Безумният кораб

Епилог Споменът за криле

— Ние знаем къде отиваме. Знаем и защо отиваме там. Но защо е нужно да бързаме толкова? Защо почиваме тъй кратко? — промълви зеленият менестрел.

Той бе отпуснал слабото си тяло сред плетеницата. Заради изнемогата си зеленият дори не бе способен да се обвие около другарите си, а се осланяше на техния захват, за да не бъде отнесен от течението.

На Шривър ѝ беше жал за него. В израз на състраданието си тя оформи още една извивка около него и го задържа по-крепко.

— Мисля — тихо протръби тя, — че Молкин се старае да изпревари чезненето на спомените ни. Той иска да достигнем целта си, преди отново да сме забравили за нея.

— Не е само това — обади се Сесурея. Самият той също звучеше уморен, ала в гласа му се долавяше и удовлетворение. Колко приятно беше да знаеш отговорите. — Сезоните се менят. Ние сме по-близо до края на лятото, отколкото до началото му. В този момент би трябвало вече да сме достигнали целта си.

— Вече би трябвало да сме обгърнати в тиня и спомени; да възвръщаме паметта си под лъчите на слънцето, едновременно с промяната — додаде Келаро.

— Нашите обвивки трябва да станат твърди и здрави, преди да дойдат дъждовете и зимният мраз. Иначе има опасност да погинем сред недовършена метаморфоза — напомни им аленият Силик.

Останалите змии от плетеницата също се включиха във взаимното припомняне.

— Топлата вода най-добре оформя нишките.

— Лъчите на слънцето втвърдяват черупката.

— Тя трябва да се втвърди, преди да започне промяната.

Молкин отвори очи. Петната по тялото му заблестяха със златисто удоволствие.

— Спете и събирайте сили, малки мои — посъветва ги той, без да се спира на обстоятелството, че в плетеницата имаше много змии, които не му отстъпваха по големина, а други дори го надминаваха. — Спете добре и помнете онова, което узнахме. Спомените, с които ни дари Дракий, са безценни.

Змиите тихо изразиха съгласие и сплетоха кълбото си още по-плътно.

Понастоящем Молкин водеше подире си още по-голяма плетеница: подир саможертвата на Дракий много от дивите змии бяха започнали да си възвръщат спомените. Някои от тях все още не говореха, ала дори и в техните очи проблясваше разум и те се държаха като истинска част от плетеницата, пък дори и само по време на почивка. Числеността донасяше със себе си спокойствие. Когато се срещнеха с други змии, непознатите или се отдръпваха, или започваха да следват, за да се присъединят. Молкин бе споделил надеждата си, че когато навлязат в реката и достигнат мястото на метаморфоза, дивите ще си върнат изцяло спомените.

Шривър покри очи и започна да се унася. Това беше друго удоволствие, което отскоро тя бе започнала да си припомня. В сънищата си тя отново летеше, по подобие на предците си. В тези си видения тя винаги се виждаше като изящна драцена, владееща трите пространства.

— Но недейте да се предоверявате на тези спомени — додаде водачът. Тези думи той протръби тихо. Само Шривър, Сесурея и още неколцина други отвориха очи.

— Какво имаш предвид? — сепнато го попита Шривър. Нима всички те не бяха страдали достатъчно? Нали вече си спомняха? Какво щеше да им попречи да достигнат целта си?

— Нищо не е наред — продължи Молкин. — Нищо не е така, както трябва да бъде. Налага се да плуваме бързо, за да имаме време да преодолеем препятствията по пътя си. Бъдете сигурни, че препятствия ще има.

— Какви препятствия? — попита Сесурея. Шривър почувства, че вече знае отговора. Все пак тя не се обади, а зачака думите на прорицателя.

— Огледайте се — подкани ги водачът. — Какво виждате?

Сесурея бе този, който отговори от името на всички:

— Виждам Обилието. Виждам останките от древни сгради да лежат на дъното. В далечината виждам Ритоската арка…

— А нима сред спомените на всички вас Ритоската арка не е приятно място, където да кацнеш след дълго реене в Недостига? Нима в тях тя не се издига над устието на пристанището в Ритос? Защо тя лежи строшена, погълната от Обилието?

Никой не отговори. Всички те изчакваха неговия ответ.

— Аз също не зная — продължи Молкин, когато мълчанието се проточи. — Но подозирам, че именно тези промени са причина за объркването ни. Затова всичко ни се струваше смътно познато, почти успявахме да си припомним пътя, но така и не го откривахме.

— И наша ли е вината за това? — обади се Телур. Ето че той не беше заспал; в морния му глас се долавяше възмущение. — Спомените, които Дракий ни повери, ни съветват да дирим змии, които си спомнят: такива, в които паметта е останала ясна и силна. Щяло да има и водачи, които да ни помагат да достигнем целта си. Къде са зрелите дракони, които би трябвало да бдят край устието, за да пазят сбирането ни? Къде е цялото предшествало ни поколение?

Молкиновият глас се наля с жалост.

— Нима не си разбрал, Телур? Дракий ни разказа за станалото с тях. Някои погинали сред дъжд от пепел и облаци от дим. Малцината оцелели били избити, а спомените им били откраднати. Именно тези малцина са сребристите кърмители, на които понякога се натъкваме. Това е причината те да излъчват уханието на спомен: те са били Помнещи. А сега те пренасят единствено сенките на техните спомени…

Настъпи тишина. Сред това мълчание Шривър бавно осъзна ужасяващата истина: тяхната плетеница съдържаше единствените оставащи от вида им. Нуждата от оцеляване придобиваше огромна тежест, защото от тях зависеше не само собственото им съществуване, а и съществуването на всички бъдещи поколения. А никой нямаше да им предложи помощ. Те сами трябваше да открият онази от реките, по която трябваше да поемат. Сами трябваше да оформят пашкулите си, без помощта на драконите. И ако успееха, трябваше да поверят оцеляването си единствено на слепия шанс: никой нямаше да бди над тях през дългата зима.

Погледът ѝ започна да обхожда останалите змии. Колцина от тях щяха да разгърнат криле идущата пролет? Щеше ли да има достатъчно оцелели, за да успеят всички те да се чифтосат? Щяха ли да успеят да опазят всичките яйца? И как щяха да се учат младите змии, когато се излюпеха и плъзнеха в морето, единствени?

Започваше да ѝ се струва, че сред всички тези неблагоприятни обстоятелства видът ѝ не би могъл да оцелее. Дори ако сама тя оцелееше да се превърне в драцена, предстоеше ѝ дълъг и мъчителен живот, през който да гледа как братята и сестрите ѝ изчезват от трите пространства.

— Те са били предназначени за нас — отново се обади Телур.

— Кое? — промълви Шривър. Някога бъднините им бяха принадлежали. Някога…

— Спомените. Спомените, съхранени в сребристите. Те ни правят по-силни, те са наши. — Той рязко раздвижи опашка и се освободи от плетеницата. — Трябва да си ги върнем!

— Телур. — Молкин на свой ред се отдели от останалите. Той се приближи до по-малкия си събрат, но без предизвикателство. — Ние не разполагаме с времето да мъстим.

— Не говоря за мъст. Казвам да си върнем онова, което ни принадлежи. И което за нас е по-ценно и от храна. Спомените, които си възвърнахме, са поделени между мнозина. Всеки знае различна частица от онова, което би трябвало да знае всеки. И въпреки това ние станахме по-мъдри; и всеки сподели с другите онова, което бе научил. Представи си каква полза биха ни донесли още спомени! Ние трябва да започнем да издирваме сребристите, за да си върнем своето.

Бърз като пасаж херинги, Молкин се обви около него. Дребният менестрел дори не можа да реагира. Водачът изви главата си пред неговата и отдели тънък облак токсин през челюстите си. Другият притихна сред намотките му.

— Нямаме време за това — тихо повтори Молкин към плетеницата си, докато връщаше отпуснатия си спътник. — Ако на пътя ни изникне друг сребрист, ще го погълнем, това ви обещавам. Но няма да се отделяме от пътя си, за да дирим. Сега събирайте сили, защото утре плетеницата на Молкин отново ще се отправи на път.

Утре… Още един ден, който им принадлежеше. Шривър се намести, покри очите си и се потопи в съня си.

Тя бе безвъзвратно осакатена. Никога нямаше да плува с онази лекота, с която един дракон се стрелва из въздуха. Прекалено дълго тя бе оставала в плен, хранена с една и съща храна. Дори не беше способна да разпростре цялото си. Вместо гъвкава и силна тя беше неповратлива и тежка. Може би с течение на времето щеше да си възвърне ловкостта. А може би не.

Но тя беше свободна.

Без капка колебание тя бе избила пленилите я Мерзости. Никога повече те нямаше да измъчват друга змия, както бяха измъчвали нея. Искаше ѝ се пак да можеше да ги убие, за да почувства отново трепета на изпитаното удовлетворение. И не просто още веднъж, а отново и отново да ги убива.

Но тя осъзнаваше, че това ѝ желание е поредният израз на покварата, която те ѝ бяха причинили. Затова се опитваше да го държи настрана от себе си.

Тя бе видяла как малкият двукрак бива отведен в лодка, и бе я последвала, за да се убеди, че лодката ще достигне целта си — онзи по-голям съд. Миризмата на въпросния кораб бе я смутила: той миришеше на змия, а не беше. Той миришеше на памет, а не отговаряше на зова ѝ. Може би мислите на момчето, до които се бе докоснала за миг, криеха истината? В самото начало тя бе възнамерявала да последва кораба, за да разреши тази загадка.

Ала едно друго чувство — неотложност — в крайна сметка надви любопитството ѝ. След всички тези сезони, прекарани в плен, съдбата я беше освободила. От нея се очакваше да придружава останалите от вида си, а вместо това тя все още се намираше край плажа, на който се беше излюпила. Тя не бе могла да мигрира заедно с останалите, не бе могла да се храни заедно с тях и да наедрее. И въпреки това, макар и осакатена, тя все още съхраняваше най-ценния за другите дар: нейните жлези и отрови съхраняваха родовата памет на вида, към който тя принадлежеше. Този дар тя щеше да сподели с останалите преди пътуването им по реката. Самата тя се съмняваше, че ще успее да предприеме това уморително пътуване, не и в този си вид. Но да сподели спомените си можеше.

За момент тя надникна в Недостига, за да вкуси соления вятър. Двуногите върху палубата на сребристия съд нададоха викове при вида ѝ. Тя бързо се гмурна отново, решила. Сребристият кораб се отправяше назад, към островите. Отвъд островите се намираше сушата, където бе разположено и устието на нужната ѝ река. Докато нейният път съвпадаше с този на сребристия кораб, тя щеше да го придружи. Може би щеше да успее да научи нещо.

Двукраките създания на кораба я интригуваха. По пътя тя щеше да ги изучава, а когато най-сетне се събереше със себеподобните си, към спомените, които щеше да им дари, щеше да е прибавила и собствено знание. Поне това тя им дължеше.

Помнещата се потопи по-дълбоко и направи опит да разгърне деформираните си мускули. При издигането си към повърхността тя зае позиция в дирята на кораба, който сам я повлачи след себе си.

Към деня, в който тя щеше да сподели паметта си.