Библиотеката на душите

Пета глава

Въздухът навън бе като отровна жълтеникава супа, та беше доста трудно да се определи местоположението на слънцето. Съдейки по бързо намаляващата светлина обаче, нямаше съмнение, че денят си отива. Вървяхме на няколко крачки зад Шарън и не се отделяхме от него, когато той срещаше някой познат и ускоряваше крачка, за да избегне разговора. Тук той очевидно бе доста популярен, беше човек с репутация и според мен се опасяваше, че може да направим нещо, за да я уроним.

Поехме надолу по Мочурлива улица, странно приветлива със саксиите с цветя по прозорците и ярко боядисаните къщи, после свърнахме по Охлювна, където паважът отстъпи място на калта, а постройките бяха паянтови хлътнали бараки. В дъното, където улицата завършваше сляпо, се бяха скупчили мъже, нахлупили ниско шапките си. Изглежда, охраняваха вратата на една къща със затъмнени прозорци. Шарън ни каза да останем на място и се отдалечи, за да поговори с тях.

Из въздуха се носеше миризмата на светилен газ. В далечината се чуваха смехове, които ту се усилваха, ту съвсем замлъкваха. Гласове на хора, които наблюдават някаква спортна игра в затворено пространство — само че това беше невъзможно, звукът бе твърде модерен, а тук нямаше телевизия.

От къщата излезе мъж с изцапан с кал панталон. Когато вратата се отвори, гласовете рязко се усилиха, но веднага щом се хлопна, те заглъхнаха отново. Мъжът пое по улицата, понесъл кофа. Ние с Ема го проследихме и видяхме да приближава нещо, което не бяхме забелязали — две малки мечета, завързани с верига за прерязан стълб на улично осветление в края на улицата. Животинките изглеждаха ужасно нещастни, приседнали в калта и втренчили изплашени очички в приближаващия се човек. Мъжът изсипа някакви вонящи останки пред тях и си тръгна, без да каже нито дума. Цялата тази сцена ми подейства крайно потискащо.

— Държат ги за тренировка — обясни Шарън, когато се върна при нас и забеляза, че гледаме мечетата. — Тук залаганията на бой с животни са доста популярни, а мачовете със страхомечки се смятат за върха на представлението. Младите бойци трябва да се упражняват по някакъв начин и затова ги пускат на мечета.

— Това е ужасно — въздъхнах.

— Благодарение на твоето чудовище днес мечетата имат почивен ден. — Шарън посочи малката къща. — Той е там, отзад. Но преди да влезем, трябва да ви предупредя: вътре се сервира амброзия и ще има чудати, които са яхнали метлата. Не говорете с тях и каквото и да правят, не ги поглеждайте в очите. Познавам хора, които са ослепявали по този начин.

— Как така ослепявали? — попитах.

— Точно както го чуваш. А сега да вървим и без повече въпроси. Робите не разпитват своите господари.

Видях Ема да стиска зъби. Тръгнахме след Шарън, който приближи мъжете, събрали се пред къщата.

Той размени няколко думи с тях. Опитах се да подслушам разговора, като същевременно запазвах почтително разстояние и държах очите си сведени. Един от тях поиска от Шарън да плати за вход и той извади от наметалото си монета. Друг го попита за нас.

— Още не съм им измислил имена — подхвърли нехайно Шарън. — Вчера ги купих. Новобранци са, та гледам да не ги изпускам от погледа си.

— А, така ли? — присви очи мъжът. — Значи нямате имена? — Едвам се сдържах да не потреперя. Поклатих глава, преструвайки се на ням като Ема.

— Не съм ли те виждал някъде? — надвеси се той над мен.

Мълчах.

— Може да си го мяркал на витрината на Лорейн — рече Шарън.

— Не — завъртя глава мъжът. — Ох, сигурен съм, че ще се сетя.

Посмях да го погледна отблизо едва след като се обърна.

Може би беше някой от пиратите, с които се бяхме счепкали в Рова. Имаше превръзка на брадата и още една на челото. Някои от останалите мъже също бяха бинтовани, а един от тях си бе поставил превръзка и на окото. Зачудих се дали не са пострада ли при стълкновението с гладния.

Мъжът с превръзката на окото ни отвори вратата.

— Забавлявай се — рече той. — Но аз не бих ги пратил още днес в клетката, освен ако не си готов да ги изчегърташ от земята.

— Тук сме само да гледаме и да се учим — отвърна Шарън.

— Умен човек.

Шарън пристъпи прага и ние го последвахме забързано, за да се измъкнем час по-скоро от настойчивите погледи на мъжете отвън. Двуметровият Шарън трябваше да се наведе, за да мине през вратата, и остана приведен през цялото време, дока то бяхме вътре — толкова нисък беше таванът. Помещението, в което се озовахме, тънеше в мрак и бе изпълнено с цигарен дим. Докато очите ми привикнат, единственото, което виждах, бяха блещукащите огънчета тук и там. Сетне от мрака взеха да изплуват обекти, озарени от мъждивата светлина на газени фенери, намалена до такава степен, че можеше да се сравнява със светлината на кибритени клечки. Стаята бе дълга и тясна, с койки покрай стените, каквито очакваш да откриеш в трюма на стар презокеански кораб.

Спънах се в нещо и едва не изгубих равновесие.

— Защо е толкова тъмно тук? — попитах шепнешком, нарушавайки обещанието да не задавам въпроси.

— Очите стават чувствителни, когато ефектът на амброзията започне да отминава — обясни Шарън. — Дори слабата дневна светлина е почти непоносима.

Едва сега забелязах хора на койките, някои проснати и зае пали, други седнали върху смачкани завивки. Те ни гледаха, пушеха мълчаливо или разговаряха помежду си с приглушени гласове. Някои си говореха сами, бълваха дълги, неразбираеми монолози. Лицата на повечето бяха бинтовани като на мъжете пред вратата, други носеха маски. Чудех се за какво може да им служат маските, но повече от всичко исках да се добера до гладния и да се измъкна от това място.

Минахме през завеса от мъниста и се озовахме във второ помещение, по-ярко осветено и по-претъпкано от първото. Едър мъж се бе изправил на стол до отсрещната стена и насочваше хората към една от двете врати.

— Бойците вляво, зрителите вдясно! — викаше той. — Залозите се правят в салона!

Чувах да се провикват гласове през няколко стаи от нас и миг след това тълпата се разтвори, пропускайки трима мъже, двама от които влачеха третия, изпаднал в безсъзнание и облян в кръв. Тълпата ги посрещна с подсвиркване и дюдюкане.

— Така изглеждат победените! — изрева мъжът на стола. — А така — посочи някъде встрани, — страхливците.

Погледнах нататък и видях двама мъже, навели глави и поставени под охрана. Бяха покрити с катран и пера.

— Нека ви бъдат за пример — продължи мъжът. — Всички бойци трябва да издържат минимум две минути в клетката!

— Е, какъв ще си? — попита ме Шарън. — Зрител или участник?

Усетих, че гърдите ми се свиват, и осъзнах какво ме очаква: трябваше да укротя гладния пред тълпа разюздани и потенциално опасни зрители, а след това да се опитам да изляза. Можех само да се надявам, че не е твърде тежко пострадал, защото се нуждаех от силата му, за да разчистя пътя към изхода. Тези чудати нямаше да се откажат без бой от новата си играчка.

— Боец — рекох. — Но за да мога да го укротя, трябва да се доближа до него.

Ема ме погледна в очите и се засмя. „Можеш да се справиш“ казваше усмивката ѝ и в този момент си помислих, че навярно е права. Минах през вратата за участници, все така изпълнен с увереност, а Шарън и Ема ме последваха.

Увереността ми просъществува приблизително четири секунди, времето, нужно ми да вляза в следващото помещение и да видя кръвта, събрала се на локви по пода и опръскала стените. Малък кървав ручей се стичаше по средата на коридора откъм отворената врата, зад която се виждаха тълпата зрители и решетките на клетката.

Оттам долетяха пискливи възгласи. Викаха следващия участник.

От тъмната стая вдясно от нас излезе мъж. Беше гол до кръста, а лицето му бе скрито от бяла маска. Постоя насред коридора, сякаш събираше кураж. Сетне повдигна глава и изпъна ръка над нея. В ръката си държеше малка стъкленица.

— Не гледайте — предупреди ни Шарън и ни побутна назад към стената. Но не можах да надвия любопитството си.

Мъжът изсипа бавно съдържанието на стъкленицата в двата очни отвора на маската. Хвърли празната ампула, наведе глава и започна да пъшка. В продължение на няколко секунди изглеждаше парализиран, после тялото му се разтресе и през отворите на маската бликнаха два ярки снопа. Виждаха се отчетливо дори на фона на светлината от съседната стая.

Ема възкликна уплашено. Мъжът навярно си мислеше, че е сам, защото извърна глава и ни погледна изненадано. Светлинните снопове зашариха над главите ни и хвърлиха сенките ни ма стената отзад.

— Само минаваме! — побърза да обяви Шарън с глас, с който би казал нещо от рода на: „Здрасти, друже!“ или „Моля, не ни убивайте!“.

— Ами минавайте, де — озъби се мъжът.

По това време светлините в очите му бяха започнали да угаснат и докато извръщаше глава, те премигнаха и изчезнаха. Той прекоси коридора и излезе през вратата, оставяйки след себе си виещи се струйки дим. След като излезе, погледнах към тапета над главите ни. Върху него имаше две дири от изгаряния, следващи пътя, който бяха изминали очите му. Слава богу, че не ни бе погледнал в лицата.

— Преди да продължим нататък — казах на Шарън, — мисля, че ще е добре да получим някои обяснения.

— Амброзия — отвърна той. — Бойците я приемат, за да увеличат способностите си. Проблемът е, че ефектът не трае дълго и когато отмине, ставаш по-слаб отпреди. Привикнеш ли към нея, способностите бързо губят силата си и се налага непрестанно да вземаш все по-големи количества. Съвсем скоро не само не можеш да се биеш, но и да действаш като чудат. Ставаш зависим от този, който ти я продава. — Шарън кимна към стаята вдясно, откъдето се чуваха гласове в целия регистър от шепот до викове с пълно гърло. — Изобретяването на тази гадост е най-великото постижение на гадините. Никой няма да ги предаде, докато е пристрастен към амброзията.

Надзърнах в помещението, за да видя как изглежда един чудат амбротърговец, но видях само мъж с маска на лицето и дълга брада, охраняван от други двама въоръжени с пушки мъжаги.

— Какво стана с очите на този тип? — попита Ема.

— Избликът на светлина е страничен ефект — обясни Шарън.

— Друго странично действие на амброзията е, че с течение на годините тя изгаря лицето. Така се познават старите наркомани — те крият обезобразените си лица с маски.

Двамата с Ема се спогледахме и в този момент мъжът вътре се провикна:

— Здравейте, ей вие. Заповядайте, моля!

— Съжалявам — отвърнах. — Трябва да…

Шарън ме сръчка в рамото и изсъска:

— Забрави ли, че си ми роб?

— О, да, сър — смънках и сведох глава.

Маскираният мъж седеше в кресло пред стена, изрисувана е фрески. Изглеждаше абсолютно спокоен, отпуснал ръце на облегалките и преметнал крак върху крак. Охраната му бе заела позиции в два от ъглите на стаята, а в третия имаше дървено кресло на колела.

— Не се страхувайте — подкани ни мъжът. — И приятелите ви също могат да дойдат.

Пристъпих няколко крачки, следван от Шарън и Ема.

— Не съм те виждал друг път тук — изгледа ме изпитателно амбротърговецът.

— Току-що го купих — намеси се Шарън. — Дори няма…

— На теб ли говорех? — сопна му се мъжът.

Шарън млъкна.

— Не, не говорех — продължи търговецът. Той погали фалшивата си брада и ми се стори, че ме изучава внимателно през отворите в маската. Зачудих се какво ли се крие под нея и колко амброзия трябва да изсипеш върху лицето си, за да го изгориш до неузнаваемост. Потреперих и съжалих, че изобщо се замислих за това.

— Дошъл си да се биеш — отбеляза той.

Потвърдих, че е така.

— Е, имаш късмет. Току-що ми доставиха първокласна амбро, така че шансовете ти да оцелееш се покачиха драстично!

— Всъщност не ми е нужна, благодаря.

Той погледна към охраната си за реакция — и двамата стояха с каменни лица, а после се засмя.

— Не знам дали ти е известно, но това там е гладен. Чувал ли си за тях?

Бях дошъл тук тъкмо заради него, но нямаше защо да му го казвам. Този противен тип очевидно държеше мястото в ръцете си и не биваше да го ядосвам.

— Чувал съм — отвърнах.

— И как смяташ, че ще се справиш с този?

— Мисля, че ще се справя.

— Само мислиш? — Мъжът скръсти ръце. — Искам да знам да заложа ли пари на теб? Смяташ ли да спечелиш?

Казах му каквото искаше да чуе:

— Да.

— Е, ако ще залагам на теб, ще ти е нужна малко помощ. — Той се изправи, отиде до един медицински шкаф и отвори вратичките. Вътре бе пълно с блестящи стъкленици — цели редици, всичките пълни с тъмна течност и запушени с коркови тапи. Извади една и ми я донесе.

— Вземи това — рече и ми подаде стъкленицата. — Ще удесетори всички твои способности и дарби.

— Не, благодаря — отказах. — Не ми е нужна.

— Всички казват така в началото. После, след като ги победят, започват да ми искат — ако са оцелели. — Той завъртя стъкленицата в ръка и я вдигна към бледата светлина. Амброзията вътре сякаш бе изпълнена с малки сребристи частици. Не можех да откъсна поглед от нея.

— От какво е направена? — попитах.

Той се разсмя.

— Охлювчета и разни парчета, на кученца опашлета — изрецитира напевно. — Безплатно — добави.

— Той каза, че не иска — обади се Шарън.

Бях сигурен, че наркодилърът ще му викне, но вместо това той се обърна и го погледна.

— Познаваме ли се?

— Не мисля — отвърна Шарън.

— А, напротив — поклати глава търговецът. — Ти беше един от най-добрите ми клиенти. Какво стана с теб?

— Отървах се от навика.

Търговецът пристъпи към него.

— Но май си чакал твърде дълго. — Той понечи да повдигне качулката на Шарън.

Шарън улови ръката му. Пазачите насочиха оръжия.

— Внимавай — предупреди го търговецът.

Шарън задържа ръката му за миг, сетне я пусна.

— И така — продължи търговецът и се обърна към мен. — Няма да откажеш една безплатна дозичка, нали?

Нямах никакво намерение да вадя тапата на тази гадост, но явно това бе единственият начин да сложа край на разговора. Затова взех стъкленицата.

— Добро момче — похвали ме търговецът, след което ни подкани да си вървим.

— Бил си наркоман? — попита Ема Шарън. — Защо не ни каза?

— Какво значение щеше да има? — отвърна той. — Да, имах лошо минало. После Бентам ме намери и ми помогна да се отърва от моята слабост.

— Бентам ти е помогнал? — изгледах го учудено.

— Както казах, дължа му живота си.

Ема взе стъкленицата и я вдигна нагоре. На силна светлина сребристите частици вътре сияеха като малки слънца. Гледката беше хипнотизираща и въпреки страничните ефекти неволно се запитах какво ли ще направят със способностите ми няколко капки.

— Той не каза какво има вътре — поклати глава Ема.

— Ние сме там — рече Шарън. — Късчета от откраднатите ни души, смазани и върнати ни от гадините. Парченце от всеки чудат, когото са отвлекли, завършва в стъкленица като тази.

Ема замахна отвратено с ръка, сякаш се готвеше да запокити стъкленицата надалече, но Шарън я дръпна от пръстите ѝ и я прибра под наметалото.

— Човек никога не знае кога някоя ампулка може да му потрябва — промърмори той.

— След като ни каза какво има вътре — рекох, — не мога да повярвам, че си го приемал.

— Не съм твърдял, че се гордея със себе си — сведе глава Шарън.

Изведнъж цялата сатанинска схема се подреди в главата ми.

Гадините бяха превърнали чудатите от Дяволското гробище и канибали, гладни за душите на своите събратя. Пристрастяването им към амброзията ги правеше лесно контролируеми и помагаше да се ограничава броят на населението. Ако не ги освободим скоро, душите на нашите приятели също щяха да се озоват в стъкленици.

Чух рева на гладния — прозвуча като победен вик — и след минутка мъжът, когото бяхме видели да приема амброзията, беше извлачен през вратата, плувнал в кръв и с люшкаща се глава.

„Мой ред е“ — помислих си и усетих прилив на адреналин.

Отвъд стаята на търговеца имаше просторен, ограден с ви сока стена двор, насред който бе поставена трийсетина стъпки висока метална клетка с достатъчно яки, по мое мнение, решетки, за да удържат дори гладен. На известно разстояние около решетката бе начертана линия, вероятно това бе обсегът на езиците на гладния, и отвъд нея предвидливо се бе скупчила тълпата от около четирийсет-петдесет чудати. Покрай стените имаше други, по-малки клетки, вътре в тях мярнах тигър, вълк и нещо, което ми заприлича на напълно зряла страхомечка — животни, които едва ли можеха да се мерят по сила с гладния и очакваха да дойде техният ред някой друг ден.

Главната атракция днес крачеше зад решетките на голямата клетка, завързана с верига за масивна метална стойка. Изглеждаше в толкова жалко състояние, че бях изкушен да изпитам съжаление към него. Някой бе залял чудовището с бяла боя, върху която се виждаха кални пръски, и макар целта бе да се вижда от всички, крайният ефект само подсилваше тъжната гледка — приличаше на далматинец или мим. Куцаше доста лошо и оставяше дири от черна кръв, а мускулестите му езици, които в очакване на двубой обикновено свистяха във въздуха, сега се влачеха отпуснато. Ранен и унизен, той бе далеч от кошмарния образ, с който бях привикнал, но тълпата, която никога не бе виждала гладен, изглеждаше впечатлена. Може би благодарение на това дори в окаяното си състояние чудовището бе успяло да се пребори с няколко бойци подред. Все още бе доста опасен и крайно непредсказуем. Сигурно затова покрай стената имаше мъже, въоръжени с пушки. За по-сигурно, разбира се.

Тримата се събрахме, за да обсъдим стратегията. Проблемът, както знаехме, не бе само да се озова в клетката на чудовището. Не беше и да го поставя под свой контрол — бяхме тук, защото смятахме, че ще се справя и с това. Проблемът щеше да е да го изведа навън въпреки всички тези хора.

— Мислиш ли, че ще можеш да разтопиш веригата на шията му? — попитах Ема.

— Ако разполагам с два дни — прецени тя. — Едва ли ще ни позволят да ги убедим, че ни трябва само за малко и после ще ГО върнем.

— Няма да успеете дори да завършите изречението — захили се Шарън, като оглеждаше развълнуваната тълпа. — Тези типове не са се забавлявали така от години. Никакъв шанс.

— Следващият боец! — извика една жена, подала се от прозорец на втория етаж.

Встрани от тълпата неколцина мъже спореха кой да е поредният участник. На пода на клетката вече имаше достатъчно кръв и никой от тях не гореше от желание да добави своята. Теглиха сламки и як мъжага, гол до кръста, тъкмо бе издърпал най-късата.

— Не носи маска — отбеляза Шарън. — Този е от начинаещите.

Мъжът си пое дъх и закрачи към тълпата. Със силен глас и отчетлив испански акцент заяви, че никога не е губил битка, че ще убие гладния и ще запази главата му като трофей, а чудатата му дарба за свръхбързо зарастване на рани няма да позволи на чудовището да му нанесе смъртоносна рана.

— Виждате ли тези любовни драскотини? — подсмихна се той, като показваше следите от нокти на гърба си. — Една страхомечка ми ги остави миналата седмица. Бяха дълбоки по три сантиметра и зараснаха същия ден! — похвали се, после посочи гладния в клетката. — Това сбръчкано плашило няма никакъв шанс!

— Сега вече със сигурност ще го убие — промърмори Ема.

Мъжът изля стъкленица с амбро в очите си. Тялото му застина за миг, от зениците му бликнаха ярки лъчи, оставящи черни димящи дири по пода. След миг угаснаха. Укрепил силите си по този начин, боецът закрачи уверено към вратата на клетката, където друг мъж с връзка тежки метални ключове се зае да отключва вратата.

— Дръжте под око мъжа с ключовете — рекох. — Може да ни потрябват.

Шарън бръкна в джоба си и извади отвътре един гърчещ се плъх, като го държеше за опашката.

— Чу ли това, Ксавир? — попита той животинчето. — Заеми се с ключовете. — После го пусна на земята и малкият гризач се отдалечи забързано.

Самохвалкото боец влезе в клетката и се изправи срещу гладния. Беше извадил малък нож от колана си и бе заел позиция с леко сгънати крака, но освен това не проявяваше голямо желание за бой. Сякаш всички усилия влагаше в устата си, защото продължи тирадата си като професионален борец преди схватка:

— Ела ми тук, животно! Не ме е страх! Ще прережа езиците ти и ще си направя колан, за да си държа панталона! Ще си почистя зъбите с ноктите ти и ще окача главата ти на стената!

Гладният го гледаше с досада.

Борецът прекара демонстративно ножа през китката си и от раната шурна кръв. Ала цепката се затвори още преди първите капки да са достигнали пода.

— Аз съм неуязвим! — извика той. — Не ме е страх от теб!

Внезапно гладният изрева и направи лъжливо движение към мъжа. Боецът толкова се изплаши, че изпусна ножа и закри лицето си с ръце. На гладния явно му бе писнало от него.

Тълпата избухна в подигравателен смях — както и ние, — а през това време мъжът се наведе да вдигне ножа си с пламнало от срам лице. Гладният отново пристъпи към него и веригата, с която бе прикован, издрънча. Той протегна езици, свити в края си като стиснати юмруци.

Мъжът осъзна, че ще трябва да се бие с чудовището, ако иска да спаси реномето си, и направи няколко крачки напред, като размахваше оръжието. Гладният прати един от червените си езици към него. Мъжът протегна внезапно ръка и го прониза. Гладният изквича, прибра езика и изсъска на противника си като ядосана котка.

— Това ще те научи да внимаваш с дон Фернандо! — извика мъжът.

— Този тип не знае с кого си има работа — рекох. — Да се дразни гладен е ужасна идея.

За един кратък миг изглеждаше сякаш гладният отстъпва. Мъжът направи крачка напред, порейки въздуха с ножа си. Когато гладният не можеше да се отдалечава повече, опрял гръб в решетките, противникът му вдигна ножа.

— Приготви се да умреш, демонско изчадие! — извика и се хвърли в атака.

В началото дори си помислих, че ще трябва да се намеся, за да спася гладния, но почти веднага стана ясно, че чудовището му е поставило капан. Веригата, с която бе приковано, се поклащаше зад мъжа, гладният я сграбчи внезапно и я завъртя настрана, хвърляйки дон Фернандо с главата напред в решетките. Дрън — и той тупна безжизнен на пода. Поредната жертва.

Тълпата избухва във възторжени аплодисменти — изглежда, самохвалкото не бе успял да спечели симпатиите ѝ.

В клетката влязоха неколцина мъже с факли и прътове с електрически заряд, за да държат чудовището на разстояние, и извлачиха изпадналия в несвяст боец навън.

— Кой е следващият? — извика жената от прозореца.

Бойците от малката групичка си размениха изплашени погледи и започнаха да спорят с тихи гласове. Изглежда, никой нямаше желание да влиза в клетката.

Освен мен.

Злощастното представяне на последния боец и хитрината на гладния ме бяха навели на една мисъл. Не беше някакъв солиден като бетон план, нито дори достатъчно добър, но все пак бе нещо, което за момента бе по-добре от нищо. Ние — имам предвид гладният и аз — щяхме да се престорим на умрели.

Събрах кураж и както се случва, когато съм прекалено смел или твърде изплашен, умът ми започна да се отделя от тялото. Сякаш се гледах отстрани, докато махнах с ръка на съдийката и обявих:

— Аз ще вляза!

Допреди това бях невидим, но сега тълпата и бойците се обърнаха и ме зяпнаха облещени.

— Какъв е планът ти? — попита шепнешком Ема.

Все още го обмислях, та не го бях споделил с нея и Шарън, нито пък сега бе моментът да го правя. Което може би бе по-добре. Боях се, че ако го произнеса на глас, сам ще се убедя колко е налудничав и неизпълним.

— Мисля, че ще е по-добре да ви покажа — рекох. — Но определено няма да се получи, ако не вземете ключовете.

— Не се безпокой, Ксавир си знае работата — успокои ме Шарън. Чухме тихо цвърчене и когато погледнахме надолу, видяхме, че Ксавир се бе върнал, но с парче кашкавал в устата. Шарън го вдигна и му се скара:

— Казах ключ, не кашкавал!

— Аз ще ги взема! — увери ме Ема. — Но ми обещай, че ще се върнеш цял и невредим.

Обещах ѝ. Тя ми пожела късмет и ме целуна по устните. Погледнах към Шарън, чието изражение сякаш казваше: „Нали не очакваш целувка и от мен?“. Засмях се и тръгнах към бойците.

Те ме оглеждаха от горе до долу. Бях сигурен, че ме мислят за луд, но въпреки това никой не направи опит да ме спре. В края на краищата аз бях едно побъркано хлапе, което дори не смяташе да вземе доза амбро преди битката, а щеше да се хвърли срещу чудовището и да го изтощи още малко, преди те да получат своя трофей. А пък ако междувременно изгубя живота си — та аз бях само един роб. Тази мисъл ме преизпълни с омраза към тях и ме накара да забравя всички отвлечени чудати, чиито изтръгнати души плуваха на дребни късчета в стъклениците. Което на свой ред още повече ме разгневи. Постарах се да канализирам гнева си и да го превърна в твърда и непоклатима решимост, но не мисля, че постигнах пълен успех.

И все пак. Докато мъжът с ключовете щракаше с бравата, надзърнах в себе си и за своя изненада установих, че не изпитвам съмнение, нито съм преследван от виденията за неизбежна смърт, нито трябва да укротявам надигащи се вълни на ужас. Бях се срещал и на два пъти бях вземал под контрол този гладен, това щеше да е третият път. Въпреки гнева си бях спокоен и уверен, и вътре в тази увереност, както открих, ме чакаха думите, които трябваше да произнеса.

Мъжът отвори вратата и аз пристъпих в клетката. Едва я бе затворил, когато гладният се втурна към мен, придружен от дрънченето на веригата.

Език, не ме проваляй сега.

Вдигнах ръка да прикрия устата си и произнесох на гладнишки с гърлест глас:

— Спри.

Гладният спря.

— Седни — наредих.

Той седна.

Изпълни ме вълна на облекчение. Нямаше от какво да се страхувам, възстановяването на връзката помежду ни беше лесно, като да вземеш юздите на стар и добре познат кон. Да управлявам чудовището бе като да се боря с някой по-дребен от мен — то бе приковано и се опитваше да се измъкне, но силата ми бе толкова превъзхождаща, че нямаше никакъв шанс да ми се опълчи. Ала тъкмо тази лекота на контрол се превръщаше в проблем. Нямаше лесен начин да го извадя от клетката, преди всички да са повярвали, че е мъртъв и вече не е заплаха, нито пък някой щеше да повярва, че е мъртъв, ако победата бъде постигната твърде лесно. Аз бях само едно невзрачно хлапе, което дори не вземаше амбро, не можех просто да го зашлевя и да го накарам да се просне. За да бъде измамата убедителна, трябваше първо да изиграя едно малко представление.

Как щях да го „убия“? Определено не с голи ръце. Огледах клетката за някаква идея и очите ми попаднаха върху ножа на предишния участник, изтърван до решетките. Гладният седеше недалеч от него, което възпрепятстваше плана ми, затова загребах шепа ситен чакъл, хукнах към него и го замерих.

— В ъгъла — наредих, като отново прикрих уста. Гладният се обърна и изтича в ъгъла, сякаш дребните камъчета наистина го бяха стреснали. Междувременно аз доближих решетките, вдигнах ножа от пода и се отдръпнах. Дребна проява на смелост, която ми спечели самотно подсвиркване от тълпата.

— Ядосай се — рекох и гладният нададе рев и размаха езици, сякаш бе разгневен от дръзката ми постъпка. Погледнах през рамо и видях, че Ема си проправя път през тълпата към мъжа с ключовете.

Добре.

Сега трябваше да направя така, че да изглежда сякаш играта започва да загрубява за мен.

— Нападни ме — наредих и когато чудовището направи няколко крачки, му заповядах да протегне език и да ме улови за крака.

То ме послуша, езикът докосна пищяла ми и се усука два пъти около него. Тогава го накарах да ме дръпне рязко за крака и да ме повлече към себе си, а аз се преструвах, че се опитвам отчаяно да се вкопча в нещо.

Докато минавах покрай решетката, се улових за една от пречките.

— Дърпай, но не силно — наредих.

Въпреки че не бях кой знае колко подробен, гладният, изглежда, разбра точно какво имам предвид, сякаш бе достатъчно да видя нужното действие в ума си и да го маркирам с няколко думи, за да предам цялостната информация. И така гладният започна да ме дърпа, аз се държах за пречката и тялото ми се повдигна във въздуха — което бе точно каквото исках.

„Ставам все по-добър в това“ — рекох си със задоволство.

Известно време се съпротивлявах и пъшках, стараех се да изглежда, че изпитвам истинска болка, сетне пуснах пречката. Тълпата, която очакваше да се разправят с мен за броени секунди, започна да надава възторжени възгласи.

Време беше да нанеса удара.

— Кракът — рекох и гладният обви крака ми с език.

— Дърпай.

Той започна да ме притегля към себе си, а аз ритах и се мятах.

— Устата.

Гладният разтвори уста, сякаш се готвеше да ме погълне целия. Извърнах се с бързо движение и замахнах с нож към езика около краката ми. Не го посякох, а само казах на чудовището да ме пусне и да нададе болезнен вик, сякаш е пострадало. Гладният изврещя, освободи езика и го прибра в устата си. На мен всичко това ми приличаше на зле изиграна пантомима — имаше няколкосекундно забавяне между моята команда и отговора на чудовището, — но тълпата, изглежда, не се усъмни. Виковете прераснаха във възгласи като на мач, който става все по-интересен, след като по-слабият на вид противник внезапно е възвърнал шансовете си за успех.

Двамата с гладния разменихме няколко удара в счепкване, което, надявах се, не приличаше на сцена от нискобюджетен филм. Аз се хвърлих върху него и той ме повали. Замахнах с ножа и гладният отстъпи. Сетне нададе вой и размаха езици във въздуха, докато кръжахме бавно един около друг. Дори успях да го накарам да ме прихване през кръста и да ме вдигне (внимателно), да ме разтърси (лекичко), докато аз се преструвах, че посичам езика му, и сетне да ме запокити (пак внимателно) на подиума.

Хвърлих още един поглед на Ема. Стоеше в средата на група от бойци, близо до мъжа с ключовете. Видя, че я гледам, и прекара пръст през гърлото си.

„Стига си се преструвал.“

Права беше. Време бе да сложим край. Поех дълбоко въздух, събрах кураж и се захванах с големия финал.

Нахвърлих се върху гладния с вдигнат нож. Той ме пресрещна през краката с език, но аз успях да го прескоча, сетне се наведох, за да избегна друг, стрелнал се към главата ми.

Всичко според плана.

Това, което трябваше да последва, бе да прескоча още един косящ език и да пробода гладния в сърцето. Ала вместо това езикът ме удари в гърдите. Ударът бе със сила, по-присъща на боксьор тежка категория, преметна ме по гръб и аз усетих, че дъхът ми секва. Останах да лежа замаян, със свистящи гърди, а тълпата дюдюкаше презрително.

„Назад“, опитах да кажа, но не ми стигаше въздух.

Изведнъж гладният се надвеси над мен с разтворена паст и нададе гневен вик. Беше успял да се отърси от контрола ми, макар и само за миг, и не изглеждаше никак щастлив. Трябваше да го впримча час по-скоро, но езиците му бяха приковали три от крайниците ми, а зъбите му доближаваха лицето ми. Едва успях да си поема дъх заради задушливата смес от вонята на гладния, но вместо да проговоря, се задавих.

И това щеше да е краят ми, ако не бе една странна особеност в анатомията на гладния — за късмет той не можеше да стисне главата ми с челюстите си, ако не е прибрал езиците вътре.

Трябваше да пусне крайниците ми, преди да ми отхапе главата, и в мига, когато усетих, че освобождава ръката ми — тази, в която все още стисках ножа, — направих единственото, което можах да се сетя в този момент. Забих ножа право нагоре.

Острието потъна дълбоко в гърлото на гладния. Той изпищя и се претърколи настрани, опитвайки се да се вкопчи с езици в дръжката на ножа.

Тълпата полудя от възбуда.

Най-сетне успях да си поема глътка чист въздух и когато седнах, открих, че гладният се гърчи на няколко крачки от мен, а от раната в гърлото му струи кръв. Осъзнах, без задоволство, каквото бих изпитвал при всички други обстоятелства, че вероятно бях убил чудовището. Нещо, което по никакъв начин не съвпадаше с плана ми. С крайчеца на окото забелязах Шарън да махва с ръка, сякаш ми казваше „току-що развали всичко“.

Изправих се, чудейки се как да спася каквото мога. Върнах контрола си над гладния и му казах да се отпусне. Да не обръща внимание на болката. Постепенно той престана да се съпротивлява и езиците му се проснаха на пода. Приближих се, извадих ножа от гърлото му и го вдигнах, за да го покажа на тълпата. Помещението се изпълни с възторжени викове и аз се престорих на победител, макар да се чувствах на ръба на провала. Ужасно се страхувах, че току-що бях изгубил едничкия шанс да спася нашите приятели.

Мъжът с ключовете отвори вратата на клетката и двама помощници изтичаха да проверят гладния.

— Не мърдай — прошепнах, докато го преглеждаха, единият насочил оръжие към главата му, докато вторият го сръчкваше със заострен прът.

— Дори не дишай — рекох, като видях, че вторият мъж протяга длан над ноздрите му.

Чудовището се подчиняваше безпрекословно. Всъщност толкова добре се преструваше, че ако не беше връзката помежду ни, и аз щях да го взема за мъртво.

Мъжете го взеха. Вторият мъж захвърли пръта и вдигна ръката ми, за да ме обяви за победител. Тълпата нададе отново възторжени възгласи и аз видях как залозите минават от едни ръце в други, видях радостни и навъсени лица.

Малко след това зрителите започнаха да се редят в клетката, за да огледат отблизо мъртвия гладен и Ема и Шарън бяха между тях.

Ема се хвърли и ме прегърна.

— Не се ядосвай — прошепна ми. — Нямаше избор.

— Не е мъртъв — отвърнах шепнешком. — Но е ранен тежко. Не зная колко време му остава. Трябва да го изнесем от тук.

— В такъв случай е добре, че успях да ги взема. — Тя пусна връзка ключове в джоба ми.

— Брей! Ти си гений!

Но когато се отправих да отключа веригата на гладния, пътят ми бе препречен от тълпа зяпачи. Всеки искаше да се доближи до чудовището, да го пипне, да си вземе за спомен кичур коса или шепа съсирена кръв. Опитах се да си проправя път, но хората ме хващаха за ръката, за да ме поздравят, или ме тупаха по гърба.

— Беше невероятно!

— Имаше късмет, хлапе.

— Сигурен ли си, че не си вземал амбро?

И през цялото време трябваше да нашепвам на гладния да лежи неподвижно и да се преструва на мъртъв, защото вече усещах, че започва да се върти като дете, което е стояло твърде дълго неподвижно. Беше ранен и изнервен, жадуваше да се натъпче с цялата тази свежа плът наоколо, та се налагаше да му отделям всяка свободна частица от вниманието си, за да го удържам на пода.

Най-сетне успях да се добера до веригата и затърсих катинара, когато до мен застана търговецът на амбро. Обърнах се и видях зловещата брадата маска на сантиметри от лицето ми.

— Нима мислиш, че не знам какви ги вършиш? — процеди ядно той. Зад него стояха въоръжените охранители. — Да ти приличам на слепец?

— Не зная за какво говориш — отвърнах. В началото се изплаших, че е дошъл тук, защото подозира, че гладният не е мъртъв. Но хората му дори не поглеждаха към проснатото чудовище.

Той ме сграбчи за яката.

— Никой не може да ме гони! — произнесе гневно. — Това е моето място!

Хората наоколо започнаха да отстъпват. Този тип определено имаше лоша репутация.

— Никой никого не гони — чух Шарън да казва зад мен. — Успокой се.

— Не можеш измами измамник — продължи да упорства търговецът. — Дойде тук, твърдейки, че е новият ти роб и че никога досега не се е бил в клуб, а това какво е? — Той махна с ръка към поваления гладен. — Само през трупа ми!

— Гладният е мъртъв — заявих. — Провери сам, ако искаш.

Търговецът пусна палтото ми и ме стисна за врата.

— Ей! — изкрещя Ема.

Пазачите насочиха оръжия към нея.

— Само едно ще те питам — процеди търговецът, — какво продаваш?

Той започна да затяга хватката.

— Да продавам ли? — изграках.

Търговецът въздъхна, подразнен от факта, че е принуден да обяснява.

— Дойде тук, където аз съм господар, уби моя гладен и сега искаш да убедиш клиентите ми, че не трябва да купуват моята стока?

Вече схванах. Мислеше ме за нов конкурент в амбротърговията, дошъл, за да му отмъкне бизнеса. Лудост.

Ръцете му продължаваха да ме стискат.

— Пусни момчето — помоли го Шарън.

— Щом не вземаш амбро, тогава какво вземаш? Какво продаваш?

Опитах се да отговоря, но не можех. Погледнах към ръцете му. Той разбра намека и поотпусна хватката.

— Говори — произнесе с нетърпящ възражение глас.

Това, което чу обаче, остана неразбираемо за него, защото беше на гладнишки.

— Този отляво — произнесох гърлено. Изведнъж гладният се размърда, надигна се като чудовището на Франкенщайн и неколцина чудати наоколо нададоха изплашени викове и побягнаха. Търговецът се извърна да види какво става и аз го ударих право в маската. Пазачите не знаеха по кого да стрелят първо — по мен или по гладния. Този миг на нерешителност наклони везните в моя полза. Гладният бе изстрелял и трите си езика към по-близкия от тях. Единият го обезоръжи, докато другите два го сграбчиха през кръста, вдигнаха го и го използваха като боздуган, за да смажат втория пазач. Сега вече останахме само аз и търговецът. Изглежда, той най-сетне осъзна, че аз съм този, който управлява гладния. Мъжът падна на колене и започна да се моли.

— Това може да е твоето място — рекох, — но гладният е мой.

Накарах чудовището да увие език около шията на търговеца.

Пред изплашените погледи на тълпата Ема, Шарън и аз тръгнахме към изхода, предвождани от търговеца, който извика: „Никой да не стреля!“, доколкото можеше с омотан около шията език.

Заключихме клетката зад нас, с повечето зрители вътре, прекосихме леговището на амбротърговеца и излязохме по обратния път на улицата. Пътем бях изкушен да накарам гладния да повършее из запасите на търговеца и да ги унищожи, но се отказах. Не си заслужаваше риска. Нека се задавят с тази гадост. А и може би беше по-добре да не разливаме амброзията, ако съществуваше дори най-малък шанс един ден да върнем изсмуканите души на чудатите на техните притежатели.

Оставихме търговеца да пълзи на колене, поемайки си мъчително въздух, с увиснала на едното ухо маска. Готвехме се да напуснем окончателно мястото, когато чух тихо скимтене зад мен и си спомних за мечетата.

Погледнах със свито сърце към тях. Бяха изопнали веригите си докрай, сякаш молеха да ги вземем с нас.

— Не можем — поклати глава Шарън, като да бе прочел мислите ми.

Сигурно щях да го послушам, ако не бях уловил погледа на Ема. „Направи го“ — произнесе тя беззвучно.

— Само за минутка — рекох.

В края на краищата ни отне петнайсет минути и трябваше да накарам гладния да изтръгне стълба, на който бяха завързани, а дотогава пред леговището на търговеца вече се бе струпала малка разгневена тълпа. Но си заслужаваше. Без да се колебаят, мечетата тръгнаха след нас, веригите им се влачеха и дрънчаха отзад. Бяха бавни и непохватни и толкова по-странно бе, че моят гладен по своя воля ги взе на ръце и ги понесе.

Скоро стана ясно, че имаме проблем. Бяхме извървели само няколко пресечки, но хората по улицата се извръщаха след гладния. За всички останали, освен за мен, той бе само мътно петно, изцапано с бяла боя, но въпреки това привличаше внимание. И тъй като не желаехме никой да разбере къде отиваме, трябваше да измислим друг начин да се доберем до къщата на Бентам.

Свърнахме в една странична уличка. В мига, когато спряхме, за да обмислим по-нататъшните си действия, гладният приседна уморено. Изглеждаше толкова немощен, подпрян на земята, с увиснали езици. Мечетата, сякаш почувствали изтощението му, се притиснаха към него със скимтене, а той им отвърна с нещо като почти нежно ръмжене. Не можех да сдържа чувството на привързаност към тези тримата, което постепенно ме изпълваше. По свой начин това бяха три изоставени души.

— Не ми се иска да го кажа, но той е почти сладък — рече Ема.

Шарън изсумтя.

— Може да го облечете с розови дрешки, ако искате. Пак ще си остане машина за убиване.

Известно време обсъждахме различни маршрути към дома на Бентам, без да си изгубим главите по пътя.

— Мога да се опитам да затворя раната на шията му — предложи Ема и показа нажежената си ръка.

— Твърде е рисковано — отвърнах. — Болката може да го извади изпод контрола ми.

— Може би лечителката на Бентам ще успее да му помогне — подхвърли Шарън. — Но трябва да се доберем бързо до къщата.

Първата ми идея бе да минем по покривите. Жалко, че гладният бе останал без сили, инак би могъл да ни пренесе през пролуките между тях. Но в момента не бях сигурен дори дали ще може да върви. Затова предложих да измием бялата боя от чудовището, за да не може никой да го вижда.

— О, не, в никакъв случай, сър — завъртя енергично глава Шарън. — Не вярвам нито за миг на това нещо и предпочитам да го държа под око.

— Спокойно, той е в мои ръце — рекох леко обиден.

— Засега — отбеляза Шарън.

— Съгласна съм с Шарън — обади се Ема. — Справяш се чудесно, но какво ще стане, ако отидеш в друго помещение или заспиш?

— Защо ще ходя в друго помещение?

— За да се облекчиш — посочи Шарън. — Или възнамеряваш да водиш гладния с теб в клозета?

— Хм, май ще трябва да му мисля, като се наложи.

— Боята остава — заяви твърдо Шарън.

— Добре — съгласих се, макар да бях раздразнен. — И какво ще правим?

Една врата се отвори внезапно малко по-нататък по уличката и навън излетя облак от пара. После се показа мъж, бутащ товарна количка, която остави до къщата, преди да се върне обратно.

Изтичах при къщурката. Беше пералня и количката бе пълна с мръсни чаршафи. Вътре имаше достатъчно място за един човек — или за свит гладен.

Признавам си — откраднах количката. Избутах я назад при другите и накарах гладния да се покатери вътре. След това струпахме отгоре мръсното пране, нагласихме и мечетата и поехме по улицата.

Повече никой не ни поглеждаше.