Библиотеката на душите

Първа глава

Чудовището се намираше на един език разстояние, с очи, втренчени в гърлата ни, и съсухрен ум, изпълнен с милели за убийство. Гладът му за нас изпълваше въздуха с електричество. Гладните се раждат с жаждата да поглъщат душите на чудати, а ние бяхме подредени пред този като бюфет — хапката Адисън, изправен храбро в краката ми с щръкнала опашка; Ема, опряла се на рамото ми, все още твърде замаяна от удара, за да е в състояние да произведе нещо повече от пламъче колкото горяща клечка; гърбовете ни, долепени до стената на будката. Отвъд този зловещ кръг станцията на метрото наподобяваше преживял взрив нощен клуб. От разкъсаните тръби фучеше пара и се стелеше на призрачни завеси. Под тавана, висящи на жици, се поклащаха избити табла. Море от натрошено стъкло бе заляло релсите и трептеше с трескавото сияние на червените аварийни светлини, подобно на широк цял хвърлей дискоглобус. Бяхме като в капан — непробиваема стена от едната страна, дълбоко до глезените поле от строшени стъкла от другата, на две крачки от една твар, чийто единствен естествен инстинкт бе да ни разкъса, — ала въпреки това гладният не предприемаше нищо, за да скъси дистанцията. Изглеждаше сякаш се е сраснал с пода, полюшваше се върху крайниците си като пияница или сомнамбул с увиснала мъртвешка глава и змийско гнездо от езици, които бях съумял да приспя.

Аз. Ето кой го бе направил. Джейкъб Портман, момчето от Никъде, Флорида. Гладният все още не се бе разправил с нас — този ходещ ужас, сътворен от мрак и кошмари, изтръгнати от сънищата на малки деца — само защото аз бях поискал така. Бях му казал, незнайно как, да размотае езика от шията ми. „Назад — бях му рекъл. — Стой мирно.“ На език, създаден от звуци, за които не знаех, че човешка уста би могла да произнесе, ала въпреки това се бе случило. Очите му ме изпиваха, докато тялото се подчиняваше. По някакъв начин бях укротил кошмара, бях го омагьосал. Но спящите неща се пробуждат и заклинанията губят сила, особено ако са произнесени случайно, и аз вече усещах кипящата енергия на гладния под привидно спокойната повърхност.

Адисън ме побутна с нос по крака.

— Ще дойдат и други гладни. Това чудовище ще ни пусне ли да преминем?

— Говорѝ му пак — помоли Ема със замаян и провлачен глас. — Кажи му да се разкара.

Потърсих думите, ала те се бяха запилели нейде.

— Не зная как.

— Направи го преди минутка — припомни ми Адисън. — Звучеше като че в теб се е вселил демон.

Преди минута, преди да зная, че мога и е по силите ми, думите се спотайваха на върха на езика ми и сякаш нямаха търпение да бъдат произнесени. Сега, когато ги търсех отново, беше като да се опитваш да хванеш риба с голи ръце. Всеки път, когато я докосваш, тя се изплъзва от ръцете ти.

— Върви си! — извиках.

Ала думите бяха на английски. Гладният не помръдна. Изпънах гръб, втренчих се в мастиленочерните му очи и опитах отново.

— Махай се оттук! Остави ни на мира!

Пак на английски. Гладният завъртя глава като любопитно куче, ала инак бе неподвижен като статуя.

— Отиде ли си? — попита Адисън.

Останалите не знаеха отговора, защото само аз можех да го видя.

— Още е тук — отвърнах. — Не зная къде бъркам.

— Няма значение — обади се Ема. — Няма начин да се разбереш с гладен. — Тя протегна ръка и се опита да разпали пламък, ала се чу само слабо пращене. Усилието я изтощи още повече. Прихванах я по-здраво през кръста, за да не се свлече.

— Запази си силите, кибритче — посъветва я Адисън. — Сигурен съм, че ще ни трябват.

— Ще го нападна с голи ръце, ако се наложи — заяви Ема. — Трябва да намерим другите, преди да е станало твърде късно.

Другите. Все още бяха пред очите ми, ала образът им избледняваше върху релсите — хубавите, но смачкани дрехи на Хорас, Бронуин, силна и безпомощна пред пушките на гадините, замаяният от взрива Инок, Хю, който бе използвал суматохата след избухването, за да смъкне обувките с тежести на Олив в опит да ѝ помогне да отлети, самата Олив, уловена за глезена и дръпната надолу, преди да успее да се отдалечи. Помнех разкривените им от ужас лица, докато ги натикваха под дулата на пушките във вагона. Бяха изчезнали сега, заедно с мис Рен, заради чието издирване едва не бяхме загинали, и навярно се носеха из лондонските вътрешности към една участ, по-лоша дори от смъртта. „Твърде късно е вече“ — рекох си аз. Беше твърде късно още в часа, когато войниците на Каул нахлуха в нашето сковано от ледове убежище. Беше твърде късно в нощта, когато взехме злия брат на мис Перигрин за нашата любима имбрин. Но аз си дадох клетва, че ще намерим нашите приятели и нашата имбрин каквото и да ни струва това, дори да открием само изстиналите им трупове — дори ако това означава да подредим нашите тела до техните. Бях решен на всичко.

И така — някъде сред раздирания от проблясъци мрак трябваше да има изход към улицата. Врата, стълба, ескалатор, щеше да е някъде на отсрещния край. Но как да стигнем до него?

— Разкарай се от пътя ми! — извиках на гладния решен да опитам за последно.

На английски, разбира се. Гладният изпръхтя като крава, но не помръдна. Нямаше полза. Думите си бяха отишли.

— План Б — обявих. — Щом не иска да ми се подчини, ще го заобиколим с надеждата, че ще стои мирно.

— Ще го заобиколим накъде? — попита Ема.

Въпросът беше основателен, защото после трябваше да прекосим купчина от натрошени стъкла, които щяха да нарежат голите прасци на Ема и лапите на Адисън. Бих могъл да взема кучето на ръце, но пак оставаше въпросът с Ема. Бих могъл да се въоръжа с някое заострено парче стъкло и да промуша с него чудовището в окото — способ, който веднъж вече ми бе послужил, — ала не успея ли да го убия с първия удар, то сигурно щеше да се пробуди и да ни довърши. Единственият друг път бе през малкото, чисто от стъкла пространство между гладния и стената. Беше много тясно — не повече от стъпка, стъпка и половина. Трябваше да се промушим, притискайки гърбове в стената. Безпокоях се, че ако се приближим прекалено близо до гладния или, което щеше да е още по-лошо, ако случайно го докоснем, това ще окаже влияние върху крехката невидима примка, с която го бях укротил. Но тъй като не разполагахме с криле, за да профучим над главата му, това бе едничката ни възможност.

— Ще можеш ли да пристъпваш? — попитах Ема. — Или поне да подскачаш на един крак?

Тя присви колене, поотпусна ръката ми и прецени силите си.

— Мога да куцукам.

— Тогава ето какво ще сторим, ще се мушнем край него, с гърбове, опрени в стената, през ей онази пролука. Мястото не е широко, но ако сме внимателни…

Адисън разбра какво имам предвид и се дръпна умърлушено назад в будката.

— Мислиш ли, че би трябвало да го доближаваме?

— Вероятно не.

— Ами ако се събуди, докато ние…

— Няма — прекъснах го с престорена увереност. — Само не прави резки движения и в никакъв случай не го докосвай.

— Сега ти си ни очите — изсумтя Адисън. — Птиците да са ни на помощ.

Избрах едно дълго нащърбено парче стъкло от пода и го пуснах в джоба си. После всички доближихме стената, опряхме гърбове в студените плочки и се запромъквахме към гладния. Очите му се местеха заедно с мен. Само след няколко крачки бяхме обгърнати от непоносима смрад, от която очите ми се насълзиха. Адисън се закашля, а Ема притисна нослето си с длан.

— Само още малко — подканих ги с глас, изтънял заради измамното ми спокойствие. Измъкнах стъклото от джоба си и го стиснах за широкия край, сетне направих една, после още една крачка. Бяхме толкова близо, че можех да докосна гладния с протегната ръка. Той гледаше право в мен, съпротивлявайки се с всеки нерв на неуверената ми хватка.

— Не мърдай — произнесох едва чуто на английски. — Ти ми принадлежиш. Под моя власт си. Не мърдай.

Поех дъх, за да прибера гърди, притиснал гръбнак в стената, и се запромъквах странично като рак през тясната пролука покрай чудовището.

— Стой мирно — мърморех на английски. — Добро момче.

Прекосихме завесата от па̀ра и пред нас изникна ескалатор с неподвижни стъпала заради спрялото електричество. Беше обгърнат от мъждивото сияние на дневна светлина, подканящ пратеник от външния свят. Светът на живите, светът на настоящето. Светът, където бяха моите родители. Те бяха тук, и двамата, в Лондон, вдишваха същия въздух. На една крачка от мен.

„О, здравейте!“

Немислимо. Още по-немислимо бе, че само преди пет минути бях казал на баща ми всичко. Или поне версията от бележките на Клиф — „Аз съм като дядо Портман. Аз съм необикновен“. Те нямаше да разберат, но сега поне знаеха. Така отсъствието ми нямаше да прилича на предателство. Все още чувах гласа на баща ми, молещ да се завърна у дома, и докато куцукахме към светлината, трябваше да се преборя с един внезапно възникнал импулс да се освободя от ръката на Ема и да се втурна към тях — да избягам от този задушлив мрак, да открия родителите си и да поискам от тях прошка, а след това да пропълзя в мекото им легло в хотела и да заспя.

Ала това бе най-немислимото от всичко. Никога не бих го направил: обичах Ема и ѝ го бях казал, не бих я изоставил за нищо на света. И не защото бях храбър, благороден или рицар по дух. Не съм нито едно от тези неща. Страхувах се, че ако я изоставя, това ще ме разкъса на две.

И другите — другите! Нашите нещастни, обречени приятели. Трябваше да ги намерим — но как? На станцията не се бе появявал влак след онзи, който ги откара, и след взрива и изстрелите, разтърсили подземието, бях сигурен, че няма и да дойде друг. Оставаха ни две възможности, всяка една по-ужасна от другата — да тръгнем пеша след тях през тунелите с надеждата, че няма да срещнем гадини, или да се изкатерим по ескалатора и да се изправим срещу онова, което ни чака горе — най-вероятно „групата за почистване“ на гадините. И там да потърсим късмета си.

Знаех коя възможност предпочитам. Беше ми писнало от ски горения в мрака, още повече от гадини.

— Да се качваме горе — подканих и побутнах Ема към стълбите на застиналия ескалатор. — Ще потърсим някое безопасно местенце, където да обмислим какво да правим нататък, докато ти се възстановяваш.

— В никакъв случай! — възрази тя. — Не можем просто така да зарежем другите. Няма значение как съм.

— Не ги изоставяме. Но да бъдем реалисти. Сега сме ранени и безпомощни, другите сигурно са на много мили от нас, някъде из подземната мрежа, на път за един бог знае къде. Как смяташ, че ще ги открием?

— Както намерих вас — обади се Адисън. — С носа си. Виждате ли, чудатите създания излъчват собствена миризма, каквато кучетата от моя вид могат да надушват отдалече. По някаква случайност всички вие се оказахте от една особено силно намирисваща порода. Предполагам, че това се подсилва от страха, а и от пропускането на няколко бани…

— Да тръгваме тогава след тях! — прекъсна го Ема.

Тя ме задърпа с неочаквана сила към релсите. Възпротивих се и за малко се сборичкахме като при теглене на въже.

— Не, не, не бива, може влаковете още да вървят и ако тръгнем пешком през тунелите…

— Не ми пука дали е опасно. Няма да ги изоставя.

— Не само, че е опасно, но е и безсмислено. Ема, кой знае къде са сега.

Тя освободи ръката си и продължи да куцука към релсите. Последвах я, като се препъвах.

— Кажи нещо — прошепнах на Адисън и заобиколих да ѝ препреча пътя.

— Боя се, че той е прав. Ако ги последваме пеша, миризмата на нашите приятели ще се разсее далеч, преди да съумеем да ги открием. Дори моите изключителни способности имат граница.

Ема втренчи очи в тунела, сетне ги извърна към мен и видях измъченото ѝ лице. Протегнах ръка.

— Моля те, откажи се. Това не значи, че ще ги изоставим.

— Добре — рече тъжно тя. — Добре.

Но тъкмо когато се отправихме към ескалатора, откъм релсите долетя вик.

— Ей, насам!

Гласът, макар и слаб, ми бе познат — с руски акцент. Това беше сгъващият се човек. Впих поглед в тъмнината и едва успях да различа проснатото му върху релсите тяло с вдигната ръка. Бяха го простреляли в мелето и си бях помислил, че гадините са го натикали с останалите във вагона. Но той си лежеше там и ни махаше.

— Сергей! — проплака Ема.

— Познавате ли го? — попита с нескрито подозрение Адисън.

— Той е от чудатите бежанци на мис Рен — обясних и в този момент откъм повърхността долетя далечен вой на сирена, който ме накара да настръхна. Задаваха се нови злочестия — може би завоалирани като помощ — и аз се опасявах, че единственият ни изход скоро ще бъде блокиран. Но от друга страна, нима можехме да го изоставим?

Адисън изприпка при проснатия мъж, заобикаляйки купчините стъкла. Ема ми подаде ръка и ние го последвахме. Сергей лежеше на хълбок, бе посипан със стъкла и облян в кръв. Куршумът бе попаднал в някой от важните органи. Телените му очила се бяха смачкали и той се опитваше да ги нагласи на носа си, за да ме разгледа по-добре.

— Чудо, истинско чудо — дочух пресипналия му глас, изтънял като разреден чай. — Чух те да говориш на езика на чудовището. Истинско чудо.

— Ни най-малко — рекох, като коленичих. — Защото го изгубих. Няма го.

— Ако една дарба е в теб, тя е там завинаги.

Откъм ескалатора се чуха стъпки и гласове. Разчистих стъклата, за да подпъхна ръце под него.

— Идваш с нас — заявих.

— Оставете ме — изохка сподавено той. — Скоро ще напусна този свят…

Не обърнах внимание на протестите му, прихванах го по-здраво и го вдигнах. Беше дълъг като въжена стълба и лек като перце, и аз го държах в обятията си сякаш е едно голямо бебе с мършави крака, увиснали през лакътя ми, и люшкаща се на рамото ми глава.

Две фигури се спуснаха с трополене по ескалатора и спряха долу, озарени от бледата дневна светлина, оглеждаха се в мрака. Ема посочи пода и ние се приведохме, надявайки се, че няма да ни видят — че са само обикновени хора, слезли да вземат влака, — ала след това чухме писукането на радиостанциите, а блесналите в ръцете им прожектори накараха светлоотразителните им жилетки да засияят.

Можеха да са от спасителен екип или гадини, облечени като тях. Не знаех със сигурност, докато не видях да свалят тъмните си очила.

Разбира се.

Току-що възможностите ни бяха намалели наполовина. Сега ни оставаше само тунелът. Не бихме могли да ги надбягаме, ранени и изтощени, но докато не ни виждат, все още съществуваше надежда да им се изплъзнем. А те продължаваха да се озъртат сред хаоса в разрушената станция. Сноповете на прожекторите им се кръстосваха по пода. Двамата с Ема отстъпихме по релсите. Ако можехме само да се шмугнем незабелязано в тунела… По дяволите, Адисън не помръдваше!

— Идвай — просъсках.

— Това са шофьори на линейка, а този човек се нуждае от помощ — каза той твърде високо и в същия миг светлините подскочиха и се насочиха към нас.

— Останете на място! — нареди един от мъжете и извади пистолет от кобура, а вторият заговори по радиостанцията.

И тогава едно след друго се случиха две неща. Първото беше, че точно когато възнамерявах да пусна сгъващия се човек на релсите и да скоча след него заедно с Ема, от вътрешността на тунела долетя оглушително изсвирване и мракът бе разцепен от прорязващ лъч. Внезапно подухналият вятър бе предизвикан, разбира се, от влак, който летеше по релсите въпреки взрива. Второто бе възвестено от болезнено свиване на червата ми и то означаваше, че гладният се е освободил и сега се носи към нас. Миг след като го почувствах, аз го видях, той идеше с подскачащи черни бърни, от които във въздуха се виеха ужасните му езици.

Бяхме приклещени. Побегнем ли към стълбите, щяхме да бъдем застреляни или пребити. Ако скочим на релсите, щеше да ни сгази влакът. Не можехме да избягаме с влака, тъй като щяха да минат поне десетина секунди, преди да спре, дванайсет, за да се отворят вратите, и още десет, преди да се затворят отново, а дотогава щяхме да сме мъртви. Ето защо направих това, което правех, когато ми липсваха идеи — погледнах към Ема. По отчаяното изражение на лицето ѝ виждах, че разбира колко е безнадеждно положението ни, а по начина, по който бе стиснала челюсти — че въпреки това е готова да действа. Едва когато пристъпи напред, разперила пред себе си ръце, си спомних, че тя не вижда гладния. Опитах се да я предупредя, посегнах да я спра, ала не можех да я хвана и задържа, без да изпусна сгъващия се човек, и в този момент Адисън вече беше до нея и лаеше към гадината, а Ема се мъчеше напразно да запали огън — искра, нова искра, после нищо, досущ изчерпала горивото си запалка.

Гадината избухна в смях, дръпна ударника на пистолета и се прицели в нея. Гладният се носеше към мен, надавайки вой, сякаш се състезаваше с воя на влака и скърцането на спирачките. Изведнъж разбрах, че краят е близо и че не мога да направя нищо, за да го спра. В този момент нещо в мен се отпусна и щом това стана, болката, която изпитвах, когато наблизо имаше гладен, също почти се стопи. Тази болка бе като пронизително стенание и веднага щом изчезна, аз открих стаен под нея друг звук, шепот на границата на съзнанието.

Дума.

Гмурнах се към нея. Обгърнах я с ръце. Поех дъх и я извиках с цяло гърло като екзалтиран победител в турнир.

— Него — изкрещях на непознат за мен език. Беше само кратко словосъчетание, ала съдържаше цели томове от информация и резултатът бе мигновен още щом изхвърча с тракане от гърлото ми. Гладният спря да тича — замръзна на място, краката му се плъзнаха, сетне се завъртя рязко на една страна и изстреля език, който профуча над перона и се усука три пъти около крака на гадината. Мъжът се олюля и изстрелът отхвърча към тавана, след това бе преобърнат с главата надолу и започна да размахва ръце и да крещи, увиснал във въздуха.

Бяха необходими няколко секунди, преди другарите ми да осъзнаят какво става. Докато стояха сащисани, а втората гадина говореше припряно по радиостанцията, чух вратите на вагона зад гърба ми да се отварят със свистене.

Ето го нашия миг.

— Хайде! — извиках и те ме послушаха. Ема закуцука, Адисън се омота в краката ѝ, а аз, понесъл обляния в кръв сгъващ се човек през вратата. Накрая всички се озовахме във вагона.

Отекнаха нови изстрели, гадината стреляше слепешката по гладния.

Вратата се затвори до половината, сетне подскочи назад и се разтвори докрай.

— Освободете вратите, ако обичате — произнесе ведър глас от запис.

— Краката му! — извика Ема и посочи обувките на ранения сгъващ се човек, които стърчаха навън през вратата. Дръпнах го още навътре, а през това време увисналата гадина пусна още няколко куршума, докато гладният се отегчи от него и го запокити към стената, където той се свлече в безжизнена купчина.

Втората гадина хукна към изхода.

„Него също“, опитах се да кажа, но бе твърде късно. Вратите се затвориха, влакът се разтресе и потегли.

Огледах се, доволен, че вагонът, в който се намирахме, е празен. Какво ли щяха да си помислят за нас нормалните хора?

— Добре ли си? — попитах Ема. Тя се надигна, като дишаше тежко, втренчила очи в мен.

— Благодарение на теб — изтъкна. — Наистина ли накара гладния да стори това?

— Мисля, че да — отвърнах, но не вярвах съвсем в казаното.

— Невероятно — промърмори тихо тя. Не можах да определя дали е изплашена, впечатлена, или и двете.

— Дължим ти живота си — заяви тържествено Адисън и отърка нос в ръката ми. — Ти си много специално момче.

Сгъващият се човек прихна и когато сведох очи, видях го да ми се усмихва през болезнената маска.

— Видя ли? — попита той. — Нали ти казах. Това е чудо. — Сетне придоби сериозен вид. Сграбчи ръката ми и пъхна в нея малка хартийка. Беше фотография. — Жена ми и детето — обясни. — В ръцете на врага са много отдавна. Ако намерите другите, може би…

Погледнах снимката и се стъписах. Беше фотография на жена, държаща бебе, и Сергей очевидно я бе носил много време в портфейла си, защото бе доста смачкана, вероятно е била спасена от пламъци, но излагането на толкова силна топлина бе сгърчило и напукало иначе приятните лица. Никога досега Сергей не бе споменавал семейството си, говореше само за събирането на армия от чудати — да тръгнем от примка на примка и да вербуваме оцелели от чистките и рейдовете. Никога не ни бе казвал за какво му е нужна тази армия, но сега вече знаех — за да си ги върне.

— И тях ще намерим — обещах.

И двамата знаехме, че обещанието е пресилено, но тъкмо от подобни думи се нуждаеше сега.

— Благодаря ти — промълви той и се отпусна в локвата кръв.

— Не му остава още много — отбеляза Адисън и се приближи, за да близне Сергей по лицето.

— Може би ще имам достатъчно топлина да обгоря раната — предложи Ема. Тя се наведе към него и започна да търка ръце.

Адисън опря нос в корема на проснатия мъж.

— Тук. Тук е ранен. — Ема положи длани от двете страни на мястото и когато из въздуха се разнесе цвърчене на горяща плът, усетих, че ми призлява. Погледнах през прозореца. Все още излизахме от станцията, забавени вероятно от отломките върху релсите. Трепкащите аварийни светлини озаряваха от време на време сцената отвън. Заровеното в стъкла тяло на мъртвата гадина. Смачканата телефонна будка, откъдето се бяхме измъкнали. Гладният — чийто силует ме накара да трепна изплашено, — който подтичваше по перона след нас, няколко вагона по-нататък, с небрежните движения на човек, излязъл да потренира.

— Спри. Остани там — извиках към прозореца, но се получи на английски. Усещах главата си замаяна, изпитвах лека, надигаща се болка от набиращия сила вой.

Влакът ускори и ние навлязохме в тунела. Опрях лице на стъклото и извих очи назад за последен поглед. Беше тъмно, пак тъмно и после, в ярък проблясък като от светкавица на фотоапарат, зърнах гладния в моментно, застинало изображение — той летеше, отделил крака от перона и уловил с език перилата на последния вагон.

Чудо. Проклятие. В този момент не можех да видя разликата.

Улових го за краката, Ема го хвана за ръцете и двамата го положихме внимателно на седалката, където сгъващият се човек остана да лежи в безсъзнание под рекламата за домашно приготвена пица. Не можехме да го оставим да издъхне на пода — ако това го очакваше.

Ема повдигна нагоре тънката риза.

— Кървенето е спряло — докладва тя, — но той ще умре, ако не го откараме скоро в болница.

— Навярно и там ще умре — възрази Адисън. — Особено в болница в настоящето. Помисли си — ако дойде на себе си след три дни, излекуван от раната, ще е остарял със сто и само птиците знаят колко години.

— Така е — съгласи се Ема. — Но от друга страна, доста бих се изненадала, ако след три дена някой от нас е още жив в каквото и да било състояние. Не зная обаче какво друго бихме могли да направим за него.

И друг път бях чувал да споменават този краен срок — два до три дена бе най-дългият период за всеки чудат обитател на примка, който би преживял в настоящето, без да започне да остарява. Стигаше им да навестяват сегашното време, но не и да остават дълго, бе достатъчен за пътуване между примките, но прекалено кратък, за да се изкушат да се задържат някъде. Само смелчаците и имбрините си позволяваха разходки из настоящето, по-дълги от няколко часа, последствията от забавянето бяха твърде тежки.

Ема се надигна с болнав вид под неоновата светлина, олюля се и протегна ръка към една от дръжките. Улових я навреме и ѝ помогнах да седне до мен, тя се отпусна на седалката, изтощена до смърт. И двамата бяхме изтощени. Не бях мигвал от дни насам. Не бяхме яли свястна храна от доста време, освен в кратките моменти, когато се бяхме натъпквали като прасета. От непрестанното бягане ходилата ми бяха покрити с плюски и имах чувството, че всеки път, когато говорех на гладния, нещо сякаш се изтръгваше от мен и не знаех как да си го върна обратно. Всичко това ме караше да изпитвам умора и изтощение отвъд всякакви човешки представи. Бях открил неизследвана жила вътре в себе си, нов вътрешен източник на енергия, ала той бе ограничен и изчерпаем, и аз се питах дали като прибягвам до него, не изчерпвам и себе си.

Друг път щях да се тревожа за това. Сега можех само да го добавя към трупащата се купчина от ужаси. Обгърнал с ръка Ема, опитах да намеря в себе си кътче спокойствие, докато главата ѝ се поклащаше на рамото ми. Може би бе проява на егоизъм, но не ѝ казах за гладния, който преследваше нашия влак. Или ще ни убие, или не. Следващия път, когато ни намери — бях сигурен, че ще има следващ път, — или щях да открия думи, за да накарам тези ужасни езици да спрат, или нямаше да успея.

Адисън скочи на седалката срещу нас, побутна ключалката на прозорчето и го отвори с лапа. Във вагона с яростно боботене нахлу въздух с мирис на тунел и бумтенето на влака, а той проточи нос, с блеснал поглед и потрепващи ноздри. За мен миризмата бе неприятна, на застояло, но той явно улавяше нещо повече — нещо, изискващо особена интерпретация.

— Можеш ли да ги подушиш? — попитах.

Кучето ме чу, но известно време не отговаряше, втренчило поглед в тавана сякаш преследваше някаква мисъл.

— Мога — каза накрая. — Усещам техния приятен и свеж полъх.

Дори при тази висока скорост той бе в състояние да долавя остатъчни следи от чудатите, затворени в предния влак. Бях впечатлен и му го казах.

— Благодаря, но не мога да приема изцяло заслугата — отвърна той. — Някой трябва да е отворил и прозорчето на техния вагон, инак дирята им щеше да е далеч по-слаба. Може би мис Рен го е направила, знаейки, че ще се опитам да ги проследя.

— Тя знае, че си бил тук? — попитах.

— Как ни намери? — присъедини се Ема.

— Само за момент — прекъсна ни малко рязко Адисън. Влакът забавяше пред следващата станция и прозорците присвяткваха като черни и бели квадрати. Той подаде нос през прозорчето и затвори очи, напълно погълнат от заниманието си. — Не смятам, че са слезли тук, но за всеки случай имайте готовност.

Двамата с Ема се изправихме и се опитахме да закрием сгъващия се човек с телата си. За мое облекчение на перона нямаше много пътници. Странно, че изобщо имаше и че влаковете продължаваха да вървят. Сякаш нищо не бе се случило. Сигурно гадините се бяха погрижили за това, надявайки се да захапем стръвта, да се качим във влака и така да улесним залавянето си. Едва ли щеше да е трудно да бъдем забелязани сред пътниците на съвременен Лондон.

— Дръжте се естествено — посъветвах ги. — Сякаш сте оттук.

На Ема това се стори смешно и тя се засмя сподавено. Предполагам, че наистина си беше смешно, след като всъщност не бяхме отникъде и най-малкото оттук.

Влакът спря и отвори врати. Адисън задуши въздуха, когато във вагона влезе жена на средна възраст със зеленикаво палто. Още щом ни съгледа, тя зяпна с уста, обърна се припряно и излезе. „Не. Не, благодаря.“ Не можех да я виня. Бяхме мръсни, изглеждахме странно в старомодните си дрехи, изпоцапани с кръв. Вероятно си е помислила, че сме убили нещастния човечец зад нас.

— Да се държим естествено — повтори Ема и прихна.

Адисън обърна гръб на прозореца.

— На прав път сме — докладва той. — Мис Рен и останалите определено са минали оттук.

— Не са ли слезли на тази станция? — попитах.

— Не мисля. Но ако не ги подуша на следващата станция, ще знаем, че сме се отдалечили.

Вратите се затръшнаха и влакът потегли със скърцане. Готвех се да предложа да потърсим чисти дрехи, когато Ема подскочи до мен, сякаш се бе сетила за нещо.

— Адисън? — повика го тя. — Какво стана с Фиона и Клеър?

Още щом спомена имената им, ме завладя нова вълна на безпокойство. За последен път ги бяхме видели в менажерията на мис Рен, където Фиона бе останала с Клеър, която бе твърде болна, за да пътува. Каул ни бе казал, че е нападнал менажерията и е заловил момичетата, но също така се бе похвалил, че Адисън е мъртъв, значи не можеше думите му да се приемат на доверие.

— Ах — въздъхна Адисън и кимна с тъжен вид. — Боя се, че новините са лоши. Ще ви призная, че донякъде се надявах да не попитате.

Ема пребледня.

— Кажи ни.

— Разбира се. Малко след като вашата група тръгна, бяхме нападнати от банда гадини. Замеряхме ги с армагедонски яйца, сетне се пръснахме и изпокрихме. Едрото момиче с чорлавата коса…

— Фиона — подсказах с разтуптяно сърце.

— Тя използва уменията си с растения, за да ни скрие — сред дърветата и набързо порасли храсталаци. Бяхме толкова добре замаскирани, че на гадините щяха да са им нужни много дни да ни намерят, но те хвърлиха газови гранати и ни принудиха да излезем.

— Газ! — проплака Ема. — Копелетата се заклеха, че никога вече няма да го използват!

— Явно са лъгали — поклати глава Адисън.

Бях виждал снимка на подобна атака в един от албумите на мис Перигрин — гадини със страховити маски с дихателни филтри, изправени небрежно, докато изпускат облаци отровен газ във въздуха. Макар веществото да не беше смъртоносно, то караше дробовете и гърлата да горят, предизвикваше ужасна болка И се говореше, че впримчвало имбрините в птичата им форма.

— След като ни задържаха — продължи Адисън, — разпитаха ни за местонахождението на мис Рен. Преобърнаха наопаки кулата ѝ — търсеха карти, дневници, не зная още какво — и когато нещастната Диердре се опита да ги спре, те я застреляха.

В съзнанието ми изникна издълженото, сладко лице на емурафата с нащърбената ѝ усмивка и аз усетих, че сърцето ми се свива. Що за човек би убил подобно създание?

— Божичко, това е ужасно — възкликнах.

— Ужасно — присъедини се към мен Ема. — А момичетата?

— Гадините заловиха по-малкото — каза с покруса Адисън. — А другото… тя се сборичка с неколцина от войниците, беше близо до ръба на скалата и падна.

Ококорих се.

— Какво? — За миг светът изгуби фокус, сетне го възвърна отново.

Ема застина, но лицето ѝ не издаваше нищо.

— Какво искаш да кажеш, как е паднала? От колко високо?

— Ами там има истинска пропаст. Близо хиляда стъпки. — Той размърда долната си челюст. — Съжалявам.

Отпуснах се с натежало сърце. Ема все още стоеше права, стиснала с побелели пръсти дръжката.

— Не — заяви тя с твърд глас. — Това не може да бъде. Сигурно се е хванала за нещо, докато е падала. Някой клон или издатина…

Адисън оглеждаше наплютия с дъвка под.

— Възможно е.

— Или дърветата долу са омекотили падането, уловили са я като в мрежа! Тя може да им говори, нали знаеш?

— Да — кимна Адисън. — Винаги има надежда.

Опитах се да си представя как ще омекотят падането ми островърхи борове. Не ми се стори възможно. Видях, че и надеждата в очите на Ема бързо загасва, после краката ѝ се разтрепериха, тя пусна дръжката и се тръшна на седалката до мен.

Гледаше Адисън с навлажнени очи.

— Съжалявам за приятелката ти.

Той кимна.

— Аз също за твоята.

— Това нямаше да се случи, ако мис Перигрин бе тук — прошепна Ема. И после сведе глава и заплака тихичко.

Исках да я прегърна, но кой знае защо ми се струваше, че ще се натрапя в едно лично преживяване, ще поискам да стана участник в него, когато то бе само нейно, и вместо това останах загледан в ръцете си, докато тя скърбеше по изгубената приятелка. Адисън също извърна глава от уважение, а може би защото влакът забави, приближавайки следващата станция.

Вратите се отвориха. Адисън подаде глава през прозореца, подуши въздуха на перона, изръмжа по някого, който понечи да влезе, сетне се прибра. Вратите се затвориха, Ема вдигна глава и избърса сълзите си.

Стиснах ръката ѝ.

— Добре ли си? — попитах, съжалявайки, че не можех да измисля нещо по-ободрително.

— Трябва да съм добре, нали? — отвърна тя. — Заради онези, които са още живи.

Някому вероятно би се сторил безчувствен начинът, по който тя отхвърляше болката, но аз я познавах достатъчно добре, за да разбера. Сърцето ѝ бе голямо колкото Франция и онези, които обичаше, се радваха на всеки сантиметър от тази територия — ала размерите ѝ я правеха и опасна. Ако оставеше този океан от чувства да надделее, щеше да бъде смазана. Ето защо трябваше някак да го укроти, да го усмири, да го накара да притихне. Да отнесе най-силната болка на някой остров, където и тя щеше да иде един ден.

— Продължавай — подкани тя Адисън. — Какво стана с Клеър?

— Гадините я отведоха със себе си. Запушиха двете ѝ усти и я натикаха в чувал.

— Но беше жива, нали? — обадих се.

— И хапеше с всички сили. После заровихме Диердре в нашето малко гробище, а аз отпраших за Лондон, за да предупредя мис Рен и вас. Един от гълъбите на мис Рен ме отведе в скривалището ѝ и макар да се зарадвах, когато видях, че сте дошли преди мен, за съжаление, същото направиха и гадините. Обсадата им вече беше започнала и аз бях принуден да гледам безпомощно как щурмуват сградата — е, останалото го знаете. Проследих ви, докато ви извеждаха от подземието. Когато избухна взривът, видях удобна възможност да ви се притека на помощ.

— Благодаря ти за това — рекох, давайки си сметка, че още не бяхме признали колко сме му задължени. — Ако не ни беше издърпал навън, когато…

— Да, добре… да не се занимаваме с потенциално неприятни възможности — прекъсна ме той. — Но в замяна на великодушната ми постъпка се надявах, че ще ми помогнете за спасяването на мис Рен от гадините. Колкото и невероятно да звучи това. Защото, виждате ли, тя значи всичко за мен.

Значи не нас, а мис Рен е искал да спаси от гадините — но възможността за нас е била по-реалистична, по-далече от влака и той е взел светкавичното решение да помогне на този, на когото може.

— Разбира се, че ще ти помогнем — отвърнах. — Не го ли правим вече?

— Да, да — кимна той. — Сигурно си давате сметка, че като имбрин мис Рен е по-ценна за гадините, отколкото чудатите деца, и затова спасяването ѝ може да се окаже по-трудно. Безпокоя се, че ако по някакво чудо имаме късмета да избавим вашите приятели…

— Не, почакай малко — троснах се аз. — Кой казва, че тя е по-ценна…

— Той е прав — намеси се Ема. — Без съмнение нея ще пазят по-зорко от всеки друг. Но ние няма да я изоставим. Никога никого няма да оставим вече. Имаш думата ни на чудати.

Кучето изглеждаше доволно от думите ѝ.

— Благодаря ви — рече той, а после ушите му прилепнаха, сякаш бе доловил нещо. Скочи на седалката, за да надзърне през прозореца, докато навлизахме в следващата станция. — Скрийте се — извика внезапно и се приведе. — Навън има врагове.

Гадините ни очакваха. Мярнах двама от тях да стоят на перона, облечени като полицаи, сред разпръснатите пътници. Оглеждаха вагоните, докато влакът намаляваше скоростта. Снижихме се под прозорците с надеждата да не ни видят — но си знаех, че това няма да се случи. Онзи с радиостанцията вече им се беше обадил, със сигурност бяха предупредени, че сме в този влак. Оставаше им само да го претърсят.

Влакът спря и хората започнаха да се качват, макар не и в нашия вагон. Рискувах да надзърна през отворените врати и видях една от гадините надолу по перона, крачеше забързано към нас, докато оглеждаше всеки вагон.

— Един от тях идва насам — прошепнах. — Ема, как си с огъня?

— Още никак — отвърна тя.

Той се приближаваше. Беше на четири вагона от нас. На три.

— Тогава се пригответе да бягаме.

Два вагона. И тогава един любезен глас произнесе:

— Внимание, вратите се затварят.

— Задръжте влака! — извика гадината. Ала вратите вече се плъзгаха.

Той пъхна ръка в процепа. Вратите отскочиха назад. Пристъпи вътре — във вагона пред нас.

Погледнах към вратата, която свързваше вагоните. Беше заключена с верига — слава на бога за тези малки чудеса. Вратите се затръшнаха със свистене и влакът потегли. Смъкнахме сгъващия се човек на пода и го издърпахме до едно място, където не можеха да ни видят от съседния вагон.

— Какво можем да направим? — попита Ема. — В момента, когато влакът спре отново, той ще влезе тук и ще ни открие.

— Сигурни ли сме, че е гадина? — подметна Адисън.

— Котките по дърветата ли растат? — отвърна Ема с въпрос.

— Не и в тази част на света.

— Тогава, разбира се, че не сме. Но става ли дума за гадини, една стара поговорка казва: ако не си сигурен, приеми, че е така.

— Добре тогава — рекох. — Отворят ли се отново вратите, хукваме към изхода.

Адисън въздъхна.

— Все бягаме — промърмори с презрение, сякаш бяхме на изискан прием, а някой му предлагаше парче купешко американско сирене. — Няма никакво въображение в това. Не искате ли за разнообразие да опитаме с промъкване? Ще е далеч по-артистично. А после ще се отдалечим, грациозно и небрежно, без да ни забележат.

— Мразя да бягам не по-малко от всеки друг — признах, — но ние с Ема приличаме на свирепи убийци от началото на деветнайсети век, а ти си куче, което носи очила. Няма как да останем незабелязани.

— Не мога да се отърва от тях, докато не започнат да правят кучешки контактни лещи — изсумтя Адисън.

— Къде е онзи гладен, когато ни трябва? — въздъхна нацупено Ема.

— Тича след влака, ако имаме късмет — рекох. — За какво ти е притрябвал?

— Одеве се оказа доста полезен.

— А преди това едва не ни видя сметката — на два пъти! Не, три! Каквото и да е това, с което го контролирам, в него има голяма доза случайност. Само си помисли какво ще стане, ако в някой момент не успея. Мъртви сме.

Ема не отговори, а известно време ме разглежда, сетне ме улови за ръката, покрита с мръсотия, и я целуна нежно веднъж, два пъти.

— Това за какво беше? — попитах изненадан.

— Не се ли досещаш?

— За какво?

— Какво малко чудо си ми ти!

Адисън изпъшка.

— Притежаваш изумителна дарба — прошепна Ема. — Сигурна съм, че ти трябва само малко практика.

— Може би. Но да се упражняваш в нещо означава от време на време да правиш грешки, а при мен това ще е равносилно на убити хора.

Ема стисна ръката ми.

— Когато учиш нещо ново, винаги съществува и елемент на напрежение.

Опитах се да се засмея, но не успях. Сърцето ми се сви при мисълта за злините, които бих могъл да причиня на другите. Усещах тази моя „дарба“ като заредено оръжие, което не знаех как да използвам. По дяволите, нямах представа дори коя страна да насочвам към противника. По-добре да го оставя, отколкото да гръмне в ръцете ми.

Чухме шум в далечния край на вагона и когато погледнахме натам, видяхме, че вратата се отваря. Беше вратата в отсрещния край и през нея влязоха двама тийнейджъри с кожени якета, момче и момиче, които се смееха и си предаваха запалена цигара.

— Ще си имаме ядове накрая! — рече момичето и целуна приятеля си по врата.

Момчето отметна дългия перчем от очите си.

— Аз си имам непрестанно, сладурче — отвърна и тогава ни видя и замръзна, оцъклил очи. Вратата, през която бяха влезли, се хлопна зад тях.

— Здрасти — подхвърлих нехайно, сякаш не бяхме залегнали на пода до облян в кръв мъж. — Как е хавата?

„Само да не изпаднете в паника. И да ни издадете“ — помислих си.

Момчето смръщи вежди.

— Ама вие защо…

— Това са костюми — обясних. — Тръгнахме си, без да измием фалшивата кръв.

— Ахаа — проточи момчето, но очевидно не ми повярва. Момичето втренчи очи в сгъваемия се човек.

— Той да не е…?

— Пиян — измърмори Ема. — Накиснал се е до козирката. Затова омаза пода с фалшива кръв. И себе си.

— И нас — добави Адисън. Младежите извърнаха рязко глави към него и се ококориха още повече.

— А сега — продължи с тих глас Ема. — Не вдигайте шум.

Момчето посочи с разтреперана ръка Адисън.

— Не го ли чух току-що да…?

Адисън бе произнесъл само две думи. Можехме да кажем, че им се е счуло заради общия шум във вагона, но нашият приятел бе твърде горд, за да се преструва на глупав.

— Разбира се, че не — заяви наперено, като вирна нос във въздуха. — Кучетата не говорят английски. Нито който и да било друг човешки език, с изключение, разбира се, на люксембургски, който е разбираем само за банкери и люксембургци, и по тази причина е почти безполезен за нас. Не, истината е, че сте яли нещо развалено и сега имате кошмари. И като стана дума, ако нямате нищо против, моите приятели биха искали да вземат дрехите ви назаем. Бъдете така добри да ги свалите незабавно.

Бледо и разтреперано, момчето започна да съблича коженото яке, но едва бе измъкнало едната си ръка, когато коленете му поддадоха и то тупна на пода. А после момичето започна да крещи и изглежда, нямаше намерение да спре.

Миг по-късно гадината заблъска заключената с верига врата и лишените му от зеници очи обещаваха кървава разплата.

— Толкова по въпроса за „промъкването“ — въздъхнах.

Адисън извърна глава към него.

— Определено е гадина — кимна с мъдър вид.

— Радвам се, че разкри тази загадка — процеди Ема.

Вагонът се разтресе, чу се пищене на спирачки. Приближавахме станция. Помогнах на Ема да се изправи и се приготвихме да бягаме.

— Ами Сергей? — попита тя и се наведе над него.

Щеше да е трудно да надбягаме двете гадини, ако трябваше да ѝ помагам, и напълно невъзможно със сгъващия се човек на ръце.

— Ще трябва да го оставим — въздъхнах. — Дано го намерят и заведат на лекар. Това е единственият му шанс — и нашият.

За моя изненада тя се съгласи.

— Мисля, че и той би искал това. — После изтича и клекна до него. — Извинявай, че не можем да те вземем с нас. Но съм сигурна, че пак ще се срещнем.

— В следващия свят — изхриптя той и едва повдигна клепачи.

— В Абатон.

При тези загадъчни думи и под несекващите писъци на момичето, които отекваха в ушите ни, влакът спря и вратите се отвориха.

Не бяхме хитри. Не бяхме грациозни. В мига, когато вратите се отвориха, ние побягнахме колкото сили имахме.

Гадината изскочи от своя вагон и се шмугна в нашия, но дотогава ние вече бяхме подминали крещящото момиче, бяхме прескочили проснатия ѝ в несвяст приятел и бяхме излезли на перона, където се счепкахме с тълпата, стрелнала се към вагона като пасаж изплашени риби. Тази станция, за разлика от предишните, се пукаше по шевовете.

— Нататък! — извиках и задърпах Ема към надписа ИЗХОД, светещ в далечината. Надявах се, че Адисън ни следва по петите, но в толкова гъста тълпа нямаше как да видя дали е долу. За щастие, Ема вече възвръщаше силите си — или помогна притокът на адреналин, — защото едва ли бих могъл да я нося на гръб сред това човешко множество.

От вагона вече ни деляха двайсетина крачки и петдесетина души, когато гадината изскочи на перона и закрещя: „Аз съм полицейски служител!“, „Освободете пътя!“ и „Спрете тези деца!“ Никой не би могъл да го чуе във всеобщата глъчка на станцията, нито пък някой му обърна внимание. Погледнах през рамо и установих, че скъсява разстоянието, и в този момент Ема започна да спъва хора, косеше ги с крака наляво и надясно, докато бягахме. Отекнаха викове, зад нас падаха и се въргаляха пътници и когато отново надзърнах през рамо, гадината се опитваше да ги прескочи или стъпче, но получаваше в замяна шамари и удари с чадъри и куфарчета. После спря, зачервен и ядосан, и посегна към пистолета в кобура. Ала разстоянието помежду ни отново се бе увеличило и макар да бях сигурен, че е достатъчно безсърдечен, за да стреля в тълпата, не беше толкова глупав. Последвалата паника още повече щеше да затрудни залавянето ни.

Когато за трети път извърнах глава, той беше далеч назад, почти погълнат от тълпата и едва успях да го различа. Може би вече не му пукаше дали ще успее да ни залови. В края на краищата ние не бяхме нито особена опасност, нито жадувана награда. Може би кучето беше право — сравнени с една имбрин едва ли си заслужавахме усилието.

На средата на пътя към изхода тълпата се разреди достатъчно, за да можем да се затичаме — ала изминахме едва няколко крачки, преди Ема да ме улови за ръкава и да ме спре.

— Адисън! — извика тя, като се озърташе изплашено. — Къде е Адисън?

Миг по-късно той изскочи от най-гъстата част на тълпата, а от каишката му се влачеше парче бял плат.

— Вие ме чакате! — извика зарадвано. — Заплетох се в чорапите на една дама…

При звука от гласа му няколко глави се извърнаха.

— Хайде, не бива да спираме тук! — подканих го аз.

Ема измъкна останките от чорапа от каишката на Адисън и тримата хукнахме отново. Отпред имаше ескалатор и асансьор. Ескалаторът работеше, но беше претъпкан, затова се насочих към асансьора. Минахме покрай жена, изрисувана в синьо от главата до петите, и аз извърнах глава да я огледам, докато краката ме отнасяха нататък. Косата ѝ бе синя, лицето ѝ скрито под гъст слой синкав грим, беше облечена в плътно прилепнал комбинезон, също син.

Едва я подминахме и зърнах друг, още по-странен екземпляр — мъж, чиято глава бе разделена вертикално на две части — едната бе напълно лишена от окосмяване и потъмняла от слънцето, другата — недокосната, косата се спускаше като дълга грива.

Дори да го бе забелязала, Ема не се обърна да го погледне. Може би беше привикнала със странни и чудати неща и вече не ѝ правеха впечатление. „Ами ако не са нормални? — помислих си. — Ако са чудати, и вместо в настоящето сме се озовали в някоя нова примка? Ако…“

И тогава видях две момчета да нападат със святкащи саби редицата от автомати край стената и реалността се върна на фокус с почти осезаемо изщракване. Тези странни хора не бяха чудати. Те бяха нърдове2. Със сигурност бяхме в настоящето.

На двайсет крачки по-нататък вратите на асансьора се отвориха. Ускорихме темпото и се хвърлихме вътре, като почти се блъснахме в задната стена, а Адисън едва не се претърколи. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя две неща през затварящите се врати: гадината, която се отскубна от тълпата и се понесе главоломно към нас, и още по-нататък, при релсите, гладния, който скочи от покрива на потеглящия влак и увисна, прихванат с езици за тавана, втренчил черните си пламтящи очи право в мен.

А след това вратите се затвориха и ние се понесохме плавно нагоре, а един глас попита:

— Къде е пожарът, друже?

Мъж на средна възраст стоеше в отсрещния край на кабината, облечен със странен костюм и ухилен до уши. Ризата му беше разкъсана, лицето му, изпъстрено с фалшиви рани, а за едната му ръка бе привързана — в стила на капитан Хук — окървавена моторна резачка.

Ема отстъпи изплашено назад.

— Кой сте вие?

Той я погледна леко обиден.

— О, я стига.

— Ако наистина искате да узнаете къде е пожарът, не ми отговаряйте. — Тя понечи да вдигне ръце, но аз се пресегнах и я спрях.

— Той не е важен — рекох.

— А тази година си мислех, че съм направил толкова очевиден избор — промърмори мъжът. Той повдигна вежди и разклати резачката. — Казвам се Аш. Нали се сещате: „Армията на мрака“?

— Никога не съм чувала за тях — призна Ема. — Коя е вашата имбрин?

— Моята какво?

— Човекът просто си играе ролята — опитах се да ѝ обясня, ала тя не ме чу.

— Няма значение кой сте — рече. — Вашата армия може да ни е от полза, а и на дарен кон не се гледат зъбите. Къде са хората ви?

Мъжът завъртя очи.

— Ще се пукна от смях. Толкова сте забавни само. Ами, всички вече трябва да са в залата.

— Той носи костюм — прошепнах на Ема. После обясних на мъжа: — Тя не си пада по филмите.

— Костюм? — Ема повдигна вежди. — Че той е възрастен човек.

— И какво? — нацупено ни изгледа мъжът. — А вие кои трябва да бъдете? Ходещите дорки? Лигата на необикновените дордонки?

— Чудатите деца — обади се Адисън, чието его не му позволяваше повече да мълчи. — А аз съм седмото кутре на седмото кутре, в един дълъг род на…

Мъжът припадна, преди Адисън да успее да завърши, и главата му се удари в пода с дрънчене, което ме накара да трепна болезнено.

— Трябва да престанеш да го правиш — скастри го Ема, но се усмихваше.

— Така му се пада — каза Адисън. — Какъв грубиян. А сега бързо да му приберем портфейла.

— В никакъв случай! — възразих. — Ние не сме крадци.

Адисън изсумтя.

— Ако питате мен, на нас ни е нужен повече, отколкото на него.

— Защо, за бога, е облечен така? — недоумяваше Ема.

Асансьорът издаде мелодичен звън и вратата се плъзна встрани.

— Мисля, че скоро ще узнаеш — рекох.

Вратата на асансьора се отвори и пред нас блесна окъпан в дневна светлина свят, истинско вълшебство, твърде ярък за изстрадалите ни очи. Поех благодатна глътка въздух, докато пристъпвахме на оживения тротоар. Навсякъде имаше хора с костюми — супергерои с лъскави прилепнали комбинезони, зомбита, поклащащи се под обилния грим, момичета с изцъклени очи, размахващи бойни секири. Те се събираха на групички или се пръсваха, за да блокират движението, привличани като пеперуди от масивната сивкава сграда, на която бе окачен плакат: СЪБОР НА ГЕРОИ ОТ КОМИКСИ — ДНЕС!

Ема се дръпна към асансьора.

— Какво е това?

Адисън разглеждаше над очилата си зеленокосия жокер, който опипваше наслоената по лицето си боя.

— Съдейки по одеждите им, изглежда, е някакво религиозно празненство.

— Нещо такова — отвърнах и побутнах Ема към тротоара. — Не се плаши, това са преоблечени нормални и ние също изглеждаме като тях. Трябва само да се пазим от гадината. — Пропуснах да спомена гладния — отново, — надявайки се, че сме му се измъкнали с асансьора. — Ще се скрием, докато си иде, после да се върнем в тунелите и…

— Не е необходимо да го правим — прекъсна ме Адисън и изприпка на улицата, като душеше.

— Ей! — повика го Ема. — Какво правиш?

Но той вече се връщаше.

— Ура за късмета! — подскочи, размахвайки щръкналата си опашка. — Според моя нос нашите приятели са били изкарани на повърхността точно тук, от този асансьор. В края на краищата сме на прав път!

— Слава на птиците! — въздъхна Ема.

— Мислиш ли, че ще можеш да им уловиш дирята? — попитах.

— Дали мисля, че ще мога? Не ме наричат Изумителния Адисън просто така! Няма аромат, благоухание или чудна тоалетна вода, която да не надуша от стотина метра…

Адисън твърде лесно изпадаше в словоизлияния във възхвала на своето величие, дори когато ни чакаха по-неотложни дела, а неговият горделив, басов глас имаше свойството да не остава незабележим за околните.

— Добре, разбрахме — прекъснах го, но той се завъртя, пое в нова посока и продължи да дърдори:

— Мога да открия сламка в купа сено, имбрин в птичарник…

Последвахме го през пъстроцветната тълпа, промушихме се между краката на джудже на кокили, покрай групичка зомбирани принцеси и едва не се сблъскахме с Пикачу и Едуард Ножиците, които танцуваха валс насред улицата. „Разбира се, че са довели приятелите ни тук“ — помислих си. Това бе перфектната маскировка — не само за нас, които сред всичко това изглеждахме почти нормални, но също и за гадините, отвлекли групичка чудати деца. Дори някое от тях да бе дръзнало да извика за помощ, кой би го приел на сериозно и би се намесил? Хората около нас разиграваха сцени, импровизирани битки, ръмжаха в чудовищни костюми, стенеха като зомбита. Някакви странни деца, крещящи, че са отвлечени от хора, които искат да им откраднат душите? Никой не би се заинтересувал.

Адисън обиколи в кръг, душейки земята, после седна и се озърна объркан. Приближих се към него и го попитах тихо какво има, защото дори тук едно говорещо куче би предизвикало нежелан интерес.

— Ами, просто… ааа — запелтечи той. — Изглежда съм…

— Изгубил дирята? — досети се Ема. — Мислех, че носът ти е безпогрешен.

— Просто съм я объркал. Но не разбирам как… тя водеше право от онова място, после изчезна.

— Завържи връзките на обувките си — рече внезапно Ема. — Сега!

Погледнах надолу.

— Но те не са…

Тя ме сграбчи за ръката и ме дръпна долу.

— Вържи си връзките! — повтори рязко, а после добави беззвучно „гадината“.

Коленичихме, скрити зад главите на кипящото множество. Чу се силно пращене и един изпълнен с напрежение глас от радиостанция каза:

— Код 141! Всички екипи да се явят незабавно в пункта!

Гадината бе наблизо. Чухме го да отговаря със сърдит глас и странен акцент:

— Говори М. По следите на бегълците съм. Моля за разрешение да продължа издирването. Край.

Двамата с Ема се спогледахме изплашено.

— Отказано, М. Почистващите екипи ще се погрижат за района по-късно. Край.

— Момчето, изглежда, има някакво въздействие върху чистачите. Почистването може да не се окаже ефективно.

Чистачи. Сигурно говореха за гладните. И той определено говореше за мен.

— Не ти се разрешава! — изпука ядосано гласът. — Яви се незабавно, инак ще прекараш нощта в ямата! Край.

Гадината промърмори едно „прието“ и се отдалечи.

— Трябва да го проследим — рече Ема. — Може да ни отведе при другите!

— И право в бърлогата на звяра — добави Адисън. — Макар че, предполагам, последното е неизбежно.

Все още се колебаех.

— Те знаят кой съм — промърморих с отпаднал глас. — Сигурно са видели какво направих.

— Точно така — потвърди Ема. — И това ги е изплашило до смърт!

Надигнах се и изпратих с очи гадината. Той прекоси тълпата, прескочи едно улично заграждение и се отдалечи тичешком към паркирала полицейска кола.

Последвахме го до заграждението. Огледах се, опитвайки се да си представя какъв може да е бил следващият ход на похитителите. Зад нас имаше тълпа, отпред, отвъд загражденията, спрели коли.

— Може би нашите другари са дошли до тук пеша — предположих, — а после са ги качили в кола.

Адисън се оживи, изправи се на задните си крака и надзърна над оградата.

— Да! Това трябва да е. Умно момче!

— Какво толкова те радва? — попита го Ема. — Ако са ги откарали с кола, сега може да са един господ знае къде!

— Тогава ще ги последваме там — заяви решително Адисън. — Макар че се съмнявам да е някъде далече. Моят някогашен господар имаше къща в тази част на града и аз я познавам доста добре. Няма големи пристанища, нито изходни магистрали, но затова пък има няколко входове за примки. Далеч по-вероятно е да са ги откарали при един от тях. Повдигнете ме!

Вдигнах го на ръце, той прескочи оградата и задуши от другата страна. След няколко секунди отново улови следата.

— Нататък! — посочи към улицата, накъдето се бе отдалечила гадината с полицейската кола.

— Явно ни чака голяма разходка — рекох на Ема. — Ще можеш ли да се справиш?

— Ще се опитам — отвърна тя, — стига до няколко часа да намерим друга примка. Инак може да започна да ръся сиви кичури и краката ми да се подгъват от старост. — Усмихна се сякаш се шегуваше с това.

Прескочихме оградата. Хвърлих последен поглед към станцията зад нас.

— Виждаш ли гладния? — попита Ема.

— Не. Не зная къде е. И това ме тревожи.

— Ако ще се тревожим, нека да е за по едно нещо всеки път — предложи тя.

Вървяхме толкова бързо, колкото можеше Ема, придържахме се към сенчестата страна на улицата, озъртахме се за полиция и следвахме носа на Адисън. Навлязохме в индустриалната зона около пристанищата и Темза започна да се мярка като черна лента между сградите. Стигнахме търговски район с магазини, чиито витрини вече сияеха, а над тях стърчаха стъклени небостъргачи. Над покривите им мярнах купола на катедралата „Свети Павел“, отново цяла и невредима, а небето зад нея бе ясно и синьо. Бомбите бяха хвърлени отдавна, всички бомбардировачи си бяха отишли — или бяха свалени, превърнати в купчини старо желязо, претопени или изложени в музеи, където събираха прах зад въжетата и се превръщаха в атракция за ученици, за които войната бе почти толкова далечна, колкото и Кръстоносните походи. За мен тя бе буквално вчера. Трудно ми бе да повярвам, че това са същите покрити с отломки, обгорели улици, през които бягахме, за да си спасим живота предната нощ. Сега те бяха неузнаваеми, лъскавите магазини сякаш бяха изникнали направо от пепелищата, както и хората, които вървяха край тях, втренчили очи в телефоните си, напъхали ръце в джобовете на елегантните дрехи. Изведнъж настоящето ми се стори странно, толкова тривиално и объркано. Чувствах се като един от онези митични герои, проправили си с бой път от подземния свят само за да осъзнаят, че светът отгоре е също толкова прокълнат.

Едва сега това стигна до съзнанието ми. Аз се бях върнал. Отново се намирах в настоящето и се бях озовал тук без намесата на мис Перигрин… което би трябвало да е невъзможно.

— Ема? — повиках я аз. — Как се озовах тук?

Тя не откъсваше поглед от улицата пред нас, търсейки признаци за опасност.

— Къде, в Лондон ли? Дойдохме с влака, глупчо…

— Не. — Сниших глас. — Говоря за сега. Ти каза, че мис Перигрин е единствената, която може да ме прати обратно.

Тя се обърна и ме погледна с присвити очи.

— Да — рече бавно. — Така е.

— Или така си смятала.

— Не, така е, сигурна съм. Това е начинът.

— Тогава как стигнах тук?

Ема придоби смутен вид.

— Не зная, Джейкъб. Може би…

— Ето там! — извика развълнувано Адисън и ние извъртяхме глави. Беше застинал неподвижно и сочеше към улицата, в която току-що бяхме свили. — Улавям дузина следи от чудати… дузини и дузини… и те са съвсем пресни!

— И какво означава? — попитах.

— Че и други отвлечени чудати са минали по този път, не само нашите приятели — обясни Ема. — Скривалището на гадините трябва да е наблизо.

— Наблизо в настоящето? — попитах. Улицата бе изпълнена със заведения за бързо хранене и сувенирни магазинчета, а ние бяхме спрели пред светещата витрина на една закусвалня. — Представях си някое по-… зловещо място.

— Като тъмница в подножието на обрасъл в мъх замък — кимна Ема.

— Или концентрационен лагер, пазен от стражи и телени огради — добавих.

— В снега. Каквато беше рисунката на Хорас. Все още може да намерим и това място — обади се Адисън. — Не забравяйте, това вероятно е само входът на примката.

От другата страна на улицата туристи се снимаха пред легендарните червени телефонни будки на града. Забелязаха ни и взеха да снимат нас.

— Ей! — извика им Ема. — Никакви снимки!

Минувачите започнаха да се обръщат. Тук нямаше участници в събора и изпъквахме като въшка на чело с окървавените си дрехи.

— Последвайте ме — просъска Адисън. — Всички следи водят нататък.

Забързахме след него по улицата.

— Ех, да беше Милърд тук — подхвърлих, — щеше да разузнае мястото, без да го забележат.

— Или ако бяхме с Хорас, би могъл да си спомни някой сън, който да ни помогне — добави Ема.

— Или да ни намери нови дрехи — кимнах.

— Ако не престанем, ще се разплача — подсмръкна тя.

Адисън спря на един оживен кей. Слънцето блестеше върху водната повърхност в тесен пролив на Темза, тълпи от туристи с апарати и раници се качваха и слизаха от корабчетата, всяко от които предлагаше почти едни и същи разходки по реката.

— Тук са ги докарали — обясни Адисън. — Навярно са ги качили на корабче.

Последвахме носа му през тълпата до един празен пристан. Явно гадините наистина бяха качили приятелите ни на кораб и сега трябваше да ги последваме — но с какво? Обиколихме кея, търсейки подходящо средство.

— Няма да стане така — измърмори недоволно Ема. — Тези кораби са твърде големи и претъпкани. Трябва ни нещо малко — нещо, което да управляваме сами.

— Я да видим — рече Адисън, като помръдваше с нос. Той се отдалечи, душейки дървените дъски на пристана. Забързахме след него и слязохме на неголяма платформа, пренебрегната от туристите зарази липсата на надписи. Тя водеше към един по-нисък пристан, под улицата, почти на водното ниво. Тук нямаше никого.

Адисън спря със съсредоточен израз на лицето.

— Оттук са минали чудати.

— Нашите чудати? — попита Ема.

Той подуши пристана и поклати глава.

— Не са нашите. Но има много следи, силни и избледняващи, и всичките са се смесили. Този маршрут е използван често.

Пристанът се стесняваше и изчезваше под главния кей, погълнат от сенките.

— Използван често от кого? — попита Ема, като се взираше изплашено в мрака. — Не съм чувала за вход на примка под кей В Уопинг.

Не ни оставаше друго, освен да проучим сами и ние продължихме, като навлязохме, изпълнени с опасения, в тъмнината. След като очите ни попривикнаха, пред нас се показа нов пристан — съвсем различен от озарения от слънце кей горе. Дъските Му бяха позеленели и изгнили, на места строшени. Между разхвърляни консерви щъкаха плъхове, за един дървен пилон бе привързана малка овехтяла лодка, поклащаща се в тъмните води.

— Хм — промърмори Ема, — май това ще е…

— Тук е пълно с плъхове! — възкликна отвратено Адисън.

— Няма да е за дълго — успокои го Ема. — Плъховете не обичат моята компания.

Тъй като нямаше кой да ни спре, ние доближихме лодката, като прескачахме счупените дъски, и започнахме да я развързваме.

— СПРЕТЕ! — прокънтя глас от вътрешността на лодката.

Ема изписка, Адисън изръмжа, а аз едва не изскочих от кожата си. Мъжът, който седеше в лодката — как не го бяхме видели досега? — се изправи бавно, сантиметър по сантиметър, докато се извиси над нас. Беше поне два метра висок, загърнал масивното си тяло с плащ и скрил лицето си под качулка.

— Аз… съжалявам — запелтечи Ема. — Ние… помислихме си, че тази лодка е…

— Мнозина са се опитвали да крадат от Шарън! — прогърмя Гласът на мъжа. — И сега черепите им са убежище за морски създания!

— Кълна се, не сме се си и помисляли да…

— Ние ще си вървим — прекъсна я Адисън и отстъпи назад. — Простете за безпокойството, милорд.

— ТИШИНА! — изрева лодкарят и пристъпи на поскърцващия кей с една огромна крачка. — Всеки, който се доближи до Лодката ми, трябва ДА ПЛАТИ ЦЕНАТА!

Бях изплашен до смърт и когато Ема извика „Бягайте!“, вече се обръщах да побягна. Ала изминахме само няколко крачки, когато кракът ми попадна на счупена дъска и аз се проснах по очи на пристана. Опитах се да се изправя, но си бях заклещил глезена в дупката. Докато Ема и Адисън се върнат да ми помогнат, вече бе твърде късно. Лодкарят ни бе застигнал и се извиси над нас, заливайки се от гръмогласен смях. Може би беше игра на светлината или бе рожба на възбуденото ми въображение, но докато се тресеше от смях, можех да се закълна, че видях един плъх да се изтъркулва от качулката му и друг да се изхлузва от ръкава, когато той вдигна бавно ръка към нас.

— Остави ни на мира, маниак такъв! — кресна му Ема и плесна с ръце, за да направи огън. Макар че пламъкът, който разпали, дори не можа да разсее тъмнината в качулката на лодкаря — подозирах, че дори слънцето не е в състояние да го стори, — поне видяхме какво държи в протегнатата си ръка. Не беше нож, нито каквото и да било оръжие, а парче хартия, стиснато между палеца и дългия блед показалец.

Подаде го на мен и се наведе, за да мога да го стигна, докато екотът от смеха му постепенно утихваше.

— Ако обичате — рече поуспокоен. — Прочетете го.

Поколебах се.

— Какво е това?

— Цената. И малко информация относно услугите, които предлагам.

Преглътнах изплашено, пресегнах се и взех хартията, която тримата прочетохме на пламъка на Ема.

Вдигнах глава към огромния лодкар.

— Това вие ли сте? — попитах смутено. — Искам да кажа… вие ли сте Шарън?

— В плът и кръв — отвърна той с глас, от който ми настръхна косата.

— За бога, човече! — тросна се Адисън. — Изплашихте ни до смърт! Трябваше ли да крещите и да подскачате?

— Извинете ме. Бях задрямал и вие ме стреснахте.

— Ние ли сме те стреснали?

— За миг си помислих, че наистина искате да ми откраднете лодката — изкиска се той.

— Ха-ха! — засмя се престорено Ема. — Ние, ние само… проверявахме дали е здраво завързана.

Шарън се обърна и погледна към лодката, привързана с въже за един дървен пилон.

— И как я намирате? — попита той и под качулката му блеснаха зъбите на широка усмивка.

— Ами напълно… пригодна — смотолевих аз и най-сетне успях да измъкна крака си от дупката. — И стабилно завързана.

— Аз самата не бих вързала по-добър възел — рече Ема и ми помогна да се изправя.

— Между другото — поде колебливо Адисън. — Тези, които са се опитвали… те всички ли бяха…? — Той преглътна и погледна към тъмните води.

— Това няма значение — поклати глава лодкарят. — Сега, след като и без това ме събудихте, аз съм на вашите услуги. Какво мога да направя за вас?

— Искаме да наемем лодката ви — заяви решително Ема. — Но само ние.

— Не мога да го позволя — възрази Шарън. — Винаги съм бил капитанът в моята лодка.

— Ами, много жалко! — Адисън се завъртя, готов да си тръгне.

Ема го улови за нашийника.

— Почакай! — скастри го тя. — Не сме приключили тук. — Тя се усмихна любезно на лодкаря. — Случайно узнахме, че доста чудати са минали през това… — Тя се огледа, търсейки подходящата дума. — … място. Дали не е, защото наблизо има вход за примка?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна безизразно Шарън.

— Добре де, ясно е, че няма да го признаете просто така. Това е съвсем обяснимо. Но с нас сте в пълна безопасност. Очевидно е, че ние сме…

Сръгах я с лакът.

— Ема, недей!

— Защо не? Той вече видя говорещото куче и че аз мога да правя огън. Ако не сме честни с него…

— Но ние не знаем дали той е честен с нас — изтъкнах.

— Разбира се, че е. — Тя се обърна към Шарън. — Честен сте, нали?

Лодкарят продължаваше да ни гледа безстрастно.

— Честен е, нали? — попита Ема Адисън. — Не можеш ли да подушиш честността в него?

— Не съвсем ясно.

— Е, предполагам, че няма значение, стига да не е гадина. — Тя изгледа втренчено Шарън. — Не сте, нали?

— Аз съм бизнесмен — заяви той с равен глас.

— Който е свикнал да се среща с говорещи кучета и момичета, които правят огън с ръцете си — добави Адисън.

— В работата си срещам всякакви хора.

— Да преминем на въпроса — намесих се, докато изтърсвах обувката си от водата. — Търсим едни наши приятели. Смятаме, че са минали оттук, за последно преди около час. Повечето са деца, но има и възрастни. Едното е невидимо, друго може да лети…

— Трудно е да не бъдат забелязани — обясни накратко Ема. — Докарани са принудително от въоръжена банда гадини.

Шарън скръсти ръце.

— Както казах, всякакви хора наемат лодката ми и всеки от тях разчита на абсолютната ми дискретност. Не мога да обсъждам клиентелата.

— Така ли било? — попита хладно Ема. — Извинете ни за момент.

Тя ме дръпна настрани и ми прошепна в ухото:

— Ако този не започне да говори, здравата ще се ядосам.

— Не прави нищо необмислено — отвърнах шепнешком.

— Защо? Нима му повярва на дрънканиците за черепи и морски обитатели?

— Всъщност да. Зная, че е грубиян, но…

— Грубиян? Та той направо си призна, че прави бизнес с гадини! Може и той самият да е такъв!

— Но е полезен грубиян. Имам чувството, че знае съвсем точно къде са отведени нашите приятели. Всичко опира до правилно зададените въпроси.

— Ами, заеми се — изсумтя тя ядосано.

Обърнах се към Шарън и го попитах с усмивка:

— Какво можете да ни кажете за вашите разходки?

Той видимо се оживи.

— Най-сетне тема, по която мога да говоря свободно. Случайно разполагам с известна информация тук… — Обърна се и доближи близкия пилон. За него бе закована кутия, а върху нея бе поставен череп с нахлузена стара авиаторска шапка — кожена, с очила и украсена с шарено шалче. В зъбите на черепа бяха напъхани няколко книжлета, Шарън измъкна едно от тях и ми го подаде. Оказа се евтина туристическа брошура, която изглеждаше напечатана, когато дядо ми е бил хлапак. Запрелиствах страниците, а Шарън се покашля и заговори: — Да видим сега. Семействата предпочитат турпакета „Глад и пламъци“… призори се качваме нагоре по реката да гледаме как викингски обсадни машини изстрелват болни овце над градските стени, след това туристите получават плик с приятен обяд и се връщат привечер през Големия пожар от 1666 г., който е истинско зрелище, когато се смрачи, с тези отразяващи се във водите пламъци, защото е вълнуващо. Или пък, ако имате само няколко свободни часа, предлагаме красиви бесения край Дока за екзекуции — точно по залез, много е популярно сред младоженците: притежаващи забележително дар слово пирати произнасят цветисти речи, преди да увиснат на въжето. За една дребна допълнителна сума може дори да се снимате с главорезите!

В брошурата имаше илюстрации на усмихнати туристи, забавляващи се с описаните от него истории. На последната страница един от гостите на Шарън позираше сред банда размахващ ножове и пищови пирати.

— Чудатите правят тези неща за забавление? — удивих се.

— Губим си времето — прошепна Ема, като се оглеждаше разтревожено. — Струва ми се, че нарочно ни бави, докато дойде следващата група гадини.

— Не мисля така — възразих. — Почакай малко…

Шарън продължаваше да ни залива с информация, сякаш не ни чуваше.

— … можете да видите главите на безумците, набити върху копия, докато плаваме под Лондонския мост! И накрая, най-предпочитаната ни екскурзия, която ми е любимата. Но всъщност, няма значение — помаха той подканящо с ръка. — Съмнявам се, че ще ви заинтригува Дяволското гробище!

— Защо не? — попита Ема. — Прекалено ли е изтънчено и забавно?

— Всъщност преживяването е доста бурно. Със сигурност не се препоръчва на деца…

Ема тропна с крак и разтресе целия пристан.

— Там са отвели приятелите ни, нали? — извика тя. — Отговаряй!

— Запазете спокойствие, госпожичке. Безопасността ви е от първостепенна грижа за мен.

— Стига сте шикалкавили и ни обяснете за какво става въпрос!

— Ами, щом настоявате… — Шарън изохка от удоволствие, сякаш се пъхаше в гореща вана, и започна да търка мазолестите си ръчища, като че дори само мисълта за това му доставяше наслада. — Гадни нещица — поде. — Ужасни нещица. Зли нещица. Всичко каквото си поискате, стига да обичате гадни, ужасни и зли работи. Често си мечтая някой ден да окача на стената веслото и да се отдам на заслужен отдих там, може би дори ще наема една малка кланица на Мочурливата улица…

— Как го нарекохте одеве? — попита Адисън.

— Дяволското гробище — повтори замечтано лодкарят.

Адисън потрепери от носа до опашката.

— Зная го — рече с мрачен глас, — ужасно място, то е най-пропадналият и опасен коптор в цялата история на Лондон. Чувал съм истории за чудати животни, закарани там в клетки и принудени да се бият до смърт за развлечение. Страхомечки срещу смурафи, шимпанорози с фламингокози… родители срещу децата им! Карат ги да се разкъсват и убиват, за да забавляват неколцина чудати с болни мозъци!

— Отвратително — кимна Ема. — Кой чудат би участвал в подобно нещо?

Адисън поклати унило глава.

— Изгнаници… наемници… бегълци.

— Но сред чудатите няма такива! Всеки чудат, който е престъпил законите, се отвежда в наказателната примка от стражарите!

— Колко малко знаете за вашия собствен свят — подметна лодкарят.

— Престъпниците не могат да бъдат затворени, ако не ги заловят — обясни Адисън. — Нито ако избягат в някоя подобна примка — без закони, без ред.

— Прилича ми на ада — отбелязах. — Защо някой би отишъл там доброволно?

— Което е ад за едни — изтъкна лодкарят, — е рай за други. Последното истински свободно място. Там можете да купувате и продавате всичко…

— Стига да е гадно, ужасно и зло! — изломоти ядно Адисън. Шарън се наведе към мен и сниши глас:

— Или да скриете всичко.

— Като отвлечени имбрини и чудати деца? — попитах. — За това ли намеквате?

— Нищо подобно не съм казвал — сви рамене лодкарят и се зае да измъква един плъх, омотал се в подгъва на плаща му. — Спокойно, Пърси, татко ще те освободи.

Докато поставяше грижовно плъха на земята, аз придърпах Ема и Адисън близо до мен.

— Какво мислите? — зашепнах. — Възможно ли нашите приятели да са били отведени на това… дяволско място?

— Със сигурност трябва да са затворени в някоя примка, при това доста стара — отвърна Ема. — Иначе повечето от тях ще остареят и ще умрат до няколко дни…

— Но какво им пука на гадините, че ще умрат? — попитах. — Нали искат само да откраднат душите ни.

— Може би, но не могат да позволят на имбрините да умрат. Нужни са им, за да пресъздадат експеримента от 1908-а. Забрави ли налудничавия план на гадините?

— Онези дрънканици на Голън. За безсмъртие и властване над света…

— Именно. Затова от месеци насам отвличат имбрини. Нужно им е място, където да ги държат, без да се превърнат в изсушени плодове. Което значи някоя наистина стара примка. И ако Дяволското гробище е такова свърталище на беззаконието И упадъка…

— Такова е — потвърди Адисън.

— … тогава ми прилича на идеалното скривалище, където гадините да държат своите пленници.

— И е право в сърцето на чудатия Лондон — кимна Адисън. — Под носовете на всички. Тези хитри негодяи…

— Е, това решава въпроса — заявих.

Ема се завъртя чевръсто към Шарън.

— Ако обичате, три билета до това отвратително, ужасно място, за което ни разказахте.

— Надявам се, че сте сигурни в избора си — отвърна лодкарят. — Невинни агънца като вас невинаги успяват да се завърнат от Дяволското гробище.

— Сигурни сме — потвърдих.

— Добре тогава. Но не казвайте, че не съм ви предупредил.

— Проблемът е, че нямаме три жълтици — погледна го колебливо Ема.

— А, така ли? — Шарън помръдна с дългите си пръсти и изпусна въздишка, която вонеше на отворен гроб. — Обикновено настоявам да ми се плати предварително, но днес съм във великодушно настроение. Решителността и оптимизмът ви ми действат като глътка застоял въздух. Ще ми бъдете задължени.

Той се разсмя, сякаш знаеше, че няма да доживеем деня, в който да му се отплатим, отстъпи встрани и замахна с широкия си ръкав към лодката.

— Добре дошли на борда, деца.