиш за прошка не аз. — Погледите ни се сключиха — неговият беше бащински, знаеше, че дъщеря му се готвеше да му се противопостави. Пръстите ми още не пускаха пионката и погледнах обратно към картата. — Отправям молба пред краля, който скоро ще бъде детрониран. Изричам името МакКуин, което преследва Ланън от двайсет и пет години. Давам да се разбере, че съм приемна дъщеря на МакКуин, под негова закрила. Ланън ще бъде толкова обсебен от завръщането на МакКуин, че няма да забележи как кланът Кавана се промъква тайно през границата. — Взех червена пионка, която олицетворяваше Изолт и баща й, и ги преместих отвъд канала в Мевана, в Лионес.

— Обиколен ход — каза Изолт с едва забележима усмивка. Значи беше играла „Пари и джунджурии“ преди и разпозна дръзката ми, рискована стратегия.

— Да — съгласих се. — Това ще предизвика подозренията на Ланън, но няма да си помисли, че сме толкова глупави да обявим присъствието си преди бунт. Ще се възползваме от убежденията му.

— Но как това ще те отведе в Дамхан, сестро? — попита предпазливо Люк, с бледо лице.

Погледнах Лиъм. Следващият етап от плановете ми зависеше от това, което танът можеше да ми каже.

— Ако отправям молба в залата на кралския дворец, лорд Аленах ще присъства ли?

Прошарените вежди на Лиъм се повдигнаха, но той най-сетне разбра каква беше посоката на плановете ми:

— Да. Лорд Аленах е съветник на Ланън. Стои от лявата страна на трона, чува всичко, отправено към краля. Кралските аудиенции се провеждат всеки четвъртък.

— Значи пристигам в четвъртък — казах, осмелявайки се да погледна Журден. Гледаше ме почти кръвнишки. — Изричам името ти пред краля и лорд Аленах. Лорд Аленах няма да може да устои да ми предложи убежище, докато те чакам да прекосиш канала, тъй като двамата сте заклети врагове. Лордът ме отвежда в Дамхан. — Плъзнах пионката си натам, където замъкът се намираше досами гората, до черната пешка. — Аз намирам камъка. МакКуин и Люк — казах и изкарах напред една лилава пионка, като я придвижих през водата — прекосяват канала и пристигат в Лионес. На този етап всички сме в Мевана, готови да щурмуваме замъка.

— А ако Ланън те убие на място, Амадин? — запита настойчиво приемният ми баща. — Защото в мига щом моето име излети от устата ти, той ще поиска да те обезглави.

— Мисля, че това, което Амадин казва, е истина, милорд — обади се предпазливо Лиъм. — Права е, когато казва, че лорд Аленах — който е победил вашата династия и народа ви — ще трябва да я подслони, докато пристигнете. И макар че Ланън напоследък е обсебен от страхове, той не извършва убийство, докато Аленах не даде благословията си за това.

— Значи залагаме на вероятността Аленах да е в милостиво настроение? — избълва Люк.

— Залагаме на факта, че Ланън и Аленах ще бъдат толкова погълнати от безразсъдното завръщане на МакКуин, че изобщо няма да забележат как Кавана и Морган ще дойдат — казах, опитвайки се да прикрия въодушевлението в гласа ми.

— Това има и друго предимство — обади се Хектор Лорент, приковал поглед върху пионките, които бях подредила. — Ако Амадин съобщи името на МакКуин в двора, вестта за завръщането му ще се разпространи като горски пожар. А на нас ни е нужно хората ни да бъдат нащрек, да въстанат светкавично.

— Да, милорд — съгласи се Лиъм с кимване. — А вашите Домове са разпръснати от двайсет и пет години. Аленах надви дома на МакКуин, Бърк завзе този на Морган, а Ланън, разбира се, завзе дома на Кавана. Вашите земи са разделени, вашите мъже и жени — разпръснати. Но ако само чуят името на МакКуин изречено отново… това ще бъде като искра, която подпалва сухо пасище.

Приемният ми баща изпъшка, знаейки, че това беше много добър довод в полза на плана ми. Покри лице и се облегна назад, сякаш последното нещо, което искаше да направи, бе да го признае. Последната дума не беше негова, а на кралицата.

— След като всички се върнем у дома — проговори Хектор Лорент, приковал поглед върху картата. — Свикваме хората си и се събираме при Мистуд. Оттам щурмуваме замъка.

При звука на това име настроението в стаята се промени. Хвърлих поглед към картата, търсейки мястото, за което говореше той. Най-накрая го открих; тънка гориста ивица на границата между земите на Морган, МакКуин и Аленах; гора, издигаща се в сянката на кралския замък.

— Мисля, че това е добро начало — каза Изолт; трансът, предизвикан от името на Мистуд, бе прекъснат. — Много е рисковано и дръзко, трябва да действаме смело, ако смятаме да се справим с това. Това, което Амадин предлага, е самоотвержено и безценно. Плановете не могат да се задвижат без нея. — Тя забарабани с пръсти по масата, взирайки се в пионките ми. — Лиъм трябва да започне фалшифицирането на поканата. Колкото до това кой ще замине под предлог да участва в лова… това може да бъде решено по-късно, макар че предчувствам кой трябва да е.

Безпомощно хвърлих поглед през масата към Люк. Очевидно щеше да се наложи да бъде той, тъй като тримата лордове бяха разпознаваеми. Люк отново изглеждаше зле, сякаш вечерята му искаше да си проправи път обратно нагоре.

— Лиъм, трябва също да съставим списък с безопасни къщи, в случай че нещо се обърка, след като прекосим канала — продължи кралицата и той кимна. — Всички трябва да знаем, че има меванци, които са готови да ни подслонят — да ни скрият бързо, — ако плановете бъдат разкрити и започне преследване. Нека се разберем да се срещнем след две седмици, считано от днес, когато д'Арамис ще е тук, и можем да приключим плановете.

Защото есента се задаваше. Щеше да се наложи да завършим плановете си и да нападнем бързо.

По гръбнака ми пробяга ледена тръпка, когато срещнах погледа на Изолт. В очите й имаше въпрос, толкова сериозен, колкото и отчаян: Сигурна ли си, Амадин? Сигурна ли си, че желаеш да направиш това?

Бях ли сигурна, бях ли достатъчно смела да застана пред един покварен крал и да изрека името МакКуин, което несъмнено щеше да струва скъпо? Бях ли сигурна, че исках да отседна в замъка на лорд Аленах, знаейки, че баща ми беше някой от неговите танове, някой от слугите му, някой от приближените му? Знаейки, че наследството ми се коренеше в тази земя?

Но бях готова да намеря камъка и да изкупя миналите прегрешения на предтечата си. Да поставя кралица на трона. Да се върна при Картие и да получа наметалото си.

И затова прошепнах:

— Да бъде сторено, лейди.

Деветнайсет Краят на лятото

Септември 1566 г.

Два дни преди втората ни стратегическа среща се разболях от треска. Агнес ми нареди да остана в леглото, където напразно пиех всякакви изцеляващи и укрепващи отвари, изядох всички възможни питателни корени, и отпивах изобилни количества хлъзгав чай от кора на бряст. Но беше безполезно; изгарях от постоянни пристъпи на температура, сякаш бях паднала звезда, хваната в капан на Земята.

Люк дойде да ме види точно преди тримата с Журден и Лиъм да тръгнат за вечерята у Лорент. Положи ръка върху челото ми и се намръщи:

— В името на светците, още гориш, Амадин!

— Мога да отида — изрекох задъхано и немощно се опитах да избутам купчината завивки. — Мога да отида на срещата.

Тревожех се, че Журден щеше да се опита да осуети плановете ми, и Люк видя това в изцъклените ми очи.

— Никъде няма да вървиш — настоя той, като седна до мен на леглото и подпъхна одеялата плътно около мен. — Не се тревожи; ще се погрижа плановете ти да бъдат подкрепени.

— Журден ще се опита да ги провали — изрекох дрезгаво, което накара Люк да посегне към чашата ми с изстинал чай.

— Ще се опита, но няма да се противопостави на кралицата — каза брат ми и наклони чашата към устните ми. — А кралицата е привърженичка на идеите ти.

Отпих една глътка, а после се наложи да се отпусна отново на възглавниците си, отмаляла.

— Сега си почивай — нареди Люк и се надигна от леглото, като остави чая ми на масичката. — По-жизненоважно е да оздравееш, за да си готова скоро да прекосиш канала.

Беше прав.

Дори не помнех да го бях чула да излиза от стаята ми. Потънах в плетеница от мрачни, трескави сънища. Отново бях в Магналия, застанала в градините, мъглата се стелеше плътно по земята, а към мен идваше мъж. Искаше ми се да беше Картие; почти затичах към него, със сърце, преливащо от радостта да го видя отново, докато осъзнах, че беше Оран — по-големият брат на Тристан. Идваше да ме посече, защото бях отмъкнала късчета от спомените на брат му. А аз нямах оръжие, само двата си крака. Тичах през безкраен лабиринт в продължение на безброй часове, докато дрехите ми се изпокъсаха и се изтощих, докато вече бях готова да коленича и да оставя Оран да ме съсече на две, докато в очите ми се процеди светлина.

Събудих се, схваната и подгизнала, но слънчевата светлина, която струеше през прозорците ми, беше чиста и сладка.

— Тя се събуди!

Обърнах глава и видях Агнес; розовите й, закръглени бузи потреперваха, когато скочи от стола си:

— Мосю! Тя е будна!

Трепнах, когато се провикна, при настойчивото скърцане на стълбите, когато се появи Журден, спирайки за миг на прага ми, сякаш беше твърде смутен да влезе в стаята ми.

— Кажете ми — опитах се да изрека, но гласът ми се разби на парченца.

— Ще отида да ви донеса вода — обеща Агнес и ме докосна по челото. — Ах, температурата най-сетне е спаднала. Хвала на Ид. — Излезе забързано от стаята и това даде възможност на Журден да се вмъкне, все още леко колебливо.

Най-сетне се настани в стола до леглото ми, който Агнес бе освободила.

— Какво изпуснах? — изграчих отново с чувството, че някой тъпче въглени в гърлото ми.

— Шшт, просто слушай — каза Журден. Държеше се, сякаш му се искаше да посегне към ръката ми, но твърде много се стесняваше да го направи. — Всичко, което планираш, ще се осъществи. Поканата е фалшифицирана, разполагаме с паричната сума, която Аленах иска за лова. Д'Арамис смята да прекоси канала другата седмица. Ще отседне в Дамхан под предлог, че идва за лова, но ще е там да събере и подготви тихомълком войската ми. В допълнение към това го помолих да те държи под око, да бъде твой щит, твоя закрила, твой съюзник, в случай че имаш нужда от него.

— Но, татко — изхриптях, — аз не знам как изглежда.

— Известно ми е, но се погрижихме за това. През първата си вечер в Денхам, когато влезеш в залата за вечеря, носи в косата си ето това. — Журден извади от джоба си сребърна роза, инкрустирана с мънички рубини по краищата. Постави я в дланта ми. — Така ще те разпознае д'Арамис, макар че вероятно ще си една от малкото жени там. Той ще носи късо червено палто, в средата на което ще е пришит този герб. — Той измъкна парче пергамент. Примигнах, със зрение, все още замъглено от болестта, но видях, че беше рисунка, която изобразяваше голям дъб, ограден в кръг. — Обсъдихме го подробно и всички стигнаха до заключението, че е най-добре щом осъществиш зрителен контакт с него първата вечер, да избягваш д'Арамис през останалото време. Ако го заловят, не искам да го последваш. Разбираш ли?

Ах, бащински заповеди! Звучеше толкова строго, толкова страховито. Но в очите му още проблясваше онова пламъче, онази звезда на тревога. Прииска ми се да можех някак да я угася.

— Да — казах.

— Хубаво. И така, още един извод, който направихме снощи; когато отидеш в Лионес, за да се обърнеш към Ланън… ако Аленах не присъства в кралската зала, не отправяй молбата за моето допускане. Ще трябва да изчакаш следващия четвъртък, а Лиъм има списък със защитени къщи, в които тепърва трябва да те отведем… — Потупа джоба си и се намръщи. — Всичко това е решено, защото ако се явиш пред Ланън, без Аленах да е там, най-вероятно ще бъдеш задържана в кулата на замъка. Ясно ли е? Ще действаш само ако видиш Аленах да стои вляво от трона и да носи герба си. Помниш ли герба на Аленах?

Кимнах; гласът ми бе твърде слаб, за да се опитам да говоря, въпреки че безброй въпроси започнаха да заливат ума ми.

— Много добре. — Погледът му омекна, сякаш виждаше нещо в далечината, което аз не можех да различа. — Ще прекосиш канала в последния ден на септември, което ще ти позволи да стигнеш до Лионес на първи октомври. Пада се четвъртък. Кралските изслушвания обикновено отнемат цял ден, но бих препоръчал да отидеш рано, защото от Лионес до Дамхан има шест часа път.

— Не се тревожи — изхриптях, в отговор на което той ми отправи ироничен поглед.

— Това е все едно да ми кажеш да не дишам, Амадин. Ще се тревожа във всеки миг, който те няма.

— Вече… мога да си служа с меч.

— И аз така чух. И се радвам, че повдигна въпроса, защото… — Пъхна ръка в жакета си и измъкна кама в кожена ножница. — Това е за теб; оръжие, което ние, меванците, наричаме „къса сабя“. Носи го на бедрото си под роклята, постоянно. Нужно ли е да ти показвам най-добрите места за намушкване? — Постави я в другата ми ръка, така че сега имах украшение във форма на сребърна роза и кама. Доста противоречиво, но пламък на нетърпеливо очакване стопли гърдите ми.

— Знам къде — казах с мъка. Можех да посоча всички важни артерии и вени в тялото, онези, които да срежеш, за да умре някой от кръвозагуба, но бях твърде слаба.

— Лиъм ще обсъди с теб най-добрите начини за влизане и излизане в и от Дамхан — продължи Журден. — Ще трябва да измъкнете камъка нощем, когато замъкът спи. Смятаме за най-удачно да се предрешиш като прислужница и да използваш слугинските помещения, за да се вмъкваш и измъкваш.

Не му позволих да види как ме ужасяваше самата мисъл за това… представата да се лутам сама в непозната гора през нощта… заплахата да бъда заловена, докато се опитвах да си тръгна и да вляза в замъка. Със сигурност имаше друг начин, по който можех да се справя с това…

— Освен това научих, че рожденият ти ден е бил вчера — каза Журден и това ме стресна.

Колко време бях спала?

— Спа два дни — отвърна той, прочитайки мислите ми. — На колко години си вече? Шестнайсет?

Нарочно ли ме дразнеше? Намръщих му се е казах:

— Осемнайсет.

— Научих също, че ще има нещо като празненство, най-вероятно утре, след като си отпочинала.

— Не искам… празненство.

— Опитай се да го обясниш на Люк. — Журден се изправи точно когато Агнес се върна с купичка бульон и стъклена чаша с вода и розмарин. — Почивай си, Амадин. Можем да ти разкажем останалите планове, след като се възстановиш.

Всъщност бях много изненадана, че вече ми беше казал толкова много, че първоначалните ми планове бяха уважени.

След като Журден си тръгна, Агнес ми помогна да се изкъпя и да облека чисти дрехи, а после смъкна чаршафите от леглото ми. Седнах до открехнатия прозорец, за да подишам свеж въздух, с коса, прелестно влажна на тила.

Помислих си за всичко, което Журден ми беше разказал току-що. Помислих си за Камъка на здрача, за Дамхан, какво беше най-добре да кажа, когато застанех пред Ланън и отправих молбата си. Имаше толкова много непознати неща, толкова много неща, които можеха да се объркат.

Гледах как първите златисти листа капеха от дърветата като тихи обещания. Рожденият ми ден бележеше края на лятото и началото на есента, когато топлите дни бавно чезнеха, а студените нощи ставаха все по-дълги, когато дърветата изоставяха мечтите си и само най-издръжливите и упорити цветя продължаваха да разцъфват от пръстта.

Лятото беше свършило, което означаваше, че Картие вече беше открил загадъчното ми заминаване.

Позволих си да се замисля за него; нещо, което не разрешавах на сърцето или ума си да правят, откакто приех самоличността на Амадин. Той сигурно беше в Магналия и се готвеше за следващия цикъл от обучение на бъдещите адепти, за пристигането на следващата си десетгодишна възпитаничка, отдаваща се на науките. Щеше да застане в библиотеката и да види половината си книги по лавиците, знаейки, че аз ги бях сложила там.

Затворих очи. Какво съзвездие беше избрал за мен? Какви звезди бе отскубнал от небесната твърд? Кои звезди беше уловил с топ от най-финия син плат, за да галят гърба ми?

В този миг, в този междинен момент — между сезоните, между мисиите, между седемнайсетата и осемнайсетата си година — трябваше да си кажа, че щях да бъда спокойна дори и ако никога не получех наметалото си. Че седемте години в Магналия не са били напразни, защото ето докъде ме бе довело обучението.

— Някой чака долу да те види.

Отворих очи и когато се обърнах, видях Люк да стои в стаята ми с онази дяволита усмивка на устните, с коса с цвят на канела, щръкнала безредно във всички посоки.

За един опияняващ миг помислих, че долу чакаше Картие. Че някак ме беше намерил. И сърцето ми заудря така, че го усещах в гърлото си и не можех да проговоря.

— Какво става? — попита Люк; онази усмивка избледня, когато пристъпи по-близо до мен. — Още ли се чувстваш неразположена?

Поклатих глава и се насилих да извикам усмивка върху устните си, докато отмятах влажната коса от очите си.

— Добре съм. Аз… просто си мислех какво ще стане, ако се проваля — казах и хвърлих поглед назад към прозореца, към дърветата и към листата, които се въртяха, докато падаха. — Има толкова много неща, които могат да се объркат.

Люк сложи ръка на коляното ми:

— Амадин. Никой от нас няма да се провали. Не можеш да прекосиш канала с подобни сенки, тегнещи върху мислите ти. — Когато стисна коляното ми, склоних да отвърна на погледа му. — Всички имаме съмнения; татко, аз и Изолт. Всички имаме тревоги, страхове. Но това, което се готвим да направим, ще увековечи имената ни в историята. Затова ще приемем предизвикателството, знаейки, че победата вече е наша.

Беше толкова оптимистично настроен. И не можах да се сдържа да не му се усмихна, да приема увереността, която ми вдъхна.

— Сега искаш ли да слезеш долу с мен? — запита той, като протегна ръка.

— Надявам се да не е празненство — казах предпазливо, като го оставих да ме издърпа на крака.

— Кой е казал подобно нещо? — подметна насмешливо Люк и ме поведе надолу по стълбите.

Беше празненство.

Или нещо такова предвид тайния ни живот.

Пиер беше направил внушителна валенианска торта от три блата с тънка маслена глазура, а Изолт беше провесила панделки от полилея в трапезарията. Агнес беше отрязала последните летни цветя и ги бе разпръснала по масата. Всички чакаха; Журден, Агнес, Жан Давид, Лиъм, Пиер, Хектор Лорент и Изолт.

Беше странно да ги видя събрани в моя чест. Още по-странно обаче беше как сърцето ми се присви от обич и привързаност към тази разнородна група от хора, които бяха станали мое семейство.

Люк засвири на цигулката си бърза и жива мелодия, докато Пиер режеше тортата. Изолт ми подари прекрасен шал, изтъкан от вълна с цвета на полунощното небе, със сребърни нишки — точно като звезди, — а Агнес ми връчи кутия с панделки, по една за всеки цвят, символизиращ влеченията. Това беше достатъчно — помислих си. Не исках други подаръци.

Но после Журден се приближи зад мен и протегна длан. Там лежеше блещукаща сребърна верижка, която чакаше да я взема.

— За медальона ти — промърмори той.

Приех я и почувствах изящното сребро в пръстите си. Беше прекрасна и измамно здрава. Тази нямаше да се скъса — помислих си и срещнах погледа на Журден.

Той си мислеше същото.

Девет сутрини по-късно започнах четиридневното си пътуване в каретата към Изота, най-северното пристанище на Валения. Журден ме придружаваше и не пропиля нито миг от това пътуване. Изглежда, че имаше мислен списък със задачи за отмятане, и слушах как преминаваше от точка към точка, възприемайки сухия адвокатски тон, който караше да се боря с поредица от напиращи прозевки.

Той прегледа отново плановете от началото до края, и отново за всеки член на нашата група. Търпеливо попивах в ума си всичко, спомняйки си как пионките ми се движеха по картата, за да можех да знам местонахождението им. После той ми даде списъка със защитени къщи, който Лиъм беше направил, за да го запаметя, преди да го изгори.

В Лионес имаше пет — двама пекари, един свещар, един златар и един печатар — и двама йомени по пътя от кралския град към Дамхан. Всички тези хора някога бяха служили на дома Журден и Лиъм се кълнеше, че все още тайно бяха верни на своя победен лорд.

После Журден се впусна да говори за Ланън, да обяснява какво беше редно и какво беше изключено да кажа, когато щях да отправя молбата. Колкото до темата за Аленах обаче, приемният ми баща си замълча.

— Права ли бях да нарека двама ви „заклети врагове“? — осмелих се да попитам, уморена да слушам и да се друсам по пътя в тази карета.

— Хмм.

Приех това за „да“.

Но после той ме изненада, като каза:

— При никакви обстоятелства не бива да му казваш, че истинският ти баща служи на неговия Дом, Амадин. Че всъщност си Аленах. Освен ако не си в смъртно опасна ситуация и това е единствената ти надежда да се измъкнеш жива. За тази мисия си изцяло от валениански произход. Придържай се към историята, която ти измислихме.

Кимнах и приключих със запаметяването на защитените къщи.

— И така — прокашля се Журден. — Не може да се предвиди какво ще стане, когато пресека границата. Аленах може да настоява да те задържи в Дамхан или да те доведе при мен в Лионес. Ако те задържи в Дамхан, ще трябва да тръгнеш с д'Арамис в третата нощ след пристигането ми. Именно тогава ще се съберем в Мистуд да щурмуваме трона. Ще се подготвим за битка, но се надяваме, че Ланън — какъвто е страхливец — ще абдикира, когато види знамената ни да се издигат, а хората ни да се събират.

Мистуд. Това име беше като капка чудо за сърцето ми.

— Защо Мистуд?

— Защото граничи с моите земи и тези на Морган, където още живеят повечето от нашите хора, и е близо до задния вход към кралския замък — обясни той с рязък тон. Но видях как отмести поглед от мен с блясък от сълзи в очите.

— Това ли беше мястото…? — Думите ми замряха, когато ме погледна в отговор.

— Да, това е мястото, където се провалихме и бяхме изклани преди двайсет и пет години. Където загина съпругата ми.

След това не говорихме много; стигнахме до град Изота призори в последния ден на септември. Можех да помириша морската вода във въздуха, студените слоеве във вятъра, горчиво-сладкия дим, излизащ на тънки струйки от високи комини и ивиците влажен мъх, който растеше между камъните на калдъръма. Вдишвах го, вкусвах го с наслада, макар че тези последни ухания на Вадения наистина ме караха да потръпвам.

Сбогуванията ми с Люк и Изолт бяха изградени върху надежда, скрепени с прегръдки и несполучливи шеги, увенчани с усмивки и разтуптени сърца. Защото при следващата си среща щяхме да щурмуваме замъка.

Но сбогуването ми с Журден беше изцяло различно преживяване. Той отказа да ме придружи чак до пристанището, от страх да не да го разпознаят някои от меванските моряци, които разтоварваха бурета с ейл и денкове вълна. Затова Жан Давид спря каретата в една от по-тихите странични улици, откъдето се виждаше корабът, с който щях да потегля.

— Ето документа ти за качване на борда, а това са валенианските ти документи — каза Журден отривисто и ми подаде внимателно сгънато тесте от подправени документи, които бе изработил. — Наметалото ти. — Подаде ми тъмночервено вълнено наметало. — Храната, която Пиер настоя да вземеш. А Жан Давид ще отнесе сандъка ти на доковете.

Кимнах и бързо завързах новото си наметало на възел около яката и забодох пътните си документи под лакътя си, докато вземах малката платнена торба с храна.

Стояхме на пътя, засенчени от високи градски къщи; ехото от шумовете на рибния пазар в Изота се носеше по полъха на морския вятър.

Това беше моментът, в който най-сетне прекосявах канала, мигът, в който — най-сетне — виждах родината на баща си. Колко пъти си го бях представяла, гледайки как онези зелени мевански брегове се показваха през прословутата мъгла на канала? И по някакъв начин, сякаш лятното слънцестоене се повтаряше съвсем отначало… онова усещане, че времето се завързваше, движейки се с такава скорост, че едва можех да си поема дъх и да проумея какво щеше да ме сполети.

Смутено опипах под високата яка на пътническата си рокля за медальона от Картие, окачен на новата верижка. Щях да мисля за него като наставник и приятел, човек, който ме беше научил на толкова много. Онзи, който ми бе позволил да стана адепт. Щях да мисля и за приемния си баща, който ме беше приел такава, каквато бях, който ме обичаше по свой собствен грубоват начин, който ме пускаше да тръгна въпреки благоразумието си. Този, който ми даваше смелост.

Сърцето ми заблъска силно; поех си повърхностно дъх — такъв, какъвто човек може би си поема точно преди битка — и вдигнах поглед към него.

— Късата сабя у теб ли е? — попита Журден.

Притиснах ръка към дясното си бедро, напипвайки късата сабя през плата на полите си.

— Да.

— Обещай ми, че няма да се поколебаеш да я използваш. Ако някой мъж дори само те погледне не както трябва, няма да се страхуваш да я извадиш от ножницата.

Кимнах.

— Казвам ти това, Амадин, защото някои мевански мъже гледат на валенианските жени като на… кокетки. Трябва да покажеш на подобни грубияни, че грешат.

Отново кимнах, но в гърлото ми беше пропълзяло ужасно чувство, беше се настанило в гласните ми струни. Това ли се бе случило на майка ми? Дали беше дошла да посети Мевана и я бяха възприели като престорено скромна, склонна към флиртове жена, изгаряща от нетърпение да се пъхне в леглото на някой мевански мъж? Дали я бяха насилили?

Внезапно осъзнах каква бе евентуалната причина дядо да мрази баща ми толкова много. Защото винаги бях вярвала, че съм зачената в любов, пък била тя и забранена. Но навярно е било съвсем различно. Навярно я бяха заставили против волята й.

Краката ми натежаха като олово.

— Ще очаквам писмото ти — промърмори Журден и отстъпи назад.

Писмото, което се предполагаше да напиша, когато Ланън му позволеше достъп. Писмото, което щеше да доведе него и Люк отвъд морето в опасната родина.

— Да, татко. — Обърнах се, Жан Давид чакаше търпеливо с типичното сурово изражение на лицето и държеше сандъка ми.

Извървях четири стъпки, преди Журден да ме повика:

— Амадин.

Спрях и погледнах назад към него. Беше в сенките, взирайки се в мен, стиснал устни в тясна линия; белегът върху челюстта му изпъкваше на фона на бледото му лице.

— Моля те, внимавай — изрече хрипливо.

Мислех, че искаше да каже нещо друго, но предполагах, че бащите често се затрудняваха да изразят това, което наистина искаха, когато ставаше дума за сбогувалия.

— Ти също, татко. Ще се видим скоро.

Отидох до кораба си и подадох документите си на меванските моряци. Те ми се намръщиха, но ме пуснаха да се кача на борда, тъй като плащах солидна сума за пътуване на този кораб, а границите бяха законно отворени.

Жан Давид сложи сандъка в каютата ми, а после си тръгна без нито дума, макар да видях сбогуването в очите му, преди да слезе.

Застанах на носа на кораба далече от виното, което товареха в трюма, и зачаках. Над водите се стелеше гъста мъгла; прокарах ръце по гладките дъбови перила, докато започвах да се подготвям за срещата с краля.

Някъде в сенките на един страничен път Журден стоеше и гледаше как корабът ми потегляше от пристанището, точно когато слънцето прогаряше мъглата.

Не погледнах назад.

Двайсет Да застанеш пред Крал

Територията на лорд Бърк, кралски град Лионес, Мевана.

Октомври 1566 г.

Легендите твърдят, че мъглата била изтъкана от меванска магия от кралиците в рода Кавана. Че била предпазен плащ за Мевана и само безразсъдните, най-смели мъже плавали през нея. Тези легенди все още отекваха правдиво; магията спеше, но щом валенианският ситен дъждец милостиво отмина, прогонен от слънцето, над нас падна меванската мъгла, като глутница бели вълци, ръмжащи, докато се приближавахме към кралското пристанище в Лионес.

Прекарах по-голямата част от краткото пътуване, взирайки се в нея; тази вбесяваща бяла бездна, чувствайки как се събираше върху лицето ми и обсипваше с мънистени капчици косата ми. Не спах много в кабината си онази нощ, докато прекосявахме канала; полюшването на кораба ме караше да се чувствам, сякаш някакъв непознат ме държеше в прегръдките си. Копнеех за земя, слънце и ясни ветрове.

Най-сетне, на зазоряване, зърнах за пръв път Мевана през пролука в ситната мокра мъгла, сякаш мъгливите облаци знаеха, че бях дъщеря на севера.

Градът Лионес беше построен на гордо извисяващ се хълм; замъкът се беше разположил на върха, подобно на спящ дракон, чиито люспи бяха сиви камъни, куличките — подобни на рога по страховития гръбнак на влечуго, обвит в зелено-жълтите знамена на Ланън.

Загледах се в тези знамена — зелени като завистта, жълти като злобата, с герб, на който беше изобразен ревящ рис — и оставих погледа си да се прокрадне надолу през улиците, които се спускаха като малки потоци около каменни къщи с покриви от тъмни шинди, около огромни дъбове, растящи из целия град, ярки като рубини и топази в есенното си великолепие.

Връхлетя ни остър вятър и почувствах как очите ми се насълзиха, а бузите ми поруменяха, докато навлизахме в пристанището.

Платих на един от моряците да носи сандъка ми и слязох, слънцето напичаше раменете ми, жажда за възмездие гореше в сърцето ми, докато обработваха документите ми, за да ме пуснат. Първото място, където отидох, беше банката, за да обменят дукатите ми за медни монети. А после отидох в най-близкия хан и платих на една прислужница да ми помогне да се облека в една от най-хубавите си валенйански рокли.

Избрах рокля с цвета на метличини — синьо, което тлееше, символизираше науките — обшита със сложна сребриста украса по подгъва и корсажа. Фустата беше бяла, посипана с мънички сини камъчета, които проблясваха на светлината. А отдолу носех бельо и корсет, за да ме държи цяла, да ме определя ясно и дръзко като валенианска жена.

С пръчица антимон нарисувах на дясната си буза звездоноса къртица — знакът, който ме бележеше като валенианска аристократка — и затворих очи, докато прислужницата грижливо прибра и вдигна половината ми коса със синя панделка; пръстите й внимателно дърпаха оплетените ми кичури. Почти не ми проговори и се запитах какви ли мисли пробягваха през ума й.

Платих й повече от необходимото, а после започнах изкачването си по хълма в наета карета, следвана от багажа ми. Минахме с тропот под дъбовете, през пазарите, подминавайки мъже с гъсти бради и сплетени коси, жени в броня и полуголи деца в опърпани дрехи, които търчаха насам-натам с боси крака.

Изглежда всеки носеше знак на своя Дом, било то чрез цветовете на облеклото си или емблемата, пришита в късите им палта и наметалата им. За да обявят на кой лорд и дама служеха, на кой Дом бяха верни. Имаше мнозина, които носеха цветовете на Ланън, риса на Ланън. Но пък имаше и такива, които носеха оранжевото и червеното на Бърк, червено-кафявото и сребърното на Аленах.

Затворих отново очи, вдъхвайки землистия мирис на коне, дима от ковачниците, уханието на топъл хляб. Заслушах се в децата, които напяваха някаква песен, в жените, които се смееха, в чука, който удряше по наковалня. През цялото време каретата трепереше под мен, все по-високо нагоре по хълма, където ни чакаше замъкът.

Отворих очи едва когато каретата спря, когато кочияшът ми отвори вратичката.

— Лейди?

Позволих му да ми помогне да сляза, като се опитвах да се справя със „своеволията“ на фустата си. А когато вдигнах поглед, видях отсечените глави, късовете от тела, набучени по стената на замъка, гниещи, почерняващи на слънцето. Спрях рязко, когато на най-близкия шип видях главата на момиче не много по-голямо от мен; очите й бяха две дупки, устата й висеше отворена, кафявата й коса се развяваше като флаг на ветреца. Изпитах отвращение, когато се препънах назад и се облегнах на каретата, опитвайки се да откъсна очи от момичето, опитвайки се да попреча на паниката да пробие външното ми самообладание.

— Това сигурно са предатели, лейди — обясни придружителят ми, виждайки потреса ми. — Мъже и жени, които са оскърбили крал Ланън.

Хвърлих поглед към мъжа. Той ме наблюдаваше със суров поглед, без емоция. Това сигурно му се случваше всекидневно.

Извърнах се и облегнах чело на каретата.

— Какво… какво е направила… за да оскърби краля?

— Онази на вашата възраст ли? Чух, че отхвърлила ухажванията на краля преди две нощи.

Светците да са ми на помощ… не можех да направя това. Бях глупачка да си помисля, че мога да поискам прошка за МакКуин. Приемният ми баща се оказа прав; беше се опитал да ми покаже това. Можех да вляза в кралската зала, но най-вероятно нямаше да изляза цяла.

— Да ви откарам ли обратно в хана?

Поех си накъсано дъх, почувствах как по гърба ми се стичаше студена пот. Погледът ми се отклони към кочияша и видях насмешката в бръчките на лицето му. Малка валенианска кокетка, сякаш казваха очите му. Върни се при възглавничките и празненствата си. Това не е място за теб.

Грешеше. Това беше моето място, наполовина. И ако избягах, още момичета щяха да свършат с глави, набучени на шипове. Затова си дадох само още миг да си поема дъх и да успокоя пулса си. После се оттласнах от каретата и застанах в сянката на стената.

— Ще ме почакате ли тук?

Той наклони глава и застана до конете си, като галеше гривите им с напуканата си ръка.

Потреперих, когато наближих главната порта, където двама стражи в блестящи брони от метални плочки стояха въоръжени до зъби.

— Тук съм да отправя молба пред краля — съобщих на съвършен деърински, като извадих отново документите си.

Стражите обхванаха с поглед само здраво пристегнатата ми талия, блестящия син цвят на роклята ми, осанката и грацията на Вадения, които смекчаваха остротата ми и отхвърляха всяко подобие на заплаха. Вятърът се заигра с косата ми и я преметна на рамото ми като златистокафяв щит.

— В тронната зала е — каза единият; очите му се задържаха върху деколтето ми. — Ще ви придружа.

Оставих го да ме поведе през арките, окичени с разклонени рога и с лози, през гол вътрешен двор, нагоре по стълбите до тронната зала. Вратите бяха масивни, украсени със сложна резба, изобразяваща възли, кръстове и митични зверове. Искаше ми се да постоя и да се възхитя на тези резбовани изображения, да послушам тихата история, която разказваха, но другите двама стражи видяха, че се приближавах, и безмълвно ми отвориха вратите; старото дърво и желязо изскърцаха за поздрав.

Влязох в езерце от сенки; роклята ми шумолеше елегантно по фигуралната мозайка, докато очите ми привикнаха към светлината.

Почувствах тежестта на древния прах, докато се приближавах към тази подобна на пещера зала. Долавяше се звукът от гласове, единият — умолителен, другият — унищожителен, отекващи от впечатляващо високия таван, поддържан от гравирани с пресечени щрихи дървени греди. Повдигнах се на пръсти и се опитах да погледна над главите на събраните. Едва различих подиума, където кралят седеше на трона си от споени еленови рога и желязо, но най-важното… там беше лорд Аленах. Зърнах тъмнокафявия цвят на косата му, проблясването на червеникавокафявия му жакет, докато стоеше край трона…

По костите ми се разля облекчение, че нямаше да бъда принудена да отлагам. Но преди да успея да вляза в залата, трябваше да спра пред белокос мъж, облечен в зеления цвят на Ланън; когато ме видя, очите му се разшириха при неочакваната гледка.

— Може ли да попитам защо е тук една дама от Валения? — прошепна ми той с тежък средношанталски акцент, майчиния ми език. Пред себе си имаше свитък, а в осеяната си с вени ръка — перодръжка; на листа бе надраскан списък с имена и цели на посещението.

— Да — отговорих на деърински. — Имам молба за крал Ланън.

— И каква е тази молба? — попита шамбеланът и потопи перодръжката си в мастилото.

— Това трябва да кажа аз, сир — отговорих възможно най-почтително.

— Лейди, чисто протоколно изискване е да съобщим името ви заедно с целта, с която търсите помощта на краля.

— Разбирам. Името ми е мистрес Амадин Журден от Валения. А целта трябва да бъде съобщена единствено от мен.

Той изпусна тежка въздишка, но отстъпи и записа името ми в списъка. После го записа върху късче хартия, което ми подаде, с указания да го предам на херолда, когато дойдеше моят ред.

След мен се проточи диря от тишина, докато влизах в дъното на залата, и вървях по пътеката. Можех да почувствам как очите на публиката се приковаха върху мен, как ме наквасваха като дъжд, а впоследствие тихите шепоти, които питаха защо бях дошла. Тези тихи въпроси се лееха по целия път до трона, където седеше крал Ланън с подпухнали клепачи, явно отегчен, докато мъжът пред него коленичи, молейки за удължаване на срока за изплащане на данъците си.

Спрях; между мен и краля имаше двама души, които чакаха да изложат исканията си. Именно тогава Ланън ме видя.

Погледът му веднага стана остър, докато ме оглеждаше. Сякаш острие на нож пробягваше по кожата ми, изпробвайки твърдостта й, пластовете на роклята ми, естеството на предстоящата ми молба.

Защо, наистина, една валенианка бе дошла при него?

Не трябваше да се взирам в него. Редно беше да сведа очи, както една благовъзпитана валенианка правеше присъствието на кралска особа. Но за мен той не беше кралска особа и отвърнах на погледа му.

Не беше какъвто очаквах. Да, бях виждала профила му върху медна монета, където беше изобразен като красиво подобие на митично божество. И наистина можеше да бъде красив за мъж в средата на петдесетте години, ако презрението не бе помрачило чертите на лицето му, ограничавайки израженията му до злобни усмивки и намръщени гримаси. Носът му беше изящен, очите му — в ярък и жив нюанс на зеленото. Косата му имаше блед, светлорус цвят, който се стапяше сред побеляването от старостта; тя опираше във върха на ъгловатите му рамене — няколко мевански плитки под извитите сребърни нишки и проблясващите диаманти на короната му.

Беше короната на Лиадан. Разпознах я от илюстрацията с нейното изображение, на която се бях възхищавала веднъж, преплетените клонки от сребро и цветни пъпки от диаманти — корона, която изглеждаше, сякаш звездите се бяха събрали около нея. И той я носеше. Едва не се намръщих, разгневена при гледката.

Извърни поглед — нареди сърцето ми, когато Ланън се размърда на трона, очите му възприеха гордостта ми като заплаха.

Погледнах наляво, право към Аленах.

Той също се взираше в мен.

Лордът беше елегантен, добре сложен и поддържан; върху широката гръд на късата му червеникавокафява дреха бе изобразен гербът му с елена и лаврите. Тъмнокафявата му коса беше прошарена с няколко сиви ивици; две малки плитки обрамчваха лицето му, а на челото му стоеше тънка златна корона, за да бележи благородния му произход. Челюстта му бе гладко избръсната, а очите му проблясваха като въглени — потрепваща синя светлина, която ме накара да потреперя. Дали той също ме възприемаше като заплаха?

— Почитаеми кралю, този печат беше намерен сред вещите на човека.

Отместих поглед от Аленах, за да видя какво ставаше при ниското столче в подножието на трона. Мъжът пред мен беше на колене, свеждайки глава пред Ланън. Изглеждаше към шейсетгодишен, сбръчкан, изнурен и треперещ. До мъжа стоеше страж, облечен в зеления цвят на Ланън, и обвиняваше човека. Оставих вниманието си да се насочи към тях, особено когато видях от пръстите на стража да виси квадратно късче син плат.

— Донеси ми това — поиска Ланън.

Стражът се изкачи на подиума, поклони се, а после подаде на краля синия плат. Гледах как Ланън се усмихна подигравателно като вдигаше плата, за да го видят придворните.

Там се виждаше кон, пришит с яркосребриста нишка върху синия плат. Лицето ми мигновено побеля като платно, сърцето ми заблъска силно в гърдите, защото знаех чий бе този герб. Беше знакът на лорд Морган. Лорд Морган, предрешен като Тео д'Арамис, който в момента беше в Дамхан за лова…

— Знаете ли с какво ще заплатите за това, че носите герба на предателя? — спокойно се обърна Ланън към коленичилия мъж.

— Почитаеми кралю, моля ви — изхриптя мъжът. — Аз съм верен на вас, на лорд Бърк!

— Ще заплатите с главата си — продължи кралят, с отегчен тон. — Палач!

От сенките изникна едър мъж с качулка и брадва в ръце. Друг мъж донесе дръвника. Бях смазана от шок, от ужас, когато осъзнах, че се готвеха да обезглавят мъжа пред мен.

В залата се бе възцарила мъчителна тишина и всичко, което чувах, беше споменът за думите на Журден… Аз гледах, боейки се да проговоря открито. Всички се страхувахме да му противоречим открито.

А сега гледах как старият човек бе заставен да коленичи и да положи глава на дръвника. Само след миг щях да пристъпя напред, да оставя цялата си фасада да рухне, когато един глас наруши тишината.

— Почитаеми кралю.

Очите ни се изместиха към левия край на залата, където един висок, белокос лорд беше излязъл напред. Носеше златен кръг на главата си и яркочервена къса горна дреха, върху която имаше герб, изобразяващ кукумявка.

— Бързо казвай какво те мъчи, Бърк — нетърпеливо каза кралят.

Бърк се поклони, а после вдигна длани:

— Този човек е един от най-добрите ми зидари. Загубата му ще навреди на домакинството ми.

— Освен това този човек държи знака на предателя — процеди Ланън и отново вдигна синия плат. — Да не би да искаш да ми казваш как да въздавам правосъдие?

— Не, кралю мой. Но този човек служеше на предателя отдавна, преди бунта. От победата през 1541 г. насам той служи под властта на моя Дом и нито веднъж не е изрекъл името на победения. Най-вероятно този герб е оцелял по случайност.

Кралят се подсмихна:

— Няма случайности, когато става дума за предатели, лорд Бърк. Бих ви напомнил любезно за това, а и ще добавя, че ако от вашия Дом се появят още предателски знаци, ще заплатите с кръвта си.

— Няма да се повтори, почитаеми кралю — обеща Бърк.

Ланън подиря челюст на юмрука си, с притворени очи и полуспуснати клепачи, сякаш отново бе отегчен.

— Много добре. Човекът ще получи трийсет удара с камшик във вътрешния двор.

Бърк се поклони в знак на признателност, докато извличаха неговия зидар от дръвника. Човекът изрази през плач благодарността си — благодарност, че щеше да бъде бичуван, вместо обезглавен — и аз гледах как минаваха покрай мен, отправяйки се към вътрешния двор. Лицето на лорд Бърк бе пепеляво, когато ги последва, и той леко докосна рамото ми.

Запомних изражението и името му, защото той щеше да стане мой съюзник.

— Лейди? — херолдът ми шепнеше, докато чакаше да му подам картичката с името си.

Подадох му я; устата ми пресъхна, пулсът ми се ускори и сякаш пронизваше ума ми. В името на светците, не можех да направя това. Не можех да направя това… Беше безумство да споменавам името на МакКуин веднага след това на Морган. И въпреки това… бях тук. Нямаше връщане назад.

— Позволете да представя Амадин Журден от Валения пред негова кралска светлост, крал Гилрой Ланън Мевански.

Пристъпих напред с колене, омекнали като вода, и го удостоих с грациозен, плавен поклон. Като никога, бях благодарна за твърдия корсет около талията си; той ме държеше изправена и ме преобразяваше от несигурно момиче в много уверена жена. Сетих се за Сибил и нейната маска на духовитостта; оставих такава маска да се спусне върху лицето и тялото ми, докато чаках краля да ме заговори; косата ми се разпиля около раменете, станала вълниста от океанския бриз. Скрих тревогата дълбоко в себе си, оставих увереността да завладее изражението и позата ми, точно както би направила Сибил.

При тази среща нещата нямаше да се объркат, както с лятното слънцестоене преди месеци. Тази среща беше плод на моите кроежи и интриги; нямаше да позволя на краля да ми я отмъкне.

— Амадин Журден — каза Ланън с опасна усмивчица. Изричаше името ми единствено за да усети вкуса му, докато подпалваше герба на Морган от една свещ наблизо. Загледах как синьо-сребристият кон гореше, след което се превърна в пепел и се свлече на каменния под до трона. — Кажи ми какво мислиш за Мевана?

— Вашата земя е прекрасна, кралю — отговорих. Навярно беше единствената истина, която някога щях да му кажа.

— От много време валенианска жена не е идвала да отправи молба към мен — продължи той и прокара пръст по устните си. — Кажи ми защо си дошла.

Бях съчинила тези думи преди дни, бях ги изковала в топлината на гърдите си. Грижливо ги бях подбрала, бях ги вкусвала и упражнявала. А после ги бях запаметила, бях ги изричала пред огледалото, за да видя как ще повлияят на изражението ми.

Въпреки това паметта ми изневери, когато се нуждаех от нея най-много; страхът, подобно на паяк, пропълзя в прелъстителките ми поли, когато единственото което можех да видя, беше главата на момичето, набучена на шипа, единственото което чувах, беше слабият звук от плющенето на камшика откъм вътрешния двор.

Сключих треперещите си ръце и казах:

— Дойдох да помоля ваша милост да разреши достъп до Мевана.

— За кого? — попита Ланън, ъгълчетата на устните му все още бяха изкривени от онази безочлива усмивка.

— Баща ми.

— И кой е баща ти?

Дълбоко си поех дъх, сърцето ми заблъска през вените. Вдигнах поглед към краля, повдигайки миглите си, и обявих достатъчно високо, за да го чуят всички уши в залата:

— Аз го познавам под името Алдерик Журден, но вие сигурно го помните като лорда на Дома МакКуин.

Очаквах да се възцари тишина, когато изрека името на победения, но не очаквах да продължи толкова дълго или да реже толкова дълбоко. Кралят се изправи с бавна, хищническа грациозност; зениците му се разшириха толкова, че очите му станаха почти черни, когато гневно сведе поглед към мен.

Запитах се дали щях да изгубя главата си точно тук в подножието на трона от разклонени рога и ковано желязо, който някога беше принадлежал на Лиадан. Този път лорд Бърк не можеше да го предотврати.

— Амадин Журден, името „МакКуин“ не е било изричано тук от двайсет и пет години. — каза Ланън; думите се усукаха из залата като дълго трънливо растение. — Всъщност съм отрязал много езици, дръзнали да го изрекат.

— Милорд, позволете ми да обясня.

— Имаш три минути — каза Ланън и рязко направи знак с брадичката си на един от писарите, който седеше по-надолу на подиума. Очите на писаря се разшириха, когато осъзна, че му възлагаха да отчете колко време имах да запазя езика си.

Но аз бях спокойна и овладяна. Почувствах пулса на земята, заровена дълбоко под камъка и мозайката, страха и тиранията, ударите на сърцето на някогашната страна. Онази Мевана, която Лиадан Кавана бе създала толкова отдавна. Един ден ще се въздигне кралица — беше ми казал Картие.

Този ден се задаваше на хоризонта. Този ден ми даде кураж, когато се нуждаех най-много от него.

— Лорд МакКуин е прекарал двайсет и пет години в изгнание — подех. — Някога се е осмелил да ви се опълчи. Някога дръзнал да ви отнеме трона. Но вие сте били по-силен, кралю. Смазали сте го. Отнело му е почти четвърт век, за да превъзмогне гордостта си, да омекне достатъчно, за да признае грешката и измяната си. Той ме изпрати да ви помоля да го помилвате, да каже, че е платил прескъпо с изгнанието и претърпяната загуба. Изпрати ме да ви помоля да му позволите да се върне в родната си земя, за да ви служи отново. Да докаже, че освен свиреп, сте също милостив и добър.

Ланън стоеше неподвижен и безмълвен, сякаш беше издялан от камък. Но диамантите в короната му искряха тържествуващо. Бавно гледах как късата му кожена дреха прошумолява при всяко вдишване и той слезе от подиума; ботушите му почти не издаваха звук по мозайката. Той идваше — прокрадваше се — към мен, а аз не отстъпвах в очакване.

Едва когато бе само на една разтворена длан разстояние, извисяващ се застрашително над мен, попита:

— А защо е изпратил теб, Амадин? За да ме изкушиш ли?

— Аз съм негова приемна дъщеря, адепт като него — отговорих, безпомощно гледах към спуканите капиляри около носа му. — Изпрати ме, за да покаже доверието си във вас. Изпрати ме, защото съм част от неговото семейство, и дойдох сама, без ескорт, за да демонстрирам доверието му в неговия крал.

— Адепт, така ли? — Погледът му ме обходи от горе до долу. — В коя област?

— Владея науките, почитаеми кралю.

Едно мускулче потрепна на челюстта му. Не можех да предположа какви мисли се тълпяха в ума му, но не изглеждаше доволен. Науките, наистина, бяха опасни. Но той най-сетне се извърна и тръгна обратно към трона си; дългата му кралска мантия с цвят на кехлибар се влачеше зад него по пода, разливаше се като течно злато, докато изкачваше стълбите на подиума.

— Кажи ми, Амадин Журден — продължи той, като зае отново мястото си на внушителния трон. — Какво би направил твоят приемен баща-адепт при връщането си в родната земя?

— Готов е да ви служи във всяко отношение.

— Ха! Това е доста интересно. Ако си спомням правилно, Давин МакКуин беше много горд човек. Спомняте ли си, лорд Аленах?

Аленах не беше помръднал дори на сантиметър. Очите му още бяха приковани недоверчиво върху мен. Именно тогава си спомних това, което ми бе казал Лиъм за взаимодействието между краля и неговия съветник. Беше по-важно да спечеля благосклонността на Аленах, защото той влияеше на краля като никой друг.

— Да, милорд — проговори Аленах; гласът му беше плътен баритон, който премина през залата като тъмнина. — Давин МакКуин някога бе много горд човек. Но дъщеря му казва друго; че двайсет и петте години най-сетне са го излекували.

— Нима не ви се струва странно, че би изпратил своята приемна дъщеря-адепт да иска опрощение за него? — запита Ланън; пръстенът с аметист на показалеца му улавяше светлината, която се вливаше от прозорците отгоре.

— Не. Съвсем не — отвърна най-накрая Аленах; очите му още ме преценяваха, опитваха се да проникнат в мен. Бях ли заплаха или не? — Както изтъкна Амадин, той е изпратил най-ценното, с което разполага, за да илюстрира искреността на молбата си.

— А другите, Амадин? — попита рязко Ланън. — Другите двама лордове, двамата страхливци, които се измъкнаха през мрежите ми точно както баща ти? Току-що изгорих един от техните гербове. Къде са другите?

— Не зная за други, почитаеми кралю — отговорих.

— За твое добро се надявам, че казваш истината — каза кралят и се надвеси напред. — Защото открия ли друго, ще съжаляваш, че някога изобщо си влязла в залата ми.

Не се бях подготвила да бъда заплашвана толкова много пъти. А гласът ми беше изчезнал, превръщайки се в пясък по гърлото ми и затова отново му направих реверанс, за да потвърдя, че бях чула студеното му изказване.

— Значи смятате, че би трябвало да му позволим да се върне у дома? — Ланън кръстоса крака и хвърли поглед обратно към своя съветник.

Аленах пристъпи една крачка по-близо, после още една, докато застана на ръба на подиума:

— Да, кралю мой. Позволете му да се върне и нека чуем какво има да каже предателят. А докато го чакаме, ще задържа дъщеря му при себе си.

— Бих предпочел дъщеря му да остане тук — възрази Ланън, — където мога да я държа под око.

Стиснах челюст; напразно се опитвах да изглеждам любезна. Опитах се да си придам безгрижен вид, сякаш нямаше значение кой щеше да ме подслони. Но едва не паднах на колене, обзета от дълбоко облекчение, когато Аленах каза:

— Амадин Журден е валенианка, кралю. Ще се чувства по-уютно при мен, защото ловът на белия рогач започва в Дамхан, и се кълна да я държа постоянно под око.

Ланън изви почти незабележимата си вежда, като барабанеше с пръсти по подлакътника на трона си. Но после заяви:

— Така да бъде. МакКуин може да пресече границата невредим и ще дойде да ме помоли лично за помилване. Амадин, засега ще отидеш с лорд Аленах.

Насилих късмета си за последен път:

— Милорд, ще ми позволите ли да напиша писмото до баща си, за да знае, че може да прекоси канала? — В това писмо щях да използвам две фрази, които щяха да подскажат за гнева на Ланън от молбата ми и щяха да го уверят, че бях успяла да стигна до Дамхан. А в този несигурен и опасен момент не смеех да изпратя писмо през канала без разрешението на краля.

— Разбира се, че можеш. — Ланън ме вземаше на подбив, когато направи знак на писаря да донесе подвижното писалище, хартията и мастилото си при мен насред пътеката. — Всъщност, нека го направим сега заедно. — Кралят изчака, докато натопих перодръжката в мастилото, а после ме спря, точно преди да започна да пиша. — Ще ти кажа точно какво да му напишеш. Как ти се струва?

Не можех да откажа:

— Да, почитаеми кралю.

— Напиши следното: До моя най-скъп, малодушен баща… — поде Ланън с оживен тон. Поколебах се и мастилото покапа по пергамента като почерняла кръв, кралят изръмжа: — Напиши го, Амадин!

Изпълних нареждането му и в гърлото ми се надигна жлъчка. Ръката ми трепереше — целият му двор можеше да види как треперех като листо. Положението не се подобри, когато лорд Аленах дойде и застана до мен, за да се увери, че пишех точно каквото кралят диктуваше.

— „До моя най-скъп, малодушен баща“ — продължи Ланън. — „Негова всемилостива светлост, кралят на Мевана, се съгласи да позволи на предателските ти кости да пресекат канала. Смело уредих това за теб, след като осъзнах колко великодушен е кралят и колко си ме мамил с разкази за миналите си неволи. Смятам, че с теб ще трябва да обсъдим някои подробности, след като кралят говори с теб, разбира се. Твоя покорна дъщеря, Амадин.“

Подписах го със сълзи в очите, докато дворът се смееше и кискаше на унищожителната духовитост на краля си. Преглътнах горчилката; не беше тук мястото да изглеждам слаба или изплашена. А не смеех да си представя Журден да прочете това, не смеех да си представя как щеше да се сгърчи лицето му, когато прочетеше тези думи и осъзнаеше, че кралят се бе подиграл с мен и ме беше заставил да действам против волята си пред публика.

Адресирах писмото до склада за разтоварване на бъчвите с вино на пристанището в Изота, където Журден наглеждаше доставките. А после отстъпих назад и чувствах, че ще рухна, докато една силна длан се обви около ръката ми и ме задържа изправена.

— Писмото ще бъде изпратено утре — каза Аленах, впивайки пронизващия си поглед в бледото ми лице.

В ъгълчетата на очите му имаше ситни бръчици, които издаваха, че обичаше да се смее и усмихва. Миришеше на късчета карамфил и горящ бор.

— Благодаря — промълвих, неспособна да потисна още едно потръпване.

Той го почувства и внимателно ме изведе от залата.

— Наистина сте смела да дойдете тук заради човек като МакКуин. — Оглеждаше ме изучаващо, сякаш бях някаква сложна загадка, която трябваше да разреши. — Защо ви е да го правите?

— Защо ли? — Гласът ми ставаше дрезгав. — Защото е мой баща и копнее да се върне у дома.

Излязохме във вътрешния двор, на слънце; ярката светлина и хладният вятър едва не ме събориха отново на колене, облекчението накара ставите ми да омекнат. Докато не видях, че на няколко метра от мен все още бичуваха стареца, завързан между два стълба. Гърбът му беше разкъсан и кожата висеше на парцали, кръвта му заливаше калдъръма. Там стоеше лорд Бърк и наблюдаваше наказанието, студен и безмълвен като статуя.

Насила отместих очи, макар че плющенето на камшика ме накара да подскоча. Не още, казах си. Не реагирай, докато не останеш сама…

— Трябва да ви благодаря — казах на Аленах. — Задето ми предложихте място в дома си.

— Макар кралският замък да е прекрасен — отвърна той, — мисля, че в Дамхан ще ви бъде много по-приятно, отколкото да останете тук.

— Защо? — Наистина беше нужно да питам.

Той отново ми подаде ръка. Поех я, пръстите му вежливо държаха моите, беше наясно с валенианските порядки; едно докосване трябваше да бъде колкото елегантно, толкова и деликатно. Поведе ме надалече от двора, скривайки гледката ми към бичуването.

— Защото съм подслонил в замъка си четирийсет валенианци за лова на рогача. Ще се чувствате съвсем като у дома си сред тях.

— Чувала съм за рогача — казах, докато продължавахме да вървим напълно в крак един с друг. Внимавах да не докосвам прибрания в ножницата меч, поклащащ се на хълбока му, както и той внимаваше с бухналите ми поли. — Предполагам, че горите ви са пълни с тях?

Той изсумтя закачливо:

— Защо според вас каня валенианците всяка есен?

— Разбирам.

— Наистина ли сте дошла сама, без свита?

— Да, милорд. Но пред портите съм поръчала да ме чака карета… — Поведох го към нея, а кочияшът пребледня като платно, когато видя лорд Аленах с мен.

— Милорд. — Побърза да се поклони. Забелязах, че носеше зелен плащ, което означаваше, че беше от хората на Ланън.

— Бих искал да откарате Амадин в Дамхан — каза му Аленах, докато ми помагаше да се кача в каретата. — Вярвам, че знаете пътя?

Настаних се на пейката, докато лордът и кочияшът разговаряха. Изглеждах спокойна, когато Аленах се приведе и надникна в каретата.

— До Дамхан има няколко часа път — каза той. — Ще яздя зад вас и ще ви посрещна във вътрешния двор.

Благодарих му. Когато най-сетне залости вратичката и почувствах как каретата се друсна и потегли напред, потръпнах и се отпуснах по-дълбоко във възглавничките; целият ми кураж бавно рухна и стана на пепел.