Библиотеката на душите

Шеста глава

Когато стигнахме къщата, бе почти тъмно. Ним ни отведе припряно в гостната, където Бентам ни чакаше нетърпеливо. Дори не си направи труда да ни поздрави.

— Защо сте довели мечетата? — попита, оглеждайки количката. — Къде е чудовището?

— Вътре — посочих. Вдигнах мечетата и се заех да вадя прането. Бентам надзърташе, но се държеше на разстояние. Чаршафите отгоре бяха бели, но колкото по-навътре се спусках, толкова по-черни ставаха те. Извадих последния и там лежеше чудовището — свито като ембрион. Трудно беше да се повярва, че това жалко създание е предизвиквало такъв ужас у мен.

Бентам най-сетне събра кураж да се доближи.

— Божичко — въздъхна, оглеждайки кървавите чаршафи. — Какво са му сторили?

— Всъщност аз го направих — рекох. — Нямах друг избор.

— Готвеше се да му откъсне главата — поясни Ема.

— Не сте го убили, нали? — попита ме Бентам. — Нямаме полза от него, ако е мъртво.

— Мисля, че е още живо — отвърнах. И тогава чудовището отвори очи и ни погледна. Наистина бе живо, макар и много отпаднало.

— В такъв случай да не губим време — заяви Бентам. — Ще повикам веднага моята лечителка и дано прашецът ѝ помага и на гладни.

Пратиха Ним да доведе лечителката. Докато чакахме, Бентам ни покани в кухнята и ни предложи бисквити и компот. Оказа се, че съм доста изгладнял, може би заради преживяното. Похапвахме уморено, докато Бентам ни разказваше какво е станало след тръгването ни. Беше извършил необходимата подготовка на машината и сега оставало само да включи към нея гладния.

— Сигурен ли сте, че ще се получи? — попита Ема.

— Колкото мога да съм сигурен, без да съм опитвал — отвърна той.

— Ще го боли ли? — попитах малко загрижено. Бях започнал да се привързвам към моето чудовище.

— Разбира се, че не — махна успокояващо с ръка Бентам.

Появи се лечителката и веднага щом я видях, нададох изумен вик. Не защото изглеждаше необичайно — макар че бе точно така, — а тъй като бях абсолютно сигурен, че съм я виждал и преди, но не можех да си спомня нито къде, нито как бих могъл да забравя срещата с толкова необичайно създание.

Единствените видими части от тялото ѝ бяха лявото око и лявата ръка. Останалото бе скрито под слоеве от плат — шалове, забрадка, рокля и широка пола с формата на камбана. Изглежда, нямаше дясна ръка, а за лявата я държеше млад мъж с мургава кожа и големи блестящи очи. Той носеше пъстроцветна копринена риза и широкопола шапка, и се въртеше около нея сякаш е сляпа или неспособна да се оправя сама.

— Аз съм Рейналдо — представи се младият мъж с френски акцент, — а това е Мама Прашец. Аз съм неин говорител.

Мама Прашец се наведе към Рейналдо и прошепна нещо в ухото му. Младежът ме погледна и каза:

— Тя се надява, че вече се чувствате по-добре.

Едва тогава осъзнах къде съм я виждал — в нещо, което доскоро бях смятал за тежък сън, докато се възстановявах в болничната стая.

— Да, много по-добре — отвърнах с благодарност.

Бентам даде знак да пропуснем размяната на любезности.

— Ще можеш ли да помогнеш на тази твар? — Той отведе Рейналдо и Мама Прашец при количката. — Това е гладен и можем да го виждаме само защото е боядисан.

— Тя може да лекува всичко, което има туптящо сърце — обясни Рейналдо.

— Нека се захваща тогава — подкани Бентам. — Много е важно да спасим живота на това създание.

Мама Прашец се зае да дава нареждания чрез Рейналдо. Каза ни да извадим гладния от количката и да го положим в една продълговата вана, където двамата с Ема промихме раните му с вода, като внимавахме да не отмиваме от бялата боя. След това Мама Прашец го прегледа внимателно, а Рейналдо поиска да покажа местата, където е бил ранен.

— Марион — намеси се Бентам, обръщайки се свойски към Мама Прашец, — не е необходимо да лекуваш всички негови рани. Не ни е нужен във върхова форма, достатъчно е да го запазиш жив. Разбираш ли?

— Да, да — отвърна вместо нея Рейналдо. — Знаем какво правим.

Бентам изсумтя нетърпеливо и им обърна гръб, за да покаже колко е подразнен.

— Сега тя ще направи прашец — обясни Рейналдо. — Отдръпнете се и внимавайте да не го вдишвате. Инак ще заспите на мига.

Отстъпихме назад. Рейналдо постави маска на носа и устата си, сетне размота шала от дясната ръка на Мама Прашец. Чуканчето отдолу бе дълго само няколко сантиметра и свършваше доста над мястото, където трябваше да е лакътят.

Мама Прашец се зае да търка чуканчето с лявата си ръка и от това във въздуха се вдигна ситен бял прах. Сдържайки дъха си, Рейналдо разтвори шепи и засъбира прашеца. Ние гледахме изумени и леко отвратени, а той успя да събере близо една унция. Забелязах, че чуканчето на Мама Прашец се бе смалило с няколко сантиметра.

Рейналдо прехвърля събрания прах в ръката на своята господарка. Тя се наведе над гладния и издуха част от него в лицето му — сега си спомних, че така бе постъпила и с мен. Гладният вдиша и сетне внезапно потрепери. Всички освен Мама Прашец отскочиха назад.

— Лежи мирно — наредих му, но нямаше нужда, защото Рейналдо ни обясни, че това била естествена реакция на тялото. Така преминавало на по-бавни обороти. Докато Мама Прашец разпръскваше още от целебния си прах над раната в шията, Рейналдо ни разказа, че отделяното от нея вещество може да цери рани и да предизвиква сън, в зависимост от това как се използва. Междувременно върху раната на гладния се образува бяла пяна, която започна да сияе. Рейналдо добави, че прашецът, който се отделя от Мама Прашец, е част от нея и затова е в ограничено количество. Всеки път, когато лекува някого, тя се смалява по малко.

— Дано въпросът ми не прозвучи грубо — обърна се към нея Ема, — но защо го правите, след като ви измъчва?

Мама Прашец преустанови за миг работата си, извърна се и се вторачи в Ема. Сетне отговори с най-силния глас, който досега бях чувал от нея — гъгниво ломотене на човек, чийто език е бил изтръгнат.

Рейналдо преведе.

— Правя го — предаде думите ѝ той, — защото така съм била избрана да служа.

— Ами… благодаря ви — смотолеви Ема.

Мама Прашец кимна и се върна към прекъснатата задача.

Възстановяването на гладния нямаше да е мигновено. Той бе потънал в дълбок сън и щеше да се пробуди едва след като бъдат излекувани най-тежките му рани, процес, който вероятно щеше да отнеме цялата нощ. Тъй като гладният трябваше да е буден, когато Бентам го „включи“ в машината си, вторият етап от нашия спасителен план щеше да почака няколко часа. Дотогава повечето от нас не можехме да напускаме кухнята — Рейналдо и Мама Прашец, която трябваше от време на време да поръсва раните на гладния, Ема и аз, тъй като не смеех да оставя гладния сам, макар и заспал дълбоко. Сега аз носех пълната отговорност за чудовището, така както едно полуопитомено животно е под опеката на онзи, който го е довел вкъщи. Ема пък смяташе, че в известен смисъл носи отговорност за мен (както и аз за нея) и че ако заспя, ще трябва да ме събуди, или да ме държи буден с истории за добрите стари дни в къщата на мис Перигрин. Бентам ни навестяваше от време на време, но бързо излизаше, тъй като с Шарън и Ним обикаляха къщата и проверяваха здраво ли са залостени вратите и прозорците. Боеше се, че брат му може да ни нападне с войниците си всеки момент.

Някъде след полунощ двамата с Ема заговорихме за предстоящото в следващите дни. Ако Бентам наистина успее да пусне машината си, това означаваше, че до няколко часа ще се озовем в крепостта на гадините. И ще видим отново приятелите си и мис Перигрин.

— Стига да се промъкнем безшумно и да имаме голям късмет — добави Ема. — И ако…

Тя се поколеба. Седяхме един до друг на дългата дървена скамейка до стената и тя се бе обърнала така, че да виждам лицето ѝ.

— Какво? — попитах.

Тя ме погледна отново със зачервено лице.

— Ако те са още живи.

— Живи са.

— Не, уморих се да се преструвам. Досега гадините може да са изсмукали душите им за амброзия. Или да са си дали сметка, че имбрините са безполезни и да са решили да ги измъчват, да ги превърнат в назидателен пример за всеки, който си мисли да избяга…

— Спри — прекъснах я. — Не е минало чак толкова време.

— Но когато стигнем там, ще са изтекли поне четирийсет и осем часа. Много страшни неща могат да се случат за четирийсет и осем часа.

— Не е необходимо да си ги представяме сега. Говориш като Хорас, все едно слушам неговите пагубни сценарии. Няма смисъл да се терзаем, докато не разберем какво се е случило.

— Напротив, има — упорстваше тя. — Има много основателна причина да се терзаем. Ако премислим всички възможности и някоя от тях се окаже вярна, няма да сме напълно неподготвени за нея.

— Не мисля, че някога ще бъда подготвен за тези неща.

Тя хвана главата си с ръце и мъчително въздъхна. Имаше твърде много неща, за които да мислим.

Исках да ѝ кажа, че я обичам. Бях сигурен, че ще помогне в момент като този, когато се бяхме изправили пред проблеми и пречки, за които не знаехме дали ще ни стигнат силите, ала не посмях — твърде малко пъти си бяхме казвали тези думи и не можех да намеря сили да го направя пред двама непознати.

Колкото повече мислех за обичта си към Ема, толкова повече ме преизпълваше слабост и тревога, най-вече заради несигурното ни бъдеще. Имах нужда да си представя едно бъдеще, в което Ема е с мен, ала нямаше как да знаем какво ще стане с живота ни дори след утрешния ден. Цялата тази несигурност беше ужасно изтощителна. По природа съм предпазлив човек и обичам да планирам нещата предварително, да знам какво ни чака зад следващия ъгъл и зад по-следващия — а цялата тази история, от момента, когато се озовах в къщата на мис Перигрин, до днешния ден, бе едно твърде дълго пропадане в пусто пространство. За да оцелея, трябваше да се превърна в нов човек, някой гъвкав, уверен и храбър. Такъв, с какъвто дядо ми би се гордял. Но промяната нямаше да е абсолютна. Този нов Джейкъб щеше да е построен върху стария, а аз все още бях измъчван от съмнения и страхове — доста често при това, — които ме караха да съжалявам за попадането си в къщата на мис Перигрин и да си мечтая светът да спре да се върти толкова отчаяно, за да успея поне за малко да се вкопча за нещо солидно. Със свито сърце си задавах въпроса кой Джейкъб обича Ема. Дали новия, готов на всичко, или стария, който търси кътче покой?

Реших, че моментът не е подходящ за подобни размишления — типично поведение за стария Джейкъб — и вместо това се съсредоточих върху непосредствените задачи: гладния и какво ще се случи, когато се събуди. Изглежда, ще трябва да се откажа от него, осъзнах аз.

— Жалко, че не можем да го вземем с нас — промърморих. — Щеше да ни е много по-лесно, ако се наложи да си проправяме път със сила. Но предполагам, че ще трябва да остане тук, за да може да работи машината.

— Вече говориш за него като за приятел — повдигна вежди тя.

— Не се привързвай прекалено. Помни, ако дадеш на това чудовище и най-малката възможност, ще те изяде жив.

— Зная, зная — въздъхнах.

— И може би няма да е толкова лесно да си проправим път със сила. Сигурна съм, че гадините знаят как да се справят с гладни. В края на краищата те самите са били такива.

— Каква невероятна дарба имате — обади се Рейналдо, който ни заговаряше за първи път от близо час. Беше се откъснал за малко от оздравителния процес на гладния и бе обиколил наоколо в търсене на храна, и сега двамата с Мама Прашец седяха на една масичка и си късаха от голяма чепка тъмносиньо грозде.

— Но и много странна — отвърнах. — В един идеален свят не би трябвало да има гладни. А ако ги няма, специалното ми зрение няма да може да ги вижда, нито пък някой ще разбира езика, който говоря. Няма дори да знаете, че притежавам такова уникално умение.

— В такъв случай е хубаво, че си тук сега — обади се Ема.

— Да, но… не ти ли се струва, че това не е съвсем случайно? Бих могъл да се родя по всяко време. Дядо ми също. Гладните съществуват едва от стотина години, но ето че малко след това се появи първо дядо ми, сетне и аз. Защо?

— Предполагам, че така е трябвало да стане — рече замислено Ема. — Или може би винаги е имало хора с подобни способности, но никой не го е знаел. Може би много хора изживяват отреденото им време, без да разберат, че са чудати.

Мама Прашец се наведе към Рейналдо и му прошепна нещо.

— Тя каза, че нито едно от двете предположения не е вярно — преведе Рейналдо. — Истинската ти дарба вероятно не е да командваш гладни, това е само най-очевидното ѝ приложение.

— Какво искаш да кажеш? — учудих се. — Какво друго може да е?

Мама Прашец зашепна отново.

— По-просто е от това — обясни Рейналдо. — Също както някой даровит цигулар не е роден със способността да свири само на цигулка, а има музикални наклонности, така и ти не си роден да командваш гладни. Нито ти — той погледна Ема — да създаваш огън.

Ема се намръщи.

— Скоро ще навърша сто. Мисля, че достатъчно добре познавам чудатата си дарба — и със сигурност не мога да работя с вода, въздух или земя. Повярвай ми, опитвала съм.

— Това не значи, че не можеш — възрази Рейналдо. — Ние опознаваме някои наши дарби рано в живота и започваме да ги прилагаме, без да обръщаме внимание на други възможности. Не че нищо друго не е възможно, а просто другото не е било развивано.

— Интересна теория — подхвърлих.

— Въпросът е, че талантът ти в никакъв случай не е случаен. Дарбата ти се е развила в тази посока, защото е имало нужда от това.

— Ако това е така, защо всички не можем да контролираме гладните? — попита Ема. — Всеки чудат би трябвало да може да се възползва от дарбата, която притежава Джейкъб.

— Защото само неговият основен талант е можел да се развие в тази посока. Във времената преди гладните дарбите на чудати със сродни на неговите способности вероятно са поемали в друга посока. Говори се, че Библиотеката на душите се обслужвала от хора, които можели да четат душите на чудати сякаш са книги. Ако тези библиотекари бяха живи днес, навярно щяха да са като него.

— Защо го казваш? — попитах. — Има ли нещо общо между това да виждаш гладни и да можеш да четеш души?

Рейналдо размени няколко думи с Мама Прашец.

— Ти, изглежда, умееш да четеш сърца — върна се той към разговора. — В края на краищата видя доброто у Бентам. И реши да му простиш.

— Да му простя? — възкликнах учудено. — Какво да му прощавам?

Мама Прашец усети, че е казала твърде много, но бе късно да се връща назад. Тя зашепна на Рейналдо.

— За това, което е направил на дядо ти.

Погледнах Ема, но и тя имаше объркан вид като мен.

— И какво е направил на дядо ми?

— Аз ще им кажа — произнесе един глас от вратата и Бентам се приближи, накуцвайки. — Това е моят позор и аз трябва да го призная.

Той подмина ваната, дръпна един стол от масата и седна, след като го завъртя към нас.

— По време на войната дядо ти бе ценен високо за специалните му умения с гладните. Аз и още неколцина технолози имахме тайна програма — мислехме, че ще можем да копираме способността му и да я възпроизведем при други чудати. Да ги ваксинираме срещу гладни. Ако всички можехме да ги виждаме и усещаме, те повече нямаше да са заплаха и щяхме да спечелим войната срещу тях. Дядо ти направи много благородни жертви, но никоя от тях не бе толкова голяма, колкото тази, когато се съгласи да участва.

Ема го слушаше с напрегнато изражение. Бях сигурен, че досега не бе чувала тази история.

— Взехме много малко — продължи Бентам. — Съвсем мъничко от втората му душа. Смятахме, че не е незаменима и може да бъде възстановена, също както става с кръвта.

— Взели сте душата му — изпревари го Ема с разтреперан глас.

Бентам вдигна два пръста и ги раздалечи на сантиметър.

— Толкова малко. Разделихме взетото и го приложихме на няколко опитни лица. Макар че получихме желания ефект, той не просъществува дълго, а повторните апликации доведоха до лишаване на субектите от основните им дарби. Изпитанията се оказаха провал.

— А какво стана с Ейб? — попита Ема. В гласа ѝ долових стаена ненавист, като у някой, чиито любими същества са пострадали.

— Какво му направихте?

— Той изгуби сили, а способностите му намаляха — рече Бентам. — Преди процедурата много наподобяваше на младия Джейкъб. Дарбата му да управлява гладни беше решаващ фактор за войната ни срещу гадините. Но след процедурата второто му зрение започна да се замъглява. Казаха ми, че малко след това напуснал чудатия свят. Опасявал се, че ще се превърне в заплаха за своите събратя вместо да им бъде от помощ. Усещал, че вече не може повече да ги защитава.

Погледнах Ема. Тя бе вперила поглед в пода и лицето ѝ оставаше неразгадаемо.

— Няма нищо нечувано в един провален експеримент — продължи Бентам. — Това е двигателната сила на научния прогрес. Но случилото се с дядо ти бе един от най-тежките удари в живота ми.

— Значи затова си е тръгнал — произнесе с глух глас Ема. — Затова е отишъл в Америка. — Тя се обърна към мен. Не изглеждаше разгневена, по-скоро на лицето ѝ се четеше облекчение.

— Срамувал се е. Написа ми го в едно от писмата, но аз не можах да разбера от какво. Защо се чувства засрамен, защо смята, че вече не е чудат.

— Дарбата му е била отнета — кимнах аз. Сега вече имах отговор на другия въпрос: как един гладен е успял да надвие дядо ми в собствения му заден двор. Просто защитните му сили срещу гладни са били почти изчезнали, при това от доста време.

— Не е нещо, заради което трябва да съжаляваш — обади се Шарън, застанал на прага със скръстени ръце. — Сам човек не може да спечели тази война. Ако трябва да се съжалява, то е за това, което са сторили гадините с проучванията ти. Ти си създал предвестника на амброзията.

— Опитах се да си платя дълга — обясни Бентам. — Не ви ли помогнах? А на вас? — той погледна към Шарън, сетне към Мама Прашец. Изглежда и тя, подобно на Шарън, е била пристрастена към амброзията. — Дълги години исках да се извиня — отново се обърна към мен. — Да му се издължа за преживяното. Затова го търсех така упорито през цялото време. Надявах се да дойде при мен, за да потърся начин да възстановя таланта му.

Ема се разсмя горчиво.

— След това, което сте му сторили, очаквахте да се върне за още?

— Не мислех, че е възможно, но се надявах. За щастие, изкуплението се появява под много форми. В този случай в образа на неговия внук.

— Не съм тук, за да ви изкупвам грешките — рекох.

— Въпреки това аз съм на ваше разположение. Ако ви е нужно нещо, само го поискайте.

— Помогнете ни да си върнем приятелите и да освободим сестра ви — нищо повече не желаем.

— С радост — заяви той, видимо облекчен, че не съм поискал нещо друго, нито съм станал, за да му кресна в лицето. Все още бих могъл — главата ми се въртеше и не бях решил как точно да реагирам. — Така — продължи Бентам. — Да видим какво ще правим от тук нататък…

— Може ли да останем за малко насаме? — помоли Ема. — Двамата с Джейкъб?

Излязохме в коридора, но не се отдалечихме — заради гладния.

— Нека съставим един кратък списък на ужасните неща, за които този човек е отговорен — предложи Ема.

— Добре — кимнах. — Първо: създал е гладните. Без да го иска, разбира се.

— Но го е направил. Създал е и амброзията и е отнел силата на Ейб, поне голяма част от нея.

„Също без да го иска“ — едва не произнесох. Но сега намеренията на Бентам нямаха значение. Знаех накъде бие Ема — след всичко това как да посмеем да оставим съдбата си и съдбата на нашите приятели в ръцете му. Или да споделим с него плановете си. Може да беше добронамерен, но в миналото му се бяха случвали огромни провали.

— Можем ли да му имаме доверие? — попита Ема.

— Имаме ли избор?

— Не това те попитах.

Помислих за миг.

— Мисля, че можем — заявих. — Моля се само да му се е изчерпал лошият късмет.

— Идвайте бързо! Събужда се!

Виковете долетяха откъм кухнята. Двамата с Ема нахлухме през вратата и открихме, че всички са се свили в ъгъла, изплашени от замаяния гладен, който се опитваше да се изправи, ала засега бе успял само да спусне крака от ваната. Единствен аз можех да видя отворената му паст и увисналите безпомощно на пода езици.

— Затвори уста — наредих му на гладнишки. Със звук като при всмукване на спагети той прибра езиците в устата.

— Седни.

Гладният не успя да се справи много добре с тази команда, та се наложи да го уловя за раменете и да му помогна. Възстановяваше се със забележителна бързина и сигурно след още няколко минути щеше да намери достатъчно сили да се изправи на крака. От грозната рана на гърлото бе останала само тънка бяла линия, почти като белезите, които доскоро носех на лицето си. Бентам бе не само изненадан, но и малко раздразнен, че Мама Прашец се бе справила толкова добре.

— Какво да сторя, като прашецът ми е толкова силен? — оправда се тя.

Изтощени, тя и Рейналдо отидоха да си легнат. Ние с Ема също бяхме на ръба на силите си, но неочакваният прогрес пробуждаше у нас надеждата.

Бентам ни изгледа с блестящи от възбуда очи.

— Приятели, настъпи моментът на истината. Да видим дали старото момиче ще може да заработи отново.

Говореше за машината си, та нямаше нужда да питаме.

— Да не губим повече време — кимна Ема.

Бентам повика мечката си, а аз накарах гладния да стане. ПТ се появи на вратата, вдигна господаря си на ръце и те ни поведоха из къщата. Представям си каква странна гледка щяхме да сме за всеки страничен наблюдател — безупречно издокаран джентълмен в прегръдките на мечка, Шарън с огромното си черно наметало, Ема, която прикриваше измъчващите я прозявки с димяща ръка, и моя милост, шепнещ гърлесто на полятия с бяла боя гладен, който дори напълно възстановен, пристъпваше сякаш костите му не са на мястото си.

Минахме по коридора, спуснахме се по стълбището и се озовахме в недрата на къщата — в помещение, натъпкано с подрънкващи машини, всяка една по-малка от предишната, докато накрая не стигнахме врата, през която ПТ не можеше да мине. Тук спряхме и мечката остави господаря си на пода.

— Тук е — обяви Бентам като горд баща. — Сърцето на моя Панпримтикон.

С тържествен жест той отвори вратата. ПТ остана да чака отвън, а ние го последвахме.

В малката стая доминираше страховита машина, направена от желязо и стомана. Чарковете ѝ се простираха от стена до стена, стройни редици от зъбчати колела, бутала и клапани, лъщящи от масло. Приличаше на машина, способна да възпроизвежда неземни звуци, но засега тънеше в мълчание и стоеше неподвижно. Мъж с омазнени дрехи стоеше между две големи зъбчати колела и натъкмяваше нещо.

— Това е помощникът ми Ким — представи го Бентам.

Познах го — беше човекът, който ни преследваше в Сибирската стая.

— Аз съм Джейкъб — рекох. — Вчера ви изненадахме в снега.

— Какво правехте там? — полюбопитства Ема.

— Мъчех се да не замръзна до смърт — смотолеви навъсено мъжът и продължи работата си.

— Ким ми помага в търсенето на път до Панпримтикона на моя брат — обясни Бентам. — Ако в Сибирската стая съществува подобна врата, тя ще е на дъното на някоя дълбока цепнатина. Сигурен съм, че ще се зарадва, ако вашият гладен ни помогне да установим връзка през някоя от другите стаи, където вероятно вратите ще са на по-достъпно място.

Ким изсумтя със скептично изражение, докато ни оглеждаше от горе до долу. Зачудих се колко ли години се бори с измръзванията и тършува из цепнатините.

Бентам незабавно се зае за работа. Той издаде кратки заповеди на своя асистент, който нагласи няколко циферблата и изтегли една дълга ръчка. Машината започна да фучи и потраква, колелата се завъртяха на един оборот.

— Доведете съществото — нареди тихо Бентам.

Гладният чакаше отвън и аз го повиках. Той пристъпи прага и издаде тихо гневно ръмжене, сякаш знаеше, че предстои да се случи нещо неприятно.

Като го видя, асистентът изпусна гаечния ключ, но бързо се наведе и го вдигна.

— Тук е акумулаторното помещение — посочи ни Бентам една голяма ниша в ъгъла. — Трябва да вкарате съществото вътре, където ще бъде обездвижено.

Нишата наподобяваше телефонна будка без прозорци и с дебели железни стени. От горната страна излизаше сноп тръби, които се разпростираха върху покрива. Бентам улови масивната дръжка и я дръпна към себе си с видимо усилие. Надзърнах вътре. Стените бяха гладки и сиви, надупчени с малки отвори като вътрешността на пещ. На задната стена имаше яки кожени каиши.

— Ще му причини ли болка? — попитах.

Бях изненадан от въпроса си, Бентам също.

— Има ли значение? — повдигна вежди той.

— Предпочитам да не страда. Ако имаме избор.

— Нямаме — заяви лаконично Бентам. — Но то няма да почувства никаква болка. Нишата се изпълва с приспивателен и обезболяващ газ, преди да се случи каквото и да било.

Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Успокойте се. Вашият гладен ще напусне помещението горе-долу в състоянието, в което влиза. А сега, бъдете така добър да се дръпнете встрани.

Не бях сигурен дали трябва да му вярвам, нито знаех защо това има такова значение за мен. Гладните ни бяха причинили неизброими злини и би трябвало да се радвам, ако поне малко им го върнем. Но не беше така. Не исках да убия гладния, също както не бих искал да погубя непознато животно. Докато бях упражнявал контрола си над него, ние се бяхме сближили достатъчно, за да усетя, че в тялото му има нещо повече от празнота. Там мъждукаше една бледа искра, малък зародиш на душа на дъното на дълбок кладенец. Той не беше само пуста обвивка.

— Ела — наредих му и гладният, който досега пристъпваше неуверено в ъгъла, заобиколи Бентам и спря пред будката.

— Вътре.

Усетих, че се колебае. Сега вече беше почти излекуван и достатъчно силен, и аз знаех какво може да стори, ако дори за миг му изпусна юздите. Но аз бях по-силният и в битката между моята и неговата воля той бе обречен. Гладният се бе поколебал — осъзнах аз, — защото се колебаех и аз.

— Съжалявам — рекох му.

Гладният не помръдваше, явно думата не му говореше нищо. Но имах нужда да я кажа.

— Вътре — наредих отново и този път гладният ме послуша и пристъпи в камерата. Тъй като никой друг не смееше да го докосва, Бентам ми каза какво трябва да правя. Следвайки инструкциите му, аз притиснах гладния към задната стена и го стегнах здраво с ремъците. Очевидно бяха пригодени да задържат човешко същество, а това събуди у мен въпроси, ала сега не бе моментът да ги задавам. Това, което имаше значение, бе да продължаваме с нашия план.

Излязох навън, задъхан и смутен от времето, прекарано с гладния в тясното помещение.

— Затворете вратата — продължи Бентам.

Когато се поколебах, асистентът пристъпи, за да го стори, но аз го спрях.

— Гладният е мой — рекох. — Аз ще я затворя.

Запънах крака и сграбчих дръжката. Опитах се да не го правя, ала въпреки това погледнах гладния в лицето. Големите му черни очи бяха разширени и изплашени, а тялото му изглеждаше дребно и сбръчкано. Все още беше и винаги щеше да си остане отвратително създание, но имаше толкова жалък вид, че се почувствах ужасно, сякаш се готвех да приспя куче, което не разбира за какво го наказват.

„Всички гладни трябва да умрат“ — припомних си. Знаех, че съм прав, но от това не се почувствах по-добре.

Дръпнах вратата и тя се затвори със свистене. Асистентът на Бентам прекара масивен катинар през дръжките, върна се при пулта за управление и отново завъртя няколко ръчки.

— Постъпи правилно — прошепна ми Ема.

Колелата се завъртяха, буталата започнаха да изпомпват, машината заработи с ритъм, от който се разтресе цялата стая. Бентам плесна с ръце и се ухили, щастлив като ученик. Изведнъж от вътрешността на будката долетя писък, какъвто досега не бях чувал.

— Нали казахте, че няма да го нараните! — креснах на Бентам.

Той се извърна и се сопна на своя помощник:

— Газът! Забрави за упойващия газ!

Помощникът побърза да изтегли още една ръчка. Чу се силно свистене на сгъстен газ и изпод процепа на вратата се показа малко бяло облаче. Писъците на гладния постепенно утихнаха.

— Ето така — кимна Бентам. — Сега не чувства нищо.

Междувременно оживяваха и други части на машината. Чух шуртене на течност през тръбите над нас. Няколко малки клапана до покрива засвириха като звънци. От вътрешността на машината покапа черна течност. Не беше масло, а нещо по-тъмно и с по-неприятна миризма — течността, която гладният секретира почти непрестанно, стича се от очите и зъбите му. Неговата кръв.

Повече не можех да издържам и излязох навън. Ема ме последва.

— Добре ли си?

Не очаквах да разбере реакцията ми. Аз самият не разбирах какво ми има.

— Ще се оправя — рекох. — Постъпваме правилно.

— Просто няма друг начин — кимна тя. — Толкова сме близо.

Бентам се подаде от стаята.

— ПТ, на горния етаж! — извика и се хвърли в разтворените обятия на мечката.

— Заработи ли вече? — попита Ема.

— Сега ще разберем — отвърна Бентам.

Тъй като гладният бе упоен, завързан и затворен в желязната камера, нямаше смисъл да се навъртам край него, но въпреки това доближих будката.

— Заспивай — наредих му. — Спи и не се събуждай, докато не приключи това.

Последвах другите навън, после се изкатерихме по стълбата. Озовахме се в дългия застлан с килим коридор, където се намираха множеството екзотични стаи. Стените бръмчаха от протичащата по тях енергия, цялата къща сякаш беше оживяла.

ПТ положи Бентам на пода.

— Моментът на истината! — провикна се той, пристъпи към близката врата и я отвори.

В стаята повя влажен вятър.

Доближих вратата, за да погледна вътре. От това, което видях, целият настръхнах. Също като Сибирската стая, това бе портал към друго място и време. Мебелите в семпло обзаведената стая — легло, гардероб, малка масичка — бяха засипани с пясък. Задната стена липсваше. Отвъд нея се виждаше скрит под палми извит бряг.

— Представям ви Раротонга, 1752! — обяви гордо Бентам. — Здравей, Сами! Отдавна не сме се виждали!

Недалеч от нас клечеше дребен мъж, който чистеше риба. Погледна ни с лека изненада, после вдигна рибата и я размаха към нас.

— Отдавна — съгласи се.

— Значи всичко е наред, нали? — попита Ема. — Това ли искахте?

— Което исках, за което мечтаех… — Бентам се засмя и изтича да отвори втора врата. Вътре се побираше обрасъл с дървета каньон, над който бе провесен тесен дървен мост.

— Британска Колумбия, 1929! — обяви той. После се завъртя радостно и отвори трета врата. Зад нея имаше масивни каменни колони и прашни останки на древен град.

— Палимра! — извика Бентам и плесна с ръка по стената. — Урааааа! Проклетото нещо работи!

Бентам едва съумяваше да се сдържа.

— Моят любим Панпримтикон! — провикваше се той и размахваше ръце. — Колко само ми липсваше!

Вълнението му бе заразно. Удивително нещо бе тази негова машина — вселена, която се побираше само в един коридор. Докато плъзгах поглед нататък, виждах белези и от други пробуждащи се светове — иззад една от вратите долиташе вой на буря, под друга вятър навяваше ситни песъчинки. Във всеки друг момент и при други обстоятелства бих изтичал при тях, за да ги отворя. Но точно сега имаше само една врата, която ме интересуваше.

— Коя води вътре в крепостта на гадините? — попитах.

— Да, да, време е за работа — закима поуспокоилият се Бентам. — Извинете ме, че се поувлякох. Вложих живота си в тази машина и така се радвам да я видя как работи отново.

Той се подпря на стената, сякаш внезапно изгубил сили.

— Няма да е трудно да ви вкараме в крепостта. Зад тези врати има поне десетина пресечни точки. Въпросът е какво ще направите, когато се озовете там?

— Зависи — отвърна Ема. — Какво ще заварим, когато се озовем там?

— От доста време не съм бил в крепостта — призна Бентам — и познанията ми са остарели. Панпримтиконът на брат ми не функционира като моя — той е подреден вертикално, във висока кула. Затворниците се държат на друго място. В отделни килии, строго охранявани.

— Охраната ще е най-големият ни проблем — изтъкнах.

— Аз бих могъл да ви помогна за тях — предложи Шарън.

— С нас ли идваш? — зарадва се Ема.

— В никакъв случай! — завъртя глава Шарън. — Но бих искал да участвам по някакъв начин — с минимален риск за мен, естествено. Ще вдигна шумотевица пред стените, която да привлече вниманието на пазачите. Така ще ви е по-лесно да се промъкнете незабелязано.

— Какво смяташ да правиш? — полюбопитствах.

— Нещо, което гадините никак не обичат. Ще накарам онези ленивци от Димящата улица да изстрелят към стените запалени миризливи неща, докато принудим цялата охрана да ни погне.

— И защо те ще искат да ти помагат? — учуди се Ема.

— Защото там, откъдето идва това, има много повече — намигна ни той, бръкна под наметалото си и извади стъкленицата с амброзия, която бе взел от Ема. — Обещая ли им достатъчно, ще направят почти всичко.

— Прибери я! — сопна се Бентам. — Знаеш, че не позволявам внасянето на подобни неща в къщата ми.

Шарън се извини и мушна стъкленицата под наметалото.

Бентам погледна часовника си.

— Сега е точно четири и трийсет сутринта. Шарън, предполагам, че твоите хора сега спят мирно. Ще можеш ли да ги събудиш и събереш за шест?

— Абсолютно — отвърна Шарън.

— Тръгвай тогава.

— Радвам се, че мога да бъда полезен. — Шарън се завъртя рязко и забърза обратно по коридора.

— Имате час и половина за подготовка — уведоми ни Бентам, макар че не ставаше ясно за каква точно подготовка. — Всичко, което пожелаете, е на ваше разположение.

— Мисли — подкани ме Ема. — Какво може да ни потрябва вътре?

— Имате ли оръжия? — попитах.

Бентам поклати глава.

— ПТ е единствената закрила, с която разполагам.

— Експлозиви? — погледна го с надежда Ема.

— Боя се, че не.

— Сигурно не ви се намират и Армагедонски пилета? — попитах, полу на шега.

— Само препарирани, във витрината.

Представих си как хвърлям препарирано пиле по въоръжена с пушка гадина и не знаех дали да се засмея, или да заплача.

— Простете объркването ми — каза ми Бентам. — Но защо са ви оръжия и експлозиви, когато можете да контролирате гладни? В крепостта има много. Опитомете си някой от тях и го използвайте.

— Не е толкова лесно — отвърнах, уморен от обяснения. — Нужно е доста време да се контролира дори един…

„Дядо ми щеше да се справи — щеше ми се да кажа. — Преди да го пречупите.“

— Е, това си е ваша работа — сви рамене Бентам, усетил, че навлиза в опасна територия. — Каквото и да планирате, имбрините са най-горе сред приоритетите. Доведете първо тях — колкото се може повече, като започнете със сестра ми. Те са най-желаните от врага, най-голямата награда и са в най-непосредствена опасност.

— Съгласна съм с това — кимна Ема. — Първо имбрините, после нашите приятели.

— А след това какво? — попитах. — Когато забележат, че изтегляме чудатите, нали ще тръгнат след нас? Къде ще идем после?

Беше като да обереш банка — прибирането на парите бе само половината работа. Другата част бе да се измъкнеш с тях.

— Ами където пожелаете — Бентам махна към коридора. — Изберете която искате врата, която желаете примка. Само в този коридор имате осемдесет и седем потенциални маршрута за бягство.

— Той е прав — погледна ме Ема. — Там те никога няма да ни открият.

— Сигурен съм, че ще намерят начин — навъсих се аз. — Това само ще ги забави.

Бентам вдигна пръст да ме спре.

— Тъкмо затова ще им заложа капан. Ще се постарая да изглежда, че сме се скрили в Сибирската стая. ПТ има голямо семейство там и мечките ще дебнат зад вратата, настръхнали и гладни.

— А ако мечките не успеят да се справят с тях? — попита Ема.

— Тогава, предполагам, ще дойде нашият ред да го сторим — отвърна Бентам.

— Пък каквото има да става, да става — добави Ема с насмешлива усмивка, осъзнавайки колко не на място е подобно безгрижие. От приказките на Бентам излизаше, че цялата тази операция е като разходка до магазина — влизаме, спасяваме всички, скриваме се, довършваме лошите и каквото ще има да става, да става. Което, разбира се, беше налудничаво.

— Нали си давате сметка, че ние сме само двама — рекох. — Две деца.

— Да, именно — кимна с мъдър вид Бентам. — Това е във ваша полза. Ако гадините очакват някаква съпротива, тя ще е под формата на армия пред вратите, не две деца в тила им.

Оптимизмът му започваше да ме изморява. Може би, помислих си, наистина имаме шанс.

— Ей, вие там!

Обърнахме се и видяхме Ним да тича задъхан по коридора към нас.

— Птичка за мистър Джейкъб! — провикна се той. — Птичка вестоносец… за мистър Джейкъб… току-що долетя… чака долу!

Когато ни застигна, той спря, преви се и започна да кашля.

— Кой пък ще ми праща писмо? — зачудих се. — Кой би могъл да знае, че съм тук?

— Най-добре да разберем — предложи Бентам. — Ним, води ни.

Ним се наведе още и се катурна на пода.

— О, боже — въздъхна Бентам. — Ним, ще трябва да ти вземем треньор по фитнес. ПТ, вдигни клетия човек на ръце!

Вестоносецът ни чакаше на долния етаж. Беше голям зелен папагал. Преди няколко минути бе влетял в къщата през един разтворен прозорец, грачейки името ми, и малко след това Ним го бе уловил и прибрал в клетка.

Все още повтаряше моето име.

— Джей-къъб! Джей-къъб!

Гласът му стържеше като ръждиви панти.

— Не желае да говори с никого, освен с теб — обясни Ним. — Ето го, глупава птицо! Предай му съобщението!

— Здравей, Джейкъб — произнесе папагалът. — Говори мис Перигрин.

— Какво! — ококорих се. — Тя сега папагал ли е?

— Не — рече Ема. — Съобщението е от мис Перигрин. Давай, папагалчо, какво казва тя?

— Жива съм и се намирам в кулата на брат ми — произнесе папагалът със зловещо подобие на човешки глас. — Другите също са тук: Милърд, Олив, Хорас, Брънтли, Инок и останалите.

Двамата с Ема се спогледахме. Брънтли?

Папагалът продължи като телефонен секретар:

— Кучето на мис Рен ми каза къде мога да ви открия — теб и мис Блум. Искам да ви разубедя да не предприемате каквито и да било опити за спасяване. Тук не сме в опасност и няма смисъл да рискувате живота си с глупави фокуси. Вместо това брат ми има следното предложение: предайте се на неговите пазачи на моста на Димяща улица и няма да ви стори нищо лошо. Съветвам ви да се съгласите. Това е единствената ни възможност. Ще се съберем отново и под грижите и закрилата на брат ми ще станем част от новия чудат свят.

Папагалът подсвирна, показвайки, че това е краят на съобщението.

Ема клатеше глава.

— Това не ми прилича на послание от мис Перигрин. Освен ако не са ѝ промили мозъка.

— Тя никога не би наричала децата само с малките им имена или само с фамилиите — добавих. — Би трябвало да каже мис Брънтли.

— Не вярвате ли, че съобщението е автентично? — попита Бентам.

— Не зная какво е — завъртя объркано глава Ема.

Бентам се наведе към клетката и нареди:

— Удостовери!

Птицата не реагира. Бентам повтори командата, видимо настръхнал, и завъртя ухо към птицата. Сетне внезапно се изправи.

— О, по дяволите!

И тогава аз също го чух — тиктакане.

БОМБА! — изкрещя Ема.

ПТ събори клетката в ъгъла, обгърна ни с широките си лапи и обърна гръб на птицата. Последва ярко лумване и оглушителен трясък, но аз не почувствах болка — мечката бе поела силата на взрива. Освен ударната вълна, от която ушите ми заглъхнаха, а шапката от главата на Бентам отлетя надалече, последвана от обгарящ, но за щастие кратък горещ полъх, ние бяхме пощадени.

Докато напускахме тичешком стаята, от тавана се сипеха парчета боя и папагалска перушина. Бяхме невредими — с изключение на мечката, която застана на четири крака и ни показа гърба си, докато скимтеше мъчително. Козината ѝ бе почерняла и смъкната и когато Бентам видя тези ужасяващи последствия, той нададе гневен вик и я прегърна през врата.

Ним изтича да събуди Мама Прашец.

— Знаете ли какво означава това? — попита ни Ема. Цялата трепереше и се озърташе с изцъклени очи. Бях сигурен, че изглеждам по същия начин — като човек, оцелял след бомбен атентат.

— Сигурен съм, че не мис Перигрин ни е пратила този папагал — рекох.

— Очевидно…

— И Каул знае къде се намираме.

— И да не е знаел преди, вече знае. Птиците вестоносци са обучени да откриват адресантите дори когато подателят не знае точното им местонахождение.

— И определено означава, че е заловил Адисън — добавих със свито сърце.

— Да, но и нещо друго. Каул се страхува от нас. Инак не би си правил труда да ни убива.

— Може би — промърморих.

— Определено. А щом го е страх от нас, Джейкъб… — Тя ме погледна с присвити очи. — Това потвърждава, че има причина да се бои.

— Не е изплашен — възрази Бентам, който най-сетне бе вдигнал поглед от раната на ПТ. — Би трябвало, но не е. Целта на папагала не бе да ви убие, а да ви нарани. Изглежда, Джейкъб, брат ми иска да ви залови жив.

— Мен ли? Защо?

— Сещам се само за една причина. Вестта за представлението ви с гладния е стигнала до него и го е убедила, че сте специален чудат.

— Специален? В какъв смисъл?

— Вероятно смята, че може да сте последният ключ към Библиотеката на душите. Чудат, който може да вижда и да борави със съдините за души.

— Същото каза и Мама Прашец — прошепна Ема.

— Това е безумие — въздъхнах разколебан. — Но възможно ли е да е истина?

— Важното е в какво вярва той — изтъкна Бентам. — Това не променя нищо. Изпълнете замисления план, а после ние ще ви отведем — вас, имбрините и вашите приятели — колкото се може по-далече от моя брат и безумните му машинации. Ала трябва да побързаме: войниците на Джак скоро ще проследят взривения папагал до тази къща. Трябва да напуснете, преди да са се появили. — Той погледна джобния си часовник. — Като стана дума, почти шест часът е.

Готвехме се да тръгваме, когато дотичаха Мама Прашец и Рейналдо.

— Мама Прашец иска да ви даде нещо — съобщи Рейналдо и Мама Прашец ни подаде дребен предмет, увит в плат.

Бентам ги скастри, че сега не е моментът за раздаване на подаръци, но Рейналдо настоя.

— В случай, че попаднете в беда — обясни той и тикна предмета в ръката на Ема. — Отворете го.

Ема надзърна под грубия плат. Вътре имаше нещо, което приличаше на парче тебешир с две стави и изрисуван нокът.

Бледорозов пръст.

— Не биваше — рекох.

Рейналдо осъзна, че не разбираме.

— Това е пръст от Мама Прашец — поясни. — Натрошете го и го използвайте при нужда.

Ема го погледна с разширени очи и едва не изпусна пръста.

— Не мога да го приема — поклати глава. — Това е твърде много.

Мама Прашец се пресегна със здравата си ръка — беше по-малка от преди, а на мястото на откъснатия пръст имаше превръзка — и затвори ръката на Ема върху вързопа. Тя промърмори нещо и Рейналдо преведе:

— Вие двамата вероятно сте последната ни надежда. Бих ви дала цялата си ръка, ако можех да се разделя с нея.

— Не зная какво да кажа — въздъхнах. — Освен… благодарим ви.

— Използвайте го разумно — предупреди ни Рейналдо. — Да, ще ви трябва и това. — Той извади две противопрашни маски от задния си джоб и ги провеси пред мен. — Инак ще се приспите заедно с враговете си.

Благодарих му отново и взех маските. Мама Прашец ни се поклони и огромната ѝ рокля зашумоля.

— А сега наистина трябва да тръгваме — намеси се Бентам и ние оставихме ПТ на грижите на неговите лечители. Двете малки мечета, спасени от нас, също бяха дошли и се гушеха в огромната мечка.

Върнахме се на горния етаж, в коридора с примките. За миг, когато осъзнах къде се намирам — на малка площадка между осемдесет и седем свята и безкрайните връзки между тях, разклонени като неврони, — ми се зави свят. Готвехме се да влезем през една от тези врати и вероятно никога да не се върнем. Усещах, че старият и новият Джейкъб се борят с това, заливаха ме последователни вълни на ужас и възбуда.

Бентам говореше и пристъпваше чевръсто, като се подпираше на бастунчето. Обясняваше ни коя врата да използваме и къде да намираме врати във вратите, за да се прехвърлим в примката на Каул, и как да се измъкнем от нея в Панпримтиконовата машина в крепостта на брат му. Всичко това бе много сложно, но Бентам ни успокои, че пътят е кратък и белязан със знаци. За да се подсигури, че няма да се изгубим, обеща да ни даде своя помощник. Вече го беше повикал и мъжът стоеше мрачно до нас, изчаквайки мълчаливо да се сбогуваме.

Бентам ни подаде ръка.

— Довиждане, успех и ви благодаря — рече.

— Още е рано за благодарности — предупреди го Ема.

Помощникът отвори една от вратите и остана да ни чака три нея.

— Доведете сестра ми — заръча ни Бентам. — И когато намерите онези, които я държат… — Той вдигна ръка и стисна толкова силно юмрук, че ръкавицата изпука по шевовете. — Не се съобразявайте с чувствата им.

— Няма — обещах.

И ние прекрачихме прага.