Библиотеката на душите

Осма глава

Събудих се. Това само по себе си бе достойно за отбелязване, като се имаха предвид обстоятелствата.

Намирах се в леговището на гладните и около мен се бяха скупчили много чудовища. Може би бяха мъртви, но по-вероятно бе да са вдишали от прашеца и резултатът бе оплетени като спагети похъркващи и потръпващи тела.

Пратих една мислена благодарност на Мама Прашец и после се зачудих, завладян от тревога, от колко ли време съм тук? Един час? Един ден? Какво бе станало с другите горе?

Трябваше да тръгвам. Неколцина гладни вече се размърдваха в просъница, но и те като мен бяха още замаяни. Успях да се изправя с огромни усилия. Изглежда, раните ми не бяха толкова тежки, нито имах счупени кости. Олюлях се замаян, съумях да се задържа на крака и си запроправях път през купчината гладнишка плът.

Без да искам, изритах едно чудовище в главата. То изсумтя и се пробуди, ококори очи. Замръзнах неподвижно, мислейки си, че ако побягна, ще ме повали. Чудовището очевидно ме забеляза, но не видя в мен нито заплаха, нито примамлива мръвка, защото отново затвори очи.

Продължих, като вече внимавах къде стъпвам, и стигнах стена. Тук тунелът свършваше. Единственият изход бе над мен — шахта, висока стотина стъпка, водеща до решетест капак и помещението с манекените. От едната страна на шахтата имаше метални дръжки, но бяха на доста големи разстояния, явно предназначени за гладнишки езици, не за човешки ръце и крака. Изправих се и погледнах към светлия отвор далеч над мен с надеждата оттам да надзърне приятелско лице, ала не посмях да викам за помощ.

Изпълнен с отчаяние, подскочих, драскайки по стената за първата дръжка, и по някакъв начин успях да я уловя. Притеглих се нагоре. Изведнъж се озовах на повече от десетина крачки над земята. (Как го бях постигнал?) Подскочих отново и стигнах следващата дръжка — после още една. Катерех се в шахтата и краката ми ме изстрелваха по-нагоре, отколкото си мислех, че е възможно — това е безумие! — и после се озовах на върха и подадох глава, издърпвайки се в стаята.

Дори не се бях задъхал.

Огледах се, видях пламъчетата на Ема и се втурнах към нея през покрития с отломки под. Опитах се да я повикам, но нищо не излезе — гърлото ми бе свито. Няма значение — тя беше там, от другата страна на отворената стъклена преграда, в офиса. Видях Уорън, завързан за стола, в който седеше мис Гласбил, и когато го приближих, той извика уплашено и се прекатури. И тогава на вратата се показаха лицата им, стреснати, изпълнени с подозрение — Ема и мис Перигрин, Хорас и отзад останалите имбрини, и моите приятели. Те бяха тук, всичките, живи и здрави, освободени от килиите, за да бъдат затворени зад непробиваемата врата в бункера на Каул — в безопасност от гадините (поне засега) ала в клопка.

Лицата им бяха изплашени и колкото повече приближавах преградата, толкова по-стреснати изглеждаха.

— Аз съм — опитах се да кажа, но гласът ми изневери и те се дръпнаха.

— Ей, аз съм, Джейкъб!

Вместо на английски, говорех с гърлестия глас на чудовищата и от устата ми хвърчеше слюнка. В този момент чух един от тях — беше Инок — да произнася на глас най-ужасната мисъл, която току-що ми бе хрумнала:

— Това е гладен!

— Не съм — опитах се кажа. — Не съм! — Но всички доказателства сочеха в обратна посока. По някакъв начин се бях превърнал в един от тях, защото бях ухапан все едно от вампир или убит, или изяден, смлян и прероден. О, божичко, това не можеше да бъде! Опитах се да вдигна ръце, да им дам някакъв знак, по който да ме познаят, след като устата отказваше да ме слуша, но вместо ръце се протегнаха езици.

— Съжалявам, съжалявам, не зная как да управлявам тялото си.

Ема замахна слепешката към мен — и уцели. По тялото ми внезапно премина остра изгаряща болка.

А после се събудих.

Отново.

Или по-скоро, стреснат от острата болка, аз се събудих в тялото си — в моето ранено човешко тяло, все още лежащо в отпуснатата челюст на спящия гладен. По някакъв начин съществувах едновременно в ума си и в този на гладния и открих, че сега мога да контролирам и двамата — мога да вдигна ръка и ръката на гладния, да завъртя моята и неговата глава и да го правя, без да произнасям гласно нито дума, а само със силата на мисълта.

Без да го осъзнавам — без дори да се опитвам нарочно, — аз бях овладял гладния до такава степен (виждайки през очите му, усещайки през кожата), че за известно време се бях превърнал в гладен. Но сега разликата бе осезаема. Аз бях момчето с изтерзано тяло, дълбоко в тунела, заобиколено от замаяни гладни. Те се пробуждаха, всички освен този, с когото бях паднал тук (бях вкарал толкова много прашец в кръвта му, че можеше да спи години наред), някои сядаха и се отърсваха от вцепенението си.

Но като че ли нямаха никакво желание да ме убият. Само ме гледаха, мълчаливо и внимателно. Скупчени в полукръг около мен, като пчели край царицата майка. В очакване да им дам нещо.

Измъкнах се от устата на гладния и тупнах на пода. Можех да седя, но изпитвах твърде силни болки, за да стана. Но те можеха да станат.

Станете.

Не го казах, дори не го помислих. Беше като да го правя, само че не аз, а те го правеха. Изправиха се, всичките единайсет, едновременно, сякаш бяха тренирали да действат синхронно. Това беше изумително, разбира се, и въпреки това усетих как ме изпълва някакво безмерно спокойствие. Увереност в непоклатимите сили на моите способности. Беше като да изключиш едновременно умовете им, а после да ги включиш, свързани в мрежа — колективен рестарт, хармония, позволяваща ми да черпя от подсъзнателното сърце на моята сила, както и от умовете на гладните точно в онези мигове, когато защитата им е свалена.

Сега те ми принадлежаха. Марионетки, които можех да управлявам с невидими нишки. Но какво още можех да направя? Къде са границите? Колко от тях мога да контролирам едновременно, тайно?

За да разбера, започнах да се забавлявам.

Накарах гладния в стаята горе да легне.

Той ме послуша.

(Хрумна ми, че те всичките са „той“).

Накарах тези пред мен да подскочат.

Те подскочиха.

Сега бяха две отделни групи, самецът горе и тези пред мен. Опитах се да контролирам всяка група поотделно, да накарам един да вдигне ръка, без останалите да го правят. Беше като да се опитваш да повдигнеш само един пръст на крака си — трудно, но не невъзможно. Скоро обаче взех да му хващам цаката. Колкото по-малко съзнание влагах, толкова по-лесно ставаше. Контролът идваше по естествен път, когато просто си представях действието, което исках да извършат.

Пратих ги към дъното на тунела, накарах ги да събират въргалящите се по земята кости и да се замерят с тях — първо по един, сетне по двама, трима и четирима, вкарах нови и нови участници в тази игра, докато накрая стигнах до шест. Едва тогава наредих на гладния горе да стане и да заподскача. Докато го командвах, гладните тук взеха да пропускат по някоя цел.

Няма да е хвалба, ако кажа обаче, че ставах все по-добър. Сякаш ми идеше отвътре. Вече знаех, че имам заложбите да стана истински майстор — ако продължа да се упражнявам. Можех да играя и от двете страни на този гладнишки баскетболен тим. Бих могъл дори да ги накарам да изпълнят всеки танц от „Лебедово езеро“. Ето защо им заповядах да се съберат около мен, наредих на най-силния да ме вдигне и да ме нагласи на гърба си, прикрепяйки ме с език, и после един по един гладните от малката ми армия се изкатериха през шахтата в стаята горе.

Светлините в помещението бяха включени и сега вече виждах, че разхвърляните тела и крайници са от манекени и модели — всички имбрини бяха изведени. Стъклената врата към лабораторията на Каул беше затворена. Приближих я сам, ако не броим гладния, когото яздех, сетне повиках приятелите си — този път със собствения си глас, на английски:

— Ей, елате, аз съм! Джейкъб!

Те изтичаха при вратата, но погледът ми бе вперен в лицето на Ема.

— Джейкъб! — гласът ѝ бе приглушен зад стъклото. — Ти си жив! — Докато гледаше към мен, лицето ѝ придоби странно изражение, сякаш не разбираше какво вижда. Тъй като бях на гърба на гладния, за Ема изглеждаше, че се рея във въздуха.

— Всичко е наред — рекох. — Яздя един от гладните! — Шляпнах го по рамото, за да им покажа, че под мен има солидна основа. — Изцяло е под мой контрол, както и другите.

Накарах единайсетте гладни да пристъпят напред, потрепвайки с крака, за да оповестят присъствието си. Приятелите ми зяпнаха от почуда.

— Наистина ли си ти, Джейкъб? — попита Олив.

— Какво искаш да кажеш с това, че са под твой контрол? — добави Инок.

— Имаш кръв на ризата си! — провикна се Бронуин.

Те отвориха стъклената преграда, но само колкото да можем да разговаряме. Разказах им как съм паднал в шахтата на гладните и едва не са ме прегризали наполовина, и как съм се събудил в компанията на десетина от тях. За да им демонстрирам новите си умения, накарах един гладен да вдигне Уорън заедно със стола, за който е завързан, да го подхвърли няколко пъти, под възторжените възгласи на децата и уплашените викове на Уорън, и да го върне на пода.

— Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си — рече Инок. — За нищо на света!

— Невероятен си! — чух един тъничък гласец и това, разбира се, беше Клеър.

— Чакай да те погледна — рекох, но когато доближих стъклото, тя се дръпна уплашено. Колкото и да бяха впечатлени от уменията ми, нямаше как толкова лесно да свикнат с ужасното присъствие на гладния — и миризмата вероятно също не помагаше.

— Безопасно е — добавих. — Обещавам.

Олив изтича първа при вратата.

— Мене не ме е страх.

— Мен също — завъртя глава Ема. — Нито за миг.

Тя прескочи преградата и ме доближи. Накарах гладния да коленичи, смъкнах се от гърба му и прегърнах несръчно Ема.

— Извинявай, но все още ми е трудно да се държа на краката си — рекох, опрял лице в бузата ѝ, а затворените ми очи докосваха меките ѝ коси. Не ми беше достатъчно, но за момента трябваше да се примиря само с това.

— Ранен си! — Тя се дръпна и ме огледа. — Целият си в синини и дълбоки рани.

— Не ги усещам. Посипах се с прашеца…

— Това е притъпило сетивата ти, но няма да те излекува.

— По-късно ще му мисля. Колко време прекарах долу?

— Часове — прошепна тя. — Мислехме, че си мъртъв.

Опрях челото си в нейното.

— Бях ти обещал нещо, забрави ли?

— Сега искам да ми дадеш ново обещание. Да престанеш да ме плашиш до смърт.

— Ще се постарая.

— Не. Обещай ми.

— Щом приключим с това, ще ти обещая каквото поискаш.

На вратата се показа мис Перигрин.

— Вие двамата най-добре елате тук. И оставете чудовището оттатък, ако обичате!

— Мис П! — възкликнах радостно. — Вече сте на крака!

— Да, възстановявам се — отвърна тя. — Извадих късмет, защото ме докараха тук с последните, а и по някаква странна случайност собственият ми брат ме пощади в пристъп на не обяснима привързаност към мен. Не всички мои посестрими имбрини бяха такива късметлийки.

— Не съм те пощадил, сестрице — прокънтя гласът на Каул от високоговорителите. — Просто запазих най-вкусното ястие за края!

— Я млъквай, там! — извика Ема. — Когато те открием, гладни те на Джейкъб ще те изядат за закуска!

Каул се разсмя.

— Съмнявам се. Ти си по-силен, отколкото си мислех, момче, но не се заблуждавай. Затворени сте вътре и няма как да се измъкнете. Само забавяш неизбежното. Ако се предадете обаче, може да пощадя неколцина от вас…

С бързо движение и по моя команда един от езиците на гладния изтръгна високоговорителя от стената и го разби на пода. Гласът на Каул замлъкна.

— Когато го открием — заяви Инок, — бих искам да изтръгна ноктите му един по един, преди да му видим сметката. Някой да възразява срещу това?

— Стига да ми позволиш преди това да пратя една ескадрила пчели през носа му — отвърна Хю.

— Ние не действаме така — укори ни мис Перигрин. — Когато това приключи, ще бъде съден по имбринските закони и ще го пратим да изгние в затворническа примка, докато приключи с безпътния си живот.

— И кое му е забавното на това? — попита Инок.

Мис Перигрин го изгледа строго.

Накарах гладния да се отдалечи от мен и с помощта на Ема прекосих, куцукайки, стаята и влязох в предната. Там бяха всички наши приятели — освен Фиона. Видях, изправени покрай стените и насядали върху столовете — с изплашени, извърнати към мен лица — оцелелите имбрини.

Но преди да ги доближа, се озовах в прегръдките на моите приятели. Оставих изтерзаното си тяло на милостта им. Не се бях чувствал толкова щастлив от много време насам. После дотича и Адисън, с благородна осанка, доколкото можеше да се получи с две превързани лапи, и аз се освободих, за да го взема в обятията си.

— Вече за втори път ме спасяваш — рекох и положих ръка на рошавата му глава. — Не зная как ще ти се отплатя.

— Започни с това да ни измъкнеш от тази проклета примка — изръмжа той. — Съжалявам, че изобщо пресякох онзи мост!

Тези, които го чуха, се разсмяха. Може би беше заради правдивата му кучешка природа, но Адисън нямаше задръжки — винаги казваше каквото му е на ума.

— Онзи номер с камиона бе една от най-храбрите постъпки, на които съм ставал свидетел — поклатих глава.

— Заловиха ме в мига, когато се озовах в крепостта. Боя се, че излъгах очакванията ти.

Внезапно зад металната врата отекна мощен гръм. Помещението се разтресе. От лавиците изпопадаха дребни предмети.

— Гадините се опитват да взривят вратата — обясни мис Перигрин. — Заеха се от известно време с това.

— Ще се справим с тях — обещах. — Но първо искам да знам кои са тук. Играта ще загрубее, когато отворим тази врата, та ако има чудати и на други места из крепостта, които трябва да спасяваме, трябва да съм наясно с това, преди да подхванем битка.

В помещението цареше мрак и беше претъпкано с хора, та се наложи да преминем към старата система с извикването на имената. Произнасях всяко име по два пъти, за да съм сигурен, че приятелите ни са тук. Разпитах и за чудатите, които бяха от влечени от ледената къща на мис Рен — клоуна (Олив ни съобщи, хлипайки, че бил хвърлен в бездната, защото отказал да се подчини на заповедите на гадините), сгъващия се човек (изоставен в тежко състояние в метрото), телекинетичката Мелина (на горния етаж, в безсъзнание, след като са точили от душата ѝ) и бледите братя (същото). После се сетих за хлапетата, които мис Рен бе спасила, момчето с нахлупената шапка и чорлавото момиченце змиеукротителка. Бронуин каза, че видяла да ги отвеждат в друга част на крепостта, където държали още чудати.

Накрая преброихме имбрините. Тук беше мис Перигрин, разбира се, която децата не бяха оставили сама от мига, когато се бяха събрали. Имаше толкова много неща, за които исках да говоря с нея. Всичко, което се бе случило от последния път, когато я видях. С нас и с нея. Макар че нямаше време да споменем което и да било от тези неща за краткото време, докато бяхме заедно, усетих, че нещо преминава между нас. Гледаше мен и Ема и в очите ѝ виждах гордост и лека почуда. „Вярвам ви“ — казваше погледът ѝ.

Ала колкото и да бяхме щастливи със спасяването на мис Перигрин, тя не бе единствената имбрин, за която трябваше да се грижим. Сега разполагахме с цели дванайсет. Тя ни представи приятелките си: мис Рен, която Ема бе освободила от куката на тавана, ранена, но иначе в добро състояние. Мис Гласбил, все още озъртаща се замаяно и неразбиращо. Най-възрастната, мис Авъсет, която не бях виждал, откакто заедно с мис Перигрин бяха отвлечени от Кеърнхолм сега седеше в един фотьойл близо до вратата. Мис Бънтинг, мис Трискипър и още няколко, които се навъртаха около нея и я повиваха загрижено в одеяло.

Почти всички изглеждаха изплашени, което донякъде не бе типично за имбрините. От тях се очакваше да са наши настойнички и водачки, но ги бяха държали затворени седмици наред и бяха видели и преживели неща, оставили дълбоки рани в съзнанието им. (Освен това те явно не споделяха увереността на моите приятели в способностите ми да контролирам десетина гладни и стояха колкото се може по-далече от моите питомци — доколкото позволяваше помещението, разбира се.)

Оказа се, че сред нас има още един човек, когото не познавах — дребен, брадат мъж, който стоеше мълчаливо при имбрините и ни гледаше иззад тъмните си очила.

— Кой е това? — попитах. — Гадина?

Мъжът се намуси.

— Не! — той свали очилата, за да ни покаже очите си, които бяха кривогледи. — Аз съм ТОЙ! — добави с отчетлив италиански акцент. На масата до него имаше голяма, подвързана с кожа книга и той я посочи, сякаш това обясняваше кой е.

Усетих ръка на рамото си. Беше на Милърд, разбира се, отново невидим, след като бе свалил раирания костюм.

— Позволи ми да ти представя най-прочутия темпорален картограф в историята — обяви той тържествено. — Джейкъб, това е Перплексус Аномалус.

— Бонджорно — поздрави Перплексус. — Как сте?

— За мен е чест да се запозная с вас — отвърнах.

— Да — вирна той лекичко нос. — Така е.

— Какво прави той тук? — попитах шепнешком Милърд. — И как е още жив?

— Каул го открил да обитава някаква примка във Венеция от четиринайсети век, където никой не го познавал. Тук е от два дена обаче, което означава, че скоро може да започне да остарява доста бързо.

Доколкото бях започнал да разбирам от тези неща, Перплексус беше изложен на риска от бързо стареене, тъй като примката, в която е живял, бе значително по-стара от тази, в която бяхме ние сега, и разликата между тези времена евентуално щеше да окаже въздействие върху него.

— Аз съм вашият най-голям почитател! — обърна се Милърд към Перплексус. — Имам всички ваши карти…

— Да, вече ми го казахте — прекъсна го Перплексус. — Грацие.

— Което все пак не изяснява какво прави той тук — обади се Ема.

— Перплексус публикувал статии за откриването на Библиотеката на душите — обясни ѝ Милърд. — Така Каул го проследил, отвлякъл го и го накарал да издаде местонахождението ѝ.

— Дадох кръвна клетва никога да не го издавам — рече унило Перплексус. — Сега ще съм прокълнат завинаги.

— Искам да върна Перплексус в примката му, преди да остарее — заяви Милърд. — Не бих желал да нося отговорност за загубата на най-голямото живо съкровище на чудатия дом!

Иззад вратата долетя нов тътнеж, този път по-мощен и оглушителен. Помещението се разтресе и от тавана се посипа мазилка.

— Ще направим всичко по силите си, миличък — успокои го мис Перигрин. — Но първо трябва да се погрижим за някои по-важни неща.

Набързо съставихме план за действие, който се свеждаше до следното: отваряме голямата врата и използваме моите гладни, за да разчистим пътя. Можехме да пожертваме някои от тях, засега ме слушаха и връзката ми с тях постоянно укрепваше. Не ми се мислеше обаче какво би станало, ако нещо се обърка.

Трябваше да открием Каул, стига да можем, но най-важната ни задача бе да се измъкнем живи и невредими от крепостта.

Доведох гладните в преддверието. Чудатите се отдръпнаха, притискайки гърбове в стените и запушили носовете си с шепи, докато чудовищата се скупчваха при масивната врата. Най-едрият екземпляр коленичи и аз се покатерих на гърба му, с което станах толкова висок, че трябваше да се наведа, за да не удрям глава в тавана.

Чувахме гласовете на гадините отвън в коридора. Без съмнение, залагаха поредната бомба. Решихме да изчакаме да се взриви, преди да излезем, затова се отдръпнахме, потънали в напрегнато мълчание.

Бронуин бе първата, която наруши тишината.

— Мисля, че мистър Джейкъб трябва да ни каже нещо.

— Какво например? — попитах и накарах гладния да се обърне с лице към останалите.

— Ами, предстои да ни поведеш в бой — продължи Бронуин. — Произнеси някаква реч.

— Нещо вдъхновяващо — добави Хю.

— Нещо, което да поразсее страховете ни — обади се Хорас.

— Не зная дали ще се справя — отвърнах. — Нито дали ще успея да прогоня страховете ви. Но има едно нещо, за което мисля от известно време. Познавам ви едва от няколко седмици, ала ми се струва, че е от цяла вечност. Вие сте най-добрите приятели, които съм имал някога. Странно е, като си помисля, че само допреди два месеца бях вкъщи и дори не знаех за съществуването ви. И дядо ми бе още жив.

Иззад вратата долетяха приглушени гласове и тропот от нещо метално, изпуснато на пода.

Продължих, като повиших глас:

— Усещам липсата на дядо ми всеки ден, но веднъж един много умен приятел ми каза, че всяко нещо се случва с определена причина. Ако не го бях изгубил, никога нямаше да ви срещна. Предполагам, че изгубих част от семейството си, за да открия друга. Ето как се чувствам. Като със семейството си. Като един от вас.

— Ти си един от нас — подчерта Ема. — Ти си нашето семейство.

— Ние те обичаме, Джейкъб — добави Олив.

— За мен е чест да ви познавам, мистър Портман — заяви мис Перигрин. — Дядо ви много щеше да се гордее с вас.

— Благодаря — отвърнах разчувствано и малко засрамено.

— Джейкъб? — повика ме Хорас. — Може ли да ти дам нещо?

— Разбира се.

Останалите, усетили, че това е само между двама ни, започнаха да разговарят за други неща с тихи гласове.

Хорас се приближи, доколкото му позволяваше миризмата на гладния, и протегна едно малко вързопче. Наведох се и го взех от височината на гърба на гладния.

— Това е шал — обясни Хорас. — Мис П успя да вмъкне тайно няколко игли и аз го изплетох, докато бях в килията. Помагаше ми да запазя здрав разсъдъка си.

Благодарих му и го разгънах. Шалът бе семпъл, сив на цвят, с висулки по краищата, но беше прилежно изработен и дори имаше моите инициали в единия ъгъл — Дж. П.

— О, Хорас, това е…

— Не е някакво произведение на изкуството. Щях да се справя по-добре, ако при мен беше книгата за плетива.

— Невероятен е — рекох. — Но откъде знаеше, че ще се видим отново?

— Сънувах го — призна той, като се усмихна притеснено. — Ще го носиш ли? Зная, че не е студено, но… за късмет?

— Разбира се — кимнах и омотах шала около шията си.

— Не, така ще се размотае. Ето как — показа ми той как да го сгъна през средата, да го увия около шията си и да го стегна през образувалия се клуп надолу върху ризата. Вярно, че не беше нещо, което да послужи в предстоящия бой, но и не виждах с какво може да попречи.

Ема застана до нас.

— А сънува ли нещо друго, освен мъжка мода? — попита тя Хорас. — Като например къде може да се крие Каул?

Хорас поклати глава и отвърна:

— Не, но имах страхотен сън за пощенски марки… — Ала преди да успее да ни разкаже още, от коридора долетя трясък като от блъснал се във вратата боклукчийски камион, последван от звукова вълна, която ни разтресе до мозъка на костите. Масивната врата в дъното на коридора отхвърча навътре, мятайки панти и метални късове като шрапнели. (За щастие, всички стояхме далече от нея.) Последва кратък миг на спокойствие, докато облакът се уталожваше и всички бавно се надигаха. А след това през звъна в ушите си чух глас от високоговорител да казва:

— Пратете момчето отвън и никой няма да пострада!

— Кой знае защо ми е трудно да му повярвам — рече Ема.

— На мен също — присъедини се Хорас.

— Дори не си помисляйте да го правите, мистър Портман заяви решително мис Перигрин.

— И не мисля — отвърнах. — Всички готови ли са?

Чудатите закимаха. Преместих гладните от двете страни на вратата, със зейнали усти и извадени навън езици, готови за действие. Готвех се да ги хвърля в изненадваща атака, когато чух гласа на Каул от високоговорителите в коридора:

— Отстъпвайте! Държат гладните под контрол! Минете на отбранителни позиции!

— Проклет да е! — извика Ема.

От коридора долетя тропот на отдалечаващи се войници. Изненадващата ни атака се бе провалила.

— Няма значение! — изтъкнах. — Не ти трябва изненада, кога то разполагаш с дванайсет гладни.

Беше време да използвам тайното си оръжие. Вместо нарастващо напрежение преди битка, усещах съвсем противоположни чувства, сякаш съзнанието ми се разпускаше и разтваряше сред гладните. И тогава, докато аз и приятелите ми бяхме отзад, чудовищата започнаха да се прехвърлят през назъбените краища на отвора и стената и хукнаха с ръмжене, скрити зад маската на своята невидимост, нататък в тунела. Гадините откриха огън, ориентирайки се по празните места в прахоляка, който се рееше във въздуха, но после започнаха да отстъпват. През разбитата врата засвистяха куршуми и ние отново трябваше да се прикрием.

— Дай ни знак! — извика ми Ема. — Само ни кажи и ще тръгнем!

Умът ми бе едновременно на много места и ми беше трудно да мисля и отговарям на английски. Аз бях те — тези гладни и коридора, плътта ми се разкъсваше от болка всеки път, когато някой от тях беше ударен от куршум.

Езиците ни ги стигнаха първи: гадините, които не бяха изби гали достатъчно бързо, и храбреците, останали да приемат боя. Минахме през тях, размазахме главите им в стените и малка група от нас спряха, за да забият зъби в плътта им — тук направих опит да изключа сетивата си. Скоро след това гласовете на жертвите утихнаха, замлъкнаха и пушките им и останаха само разхвърляни, изкормени трупове.

Притиснати като в капан в дъното на коридора пазачите наново откриха стрелба. Втори дъжд от куршуми премина през нас, проникване дълбоко и болезнено, но ние продължавахме да тичаме, размахвайки езици.

Част от гадините избягаха през люка. Други нямаха този късмет и когато виковете им затихнаха, ние разхвърляхме телата им встрани от стълбите. Усетих, че двама от гладните ми умират, защото сигналите им отслабнаха бързо и скоро изгубих връзка. Но малко след това коридорът вече бе чист.

— Сега! — извиках на Ема и на останалите от групата. — Нататък!

Подкарах моя гладен по коридора, вкопчен във врата му, за да не падна назад. Ема и другите ни последваха, тя използваше пламтящите си ръце, за да им подава сигнали. Цялата малка армия се понесе по коридора, отпред чудовищата, а отзад чудатите. Първи сред децата бяха най-силните и най-смелите — Ема, Бронуин и Хю, после имбрините и мърморещият Перплексус, който настоя да носи своя тежък „Атлас на дните“. Най-отзад тичаха най-малките деца, плахите и ранените.

В коридора миришеше на барут и кръв.

— Не гледайте! — чух Бронуин да казва, докато подминавахме труповете на гадините.

Преброих ги, докато ги прескачахме — шест, седем срещу моите двама гладни. Окуражително съотношение, но колко бяха общо гадините? Четирийсет, петдесет? Безпокоях се, че са твърде много, за да можем да ги избием, че има прекалено много от нас, които трябва да опазим. Горе, на открито, лесно можехме да бъдем обкръжени и победени. Трябваше да избия колкото се може повече гадини, преди да излезем на повърхността, където те щяха да притежават числено надмощие.

Съзнанието ми отново се насочи към гладните. Първият вече бе изкатерил витата стълба и се подаваше през отвора — после раздираща болка и чернота.

При излизането беше попаднал в засада.

Накарах следващия на стълбата да вдигне трупа на мъртвия си другар и да го използва като щит. Трупът пое залп от куршуми, а гладният успя да се прехвърли в помещението и да освободи пътя за своите другари. Налагаше се да разгоня гадините бързо, за да ги отдалеча от чудатите, които лежаха наоколо в болничните легла. С няколко удара с езици най-близките противници бяха повалени, а останалите побягнаха.

Пратих моите гладни след тях, а междувременно аз и чудатите излязохме отгоре. Сега вече бяхме достатъчно, за да освободим нашите побратими и посестрими от системите, с които източваха душите им. Разпръснахме се и се захванахме чевръсто за работа. Що се отнася до окования безумец и момчето, което бяхме скрили в килера, те бяха в по-голяма безопасност тук, отколкото с нас. Можеха да ни почакат.

Междувременно оцелелите от моите гладни преследваха гадините към изхода на сградата. Падините стреляха напосоки зад себе си, докато отстъпваха. Стрелкайки езици към краката им, успяхме да препънем неколцина и те завършиха живота си по бърз и ужасен начин, когато моите гладни ги застигнаха. Една гадина се бе скрила зад шкаф, където се готвеше да хвърли граната. Притичващ гладен го видя и успя да го вдигне заедно с бомбата и да го запокити в странична стая. След секунди бомбата избухна, ала и този гладен изчезна от съзнанието ми.

Падините се бяха пръснали и повече от половината бяха избягали, скачайки от прозорците и страничните врати.

Губехме ги, битката се променяше. Бяхме приключили с освобождаването на завързаните за леглата чудати, а моите гладни бяха намалели до седем, включително и този, когото яздех. Наближавахме изхода, бяхме в помещението с инструментите за мъчения и тук трябваше да вземем решение. Поставих въпроса за обсъждане пред хората, които ми бяха най-близки Ема, мис Перигрин, Инок и Бронуин.

— Дали да използваме гладните за прикритие и да щурмуваме кулата? — попитах на английски, вече по-лесно, след като се налагаше да контролирам по-малко гладни. — Или да продължим да се бием?

— Не можем да спрем сега — отвърна Инок, докато изтриваше кръвта от ръцете си, и за моя изненада другите го подкрепиха.

— Ако го направим, те ще продължат да ни преследват — изтъкна Бронуин.

— Не, няма! — извика една ранена гадина, просната недалеч от нас на пода. — Ще подпишем мирен договор!

— Опитахме това през 1945-а — възрази мис Перигрин. — Не си заслужаваше дори хартията, на която го сторихме. Трябва да продължим да се бием, деца. Едва ли друг път ще имаме подобна възможност.

Ема вдигна една горяща ръка.

— Да изпепелим това място до основи.

Пратих моите гладни да прекосят лабораторията и да излязат на двора, преследвайки бягащите гадини. Там ги пресрещна нова засада и изгубих още един гладен, поредното тъмно петно в ума ми, преди да умре. С изключение на този, когото яздех, всички останали гладни бяха получили поне по един куршум, но въпреки раните си бяха доста силни. Еладните, както бях научил от личен и горчив опит, са доста издръжливи чудовища. Гадините, от друга страна, бягаха панически, което обаче не означаваше, че можем да ги зачеркнем. Това, че не знаехме къде се намират, само ги правеше по-опасни.

Опитах се да задържа приятелите си в сградата, докато гладните ми разузнаваха отвън, но чудатите бяха разгневени и възбудени и нямаха търпение да влязат в бой.

— Дръпнете се от пътя ми! — настоя Хю и се опита да ни изблъска с Ема, тъй като стояхме на вратата.

— Не е честно Джейкъб да върши цялата работа! — провикна се Олив. — Трябва да си видял сметката на поне половината гадини, а аз ги мразя не по-малко от теб! При това ги мразя от по-отдавна — от близо сто години! Така че, да ги довършим!

Истина беше — тези деца имаха зад гърба си близо век живот в омраза към гадините, а аз събирах цялата слава. Това беше тяхната битка и нямах право да им попреча да участват.

— Ако наистина искаш да помогнеш — рекох на Олив, — ето какво можеш да направиш…

Трийсет секунди по-късно излязохме на двора и Хорас и Хю пуснаха Олив да се издигне в небето, завързана с въже през кръста. Почти веднага тя се превърна в чудесен шпионски спътник, предавайки ни с пискливо гласче информация за местонахождението и позициите на гадините.

— Има двама вдясно, зад малката бяла барака! И още един на покрива! Неколцина тичат към онази ограда!

Не се бяха разбягали във всички посоки, а само бързаха да се махнат от откритото пространство. Ако имахме късмет, все още можехме да ги изловим. Повиках моите шест оцелели глад ни при нас. Подредих четирима от тях във фаланга, която да настъпва пред нас, и разположих двама отзад, за да ни охраня ват тила. Аз и приятелите ми бяхме пръснати между тези две редици и трябваше да се справим с онези гадини, които успеят да преминат стената от гладни.

Запристъпвахме напред, към далечния край на двора. Яхнал личния си гладен, аз се чувствах като генерал, командващ армията си от седлото на кон. Ема вървеше до мен, а другите чудати бяха на няколко крачки зад нея — Бронуин събираше камъни и парчета от тухли, за да ги мята, Хорас и Хю висяха на въжето на Олив, Милърд се бе залепил за Перплексус, който не спираше да сипе италиански ругатни, докато се прикриваше с „Атласът на дните“. Най-отзад имбрините подсвиркваха и издаваха различни птичи звуци в опит да привлекат нови крилати приятели за нашата кауза, ала Дяволското гробище беше такова мъртвило, че едва ли имаше и няколко диви птици наоколо. Мис Перигрин се грижеше за мис Авъсет и няколкото замаяни имбрини. Нямаше къде да ги оставим — наложи се да ни придружават в битката.

Стигнахме далечния край на двора, отвъд който имаше пет десетина метра открита площ. Насред това пространство, между нас и високите стени, се издигаше невисока постройка. Беше доста интересна, приличаше на пагода с щръкнал покрив и високи, украсени с орнаменти врати, в които видях да се скриват няколко гадини. Според Олив почти всички оцелели гадини се бяха събрали вътре. По един или друг начин трябваше да ги прогоним оттам.

Над крепостта се възцари временно затишие. Не се виждаха никакви гадини. Спряхме зад оградата в края на двора, за да обсъдим следващия ни ход.

— Какво може да правят там? — попитах.

— Опитват се да ни примамят на открито — предположи Ема.

— Няма проблем. Ще пратя няколко гладни.

— Няма ли да останем незащитени?

— Не зная дали имаме избор. Олив е преброила двайсет гадини да влизат вътре. Трябва да отделя достатъчно гладни, за да им надвият, и ако не се предадат, просто ще бъдат избити.

Поех си дълбоко дъх. Огледах напрегнатите, чакащи лица около мен. Пратих гладните един по един да претичат през откритата площ на пръсти, колкото се може по-безшумно и с надеждата, че никой от сградата няма да ги забележи.

Изглежда, щяхме да успеем — постройката имаше три врати и аз успях да поставя по двама гладни при всяка от тях, без нито една гадина да надзърне отвътре. Гладните заеха позиции пред вратите, докато аз се ослушвах през ушите им. Чух някой да говори вътре на висок глас, но не успях да различа думите. Сетне изсвири птичка. Кръвта застина в жилите ми.

Вътре имаше имбрини. Повече, отколкото предполагахме.

Заложници.

Но ако бе така, защо гадините не правеха опити да преговарят?

Първоначалният ми план бе да разбием вратите и да нахлуем вътре. Ала ако там имаше заложници — особено имбрини, — не можех да предприема с толкова прибързани действия.

Реших да рискувам и да пратя един от гладните да надзърне вътре. Тъй като всички прозорци бяха затворени, налагаше се да го вкарам през вратата.

Избрах най-дребния от тях. Накарах го да извади навън основния си език. Той облиза дръжката и я стисна.

— Пращам един вътре — съобщих. — Само един, да провери какво става.

Гладният завъртя бавно дръжката. Преброих мислено до три и го накарах да отвори вратата.

Наведох се напред и опрях око в цепнатината.

— Поглеждам вътре.

През неговото око виждах част от стената и подредени пред нея клетки. Тежки, черни клетки за птици с различни форми и очертания.

Гладният побутна още малко вратата. Видях още клетки, сега вече и птици, едни затворени, други приковани с вериги за прътове.

Но нямаше гадини.

— Какво виждаш? — попита Ема.

Нямах време да обяснявам, само да действам. Накарах гладните да отворят всички врати и те нахлуха вътре.

Имаше птици навсякъде, крякащи, изплашени.

— Птици! — рекох. — Стаята е пълна с имбрини!

— Какво? — подскочи Ема. — Къде са гадините?

— Не зная.

Моите гладни се озъртаха, душеха въздуха, проверяваха всеки ъгъл.

— Не е възможно! — извика мис Перигрин. — Всички отвлечени имбрини са тук.

— Тогава какви са тези птици? — попитах.

Изведнъж една от птиците запя с писклив папагалски глас:

— Бягай, заеко, бягай! Бягай, заеко, бягай!

Едва в този момент осъзнах, че това не са имбрини. Бяха папагали. И те тиктакаха.

— Залегнете всички! — извиках и всички се хвърлихме едновременно на земята, а моят гладен се преметна назад и ме повлече със себе си.

Пратих моите гладни към вратите, но папагалите бомби избухнаха, преди да успеят да се измъкнат, поглъщайки къщата и десетте чудовища в един мощен взрив. Докато върху нас се сипеха отломки и пръст, аз усетих как съзнанията им угасват едновременно, как всички с изключение на един изчезват от ума ми.

Над стената се вдигна облак от дим и пера. Чудатите и имбрините бяха изцапани с пръст, някои кашляха и се оглеждаха за поражения. Бях в шок, или нещо подобно, и не можех да откъсна поглед от червеното петно недалеч от мен, където беше запокитен един от гладните. През последния час умът ми се бе напрягал да побере дванайсет гладни и сега внезапната им смърт бе създала мъчителен вакуум, от който се чувствах объркан и странно обезсилен. Но кризата притежава способността да подтиква ума да се концентрира и това, което последва, ме накара да се изправя заедно с последния оцелял гладен.

Иззад стената долетяха множество гласове — мощен боен вик, придружен с тътена на трополящи крака. Всички застинаха и ме погледнаха с разкривени от уплаха лица.

— Какво беше това? — попита Ема.

— Нека да видя — рекох, изпълзях изпод гладния и се отправих към стената.

Орда гадини се носеше към нас през димящото поле. Бяха към двайсетина и тичаха, вдигнали пушки и пистолети, а бели те им очи и зъби проблясваха. Не изглеждаше да бяха пострадали от експлозията и предположих, че са се скрили в подземно скривалище. Бяха ни примамили в клопка, от която папагалите-бомби бяха само първият етап. Сега, когато бяхме лишени от най-силните си оръжия, гадините се бяха вдигнали за последната си атака.

И други чудати надигнаха глави и аз усетих, че започва да ги завладява паника.

— Какво ще правим сега? — извика Хорас.

— Ще се бием! — заяви Бронуин. — Ще им покажем на какво сме способни!

— Не, трябва да бягаме докато можем! — възрази мис Авъсет, чийто превит гръб и покрито с бръчки лица поставяха под съмнение способностите ѝ да тича накъдето и да било. — Не можем да си позволим да губим още чудати!

— Простете, но аз питах Джейкъб — прекъсна я Хорас. — В края на краищата той ни доведе тук…

Погледнах инстинктивно към мис Перигрин, която смятах за най-голям авторитет по въпросите за авторитета. Тя отвърна на погледа ми и кимна.

— Да — рече. — Мисля, че трябва да предоставим решението на мистър Портман. Но бързо, инак гадините ще го вземат вместо нас.

Почти бях готов да възразя. Всички мои гладни с изключение на един бяха мъртви — и все пак, предполагам, това бе начинът, по който мис Перигрин искаше да каже, че вярва в мен, не зависимо дали имам гладни. Както и да е, беше очевидно какво трябва да направим. Никога за последните сто години чудатите не са били толкова близо до пълното премахване на заплахата от гадини и аз знаех, че втори шанс едва ли някога ще се появи. Приятелите ми бяха изплашени, ала твърдо решени — готови, предполагах, да рискуват живота си срещу шанса да унищожат тази напаст.

— Ще се бием — рекох. — Не сме стигнали дотук, за да се отказваме.

Ако имаше такива сред нас, които предпочитаха да бягаме, те замълчаха. Дори имбрините, които бяха дали клетва да ни пазят, не посмяха да възразят. Те знаеха каква ще бъде участта ни, ако ни заловят.

— Само дай команда — насърчи ме Ема.

Надзърнах над оградата. Гадините се приближаваха бързо, вече бяха на по-малко от стотина крачки. Исках да приближат още — достатъчно, за да се опитаме да ги обезоръжим.

Отекнаха изстрели. Отгоре долетя пронизителен вик.

— Олив! — изкрещя Ема. — Стрелят по Олив!

Бяхме оставили бедното момиче да виси горе. Докато гадините я обстрелваха, тя размахваше ръце и танцуваше изплашено. Нямаше време да я придърпаме, но не можехме да им я оставим да се упражняват.

— Хайде да им дадем нещо друго, по което да стрелят — предложих. — Готови ли сте?

Останалите кимнаха като един. Покатерих се на гърба на приклекналия гладен.

— Напред! — извиках.

Гладният скочи на крака, като едва не ме събори, и се понесе с бързината на чул стартов сигнал състезателен кон. Прехвърлихме оградата, като аз и гладният водехме атаката, а чудатите и имбрините ни следваха по петите. Нададох пронизителен боен вик, не толкова да уплаша гадините, колкото да дам воля на натрупалия се у мен страх, и моите приятели сториха същото. Гадините се стъписаха и за момент, изглежда, не можеха да решат дали да продължат атаката, или да спрат и да открият огън по нас от място. Това ни спечели достатъчно време, за да прекосим по-голямата част от откритото пространство, което ни делеше.

Противникът обаче се окопити бързо. Те насочиха пушките си към нас като наказателен отряд и изстреляха залп от куршуми, които засвистяха наоколо и се забиваха в земята. Няколко попаднаха в гладния и задействаха рецепторите ми за болка. Молейки се да не са уцелили някой жизненоважен орган, аз се снижих, за да се прикрия зад тялото му, и го пришпорих напред, колкото се може по-бързо, като използвах дори езиците му и допълнително ускорение.

За броени секунди двамата с гладния прекосихме делящо то ни от гадините разстояние, а приятелите ми ни следваха по петите. Изведнъж се озовахме сред врага и започна ръкопашен бой, в който предимството бе на наша страна. Докато аз се съсредоточих върху това да избивам пушките от ръцете на гадините, моите приятели вкараха в употреба чудатите си дарби. Ема махаше с ръце като с разпалени факли, проправяйки си път през редицата от гадини. Бронуин мяташе тухлите, които бе събрала, или удряше и поваляше противниците си с голи ръце. Последната пчела на Хю наскоро се бе сдобила с нови приятели и докато той ги подканяше („Целете се в очите, момчета!)“, те се въртяха в бесни кръгове и пикираха върху врага всеки път, когато им се удаваше възможност. Така правеха и имбрините, които се бяха преобразили в птици още след първите изстрели. Мис Перигрин изглеждаше страховита с огромния си остър клюн и закривени нокти, но дори дребничката мис Бънтинг, превърнала се в овесарка, участваше, като се стрелваше рязко към главата на някои войник и му пречеше да се прицели и стреля, което позволявали на Клеър да скочи и да го ухапе по рамото с широката си остро зъба задна уста. Инок също се включи, той извади изпод риза и си три глинени човечета с вилици вместо крака и ножове за ръце, които прати да бодат и режат глезените на гадините. През цялото време Олив ни даваше наставления от птичи поглед:

— Зад теб, Ема! Хю, той зарежда пушката!

Ала въпреки чудатата ни изобретателност, численото преимущество бе на страната на противника и гадините се биеха, сякаш от това зависеше животът им — което бе самата истина.

Нещо твърдо се стовари на главата ми — приклад на пушка — и аз увиснах за няколко секунди на гърба на гладния, полупарализиран, а светът се въртеше около мен. Мис Бънтинг беше уловена и хвърлена на земята. Цареше истински хаос, ужасен, кървав хаос и инициативата постепенно преминаваше на страната на гадините, които ни изтикваха назад.

Тогава чух зад гърба си познат рев. Сетивата ми се възстановяваха бързо и когато погледнах през рамо, видях Бентам да препуска в галон към центъра на битката, яхнал своята страхомечка. И двамата бяха мокри до кости, след като бяха дошли през Панпримтикона по същия начин, по който и ние с Ема.

— Здравейте, млади човече! — провикна се той, докато ме подминаваше. — Нуждаете ли се от помощ?

Преди да успея да отговоря, моят гладен получи още един куршум, който премина през шията му и облиза крака ми, оставяйки кървава диря върху панталона.

— Да, ако обичате! — отвърнах.

— ПТ, нали чу момчето? — извика Бентам. — Убивай!

Мечката се хвърли в боя, размахвайки огромните си лапища и събаряйки гадините като кегли. Пред нея изскочи една гадина, вдигна пистолет и стреля от упор в гърдите ѝ. Мечката изглеждаше по-скоро подразнена, отколкото наранена, тя го сграбчи и го захвърли надалече. Скоро с помощта на моя гладен и на страхомечката на Бентам принудихме гадините да преминат в отбрана. Когато повалихме достатъчно от тях, за да осъзнаят, че сега численото превъзходство е на наша страна и че вече разполагат с не повече от десетина войници, те се огънаха и побягнаха.

— Не им позволявайте да се измъкнат! — извика Ема.

Понесохме се след отстъпващия враг пешком, с крила, върху гърбовете на страхомечка и гладен. Преследвахме ги през димящите останки на папагалската къща, през поле, осеяно с пламтящи изпражнения от обстрела на Шарън, и към сводестата порта на високата външна стена.

Мис Перигрин надаваше пронизителни писъци и се спускаше като пикиращ бомбардировач върху бягащите гадини. Тя събори един от тях по гръб, но това, както и новите атаки на пчелите на Хю, само накараха останалите девет гадини да побегнат още по-бързо. Преднината им нарастваше и моят гладен започваше да показва белези на изтощение, а от десетината рани по тялото му се стичаше черна течност.

Когато наближиха портата, масивната желязна решетка започна да се вдига.

— Спрете ги! — извиках, надявайки се, че от другата страна има хора на Шарън и те ще ме чуят. И тогава се сетих — мостът! Там имаше още един гладен — този, когото видях да се спотайва вътре. Ако успеех да го овладея навреме, може би бих могъл да им попреча да избягат.

Но нямаше време. Те вече бяха преминали портата и излязоха на моста, а аз бях безнадеждно изостанал. Когато стигнах началото на моста, гладният бе уловил пет от тях и ги бе прехвърлил на Димящата улица, където се навърташе рехава тълпа амброзависими — недостатъчно, за да ги спре. Четирите гадини, които все още не бяха прекосили моста, бяха спрели пред зейналата пропаст и чакаха да им дойде редът.

В мига, когато двамата с моя гладен стъпихме върху плач формата на моста, усетих как другият гладен изплува в съзнанието ми. Беше вдигнал трима от последните четирима гадини и тъкмо ги пренасяше.

— Спри — наредих на гладнишки.

Или поне това си мислех, че казвам, ала изглежда нещо се бе изгубило в превода или „спри“ на гладнишки е близо до „пусни“. Защото вместо да застинат насред въздуха, а после да бъдат върнати обратно, гадините просто полетяха в бездната. (Колко странно!)

Всички чудати от тази страна на пролуката и амброзависимите от другата доближиха ръба, за да ги проследят как падат през зеленикавата мъгла, мятайки ръце и крака и издавайки отчаяни вопли, преди да потънат с плясък във водите на бушуващата река.

От двете страни на моста екнаха радостни възгласи и един дрезгав глас, който познах, рече:

— Така им се пада! И без това за нищо не ги биваше!

Беше една от последните две набучени на копия мостови глави.

— Майка ви не ви ли е казвала да не плувате с пълни стомаси! — попита на висок глас втората. — Изчакайте двайсет минути!

Последната гадина, останала от нашата страна, вдигна ръце в знак, че се предава, докато петимата, които бяха успели да се прехвърлят, бързо изчезваха в облака от пепел, вдигнат от внезапния порив на вятъра.

Стояхме и ги гледахме как се отдалечават. Нямаше начин да ги заловим — поне засега.

— Късметът ни беше дотук — въздъхна Бентам. — Дори малка група гадини може да създаде хаос през идните години.

— Съгласен, братко, макар че, честно казано, не знаех, че те интересува какво ще стане с всички нас. — Обърнахме се и видяхме, че мис Перигрин ни приближава в човешка форма, загърнала раменете си с дълъг шал. Беше втренчила поглед в Бентам и лицето ѝ изглеждаше навъсено и недоброжелателно.

— Здравей, Алма! Толкова се радвам да те видя! — отвърна той с преиграна бодрост. — И, разбира се, че ме интересува… — покашля се смутено. — Като стана дума, тъкмо благодарение на мен вече не си затворена в килия! Хайде, деца, кажете ѝ!

— Мистър Бентам ни оказа неоценима помощ — признах, макар че не ми се искаше да вземам страна в роднинската им свада.

— В такъв случай благодарността ми е заслужена — произнесе хладно мис Перигрин. — Ще се погрижа Съветът на имбрините да узнае за ролята, която си изиграл тук. Може би те ще се съгласят да отменят присъдата ти.

— Присъдата? — попита Ема и изгледа учудено Бентам. — Каква присъда?

Устните му се разтвориха в измъчена усмивка.

— Изгнание. Нали не мислите, че бих живял в онази дупка, ако можех да ида навсякъде другаде? Аз бях несправедливо обвинен, накиснат…

— Тайно споразумение — прекъсна го мис Перигрин. — Сътрудничество с врага. Предателство след предателство.

— Алма, аз действах като двоен агент и извличах информация от брат ни. Веднъж вече ти го обясних! — Той кършеше ръце и хленчеше като просяк. — Знаеш, че имах всички причини да ненавиждам Джак!

Мис Перигрин вдигна ръка да го спре. Беше чувала тази история преди и не желаеше да я слуша повече.

— Последната сламка бе, когато предаде дядо ти — рече ми тя.

— Това беше случайно — заоправдава се отново Бентам.

— В такъв случай какво стана с късчето душа, което изтръгна от него? — попита мис Перигрин.

— Беше инжектирана на опитни екземпляри!

Мис Перигрин поклати глава.

— Проведохме ретрограден анализ на твоя експеримент. Получили са късчета от душите на домашни животни. Което означава, че си запазил екстракта от Ейб за себе си.

— Какво абсурдно обвинение! — извика той. — Това ли каза на Съвета? Ето причината да гния тук. — Не бях сигурен дали е искрено изненадан, или се преструва. — Разбирам, че си се чувствала заплашена от моя интелект и водаческите ми способности. Но да прибегнеш до подобни лъжи, за да ме отстраниш от пътя си… Знаеш ли колко години прекарах тук, борейки се с проклятието на амброзависимостта? Защо, за бога, ще ми е нужно късче от душата на онзи човек?

— По същата причина, поради която я желае брат ни от младия мистър Портман — отвърна мис Перигрин.

— Под достойнството ми е дори да отговарям на подобни обвинения. Искам само едно: да се разчистят съмненията около мен, за да можеш да прозреш истината, а тя е, Алма, че аз съм на твоя страна. Винаги съм бил.

— Ти си на тази страна, която най-добре отговаря на интересите ти за момента.

Бентам въздъхна и погледна тъжно мен и Ема.

— Сбогом, деца. За мен беше удоволствие да се запозная с вас. Сега ще се прибирам у дома. Спасяването ви бе доста тежка за дача за изтощеното ми тяло. Но надявам се един ден, когато вашата настойница прозре истината, да се срещнем отново.

Той докосна с ръка шапката си и пое обратно през тълпата, и прегръдките на своята мечка.

— Какво драматично изпълнение — промърморих под нос, макар да ми беше малко мъчно за него.

— Имбрини! — извика мис Перигрин. — Дръжте го под око!

— Наистина ли е откраднал душата на Ейб? — попита Ема.

— Не можем да сме сигурни без доказателства — отвърна мис Перигрин. — Но събрани вкупом, останалите му престъпления са достатъчни, за да го осъдим на доживотно изгнание. — Дока то го гледаше как се отдалечава, суровото ѝ изражение се посмекчи. — Научих от братята си труден урок. Никой не може да те нарани повече от хората, които обичаш.

Вятърът промени посоката си и подкара към нас облака пепел, който бе прикрил бягството на гадините. Приближи се толкова бързо, че нямахме време да реагираме. Стовари се внезапно върху нас и отне дневната светлина. Чу се пърхане на криле, докато имбрините променяха формата си и се издигаха над бурята. Моят гладен коленичи, наведе глава и прикри лицето си с двата свободни езика. Беше привикнал към подобни бури, но не и приятелите ми. Чувах изплашените им викове в сумрака.

— Останете по места! — извиках им аз. — Скоро ще премине!

— Всички да дишат през ризите! — добави Ема. Когато бурята взе да поутихва, чух някакъв звук откъм моста, който ме накара да настръхна. Бяха три баритонови гласа, подели в синхрон песен, чиито строфи се подчертаваха с трополене на крака и пъшкане.

— Чуйте звънтежа на чукчетата…

Удар!

— Чуйте звъна на пироните!

— Божичко, кракът ми!

— Нека (удар) вдигнем бесилка…

Удар!

— О! Пуснете ме, пуснете ме!

— Нека (удар) изпием всичкия ейл!

— Моля ви, спрете! Предавам се!

И тогава, докато пепелта бавно се разпръскваше, пред нас се появиха Шарън и тримата му плещести братовчеди, всеки от тях влачещ след себе си по една дърпаща се гадина.

— Добрутро на всите! — провикна се Шарън. — Да сте изгубили нещо?

Триейки пепел от очите си, моите приятели един по един видяха какво са направили и започнаха да ги аплодират.

— Шарън, ти си невероятен! — възхити се Ема.

Около нас имбрините се приземяваха и приемаха човешка форма. Нахлузиха забързано дрехите, които бяха смъкнали, и ние извърнахме уважително очи.

Внезапно една от гадините се измъкна от своя похитител и побягна. Вместо да го подгони, дърводелецът избра, без да бърза, едно чукче от чантичката с инструменти, опря здраво крака в земята и го хвърли. Чукчето се запремята във въздуха, право към главата на гадината, ала миг преди да го повали и да предизвика възхищението ни от точното попадение, гадината внезапно се наведе. Кривна рязко и се понесе към купчината скрап встрани от пътя. Вече се готвеше да я заобиколи и да се изгуби от другата ѝ страна, когато земята под краката му изведнъж се разцепи и отдолу лумна жълтеникав пламък, който го погълна.

Макар гледката да не бе от приятните, всички нададоха радостни възгласи.

— Видяхте ли! — рече Шарън. — Дори самото Гробище иска да се отърве от тях!

— Това е чудесно — кимнах. — Но какво ще правим с Каул?

— Съгласна съм — присъедини се Ема. — Нито една от тези победи няма значение, ако не успеем да го заловим. Така ли е, мис П?

Огледах се, но не я видях. Ема също се озърташе из тълпата.

— Мис Перигрин? — извика тя и в гласа ѝ се долавяше нарастваща паника.

Накарах гладния да се изправи, за да виждам по-добре.

— Някой да е виждал мис Перигрин? — извиках. Всички се заозъртаха, търсеха я в небето, в случай че още лети, и на земята, ако се бе приземила и приела човешки облик.

А после зад нас екна висок и ликуващ вик.

— Не търсете повече, деца! — В началото гласът ми се стори съвсем непознат. Той продължи: — Правете каквото ви казвам и никой няма да пострада!

Изведнъж зад клоните на обгоряло дръвче на крачки зад желязната порта на гадините се показа позната фигура.

Каул. Сам-самичък, без оръжие и без верните му пазачи. Лицето му беше бледо и изкривено в неестествена усмивка, очите му, скрити зад изпъкнали огледални очила, приличаха на очи на насекомо. Беше загърнат с наметало, върху което се поклащаше златна верига, и си бе завързал копринен шарф. Изглеждаше толкова не на място с нескопосаните си дрехи, досущ по бъркан доктор от готически филм, извършил прекалено много експерименти върху себе си. Но мисля, че тъкмо тази очебийна лудост — и увереността ни, че е способен на всякакво зло — ни спряха да не се нахвърлим върху него и да го разкъсаме. Човек като Каул никога не беше беззащитен — дори когато изглеждаше такъв.

— Къде е мис Перигрин? — извиках и това вдъхнови истински хор от разтревожени викове и въпроси от чудатите и имбрините зад мен.

— Там, където ѝ е мястото — отвърна Каул. — При семейството ѝ.

Най-сетне завесата от пепел зад него се спусна на земята и разкри Бентам и мис Перигрин, която бе в човешката си форма, пленница в прегръдките на гигантската мечка на Бентам. Макар очите ѝ да святкаха гневно, тя знаеше, че няма смисъл да се бори с яките ръчища на животното.

Изглежда, бяхме обречени да преживяваме отново и отново този кошмар — мис Перигрин похитена, но този път от Бентам. Той стоеше на няколко крачки зад мечката, свел поглед, сякаш се срамуваше да ни погледне.

Гняв и възмущение завладяха редиците на чудатите и имбрините.

— Бентам! — извиках. — Пусни я!

— Ах, ти, предател такъв! — кресна Ема.

Бентам вдигна глава и ни погледна.

— Само допреди десет минути — поде той — аз ви бях верен. Можех да ви предам на брат си още преди няколко дена, но не го направих. — Той изгледа мис Перигрин с присвити очи. — Алма, избрах те, защото повярвах — наивно, оказа се, — че ако помогна на теб и поверениците ти, ще видиш колко несправедливо сто ме осъдили, и може би най-сетне ще се издигнеш над дребнавите си забележки и ще оставиш миналото да потъне в забрава.

— Ще бъдеш пратен в Безжалостната пустош за това! — извика мис Перигрин.

— Вече не се страхувам от жалкия ви Съвет! — тропна с бастунчето той. — ПТ, запуши ѝ устата!

Мечката постави огромната си лапа върху лицето на мис Перигрин.

Каул разпери ръце и приближи сестра си и брат си.

— Бени избра да бъде свободен и аз го подкрепям! Няма нищо по-хубаво от едно обединено семейство!

Внезапно Бентам се дръпна назад, сякаш теглен от невидима сила. Пред гърлото му блесна нож.

— Накарай мечката да освободи мис Перигрин, инак… — произнесе заплашително познат глас.

— Милърд! — извика някой в тълпата и други подхванаха името.

Беше Милърд, без дрехи и невидим. Бентам се озърташе ужасен, ала Каул изпитваше само досада. Той измъкна от един от дълбоките си джобове старинен многоцевен пистолет и го насочи към главата на Бентам.

— Пуснеш ли я, аз ще те убия, братко.

— Имахме договорка! — извика Бентам.

— И подчиниш ли се на искането на едно голо хлапе, опряло в гърлото ти захабен нож, смятай, че си я нарушил. — Каул запъна пистолета, опря дулото в челото на Бентам и заговори на Милърд: — Ако ме накараш да убия единствения си брат, бъди сигурен, че и твоята имбрин ще е мъртва.

Милърд се поколеба за миг, сетне хвърли ножа и побягна. Каул се опита да го задържи, но не успя и стъпките на Милърд се отдалечиха.

Бентам въздъхна и поизпъна смачканата си риза. Каул, намръщен, насочи пистолета към мис Перигрин.

— А сега ме чуйте! — излая той. — Вие там, от другата страна на моста! Пуснете онези войници!

Нямаха друг избор, освен да изпълнят каквото им нарежда. Шарън и братовчедите му освободиха пленените гадини и отстъпиха назад, а гадината, останала от нашата страна, свали ръце и вдигна захвърлената на земята пушка. За броени секунди равновесието на силите се преобърна и сега имаше четири пушки насочени към тълпата и една към мис Перигрин. Каул можеше да прави каквото си иска.

— Момче! — извика той и ме посочи. — Хвърли този гладен в бездната! — Пискливият му глас прободе като игла ухото ми.

Накарах гладния да доближи ръба на пропастта.

— Кажи му да скочи!

Изглежда, нямах избор. Щеше да е невъзвратима загуба, но може би така бе по-добре — гладният бе доста тежко ранен, от раните му се стичаше черна кръв и се събираше на локви в краката. Нямаше да изкара още дълго.

Размотах езика му от кръста си, спуснах се по извития гръб и скочих долу. Бях възвърнал достатъчно сили, за да мога да се държа на краката си, но гладният губеше своите бързо. Веднага щом го отървах от тежестта си, той нададе тих болезнен вик, прибра езиците си и коленичи, готов да се пожертва.

— Благодаря ти, който и да си — рекох. — Сигурен съм, че ако беше станал гадина, нямаше да си толкова зъл.

Опрях крак в гърба му и го бутнах. Гладният се прекатури напред и полетя беззвучно в бездната. След няколко секунди усетих, че губя връзка със съзнанието му.

Гадините от другата страна използваха гладния в моста, за да се прехвърлят обратно, и сега животът на мис Перигрин отново беше изложен на опасност. Свалихме Олив от небето и войниците ни накараха да се съберем в плътна групичка. После Каул извика името ми и един от пазачите се пресегна и ме измъкна от малката тълпа.

— Само той ни е нужен жив — каза Каул на войниците. — Ако се налага да го застреляте, стреляйте в краката. Колкото до останалите… — Каул насочи оръжие към скупченото множество и стреля. Чуха се писъци и тълпата се люшна. — Там можете да стреляте на воля!

Той се разсмя и вдигна ръце като балерина преди скок. Готвех се да се хвърля върху него, да му избода очите с голи ръце, пък каквото ще да става, когато пред погледа ми изникна револвер с дълга цев и се насочи в челото ми.

— Недей — произнесе лаконично един войник, гадина с широки плещи и лъщяща гола глава.

Каул гръмна със своя пистолет във въздуха и кресна на всички да мълчат, и скоро след това тълпата утихна, ако не се брояха стенанията на този, когото бе уцелил.

— Не плачете, хора, защото имам лек за всички вас! — поде той, обръщайки се към тълпата. — Днес е исторически ден. Двамата с брат ми възнамеряваме да поставим точка на научните изпитания и борбата, на които бяхме посветили целия си досегашен живот, и да се короноваме за двойка крале на чудатия свят. А какво е коронация без свидетели? Така че и вие ще участвате. Стига да се държите добре, ще видите нещо, на което никой не е бил свидетел от хиляди години: господството и експроприацията на Библиотеката на душите!

— Искам да ми обещаеш едно нещо, инак няма да ти помогна — заявих на Каул. Не разполагах с кой знае какви лостове за преговори, но смятах, че той има нужда от мен, а това все пак бе нещо. — Когато получиш каквото искаш, пусни мис Перигрин.

— Боя се, че това не може да стане — отвърна Каул. — Но ще запазя живота ѝ. Няма да е толкова забавно да се управлява чудатият свят, ако сестра ми не е край мен. Веднага щом ти подрежа крилцата, Алма, смятам да те задържа като моя лична робиня, макар че не знам дали това ще ти се понрави.

Тя се помъчи да отговори, ала устата ѝ все още бе притисната от мечешката лапа.

Каул опря шепа зад ухото и се засмя.

— Какво каза? Не те чувам! — подигра се, после се обърна и закрачи към кулата.

— Да вървим! — извикаха ми войниците и ме задърпаха след него.