Библиотеката на душите

Седма глава

Последвахме помощника на Бентам в стаята, минахме покрай старинните мебели и през липсващата четвърта стена и се озовахме в гъста вечнозелена гора. Беше пладне, в края на зимата или началото на пролетта, въздухът бе мразовит и миришеше на изгоряло дърво. Поехме по добре отъпкана пътека и единственият звук, освен шума от стъпките ни, бе песента на птиците и ниският, но усилващ се рев на падаща вода. Помощникът на Бентам не беше особено разговорлив, но ние нямахме нищо против, тъй като напрежението потискаше всякакво желание за празни приказки.

Прекосихме гората и се озовахме на черен път, който се виеше край планински склон. Пред нас се разгъна негостоприемен пейзаж със сиви скали и петна от сняг. В далечината черна линия бележеше началото на борова гора. Продължихме тичешком, но с умерена крачка, за да си запазим силите. След няколко минути заобиколихме склона и се озовахме пред бучащ водопад.

Тук видяхме и един от знаците, които Бентам ни бе обещал. „НАТАТЪК“ — пишеше върху него, ясно като ден.

— Къде се намираме? — попита Ема.

— В Аржентина — отвърна помощникът.

Следвайки знака, поехме по пътека, която постепенно обрасна с храсти и дръвчета. Запровирахме се през сгъстяващата се растителност, докато тътнежът на водопада бързо утихваше. Пътеката завърши при малко поточе. Поехме покрай брега му в продължение на няколкостотин крачки и там потокът навлезе в сводест отвор в склона, скрит от папрати и мъх. Асистентът коленичи на брега, разтвори завесата от листа — и застина.

— Какво има? — прошепнах.

Той извади пистолет от колана си и стреля три пъти в отвора. Чухме смразяващ кръвта вик, после през отвора се изтърколи някакво животно и тупна в потока.

— Какво беше това? — попитах отново, загледан в животното. Виждах само козина и нокти.

— Не знам — отвърна помощникът. — Но ви дебнеше вътре. Не бях виждал подобно същество — издуто туловище, остри и дълги зъби, огромни изпъкнали очи и дори те бяха покрити с козина. Зачудих се дали Каул го е оставил тук — което означаваше, че е разгадал плана на брат си и е заложил капани на всички тайни пътеки, водещи към неговия Панпримтикон.

Потокът отнесе трупа надолу.

— Бентам каза, че нямал оръжия — подхвърли Ема, загледана в помощника.

— Няма — потвърди той. — Пистолетът е мой.

Ема го изгледа втренчено.

— Ще може ли да ни го заемете?

— Не. — Мъжът прибра оръжието и посочи пещерата. — Минете оттук. Продължете обратно до мястото, откъдето дойдохме. И там ще намерите гадините.

— А вие къде ще бъдете?

Той седна на снега.

— Тук.

Погледнах Ема, тя погледна към мен — и двамата се опитвахме да прикрием колко безпомощни се чувстваме. Мъчехме се да вдигнем стоманени щитове около сърцата си. За онова, което ни предстоеше да видим. Да направим. Или да направят с нас.

Спуснах се в потока и помогнах на Ема да ме последва. Водата бе смразяващо студена. Наведох се, надзърнах в пещерата и видях светлина в далечния край. Поредната смяна — от мрак към светлина, псевдораждане.

Поне засега вътре нямаше повече зъбести твари и аз зашляпах във водата. Нивото на потока бързо се покачваше и скоро стигна до кръста ми. Чух Ема да пъшка зад мен, протегнах се и се хванах за една издатина на стената.

Да се потопиш в студена и бързотечаща вода е като да те пронижат едновременно хиляди игли. Ала болката има подтикващ ефект и аз задращих с крака по дъното, бързайки през каменния тунел, през хлъзгавите остри скали и надвисналите сталактити, като на моменти се давех във вода, достигаща до брадичката ми. Но съвсем скоро излязох навън и се обърнах да помогна на Ема.

Изскочихме от леденостудения поток и се озърнахме. Мястото бе досущ като онова от другата страна, само дето помощникът отсъстваше, липсваха и гилзите върху снега и нашите стъпки. Сякаш бяхме прекрачили през огледало в отражение на нашия свят, без няколко дребни подробности.

— Посинял си — рече угрижено Ема, дръпна ме да се покатеря на брега и ме притисна. Усетих как ме облива топлината ѝ, как се възвръща усетът във вкочанените ми крайници.

Тръгнахме, връщайки се по пътя, по който бяхме дошли, и следвахме всеки завой и извивка. Проправихме си път през шубраците, подминахме водопада — всичко си беше същото, като се изключи табелката, която Бентам беше поставил. Тук я нямаше. Тази примка не беше негова.

Отново стигнахме малката горичка. Притичвайки между дърветата и използвайки ги за прикритие, излязохме на мястото, където пътят свършваше, за да премине в под на стая, чийто вход бе скрит зад гъсто засадени борчета. Но тази стая бе различна от познатата ни при Бентам. Тя бе аскетично обзаведена — нямаше мебели, нито украсени тапети, а подът и стените бяха от гол бетон. Прекрачихме вътре и се заозъртахме в сумрака за врата, плъзгайки длани по неравната повърхност, докато аз напипах извивката на малка, вдлъбната дръжка.

Опряхме уши на вратата, ослушвайки се за гласове и стъпки. Долових само далечно ехо.

Бавно, внимателно отворих вратата на няколко сантиметра. Пъхнах глава в процепа и се озърнах. Коридорът тук бе по-широк, извит и каменен, чист като в болница и ярко осветен, с многобройни високи правоъгълни врати като портали на гробници, които се губеха зад завоя.

Това беше кулата на гадините. Бяхме успели да се промъкнем в леговището на врага.

Чух приближаващи се стъпки. Дръпнах глава и се притаих. Нямаше време да затворя вратата.

През цепнатината видях светло петно, докато човекът минаваше отвън. Вървеше забързано, беше облечен с бяла престилка и бе навел глава, зачетен в документа, който носеше.

Не ме забеляза.

Изчаках стъпките му да утихнат и се подадох в коридора. Ема ме последва и затвори вратата зад нас.

Наляво или надясно? Вляво подът се издигаше нагоре, вдясно се спускаше. Според Бентам ние бяхме в кулата на Каул, но пленниците не бяха тук. Трябваше да ги открием и измъкнем. Значи надолу. Надолу и надясно.

Поехме надясно, притискайки се към вътрешната стена, докато се спускахме спираловидно. Гумените подметки на обувките ми поскърцваха. Не бях забелязал звука досега, ала коридорът го увеличаваше до заплашителни размери и при всяка стъпка неволно се присвивах.

Повървяхме известно време, сетне Ема настръхна и протегна ръка да ме спре.

Ослушахме се. Сега, когато шумът от стъпките ни бе утихнал, чувахме другите. Те бяха пред нас и доста близо. Изтичахме до най-близката врата. Тя се отвори с лекота. Шмугнахме се вътре, затворихме и опряхме гърбове на нея.

Стаята, в която се озовахме, беше овална — стените се сливаха с тавана. Намирахме се в огромна отточна тръба, широка трийсет стъпки и все още в строеж — и не бяхме сами. Там, където тръбата свършваше и преминаваше в дъждовен ден, върху напречно скеле седяха десетина души и ни гледаха изумено. Бяхме прекъснали обедната им почивка.

— Ей! Как се озовахте тук? — провикна се един от тях.

— Това са деца — рече друг. — Ей хлапаци, това не е детска площадка!

Бяха американци и изглежда, не знаеха какво да мислят за нас. Не смеехме да им отговорим, от страх да не ни чуят гадините в коридора зад нас и аз се боях, че виковете на работниците също могат да ги привлекат.

— У теб ли е пръстчето? — прошепнах на Ема. — Май моментът е подходящ да го изпробваме.

Подадохме им пръста. С което искам да кажа, че нахлузихме противопрашните маски (мокри от водата на потока, но все още функциониращи), Ема отчупи от крайчето на пръста и ние приближихме мъжете в тунела с намерение да ги посипем с прашец. Отпърво Ема се опита да го издуха от дланта си, но облакът се завъртя около нас и усетих, че кожата на лицето ми изтръпва. Тогава се помъчихме да го хвърлим, което също не се получи. Явно прашецът не беше подходящ за нападателно оръжие. По това време работниците вече започваха да губят търпение и един от тях скочи от скелето, за да ни пропъди със сила. Ема прибра пръста и запали огън върху ръката си — чу се едно пуф, когато огънят разпали облака от прах във въздуха и го превърна в белезникав дим.

— Бря! — възкликна мъжът, закашля се и се свлече мигновено на пода и заспа. Когато неколцина от другарите му изтичаха да му помогнат, те също се оказаха жертви на приспивателния дим и се наредиха до него.

Изплашени и разгневени, останалите работници взеха да викат по нас. Изтичахме до вратата преди положението да се влоши още. Проверих дали теренът е чист и се измъкнахме в коридора.

Когато затворих вратата зад нас, гласовете на работниците бяха приглушени напълно, сякаш вратата не само ги бе изолирала, но и изключила.

Продължихме още малко, после спряхме и се ослушахме за стъпки, затичахме се, пак спряхме и се ослушахме, спускайки се спираловидно надолу в кулата на чести пориви от движение и тишина. На два пъти чувахме да идват хора и се криехме зад вратите. В едното помещение въздухът бе горещ и влажен и се чуваха крясъци на маймуни, а второто водеше към кирпичена стая, отвъд която се виждаха камениста земя и високи планини.

Подът се изравни и коридорът се изправи. След последната извивка стигнахме двойни врати, под които се процеждаше дневна светлина.

— Не трябва ли да има и охрана? — попитах обезпокоено.

Ема сви рамене и кимна към вратите, които, изглежда, бяха единственият изход от кулата. Готвех се да ги побутна, когато чух гласове от другата страна. Мъж разказваше виц. Долавях само боботещия му глас, не думите, но определено бе анекдот, защото, когато свърши, избухна смях.

— Ето ти и охраната — посочи Ема като келнер, поднасящ последното ястие.

Можехме или да чакаме, докато си тръгнат, или да отворим вратата и да се опитаме да се разправим с тях. Втората възможност бе по-бърза и дръзка, затова повиках новия Джейкъб и му казах, че ще отворим внезапно вратите и ще се бием, но ако обича, да не обсъжда идеята със стария Джейкъб, който ще започне да хленчи и да се съпротивлява. Ала докато приключа с тази вътрешна дискусия, Ема вече се бе захванала.

Тя отвори бързо и безшумно двойните врати. Зад тях се показаха, подредени в редица, гърбовете на петима облечени с униформи гадини, въоръжени със съвременни пистолети, прибрани в кобурите. Стояха нехайно, загледани в противоположната на нас посока. Никой от петимата не усети, че вратата се е отворила. Напред имаше двор, заобиколен от ниски постройки, приличаха на казармени помещения, а в далечината се издигаше крепостната стена. Посочих джоба на Ема, където държахме пръста на Мама Прашец, и оформих с устни думата „приспивам“, намеквайки, че може да опитаме да обезвредим петимата часовои по този начин, след което да ги скрием в крепостта. Тя ме разбра, прикри се зад полуотворената врата и извади пръста. Аз пък посегнах към противопрашните маски, които бях окачил на моя колан.

И в този момент над стената прелетя някаква пламтяща маса, описа грациозна дъга във въздуха и тупна насред площада, разпръсквайки огнени топки във всички посоки. Сега вече вниманието на пазачите бе приковано към площада. Двама от тях изтичаха на двора, за да видят какво става, и докато се навъртаха около обгорилото място, над стената прелетя още едно огнено кълбо и повали единия. Той се просна в прахоляка с горящи дрехи. (Съдейки по неприятната миризма, която полъхваше от пламъците, веществото бе смес от бензин и фекални маси.)

Останалите пазачи хукнаха да го спасяват. Зави пронизителна аларма. След броени секунди от сградите наизлизаха гадини и се втурнаха към стената. Атаката на Шарън — благословен да е — бе започнала тъкмо навреме. Ако имахме късмет, щеше да ни осигури възможност да претърсим околността незабелязано — поне за няколко минути. Едва ли на гадините щеше да им е нужно повече време, за да отблъснат тълпа въоръжени с катапулти амброзависими.

Огледахме бързо двора. От трите страни бе затворен с бараки, почти еднакви на външен вид. Нямаше указателни табели, нито неонови знаци, сочещи мястото, където държат имбрините. Трябваше да ги открием сами колкото се може по-скоро и за това ни бе необходима само доста голяма доза късмет.

Трима от пазачите бяха изтичали при стените, останалите двама се бяха навели над поваления им другар. Те го претърколиха в прахта, обърнати с гръб към нас.

Избрахме една от сградите напосоки — тази, която бе вляво — и изтичахме при вратата. Вътре имаше голямо помещение, натъпкано със стари дрехи. Докато тичахме по пътеката, виждахме редове от дрехи от всички времена и култури, прилежно подредени и надписани. Вероятно това беше гардероб за всяка примка, в която гадините бяха прониквали. Зачудих се дали вълнената жилетка, която доктор Голън носеше неизменно, не виси някъде в това помещение.

Ала нашите приятели не бяха тук, нито имбрините, затова отидохме в отсрещния край на сградата, търсейки възможност да се прехвърлим в следващата, без да излизаме на двора.

Нямаше. Налагаше се да рискуваме и да излезем навън.

Спряхме до вратата и надзърнахме през процепа. Видяхме да притичва един пазач и когато след него теренът се очисти, се измъкнахме бързо.

Около нас продължаваха да се сипят всякакви предмети. След като бяха изчерпали огнените снаряди, войниците на Шарън засипваха крепостта с каквото им попадне — тухли, боклуци, трупове на дребни животни. Един от снарядите не спираше да крещи и ругае, докато летеше към земята, и когато тупна и се претърколи в прахта, открих, че това е сбръчкана глава от моста. Ако сърцето ми не лумкаше така учестено, сигурно щях да избухна в смях.

Прекосихме тичешком двора към следващата барака. Вратата ѝ изглеждаше обещаваща — беше масивна и метална и сигурно щеше да е охранявана, ако не беше суматохата около атаката. Без съмнение вътре държаха нещо важно.

Отворихме я и се промъкнахме в боядисана в бяло лаборатория, в която миришеше на химикали. Погледът ми бе привлечен от голям шкаф с подредени в него лъщящи хирургически инструменти и аз неволно потръпнах. Зад стените се чуваше ниско и неспирно бръмчене, като от боботещи машини и от още нещо…

— Чу ли това? — попита Ема, ослушвайки се напрегнато.

Кимнах. Несекващ, ломотещ звук, определено с човешки произход. Някой се смееше.

Спогледахме се слисано. Ема ми подаде пръста на Мама Прашец, запали пламък върху дланта си и ние си сложихме маските. Мислехме, че сме готови за всичко, ала всъщност нямахме представа за къщата на ужасите, която ни очакваше оттатък.

Продължихме през помещения, които не бих искал да описвам, тъй като едничкото ми желание е да ги изтрия от паметта си. Всяко едно бе по-кошмарно от предишното. Първото бе малка операционна и масата бе оборудвана с ремъци за връзване. Покрай стената имаше порцеланови буркани, чакащи в готовност да поберат всякакви телесни течности. В следващото, вероятно експериментална лаборатория, видяхме миниатюрни черепи и кости, свързани с електрическа верига и измервателни уреди. По стените бяха налепени фотографии, документиращи провежданите тук опити върху животни. Разтреперихме се, а дори не знаехме, че най-лошото предстои.

В следващата стая експериментът всъщност продължаваше и в момента. Изненадахме две сестри и доктор, извършващи някаква противна манипулация върху малко дете. Бяха завързали момчето между две маси, подът бе застлан с вестници, за да не се цапа от отделените течности. Една от сестрите го държеше за краката, а докторът бе стиснал главата му и гледаше с втренчено безразличие в очите му.

Те се обърнаха и ни погледнаха — видяха противопрашни маски и пламтящата ръка на Ема — и тутакси нададоха викове за помощ, но нямаше кой да ги чуе. Докторът изтича до една масичка, върху която бяха подредени всякакви остри и режещи инструменти, но Ема го изпревари и след кратко сборичкване той се предаде. Притиснахме тримата в ъгъла и настояхме да ни съобщят къде се държат пленниците. Отказаха да проговорят и думичка, затова издухах прашец в лицата им и те се свлякоха на пода.

Детето бе замаяно, но видимо не бе пострадало. Ала в отговор на забързаните ни въпроси — добре ли си, има ли и други, къде са — само хленчеше безпомощно. Решихме, че ще е най-добре да го скрием някъде. Увихме го в един чаршаф, пренесохме го в малък килер и му обещахме, че ще се върнем за него. Обещание, което само можех да се надявам, че ще изпълня.

Следващото помещение бе широко и просторно като болнично отделение. Двайсетина легла бяха приковани с вериги за стените и в тях лежаха завързани чудати — деца и възрастни. Никои от тях не изглеждаше да е в съзнание. В петите им бяха забити игли и през дълги извити тръбички специално поставени торби се пълнеха с черна течност.

— Източват ги — рече с разтреперан глас Ема. — Източват им душите.

Не смеех да ги поглеждам в лицата, ала нямахме избор.

— Кой е тук, кой е тук, кои сте вие — мърморех сподавено, докато тичахме от легло на легло.

Надявах се — засрамено, — че никой от тези бедни създания няма да е мой приятел. Имаше неколцина, които познахме. Ме лина, телекинетичката. Братята с бледи лица, Джоел-и-Питър, разделени, за да не могат да задействат някой разрушителен взрив. Лицата им бяха изкривени, мускулите — напрегнати, ръцете свити в пестници, ала те спяха сякаш в плен на ужасяващи кошмари.

— Божичко — промълви Ема. — Те още се съпротивляват.

— Да им помогнем тогава — предложих и мигом пристъпих към леглото на Мелина и измъкнах иглата от крака ѝ. От раната се търкулна малка черна капка. След миг лицето ѝ се отпусна.

— Здравейте — произнесе глас от другия край на стаята.

Завъртяхме се стреснато. В ъгъла седеше мъж с окови на краката. Беше се свил на топка и се клатушкаше, смееше се, без да се усмихва, а очите му бяха като късчета черен лед.

Тъкмо неговият налудничав смях бяхме чули през стените на стаята.

— Къде държат останалите? — попита Ема, като коленичи пред него.

— Че те всички са тук! — отвърна мъжът.

— Не, другите — рекох. — Трябва да има още.

Той се разсмя отново и с дъха му излязоха дребни заскрежени капчици — което бе странно, тъй като в стаята не бе студено.

— Стоите върху тях — съобщи мъжът.

— Говорете по-ясно! — викнах му аз, изгубил търпение. — Нямаме време за празни приказки!

— Моля ви — намеси се Ема. — Ние сме чудати. Дойдохме да ви помогнем, но първо трябва да открием имбрините. В коя стая ги държат?

Той повтори много бавно:

— Вие… стоите… върху… тях. — С всяка дума към лицата ни полъхваше леден вятър.

Тъкмо когато се готвех да го сграбча и разтърся, мъжът вдигна ръка и посочи нещо зад нас. Обърнах се и видях в ъгъла, скрита между плочките на пода, метална дръжка и очертанията на капак.

Върху тях. Буквално.

Наведох се, дръпнах дръжката и повдигнах капака. Отдолу се показаха спираловидни стоманени стъпала, губещи се в мрака.

— Как може да сме сигурни, че ни казвате истината? — попита Ема.

— Няма как — отвърна мъжът, което беше самата истина.

— Нека все пак опитаме — предложих. В края на краищата не ни оставаше нищо друго — или това, или да си вървим.

Ема ме погледна колебливо, очите ѝ се стрелкаха между леглата с чудати и отвора под нас. Знаех какво си мисли, но дори не го каза — нямахме време да изтичаме при леглата и да откачим всички. Ще трябва да се върнем по-късно за тях. Надявах се само, че ще има за кого да се върнем.

Ема се промуши през отвора в пода и заслиза бавно по стълбите. Преди да я последвам, улових погледа на лудия мъж и опрях пръст на устните си. Той се ухили и повтори жеста ми. Надявах се, че ме е разбрал. Пазачите скоро щяха да бъдат тук и ако си държеше устата затворена, може би нямаше да ни последват в подземието. Спуснах се по стълбата и затвори капака над нас.

Двамата с Ема стояхме приведени в горния край на тесен цилиндър, в който се виеше стълбата, и надзъртахме в мрака по нас. Трябваше да изминат няколко минути преди зрението ни да привикне с промяната, и тогава тя ме улови за ръката и прошепна в ухото ми:

— Долу има килии.

Посочи с ръка. От мрака постепенно изплуваха решетките на затворнически килии.

Заспускахме се предпазливо. Картината се разкриваше бавно пред нас — бяхме в края на дълъг подземен коридор с килии о двете страни и макар че не можех да видя кого държат вътре изпълни ме надежда. Това е. Мястото, което се надявах да открием.

Изведнъж от коридора долетя тропот на тежки обувки. По жилите ми нахлу адреналин. Патрулиращ войник с пушка на рамо и пистолет на кръста. Още не ни беше видял, но всеки момент това щеше да стане. Бяхме твърде далече от люка, за да избягаме, и също толкова далече от земята, за да скочим и да се скрием зад стълбата.

Войникът приближаваше. Беше на двайсет крачки от нас. После на петнайсет. Трябваше да направим нещо.

И аз го направих.

Изправих се и заслизах по стълбата. Той ме забеляза веднага разбира се, но аз заговорих, преди да може да ме разгледа добре.

— Не чу ли алармата? — попитах с висок заповеднически глас — Защо не си навън да защитаваш стените?

Докато осъзнае, че не съм някой, от когото да приема заповеди, вече бях стигнал пода, а докато понечи да свали пушката бях преполовил разстоянието между нас и летях към него приведен като щурмуващ футболен нападател. Блъснах го с рамо в мига, когато натисна спусъка. Пушката гръмна и куршумът рикошира зад мен. Проснахме се на пода. Допуснах грешка, защото се опитах едновременно да му попреча да натисне повторно спусъка и да извадя пръста — който бе напъхан дълбоко в джоба ми. Не успях да се справя и с двете задачи и той ме отметна от себе си и се изправи. Сигурен съм, че това щеше да е краят ми, ако не беше видял Ема да тича към него с пламнали ръце и не се бе обърнал да стреля в нея.

Той се завъртя рязко и натисна спусъка, ала не беше се при — целил добре и куршумът отлетя към тавана. Реших, че това е възможността, която чакам, скочих и отново се хвърлих върху него. Препънах го, двамата тупнахме на пода и гърбът му се блъсна в една от решетките. Удари ме — силно, с лакът в лицето, — аз се завъртях и паднах. Сетне отново вдигна пушката, за да ме застреля, но този път нито Ема, нито аз бяхме достатъчно близо до него, за да го спрем.

Внезапно от мрака се показаха две месести ръце и сграбчиха пазача за косата. Главата му се изви рязко назад и се блъсна със звънтене в решетките.

Войникът увисна неподвижно и се свлече на пода. От сумрака на клетката изплува лицето на Бронуин, бе се притиснала засмяна към решетките.

— Мистър Джейкъб! Мис Ема!

Никога досега не се бях радвал толкова да видя свой събрат чудат. Големите ѝ добри очи, волевата брадичка, рядката кестенява коса — това беше Бронуин! Протегнахме ръце през решетките и я прегърнахме, доколкото можахме. Бяхме толкова развълнувани и облекчени, че само повтаряхме: „Бронуин, Бронуин“ и „Наистина ли си ти?“.

— А това вие ли сте, мис? — възкликна на свой ред в почуда Бронуин. — Молихме се и се надявахме, но аз толкова се страхувах, че гадините са ви…

Бронуин ни притискаше толкова силно към решетките, та си помислих, че ще се пръсна. Решетките бяха дебели колкото човешка ръка и изработени от нещо по-яко от желязо, та затова — дадох си сметка — Бронуин не бе успяла да избяга.

— Не… мога да… дишам… — простена Ема. Бронуин се извини и я пусна.

Сега, когато вече можех да я разгледам на спокойствие, забелязах, че има синина на скулата и тъмно петно, вероятно от кръв, върху блузката.

— Какво са ти сторили? — попитах.

— Нищо сериозно — успокои ме тя, — макар че имаше заплахи.

— А другите? — Ема се огледа изплашено. — Къде са другите?

— Тук! — чу се глас от дъното на коридора. — Насам! — добави още един.

Огледахме се и ги видяхме — притиснати към решетките, лицата на нашите приятели. Тук бяха всички — Хорас и Инок, Хю и Клеър, Олив, увиснала под тавана на нейната килия. Всички живи и здрави, освен бедната Фиона — бяхме я изгубили, когато бе паднала от скалата в менажерията на мис Рен. Но да скърбил за нея сега бе лукс, който не можехме да си позволим.

— О, слава на птиците, на тези чудодейни, проклети птици! — извика Ема, изтича и улови Олив за ръчичката. — Не можете да си представите колко се безпокояхме за вас!

— Не и наполовина толкова, колкото ние за вас! — обади се Хк от дъното на коридора.

— Казах им, че ще дойдете да ни спасите! — избъбри през сълзи Олив. — Повтарях им и пак им повтарях, но Инок все ме укоряваше, че съм глупачка да си мисля, че…

— Няма значение, важното е, че сега са тук! — прекъсна я Инок. — Защо се забавихте толкова?

— И как, в името на Перплексус, изобщо ни намерихте? — попита Милърд. Той бе единственият, когото гадините си бяха направили труда да облекат в затворнически дрехи — раиран комбинезон, благодарение на който се различаваше по-лесно.

— Всичко ще ви разкажем — отвърна Ема, — но трябва да намерим имбрините и да ви измъкнем от това място!

— Те са надолу по коридора! — посочи Хю. — Зад голямата врата!

В дъното имаше масивна метална врата. Беше дебела като врата на банков сейф, което значеше, че ще може да удържи и гладен.

— Ще ви трябва ключ — рече Бронуин и посочи връзката на пояса на проснатия в несвяст пазач. — Големият златен е. Следях ги какво правят!

Изтичах при пазача и дръпнах връзката с ключове. После се изправих, стрелкайки нерешителен поглед между килиите и Ема.

— Хайде, по-бързо ни пуснете! — провикна се Инок.

— Кой ключ за кого е? — попитах. На връзката имаше десетина ключа, еднакви, с изключение на златния.

— О, не! — Лицето на Ема посърна.

Скоро щяха да се появят още пазачи, а отключването на килиите щеше да ни забави. Ето защо изтичахме в дъното на коридора, отключихме масивната врата и дадохме връзката на Хю, чиято килия бе най-близо.

— Освободи се, после и останалите! — рекох.

— И ни чакайте тук да се върнем за вас — нареди Ема.

— Как ли пък не! — нацупи се Хю. — Идваме с вас!

Нямаше време за пререкания — пък и изпитах облекчение, като чух думите му. След всички тези дни, през които трябваше да се борим сами, нямах нищо против едно солидно подкрепление.

Двамата с Ема издърпахме масивната врата, хвърлихме последен поглед на нашите приятели и влязохме вътре.

От другата страна имаше дълга правоъгълна стая с модерна мебелировка, озарена от зеленикави луминесцентни лампи. Приличаше на офис, но аз не бях готов да се подлъжа. Стените бяха облицовани със звукоизолиращи панели. Вратата бе достатъчно дебела да издържи ядрен взрив. Това не беше офис.

Чухме някой да шуми в далечния край на помещението, но беше скрит зад високите шкафове. Докоснах Ема по ръката и ѝ дадох знак да вървим нататък. Поехме безшумно, надявайки се да изненадаме този, който се спотайваше там.

Погледът ми улови белезникавото петно на бяла престилка, сетне плешива глава. Това определено не беше имбрин. Дали са чули отварянето на вратата? Не, не бяха и почти веднага раз брах защо — слушаха музика. Женски глас изпълняваше нежна, тиха рок балада — доста стара, бях я чувал, но не можех да си спомня името. Беше толкова странно и нереално да звучи тук.

Промъквахме се нататък под прикритието на песента покрай бюра, отрупани с документи и карти. Един прикачен за стената шкаф съдържаше стотици колби и стъкленици, пълни с черна течност, сред която проблясваха сребристи късчета. Позабавих крачка и видях, че всяка стъкленица е надписана, върху етикетите бяха имената на жертвите, чиито души се съхраняваха вътре.

Надзърнахме иззад един висок шкаф и видяхме мъжа с престилка да седи с гръб към нас пред още едно отрупано с документация бюро. Пейзажът около него бе като изложба на ужасите, посветена на анатомията. Одрана човешка ръка с извадени на показ мускули. Гръбначен стълб, висящ като трофей на стената. Няколко изсушени органа, разпръснати подобно на пъзел по бюрото. Мъжът пишеше нещо и кимаше с глава в такт с песента — песен за любов и за чудеса.

Прекосихме откритата площ и го приближихме. Спомних си кога за последен път бях чувал тази песен — бях на зъболекар, който ровеше във венците ми с метална сонда.

„Ти превръщаш любовта в забава.“

Вече бяхме на няколко крачки от него. Ема протегна ръка, готова да я разпали. Но тъкмо преди да стигнем, мъжът ни заговори:

— Здравейте. Очаквах ви.

Нисък и мазен гласец, който никога нямаше да забравя. Каул.

На дланта на Ема лумна ярък пламък.

— Кажи ни къде са имбрините и може и да ти пощадя живота!

Мъжът се стресна и се завъртя със стола. Това, което видяхме, накара и нас да се стреснем — лицето под изцъклените му очи бе разпадаща се плът. Този човек не беше Каул — дори не беше гадина — и със сигурност не той ни бе заговорил. Устните му бяха слепнали. В ръцете си държеше метален молив и малко дистанционно. На престилката му имаше табелка:

„Уорън“.

— Божичко, нали няма да сторите нищо лошо на стария Уорън? — попита гласът на Каул, идващ от същото място, откъдето и музиката — високоговорител на стената. — Макар че това едва ли има значение. Той е само един стажант.

Уорън се свлече на стола, втренчил изплашен поглед в пламъка на Ема.

— Къде се криеш? — извика Ема и завъртя глава.

— Това също няма значение! — отвърна Каул. — По-важното е, че дойдохте да ме навестите. Толкова се радвам! Много по-лесно е, отколкото да ви преследвам!

— След нас идва цяла армия чудати! — излъга Ема. — Тълпата пред портите ви е само острието на атаката. Кажи ни къде са имбрините и може би ще се споразумеем да се разделим с мир!

— Армия! — повтори Каул през смях. — В Лондон не са останали достатъчно боеспособни чудати за пожарна команда, камо ли за армия. Колкото до вашите жалки имбрини, спестете си празните заплахи — с радост ще ви покажа къде са. Уорън, ще им окажеш ли честа?

Уорън натисна едно копче на дистанционното и стената до нас се отмести с шумно стържене. Отзад имаше втора стена от дебело стъкло, а отвъд нея просторно помещение, тънещо в сянка.

Притиснахме лица към стъклото и засенчихме с длани очи те си, за да виждаме. Постепенно пред нас се показа нещо като занемарено мазе с разхвърляни стари мебели, дебели завеси и човешки фигури, застинали в странни пози, много от които, подобно на резервните чаркове на бюрото на Уорън, бяха одрани.

„Божичко, какво са направили с тях…“

Погледът ми се стрелкаше из стаята, сърцето ми биеше лудо.

— Това е мис Гласбил! — извика Ема и тогава аз също я видях. Седеше на кресло малко встрани от нас, преметнала крак върху крак, с безизразно лице и симетрично спуснати плитки. Затропахме по стъклото и я викахме, но тя продължаваше да седи неподвижно и да гледа втренчено.

— Какво сте ѝ сторили? — извиках. — Защо не реагира?

— Взехме малко от душата ѝ — отвърна Каул. — Но умът винаги страда от това.

— Копелета мръсни! — кресна Ема и удари с юмрук стъклото. Уорън се дръпна със стола в ъгъла. — Злобни, омразни страхливци…

— Я се успокойте! — тросна се Каул. — Взех ѝ съвсем мъничко, а останалите ваши любими бавачки са в чудесно здраве, макар и не в присъствие на духа.

Светлините в помещението трепнаха и блеснаха ярко. Изведнъж стана ясно, че фигурите зад стъклото са само манекени — или анатомични модели, нагласени като статуи, с извадени на показ мускули и сухожилия. Но сред тях, завързани, със запушени усти, приковани за столове и стълбове, дърпащи се и мигащи с очи на ярката светлина, имаше истински хора. Жени. Осем, десет — нямах време да ги преброя, — повечето възрастни, разчорлени и измъчени, но с достойна осанка.

Нашите имбрини.

— Джейкъб, това са те! — извика Ема. — Виждаш ли някъде мис…

Светлината угасна, преди да успеем да различим мис Перигрин и пред очите ми заплуваха тъмни петна.

— И тя е там — увери ни Каул. — Любимата ви птичка, незаменима болногледачка…

— И твоя сестра! — прекъснах го с надеждата да пробудя у него поне малко човещина.

— Не бих искал да я убивам — рече той. — И няма да го направя — стига да ми дадете онова, което ми е нужно.

— И какво е то? — попитах и се дръпнах от стъклото.

— Не е много — отвърна небрежно той. — Само частица от твоята душа.

— Какво! — подскочи Ема.

Аз се разсмях.

— Чакайте, чакайте, изслушайте ме! — продължи Каул. — Дори не искам цялата. Не повече от една капчица. Да, за известно време ще си като упоен, но след няколко дни ще се възстановиш напълно.

— Искаш душата ми, защото вярваш, че ще ти помогне да използваш библиотеката. И да събереш цялата власт.

— Виждам, че си разговарял с брат ми — каза Каул. — Хубаво ще е да знаеш — почти съм го постигнал вече. След цял един живот на търсения най-сетне открих Абатон и имбрините — тази идеална комбинация от имбрини — ми отключиха вратата. За съжаление, едва тогава научих, че ще ми е нужен още един компонент. Чудат с много особен талант, какъвто не се среща често в наши дни. Вече бях изгубил надежда да открия подобен субект, когато си дадох сметка, че на описанието отговаря внукът на един далечен познат и че тези имбрини, които вече бяха безполезни, можеха да станат примамка. И ето че се получи! Това ако не е съдба, момчето ми. Двамата с теб ще влезем заедно в аналите на чудатата история!

— Никъде няма да влизаме заедно — троснах се. — Ако получиш дори малко властчица, ще превърнеш този свят в истински ад!

— Явно не ме разбра правилно — продължи невъзмутимо той.

— Нищо чудно, случва се с повечето хора. Да, трябваше да превърна този свят в ад заради онези, които се изправяха на пътя ми, но сега, когато почти съм постигнал целта си, съм готов да бъда великодушен. Благороден. Опрощаващ.

Мелодията, която продължаваше да бъде фон на гласа на Каул, бе преминала в инструментална част, в синхрон с ужасните мисли, витаещи из главата ми. Неволно потреперих.

— Най-сетне ще заживеем в мир и хармония — произнесе той със спокоен и уверен глас, — и аз ще съм вашият бог и крал. Говорим за великото наследство на чудатия свят. Не ни е предначертано да съществуваме така — разпръснати и безсилни. Управлявани от жени. Когато аз взема властта, никой вече няма да се крие. Ще сложим край на това жалко треперене под полите на имбрините! Нашето законно място е начело на човешката цивилизация! Ние ще управляваме света и народите в него. Най-сетне ще вземем каквото ни принадлежи!

— Ако мислиш, че сме готови да участваме по какъвто и да било начин в това — заяви Ема, — значи ти хлопа дъската!

— Не съм и очаквал нищо повече от теб, момиче — рече Каул.

— Ти си типичното отгледано от имбрините дете — без амбиции, без чувството за предопределеност. Замълчи, когато говоря с друг мъж.

Лицето на Ема почервеня, както и пръстите на ръцете ѝ.

— Хайде, приключвай — подканих го аз, защото пазачите вероятно вече идваха, а моите приятели все още се бореха с ключалките.

— Ето какво е предложението ми — поде Каул. — Позволи на специалистите ми да извършат с теб една дребна манипулация и когато получа каквото искам, ще пусна на свобода теб и приятелите ти, както и имбрините. И без това те вече не представляват заплаха за мен.

— А ако откажа?

— Ако не ми позволиш доброволно да взема част от душата ти, тогава ще го сторят моите гладни — но ще е доста болезнено. Не са прочути с добрите си маниери и когато приключат с теб, предполагам, че ще съм безсилен да им попреча да се захванат и с имбрините. Така че, както виждаш, и в двата случая получавам каквото искам.

— Няма да стане — заяви Ема.

— Да не би да намекваш за дребния фокус на момчето? Чух, че успял да контролира един гладен, но какво ще кажеш за двама едновременно? Или трима, или пет?

— Колкото си поискам — свих рамене, опитвайки се да прозвуча уверено.

— Ще ми бъде интересно да го видя — засмя се Каул. — Да приема ли това за вашия отговор в такъв случай?

— Приеми го както си искаш — отвърнах. — Няма да ти помагам.

— О, добре — рече Каул. — Така ще е много по-забавно!

Отново чухме смеха му от колоната, последван от силно позвъняване.

— Какво ще правим сега? — попита Ема.

Усещах нещо да се гърчи в стомаха ми и без да е нужно Каул да ни обяснява, вече знаех какво става — някъде дълбоко, в тунел под помещението на имбрините, бяха пуснали на свобода гладен. Той се приближаваше, катереше се към решетката на пода, която се отместваше със стържене. Скоро щеше да е сред имбрините.

— Той е пратил гладен! — извиках. — Идва в тази стая!

— Ще започнем само с един — обясни Каул. — Ако успееш да се справиш с него, ще те запозная с приятелите му.

Ударих с юмрук по стъклото.

— Пусни ни да влезем!

— С удоволствие — каза Каул. — Уорън?

Уорън натисна друго копче на дистанционното. Част от стъклената преграда се плъзна встрани.

— Аз влизам — рекох на Ема. — Ти остани тук и го пази!

— Ако мис Перигрин е вътре, и аз ще дойда.

Знаех, че няма смисъл да споря с нея.

— Тогава ще вземем и него с нас — заявих.

Уорън се опита да избяга, но Ема го сграбчи за престилката.

Изтичах в сумрачната стая и тя ме последва, теглейки съпротивляващия се Уорън.

Чух стъклената врата зад нас да се затваря.

Ема изруга.

Обърнах се да погледна.

Дистанционното бе останало на пода от другата страна на стъклото. Бяхме заключени вътре.

Бяхме едва от няколко секунди в помещението, когато Уорън успя да се измъкне от хватката на Ема и изчезна с трополене в мрака. Тя понечи да го подгони, но аз я задържах — той не беше важен. По-важен бе гладният, който вече бе съвсем близо.

Естествено, бяха го държали без храна. Усещах глада му сякаш е мой собствен. След миг ще започне да се храни с имбрините, освен ако не успеем да го спрем. Ако аз не успея да го спра. Но първо ще трябва да го открия, а стаята бе натъпкана с всякакви боклуци и затулена в сенки, та способността ми да виждам гладни не беше кой знае какво предимство.

Помолих Ема за още светлина. Тя разпали пламъците на ръцете си, доколкото можеше, но от това само сенките се издължиха.

За да я запазя в относителна безопасност, я помолих да стои до вратата. Тя отказа.

— Няма да се разделяме — заяви.

— Тогава стой зад мен. Но не съвсем близо.

Поне с това се съгласи. Подминах застиналата неподвижно мис Гласбил и навлязох в помещението, а Ема ме следваше на няколко крачки, вдигнала високо ръка с разпалена светлина. Стаята приличаше на болнично отделение, превърнало се в бойно поле — навсякъде бяха разхвърляни части от човешки тела.

Спънах се в една ръка. Тя изтрополи настрани — беше пласт масова. По-нататък имаше глава в буркан с течност, очите и устата бяха отворени широко — със сигурност не беше от последната реколта. Това вероятно бе не само лабораторията на Каул, но и неговото помещение за мъчения, а също и склад. И той като брат си се увличаше да колекционира странни и ужасни неща — само че докато Бентам поддържаше изряден ред, Каул определено се нуждаеше от помощници.

— Добре дошли на игралната площадка на гладните — обяви Каул от високоговорителя. — Тук правим експерименти с тях, храним ги и ги наблюдаваме, докато разкъсват храната. Чудя се коя ли част от теб ще изяде първо? Някои гладни започват с очите… нещо като малко предястие…

Спънах се в едно тяло и този път кракът ми потъна в мека плът. Погледнах надолу и срещнах изцъкления, изплашен поглед на жена на средна възраст — непозната за мен имбрин. Без да спирам, се наведох и прошепнах:

— Не се безпокойте, ще ви измъкнем оттук.

Ала вече се съмнявах в думите си, този хаос от форми и налудничави сенки щеше да е сцената на нашата смърт — това го казваше старият Джейкъб, пробудил се, готов да възвести нашия край, да сложи точката.

Чух нещо да се движи в дъното на помещението, после долових мляскащия звук на отваряща се гладнишка паст. Вече беше съвсем близо. Завъртях се към него и хукнах — спънах се, улових се за нещо и тогава чух, че Ема също тича след мен.

— Джейкъб, побързай!

— Побързай, Джейкъб! — повтори подигравателно Каул от високоговорителите.

Беше усилил музиката — енергична, с ускоряващо се темпо, умопомрачителна.

Минахме покрай три, после още четири имбрини, всичките завързани, дърпащи се, и тогава го видях.

Спрях задъхан, вцепенен от размерите му. Гладният беше истински гигант — поне с няколко глави по-висок от този, когото бях опитомил, и макар да бе полуприведен, темето му почти драскаше в тавана. Беше на двайсетина крачки от мен, разтворил челюсти и пуснал езиците си да сноват във въздуха. Ема се спря на няколко крачки зад мен и посочи с ръка нещо, като същевременно го освети.

— Джейкъб! Погледни!

Не беше видяла гладния, разбира се, а онова, към което се приближаваше — жена, окачена с главата надолу като одрано животно, извиваща се мъчително, със спусната върху лицето пола. Въпреки това, въпреки сумрака, аз я познах веднага — беше мис Рен.

До нея висеше Адисън. Те висяха със запушени усти само на няколко крачки от гладния, чиито езици вече се протягаха към тях, обвиваха раменете на мис Рен и я притегляха към зейналата паст.

— СПРИ! — извиках, първо на английски, сетне на стържещия език на гладните. Извиках отново, после пак, докато накрая чудовището наистина спря — макар че не защото беше под мой контрол, а тъй като бе открило в мое лице една по-интересна плячка.

Гладният пусна имбрина и тя се залюля като махало. Езиците му се насочиха към мен.

— Срежи въжето на мис Рен, докато аз примамя гладния настрани — прошепнах на Ема.

Започнах да се отдалечавам от мис Рен, като обсипвах гладния с безспирен поток от думи, надявайки се да я забрави и да насочи вниманието си към мен.

— Затвори си устата. Седни. Легни.

Гладният се извърташе бавно, следвайки движението ми.

— Добре, добре — похвалих го и сетне заотстъпвах, защото той ме доближи.

Така. Сега какво?

Пъхнах ръце в джобовете. В едната държах остатъка от пръста на Мама Прашец. В другата — стъкленицата с амбро, която бях взел от предната стая, без Ема да ме види. Направих го в миг на нерешителност. Ами ако ми трябва за подсилване?

— Седни долу — рекох. — Спри.

Гладният изстреля един от езиците си към мен. Прикрих се зад близкия манекен и езикът го обгърна, вдигна го и го запокити в стената, където той се разби.

Отскочих от втория език и ударих болезнено крака си в прекатурен фотьойл. Езикът шляпна на празното място, където бях допреди миг. Гладният си играеше с мен, но скоро щеше да се захване сериозно. Трябваше да направя нещо, а имах само две възможности.

Стъкленицата или пръста.

Нямаше начин да контролирам този гладен без силата, която щеше да ми даде амброзията. От друга страна, полунатрошеният пръст на Мама Прашец не беше нещо, което да използвам като нападателно оръжие, а и бях изгубил маската. Ако се опитам да го разтроша, най-много да се приспя, което щеше да е краят на двубоя.

Друг език удари пода близо до мен и аз се притаих под една маса и извадих стъкленицата от джоба. Задърпах тапата с разтреперани ръце. Дали ще ме направи герой или роб? Възможно ли е от една доза да стана амброзависим? И кое е по-лошото — да станеш зависим или да завършиш дните си в стомаха на гладен?

Масата отлетя шумно настрани и аз останах без прикритие.

— Спри, спри — извиках и заотстъпвах бързо назад, а езикът на гладния се стрелкаше към мен и не ме достигаше само със сантиметри.

Гърбът ми опря в стената. Нямаше накъде да отстъпвам.

Получих удар в корема и после езикът, който го нанесе, се разгъна и плъзна нагоре към шията. Трябваше да побягна, но бях парализиран, превит на две, изгубил дъх. И тогава чух гневно ръмжене — не идваше от гладния, а малко встрани. Последва силен и звънлив лай.

Адисън.

Внезапно езикът, който се протягаше към гърлото ми, застина сякаш от болка и се дръпна назад през стаята. Кучето, храбрият малък боксер, го бе ухапал. Чух го да ръмжи и джафка, впримчен в двубой с невидимо същество, почти двайсет пъти по-едро от него.

Свлякох се на пода, опрял гръб в стената, и си поех бавно въздух. Вдигнах стъкленицата, вече решен да я използвам. Бях убеден, че нямам шансове без нея. Извадих тапата, нагласих стъкленицата над очите си и я наклоних напред.

И тогава чух името си.

— Джейкъб — прошепна тихо някой в мрака до мен.

Озърнах се и установих с изненада, че сред купчината дрехи и отломки от манекени до мен лежи мис Перигрин. Цялата в синини, завързана, мъчеща се да говори през мъглата от болка или лекарства, но нямаше как да сбъркам тези зелени, вперени в мен очи.

— Недей — рече тя нежно. — Не го прави.

Едва успявах да чуя какво ми казва.

— Мис Перигрин!

Свалих стъкленицата, пъхнах тапата в гърлото ѝ и изпълзях до мястото, където тя лежеше. Тази светица, тази моя втора майка. Повалена, наранена. Вероятно умираща.

— Кажете ми, че сте добре — помолих.

— Остави това — повтори тя. — Не ти е нужно.

— Напротив, нужно ми е. Аз не съм като него.

И двамата знаехме за кого говоря: за моя дядо.

— Напротив, като него си — възрази тя. — Всичко, което ти трябва, вече е у теб. Остави стъкленицата и вземи вместо нея това. — Тя кимна към нещо, което се въргаляше между нас: назъбено парче от крак на фотьойл.

— Няма смисъл. Не е достатъчно.

— Ще стигне — увери ме. — Само се цели в очите.

— Не мога — повторих, но въпреки това оставих стъкленицата и вдигнах импровизирания кол.

— Добро момче — прошепна тя. — А сега върви и му стори нещо лошо.

— Обещавам — рекох, а тя само се засмя и се отпусна на пода.

Изправих се, завладян от решителност, стиснал в ръка малкото импровизирано копие. В другия край на стаята Адисън бе впил дълбоко зъби в един от езиците на гладния и се мяташе върху него като каубой на родео. Ема бе освободила мис Рен от въжето и се бе надвесила да я пази, въртейки слепешката разпалени ръце.

Гладният блъсна кучето в стената и то отлетя настрани.

Втурнах се към него колкото имах сили, прескачайки по пътя си разхвърляните препятствия. Но чудовището — подобно на привлечена от пламъка пеперуда — сега бе заинтересувано повече от Ема. Приближаваше я бързо и аз извиках, първо на английски:

— Ей, там е! — а сетне добавих на гладнишки: — Ела и ме вземи, копеле такова!

Вдигнах първия попаднал ми предмет — оказа се ръка — и го хвърлих. Тя отскочи от гърба на гладния и чудовището се завъртя към мен.

— Ела и ме вземи и ме вземи, и ме вземи!

За миг гладният изглеждаше объркан, а това ми бе достатъчно да се доближа до него, без да попадна в ужасните му езици. Промуших го с копието — веднъж, втори път, в гърдите. Той отстъпи все едно е бил ужилен от пчела — нищо повече — и след това ме събори на земята с език.

— Спри, спри, спри — крещях на гладнишки, търсейки отчаяно някакво решение, ала чудовището изглеждаше неуязвимо и напълно пренебрегваше думите ми. И тогава си спомних пръста, малкото парче тебешир в джоба ми. Докато посягах към него, един език ме обгърна през кръста и ме вдигна във въздуха. Чувах Ема да вика от другия край на стаята — крещеше му да ме пусне. Чух и Каул да нарежда от високоговорителите:

— Не го изяждай! Той е мой!

Докато изваждах пръста от джоба си, гладният ме хвърли в устата си.

Забодох се в зейналата паст с крака надолу и щръкнала отвън глава, а зъбите му започнаха бавно да се впиват в плътта ми, докато челюстите се разтваряха още, за да ме погълнат напълно.

Това щеше да е последният ми акт. Последният миг от живота ми. Строших пръста с ръка и го напъхах дълбоко в гърлото на чудовището. Ема го удряше и гореше — и после, точно преди да затвори челюсти и да ме пререже наполовина с острите си зъби, чудовището започна да се дави. То се олюля назад, обхванато в пламъци и хъркащо, и заотстъпва към отвора на пода, откъдето бе изпълзяло. Връщаше се в леговището си, където щеше да има време да ме разкъса на спокойствие.

Опитах се да го спра, извиках му да ме пусне, но то продължаваше да стиска със зъби и болката бе толкова разкъсваща, че не можех да мисля. Изведнъж се озовахме при отвора и се спуснахме надолу. Устата му бе така препълнена с мен, че то не успя да се улови за металните пръстени на стените и двамата полетяхме в тъмнината. То се давеше, а аз — като по чудо — все още бях жив.

Когато се блъснахме в дъното, се разнесе страшен трясък, който накара гърдите ми да се свият и разпръсна прашеца от гърлото на чудовището наоколо. Докато се сипеше отгоре ми, усещах, че започва да действа — болката постепенно изчезваше и умът ми потъваше в сън. Вероятно ефектът бе същият върху гладния, защото зъбите му престанаха да ме стискат, а челюстта се разтвори.

Лежейки там, замаян и упоен от прашеца, в прегръдките на спускащия се сън, видях пред мен да се оформя нова картина — бях в сумрачен и влажен тунел, изпълнен с кости. Последното, което зърнах, преди прашецът да ме отнесе, беше тълпа гладни, които се промъкваха към нас, приведени и заинтригувани.