Безумният кораб (Робин Хоб) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Лято

Глава тринадесета Интерлюдия

Те не бяха истинска плетеница, разсъждаваше Шривър. Една истинска плетеница се събираше, за да следва почитан водач. А това бяха лутащи се змии, които се бяха присъединили към тях по време на следването на кърмителя. Змиите, които плаваха редом с тях, не споделяха дружба с плетеницата на Молкин, а просто следваха същия източник на храна.

И все пак компанията на други змии донасяше облекчение. Имаше моменти, в които някои от тези змии придобиваха осъзнаващ вид. Други по-скоро приличаха на призраци заради мълчанието и празните си погледи. Най-лошите почти по нищо не се отличаваха от животни, готови да насочат зъби или отрова към всеки, който се приближеше до храна, сметната от тях за своя. Шривър, Молкин и Сесурея се бяха научили да отбягват пропадналите до подобна скотщина. Пък и не това присъствие бе най-трудно за понасяне. Най-мъчителна бе близостта на онези, които бяха съвсем близо до спомена какво са и кои са.

Трите змии от плетеницата на Молкин бяха притихнали почти като новодошлите. Трудно беше да откриват теми за разговор, които да не довеждат след себе си отчаяние. Шривър смътно си спомняше някакви времена на глад. Прекалено дългото гладуване можеше да размъти мислите на всеки.

Тя бе изработила ритуали, за да запазва разума си. Всеки ден си припомняше целта им. Те се бяха отправили на север, когато Молкин бе разбрал, че времето е настъпило. Една Помнеща трябваше да ги посрещне, да поднови паметта им и да ги отнесе към следващата стъпка.

— Но как е възможно това? — тихо промълви тя на себе си.

Сесурея сънливо се обърна към нея.

Тримата лежаха сплетени сред телата на останалите змии. Единствено нощем другите си припомняха частица от цивилизоваността и се вплитаха едни в други, както подобаваше на истинска плетеница.

Шривър се съсредоточи върху мисълта си.

— След като намерим Помнеща и спомените ни бъдат възстановени, какво ще последва?

Сесурея въздъхна тежко.

— Ако знаех отговора на този въпрос, не би се налагало да търсим спомените си.

Разговорът им не накара Молкин да се размърда. Пророкът отслабваше с всеки изминал ден. Шривър и Сесурея бяха придобили по-голяма агресивност в борбата за храната, която кърмителят им даваше, но водачът отказваше да наруши традицията. В случаите, когато той обгърнеше с челюсти някое от неподвижните тела, падащи сред Обилието, и някоя от бездушните змии изтръгнеше хапката от устата му, той не правеше нищо. Молкин предпочиташе да отстъпи полагащата му се по право храна, отколкото да се сражава за нея като животно. Някога ярките петънца по люспите му сега почти бяха изгубили цвета си. Понякога той позволяваше на Шривър да му носи храна, но често я отхвърляше. Тя не бе събрала смелост да го попита дали и той не е на път да изостави диренето им.

Сред кълбото от спящи змии настъпи раздвижване. Със занесена бавност една стройна и яркозелена змия се отдели от другарите си и бавно започна да се издига към Недостига. Шривър и Сесурея си размениха погледи, които бяха объркани и същевременно прекалено изтощени, за да любопитстват. Постъпката на бездушната змия бе нелогична и нямаше смисъл да я обсъждат допълнително. Шривър покри очи.

Високо над тях долетяха смайващо чистите звуци на пеещ глас. Шривър се заслуша удивено. Всяка нота бе правилна, всяка дума бе изречена със съвършена дикция. Това не беше произволното тръбене на някоя възторжена змия, а славната проява на змия, създадена да пее. Тя отвори очи.

— Песента на същинното — дрезгаво каза Молкин. Очите на Сесурея бавно изразиха съгласие. Тримата внимателно се отделиха от кълбото, издигнаха се до върха на Обилието и надникнаха в Недостига.

Там, под светлината на пълна луна, зеленият мъжки пееше, отметнал глава. Тежката му грива висеше около шията. Челюстта стоеше разтворена широко, за да пропуска придобилия мощ глас. Ясни и сладостни думи продължаваха да се изливат от доскоро нямата паст. Следваха стих подир стих от елегантната песен на новото начало. Някога слушащите биха се присъединили към припева, за да приветстват заедно дните на топло Обилие и завръщаща се риба. Сега те стояха безгласни, заслушани в мелодичната благословия, ала боящи се да се присъединят, за да не я разкъсат.

Пеещият изглеждаше красив в съсредоточението си. Главата му се поклащаше бавно, шията се свиваше и разпускаше в усилието. Шривър избягваше да поглежда към очите му. Те бяха разширени и лишени от намерение, въпреки пресъздаването на една от най-съкровените песни. Молкин бе свел глава. Той потръпваше от чувство, а петната по кожата му бяха започнали да проблясват. Гривата му бавно започна да настръхва. Отровата му, някога тъй обилна и силна, сега с мъка се процеждаше. Една капка попадна върху кожата на Шривър и я прогори в екстаз. За един дълъг момент нощта се оказа ясна, светла и изпълнена с обещание.

— Не хаби силите си — тъжно го посъветва Сесурея. — Неговата музика е красива, ала зад нея няма душа. Ние не можем да я върнем. Опитът само би те отслабил.

— Тази сила не принадлежи на мен, за да я сдържам — отвърна Молкин. И с по-мрачен глас добави: — Понякога се боя, че няма за какво да я пазя.

Въпреки това той не се приближи към зелената змия. Тримата останаха по местата си, отдадени на омайната песен, но същевременно отделени от нея. Думите на песента достигаха до тях от някакво минало, от време, в което те не можеха да се върнат.

Вперила поглед в луната, леко поклащаща глава, зеленият изпълни последния припев. Със затихването на песента Шривър осъзна, че някои от другите змии също са се присъединили към тях. Повечето се оглеждаха произволно, сякаш очакваха храна. През нощта кърмителят се бе преместил, както правеше винаги; силуетът му не нарушаваше хоризонта. Но змиите лесно щяха да го настигнат по миризмата му.

Без кърмител, върху който да съсредоточават вниманието си, те обърнаха погледите си към пелия. Той все така стоеше неподвижно, вперил поглед в луната. Последната нота, удължена, приключи едновременно с дъха му. Настъпи мълчание, изглеждало като единственото подобаващо действие подир обгръщалата ги песен. В този момент Шривър долови наличието на промяна. Някои от останалите змии бяха придобили объркан вид, сякаш се опитваха да си припомнят нещо. Но всички стояха мълчаливи и неподвижни.

Без Молкин. С внезапност, която никой не би очаквал от потъмнялата му кожа и слабост, водачът прекоси разстоянието между себе си и зеления. Петната по кожата на водача засияха в златисто, а очите придобиха меден цвят. Той се обви около певеца и го обгърна с малкото отрова, която бе смогнал да произведе. Подир това го понесе към дъното.

Създанието изпищя възмутено. В този крясък отсъстваше всякаква интелигентност: това беше яростта на притиснато същество. Шривър и Сесурея се хвърлиха надолу, подир борещата се двойка. Гърченето на двете змии изпълваше Обилието с мътилка.

— Той ще се задуши! — тревожно възкликна Шривър.

— Освен ако преди това не бъде разкъсан — отвърна Сесурея.

Гривите им започнаха да се изпълват с отрова. Зад тях останалите змии се преплитаха объркано. Постъпката на Молкин ги бе разтревожила и не се знаеше как ще реагират. Не беше изключено всички те да се нахвърлят върху тях. Ако това действително се случеше, плетеницата на Молкин надали щеше да оцелее.

Редом със Сесурея тя се хвърли в мътната тъма. Почти веднага почувства задавянето си. Усещането бе отвратително. Всеки неин инстинкт я тласкаше към бягство в по-чисти води. Ала Шривър не се поддаваше на инстинктите си, тя не беше животно. Вместо това продължи да напредва все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не почувства вибрациите на сблъсъка и обгърна борещите се. Стиснала очи, тя отдели нищожния облак отрова, която бе успяла да произведе, като се надяваше, че това няма да засегне Сесурея. Подир това женската обви борещите се тела и насочи цялата си сила към стремежа да ги отнесе сред чиста вода, където те ще могат да дишат.

Тя почувства как се врязва в пасаж дребни проблясващи риби. Цветни петънца трепнаха около нея. Някой друг бе отделил отрова и токсинът се врязваше в нея, запечатвайки видения в ума ѝ. Струваше ѝ се, че се опитва да повдигне твърдта на самото Обилие. Страшно ѝ се искаше да изостави усилията си и да се стрелне към място, където да може да диша. Въпреки това тя продължаваше да се опитва.

Неочаквано хрилете ѝ доловиха по-чиста вода. Шривър внимателно повдигна клепачи и разтвори уста, раздвижвайки хриле. Това я накара да вкуси смесените във водата отрови. Тя долови слабото ехо от някога силните токсини на Молкин и по-малко сдържаните киселини на Сесурея. Зеленият също бе отделил токсини. Те бяха гъсти и силни, но предназначени предимно за зашеметяването на риби. Те бяха неприятни, но не я заплашваха. Погледът ѝ срещна този на Сесурея. Той отново тръсна гривата си и зелената змия, която се мяташе слабо, се отпусна.

Молкин успя да повдигне глава.

— Внимателно — предупреди ги той. — Докато се сражавахме, той заговори с мен. В началото само ме ругаеше, но после поиска да знае с какво право го нападам. Мисля, че той все още може да бъде пробуден.

Шривър не разполагаше със силата да отговори. Достатъчно уморително беше да удържа останалите, докато тя и Сесурея изтласкат всички им от замъгленото дъно.

Сесурея забеляза една стърчаща скала. Беше му трудно да ги насочи натам, още по-трудно да успее да се прикрепи: Молкин помагаше колкото водорасло, а зеленият все още лежеше в несвяст.

Щом се настаниха, Шривър започна да мисли единствено за почивка. Ала тя не смееше да се отпусне. Те все още стояха сплетени с непознат, който можеше да се събуди и отново да се ожесточи. Няколко от другите змии също ги бяха намерили. За момента те се задържаха на разстояние и ги наблюдаваха любопитно. А може би гладно. Да, може би това беше техният интерес. Ако те смятаха, че плетеницата на Молкин ще изяде зеления, дали щяха да се присъединят в настояване за собствена порция? Това опасение я караше да ги наблюдава зорко.

Молкин бе изтощен; отвратителният цвят, който кожата му бе придобила, издаваше това. Въпреки това той не се предаваше. Той масажираше зеления с извивките си, помазваше го с малките капки отрова, които успяваше да събере.

— Кой си ти? — не спираше да пита той. — Някога ти си бил менестрел, и то отличен. Някога ти си имал памет, съдържаща хиляди мелодии и техните думи. Потърси я. Кажи ми името си. Само името си.

Шривър искаше да му каже да не си хаби силите, но самата тя не притежаваше достатъчно енергия да го стори. Видно беше, че усилията са напразни. Струваше ѝ се, че зеленият дори не е в съзнание. Колко ли дълго Молкин щеше да настоява в упорството си? Дали след това изтощение щяха да са им останали сили да настигнат кърмителя? Имаше вероятност постъпката на Молкин да им е коствала последния шанс да оцелеят.

— Телур — промърмори зеленият. Хрилете му трепнаха за момент. — Името ми е Телур.

Тръпка пробяга по протежението на тялото му. Неочаквано той се обви около Молкин и се вкопчи, сякаш заплашван от течение.

— Телур! — извика той. — Телур. Казвам се Телур. — Зеленият покри очи и сведе глава. — Телур — тихо повтори той и замря в изтощението си.

Шривър се опита да открие някакво удовлетворение у себе си. Молкин го бе пробудил. Но за колко дълго? Дали зеленият щеше да им помогне в диренето, или само щеше да го утежни с присъствието си?

Наблюдаващите ги змии се бяха приближили. Шривър почувства как Сесурея се раздвижва морно, подготвящ се за нова битка. Тя също повдигна глава и опита да разтърси грива. Съвсем малко отрова отвърна на позива ѝ.

Шривър се опита да впери презрителен поглед в приближилите се змии, ала те не се впечатлиха. Един масивен мъжки с кобалтов цвят, най-големият сред тях, дойде по-близо. Той беше почти с една трета по-дълъг от Сесурея и почти двойно по-дебел. Пастта му се разгърна, дирейки токсини.

Неочаквано той отметна глава и наостри гривата си.

— Келаро! — изрева той. — Аз съм Келаро!

Челюстите му се движеха жадно, изтласкващи разредените отрови към хрилете му.

— Спомням си — каза той. — Аз съм Келаро!

В отговор на тръбенето му някои от останалите се отдръпнаха сепнато. Други не обърнаха внимание. Той обърна глава към един червен мъжки, покрит с белези.

— А ти си Силик. Моят приятел Силик. Някога с теб бяхме част от плетеницата на Ксекрис. Ксекрис! Къде е Ксекрис? Къде е остатъкът от плетеницата ни? — Той гневно се приближи към аления, който продължаваше да го гледа с празен поглед. — Силик, къде е Ксекрис?

Пасивният поглед на Силик предизвика гнева му. Огромната синя змия неочаквано се обви около другаря си, обгръщайки го като кит. Наострил гривата си, Келаро продължаваше да говори, дори и сред обгръщащия ги облак отрови.

— Къде е Ксекрис, Силик?

Червеният продължаваше да се мята.

— Силик! Кажи ми името си. Аз съм Силик. Кажи го!

— Той ще го убие — предупреди ги Сесурея шепнешком.

— Не се меси — отвърна Молкин. — Ако не си възвърне спомените, за Силик е по-добре да умре. Това се отнася за всички нас.

Примирението в гласа му бе смразяващо. Шривър се извърна да го погледне, ала Молкин избегна взора ѝ. Той гледаше към дремещия зелен, сплетен сред тях.

Зад себе си тя чу непознат глас, пронизителен и задъхан.

— Силик — призна гласът. — Казвам се Силик.

Червеният бе започнал да се мята немощно. Келаро отпусна извивките си, но не го пусна.

— Какво стана с Ксекрис?

— Не зная.

Силик говореше завалено, с усилие. Личеше, че той се напряга да свърже думите с мисли.

— Той забрави себе си. Една сутрин ние се събудихме и открихме, че е изчезнал. Той изостави плетеницата си. Скоро след това останалите също започнаха да забравят себе си. — Червеният гневно тръсна глава и облак токсини се отдели от окъсаната му грива. — Аз съм Силик! — ожесточено повтори той. — Силик Самотния. Силик, който си няма плетеница.

— Или пък Силик от плетеницата на Молкин. И Келаро от плетеницата на Молкин. Ако желаете.

Молкиновият глас бе възвърнал част от изгубеното си басово звучене. За момент петната по люспите му засияха в златно.

Келаро и Силик мълчаливо погледнаха към него. Подир миг синият бавно се приближи, все още обгърнал Силик. Очите на Келаро бяха големи и мрачни. В дълбочината им се долавяше оттенък на сребристо. Известно време той оглеждаше плетеницата, към която бе поканен да се присъедини. Накрая той почтително сведе огромната си грива.

— Молкин — поздрави синият, обви опашката си около камъка и приближи другаря си до тях. Внимателно, за да не наскърби някого, той се преплете със Сесурея, Шривър и водача. — Келаро от плетеницата на Молкин приветства всички ви.

— Силик от плетеницата на Молкин — повтори изнуреният ален.

Докато те се подготвяха да спят, Сесурея каза:

— Не бива да спим дълго, ако възнамеряваме да настигнем кърмителя.

— Ще спим, докато бъдем готови за път — поправи го Молкин. — Повече няма да се занимаваме с кърмители. От този момент нататък ще ловуваме по начина, който подобава на змиите. Една силна плетеница не се нуждае от чуждата щедрост. Когато не търсим храна, ще търсим Помнещи. Ние получихме последен шанс, нека не го пропиляваме.

Глава четиринадесета Изборът на Серила

Помещението бе задушно и изпълнено с дим. Главата на Серила се въртеше, а стомахът ѝ негодуваше срещу неспирното палубно поклащане. Всички стави я боляха от това неспирно движение. Дори като малка тя не бе понасяла пътуванията по море. А годините, прекарани в двореца на сатрапа, но никакъв начин не бяха понижили тази ѝ чувствителност.

Искаше ѝ се да пътуваха с по-малък и по-удобен съд. Ала Косго бе настоял да пътува с огромен кораб. Почти половината от закъснението, с което бяха отплавали, се дължеше на преработването на вътрешността, за да се отвори място за тези обширни покои. Серила бе чула някои от дърводелците да подлагат на съмнение тези промени. Тяхното неодобрение бе свързано с баласта и равновесието. Тя не бе разбрала същинското значение на думите им, но подозираше, че непрекъснатото поклащане на кораба се дължи на неразумно внесените промени.

За пореден път тя се опита да се успокои с мисълта, че всяко поклащане я отвежда по-близо до Бингтаун. В този момент ѝ беше трудно да повярва, че бе прекарала цели дни в нетърпеливо очакване на това пътуване, през които непрекъснато бе подбирала дрехи и променяла избора си. Тя не искаше да изглежда безвкусна, но не искаше да има и пошъл вид. Не искаше да изглежда стара, но не искаше да изглежда и незряла. Трудно беше да избере облеклото, което ще подчертае образования ѝ вид, но в същото време ще запази привлекателността ѝ. В крайна сметка тя се бе спряла на обикновена роба с пристойна кройка, но за сметка на това богато украсена с бродерия от собствената ѝ ръка. Бижута тя нямаше. По традиция една компаньонка на трона притежаваше и носеше само накитите, дадени ѝ от сатрапа. А предишният владетел винаги ѝ бе давал книги и свитъци вместо бижута. Косго така и не бе я дарил с нищо, макар че останалите съветнички засипваше със скъпоценности — сякаш те бяха сладкиши, изискващи подобна бляскава захар. Серила се стараеше да не обръща внимание на факта, че ще се представи пред Търговците без украшения. Тя не отиваше в Бингтаун, за да ги запленява с бижутата си. Тя отиваше, за да може най-сетне да зърне земите и хората, на чието изучаване бе посветила повече от половината си живот. Подобно нетърпение за последно тя бе изпитала, когато предишният сатрап я бе поканил да стане негова съветничка. Серила се надяваше, че и това посещение в Бингтаун ще се превърне в подобно начало.

В настоящия момент ѝ беше трудно да се придържа към подобни мечти. Никога животът не бе ѝ се струвал толкова сух. В столицата тя винаги бе съумявала да се изолира от покварата, изпълнила двора. Когато младият сатрап бе започнал да превръща пиршествата в чествания на несдържаното, Серила просто бе престанала да ги посещава. Ала на борда на кораба за нея бе невъзможно да избяга. Тя бе длъжна да се храни със сатрапа. Ако напуснеше тези покои и излезеше на чист въздух върху палубата, щеше да привлече грубиянското внимание на калсидския екипаж. Така че тя не би могла да открие покой дори и да разполагаше с разрешение да напусне.

Сатрап Косго и Кеки, една от съветничките му, лежаха върху огромния диван. И двамата бяха почти замаяни от дима на омайните билки. Кеки бе заявила, че това е единственият начин да държи замайването си настрана, и шумно се бе оплакала, че никога през живота си не е страдала от морска болест. Серила бе прекалено тактична, за да се осведоми за евентуална бременност. И преди се бе случвало някоя от съветничките на сатрапа да зачене от него, ала на това се гледаше като на проява на лош вкус. Въпросните деца биваха предадени в служба на Са, без никога да научат за произхода си. Единствено съпругата на сатрапа зачеваше наследник.

Впрочем Косго все още не бе сключил брак. Серила се съмняваше, че той ще го стори доброволно; по-скоро неговите сановници щяха да го принудят. Ако той останеше жив толкова дълго.

Тя погледна към него. Косго лежеше върху спътницата си и дишаше тежко. Друга съветничка, също замаяна, се бе отпуснала върху възглавниците край нозете му. Тя бе отметнала глава, разстлала тъмната си коса върху възглавниците. На моменти пръстите ѝ трепваха в спазъм. Отвратителна гледка.

До този момент пътуването представляваше поредица от оживени пиршества, редувани с периодите, през които Косго се възстановяваше от погълнатите наркотици. В тези периоди той призоваваше лечителите си, които му предписваха други наркотици, докато сатрапът не се почувстваше достатъчно добре, за да започне сам да определя удоволствията си.

Останалите благородници на борда също проявяваха подобна несдържаност. Единствено неколцина правеха изключение, останали в каютите си под претекст, че страдат от морска болест.

Още няколко калсидски кораба придружаваха Косго — аристократите, пътуващи с тях, често се присъединяваха за вечеря. Жените, които те довеждаха със себе си, приличаха на опасни питомци: те се съревноваваха за вниманието на онези, които сметнеха за най-властни. Тези жени ужасяваха Серила. Единственият по-ужасяващ аспект на тези вечери представляваха съпътстващите ги разговори. Калсидските благородници подстрекаваха Косго да използва Бингтаун като пример какво се случва с немирните, да не търпи непочтителните приказки на Търговците, а да ги усмири с твърда ръка. Те изграждаха в сатрапа усещане за гняв и самодоволство, които Серила смяташе за неоправдани. Ала тя отдавна бе преустановила опитите си да противодейства на това влияние. Калсидците я заглушаваха с ожесточен смях и открито ѝ се подиграваха. А на последната такава вечеря самият Косго ѝ бе заръчал да мълчи. Споменът за тази публична обида отново събуди пламъците на гнева ѝ.

Калсидският капитан на този съд приемаше скъпите вина, които сатрап Косго му изпращаше, ала презираше близостта на младия владетел. Той използваше задълженията си като претекст да отказва поканите, но Серила ясно различаваше презрението в очите му. Колкото повече Косго се опитваше да го впечатли, толкова повече капитанът го отбягваше. Опитите на сатрапа да наподоби калсидската агресивна напереност бяха мъчителни за гледане. Още по-неприятно бе, че съветнички като Кеки го насърчаваха. Изглежда те смятаха, че подобна незряла напереност изглежда мъжествено. Косго бе започнал да избухва срещу всичко, което не отговаряше напълно на желанията му. Поведението му напомняше на глезено дете. Никога нищо не го удовлетворяваше. Със себе си той бе довел музиканти и смешници, ала и техните изпълнения вече му се струваха скучни. И най-малкото препятствие го довеждаше до хленчене.

Серила въздъхна. Тя се приближи до масата и замислено прокара пръсти по ресните на покривката. Подир това отмести няколко лепнещи чинии и седна да изчаква. Тя копнееше да се върне в своята каюта, ала Косго я бе призовал под претекста, че иска да се посъветва с нея: докато той не я освободеше, тя нямаше право да се оттегли. А ако го събудеше, за да поиска подобно разрешение, сатрапът несъмнено щеше да откаже.

С опитите си да го разубеди от това пътуване Серила бе събудила подозренията му. В действителност те бяха основателни; тя определено предпочиташе да пристигне в Бингтаун сама. Тя познаваше тази земя много по-добре от него и бе напълно способна сама да достигне до решение. Само че Косго бе прекалено ревнив, за да допусне подобно нещо. Той, сатрапът, щеше да благоволи да удостои Бингтаун с присъствието си и да смае тамошните Търговци със своето величие. Те щяха да си припомнят, че самият Са му е дал власт над тях. Нещо, което те нямаха право да оспорват.

Серила бе сигурна, че Благородническият съвет ще го разубеди. Вместо това с отвратено смайване тя бе наблюдавала как неговите представители подкрепят това пътуване. Калсидските му съюзници също го бяха окуражили, макар че това не изненадваше никого. Подир уреждането на пътуването те бяха прекарали много нощи в гуляй със сатрапа, съпътствани от самоуверени обещания. Те щели да го подкрепят, да му помогнат да покаже на онези невежи Търгаши кой стои начело на Джамаилия. Той нямало какво да се плаши от тези негодници; калсидските му приятели щели да го подкрепят. Ако онези посмеели да повдигнат ръка срещу владетелите си, херцог Ядфин и наемниците му щели да им дадат основание да наричат земите си Прокълнатите брегове. Дори и в този момент Серила не можа да не поклати глава, припомнила си този разгул. Нима Косго не проумяваше, че сам влиза в ролята на примамка? Ако калсидците успееха да накарат Търговците да го убият, щяха да получат оправдание да оплячкосат и разрушат цял Бингтаун.

Поклащащият се огромен кораб пренасяше не само сатрапа и подбрани компаньонки, а и цяла свита слуги. Шестимата благородници, на които Косго бе заповядал да го придружат, също бяха довели своя прислуга. Един по-малък съд, пълен с млади аристократи, придружаваше кораба на сатрапа. Тези по-малки синове на благородни семейства той бе прилъгал със смътното обещание, че ако семействата им подкрепят експедицията, придружавалите го ще получат земи в Бингтаун. Напразно Серила се бе противопоставяла на тази му постъпка: пристигането с тези заселници само щеше да наскърби Търговците. Това му безразличие ясно показваше, че оплакванията им по повод заселващите се спекуланти изобщо не го касаят. Косго просто не ѝ обръщаше внимание.

И сякаш за да влошат нещата още повече, пред тази малка флотилия плаваха седем калсидски галери, натоварени с наемници в пълно въоръжение. Официално присъствието им бе обяснено като гаранция за безопасността на сатрапа сред гъмжащите от пирати води на Вътрешния проход. Едва подир отплаване Серила откри истинското им предназначение: те щяха допълнително да демонстрират силата на сатрапа, като опустошат всички пиратски поселища, които открият. Робите и плячката, получени от тези набези, щяха да бъдат пренесени в Калсид с кораба на младите благородници, за да погасят част от стойността на тази дипломатическа мисия. Самите благородници също щяха да вземат участие, за да се докажат като достойни.

За това си намерение сатрапът бе особено горд. Отново и отново Серила трябваше да изслушва напереното му изброяване.

— Първо, Бингтаун ще бъде принуден да признае, че моите патрулни кораби са стреснали пиратите. Робите, които ще отнесем, ще бъдат доказателство за това. Второ, Бингтаун ще остане впечатлен от силата на моите съюзници, съответно по-малко склонен да се противи на волята ми. Трето, по този начин ще възстановим средствата, вложени в тази малка експедиция. Четвърто, това ще ме превърне в жива легенда. Кой сатрап някога е проявявал подобна активност, кой е поемал нещата в свои ръце? Кой друг сатрап е бил тъй дързък?

Дори и да бъдеше запитана, Серила не можеше да посочи коя от двете опасности смята за по-голяма: Косго да се окаже заложник в Калсид или благородниците в столицата да се възползват от отсъствието на младия владетел и да заграбят всяка власт, до която могат да се докопат. Вероятно и двете, реши тя. Имаше моменти, като тази вечер, в които тя далеч не беше сигурна, че изобщо ще доживее да види Бингтаун. Те се намираха изцяло в ръцете на калсидските наемници, изграждащи екипажа. Корабът можеше да поеме направо към Калсид, без никой да го спре. Но съветничката се надяваше, че придружителите им възнамеряват най-напред да отведат сатрапа в Бингтаун. Ако наистина се окажеше така, тя се беше зарекла, че по някакъв начин ще избяга.

Само двама от сановниците се бяха опитали да убедят сатрапа да не предприема това пътуване. Всички останали бяха кимнали одобрително, признавайки, че наистина било нечувано за един действащ сатрап да предприема подобно пътуване, но в същото време го съветваха да постъпи както сам смята за най-добре. Никой от тях не бе предложил да го придружи. Те го бяха отрупали с подаръци и едва ли не го бяха избутали на кораба. Онези, на които Косго нареди да отпътуват с него, го последваха неохотно. И въпреки това сатрапът не бе способен да зърне следите на заговор, целящ отстраняването му.

Преди два дни Серила бе дръзнала да сподели притесненията си с него. В началото Косго бе реагирал с присмех, преминал в гняв.

— Ти се опитваш да се възползваш от страховете ми! Много добре знаеш, че нервите ми са изтерзани! Ти искаш да ме разстроиш, да разрушиш здравето и храносмилането ми с тези глупости! Мълчи, не искам да слушам повече! Върви в каютата си и остани там, докато не те повикам.

Бузите ѝ все още пламваха, когато тя си припомнеше тази случка. Двама ухилени калсидски моряци я бяха придружили до каютата. Никой от тях не се бе осмелил да я докосне, ала и двамата не се бяха посвенили надлежно да обсъдят тялото ѝ, с думи и с жестове. Веднага щом се озова в каютата си, Серила сложи резето на вратата и избута сандъка с дрехите си пред нея.

Едва на следващия ден Косго я повика отново. И първото нещо, което направи, беше да я запита дали си е научила урока. Този въпрос той бе задал ухилен, отпуснал юмруци на хълбоците си. В столицата сатрапът никога не би дръзнал да ѝ говори по такъв начин. Серила бе стояла пред него със сведен поглед и беше промълвила утвърдително. Това беше най-разумно, но вътре в себе си тя кипеше.

Да, тя си бе научила урока. Беше разбрала, че той е оставил цивилизацията зад себе си. По-рано той просто се бе развличал с пороци. Сега той изцяло бе потънал в поквара. И Серила възнамеряваше да си върне свободата още при първата възможност. На тази свиня тя не дължеше нищо. Единствено лоялността към сатрапството заплашваше да тормози съвестта ѝ. Нея тя бе смълчала с мисълта, че сама не би могла да стори много, за да спре гниенето му.

Подир онази случка сатрапът я наблюдаваше с дебнещия поглед на котка и непрекъснато очакваше от нея да му се противопостави. Серила внимаваше да отбягва това, но и не биваше да изглежда прекалено отстъпчива. Затова тя се ограничаваше да стиска зъби и да демонстрира сдържана учтивост, като същевременно се старае да го отбягва колкото се може повече. При тазвечерното си призоваване тя се бе опасявала, че отново ще се стигне до някакъв сблъсък. За щастие острата ревност на Кеки в случая ѝ помогна. В мига, в който Серила прекрачи прага на огромния салон, другата съветничка бе сторила всичко по силите си, за да ангажира цялото внимание на сатрапа. Тя бе отбелязала неоспорима победа и в момента Косго спеше.

Кеки нямаше никакъв срам. Тя беше станала компаньонка на трона благодарение на дълбоките си знания за езика и обичаите на Калсид. Но отдавна бе станало ясно, че тя е приела и тамошната култура. В Калсид една жена получаваше влияние единствено чрез мъжа, когото успееше да заплени. Тази нощ Кеки бе демонстрирала, че е готова на всичко, за да задържи вниманието на сатрапа. Жалко, че нейният метод беше и най-бързият начин да накара Косго да изгуби интерес към нея. Много скоро тя щеше да бъде захвърлена.

Серила се надяваше това да не се случи преди пристигането в Бингтаун.

Тя все още стоеше загледана в тях, когато сатрапът отвори едното от зачервените си от дима очи. Жената не извърна поглед — съмняваше се, че Косго изобщо осъзнава присъствието ѝ.

Това беше грешка.

— Ела тук — нареди той.

Серила започна да си проправя път сред чиниите и дрехите, покриващи дебелия килим. Тя спря на около два лакътя от дивана.

— Искал си да се допиташ до мен, велеславни?

— Ела тук! — лигаво повтори той. Показалецът му посочи място досами дивана.

Тя не направи тези крачки. Гордостта ѝ не позволяваше.

— Защо? — попита тя.

— Защото аз съм сатрапът и така нареждам! — процеди Косго, пламнал във внезапен гняв. — Друга причина не ти е нужна!

Той се надигна, изблъсквайки Кеки встрани. Тя простена, но въпреки това се отдръпна.

— Аз не съм слугиня — изтъкна Серила. — Аз съм съветничка. — Тя се изправи и зарецитира. — За да не бъде той замаян от ласкателството на жена, за да не бъде суетността му впримчена от онези, които искат само да получават, нека той избере компаньонки на своя трон. Те не ще бъдат нито над него, нито под него, а ще изричат мъдростта си открито, всяка в онази област, която сама най-добре познава. Той няма да допуска любимки сред тях, няма да ги подбира по външния вид. Компаньонката не бива да хвали, нито да се поддава на мнението му. Не бива да се бои от несъгласие: всичко това само би покварило честността на нейния съвет. Тя трябва…

— Тя трябва да млъкне! — изкрещя Косго и се засмя, одобряващ остроумието си.

Серила замълча, но не заради нареждането му. Тя остана неподвижна.

За момент той я наблюдаваше мълчаливо. Странно веселие проблясваше в очите му.

— Глупачка. Ти си толкова самонадеяна, толкова уверена, че няколко празни думи ще те защитят. Компаньонка. — Той процеди думите с презрение. — Звание за жена, която се бои да бъде жена.

Косго се облегна върху тялото на Кеки, като възглавница.

— Аз бих могъл да те излекувам от това. Бих могъл да те предоставя на моряците. Това минавало ли ти е през ума? Капитанът е калсидец. Той няма да се впечатли, че се отървавам от жена, която ме е раздразнила. — Той помълча. — Бих могъл първо да те отстъпя нему, а после той да те предаде на хората си.

Устата на Серила пресъхна; езикът ѝ остана залепнал за небцето. Да, той можеше да стори всичко това. Бе станал способен да го стори. Щяха да минат месеци преди завръщането му в Джамаилия. Кой щеше да посмее да се осведоми за случилото се с нея? Никой. Никой от благородниците на борда нямаше да дръзне да му се опълчи. Някои от тях дори щяха да сметнат, че тя сама си е виновна.

Но тя нямаше алтернатива. Ако веднъж отстъпеше пред него, той никога нямаше да се насити да измисля нови и нови начини, по които да я унижава. А ако тя покажеше, че тази заплаха я е стреснала, Косго щеше да продължи да си служи с нея. Тя ясно виждаше, че единствената ѝ надежда е да го предизвика.

— Стори го — хладно каза тя, изправи рамене и скръсти ръце. В тази поза жената ясно усещаше ударите на сърцето си. Сатрапът бе способен да го стори. Ако го стореше, тя нямаше да оцелее. Екипажът бе и многоброен, и груб. Сред някои от слугините вече се забелязваха насинени лица и залитащи походки. До Серила не бяха достигали слухове, но пък тя и не се нуждаеше от тях. За калсидците жените не бяха по-различни от добитък.

Тя се молеше той да отстъпи.

— Ще го сторя. — Косго се изправи на крака. И направи две несигурни крачки към вратата.

Краката ѝ започнаха да треперят предателски. Серила стисна зъби, за да не позволи на страха да проличи върху лицето ѝ. Тя бе направила своя ход и бе изгубила. Помогни ми, Са, примоли се тя. Идеше ѝ да вие от страх. Тя се боеше, че ще припадне. Пред очите ѝ вече започваше да причернява. Не, това беше блъф. Той щеше да спре. Нямаше да се осмели да го стори наистина.

Сатрапът спря. Той се олюля, но не беше ясно дали от нерешителност или от слабост.

— Сигурна ли си, че искаш това?

В думите му се долавяше подигравка. Той наклони глава на една страна.

— Наистина ли предпочиташ да се подложиш на подобно нещо, вместо да се опиташ да ми доставиш удоволствие? Давам ти още един момент да решиш.

Тя се чувстваше отвратително. Този последен шанс бе особено жесток. Тя усещаше как силата я напуска и желанието да се хвърли в краката му и да моли за милост я връхлетя. Единствено разбирането ѝ, че той не познава милостта, я задържа на крака. Тя безшумно прочисти гърло, но не отговори. Надяваше се, че отстрани мълчанието ѝ изглежда умишлено.

— Така да бъде. Помни, Серила, че ти сама направи този избор. Ти можеше да имаш мен.

Той отвори вратата. Отвън, както винаги, стоеше моряк. Серила винаги бе подозирала, че това постоянно присъствие е колкото охранител, толкова и тъмничар. Косго се облегна на рамката и дружески потупа мъжа по рамото.

— Върви да отнесеш съобщение до своя капитан, добри ми човече. Кажи му, че му предлагам една от жените си. Зеленооката. — Със залитане той се обърна, за да я изгледа. — Предупреди го, че тя е зла и кисела. Но освен това му кажи, че ездата ще му хареса. — Сатрапът я оглеждаше с жестока усмивка. — Нека изпрати един от хората си да я отведе.

Глава петнадесета Вести

Алтея рязко въздъхна. Тя се оттласна от масата, с което накара перото на Малта да трепне над хартията. Малта наблюдаваше как леля ѝ се изправя, разтърква очи и се отдалечава от масата, покрита с документи и дъсчици.

— Трябва да изляза — обяви тя.

Роника Вестрит току-що бе влязла в стаята. Тя бе увесила кошница с цветя на едната си ръка, а в другата носеше кана с вода.

— Разбирам те — каза старицата и се зае да оставя товара си на една от масичките. Тя бе нарязала маргаритки, рози, папрат и гипсарки. При това тя се въсеше насреща им, сякаш ги винеше за нещо. — Досегът със задълженията ни трудно може да се нарече весел. Дори и на мен ми се налага да потърся свеж въздух след няколко часа. — Роника замълча за момент, преди да добави обнадеждено. — Лехите край предната врата имат нужда от внимание. Ако ти се занимава с градинска работа…

Алтея нетърпеливо поклати глава.

— Не — тросна се тя. За следващите си думи младата жена смекчи тона си. — Ще отида да се разтъпча из града. Да се разходя, да видя приятели. Ще се върна преди вечеря.

Забелязала свъсването на майка си, тя допълни:

— Тогава ще се погрижа за лехите. Обещавам.

Старицата стисна устни, но не каза нищо. Малта изчака Алтея да стигне почти до прага, преди да се осведоми с любопитство:

— Отново ли ще ходиш при онази бижутерка? — Оставила перото, тя се престори, че разтрива очите си.

— Може би — равнодушно отвърна Алтея. Но Малта долови сдържано раздразнение в думите ѝ.

Роника изсумтя. Личеше, че тя се колебае дали да каже нещо. Леля Алтея уморено се обърна към нея.

— Какво има?

Старицата сви рамене съвсем леко, защото ръцете ѝ бяха заети с цветята.

— Нищо. Просто ми се иска да не прекарваш толкова време с нея открито. Тя не е единствената в града, с която да си струва да разговаряш. Освен това някои казват, че тя с нищо не е по-добра от спекулантите.

— Тя ми е приятелка — каза Алтея.

— Из града се говори, че тя се е настанила в живия кораб на Лъдчънсови. Клетият кораб никога не е бил съвсем наред с главата, а тя толкова го е побъркала, че когато семейство Лъдчънс изпратили хора да я прогонят от собствеността им, корабът пощурял. Той ги заплашил, че щял да им откъсне ръцете, ако само посмеели да стъпят на борда. Можеш да си представиш колко мъчително беше това за Еймис Лъдчънс. Бедната Търговка от години се опитва да запазва името на рода си неопетнено. Сега отново се шуми около семейството ѝ; отново се разказват някогашните истории как Парагон полудял и избил всички на борда си. Всичко това е по вина на тази жена. Тя не бива да се намесва в делата на Търговците.

— Майко, истината е далеч по-сложна от нещата, които си чула. — Търпението на Алтея започваше да се изчерпва. — Ако желаеш, ще ти разкажа всичко, което ми е известно. Само че ще го сторя по-късно, когато наоколо има само зрели хора.

Малта веднага разбра, че това подмятане е насочено към нея. Тя не остана длъжна.

— На бижутерката ѝ се носи странна репутация. Да, всички казват, че тя е много умела. Но хората на изкуството често са чудаци. Тя живее заедно с жена, която се облича и се държи като мъж. Това известно ли ти е?

— Джек е от Шестте херцогства или някоя от варварските земи. Там жените са такива. Дръж се като възрастна, Малта, и престани да се вслушваш в противни слухове — остро я посъветва Алтея.

Малта предизвикателно отметна глава.

— Аз наистина предпочитам да ги отбягвам, освен ако името на моето семейство също не се окаже завлечено в тях. Зная, че не подобава на една дама да обсъжда подобни неща, но според мен ти трябва да знаеш как някои казват, че ти посещаваш майсторката на накити по същата причина: за да спиш с нея.

Сред шокираното мълчание, което настъпи, Малта добави лъжица мед към чая си. Лъжицата звънна приятно, почти весело върху порцелана.

— Ако имаш предвид, че се чукам с нея, кажи го — рече Алтея. Тя умишлено натърти думата, с треперещ от гняв глас. — Щом ще бъдеш груба, защо да отбягваш крайностите?

— Алтея! — Чак сега старицата се окопити достатъчно, за да напусне втрещеното си мълчание. — Няма да използваш подобни думи под моя покрив!

— Мисълта вече бе изразена, аз просто я доизясних. — Макар да отвръщаше на майка си, Алтея през цялото време ожесточено се взираше в Малта.

— Няма как да виниш хорските приказки — отбеляза Малта, след като отпи. За нея беше лесно да поддържа гласа си небрежен. — Все пак тебе те нямаше почти година, а и освен това се върна вкъщи преоблечена като момче. Отдавна си навършила възрастта, в която би трябвало да си намериш съпруг, а ти не проявяваш никакъв интерес към мъжете. Вместо това се разхождаш из града като мъж. Нормално е, че някои ще започнат да те подозират в… странност.

— Малта, това не само не е вярно, а и не е възпитано — каза Роника. Върху бузите ѝ бяха изникнали петна. — Алтея не е прекалено възрастна, за да си търси съпруг. Ти много добре знаеш, че Граг Тенира в последно време проявява значителен интерес към нея.

— А, той ли? Всички знаем, че родът му проявява още по-голям интерес към влиянието на нашето семейство. Откакто семейство Тенира започнаха напразната си проява на търговския кей, те се опитват да привлекат други към каузата си.

— Постъпката далеч не е напразна. В случая става дума за самата ни независимост. Разбира се, аз не очаквам от теб да разбереш това. Семейство Тенира отказват да плащат новите тарифи, защото те са незаконни и несправедливи. Но аз се съмнявам, че ти изобщо си способна да проумееш подобно нещо, освен това нямам желание през остатъка от деня да слушам как деца бръщолевят за неща, които не са им известни. До после, майко.

Вирнала нос, все още разгневена, Алтея изхвърча през вратата.

Малта се заслуша в отдалечаващите се стъпки. Тя унило побутна документа пред себе си. Неговото шумолене наруши тишината.

— Защо направи това? — тихо попита баба ѝ. В гласа ѝ нямаше гняв, само безстрастно любопитство.

— Нищо не съм направила — възрази Малта. Преди старицата да е успяла да оспори това, девойката попита: — Защо Алтея има право изведнъж да заяви на всеослушание, че ѝ е омръзнало да работи и излиза на разходка? Ако аз опитах подобно нещо…

— Алтея е по-голяма от теб. Тя е по-зряла. Тя е свикнала сама да взема решения. Тя спази своята част от споразумението. Тя живееше тихо и сдържано, без да…

— Тогава защо из града се носят тези слухове?

— Аз не съм чувала слухове. — Баба ѝ вдигна кошницата и каната, сега опразнени. Вазата тя постави в средата на масата. — Но за момента чух достатъчно от теб.

И сега в гласа ѝ нямаше раздразнение, а само сухота. И някаква безнадеждност. Но лицето ѝ носеше неодобрение.

Възрастната жена се извърна и мълчаливо напусна стаята.

Малта подбра момент, когато Роника се намираше извън помещението, но все още можеше да я чуе. Тя каза гласно:

— Тя ме мрази. Тази старица ме мрази. Нямам търпение татко да се прибере… Той ще оправи нещата…

Стъпките на Роника Вестрит дори не трепнаха. Малта се облегна тежко и избута прекалено сладкия чай. Заминаването на Рейн бе изострило предишната скука. Тя дори не можеше да предизвика спор с близките си. Влудяваща скука. В последно време девойката се улавяше, че е започнала да провокира околните, за да се разсее. Липсваше ѝ вълнението, донесено от Рейн. Цветята отдавна бяха увехнали, сладкишите изядени. Единствено скътаните съкровища, примесени с даровете му, напомняха за посещението му. Каква полза от поклонник, който живееше тъй далече?

Тя чувстваше, че отново пропада в познатата яма на сивота. Всеки ден се оказваше изпълнен с работа и задължения. Баба ѝ постоянно грачеше подире ѝ в напомняне на очаквания, а оставяше леля Алтея да си прави каквото си ще. За Малта всичко се свеждаше до едно: да прави онова, което баба ѝ и майка ѝ изискват от нея. Да подскача по техните конци. И Рейн също искаше това от нея, макар сам да не го осъзнаваше. Той бе привлечен към нея не просто заради красотата и очарованието ѝ, а защото тя беше млада. Той смяташе, че ще може да контролира всичките ѝ действие и даже мислите ѝ. Е, предстоеше му да открие, че се лъже. Всички те не бяха познали.

Тя се надигна от масата, изоставяйки сметките, и се приближи до прозореца. Той гледаше към занемарените градини. Алтея и старицата си играеха на поддръжка, ала подобна работа изискваше истински градинар с поне десетина помощници. Ако нещата продължаваха с това темпо, към края на лятото градината щеше да се е занемарила окончателно. Но това нямаше да се случи, разбира се. Много преди това баща ѝ щеше да се е прибрал, и то с пълна кесия. Той щеше да сложи край на този хаос. В къщата отново щеше да има слуги и хубава храна. Баща ѝ щеше да се върне всеки момент, в това тя беше сигурна.

Малта стисна зъби, раздразнена от спомена за вчерашната вечеря. Майка ѝ бе изразила тревогата си от закъсняването на кораба. Леля Алтея бе добавила, че на пристанището нямало новини: никой от пристигащите съдове не бил виждал Вивачия. Кефрия бе предположила, че съпругът ѝ е избрал да закара товара си директно в Калсид.

— Корабите, пристигащи от тази посока, също не са я виждали — мрачно бе рекла Алтея. — Чудя се дали той изобщо е възнамерявал да се връща в Бингтаун. Може би от Джамаилия направо е продължил на юг.

Тези думи тя бе изрекла предпазливо, с преструвката, че не възнамерява да засегне никого. Кефрия бе отвърнала тихо, но настойчиво:

— Кайл не би сторил подобно нещо.

Леля Алтея не бе отвърнала нищо. Но подир това на масата беше настъпило мълчание: Алтеините подмятания бяха убили желанието за разговор.

Малта се оглеждаше в дирене на нещо, с което да се залиса. Може би тази нощ щеше да използва кутийката. Подканяше я вълнението от забранения сън. В предишния си сън двамата бяха споделили целувка. Дали този сън щеше да се ограничи до това? Дали самата тя искаше това? Малта потръпна. Рейн ѝ бе заръчал да изчака десет дни подир заминаването му, преди да използва новия сън. Малта не бе сторила така. Той бе проявил голяма увереност, че тя ще последва насоките му. Колкото и да копнееше да изсипе новия прах в кутийката, тя нямаше да го стори. Не, тя щеше да остави Рейн да се чуди. Той трябваше да узнае, че тя не е негова марионетка. Керуин Трел вече бе усвоил добре този урок.

Тя леко се усмихна. В ръкава ѝ се криеше последната бележка, която младият Трел ѝ беше изпратил. В нея той я умоляваше за среща, по което време и на което място тя би предпочела. Той обещаваше, че намеренията му са изцяло честни. Освен това щял да доведе сестра си, за да запази репутацията на Малта. Мисълта да я задигнел някакъв си Дъждовник го влудявала. Той знаел, че тя била обречена да бъде негова. Ако и тя изпитвала някакви чувства към него, то нека се срещнела с него, за да обсъдят двамата как да предотвратят тази трагедия.

Малта бе запомнила съдържанието на бележката наизуст. Посланието бе написано с прекрасно черно мастило върху дебела кремава хартия. Дело бе предала бележката вчера, при идването си. Восъчният печат, носещ контурите на родовата върба, бе непокътнат. И въпреки това втренчените очи на Дело и заговорническото ѝ държание бяха загатнали, че тя е запозната със съдържанието на бележката. Когато двете бяха останали насаме, приятелката ѝ беше доверила, че никога не била виждала брат си толкова разстроен. Откакто видял Малта да танцува с Рейн, той не намирал покой, изгубил апетит и дори престанал да ходи на лов с приятелите си. Вместо това по цяла нощ стоял сам край огнището в кабинета. Баща му започвал да се дразни. Той го заклеймил като мързеливец и заявил, че не е лишил по-големия си син от наследство, само за да гледа как по-малкият се превръща в негово лениво подобие. Не би ли могла Малта по някакъв начин да вдъхне известна надежда на брат ѝ?

Малта си припомни случилото се. В онзи момент тя се бе загледала в далечината. Една сълзица бе изникнала в крайчеца на окото ѝ и се бе плъзнала по бузата ѝ. В онзи момент тя отвърна на Дело, че не би могла да стори нищо — баба ѝ се била погрижила за това. Самата Малта била обикновена дрънкулка, която да бъде продадена на онзи, който предложи най-много. Тя щяла да стори всичко по силите си да отложи нещата до завръщането на баща си. Била уверена, че баща ѝ би предпочел да я види в прегръдките на мъж, когото тя обича, а не просто като съпруга на най-заможния кандидат. Подир това тя бе отпратила Дело с устно послание, защото не се осмелявала да го запише, а се осланяла на приятелката си. Тя си беше определила среща с Керуин в полунощ, под беседката край обвития с бръшлян дъб в дъното на розовата градина.

Срещата беше насрочена за тази нощ. Тя все още не беше решила дали да иде. Една лятна нощ, прекарана в напразно чакане под дъба, по никакъв начин нямаше да навреди на Керуин. Или на Дело. Впоследствие Малта винаги можеше да се оправдае, че не е успяла да се измъкне. Имаше вероятност това само да изостри настойчивостта на Керуин.

— Най-лошото е, че тя е духовита и интелигентна. Аз поглеждам към нея и си мисля, че ако не беше намесата на баща ми, аз щях да изглеждам по същия начин. Ако той не беше ме отвел със себе си в морето, ако аз бях принудена да оставам у дома и да се задушавам под напътствията, които са коректни за едно момиче, аз щях да се разбунтувам по същия начин. Мисля, че майка ми и сестра ми допускат грешка, като ѝ позволяват да се облича и държи като жена, но тя със сигурност вече не е дете. Тя се е опълчила срещу всички ни и отказва да проумее, че всички ние сме едно семейство и трябва да действаме задружно. Толкова е заета да защитава идеята за бащиното си съвършенство, че не е способна да види другите ни проблеми. А Силдин почти е изчезнал. Той се прокрадва из къщата и почти не казва нищо, освен когато се оплаква. Тогава те му дават сладки неща и го отпращат да си играе, защото били заети. От Малта се очаква да му помага с уроците, но тя само го разплаква. Аз нямам времето да се занимавам с него, дори и да имах представа от какво се нуждае момче на неговите години.

Алтея отчаяно поклати глава и въздъхна. Тя повдигна очи от чая, от който бе отпивала по време на оплакването си, и улови погледа на Граг. Той ѝ се усмихна.

Двамата седяха на една малка масичка пред пекарна. Тук, насред града, нямаше да им се налага да се боят от клюкари, които иначе биха проявили интерес към една тяхна уединена среща.

По пътя към магазинчето на Янтар Алтея се беше натъкнала на Граг. Той бе успял да я убеди да поспре достатъчно дълго, за да се подкрепи с него. И когато той се бе осведомил за причината, разстроила я достатъчно, та да излезе без шапка, тя бе изсипала сутрешните си тревоги пред него. За който изблик тя чувстваше известен срам.

— Извини ме. Ти ме покани на чай, а аз съм седнала да хленча за племенничката си. Съмнявам се, че ти е приятно да слушаш подобни неща. А и освен това не бива да говоря за семейството си. Но тази Малта! Зная, че тя влиза в стаята ми, когато не съм вкъщи. Зная, че тя рови из вещите ми. Но… — Тя млъкна със закъснение. — Не, не бива да позволявам на дребната хитруша да ме ядосва по такъв начин. Вече разбирам защо майка ми и сестра ми са се съгласили тя да бъде ухажвана толкова рано. Това може да е единственият начин да се отървем от нея.

— Не говори така! — усмихнато я смъмри Граг. — Сигурен съм, че те не биха сторили подобно нещо.

— Така е. В действителност те ѝ мислят доброто. Майка ми недвусмислено ми заяви, че очаква Рейн да се оттегли, когато поопознае Малта. — Алтея въздъхна. — Ако зависеше от мен, аз бих ускорила нещата, преди той да се е опомнил.

Граг дръзко я докосна по ръката с пръст.

— Не, не би го сторила. Ти не си такава.

— Сигурен ли си? — пошегува се тя. Граг се престори на уплашен. — Нека говорим за нещо друго, каквото и да е. Разкажи ми за сражението ви. Съветът съгласи ли се да ви изслуша?

— Съветът се оказа по-упорит противник от служителите на сатрапа. И все пак членовете му се съгласиха да ни изслушат. Утре вечер.

— Ще присъствам — обеща Алтея. — Ще ви предоставя всякаква подкрепа, каквато мога. Ще сторя всичко по силите си, за да доведа мама и Кефрия.

— Не съм сигурен, че от апела ни ще има полза, но пак се радвам, че склониха да ни приемат. Нямам представа какво ще прави татко. — Граг поклати глава. — До този момент той отказва каквито и да било компромиси. Отказва да плати, отказва да обещае да плати. И си оставаме на кея, претоварени. Има посредници, които очакват товара ни, но данъчните служители отказват да ни пуснат. Татко не иска да плати, а никой от Търговците не иска да ни подкрепи. Това ни уврежда, Алтея, и то по много лош начин. Ако това се проточи, има вероятност да ни накара да отстъпим. — Той рязко замлъкна и поклати глава. — Но на теб не ти трябват още тревоги и лоши новини, имаш си достатъчно. Затова ще ти кажа една добра новина. Твоята приятелка приключи с ръцете на Офелия — резултатът е великолепен! За Офелия беше трудно. Тя казва, че не изпитва болка като нас, но пак личеше, че се затруднява. Усещането ѝ напомняше на загуба…

Граг затихна. Алтея не го подкани. Тя разбираше, че споделените усещания с живия кораб са прекалено лични.

Глухата болка от раздялата с Вивачия пламна рязко. За момент Алтея стисна юмруци в скута си, решена да изтласка усещането. Тя не можеше да стори нищо, преди Кайл да доведе кораба обратно у дома. Ако изобщо го стореше. Кефрия твърдеше, че той никога не би изоставил нея и децата, но Алтея не смяташе така. Кайл притежаваше безценен кораб, съд, който той в действителност нямаше никакво право да управлява. Ако се отправеше на юг, щеше да може да плава с кораба като свой. И щеше да натрупа богатства, съобразяващ се единствено със себе си.

— Алтея?

Тя се сепна, гузна, че е забравила събеседника си.

— Извинявай.

— В твоето положение аз също бих бил разсеян — усмихна се Граг. — Продължавам да разпитвам всеки от завръщащите се кораби за нея. Боя се, че това е всичко, което мога да сторя сега. Следващия месец, когато отново отплаваме към Джамаилия, ще мога да питам срещнатите кораби.

— Благодаря ти — каза тя. Забелязала прекалена нежност в погледа му, Алтея пренесе разговора в по-безопасна посока. — Офелия също ми липсва. Ако не бях обещала на майка, че ще бъда по-сдържана, щях да дойда да я посетя. Единственият път, когато отидох на кея, пазачите се заядоха с мен. За да не създавам скандал, аз не настоях. — Жената въздъхна и отново промени темата. — Значи Янтар е успяла да възстанови ръцете ѝ…

Граг се облегна назад. В тази поза му се наложи да присвие очи заради следобедното слънце.

— Не просто да ги възстанови. Тя ги промени изцяло, за да станат съразмерни по-тънките пръсти. Тъй като Офелия се притесняваше за отстранените стружки, твоята приятелка започна да ги събира в кутия. Нито една стърготина не е напускала борда. Останах изненадан, че човек, който не е родом от Бингтаун, е способен на подобно разбиране. А Янтар направи нещо повече. Тя се посъветва с Офелия и получи разрешение от баща ми да превърне стърготините в гривна. Никой друг жив кораб няма да има подобен накит, не само изработен от умел творец, а и съставен от собствения му материал. Офелия е страшно доволна.

Алтея се усмихна, макар да оставаше изненадана от чутото.

— Баща ти е позволил на Янтар да обработва магическо дърво? Мислех, че това е забранено.

— В случая е различно — побърза да изтъкне Граг. — На практика това е част от ремонта. Янтар просто възстановява колкото се може повече от Офелия. Близките ми дълго обсъждаха това, преди татко да даде разрешението си. Честността на Янтар в голяма степен повлия на решението ни. По време на цялата възстановителна работа тя нито веднъж не се опита да прибере и най-дребната тресчица. Ние я наблюдавахме, защото, както сама знаеш, този материал е изключително скъп. Не, Янтар е достоен човек. Освен това тя прояви изключителна гъвкавост във възстановителната работа. Дори гривната ще бъде изработена на място, направо върху самата палуба. Приятелката ти трябваше да разнася сума ти инструменти, и то в маскировката си на робиня.

След тези думи Граг отхапа от сладкиша си и задъвка замислено.

Янтар не бе разказала на Алтея нищо от това, но девойката не се изненадваше. Майсторката на накити си имаше тайни, в които другата не възнамеряваше да се замесва.

— Тя е забележителен човек — отбеляза Алтея, отчасти размишляваща гласно.

— Майка ми каза същото — съгласи се Граг. — Това е най-странното. Майка ми и Офелия винаги са били много близки. Те бяха приятелки още преди майка ми да сключи брак с баща ми. Тя много се беше притеснила, когато научи, че Офелия е била ранена в битката. И изпитваше дълбоки резерви, задето позволяваме на някаква непозната да я лекува. Беше сърдита на баща ми, задето се е съгласил, без преди това да се допита до съпругата си.

Алтея се подсмихна с разбиране. Избухливостта на Нария Тенира бе легендарна. Красивото лице насреща ѝ отвърна на мимиката. За миг един безгрижен моряк замени сериозния и сдържан Търговец.

В родния Бингтаун Граг обръщаше голямо внимание на семейната репутация и подобаващото държание. Моряшките му дрехи бяха изчезнали, за да бъдат заменени с тъмно палто, панталони и бяла риза. Това ѝ напомняше за начина, по който баща ѝ ходеше облечен в града. С тези одеяния Граг изглеждаше по-възрастен, по-сериозен и улегнал. Сърцето ѝ се почуди от факта, че той умее да се усмихва по такъв начин. Търговецът беше мъж, достоен за интерес и почит, а морякът беше привлекателен.

— После майка настоя да присъства на поправката. Янтар не възрази, но аз мисля, че тя беше малко наскърбена. Никой не обича проявите на недоверие. Впоследствие тя и майка започнаха да разговарят с часове, на всякакви теми. Офелия също се присъедини, разбира се. Не е нужно да ти обяснявам, че е невъзможно човек да си отвори устата на предната палуба, без Офелия да се намеси. Развоят бе изненадващ: майка стана особено крайна във възгледите си против робството. Онзи ден тя връхлетяла върху някакъв човек на улицата. Някакво момиченце с татуирано лице му носело багажа. Майка изблъскала торбите от ръцете на детето и казала на непознатия, че трябвало да се засрами, задето е отнел невръстно дете от родителите му. И довела момичето у дома. — Граг бе придобил объркан вид. — Не зная какво ще правим с малката. Тя е прекалено изплашена и почти през цялото време мълчи, но майка успяла да разбере, че момиченцето няма роднини в Бингтаун. То било отделено от близките си и продадено. Като теленце.

В думите му се долавяше потиснато чувство. С тази негова страна Алтея не беше запозната.

— И непознатият просто е позволил на майка ти да отведе момиченцето?

Граг отново се усмихна, този път стръвно. Очите му блестяха.

— Не с особено желание. Но майка е била заедно с Ленел, нашия готвач. А Ленел не е човек, който би допуснал някой да посяга на неговата работодателка. Робопритежателят крещял заплахи подире им, но се ограничил с това. Онези, които изобщо му обръщали внимание, му се присмивали. Пък и какво би могъл да стори той? Да се яви пред градския съвет и да се оплаче, че незаконно притежаваната му робиня е била отвлечена?

— По-скоро ще отиде там, за да подкрепи онези, които искат да узаконят робството.

— Майка ми вече е решила, че когато се явим пред Съвета, за да изложим жалбите си, тя ще повдигне въпроса с робството. Тя настоява нашите закони против него да бъдат спазвани.

— Как? — с горчилка запита Алтея.

Граг не отговори веднага.

— Не зная — тихо призна той. — Но поне трябва да опитаме. До този момент ние извръщахме погледи. Янтар казва, че ако робите са уверени, че ние ще ги подкрепим, те не биха се бояли да кажат, че са поробени. Господарите им ги плашат, че ако се обявят за свободни, ще бъдат измъчвани до смърт, без никой да се намеси.

Алтея почувства ужасяваща студенина. Тя си мислеше за детето, което Нария бе прибрала. Дали момиченцето все още се боеше от подобни мъчения? Как би могъл някой да живее под подобна сянка?

— Янтар смята, че с искрена подкрепа те ще могат да се освободят. Робите са много повече от притежателите си. Освен това тя мисли, че ако Бингтаун скоро не предприеме нещо, за да им върне свободата, ще последва кървав бунт, който ще разруши целия град.

— Значи ние им помагаме да си върнат свободата или погиваме, когато те си я възвърнат сами?

— Нещо такова. — Граг повдигна халбата си и отпи замислено.

Алтея въздъхна. Тя сръбна от чая си и се загледа.

— Недей да униваш толкова, Алтея. Ние правим всичко по силите си. Утре ще се явим пред Съвета. Има вероятност да успеем да ги накараме да се вразумят и за новите тарифи на сатрапа, и за робството.

— Може би си прав — неохотно се съгласи тя. Не му каза, че не бе размишлявала за робството или за новите налози. Тя се бе взирала в красивия и добросърдечен млад мъж, седнал насреща ѝ, и бе изчаквала. Напразно, защото към него тя изпитваше единствено приятелство. В един момент тя въздъхна. Защо почтен и свестен мъж като Граг Тенира не вълнуваше сърцето ѝ по начина, удавал се на Брашън Трел?

За малко той не се насочи към задния вход.

Някакъв остатък от някогашната гордост го накара да пристъпи до предната врата и да позвъни. Той отказваше да поглежда към себе си, докато изчакваше. Дрехите му не бяха окъсани или мръсни. Жълтата риза бе от най-скъпа коприна, също като кърпата, обвила врата му. Тъмносините панталони и жилетката бяха кърпени, ала добрият моряк никога не се свенеше да показва шивашките си умения. И ако тези одежди бяха по-подходящи за един пират, отколкото за сина на един Търговец… какво пък, през тези дни Брашън Трел беше по-скоро първото. В ъгълчето на устата му имаше белег от изгорено, следа от едно заспиване с киндин, само че мустакът скриваше по-голямата част от белега.

При мисълта за това той се подсмихна за момент. На практика нямаше основания да прикрива раничката; в близост до лицето му Алтея би си намерила други занимавки от взирането.

Слухът му дочу леките стъпки на слугинята, той свали шапка.

Една добре сложена млада жена изникна на вратата. Тя го огледа и остана видимо недоволна от вида му. А на усмивката му отвърна с обиден поглед.

— Трябва ли ти нещо? — високомерно запита тя.

Брашън смигна.

— Трябва ми по-учтиво посрещане, но се съмнявам, че от теб бих могъл да го получа. Тук съм, за да видя Алтея Вестрит. Ако нея я няма, ще говоря с Роника Вестрит. Нося новини, които не могат да чакат.

— Нима? Боя се, че все пак ще им се наложи, защото и двете ги няма. Приятен ден.

Тонът ѝ далеч не съответстваше на пожеланието. Брашън бързо пристъпи напред, за да стъпи на прага.

— Но Алтея се е върнала? — настоя той. Нуждаеше се да чуе тези думи.

— Още от седмици. Дръпни се! — процеди тя.

Брашън едва не потръпна от облекчение. Тя си беше у дома, в безопасност. Междувременно слугинята продължаваше да дърпа вратата в опит да я затвори. Брашън реши, че сега времето за учтивост е отминало.

— Няма да си ида. Казах ти, че нося важни новини. Хленченето ти не ме впечатлява. Пусни ме да вляза, иначе господарките ти ще останат много недоволни.

Слугинята стреснато направи крачка назад. Брашън се възползва, за да прекрачи прага. Той се огледа и се навъси. Капитан Вестрит винаги се бе гордял с антрето на дома си. То все така оставаше чисто и ярко, ала предишният блясък бе изчезнал. Вече не се долавяха уханията на восък и масло. В един ъгъл той дори зърна паяжини.

Но разглеждането му трябваше да прекъсне. Девойката възмутено тропна с краче насреща му.

— Аз не съм слугиня, пристанищна отрепко. Аз съм Малта Хейвън, дъщеря на домакина. Много ще се радвам, ако изнесеш вонята си отвън.

— Не и докато не съм се срещнал с Алтея. Ще я изчакам. Нямам претенции къде ще чакам, заведи ме където и да е. — Подир това той се вгледа в момичето. — Ти наистина си Малта! Прости ми, че не те познах. Последния път, когато те видях, ти носеше детска рокличка.

Решил да извини предишната си грубост, Брашън се усмихна и продължи:

— Днес изглеждаш прекрасно. Да не би да си поканила приятелите си на чай?

Намеренията му бяха добри, но не постигнаха желания успех. Девойката го изгледа смаяно, устната ѝ трепна в презрение.

— Кой си ти, моряко, че да ми говориш с такава фамилиарност, в родния ми дом?

— Брашън Трел — отвърна той. — Бивш първи помощник на капитан Вестрит. Извини ме, че не се представих по-рано. Нося новини за Вивачия. Трябва да се срещна с леля ти или баба ти. Или с майка ти. Тя вкъщи ли си е?

— Не. Двете с баба отидоха в града по някаква работа с пролетното засяване. Няма да се върнат скоро. А Алтея си прави каквото си иска. Са знае кога ще се прибере. Но ти можеш да предадеш вестите на мен. Защо корабът закъснява толкова дълго? Скоро ли ще пристигне?

Брашън прокле неповратливия си ум. Вероятността да зърне Алтея бе изтласкала част от важността на новините. Той погледна към девойката пред себе си. Бе дошъл с вести, че корабът на семейството ѝ е бил пленен от пирати. И дори не знаеше със сигурност, че баща ѝ е още жив. Това не бяха новини, които човек поднасяше на едно само̀ дете. Защо някоя от слугините не беше отворила вратата? Още по-силно му се искаше да беше си задържал езика до появата на някой възрастен…

Брашън прехапа устната си, забравил за раничките. След като преодоля рязката болка, той каза:

— Мисля, че ще е най-добре да изпратиш някой вестоносец до града, който да доведе баба ти. Става дума за новини, които тя трябва най-напред да научи.

— Защо? За нещо лошо ли става дума?

За пръв път от началото на разговора момичето заговори с истинския си глас, изоставяйки досегашната пародия на възрастен. По някакъв чудат начин това я накара да изглежда по-зряла.

Внезапният страх в очите и гласа ѝ покърти Брашън. Той стоеше смутен. Не искаше да я лъже. Но и не искаше да я обременява с истината, без майка ѝ или леля ѝ да са наблизо…

Морякът започна да мачка шапката си.

— Най-разумно е да изчакаме някой от роднините ти — каза накрая той. — Ще можеш ли да изпратиш някое момче да потърси майка ти, баба ти или леля ти?

Устата ѝ трепна. Почти пред очите му опасенията ѝ се превърнаха в гняв.

— Ще изпратя Рейч. Ти чакай тук — нареди тя.

С тези думи девойката се отдалечи и го остави във фоайето. Интересно защо тя просто не беше извикала някой прислужник? И защо беше отворила сама? Брашън направи още няколко крачки сред познатото помещение, за да погледне към коридора. Взорът му веднага откри признаци на немара. Той си припомни, че и по пътя за насам бе зърнал подобни неща: алеята пред дома стоеше покрита с почупени клони и листа; самите стълби също бяха неметени. Може би за рода Вестрит бяха настъпили времена на оскъдица, а може би това представляваше израз на стиснатостта на Кайл.

Брашън започна да крачи неспокойно. Лошите вести, които той носеше, щяха да се окажат по-съкрушителни, отколкото бе очаквал. На всичкото отгоре не беше заварил Алтея вкъщи.

Алтея… Мисълта му бе изключително настойчива, сякаш можеше да я призове.

Пролетна вечер стоеше на котва в градското пристанище, пристигнал днес. Фини бе изпратил Брашън на сушата още при самото спускане на котва, очевидно с очакването, че помощникът му ще започне да организира посредничество. Вместо това младият Трел се беше отправил директно към дома Вестрит. Портретът на Вивачия все още се намираше на борда на Пролетна вечер, мълчаливо потвърждение за правотата на думите му. Брашън се съмняваше, че Вестритови ще поискат да я видят. Но Алтея определено щеше да се опита да си я върне. Морякът не беше сигурен за чувствата ѝ към него, но знаеше едно: тя нямаше да го сметне за лъжец.

Той се опита да прогони мислите за Алтея. Напразно. Веднъж докоснал тази тема, умът му отказваше да се отдели. Какво ли си мислеше тя за него? И защо нейното мнение означаваше толкова много за него?

Защото той искаше тя да има добро мнение за него. Двамата не се бяха разделили при особено добри обстоятелства: нещо, за което Брашън бе съжалявал през цялото време. Въпреки това младият мъж не вярваше, че Алтея все още ще се сърди заради подмятането му. Тя не беше такава.

За момент той затвори очи в безмълвна молитва тя да е добре. Искрена молитва. Подир това той пъхна ръце в джобовете си и продължи да се разхожда по коридора.

В магазинчето на Янтар Алтея разсеяно разравяше съдържанието на кошница с накити. Тя издърпа ръка и се вгледа в украшението, което понастоящем пръстите ѝ стискаха. Ябълка. Следващата извадена дървена фигурка изобразяваше круша, а онази след нея: котка, обвила опашка около себе си. Янтар тъкмо се сбогуваше с някакъв клиент и го уверяваше, че огърлицата с избраните от него фигурки ще бъде готова още утре по същото време. Когато вратата се затвори след него, занаятчийката премести шепа накити в една съдинка и се зае да връща останалите мостри по местата им. Алтея отиде да ѝ помогне, което се превърна в повод двете да продължат прекъснатия си разговор.

— Нария Тенира възнамерява да повдигне пред Градския съвет проблема с робството. Това ли дойде да ми кажеш?

— Мислех, че би искала да знаеш за последиците от сладкодумието си.

Янтар се усмихна доволно.

— Това вече ми е известно. Нария сама ми каза. Аз я шокирах с думите, че бих искала да присъствам.

— На тези срещи не се допускат външни хора — рече Алтея.

— И тя ми каза същото — без да се засяга отвърна Янтар. — Това ли те доведе тук?

Алтея сви рамене.

— От известно време не бях те виждала. И не ми се връщаше при сметките и Малта. Някой ден, Янтар, ще сграбча това момиченце и ще го разтърсвам, докато не му изпопадат зъбите. Влудява ме.

— На мен ми се струва, че е тръгнала по стъпките на леля си. — Забелязала Алтеиния унищожителен поглед, Янтар добави: — Както би изглеждала леля ѝ, ако не беше започнала да плава заедно с баща си.

— Понякога се чудя дали с тази си постъпка той действително ми е направил услуга — замислено каза Алтея.

Сега беше ред на Янтар да се изненадва.

— Нима ти би предпочела нещо различно?

— Не зная. — Алтея прокара ръка през косата си. Другата я наблюдаваше развеселено:

— Вече не се преструваш на момче. Крайно време е да се погрижиш за прическата си.

Алтея простена и потупа темето си.

— Ролята на жена от Бингтаун е също тъй неискрена за мен. Виж, сега добре ли изглежда?

Майсторката се пресегна над тезгяха и отмести един от кичурите на приятелката си.

— Сега вече е по-добре. Но какво имаш предвид под неискрена? Как така неискрена?

За момент Алтея прехапа устна, сетне поклати глава.

— Фалшива във всяко едно отношение. В тези дрехи се чувствам като пленница: трябва да седя по определен начин, да ходя по определен начин. Дори не мога да повдигна ръка, без ръкавите да ми покрият лицето. От шнолите ме заболява глава. С хората трябва да разговарям по точно определен начин. Дори присъствието ми тук, в твоя магазин, е повод за слухове. Но най-лошо от всичко е, че трябва да се преструвам, че искам неща, които в действителност не ме интересуват. — За момент младата жена замълча. — Понякога почти успявам да излъжа себе си. Ако наистина ги исках, животът ми щеше да стане много по-лесен.

Майсторката на бижута не отговори веднага, а взе няколко от съдинките и се отправи към задната част на магазина. Алтея я последва.

Янтар спусна мънистената завеса и се настани край работната си маса, а гостенката ѝ си придърпа стол. По подлакътниците му личаха следи от острие.

— Какви са тези неща, които не желаеш? — меко попита Янтар и се зае да подрежда фигурките пред себе си.

— Нещата, които от една истинска жена се очаква да иска. Ти ме накара да осъзная това. Аз не си мечтая за бебета и красива къща. Не искам дом и семейство. Дори не съм сигурна, че искам съпруг. Днес Малта ме обвини, че съм била чудата. Това ме засегна в много по-голяма степен от всички останали обиди, които тя хвърли в лицето ми. Болеше, защото е истина. Аз наистина съм странна. Аз не искам нищо от нещата, които една жена би трябвало да иска. — Тя започна да разтрива слепоочията си. — Би трябвало да искам Граг… Не ме разбирай погрешно, аз наистина го харесвам и ми е приятно да разговарям с него. — Вперила поглед във вратата, Алтея додаде. — Приятно ми е, когато той докосва ръката ми. Но когато си представя себе си като негова съпруга…

Тя поклати глава.

— Това не е нещото, което искам. То би ми струвало прекалено много, дори и да е най-разумната ми постъпка.

Янтар не каза нищо. Тя подготвяше дървени и метални мъниста и отмерваше нужната копринена нишка, която щеше да сплете.

— Ти не го обичаш — рече накрая тя.

— Бих могла да го обикна, но не си позволявам. Като да искаш нещо, което не би могла да си позволиш. Той няма някакви недостатъци, заради които да не мога да го обикна, но проблемът е, че има толкова много неща, които… Които са свързани с него. Неговите близки. Неговото наследство. Неговият кораб, неговата позиция в обществото. — Алтея отново въздъхна. — Самият човек е прекрасен. Но аз просто не мога да се откажа от всичко онова, което би трябвало да оставя, за да го обикна.

Янтар започна да нанизва огърлицата.

Алтея плъзна пръсти по очертанията в подлакътника.

— Той очаква известни неща от мен. В тях не влиза моята дейност като капитан на борда на собствения ми жив кораб. Той очаква от мен да стана домакиня и да се грижа за дома. За дома, в който той ще се завръща от пътуванията си… и в който радостно ще го посрещат децата, които аз ще съм отгледала. — Веждите ѝ се събраха над тъмния ѝ поглед. — Ще очаква всичко това от мен, за да може да съсредоточи цялото си внимание върху кораба — рече тя с горчилка. — От мен ще се очаква да сторя всичко, за да може той да живее живота, който е искал.

Следващите си думи Алтея изрече тъжно:

— Ако реша да обикна Граг, да се омъжа за него, това би ми коствало всичко останало, което някога съм искала от живота си. Би трябвало да се отрека от всичко това заради любовта си към него.

— А ти не искаш това от живота си? — попита Янтар.

Кисела усмивка изникна върху Алтеиното лице.

— Аз не искам да бъда вятъра в платната му. Аз искам някой да стори това за мен. — Тя неочаквано се раздвижи. — Не, не се изразих правилно. Не мога да го обясня точно…

Янтар повдигна очи от работата си, за да се усмихне широко.

— Напротив. Ти се смущаваш, защото го изрече недвусмислено. Ти искаш партньор, който да следва твоята мечта. Не искаш да се разделяш със собствените си амбиции, за да изпълниш нечии чужди желания.

— В известна степен е така — неохотно призна Алтея. Миг по-късно тя остро попита: — Защо това да е грешно?

— Не е — увери я Янтар. И се подсмихна. — Стига да си мъж.

Алтея се облегна назад и упорито скръсти ръце.

— Не мога да променя нещата, които искам. — Когато Янтар не каза нищо, Алтея продължи троснато. — И не се опитвай да ми кажеш, че точно това била любовта: да се откажеш от всичко в името на друг!

— Има хора, които разсъждават именно по такъв начин — неумолимо изтъкна Янтар. Тя прибави още една фигурка към огърлицата и я повдигна за оглед. — Други са като впрегнат чифт, насочени към някаква цел.

— Второто не би било чак толкова лошо — призна Алтея. Ала свъсените ѝ вежди показваха, че тя не е особено уверена. — Защо хората не могат да се обичат едни други и пак да остават свободни? — неочаквано изрече тя.

Янтар поспря да разтърка очите си и замислено да подръпне едната си обица.

— Възможно е да обичаш по подобен начин — призна тя със съжаление. — Ала цената на този тип любов понякога е най-високата.

Майсторката на накити изричаше думите си със същата предпазливост, с която редеше и фигурките.

— Да обикнеш друг по подобен начин означава да признаеш, че неговият живот е също толкова важен, колкото е и твоят. И това не е всичко. Ще трябва да признаеш пред себе си, че е възможно той да има нужди, които ти не си способна да удовлетвориш, и че ти ще имаш задачи, които ще те отвеждат далече от него. Подобна обич струва самотност, копнеж, съмнение…

— Защо обичта трябва да струва каквото и да било? — прекъсна я Алтея. — Защо да примесваме нуждата с нея? Защо хората не могат да са като пеперудите, да се събират под лъчите на слънцето и да се разделят, докато денят е още светъл?

— Защото хората са хора, а не пеперуди. Да се преструваш, че хората могат да се сближават, да се обичат и после да се разделят, без мъка и последици: това е много по-неискрена роля от преструвката, че си Търговска дъщеря. — Янтар остави огърлицата и погледна Алтея в очите. — В никакъв случай не се опитвай да убедиш себе си, че ще можеш да легнеш с Граг Тенира и впоследствие да се отдръпнеш, без с това да накърниш целостта и на двама ви. Само преди мигове ти говореше за обич, необвързана с нужда. Ала да утоляваш нуждите си без обич е кражба. Ако трябва да го сториш, заплати някому. Но недей да ограбваш Граг с преструвката за липса на последици. Аз вече го познавам. Той не би могъл да ти даде това, не и по този начин.

Алтея скръсти ръце.

— Нямах намерение да постъпвам по подобен начин с него.

— Напротив — възрази приятелката ѝ и отново възобнови работа. — Всички си мислим за подобни неща. Но това не ги превръща в правилни.

Известно време майсторката мълча, сплитаща съсредоточено.

— Преспиването с някого винаги донася обвързване. Понякога това обвързване се ограничава до необходимостта и двете страни да се преструват, че случилото се е без значение. — Странните ѝ очи за момент докоснаха Алтея. — Понякога само едната страна се обвързва по подобен начин. Другата не го е осъзнала и не го споделя.

Брашън. Алтея се размърда неспокойно на стола си. Защо той изникваше в ума ѝ в най-неподходящите моменти? Всеки път, когато тя сметнеше, че го е прогонила от паметта си, бурените на тази интерлюдия изникваха отново. Тя за пореден път се разгневи, макар да не се чувстваше сигурна, че гневът е насочен именно към Брашън. Не, тя щеше да прогони тези мисли. Той беше отминала част от живота ѝ и вече се намираше зад нея. Оставаше ѝ само да я затрупа.

— Обичта не е свързана единствено с увереността към другия, със знанието, че той ще се откаже от определени неща за теб. Тя е знанието за нещата, които ти си готова да захвърлиш заради него. Бъди сигурна, че всеки от двамата партньори се лишава от нещо. Отделните мечти биват заменени с една обща мечта. В някои бракове едната от страните се отказва от почти всичко, което е искала преди. Но не винаги това е жената. Подобна жертва не е срамна, тя е любов. Ако смяташ, че другият човек си заслужава, нещата се получават.

Алтея мълчеше, отдадена на размисъл. В един момент тя рязко се приведе напред и попита:

— Смяташ ли, че ако се омъжа за Граг, бих променила мнението си?

— Ако двамата сключите брак, един от вас определено ще трябва да го стори — дълбокомислено отвърна Янтар.

Брашън за пореден път погледна към коридора. Къде беше изчезнала девойката? Нима тя възнамеряваше да го остави тук, докато вестоносецът доведе майка ѝ? Чакането винаги го затрудняваше. Въпреки това той се усмихна: предстоеше му да види Алтея, пък макар и да ѝ носеше неприятни новини. Що се отнася до чакането, то щеше да премине много по-леко в компанията на късче киндин, ала Брашън умишлено не беше взел от наркотика със себе си, защото Алтея не одобряваше тази негова малка слабост. Не биваше той да се показва като безнадеждно зависим. Тя и без това се мръщеше към въпросния му недостатък.

Е, а Брашън познаваше нейните недостатъци. Годините плаване с нея го бяха принудили да ги изтърпява. Но те нямаха значение. Той бе започнал да се привързва към нея. И това не беше свързано с онази тяхна единствена нощ. Въпросната нощ само го беше накарала да признае онова, което той изпитваше отдавна. Години наред той я беше виждал почти всеки ден. В много пристанища двамата се бяха хранили заедно, а на борда бяха работили редом един до друг. Тя не се отнасяше с него като с пропаднал Търговски син, а виждаше в него ценен член на екипажа, уважаваше го заради способностите и знанията му. Тя беше жена, но Брашън можеше да разговаря с нея по съвсем обикновен начин. Това беше нещо рядко.

Морякът се приближи до прозореца, за да надзърне към алеята. Тихи стъпки го накараха да се обърне. Това отново беше Малта.

Тя се усмихна тъжно. Поведението ѝ отново се беше променило.

— Изпратих да ги повикат, както заръча. Ако искаш, бих могла да ти предложа кафе и сладкиш.

Сега тя звучеше като възпитана млада дама, приветстваща своя гост. Това го накара да си припомни обноските.

— Благодаря ти. Бих искал.

Тя посочи към коридора и го изненада, хващайки ръката му. При това тя едва стигаше до рамото му. Тази близост му позволи да долови уханието на ароматно масло, от виолетки, идващо от косата ѝ.

За момент тя погледна през миглите си към него. Този поглед го накара да преосмисли досегашните си впечатления. Колко бързо растяха децата… Малта обичаше да си играе с малката Дело. Сестра си Брашън за последно бе виждал като съвсем малка. Оттогава бяха минали години.

Споходи го чувство за празнота. Той бе изгубил много повече от дома и наследството си.

Малта го въведе във всекидневната. Там вече имаше кафе и пресен хляб, поставени на една от масичките. Прозорецът бе отворен.

— Надявам се, че ще ти е удобно да изчакаш тук. Аз сама направих кафето. Дано не е прекалено силно.

— Сигурен съм, че ще ми хареса — смутено каза Брашън, връхлетян от двоен срам. Ето какво я беше забавило. И освен това родът Вестрит действително бе изпаднал в тежки времена, щом като самата дъщеря трябваше да прави кафето и поднасяше хляб на гостите. — Ти познаваш сестра ми, нали? — неочаквано запита той. — Дело Трел?

— Разбира се. Милата Дело е най-добрата ми приятелка. — Тя отново му се усмихна и посочи към единия от столовете. Самата Малта се настани насреща му, наля кафе и му подаде резен хляб.

— Не съм я виждал от години — призна Брашън.

— Наистина ли? Срамота. Тя много е пораснала. — С леко променена усмивка тя добави. — Освен това познавам и брат ти.

Тонът ѝ накара Брашън да се навъси.

— Керуин. Предполагам, че той също е добре?

— Така мисля. Беше добре последния път, когато го видях. — Тя леко въздъхна и отклони поглед. — Двамата с него не се виждаме често.

Дали тя не беше влюбена в младия Керуин? Брашън мислено пресметна настоящата възраст на брат си. Да, вероятно Керуин беше достатъчно голям, за да ухажва младите дами. Но ако Малта и Дело бяха връстнички, то Малта се явяваше прекалено малка. Той започна да изпитва известно смущение. Дете или жена седеше насреща му? В момента тя разбъркваше кафето си и съумя да подчертае елегантността на движенията си. Сетне тя се приведе над масата, предлагайки да добави канела към чашата му. Несъмнено тя не бе възнамерявала да демонстрира пазвата си при това движение. Брашън бързо отмести поглед, но уханието на млада плът пак достигна до него.

Малта се облегна назад, отпи глътка кафе и отмести един немирен кичур от челото си.

— Предполагам, че ти познаваш леля ми Алтея?

— Разбира се. Двамата служихме заедно на борда на Вивачия, дълги години.

— Аха.

— Тя се е върнала благополучно?

— Да, още преди седмици. Върна се на борда на Офелия. Това е живият кораб на семейство Тенира. — Тя го погледна право в очите. — Граг Тенира е много привлечен към нея. Целият град шуми от клюки. Не са малко онези, които се сепват от мисълта, че моята твърдоглава леля е хлътнала по толкова спокоен млад мъж. Баба ми, разбира се, е много развълнувана. Всички ние се вълнуваме, защото почти бяхме изгубили надежда да я видим омъжена. Сигурна съм, че разбираш какво имам предвид.

Тя се засмя доверено, сякаш бе изрекла нещо, което не можеше да сподели с когото и да било. Същевременно го наблюдаваше внимателно. Сякаш можеше да види как думите ѝ се забождат в сърцето му.

— Да, обещаващ партньор — сковано отвърна Брашън и усети, че кима като играчка. — Тенира. Граг Тенира. Определено. Определено би бил добър съпруг. Освен това той е добър моряк.

Последното Брашън прибави по-скоро към себе си. Това беше единственото нещо, което би могло да привлече Алтея към Граг Тенира. Е, той беше красив. Освен това не беше лишен от наследство и не беше пристрастен към киндин.

Мисълта за наркотика доведе със себе си поредно желание. Познатата горчивина щеше да го отвлече от горчилката, започнала да се наслоява в душата му… Може би в джоба на жилетката бяха останали трошици, само че той не възнамеряваше да посяга пред детето.

— … още хляб, Брашън?

Той осъзна само последните ѝ думи и погледна към недокоснатата си чиния.

— Не, благодаря. Хубав е.

Брашън бързо отхапа от резена. В пресъхналата му уста хлябът имаше вкус на стърготини. Той го прокара с голяма глътка кафе.

Малта се пресегна над масата и леко докосна ръката му с нежните си пръсти.

— Изглеждаш уморен. Аз бях разстроена, когато те пуснах и не ти благодарих, задето си дошъл да ни донесеш вести за кораба на татко. Предполагам, че идваш отдалече, нали?

— Определено — призна той. Той се отдръпна, събра ръце и несъзнателно ги потърка в стремежа си да се отърве от усещането. Малта се подсмихна и извърна лице. Тя се бе изчервила. В такъв случай тя осъзнаваше, че флиртува — това не беше несъзнателният допир на дете. Брашън се чувстваше объркан. В случая имаше много неща, за които трябваше да мисли. Отново му се искаше да вземе късче киндин… Той си наложи да отхапе нов залък хляб.

— Покрай теб започвам да се чудя как ли би изглеждал брат ти, ако си пусне мустаци. Твоите ти стоят много добре.

Брашън смутено повдигна ръка към лицето си. Нейните думи не бяха подобаващи, същото се отнасяше и за начина, по който очите ѝ проследиха почти жадно движението му. Той се изправи.

— Най-добре да дойда по-късно. Кажи на близките си да ме очакват. Трябваше да им съобщя за идването си, вместо да дойда направо.

— Няма проблем. — Девойката остана седнала, без да понечи да го изпроводи до вратата или дори да потвърди желанието му да си иде. — Аз вече изпратих да ги доведат. Сигурна съм, че те ще се върнат скоро. Ще искат да научат новини за татко и кораба му колкото се може по-скоро.

— В това съм убеден — сковано се съгласи Брашън. Той не можеше да разбере тази млада жена, която се взираше насреща му без никакви угризения. Може би думите ѝ бяха проява на детска несъобразителност. А може би самият той беше прекарал твърде дълго време в открито море. Той отново седна, изправен, и стисна шапката си. — Тогава ще ги изчакам. Тъй като съм сигурен, че неочакваната ми поява те е откъснала от заниманията ти, не се чувствай длъжна да оставаш с мен. За мен не е проблем да изчакам сам.

Тя изхихика в отговор на думите му.

— Каква съм и аз… Смутила съм те. Много съжалявам. Разбирам, че съм била прекалено фамилиарна с теб. Но това е защото ти беше помощник на милия ми дядо тъй дълго, че аз те чувствам като близък. Освен това се познавам с Керуин и Дело, исках да накарам брат им да се чувства приветстван. — Тя рязко снижи глас. — Мисля, че е несправедливо, задето не ти е позволено да се завърнеш в родния си дом. Така и не разбрах какво точно се е случило между теб и баща ти…

Тя замълча по начин, подканящ за доверие.

Обсъждането на семейните скандали бе последното нещо, с което Брашън възнамеряваше да се занимава сега. Освен това той не можеше да си спомни кога за последно се е озовавал в подобна нелепа ситуация. В един момент Малта изглеждаше невинно дете, което правеше всичко по силите си, за да приветства гост в отсъствието на възрастните. В следващия миг тя се превръщаше в изкусителка, която си играеше с него. Той носеше неотложни вести, освен това му се искаше да се срещне с Алтея, ала колкото по-дълго оставаше тук, толкова по-неспокойно се чувстваше. Със закъснение той осъзна, че цялата тази ситуация би могла да изглежда непристойна. По всичко личеше, че той е останал сам с една млада жена от добро семейство. Някои бащи и братя бяха обявявали дуели срещу далеч по-незначителни поводи.

Той отново се изправи.

— Боя се, че трябва да вървя. Имам и други задължения. Ще се върна в късния следобед. Предай на близките си поздрави.

Малта отново не понечи да се надигне. Този път Брашън не я и очакваше.

— Беше ми приятно да те видя отново. — Той кимна и се обърна да си върви.

— Брат ти Керуин не ме смята за дете.

Неволно той се обърна към нея. Малта не беше станала, но бе отметнала глава назад, оголила бялата си шия. Един кичур от косата ѝ се беше отпуснал, тя започна да го оплита около пръстите си.

— Той е сладък, като домашен котарак — продължи тя с лека усмивка. — А ти, подозирам, си по-скоро тигър. — Малта замислено притисна със зъби връхчето на пръста си. — Понякога домашните любимци са много скучни…

Неочаквано Брашън откри, че под пиратската му блуза тупти сърцето на възпитан Търговец. Той бе шокиран от поведението ѝ. Тонът ѝ не можеше да бъде сбъркан. В собствения си дом внучката на капитан Вестрит изпробваше уменията си на съблазнителка. Това беше възмутително.

— Трябва да се засрамиш от себе си — с искрено възмущение каза той.

Брашън не се обърна при шокирания ѝ възклик, а се отправи към главния вход. Той отвори вратата, за да излезе, и едва не се сблъска със смаяните лица на Роника Вестрит и Кефрия Хейвън.

— Слава на Са, че дойдохте — възкликна той.

— Кой си ти и какво правиш в дома ни? — Кефрия се оглеждаше трескаво, сякаш възнамеряваше да призове слуги.

— Брашън Трел — побърза да се представи морякът и се поклони. — Нося вести, свързани с Вивачия. Важни и лоши вести.

Тези думи веднага привлякоха вниманието им.

— Какво е станало? Да не би с Кайл да се е случило нещо? Или със сина ми? — веднага попита Кефрия.

— Не тук — нареди Роника Вестрит. — Елате, да отидем в кабинета. Върви, Кефрия.

Брашън се отдръпна, за да им направи път. По пътя той обясни:

— Вашата внучка ме пусна. Очаквах, че човекът, когото тя е изпратила, ще ви е подготвил за новините ми.

Искаше му се да попита за Алтея, но моментът не беше подходящ.

— Не ни е намирал никой — напрегнато каза Роника Вестрит. — Но аз се боях, че рано или късно при нас ще пристигнат неприятни вести.

След като тримата влязоха в кабинета, възрастната жена затвори вратата след тях.

— Седни, Трел. Какви вести ни носиш? И откъде знаеш? Ти вече не плаваш на борда на Вивачия; зная, че Кайл те е заменил със свой избраник. Къде си научил вести за Вивачия?

Каква част от истината той бе длъжен да разкрие? Ако имаше насреща си Алтея (и двамата седяха сами на по чаша бира), той би ѝ разказал всичко и би понесъл преценката ѝ. Препродаването на пиратски стоки се наказваше със смърт. Не можеше да се отрече, че това, с което той се занимаваше в момента, е незаконно.

Брашън реши да не лъже, а просто да премълчи.

— Вивачия е била пленена от пирати.

Той им предостави новината направо, стоварвайки я като котва. И преди двете да са успели да се опомнят и да го засипят с въпроси, той добави:

— Зная съвсем малко. Корабът е бил видян на котва в едно пиратско укритие. Не ми е известно какво е станало с екипажа и с капитана. Неприятно ми е, че трябваше да ви донеса подобна вест. Още по-неприятно ми е да съобщя, че човекът, който е пленил кораба, е някой си капитан Кенит. Нямам представа защо той е нападнал Вивачия. Носи му се репутация на амбициозен пират, поставил си за цел да обедини разбойниците под своето водачество. Той напада кораби, пренасящи роби. Слуховете казват, че той избива целия екипаж, а робите освобождава, за да си спечели тяхното благоволение. И благоволението на останалите пирати, които мразят робството като него.

Не му остана дъх да изрече повече, а и не се сещаше какво друго да каже. Кефрия бе придобила вида на обезкостена, отпуснала се безжизнено в креслото си. Единствено ръцете ѝ се раздвижиха, притиснали устата, за да смълчат писъка на ужас.

Роника Вестрит стоеше като вцепенена. Лицето ѝ бе застинало в маска на отчаяние. Старческите ѝ ръце бяха се вкопчили в облегалката на един близък стол — не ръце, а ноктите на птица.

Накрая възрастната жена си пое дъх и прошепна с усилие:

— Носиш ли ни искане за откуп?

Брашън почувства срам. Вдовицата на капитан Вестрит разсъждаваше бързо. Тя бе забелязала дрехите му и бе отгатнала настоящия му занаят. Явно тя смяташе, че той се явява като посредник на Кенит. Ужасяващ беше този срам, но пък той не можеше да я вини.

— Не — отвърна той. — Самият аз зная не повече от онова, което ви казах, а при това то е главно основано на слухове. — Той въздъхна. — Не мисля, че ще има откуп. Този капитан Кенит изглежда е доволен от постижението си. Подозирам, че ще задържи кораба. За екипажа не зная нищо. Съжалявам.

Последвалото мълчание бе смразяващо. Само с шепа думи той бе сразил всичките им надежди. Отсъствието на кораба им не се дължеше на обикновено забавяне. Капитанът му нямаше да се върне с печалби, които да погасят дълговете им. Не, малкото останало им богатство трябваше да бъде похарчено за откуп, ако изобщо получеха подобно искане. Вестите, донесени от Брашън, оповестяваха края на рода Вестрит. Очаквано, жените щяха да ненавиждат донеслия тези новини. Той се напрегна в очакване на неизбежния изблик.

Нито една от двете не избухна в ридания. Никоя от тях не изпищя. Кефрия отпусна лице в шепите си.

— Уинтроу — тихо изрече тя. — Малкото ми момче.

Роника се бе състарила пред очите му: раменете ѝ висяха безпомощно, бръчките в лицето ѝ изглеждаха много по-дълбоки. Пипнешком тя се отпусна в стола си, без да отмества погледа си от някаква невидима точка.

Ужасна тежест притисна Брашън. Какво бе очаквал той? В мислите му все още се въртяха въображаеми сцени, в които Алтея пламваше от гняв, а после се обръщаше към него да търси помощ в спасяването на кораба. Ала реалността се оказваше съвсем различна. В действителност Брашън бе нанесъл съкрушителния удар на хората, които някога го бяха приели за свой приятел.

Отвъд вратата долетя приглушен писък, нещо изтрополи. В следващия миг вратата се отвори и Алтея влезе, избутвайки противящата се Малта пред себе си.

— Кефрия! Тази мърла отново подслушваше! До гуша ми дойде от нейните подмолни игрички. Не подобава на един член на това семейство да… Брашън? Какво правиш тук? Какво става?

Алтея рязко пусна Малта, при което девойката седна на пода.

Брашън се изправи и пристъпи към нея. Този път той не си направи труда да скрива нищо.

— Вивачия е била пленена от пирати. Видях я закотвена в едно разбойническо пристанище, под Гарвановия стяг. Това е знамето на Кенит. Сигурен съм, че това име ти е познато. Смята се, че той избива екипажа на всеки робски кораб, който залови. Не зная какво се е случило с моряците от Вивачия.

Пронизителният вой на Малта заглуши всичко останало. Със следващия си дъх тя скочи на крака и се хвърли към Брашън, размахала юмручета.

— Това е лъжа! Той лъже! Татко обеща, че ще се върне и всичко ще се оправи! Той ще се прибере, отново ще ни направи богати, ще изхвърли Алтея и ще накара всички да се отнасят добре с мен! Ти си измисляш, свиньо! Това не е истина! Баща ми не може да е мъртъв!

Той улови едната ѝ ръка, а после и другата, съумяла да му нанесе два удара. Той очакваше, че подир това тя ще се усмири. Вместо това тя го изрита по пищяла.

— Престани, Малта! — остро нареди Роника, а същевременно Кефрия проплака:

— Спрете! Това няма да промени нищо.

Алтея се прояви като по-директна. Тя се приближи, сграбчи Малта за косите и рязко я дръпна назад. Девойката проплака от болка. Брашън побърза да освободи китките ѝ.

А Алтея го изненада, обездвижвайки Малта в прегръдка.

— Успокой се — дрезгаво прошепна тя към момичето, което продължаваше да се мята. — Няма полза от подобни изблици. Не бива да хабим силите си в борба едни срещу други. Сега имаме общ враг и трябва да бъдем единни, за да спасим близките си. Успокой се, Малта. Зная, че това е ужасно, но ние трябва да се борим, а не да се мятаме в истерия.

Малта наистина притихна. В следващия миг тя свирепо блъсна леля си и се освободи, за да се обърне.

— Ти се радваш, че това се е случило! Изобщо не те е грижа за баща ми! Никога не си се интересувала от него! Интересува те само корабът. Ти се надяваш, че татко е мъртъв. И освен това ме мразиш. Не се преструвай на моя приятелка.

Тя стисна зъби, втренчила поглед в Алтея. В стаята настъпи мълчание, което Алтея наруши с каменен глас:

— Така е, аз не съм твоя приятелка. — Тя отмести кичур от лицето си. — Малко са моментите, през които бих могла да кажа, че те харесвам. Но аз съм ти леля. Съдбата ни е обединила в семейство, а сега ни направи съюзници. Сега не е моментът за цупене и стойки, Малта. Използвай ума си за проблема, който стои срещу нас. Всички ние трябва да сторим това. Ние трябва да си върнем семейния кораб и да спасим онези от екипажа, които са още живи. Това е единственият проблем, върху който трябва да се съсредоточим сега.

Малта я оглеждаше подозрително.

— Ти се опитваш да ме измамиш. Опитваш се да заграбиш кораба за себе си.

— Истина е, че все още искам да застана начело на семейния кораб — веднага призна Алтея. — Но този спор ще трябва да почака до времето, когато Вивачия отново се намира в родното пристанище. Точно сега това е нещото, което всички ние искаме. И докато това е така, ти трябва да престанеш да се държиш като истеричка с пилешки мозък.

Сега Алтея се обръщаше към майка си и сестра си.

— Никоя от нас не може да си позволи да се отдава на емоциите си. Разполагаме само с един вариант: трябва да съберем пари за откуп, значим откуп. Това е най-добрият ни шанс да си върнем кораба и екипажа му невредими. — Тя поклати глава. — Повдига ми се от самата мисъл, че трябва да откупуваме онова, което ни принадлежи, ала това е най-практичният начин да си го върнем. Ако имаме късмет, капитан Кенит ще приеме парите и ще ни върне кораба. Но Брашън е прав. Аз съм чувала за този пират. Щом той е преследвал Вивачия, значи е имал планове да я задържи. Ако това се окаже така, остава ни да се молим на Са, че Кенит е бил достатъчно разумен да запази живи членовете на семейството и познатите моряци, за да не се разстройва корабът. Както виждаш, Малта, аз си имам причини да се надявам, че брат ти и баща ти са живи.

Последните думи тя изрече с кисела усмивка.

— Търговският съвет ще се събере тази вечер, за да изслуша оплакванията на семейство Тенира за новите тарифи на сатрапа, калсидските така наречени патрули и робството. Аз обещах на Граг, че ще бъда там, за да подкрепя баща му. Майко, Кефрия, вие също трябва да дойдете. Съберете и всички останали, които можете. Време е Търговците да осъзнаят какво става. Нарастващата дързост на морските разбойници е поредната проява на некадърността на сатрапа. В удобния момент ние трябва да съобщим за ситуацията на Вивачия и да поискаме подкрепата поне на родовете, които притежават живи кораби. Става дума за нещо, което засяга всички ни. С риск отново да разстроя Малта ще добавя, че това е пряко свързано с робството. Ако Кайл не беше използвал Вивачия за пренасяне на жив товар, това нямаше да се случи. Добре известно е, че Кенит напада превозвачите на роби. И също така е известно — продължи тя с по-висок глас, защото Малта си пое дъх да я прекъсне, — че пиратската дейност е причината за присъствието на калсидските капери в нашето пристанище. Ако градът ни се изправи срещу разбойниците, ще покажем на сатрапа, че не са ни нужни патрулните му галери и нямаме основания да плащаме за тях.

Алтея се обърна към прозореца, където вече тъмнееше привечер.

— А ако успеем във всички тези начинания, може би ще успеем да покажем на цял Бингтаун, че не се нуждаем от Джамаилия или сатрапа. Да покажем, че вече сами сме способни да се грижим за себе си.

Последните ѝ думи бяха изречени тихо, ала отекнаха ясно в притихналата стая.

Алтея въздъхна тежко.

— Гладна съм. Не е ли глупаво? Брашън ми донася най-лошите новини, които бих могла да си представя, а въпреки това аз съм гладна.

— Каквото и да те сполети, тялото опитва да продължи да живее. — Роника изрече тези думи като човек, говорещ от опит. С бавни крачки тя прекоси стаята и застана пред внучката си. — Малта, Алтея е права. В този момент ние трябва да бъдем едно семейство и да загърбим неразбирателствата си.

Старицата погледна към останалите.

— В името на Са, погледнете какво трябваше да се случи, за да си спомним, че всички ние сме роднини. Аз лично изпитвам срам.

Тя отново погледна към внучката си. Протегнатата ѝ ръка изчакваше. Малта бавно повдигна своята десница. Роника я стисна и се вгледа в гневния поглед на девойката. И неочаквано я прегърна. Малта предпазливо отвърна на жеста.

— И Малта и татко вече не са лоши? — почуди се детски глас. Всички се обърнаха към момчето, застанало на прага.

— Силдин… — уморено възкликна Кефрия. Тя се надигна от креслото си и отиде до сина си. Тя се опита да го прегърне, но момчето не ѝ позволи.

— Мамо, не съм бебе! — раздразнено възкликна то. Погледът му оставаше загледан в Брашън. — Ти приличаш на пират — каза Силдин, наклонил глава.

— Нали? — рече Брашън. Той се отпусна на едно коляно, усмихна се и протегна ръка. — Но аз не съм пират, а честен моряк, когото късметът е поизоставил.

За момент той сам повярва на думите си. Почти можа да забрави трошицата киндин, която трескавите му пръсти бяха намерили в джоба на жилетката.

Глава шестнадесета Да поемеш контрол

Алтея го наблюдаваше как си отива. Тя не се бе присъединила към майка си, за да го изпрати до вратата. Вместо това тя предпочете да избяга в една от стаите за прислугата на горния етаж. Младата жена не запали осветлението; дори внимаваше да не се приближава съвсем до прозореца, за да не бъде зърната от някой негов случаен поглед.

Лунната светлина обезцветяваше дрехите му. Той крачеше бавно, без да се обръща назад. Походката му издаваше предпазливост, макар в момента да стъпваше по алея, а не по палубата на кораб.

Алтея бе извадила късмет, че при влизането си се беше боричкала с Малта. Така никой не обърна особено внимание на червенината по бузите ѝ и задъхването. Дори и Брашън не беше осъзнал моментната ѝ паника, в това тя беше почти сигурна.

Втрещените лица на близките ѝ я бяха навели на мисълта, че Брашън е дошъл при тях, за да признае вината си и да предложи да отстрани Алтеиния срам, като я вземе за своя съпруга. Донесените от него вести я бяха покъртили, но въпреки това те бяха придружени от тайно облекчение: той не беше дошъл да разкрие онова, което тя бе сторила.

Да, което тя бе сторила. Алтея вече признаваше това. Думите на Янтар я бяха накарали да се вгледа в себе си. Сега тя изпитваше срам заради начина, по който беше опитала да избяга от отговорност. Случилото се през онази нощ бе извършено и от двамата. Ако Алтея искаше да уважава себе си като жена и като възрастна, тя не можеше да се преструва. Тя бе казвала друго, защото не бе искала да бъде винена за проява на безотговорност. Ако Брашън наистина я беше измамил, тя можеше да оправдае болката, която бе изпитвала от онзи момент. Тя щеше да бъде наскърбената жена, съблазнена и изоставена от безсърдечен моряк. Ала подобни роли наскърбяваха и двама им.

Тази вечер тя не можа да го погледне в очите, ала и не можа да отклони поглед. Той ѝ беше липсвал. Годините на дружба натежаваха над грубия начин, по който двамата се бяха разделили. Отново и отново тя поглеждаше крадешком към него, запечатваща образа му в ума си в утоляването на някакъв копнеж. Съкрушителните новини я бяха покъртили, ала очите ѝ предателски се бяха взирали в неговите, проблясващи, и в движението на мускулестите рамене под плата. Един от огледите ѝ забеляза раничка в края на устата му; той все още използваше киндин. А дрехите му на контрабандист я бяха възмутили. Разочароваше я, че той е станал пират. И все пак подобни одеяния му отиваха повече от мрачните дрехи на Търговски син. Тя не одобряваше нищо в него, но въпреки това видът му бе развълнувал сърцето ѝ.

— Брашън… — безнадеждно промълви тя и поклати глава към отдалечаващия се силует. Тя съжаляваше, това беше всичко. Съжаляваше, че преспиването с него бе разрушило небрежната им дружба. Съжаляваше, че си е позволила да стори неподобаващо нещо с неподобаващия човек. Съжаляваше, че той се бе отказал и не се бе превърнал в човека, който баща ѝ бе очаквал от него. Съжаляваше, че той притежава слабости и слаба възможност за преценка. Това беше всичко, което тя изпитваше. Съжаление.

Какво ли бе го довело обратно в Бингтаун? Брашън надали бе предприел подобно пътуване просто за да им каже, че Вивачия е била пленена…

Болката в сърцето ѝ се усили при споменаването на кораба. Първо Кайл ѝ беше отнел Вивачия, а сега тя бе попаднала в ръцете на пират, който не се свенеше да убива. Това щеше да се отрази на кораба, неизбежно щеше да се отрази. Ако Алтея някога си я върнеше, Вивачия щеше да бъде съвсем различна от жизнерадостния кораб, напуснал Бингтаун преди около година.

— Също както аз съм променена — обърна се тя към мрака. — И както той се е променил.

Тя остана загледана в Брашън, докато тъмнината не го погълна.

Едва подир отминаването на среднощ Малта успя да се измъкне от дома си.

Семейството ѝ бе вечеряло в кухнята, като слуги, с притоплени остатъци. И в компанията на Брашън. По-късно, когато Рейч се прибра (тя бе получила свободен ден), семейството и Брашън се бяха върнали в кабинета, за да продължат обсъждането си. Дори Силдин присъстваше — за голямо отвращение на Малта. Дребосъкът непрекъснато задаваше глупави въпроси, което само по себе си не би било чак толкова лошо, ако не беше настойчивото желание на останалите да му обясняват всичко по най-прост начин, същевременно настояващи, че не бива да се страхува. В един момент той заспа пред огнището. Брашън предложи да го отнесе в стаята му, а Кефрия бе позволила.

Малта се загърна по-плътно. Лятната нощ бе топла, но наметалото целеше да я прикрие. Е, освен това я предпазваше от сланата: обувките и полата ѝ вече бяха подгизнали. Вън беше много по-тъмно от очакваното. Но чакълестата пътека, която отвеждаше до дъба и беседката, отразяваше слънчевата светлина. Имаше места, където треви бяха започнали да изместват лъскавите камъчета. А влажните листа, непочиствани още от есента, залепваха по подметките на обувките ѝ. Тя се постара да не мисли за червеите и охлювите, които най-вероятно стъпкваше.

В храстите от дясната ѝ страна нещо прошумоля и я накара да застине. Нещо бързо се отдалечаваше от нея, но въпреки това Малта остана застинала, напрегната. Беше рядкост, но понякога край града слизаха планински рисове. Те нападаха дребния добитък, дори деца.

В този момент страшно ѝ се искаше да се върне обратно в къщата, ала тя си припомни, че трябва да бъде храбра. Това не беше шега или изпитание. Това, което тя правеше сега, правеше заради баща си.

Тя бе сигурна, че той ще разбере.

Струваше ѝ се много иронично, че леля Алтея я бе умолявала да помогне на семейството си във връщането на кораба и екипажа му. Дори и старицата изпълни по майсторски начин онази задушаваща прегръдка. В действителност и двете смятаха, че Малта не е способна да помогне с каквото и да било, че най-големият ѝ принос би се състоял в несъздаването на затруднения. Самата Малта знаеше, че в действителност истината е съвсем друга. Докато майка ѝ ридаеше в спалнята си и вареше вино, което да излее в жертва на Са, а леля Алтея и старицата будуваха и обмисляха какво биха могли да продадат, за да съберат пари, единствено Малта щеше да направи нещо. Само тя осъзнаваше, че би могла да призове помощ.

Тази мисъл прибави към решителността ѝ. Тя щеше да стори каквото се наложеше, за да доведе баща си обратно у дома. И тогава щеше да се погрижи да му обясни коя от близките му наистина е направила саможертва за него. Кой казваше, че жените не могат да проявяват храброст и дързост в името на обичните си? Снабдена с тази мисъл, девойката продължаваше да крачи по пътеката.

Видът на някакво сияние сред розите я накара да потръпне. Мека жълтеникава светлина проблясваше. За момент тя си припомни всички онези страховити истории за Дъждовните земи. Може би Рейн бе оставил нещо, което да я наблюдава? Дали той щеше да си помисли, че тя му изменя? Малта почти беше на път да се върне — докато лек ветрец не донесе до нея миризмата на горещ восък и жасминовия парфюм, който Дело в последно време използваше. Затова тя отново продължи към дъба. С напредъка си вече можеше да различи източника на светлината по-ясно. Жълтото сияние меко се процеждаше сред старата беседка и очертаваше контурите на обвилия я бръшлян. Сега мястото изглеждаше наистина вълшебно, романтично и мистериозно.

Керуин вече я чакаше; той бе запалил свещ, за да улесни последния участък от пътя ѝ. При вида му сърцето ѝ трепна. Тези обстоятелства бяха съвършената романтична история. В нея Малта беше героинята, младата жена, наскърбена от съдба и близки, скърбяща заради отвлечения си баща. Въпреки всички неща, които близките ѝ ѝ бяха причинили, тя щеше да бъде тази, която да направи ключовата саможертва. Керуин беше младият мъж, дошъл да я спаси, защото мъжественото му сърце отекваше с обич към нея. Той не можеше да стори друго. За момент Малта спря, за да изпита по-пълно момента.

Тя продължи безшумно, докато не се озова съвсем близо до обвитата врата. Две сенки изчакваха вътре. Дело седеше в ъгъла, обвита в плаща си, а Керуин крачеше напред-назад. Именно неговото движение караше светлината да трепва.

Със себе си той не беше донесъл нищо: обстоятелство, накарало Малта да се навъси. Това не ѝ изглеждаше подобаващо; Рейн би ѝ донесъл поне цветя. Но може би подаръкът на Керуин бе дребен, може би се намираше в джоба му…

Във всеки случай тя нямаше да си разваля момента с подобни размисли.

Малта се задържа още миг, колкото да отдръпне качулката си, да тръсне коси и внимателно да ги разстеле върху раменете си. Тя впи зъби в устните си, за да им придаде червенина, и пристъпи в беседката. Това стори с тържествени крачки и сериозно лице.

Керуин я забеляза веднага. Тя спря на място, където оставаше полускрита в сенките. Там девойката обърна лице към милувката на свещта.

— Малта! — прошепна Керуин с глас, задавен от потискано чувство. Той пристъпи към нея, несъмнено за да я сграбчи в обятията си.

Но това ѝ очакване не се оправда. Вместо това той се отпусна на едно коляно пред нея, свел глава. В този момент тя можеше да вижда единствено черните му къдрици.

— Благодаря ти, че дойде. Когато полунощ отмина, а ти все така не се явяваше, аз започнах да се боя, че… — Младият Трел замълча по начин, който почти се доближаваше до ридание. — Боях се, че не ми е останала никаква надежда.

— Керуин — мрачно промълви тя. С крайчеца на окото си забеляза, че приятелката ѝ се е прокраднала по-близо, за да се взира в тях. За момент това я раздразни. Присъствието на малката сестра разваляше момента. Но Малта прогони тази мисъл. Нямаше значение. Дело не можеше да издаде нещо, без самата тя да си навлече неприятности.

Малта пристъпи по-близо до ухажора си, повдигна ръце към главата му и зарови пръсти в къдриците му. Под допира ѝ той застина.

Девойката го накара да повдигне лице към нея.

— Как си могъл да си мислиш, че няма да дойда? — меко попита тя и въздъхна. — Каквито и мъки да ме връхлитат, какъвто и да е рискът… Не е трябвало да се съмняваш.

— Осмелих се да се надявам — призна той. При вида на лицето му Малта остана шокирана. Керуин много приличаше на Брашън, но му отстъпваше. До този момент тя бе смятала Керуин за мъжествен и зрял. Но сравнен със спомена, останал от присъствието на Брашън, Керуин изглеждаше все още юноша.

Това неволно сравнение я раздразни, защото намаляваше значимостта на триумфа ѝ. А Керуин улови ръцете ѝ и се осмели да целуне дланите им, преди да ги пусне.

— А не бива — тихо му каза тя. — Ти знаеш, че съм обещана на друг.

— Никога няма да му позволя да те има — зарече се той.

Малта поклати глава.

— Вече е прекалено късно. Вестите, които брат ти ни предаде вечерта, ме накараха да осъзная това. — Момичето замълча, извърнало поглед към нощната гора. — Нямам друг избор, освен да се подчиня на съдбата си. Животът на баща ми е залогът.

Керуин скочи на крака.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с приглушен вик. — Вести…? Които брат ми донесъл? Животът на баща ти…? Не разбирам.

Сълзите, за момент задавили гласа ѝ, бяха истински.

— Корабът ни е бил заловен от пирати. Брашън беше така добър да ни съобщи за това. Ние се опасяваме, че баща ми и брат ми вече може да са мъртви, но ако не са, ако все още съществува надежда… Керуин, ние трябва да съберем пари за откуп. А как бихме могли? Колкото и да ми е неприятно да говоря за това открито, ти също знаеш колко е лошо финансовото ни състояние. Щом се разчуе, че семейният ни кораб е изгубен, заемодавците ще ни наобиколят като акули. — Тя затули лицето си с длани. — Дори не зная как ще се изхранваме, та какво остава да събираме откуп. Опасявам се, че ще бъда дадена на Дъждовника колкото се може по-скоро. И колкото и да ме измъчва това, аз зная, че това е правилната постъпка. Рейн е щедър човек. Той ще ни помогне да спасим баща ми. Ако бракът с него е нужен за това… то аз вече не съм толкова против.

Последните думи отново заплашваха с ридание. Малта залитна, искрено покъртена от случилото се.

Керуин побърза да я подкрепи.

— Клетата. Ти си толкова храбра. Но наистина ли очакваш, че аз ще позволя да се омъжиш за човек, когото не обичаш, дори и заради баща си?

— От нас не зависи нищо, Керуин — прошепна тя, отпуснала глава върху гърдите му. — Ще сключа брак с Рейн. Той притежава и богатството, и влиянието да ми помогне. За тези неща ще мисля, когато… Когато се наложи да изпълнявам дълга си към него. — Тя притисна лице към ризата му, засрамена от темата.

Керуин стисна ръцете ѝ по-силно.

— Никога — обеща ѝ той. — Това никога няма да ти се наложи. — Той си пое дъх. — Аз не мога да кажа, че съм заможен колкото него. Но всичко, което имам сега и което ще имам, е на твое разположение. — Младият мъж я отдръпна от себе си, за да я погледне в очите. — Нима си очаквала, че не бих могъл да ти помогна?

Малта безнадеждно сви рамене.

— Наистина мислех, че не би могъл — призна тя. — В твоето семейство баща ти все още е Търговецът. Клетият Брашън е доказателство, че баща ти управлява с твърда ръка. Аз зная какво те съветва сърцето ти, но в действителност — Малта тъжно поклати глава — същинското ти влияние е малко.

— Клетият Брашън! — Той изсумтя презрително, забравил истинския ѝ проблем. — Брат ми сам си е виновен за всичко, което го сполетя. Недей да го съжаляваш. Другите ти думи са истина, която аз не ще отрека. Аз наистина не мога да поставя богатството на рода Трел на твое разположение, но…

— Сякаш бих могла да поискам това от теб! Керуин, това ли си мислиш за мен? Че аз съм способна да дойда при теб посред нощ, излагайки името си на риск, за да ти искам пари? — Тя рязко се извъртя, с което наметалото ѝ за момент разкри памучната нощница, над която бе загърнато. Дело възкликна сепнато и излезе от беседката.

— Ти на практика си гола! — смъмри я тя. — Малта, засрами се!

Тъй. Ако Керуин не бе забелязал сам по-рано, той вече бе запознат с този факт.

Малта въздигнато отметна глава.

— Нямах избор. Имах само един шанс да се измъкна, за да се срещна с вас, и се възползвах от него. Не съжалявам. Керуин доказа, че е джентълмен, защото премълча. Освен това аз не съм искала да се явя така пред него. Дело, не разбираш ли, че тук става дума за живота на баща ми? Това не е нещо обичайно; в случая обичайните правила не важат. — Тя бе притиснала длани над сърцето си в умоляващ жест.

С периферното си зрение Малта наблюдаваше реакцията на Керуин. В момента той се взираше в нея с ужасено възхищение. Очите му се взираха в наметалото в опит да прозрат през него.

— Дело — бързо каза той, — това не е от значение. Такова дете си. Моля те, остави ме да поговоря с Малта насаме.

— Керуин! — възмутено протестира Дело.

С думите си брат ѝ я беше разгневил, а Малта не искаше това. Разгневена, Дело не би се замисляла за последиците, а би клюкарствала открито. Затова Малта протегна отслабнала ръка към нея.

— Зная, че ти го казваш за мое добро. Ти си моя истинска приятелка. Но аз съм сигурна, че брат ти никога не би ме наранил. — Тя погледна Дело в очите. — Аз познавам сърцето ти, а чрез него познавам и сърцето на брат ти. Вие сте достойни хора. Аз не се боя да остана сама с него.

Със сияещи очи Дело се отдръпна.

— Ти имаш дълбок поглед, Малта — рече тя. Видимо разчувствана, девойката отново се върна в беседката. Малта отново се обърна към Керуин. Тя се загърна плътно с наметалото си, осъзнавайки, че това подчертава стегнатия ѝ кръст и силуета на бедрата ѝ. Подир това тя му се усмихна срамежливо.

— Керуин. — Подир името му тя сметна за необходимо да въздъхне. — Срам ме е, че трябва да говоря тъй открито, ала нуждата ме притиска. Аз не искам от теб всичко, което притежаваш и което ще притежаваш. Каквото можеш да ми предложиш, дискретно и в удобна за теб форма, аз ще приема с радост. Но за мен ще бъде по-важно твоето семейство да подкрепи моето. Утре вечер ще има среща на Търговския съвет. Аз ще бъда там. Моля те, ела. Ако успееш да убедиш баща си да присъства и да се застъпи за нас, това би ни помогнало значително. Случилото се с кораба и татко не засяга единствено нашето семейство, а всички Търговци. Щом онези морски разбойници не се боят да пленят жив кораб, има ли нещо, пред което биха се спрели? Щом не се свенят да държат в плен един Търговец и сина му, кой от нас би могъл да заяви, че е в безопасност?

Гласът на Малта ставаше все по-пламенен. Ръцете ѝ посегнаха да уловят неговите.

— Ако твоите близки подкрепят моето семейство — тя снижи глас — има вероятност баба ми да преосмисли предложението на Рейн. Възможно е тя да осъзнае наличието на… по-добри възможности.

Тя отпусна ръцете му, а сърцето ѝ биеше учестено. Странна топлина изпълваше тялото ѝ. Сега той щеше да я вземе в обятията си и да я целуне. Така щеше да завърши песента. Тя изчакваше допира на устните, които щяха да я накарат да отмалее. Тя притвори очи.

Вместо това Керуин се отпусна на колене пред нея.

— Утре вечер ще дойда на събранието. Ще говоря с баща си и ще го убедя, че семейство Трел трябва да подкрепи твоя род. — Той я гледаше с обожание. — Ще видиш. Ще докажа на теб и на близките ти, че съм достоен за теб.

Малта се нуждаеше от няколко мига, за да оформи подходящ отговор. Тя бе уверена, че той ще я целуне. В какво бе допуснала грешка?

— Нито за момент не съм се съмнявала в това, че си достоен — промълви девойката. Тя почти можеше да вкуси разочарованието си.

Керуин се надигна бавно. Той продължаваше да я гледа с пламнали очи.

— Ще бъда достоен и за доверието ти — зарече се младежът.

Малта изчакваше, решила, че той ще я прегърне неочаквано и ще я целуне. По кожата ѝ плъзваха тръпки, очакващи допира му. Тя се осмели да погледне право към лицето му, с пламнали от страст очи. Тя навлажни устни и ги раздалечи в подкана, повдигайки брадичка към него.

— До утре, Малта Хейвън — пламенно изрече Керуин. — Тогава ще видиш как спазвам думата си.

Тогава, сякаш си вземаше довиждане от гостуване за чай, той се поклони ниско и се обърна към сестра си.

— Ела, Дело. Достатъчно дълго те карах да будуваш заради мен.

Керуин си сложи наметалото, загърна се и започна да се отдалечава.

— Довиждане, Малта — въздъхна Дело и ѝ помаха. — Ще помоля мама да ми позволи да дойда на събранието. Двете ще седнем заедно. — Тя рязко се обърна и забърза подир брат си. — Керуин, изчакай ме!

Известно време Малта остана неподвижна в удивлението си. В кой момент тя беше допуснала грешка? Тя не бе получила никакъв дар, който да изрази привързаността му, не бе получила страстна целувка… Той дори не бе помолил за разрешение да я придружи обратно до дома ѝ. Тя се навъси към отдалечаващата се двойка.

Миг по-късно осъзнаването я връхлетя, карайки я да поклати глава. Вината не беше нейна, а на Керуин. Той просто не беше достатъчно мъжествен, за да отговори на очакванията ѝ.

Малта пое обратно към дома си. Първите няколко крачки от мрачния път тя беше навъсена, сетне побърза да прекара ръце по челото си. Тя определено не искаше да свърши със сбърчено чело като майка си. Днес вече бе получила достатъчно поводи за въсене. Като например Брашън. В началото той се отнесе грубо с нея, но впоследствие, когато тя му поднесе кафе и започна да флиртува, той определено реагира. Тя беше готова да се обзаложи, че ако тази вечер той беше чакалият в беседката, тя щеше да бъде целуната повече от веднъж.

Неочаквани тръпки я пронизаха при тази мисъл. Тя не го харесваше. Той изглеждаше прекалено груб в пиратските си дрехи и с мустаците си. Със себе си той бе донесъл вонята на кораб, а ръцете му бяха груби, покрити с мазоли. Не, тя не изпитваше нищо към този мъж. Ала неговите погледи към леля Алтея бяха събудили интереса ѝ. Морякът бе наблюдавал леля ѝ по начина, по който гладен котарак се взира в птица. Самата Алтея нито веднъж не го погледна в очите. Дори когато му говореше, леля ѝ неизменно се вглеждаше през прозореца, разбъркваше чашата си с чай или чоплеше ноктите си. Това отбягване видимо го беше смутило. Отново и отново Брашън се бе обръщал пряко към нея. В един момент Алтея дори отиде при Силдин и седна на пода до него — в дирене на укритие от жадния поглед на моряка.

Майката и бабата на Малта не бяха забелязали, ала самата тя бе станала свидетелка. И възнамеряваше да открие какви точно са отношенията между леля ѝ и Брашън. Тя щеше да открие какво знаеше Алтея, за да накара един мъж да гледа към нея по такъв начин. Какво трябваше да направи самата Малта, за да накара Керуин да поглежда към нея така?

Тя поклати глава. Не, не Керуин. Срещата с по-големия му брат беше отворила очите ѝ. Керуин беше още момче, без истински плам в погледа и собствено влияние. Това беше слаб улов, когото тя спокойно можеше да хвърли обратно. Дори Рейн я бе докосвал по-пламенно.

Точно в този момент Малта достигна вратата на кухнята. Излизаше, че тази нощ тя все пак ще използва кутийката.

Брашън се надигна от масата, оставяйки бирата си недокосната. На излизане той зърна движението на непозната ръка, присвояваща си халбата. Той се подсмихна горчиво. Добре бе избрал тази пивница. Подходяща за човека, който нищо не можеше да нарече за свое.

Навън напредваше поредна нощ в Бингтаун. Тя бе го заварила в най-бедната част на града, в един от пристанищните вертепи, обграден със складове, бардаци и евтини пансиони. Брашън знаеше, че вече е крайно време да се върне на борда на Пролетна вечер. Фини го очакваше. Ала Брашън нямаше какво да му каже. И внезапно осъзна, че най-вероятно изобщо няма да се върне. Фини нямаше да си прави труда да седне да го търси из града. Време беше да сложи край на тази дейност. Разбира се, това означаваше, че остатъците киндин в джоба му са последните запаси, с които разполага. Той спря насред улицата и потърси късчето. То беше по-дребно, отколкото си спомняше. Може би вече бе използвал част от него? Може би. Без да съжалява, Брашън постави последната трошица под долната си устна и отново закрачи по улицата. Преди малко повече от година двамата с Алтея бяха крачили из нощния град…

Не, нямаше смисъл да си припомня това. То нямаше да се случи отново. Сега тя се разхождаше с Граг Тенира.

Тъй. Щом нямаше да се връща на борда на Пролетна вечер, къде да отиде? Краката му сами знаеха отговора. Те го отнасяха извън града, далеч от светлините, към дългата пясъчна ивица, където лежеше изоставеният Парагон. Брашън се усмихна кисело. Някои неща никога не се променяха. Той се беше озовал отново в Бингтаун, почти без пари, а изоставеният кораб бе единственият му приятел. Брашън и корабът имаха много общи неща. И двамата бяха прокуденици.

Под лятното звездно небе всичко бе спокойно. Вълните шумоляха и шепнеха край брега. Вятърът беше съвсем слаб, колкото да го разхлажда и да не му позволява да се изпоти. И ако Брашън си нямаше тревоги, нощта би му се сторила прекрасна.

Но в настоящия момент вятърът донасяше усещане за празнота, а светлината на звездите му се струваше студена. Киндинът го бе оживил, ала изострената мисъл се занимаваше единствено с объркване. Като например Малта. Що за игра бе подела тя с него? Брашън не знаеше дали да се чувства смутен, наскърбен или поласкан от вниманието ѝ. Той все още не знаеше по какъв начин да мисли за нея, дете или жена. Завръщането на майка ѝ бе превърнало Малта в спокойна млада дама, която само на моменти изстрелваше по някоя острота, ала тъй невинно, че никой не можеше да посочи умисъл. В присъствието на близките си Малта се държеше подобаващо, ала на няколко пъти той бе усетил погледа ѝ върху себе си. В други моменти тя насочваше замислени очи към Алтея — в тези случаи погледът ѝ бе далеч от добронамерен.

Той се опитваше да убеди себе си, че Малта е била причината Алтея да отказва да го погледне в очите: тя не би искала племенничката ѝ да отгатне отношенията им. В продължение на цели три крачки Брашън действително си повярва. Ала впоследствие бе принуден да признае, че Алтея не бе показала и най-малкия признак на интерес. Да, тя се държа любезно с него, също като сестра си. Нито повече, нито по-малко. Както трябваше да се очаква от една дъщеря на Ефрън Вестрит, Алтея се държа любезно към пристигналия гост, дори и към гост, който бе донесъл лоши вести. Единственият случай, в който тя не прояви любезност, беше моментът, в който Роника му предложи да остане да нощува в къщата. Кефрия също се присъедини към поканата на майка си, изтъквайки късния час и уморения вид на госта. Но Алтея не каза нищо. Именно това накара Брашън да откаже предложението и да напусне дома им.

Алтея изглеждаше прекрасно. Не по начина, по който сестра ѝ беше привлекателна, не и по изкусителния начин на Малта. Кефрия и Малта изграждаха красотата си. Нюансите грим, специфичната прическа и дрехите им се съчетаваха, за да подчертаят най-добрите им качества. Алтея пристигаше направо от улицата, с прашни сандали, с прилепнала по челото и тила коса. Лятното оживление зачервяваше бузите ѝ, а оживлението на градския пазар блестеше в очите ѝ. Блузата и полата ѝ бяха обикновени дрехи, избрани според критерия на удобство, а не на тъканта. Дори сборичкването ѝ с Малта подчертаваше жизнеността на Алтея. Тя вече не беше незрелия младеж от борда на Жътвар, не беше и дъщерята на капитана на Вивачия. Престоят в Бингтаун се бе отразил добре на кожата и косата ѝ. Дрехите ѝ бяха по-женствени, не толкова прагматични. Тя изглеждаше като Търговска дъщеря.

Следователно недостижима за него.

Стотици възможности прелитаха през ума му. Да можеше да е запазил позицията си на наследник. Да можеше да се е вслушал в капитан Вестрит и да е започнал да спестява пари. Да можеше Алтея да наследи кораба си и да задържи Брашън за свой заместник. Толкова много възможности… Той имаше същите шансове да я спечели, колкото и да бъде върнат в семейството си. Затова нямаше смисъл да си губи времето с празни мисли. Нощта го очакваше.

С ожесточение той изплю разтеглилия се киндин. Тъмният корпус на Парагон вече се очертаваше пред него. Някъде на плажа имаше огън; защото Брашън долови миризмата на дим.

С приближаването си морякът започна да си подсвирква високо — той знаеше, че Парагон обича да долавя чуждото присъствие отдалеч. Вече озовал се по-близо, Брашън весело се провикна:

— Привет, Парагон! Как така още никой не те е насякъл за подпалки?

— Кой е там? — долетя нечий студен глас откъм сенките.

— Парагон? — объркано попита Брашън.

— Парагон съм аз. Ако не се лъжа, ти си Брашън — шеговито отвърна корабът. И добави. — Той не е заплаха за мен, Янтар. Прибери тоягата си.

Брашън се взря в мрака и можа да различи, че пред кораба е застанал строен силует, в който личеше напрежение. Женски силует. Непознатата се раздвижи, тоягата ѝ изкънтя, отпусната върху един камък.

Янтар? Майсторката на накити?

Жената седна върху нещо, столче или камък. Брашън поднови стъпките си.

— Добър вечер…

— Привет — отвърна тя предпазливо.

— Брашън, запознай се с моята приятелка Янтар. Янтар, това е Брашън Трел. Ти го познаваш задочно, защото премести нещата му, когато се нанесе.

В гласа на Парагон се долавяше вълнение. Беше видно, че той се наслаждава на тази среща, приятно му е да дразни Брашън.

— Когато се нанесе? — повтори морякът.

— Мда. Янтар вече живее на борда ми. — Корабът се поколеба за момент. — Но ти най-вероятно си дошъл, за да нощуваш, нали? Какво пък, има предостатъчно място. Единствено капитанската каюта е заета. И съвсем малка част от товарния трюм. Янтар, нали нямаш нищо против присъствието на Брашън? Понякога той ми идва на гости, когато не са му останали повече пари за нощувка.

Мълчанието ѝ бе малко по-продължително от учтивото. А в последвалия отговор Брашън долови оттенък на смущение:

— Ти принадлежиш на себе си, Парагон. Не от мен зависи кого ще приветстваш на борда си.

— Тъй ли? Щом сам принадлежа на себе си, тогава защо си толкова решена да ме купиш?

Сега корабът се занасяше с нея, крайно доволен от шегата си.

Брашън не откриваше нищо весело в случая. Какво общо имаше тя с живия кораб?

— Никой не може да купи жив кораб, Парагон — меко го поправи Брашън. — Всеки подобен съд е част от определено Търговско семейство. Без близък ти не би могъл да плаваш. — Той продължи с по-тих глас. — За теб не е добре да оставаш сам на сушата.

— Аз вече не съм сам — възрази фигурата. — Янтар почти всяка нощ идва да преспива при мен. А всеки десети ден тя си взема почивка и идва да прекара целия ден с мен. Ако ме купи, тя няма да плава с мен, просто ще ме изправи, ще ме обгради с растения и…

Брашън го прекъсна, за да го смъмри с острота:

— Парагон, ти принадлежиш на семейство Лъдчънс. Те не могат да те продадат, а Янтар няма право да те купува. Ти не си саксия, че да те обграждат с растителност. Само един лош човек би ти казал подобно нещо. — Той изгледа жената, мълчаливо приседнала в сенките.

С плавно движение Янтар се изправи на крака. Тя се приближи към него, напрегната, сякаш възнамеряваше да го предизвика в битка. Думите ѝ бяха процедени, но без емоция.

— Ако казаното от теб е истина, то въпросната лошотия принадлежи на близките му. Те са тези, които са го оставили да гние тук всичките тези години. А сега, когато времената се променят и всичко в Бингтаун подлежи на закупуване, Лъдчънсови се заиграват с предложенията на спекулантите. Виж, те няма да превърнат Парагон в саксия. Не, те ще го насекат на парчета, от които да направят дрънкулки.

Брашън остана смаян от ужас. Инстинктивно той повдигна ръка към сребристия корпус, за да го успокои.

— Това е невъзможно — дрезгаво го увери морякът. — Търговците биха се вдигнали на бунт. Те никога не биха допуснали подобно нещо да се случи.

Янтар поклати глава:

— Видно е, че дълго време си отсъствал от този град, Брашън Трел.

Тя се обърна и срита пясъка. От гаснещите въглени на огнището бликнаха искри. Жената се приведе и миг по-късно пламъчетата разцъфнаха. Брашън мълчаливо наблюдаваше как тя подхранва огъня — първоначално с клонки, сетне с по-едри парчета дърво.

— Седни — подкани го тя с уморен глас. И продължи с помирение. — Срещата ни започна лошо. В действителност аз очаквах завръщането ти в Бингтаун. Надявах се, че ти и Алтея ще си сътрудничите и ще ми помогнете. Тя неохотно се съгласи, че за Парагон би било най-добре, ако аз го закупя. Ако ти прибавиш подкрепата си към нейната, има вероятност тримата да уверим Лъдчънсови. — Тя повдигна лице към неодобрителния му поглед. — Искаш ли чай?

Брашън сковано се отпусна върху една отломка.

— Трудно ми е да повярвам, че Алтея би подкрепила продаването на един жив кораб. — Той се постара да изрече името по нормален начин.

— Аз единствено изложих фактите пред нея и тя се съгласи.

Янтар придружи тези си думи с почти незабележим жест. Стрелването на очите ѝ показваше, че тя не иска да обсъжда подробности пред кораба. Брашъновото любопитство пламна, но той бе принуден да се съгласи. Тази вечер Парагон беше в добро настроение — нямаше смисъл да пробуждат сприхавата му страна. За момента морякът сметна за най-разумно да не се впуска в сериозни разговори и да се съсредоточи върху трупането на информация.

— Зная, че Парагон се радва да те види и ще иска да знае за нещата, които си преживял. От колко време си тук?

— Днес спуснахме котва — отвърна Брашън. И замълча, осъзнаващ колко е необичайна ситуацията. Янтар се държеше като домакиня, поканила гости на чай.

— Дълго ли ще останеш? — подкани го тя.

— Не зная. Дойдох да кажа на Алтея, че видях Вивачия. Заловили са я пирати. Не зная дали Кайл и Уинтроу са още живи. Или останалите моряци.

Думите изскочиха от него преди Брашън да е помислил дали е уместно да разкрива подобно нещо. Чутото пробуди искрена тревога в гласа на жената:

— И как реагира тя?

— Съкрушена е, както може да се очаква. Утре тя ще се яви пред Съвета на Търговците, за да потърси помощта им. Най-лошото е, че пиратът Кенит, който е завзел Вивачия, най-вероятно няма да иска откуп, защото възнамерява да я задържи за себе си. Ако Уинтроу и Кайл са още живи, той най-вероятно ще ги задържи при себе си, за да успокои кораба…

— Пирати. — Гласът на Парагон можеше да се нарече почти занесен, ако не беше ужасът. — Познавам ги. Те знаят само да убиват и да убиват и да убиват върху палубите ти. Кръвта попива все по-дълбоко и по-дълбоко, докато ти не се окажеш залян с чужди животи, сред които не можеш да намериш своя. Те ти отсичат лицето, отварят клапаните ти и те оставят да потънеш. А най-лошото е, че те оставят жив.

Гласът му бе започнал да трепери по детски, преди да замълчи.

Погледът на Брашън подири този на жената. В нейните очи блестеше ужас. Тя и Брашън се надигнаха едновременно, пак едновременно посегнаха към кораба. Но гласът му ги спря.

— Не ме докосвайте! — Дълбок и дрезгав беше този глас, трескав. — Далеч от мене, коварни плъхове! Противни отрепки! Вие нямате души! Никое създание, което носи душа, не би могло да причини онова, което вие ми сторихте!

Парагон рязко извръщаше лице. Огромните му ръце, свити в юмруци, се размахваха пред него.

— Вземете си спомените! Не ви ща животите! Вие ме удавяте! Вие се опитвате да ме накарате да забравя кой съм… и кой бях. Но аз няма да забравя!

Последното той изрева предизвикателно. Подир това избухна в налуден смях, примесван с обиди.

— Той не говори на нас — тихо го увери Янтар, ала Брашън не беше сигурен. Той не направи нов опит да докосне кораба. Жената също. Вместо това тя хвана моряка за ръката и го поведе по плажа. Свирепите клетви и ругатни долитаха подире им.

Едва когато светлината на огъня остана далече зад тях, Янтар спря и се обърна към спътника си, заговаряйки с приглушен глас.

— Слухът му е изключително остър. — Тя погледна назад. — В такива моменти е най-добре да го оставиш на спокойствие. Ако се опиташ да го успокоиш, нещата само се влошават. — Майсторката на бижута сви рамене. — Той трябва да се опомни сам.

— Да, зная.

— Известно ми е, че знаеш. И освен това ти разбираш, че той не може да продължава така. Във всеки един момент той очаква, че ще бъде отведен. Това не дава покой на мислите му. Почти всеки ден той дири утеха в лудостта си. Аз се опитвам да го предпазвам от тревоги, но той не е глупав. Парагон знае, че самото му съществуване е застрашено и че не би могъл да стори нещо.

Дори и в тъмното Брашън усещаше настойчивостта на погледа ѝ.

— Трябва да ни помогнеш.

— Не виждам с какво бих могъл да ви помогна. Не зная защо си решила, че аз имам подобно влияние, може би Алтея Вестрит или корабът са те подвели. Истината е, че каквото подкрепя аз, останалите ще отхвърлят. Аз съм прокуденик, също като кораба. По-вероятно е каузата ви да успее без мен. — Той поклати глава. — Макар да се съмнявам, че изобщо има вероятност да успее.

— И от мен се очаква просто да се предам? — меко попита Янтар. — Просто да го оставя да потъва в лудост, докато спекулантите не дойдат да го отнесат и насекат? Какво ще си казваме впоследствие, Брашън? Че не е имало какво да сторим, как не сме вярвали, че подобно нещо би могло да се случи? Това ще ни лиши ли от вина?

— Вина? — Брашън се раздразни от загатването за отговорност. — Аз не съм сторил нищо лошо, нито възнамерявам да сторя. Аз съм невинен.

— Половината от злината на този свят се случва, защото свестните хора просто стоят и не предприемат нищо лошо. Не е достатъчно да се сдържаш от злина, Трел. Хората трябва да се опитват да вършат правилното, дори и когато вярват, че няма как да успеят.

— Дори и когато подобен опит е глупав? — с остър сарказъм се осведоми той.

— Особено тогава — без да се засяга отвърна Янтар. — Така се прави, Трел. Човек изправя сърцето си срещу безчувствения свят. Хвърля се насреща му, на страната на доброто, без да пита за цената. Така се прави.

— Кое се прави? — попита Брашън, вече ядосан истински. — Самоубиването? В името на геройство?

— Да, може би е така — призна Янтар. — Но това е начинът, по който човек изкупва грешките си. По който става герой. — Тя леко наклони глава встрани. — Не ми казвай, че никога не си искал да бъдеш герой.

— Никога не съм искал да бъда герой — възрази Брашън. Някъде в далечината Парагон продължаваше да проклина и кълне. Той звучеше като пиян, като побъркан. Морякът погледна назад. Жълтеникавото сияние на огъня трептеше върху обезобразения лик.

Какво искаше тази жена от него? Той с нищо не можеше да помогне на кораба. Или на когото и да било.

— През цялото време исках единствено да живея живота си. А дори това не успявам.

Жената се засмя.

— Защото не спираш да се отдръпваш от него. И да се извръщаш от него. И да го избягваш. — Тя поклати глава. — Трел… Отвори си очите. Тази бъркотия е твоят живот. Няма смисъл да изчакваш той да се подобри. Престани да го отлагаш и започни да го изживяваш. — Янтар отново се засмя. Погледът и гласът ѝ бяха занесени. — Всеки си мисли, че храбростта представлява начина, по който човек се изправя пред смъртта невъзмутимо. Ала почти няма човек, който да не е способен на подобно нещо. Почти всеки е в състояние да стисне зъби и да не изпищи през последните си мигове. Не, истинската смелост се съдържа в способността да посрещнеш невъзмутимо живота. И нямам предвид онези участъци от пътя, в които човек извлича удовлетворение от борбата си, защото чувства, че тя го приближава до славната цел. Говоря за периодите, в които той трябва да изтърпява отегчението, трудностите и неудобството да върши онова, което е правилно. — Тя го погледна преценяващо. — Мисля, че ти си способен на това, Трел.

— Престани да ме наричаш така — просъска той. Всяко споменаване на фамилното име се врязваше в незарасналата рана.

Тя рязко го сграбчи за китката.

— Не, ти си този, който трябва да престане. Престани да мислиш, че си синът, от когото баща ти се е отрекъл. Ти не си бил този, когото той е очаквал от теб, но това не означава, че ти не притежаваш същина. Освен това ти не си съвършен. Престани да използваш всяка допусната грешка като оправдание окончателно да се откажеш от усилие.

Брашън грубо се освободи от захвата ѝ.

— Коя си ти, че да ми говориш подобни неща? И откъде изобщо знаеш за тях?

С разочарование той осъзна единствения възможен източник на това ѝ знание. Алтея го бе обсъждала. Колко ли беше казала на Янтар?

Един поглед към лицето на жената му беше достатъчен. Да, Алтея ѝ беше казала всичко. Всичко.

Той ѝ обърна гръб и с бързи крачки започна да се отдалечава. В този момент му се искаше да може да потъне в мрака.

— Брашън? Брашън! — тя просъска повика си подире му.

Морякът не се обърна.

— Къде ще отидеш, Трел? — догони го дрезгавият ѝ вик. — Къде ще успееш да се скриеш от себе си?

Това той не знаеше, затова не си направи труда да отговаря.

Обувките бяха целите подгизнали. Малта ги хвърли в гардероба си и откачи една дебела роба. Макар да беше лято, нощната ѝ разходка я беше охладила.

Вече постоплена, тя извади кутийката. Сивия прах бе скрила сред една по-голяма торбичка с билки против главоболие. Тя извади кесийката му и я почисти от полепналите стръкчета. Пронизаха я приятни тръпки, когато я развърза, изсипа я в кутийката и я разклати. Нежен облак остана да проблясва във въздуха. Малта кихна и побърза да спусне капака. Влезлият в гърлото ѝ прах донесе със себе си странно, но приятно усещане.

— Разтърси кутията, изчакай и я остави отворена край леглото си — гласно си припомни тя, докато се отправяше към леглото си. Девойката разклати кутийката, преди да я остави на нощното шкафче, отдръпна завивките, покатери се в кревата и я отвори. Накрая духна свещта и се отпусна върху възглавниците. Оставаше ѝ само да затвори очи и да зачака.

Тя го стори.

Нетърпението се бе превърнало във враг, който не ѝ позволяваше да заспи. Въпреки това тя продължаваше да държи очите си затворени. И се опитваше да се унесе с мислите си. Когато и това не помогна, тя започна да си мисли за Рейн. След днешното разочарование тя го намираше далеч по-привлекателен. Когато по-рано днес Керуин я прегърна, той ѝ се стори кльощав в сравнение с широката гръд на Рейн (нея Малта бе усетила в единствената им бърза прегръдка). Да, Рейн определено не би пропуснал шанса да я целуне. Тази мисъл ускори пулса ѝ.

Рейн пораждаше буря от противоположни чувства. Подаръците и вниманието, с които той я обсипваше, я караха да се чувства значима — особено след цяла година принудителни лишения. Понякога тя нямаше нищо против покритото му лице и ръкавиците: те го караха да изглежда загадъчен. Те ѝ позволяваха да се вглежда в него и да си представя, че под тяхното прикритие стои красив млад мъж. Когато той с лекота я учеше да танцува, тя усещаше и сила, и ловкост в лекия му допир до ръката и гърба ѝ. Само на моменти тя се чудеше дали под воала не се крият брадавици, покрили безформено лице.

В негово отсъствие съмненията я спохождаха. Още по-лошо беше съчувствието на приятелките ѝ. Всички до една бяха уверени, че той ще се окаже чудовище. През половината от времето Малта подозираше, че те просто завиждат на вниманието и скъпите дарове, които тя получаваше от него. Може би те искаха той да се окаже грозен, защото завиждаха на късмета ѝ. Не, тя вече не знаеше какво чувства и какво вярва. И все не можеше да заспи. Напразно беше използвала праха. Всичко се объркваше…

Тя продължаваше да се мята в леглото. И тялото, и умът ѝ оставаха измъчвани от копнеж, който Малта не разбираше. Да можеше баща ѝ да се прибере, та всичко да се оправи…

Искам да изляза. Защо не ми помагаш?

— Не мога. Моля те, разбери, че не мога, и престани да искаш това от мен.

Пленената драцена се изпълни с презрение.

Не искаш. Способен си, но няма да го сториш. Нужна е единствено светлината на слънцето. Отмести преградите и пусни светлината да влиза. За останалото ще се погрижа аз.

— Вече ти казах: залата, в която се намираш, е затрупана. Сигурен съм, че някога тук е имало огромни прозорци и прегради, които са ги покривали. Ала сега цялата структура се намира под земята. Затрупала я е пръст, сред която има корени. Ти се намираш под цяла гора.

Ако ти наистина беше мой приятел, за какъвто се представяш, щеше да ме изнесеш на повърхността. Моля те. Аз се нуждая от свобода. Не просто за себе си, а и заради всички като мен.

Рейн се размърда в леглото си. Той не беше заспал напълно, не сънуваше, но и не беше буден. Тези видения го измъчваха почти всяка нощ. Когато спеше, женската се взираше в него, към него и през него с огромните си медни очи. Край елипсовидните зеници проблясваха цветове. Рейн не можеше да откъсне поглед от тях, не можеше да се освободи от видението и да се събуди. Драцената беше пленена в своя пашкул от магическо дърво, а той беше пленен в нея.

— Ти не разбираш — простена той в съня си. — Целият купол е затрупан. Слънцето никога повече няма да се прецежда през прозрачността му.

Тогава отвори огромните врати и ме извлечи навън. Постави трупи под мен, ако се налага, и впрегни коне. Не ме интересува как ще го сториш. Просто ме изведи на белия свят.

Рейн не можеше да я накара да разбере.

— Не мога. Ти си прекалено голяма, за да бъдеш преместена от сам човек, а никой друг не би ми помогнал. А дори и да имах нужните работници и коне, пак не бих могъл да сторя нищо. Тези врати никога повече няма да се отворят отново. Никой не може да разбере начина, по който те са се отваряли. Освен това те също са затрупани. Десетки работници ще трябва да се трудят месеци наред, за да ги освободят от пръстта. Дори и това не е гаранция, че отварянето би било успешно. Структурата е отслабнала. Ако вратата се отмести, целият купол ще се срути. И ти ще бъдеш затрупана още по-дълбоко.

Какво от това?! Рискувай, отвори вратата. Аз мога да ти помогна да узнаеш как. — Гласът ѝ стана съблазнителен. — Аз бих могла да ти предоставя всички тайни на този град. От теб се иска единствено да обещаеш, че ще отвориш вратата.

Съвсем смътно той почувства, че раздвижва глава върху възглавницата.

— Не. Ти би ме удавила в спомени. Никому от двама ни не би помогнало това. Това само би ми докарало лудост. Не се опитвай да ме изкушиш по такъв начин.

Тогава нападни вратата. Брадви и чукове ще я накарат да отстъпи. Нека се стовари върху мен, ако трябва. Дори смъртта ще ми донесе повече свобода. Рейн, защо отказваш да ме освободиш? Ако ти беше мой истински приятел, щеше да ме освободиш.

Той потръпна в отговор на измъчените ѝ думи.

— Аз наистина съм твой приятел. И копнея да те освободя, ала не мога да го сторя сам. Първо трябва да привлека и други към каузата си. Тогава ще открием начин. Умолявам те, бъди търпелива. Потърпи.

Гладът не познава търпението. Лудостта не познава търпението. Те са неумолими. Рейн, защо не мога да те накарам да разбереш какво причиняваш със своята жестокост? Ти убиваш всички ни, обричаш ни. Помогни ми да изляза. Пусни ме!

— Не мога! — изрева той. Очите му се отвориха. Той приседна върху леглото си, задъхан. Напоени с потта му, чаршафите бяха прилепнали като саван. С едно движение той го отскубна от себе си и се надигна. Прозорецът беше отворен и нощният хлад приятно обгърна тялото му. Рейн прекара ръце през косата си, за да изцеди потта от къдриците ѝ. Той почеса последното образувание върху скалпа си, сетне решително отпусна ръце. Доближи се до прозореца и погледна нагоре.

Трехог, най-голямото поселище на Дъждовните Търговци, се намираше сред дърветата край брега на Реката. От едната страна на дома си Рейн можеше да види шумящите ѝ води под себе си. От другата можеше да види Стария град сред дърветата. Няколко светлини все още проблясваха там: работата по разкопаването и изследването никога не спираше. Когато човек работеше сред дълбоките участъци, денонощието преставаше да има значение. Във вътрешността на хълма цареше вечен мрак. Също като вътрешността на ковчега от магическо дърво в залата с Коронования петел.

За пореден път Рейн обмисли да каже на майка си за тези кошмари, но се отказа, защото знаеше как ще реагира тя. Яни Купрус веднага щеше да нареди разцепването на последния ствол магическо дърво. Огромното меко тяло във вътрешността му щеше да бъде изсипано върху каменния под, а безценния материал на пашкула му щеше да бъде превърнат в градиво за поредния кораб. Това беше единствената субстанция, позната на жителите на Дъждовните земи, която устояваше на разяждащите води на реката. Дори дърветата и храстите по крайбрежието ѝ оцеляваха само докато кората им останеше невредима. В мига, в който нещо нарушеше целостта ѝ, Дъждовната река започваше да ги разгражда. Дори дългоногите сребристи птици, дирещи храна из плитчините ѝ, носеха рани върху краката си. Единствено магическото дърво представляваше защита срещу белезникавите ѝ струи. А родът Купрус притежаваше последния и най-голям запас от този материал.

Ако Рейн успееше да убеди близките си, той щеше да открие начин да изнесе пашкула на открито, за да присъства на излюпването му. Процес, който най-вероятно щеше да разруши магическото дърво. По време на диренията си младежът бе открил гоблен, изобразяващ подобно излюпване. Някакво слабо бяло създание надигаше глава сред строшената черупка. Части от нея то стискаше в челюстите си, може би с намерението да погълне парчетата от своя затвор. Неговите очи бяха свирепи, а човекоподобните създания, присъстващи на излюпването, изглеждаха застинали в страхопочитание. Понякога този гоблен му напомняше, че идеята е чиста лудост. Защо щеше да рискува да освободи подобно ужасяващо създание?

Ала то беше последното от своя вид. Последният истински дракон.

Той отново се отпусна върху леглото си и опита да подири някаква мисъл, която да му позволи да се отпусне, без да заспи. Ако заспеше, женската отново щеше да го придърпа към мислите си.

Уморено той си помисли за Малта. В моментите, в които той се сетеше за нея, Рейн се изпълваше с възторг и нетърпение. Тя беше тъй прекрасна, решителна и свежа. В нейното своеволие той разпознаваше все още неосъзната сила. Той знаеше какво мислят близките ѝ за нея; то не беше без основания. Тя беше упорита, себична и доста глезена. Тя беше жена, която винаги щеше да се защитава. Каквото пожелаеше, тя щеше да преследва неотклонимо. Ако Рейн успееше да си спечели верността ѝ, тя щеше да бъде съвършена. Подобно на майка му, тя щеше да защитава и напътства децата си, да запази семейното влияние за тях дълго след като Рейн се намираше в гроба. Другите щяха да казват, че съпругата му е безскрупулна и аморална в защитата на семейството си, ала щяха да го казват със завист.

Стига да я привлечеше на своя страна. В това се криеше разковничето. При напускането на Бингтаун той бе уверен в победата си. Ала тя не беше използвала кутийката, за да се свърже с него. И бе получил само едно предпазливо писмо след последната им среща. Това беше всичко.

Той се претърколи неуморно и затвори очи. Неусетно се унесе и засънува.

— Рейн. Рейн, трябва да ми помогнеш.

— Не мога — простена той.

Мракът се разгърна и Малта се приближи към него. Тя беше неземно красива. Бялата ѝ нощница потрепваше под недоловим вятър. Тъмните ѝ коси се сливаха с нощта, а очите ѝ бяха пълни с тайнственост. Тя крачеше сама сред пълен мрак. Рейн знаеше какво означава това: тя беше дошла в дирене. Тя не беше създала декор, не бе фантазирала. Тя просто бе легнала да спи, мислейки за него.

— Рейн? — Тя го повика отново. — Къде си? Нужен си ми.

Той се приготви и влезе в съня ѝ.

— Тук съм — тихо каза той, защото не искаше да я стряска. Малта се извърна към него и плъзна поглед по образа му.

— Предишния път ти не бе прикрит — оплака се тя.

Рейн се подсмихна. Той бе избрал да се яви в обичайните си мрачни дрехи, с прикрито лице и с ръкавици. А нощницата, която Малта бе облякла, най-вероятно представляваше истинското ѝ облекло. Това отново му напомни колко е млада тя. Но той нямаше да се възползва от нея. Може би тя не разбираше изцяло възможностите на кутията.

— Предишния път ти донесе много идеи в нашия сън. Аз сторих същото. Ние ги оставихме да се слеят и изживяхме онова, което последва. Но тази нощ ние водим само себе си. И всичко друго, което пожелаем.

Той рязко раздвижи ръка, разсичайки мрака. Промяна последва жеста му, довела образ. Този пейзаж бе вдъхновен от една от любимите му картини. Чисто черни безлистни дървета привеждаха клони под тежестта на лъскави жълти цветове. Сребрист път се извиваше сред дърветата, а после се стрелваше към една гора в далечината. Подът на гората бе покрит с мъх. Лисица, стиснала заек в челюстите си, надничаше от един храст. Двойка влюбени, прекалено високи, за да бъдат човеци, се прегръщаха на преден план. Неговата коса бе медна, а нейната — златиста. Неговото тяло притискаше нейното към тъмния ствол на едно дърво. Рейн си ги бе представил застинали във времето, ала жената се раздвижи недоловимо като дъх и изви глава, за да приеме целувката на любимия си. Рейн се усмихна. Малта се учеше да играе тъй бързо…

А дали изобщо тя знаеше, че го е сторила? Девойката отмести поглед от влюбените и се приближи до него. Тя сведе глас, сякаш се боеше да не смути образите.

— Рейн, трябва да ми помогнеш.

В началото той бе помислил, че тази мъчителна молба е сянка от по-раншния му сън.

— Какво не е наред?

Над рамото му тя погледна към влюбените. Ръката на мъжа бавно се движеше към шията на жената. Малта бързо отмести поглед и се съсредоточи върху Рейн.

— Нищо не е наред. Пирати са завладели кораба ни. Пиратът, който го е сторил, се ползва с репутацията, че избива екипажите на всички завзети съдове. Ако баща ми е все още жив, ние се надяваме да го откупим. Но ние нямаме почти никакви пари. Ако кредиторите ни узнаят, че сме изгубили живия си кораб, те ще откажат да ни заемат повече. И най-вероятно ще поискат да изплатим всичките си досегашни дългове.

Тя неволно погледна към мъжа и жената. Техните жестове бяха станали по-чувствени. Това я разсейваше и смущаваше.

Рейн се поздрави за самоконтрола си и взе ръката ѝ. Той призова друг път сред гората. Двамата бавно се отправиха по него, отдалечавайки се от влюбените.

— Какво искаш да сторя?

— Целуни ме.

Думите бяха заповедни и не принадлежаха на Малта. Те бяха дошли откъм друга двойка, намираща се под друго дърво. Младият мъж властно стискаше жената за раменете и гледаше към гордото ѝ лице. Тя го изгледа с ледено презрение, но въпреки това той приближи устата си до нейната. Кръвта на Рейн неволно пламна. Жената се противи за момент, сетне обгърна шията на мъжа, за да задържи целувката му. Рейн отмести поглед. Той дръпна ръката на Малта; двамата отминаха.

— Какво можеш да направиш? — попита девойката.

Рейн се замисли. Подобни проблеми определено не бяха сред нещата, обсъждани в споделените сънища.

— Майка ти трябва да пише на моята майка. Те са тези, които трябва да обсъдят това, не ние.

Как ли щеше да реагира майка му? В апела си за помощ Малта явно бе забравила, че семейство Купрус притежаваше оставащите задължения по изплащането на Вивачия. На практика неговият род не само представляваше един от кредиторите, но загубата на кораба допълнително увеличаваше тежестта на дълга. Цялата ситуация беше заплетена. Вълшебните кораби се охраняваха ревниво, те никога не биваше да попадат в чужди ръце. Майка му се бе съгласила да закупи дълговете на Вестритови, защото бе смятала, че ще предостави кораба като сватбен подарък, опрощавайки тези задължения. Впоследствие собствените деца на Рейн щяха да го наследят. Изчезването на кораба представляваше сериозен финансов удар за всички им. Той бе сигурен, че майка му ще предприеме незабавни действия, просто не знаеше какви. До този момент той никога не бе проявявал интерес към паричното положение на рода си. Майка му, по-големият му брат и вторият му баща се грижеха за това. Рейн беше изследователят, ученият. Той изравяше открития, които близките му превръщаха в приходи. Нещата, които те правеха с въпросните печалби, не го интересуваха.

Малта веднага се раздразни.

— Рейн, говорим за баща ми. Не мога да чакам майка ми да пише на твоята майка. Ако искаме да го спасим, трябва да действаме веднага.

Усещането не беше приятно.

— Малта, аз не съм способен да ти помогна директно. Аз съм най-малък син.

Тя гневно тропна с крак.

— Не ти вярвам. Ако ме обичаш, ще ми помогнеш.

С неочаквано раздразнение той си помисли, че тя звучи точно като драцената.

Това беше опасна мисъл в споделен сън. Земята под тях неочаквано се разтърси. Втори, по-силен трус последва първия. Малта се вкопчи в едно дърво.

— Какво беше това?

— Земетресение — спокойно отвърна Рейн. Тези явления бяха сравнително чести в Трехог. Висящият град се поклащаше заедно с околните дървета и оставаше невредим. Но разкопките често се оказваха засегнати. Интересно дали в момента се случваше истинско земетресение, намерило отклик в съня му, или това беше въобразено?

— Зная какво е земетресение — раздразнено отвърна Малта. — По цялото протежение на Прокълнатите брегове има трусове. Говорех за звука.

— Какъв звук? — смутено попита той.

— Драскане и стържене. Не го ли чуваш?

Рейн го чуваше през цялото време, и буден, и спящ — това бе звукът от нокти, драскащи немощно срещу обгръщащия ги гроб.

— Ти също ли го чуваш? — смая се Рейн. Той се бе научил да загърбва звука, до този момент неизменно отдавал го на въображението си.

Преди той да е успял да каже още нещо, всичко около тях започна да се променя. Гората около тях започна да се покрива с цвят. Топлият вятър понасяше ухание на зреещи плодове. Мъхът под краката им стана по-груб, а пътеката засия под светлината на слънцето. Небето придоби по-плътен цвят. Това вече не беше споменът на Рейн. Някой друг прибавяше към този образ, и това надали беше Малта.

Когато буреносни облаци започнаха да покриват хоризонта, младежът вече бе сигурен в източника на промяната. Той сепнато погледна нагоре; усилващият се вятър откъсваше плодове. Един от тях падна право край краката на Малта и се разби. Плътната миризма на разсипалия се нектар бе почти гнила.

— Малта, трябва да се сбогуваме. Кажи на майка си да…

Над тях мълния напука небето. Почти веднага я последва трясъкът на гръм. Непозната миризма изпълни въздуха. Треперещата Малта безмълвно протегна показалец към небето. Вихрите разрошваха косата ѝ и притискаха нощницата към тялото ѝ.

Над дърветата се издигаше драцена. Мощният замах на крилете пораждаше тези вихри. Дори притъмняването, предизвикано от облаците, не можеше да намали славата ѝ. Цветовете преливаха върху сребристите люспи. Очите ѝ имаха цвета на мед.

— Аз мога да ти помогна — заяви женската. Нейният глас бе гръмовен. Клонът на едно близко дърво се отчупи и тежко полетя към земята. — Освободи ме, а аз ще ти помогна. Обещавам ти.

Крилете отново я издигнаха към небето, където тя описа завой. Дългата опашка посече облаците след нея.

Заваля дъжд — порой, измокрил и двамата. Треперещата Малта потърси закрилата на Рейн. Той я обгърна с наметалото си и я прегърна. Дори и в сянката на виещата се женска той усещаше топлината на кожата ѝ през намокрения плат на нощницата.

Изпод плаща му Малта продължаваше да се взира в създанието.

— Коя си ти? — провикна се девойката. — Какво искаш?

Женската отметна глава в гръмък смях. Тя се стрелна към тях и отново се издигна към небето.

— Коя съм аз? Нима ти изглеждам тъй глупава, че да те даря с името си? Не, няма да ти дам тази власт. А що се отнася до онова, което искам… Искам сделка. Моята свобода в замяна на кораба, който ти спомена, и живота на баща ти, ако той все още е на борда. Какво ще кажеш? Не е трудно да решиш. Живот срещу живот?

Малта погледна към Рейн.

— Тя истинска ли е? Може ли да ни помогне?

Рейн се взираше в създанието над тях. Женската тежко стоварваше криле сред дъждовните струи. Издигането я караше да изглежда все по-малка и по-малка. И въпреки това тя продължаваше да сияе като звезда на фона на сивите облаци.

— Да, тя съществува наистина. Ала не е в състояние да ни помогне.

— Защо? Тя е огромна! Тя може да лети! Какво ѝ пречи просто да отлети до мястото, където се намира Вивачия, и…

— И какво? Да унищожи кораба, за да убие пиратите? Може би, ако тя беше свободна. Но тя не е. В този сън тя само ни се явява във формата, която тя си представя.

— А каква е истинската ѝ форма?

Рейн осъзна, че се е доближил до много опасна тема.

— Тя е пленена дълбоко под земята, където никой не е способен да я освободи.

Той хвана девойката за ръката и отново я поведе по пътеката, към мястото, където мислите му бяха извикали дървена колиба. Малта побърза да се възползва от сушината ѝ. Рейн я последва, затваряйки вратата след себе си. В камината гореше огън. Застанала пред нея, Малта се зае да изстисква косите си. Подир това тя се обърна към него, с все още лъснало от капки лице. Светлината на огъня танцуваше в очите ѝ.

— Как е пленена? — попита тя. — Какво би се наложило да сторим, ако поискаме да я освободим?

Рейн реши да ѝ каже една част.

— Много отдавна тук нещо се е случило. Не сме сигурни какво. По някакъв начин цял град се е оказал затрупан под земята. Било е толкова отдавна, че в затрупалата го пръст са поникнали дървета. Драцената се намира в една от залите на този заровен град. Невъзможно е да я освободим.

Той вложи цялата окончателност, която можеше да събере. Въпреки това Малта не изглеждаше уверена. Рейн поклати глава.

— Това не е сънят, който си представях, че ще споделим.

— Не може ли тя да бъде изровена? Как така тя се намира толкова дълбоко под земята, а е още жива? — Малта наклони глава насреща му и присви очи. — И как така изобщо знаеш за съществуването ѝ? Рейн, има нещо, което не ми казваш — обвини го тя.

Младежът повдигна брадичка и не отстъпи.

— Малта, има много неща, които не мога да ти кажа. Аз не бих искал от теб да издадеш своите тайни. Повярвай, че ти казах всичко, което имам право да споделя с теб.

Няколко секунди тя остана загледана в него, сетне сведе поглед.

— Не ме разбирай погрешно. Не осъзнавах какво искам от теб. — Тя допълни с леко задавен глас. — С нетърпение очаквам времето, когато между нас няма да има тайни.

Прилив на вятъра разтърси стените на колибата. Явно създанието прелиташе над тях.

— Освободете ме! — долетя викът ѝ. — Освободете ме!

При втория прилив, разтърсил кепенците, Малта се озова в обятията му. Рейн я притисна към себе си, почувствал, че тя трепери. Тя беше съвсем дребна; главата ѝ стигаше единствено до брадичката му. Косата ѝ още бе влажна под допира на милувката му.

Когато тя повдигна лице към него, той пропадна в бездънния ѝ поглед.

— Това е само сън — увери я Рейн. — Нищо не може да те нарани. Нищо не е реално.

— На мен всичко ми изглежда реално — прошепна тя. Дъхът ѝ бе топъл.

— Наистина ли?

— Да — увери го тя.

Той приведе главата си към нейната. Тя не избегна целувката му. Тънкият воал между устните им бе почти приятен. Ръцете ѝ го обгърнаха и го притиснаха неумело.

Сладостта на тази целувка остана с него и когато силата на кутийката изчезна и Рейн потъна в обикновен сън.

— Ела при мен — слабо достигнаха думите ѝ. — Ела при мен по пълнолуние.

— Не мога! — извика той, решен да я достигне с изреченото. — Не мога, Малта!

Той се събуди с тези думи, притиснал лице към възглавницата. Дали тя го беше чула? Той затвори очи и се опита да се унесе обратно в споделения сън.

— Малта? Не мога да дойда при теб. Не мога.

Така ли казваш на всички женски? — изсмя се глас. Нокти немощно потрепваха по обвилия ги материал. — Не се тревожи, Рейн. Ти не можеш да идеш при нея, но аз ще го сторя.

Глава седемнадесета Изоставен

Беше настъпил прилив, а луната сияеше ярко, когато Кенит реши, че е време да изпълни обещанието си. Това бе му отнело известна предпазлива подготовка, но вече всичко беше готово. Нямаше смисъл да губи повече време.

Той спусна крака си на пода и приседна в койката. И се навъси, защото сънливата Ета на свой ред повдигна глава от постелята.

— Заспивай — нареди ѝ той. — Ако ми потрябваш, ще ти кажа.

Вместо да се наскърби, тя му се усмихна топло и отново затвори очи. Това ѝ смирение беше почти смущаващо.

Поне тя вече се беше примирила с мисълта, че той не се нуждае от помощта ѝ за всяка дреболия. През седмиците възстановяване Ета се прояви влудяващо услужлива. На няколко пъти му се наложи да крещи насреща ѝ, преди тя най-сетне да се отдръпне и да го остави сам да се грижи за себе си.

Той посегна към протезата си и намести края на чукана в чашката ѝ. Все още не можеше да свикне с присъствието на ремъците, които пристягаха дървения крак, но и присъствието им далеч не беше толкова осезаемо.

Обуването на панталони в подобно състояние също представляваше трудност. Кенит се навъси, решавайки, че трябва да поиска някаква нова кройка от курвата.

Понастоящем на колана му висеше единствено кинжал. Мечът представляваше ненужно украшение за човек, който разполагаше само с единия си крак, за да пази равновесие.

Той нахлузи ботуша си, взе подпряната патерица и затрополи към сандъка с дрехите си. Там, макар и залитащ, си облече риза и жилетка. Последва ги сукнен сюртук, чиито джобове бяха снабдени с чиста носна кърпа и оставащите дребни неща. Преди да излезе, той се убеди, че яката му е изправена, а маншетите са равномерни. Останал удовлетворен, Кенит тихо затвори вратата след себе си.

На закотвения кораб цареше спокойствие: пристигането в Заграба бе облекчило съда от значителна част от присъстващите. Повечето от бившите роби с радост бяха напуснали претъпкания кораб. Други бяха пожелали да останат — тях Кенит бе подложил на щателно пресяване. Някои от желаещите просто не притежаваха качествата да станат добри моряци. Други бяха прекалено мрачни. Уви, не всички с множество татуировки по лицата бяха несмирими духове, отказващи да се примирят с робството: някои от тях просто бяха прекалено глупави да изучат задълженията си добре и да ги изпълняват достатъчно сносно. С тях Кенит, подобно на предишните им стопани, също не искаше да си има работа. Десетина роби, станали жертви на влиянието на Са’Адар, бяха настояли да останат на борда. Кенит добродушно бе позволил. Това му действие изчерпваше признаването му на възгледа, че те имат някакво право към кораба. Несъмнено те се бяха надявали на повече. Е, очакваше ги разочарование.

Трима от останалите на борда роби Кенит бе задържал за цели, свързани с работата му. Цели като тази, която възнамеряваше да изпълни тази нощ.

Той откри Куцата облегната на парапета на предната палуба. Недалеч от нея лежеше Уинтроу, изтощен. Кенит се подсмихна едва забележимо: явно Бриг с особено старание бе изпълнил нареждането през следващите няколко дни да залисва момчето.

Младата робиня се извърна, привлечена от тропота по палубата. Тя имаше големи и тъмни очи, които го наблюдаваха с трепет, макар и не с предишната уплаха. Няколко дни след превземането на кораба Ета бе забранила на моряците и бившите роби да спят с нея. Самата робиня не възразяваше, затова Кенит не виждаше смисъл от намеса, но Ета бе настояла, че робинята е прекалено привикнала, за да знае как да се възпротиви. Впоследствие Уинтроу му бе разказал всичко, което знаеше за тази девойка. Тя полудяла в трюма и се осакатила, триейки крака си в оковите. Според Уинтроу при пристигането си на кораба тя била нормална. Никой от останалите не знаеше нищо за нея, нито името ѝ, нито възрастта ѝ. Жалко, че тя беше изгубила ума си. Освен това тя винаги щеше да накуцва, от който факт бе получила и непретенциозното си прозвище. На борда тя беше безполезна… По-лошо, тя ядеше от запасите и заемаше място, което би се полагало на някой умел моряк. Кенит щеше да я остави в Заграба, ако и Ета, и Уинтроу не се бяха застъпили за нея. Когато самата Вивачия също се застъпи, Кенит им позволи да го убедят. Но сега беше настъпил моментът да се отърве от нея. Това беше най-доброто нещо, което той можеше да стори. Един пиратски кораб не е приют за засегнати души.

Той ѝ направи знак да го последва. Робинята направи едничка колеблива стъпка към него.

— Какво ще правиш с нея? — тихо попита Вивачия откъм сенките.

— Няма да ѝ причиня зло. Ти ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш това. — Капитанът погледна към Уинтроу. — Нека да не будим момчето — меко добави той.

Известно време фигурата мълча.

— Усещам, че ти вярваш, че правиш онова, което е правилно за нея. Но не мога да разбера какво е то. — След още няколко мига мълчание тя добави — Ти умишлено не ме допускаш. Има части от сърцето ти, до които никога не си ме допускал. Ти пазиш тайни от мен.

— Така е. Също както ти пазиш тайни от мен. Довери ми се. Имаш ли ми доверие?

Този въпрос той превърна в изпитание.

Тя мълчеше. Кенит пристъпи напред, подминавайки Куцата, която потръпна за момент. Той зае мястото ѝ край перилото и се приведе към фигурата.

— Добър вечер, скъпа госпожице — каза той, сякаш разговорът им започваше сега. Думите му бяха прошепнати.

— По-скоро приятна вечер, благородни господине — отвърна тя.

Той протегна ръка към нея. Вивачия се извърна към него, повдигайки едрите си пръсти.

— Надявам се, че си добре. — Той посочи към околните земи. — Как ти се струват моите острови? Ти вече получи възможност да ги опознаеш.

Тя издаде приятен, топъл звук.

— Те притежават удивителна красота. Водата тук е топла, мъглите ги обгръщат и отново ги разкриват… Дори птиците, които гнездят тук, са различни. По-пъстри, по-умели в песента си. Не бях виждала подобна пъстрота от времето, когато капитан Вестрит ме отведе далеч на юг…

Гласът ѝ затихна.

— Той все още ти липсва, нали? Убеден съм, че той е бил отличен капитан, който ти е показал удивителни места. Но ако ти ми се довериш, сияйна моя, двамата с теб ще видим още по-екзотични гледки и ще преживеем още по-вълнуващи приключения. — В следващите му думи почти се долавяше ревност. — Наистина ли си го спомняш тъй добре? Смятах, че тогава още не си била събудена.

— Спомням си го така, както човек си спомня приятен сън на сутринта. Нищо не е отчетливо, ала някоя миризма, хоризонт или течение ми се струват познати и донасят спомен със себе си. Когато Уинтроу е с мен, усещането е по-конкретно. На него мога да предам много повече, отколкото бих могла да разкажа.

— Разбирам. — Кенит смени темата. — И все пак, ти никога не си посещавала тези места, нали?

— Не съм. Капитан Вестрит отбягваше Пиратските острови. Ние ги подминавахме, колкото се може по̀ на изток. Той винаги казваше, че е по-лесно да заобиколиш проблемите, отколкото да се справиш с тях.

Кенит погледна отвъд, към Мариета, която също се поклащаше на котва. Понякога Соркор му липсваше. Соркор щеше да се справи добре с тазвечерната задача. Но пък човек най-добре опазва тайните сам.

Той осъзна, че е започнал да се залисва с размишления, след като беше дошъл на палубата със съвсем конкретно намерение.

— Напълно подкрепям този му възглед. Сега, славна моя, ще те помоля да ме извиниш, защото тази вечер трябва да се погрижа за разрешаването на един проблем. Мисли за мен, докато се върна.

— Ще го сторя — отвърна тя с леко объркване. Кенит се отдалечи.

Патерица и протеза трополяха в чудат ритъм. Когато мина край Куцата, той ѝ направи знак да го последва. Робинята се подчини бавно, с клатушкане, но все пак се подчини.

Край лодката той се обърна към нея.

— Изчакай тук. Ще те заведа на разходка.

Той придружи думите си с жестове, за да остане сигурен, че тя го е разбрала. Младата жена имаше смутен вид, но въпреки това го послуша и приседна на палубата.

Кенит я остави да седи в мрачината и отново закрачи. Пътьом той кимна на дежурния моряк. Вахтеният сведе глава в отговор, без да задава въпроси. Капитан Кенит винаги бе обичал да обхожда кораба си. Възобновяването на тези привички дори бе успокоило моряците, уверявайки ги, че техният капитан отново е здрав.

Сега той можеше да се движи по-бързо, макар и с цената на известен дискомфорт. Уинтроу му бе казал, че с течение на времето кожата ще стане по-дебела и ще се обезчувстви. Самият Кенит определено се надяваше на това. Понякога кожената чашка на протезата раздразваше кожата, а мишницата го болеше от притискането на патерицата.

При нужда пиратът можеше да се придвижва безшумно — с цената на повече болки. Той си бе направил труда да открие мястото, където Са’Адар отива да спи всяка нощ и сега уверено се отправяше натам. Запалените фенери бяха разположени на голямо разстояние едни от други, ала дори сред този коварен полумрак пиратът безпогрешно намираше пътя си.

Достигнал облегнатия жрец, той спря и се вгледа в него. Той знаеше, че Са’Адар не спи, затова не виждаше смисъл да се преструва да го буди. Вместо това пиратът каза с тих глас:

— Ако искаш да видиш как Кайл Хейвън бива съден, ела и ме последвай. И пази тишина.

В проява на същата увереност той обърна гръб на свещеника и се отдалечи. Не си направи труда да поглежда назад. Острият му слух долови тихите стъпки на Са’Адар.

Кенит бе преценил правилно: тази атмосфера на тайнственост накара жреца да дойде сам, без да буди другарите си. Пиратският капитан вървеше сред спящите, докато не се спря на двама от онези, които бе избрал по-рано. Дедж спеше с ръка, отпусната върху Сайла. От своя страна бившата робиня се беше свила. Капитанът сръчка мъжа с патерицата си, безмълвно посочи другарката му и продължи. С послушанието на дресирано куче мъжът я събуди и веднага се отправи подир Кенит.

Почти целият кораб спеше. Онези, които се размърдаха, бяха достатъчно разумни да не задават въпроси. Обратно на палубата, Кенит ги поведе към юта. Той спря пред каютата, където бе затворен Кайл Хейвън. Едно рязко кимване на капитана към задрасканите лица им показа намерението му. Дедж безцеремонно отвори вратата и влезе в каютата.

Кайл Хейвън ги изгледа сепнато от омачканата си койка. Косата му се спускаше несресана. Каютата вонеше на немита плът и урина, като робски трюм. Кенит сбърчи нос и с тих глас каза:

— Последвай ни, капитан Хейвън.

Пленникът трескаво оглеждаше лицата на посетителите си. Са’Адар се усмихваше.

— Дошли сте да ме убиете, нали?

— Не — отвърна Кенит. На него му беше все едно дали другият му е повярвал. Той се обърна към задрасканите лица. — Погрижете се той да ни последва тихо.

С повдигната към Хейвън вежда пиратът додаде:

— За мен е без значение какво ще направят те, за да обезпечат мълчанието ти. Съдействието ти не е от ключово значение, но ще улесни нещата за всички ни.

Кенит се извърна, без да се интересува кой и по какъв начин ще се подчини. Са’Адар го раздразни, като го догони и каза:

— Няма ли да събудиш и другите, та и те също да присъстват?

Кенит спря насред крачка. Без да се обръща, той отвърна:

— Мисля, че ясно изтъкнах желанието си това да стане тихо.

— Но…

Движението се прояви като рефлекс. На Кенит дори не се наложи да мисли за него. Той просто пренесе тежестта си върху здравия крак, опря рамо на стената и замахна с патерицата. Ударът попадна върху бедрото на жреца и го блъсна назад. Са’Адар остана вкопчен в стената, зинал от болка. Кенит продължи пътя си. Ако не беше тясното пространство, ударът щеше да се прояви като още по-ефикасен. Във всеки случай той определено трябваше да се научи да използва патерицата си като оръжие.

Край лодката еднокракият спря да дочака останалите. Стана му приятно да види, че капитан Хейвън ги е последвал доброволно. Очевидно той не се съмняваше във влиянието на Кенит. Освен това явно осъзнаваше, че онези, които чуеха виковете му, нямаше да му се притекат на помощ. Каквито и да бяха размишленията му, съдействието значително улесняваше нещата.

При идването на другите Куцата се изправи на крака. Кенит се обърна към задрасканите лица.

— Донесете сандъчето, вие знаете кое. След това се пригответе да спуснете лодката.

Мъжът веднага се подчини. Останалите изчакваха мълчаливо. Никой не сглупяваше да задава въпроси.

Кенит застана на носа на лодката. Куцата седеше в задната част, близо до сандъка, а двамата задраскани лица хванаха единия чифт весла. Са’Адар и капитан Хейвън се настаниха на другия. Кенит определяше курса. На моменти той тихо им посочваше накъде да гребат.

Лодката се отправяше между два малки острова, към подветрената страна на трети. Едва когато Мариета и Вивачия се скриха от погледите им, Кенит посочи към четвъртия остров — тяхната същинска цел.

Дори и тогава той не позволи на гребците да отведат лодката до брега му, а ги накара да продължат към устието на малък залив. В действителност това беше нещо повече от залив. Привидният остров всъщност беше стена от покрити с растителност скали, оформени като почти затворена подкова, обгърнала води. Сред тези води вече се издигаха два острова. Под посивяващото небе капитанът насочи лодката към по-големия от тях.

На пръв поглед този остров по нищо не се отличаваше от останалите. Само Кенит знаеше, че от другата му страна водите му са достатъчно дълбоки, за да приютят кораб, ала за настоящата му цел и каменистият плаж щеше да свърши работа. По негов знак задрасканите лица доближиха лодката до сушата. Пиратът остана да седи в нея, като владетел, а останалите слязоха да я изтласкат на брега.

Очаквано, едва дъното бе започнало да стърже земя, Хейвън пусна лодката и побягна.

— Хванете го — нареди Кенит.

Един умело хвърлен камък от страна на задрасканите лица повали бягащия. Бащата на Уинтроу се стовари по очи върху каменистия бряг. Преди да е успял да скочи, Са’Адар вече го сграбчваше за шията и блъскаше главата му в земята.

— Вържете ръцете на капитана и ми го доведете. Погрижете се жреца да не го нарани. — Подир това той се обърна към Куцата. — Стой при мен, за да ми помагаш. Но само ако ти кажа, че имам нужда.

Момичето присви очи насреща му, но явно разбра.

Докато задрасканите лица разтърваваха биещите се, Кенит слезе на брега. Тукашният пясък, примесен с камъчета, се оказа значително по-труден за преодоляване от равните палуби на Вивачия. Зрънцата се изместваха под тежестта му, пясъкът поддаваше неочаквано. Придвижването се оказваше по-трудно от очакваното…

Той стисна зъби и се постара да си придаде вид, че умишлено напредва бавно.

— Последвайте ме! — тросна се пиратът към останалите. — Вземете и сандъчето.

Старата пътека той откри почти веднага, макар и обрасла. Вероятно прасетата и козите бяха единствените, които стъпваха по нея. Малцина други бяха идвали на този плаж; самият той за последно бе го посещавал преди години.

Една хлъзгава купчина свински изпражнения потвърди теорията му. Той я заобиколи предпазливо. Куцата продължаваше да крачи досами него. Следваха жрецът и Сайла, понесли сандъка. Дедж побутваше Хейвън, за да не изостава. Хейвън не мълчеше, но това не притесняваше Кенит. Стига пленникът да пристигнеше невредим, останалото беше без значение.

За известно време пътеката ставаше по-стръмна нагоре. Сетне тя придоби наклон и започна да се спуска към вътрешността на острова. Пред долчинката Кенит поспря за момент. Тук гората отстъпваше пред треви. Някаква коза преустанови храненето си за момент, за да ги изгледа предпазливо. Малко неща се бяха променили. На запад той видя тънка ивица дим да се издига към небето. Е, може би нищо не се беше променило. Пътеката се извиваше и се отправяше през гората към дима. Кенит я последва.

Проклетата патерица разраняваше подмишницата му. Определено трябваше да прибави повече подплънки. Същото се отнасяше и за протезата. Той стисна зъби, отказващ да покаже мъките си. Въпреки това ризата му лепнеше от пот, когато той най-сетне достигна поляната и спря.

Дедж изрази удивлението си под формата на ругатня. Жената измърмори молитва. Кенит не им обърна внимание.

Пред него се простираше спретната градина, разделена на поддържани лехи. Пред малък кокошарник подскачаха пилета. Долетя мученето на невидима крава.

Отвъд градината имаше шест колиби, някога напълно еднакви на вид. Сега сламените покриви на пет от тях бяха провиснали жално. Димът се издигаше от комина на шестата, все още запазила цялостен покрив. Този дим беше единственият признак на човешко присъствие.

Отвъд колибите личаха вторият етаж и керемиденият покрив на по-голям дом. Някога това бе представлявало малко и проспериращо имение. Сега единствено тези колиби бяха останали. Години внимателно планиране бяха отишли в него. Цялото поселище бе издигнато с внимание към детайла — подреден и спретнат свят, предназначен специално за него. Преди Игрот Дръзки да открие присъствието му.

Кенит бавно плъзна поглед. Нещо потръпна в него, но той го задуши, преди чувството да се е проявило.

Той бавно си пое дъх.

— Майко! — провикна се той. — Майко, върнах се.

В продължение на две секунди не се случи нищо. Тогава вратата бавно се отвори. Сивокоса жена надникна, присвила очи в сумрака. Тя най-сетне забеляза застаналите в другия край на градината. Старицата повдигна ръка и я притисна под шията си. И направи знак за защита от зли духове.

Кенит въздъхна раздразнено и започна да си проправя път през градината. Патерицата и дървеният крак потъваха дразнещо в меката земя.

— Аз съм, майко. Кенит, твоят син.

Както винаги, нейната предпазливост го раздразни. Той бе прекосил половината градина, преди тя да пристъпи отвъд прага. С раздразнение капитанът забеляза, че тя е боса, освен това беше облечена в памучна туника и панталони, като някаква селянка. Стегнатата ѝ коса имаше цвета на пепел. Тя никога не беше от стройните, но с годините беше наедряла още повече.

По изумения ѝ поглед личеше, че тя най-сетне го е познала. Старицата се затътри насреща му и го прегърна. Още преди да го е достигнала тя плачеше. И не спираше да сочи към липсващия му крак, да мълви във въпросително страдание.

— Да, майко, добре съм. Сега ме пусни.

Тя все така оставаше вкопчена в него, ридаеща. Кенит хвана ръцете ѝ и ги отдели от себе си.

— Пусни!

Преди години езикът ѝ бе отрязан. Кенит нямаше вина за случилото се; някога той бе изпитвал искрено състрадание към нея. Ала с течение на годините бе стигнал до заключението, че станалото е било за добро. По-рано тя бе говорила непрекъснато. Сега също се опитваше, само че Кенит можеше да насочва разговора в каквато си посока пожелаеше. Той определяше кога тя е съгласна с него и кога даденият въпрос е приключен. Като сега.

— Боя се, че не мога да остана дълго, но за сметка на това съм ти донесъл някои неща. — Той решително я обърна и я поведе обратно към колибата. — В сандъка има малко подаръци за теб. Семена, които мисля, че ще ти харесат. Подправки, плат, гоблени. Такива неща.

Двамата прекрачиха прага на колибата. Вътре цареше чистота. И оскъдица. Върху масата имаше дъски от бял бор, с четки и бои лежащи край тях. Значи тя още рисуваше. Вчерашното ѝ произведение все още не беше прибрано — цвете, изрисувано с множество детайли. Над камината бълбукаше котле. Вратата на другата стая бе отворена; през нея той зърна спретнато легло. Навсякъде погледът му откриваше знаци за прост и удовлетворен живот. Тя винаги бе предпочитала това. Виж, баща му бе обичал обилие и разнообразие: двамата с него се бяха допълвали добре. Сега тя му се струваше като половин личност.

Тази мисъл неочаквано го разчувства. За да се овладее, Кенит се обърна, сграбчи Куцата за раменете и я избута напред.

— Често си мислех за теб, майко. Виж, това е Куцата. Тя ще ти помага. Не е особено умна, но пък изглежда добра. А ако се окаже, че не е, ще я убия, когато се върна.

Майка му го изгледа ужасено, а сакатото девойче се сви, умоляващо за милост.

— Затова, за нейно добро се опитай да се спогаждаш с нея — по-меко добави той. Вече му се искаше да се върне на кораба си. Там нещата бяха много по-прости… Нямаше как, трябваше да довърши започнатото.

И Кенит посочи към затворника.

— А това е капитан Хейвън. Той също ще остане, но за него няма какво да мислиш. Ще го заведа в избата под голямата къща. Момиче, нали ще запомниш да му даваш храна и вода? Поне толкова често, колкото ти получаваше на борда на кораба? Това изглежда справедливо, не е ли така?

Той изчакваше отговори, но всички те се взираха в него. С изключение на майка му. Тя стискаше блузата си и я мачкаше със смутен вид. Кенит реши, че се досеща за причината.

— Искам да знаеш, че съм дал дума за него. Ще го окова добре, но ти ще трябва да се увериш, че той получава храна и вода. Разбра ли?

Майка му загълголи отривисто насреща му. Той кимна одобрително.

— Знаех си, че няма да имаш нищо против. Тъй. Забравих ли нещо? — Той погледна към другите. — А, да. Майко, довел съм ти и жрец. Зная колко обичаш свещениците. — Кенит впери поглед в Са’Адар. — Майка ми е много набожна. Моли се за нея. Или благослови нещо.

Жрецът го изгледа изумено.

— Ти си луд.

— Нищо подобно. Защо хората винаги ме обвиняват в това, когато уреждам нещата по свой вкус, а не по техния? — Той махна с ръка. — Тъй. Тези двамата, майко, ще бъдат твои съседи. Казаха ми, че чакат бебе. Сигурен съм, че ти няма да имаш нищо против едно бебе да щапука наоколо? И двамата не се плашат от работа. Нищо чудно при следващото си посещение да заваря нещата в по-добро състояние. Може пък да те заваря да живееш отново в голямата къща…

Старицата започна да клати глава енергично, при което косата ѝ се разпръсна. В очите ѝ личеше някаква болка. Тя отвори уста в треперещ вик. Това показа остатъка от езика ѝ. Кенит презрително се извърна.

— Макар че и тази колиба изглежда уютна — продължи той. — Може би тук ти е по-добре. Но това не означава, че трябва да оставим къщата да се срути.

Той се обърна към двойката бивши роби.

— Вие двамата имате право да си изберете една от колибите. Същото се отнася и за жреца. Него го дръжте далеч от капитана. Обещах на Уинтроу, че баща му ще остане жив, някъде, където момчето повече няма да се тревожи за него или да мисли за него.

За пръв път Кайл Хейвън заговори. В първия миг той зина, пелтечещ, а после гневът му се изля.

— Това е дело на Уинтроу? Собственият ми син ми е причинил това? — В сините очи личеше обида и оправдана омраза. — Знаех си. Знаех си! Коварно змийче! Пале!

Майката на Кенит се сви ужасено. Самият Кенит небрежно зашлеви Хейвън през устата. Макар и подпрян на патерица, пиратът замахна достатъчно силно, за да накара другия да залитне.

— Разстройваш майка ми — хладно изтъкна той. — Явно е време да те отведа. Хайде. Водете го.

Последните думи бяха насочени към задрасканите лица. Към девойката той нареди:

— Приготви някаква храна. Майко, покажи ѝ къде са запасите. Жрецо, ти остани тук. Моли се, например. Прави каквото майка ми поиска.

Двамата роби извлякоха капитан Хейвън. Кенит ги последва.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя. Не можеш да ме превърнеш в свой роб — обяви Са’Адар.

Кенит извърна глава към него и се подсмихна.

— Може би е така. Но със сигурност мога да те превърна в мъртвец. Това е интересна дилема, не мислиш ли? — Без да му обръща повече внимание, той излезе.

Задрасканите лица го чакаха отвън, Хейвън висеше в ръцете на мускулестата двойка; върху лика му се бореха удивление и отчаяние.

— Не можеш да направиш това. Не можеш да ме изоставиш тук.

Кенит мълчаливо поклати глава. Толкова му беше втръснало от хора, които му казваха, че той не е способен да направи онова, което изцяло беше по силите му. Той небрежно пое към голямата къща. Тук пътеката бе покрита с треви, същото важеше и за лехите.

— Бих искал да поразчистите тук — обърна се той към робите. — Ако нещо не ви е ясно, обърнете се към майка ми. Тя знае много неща за градинарството.

Пиратският капитан умишлено не се спря да поглежда към останките от околните постройки — нямаше смисъл да се връща в миналото. Пък и растителността отдавна бе обгърнала руините на пожара. Нека да си останеше така.

Дори самата къща бе пострадала в онзи отдавнашен набег. Дървените ѝ стени още носеха обгорените белези от пламъци, заплашвали да се пренесат и връз нея. Цяла нощ на огън и писъци, в която смятаните за съюзници бяха разкрили същинските си намерения. Оргия от жестокост, с която Игрот бе насищал чувствеността си. Миризмата на дим и кръв оставаше завинаги вплетена с Кенитовите спомени от онази нощ.

Той пое по стълбите. Предната врата не беше заключена, тя никога не бе заключвана — баща му не вярваше в ключалките. Кенит я отвори и влезе.

За момент паметта му възстанови някогашната вътрешност. Образованието и пътуванията бяха изострили вкусовете му, но като дете той бе намирал за изключително луксозна тогавашната произволна сбирщина от гоблени, килими и украшения. Баща му я бе харесвал, малкият Кенит също.

— Ти ще си живееш като крал, момчето ми — казваше баща му. — Не, нещо повече, ти ще бъдеш крал. Крал Кенит от Ключалковия остров. Не звучи ли добре? Крал Кенит, крал Кенит, крал Кенит! — И баща му го грабваше на ръце и го завърташе във въздуха, залитащ пиянски. Крал Кенит.

Той премигна. Насреща си виждаше скучните стени и голия под на една нищожна плантация. Нищо общо с благородническото имение, което бе съзирал баща му. Впоследствие Кенит бе обмислял да възстанови къщата. В горните стаи имаше достатъчно произведения на изкуството и мебели, които да надминат някогашната безвкусна слава. Това беше неговата внимателно събрана колекция, най-ценните предмети от плячката му, тайно, един по един пренасяни тук. Да, той имаше възможност, но не това искаше. Не, той възнамеряваше да възстанови нещата, които Игрот беше откраднал. Същите картини, същите гоблени, килими, столове и свещници. Някой ден, когато моментът се окажеше подходящ, Кенит щеше да се впусне към реализирането на това си намерение. Той щеше да оправи нещата. Това той си бе обещавал безброй пъти. А ето, че сега за него ставаше възможно да изпълни обещанието към себе си. Всичко, което Игрот бе задигал, по право принадлежеше на него. Той се подсмихна. Да, крал Кенит.

Виж, майка му не искаше да има нищо общо с това. Като малък той имаше навика да се покатерва в скута ѝ, да обгръща ръчички около шията ѝ и да шепне плановете си за мъст. Тогава тя отчаяно и уплашено се опитваше да го смълчи. Тя дори не смееше да мечтае за мъст. Тя вече не искаше да живее сред лукс и богатство — смяташе, че простичкият живот ще я защити. Но Кенит знаеше, че тя се заблуждава. Колкото и малко да притежаваше човек, винаги щеше да се намери друг, който да завиди на въпросните нищожни притежания. Бедността и сдържаността не можеха да защитят човека от чуждата алчност. А ако някой действително си нямаше нищичко, завиждащите просто поробваха тялото му.

Всички тези размисли не забавиха крачките му. Той преведе спътниците си през коридора и към кухнята. Там пиратът отвори тежкия капак и ги поведе към избата. Това помещение бе извоювано от каменистата плът на острова. Тук нямаше прозорци, но той не си направи труда да запали факла, нали нямаше да стои дълго.

Тази изба беше отлична, еднакво хладна и лете, и зиме. Понастоящем нямаше следи от това ѝ предназначение. На пода лежаха ръждиви вериги, заобиколени с кървави петна — следи от употребата на подземието като импровизирана тъмница и стая за мъчения.

Сега отново тя щеше да придобие предназначението на затвор.

— Оковете го — нареди той на задрасканите лица. — Здраво. В онази стена има пръстени, вържете го към един от тях. Не искам да се опитва да измъчва Куцата, когато тя дойде да му носи храна. Ако тя идва да му носи храна.

— Ти се опитваш да ме изплашиш. — Отнякъде капитан Хейвън бе открил частица самоувереност. — Аз не се плаша лесно. Проблемът е, че нямам представа какво искаш от мен. Защо просто не ми кажеш?

Той дори съумя да задържи гласа си спокоен, докато мъжът го повеждаше по стръмните стъпала. Жената беше избързала пред покорния си партньор, за да намери вериги.

— Каквото и да ти е казал синът ми, аз не съм неразумен човек. Винаги е възможно да се споразумеем. Дори и ако задържиш кораба и момчето, за мен би могъл да получиш огромен откуп. Замислял ли си се за това? За теб аз съм далеч по-ценен жив. Хайде, определи откуп. Затваряне то ми не е от полза никому.

Кенит се усмихна иронично.

— Скъпи ми капитане, не всичко в живота опира до приходи. Понякога удобството получава предимство. А твоето затваряне е удобно за мен.

Кайл запази достойнството си. Той се съпротивляваше ожесточено, но мълчаливо, докато ръждивите окови щракваха около глезените му. По-скоро символична съпротива — престоят в каютата го беше изтощил. Всеки от двойката роби би го надвил. А срещу обединените им усилия той създаваше толкова проблеми, колкото би им създало някое глезено петгодишно дете. Ключалката се оказа ръждясала, ала ключовете, висящи край кухненската врата, пак я превъртаха, макар и с усилие.

Кенит видя точния момент, в който пленникът се пречупи. Това беше мигът, в който катинарът щракна. Тогава той започна да проклина. Кълнеше се, че ще отмъсти, и призоваваше десетки богове. Тези му закани изпроводиха робите по време на изкачването им. А докато капакът се затваряше, отрязвайки светлината, той започна да крещи.

Капакът на избата беше тежък и прилягаше плътно; очаквано, той приглуши виковете. Точно както Кенит си спомняше.

Пиратът окачи ключовете обратно и се обърна към робите.

— Покажете на Куцата как да слиза тук. Искам той да остане жив. Разбрахте ли?

Жената кимна. Дедж последва нейния пример. Кенит се усмихна, доволен. Тези двамата щяха да бъдат полезни тук. Животът на Ключалковия остров щеше да им предложи много повече, отколкото те бяха мечтали. Тук те щяха да притежават собствена колиба, обилие от храна, спокойствие и място, където да отгледат детето си. Колко лесно капитанът се бе сдобил с животите им. Интересно беше колко неистово хората се съпротивляваха на робството, а същевременно бяха готови сами да се продадат, само срещу шанс да живеят.

По време на обратния път той им каза:

— Майка ми ще ви покаже всичко, което трябва да знаете за този остров. Тук гъмжи от прасета, има и диви кози. Ще намирате почти всичко, от което се нуждаете. Стига да се намира извън голямата къща, то е ваше. В замяна ще искам само да помагате на майка ми в по-трудните дела. И се погрижете жрецът да не напуска острова. Ако опита, просто го отведете да прави компания на капитана. Посъветвайте го да развлича майка ми. — Пред вратата на колибата ѝ той спря и се обърна към тях. — Нещо, което съм пропуснал? Има ли нещо, което не ви е ясно?

— Всичко разбрахме — бързо отвърна жената. — Ние ще удържим на думата си, капитане, можете да разчитате на нас.

Тя положи ръка върху корема си, сякаш обещаваше на детето, а не на него. Това бе поредният признак, който го убеди, че е направил добър избор. Кенит кимна. Той имаше причина да се чувства доволен. Беше се отървал от Са’Адар, без да си навлича лошия късмет, който носеше убийството на свещеник. Кайл Хейвън бе преместен на място, където нито на Кенит, нито на Уинтроу се налагаше да мислят за него, но същевременно оставаше наличен за откуп, ако впоследствие капитанът поискаше да го стори. Двамата роби, откарали лодката на брега, се бяха погрижили за отсъствието на проблеми. Да, той определено бе планирал нещата добре.

Той влезе в колибата и се огледа. Жрецът стоеше в ъгъла, скръстил ръце — не приличаше на човек, който се моли. Майката на Кенит се бе привела над отворения сандък и се възхищаваше на съдържанието му. Тя вече си беше окачила тюркоазените обици.

Точно при влизането му Куцата се отправяше към масата, понесла току-що опечен хляб. Върху масата имаше купичка с плодово сладко и буца масло. До маслото димеше съд с билков чай. Подредените съдове бяха разнообразни, никоя от чашите не принадлежеше към комплект.

Тази гледка раздразни Кенит. Макар че събраните тук никога нямаше да напуснат острова, пак не му беше приятно да виждат, че майка му живее сред подобни обстоятелства. Когато той станеше крал, тези истории не биваше да остават.

— Следващия път ще ти донеса сервиз за чай, майко — заяви той. — Зная, че тези чаши ти харесват, но…

Той не се доизказа, а си взе филия от топлия хляб. Възрастната жена му наля чай и му предложи единствения стол на масата. Кенит побърза да се възползва, изтерзан от патерицата. Той обилно намаза хляба си с масло и насипа отгоре сладко.

Първата хапка доведе след себе си прилив на спомени. Тези скромни храни, все още радост за небцето му, бяха призраци — те принадлежаха към света на едно невръстно момче, глезено и защитено. Но всичко това бе предадено преди тридесет и пет години. Странно беше, че толкова сладък вкус е способен да поражда подобна горчилка. Тази филия и последвалите я три Кенит дояде със същото смесено чувство.

Останалите се присъединиха към него, в отговор на майчините му жестове да застанат около масата. Само жрецът се възпротиви. Неговият надменен поглед обхващаше и Кенит, ала това не притесняваше пирата. Гладът много скоро щеше да излекува свещеника от презрението му. За момента беше приятно събиране. Майка му продължаваше да ломоти в напевния си начин. Задрасканите лица отвръщаха на жестовете ѝ с кимвания и усмивки, но с малко думи: нейното безмълвие изглеждаше заразно. Сред това скромно събиране Куцата изглеждаше почти разумна. Тя сама взе метлата и почисти около огнището, без никой да ѝ нарежда. Погледът ѝ вече бе изгубил част от предишната си плахост. Кенит се замисли за момент. Той бе искал покорна слугиня за майка си; надяваше се, че тази девойка няма да възвърне прекалено много от духа си.

Той допи чая си и се надигна.

— Време е да вървя. Не започвай да възразяваш, майко. Ти знаеш, че не мога да остана.

Въпреки това тя го хвана за ръкава. Умолителният ѝ поглед говореше недвусмислено и красноречиво, ала Кенит избра да не го разбере.

— Няма да забравя чаения сервиз, обещавам. Ще го донеса следващия път, както ти казах. Да, всички чаши ще бъдат с украса. Зная какво ти харесва. — Той отдели ръцете ѝ и се обърна към другите. — Дръж се добре, девойче. Дедж, при следващото си идване ще очаквам да заваря едно здраво и пухкаво бебе. Нищо чудно тогава и второ да е на път? — намигна той. В този момент се чувстваше като патриарх. Впоследствие той можеше да избере и други хора, които да се заселят тук. Това щеше да се превърне в неговото вътрешно кралство.

Майка му изостави опитите си да го убеждава. Както ставаше винаги, тя се отпусна на стола, зарови лице сред дланите си и зарида. Тя винаги плачеше. Това беше нелепо. Нима за толкова години не беше разбрала, че сълзите не разрешават нищо? Не, тя продължаваше да плаче. Кенит леко я потупа по рамото и се насочи към вратата.

— Аз няма да остана тук — обяви свещеникът.

Кенит спря.

— Нима? — попита капитанът, докато се обръщаше.

— Точно така. Ще се върна на кораба заедно с теб.

— Жалко. Толкова бях сигурен, че майка ми ще се радва на присъствието ти. Сигурен ли си, че решението ти е окончателно?

Кенитовата учтивост смути Са’Адар и го накара да се огледа. Майката на Кенит продължаваше да ридае. Куцата се бе приближила до нея и предпазливо я галеше по рамото. Дедж и Сайла гледаха към Кенит. Тяхното напрежение напомняше на Кенит за ловни кучета. Той леко раздвижи ръка и двамата роби се отпуснаха, но все така оставаха нащрек.

— Сигурен съм. Няма да остана. Няма какво да правя тук.

Кенит въздъхна.

— А аз бях тъй сигурен, че ще останеш. Така да бъде. Поне направи нещо за майка ми. Благослови къщата. Или поне кравата.

Са’Адар го изгледа презрително, като човек, получил неподобаващо за него нареждане. Той хвърли поглед към ридаещата жена.

— Това мога да направя.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Не бързай. Несъмнено си забелязал, че в последно време аз не бързам особено. — Кенит сви рамене. — Ти ще гребеш.

Жрецът размишляваше. Той знаеше, че пиратът не може да го надбяга. И трудно щеше да избута лодката сам.

Са’Адар кимна неохотно.

— Ще благословя дома ѝ и градината.

— Много мило от твоя страна — рече Кенит. — Ще те чакам на брега. Довиждане, майко. Няма да забравя чашите.

— Капитане? — осмели се да попита Сайла. — Нужна ли ви е помощ да спуснете лодката?

Едновременно с тези думи тя хвърли бърз поглед към свещеника в недвусмислен жест.

Пиратът се усмихна.

— Благодаря ти, но няма да се наложи. Двамата със свещеника ще се справим. Вие започнете да подготвяте дома си. — Той кимна. — До нови срещи.

С тези думи Кенит намести патерицата под мишница и закуца обратно към лодката.

Пръстта на градината бе мека. Подир това пътеката се отправяше нагоре. Кенит откри, че е по-уморен от очакваното. Въпреки това той спря да си почине едва когато колибата остана зад него.

Той замислено обърса чело. Нямаше основания да се опасява, че жрецът ще го предаде, поне не и в настоящия момент. Са’Адар щеше да се нуждае от него, за да се върне на кораба.

Кенит закрачи по-бавно. Веднъж той дочу шумоленето на диво прасе в храсталака, но животното не го обезпокои, а избяга.

Той очакваше, че жрецът ще го изпревари, но не се оказа така. Може би Са’Адар отправяше продължителна молитва. Какво пък, това щеше да зарадва старата.

Пясъкът бе сух и нестабилен и протезата непрекъснато затъваше в него. А Кенит беше страшно уморен; затрудняваше се да повдига засегнатия си крак. Все пак той успя да достигне лодката и се настани вътре.

Задаваше се прилив. Скоро лодката щеше да бъде обгърната от вълната, но гребането пак щеше да бъде продължително. Дали Кенит не бе надценил силата си? Горещината на деня съзаклятничеше с умората на тялото му. В момента му се искаше да се излегне и лениво да отпочива. Но той не си позволи това, а се ограничи да масажира подмишницата си.

Интересно дали жрецът бе отишъл да посети капитан Хейвън? Не. Дедж нямаше да позволи това. Освен ако двамата не бяха съдружници още от самото начало. В такъв случай робите скоро щяха да дойдат да го убият. Майка му вече щяха да са убили, разбира се. И щяха да са открили съкровището му, подредено в голямата къща. Те щяха да дойдат да го убият, защото Кенит бе постъпил глупаво. Но какво щяха да правят тогава? Те не можеха да се върнат на кораба. Или? Дали тукашното съкровище бе достатъчно, за да подкупи Соркор и Ета, Уинтроу и Бриг? Вероятно. Кенит потръпна от гняв заради наивността си. А подир това се усмихна хищно. Може би тук наистина имаше достатъчно богатства, които да привлекат верността на хората му. Но не и тази на Вивачия. Корабът вече го бе обикнал, той знаеше това. Сърцето на един жив кораб не можеше да бъде купено.

Преди много години Игрот бе доказал това.

Вече успокоен, Кенит се усмихна и продължи да чака.

Жрецът най-сетне се появи; той крачеше с отривистите движения на ядосан. Тъй значи, каза си Кенит. Явно той се бе опитал да привлече Дедж на своя страна, но не бе успял. При приближаването на свещеника тази догадка се потвърди. Той имаше раздърпания вид на човек, избегнал пребиване само благодарение на бързите си крака. Освен това лицето му бе по-червено от това, което усилието от преминаването на разстоянието обратно до плажа би предизвикало.

Кенит се премести при веслата и директно се обърна към свещеника:

— Хайде, изтласкай я във водата.

Са’Адар го изгледа мръсно.

— По-лесно ще бъде, ако лодката е празна.

— Сигурно — благородно се съгласи Кенит. Въпреки това той не помръдна.

Свещеникът не беше слаб, ала не притежаваше и мускулите на моряк. От усилието му нищо не излезе.

— Изчакай да дойде вълна — посъветва го капитанът.

Са’Адар стисна зъби, но се вслуша в препоръката. Дъното на лодката остърга пясъка и неочаквано се повдигна.

— Продължавай да натискаш, иначе тя отново ще заседне — предупреди пиратът и хвана веслата. Скоро лодката навлезе в по-дълбокото и свещеникът се приготви да се качи.

Кенит продължаваше да набляга. Отдавна не беше гребал, но тялото му все още си спомняше последователността от движения. Протезата си той застопори, за да не се изхлъзва. И въпреки това му беше трудно да напряга равномерно. Сред пристъпа на отчаяние той осъзна, че нищо в живота му няма да бъде същото. Той бе изгубил част от тялото си и до края на живота си трябваше да компенсира с останалите си действия тази липса.

— Почакай — оплака се Са’Адар, който все още не бе успял да се покатери вътре. Кенит не му обърна внимание, а продължи да гребе. Следващата вълна му помогна, макар и с изплашване. Измокреният жрец неумело се покатери вътре, потреперващ заради ледения вятър.

Щом другият се озова на борда, капитан Кенит застопори веслата. Той си върна част от удовлетворението при мисълта, че дори с един крак и патерица, той пак се придвижва по-ловко от Са’Адар.

Свещеникът се озъби в отговор на надигането му.

— Да не очакваш от мен да греба?

— Това ще те сгрее — обяви Кенит.

Капитанът седна на носа, положил патерицата върху коленете си, и се зае да наблюдава усилията на спътника си. Дори и в спокоен ден гребането бързо се превръщаше в изтощително дело. А в случая имаше вятър.

Движенията на жреца бяха неравномерни. Понякога веслата се изплъзваха. А дори и в случаите, когато се врежеха в повърхността ѝ по правилния начин, лодката напредваше бавно. Това не тревожеше Кенит. Виж, Са’Адар нямаше търпение да се върне на кораба: това личеше по нервното оживление, с което той движеше веслата.

Пиратът реши да поведе разговор.

— Е, доволен ли си от справедливостта, която бе въздадена на капитан Хейвън?

Са’Адар едвам дишаше, но не можа да устои на изкушението.

— Исках да го видя, преди да тръгна. Да го заплюя за последно и да му пожелая приятно гниене в мрака. — Той си пое дъх. — Но Дедж не ми позволи. Двамата със Сайла се обърнаха срещу мен. — Нов дъх. — Ако не бях аз, в този момент те щяха да се намират в Калсид. Отдавна щяха да са разделени, а детето на Сайла щеше да отпразнува раждането си с татуировка върху лицето.

Той се бе задъхал.

— Дръж лодката в права линия. Виждаш ли онези двете дървета на онзи остров, които стоят отделно? Съсредоточи се върху тях и греби натам.

Са’Адар се навъси.

— Този труд е непосилен за сам човек! Ти също трябва да гребеш. Нали на отиване ни бяха нужни четирима гребци.

— Но тогава и лодката беше по-тежка. Освен това пътят ме измори. Не забравяй, че аз още се възстановявам. По-късно може и да те сменя.

Кенит извърна лице към вятъра и притвори очи. Яркото слънце потрепваше върху водата. В този момент дори умората му се струваше приятна, защото тя бе следствие от проявата на инициатива. Той бе предприел нещо. Бе си доказал, че все още е в състояние да подчинява останалите на волята си. Тялото му бе изгубило част от себе си, но пак оставаше способно да го изведе до амбицията му. Той щеше да постигне целта си. Крал Кенит. Крал Кенит, владетел на Пиратските острови. Дали някой ден той щеше да има свой дворец на Ключалковия остров? Може би след смъртта на майка си той можеше да заживее там. Както сам бе казал баща му, скалният отвор, отвеждащ до скрития залив, лесно можеше да бъде укрепен. Да, от мястото щеше да излезе прекрасна крепост.

Гласът на Са’Адар го изтръгна от мислите му.

— Вече не трябваше ли да виждаме корабите?

Кенит кимна.

— Ако ти можеше да движиш веслата мъжки, вместо да галиш вълните, вече щяхме да сме отминали онзи остров и действително да виждаме корабите. Но дори и тогава пак щеше да ни остава път. Така че продължавай да гребеш.

— На идване пътуването бе много по-кратко.

— Нещата винаги изглеждат по-лесни и по-бързи, когато някой друг върши работата. Също като командването на кораб. Изглежда лесно, когато го наблюдаваш отстрани.

— Подиграваш ли ми се?

Трудно е да звучиш презрително, когато не ти стига дъх, но Са’Адар успя.

Кенит тъжно поклати глава.

— Ти ме наскърбяваш. Нима е подигравка да обясниш нещо, което човекът насреща отдавна сам е трябвало да разбере?

— Корабът по право принадлежи на мен — изрече на пресекулки жрецът. — Ние вече го бяхме завзели, когато ти се появи.

— Точно така. И ако не се бях появил аз, за да доведа на борда истински моряци, в този момент Вивачия щеше да лежи на дъното. Дори един жив кораб не може да плава без екипаж.

— Все щяхме да се справим някак. — Тук Са’Адар рязко захвърли веслата. Едното гребло започна да се изхлузва във водата; свещеникът го сграбчи, дръпна го и го стовари върху дъното. — Мамка ти, сега е твой ред! — изфуча той. — Аз с нищо не падам по-долу от теб. Не съм ти роб.

— Роб? Онова, което поисках от теб, бих възложил на всеки моряк.

— Аз не съм твой моряк. Аз не съм твой подчинен. И никога няма да се откажа от претенцията си към кораба. Където и да идем, аз ще се погрижа всички да научат за безчестието и алчността ти. Просто не проумявам как е възможно толкова хора да те почитат! Погледни какво си сторил с майка си, оставил си я да живее като просякиня. Ти остана при нея за по-малко от половин ден, като ѝ остави шепа дрънкулки и една малоумна слугиня. Как можеш да се отнасяш с майка си по подобен начин? Тази, в която всеки мъж почита женския аспект на Са? А ти се отнасяш към нея по начина, по който се отнасяш към всички други — като към слугиня! Клетата се опита да ми каже нещо. Аз не можах да разбера какво я беше разстроило толкова, но със сигурност не ставаше дума за чаени чаши!

Кенит не можа да сдържи смеха си. Това влуди събеседника му, който почервеня още повече.

— Ти си подлец! — процеди той. — Безсърдечен негодник!

Кенит се огледа. Лодката вече се намираше недалеч от острова. До него той можеше да стигне и сам. А когато изникнеше във видимостта на корабите, можеше да размаха връхната си дреха на някое от веслата. Това щеше да доведе моряци или от Мариета, или от Вивачия. По това време те несъмнено се оглеждаха за него.

— Какви думи от един божи човек! Ти се забравяш. Успокой се, аз ще те заместя на веслата.

Това успокои свещеника. Са’Адар се надигна от мястото си и полуприклекнал зачака. Кенит се опита да се надигне, но не успя и се стовари обратно. Лодката се разклати.

Са’Адар сепнато се вкопчи в бордовете. Пиратът недоволно скриви лице.

— Схванал съм се — изръмжа той. — Днес се изморих повече, отколкото очаквах.

Той присви очи в отговор на презрителния поглед на жреца.

— И все пак казах, че ще греба. — Кенит взе патерицата си и протегна върха ѝ към Са’Адар. — Когато ти дам знак, издърпай ме на крака. Щом се надигна, ще мога да отида до веслата.

Са’Адар сграбчи края на патерицата.

— Сега — рече Кенит и едновременно с това се опита да се надигне. И този път той се стовари тежко. — Опитай отново — нареди той на жреца. — И този път по-силно.

Умореният мъж обви патерицата и с другата си ръка. Кенит също стисна по-силно.

— Давай!

Когато жрецът се напрегна, пиратът неочаквано блъсна напред, тласвайки патерицата с цялата си сила. Върхът ѝ удари пирата в гърдите и го накара да залитне назад.

Кенит се бе надявал, че ще последва плясък. Вместо това другият падна накриво, почти извън лодката, но не съвсем. Пиратът бързо се хвърли напред, свел тежестта си ниско. Бърз като тигър, той сграбчи единия крак на Са’Адар и го блъсна. Свещеникът полетя към водата, но не и преди да е нанесъл ритник към лицето на капитана. Босият му крак се стовари върху носа на пирата. Кенитовата глава се отметна назад, рукна кръв. Еднокракият бързо я обърса в ръкава си, допълзя до веслата и се настани.

Миг по-късно главата на свещеника изникна зад лодката.

— Проклет да си! — кресна той. — Нека Са те прокълне!

Кенит очакваше, че другият ще потъне отново. Вместо това Са’Адар започна да се изтласква подир лодката с мощни движения. Излизаше, че той умее да плува — нещо, което пиратът не беше преценил. Жалко, че тук морето беше по-топло и капитанът не можеше да се осланя на студенината му. Можеше да му се наложи сам да го убие.

Кенит не се напрягаше, а наложи равномерен ритъм. По-рано той не бе излъгал, действително се беше схванал. Но тези движения му възвръщаха гъвкавостта. Докато зад него жрецът плуваше с бързите и отривисти жестове на отчаянието. Все пак той настигаше лодката; неговото тяло се съпротивляваше на водата далеч по-малко от нея. Когато Са’Адар се доближи съвсем, пиратът внимателно прибра греблата, изтегли кинжала си и застана на кърмата, изчакващ. Той нямаше намерение да атакува със смъртоносен удар: за това би му се наложило да се наведе прекалено и да позволи на свещеника да го издърпа във водата. Вместо това капитанът се ограничи да сече към ръцете — всеки път, когато давещият се посягаше към лодката. Той разсече дланите, посече и кокалчетата, когато ръцете се обвиха около ръба. И през цялото време той бе мълчалив като самата смърт. Жрецът ругаеше, крещеше, накрая започна да умолява за живота си. Когато той за пореден път се вкопчи в лодката и упорито остана там, Кенит рискува да замахне към лицето му. Въпреки това Са’Адар остана вкопчен и продължаваше да моли. Това раздразни Кенит.

— Аз се опитах да те оставя жив! — кресна му той. — От теб се искаше единствено да правиш онова, което ти се казва. Но ти се възпротиви!

Един рискован удар отведе кинжала дълбоко в шията на другия. Ръката на Кенит веднага се покри с кръв, по-гъста и по-солена от самото море. Жрецът се отдели от лодката. Капитанът разтвори пръсти и остави оръжието си забито в него.

В продължение на две вълни трупът остана да се поклаща по очи. Сетне морето го погълна.

Още известно време Кенит стоя на кърмата, загледан в празната вода зад лодката. Подир това той обърса ръце в дрехата си и бавно се върна на веслата. Ръцете му бяха започнали да се покриват с мазоли, но това нямаше значение. Щяха да го болят, но и това нямаше значение. Стореното бе сторено, той щеше да продължи да живее. Това знаеше със същата увереност, с която чувстваше, че късметът не го е изоставил.

Капитанът повдигна очи към хоризонта. Още малко и дежурните щяха да го забележат.

— Готов съм да се обзаложа, че Вивачия ще ме зърне първа. Сигурен съм, че в този момент тя знае, че се връщам при нея. Оглеждай се за мен, дръзка моя! Вглеждай прекрасните си очи!

— Дали пък да не ѝ помогна да си отвори тези прекрасни очи — отбеляза тих гласец. Сепнатият Кенит едва не изтърва веслата. Той погледна към дълго мълчалия талисман на китката си. Собственото му лице, отразено върху дърво и понастоящем оплискано с кръв, премигна насреща му. Устицата се отвори, дребен език облиза дървените устни. — Какво ли би си помислила тя за своя дързък капитан, ако го опознаеше така добре, както го познавам аз?

Кенит се ухили.

— Лично аз си мисля, че ти си лъжец. Тя познава дълбините на сърцето ми. И тя, и момчето. И те все още ме обичат.

— Те може би си мислят, че са видели всичко — жлъчно отбеляза личицето. — Ала в действителност има само едно създание, което е съзирало твоето черно, противно сърце в цялост, а при все това е избрало да ти бъде вярно.

— Приемам, че говориш за себе си — рискува Кенит. — Ти нямаш избор в случая, талисмане. Ти си обвързан с мен.

— Също както ти си обвързан с мен — каза личицето.

Кенит сви рамене.

— Хубаво, обвързани сме взаимно. Съветвам те да изпълняваш задълженията, за които си бил създаден. По този начин и двамата ще живеем по-дълго.

— Аз не бях създаден със задължения към теб — съобщи му талисманът. — Нито моят живот зависи от твоя. Ала заради друг аз ще сторя всичко, което мога, за да те запазя жив. Поне за момента.

Пиратът не отговори. Мехурите върху дясната му длан неочаквано се разпукаха. Изражение, съставено отчасти от гримаса, отчасти от усмивка, зае смуглото му лице. Малко болка нямаше да го смути. Късметът му все още не го изоставяше.

А с късмета на своя страна човек се намираше в състояние да стори много.

Глава осемнадесета Изпълнени желания

— Какво си сторил с баща ми?

Кенит повдигна очи от подноса, който Уинтроу току-що бе оставил пред него. Пиратът бе преоблечен, умит и сресан — усилия, които го бяха изтощили. Точно сега искаше единствено храна. Достатъчно уморително беше да слуша неспирното вайкане и хленчене на Ета: в един момент той просто я бе изгонил от стаята си. Нищо не го изнервяше повече от чуждото хленчене. Той нямаше да търпи подобна атмосфера по време на храненето си.

По тази причина пиратът не обърна внимание на момчето. Вместо това той взе лъжицата със загрубялата си ръка и разбърка супата си. Парчета риба и моркови изплуваха на повърхността.

— Моля те, трябва да зная. Какво си сторил с него?

Кенит погледна към него, готов да отвърне остро, но в последния момент се отказа. Лицето на Уинтроу бе пребледняло, доколкото едно загоряло от слънцето момче можеше да пребледнява. Хлапакът стоеше застинал, но забързаният му дъх и треперенето на долната устна издаваха напрежението му. В очите му личеше тревога. Очевидно юношата се чувстваше зле, но пък човек трябваше да поема отговорност за решенията си.

— Сторих само онова, което ти ме помоли. Баща ти се намира на друго място. Няма да ти се налага да се притесняваш за него, няма да ти се налага да го виждаш и да се караш с него. — И изпреварвайки очаквания въпрос, капитанът додаде. — Той е в безопасност. Когато обещая нещо, аз го изпълнявам изцяло.

Уинтроу леко залитна, като ударен в стомаха.

— Аз не говорех сериозно — дрезгаво прошепна той. — Нямах предвид да изчезне по такъв начин. Моля те, върни го. Аз ще се грижа за него и няма да се оплаквам.

— Боя се, че не мога да сторя това — дружелюбно изтъкна Кенит. Той се усмихна към младия си събеседник, но продължи с неумолим глас. — Следващия път бъди сигурен, че наистина желаеш онова, което изричаш. Аз си създадох много труд, за да уредя това.

Той погълна една лъжица. В момента му се искаше да се храни на спокойствие. Беше време да сложи край на насрещното нахалство.

— Очаквах от теб благодарност, а не укор. Ти сам поиска това. Аз удовлетворих желанието ти. Това е всичко. Сега ми налей вино.

Със сковани движения Уинтроу изпълни нареждането. После той се отдръпна от масата и отново застана неподвижно, вторачен в стената. Хубаво, нека се цупи, щом иска. Самият Кенит съсредоточи вниманието си върху храната. Тази малка екскурзия му бе отворила удивителен апетит. Мускулите го боляха; за десерт той си беше определил една дълга почивка, но умората не достигаше до мислите му. Той се чувстваше отлично. Занапред щеше да поднови тези разходки, особено след като Ета добавеше още подплънки към патерицата и чашката на протезата. Освен това трябваше да реши дали да приспособи дървения си крак за катерене — дори и в неприятни моменти Кенит обожаваше да се изкатерва сред въжетата. Там въздухът винаги изглеждаше по-чист, а очакващите го възможности бяха необятни като хоризонта.

— По дрехата ти има кръв. По лодката също имаше кръв.

Упоритите думи на момчето прекъснаха и мислите, и вечерята му.

Кенит въздъхна и остави лъжицата си. Уинтроу все така стоеше загледан в стената, със скованост, която загатваше, че се опитва да сдържи треперенето си.

— Тази кръв не принадлежи на баща ти. Щом държиш да знаеш, тя бе пролята от Са’Адар. — В следващите му думи се прокрадна сарказъм. — Само не ми казвай, че и за него си променил мнението си.

— Убил си го, защото го мразех? — с паникьосано удивление попита Уинтроу.

— Не. Убих го, защото той отказваше да стори онова, което исках от него. На практика той не ми остави избор. Но неговата смърт по нищо не те накърнява. Към теб и баща ти жрецът изпитваше единствено презрение. — Кенит изпразни чашата си и я протегна. Юношата отново наля вино, пак със скованите движения на марионетка.

— А Куцата? — осмели се да попита той.

Кенит стовари чашата върху плота. Виното се разплиска върху бялата покривка.

— Тя е добре. Всички те са добре. Са’Адар бе единственият, когото убих, и то защото се наложи. Спестих ти усилията да го сториш лично. Нима ти изглеждам като човек, който си губи времето с ненужни действия? Точно по тази причина нямам намерение да слушам цупенето на един юнга! Почисти масата, налей ми нова чаша и си върви.

Погледът, с който Кенит придружи тези думи, бе смразявал не един възрастен.

За негова изненада очите на момчето припламнаха в отговор. Уинтроу видимо се овладя. Кенит усети, че е изтласкал момчето отвъд някаква граница. Интересно.

Уинтроу се приближи до масата и отмести храната с мълчалива, свирепа ефективност. Той замени покривката, внимателно наля още вино и заговори. Той се осмели да прояви гнева си гласно.

— Не се опитвай да приписваш делата си на мен. Аз не убивам хората, които ми пречат. Са дарява живот. Всеки негов живот има смисъл и цел. Никой не е способен изцяло да разбере намеренията на бога. Аз трябва да се науча да търпя другите, за да могат те да изпълнят неговото намерение. Аз също съм част от неговите намерения за този свят, но моята роля не е по-важна от нечия друга.

По време на разчистването Кенит се беше облегнал назад, скръстил ръце пред гърдите си. Сега той изсумтя през носа си и отвърна:

— Това е защото не си орисан да станеш крал. — В следващия момент той бе споходен от мисъл, заради която не можа да сдържи усмивката си. — Ето ти нещо за размисъл, жрецо: може би аз съм един от онези, които трябва да се научиш да търпиш, докато те изпълнят предназначението, дадено им от Са.

Когато Уинтроу се навъси още по-дълбоко в отговор на тези думи, Кенит прихна да се смее и поклати глава.

— Ти се отнасяш толкова сериозно към всичко. Хайде, върви. Иди да поговориш с кораба. Ще откриеш, че неговият курс е по-близо до моя, отколкото до твоя. И ми изпрати Ета.

Кенит махна с ръка към вратата и отново се надвеси над храната си. Момчето излезе с бавни стъпки и шумно затвори вратата след себе си. Капитанът поклати глава. Той беше започнал да се привързва към Уинтроу и му позволяваше прекалено много. Ако Опал си беше позволил да му държи подобен тон, още същия ден гърбът му щеше да е нашарен. Кенит сви рамене. Тази му добронамереност винаги оставаше негов недостатък.

Той поклати глава и в мислите си се върна на Ключалковия остров.

— Защо не си ме събудила? — попита Уинтроу. Неизлетият гняв все още кипеше в него.

— Казах ти — упорито отвърна Вивачия. — Ти спеше дълбоко. Аз не видях нищо лошо в онова, което правеше той. Освен това ти не би могъл да го спреш. Така че не видях смисъл да те будя.

— Той трябва да е дошъл тук, за да отведе Куцата. Тя стоеше тук, когато се унасях. — Жегна го неочаквано подозрение. — Той ли ти заръча да не ме будиш?

— И какво, ако ми е казал? — наскърби се фигурата. — Какво значение има? Решението пак си оставаше мое.

Уинтроу сведе поглед към краката си. Изненадваше го остротата на обидата, която чувстваше.

— По-рано ти би била по-вярна към мен. Би ме събудила, без значение дали го смяташ за разумно. Трябва да си знаела, че аз бих искал да ме събудиш.

Вивачия се извърна и се загледа към морето.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Ти дори започваш да звучиш като него — отчаяно каза Уинтроу.

Неговата тъга я жегна повече от гнева му.

— А какво искаш да кажа? Че съжалявам, задето Кайл Хейвън го няма? Не съжалявам. Аз не познах едничък миг покой, откакто той стана мой капитан. Радвам се, че него вече го няма. Ти също трябва да се радваш, Уинтроу.

Той наистина се радваше. Точно това беше проблемът. Някога тя също би узнала това, ала сега бе толкова запленена от пирата, че обръщаше внимание единствено на неговата позиция.

— Аз трябвам ли ти изобщо? — прямо попита той.

— Какво? — Вивачия смаяно се обърна към него. — Защо ми задаваш подобен въпрос? Естествено, че…

— Защото ми хрумна, че ако си щастлива с Кенит, той може да ме освободи. Бихте могли да ме оставите на сушата, някъде, където ще мога да се върна обратно в манастира и в предишния си живот. Където ще мога да оставя всичко това зад себе си, като нещо, което така или иначе не съм могъл да променя. — Той замълча за момент. — Така ще си се отървала не само от баща ми, но и от мен.

— Звучиш като ревниво дете — отвърна тя.

— Ти не отговори на въпроса ми.

И тя го стори. Разгърна се пред него и той почувства болката ѝ от острите му думи.

Заради сепването си той замълча. Вивачия също мълчеше, загледана към другия кораб. Мариета се поклащаше тъй близо до тях, че лицето на вахтения се различаваше ясно. Соркор никак не бе останал доволен, когато притесненият Бриг бе изпратил човек до другия кораб, за да се осведоми за някакви вести от капитана. Новата, по-близка позиция на другия съд свидетелстваше за Соркоровото намерение повече да не остава неинформиран.

С подновените си думи Вивачия засегна самия проблем.

— Защо ревнуваш, че се интересувам от Кенит? Стига да можеше, ти с радост би се отървал от връзката, която двамата с теб споделяме. С него е обратното — той полага искрени усилия, за да се обвърже с мен. Той ми говори по начин, по който никой друг не е разговарял с мен. Той идва при мен, когато ти изпълняваш задължения, и ми разказва истории. Не просто случки от живота си, а приказки и истории, които е чувал от други хора. И освен това се вслушва в думите ми, допитва се до моето мнение и се интересува от желанията ми. И освен това ми споделя плановете си за своето кралство и за хората, които ще станат негови поданици. Когато аз му предложа нещо, той се вслушва и се радва. Имаш ли представа колко е приятно някой да ти разказва подобни неща и да се вслушва в нещата, които ти казваш?

— Да, имам. — Това му припомни манастира. Уинтроу не изрече това гласно, не му се налагаше.

— Не зная защо отказваш да му дадеш шанс — неочаквано избухна тя. — Аз не мога да кажа, че го познавам така, както познавам теб. Но и двамата с теб сме видели, че той проявява към теб по-голяма привързаност, отколкото баща ти някога е проявявал. Той е загрижен за останалите. Някой път трябва да го помолиш да ти покаже плановете, които е изготвил за Заграба. Той планира да построи наблюдателна кула, която да предупреждава жителите за наближаваща опасност. Освен това възнамерява да пробие кладенци. Той е изготвил планове и за Килнат. Възнамерява да издигне вълнолом, да построи кейове. Ако останалите се вслушаха в него и започнеха да живеят по този начин, нещата за тях биха се подобрили. Той иска да подобри нещата. Освен това той иска да стане твой приятел, Уинтроу. Може би онова, което е сторил с Кайл, е било пресилено, но все пак ти сам го поиска. Кенит можеше да придобие благосклонността на робите, като им предаде баща ти. Неговата мъчителна смърт би се превърнала в зрелище за цяла Заграба, от което капитан Кенит би придобил голям престиж. Сигурна съм, че това ти е ясно. Освен това нищо не му пречеше да поиска откуп, докарвайки целия род Вестрит до просешка тояга. Но той не стори тези неща. Вместо това просто отведе онзи противен човек с дребна душа на място, където той не може да нарани теб или другиго.

Тя уморено си пое дъх. Уинтроу се чувстваше залят от думите ѝ. Той не знаеше, че Кенит таи подобни мечти. Нейните твърдения изглеждаха разумни, ала фактът, че тя се е заела да защитава пирата, пак го наскърбяваше.

— Сега разбирам защо той е станал морски разбойник. За да върши добро.

Корабът се наскърби.

— Аз не казвам, че той е безкористен или че методите му са правилни. Да, той харесва властта и се стреми към още. Но когато се сдобие с нея, той я използва за добро. Той освобождава роби. Или ти би предпочел да не прави нищо и просто да говори за братството между хората? Нима твоят копнеж да се върнеш в манастира не е желание да избягаш от нещата, които не са наред със света?

Уинтроу я погледна смаяно. Миг по-късно тя храбро призна:

— Той ми предложи да пиратствам с него. Знаеш ли това?

Юношата се опита да остане спокоен.

— Не. Но го очаквах.

И все пак в гласа му изникна горчивина…

— Е? С какво това е чак толкова лошо? — оправда се тя. — Ти сам виждаш доброто, което той прави. Зная, че методите му са груби. Той сам ми призна това. Той ме попита дали ще бъда способна да издържа нещата, които ще виждам. Аз му разказах за онази ужасяваща нощ, в която робите се вдигнаха на бунт. Знаеш ли какво ми каза той?

— Няма как да зная. Какво? — Уинтроу се бореше да овладее емоциите си. Тя беше толкова лековерна, толкова наивна. Наистина ли не осъзнаваше как пиратът я използва?

— Че е било като отрязването на крака му. Той страдал дълго, смятайки, че нещата ще се оправят сами. Ти си го накарал да проумее, че ще му се наложи да изтърпи далеч по-голяма болка, преди мъката му да свърши. Той повярвал в теб, ти си се оказал прав. Той ми каза да си спомня всички страдания, които съм изпитвала заедно с робите, а сетне да си припомня, че тези страдания продължават из другите кораби, пренасящи жив товар. Той не върши разбойничество, а хирургическа операция.

Уинтроу я бе изслушвал със стиснати устни. Сега той ги раздадени, за да попита:

— И от този момент нататък той възнамерява да напада само кораби, пренасящи роби?

— И онези, които извличат печалба от робството. Ние не бихме могли да пленим всеки робски кораб, пътуващ между Джамаилия и Калсид. Но ако справедливият гняв на Кенит бъде почувстван от всички, които по един или друг начин поддържат робството, скоро всички ще бъдат принудени да се замислят над делата си. Онези търговци, които са честни, сами ще се обърнат срещу прекупвачите на роби, когато осъзнаят, че всичко е по тяхна вина.

— Не мислиш ли, че сатрапът отново ще изпрати патрулните си кораби? Неговите съдове ще нападат и опустошават пиратските колонии в опит да се отърват от Кенит.

— Възможно е да опита, но аз не вярвам, че той ще успее. Кенит поддържа свята кауза, Уинтроу. Точно ти би трябвало да проумяваш това. Болката и рискът не бива да ни плашат. Ако ние не проявим усилие, кой друг ще го стори?

— Значи си му казала, че ще пиратстваш за него? — невярващо я попита Уинтроу.

— Още не съм — спокойно отвърна фигурата. — Но утре възнамерявам да го сторя.

Алтеината Търговска роба миришеше на камфор и кедрово дърво — майка ѝ се бе постарала да предпази дрехата от молци.

Самата притежателка на дрехата получи възможност да съчувства на бедните насекоми. В по-малка доза миризмата на кедър би била що-годе поносима, но от камфора определено започваше да ѝ се вие свят.

Тя с изненада установи, че робата все още ѝ става. За последно Алтея я беше обличала преди няколко години.

Тя прекоси стаята и седна пред огледалото си. От него я гледаше женствена девойка. В моменти като този дните, прекарани като юнга на борда на Жътвар, ѝ се струваха като сън. Подир завръщането си у дома тя бе възстановила част от изгубеното тегло. Дори Граг бе изтъкнал, че фигурата ѝ се е закръглила приятно.

Алтея се зае да разресва тъмните си коси, преди да ги подреди в скромна прическа. Тя трябваше да признае, че настъпилата промяна не я дразнеше. Търговската роба имаше семпла кройка, която не подчертаваше фигурата ѝ. Но пък и това беше добре, каза си тя, заета да се оглежда от различни страни. Тази вечер не искаше да бъде видяна като живо украшение, а да създава впечатлението на сериозна и отдадена дъщеря на Търговски род. Тя искаше думите ѝ да бъдат приети сериозно.

Въпреки това тя пренесе капка парфюм върху шията си и леко начерви устни. Гранатовите обици, които Граг неотдавна ѝ беше подарил, се поклащаха на ушите ѝ. Те се връзваха добре с пурпурната роба.

Днес тя бе свършила много работа. Лично бе отишла да заяви желанието си да разговаря пред Съвета. Бе получила отговор, че това щяло да бъде обмислено, защото те не били длъжни да я изслушват. И наистина не бяха. Кефрия, а не Алтея бе Търговката в рода. Въпреки това тя бе решена да говори.

Освен това Алтея бе съставила бележка до Граг, в която му съобщаваше за пленяването на Вивачия, и я беше изпратила по Рейч. Подир това беше отишла сама до дома на Давад Рестарт, както за да му съобщи, така и да го помоли да им услужи с каретата си вечерта. Давад я бе изслушал с ужас, но освен това бе изразил нежелание да повярва на „онзи негодник Трел“. Все пак той я увери, че ако се окаже вярно, семейството ѝ ще може да разчита на подкрепата му. Напълно очаквано, предложената подкрепа се ограничаваше само до морална: при Давад парите и приятелството попадаха в отделни категории.

Подир това Алтея се завърна вкъщи, помогна на Рейч да опече хляба за тази седмица, оправи коловете в кухненската градина и почисти плодовите дръвчета. След цялата тази работа ѝ се наложи да се измие основно.

Ала цялата тази трескава дейност не се оказа достатъчна, за да прогони Брашън Трел от мислите ѝ. Нима животът ѝ не беше достатъчно сложен, та трябваше той да цъфва в Бингтаун? Макар че той нямаше нищо общо с живота ѝ. В ситуация като тази Алтея трябваше да мисли единствено за Вивачия или наближаващото заседание на Търговския съвет. Или за Граг.

Вместо това Брашън изникваше край всяка мисъл, водещ със себе си множество възможности. Проследяването на всяка от тези възможности я караше да се чувства смутена. Тя го прогонваше, само че образите му продължаваха да се завръщат: в тях Брашън седеше на кухненската маса, отпиваше кафе и кимаше в отговор на майчините ѝ думи; Брашън вземаше малкия Силдин на ръце, за да го отнесе обратно в стаята му; Брашън стоеше прав до прозореца на бащиния ѝ кабинет, сякаш стъпил на палуба, загледан в нощния мрак. В отговор тя си припомняше и още един образ: морякът, несъзнателно опипващ джоба си в търсене на късчето киндин, което несъмнено се намираше там. Този човек бе станал жертва на собствените си лоши решения. Тя трябваше да го захвърли.

С бързи крачки Алтея се отправи към входната врата, защото предстоящото събрание бе почти съдбоносно; един от моментите, в които тя не искаше да закъснява. За нейна изненада Малта вече чакаше в преддверието.

Алтея плъзна критичен поглед по нея, но не откри никакви недостатъци. Тя бе очаквала Малта да се яви с претрупан грим и обкичена с бижута, ала тя изглеждаше скромна, почти като самата си леля. Цветята в косата ѝ бяха единственото ѝ украшение.

Дори и в подобен непретенциозен тоалет девойката изглеждаше смайващо. В случая Алтея не можеше да вини младежите, които я ухажваха. Племенничката ѝ наистина растеше. В рамките на изминалите два дни тя бе демонстрирала далеч по-голяма зрялост от очакваното. Жалко, че трябваше да се стигне до подобни обстоятелства, за да почувства тя нужда да ги прояви.

— Изглеждаш много добре, Малта — рече тя.

— Благодаря ти — разсеяно отвърна девойката. Подир това тя се навъси. — Не ми е приятно, че ще пътуваме с Давад Рестарт. Не мисля, че ще изглежда добре.

— Аз също смятам така — отвърна Алтея, изненадана, че Малта се е замисляла за това. Самата тя изпитваше привързаност към Давад; каквато привързаност човек изпитва към чудатия си чичо. По тази причина тя се опитваше да не отдава прекалено внимание на политическите му възгледи. Също като майка си Алтея беше на мнение, че Търговецът Рестарт прекалено дълго е бил приятел на семейството им, за да позволят на подобни различия да застанат между тях. Само дано тяхната близост с него не отслабеше позицията им пред Съвета. Алтея трябваше да изглежда искрена в подкрепата си към семейство Тенира. Би било необратимо унизително, ако тя бъдеше видяна като глупава жена, която приема мнението на мъжа, най-близък до нея. Тя искаше да бъде чута като Алтея Вестрит, а не като девойката, влюбена в Граг Тенира.

— Наистина ли една карета и чифт коне са чак толкова скъпи? Тепърва се задава цял сезон с балове и приеми. Не можем всеки път да се обръщаме към Давад. Помисли си как ще изглежда това пред останалите Търговски семейства — жално продължи Малта.

Алтея свъси вежди.

— Старата ни карета все още е здрава. Ако си склонна да ми помогнеш, двете бихме могли да я почистим и смажем. Тогава ще ни остане само да наемем коне и кочияш. — Тя се приближи до прозореца и надникна. От тази си позиция младата жена се усмихна през рамо. — Или пък самата аз бих могла да застана на капрата. Когато бях на твоите години, Хейкс, тогавашният ни кочияш, понякога ми позволяваше да държа юздите. Татко нямаше нищо против, но майка винаги се дразнеше.

Племенничката ѝ я изгледа хладно.

— Това би било по-унизително от возенето в сандъка на Рестарт.

Алтея въздъхна и отново се обърна към прозореца. Всеки път, когато ѝ се стореше, че е започнала да се сближава с Малта, девойката я отблъскваше.

Майка ѝ и Кефрия се появиха точно когато Давадовата карета спираше пред къщата.

— Да вървим — рече Алтея и веднага бутна входната врата, преди Търговецът да е успял да слезе от колата. — Ако Давад се озове вътре, той ще иска вино и бисквити. А в този случай просто нямаме време за това — додаде тя в отговор на укорителния взор на сестра си.

— Аз също не искам да закъсняваме — призна майка ѝ. Четирите жени излязоха навън. Още преди изненаданият колар да е стъпил изцяло на земята, Алтея вече дърпаше вратата на каретата и подканяше близките си към купето. Давад покорно се притисна към стената, за да им направи място.

Да седне до него се пожертва Алтея. Обонянието ѝ веднага съжали за това, защото неговият мускусен парфюм имаше същия ефект като камфора. Поне пътуването нямаше да трае дълго…

Кефрия, Роника и Малта се настаниха на отсрещната седалка. Давад даде знак на кочияша и каретата потегли. Нейното скърцане говореше за немара, също като мръсотията, натрупала се в шевовете на тапицерията. Алтея се навъси, но не каза нищо. Давад никога не успяваше да мотивира слугите си.

— Само да видите какво съм ви донесъл — оповести Давад. Донесеното се оказа кутийка, обвързана с панделка. Той я отвори лично, за да им покаже съдържанието ѝ: желирани бонбони, от онези, които Алтея бе обожавала като малка. — Зная, че много ги харесвате.

Той сам си взе бонбон и подаде кутията на останалите. Алтея колебливо последва примера му. За момент Кефрия погледна насреща ѝ, докато двете си разменяха кутията. Погледът говореше за привързана търпимост.

Кефрия си взе червен бонбон.

Давад преливаше от доволство.

— Всички вие изглеждате прекрасно! Всички мъже на събранието ще се пръснат да ми завиждат, като видят, че пристигам с такава карета. Ще трябва с бастун да разпъждам младите мъже!

Алтея и Кефрия се усмихнаха в отговор на екстравагантния комплимент, както постъпваха като малки. Малта имаше наскърбен вид, а Роника отбеляза:

— Давад, ти винаги ни ласкаеш. Мислиш ли, че ти вярваме, след всичките тези години? — Тя се навъси и добави. — Алтея, би ли оправила шала на Давад? Възелът се е изместил под ухото му.

Младата жена видя същинската причина за притеснението на Роника: върху скъпата жълта коприна гордо личеше петно от месен сос. Освен това самият шал не се съчетаваше добре с Търговската роба, само че да убедиш Давад в подобно нещо бе немислимо. Затова тя се ограничи да развърже шала и да го пристегне наново по начин, който почти изцяло скриваше петното.

— Благодаря ти — топло каза той и я потупа по ръката. Алтея отвърна на усмивката му и отново се обърна напред. При това тя зърна неодобрителния поглед на Малта и шавна с вежда, апелирайки към разбиране. Самата Алтея ясно можеше да разбере ненавистта ѝ към Давад. Ако самата тя се замислеше над неотдавнашните му постъпки, нейната ненавист също пламваше. Той бе пропаднал до навиците на спекулантите, а после бе изпаднал още по-ниско, като бе започнал да им помага срещу собствените си събратя. Без да обръща внимание на порицанията на останалите Търговци, той защитаваше новодошлите на заседанията на Съвета. Той се бе превърнал в посредник между много от отчаяните Търговски семейства и новодошлите, нетърпеливи да закупуват земи. Носеха се слухове, че се старае да придобие най-изгодни за спекулантите, а не за съгражданите си условия. Трудно ѝ беше да повярва дори и на половината от слуховете, които се носеха за Давад. Алтея бе принудена да приеме, че той не само използваше роби в имението си, а и търгуваше с тях. А най-лошият слух нашепваше, че Давад по някакъв начин е свързан с усилията на спекулантите да закупят Парагон.

Тя крадешком разглеждаше пухкавия човечец, настанен до нея, и размишляваше. В кой ли момент тя щеше да прекрати отношенията си с него? Дали този момент щеше да настъпи тази вечер?

За да се разсее от тези мисли, Алтея се обърна към него.

— Давад, ти неизменно си осведомен за най-забавните клюки, носещи се из града. Каква е най-интересната история, която си чувал днес?

Тя не очакваше нищо повече от леко пикантни неща. В това отношение Давад бе много сдържан.

Той се усмихна в отговор на комплимента ѝ и доволно потупа глава.

— Най-сочният слух, мила, не идва от нашия град, макар че, ако се окаже верен, определено ще има голям ефект върху всички ни. — Той плъзна поглед по останалите, за да се увери, че е привлякъл вниманието им. — Научих това от един от новодошлите. Една от пощенските му птици донесла тези вести от столицата.

Търговецът отново замълча, потропващ с показалец по усмихнатите си устни. Той имаше вида на човек, който не е сигурен, че е готов да сподели знанието си. Очевидно очакваше поощрението им.

Отново Алтея беше тази, която му угоди.

— Слушаме те. Новините от столицата винаги са ни интересували.

— Тъй. — Давад се облегна назад. — Всички вие знаете за случилото се миналата зима. Семейство Купрус… Зная, че един от синовете им те ухажва, Малта, но в случая говоря за политика, а не за романси. Та, семейство Купрус дойде в града от името на Дъждовните Търговци, за да посее неразбирателство между нас и сатрапа. Аз се опитах да ги вразумя, но онова събрание се превърна в същински хаос… Ти беше там, Роника, знаеш за какво говоря. Както и да е. В резултат от това събрание градът изпрати делегация до сатрапа, за да изиска от него да се придържа към условията на първоначалната спогодба. Как са очаквали, че толкова остарели съглашения се отнасят за нашето модерно настояще? Както и да е, делегатите отпътуваха. В столицата те били посрещнати любезно и им било съобщено, че сатрапът ще обмисли оплакванията им. После нищо повече не се чу.

Той отново ги огледа, за да се увери, че те го слушат. Всичко това бяха стари вести, но Алтея си придаваше вид на заинтересувана. Малта се взираше през прозореца.

Сега Давад се приведе напред и снижи глас, сякаш се опасяваше, че кочияшът ще го чуе.

— Всички вие сте чували слуховете, че сатрапът обещал да изпрати вестоносец. Ние очаквахме пристигането му. Е, слухът, който аз чух, е че няма да има пратеник. Вместо това сатрапът, обичащ приключения, решил да дойде лично. Говори се, че той ще пътува инкогнито, само с няколко от съветничките си, но придружен от калсидски стражи. Той се надява да покаже на Бингтаун, че все още ни счита за част от сатрапството. Когато хората осъзнаят на какво се е подложил той, за да предприеме това пътуване, и какво значение отдава на нашата вярност, не виждам как биха могли да откажат да бъдат по-разумни. Кога за последно някой сатрап е посещавал града ни? Не и докато ние сме били живи, нали, Роника? Някои от семействата на новодошлите вече планират приеми, каквито градът ни никога не е виждал. Само какво време да бъдеш прекрасна и млада неомъжена жена, нали, Малта? Не бързай да приемаш ухажора си от Дъждовните земи. Мога да ти уредя покана на бал, където самият сатрап ще присъства!

Думите му предизвикаха очаквания шок. Дори Малта се взираше удивено в него.

— Сатрапът ще дойде тук? — смаяно попита Кефрия.

— Той трябва да си е изгубил ума. — Алтея дори не осъзна, че е изрекла мисълта си гласно. Усети се едва когато Давад се обърна към нея. — Искам да кажа… Да предприеме подобно пътуване импулсивно?

— Точно в този момент той вече плава насам. Тъй се говори. Разбира се, на никого не бива да казвате за това.

Той не очакваше от тях да запазят мълчание, просто по навик завършваше така всеки споделен слух.

И при пристигането им Алтея все още размишляваше над чутото. От унеса я изтръгна раздвижването на Давад, който се приведе над нея, за да отвори заяждащата врата. С помощта на едно негово блъсване и дърпането на слезлия кочияш преградата се отмести. При това Търговецът щеше да изхвърчи като тапа, ако Алтея не беше го сграбчила за робата.

Подпомогнат от кочияша, Давад Рестарт слезе, обърна се и гордо помогна на всяка от гостенките си да напусне купето.

Граг Тенира се навърташе на върха на стълбите пред Търговската зала. Той бе пристегнал робата си в традиционния стил, а под нея надничаха мускулести крака, обути в сандали. По някакъв начин той успяваше да съчетае излъчването на дръзновен моряк и сериозен Търговец. Той наистина беше много красив мъж, Алтея трябваше да признае това.

Начинът, по който младият Тенира се оглеждаше, издаваше, че той очаква идването ѝ. Още призори тя му беше изпратила съобщение за пленяването на Вивачия; неговият отговор бе съдържал очакваната топлота и подкрепа. Той бе готов да застане до нея и дори да стори всичко по силите си, за да ѝ даде възможност да говори пред събранието. Освен това той пишеше, че близките му и Офелия се присъединяват към молитвите за пленения жив кораб.

Улавяйки погледа му, тя се усмихна, а Граг широко се ухили в отговор. Ала лицето му застина, когато забеляза с кого е дошла. Алтея тихо се извини и забърза нагоре по стълбите, за да го пресрещне. По време на формалното им здрависване той промърмори:

— Трябваше да се сетя да ви изпратя кола. Следващия път непременно ще си спомня.

— Не обръщай внимание на Давад. Той е стар приятел на семейството ни. Щеше да се обиди, ако бях отказала да пътувам с него.

— Нищо чудно, че семейство Вестрит се намира в подобно положение. С такива приятели… — сухо отбеляза Граг.

За момент сърцето ѝ изстина. Как можеше той да загатва подобно нещо? Ала следващите му думи ѝ напомниха за сериозността на неговата собствена ситуация и я накараха да омекне.

— Офелия непрекъснато пита за теб. Тя лично нареди на моряците да кипнат вино за възлияние в чест на Са. Искаше да ти предам това. — Младият мъж замълча за миг и се усмихна привързано. — Вече ѝ е омръзнало да стои край данъчния кей. След като ръцете ѝ вече са възстановени, тя е нетърпелива да заплава отново. А всеки път, когато ѝ обещая, че ние ще отплаваме веднага щом имаме възможност, тя ме моли да открия начин ти също да дойдеш с нас. Аз ѝ отвърнах, че се сещам само за един начин.

Той се усмихна насреща ѝ.

— И какъв е той? — полюбопитства Алтея. Нима той възнамеряваше да ѝ предложи да работи на борда на Офелия? При тази мисъл пулсът ѝ се ускори. Тя обожаваше компанията на възрастната матрона.

Граг се изчерви и сведе поглед, ала усмивката му не изчезна.

— Бърза сватба и сватбено пътешествие. Казах ѝ го на шега, разбира се! Помисли си какъв скандал би предизвикало подобно нещо. Очаквах, че и самата Офелия здравата ще ми се накара. Вместо това тя заяви, че идеята била прекрасна. — Той я погледна косо. — Баща ми също смята така. Тя повдигна този въпрос пред него, не аз.

Той замълча и я погледна с очакване, като човек, който е задал въпрос. Ала той не беше отправил питане към нея, не и пряко питане. Дори и ако тя го обичаше до лудост, пак не би приела подобно предложение, докато собственият ѝ жив кораб се намираше в опасност. Нима той не осъзнаваше това? Алтея не можа да скрие объркването от лицето си. А смущението ѝ само се задълбочи, когато тя зърна Брашън Трел в подножието на стълбите. Погледите им се срещнаха. За момент ѝ се стори, че е невъзможно да отклони очи.

Но Граг разтълкува объркването ѝ по различен начин.

— Не очаквах от теб да започнеш да обмисляш това предложение — бързо изрече той, стараещ се да не изглежда наскърбен. — Не тук, не и по това време. И двамата си имаме прекалено много проблеми. Предстоящото събрание може да разреши някои от тях. Искрено се надявам да се окаже така.

— Аз също — отвърна Алтея, само че не успя да вложи особена топлота в гласа си. Прекалено много неща ѝ се въртяха из главата. Брашън я гледаше като пронизан в сърцето. Той носеше същите дрехи, с които го беше видяла за последно: жълтата блуза и тъмните панталони го караха да изглежда като чужденец сред облечените с роби Търговци.

Граг забеляза погледа ѝ.

— Той какво прави тук? — остро попита младият Тенира. Сякаш очакваше от нея да знае отговора. Той хвана ръката ѝ.

— Той ни донесе вестта за Вивачия. — Докато отговаряше, Алтея се обърна към Граг. Тя не искаше Брашън да забележи, че двамата обсъждат него.

Младият мъж се навъси насреща ѝ.

— Ти ли го помоли да дойде тук?

— Не. — Тя леко поклати глава. — Нямам представа защо е тук.

— Това до него Янтар ли е? А тя защо е дошла? И защо двамата са заедно.

Алтея трябваше да погледне.

— Не зная — промълви тя.

Янтар бе облечена в изчистена златнокафява роба, почти същия оттенък като плитките, отпуснати край раменете ѝ. В момента тя стоеше до Брашън и тихо му казваше нещо. Лицето ѝ беше навъсено, но тя не гледаше към Брашън или Алтея. Не, тя се взираше с пламнали очи към Давад Рестарт. Някаква чудата орис бе подредила всички аспекти от живота на Алтея да се сблъскат тази вечер. Давад Рестарт стоеше загледан в Граг Тенира. В следващия момент тлъстичкият Търговец забърза към тях.

Давад вече пуфтеше по стълбите, но Роника Вестрит смогна да го изпревари и първа да достигне Алтея. Кефрия и Малта не изоставаха. Роника и Граг си размениха поздрави, подир което възрастната жена го погледна в очите.

— Дъщеря ми Алтея е свободна да седне с теб, Граг. Зная, че двамата имате да обсъждате сериозни неща.

Граг се поклони ниско.

— Роника Вестрит, вашата проява на доверие към моето семейство ви прави чест. Имате думата ми, че ние ще се покажем достойни за нея.

— Аз също ти благодаря — отвърна Алтея на майка си. Определено трябваше да признае разсъдливостта ѝ. Сега тя спокойно можеше да хване Граг за ръката и да го въведе в залата, преди Давад да се е търкулнал до тях. Поне този сблъсък бе избегнат.

Алтея стори точно това, повеждайки Граг почти с привързаност. Тя се постара да не мисли как изглежда това пред очите на Брашън.

В залата тя последва Граг. Пътьом забеляза насочените към тях погледи: нейното настаняване край семейството му публично изразяваше ухажването им. За момент ѝ се прииска да се отдръпне от него и да се върне при близките си, само че подобен ход би накарал да изглежда, че между двама им е изникнало някакво внезапно неразбирателство. Затова тя се усмихна и позволи на Граг да я настани между майка си и сестра си. Майка му имаше посивяла коса и излъчваше Търговска солидност. Сестра му ѝ се усмихна съзаклятнически. Те тихо се поздравиха. Край тях залата започваше да се изпълва с хора и техните тихи разговори.

Майката и сестрата на Граг изразиха мъката си по повод залавянето на Вивачия, само че Алтея можеше единствено да кима в отговор, изнервена. Тя се молеше Съветът да ѝ позволи да говори. Многократно подреждаше мислите си. По някакъв начин трябваше да накара останалите Търговци да разберат, че спасяването на Вивачия касае цял Бингтаун, а не само Вестритови.

Глъчката, предшестваща началото на събранието, сякаш нямаше край. Неколцина се приближиха до пейката, заета от семейство Тенира, за да ги поздравят. Алтея си наложи усмихнато изражение. Изглежда тези хора очакваха, че тя и Граг ще се кикотят покрай влюбването си, вместо да се отнасят сериозно към проблемите си. Нейното раздразнение поспадна, когато Нария Тенира ѝ смигна и съвсем тихо промълви:

— Хубаво е, че си тук. Те ще се отнасят по-сериозно към всички ни, ако е видно, че се подкрепяме.

А сестрата на Граг леко стисна ръката на Алтея. Последната се почувства трогната от загрижеността им, но и малко смутена. Тя не бе сигурна, че е готова да бъде включена в семейството им толкова бързо.

Разговорите затихнаха, когато съветниците се изкачиха на подиума. Всеки от тях носеше бяла роба, с което показваше, че за продължителността на това заседание общото благо на града има предимство пред родовите отношения. Неколцина пазители на реда в черни роби заеха места край стените. Понякога събранията на Търговците ставаха прекалено оживени; тези доброволци отговаряха за спазването на добрия тон.

Алтея разглеждаше членовете на Съвета, докато те заемаха местата си около масата на подиума. Тя изпита срам, че можеше да назове толкова малко от тях. Баща ѝ щеше да знае кои от тях са негови съперници и кои го поддържат. Самата тя не можеше да се похвали с подобен опит.

Звънна камбанката, указваща началото на срещата. Гласовете утихнаха. Алтея прошепна бърза молитва към Са.

Молитвата ѝ спокойно можеше да се окаже и по-продължителна. В дълга встъпителна реч председателят на Съвета заяви, че тази вечер имало няколко теми за обсъждане, затова по-простите от тях щели да бъдат разгледани първи. Алтея въпросително повдигна вежда към Граг; тя смяташе, че това събрание е свикано специално по молба на семейство Тенира. Той се навъси в отговор и леко сви рамене.

Наложи им се да изслушат разгорещения спор между две Търговски семейства, оспорващи си правото над поточе разделящо земите им. Единият имаше да пои добитък, другият възнамеряваше да отклони водата, за да напоява земите си. Спорът бе продължителен, разрешен от очевидното решение на Съвета, че двете страни трябва да си поделят водата. На група от три неутрални лица бе възложено да помага в намирането на компромисно решение.

Веднага щом двамата спорещи се поклониха един към друг и отново заеха местата си, Алтея се размърда в очакване.

Ала я очакваше единствено разочарование. Следващият спор не бе разрешен толкова лесно. Бикът на един Търговец бе оплодил стадото на негов съсед. И двамата сочеха себе си за засегнатата страна. Единият искаше да му се заплати за добитите теленца, другият възразяваше, че възнамерявал да закупи услугите на друг бик и нямал намерение да плаща за телета, които не отговаряли на очакванията му. Единият твърдеше, че слугата на съседа му отслабил оградата, а вторият настояваше, че собственикът на бика не проявявал достатъчно грижи да пази животното си.

Съветниците се затрудниха във вземането на решение; наложи им се да се оттеглят. По време на тази почивка събраните започнаха да шават неспокойно или да разговарят помежду си. При повторната си поява членовете на Съвета заявиха, че телетата трябва да бъдат продадени веднага щом станат достатъчно големи, а двамата стопани да си поделят приходите от тази продажба. Разходите по възстановяването на оградата се поемаха от собственика на бика. Това не удовлетворяваше нито една от страните, ала решенията на Съвета бяха окончателни. В отговор и двата Търговски рода напуснаха разгневени. За отвращение на Алтея още няколко семейства последваха примера им. Тя се бе надявала, че ще може да се обърне към самите присъстващи, а не само към съветниците.

Председателят погледна плочка пред себе си.

— Родът Тенира поиска време да се обърне към съвета, за да оспори тарифите на сатрапа, изисквани от живия кораб Офелия, и нейното задържане заради неизплащането.

Едновременно с изричането на последната дума един от присъстващите се надигна, за да се обърне към Съвета. Това беше Търговецът Дау, който изстреля на един дъх, очевидно подготвен:

— Този проблем не е подходящ за излагане пред Съвета на Търговците. Неразбирателствата на Търговеца Тенира са свързани с данъчната служба на сатрапа, а не с друг Търговец. Той трябва да се обърне към съответните служители и да остави Съвета да използва ценното си време за проблеми, които засягат всички ни.

Със свито сърце Алтея видя, че Давад Рестарт е седнал досами Дау и важно кима на думите му.

Томи Тенира се изправи на свой ред. Раменете на възрастния капитан издуваха робата му. Той бе стиснал юмруци; видно бе усилието му да сдържа раздразнението си.

— Откога Съветът на Търговците се е превърнал в бавачка, успокояваща разревани деца? Какво е Съветът, ако не гласът на нашия град? Проблемът, който представям днес, не засяга данъчната служба и мен, а несправедливия данък, който са принудени да плащат всички корабопритежатели. Някогашното споразумение със сатрапа му дава правото да прибира петдесет процента от нашите печалби. Колкото и да е възмутително това, нашите предци са дали съгласието си за тази спогодба, така че аз също се придържам към нея. Ала никъде в тази харта не се споменават тарифите, които сатрапът събира понастоящем. В никой документ не се казва, че ние сме длъжни да търпим крадливи калсидски разбойници във водите на пристанищата си.

Гласът на Томи Тенира бе започнал да трепери от гняв. Той замълча, за да се успокои.

Давад Рестарт се изправи на крака. На Алтея ѝ призля.

— Дълбокоуважаеми съветници, всички джамаилски прекупвачи плащат такси на сатрапа. Защо с нас да е различно? Нима той не е нашият добър и справедлив владетел? Нима ние не му дължим подкрепа, задето поддържа властта, която защитава всички ни? Събраното от тези налози поддържа столицата и освен това заплаща труда на онези, които пазят водите ни от пирати. Качествата, които Томи Тенира не харесва у калсидците, ги правят отлични защитници против разбойници. Ако той не иска да се възползва от техните услуги, нищо не му пречи да…

— Калсидските патрулни кораби по нищо не се отличават от пирати! Те спират честни кораби, за да ги принудят да откупят правото да продължат пътя си. Всички присъстващи знаят как Офелия пострада, докато се бранеше от подобно нападение. Нашите кораби никога не са допускали чужденци на борда си. Нима искате да кажете, че трябва да започнем да го допускаме? Налозите започнаха просто, с разумни искания. Сега тяхното пресмятане е тъй сложно, че ние трябва да приемем на сляпо думата на специално нает чиновник. Тези такси имат една-единствена цел: да не ни позволят да търгуваме извън град Джамаилия. Тамошните благородници ограбват нашите приходи, за да ни привържат по-стегнато към кесиите си. Всеки, който неотдавна е спускал котва в столицата, сам може да потвърди, че нищо от налозите ни не отива за поддръжката на града. Съмнявам се, че за последните три години тамошното пристанище е видяло каквито и да било грижи.

Одобрително мърморене, примесено със смях, последва последните му думи.

— Последния път моят юнга едва не пропадна между дъските — провикна се някой.

Дау бързо се надигна отново, за да се възползва от настъпилото утихване.

— Почитаемо събрание, аз предлагам съветниците да се оттеглят, за да преценят дали трябва да изслушват този въпрос. — Той се огледа. — Вечерта преминава в нощ. Може би трябва да пренесем този проблем за някое от следващите заседания.

— Вярвам, че настоящият въпрос попада под юрисдикцията на Съвета — отвърна председателят, ала други двама от намиращите се на подиума изразиха несъгласието си. Това наложи повторното оттегляне на съветниците.

Този път залата бе по-нетърпелива и далеч не толкова дружелюбна. Присъстващите започнаха да стават. Търговецът Ларфа, собственик на живия кораб Обаятелни, се приближи до капитан Тенира и без да снижава гласа си заяви:

— Можеш да разчиташ на мен, Томи. Аз и синовете ми те подкрепяме. Стига да кажеш, още сега отиваме и освобождаваме кораба ти от проклетите чиновници.

Двама високи младежи зад него потвърдиха с кимване думите на баща си.

— И няма да сте сами — каза друг мъж, когото Алтея не познаваше. Той също бе придружен от синовете си.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това — тихо отвърна Томи Тенира. — Иска ми се това да бъде въстание на целия град срещу несправедливостта, а не само на семейство Тенира.

В този момент сред залата се разнесоха крясъци. Алтея се надигна и изви врат. Тя не можеше да види много, защото на пътя на погледа ѝ стояха хора, но можа да забележи, че епицентърът на крясъците се намира близо до мястото, където седяха Дау и Рестарт.

— Лъжец! — обвини нечий глас. — Ти много добре знаеш, че е така. Без твоето съдействие проклетите натрапници никога не биха се окопали по подобен начин.

Друг глас се оправдаваше. Пазителите на реда вече се отправяха към мястото на спора.

Алтея впи нокти в дланите си. Напрежението беше на път да прелее в насилие.

— Никой няма полза от това! — горчиво възкликна тя. По стечение на обстоятелствата гласът ѝ се разнесе в едно утихване. Погледите се обърнаха към нея. Дори Граг и Томи Тенира я погледнаха удивено. Тя си пое дъх. Ако останеше да изчаква, имаше вероятност Съветът да се разпусне. Щеше да е изгубила време. Това може би беше единственият ѝ шанс да говори.

— Погледнете ни! Седнали сме да спорим като деца, един Търговец срещу друг. Кой би спечелил от подобен спор? Трябва да открием единство. Трябва да обсъдим проблема, който засяга всички ни. В какво се превръща Бингтаун? Нима ще превием глави пред прищевките на сатрапа и ще приемем ограниченията и налозите му, колкото и несправедливи да стават те? Нима сме готови да търпим наемници край своя бряг? Нима ще им плащаме, за да могат те да спират корабите ни и да ги ограбват още преди да са достигнали пристанище? Защо?

Всички погледи в залата бяха обърнати към нея. Някои се връщаха по местата си, склонни да я изслушат. Тя погледна към седналия Граг. Той леко ѝ кимна. Тя почувства как майка му хваща ръката ѝ. Алтея я стисна за момент и я пусна.

— Преди две години баща ми ми каза, че ще се стигне до това. Аз далеч не притежавам неговата мъдрост, но не ще се поколебая да я повторя. Ще настъпи момент, когато нашият град ще трябва да вземе нещата в свои ръце и да определи бъдещето си. Това ми каза той. Мисля, че това време е настъпило.

Тя огледа присъстващите. Кефрия бе притиснала длан над устата си и ужасено се взираше в нея. Давадовото лице бе почервеняло като брадичката на пуяк. Някои жени бяха придобили възмутен вид, че една представителка на техния пол си позволяваше да се изказва по подобен начин. Ала имаше и Търговци, които кимаха или сериозно се бяха замислили над думите ѝ.

Алтея отново си пое дъх.

— Прекалено много са нещата, които повече не можем да търпим. Новодошлите заграбват земите ни наготово. Те не се интересуват от саможертвите, до които сме прибягвали ние и поколенията наши предци. Те не се интересуват от нашата ненарушима връзка с Дъждовните Търговци. Не, те се присмиват на законите ни и без да се смущават довеждат роби на нашата земя. А сатрапът вече не се задоволява с половината от печалбите ни. Той възнамерява да заграби всичко, което ние сме придобили на цената на кръвта си, и да го продаде срещу шепа монети на новите си приятели — спекуланти или калсидски разбойници!

— Това е подстрекателство към бунт! — извика глас от задните редици.

Нещо в нея потръпна. Не отричай, а потвърди, каза си тя.

— Точно така — спокойно потвърди Алтея.

Дори самата тя не очакваше рева, който породиха тези ѝ думи. С периферното си зрение тя забеляза, че пазителите на реда се отправят към нея. Освен това тя осъзна, че те се затрудняват да я достигнат. Някои от присъстващите отказваха да им направят път. Крака и пейки се озоваваха на пътя им. Но дори и сред тези условия скоро те щяха да я достигнат и да я изведат. Тя разполагаше само със секунди.

— Корабът на баща ми! — Гласът ѝ отекна звънко над шумотевицата; залата се поусмири. — Корабът, живият кораб Вивачия, е бил пленен от пирати. Зная, че някои от вас са чули подобен слух. Тази вечер аз се изправям пред вас, за да потвърдя, че това е истина. Немислимото се случи. Пирати са завладели наш жив кораб. Смятате ли, че калсидските наемници на сатрапа ще ми помогнат да си върна семейния съд? Ако по някаква случайност корабът попадне в техните ръце, очаквате ли, че те ще почетат собствеността ни? Не, Вивачия ще бъде отведена в столицата, като плячка, и ще бъде държана там. Достатъчно е само да спомена Дъждовната река, за да си направите заключенията за последиците от това залавяне. Нуждая се от помощта ви. Умолявам ви, подкрепете ме. Нужни са ми пари и кораб, за да си върна онова, което ми се полага по право.

Тя не бе възнамерявала да приключва по този начин. Майка ѝ я гледаше смаяно; мислите ѝ недвусмислено се четяха по лицето ѝ. Току-що Алтея бе обявила кораба за свой. Тя бе възнамерявала да говори от името на семейството си, ала сърцето ѝ самичко бе избрало тези думи.

— Вестритови сами си навлякоха това на главите! — кресна някой. — Те позволиха начело на семейния им кораб да стои чужденец! Тя много хубаво говори, обаче видяхте ли заедно с кого пристигна? С Давад Рестарт. На всички ни, господа, са известни възгледите му. Тя също се труди в интерес на спекулантите. Ако се изправим срещу сатрапа, няма как да очакваме той да бъде честен с нас. Трябва да преговаряме с него, не да заставаме насреща му.

Някои от присъстващите кимаха одобрително.

— Защо проклетите калсидски патрули не отиват да спасят Вивачия? Нали това е целта на новите налози, защита срещу пиратите? Защо наемниците не отплават и не ни покажат за какво отиват парите ни?

— Тя хубаво говори срещу калсидците, ама собствената ѝ сестра е омъжена за един от тях! — озъби се друг.

— Никой не си избира произхода. Кайл Хейвън е добър капитан! — защити го някой.

— Ефрън Вестрит сам остави кораба си на този чужденец — отбеляза глас. — А чужденецът не е успял да го задържи. Този проблем засяга Вестритови, а не целия град. Нека сами си откупят кораба.

Алтея се надигна на пръсти, за да види изреклия последните думи.

— Търговецът Фро — просъска Граг. — Той никога не е подкрепил нищо през живота си. Толкова е стиснат, че монетите му са вдлъбнати в средата.

Сякаш чул думите му, Фро продължи:

— Аз лично няма да ѝ дам и едно медно късче. Вестритови посрамиха кораба си, Са им го отне. Чух, че корабът бил използван за пренос на роби… всеки що-годе сносен жив кораб би предпочел да разбойничества!

— Не говориш сериозно! — кипна Алтея. — И не можеш да загърбиш станалото просто така. На борда на този кораб се намира племенникът ми. Каквото и да казваш за баща му, момчето е част от Търговски род. А корабът…

Граг успя да препречи пътя на единия пазител на реда, достигнал до редицата им, ала другият сграбчи Алтея за ръката.

— Излизайте! — сурово каза той. — В момента Съветът е в почивка. Никой няма право да се изказва. А вие дори не сте получили разрешение да се обръщате към събранието. Тя не се ползва с гласа на семейство Вестрит! — повиши глас мъжът, защото неколцина шумно изразяваха неодобрението си. — В името на реда тази жена трябва да напусне залата.

Това беше искрата. С трясък една пейка се преобърна.

— Спрете! — ужасено извика Алтея. По някакво чудо останалите я послушаха. — Спрете — по-тихо повтори тя и леко докосна Граг. Той отпусна пазителя, когото държеше. — Не съм дошла тук, за да създавам проблеми. Явих се пред вас, за да поискам помощ. Сторих го. Освен това дойдох, за да подкрепя рода Тенира. Несправедливо е Офелия да бъде задържана. Данъчните нямат право да не ѝ позволяват да разтоварва.

С по-тих глас тя добави:

— Ако някой от вас иска да помогне на семейство Вестрит, знаете къде се намира домът ни. Ще бъдете приветствани и ще чуете пълната история. Но аз няма да допусна да бъда сочена като причина за сбиване в Залата на Търговците. Затова ще напусна, както се иска от мен. — Към Граг тя промълви — Недей да идваш с мен. Остани тук, в случай че Съветът все пак реши да ви изслуша. Аз ще чакам отвън.

Сама, повдигнала глава, тя закрачи сред тълпата. Тя знаеше, че тази вечер не може да стори нищо повече. Имаше и други на същото мнение. Семействата, довели със себе си деца, сега ги извеждаха навън, очевидно загрижени за безопасността им. Из цялата зала цареше суматоха. Търговците се бяха скупчили на малки групички, някои от които разговаряха тихо, а други жестикулираха оживено. Алтея подмина всички. Един бърз поглед ѝ показа, че нейните близки бяха останали. Това беше добре. Може би те щяха да получат възможност да отправят официална молба за съдействие в спасяването на Вивачия.

Навън лятната нощ изглеждаше измамно спокойна. Най-ярките звезди започваха да проблясват в небето. Зад нея залата шумеше като кошер. Някои семейства си тръгваха пеша, други се качваха в каретите си.

Алтея неволно се огледа за Брашън, но не видя нито него, нито Янтар. Неохотно, тя се отправи към каретата на Давад. Възнамеряваше да седне в купето и да изчака развоя на срещата.

Неговата кола се намираше почти в самия край на редицата карети. При доближаването си Алтея се закова ужасено.

Кочияшът беше изчезнал. Конете, обичайно спокойни, сега пръхтяха нервно и удряха крак в земята. По вратата на каретата се стичаше кръв, гъста и черна в сумрака. Заклано прасе се подаваше през прозореца. С неговата кръв някой бе написал думата „шпионин“ върху герба на Рестарт.

Започваше да ѝ се повдига.

Новият прилив на излизащи от залата показа, че заседанието е било закрито. Някои от напускащите Търговци разговаряха с шумни, гневни гласове. Други шептяха и подозрително се оглеждаха.

Роника първа достигна Алтея.

— Съветът разпусна заседанието. Ще има среща при затворени врати, за да… — Тя замълча, забелязвайки прасето. — В името на Са — възкликна възрастната жена. — Клетият Давад. Как са могли да сторят това?

Тя се огледа, сякаш очакваше да зърне извършителите.

Отнякъде изникна Граг. Той също хвърли ужасѐн поглед към каретата, сетне хвана Алтея за ръката.

— Ела — тихо каза той. — Ще се погрижа да отведа теб и близките ти до дома ви. Недей да се забъркваш в това.

— Наистина не бих искала да имам нищо общо — мрачно се съгласи тя. — Същото се отнася и за Търговеца Рестарт. Аз няма да го изоставя, Граг. Не мога.

— Алтея, помисли! Това не е нечия импулсивна приумица. Някой е планирал това. Прасето е било донесено тук, с тази цел, още преди заседанието. Това е сериозно предупреждение, заплаха. — И той я задърпа за ръката.

Младата жена рязко се извърна към него.

— Точно по тази причина не мога да оставя Давад да се изправи срещу това сам. Граг, той е стар човек, без близки. Ако и приятелите му го изоставят, той ще остане сам.

— А може би той заслужава да остане сам! — Макар и раздразнен, Граг продължи да говори тихо. Той хвърли бърз поглед към зяпачите, започнали да се струпват около тях. Беше видно, че му се иска да се махне колкото се може по-бързо. — Как можеш да приемаш възгледите му, Алтея? Как можеш да допускаш той да въвлича семейството ти в това?

— Аз не поддържам възгледите му. Приемам го такъв, какъвто е. Той е стар глупак, но ми е бил като чичо откакто се помня. Каквото и да е сторил, той не заслужава това.

Тя забеляза, че Давад се приближава към каретата си. Търговецът Дау крачеше редом с него, двамата бяха хванати под ръка.

Дау беше този, който първи видя прасето. Той буквално зина; миг по-късно освободи ръката си и мълчаливо се отдалечи. Алтея тайничко се надяваше, че от прозореца на неговата карета също наднича прасе.

— Какво е това? Защо? Кой е сторил това? Къде е кочияшът? Да не би страхливецът да е избягал? И погледнете кожата, тя е напълно съсипана!

Давад започна да размахва ръце като подплашено пиле. Той се приближи до каретата, взря се в прасето и отстъпи. И смаяно огледа събралите се. Някой от стоящите по-назад гръмна да се смее. Останалите просто се взираха, безизразно. Те просто го наблюдаваха, за да видят реакцията му.

От своя страна Алтея разглеждаше лицата им. Те ѝ се струваха непознати, по-чужди и от спекулантите, пристигнали от Джамаилия. Това вече не беше нейният Бингтаун.

— Моля те, Граг — прошепна Алтея. — Аз ще се прибера с него. Ще вземеш ли останалите от семейството ми? Не мисля, че Малта трябва да изтърпява подобно нещо.

— А пък аз не мисля, че който и да било от нас трябва да има нещо общо с това — натърти Граг. Само че той беше прекалено възпитан, за да откаже.

Алтея не чу с какво се обръща той към майка ѝ и Кефрия, за да ги убеди да се оттеглят така тихо. Във всеки случай Малта бе придобила възторжен вид от факта, че ще се прибере с по-хубава карета.

Алтея хвана Давад за ръката.

— Успокой се — тихо му каза тя. — Не им позволявай да видят, че си притеснен.

Без да обръща внимание на кръвта, тя рязко отвори вратата. Упоритият труп остана вклинен в прозореца. Прасето беше дребно, недоносче; личеше, че отправилият предупреждението не е възнамерявал да жертва качествена стока.

Това не бе попречило на животното да изпразни червата си по време на предсмъртната агония: отварянето на вратата донесе миризмата на свински тор.

Алтея си напомни, че подобни условия не са нещо непознато за нея; по време на лова и одирането тя бе видяла далеч повече кръв, за да се смути. Тя смело сграбчи задните крака на прасенцето, едно остро дръпване го освободи от рамката на прозореца и му позволи да се строполи на земята.

Младата жена погледна към Давад, който смаяно се взираше в нея. Кръв и фекалии бяха изцапали робата ѝ; Алтея не обърна внимание.

— Ще можеш ли да се качиш на капрата? — попита го тя.

Търговецът безмълвно поклати глава.

— В такъв случай ще трябва да се возиш в купето. Другата седалка е почти чиста. Вземи кърпичката ми, парфюмирана е.

Със същото мълчание Давад прие кърпичката и тромаво се покатери вътре, сумтящ. Алтея блъсна вратата подире му. Без да обръща внимание на събраните, тя се приближи до конете, за да ги успокои с няколко увещаващи милвания, подир което се настани на мястото на кочияша.

От години тя не бе вземала в ръцете си юзди; освен това никога не бе направлявала чужди коне. Въпреки това тя освободи спирачката и плесна с юздите. Конете неуверено пристъпиха напред.

— Хем моряк, хем кочияш. Хубаво момиче си е намерил Граг, я колко пари ще спестят от слуги! — провикна се някой в тълпата. Друг се засмя одобрително.

Алтея гледаше право пред себе си, повдигнала брадичка. Тя повторно плесна с юздите, за да подкара конете в тръс. Надяваше се, че те знаят пътя за дома.

Самата тя вече не беше сигурна, че притежава дом.

Глава деветнадесета След удара

— Пристигнахме, Давад. Вече си у дома.

Вратата заяждаше, а Давад не се опитваше да я отвори. В мрачината Алтея разпознаваше единствено овала на лицето му. Той се беше свил в края на седалката, стиснал очи.

Алтея опря крак на каретата и дръпна отново. Този път вратата се отвори, а самата девойка едва не се строполи по гръб. Подобно падане не би засегнало робата ѝ, разбира се: дрехата вонеше на кръв, чревца и собствената ѝ пот.

Пот, защото пътуването я бе напрегнало до крайност. Във всеки един момент тя бе очаквала, че колата ще изхвърчи от пътя или че Давадовите врагове ще изникнат от засада. Сега двамата се намираха пред портата на дома му, само че никакъв слуга не се появяваше да ги посрещне. Някои от прозорците на къщата светеха, ала това беше единственият признак за присъствие. Самотен фенер мъждукаше край входната врата.

— Как се казва конярчето? — раздразнено попита Алтея.

Давад отвори очи.

— Не зная. Не говоря с него.

Алтея изсумтя, отметна глава и изкрещя с маниера на заместник-капитан:

— Момче! Излез да се погрижиш за конете! Икономе, господарят ти се прибра!

Нечие лице надникна иззад ъгълчето на отместена завеса. В къщата се разнесоха стъпки; в сенчестия двор се мярна движение. Алтея се обърна към силуета.

— Ела тук и отведи конете.

Дребната фигура се поколеба.

— Не ме ли чу! — тросна се Алтея.

Момчето най-сетне пристъпи напред. То не беше на повече от единадесет. Край конските муцуни то отново спря.

Младата жена въздъхна.

— Давад, ако не можеш да се научиш да ръководиш слугите си, наеми си иконом, който е способен на това.

Напрежението от пътуването не бе оставило място за такт.

— Права си — смирено се съгласи Давад. В този момент той напускаше купето.

Само в рамките на това пътуване той се бе превърнал в старец. Лицето му стоеше отпуснато, лишено от типичната за него напереност. Оказваше се, че Давад не е успял да избегне кръвта и фекалиите, защото смесица от тях лепнеше по дрехата му. Ръцете му също бяха изцапани; тях той държеше пред себе си.

Алтея потърси погледа му. В очите на Давад тя откри извинение и обида.

— Не разбирам. — Той бавно поклати глава. — Кой би могъл да ми причини подобно нещо? Защо?

Тя се чувстваше твърде уморена, за да засяга подобен въпрос.

— Върви си вкъщи, Давад. Изкъпи се и си легни. Утрото е по-подходящо за размисъл.

Алтея почувства, че трябва да се отнася с него като с дете — той изглеждаше толкова уязвим…

— Благодаря ти — тихо каза Търговецът. — В теб има много от баща ти, Алтея. Двамата с него понякога бяхме на различно мнение, но аз винаги съм му се възхищавал. Той никога не губеше време да сочи вината; също като теб, той просто се заемаше с проблема. — Той замълча. — Ще накарам някой от слугите да те изпрати до дома. Ще наредя да ти приготвят кон.

При това Давад не звучеше уверен, че ще успее.

Вратата на къщата се отвори, в ивицата светлина изникна жена. Тя се взря в тях, но не каза нищо.

Алтея не можа да сдържи избухването си.

— Изпрати лакей да помогне на господаря ти. Приготви му ваната и чисти дрехи. Междувременно вечерята му да бъде готова, без мазни и люти храни. Сложи и вода за чай.

Жената изчезна обратно вътре, оставяйки вратата отворена. Алтея дочу нарежданията ѝ.

— А сега звучиш като майка си. Ти направи толкова много за мен. Нямам предвид само тази вечер. Как бих могъл да се отплатя?

Това не беше подходящият момент за подобно питане: конярчето се беше приближило още повече, при което светлината разкри татуировка край носа му. Окъсаната му туника по-скоро приличаше на риза. Момчето се сви под погледа на Алтея.

— Кажи му, че той вече не е роб — изрече тя.

— Да му кажа… Моля? — Давад леко поклати глава, явно не беше разбрал.

Алтея прочисти гърло. В този момент ѝ беше трудно да изпита съчувствие към пухкавия дребосък.

— Кажи на това момче, че то вече не е роб. Върни му свободата. Ето как ще ми се отплатиш.

— Ти не говориш сериозно. Знаеш ли колко струва едно подобно момче? Сините очи и светлата коса са особено търсени в Калсид за домашна прислуга. Ако го задържа една година и го науча да бъде лакей, знаеш ли каква цена ще е придобило?

Тя го погледна.

— Много повече от това, което си платил за него. Много повече от сумата, която би получил. — Подир това Алтея добави: — Колко струваше за теб синът ти? Чух, че той имал светла коса.

Той пребледня и залитна назад. Давад съумя да се подпре на каретата, а в следващия момент бързо отдръпна ръка.

— Защо ми говориш такива неща? — изхлипа той. — Защо всички се обръщат против мен?

Алтея бавно поклати глава.

— Ти си този, който се обърна срещу нас, Давад Рестарт. Осъзнай се. Осъзнай какво вършиш. Печалбата и загубата не са сходни с добро и зло. Някои неща са прекалено противни, за да бъдат използвани за печалба. Понастоящем ти печелиш отлично от неразбирателството между Търговците и чужденците. Ала този конфликт няма да трае вечно, а неговият край ще докара и твоя. Едната страна ще вижда в теб отстъпник, другата ще те смята за предател. Кой ще ти остане приятел тогава?

Давад стоеше застинал, вторачен в нея. Защо тя си хабеше думите? Той нямаше да я послуша. Той беше стар човек, неподдаващ се на промяна.

На вратата изникна лакей. Той все още дъвчеше; брадичката му лъщеше от мазнина. Слугата понечи да хване господаря си под ръка, но се дръпна.

— Ама че си мръсен! — отвратено възкликна той.

— А ти си мързелив! — кресна Алтея. — Погрижи се за господаря си, вместо да се тъпчеш в негово отсъствие. По-живо!

Той се подчини на авторитетния ѝ тон и неохотно протегна ръка. Давад бавно я пое. След няколко крачки Търговецът спря и каза, без да се обръща:

— Вземи кон от конюшнята, за да се прибереш. Да изпратя ли някой слуга да те придружи?

— Не, благодаря ти, не е необходимо. — От него тя вече не искаше нищо.

Давад кимна. И тихо промърмори нещо.

— Би ли повторил?

Той прочисти гърло.

— Вземи момчето. Момче, върви с дамата. — Давад си пое дъх и измърмори бавно. — Вече си свободен.

Подир това той влезе в къщата.

Тя имаше негова миниатюра. Скоро след сватбата им беше го убедила да седне да позира за този портрет. Той ѝ бе казал, че това е глупаво, но в крайна сметка бе отстъпил пред желанието на своята булка.

Папас бе прекалено честен художник, за да изобрази Кайл Хейвън с търпелив поглед или да пропусне бръчицата раздразнение между веждите. Затова, когато Кефрия погледнеше към портрета на съпруга си, той се взираше насреща ѝ по обичайния си начин, с отегчение и нетърпение.

Тя се опита да разсече слоевете обида в сърцето си, за да открие сърцевина от обич. Той беше неин съпруг, баща на децата ѝ. Единственият мъж, когото бе познавала. И въпреки това не можеше да каже искрено, че го обича. Това беше странно. Той ѝ липсваше, тя копнееше за завръщането му. Не просто защото то би означавало връщането на семейния кораб и големия ѝ син. Тя искаше самият Кайл да се върне.

Понякога, смяташе Кефрия, да имаш до себе си човек, на чиято сила да можеш да разчиташ, е по-важно от близостта на човек, когото обичаш. Освен това тя искаше да изясни случващото се между тях. По време на месеците негово отсъствие тя бе открила, че има неща, които би искала да му каже. Бе решила, че ще го принуди да започне да я уважава, както бе принудила майка си и сестра си да се отнасят към нея с уважение. Тя не искаше Кайл да изчезне от живота ѝ, преди тя да се е сдобила с подобно уважение от него. Ако не го придобиеше, завинаги щеше да носи със себе си подозрението, че не е била достойна за подобно чувство.

Тя спусна капачето на миниатюрата и я върна обратно върху полицата. Страшно ѝ се спеше, но не можеше да си легне преди завръщането на Алтея.

Кефрия бе открила, че чувствата към сестра ѝ наподобяват нещата, които изпитваше към съпруга си. Всеки път, когато ѝ се стореше, че двете са възстановили предишната сестринска близост, Алтея разкриваше, че изобщо не е преставала да се интересува изцяло от себе си. На тазвечерното заседание тя бе разкрила, че се интересува само от кораба, не от Кайл, не от Уинтроу. Алтея искаше Вивачия отново да спусне котва в родното пристанище, за да може да предяви претенциите си. Толкоз.

Тя напусна стаята и с безшумните стъпки на привидение започна да обхожда къщата. За начало надникна в стаята на Силдин. Той спеше дълбоко, без да се съобразява с проблемите, които бяха връхлетели семейството му. На вратата на Малта Кефрия почука леко. Отговор не последва. Малта също спеше по спокойния начин, възможен само за децата. На това събрание тя се бе държала много добре. По време на прибирането тя не се впусна да обсъжда нажежавалата се обстановка, а бе повела възпитан разговор с Граг Тенира. Тя се превръщаше в истинска млада дама.

Кефрия слезе на долния етаж. Тя предварително знаеше, че ще открие майка си в кабинета. Роника Вестрит също нямаше да може да заспи преди завръщането на Алтея. Щом така или иначе двете щяха да будуват, поне да будуват заедно.

В коридора тя дочу стъпки от двора: явно Алтея се връщаше. Кефрия се навъси раздразнено, когато на вратата се почука. Какво ѝ пречеше да влезе през задния вход: вратата на кухнята беше отворена?

— Аз ще отворя — високо каза Кефрия и се отправи към вратата.

Брашън Трел и майсторката на дървени накити стояха на прага. Морякът носеше същите дрехи, с които бе дошъл преди. Очите му бяха кървясали. Занаятчийката изглеждаше спокойна. Лицето ѝ изглеждаше дружеско, ала върху него отсъстваше извинение за късното явяване.

Кефрия мълчаливо се вторачи в тях. Това им посещение минаваше всякакви граници. Достатъчно грубо беше, че Брашън е пристигнал толкова късно, без да се обади, а на всичкото отгоре той водеше със себе си и външен човек.

— Какво желаете? — смутено попита тя.

Сдържаността на Кефрия не го смути.

— Трябва да говоря със семейството — оповести Брашън.

— За какво?

— За това как да си върнете кораба и близките. Двамата с Янтар имаме план.

Той кимна към спътничката си, при което Кефрия различи пот върху лицето му. И то при положение, че нощта бе приятно прохладна. Не, трескавостта на думите и маниерите му определено беше смущаваща.

— Кефрия? Алтея върна ли се? — долетя гласът на майка ѝ откъм коридора.

— Не, майко. Брашън Трел е дошъл, заедно с… Янтар, бижутерката.

Майка ѝ бързо изникна на прага на кабинета. Подобно на дъщеря си, Роника носеше спалната си роба, загърната с шал. Косата ѝ бе разпусната. Със сивите и редеещи кичури тя изглеждаше особено стара. Дори безсрамният Брашън се засрами.

— Зная, че е късно — побърза да се извини той. — Но двамата с Янтар изготвихме план, който може да се окаже от полза за всички ни. Голяма полза.

Морякът погледна Кефрия право в очите. Създаваше се впечатлението, че това му коства усилие.

— Вярвам, че този замисъл представлява единствения шанс да върнем съпруга ти, сина ти и кораба.

— Не съм останала с впечатлението, че ти изпитваш особена загриженост към съпруга ми — каза Кефрия със сух глас. Ако Брашън Трел бе дошъл сам, тя би се отнесла по-меко, ала странната му придружителка я караше да стои нащрек. За нея Кефрия бе чувала прекалено много неща. Тя нямаше представа каква е същинската цел на тези двамата, но силно се съмняваше, че те са загрижени за нечии други интереси, освен собствените си.

— Наистина не изпитвам особено топли чувства към него, но го уважавам. Не мога да отрека, че Кайл Хейвън е умел капитан. Той просто не може да се сравнява с Ефрън Вестрит. — Той нямаше как да не забележи скованата ѝ поза и студения поглед. — По-рано днес, на срещата, Алтея помоли за помощ. Това съм дошъл да ѝ предложа. Тя вкъщи ли си е?

Прямотата му бе смущаваща.

— Мисля, че сега не е най-подходящото време за…

— Нека да влязат — прекъсна я майка ѝ. — Покани ги в кабинета. Кефрия, не можем да си позволим лукса да подбираме съюзниците си. Тази вечер аз съм готова да изслушам всеки план, който предлага да обедини семейството ми. Без значение колко късно пристигат авторите му.

— Както желаеш, майко — сковано отвърна Кефрия и се отдръпна от прага. Чужденката се осмели да я погледне с разбиране. Тази жена дори миришеше странно, да не говорим за странния оттенък на кожата и косата ѝ.

Кефрия нямаше нищо против самите чужденци. Много от тях бяха и очарователни, и смайващи. Ала тази майсторка на накити я смущаваше. Може би това се дължеше на начина, по който тя механично се представяше като равна с обкръжението, в което се окажеше в момента.

По пътя към кабинета тя се постара да не мисли за противния слух, касаещ отношенията между сестра ѝ и тази жена.

Роника Вестрит не споделяше нейните резерви. Макар и преоблечена за сън, тя се държеше с пълното достойнство на домакиня, дори повика Рейч и ѝ заръча да приготви чай за гостите.

— Алтея още не се е прибрала — обясни възрастната жена, с което изпревари Брашъновото повторно питане. — Чакам я…

— Закланото прасе беше много груба шега — отвърна той с притеснен вид. — Интересно дали нещо по-лошо не го очаква у дома. — Морякът рязко се надигна. — Вие вероятно не сте чули, но тази вечер целият град е настръхнал. Мисля, че ще е добре да отида да потърся Алтея. Имате ли кон?

— Имаме само една стара… — поде Роника, но в този момент край вратата долетя шум. Брашън изчезна в коридора с пъргавина, издаваща притеснението му.

— Алтея е. Тя води някакво момче със себе си — заяви той и забърза да я посрещне, сякаш той беше домакинът на този дом. Кефрия се спогледа с майка си. В очите на Роника имаше единствено объркване, но Кефрия се наскърбяваше от чудатото му поведение. Нещо в този човек не беше наред.

Тя се опита да хване момчето за ръка, за да го заведе до вратата, но то се сви. Бедното дете. Колко ли лошо се бяха отнасяли с него, за да започне то да се бои от самия допир?

Алтея отвори вратата и му направи знак да я последва.

— Всичко е наред. Никой няма да те нарани, ела.

Тя говореше бавно и успокояващо. Дори не беше сигурна, че момчето я разбира. То не беше изрекло и думица по целия път насам. Дълъг и уморителен път, през който ѝ бяха правили компания единствено мрачни мисли. Тази вечер тя се бе провалила. На заседанието бе говорила предварително и вероятно бе допринесла за ранното му разпускане. Съветът бе отказал да изслуша близките ѝ. Обстоятелствата най-сетне я бяха принудили да признае в какво се е превърнал Давад Рестарт. Но това не беше най-лошото: Алтея се боеше, че има и други Търговци, поели по същия път. А нейният прибързан език я беше обрекъл с момче, за което тя не можеше да се грижи.

Сама си беше виновна.

В момента тя копнееше единствено за една гореща вана и дълъг сън, само че най-напред трябваше да се погрижи за детето. Поне нямаше какво друго да се обърка тази нощ.

Тогава тя си припомни, че ѝ предстоеше да се сблъска с майка си и Кефрия заради думите, които бе изрекла на събранието. Настроението ѝ посърна допълнително.

Момчето се беше изкачило по стълбите, но не прекрачваше прага. Алтея разтвори вратата широко и пристъпи вътре.

— Хайде, ела — подкани го тя.

— Слава на Са, че си добре!

Тя трепна и рязко се обърна към мъжкия глас, разнесъл се зад нея. Брашън се приближаваше по коридора, сияещ от облекчение. В следващия миг той вече се въсеше и започваше да я кори, като че имаше насреща си някакъв неумел матрос.

— Имаш голям късмет, че не са ви нападнали. Просто не можах да повярвам, когато чух, че си си тръгнала с каретата на Давад Рестарт. Защо си взела страната на подобна отрепка, при положение, че всички… Богове, ама че смрад…

Брашън спря на крачка от нея, сгърчи лице и повдигна ръка да защипе носа си.

— Н’ с’м яз! — възмутено изписука момчето. В думите му се долавяше характерното звучене на жител на Шестте херцогства. — Тя см’рди. Цял’та йе ома’ана с лайна.

Алтея го изгледа смразяващо, а детето сви рамене.

— Н’ис’ина йе тъй. Тряа се окъпеш — рече то.

Това беше последната капка. Алтея насочи избухването си към Брашън.

— Ти какво търсиш тук? — грубо запита тя. По-грубо от възнамеряваното.

Очите на младия Трел обиколиха петната по робата ѝ, преди да се върнат върху лицето.

— Притеснявах се за теб. Макар че явно е било напразно — и този път импулсивността ти не е имала последствия. Но това не е единствената причина за идването ми. Става дума за нещо много важно. За Вивачия. Двамата с Янтар имаме план. Сигурно той ще ти се стори глупав, вероятно няма да ти хареса, но аз мисля, че замисълът има шанс да проработи.

Той говореше бързо, с изстрелвани думи.

— Ако ме изслушаш и го обмислиш, ще откриеш, че това е единственият начин да я спасим. — Той отново я погледна в очите. — Само че това може да почака. Момчето е право, най-напред трябва да се измиеш. Миризмата наистина е неприятна. — Брашън леко се подсмихна.

Тези му думи много се доближаваха до прощалната му забележка от Кандило. Нима той наистина ѝ се подиграваше в този момент? И смееше да ѝ говори така фамилиарно в собствения ѝ дом? Тя се навъси насреща му. Брашън понечи да каже нещо, но се оказа изпреварен от хлапето.

— Свинските лайна най-гадно см’рдът — весело потвърди момчето. — Н’ ѝ да’ай д’ те оцапа — загрижено се обърна то към Брашън.

— Няма такава опасност — отвърна Алтея и към двамата. Сетне тя погледна Брашън в очите. — Сам ще намериш пътя към изхода.

Той я гледаше зяпнало. На момчето тя можеше да прости: то беше още дете, попаднало в чужда страна и незавидна ситуация. Но Трел с нищо не можеше да извини държанието си. А след ден като днешния Алтея нямаше каквото и да било намерение да го слуша. Тя беше изцедена, изцапана и изгладняла.

В кабинета на баща ѝ светеше, от вътрешността му долитаха гласове. Тя отново си помисли за сблъсъка с майка си и Кефрия.

Пред прага на кабинета Алтея бе успяла да призове маска на спокойствие върху лицето си. Тя влезе вътре, осъзнаваща, че миризмата на свинска карантия я обгръща като невидима аура.

— Върнах се, добре съм. Водя дете със себе си, Давад го използваше като конярче… Зная, че в настоящия момент не можем да си позволим още гърла за хранене, но просто не можех да оставя това момче там.

Лицето на Кефрия бе застинало в ужас. Алтея замлъкна, забелязала Янтар. Тя пък какво правеше тук?

Момчето стоеше на прага, широко разтворило белезникавите си очи. То местеше поглед от лице на лице, но мълчеше. Алтея опита да го хване за ръката, за да го издърпа вътре, а то се дръпна. Девойката се засмя пресилено:

— Заради мръсотията е. Той не искаше да язди с мен, затова се забавих толкова. Двамата дойдохме пеш.

Кефрия стоеше загледана в нещо над рамото на Алтея. Последната се обърна и видя, че Брашън Трел е застанал недалеч от нея, скръстил ръце с упорит вид. Той невъзмутимо посрещна погледа ѝ.

— Ела, момче. Никой няма да ти направи нищо. Как се казваш?

Макар и уморена, Роника смогна да звучи меко. Въпреки това момчето не помръдна.

Алтея реши, че трябва да се оттегли, пък макар и за малко.

— Отивам да се измия и преоблека. Скоро ще се върна.

— Няма да ми отнеме много време да ти кажа идеята ни — натрапчиво възрази Брашън.

Двамата се спогледаха. Алтея отказваше да сведе поглед. Самият той вонеше на дим и киндин. За какъв се мислеше? Тя нямаше да му позволи да я третира по подобен начин под бащиния ѝ покрив.

— Боя се, че съм прекалено уморена, за да те слушам, Брашън Трел. — Учтивостта на тези ѝ думи опасно се доближаваше до хлад. — Освен това смятам, че е прекалено късно за разговори.

Той стисна устни. Казаното от нея го бе засегнало.

Появата на Рейч сложи край на сблъсъка им. Слугинята пристъпи между тях, понесла поднос с чайник и чаши. Имаше и малка чинийка със сладкиши, по-скоро символична проява на гостоприемство. Момчето не помръдна от мястото си, но шумно подуши, привлечено от миризмата им.

— Алтея. — Тонът на майка ѝ съдържаше повече напомняне, отколкото укор. — Лично аз бих искала да чуя предложението на Брашън. Смятам, че трябва да изслушаме всяко възможно решение. Ако си чак толкова уморена, ние ще извиним отсъствието ти. Но аз бих предпочела да се върнеш. — Сега Роника се обръщаше към слугинята. — Рейч, ако нямаш нищо против, ще ни трябват още чаши. Бъди така добра да донесеш и нещо по-питателно за момчето.

Ако съдеше само по тона ѝ, човек би останал с впечатление, че настъпилата ситуация е съвсем обикновена.

Майчината ѝ учтивост жегна съвестта на Алтея. От нея все още се очакваше да се държи като Търговска дъщеря.

— Както желаеш, майко — каза тя, смекчила думите си. — Ей сега ще се върна.

Кефрия се зае да напълни чашите на необичайните (и неканени) посетители. Единствено тя се опитваше да поддържа разговор: майка ѝ се взираше в незапаленото огнище, а Брашън обхождаше стаята. Янтар не полагаше дори символични усилия да се представи като събеседник — тя седеше на пода, недалеч от мястото, където стоеше момчето, и го примамваше с късчета сладкиш, както се мами плахо кученце. Тя правеше това напълно спокойно, без да намира поведението си за невъзпитано или неподходящо.

В един издебнат момент момчето грабна целия сладкиш от ръката ѝ и го натъпка в устата си. Янтар се усмихна гордо.

— Виждаш ли — тихо му каза тя. — Тук хората са добри. Вече нищо не те заплашва.

Алтея удържа на думата си. Малко след повторната поява на Рейч, включваща още чаши и чиния притоплена храна, тя на свой ред пристъпи в кабинета. Несъмнено тя се бе мила със студена вода, за да приключи толкова бързо, реши Кефрия. Сестра ѝ се беше преоблякла в обикновен пеньоар, сплела мократа си коса. Студената вода бе зачервила страните ѝ, което ѝ придаваше едновременно уморен и свеж вид.

Без да казва каквото и да било, Алтея си взе чаша чай и няколко сладки, след което последва примера на приятелката си и също се настани направо на пода. Татуираното момче също се навърташе там, макар и изцяло съсредоточено върху храната си.

Първите си думи Алтея насочи към Янтар.

— Брашън ми каза, че двамата сте изготвили план да си върнем Вивачия. Освен това той каза, че планът нямало да ми хареса, но бил единственият начин. Какъв е този план?

Янтар погледна към спътника си.

— Благодаря ти, че си я подготвил да ни изслуша — сухо каза тя. Подир това сви рамене и въздъхна. — Късно е. Затова мисля, че трябва да бъда кратка и да ви оставя да го обмислите.

Тя плавно се изправи на крака, като издърпана с невидима нишка. И пристъпи в средата на стаята, за да се убеди, че всички ще я слушат. При това се усмихна към момчето, продължаващо да омита чинията си, вглъбено единствено в хапките си.

Янтар леко се поклони. В този момент тя напомняше на Кефрия на актриса.

— Ето какво предлагам. За да си върнем жив кораб, нека използваме жив кораб. — Погледът ѝ докосна всички им. — Парагон, ако трябва да бъда точна. Ние го купуваме, вземаме назаем или отвличаме, събираме екипаж, командван от Брашън, и се отправяме да си върнем Вивачия.

Сред настъпилото смайване тя добави:

— Ако се чудите за моя мотив, то бъдете уверени, че поне половината от него се крие в желанието ми да спася Парагон от насичане. Мисля, че вашият добър приятел Давад Рестарт бе могъл да убеди Лъдчънсови да се разделят с кораба срещу разумна цена. Той изглежда добре запознат с възмутителните предложения, отправяни от спекулантите. Може би той ще поиска да се възползва от този шанс да възстанови репутацията си пред Търговците. С оглед на определени събития, случили се тази вечер, това изглежда още по-вероятно. Е, какво ще кажете?

— Не — изрече Алтея.

— Защо не? — попита Малта, изникнала на прага. Тя влезе в кабинета. Над нощницата си бе обвила дебел вълнен шал; бузите ѝ още розовееха от сън. — Сънувах кошмар. Когато се събудих, чух гласовете ви и слязох да видя какво става — обясни тя. И продължи. — Чух, че е възможно да изпратим кораб, за да спасим татко. Мамо, бабо, с какво право Алтея ни забранява да сторим това? На мен замисълът ми се струва разумен. Защо сами да не спасим татко?

Алтея започна да изрежда основанията си, отброявайки на пръсти.

— Парагон е луд. По-рано той е избивал екипажите си и е възможно да го стори отново. Той е жив кораб, с когото трябва да плават единствено близките му. Той не е плавал от години, дори не е влизал в морето. Освен това ние не разполагаме с парите да го откупим и ремонтираме. И впрочем, ако все пак решим да постъпим така, защо Брашън да е капитан? Защо не аз?

Брашън избухна в смях, странно задавен.

— Стигнахме и до същинското ѝ възражение — отбеляза мъжът. Той извади носна кърпичка, за да попие челото си.

Никой друг не се засмя. В поведението му се забелязваше трескавост, която дори Алтея забелязваше. За разлика от Янтар.

Кефрия реши, че е неин ред да прояви прямота.

— Простете скептичността ми, но аз не разбирам с какви основания вие двамата се замесвате. Защо една чужденка е готова да рискува живота си на борда на обезумял жив кораб? Каква полза би имал Брашън Трел да подема спасяването на човек, който е сметнал уменията му за незадоволителни? Какво ни гарантира, че вие няма да отплавате в съвсем друга посока?

Очите на Брашън блеснаха.

— Аз може да съм лишен от наследство, но не и от чест. — Той поклати глава. — Видно е, че тази вечер откритите думи ще ни служат най-добре. Ти, Кефрия Вестрит, се боиш, че аз ще взема възстановения Парагон и ще го отведа, без да си правя труда да спасявам Вивачия. Да, бих могъл, няма да го отричам. Но не бих го направил. Каквито и неразбирателства да има между мен и Алтея, тя и в този момент би потвърдила моята честност. Зная, че вашият баща би го сторил.

— Самата аз — додаде Янтар — вече ви казах, че желая да предотвратя разчленяването на Парагон. Между двама ни с него съществува дружба. Освен това аз съм приятелка на Алтея. И освен това чувствам, че това е нещо, което съм призована да сторя. Не съм в състояние да го обясня по-ясно. Боя се, че ще трябва да приемете думите ми. Друга гаранция не мога да ви предложа.

В стаята настъпи тишина. Брашън бавно скръсти ръце. Дълбоко навъсен, той се обърна към Алтея и остана загледан, в предизвикателство, което не прибягваше към преструвки. Алтея отказваше да сблъсква волята си с неговата; тя гледаше към майка си. Малта шаваше неспокойно и се стремеше да наблюдава всички.

— Ще се върна утре вечерта — оповести Брашън. Той изчака Алтея да се обърне към него. — Помисли над предложението ни, Алтея. Видях в какво настроение си тръгнаха Търговците днес. Съмнявам се, че ще получите други предложения за помощ, камо ли по-добри. — Следващите му думи, по-тихи, бяха насочени изцяло към нея. — Ако желаеш да говориш с мен преди това, остави съобщение в магазина на Янтар. Тя знае къде да ме намери.

— На борда на Парагон ли живееш? — с одрезгавял глас попита Алтея.

— Там нощувам. Понякога — отвърна мъжът.

— И колко киндин си издъвкал днес? — рязко попита тя, с известно ожесточение.

— Нито трошица. — Брашън си позволи да се усмихне мрачно. — Това е проблемът.

Той погледна към Янтар.

— Мисля, че е време да си вървя.

— Аз смятам, че трябва да остана още малко — извини се тя.

— Както решиш. На вас желая приятна вечер. — Брашън кимна.

— Почакай!

Молбата на Малта прозвуча по-скоро заповеднически. Очевидно тя сама усети това, защото коригира следващите си думи:

— Не си тръгвай още, моля те. Може ли да попитам нещо? За Парагон?

Кефрия никога не бе долавяла подобно напрежение в гласа на дъщеря си. А Брашън погледна към девойката.

— Не е нужно да искаш разрешението ми.

Малта умоляващо изгледа събраните.

— Щом той ни оставя да размишляваме… Както винаги ми казваш, бабо, човек не може да спори с числата. Не можем и да вземаме решения, без да ги познаваме. Затова, преди да обмисляме каквото и да било, първо трябва да се запознаем с тях.

Роника Вестрит оставаше оплетена между шок и одобрение.

— Това е така.

Малта си пое дъх и продължи.

— Леля Алтея смята, че Парагон ще се нуждае от много поправки. Но аз винаги съм чувала, че магическото дърво не изгнива. Много ли поправки ще се наложат?

Брашън кимна.

— Не чак толкова, колкото би се нуждаел кораб от обикновено дърво, но пак ще има значителни разходи. Парагон е стар кораб, по-малка част от него е изградена от обикновен материал в сравнение с по-късните живи кораби. Корпусът му е здрав. Голяма част от останалия материал се намира в изненадващо добро състояние. Мисля, че магическото дърво отблъсква дървоядите, както кедърът отблъсква молците. И въпреки това има нужда от възстановяване и оборудване. Нужни са му нови мачти, нови платна, нови въжета. Също така котви, вериги, лодки, кухненски съдове, дърводелски инструменти, лекарства… Всички онези неща, които корабът трябва да носи, за да се превърне в един малък свят. На много места той отново трябва да бъде калафатен. Много от металните му елементи също трябва да се сменят. Янтар е възстановила голяма част от вътрешността му, но и в това отношение предстои работа.

— Сетне идват разходите по закупуването на хранителни припаси. Ще трябва да разполагаме с отделен запас от стоки или пари, за да можем да откупим кораба и близките ви. Ще трябва да закупим и оръжия, в случай че капитан Кенит откаже да иска размяна. Ако успеем да си позволим бойни машини, още по-добре. Накрая ще се нуждаем от пари, за да платим на моряците.

Алтея успя да намери гласа си.

— Наистина ли смяташ, че ще намериш опитни хора, склонни да работят на борда на Парагон? Явно си забравил за репутацията, която си е спечелил той: репутация на убиец. Освен ако не си готов да заплатиш необичайно високи заплати, защо някой добър моряк би постъпил на работа на подобен съд?

Кефрия усещаше, че сестра ѝ се опитва да сдържа гласа си учтив. Тя подозираше, че интересът на Алтея е бил събуден, въпреки привидния ѝ скептицизъм.

— Да, това ще представлява проблем — съгласи се Брашън. Той отново извади носната си кърпичка и обърса лице. Ръцете му леко потрепваха. — Може да се намерят неколцина, които ще се наемат заради славата. Винаги се намират моряци, чиято дързост надвишава ума им. Аз бих започнал със стария екипаж на Вивачия, онези, които Кайл освободи. Някои от тях може да се наемат заради самата Вивачия или в памет на баща ти. Останалите…

Той сви рамене.

— Има вероятност да се окажем с екипаж от отрепки. Много ще зависи от капитанския помощник. Един добър заместник е способен да изгради добър екипаж от почти всякакви хора, стига да му бъде разрешено да го стори.

— И какво би им попречило да се вдигнат на бунт, когато…

— Числата! — раздразнено се намеси Малта. — Няма смисъл да мислим за вероятности, преди да знаем дали е финансово възможно. — Тя отиде до бюрото на дядо си. — Ще можеш ли да напишеш приблизителната стойност на всичко това?

— Аз не съм специалист — поде Брашън. — За някои неща ще трябва да наемем специалисти и…

— Ако приемем, че изобщо намерим дърводелци, склонни да ремонтират Парагон — хапливо вметна Алтея. — И ако приемем, че Лъдчънсови дадат разрешение. И…

Малта стисна листа, който бе извадила от чекмеджето. Кефрия очакваше, че дъщеря ѝ ще го смачка на топка и ще го хвърли на земята. Но Малта затвори очи за момент и си пое дъх.

— Да, ако приемем. Колко ще струва? И ще успеем ли да съберем подобна сума? Докато не намерим отговор на тези въпроси, безсмислено е да се питаме за друго!

— Тези други неща биха могли да ни попречат също като липсата на пари! — изсумтя Алтея.

— Казвам само — продължи Малта с усилие да остане спокойна, — че трябва да се спираме над факторите по реда, в който те възникват. Ако не ни стигат парите да наемем моряци, няма смисъл да се тревожим дали ще се намерят хора, склонни да плават с нас.

Алтея стоеше загледана в нея. Кефрия сви устни. Сестра ѝ можеше да бъде изключително хаплива. Ако тя се подиграеше на Малта в този момент, когато момичето полагаше подобни усилия да прояви прагматизъм, последвалото избухване би било страховито.

— Права си — неочаквано каза Алтея. Тя се обърна към майка си. — Изобщо останали ли са ни някакви пари? И има ли нещо, което бихме могли да продадем?

— Има няколко неща — тихо каза Роника. Тя разсеяно въртеше пръстена си. — Но не бива да забравяме, че макар живият кораб понастоящем да не се намира в наши ръце, задълженията по изплащането му все още са наша отговорност. Родът Купрус ще очаква…

— Не мисли за това — тихо каза Малта. — Аз ще приема Рейн за свой годеник. Ще насроча дата за сватбата, при условие, че баща ми присъства на нея. Мисля, че това ще ни донесе опрощаване на този дълг, а също и известна финансова помощ, с която да подготвим Парагон.

В стаята настъпи пълно мълчание. На Кефрия се струваше, че тази тишина е осезаема, може би защото тя носеше със себе си разбиране. На мястото на дъщеря ѝ стоеше съвсем друга личност. Глезеното и упорито девойче, което не се спираше пред нищо, за да получи своето, се беше превърнало в млада жена, готова да пожертва всичко, включително себе си, за да спаси своя баща. Тази непоколебима проява на воля бе смайваща. Кефрия трябваше да прехапе устни, за да не изрече гласно мисълта си, че Кайл не е достоен за подобна саможертва. Той никога не би разбрал, че дъщеря му се е лишила от целия си живот. Никой, помисли си тя, не заслужаваше да жертваш живота си заради него.

Тя гледаше към момчето, безмълвно гледащо към непознатите му хора, но откри, че си мисли за брака си. Горчива усмивка трепна на устните ѝ. Една жена вече бе направила подобна саможертва заради Кайл Хейвън.

— Малта, умолявам те, недей да вземаш подобно решение в тези обстоятелства.

Силата в гласа ѝ изненада и нея самата.

— Аз не отричам правото ти да вземеш това решение — продължи Кефрия. — Самата ти склонност да го сториш е доказателство за твоята зрялост. Просто те моля да не прибягваш до това, преди да сме изчерпили останалите варианти.

— Какви останали варианти? — с безнадежден глас попита дъщеря ѝ. — През цялото това време никой не ни се притече на помощ. Кой би ни се притекъл сега?

— Семейство Тенира — тихо предположи Алтея. — Други от притежателите на живи кораби също биха могли…

— Те са прекалено заети със собствените си проблеми — намеси се Брашън. — Извинявай, тази вечер ми е трудно да се съсредоточа. Непрекъснато забравям, че ти не знаеш какво стана после. Имаше стълкновение при данъчния кей. Тенира и още неколцина изместиха Офелия в центъра на пристанището и я разтовариха с малки лодки. Товарът бе раздаден из целия град: Тенира предпочете да го дари, отколкото да плаща неправомерни налози. Но това не попречи на калсидците да се намесят.

— Имаше ли ранени? — сепнато попита Роника.

Брашъновата усмивка не беше дружелюбна.

— Началникът на пристанището никак не остана доволен от двете потопени галери. За съжаление те потънаха досами данъчния пристан. За момента там е невъзможно да спират големи съдове. Кой знае кога ще намерят начин да ги изровят.

— Галерите изгоряха — добави Янтар, едновременно тъжна и удовлетворена. Подир това тя добави с небрежен глас: — Част от кея също се запали. Когато си тръгвахме, някои от складовете на сатрапа още горяха.

Брашъновият тон предизвика Алтея:

— Може да се каже, че съм имал основание да се тревожа за теб в подобна нощ.

— Вие сте били там? — Алтея местеше поглед между него и Янтар. — Всичките тези пожари… надали са случайни. Това е било планирано предварително, нали? Защо не сте ми казали?

— Офелия и аз станахме много добри приятелки — отвърна Янтар.

— Защо не сте ми казали?

— Може би защото това не е било място за една Търговска дъщеря — сви рамене Брашън и кисело додаде: — Може би Граг се тревожи достатъчно за теб, за да не е искал и теб да арестуват.

— Граг е арестуван?

— Беше арестуван. За кратко. Телата на калсидските стражи, които трябваше да го отведат, скоро бяха намерени, а Граг го нямаше. — Той се подсмихна. — Но зная, че той е добре. Сигурен съм, че скоро ще получиш вести от него. Той няма да остави любимата си в незнание.

— Ти откъде знаеш толкова много? Как така си се озовал там?

Личеше, че Алтея се разгневява. Обстоятелство, което се струваше неразбираемо на Кефрия. Защо сестра ѝ чак толкова се разстройваше за това? Нима ѝ се искаше да е присъствала на този бунт, вместо да отвежда Търговеца Рестарт до дома му?

— Видях група ядосани Търговци да напускат събранието преждевременно и ги последвах. А когато разбрах намеренията им, аз се присъединих към тях. По примера на мнозина други. — Брашън помълча. — По-късно дочух за случилото се с каретата на Давад Рестарт. Някои изразяваха желанието си да поставят него на мястото на прасето. Ако бях там, никога нямаше да ти позволя да тръгнеш сама. Просто не проумявам с кой акъл Тенира…

— Вече ти казах, че не се нуждая от помощта ти! — кипна Алтея. — Ничия помощ не ми е нужна.

Брашън скръсти ръце.

— Тъй ли било? В такъв случай не разбирам защо по-рано днес на събранието ти молеше за помощ?

— Не ми е нужна помощ от теб! — с фучене уточни жената.

— Но на мен е нужна — намеси се Кефрия и си позволи да извлече известно удоволствие от раздразнението на сестра си. Него тя посрещна със спокоен взор. — Ти явно си забравила, че аз съм Търговката в това семейство. И аз нямам намерение да отхвърлям единствената предложена ни помощ. — Кефрия премести погледа си върху Брашън. — Каква е първата крачка, която трябва да направим? С какво да започнем?

Мъжът посочи с глава към Малта:

— Тя е права. За начало ще се нуждаем от пари. — Той погледна към Роника. — А съпругата на капитана ще трябва да накара Давад Рестарт да изложи в добра светлина предложението ни на Лъдчънсови. Подкрепата на други семейства, притежаващи живи кораби, също ще помогне. Алтея би могла да поговори за това с любимия си. Аз се познавам с някои от корабите, ще разменя няколко думи с тях. Ще се изненадате какво влияние притежава един подобен съд над семейството си.

Брашън замълча, разтриващ слепоочията си. Той бавно прибра носната си кърпичка.

— Алтея е права с опасенията си за екипажа. С набирането му също ще се заема веднага. Ще оповестя из кръчмите, че набирам екипаж от дръзки хора. Онези, които ще се отзоват, ще очакват, че става дума за пиратство. Те може и да се откажат, когато научат, че става дума за Парагон, но…

— Яз ш’ дода. Яз ш’ плавам с вас.

Момчето се изчерви под всичките тези погледи, но въпреки това продължаваше да гледа към лицето на Брашън. Чинията му блестеше като измита. Храната бе укрепила и духа му.

— Това предложение ти прави чест, момче, но ти си още малък — отвърна Брашън с онази едва доловима липса на сериозност, която възрастните използват в разговорите си с деца.

Момчето го изгледа възмутено.

— Яз ловех риба з’едно с татко. Морето н’ ме плаши. — То сви рамене. — Предпочи’ам д’ плавам, отколк’т’ д’ рина конски лайна. Конете см’рдът.

— Ти вече си свободен. Можеш да отидеш където си искаш. Не би ли желал да се върнеш у дома, при близките си? — меко го попита Кефрия.

Лицето му застина. За момент момчето отново изглеждаше безмълвно. Сетне то повдигна рамене.

— Там и’а само пепел и кости. Предпочи’ам д’ се в’рна в морето. Туй си е моят живот. Нал’ веч’ с’м свободен?

Той се оглеждаше предизвикателно, очакващ да чуе противното.

— Да, ти си свободен — увери го Алтея.

— Тогава ш’ оти’а с него. — Момчето посочи с брадичка към Брашън, който бавно поклати глава.

— Ето ви друга идея — неочаквано се намеси Малта. — Да си купим екипаж. Из града съм виждала моряци с татуирани лица. Какво ни пречи да си купим моряци?

— Робството е непростима практика — сухо изтъкна Алтея. — Но аз познавам неколцина роби, които биха били склонни да поемат риска да избягат. Те са били отвлечени от пиратските острови. Може да склонят да рискуват, ако в замяна получат възможност да се приберат. Някои от тях дори може да познават тамошните води.

— Можем ли да се доверим на роби? — колебливо попита Кефрия.

— На борда те няма да са роби — каза Брашън. — Ако трябва да избирам между ловък беглец и ленив моряк, без колебание ще избера беглеца. Получилият втори шанс винаги е благодарен.

Той замълча, замислен над собствените си думи.

— И как така реши, че ти ще отговаряш за набирането на хора? — протестира Алтея. — Ако ще използваме този план, искам аз да подбера екипажа, с който ще плавам.

— Наистина ли възнамеряваш да отидеш с тях? — смая се Кефрия.

— А нима ти си очаквала друго? Щом ще спасяваме Вивачия, аз трябва да присъствам. — Алтея също се взираше изумено в сестра си, защото бе учудена от нуждата да обяснява струващото ѝ се за очевидно.

— Но това е непристойно! — продължи Кефрия. — Парагон ще бъде несигурен съд, с произволно събран екипаж, отправящ се в опасни води, вероятно и към сражение. Какво ще си помислят хората за нас, ако ти позволим да плаваш на борда на подобен кораб?

В очите на Алтея блесна упорство.

— Тревожа се повече за онова, което хората биха си помислили, ако допуснехме други да поемат рисковете по връщането на семейния ни кораб. Как бихме могли да казваме, че става дума за нещо изключително важно, а в същото време да твърдим, че то не оправдава присъствието на член от семейството ни?

— Аз мисля, че тя наистина трябва да присъства на борда.

Тези Брашънови думи смаяха всички. Те бяха насочени към Кефрия, с което той признаваше, че крайното решение е нейно.

— Ако не изтъкнете по недвусмислен начин, че това е начинание на рода Вестрит, няма как да си спечелите подкрепата на друг от Търговските родове. Те биха сметнали, че един жив кораб бива връчен в ръцете на един некадърен, лишен от наследство Търговски син и една чужденка. И ако — когато, надявам се — си върнем Вивачия, тя ще се нуждае от Алтея. Отчаяно силно. — Той предпазливо я погледна. — Но аз не смятам, че тя трябва да присъства на борда като капитан или част от екипажа. Моряците ще бъдат сурови хора, екипаж, който да бъде усмиряван с твърда ръка. И юмрук, поне в началото. С нас ще се съгласят да плават само хора, които не са способни да уважават човек, който не е готов да ги пребие. По тази причина ти не би могла да станеш техен капитан. Не би и могла да работиш редом с тях, защото те няма да те уважават. Те биха те изпробвали във всеки един момент. Рано или късно ти би пострадала.

Алтея присви очи насреща му.

— Не ми е изтрябвало покровителството ти, Брашън Трел. Ти явно си забравил, че аз вече доказах способностите си, а те не се основават единствено на груба сила. Баща ми винаги казваше, че онзи, който трябва да поддържа дисциплината със сила, е лош капитан.

— Може би защото е смятал, че това е задължение на неговия заместник. — След тези думи Брашън промени гласа си. — Баща ти беше отличен капитан с прекрасен кораб, Алтея. Дори и ако плащаше съвсем малко, той пак би намерил свестни моряци, склонни да работят за него. Ала нашите обстоятелства са малко по-различни.

Той неочаквано се прозина, което го смути.

— Уморен съм — заяви морякът. — Ще трябва да се наспя, преди да продължим с приготовленията. Поне вече знаем какви трудности ни очакват.

— Има един проблем, който изобщо не засегнахме — намеси се Янтар. Всички се извърнаха към нея. — Нямаме основания да приемем, че Парагон ще се съгласи да ни помогне. Той има много свои страхове. В известно отношение той е уплашено момче. И също тъй често е гневен мъж. Мисля, че е от изключително значение да придобием съгласието му. Опитаме ли се да го принудим, няма как да успеем в планираното начинание.

— Според теб трудно ли ще го убедим? — попита Роника Вестрит.

Янтар сви рамене.

— Не зная. Парагон е непредсказуем. Дори и ако в началото той склони, на следващия ден или седмица по-късно е възможно да си промени мнението. Това е нещо, което трябва да имаме предвид.

— С този проблем ще се заемем, когато стигнем до него. За начало трябва да накараме Давад Рестарт да убеди Лъдчънсови да ни подкрепят.

— С това ще мога да се справя — каза Роника с известна хладина в гласа. За момент Кефрия изпита състрадание към Давад. — Утре по обед възнамерявам да имам отговора му. Не виждам причина да отлагаме.

Брашън въздъхна.

— В такъв случай се разбрахме. Ще се върна утре следобед, за да продължим. Приятна вечер, Роника, Кефрия. Приятна вечер, Алтея.

В последното сбогуване тонът му бе леко променен.

— Приятна вечер, Брашън — отвърна Алтея със сходен оттенък.

Янтар също се сбогува с тях. Когато Алтея се надигна да изпрати гостите, момчето също се надигна. Кефрия бе връхлетяна от моментно раздразнение заради импулсивността на сестра си.

— Не забравяй, че трябва да намериш място за спане на момчето — обърна се тя към Алтея.

Детето поклати глава.

— Ня’а спа тука. Отиа’м с него. — И то кимна към Брашън.

— Нищо подобно — отвърна морякът с тон, който не търпеше възражение.

— Нал с’м свободен? — възрази момчето. — Н’ мо’еш д’ ме спреш.

— Не бъди толкова сигурен — заплашително отвърна морякът. И добави с по-мек глас — Момче, аз не мога да се грижа за теб. Аз нямам дом, разчитам единствено на себе си.

— Яз с’шо — спокойно настоя момчето.

— Според мен трябва да го вземеш със себе си, Брашън — каза Янтар. Върху лицето, ѝ бе изникнал странно замислен израз. В следващия момент тя се усмихваше кисело. — Би било лош късмет да прогониш първия си моряк.

— Точно тъй — наперено потвърди хлапакът. — Н’ мо’а д’ уважа’ам чойек, дет’ н’ му стиска. Земи ме, ня’а с’жаля’аш.

Брашън присви очи и за пореден път поклати глава. Но когато той напусна стаята, а момчето тръгна подире му, той не го прогони. Янтар ги последва, леко усмихната.

— Смятате ли, че те ще успеят да доведат татко? — тихо попита Малта, когато роднините останаха сами.

Докато Кефрия се опитваше да намери отговор, майка ѝ отвърна:

— Вече почти никакви пари не са ни останали. Няма смисъл да се отказваме от този риск. Ако начинанието успее, то ще спаси семейството ни. Ако се провали, просто ще потънем по-бързо. Това е всичко.

Кефрия смяташе, че едно дете не бива да бъде разстройвано с подобна прямота. Ала за нейна изненада Малта кимна.

— Аз си мислех същото — рече момичето.

За пръв път от една година насам тя се обръщаше към баба си с учтив тон.

Глава двадесета Морско разбойничество

Когато плячката изникна пред нея, всички съмнения се стопиха като мъглите на летен ден.

Усещанията на Уинтроу, всички негови тревоги и внимателно подреден морал се отрониха от нея като люспите боя по време на събуждането ѝ. Съзрял платното на преследвания кораб, наблюдателят от мачтата ѝ нададе вик, пробудил нещо отдавнашно в нея: беше време да се отправи на лов, подир жертвата си. Пиратите на борда ѝ подеха крясъка на наблюдателя. Самата Вивачия също се присъедини към тях — нейният вик звучеше като писъка на ястреб, спускащ се към жертвата си.

Срещу тях платното на преследвания съд израстваше: той се стараеше да избяга от Мариета. По-малкият съд, командван от Соркор, насочваше плячката към Вивачия. До неотдавна последната бе изчаквала зад прикритието на един нос.

Екипажът ѝ я тласкаше напред по неосъзнаван до този момент начин. Нейните мачти се огъваха под напрежението да удържат дъха на вятъра. Пукотът на платната и стремителният вятър, обливащ лицето ѝ, разбудиха в нея спомени, които не принадлежаха на нито един от животите на погиналите връз палубата ѝ човеци. Тя повдигна ръце, свила пръсти към бягащия кораб. Някакъв устрем разбуди яростта на тялото ѝ, макар лишено от сърце и кръв. Тя се приведе напред, придавайки този устрем на дъсчената си снага. Това ѝ спечели шумното възхищение на екипажа.

— Виждаш ли? — победоносно извика Кенит, вкопчен в перилата на носа, край пенести пръски. — Това е в кръвта ти, дръзка моя! Знаех си! За това си създадена ти, а не да се тътриш с товари, както някоя селянка пренася кофа с вода. След тях! Виж, те те забелязаха! Погледни как трескаво изменят курса си! Само че това няма да ги отърве.

Уинтроу стоеше до капитана, също вкопчен в парапета. Ожесточението на насрещния морски вятър бе насълзило очите му, но въпреки това юношата мълчеше. Той бе стиснал зъби, прехапал неодобрението си между тях. Но въпреки това оживените удари на сърцето му го издаваха. Кръвта му кипеше заради устрема на преследването. Цялата му душа очакваше с нетърпение залавянето. Пред себе си той можеше да скрива този ентусиазъм, но не можеше да го укрие от нея.

Кенит и Соркор не бяха избрали тази жертва произволно. Слуховете за Мърморещ бяха достигнали до помощника още преди седмици. И когато капитанът не бе показал признаци на последващо влошаване, Соркор сподели тези вести с него. Капитан Ейвъри, собственик на Мърморещ, се бе хвалил в столицата, а също и в други пристанища, че никой пират, без значение колко дързък и справедлив, няма да му попречи да търгува с роби. В един разговор с Вивачия Кенит бе определил тази му постъпка като глупава. Беше всеизвестно, че капитан Ейвъри превозва само изключително скъпи роби — образовани хора, подходящи за наставници, икономи и управители. Същата взискателност той проявяваше и към неживите стоки, които пренасяше: само от най-скъпите благоухания, напитки и сребърни украшения. Неговите клиенти в Калсид очакваха само най-доброто от него, без да се поколебаят да платят подобаващо.

Макар че корабът му представляваше изкусителна цел, при други обстоятелства Кенит не би се спрял на него. Защо да се занимава с бърз и въоръжен отлично кораб с дисциплиниран екипаж, при положение, че морето е пълно с по-лесна плячка? Само че Ейвъри бе проявявал прекалено голяма дързост, и бе я проявявал прекалено често. Подобна наглост не биваше да се подминава: Кенит също си имаше репутация, която да поддържа. И капитан Ейвъри бе сглупил да отправи предизвикателство.

Докато двете с Мариета притискаха плячката си, Вивачия си припомни думите на Уинтроу от миналата нощ. Той прямо бе обвинил Кенит.

— Той преследва този кораб, за да се сдобие със слава, а не защото се интересува от съдбата на пренасяните с него роби — рече той. — Другите подобни кораби пренасят много повече жив товар, при много по-ужасни условия. За Ейвъри съм чувал, че той не оковава робите си, а ги оставя да се движат свободно из отредените им помещения. Освен това той не пести храната, та стоката му да пристигне в добро състояние и да му донесе добра печалба. Кенит ще нападне кораба му не от ненавист към робството, а в името на собствения си интерес.

Вивачия не отвърна веднага.

— Той не чувства подобни неща в моментите, когато размишлява за предстоящата битка — каза фигурата. И не се впусна в подробности, защото самата тя не бе напълно сигурна за състоянието на Кенит. В душата му оставаха заключени неща, които той не споделяше с никого. Затова тя неусетно промени темата. — А пък аз не мисля, че тези роби ще се радват по-малко на свободата си от хора, държани в окови и недоимък. Да не се опитваш да кажеш, че робството е приемливо, стига робът да получава добро отношение, като някакво скъпо домашно животно?

— Не, разбира се! — побърза да се възмути Уинтроу. Оттам насетне за Вивачия беше лесно да промени разговора в удобна посока.

Едва днес тя успя да назове емоциите, които отекваха у Кенит при споменаването на Мърморещ. Това беше вълнението от предстоящия лов. Малкият кораб, който бягаше пред тях тъй бързо, за Кенит представляваше неустоимо изкушение: тъй както някоя преливаща от живот котка би се впуснала подир пеперуда. Прагматикът в него не би се спрял на този съд, ала въпреки това Кенит не бе могъл да устои на предизвикателството.

Разстоянието между двумачтовия Мърморещ и Вивачия се смаляваше; в противоположност, вълнението на Уинтроу продължаваше да расте. Той многократно бе предупредил Кенит, че на борда на Вивачия не бива да бъде проливана кръв. Бе се опитал да обясни на моряка, че корабът завинаги би носил спомените на избитите, но не бе успял да предаде същинското бреме на тези дири. Ако Кенит не се вслушаше в него, ако допуснеше битката да прелее върху нейните палуби или, още по-лошо, ако избереше да екзекутира пленници на борда ѝ, корабът нямаше да успее да го понесе. По-рано, когато Уинтроу бе отишъл да го моли да не използва Вивачия за пиратство, Кенит го бе изслушал с отегчен вид, а после сухо се бе осведомил за причината, поради която някой би избрал да залавя жив кораб, ако не за да го използва с подобна цел. Уинтроу избра да свие рамене и да замълчи. Последващи молби само биха накарали Кенит да демонстрира властта си над момчето и кораба.

Моряците от Мърморещ бяха отрупали мачтите и работеха с трескаво отчаяние. И ако Мариета бе единственият им преследвач, те щяха да успеят да избягат. Ала живият кораб не само бе по-бърз от двумачтовия: Вивачия се намираше в позиция да изтласка плячката си в канала. За един кратък момент на Уинтроу му се струваше, че Мърморещ ще успее да се изплъзне и да навлезе в открити води. Но това не се случи. От борда на преследвания кораб долетя гневна заповед; съдът трябваше да намали скоростта си, за да не се вреже в брега. Само след минути Вивачия и Мариета го бяха притиснали от две страни. От Мариета полетяха абордажни куки, врязали се в палубите на пленения кораб.

Екипажът на Мърморещ пренасочи усилията си към отбрана. Моряците бяха добре подготвени: те запратиха огнени стрели, които се пръснаха върху палубата на Мариета, за да започнат да разливат пламъци. Междувременно отбранителите нахлузваха леки брони и приготвяха оръжията си с движения, които издаваха умение. Някои от другарите им, окачили лъкове на гърбовете си, бързо заемаха позиции сред въжетата.

Някои от пиратите от екипажа на Мариета се заеха да гасят пламъците с помощта на влажни платнища. Други отвърнаха на огъня, като задействаха катапултите. Дъжд от камъни се изсипа върху палубата на притиснатия кораб. И през цялото това време двата съда се приближаваха все повече и повече под опъна на въжетата. Край близкия борд на Мариета се бяха струпали нетърпеливи пирати, горящи от желание да се хвърлят на абордаж. По численост те надвишаваха моряците от Мърморещ.

Край бордовете на Вивачия също се бяха струпали пирати, но в качеството си на завистливи зрители. Те надаваха викове и насърчаваха другарите си. Онези от пиратите, които разполагаха с арбалети, се покатериха и започнаха да обстрелват Мърморещ. Това беше единственото им участие в битката, но и то се оказа смъртоносно. Бранителите трябваше през цялото време да помнят, че зад тях се намира и втори противник: съскащи стрели пронизваха онези, които си позволяха да забравят.

Кенит задържаше Вивачия досами сблъсъка, с нос, насочен към двата съда. Той стоеше на предната палуба, стиснал перилата, и говореше с тих, напътстващ глас. На моменти вятърът донасяше откъслечни думи до Уинтроу, но дочутото се оказваше достатъчно, за да потвърди, че тези думи са предназначени за Вивачия.

— Виж, онзи там, с червената кърпа, който първи скочи на чуждия борд. Това е Съдж. Той, негодникът му с негодник, на всяка цена иска да е първи. А на една крачка след него е Рог. Това хлапе боготвори Съдж, някой ден това ще докара смъртта му…

Фигурата кимаше в отговор на думите му и продължаваше да наблюдава случващото се. Тя бе стиснала юмруци, леко раздалечила устни във вълнение. Във възприятията ѝ Уинтроу долавяше смутено вълнение. Емоциите на екипажа, смесица от копнеж, завист и вълнение, се разливаха около нея. Кенитовата гордост към хората му се долавяше като отделна нишка.

Тази гордост бе основателна: с целенасочеността на мравки пиратите заливаха борда на Мърморещ и изтласкваха бранителите. Вятърът и вълните приглушаваха крясъците и проклятията. По нищо не личеше Вивачия да осъзнава, че стрелите, изхвърчащи откъм собствения ѝ такелаж, пронизваха човешка плът. От тази дистанция клането представляваше пъстроцветен спектакъл. В него имаше блясък, драма и напрежение. Някакъв моряк полетя към палубата на Мърморещ. Той се блъсна в една рея, изхлузи се и продължи да пада. Уинтроу потръпна, когато тялото се стовари върху палубата, а Вивачия дори не трепна. Тя бе насочила цялото си внимание към предната палуба, където капитанът на нападнатия съд се сражаваше със Соркор. Шпагата на капитан Ейвъри проблясваше като сребърна игла. Неговият противник бе по-едър и използваше две оръжия. Точно в този момент той отбиваше удара с късия меч в лявата си ръка и на свой ред атакува с меча в десницата си. Между двамата съперници танцуваше смърт. Очите на Вивачия сияеха.

Уинтроу хвърли бърз поглед към Кенит. Пиратският капитан бе разчел добре. От това разстояние Вивачия можеше да наблюдава вълнението на битката, без да се налага да влиза в съприкосновение със съпътстващите го ужаси. Кръвта не се лееше по нейната палуба, а вятърът отнасяше дима и крясъците на умиращите и ранените. Бавно, но сигурно пиратите завладяваха все по-голяма част от палубата — като разширяващо се петно. Нищо не оставаше скрито от Вивачия, но в същото време тя оставаше само зрителка. Вероятно Кенит искаше да я накара да привикне към насилието.

— Отсреща умират хора — обяви Уинтроу. — Живи същества, умиращи сред ужас.

Вивачия го погледна само за момент. Кенит беше този, който отвърна.

— Те сами са виновни за онова, което ги сполита — изтъкна той. — Те сами са избрали да се занимават с това, знаейки, че съществува вероятност да умрат. Не говоря само за собствените си хора, които храбро се хвърлят срещу смъртта. Моряците от Мърморещ очакваха да бъдат нападнати. Те предизвикаха това. Със своето перчене те подканиха тази съдба. Спомни си, че те имат леки брони, мечове и лъкове. Щяха ли да носят подобни неща на борда си, ако не очакваха сблъсък? Ако не знаеха, че заслужават да бъдат предизвикани? — Кенит се засмя гръмко. — Не — сам си отговори той. — Случващото се насреща не е клане, а сблъсък на воли. Дори би могло да се каже, че това е конкретна проява на вечния конфликт между справедливостта и нечестието.

— Там умират хора — упорито повтори Уинтроу. Той се опита да вложи увереност в думите си, но осъзна, че неговата увереност отстъпва пред убедителните думи на пирата.

— Хората непрекъснато умират — съгласи се пиратът. — Дори и в този момент, докато двамата с теб стоим на тази палуба, ние вече чезнем, вехнещи като летни цветя. Вивачия ще надживее всички ни, Уинтроу. Смъртта не е нещо лошо. Нима Вивачия не е приела в себе си няколко живота, за да се събуди? Запитай се: дали с всеки изминал ден тя наблюдава как живеем, или вижда как умираме? Всеки от тези отговори е верен. Болка и насилие съществуват — те са част от съществуването на всички създания и сами по себе си не са лоши. Сляпата свирепост на наводнение откъртва дърво от речния бряг, но почвата и водата, които приливът донася със себе си, компенсират. Двамата с моята дама се борим за справедливостта. За да отнесем злото, ние трябва да връхлетим устремно, дори и ако този устрем бъде придружен от болка.

Гласът му бе тих и плътен като далечен гръм. И също тъй сепващ. Уинтроу знаеше, че някъде из тази привидно безукорна логика се крие непоследователност. Достатъчно беше да открие някоя от дирите ѝ, за да разтроши целия аргумент.

Той укрепи позициите си с една прочетена мисъл:

— Една от разликите между доброто и злото се крие в различието, че доброто е в състояние да изтърпи съществуването на злото и пак да просъществува. А злото винаги бива неминуемо победено от доброто.

Кенит се усмихна с разбиране и поклати глава.

— Уинтроу, ти дори не се вслушваш в нещата, които изричаш. Сам помисли над думите си. Що за добро би търпяло злото и би допускало то да се разгръща? Ето кое: доброто, което се грижи за удобството и безопасността си. Така то престава да бъде истинско добро и се превръща в заслепено самодоволство. Нима ние трябва да обърнем гръб на страданието в трюма на онзи кораб, казвайки: „Ние тук сме свободни хора, те ще трябва да се оправят сами“? Съмнявам се, че на това са те учили в манастира.

— Нямах това предвид! — възмути се Уинтроу. — Доброто изтърпява злото по начина, по който един камък изтърпява дъжда. Това не се равнява на съгласие или…

— Струва ми се, че битката приключи — прекъсна го Кенит.

Край бордовете на Мърморещ излитаха тела. Този път никакви змии не изникнаха от водата: бърз и чист, този кораб не бе придобил подобен кортеж. Знамето му бе скъсано и на негово място се издигна червено-черният Гарванов стяг. Едновременно с това люковете бяха отворени и робите започнаха да излизат на палубата.

Кенит погледна през рамо.

— Ета, накарай ги да приготвят лодката. Възнамерявам да прегледам поредното ни завоевание. — Той погледна към Уинтроу. — Искаш ли и ти да дойдеш, момче? Може да ти се стори полезно със собствените си очи да видиш благодарността на онези, които спасихме. Възможно е да си промениш мнението за нещата, които правим.

Уинтроу бавно поклати глава.

Пиратът се засмя, а подир това продължи със сериозен глас.

— Все пак ще дойдеш с мен. Възнамерявам да те обуча.

Юношата подозираше, че в действителност капитанът иска да му попречи да разговаря насаме с Вивачия за гледката, на която бяха станали свидетели току-що. Вероятно Кенит искаше тя да размишлява само над неговите думи.

Той стисна зъби, но въпреки това се обърна, за да се отправи към лодката. Все щеше да изтърпи.

Той остана шокиран, когато Кенит го прегърна през рамо. Отстрани изглеждаше, че пиратът търси опората му, но не това намерение се криеше в този жест.

— Научи се да губиш, Уинтроу. Освен това ти не губиш нищо, а в действителност печелиш онова, на което аз мога да те науча. — С широка усмивка пиратът го увери. — А има много неща, на които съм способен да те науча.

По-късно, когато двамата вече се намираха на борда на лодката и се отправяха към завладяния кораб, Кенит се приведе към ухото му.

— В един момент дори камъкът отстъпва под постоянните капки на дъжда. В тази загуба няма нищо срамно за него.

Той го потупа по рамото и се намести доволно. Личеше, че гори от нетърпение да стъпи на борда на завоеванието си.

Вятърът донасяше до нея откъслечните звуци на флейта. Алтея вече бе оставила гората зад себе си и се спускаше по скалите. Тя се бе уговорила да се срещне с Брашън и Янтар по пладне при Парагон — тримата възнамеряваха да му съобщят новината заедно.

През цялото време тя се измъчваше от напрежение. Как ли щеше да реагира корабът?

С напредването ѝ звуците се усилваха; те бяха прекалено произволни и неумели, за да се нарекат музика. Най-вероятно някое дете се учеше да свири на плажа.

Покрай тревогите си тя дори не бе осъзнала, че подобен дълбок звук не би могъл да долита от обикновена по големина флейта. По тази причина Алтея остана смаяна при вида на пастирската свирка, която Парагон надуваше.

Съсредоточаването подреждаше образа му по съвсем нов начин. Бръчките бяха изчезнали от челото му, положението на раменете вече не издаваше отбрана. Той изглеждаше съвсем различен от подозрителния кораб, с когото тя се бе сприятелила преди години. За момент Алтея изпита ревност, че Янтар е съумяла да породи подобна промяна.

Нямаше съмнение, че огромната флейта е дело на бижутерката. Алтея поклати глава, признаваща този си недостатък: през всичките години познанство никога не ѝ беше хрумвало да му подарява нещо. Янтар му подаряваше играчки и дрънкулки, неща, които да предоставят занимавка за ръцете и ума му. Докато през цялото това време Алтея бе гледала на него единствено като на провалил се жив кораб. Тя бе привързана към него и го смяташе за личност, а не за предмет. И въпреки това гледаше на него по неизменим начин: кораб, който не се бе оказал достоен за оказаното му доверие; опасен съд, който никога повече нямаше да навлезе в морето. Янтар бе достигнала до онази част от него, представляваща оживено, макар и още незряло дете. На това се дължеше настъпилата промяна в духа му.

Алтея забави крачките си. Заради музиката си корабът не бе доловил приближаването ѝ.

Неговата фигура изобразяваше брадат воин със сурово лице, което нечия жестока ръка впоследствие бе обезобразила, отсичайки очите. Но в този момент лицето му изглеждаше по-скоро момчешко. Точно заради това му спокойствие младата жена се поколеба.

Тя пристигаше, за да му отнеме това простичко удовлетворение. И за да иска от него да стори онова, от което Парагон най-силно се плашеше. Какво щеше да означава тази промяна за него? За първи път тя същински се замисляше за начина, по който това пътуване би му се отразило.

Мисълта за Вивачия прогони и колебанието, и съчувствието. Парагон беше жив кораб, създаден да плава. Щом тя притежаваше възможността да го върне в отредената му стихия, той трябваше да изпитва благодарност.

Не ѝ се искаше да мисли за развой, в който той отново се обръща срещу екипажа си.

Тя надушваше миризмата на приготвяна храна: с напредването на лятото Янтар готвеше предимно на брега. На борда на кораба тя бе внесла промени, някои от които Алтея одобряваше, а други я изпълваха с ужас. Капитанската каюта блестеше, лакирана и смазана. Месингът блестеше. Опустошените шкафове и лавици бяха грижовно възстановени. Помещението ухаеше на ленено масло, терпентин и пчелен восък. Вечер, когато тя запалеше фенер, цялата каюта заблестяваше с цветовете на мед и злато.

Повод за ужас ѝ даваше отворът, който тя бе оформила в пода, за да придобие достъп до трюма. И Брашън, и Алтея реагираха по сходен начин на това изменение. Янтар им обясни, че се нуждаела от по-лесен достъп до запасите си, само че това не ѝ донесе разбиране. Никоя капитанска каюта нямаше капак на пода. Дори и залостен и прикрит с килим, неговото съществуване пак дразнеше Алтея.

Янтар бе възстановила и други части на кораба. Печката в камбуза бе почистена и излъскана. Макар че жената готвеше предимно на брега, съдовете и продуктите тя съхраняваше тук. Интересно как ли бе привикнала към наклона на палубата?

Целият кораб бе почистен от пясъка. Ивиците мъх и водорасли, довлечени от вятъра и успели да се прикрепят, също бяха отстранени. Димът на пречистващи треви бе отстранил и насекомите, и влагата. Врати, прозорци и капаци прилепваха плътно.

Всички тези неща Янтар бе сторила преди съставянето на плана за Парагон. Това беше интересна подробност, само че Алтея не можеше да размишлява за нея сега.

— Парагон! — повика го тя.

Фигурата отпусна флейтата и се усмихна към нея.

— Алтея, дошла си да ме видиш?

— Да. Брашън и Янтар тук ли са?

— Къде другаде? — весело каза той. — Вътре са. По някаква причина на Брашън му скимна да проверява механизма на кормилото ми. Янтар също е с него. Двамата скоро ще се върнат.

— Флейтата ти е много хубава. Нова ли е?

Той придоби смутен вид.

— Не точно. Имам я от няколко дни, но още не съм се научил да свиря. Янтар каза, че това не е от значение, стига на мен да ми е приятно и звукът да ми харесва. И въпреки това аз искам да се науча.

— Тя е права. Освен това с течение на времето ще се научиш.

Крясъците на излитащи чайки накараха Алтея да извърне глава. В края на плажа бяха изникнали две жени, отправили се към кораба. Следваше ги тлъстичък мъж.

Девойката се навъси. Тримата пристигаха прекалено рано; тя още не бе успяла да повдигне въпроса пред Парагон. В тази ситуация му предстоеше да открие, че въпросът е бил решен без него…

Тя трябваше да намери Брашън и Янтар, преди да са достигнали останалите.

— Какво подплаши чайките? — попита корабът.

— Някакви излетници… Бих искала да пийна чаша чай. Ще имаш ли нещо против, ако се кача на борда и помоля Янтар да използвам котлето ѝ?

— Винаги си добре дошла. Сигурен съм, че тя няма да има нищо против.

Подир това той безгрижно възобнови свиренето си. Алтея се почувства като предателка. Тя се покатери по въжената стълба (част от Брашъновия дял към обновлението) и се отправи към кърмата. Точно слизаше в трюма, когато дочу гласовете им.

— Струва ми се в добро състояние — казваше Брашън. — Само че е трудно да се определи, тъй като корабът е заседнал. Едва в свободно състояние ще можем да определим… Въпреки това едно смазване няма да му навреди. Клеф ще се заеме с това.

Макар и разтревожена, Алтея не можа да не се усмихне. Според самия Брашън момчето представляваше изключителна досада. И въпреки това то вече бе навлязло в ролята на юнга. Брашън му възлагаше всички дребни и лесни задачи, за които останалите нямаха време. А момчето не бе излъгало с твърдението си, че мореплаването не му е чуждо: то напълно се бе приспособило към живота на борда, макар и на заседнал в пясъка кораб. От своя страна Парагон бе свикнал с него бързо, дори по-бързо, отколкото хлапакът привикваше към живата фигура. Защото Клеф все още избягваше да разговаря пряко с Парагон. И още по-добре, реши Алтея, предвид тайната, която те укриваха от кораба.

Давад Рестарт не се оказа лесен за убеждаване. Пред Роника той отхвърляше каквото и да било знание за сделки, свързани с Парагон. Но тя бе непримирима в настояването си, че той знаел за различните предложения. Нещо повече, майка ѝ бе настояла, че единствено Давад е в състояние да уреди тези тъй деликатни преговори.

Когато той най-накрая призна, че е действал като посредник при преговорите за продажбата на Парагон, Алтея напусна стаята, тласната от отвращението си. Та този човек беше Търговец, роден и раснал сред същите традиции като нея. Как бе могъл дори да си помисли за подобна постъпка? Как можеше да падне толкова ниско, че да съветва близките на Парагон да се съгласят на подобна постъпка? В името на парите и престижа пред новодошлите спекуланти той бе предал наследството си.

Към отвращението ѝ се примесваше и болка. Това беше същият човек, който я бе вземал на гърба си като малка, който ѝ беше давал сладкиши, а на шестнадесетия ѝ рожден ден ѝ бе изпратил цветя — същият този човек се бе оказал предател.

Роника и Кефрия бяха довършили преговорите, които Алтея мислено бе преименувала на плащане на откуп. Самата тя не взе никакво участие. Тя отбягваше Давад, защото усещаше, че няма да смогне да се държи учтиво с него, а в същото време не искаше да го наскърби.

Тя преодоля остатъка от стълбата и обяви, едновременно със стъпването си:

— Другите идват. Майка вече се вижда от плажа. Боя се, че Търговецът Рестарт също се е присламчил. Надявам се, че той ще прояви благоразумието да задържи устата си затворена, но се съмнявам. Вие вече говорихте ли с Парагон?

През цялото време Алтея оставаше загледана в Янтар. Така беше по-лесно. Между нея и Брашън нямаше вражда, но нямаше и разбиране.

— Още не! — със стреснат вид отвърна приятелката ѝ. — Исках ти също да присъстваш. Не очаквах, че останалите ще пристигнат толкова рано.

— Подранили са. Но ние бихме могли да изпратим Клеф да ги пресрещне и да им каже да почакат, докато им дадем знак.

Янтар се замисли за момент.

— Не. Мисля, че колкото по-скоро приключим, толкова по-добре. Той ще крещи и ще се цупи, но аз подозирам, че и тайно ще се радва. — Тя въздъхна леко. — Да вървим.

Алтея последва приятелката си обратно по стълбата, Брашън се изкатери последен. Вън те завариха Клеф да седи на един камък пред кораба. Лицето на хлапака бе зачервено от смях; той все още се опитваше да си поеме дъх. Повод за кикота му бяха специфичните звуци, които Парагон отправяше с помощта на флейтата си: удивително реалистично подобие на изпускане на газове. Той духваше, възпроизвеждайки подобието, а после избухваше да се смее, подкрепян от дребния си събеседник. При излизането на тримата корабът повдигна ръка пред устата си, за да прикрие смеха, а хлапакът продължи да се превива и кикоти.

Алтея спря. Брашън също се засмя. Парагон извърна глава в тази посока и се ухили.

— Ето ви и вас.

— Да, ето ни и нас — потвърди Янтар. Тя се приближи към фигурата и се протегна нагоре, за да докосне ръката му. — Парагон, искаме да говорим с теб за нещо важно. За нещо много важно.

Веселието изчезна от лицето му, а на негово място изникна колебание.

— За нещо лошо?

— За нещо добро — продължи Янтар с успокояващ глас. — Поне така смятаме ние.

Тя погледна към двамата си спътници, сетне се извърна към плажа. Алтея проследи взора ѝ. Майка ѝ и Еймис Лъдчънс скоро щяха да пристигнат.

— За една възможност да сторим нещо добро, с твоя помощ. Без теб не бихме успели.

— Аз не съм дете — рече корабът. — Говори направо. — Личеше, че неспокойството му нараства. — За какво бих могъл да помогна?

Янтар нервно прокара длан през лицето си. Тя отново погледна към Брашън и Алтея, преди да продължи.

— Зная, че не си дете. И освен това зная, че не подходих добре, но това е защото се боя от отказа ти, Парагон. Ето за какво става въпрос. Ти знаеш за Вивачия, живия кораб на Вестритови. Знаеш, че тя е била заловена от пирати. Чувал си ни как обсъждаме това, как се чудим какво бихме могли да сторим. Ето какво. Алтея иска да я спаси. Двамата с Брашън също искаме да отидем.

Тя си пое дъх.

— Ние искаме ти да ни отведеш там. Как ти се струва това?

— Пирати — промълви той. И почеса брадата си със свободната си ръка. — Не зная. Не зная… Аз ви харесвам. Харесва ми да бъда с вас. Никой кораб не бива да остава при пиратите. Те са отвратителни създания.

Алтея отърси част от отвратителната скованост, вцепенила дъха ѝ. Всичко щеше да бъде наред.

— Лъдчънсови съгласиха ли се да ме отведат там?

Брашън нервно прочисти дъх. Янтар погледна останалите двама, ала никой от тях не се отзова на подканата ѝ.

— Те ще ни позволят да те отведем там — рече тя.

— Но тогава кой… Да не искаш да кажеш, че ще плавам без член на семейството си? — смая се корабът. — Никой жив кораб не плава без свой близък.

Този път Брашън се обади:

— Аз ще бъда с теб, Парагон. След всичките тези години на познанство ти си като мой роднина. Това устройва ли те?

— Не. Не, Брашън. — В гласа на кораба се долавяше нервност. — Аз наистина те харесвам, но ти не си мой родственик. Ти си мой приятел, но не и роднина. А аз не бих могъл да плавам без роднина на борда си. — Тук той тръсна глава. — Моите близки не биха допуснали това да ми се случи. То би било все едно да кажат, че се отказват от мен завинаги, че от мен не би имало полза. Не.

Парагон стисна флейтата си с две ръце, но те въпреки това трепереха.

Роника и Еймис Лъдчънс бяха спрели. Еймис стоеше загледана в Парагон, скръстила ръце и стиснала устни. В тези жестове Алтея съзираше и отхвърляне, и отричане. Поне корабът не можеше да ги види…

Зад двете жени Давад пуфтеше в опита си да ги настигне.

— Парагон… — поде Алтея. — Моля те, изслушай ме. Минали са години от времето, в което на борда ти е имало представител на рода Лъдчънс. Извън нашето присъствие, ти си бил сам. И въпреки това ти си оцелял. Защото си различен от повечето живи кораби. Ти имаш усещане за личност, отделно от близките си. Научил си се да бъдеш… независим.

— Оцелях, защото не можех да умра! — неочаквано изрева той. Ръката му повдигна флейтата високо, сякаш в подготовка за удар. Но удар не последва, вместо това, с демонстративно и овладяно движение, Парагон се пресегна през рамото си, за да остави безценния музикален инструмент върху палубата. — Моят живот е болка, Алтея. Живот на ръба на лудостта! Нима мислиш, че аз не зная това? Аз научих, че… Не, аз нищо не научих. Открих единствено, че трябва да продължавам да съществувам. И затова продължавам да съществувам. Разяжда ме празнота, която никога не се насища. Тя поглъща дните ми, ден по ден, миг по миг, и с всеки изминал ден аз ставам все по-малък, но въпреки това никога не угасвам.

Той избухна в налуден смях.

— Ти казваш, че аз имам личност, която е отделна от близките ми? Да, това е така, и още как. Тази личност има нокти и зъби, тя прелива от мъка и гняв. Аз не бих се поколебал да разкъсам целия свят, стига това да ми гарантира, че сред настъпилото Нищо аз също се спра да съществувам!

Тези думи той изричаше с все по-голямо ожесточение, а в края им, когато гласът му бе придобил силата на рев, Парагон отметна глава и изкрещя. Писъкът бе нечовешки висок, непоносимо тъжен. Алтея притисна длани над ушите си.

С периферното си зрение тя видя как Еймис Лъдчънс се обръща и побягва. Роника я догони и сграбчи ръката ѝ. Алтея не можеше да чуе думите на майка си, но по жестовете и по лицето ѝ можеше да предположи. Давад вече беше се изравнил с тях, клатеше глава и бършеше челото си с копринена кърпичка.

Младата жена осъзнаваше какво се бе случило току-що. Еймис Лъдчънс бе променила решението си, с което Алтея бе изгубила единствения си шанс да спаси Вивачия. Тя не би се чувствала тъй съкрушена, ако можеше да си внуши, че Парагон е спечелил, само че това беше невъзможно. Лъдчънсови нямаше да продадат родовия си кораб, но нямаше и да плават с него. Парагон щеше да остане завинаги на този бряг, гаснещ сред лудостта си.

Дали и на самата Алтея не предстоеше подобна съдба?

Янтар бе застанала съвсем близо до Парагон. Опасно близо. Тя бе отпуснала ръка на корпуса му и тихо разговаряше с него. Той не ѝ обръщаше внимание, заровил брадато лице сред дланите си. А раменете му се тресяха като на неутешимо дете.

Клеф също се бе приближил, удивено загледан в ридаещата фигура. Той бе захапал долната си устна, стиснал юмруци.

— Парагон! — изкрещя Еймис Лъдчънс.

Фигурата повдигна глава и се ослуша.

— Кой е там? — рязко попита той. И прокара ръка по бузите си в опит да изтрие несъществуващите сълзи. Видно беше, че той не иска да издава мъката си пред непознати.

Жената изрече името си. То прозвуча като оправдание. Кичури от сивеещата ѝ коса бяха изскочили изпод шапчицата ѝ, шалът ѝ се развяваше. Тя не каза нищо повече, а остана да изчаква реакцията на кораба.

Парагон бе придобил смаян вид. Едва третият му опит да изрече нещо се оказа успешен.

— Защо си дошла?

Гласът и тонът му бяха изненадващо сдържани, принадлежащи на мъж, а не на момче. От него се излъчваше мъка.

Следващият дъх му донесе още повече спокойствие. С него той продължи:

— Защо, след всичките тези години, идваш да говориш с мен?

Явно това му поведение я покърти повече от каквито и да било крясъци.

— Те вече са ти казали, нали? — запита Еймис.

— Какво да са ми казали?

Жената се напрегна.

— Аз те продадох.

— Невъзможно е да ме продадеш. Аз съм част от семейството ти. Нима би могла да продадеш дъщеря си? Или сина си?

Еймис Лъдчънс поклати глава.

— Не — прошепна тя. — Не бих могла. Не бих могла, защото ги обичам, те също ме обичат. — Жената повдигна очи към него. — Докато за теб това не се отнася.

Подир това тя избухна неочаквано.

— Откакто се помня, ти си срамът и бремето на семейството ми. Аз дори не съм била родена по времето на последните ти пътувания, но трябваше да израсна сред мъката на мама и баба. Ти си изчезнал, отнасяйки със себе си мъжете от нашето семейство. Защо? За какво си искал да ни накажеш? Достатъчно е било просто да не се върнеш. Тогава поне близките ми биха могли да се чудят. Поне биха могли да си представят, че корабът е потънал или се е разбил на някой остров, където екипажът още е жив. А ти си избрал да се върнеш, за да покажеш на семейството ми, че отново си убил мъжете, намирали се на борда ти, и си оставил жените да скърбят.

— Ти се намираш на този бряг от тридесет години! Тридесет години постоянен укор към семейството ми, символ на нашия позор. Всеки кораб, който навлиза или напуска пристанището, те вижда заровен тук. В града няма човек, който да не притежава собствено мнение за причините за случилото се. И повечето от тези мнения хвърлят вината върху нас. Според тях ние сме алчни, себични, неразумни, безсърдечни. Някои казват, че сме си заслужили онова, което ни е сполетяло. Във всеки случай докато ти си тук, ние не можем да си простим, нито да забравим. Много по-добре би било, ако те няма. Тези хора са склонни да те вземат, а ние сме повече от склонни да се отървем от теб.

Нейните отровни думи заливаха всички им. Алтея стоеше смаяна под този порой на злост. А жената продължаваше да крещи, изцъклила очи в настървението си. Може би Парагон не беше луд, а просто демонстрираше родова черта…

— Преди теб ние бяхме влиятелно семейство. Ти трябваше да представляваш върха на нашия напредък, парагонът на нашия успех. Вместо това ние пръснахме богатствата си, за да те изплащаме, а в замяна ти ни донесе единствено отчаяние и мъка. Защо мълчиш? Няма ли поне да се защитиш, да отречеш? Хайде, говори, славни корабе! Защо? Защо се обърна срещу тях? Какво те накара да избиеш нашите мечти, нашите надежди, нашите мъже?

Най-сетне тя замлъкна, изтощена от крясъците си и силата на проявеното чувство. До нея Роника Вестрит изглеждаше отвратена. Но най-стряскащо бе изражението на Давад Рестарт. Той имаше смутен вид, ала въпреки това в очите му светеше увереността на човек, получил доказателство за дълго оспорваната си правота.

— Дъждовната река — тихо каза той. — Нищо добро не е дошло от водите на Дъждовната река. Отровна магия, коварна болест. Това е всичко, което…

— Млъкни — просъска Янтар. — Млъкни и си върви. Той вече знае. Ето, вземи, всичко е твое. Всичко което имам, в замяна за него. Както обещах.

Тя свали от врата си кожена връв с нанизан ключ и я хвърли към краката на Давад. С чист звън ключът отскочи от един камък и се вряза в пясъка. Търговецът с мъка се приведе, за да го прибере.

Алтея разпозна едрия ключ от магазинчето на Янтар.

Еймис Лъдчънс все така оставаше загледана в кораба. По сбръчканите ѝ бузи личаха сълзи, но тя не ридаеше, а безмълвно се взираше в Парагон, стиснала устни.

Парагон бе скръстил ръцете си, а главата си бе отметнал по посока на морето, към хоризонта. Той също бе стиснал челюсти. В този момент той приличаше на фигура от обикновено дърво.

Давад хвана Еймис Лъдчънс за ръката и я задърпа.

— Да вървим, Еймис, ще те заведа до дома. После ще отида, за да се погрижа за обезопасяването на магазина. Току-що ти успя да извлечеш добра полза от лоши условия. Като всички ни. Желая ти приятен ден, Роника, поздрави и на теб, Алтея. И помнете, че тези преговори не започнаха с мен.

— Ще запомним — сухо каза Алтея. Тя не остана да ги съпровожда с поглед.

Не, тя се бе загледала в застиналия кораб, разяждана от вина. Тя просто бе приела за даденост, че Еймис Лъдчънс ще убеди Парагон да тръгне с тях. Защо? Та упоритостта на Лъдчънсови бе пословична. Какви основания бе имала Алтея да смята, че Еймис няма да я прояви към изоставения кораб?

Всичко започваше да ѝ се струва една огромна лудост — не просто случилото се току-що, а и цялото начинание. Да се отправи на борда на обезумял кораб, за да намери и да си върне семейния съд. Това беше начинание за глупак. Само безумец би повярвал, че подобно дело има шанс да успее.

— Тя си отиде, Парагон — тихо го повика Янтар. — Всичко ще бъде наред. Това е за добро. Ти ще бъдеш с хора, които се грижат за теб. Отново ще се озовеш сред вълните, където е мястото на един кораб. И ще се завърнеш като герой. Тогава целият град ще осъзнае ценността ти, дори и семейството ти. Парагон?

Клеф предпазливо пристъпи иззад Брашън, доближи се до кораба и срамежливо отпусна ръка върху корпуса му.

— Поняко’а — каза момчето, обърнало глава към фигурата над него — чойек сам тря’а д’ си биде с’мейство. Когат’ никой друг н’ ти йе останал.

Парагон не каза нищо.

Мърморещ се намираше сред най-добрите съдове, пленявани от Кенит, и то на челно място. По време на издигането си върху палубата пиратът можа да затвърди това по-рано образувало се впечатление.

На борда на завладяния съд Ета вече го чакаше, готова да му подаде патерицата. Кенит я пое с двойно задоволство: това не само бе първата му значителна победа след оздравяването, а и Уинтроу получаваше възможност да я оцени. Удивлението на стоящото до него момче бе почти осезаемо. Да, нека хубавичко огледа скъпия кораб и да си промени мнението за капитан Кенит. Нима младият Уинтроу смяташе, че има насреща си някакъв еднокрак негодник, годен да преследва единствено вмирисани робски кораби? Нека разглежда, за да се убеди, че Кенит е един от най-добрите пирати, някога плавали из тези води.

Това му задоволство намери израз във великодушие към провелите абордажа и особено към Соркор. Когато заместникът, още с окървавени ръце, забърза да докладва, Кенит го смая, като дружески го потупа по рамото и обяви:

— Отлична работа и първокачествено изпълнение! Има ли заложници?

Соркор се усмихна широко, зарадван от рядката похвала.

— Само от офицерския състав, капитане. Бяхте прав: техните хора бяха колкото моряци, толкова и бойци. Никой от тях не пожела да се предаде, макар че на два пъти им дадох шанс. Жалко е, че не се съгласиха. Сред тях имаше умели момчета. Но в крайна сметка на палубата останаха единствено онези, които дойдоха с мен. — И Соркор се усмихна в отговор на шегата си.

— А къде са офицерите?

— В трюма, заключени. Заместник-капитанът отнесе два лоши удара по главата, но ще се оправи. Долу има и прекрасна плячка… Робите са добре. Някои от тях още са сепнати от внезапната промяна, но бързо ще се осъзнаят.

— Загуби? — запита Кенит, който вече накуцваше по палубата на пленения съд.

Соркоровата усмивка посърна.

— По-сериозни от очакваното, сър. Както казах, имахме насреща си опитни бойци, които отказваха да се предадат. В боя изгубихме Клифто, Марл и Бъри. Кимпър остана без едно око. Има и още неколцина ранени, но по-леко. На Опал му порнаха лицето, чак зъбите му се виждат. Той щеше да полудее от болка, затова го изпратих обратно на Мариета.

— Опал. — Кенит се замисли за момент. — Прати го на борда на Вивачия. Уинтроу ще се погрижи за него, той е умел лечител. Но аз забелязвам, че ти не каза нищо за себе си, Соркор.

Едрият пират се ухили и махна с ръка към окървавения си ляв ръкав.

— Той имаше само едно оръжие, а пак успя да ме пореже. Срамувам се от себе си.

— Това не означава, че и ти не заслужаваш лечение. Къде е Ета? Ета, момичето ми, погрижи се за раната на Соркор. Уинтроу, ти ела с мен. Да разгледаме набързо онова, което спечелихме днес.

Никак не беше набързо: Кенит преведе момчето из всички складови помещения. Той му показваше гоблени и килими, обвити в платнище. Разгръщаше пред него бъчви с кафе на зърна и сандъчета с чай, дебели снопчета омайни билки, пренасяни в глинени съдове, и лъскави макари златна, червена и пурпурна нишка. Кенит обясни, че всички тези неща са осигурени от търговията с роби. Макар и красиви, те бяха заплатени с чужда кръв. И освен това се осведоми дали е справедливо хора като Ейвъри и поддръжниците му да задържат приходите от недостойните си дела?

— Докато робството носи печалба, търговия с роби ще има. Тъкмо алчността бе накарала баща ти да се включи в тази игра. Тя се оказа и негово падение. А аз възнамерявам да доведа падението на всички, които търгуват с жива плът.

Уинтроу бавно кимна. Кенит не беше сигурен, че изразеното съгласие е искрено, но пък това нямаше значение. Докато той можеше да изрежда справедливи причини за постъпките си, момчето трябваше да се съгласи с него. Така за Кенит щеше да бъде по-лесно да привлече Вивачия на своя страна.

Той прегърна юношата през рамо и предложи:

— Да се връщаме обратно. Исках да ти покажа тези неща и лично да чуеш от Соркор, че сме предоставили на тези негодници шанс да оцелеят. Какво друго бихме могли да сторим?

С тези думи Кенит смяташе, че е довел до успешен край целта си. Уви, при завръщането обратно на палубата го чакаше проблем — под формата на три робини, които забързаха към него. Ета не им позволи, а пристъпи пред тях, отпуснала ръка върху ножа си. Трите останаха да треперят под погледа на капитана.

— Имаме малък проблем — обърна се Ета към него. — Тези трите настояват, че не искат да бъдат освобождавани. Искат да бъдат откупени заедно с капитана и заместника му.

— И на какво се дължи това им нежелание? — запита Кенит с хладен, но учтив глас, и същевременно огледа робините. Всички те бяха красиви жени, млади, с гладка кожа. Татуировките им бяха съвсем бледи и дребни, почти незабележими в светлината на слънцето.

— Глупавите кучки смятат, че е по-добре да си останат робини, отколкото сами да изградят бъдещето си в Заграба. Свикнали са да бъдат държанки на богати мъже.

— Аз съм поетеса, а не курва — гневно се обади една от жените. — Капитан Ейвъри ме закупи специално за Сеп Кордор. Той е заможен благородник, който се ползва с репутацията на добър господар. Ако отида при него, той ще се грижи за мен и ще ми позволи да се занимавам с изкуството си. Ако остана с вас, кой знае с какво ще трябва да се захвана, за да се прехранвам. Дори и ако по някакво чудо продължа да творя, що за публика бих имала в едно средище на отрепки?

— Явно би предпочела да съчиняваш стихове пред змиите? — безгрижно предложи Ета. Тя изтегли ножа си и допря върха му до корема на жената.

Поетесата не трепна. С отметната глава тя продължаваше да се взира към Кенит.

— Вие двете също ли пишете стихове? — обърна се капитанът към другите робини. Те поклатиха глави.

— Аз съм тъкачка — отвърна едната с дрезгав глас.

— Аз владея лечебен масаж — каза другата в отговор на Кенитовия поглед.

— Нека да позная… и трите сте предназначени за Сеп както там му беше името?

Веселият тон на Кенит накара очите на Ета да заблестят. Тя леко увеличи натиска върху ножа си, за да накара първата робиня да отстъпи. Другите две кимнаха.

— Тъй. — Пиратът престана да им обръща внимание и махна с ръка. — Ето какво прави робството, Уинтроу. Един богаташ купува талантите им за своя собствена угода. Той ги купува, а те дори не знаят, че са курви. Никоя от тях не прояви достатъчно гордост да ни каже името си. Те вече са станали собственост на своя господар — пристигането в дома му е само формалност.

— Какво ще правим с тях? — подвикна Ета подире му.

Кенит въздъхна.

— Те желаят да си останат робини. Така да бъде, отведи ги при останалите, за които ще поискаме откуп. Сеп Кордор вече е платил за тях. Възможно е да плати повторно. — В този момент той бе споходен от вдъхновение. — Парите, които получим от тях, ще разделим сред онези от робите, които избраха свобода. Това ще им помогне да започнат новия си живот.

Макар и изненадана от чутото, Ета все пак успя да кимне, преди да отведе робините. Кенит се обърна към Уинтроу.

— Както виждаш, аз не използвам принуда. Няма да принуждавам нито теб, нито Вивачия. Мисля, че ти и сам виждаш: аз не съм противният пират, за когото ме смяташе.

Двамата се отправиха обратно към въжения стол, довел капитана на борда. По пътя Кенит отново заговори:

— Някога представял ли си си какво би било да притежаваш собствен кораб? Някакъв бърз и повратлив съд, като този?

Уинтроу не отговори веднага, а най-напред се огледа.

— Този кораб е прекрасен, но аз не бих се чувствал щастлив като капитан. Ако получех свободата си, бих се завърнал в манастира.

— Свободата си…? Уинтроу, тази татуировка върху лицето ти не означава нищо за мен. Нима ти все още смяташ себе си за роб? — престори се на смаян Кенит.

— Не. Една татуировка не ме прави роб — съгласи се Уинтроу. За момент той затвори очи. — Моята собствена кръв е тази, която ме приковава към Вивачия почти със същата неизменност като верига. Връзката между двама ни става все по-силна с всеки изминал ден. Струва ми се, че пак бих могъл да я напусна и да открия цялост в живот, отдаден на Са. Ала това би била себична постъпка, дело, което завинаги би оставило в нея празнина. Не бих могъл да намеря спокойствие, докато зная, че съм я оставил.

Пиратът наклони глава.

— И си сигурен, че тя никога не би приела мене вместо теб? Защото аз искам онова, което би направило и двама ви щастливи. За теб това означава завръщане в манастира, стига то да не съкруши духа на кораба.

Момчето бавно поклати глава.

— На борда ѝ трябва да присъства някой от семейството ни. Човек, който е свързан с кораба. Само това би спасило Вивачия от лудост.

— Разбирам — меко каза Кенит. — Това ни поставя в трудно положение. — Той утешително потупа събеседника си по рамото. — Но може би аз ще измисля нещо, което ще удовлетвори всички ни.

Трите кораба не останаха дълго на мястото на битката: Кенит искаше да ги отдалечи. Той обясни на Ета, че откупът бива изплащан най-бързо, когато искането му бива предшествано от период на несигурност. По тази причина Мърморещ щеше просто да изчезне за известно време. И по тази причина той, обграден от Вивачия и Мариета, се отправяше към Заграба.

В пиратското градче Кенит възнамеряваше да изтъкне плячката и пленниците си. Сетне, след около месец, той щеше да изпрати съобщение до Калсид, че корабът и оцелелите подлежат на откупуване. За товара той щеше да се погрижи лично.

Ета не бе пропуснала да разгледа платовете и да си избере мостри. Сега тя отново приглаждаше тъканта, обгърнала скута ѝ, и вдяваше още конец.

Беше нощ. Кенит лично бе застанал на кормилото: факт, който Ета се стараеше да забрави. Предвид цялото време, което той бе прекарал в разговори с кораба, в този момент му се полагаше почивка. Изминалият ден се бе оказал тежък за всички им.

Съгласно нареждането, тя се погрижи да зашие раната на Соркор. През цялото време едрият помощник стоеше неподвижно, стиснал зъби в болезнена усмивка. Тази работа никак не беше приятна, но поне той не крещеше като клетия Опал.

Опал бе доведен на борда на Вивачия, за да бъде излекуван. През цялото време, докато биваше приковаван на палубата, той се мяташе като осъден. Върхът на меч бе разкъсал бузата му в белег, оголващ и носа. Този разрез трябваше да бъде зашит, иначе той нямаше да може да се храни нормално. По онова време вечерта още не се бе спуснала; екипажът окачи фенер над него.

Сред робите от Мърморещ имаше хирург, който по молба на Уинтроу Кенит бе наредил да повикат. Въпреки това Опал отказваше да позволи на когото и да било да докосне раната му. Когато Уинтроу се опита да задържи бузата, за да може хирургът да я зашие, юнгата изпищя и не спря да мята глава, докато останалите не се отказаха. Хирургът реши, че трябва да му пусне кръв, за да намали силата на болката — този процес се повтори, докато Опал не отмаля. Известно време Ета наблюдаваше, а Кенит стоеше при носа и обясняваше процеса на кораба. Болката, която момчето изпитваше, той обясни като необходима за излекуването му. Кенит я сравни с убийствата по нужда, с които той очистваше водите от превозвачите на роби. Уинтроу се навъси при тези му думи, но не каза нищо, прекалено зает с кръвопускането. Към цялата операция той бе пристъпил с голяма грижливост и бе застлал дебел слой платнище, за да не попада кръвта върху палубата на живия кораб.

В един момент дрезгавите викове на Опал заглъхнаха, а лечителите му отново посегнаха към иглите. От този момент нататък той никога нямаше да притежава предишната си красота, но поне щеше да се храни нормално. Това беше първият му абордаж; жалко, че беше го споходил лош късмет.

Ета привърши с последните бодове от подгъва. Тя разкъса конеца, изправи се и освободи полата си. Дрехата се свлече край краката ѝ, обгръщайки ги с червенина. Тя пристъпи в новата си творба, издърпа я нагоре и я пристегна около кръста си.

Тя не знаеше същинското название на тази тъкан. Платът се отличаваше с грапава текстура, която пръстите ѝ усещаха по удивителен начин. Цветът му бе зелен, но при движение разливаше светлината върху себе си. Но най-приятен бе самият допир. Тя повторно приглади полата по бедрата си. Платът леко прошумоля. Усещането определено щеше да се хареса на Кенит — в онези моменти, които той си позволеше да се съсредоточи върху него.

В последно време въпросните моменти бяха далеч по-редки от очакваното…

Тази мисъл я накара да поклати глава към образа си в огледалото. Неблагодарница. Съвсем неотдавна той бе лежал безсилно, изгарян от треска. Тя трябваше да се радва, че той изобщо е възстановил мъжките си желания — бе чувала, че някои осакатени ги изгубват.

Ета взе една от четките си и започна да я прокарва през косата си. Тя я пускаше дълга, скоро щеше да стига раменете ѝ. Тя си представи ръцете му, заровени в нея, и тежестта му, притискаща тялото ѝ. Първите тръпки не закъсняха. В предишния си живот тя никога не бе си помисляла, че някога ще изпитва подобно усещане; че някога ще копнее за чуждия допир, вместо да се моли той да приключи по-бързо.

Но пък тя не бе си представяла, че ще доживее да ревнува от един кораб. Глупаво…

Тя повдигна глава, за да напарфюмира шията си. Парфюмът, на който се спря пробно, беше нов, също донесен от Мърморещ. Сладостна и остра миризма. Да, него щеше да използва.

Ета реши, че трябва да има повече вяра на Кенит. Сякаш той не си имаше достатъчно проблеми, та трябваше да се съобразява и с ревността ѝ? Да, глупава ревност. Това беше кораб, а не жена.

Тя се зае да подрежда каютата. Любимият ѝ винаги рисуваше или пишеше нещо. Ета обичаше да го наблюдава — в моментите, в които той ѝ разрешеше. Обичаше, защото ѝ беше приятно да вижда тази проява на умение. Писецът му се движеше с бързина, чертаещ символи.

Ета се спря да разгледа някои от разгърнатите на масата свитъци, преди да ги прибере. Как ли Кенит запомняше значението на всички тези символи? Явно това беше мъжко умение…

Откъм палубата долетя заповедният глас на Бриг. Почти веднага след това котвата започна да се спуска. Значи корабът спираше за през нощта. Още по-добре.

Тя тръгна да търси Кенит. За начало се отправи към предната палуба. Там откри Уинтроу, седнал на дъските край Опал.

Ета погледна към ранения юнга. Шевовете притискаха краищата на раната един към друг; те не бяха особено красиви, но вършеха работа.

Тя приклекна, за да докосне челото му. При това получи възможност отново да чуе приятното шумолене на полата си.

— Кожата му е много студена — отбеляза жената.

Уинтроу погледна към нея. Той изглеждаше по-блед и от Опал.

— Зная — отвърна юношата и се постара да завие по-плътно своя пациент. По-скоро на себе си, той добави: — И изглежда толкова слаб. Сигурен съм, че хирургът стори всичко по силите си. Но ми се иска нощта да беше по-топла.

— Защо не го отнесеш долу?

— Мисля, че за него е по-добре да остане тук.

Ета наклони глава.

— Вярваш, че корабът ти ще го излекува?

— Не и тялото му. Но тя е способна да подхрани духа му, а от своя страна това помага на тялото.

Жената се изправи бавно, но задържа погледа си върху него.

— Мислех, че това е работа на твоя Са — отбеляза тя.

— Така е.

В този момент тя можеше да му се подиграе, да се поинтересува защо му е бог, след като си има вълшебен кораб. Вместо това Ета каза:

— Върви да се наспиш. Изглеждаш изтощен.

— Изморен съм, но ще остана с него. Не ми се струва удачно да го оставям сам.

— Къде е лекарят?

— На борда на Мариета. Там също има ранени. Тук той стори всичко, което зависеше от него. Сега всичко зависи от Опал.

— И от твоя кораб. — Този път тя не можа да се сдържи. — Виждал ли си Кенит? — додаде жената, докато се оглеждаше.

Уинтроу погледна към носа. Ета се нуждаеше от миг, за да различи силуета на Кенит, защото той се намираше в сянката, обгърнала и фигурата.

Ета се поколеба. Тя нямаше навика да го безпокои, когато той разговаряше с кораба. Но след като изрично се беше поинтересувала за него, тя не можеше просто да се оттегли. Затова подмина Уинтроу и болния и с небрежен вид застана на носа.

Известно време Ета запази мълчание, загледана в очертанията на близкия бряг. За място на нощувка Кенит бе избрал заливчето на един от малките острови. Мърморещ се поклащаше наблизо; отвъд него личаха очертанията на Мариета. От корабите долитаха малко светлини, ала тези отблясъци потрепваха във водата. Вятърът бе стихнал до лек повей сред въжетата. Толкова близо до брега уханието на дървета и треви се примесваше с дъха на солената вода.

— Днес атаката мина добре — заговори Ета.

— Да не намекваш, че не съм видял?

В думите на Кенит тя долови известна хапливост.

— Ще използваш ли същата тактика отново? С този канал?

— Може би. — Тонът и лаконичният отговор сложиха край на усилията ѝ да поведе разговор.

Фигурата мълчеше, ала самото ѝ присъствие смущаваше Ета. Искаше ѝ се да се намираха на борда на Мариета. Там тя можеше да се приближи до Кенит и да го накара да усети присъствието ѝ. Този кораб беше като някаква възрастна придружителка. Дори и в уединението на капитанската каюта Ета усещаше чуждо присъствие.

В търсене на утеха тя отново прокара ръка по полата си.

— Преди да бъдем прекъснати — каза Вивачия, — с теб обсъждахме плановете за предстоящите дни.

— Да — отстъпи Кенит. — Призори ще отплаваме към Заграба. Нужно ми е подходящо място, където да оставя Мърморещ до изплащането на откупа. Освен това искам да стоваря освободените роби колкото се може по-скоро. Още едно основание да поемем натам.

Двамата не ѝ обръщаха внимание. Ревността на Ета кипна, но тя остана.

— А ако се натъкнем на други кораби? — продължи фигурата.

— Тогава ще бъде твой ред — тихо каза Кенит.

— Не съм сигурна, че съм готова. Все още не зная, защото… Всичката тази кръв. Всичките тези страдания. Човеците са изключително податливи на болка.

Кенит въздъхна.

— Не биваше да пренасям Опал на борда. Просто се тревожех за него, исках го близо до себе си. Не очаквах, че ти ще имаш нещо против.

— Нямам — побърза да го увери Вивачия.

Кенит продължи, подминал репликата ѝ:

— На мен също не ми беше приятно да наблюдавам страданията му. Но що за човек бих бил, ако просто им обърнех гръб? Нима бих могъл да презра човек, който се е изложил на риск заради мен? В продължение на четири години моят кораб бе единственият дом, който Опал познаваше. Днес той поискал да участва в битката… Как ми се иска Соркор да не му беше позволил! Зная, че момчето е искало да ме впечатли.

Той замълча за момент.

— Бедният хлапак. Макар и млад, той пак е готов да рискува всичко в името на онова, в което вярва. — Следващите му думи бяха изречени с още по-голямо усилие. — Боя се, че ако се стигне до най-лошото, аз ще съм отговорен за смъртта му. Ако не бях подемал тази кауза…

Тук Ета не можа да се сдържи. Тя никога не бе чувала Кенит да изрича подобни думи. Не беше подозирала, че той таи подобна болка в себе си. Тя пристъпи по-близо до него и го хвана за ръката.

— Мили, не е справедливо да се измъчваш заради това — тихо каза тя. — Не бива да се нагърбваш с такава отговорност.

За момент той застина, като наскърбен. Фигурата я изгледа остро. Тогава Кенит се обърна към нея и, отново смайващ, отпусна глава върху рамото ѝ.

— А кой би го сторил? — морно попита Кенит. — Кой, ако не аз?

Сърцето ѝ се изпълни с нежност към силния мъж, който неочаквано диреше подкрепата ѝ. Ета повдигна ръка към тила му и го погали по косата.

— Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Мнозина те обичат и ще те следват. Не бива да поемаш цялото бреме върху раменете си.

— Какво ли бих правил без тях? Без тях бих бил загубен. — При тези думи раменете на Кенит трепнаха за момент, като от хлип. Той прикри това с кашлица.

— Капитане — разтревожено се обади Вивачия, — аз не исках да кажа, че не споделям идеалите ти. Казах само, че не съм сигурна дали съм готова да…

— Всичко е наред. Не, наистина няма проблем. — Тонът му, макар и учтив, пак я прекъсна. — Все пак двамата с теб се познаваме отскоро. Нямам основания да искам от теб да поемаш моите рискове. Желая ти лека нощ, Вивачия. — Той си пое дъх. — Мила ми Ета, боя се, че ще се нуждая от помощта ти, защото кракът отново ме наболява.

Молбата му допълнително затрогна Ета.

— Разбира се. След такъв ден ти се нуждаеш от почивка. На борда на Мърморещ имаше масажно масло, аз взех малко. В каютата ще го затопля и ще те намажа.

Той тежко се облегна на нея.

— Ти дори нямаш представа за силата, която ми дава твоята вяра в мен — призна Кенит. Неочаквано той спря и преди жената да е изразила объркването си, капитанът обгърна брадичката ѝ с пръсти и изви лицето ѝ към себе си, за да я целуне.

Вълнението ѝ се отзова веднага — изникнало не само в отговор на допира на устните му и обгърналите я силни ръце, а и заради безгрижието, с което Кенит демонстрираше привързаността си към нея. Дланите му бяха напуснали кръста ѝ; полата прошумоля под допира.

С тази си постъпка Кенит я бе издигнал пред всички, за да демонстрира чувствата си. Ета се чувстваше прославена. Най-накрая той отдръпна лице, но не прекъсна прегръдката си. В ръцете му тя трепереше като девица.

— Уинтроу — тихо каза Кенит. Ета се обърна и видя, че юношата ги наблюдава удивено. — Ако с Опал настъпи някаква промяна, нали ще дойдеш да ми кажеш?

— Тъй вярно — прошепна Уинтроу. Той се взираше и в двамата; удивлението в очите му приличаше на глад.

— Да вървим, Ета. Точно сега се нуждая от близостта ти. Нуждая се да усетя вярата ти в мен.

Това прямо признание я замая още повече.

— Аз винаги стоя до теб — увери го тя, взе патерицата му и му помогна да слезе на средната палуба.

— Кенит — подвикна Вивачия подире му. — Аз вярвам в теб. След време ще бъда готова.

— Не се съмнявам — учтиво отвърна той. — Лека нощ, корабе.

Цяла вечност им отне да прекосят палубата и още толкова, докато Ета най-сетне затвори вратата на кабината след себе си.

— Сега ще загрея маслото — рече тя и понечи да приближи съда до пламъка.

Но Кенит докуца до нея, взе маслото от ръцете ѝ и го остави встрани. За момент той остана загледан в нея, навъсен, сякаш имаше пред себе си проблем, който трябваше да бъде разрешен. Ета го погледна неразбиращо.

Кенит застопори патерицата си и повдигна ръце към шията ѝ. Прехапал устна, капитанът се зае да развързва панделката, която пристягаше блузата ѝ. Ета повдигна ръце, за да го стори сама, ала те се оказаха изблъскани встрани — със смайваща нежност.

— Остави на мен — тихо каза той.

Ета потръпваше под допира, отстраняващ възли и закопчалки. Кенит сам сваляше дрехите ѝ, една по една — нещо, което той правеше за първи път.

Когато тя остана гола, Кенит взе съда с масло и потопи пръсти в него.

— Харесва ли ти така? — неуверено я попита той. Пръстите му оставиха лъскава диря върху гърдите и корема ѝ. Ета рязко си пое дъх заради лекотата на допира, който я помазваше. А Кенит сведе глава, за да целуне шията ѝ. И нежно я поведе към леглото. Ета се подчини, макар и все още объркана от странното му поведение.

Той легна край нея и я докосна. През цялото време той не откъсваше очи от лицето ѝ, наблюдаваше всяка реакция.

— Кажи ми какво да направя, за да ти доставя удоволствие — прошепна Кенит в ухото ѝ.

Това признание я смая. Излизаше, че това е първото му съприкосновение с жена, защото никога преди той не се бе интересувал от друго, освен от собственото си удоволствие. Новата, непозната роля, в която Кенит се бе поставил, се оказваше изключително възбуждаща за нея. Той я остави да насочва ръцете му; възможността за подобно влияние я замайваше.

Кенит не беше от учениците, които схващат бързо. Неговият допир бе колеблив, но сладък като цветен нектар. Ета избягваше да се взира в лицето му; тя се боеше, че не би могла да сдържи риданията си — нещо, което той не би разбрал. Вместо това тя изцяло се предостави на неговите проучвания. И наблюдаваше как той се учи, насочван от промените в дишането ѝ и тихите възклици, които тя не можеше да сдържа. Върху лицето му започна да се оформя усмивка; очите му заблестяха още по-силно. Почти осезаемо бе разбирането, до което той достигаше: способността да ѝ доставя подобно удоволствие сама по себе си представляваше вид господство. С укрепването на това разбиране неговият допир стана по-уверен, но нито веднъж не преля в грубост. Когато най-накрая той сля тялото си с нейното, Ета стигна до края почти веднага след това. Този път дълго сдържаните сълзи прокапаха. Кенит ги попи с целувки и започна отново.

Тя изгуби представа за времето. Когато цялото ѝ тяло се насити дотолкова, че докосванията му започнаха да доближават болка, тя тихо се примоли:

— Моля те, Кенит, спри.

Той се усмихна бавно и се отдръпна. Прохладен въздух обгърна телата и на двама им.

Неочаквано Кенит протегна ръка и с два пръста докосна черепа, прикрепен към пъпа ѝ. Ета трепна. Пръстенът от магическо дърво я предпазваше от зарази и болести.

— Този талисман може ли да се маха? — попита той.

— Да. Но аз съм внимателна, никога…

— И тогава ти би забременяла.

Дъхът ѝ отново секна.

— Да, бих — предпазливо потвърди тя.

— Това е добре. — С доволна въздишка Кенит се отпусна до нея. — Може да поискам да имам дете. Ако поискам да ми родиш дете, ти ще го сториш, нали?

Беше ѝ трудно да говори. Все пак тя съумя да прошепне:

— Да…

Посред нощ Кенит бе събуден от тихо почукване по вратата.

— Какво има? — дрезгаво попита той. Жената до него продължаваше да спи.

— Аз съм, капитане, Уинтроу. Опал е мъртъв. Той току-що умря.

Това не беше добре. Цялата идея беше, че Опал можеше да издържи болката и да оцелее. Той трябваше да представлява примерен урок за Вивачия.

Кенит мълчаливо поклати глава. А сега какво? Имаше ли начин да се възползва от променената ситуация?

— Капитане? — отчаяно се примоли Уинтроу.

— Недей да се измъчваш, Уинтроу. Просто приеми случилото се — посъветва пиратът с тих глас. — В крайна сметка ние сме обикновени смъртни. — Той въздъхна и вложи тревога в гласа си. — Върви да поспиш, момче. Утре ще имаме достатъчно време за скръб.

Капитанът помълча за момент.

— Зная, че ти опита, Уинтроу. Недей да виниш себе си.

— Да, капитане.

Подир миг стъпките на момчето се отдалечиха и Кенит отново се отпусна в кревата.

Тъй. Какво щеше да каже на кораба утре? Нещо, свързано със саможертва, нещо, което да накара Опал да изглежда благороден и вдъхновяващ, а не просто починал. Правилните думи щяха да дойдат сами, стига той да се отпуснеше и да се довереше на късмета си.

Той сключи пръсти под тила си и въздъхна. Гърбът го болеше по непростим начин. Кой да очаква, че тази жена ще се окаже толкова издръжлива?

— Вивачия се пръска от ревност. Но ти целеше точно това, нали?

Кенит леко извърна лице към талисмана си.

— Щом знаеш толкова много, защо задаваш въпроси?

— За да чуя как признаваш що за леке си ти. Нищо ли не изпитваш към Ета? Никак ли не се срамуваш от това, което ѝ причини току-що?

— Да се срамувам? — възмути се пиратът. — Ръцете ми нито веднъж не ѝ причиниха болка. Напротив, аз ѝ дадох нощ, която тя никога няма да забрави. — Кенит се протегна в опит да успокои мускулите си. — И то на немалка цена за самия себе си — кисело додаде той.

— Ах, какво изпълнение — саркастично промърмори дървеното личице. — Да не би да си се опасявал, че корабът няма да узнае, ако Ета не крещи от удоволствие? Уверявам те, Вивачия те усеща във всеки един момент. Твоите усилия я наскърбиха, не удоволствието, което Ета изпитваше.

Кенит легна на една страна и попита с по-тих глас:

— Интересно. В каква степен усещаш кораба?

— Тя се пази от мен — неохотно призна талисманът. — Но пак има много неща, които мога да усетя. Тя е прекалено голяма, обгръща ме. За нея е невъзможно изцяло да скрие съзнанието си от мен.

— А Уинтроу? Него можеш ли да усетиш чрез нея? Как се чувства той тази нощ?

— Искаш да ми кажеш, че не си разбрал нищо от начина, по който той дойде да ти съобщи? Той беше покъртен от смъртта на Опал.

— Не от смъртта на Опал — нетърпеливо отвърна Кенит. — Аз го видях как ни гледаше, когато целунах Ета пред Вивачия. Това ме изненада. Той има ли някакви чувства към курвата?

— Не смей да я наричаш така! — изръмжа личицето. — Ако те чуя отново да я наричаш така, повече нищо няма да ти кажа.

— Той харесва ли Ета? — настояваше Кенит.

Талисманът отстъпи:

— Той е наивен. Възхищава ѝ се. Но се съмнявам, че я намира за привлекателна. — Той замълча в размисъл. — Твоята проява го накара да се замисли. Той ще я сравни със смъртта на Опал.

— Тази смърт беше нещастно съвпадение — промърмори Кенит. Той притихна, размишляващ над начините, по които би могъл да изостри вниманието на Уинтроу към Ета. За начало щеше да я накара да носи повече бижута. Момчетата винаги обръщаха внимание на бляскавите неща. А и това щеше да я накара да изглежда като скъпо притежание.

— Защо по-рано я попита за бебе? — неочаквано попита талисманът.

— Просто нещо, което ми мина през ума. Едно дете би могло да бъде полезно. Зависи как ще се развие Уинтроу.

— Не разбирам за какво говориш. Но подозирам, че ако разбирах, щях да се отвратя.

— Аз пък не виждам основания за отврата — отвърна Кенит и се приготви да заспи.

— По какъв начин едно дете би могло да ти донесе полза? — поинтересува се личицето. След като не получи отговор, то добави: — Няма да замълча, докато не ми отговориш.

Кенит въздъхна раздразнено.

— Детето би успокоило кораба. Ако Уинтроу стане прекалено неотстъпчив, ако започне да се намесва в плановете ми, детето би ми позволило да го заменя.

— И защо едно твое дете… — неразбиращо поде личицето. То бе прекъснато от кискането на унасящия се Кенит.

— Глупости. — Той се протегна и се намести по-удобно, обърнал гръб на Ета. — Не мое, а на Уинтроу. За да може то да се счита за потомък на семейството на кораба.

След тези думи Кенит въздъхна доволно. Една нова мисъл го накара да се навъси.

— Разбира се, едно бебе на борда би създавало известни проблеми. Би било по-лесно, ако Уинтроу се научи да приема съдбата си. Това момче притежава огромен потенциал. То умее да мисли. От мен се иска единствено да го науча да мисли като мен. Може би трябва да го отведа пред оракула на Чуждите. Те биха могли да го убедят, че това е негова орис.

— Аз бих могъл да поговоря с него — предложи дървеното лице. — Може би ще успея да го убедя да те убие.

Кенит прихна, оценил шегата, и отново заспа.

Глава двадесет и първа Възстановяване

Единствено ветрецът, долитащ откъм морето, правеше работата поносима. На небето не се забелязваха никакви облаци, нямаше какво да спира немилостивите слънчеви лъчи. Когато Брашън погледнеше към водата, отражението го заслепяваше. Струваше му се, че очите му възприемат не светлина, а директна болка. Имаше само едно нещо, което можеше да задълбочи смръщването му: вялите движения на работниците, пристъпили към дело без желание и ентусиазъм.

Той затвори очи за момент, в опит да обмисли делото в нова перспектива. Корабът, на чиято наклонена палуба Брашън стоеше в момента, бе издърпан на брега преди двадесет години, изоставен на произвола на стихиите. Единствено на специфичния му материал се дължеше неговото дълголетие. Бурите и водите на прилива го бяха изтласкали назад. Изминалите години бяха струпали пясък около корпуса му. Парагон лежеше с кил, обърнат към водата, наклонен над плажа. Само най-високите вълни на прилива го достигаха понастоящем.

Решението изглеждаше измамно лесно: пясъкът трябваше да се изрине. Под корпуса щяха да поставят дъски, върху които съдът да се плъзга. На върха на строшената му гротмачта щяха да сложат противотежест, която да наклони кораба още повече. А в края на месеца, по време на прилива, щяха да доближат до брега шлеп, от който да спуснат въже до Парагон. Хората от борда на шлепа щяха да изтеглят кораба, а онези на сушата щяха да избутват по предварително положения дъсчен път. И така съдът щеше да достигне водата. Прикрепената към мачтата му тежест щеше да го задържи наклонен и да му позволи да преодолее плитчините. Веднъж озовеше ли се в по-дълбоки води, корабът щеше да бъде изправен.

Когато изпълнеха всичко това, щяха да мислят за бъдещето.

Брашън въздъхна. Човек можеше да опише цялата операция с няколко изречения. А цяла седмица труд с нищо не бе доближила края ѝ.

Около целия кораб сновяха работници с ръчни колички и лопати. С вчерашния прилив бе докаран нужният дървен материал; понастоящем той изчакваше на брега, привързан. Близо до тях бяха стоварени стволове — ако всичко минеше добре, с тяхна помощ Парагон щеше да достигне водата.

Ако всичко минеше добре. Имаше дни, в които подобен развой изглеждаше непостижим.

Новите работници се движеха тромаво заради горещината. Сред горещия въздух отекваха чукове. Те работеха бавно, защото под пясъка имаше каменист слой. На някои места скалата можеше да бъде натрошена, за да позволи поставянето на дъски под кораба. На други работниците се опитваха да повдигнат корпуса с помощта на лостове. И всяко подобно раздвижване разместваше стария съд.

Подир толкова години на сушата, и то под наклон, беше несъмнено, че някои от дъските ще са се разместили. Поне доколкото Брашън можеше да види, корпусът не бе засегнат особено зле, но същинският преглед щеше да последва при разравянето на кораба. А когато съдът най-сетне се озовеше във водата, заел полагащата му се позиция — нещо, за което Брашън се молеше — щеше да започне същинската работа. Целият корпус трябваше да се изравни, преди отново да бъде насмолен. След това трябваше да бъде издигната нова мачта…

Брашън трябваше да прекъсне тези мисли: ако си позволеше да мисли толкова напред, щеше да се обезкуражи окончателно. Измъчената му глава можеше да се съсредоточава върху не повече от една задача и само един ден.

По навик той прокара език под долната си устна, напразно търсещ късче киндин. Раните от наркотика вече зарастваха. Тялото му се отърсваше от зависимостта по-бързо от духа му. Брашън все още копнееше за горчивия вкус, с настойчивостта на жажда. Преди два дена той бе разменил обицата си за едно парче — постъпка, за която впоследствие само бе съжалявал. Това не само бе забавило възстановяването му, а и киндинът се оказа долнокачествен, способен да донесе единствено подигравателно облекчение.

Дори и сега единствената причина за въздържанието му се криеше в неговото безпаричие: Брашън не разполагаше и с късче сребро. Единствените пари, които притежаваше, бяха парите, поверени му от Роника Вестрит. Миналата нощ той се събуди, изпотен, с пулсираща глава. До сутринта повече не можа да заспи, измъчван от спазми в крайниците си. И през цялото време той се взираше в поверената му кесия. Какво лошо щеше да има, ако той вземеше няколко монети, за да утоли крещящата нужда? Това пак би послужило на каузата: киндинът щеше да му помогне да стои буден по-дълго и щеше да му предостави енергия.

Близо до зазоряване Брашън разтвори кесията и преброи монетите. В крайна сметка той ги изсипа обратно и отиде в камбуза, за да си свари поредния чай от лайка.

Там той завари Янтар. Жената забеляза състоянието му, но не каза нищо. Това беше типично за нея: тя беше привикнала към неговото присъствие и просто не му обръщаше внимание. Тя все още стоеше настанена в капитанската каюта, но Брашън не бе влизал в спор. След като пуснеха Парагон по вода, щеше да има предостатъчно време за това. За момента той бе окачил хамака си в трюма.

— Парагон, недей!

Смаяният вик на Янтар се сля с пукот на дърво. Разнесоха се сепнати гласове. Изтръгнатият от мислите си Брашън се затича към предната палуба и я достигна точно навреме, за да чуе как една греда се разбива в скала на брега. Всички работници се отдръпваха от кораба. Те подвикваха едни към други и сочеха към хвърлената греда — и към браздата, която тя бе прокарала в пясъка при приземяването си.

Безмълвен и с безизразно лице, Парагон отново скръсти масивните си ръце и остана загледан с невиждащия си поглед към водата.

— Проклятие! — кресна Брашън и огледа работниците. — Кой му позволи да вземе гредата?

Отвърна му един възрастен работник с пребледняло лице:

— Ние я поставяхме, когато той просто се пресегна и ни я изтръгна от ръцете… В името на Са, как я е усетил, че е там?

В гласа му се долавяше суеверен страх.

Брашън стисна юмруци. Той не беше изненадан, тъй като това далеч не беше първата подобна проява на Парагон. Още от първия ден корабът изнамираше начини да забавя работата. Покрай избухвания и демонстрации на сила не беше чудно, че работниците се задържаха малко.

През цялото това време Парагон не беше разменил и една дума с Брашън.

Брашън се приведе над парапета. С периферното си зрение той забеляза пристигащата Алтея.

— Връщайте се на работа! — кресна той към работниците, които продължаваха да се взират и тихо да разговарят помежду си. Той посочи към захвърлената греда. — И я донесете обратно.

— Без мен! — заяви един работник. Той обърса лицето си и захвърли чука си в пясъка. — Той като нищо можеше да ме убие. Той не вижда къде хвърля нещата, а и да можеше, пак нямаше да го е грижа. Той е убивал и преди, всеки знае това. Моят живот ми е по-скъп от една надница. Аз си тръгвам. Плати ми изработеното.

Други работници също се присъединиха към колегата си.

Брашън прескочи парапета и се спусна на брега. По нищо не пролича болката, пронизала главата му. Със заплашителна походка той се приближи към работниците, макар че в този момент далеч не се намираше в състояние да подкрепи заплахата с дела, ако се наложеше.

— Ако искаш да получиш пари, ще приключиш цялата работа, за която си се цанил — процеди той, доближил лице до първия дезертирал. — Тръгнеш ли сега, няма да получиш нищо.

Подир това Брашън бавно огледа останалите, с надеждата, че блъфът му ще проработи. Ако и тези работници си отидеха, той се съмняваше, че ще успее да намери други хора. Тях той бе набирал от кръчмите — това бяха хора, които работеха само колкото да съберат за вечерната почерпка. Дори при това положение Брашън бе успял да ги привлече единствено с обещанието за по-високо заплащане от обичайното.

Тъй като работниците започнаха да мърморят недоволно, Брашън кресна:

— Изборът си е ваш. Аз не съм ви наел за половин или четвърт ден работа, няма да плащам частично. Връщайте се на работа.

— Хубаво, аз ще работя — каза един. — Но не и на място, където той да може да ме докопа или притисне.

Брашън плю.

— Тогава върви да работиш при кърмата, храбрецо. Двамата с Янтар ще копаем при носа, щом никой от вас не смее да го стори.

Парагон се подсмихна.

— Някои предпочитат да умрат бързо, други се застъпват за бавната смърт. Има хора, за които е без значение, че техните деца се раждат без крака и слепи като този прокълнат кораб. Вземайте си чуковете и продължавайте да работите. Какво ви интересува утрешният ден? — С по-тих глас той додаде: — И с какво основание очаквате да живеете толкова дълго?

Брашън се извъртя към фигурата.

— На мен ли говориш? — остро попита той. — Затова ли мълча толкова дълго?

За частица от мига лицето на Парагон се промени. Брашън не можа да разбере чувството, изникнало насреща му, можа да усети единствено, че то го изпълва с мъка. В следващия миг то изчезна, заменено от надменен израз. Фигурата отново застина.

Брашън не издържа. Той сграбчи една от кофите с вода за пиене, която работниците бяха оставили край носа, и с цялата си сила я плисна в лицето на Парагон.

Целият кораб потръпна, фигурата изрева от гняв. Водата се стичаше по брадата ѝ и капеше по гърдите. А Брашън захвърли изпразнената кофа.

— Не се преструвай, че не ме чуваш. Аз съм твой капитан и няма да търпя неподчинението ти. Ничие неподчинение. Ти ще плаваш, Парагон, вкарай тази мисъл в дървената си глава. По един или друг начин аз ще те издърпам до водата и ще ти облека платна. Ти, разбира се, имаш избор, само че те съветвам да избираш бързо, защото търпението ми свършва. Ти би могъл да навлезеш във водата неохотно, нацупен като лигаво хлапе, и всички кораби в пристанището да видят срама ти. Или пък би могъл да отплаваш с високо вдигната глава, показвайки, че въобще не те е грижа за нещата, които всички са изричали по твой адрес. Ти имаш шанс да им докажеш, че грешат. Да ги накараш да се задавят с всяка противна клюка, която са изричали по твой адрес. Ти би могъл да отплаваш по подобаващия на един жив кораб начин и да ни помогнеш да вкиснем настроението на пиратите. Или пък би могъл да докажеш, че всички те са били прави още от самото начало, а аз съм бил глупак. Казвам ти това, защото е единствената сфера, в която ти имаш избор. Не ти се пада да решиш дали ще плаваш или не, защото аз съм капитан и вече съм решил това. Ти си кораб, а не саксия. Ти си създаден да плаваш и точно това ще правиш. Разбрахме ли се?

Корабът стисна зъби и скръсти ръце. Брашън се извърна и грабна втора кофа. Нейното съдържание също полетя към лицето на фигурата.

— Разбрахме ли се? — повторно изрева Брашън. — Отговаряй, проклетнико!

Всички работници го наблюдаваха застинали. Те бяха сигурни, че всеки миг ще станат свидетели на смъртта му.

Алтея стискаше ръката на Янтар, чиито очи пламтяха от гневно възмущение. Единствено допирът на приятелката ѝ я задържаше. Тя понечи да извика, но Алтея ѝ направи знак да мълчи. Майсторката на накити стисна юмруци, но въпреки това замълча.

— Да, разбрахме се — отвърна най-накрая Парагон. Думите му бяха насечени, невъзмутими. Но въпреки това той бе отговорил. Брашън бе отбелязал победа, макар и незначителна.

— Хубаво — отвърна Брашън с изненадващо спокоен глас. — Оставям те да размишляваш над избора си. Мисля, че ти си в състояние да ме накараш да се гордея с теб. Самият аз ще се върна към работата си. Възнамерявам ти да напуснеш залива в същия вид, в който си отплавал за първи път. — Той помълча. — Може пък да успеем да ги накараме да съжаляват и за нещата, които са изричали по мой адрес.

Той се обърна към Алтея и Янтар, ухилен. Никоя от жените не отвърна на веселието му. Останало без ответ, то бързо напусна лицето му. Брашън въздъхна и поклати глава.

— Това е единственият начин, който ми е известен. Аз възнамерявам да отплавам с него. Ще правя и ще казвам каквото е нужно, за да изпълня тази си цел — обърна се той към тях. И тъй като двете продължаваха да мълчат неодобрително, той добави. — Струва ми се, че вие също се нуждаете от размисъл: явно не сте сигурни дали искате да успеем. Ще можете да размишлявате, докато работим край носа. Вечерта може и да наема нови работници, които не се страхуват от него, но за това ще мисля впоследствие. Сега не искам да губим деня.

Брашън посочи към хвърлената греда.

— Трябва да я донесем. — Подир това той продължи с най-тихия си глас. — Ако той реши, че се страхувате от него… ако реши, че подобно държание ще го отърве… Всички ние сме загубени. Включително и той.

Тъй продължи един дълъг и уморителен ден. Гредите бяха масивни. В пристъп на някакво извращение Брашън не щадеше нито жените, нито себе си. Той не спираше да работи, макар да му се струваше, че черепната му кухина е изпълнена с кипящо главоболие. Той и двете жени непрекъснато разкопаваха сухия пясък и го откарваха настрана. Скалите, на които се натъкваха, неизменно се оказваха скрепени в слоеве или съвсем малко по-големи от посилното за отместване от сам човек.

Той измъчваше тялото си, за да го накаже за неспирния киндинов глад. Ако Алтея или Янтар бяха помолили за почивка, те нямаше да я получат. Но Алтея по никакъв начин не отстъпваше на упоритостта му, а Янтар бе смайващо издръжлива. Двете жени поддържаха наложеното от Брашън темпо. Освен това те включваха и Парагон в разговора си, като отказваха да се впечатлят от упоритото му мълчание.

Усилията на двете жени и тяхната липса на страх накараха работниците да се засрамят. Неколцина от тях започнаха да се приближават към носа, за да им помагат. В един момент при тях пристигна Джек, приятелката на Янтар, и за известно време прибави и своите мускули към усилията им.

Клеф също се суетеше около тях, колкото в услуга, толкова и в ущърб. Брашън обиждаше хлапето също тъй често, колкото и го хвалеше, но Клеф не се трогваше, привикнал да слуша обиди. Той работеше неуморимо, по-скоро обременяван от възрастта си, отколкото от липса на умение. По всичко личеше, че той ще стане добър моряк. И най-вероятно Брашън щеше да го вземе със себе си. Хлапакът му беше нужен.

Останалите работници ги наблюдаваха тайно. Явно засрамени, те започнаха да работят по-усърдно. Брашън не бе подозирал, че подобна сбирщина може да притежава гордост. Макар и изненадан, той използва възможността да ги пришпори.

В стаята беше страшно задушно. Прозорците бяха отворени, но това не променяше нищо: вън нямаше никакъв вятър. Малта защипа яката на роклята си, за да отстрани влажната тъкан от кожата си.

— Спомням си, че тук пиехме леден чай. А готвачът ви винаги правеше от онези малките лимонови пастички…

Дело звучеше по-тъжна за обстоятелствата на приятелката си от самата Малта. В известен смисъл Малта се дразнеше, че гостенката ѝ изтъква тези недостатъци по подобен начин.

— Времената се промениха — уморено отвърна Малта. Тя се приближи до прозореца и се приведе навън, загледана към градината. Розовите храсти цъфтяха оживено, ликуващи от липсата на дисциплина. — Ледът е скъп.

— Вчера татко купи два блока — небрежно заяви Дело и разгърна ветрилото си. — Тази вечер ще имаме сладолед за десерт.

— Това е чудесно.

Гласът на Малта беше безизразен. Що за търпение очакваше Дело от нея? Най-напред тя бе цъфнала с нова рокля, с ветрило и шапка, специално пригодени за този тоалет. Ветрилото бе изработено от ароматна хартия, предназначена да донася приятно ухание редом с прохлада — последен писък на модата. Сетне Дело се бе поинтересувала дали имало някакви вести за кораба и дали пристигнало искане за откуп.

— Да излезем в градината на сянка — предложи Малта.

— Още не. — Дело огледа стаята, търсеща подслушващи слуги. Малта с мъка сдържа въздишката си. В този дом отдавна нямаше прислуга, която да слухти.

А приятелката ѝ с демонстративна потайност измъкна кесийка изпод колана на роклята си. Със снижен глас тя обясни:

— Керуин ти изпраща това. В помощ за трудните времена.

В първите мигове Малта можа да се присъедини към вълнението, което Дело извличаше от този драматичен момент, или поне да се доближи до него. Но в следващия усещането изчезна. Когато тя бе узнала за изчезването на баща си, ситуацията бе ѝ се струвала вълнуваща и изпълнена с трагедия. В онзи момент тя не бе се поколебала да драматизира ситуацията до крайност. Но подир това бяха започнали да се изреждат дни, пълни с притеснение и стрес. Никакви добри вести не идваха. Градът не се беше струпал зад каузата им. Да, хората изразяваха състрадание, но се ограничаваха само с този израз. Неколцина дори бяха изпратили букети, придружени от съболезнования. Тя бе помолила Рейн да дойде, но той не се бе вслушал. Никой не се отзоваваше.

Ден подир ден задушаващото отчаяние нарастваше. И Малта бавно осъзнаваше, че случилото се е нещо съвсем реално, нещо, което може би указва последните мигове на семейното им богатство. Тези мисли не ѝ позволяваха да заспи. В редките моменти, когато все пак успееше да се унесе, сънищата не донасяха отмора — в тях нещо я дебнеше, решено да я покори на волята си. Тези кошмари представляваха злоради образи, чрез които някой неумолимо подкопаваше надеждите ѝ. Вчера сутринта Малта се бе събудила със задавен вик, оставяйки зад себе си видение, в което трупът на баща ѝ бавно биваше изтласкван на сушата. Това я накара да осъзнае, че е напълно възможно баща ѝ вече да не се намира между живите. Тогава всички техни усилия се оказваха напразни. От този момент тя изгуби надежда и досега не бе успяла да си я върне.

Девойката мълчаливо прие кесията и седна. Киселото изражение на приятелката ѝ показа, че Дело е очаквала по-пламенна реакция. За да не задълбочава възмущението ѝ, Малта се престори, че разглежда кесийката. Тя бе изработена от плат, пристегната с позлатена връв. Най-вероятно Керуин я беше закупил специално за нея. Малта опита да извлече известно удоволствие от този факт, ала мислите за Керуин вече не бяха придружени с предишното вълнение. Той беше отказал да я целуне. А тя все още не беше преодоляла това разочарование.

И сякаш за капак, то бе последвано от друго, още по-горчиво. Малта бе очаквала, че мъжете притежават влияние. А ето че първия път, в който тя бе поискала от един да използва това влияние за нея, той бе разочаровал доверието ѝ. Керуин Трел беше ѝ обещал помощ, а какво беше направил? На последното събрание той непрекъснато се взираше в нея. Сигурно половината присъстващи бяха забелязали. Това взиране поглъщаше цялото му време. Той не си направи труда да шукне, когато Алтея се обръщаше към Търговците за помощ. Дори баща си не подкани. Просто се взираше в нея с жални очи. Никой не беше ѝ помогнал. И никой нямаше да ѝ помогне.

Освободиш ли ме, аз ще ти помогна. Обещавам ти.

Думите от последния сън с Рейн отекнаха в главата ѝ. Прониза я болка, опънала невидимата си нишка в челото ѝ. В този момент ѝ се искаше единствено да се отпусне и да лежи неподвижно.

Дело прочисти гърло, с което я изтръгна от болезнения унес. Малта развърза кесията, която до този момент бе забравила в ръката си, и изсипа съдържанието ѝ в скута си. Вътре имаше малко монети, няколко пръстена.

— Керуин здравата ще загази, ако татко разбере, че тези пръстени са у теб — кисело обясни Дело. — Този, сребърният, му го даде майка, защото той се учеше добре. — Тя скръсти ръце и неодобрително изгледа приятелката си.

— Той няма да разбере — мрачно я увери Малта. Ама че дете беше Дело. Тези пръстени почти не си заслужаваха усилията да бъдат продавани. Приятелката ѝ несъмнено смяташе, че тази кесия представлява великолепен дар, но Малта беше на друго мнение. Тя беше прекарала цялата сутрин над счетоводните книги, та знаеше, че изсипаното в скута ѝ с мъка щеше да стигне за едноседмичните надници на двама работници. Дали и незнанието на Керуин не се доближаваше до онова на сестра му? Малта все още мразеше да помага в изчисляването на сметките, но този неприятен труд ѝ беше помогнал да разбира от разходи. Тя все още си спомняше раздразнението, сполетяло я в момента, когато бе осъзнала, че е прахосала за глупости парите, оставени ѝ от баща ѝ. С тях тя би могла да си купи десет, че и дузина рокли. Тези две златни монети бяха притежавали много по-висока стойност от съдържанието на тази жалка кесийка. Да можеше Малта още да разполага с тях… Тяхното наличие значително щеше да ускори пускането на кораба по вода. Не, това момче просто не осъзнаваше мащаба на нейния проблем. Това я разочароваше също като липсата на целувка от брат му.

— Той защо не каза нищо на събранието? — гласно се почуди тя. — Той знае какво е заложено на риск. Знае какво означава това за мен, но не каза нищо.

Дело се нацупи.

— Той стори всичко, което можеше. У дома той разговаря с татко. Тате каза, че ситуацията била много заплетена и че ние не бивало да се намесваме.

— Какво е сложното? — остро попита Малта. — Баща ми е бил отвлечен, а ние трябва да отидем да го спасим. Нуждаем се от помощ!

Дело скръсти ръце и наклони глава.

— Този проблем засяга семейство Вестрит. Родът Трел не би могъл да го разреши вместо вас. Ние си имаме свои връзки и интереси, които трябва да следим. Ако вложим пари в търсенето на баща ти, каква би била нашата полза?

Малта я изгледа смаяно, с искрена болка.

— Дело… Говорим за живота на баща ми… За единствения човек, който истински е загрижен за мен! Тук не става въпрос за приходи.

— В един момент всичко опира до приходи — заяви Дело. Подир това лицето ѝ неочаквано омекна. — Това каза татко на Керуин. Двамата спориха, Малта. Беше ужасно. За последно чух двама мъже да си крещят по такъв начин по времето, когато Брашън все още живееше у дома. Той непрекъснато спореше с татко… Или по-скоро стоеше невъзмутим, докато татко ревеше насреща му… Много неща не си спомням; тогава бях малка, освен това те бързо ме отпращаха да си вървя в стаята. И един ден татко ми каза, че вече само Керуин е мой брат, че Брашън повече няма да живее с нас.

Гласът на Дело трепна за момент.

— Тогава крясъците спряха… При нас не е като при твоето семейство, Малта. Вие спорите и си крещите отвратителни неща в лицата, но след това оставате задружни. Никой не се оказва изхвърлен завинаги, дори леля ти Алтея. В моето семейство не е така. При нас няма място за тези неща. — Тя поклати глава. — И ако Керуин бе продължил да настоява, в този момент аз нямаше да имам нито един брат.

Гостенката я погледна настойчиво.

— Моля те, недей да искаш от брат ми да ти помага. Умолявам те…

Малта остана покъртена от думите ѝ.

— Съжалявам — смотолеви тя. До този момент не беше ѝ хрумвало, че нейните експерименти с Керуин биха засегнали друг, освен него. В последно време всичко изглеждаше много по-сложно и заплетено… В първия момент, когато бе чула за изчезването на баща си, тя не бе могла да повярва, че това е истина. Тя просто се бе възползвала от случая, за да утоли желанието си за драма. Беше влязла в ролята на съкрушената дъщеря, но в действителност бе вярвала, че баща ѝ всеки миг ще се прибере у дома. Нямаше как пирати да са заловили баща ѝ в действителност. Просто не беше възможно храбрият, красив Кайл Хейвън да попадне в плен.

Но осъзнаването бавно се бе просмукало. В началото Малта се опасяваше, от факта, че тя няма да получи очакваното възмездие, което по-рано бе приписвала на завръщането на баща си. Едва наскоро тя осъзнаваше истинската трагедия.

Тя събра пръстените и монетите в шепата си и ги изсипа обратно в кесийката, за да я пристегне и протегне към Дело.

— Върни я на брат си. Не искам да му създавам неприятности.

Освен това тази кесийка беше почти безполезна, но Малта нямаше намерение да споменава това.

— Не мога — ужасено отвърна Дело. — Той ще се досети, че съм ти казала нещо, и страшно ще ми се разсърди. Моля те, Малта, задръж я, за да мога да му кажа, че съм ти я дала. Освен това той ме помоли да му изпратиш бележка или някакъв знак.

Малта я погледна мълчаливо. В последно време тя имаше впечатлението, че идеите и плановете ѝ просто са пресъхнали. Тя знаеш, че би трябвало да се надигне и да направи една крачка, която да придружи с думите:

— Останали са ми толкова малко неща, които ми принадлежат… повечето от тях продадох, за да събера пари за откупа на баща си.

По-рано това би ѝ се струвало тъй романтично. В първия ден, когато тя изпразни кутията си бижута върху масата, тя се чувстваше като героиня от някакъв роман. Тя подреждаше гривните, обиците и огърлиците, също както правеха баба ѝ, леля Алтея и майка ѝ. В онзи момент изглеждаше, че четирите изпълняват някакъв женски ритуал; тихите мърморения се превръщаха в ритуални думи. Това е златно, това е от сребро, това е старомодно, но камъните са добри. И всичко това бе придружено с кратки истории за произхода — истории, които всички те добре познаваха.

— Спомням си, когато татко ми подари този пръстен: това беше първият ми пръстен. Вече и на малкия ми пръст няма да се побере.

— Тези кристали все още ухаят толкова приятно — казваше баба ѝ. А Алтея добавяше:

— Спомням си деня, в който татко ти ги избра. Помня, че го попитах за причината, поради която купува уханни кристали, след като не харесва стоките от Дъждовната река. Той ми каза, че ти страшно много си искала тези накити.

Така продължаваха да си споделят историите, да подреждат бижута, превърнали се в спомен от по-добри времена. И никоя от тях не бе трепнала, никоя от тях не бе укрила нищо — дори сълзите си. Малта бе понечила да прибави и даровете от Рейн, но останалите я спряха с обяснението, че ако тя откаже предложението му, всички тези неща трябва да бъдат върнати.

Споменът от този ден бе едновременно мъчителен и удовлетворяващ, което беше странно. През този ден Малта за първи път се бе почувствала истински зряла.

Ала в последвалите го дни тя се сблъскваше единствено с празната кутия за бижута, взираща се в нея откъм масичката. Тя все още разполагаше с неща, които можеше да носи — детски украшения, цветни топлийки и черупки, а освен това разполагаше и с даровете на Рейн. Само че не можеше да си ги сложи, докато останалите жени от семейството се разхождаха без украшения.

Малта се изправи и се приближи към бюрото. От него тя се сдоби с мастилница, перодръжка и лист тънка хартия, на който написа бързо:

Скъпи приятелю, благодаря ти, че в този труден за мен момент ти изразяваш подкрепата си. С искрени пожелания…

Тези думи ѝ напомняха за формалните благодарности, които тя състави до хората, изразили подкрепа към семейството им чрез съболезнователни букети. Бележката тя подписа с инициалите си, сгъна я и я подпечата с восък.

Докато подаваше бележката на Дело, Малта се чудеше на себе си. Само седмица по-рано тя би съставила въпросното послание с изключителна грижа, изпълвайки го с многозначителни думи, криещи далеч по-дълбок смисъл. Тя се усмихна тъжно:

— Думите са празни. Аз чувствам много повече, отколкото смея да доверя на хартията.

Тъй. Това щеше да му даде известни надежди. За повече не ѝ оставаха сили в този жежък ден.

Дело прие писъмцето и го мушна в ръкава си.

— Мисля, че е време да се прибирам — рече тя подир още един оглед на стаята.

— Днес не бях особено добра домакиня — призна Малта. — Ще те изпратя.

Пред вратата чакаха кочияш и двуколка, в която бе впрегнато пони. Това беше нещо ново. Очевидно родът Трел се подготвяше да представи Дело на летния бал. Малта също щеше да бъде представена тогава. Двете с майка ѝ използваха плата от няколко стари рокли, за да ѝ ушият нова дреха. Пантофките ѝ щяха да бъдат нови, също като ветрилото и шапката. Поне така се надяваше тя, защото вече нищо не се знаеше със сигурност. Освен лошото, разбира се: най-вероятно тя щеше да се вози в каретата на Рестарт. Но точно сега не ѝ се мислеше за тези унижения…

На прага Дело я прегърна и я целуна по бузата. В това ѝ движение отсъстваше рутина; най-вероятно то беше нещо, научено отскоро. Нормално, с горчилка си помисли Малта. Много от дъщерите на заможните семейства получаваха уроци по етикет в периода, предшестващ въвеждането им в обществото. Това беше поредното от нещата, които Малта никога нямаше да има.

Девойката затвори входната врата докато Дело още ѝ махаше за сбогом с новото си ветрило. Това представляваше дребно отмъщение, но пак я накара да се почувства по-добре.

Тя отнесе кесийката обратно в стаята си и изсипа съдържанието ѝ върху леглото. То си оставаше същото.

Малта замислено свъси вежди. Имаше ли начин да прибави тази незначителна капка към парите за възстановяването на кораба, без да се налага да обяснява произхода им? За момента не ѝ хрумваше нищо… Девойката се ограничи да прибере пръстените и монетите обратно и да прибере кесията в сандъка край леглото си. Самата тя се отпусна върху кревата, за да помисли.

Толкова много работа ѝ предстоеше в този задушен ден… Трябваше да почисти задния двор, да събере билки за сушене. И роклята ѝ за бала все още не беше завършена… Но точно сега тя просто не можеше да се насили да се занимава с нея, не и след като бе видяла новите дрехи на приятелката си. Малта бе сигурна, че всички на бала щяха да забележат, че нейната рокля е съшита от стари платове.

По-рано тя беше си мечтала за първия си летен бал. В тези мечти тя носеше смайваща рокля и пристъпваше в залата хванала баща си под ръка. Спомен, който я накара да се усмихне горчиво и да затвори очи. Сякаш някой я беше проклел — всичко, за което тя си бе мечтала, ѝ биваше отнето завинаги.

Малта се зае да изброява мислено връхлетелите я разочарования. За бала тя нямаше да има прекрасна рокля, нямаше да отиде със собствена карета. Баща ѝ, красивият и дързък капитан, нямаше да я придружава. Керуин я беше разочаровал. Оказваше се, че той дори не знае кога да целуне едно момиче. Рейн не се беше отзовал на повика ѝ…

Тя мразеше живота си. Живот, чиято пленничка се оказваше тя, притисната край невъзможни проблеми. Струваше ѝ се, че се задушава, а горещината на деня определено допринасяше за тези неприятни усещания.

Девойката понечи да се обърне на другата страна. Тогава тя откри, че това е невъзможно; главата ѝ срещна препятствие. Повдигнатите ѝ ръце доловиха влажно дърво. Тази влажност се бе образувала от собствения ѝ дъх.

Малта отвори очи, но се оказваше обградена с мрак. Тя беше пленена, но никой не се интересуваше от пленничеството ѝ.

Тя трескаво започна да изтласква преградата.

— Пуснете ме да изляза! Помогнете ми!

Тя блъскаше с ръце, лакти, крака и колене, но нищо не поддаваше. Тези ѝ усилия само усилиха отвратителното усещане. Единственият въздух, вдишван от нея, бе неприятно топъл и влажен от дъха ѝ. Тя се опита да изкрещи, но дъхът не ѝ стигаше.

— Това е сън — каза си тя, докато си заповядваше да застине. — Това е сън. Аз се намирам върху собственото си легло, в безопасност съм. Само трябва да се събудя. Да се събудя.

Малта напрегна клепачите си. Те не помръдваха. Тя не бе способна дори да доближи ръце към лицето си — отвратително усещане, учестило дишането ѝ. Тя изскимтя неволно.

Сега разбираш ли защо трябва да ме освободиш? Помогни ми. Накарай го да ме освободи, а аз ще ти помогна. Аз ще доведа баща ти и кораба. От теб се иска само да го накараш да ме освободи.

Тя познаваше този глас. Бе го чула да отеква в кошмарите ѝ откакто бе споделила втория сън с Рейн.

— Пусни ме — помоли се тя. — Позволи ми да се събудя.

Ще го накараш ли да ми помогне?

— Той казва, че не може — с мъка промълви Малта. — Той би ти помогнал, стига да можеше.

Накарай го да открие начин.

— Не мога.

Друг, още по-гъст саван я обгръщаше. Тя щеше да припадне; щеше да се задуши в съня си. Беше ли възможно това? Възможно ли беше човек да припадне в съня си? Да умре в съня си?

— Пусни ме! — тихо проплака Малта. — Моля те. Аз не притежавам власт над Рейн. Не мога да го принудя.

Гласът се засмя, плътен и дълбок.

Не говори глупости. Той е просто мъж, докато ние с теб сме кралици. Наша съдба е да властваме над мъжките от своите видове. Така е устроен светът. Ти знаеш как да получиш онова, което искаш. Поискай го. Освободи ме.

Малта полетя сред мрака — притискалите я ограждения бяха изчезнали. Тя размаха ръце, които не откриваха нищо. Чернотата продължаваше да прелита край нея, неподвижна, илюзорно променяща се заради усещането за движение. В следващия момент девойката се стовари върху някаква мека повърхност.

Тя отвори очи, за да установи, че се намира в стаята си, върху леглото. Денят бе все така горещ; през отворения прозорец грееше слънце.

Помнѝ.

Някой изрече думата досами нея, тя я чу. Макар в стаята да нямаше други.

Пристигането на вечерта донесе със себе си откритието, че днешният ден е по-успешен от всички предхождали го дни. И въпреки това Брашън се чудеше за бройката работници, които щяха да се завърнат утре.

Е, той не можеше да ги вини. Дори сам вече не разбираше причината, накарала го да остане. Нито негов кораб, нито негов роднина бяха изложени на риск. Когато се запиташе за причината, накарала го да остане, той можеше да си отговори единствено с мрачното осъзнаване, че не разполага с нещо друго, с което да се занимава. Пролетна вечер изчезна от пристанището на втората вечер след бягството на Брашън: капитан Фини бе надушил нещо гнило и бе предпочел да сведе загубите си до минимум, като просто избяга. Но Брашън така или иначе не възнамеряваше да се връща към този живот.

Много рядко той признаваше пред себе си истината — че работата по възстановяването на Парагон му предоставяше единствения начин да се намира в близост до Алтея. Много рядко, защото гордостта не му позволяваше. Самата Алтея му обръщаше по-малко внимание, отколкото отделяше на Клеф. Към хлапето тя поне се усмихваше…

Брашън хвърли бърз поглед към нея. Косата ѝ лепнеше от пот. Тя носеше широки панталони от бял плат и туника от същата тъкан. Песъчинки бяха полепнали по одеждите ѝ и по влажната ѝ кожа.

Той задържа очите си върху нея по-дълго от възнамеряваното: видя как тя се отправя към кофите с вода и пие жадно, преди да наплиска лицето и врата си. Рязко връхлетелият копнеж едва не го задави.

Брашън се постара да успокои обзелия го плам, като си припомни, че тя е негласна годеница на Граг Тенира. Виж, Тенира не беше лош моряк. Някой ден той щеше да бъде богат човек. С него Алтея щеше да бъде щастлива. Много по-щастлива, отколкото ако бе продължила взаимоотношенията си с един лишен от наследство Търговски син.

Той поклати глава и захвърли чука си на земята.

— Достатъчно за днес! — извика той. И без това слънцето доближаваше залез.

Алтея и Янтар се оттеглиха в камбуза, а Брашън се зае да плаща на работниците. Той не се раздели с тефтера си след приключването на това задължение, а остана да пресмята и да клати глава. Роника Вестрит му бе дала пълна свобода с парите по възстановяването на кораба. А Алтея с изненада бе открила, че той притежава познания на корабостроител, каквито тя не бе очаквала от един помощник-капитан. Тази ѝ реакция му бе доставила удоволствие, разбира се, но по никакъв начин не облекчаваше самата му работа: ограничените средства налагаха избор между най-добрите материали и най-добрите работници. Е, тази дилема често се оказваше улеснена от обстоятелството, че желаните от Брашън работници не желаеха да се доближават до кораба. Парагон отдавна си бе спечелил репутация, а неотдавнашното му поведение само я бе обновило и затвърдило. Повечето от дърводелците се оправдаваха с обяснението, че самите те не са суеверни, но останалите им клиенти биха се отвърнали от човек, работил на подобен кораб. Формулировката на отказите им не беше от значение, защото всички те водеха до едно следствие: забавяне. А времето беше най-големият враг на начинанието им. С всеки изминал ден щеше да става все по-трудно да открият Вивачия. Имаше и друго затруднение — работата трябваше да е съобразена с прилива. В края на настоящия месец се очакваше изключително висок прилив и Брашън се надяваше, че тези води ще се окажат достатъчни, за да повдигнат Парагон.

Най-дразнещо от всичко беше, че голяма част от работата, която те можеха да свършат и сами, можеше да бъде изпълнена едва подир по-значителните етапи. Задачите бяха навързани една с друга.

При качването си на борда той не завари жените в камбуза — тихите им гласове го отведоха до кърмата. Там те бяха седнали една до друга, поклащащи крака — двама юнги, впуснали се в разговор. Янтар бе пристегнала златистата си коса на опашка. Тази промяна не се отразяваше добре на лицето ѝ — скулите и носът ѝ изглеждаха прекалено остри, за да принадлежат на женствен лик. Седящата край нея Алтея представляваше противоположност: макар и нацапала бузата си с катран, нейният профил изглеждаше смайващо. Нейната женственост не беше податлива; тя сливаше в себе си заплаха и изкусителност, без дори да го осъзнава.

И в този момент на Брашън му се прииска никога да не я беше докосвал. Не само заради последвалото влошаване на отношенията им — най-лошото беше, че той не бе способен да я погледне, без да си припомни вкуса на кожата ѝ и откровението на тялото ѝ. Той трябваше да затвори очи за момент, преди да поднови пътя си към кърмата.

Двете жени стискаха чаени чаши, от които се издигаше дим. Между тях бе оставен тумбест керамичен съд.

Брашън напълни предназначената за него чаша, но остана прав, отказал се от краткотрайния копнеж да седне между тях. Янтар се взираше към хоризонта. Алтея замислено прокарваше върха на пръста си по ръба на чашата и разглеждаше вълните. Разговорът им бе утихнал при появата му.

Янтар усети настъпилото смущение.

— И утре ли ще започнем рано?

— Не — лаконично отвърна Брашън. Глътката чай възвърна част от словоохотливостта му. — По-скоро подозирам, че сутринта ще търся нови работници.

— Пак ли? — простена Алтея. — Какво е станало този път?

Брашън понечи да отговори, но в последния миг стисна зъби и поклати глава.

— Поне приемам, че е говорил с вас? — с надежда попита Алтея, заела се да разтрива слепоочията си. Тези думи тя отправи към Янтар.

— Не с нас — отвърна приятелката ѝ унило. — Но на работниците наговори много неща. Предимно обиди. Впоследствие той насочи темата към децата им, които щели да се родят сакати, задето бащите им работили край прокълнат кораб. Не му липсваше красноречие — с мрачна възхита добави Янтар.

— Оригинално. Поне днес хвърли само една греда.

— Може би утре възнамерява да промени това — изтъкна Брашън.

Тримата замълчаха. Отново Янтар я наруши:

— Какво излиза, че вече сме се предали?

— Още не. Още не съм обмислил колко безнадеждно е всичко. — Мъжът се намръщи и се обърна към Алтея. — Ти къде беше сутринта?

Тя не си направи труда да го поглежда.

— Макар да нямаш право да ме питаш: отидох да навестя Граг — обясни тя с хладен глас.

— Мислех, че Тенира все още се укрива. Покрай наградата за залавянето му и прочие.

Брашъновите думи бяха безразлични, дори престарано безразлични. Той отпи поредна глътка чай и се загледа в морето.

— Така е. Но той успя да ми изпрати съобщение, така че отидох да го видя.

Брашън леко сви рамене.

— Това поне разрешава един проблем. Когато ни свършат парите, ще го предадеш на служителите на сатрапа. С наградата ще можем да наемем поредната партида работници. — Той се ухили широко.

Алтея не обърна внимание на думите му; тя говореше с Янтар:

— Граг каза, че много му се иска да ми помогне, но неговата ситуация е сложна. Близките му не получиха очакваните приходи от товара на Офелия. Те са решили да не търгуват в Бингтаун или Джамаилия, докато сатрапът не отмени несправедливите налози.

— Офелия не отплава ли преди няколко дни? — осведоми се Брашън.

Този път Алтея му отговори.

— Да. Томи сметна за най-разумно да я изведе от пристанището, преди да са дошли още калсидски галери. Освен това данъчните служители на сатрапа заплашваха да конфискуват кораба. Те твърдят, че само сатрапът ще определя местата, където живите кораби имат право да търгуват. Стоките от Дъждовните земи се продават само в Бингтаун или в столицата. Съмнявам се, че те биха могли да следят за спазването на това правило, но Томи предпочете да не чака неприятностите да дойдат сами. Семейство Тенира ще продължи да отстоява принципите си, но Офелия няма да бъде излагана на риск.

— На негово място — замисли се Брашън — аз бих я отвел в Дъждовната река. Така само друг жив кораб би могъл да ме последва. — Той наклони глава встрани. — Това е планът, нали? Граг ще бъде отведен там тайно, на борда на друг жив кораб, за да се присъедини към близките си. Познах ли?

Алтея го погледна косо, но не каза нищо. Брашън се наскърби:

— Нямаш ли ми доверие?

— Обещах да не казвам на никого. — И тя се загледа във водата.

— Смяташ, че аз бих се раздърдорил?

Той се ядосваше истински. Що за човек смяташе тя, че е той? Нима Алтея действително очакваше, че би паднал толкова ниско заради съперничеството си с Граг?

— Не става дума за недоверие, Брашън — обясни тя с изчерпващо се търпение. — Дадох дума да мълча и възнамерявам да я спазя.

— Разбирам. — Поне тя отново разговаряше директно с него. Това го накара да зададе измъчващия го въпрос. — Той поиска ли да те вземе със себе си?

Алтея се поколеба.

— Той знае, че трябва да остана тук. И разбира, че трябва да отплавам с Парагон. — Тя се почеса по брадичката, сетне прокара пръсти по лепкавото петно върху бузата си. С раздразнение младата жена добави: — Иска ми се да можех да накарам Кефрия да проумее това. Тя продължава да пили пред майка, че това не било подобаващо. Тя не одобрява моето присъствие тук. Дразни се от начина, по който се обличам, когато идвам тук да помагам. Не зная какво би одобрила тя — може би да остана вкъщи и печално да кърша ръце.

Брашън усети, че тя се опитва да смени темата. Това само му придаде нова настойчивост.

— Да, Граг знае, че трябва да търсиш Вивачия. Но той пак ти е предложил да тръгнеш с него, нали? Пак е искал да го придружиш. Най-вероятно трябва да се отзовеш на поканата му. Да заложиш на сигурното, на победителя. Никой от Търговците не вярва, че ще успеем. Точно по тази причина никой не ни предлага помощ. Те си мислят, че нашето начинание представлява загуба на време и пари. Обзалагам се, че Граг е изброил множество разумни основания ти да ни изоставиш. Включително факта, че ние никога няма да успеем да отделим тази руина от плажа.

И Брашън стовари петата на ботуша си върху корпуса. Беше го изпълнил гняв, внезапен и яростен.

— Не го наричай така! — процеди Янтар.

— И престани да хленчиш! — не пропусна да се включи Алтея.

Побеснелият Брашън впери очи в нея и повиши глас.

— Но той е точно това: руина! Купчина отломки! Чуваш ли, Парагон? За теб говоря!

Думите му отекнаха из скалите зад тях. Парагон не отговори.

Янтар се взираше остро в него.

— Това с нищо няма да помогне — остро каза тя и изсумтя през носа си.

— Вместо да си търсиш с кого да се заядеш, защо не вървиш да си изпросиш малко киндин? — хапливо попита Алтея. — Всички знаем, че това е същинският ти проблем.

— Нима? — Брашън остави чашата си. — Аз пък зная какъв е твоят проблем.

Гласът на Алтея стана съвсем тих и мек в заплахата си.

— Защо не ни осветлиш със знанието си?

Брашън приближи лице до нейното.

— Твоят проблем е, че миналата зима ти най-сетне осъзна какво си. Оттогава ти се опитваш да го отречеш. Това осъзнаване те изплаши, затова ти избяга вкъщи да се опиташ да го забравиш.

Подобни думи Алтея изобщо не беше очаквала; тя остана безмълвна. Брашън едва не се ухили в отговор на смайването ѝ.

— И за да е напълно ясно — с по-тих глас продължи той, — нямам предвид нещо, случило се между двама ни. Говоря за онова, което се случи в теб самата.

— Брашън Трел, ти говориш безсмислици! — бързо изрече Алтея.

— Така ли? — Този път той се ухили. — Янтар знае за какво говоря. Още откакто се върнах в града видях, че тя знае за това. Разбрах го по лицето ѝ, когато тя ме погледна. Смешно е, че ти си избрала да говориш с нея, но не и с мен. Както и да е, казах ти, че не това е проблемът. Става дума за това, че ти не си Търговска дъщеря. Да, ти носиш кръвта на Ефрън Вестрит, в това няма съмнение. Но ти по никакъв начин не си обвързана с този проклет градец и традициите му. Баща ти не харесваше цената на търгуването по Дъждовната река, затова просто спря да плава по нея. Вместо това той си създаде собствени връзки и откри други неща, с които да търгува. Ти си се метнала на него. Вече е късно това да бъде отстранено. Ти не си в състояние да се промениш. Способна си единствено да спреш да се преструваш.

— Ти не би могла да си свиеш семейно гнездо и да се превърнеш в женската половинка на Граг Тенира. Ако направиш подобен опит, това ще съкруши сърцата и на двама ви. Ти никога няма да останеш у дома и да отглеждаш децата му, докато той плава. Ти обичаш да говориш за семейството, за дълга и за традицията, но причината, поради която ти се отправяш да търсиш Вивачия, е, че ти искаш да имаш свой собствен кораб и възнамеряваш да сториш всичко, което се иска от теб, за да си го получиш. Стига да се престрашиш да напуснеш Бингтаун отново, разбира се.

Всички тези думи просто се изливаха от него. В края на тази тирада Брашън осъзна, че се е задъхал. През цялото време Алтея се взираше безмълвно в него.

Толкова му се искаше да я повдигне в прегръдките си. Да я целуне. Но тя най-вероятно би му счупила челюстта.

Най-сетне тя успя да се окопити.

— Грешиш — заяви Алтея, само че зад думите ѝ отсъстваше увереност. Янтар прикри усмивката си в чашата с чай. Алтея все пак забеляза мимиката ѝ, защото я изгледа остро, а в отговор другата просто сви рамене.

Брашън се почувства засрамен. Без да си прави труда да отива до въжената стълба, той се прекачи над парапета и скочи в пясъка. Подир това се отправи към носа на кораба.

Клеф бе спретнал дребно огнище, на което приготвяше вечерята. Това беше само едно от многобройните му задължения: на кораба винаги се намираше работа за него. Нему се падаше да осигурява прясна вода за работниците (задължение, което той днес бе изпълнил двукратно заради Брашъновия изблик на гняв). Той остреше инструменти, изпълняваше дребни поръчки, а когато наближеше вечер, търчеше до дома на Вестритови, за да вземе хранителни продукти. Роника Вестрит им бе заявила, че са добре дошли на трапезата ѝ, но Янтар учтиво бе отказала, обяснявайки, че не би искала да остави Парагон сам. Брашън се бе присъединил към оправданието ѝ — за него беше трудно да скрива смущението си; условията на подобно хранене биха се оказали непосилни за него.

Велики Са, как му се искаше да засмуче късче киндин. Съвсем малко късче, колкото да успокои тръпките на копнеж, пълзящи по кожата му.

— Какво има за вечеря? — обърна се той към момчето.

Клеф го изгледа вторачено, но не отговори.

— Не се прави на интересен, хлапе! — предупреди го Брашън, чийто гняв още не беше отминал.

— Рибя чорба, с’р. — Навъсеният Клеф се зае да трополи с дървената лъжица из котела. — Той н’ йе руина — предизвикателно промърмори хлапакът.

Ето какво беше разстроило хлапето. Брашън отвърна с по-мек глас.

— Точно така, Парагон не е руина. Затова не трябва да се държи като руина. — Той извърна глава към фигурата, мълчаливо издигаща се над тях, и продължи, по-скоро обръщащ се към нея. — Той е адски добър кораб. Скоро той ще си припомни това, заедно с целия град.

Клеф се почеса по носа и отново разбърка котлето.

— Той лош к’смет ли носи?

— Той лош късмет ли носи — уморено го поправи Брашън. — Просто самият той е имал лош късмет, още от самото начало. Когато имаш лош късмет, а после го затрупаш със собствените си грешки, понякога ти се струва, че никога няма да се измъкнеш изпод него. — Той се засмя сухо. — Говоря от собствен опит.

— Ти лош к’смет ли си и’ал?

Произношението на момчето бе възмутително.

— Говори по-ясно, хлапе. Щом ще плаваш с мен, ще трябва да говориш разбираемо.

Клеф изсумтя, но повтори въпроса си с по-слаб акцент.

— Някои имат и по-лош късмет от моя, но повечето хора са по-големи късметлии — този път отвърна Брашън.

— Смени си ризата. Тъй ка’аше татко: кат’ н’ ти в’рви, смени си ризата.

Макар да не му беше весело, Брашън се усмихна:

— Единствената риза, която имам, се намира на гърба ми. Интересно какво ли говори това за късмета ми?

Алтея рязко се надигна и изля чашата си извън борда.

— Отивам вкъщи — обяви тя.

— Довиждане — с неутрален тон отвърна Янтар.

Другата жена стовари длан по перилото.

— Знаех си, че някой ден той ще го захвърли в лицето ми. Знаех си. През цялото време се опасявах от това и с право.

Янтар я погледна объркано:

— Какво да захвърли?

Двете бяха сами на борда, но въпреки това Алтея снижи глас:

— Че съм спала с него. Той знае, че би могъл да ме унищожи с тези думи. Достатъчно е да се изперчи пред подходящия човек. Или по-точно пред неподходящия човек.

Очите на Янтар пламнаха.

— Чувала съм хората да изричат глупави неща, когато са уплашени или наскърбени, но твоите думи се подреждат сред най-глупавите. Този мъж никога не е помислял да използва въпросния спомен като оръжие. Освен това той не е от онези, които се перчат. Нито би поискал да те нарани.

Настъпи неловко мълчание, в края на което Алтея призна:

— Права си. Понякога си мисля, че просто си търся причина да му се гневя. — Тя скръсти ръце. — Но защо му трябваше да изрича подобни неща? Защо трябва да ме разпитва по подобен начин?

Янтар остави въпросите неотговорени; вместо това тя зададе свое питане:

— Защо това те разстройва толкова?

Алтея поклати глава.

— Всеки път, когато започна да се наслаждавам на това, което правим, той… Днес имахме отличен ден, Янтар. Работихме здраво, работихме добре заедно. Също като някога. Аз зная как той работи и как мисли. Като да танцуваш с умел партньор. И точно когато бях започнала да си мисля, че отношенията между нас отново ще се уравновесят, той трябваше да…

Алтея замълча, но Янтар я подкани:

— Трябваше да…?

— Да ми зададе подобен въпрос. Да изрича подобни неща.

— Да изрича неща, различни от: „Помогни ми за тази греда!“ и „Подай ми чука!“ — невинно се осведоми приятелката ѝ. Алтея се подсмихна тъжно.

— Именно. Нещо, което ми напомня как разговаряхме, когато бяхме приятели. Тези времена ми липсват. Иска ми се да можех да се върна в тях.

— Какво те спира да върнеш духа им?

— Не би било подобаващо. — Тя се навъси. — Сега Граг се намира в живота ми. И освен това…

— Освен това?

— Освен това подобно сближаване би могло да се превърне в предпоставка за нещо повече. А дори и да не доведеше, Граг не би одобрил дружбата ми с Брашън.

— Граг не би одобрил да си имаш приятели?

— Знаеш какво имам предвид. — Алтея продължаваше да се мръщи. — Граг не би одобрил дружбата ми с Брашън. По-рано двамата с него бяхме близки приятели… които не се притесняват да се отпуснат един край друг. Знаеш.

Янтар тихо се засмя.

— Алтея, много скоро ние ще отплаваме с този кораб. Нима очакваш да използваш въздигнати маниери с човек, с когото ще работиш всеки ден?

— Когато отплаваме, той няма да е Брашън, а ще е капитанът. Той не пропусна да ми натрие носа с това. С капитана никой не фамилиарничи.

В настъпващия мрак Янтар я изгледа изпод вежди.

— Тогава защо се притесняваш? Времето ще изцели всичко.

— Може би аз не искам да бъда изцелена. Не и по такъв начин — със съвсем тих глас отвърна Алтея. Тя се загледа в ръцете си. — Може би приятелството на Брашън значи за мен повече от мнението на Граг.

Янтар сви устни.

— В такъв случай трябва отново да започнеш да му говориш. И то неща, по-сложни от: „Ето ти чука“.

Глава двадесет и втора Променени чувства

Вивачия кипеше. Уинтроу имаше усещането, че се намира край врящ съд, който всеки момент заплашва да излее съдържанието си. А най-лошото бе, че той по никакъв начин не можеше да я успокои. Тя не само не се успокояваше, а ожесточено отблъскваше всички подобни опити.

И така близо месец. Уинтроу усещаше в нея отмъстителната целенасоченост на дете, на което е било казано, че е прекалено малко за определена дейност. Вивачия бе решена да се докаже, и то не просто пред Кенит: нейният гневен ентусиазъм обхващаше и Уинтроу. В дните подир смъртта на Опал решителността ѝ се бе затвърдила. Тя бе избрала да се занимава с морско разбойничество. Опитите на юношата да я разубеди само изостряха решението ѝ. И още по-смущаващо, тя се отчуждаваше от него с всеки изминал ден. В стремлението си да установи връзка с Кенит тя пренебрегваше Уинтроу.

Самият капитан виждаше състоянието ѝ; той осъзнаваше чувствата, които бе пробудил в нея. Той не я пренебрегваше, а напротив — с нея пиратът разговаряше любезно и изключително учтиво. Но бе престанал да я ухажва, насочил цялото си подобно внимание към Ета. Жената разцъфваше под грижите му, пламнала. Понастоящем тя крачеше с походката на тигрица; всички погледи се обръщаха след нея. На борда имаше още няколко жени (Кенит бе позволил на някои от бившите робини да останат), ала никоя от тях не притежаваше женствеността на Ета. Тази разлика объркваше Уинтроу, защото той се затрудняваше да посочи някаква конкретна промяна, настъпила в нея. Тоалетът ѝ не се беше променил. Кенит бе ѝ подарил нови бижута, но тя ги носеше рядко, най-често предпочиташе да се ограничава до една дребна обица с рубин. Не, промяната бе по-скоро вътрешна: също както отървалият се от сажди въглен не променя нищо в себе си. Тя не бе изменила задълженията си: все така се катереше по въжетата с ловкостта на пантера; все така разговаряше и се шегуваше с екипажа, докато кърпеше платна. И езикът ѝ си оставаше все така хаплив и остър. Но когато тя погледнеше към Кенит, дори и от другата страна на палубата, животът в нея се изостряше. А капитанът не оставаше безразличен към възхитата. Той никога не я подминаваше, без да я докосне. Дори суровият Соркор започваше да се изчервява, когато ги видеше прегърнати.

В тези моменти Уинтроу ги наблюдаваше единствено с удивление и завист. На всичкото отгоре всеки път, когато Кенит го уловеше да ги гледа, пиратът повдигаше вежда към него или му смигваше.

Променените обстоятелства се отразиха и на екипажа. Юношата бе очаквал прояви на ревност и недоволство от начина, по който капитанът изтъква дамата си. Вместо това те изглеждаха още по-горди от своя предводител: изглежда смятаха, че по някакъв чудат начин неговата жизненост и властта му над съблазнителната жена говорят в тяхна полза. За пръв път сред пиратите съществуваше тъй висок дух. Новите членове на екипажа се бяха слели изцяло. От остатъчното недоволство на робите нямаше и следа: защо да си правят труда да оспорват кораба, когато можеха да станат част от подобен екипаж?

От смъртта на Опал насам Вивачия бе станала свидетелка на още три нападения. И в трите случая пиратите нападаха дребни товарни съдове, които не превозваха роби. Всеки път нападението протичаше по един и същи начин. Каналът, който Кенит и Соркор, бяха избрали, бе отлично пригоден за подобни набези. Соркор изчакваше на юг; той започваше преследването на избрания кораб. Вивачия изчакваше в края на канала: нейна задача беше да изтласка преследвания съд към сушата. Щом това станеше, пиратите от Мариета се впускаха в абордаж, за да получат плячката си. Това те правеха лесно, защото тези товарни корабчета бяха управлявани и защитавани зле.

На Кенит трябваше да се признае, че той не избиваше тези екипажи. Не му се налагаше — те се предаваха почти безкръвно. В допълнителна проява на великодушието си капитанът не ги вземаше за заложници, за да иска откуп. Той просто вземаше най-доброто от стоката им и ги пускаше да си вървят, като сурово им заръчваше да разказват как Кенит от Пиратските острови нямало да търпи търговци на роби да плават през водите му.

Той не се определяше като крал. Още бе рано.

Така и трите корабчета бяха преживели срещата си с него. И посланието му щеше да се разпръсне бързо.

Вивачия се сърдеше и дразнеше на бездействието си. Кенит бе престанал да разговаря на сериозни теми с нея — досущ като дете, което не бива включвано в разговорите на възрастните. Повечето от вечерите си пиратът прекарваше на борда на Мариета, заедно със Соркор и любимата си. Там те изготвяха плановете си и честваха победите. А когато капитанът и дамата му се оттеглеха, Ета неизменно носеше последните дарове, връчени ѝ от Кенит. Развеселени от изпитото вино, двамата се усамотяваха в каютата си.

Уинтроу подозираше, че Кенит прави всичко това умишлено, за да събуди любопитството и ревността на Вивачия. Но той не сподели това си подозрение с нея; тя не би изтърпяла подобни думи от него.

Животът, който пиратите водеха между нападенията, почти можеше да се нарече мързелив. Кенит никога не позволяваше на екипажа си да изпада в опасно бездействие, но хранеше хората си добре с припасите от ограбените съдове и им предоставяше свободно време и за игри, и за веселие. В тези забавления той включваше и Уинтроу, като за целта често го канеше в каютата си. Но двамата не играеха на карти или зарове, а неизменно се занимаваха с игри, изискващи мисъл. Това обстоятелство изпълваше младия жрец с неспокойното усещане, че пиратът го преценява. Понякога играта оставаше забравена между тях, защото Кенит го разпитваше за философията на Са.

Второто от ограбените корабчета носеше на борда си книги. Кенит бе ненаситен читател; той веднага се възползва от това съкровище, което сподели и с Уинтроу.

Момчето не можеше да отрече, че тези интерлюдии са приятни. Понякога Ета оставаше при тях — и по време на играта им, и по време на разговора. Уинтроу се бе убедил, че тя притежава буден ум, който по нищо не отстъпваше на Кенитовия, макар и не толкова начетен. Жената не изоставаше от тях, докато биваха обсъждани общи неща. Едва когато двамата започнеха да разговарят за възгледите на определени философи, тя се смълчаваше и в крайна сметка се оттегляше. Един следобед Уинтроу се постара да я включи в разговора — в този ден той откри неумението ѝ. Откри го, когато се опита да ѝ подаде книгата, която двамата с Кенит обсъждаха.

— Аз не мога да чета, така че не си прави труда — гневно заяви тя, отказвайки да приеме книгата. Няколко мига тя продължи да масажира раменете на Кенит, зад когото се бе настанила. След това неочаквано се надигна и се отправи към вратата. Ръката ѝ се отпускаше върху дръжката, когато Кенитовият глас я спря.

— Върни се, Ета.

Тя се извърна с лице към него. За пръв път, откакто я познаваше, Уинтроу забелязваше предизвикателен блясък в очите ѝ.

— Защо? — сухо попита тя. — За да се убедя колко съм неграмотна?

За момент спазъм на гняв сгърчи лицето на Кенит. Уинтроу видя как пиратът изглажда чертите си и повдига ръка към жената.

— Защото аз искам това от теб — отвърна той с мек глас. Ета се подчини, макар да гледаше към книгата, която капитанът държеше, като към съперница. — Искам да я прочетеш — продължи пиратът, протягайки книгата.

— Не мога.

— Искам да го сториш.

Ета стисна зъби.

— Не мога да чета! — кипна тя. — Никой не ме е учил, никога не съм имала учител. Освен ако не броиш мъжа, който ме научи на бъдещия ми занаят, още преди да съм станала жена! Аз не съм като теб, Кенит, аз…

— Тихо! — с остър глас я прекъсна Кенит. И отново протегна книгата към нея. — Вземи я.

Това беше заповед.

Ета я грабна от ръката му и я задържа със съвсем лекия допустим натиск. А Кенит, почти незабележимо усмихнат, се обърна към Уинтроу.

— Уинтроу ще те научи да четеш. Или в краен случай ще ти я прочете. — Сега той отново гледаше към жената. — Докато не приключи с това си възложение, той няма да има други задължения на борда. Колкото и дълго да продължи.

— Екипажът ще ми се смее — възрази Ета.

Кенит присви очи.

— Няма да се смее дълго. Трудно е да се смееш с отрязан език. — Той замълча за момент, сетне се усмихна. — Но ако желаеш да запазиш тези уроци в тайна, така да бъде. Свободна си да използваш тази каюта. Ще се уверя, че никой няма да ви безпокои.

Подир това капитанът посочи към останалите книги, пръснати из помещението.

— Тук има много съкровища, които ти да усвоиш, Ета. Поезия, история, философия. — Кенит се приведе напред, хвана я за ръката и я придърпа към себе си. С другата си ръка той погали лицето ѝ, отмествайки един кичур. — Недей да упорстваш, искам това да ти хареса.

Пиратът хвърли бърз, необичаен поглед към Уинтроу. Почти изглеждаше, че той иска да се увери, че юношата ги наблюдава.

— Надявам се, че това ще достави удоволствие и на двама ви. — С тези думи той помилва лицето ѝ с устни. Ета примижа под допира му. Но очите на Кенит останаха отворени — те отново наблюдаваха Уинтроу.

Юношата изпитваше смущение; струваше му се, че по някакъв необичаен начин той е част от прегръдката.

— Ще ви помоля да ме извините — промълви той и бързо се надигна от масичката. Кенитовият глас го настигна на прага.

— Нали няма да имаш нищо против да помогнеш на Ета, Уинтроу? — осведоми се пиратът. Той продължаваше да държи жената край себе си, с поглед, насочен над главата ѝ.

— Нищо против — отвърна момчето, след като прочисти гърло.

— Отлично. В такъв случай се постарай да започнете скоро. Най-добре още днес.

Този път на юношата му бе спестена нуждата да отговаря — спаси го обичайният вик на наблюдателя:

— Платно на хоризонта!

Облекчението на Уинтроу съвпадна с тропота на нозе, отзовал се в отговор на крясъка.

— Върви на палубата! — нареди Кенит. Младият жрец побърза да се отзове: пиратът още посягаше към патерицата си, когато Уинтроу вече изхвърчаше от вратата и се отправяше към носа.

— Там! Ето го! — крещеше Вивачия и протягаше ръка. Излишен жест. Дори и от това разстояние се усещаше зловонието на превозвача на роби. Смрадта му определено подхождаше на вида: това беше най-мръсният и занемарен съд, който Уинтроу бе виждал. Широки ивици мръсотия върху корпуса указваха местата, от които са били изливани стотици отходни кофи. Корабът бе нагазил дълбоко, очевидно претоварен. По платната му личаха нескопосани кръпки. На моменти той изплюваше вода — това показваше, че в трюма му работеха помпи, най-вероятно задвижвани от роби. Изглежда бе необходимо постоянно усилие, за да се задържа този кораб над водата.

Само малка частица от мислите на Уинтроу се насочваше към особеностите на кораба: той бе преместил вниманието си върху змиите, следващи съда. Противните създания несъмнено усетиха паниката на борда му, защото отделиха гривестите си глави от повърхността на водата и се обърнаха към Мариета. Чудовищата бяха най-малко десетина — люспестите им тела проблясваха на слънцето. Отвратителна гледка.

Вивачия се приведе напред, с пламенно лице. Нейното нетърпение бе трескаво; почти се създаваше впечатлението, че тя дърпа кораба подире си.

— Погледни ги, виж как бягат! — промълви фигурата. Тя вече протягаше ръце към кораба. Междувременно пиратите вдигаха платна, за да се впуснат в преследване.

— Този кораб пренася роби. Кенит ще убие целия му екипаж — тихо я предупреди Уинтроу. — Ако му помогнеш да плени този съд, всички моряци на борда му ще умрат.

За момент тя погледна към него.

— А ако не го сторя, по колко роби ще измират всеки ден от пътуването им? — Тя отново впери поглед в плячката си и продължи с по-суров глас. — Не всички човеци са достойни да живеят, Уинтроу. Нашият метод запазва най-много животи. Ако корабът продължи да плава, цяло чудо ще бъде, ако при пристигането му на борда има оцелели.

Уинтроу бе престанал да я слуша: той смаяно гледаше как преследваният кораб започва да се отдалечава от Мариета. Разстоянието между двата съда нарастваше. Екипажът на робския съд не пропускаше да види нито възможността си, нито новата заплаха, която Вивачия представляваше.

Претовареният съд се насочваше към средата на канала; Мариета се намираше прекалено далеч зад него. Така не можеше да става дума за притискане от две страни. Колкото и невероятно да изглеждаше, прогнилият кораб щеше да им избяга.

Зад тях Кенит избута патерицата си на палубата и с помощта на ръцете си преодоля стълбицата. Подир това той стъпи на крака и намести подпората под мишницата си. Ета не беше с него.

Капитанът се приближи до предното перило и поклати глава.

— Клетите. Корабът се измъква. Уви, робите ще останат неспасени.

Уинтроу си отдъхна: днес нямаше да има убийства.

Тогава Вивачия изкрещя — вик, който изразяваше яростта от изчезваща възможност. Едновременно с това тя набра скорост. И последната дъска от корпуса, и последното късче платно се подредиха в най-подходящия начин. Пиратите започнаха да възклицават възторжено; към тези изблици се прибави и ожесточение, защото разстоянието между Вивачия и преследвания съд намаляваше.

Нейното съсредоточение, отдадено на едничка цел, заплени съзнанието на Уинтроу.

— Удивително, сияйна моя! — възхити се Кенит. Под тази благославяща възхвала Вивачия засия; нейното удовлетворение бе изключително силно.

Капитанът започна да издава нареждания към хората си. Зад него долиташе дрънчене на оръжия, придружено от шегите на хора, които се подготвяха да убиват себеподобни — те сключваха облози и се заканваха. На палубата бяха изнесени абордажни куки, стрелците бързаха да заемат позиции сред въжетата.

Вивачия не обръщаше внимание на ставащото на борда. Това преследване принадлежеше на нея, плячката също. От друго тя не се интересуваше.

Тази ѝ целеотдаденост почти бе изместила съзнанието на Уинтроу. Съвсем смътно той усещаше, че ръцете му остават вкопчени в перилото, а устремният насрещен вятър блъска косите му: Вивачия задушаваше неговата същина с обилието си от енергия. Като насън той гледаше как преследваният кораб израства пред тях. Зловонието се изостри. Щуращите се по палубите му моряци имаха ужасени лица.

Със същата занесеност юношата чу впиването на хвърлените куки и съсъка на първия залп стрели. Писъците на простреляните бяха ужасяващи, изпълнени с агония, но за него звучаха съвсем далечни, като крясъците на високо летящи птици. С много по-голяма яснота той усещаше приближаването на Мариета. А Вивачия нямаше намерение да дели плячката си с друг.

Когато хвърлените въжета се опънаха, Вивачия се извъртя встрани и се опита да сграбчи другия кораб. Зажаднелите ѝ пръсти не достигнаха нищо, ала ожесточеният ѝ израз се оказа достатъчен, за да ужаси екипажа.

— Дръжте ги! Избийте ги! — крещеше тя, без да обръща внимание на заповедите, които Кенит се опитваше да издаде. Нейната кръвожадност се оказа заразителна: в мига, в който разстоянието между двата съда се смали достатъчно, пиратите започнаха да прескачат.

— Тя успя! Нашата красавица успя! Мила моя Вивачия, никога не бях подозирал, че притежаваш подобна стремителност! — не щадеше похвалите си Кенит.

Чисто възхищение към пирата изпълни Уинтроу. Емоцията на кораба напълно заля опасенията му за предстоящата смърт. Фигурата се извърна, за да погледне Кенит в очите. Възхитата, поделяна от погледите им, представляваше взаимната почит на два хищника.

— Двамата с теб ще ловуваме добре — каза Вивачия.

— Наистина ще бъде така — обеща ѝ Кенит.

Юношата се чувстваше изолиран. Той бе свързан с тях, но те не му обръщаха внимание: той не беше от значение пред лицето на онова, което двамата току-що бяха открили един в друг. За него Уинтроу можеше да усети, че ги обвързва в много по-дълбока и първична степен от връзката, която бе допустима за него. Какво ли беше нещото, което пиратът и корабът разпознаваха, че ги обединява? Каквото и да беше то, в себе си жрецът не долавяше подобен отклик. Той можеше единствено да разбере, че става дума за нещо извечно. Може би по-извечно дори и от кръвта, която биваше проливана на онази, съседната палуба.

— Уинтроу. Уинтроу!

Сред обвилата го мъгла той дочу името си и по-скоро инстинктивно обърна глава. Кенит бе усмихнат широко; с глава той сочеше към пленения кораб:

— Тръгвай с мен, момче!

И Уинтроу тръгна подире му — той се озова на непознатата палуба, където все още кипеше битка сред ругатни, писъци и проклятия. Ета неочаквано изникна край тях, стиснала оръжие. Нейните стъпки издаваха, че цялото ѝ тяло се е превърнало в наострено сетиво. Косата ѝ лъщеше под лъчите на слънцето.

Кенит също носеше оръжие (дълъг нож), но Уинтроу крачеше невъоръжен и удивен сред този непознат за него свят. Отделянето от Вивачия бе прочистило ума му от нейното смазващо влияние, само че хаосът, който го обграждаше сега, създаваше почти сходен ефект.

Привикналият Кенит крачеше спокойно, придружаван от Ета — тя стоеше откъм страната на патерицата му, готова да защити любимия си при нужда. Така те напредваха по зацапаната и зловонна палуба. Така те подминаваха хора, вкопчени в борба на живот и смърт, и заобикаляха трупове.

Тялото на един моряк направи особено впечатление на Уинтроу. Той бе прострелян, но смъртта го бе споходила заради сблъсъка с дъските. Неговото лице привлече погледа на юношата: то бе застинало в гримаса, наподобяваща усмивка. И очите бяха присвити като в израз на веселие. А кръвта продължаваше да капе от ухото му и да се стича по брадата му.

Насреща им се приближаваше Соркор — макар и по-бавна, Мариета бе успяла да достигне преследвания съд и да го нападне от другата страна. Изстрадалият му екипаж нямаше никакъв шанс срещу тази двойна атака.

От оръжието в ръката на помощника все още се стичаше кръв; белязаното му лице сияеше със зверско задоволство.

— Почти сме готови, капитане! — весело поздрави той. — Само неколцина останаха на задната палуба. Нито един истински боец нямаше сред тях.

Безумен вик подчерта тези му думи, последван от плясък.

— Ето че станаха с един по-малко — добави Соркор. — Накарах някои от хората ни да започнат да отварят люковете. Долу, бога ми, е същински нужник! Струва ми се, че половината от превозваните са оковани трупове. Колкото и да са оцелелите, ще трябва да ги изведем бързо: това корито се пълни по-бързо и от моряшки мехур!

— Ще имаме ли място за всички, Соркор?

Едрият пират шавна с вежди.

— Най-вероятно. Малко ще попретовари корабите, но когато се върнем при Мърморещ, ще можем да пренесем част от тях на борда му.

— Отлично — кимна Кенит. Той имаше леко занесен вид. — Когато се върнем при Мърморещ, ще поемем към Заграба. Време е повече хора да научат за нещата, които сторихме.

— Определено, сър — ухили се заместникът.

Един окървавен пират се приближи до тях.

— Простете, капитане, готвачът иска да се предаде. Той се е барикадирал в камбуза.

— Убийте го — отегчено му отвърна Кенит.

— Той казва, сър, че знаел нещо, дето щяло да ни убеди. Казва, че знаел къде има съкровище.

Кенит поклати глава в безмълвно отвращение.

— Щом знае за съкровище, защо не е отишъл да го вземе, вместо да пренася роби с това корито? — саркастично подметна Ета.

— Не зная, мадам — извини се пиратът. — Може би защото е стар. Липсват му една ръка и око. Той твърди, че бил плавал с Игрот Дръзки. Точно затова не го убихме. Всеки знае, че Игрот плени цял кораб със съкровища, от който после нищо не се чу. Може би дъртият наистина знае нещо…

— Аз ще се погрижа за него, капитане — раздразнен обеща Соркор и се обърна към моряка. — Къде е той?

— Почакай, Соркор. Смятам, че трябва да поговоря с този готвач.

Кенит звучеше едновременно заинтригуван и подозрителен.

— Затворил се е в камбуза, капитане — смутено обясни пиратът. — Ние започнахме да разбиваме вратата, обаче той има купища ножове там. Адски умело хвърля за едноок.

Уинтроу забеляза промяната, изникнала върху лицето на капитана.

— Хубаво. Ще говоря с него, насаме. Вие се погрижете да изведете робите от трюма. По-живо! Корабът започва да се накланя.

Соркор бе привикнал да изпълнява заповеди; той веднага кимна и се извърна да издава нареждания.

Едва сега Уинтроу осъзна присъствието на робите. Те стояха скупчени на палубата, присвили очи заради светлината, от която бяха отвикнали. Свежият въздух, лишен от гореща задуха, също бе нещо ново за тях: макар и покрити със слой мръсотия, клетниците трепереха.

Тази воня и израженията им го върнаха в нощта, когато робите от Вивачия бяха изниквали на палубата. Някои от тези хора не можеха сами да се задържат на крака. Той почувства състрадание, последвано от непоколебимото разбиране, че Кенит е прав в стремежа си да ги освобождава. Отстраняването на подобно страдание бе правилно. Но методът, чрез който той постигаше това…

— Уинтроу!

В повика на Ета се долавяше известно раздразнение, предизвикано от начина, по който момчето бе застинало в замисъла си. Корабът се накланяше все по-осезаемо с всеки изминал момент — сега не беше времето за размотаване.

Докато прекосяваше палубата със забързани крачки, Уинтроу дочу рева на змиите, последван от плясък: пиратите бяха започнали да хвърлят телата през борда. Доволни подвиквания и смях показаха, че чудовищата са започнали да се боричкат за подхвърляните им хапки.

— Оставете! — долетя гласът на Соркор. — Много скоро те сами ще си получат труповете. Вървете да помогнете на оставащите роби да се изкачат. И по-бързо, искам да се махна от тази развалина колкото се може по-скоро.

Камбузът се помещаваше в една каюта на горната палуба. Пред вратата му се бяха скупчили неколцина пирати, изтеглили оръжия. Те стояха с гръб към Кенит, не забелязваха приближаването му.

Под погледа на Уинтроу един от тях ритна вратата. Иззад нея се разнесоха ругатни, а в образувалата се цепнатина изникна острие.

— Ще насека първия, който се опита да влезе. Доведете капитана си. Ще се предам само на него.

Пиратите отвърнаха с подигравки и се струпаха по-близо. Те приличаха на глутница помияри, наобиколили покатерила се котка.

— Капитанът е тук — обяви Кенит. Хилещите се пирати тутакси придобиха сериозен вид и побързаха да се отдръпнат. — Хайде, вървете! — рязко им нареди той. — Аз ще се погрижа.

Хората му се подчиниха бързо, но с видимо нежелание: те често се обръщаха назад. Това им поведение бе разбираемо; самото споменаване на съкровище бе достатъчно, за да привлече интереса на всеки, а съкровището на Игрот си беше легендарно. Ясно беше, че те биха предпочели да останат и да изслушат тайната, с която готвачът желаеше да откупи живота си.

Кенит не им обърна внимание, а повдигна патерицата си и потропа с нея по вратата.

— Излез — нареди той на готвача.

— Ти ли си капитанът?

— Аз съм. Излез.

Другият доближи око до цепката на вратата за момент.

— Зная нещо, което ще те заинтересува. Ако пощадиш живота ми, ще ти кажа къде Игрот Дръзки е скрил плячката си. Цялата плячка: не просто онова от кораба на сатрапа, а всичко преди това.

— Никой не знае къде Игрот е скрил съкровището си — с уверен тон отвърна Кенит. — Той потъна заедно с целия си екипаж, без оцелели. А ако е имало оцелели, те отдавна са ограбили съкровището.

Със смайваща ловкост капитанът се придвижи напред, заставайки досами рамката на вратата.

— Аз оцелях. Години чаках възможност да го взема, само че никога не се озовавах в подходящата позиция. Все се оказваше така, че ако бях казал на някого, щях да получа единствено нож в гърба. Не всеки човек би могъл да достигне до мястото. За целта е необходим специален кораб. Съд като този, който Игрот имаше някога, и като този, който имаш ти… Сигурен съм, че се досещаш за какво говоря. Има места, до които само един жив кораб би могъл да достигне. Но за момента няма да ти кажа повече. Ако ме оставиш жив, ще те заведа там. Това е условието ми.

Кенит не отговори. Той стоеше застинал край вратата, безмълвен.

Уинтроу погледна към Ета. Тя също стоеше неподвижна като любимия си. И изчакваше.

— Е, капитане, какво ще кажеш? Споразумяхме ли се? Там има повече съкровища, отколкото можеш да си представиш! Цели камари! И половината от тях са магически предмети. От теб се иска просто да отидеш и да го прибереш. Ще станеш най-богатият човек на света. Само трябва да ми дадеш думата си, че ще ме пощадиш — оживено говореше готвачът. — Справедливо е, нали?

Корабът бе започнал да се накланя значително. Соркор и хората му подканяха робите да бързат. Гласът на един от пиратите долетя до тях.

— Той е мъртъв, жено. Няма какво да направим. Остави го.

Отвърна му воят на невидимата жена, понесен от вятъра, но край вратата на камбуза бе тихо. Кенит все така не отговаряше.

— Капитане? Капитане, там ли си?

Кенит присви очи в размисъл. На лицето му бе изникнала гримаса, която напомняше усмивка.

Цялото това чакане изнервяше Уинтроу. Корабът затъваше все по-дълбоко и по-бързо. Крайно време беше да напуснат палубата му. Юношата понечи да каже нещо, но Ета забоде лакът в ребрата му.

Последвалото се случи едновременно, смаяло разбирането на Уинтроу. Дали наистина Кенитовият нож се беше раздвижил първи, или капитанът бе зърнал доближаващия се до вратата? Във всеки случай изглеждаше, че двете прояви на движение се сблъскват една с друга едновременно, бързо и синхронизирано като плясъка на две длани. Ножът на Кенит потъна дълбоко в единственото око на готвача, сетне бе дръпнат назад. Тялото се свлече зад вратата.

— От екипажа на Игрот не е имало оцелели — каза Кенит и бавно си пое дъх. Той се огледа като човек, който се опомня от унес. — Само си изгубихме времето. Да вървим, корабът потъва.

Стиснал окървавения си нож, той закуца обратно към Вивачия. Ета отново крачеше край него: тя по никакъв начин не изглеждаше смутена от случилото се току-що. Но Уинтроу крачеше подире им механично. Как можеше смъртта да връхлита тъй бързо? Как можеше цялото уравнение, представляващо един човешки живот, да бъде зачеркнато с такава бързина? Тази постъпка на Кенит бе покъртила юношата: едно бързо движение на пиратската десница бе посадило смърт. Въпреки това послужилият си с ножа не беше показал нищо. Уинтроу се чувстваше осквернен, че има нещо общо с подобен човек. И страшно му липсваше близостта на Вивачия — тя щеше да прогони объркването от мислите му. Щеше да му каже, че изпитваната от него вина е неоснователна.

Още в мига, в който единственият Кенитов ботуш стъпи на борда на Вивачия, фигурата го повика.

— Кенит! Капитане!

В зова ѝ се долавяше повеля, каквато Уинтроу чуваше от нея за първи път. Но Кенит се усмихна доволно.

— Настанете робите и ни отделете от проклетото корито! — нареди пиратът и погледна към Уинтроу и Ета. — Погрижете се да станат колкото се може по-чисти. И ги дръжте на кърмата.

Подир това той ги остави и забърза към носа.

— Той иска да остане насаме с нея — каза Ета, изтъквайки очевидното. В очите ѝ пламтеше ревност.

Уинтроу сведе лице към палубата, за да скрие от нея собствената си сходна проява.

— Определено живееш стилно за човек, укриващ се от закона — усмихна се Алтея.

Граг отвърна на усмивката ѝ, доволен от себе си, и наклони стола си назад. Едновременно с това той небрежно повдигна ръка към калаения фенер, окачен на клона над него.

— Какво би представлявал животът без стил? — обяви той. Двамата се засмяха.

Разлюлелият се фенер лениво разпръскваше светлината си около тях. Тя, насечена от украсата на метала, проблясваше и в очите му. Граг носеше тъмна риза и свободни бели панталони, а блясъкът на златна обица съпровождаше движенията на главата му. Заради слънцето кожата му бе придобила бронзов оттенък: този цвят го караше да изглежда като част от гората. Или като ринстински моряк, особено когато зъбите му блеснеха в усмивка.

— От години не бях идвал на това място — обясни младият мъж и доволно огледа поляната пред колибата си. — Когато бях малък, преди да започна да плавам с татко, майка ни водеше тук, за да прекараме на хладно по-горещите дни от лятото.

Алтея последва погледа му. Пространството пред колибата бе съвсем малко — гората започваше почти отвъд прага ѝ.

— Нима през лятото тук е по-хладно?

— Само малко по-прохладно… Но за сметка на това въздухът е чист. Не е нужно да ти обяснявам как замирисва Бингтаун през лятото. Ние бяхме тук и в годината, когато се разрази Червената чума; никой от нас не се зарази. Майка винаги смяташе, че сме избегнали заразата, защото сме стояли настрана от градското зловоние. Подир това тя ни водеше тук всяка година.

Младежът замълча. А Алтея си представи това място сред оживлението, донесено от една жена и нейните деца. Не за първи път тя се зачуди за посоката, в която животът ѝ би поел, ако братята ѝ бяха останали живи. Дали баща ѝ пак щеше да я вземе със себе си на кораба? Или по това време тя щеше да е омъжена и да отглежда децата си?

— За какво мислиш? — меко я попита Граг. Той отпусна и четирите крака на стола си на земята и опря лакти на масата, за да обгърне брадичката си с длани. И за да насочи привързан поглед към нея.

На масата между двамата стояха бутилка от вино, две чаши и остатъците от студена вечеря — всичко това Алтея бе донесла със себе си. Бележката, пристигнала в дома ѝ, в действителност бе изпратена от майката на Граг до нейната. Посланието предварително се извиняваше, след което се осведомяваше дали за Алтея ще е възможно да изпълни дискретна поръчка за рода Тенира. Кефрия реагира с повдигане на вежди, но Роника очевидно реши, че на Алтея не ѝ е останала репутация, за която да мислят, защото написа утвърдителен отговор.

В една от градските конюшни Алтея се сдоби с кон и се отправи на път, запозната единствено с посоката, в която трябва да се отправи, но не и с крайната цел. Край една кръчма в предградията някакъв скитник ѝ направи знак да спре и мушна нова бележка в ръката ѝ. Това послание я насочваше към хан.

Тя подозираше, че там ще открие Граг, но се оказа, че на мястото я чака нов кон, на чието седло бе преметнато мъжко наметало с качулка; освен това конят можеше да се похвали с принадлежността на дисаги и трета бележка.

Цялото това пътуване бе придружено от излъчването на приключение и загадъчност, но въпреки това Алтея нито за миг не си позволи да забрави за съществуването на сериозния аспект. В дните, последвали опълчването на Офелия срещу данъчния министър, градът бе задълбочил разединението си. Капитан Томи Тенира бе постъпил разумно, изтегляйки кораба си от пристанището: скоро след това бяха пристигнали три нови калсидски галери. Тази навременна поява събуди подозрения, че между данъчната служба и Калсид съществуват по-тесни връзки, отколкото столицата осъзнаваше. Неизвестен човек се промъкна в дома на главния данъчен служител и изкла всичките пощенски гълъби. Митническите складове, останали незасегнати от пожарите в нощта на прекъснатото Търговско заседание, бяха подпалвани на два пъти. Това принуди калсидските наемници да охраняват дома на началника, а също така да обхождат пристанището и околните води. Някои от по-сдържаните Търговци проявяваха разбиране към онези, които тихо говореха за независимост от Джамаилия.

Граг Тенира се превърна в символ на недоволството на данъчната служба. За залавянето му бе обявена голяма сума. Брашъновото предложение за предаването му беше шега, но не и преувеличение. Ако Граг не избягаше скоро, дори и онези, които му бяха верни, вероятно щяха да се изкушат от смайващото възнаграждение.

На тези нейни размишления се дължеше лошото ѝ предчувствие — макар лятната вечер да бе толкова приятна. Граг трябваше да предприеме нещо: не за първи път тя му казваше това.

— Все още не разбирам защо се задържаш толкова близо до града. Защо не избягаш с някой от живите кораби? Удивена съм, че агентите на сатрапа не са се досетили, че може да си тук. Всеизвестно е, че семейството ти има колиба в Сангерската гора.

— Наистина е добре известно. До този момент те пристигаха два пъти. А дори и да дойдат отново, пак ще заварят колибата празна.

— Как така? — заинтригува се Алтея.

Граг се засмя, но с известно смущение.

— Моят прачичо не е бил от най-моралните хора. Според семейната легенда той е провеждал не една среща тук. По тази причина в мазето има не само тайна изба, а и още едно скривалище, намиращо се зад нея. Освен това в колибата има магическо звънче. Неговият двойник се намира в мостчето, което ти прекоси по пътя за насам.

— Аз не чух нищо, когато прекосявах моста — възрази тя.

— Разбира се. Звънчето е дребно, но много чувствително. Когато твоите стъпки са го задействали, тукашната камбанка му отговори. Слава на Са за магията от Дъждовните земи.

И той повдигна чашата си в тост. Алтея се присъедини към него, след което поднови прекъснатата тема:

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да останеш тук?

Той поклати глава.

— Не. Тогава залавянето ми би било само въпрос на време. Хората в околността знаят, че съм тук. Мнозина от тях са семейства от Трите кораба. Добри хора, но бедни. Рано или късно някой от тях ще се поддаде на изкушението. Всъщност аз заминавам съвсем скоро. Точно по тази причина помолих майка да уреди тази визита, макар да се боях, че близките ти няма да я разрешат: зная, че не е пристойно да искам да се срещам насаме с теб при подобни обстоятелства. Но отчаяните времена налагат отчаяни мерки — оправда се той.

Алтея изсумтя развеселено:

— Съмнявам се, че майка ми се е притеснявала за това. Боя се, че детската ми репутация на бунтовна мъжкарана ме е последвала. Онова, което сестра ми би сметнала за скандално, за мен е нещо обикновено.

Граг отпусна ръка върху нейната и я стисна.

— Грешно ли е да кажа, че се радвам за това? Иначе никога не бих те опознал достатъчно, за да те обикна.

Неочакваната откровеност я остави безмълвна. Младата жена понечи да отвърне, че тя също го обича, но думите на лъжата отказваха да се учленят. Тя си пое дъх, за да изрече истина: че тя също се радва, че го е опознала; че думите му ѝ оказват голяма чест…

— Не казвай нищо — изпревари я събеседникът ѝ и поклати глава. — Не е нужно да го казваш, Алтея. Аз зная, че ти не ме обичаш. Още не. В много отношения твоето сърце е още по-предпазливо и от моето. Знаех това още от самото начало. А дори и да не бях разбрал, щях да го науча от Офелия: тя подробно ме наставляваше как да те ухажвам. — Граг се засмя, насочил веселието си към себе си. — Разбира се, аз не съм се допитвал до нея, но ти я знаеш каква е. В много отношения тя ми е като втора майка.

Алтея се усмихна благодарно.

— Ти си прекрасен човек, Граг. Моето колебание не е свързано с някаква твоя неправилна постъпка или с някакъв недостатък. Просто в последно време животът не ми оставя време да мечтая за себе си. Всички проблеми, обкръжили семейството ми, лягат особено тежко върху мен. В нашия род не са останали мъже, няма кой друг да направи опит да спаси Вивачия. Този дълг се пада изцяло на мен.

— Не за първи път ми казваш това — отвърна той. В гласа му се долавяше, че не е изцяло съгласен с нея. — Аз вече не тая надежди, че ще избягаш заедно с мен. Но разбирам, че дори и при подобни обстоятелства тъй прибързан съюз не би изглеждал пристоен.

Граг обърна ръката ѝ и погали дланта ѝ с пръст: движение, което породи приятни тръпки. Загледан в пръстите ѝ, мъжът попита:

— Но какво ще правиш по-късно? Ще настъпят по-добри времена. — След миг размисъл Търговецът придружи думите си с горчив смях. — Или пък по-лоши. Във всеки случай бих искал да мога да се подкрепям с мисълта, че в един момент ти ще застанеш до мен и ще се присъединиш към семейството ми. Алтея, ще се омъжиш ли за мен?

Тя затвори очи заради пронизалата я болка. Насреща ѝ седеше добър човек, честен, красив, достоен, заможен.

— Не зная — тихо отвърна Алтея. — Опитвам се да поглеждам напред, да си представям време, в което моят живот ще ми принадлежи и ще имам право да постъпвам с него както сметна за добре, само че погледът ми не стига толкова далеч. Ако всичко се развие добре и си върнем Вивачия, аз ще оспоря правото на Кайл да я притежава. Ако спечеля, тогава ще започна да плавам с нея. — Тя го погледна в очите. — С теб сме говорили за това. Зная, че ти не можеш да напуснеш Офелия. А ако аз си върна Вивачия, няма да се разделя с нея. До какво ни довежда това?

Младежът скриви лице.

— Трудно ми е да желая успеха ти, защото ако ти придобиеш всичко, което желаеш, аз ще те изгубя. — Забелязал движението на веждите ѝ, зачеващо свъсване, той се засмя. — Въпреки това аз искрено желая да успееш. Но ако все пак нещата не се подредят така… аз ще те чакам. Офелия също.

Тя сведе очи и кимна, но сърцето ѝ бе изстинало. Какво я очакваше в случай на неуспех? Цял един живот без нейния кораб. Живот, от който Вивачия никога повече нямаше да представлява част. Вместо това Алтея щеше да живее като пътничка на борда на кораба на Граг и зорко да пази децата си. Щеше да гледа как синовете ѝ растат и започват да плават с баща си, а самата тя щеше да остане у дома, да се грижи за домакинството и да търси партньори на дъщерите си. Та това не беше бъдеще, а мрежа, която заплашваше да я задуши… И Алтея се опитваше да си поеме дъх, да се убеди, че животът ѝ не би тръгнал в такава посока. Граг я познаваше. Той знаеше, че тя е родена да плава, а не да крее у дома. Но въпреки това… Сега той разбираше дълга, който тя имаше към семейството си: но щом двамата сключеха брак, нейният дълг щеше да се пренесе към този съюз и Граг щеше да очаква от нея да го изпълни. Моряците си вземаха съпруги, за да има кой да отглежда децата им и да се грижи за дома им.

— Аз не мога да стана твоя съпруга.

Сякаш нечия чужда уста беше изрекла тези думи. Но след изричането им нямаше връщане назад. Алтея го погледна в очите.

— Това е нещото, което не ми позволява да те обикна, Граг: знанието за цената, която би трябвало да платя. Аз бих могла да те обикна, но не и да привикна да живея в сянката ти.

— В сянката ми? — объркано попита той. — Не разбирам какво искаш да кажеш с това. Ти ще бъдеш моя съпруга, почитана от семейството ми, майката на наследника на рода Тенира.

В гласа му се долавяше искрена болка; той се затрудняваше да открива думи.

— Повече от това не бих могъл да ти предложа. Това е всичко, което съм в състояние да предложа на всяка жена, която стане моя съпруга. Това — и себе си. — Той продължи шепнешком. — Надявах се, че това ще се окаже достатъчно за теб, но…

Граг бавно разтвори пръсти, освобождавайки ръката ѝ. Жест, който пускаше птица на свобода.

Алтея отдръпна ръката си колебливо.

— Никой мъж не би могъл да ми предложи нещо повече, Граг.

— Дори и Брашън Трел? — грубо натърти той.

Споходи я пронизващ хлад. Той знаеше. Знаеше, че тя е спала с Трел. В този момент тя се радваше, че е седнала: достатъчно трудно ѝ беше да запазва контрол над лицето си. В ушите ѝ звучеше бучене. Всемилостиви Са, тя щеше да припадне! Нелепо. Защо думите му бяха породили подобна реакция от нейна страна?

Граг рязко се надигна и се отдалечи от масата. Застанал на прага, той се загледа в гората.

— Значи го обичаш? — попита той с тон, който звучеше по-скоро като обвинение.

Гузно усещане, примесено със срам, бе донесло сухота в устата ѝ.

— Не зная — дрезгаво произнесе тя и направи опит да прочисти гърлото си. — Това беше просто нещо, което се случи. И двамата бяхме пили, освен това в бирата имаше сънотворно…

— Зная — рязко я прекъсна Граг. Той все така не поглеждаше към нея. — Офелия ми разказа, когато ме предупреди. А аз отказах да ѝ повярвам.

Алтея зарови лице в шепи. „Когато ме предупреди.“ Дали изобщо Офелия някога я бе харесвала?

— От колко време знаеш? — успя да промълви тя.

Търговецът въздъхна тежко.

— В нощта, когато тя ме подкани да те целуна и аз го сторих… Тя ми разказа след това. Предполагам, че се е почувствала виновна. Може би се е бояла, че ще изпитам болка, ако се влюбя прекалено дълбоко в теб и впоследствие открия, че ти не си… онова, което съм очаквал.

— Защо не ми каза по-рано?

Тя повдигна глава навреме, за да види повдигането на рамене.

— Смятах, че това не е от значение. Знанието ме притесняваше, разбира се. Идеше ми да удуша негодника. От всички възможни подлости, които е могъл да стори, той… Но не сторих нищо, защото Офелия ми каза, че е възможно ти още да изпитваш чувства към него. И дори да го обичаш…

Последното изречение представляваше плах въпрос.

— Не мисля, че го обичам — тихо каза тя. Но несигурността на думите ѝ изненада и нея самата.

— Интересно — отбеляза Граг жлъчно. — Ти знаеш със сигурност, че не ме обичаш, а за него се колебаеш.

— Двамата с него се познаваме отдавна — изтърси Алтея. Тя искаше да каже, че не обича Брашън. Но как бе възможно да другаруваш с някого от толкова дълго, без да изпитваш някаква обич към него? Подобно беше отношението ѝ с Давад Рестарт. Тя презираше неговите постъпки, но това не ѝ пречеше да мисли за него с умиление. — С него ни свързва не само дългогодишно приятелство, но и общата служба на борда на Вивачия. Случилото се между нас не променя тези години и…

— Не разбирам — тихо каза той. В гласа му все още се долавяше гняв. — Той те е обезчестил, Алтея. Покварил те е. Аз побеснях, когато научих. Исках да го предизвикам; бях сигурен, че ти го мразиш. Бях сигурен, че той заслужава да умре. Бях убеден, че той никога няма да посмее да се върне в Бингтаун след онова, което е сторил. А когато той дръзна да цъфне, аз възнамерявах да го убия. Две неща не ми позволиха: не можех да го сторя, без да разкрия причината за постъпката си, а аз не исках да засягам репутацията ти. Освен това разбрах, че той е посетил дома ти. Помислих си, че все пак е решил да постъпи честно. Но ако той ти е предложил, а ти си отказала… Той отправи ли подобно предложение? Това ли е причината: изпитваш някакъв дълг към него?

Граг говореше с настойчивост, породена от отчаяние: полагаше огромни усилия да разбере поведение, което бе неспособен да осмисли.

Алтея се надигна и също се приближи до вратата. И също се загледа в притъмняващия лес. Сенките на клонки и листа се преплитаха и сливаха една в друга.

— Той не ме е насилвал — рече тя. — Това трябва да ти призная. Случилото се между нас не беше разумно. Но в него отсъстваше принуда: вината е колкото на Брашън, толкова и моя.

— Той е мъжът — отсечено заяви Граг, скръствайки ръце. — Вината е негова. Той е трябвало да те защити, а не да се възползва от слабостта ти. Един мъж трябва да притежава контрол над страстта си. Той е трябвало да прояви по-голяма сдържаност.

Тя слушаше смаяна. Наистина ли той гледаше на нея по такъв начин? Наистина ли я смяташе за слабо и безпомощно създание, което трябваше да бъде напътствано и закриляно от най-близкия мъж? Нима той наистина смяташе, че тя не би могла да спре Брашън, ако бе поискала? В първия момент Алтея почувства изникването на огромна бездна, отделяща двамата; в следващия миг тази празнота се изпълни с гнева ѝ. Тя възнамеряваше да захвърли насреща му съкрушителни думи, да го принуди да разбере, че тя владее собствения си живот. Но тя не каза нищо, защото яростта се стопи също тъй бързо, както се беше появила, заменена от осъзнаването, че подобни усилия биха били напразни. Тя гледаше на случилото се с Брашън като на момент от живота им, касаещ само двама им. Граг виждаше в него нещо, което е било причинено на нея, нещо, което трябва да я е променило завинаги. Нещо, противоречащо на неговото разбиране за допустимото в цивилизованото общество. Докато срамът и вината на Алтея произлизаха не от усещането, че тя е сторила нещо лошо, а от страха за последиците, които евентуално разкриване би донесло на близките ѝ. Тези два възгледа бяха напълно противоположни.

Това беше моментът, в който тя почувства със сигурност, че двамата никога не биха могли да сътворят нещо заедно. Дори и ако тя можеше да изостави мечтите си за собствен кораб; дори и ако неочаквано установеше, че желае да има свой дом и деца — начинът, по който той гледаше на нея, винаги щеше да я наскърбява.

— Трябва да си вървя — обяви тя.

— Тъмно е — протестира Граг. — Не бива да тръгваш сега.

— Ханът не е далече. Освен това аз ще яздя внимателно. Конят също е добър.

Този път той се обърна към нея — върху лицето му се четеше уязвимост.

— Моля те, остани. Нека да поговорим. Това не е проблем, който да не можем да разрешим.

— Не мисля така, Граг. — Само час по-рано тя би докоснала ръката му, би го целунала за сбогом. Сега тя знаеше, че между двамата съществува непреодолима преграда. — Ти си добър човек. Някой ден ще откриеш жената, която ще те направи щастлив. Желая ти късмет. Когато отново видиш Офелия, предай поздравите ми и на нея.

Той я последва обратно до кръга светлина от фенерите. Алтея повдигна чашата си и допи последните глътки вино. След това вече нищо не я задържаше тук.

— Алтея.

Угнетеният глас я накара да се обърне. Заради мъката Граг изглеждаше съвсем млад. Въпреки това той я гледаше в очите и не се опитваше да скрие болката си.

— Предложението ми все още важи. Готов съм да те изчакам. Стани моя съпруга — миналото ти е без значение за мен. Аз те обичам.

Тя потърси истинни думи, с които да отвърне.

— Ти имаш добро сърце, Граг Тенира — рече накрая тя. — Сбогом.

Глава двадесет и трета Последици

Серила не бе напускала капитанската каюта от времето, в което се бе озовала завлечена в нея.

Тя прокара ръце през разрошената си коса и се опита да пресметне въпросното време. Повеляваше на паметта си, само че спомените от изминалите събития отказваха да се подредят в последователност. Те подскачаха и се смесваха като парчетата от мозайка. Отговорни за този хаос сред мислите ѝ бяха откъслеците страдание и ужас, които неизменно си проправяха път до най-горния пласт на съзнанието.

Тя се беше съпротивлявала на моряка, изпратен да я доведе. Бе възнамерявала да запази достойнството си, но откри, че намерението ѝ е неизпълнимо. Морякът я повлече след себе си, без да се впечатлява от опитите ѝ да се задържи. Когато тя се опита да го удари, вонливецът просто я метна на рамото си. И в това си положение Серила продължи с опитите си да го удря, с което развесели не само него, но и останалите от екипажа, станали свидетели на отнасянето ѝ. Онези от свитата на сатрапа, които зърнаха унизителната гледка, не реагираха по никакъв начин — те запазваха безизразни лица, извръщаха се или тихо затваряха вратите си. Но Серила бе запомнила не тях, а израженията на Косго и Кеки. Сатрапът се подсмихваше самодоволно, а куртизанката се отърси в достатъчна степен от наркотичния си унес, за да проследи с приятно вълнение случващото се, отпуснала ръка върху бедрото на Косго.

Капитанската каюта се намираше в непозната за Серила част на кораба. Морякът я блъсна вътре и залости вратата. Последвалото чакане бе неопределено. Струваше ѝ се, че са изминали часове, но тя нямаше как да определи. В този момент единственият признак за отминаването на времето бе редуването на чувствата ѝ — гняв, отчаяние и ужас. Това бяха по-скоро придружаващи чувства: всички те бяха изниквали, за да правят компания на страха.

Когато капитанът най-сетне се появи, Серила беше изтощена от блъскането по вратата, риданията и писъците си. Първият му допир едва не срина изтерзаните ѝ нерви, а с тях и нея самата… Тя се озоваваше в подобни обстоятелства за първи път.

Калсидецът не обръщаше почти никакво внимание на съпротивата ѝ. Той не беше груб, а подхождаше към нея с делово безразличие. Когато осъзна, че тя е още девица, мъжът възкликна изненадано и изруга на собствения си език, а после продължи да добива удоволствие.

Преди колко дни Серила за първи път се бе озовала в тази каюта? Тя не знаеше. Нито веднъж не бе получила възможност да я напусне. Появата на капитана представляваше единственият начин да отмерва времето. Понякога той се възползваше от нея, друг път не ѝ обръщаше внимание. Това му безразличие я нараняваше особено жестоко: той дори не усещаше присъствието ѝ, не правеше опити да я предразположи към себе си. За него тя по нищо не се отличаваше от плювалник или цукало. Не му беше нужно да разговаря с нея: тя беше просто предмет, предназначен за задоволяването на специфична нужда. Ако тя започнеше да създава затруднения за плавното протичане на процеса, като се съпротивляваше или направеше опит да го умолява, той я удряше. Ударите биваха нанесени с опакото на ръката, небрежно, което показваше, че един ожесточен замах би бил далеч по-силен. Дори и един от небрежните плесници бе разклатил два от зъбите ѝ и бе накарал ухото ѝ да пищи в течение на часове.

Много по-ужасяваща от самите удари бе липсата на чувство, с която те биваха нанасяни. Той дори не смяташе за необходимо да изразява гняв насреща ѝ, да прояви дори това признание, че има насреща си друго живо същество.

В началото на пленничеството си Серила премисляше отмъщение. Тя прерови стаята с намерението да открие нещо, което да ѝ послужи като оръжие. Сандъците и шкафовете на капитана бяха заключени (личеше, че той не е от доверчивите) и не се поддадоха на усилията ѝ да ги отвори. Но върху бюрото му тя откри, че предишните ѝ подозрения са били основателни. Тя разпозна карта на бингтаунското крайбрежие, а също и карта на района около устието на Дъждовната река. Подобно на всички други карти от тези местности, големи участъци липсваха.

Тя намери и писма, но те не ѝ помагаха по никакъв начин, защото не владееше калсидски. В тях се споменаваха суми, а също и имената на двама висши благородници от столицата. Възможно бе тези писма да съдържат информация за подкупи, а може би представляваха обикновена търговска кореспонденция. Серила се постара да върне всичко по местата му, но явно не бе успяла. А може би побоят, нанесен ѝ от капитана същата вечер, се отнасяше за някакво друго нейно прегрешение. Във всеки случай синините потушиха желанието ѝ за мъст. Тя дори престана да мисли за оцеляване. Умът ѝ се оттегли в себе си, оставяйки тялото да функционира само.

С течение на времето тя се научи да изяжда остатъците от храната на капитана. Това не ѝ се удаваше всеки ден, защото той не вечеряше често в каютата си, но това беше единствената храна, която получаваше, защото калсидецът не си правеше труда да се замисля за прехраната ѝ. Същото безразличие той проявяваше и по отношение на облеклото ѝ — тъй като дрехите на Серила бяха разкъсани, тя прекарваше по-голямата част от времето върху леглото му. Просто седеше в ъгъла на кревата и се стараеше да не мисли. Всеки път, когато понечеше да вложи известен ред в ума си, пред нея изникваха единствено алтернативи на ужас, в сравнение с които мъглата на полусъществуването ѝ се струваше приятна и успокояваща. Всяко доближаване до мисълта донасяше единствено страх. Днес калсидецът можеше да я убие. Или пък да я отстъпи на хората си, вече наситен. Или пък щеше да я задържи за себе си още дълго… А най-лоша от всичко бе заплахата, че той можеше да я върне на сатрапа. Имаше и една друга заплаха, за която тя трябваше да мисли: в един момент тя щеше да зачене. Какво щеше да стане тогава? Не, настоящето, в което се бе озовала тя, не притежаваше нито един възможен път към бъдещето, за който тя да мисли. И тя отказваше да мисли.

Понякога Серила се взираше през илюминатора, макар че там нямаше какво да види. Вода. Острови. Птици. Останалите кораби от кортежа им. Понякога тези корабчета изчезваха за около ден, а когато се завърнеха, по корпусите им личаха следи от битка — овъглени дъски, окъсани платна, оковани пленници. Тези съдове нападаха разбойническите поселища, оплячкосваха ги и събираха роби. Изглеждаше, че те се справят добре с това си начинание.

Някой ден те щяха да достигнат Бингтаун. Ето единствената мисъл, която умът на Серила приемаше като по-допустима, като лъч надежда. Ако по някакъв начин тя успееше да избяга там, ако някак успееше да стигне до брега, тя щеше да започне нов живот под ново име, захвърляйки миналото зад себе си. Това беше особено важно за нея. Тя се отвращаваше от идеята да продължи сегашния си живот. Тя вече не искаше да бъде Серила. Серила беше мекушава, обгрижвана учена, придворна дама, чиято единствена силна страна бяха думите и мислите. Серила беше достойна за презрение. Серила беше прекалено слаба, за да се брани от този мъж. Серила беше прекалено глупава в гордостта си да откаже да легне със сатрапа. Серила беше прекалено страхлива, за да измисли начин да убие капитана или поне себе си. И дори и след като знаеше, че Бингтаун е последната останала ѝ надежда, тя пак се страхуваше да напусне мъглата на бездействие, за да състави план за бягство. Някаква жизненоважна част от нея бе… може би не разрушена, но във всеки случай потисната. Не, тя вече не беше Серила, новата ѝ личност също изпитваше презрение към нея.

Краят на тези ѝ мъки настъпи неочаквано, точно както беше започнал. Един ден някакъв моряк изникна на прага и ѝ направи знак да го последва.

Тя стисна одеялото, трепереща.

— Къде ме водиш?

— Сатрап.

Морякът ограничи отговора си до тази единствена дума. Или той не знаеше друго на езика ѝ, или смяташе, че това обяснение ѝ е достатъчно.

Тя знаеше, че е длъжна да се подчини. Тя се надигна и започна да обвива одеялото около себе си. Морякът не понечи да я спре; този негов жест извика сълзи на глупава благодарност в очите ѝ.

Видял, че жената се подчинява, морякът я поведе след себе си. Тя го последва с предпазливи стъпки, подобаващи на навлизането в забравен свят. През цялото време тя притискаше одеялото към себе си и държеше погледа си сведен.

Вън тя направи опит да се насочи към каютата си — неуспешен, защото викът на предвождащия моряк бързо я накара да поеме подире му. Той я отведе до покоите на сатрапа.

Жената очакваше, че калсидецът ще почука на вратата, че ще ѝ предостави поне този миг, през който да се подготви. Но той не го стори, а вместо това блъсна вратата и нетърпеливо подкани жената да влезе.

Въздухът в помещението бе особено влажен: заради топлото време изглеждаше, че миризмата на пот долита от самите дъски на кораба. Тя неволно направи крачка назад, но морякът немилостиво я сграбчи за рамото и я избута обратно.

— Сатрап — изрече той, след което затвори вратата след себе си.

Салонът беше притихнал и мрачен. Личеше, че е бил разтребван, но по небрежен начин. Дрехите, лежали върху пода, сега бяха преметнати върху облегалки. Кадилниците, приютявали омайни билки, бяха изпразнени, но не и почистени. И неприятната миризма на дим все още изпълваше помещението. Върху масата нямаше чинии и чаши, ала следите от дъната им още стояха. Иззад тежките драперии долиташе жуженето на едра муха, която упорито тропаше по стъклото.

Да, този салон ѝ беше познат до болка. Жената бавно премигна. Тя се чувстваше като пробудена от кошмар. Как беше възможно това помещение да е останало непроменено след всичко онова, което тя бе преживяла? Тя бавно започна да оглежда огромната каюта. Докато бе държана в плен и насилвана многократно, само на няколко дървени прегради от това място, животът за сатрапа и свитата му бе продължил по същия начин. Нейното отсъствие не бе променило нищо. Те бяха продължили да поглъщат напитки и деликатеси, да слушат музика и да се забавляват с неангажиращи ума игри. Следите от тяхната леност я изпълниха с гняв, който донесе със себе си сила. В този момент тя се чувстваше способна да изпотроши столовете, да строши масивните стъклописи, да изхвърли картините, вазите и статуетките в морето.

Тя не прибягна към нищо от това, а остана неподвижна, отдадена на яростта си, която превърна в гориво за новата си личност. Предстоеше ѝ още много работа, преди тази личност да бъде завършена. Но за предстоящия сблъсък жената се чувстваше готова.

На влизане тя бе сметнала, че салонът е празен. Но ето че откъм разхвърляното легло долетя стенание, опровергало впечатлението. Все така притиснала ръка към одеялото си, съветничката се приближи.

Сатрапът лежеше по гръб сред омачканите чаршафи. Лицето му беше бледо, косата му лепнеше от пот. От него се излъчваше миризмата на болест. Край леглото се въргаляше одеяло, покрито с различни по преснота петна от стомашен сок.

Под погледа ѝ очите му се отвориха. Косго премигна с усилие, преди да се съсредоточи върху нея.

— Серила — прошепна той. — Слава на Са, ти се върна! Боя се, че умирам…

— Дано наистина да е така.

Тя натърти на всяка сричка, продължаваща да се взира в него. Сатрапът се сви под настойчивостта на погледа ѝ. Неговите очи бяха кървясали, неспособни да удържат насрещния взор.

Беше ѝ трудно да назове чувството, което тази гледка породи в нея. Всички тези дни тя бе живяла в страх, а сега откриваше, че човекът, който ѝ е причинил всичко това, гасне под болестите, които си е докарал сам. Иронията беше прекалено остра.

В тази немощ лицето му бе придобило сходство с бащиното — бегла прилика, която беше за нея мъчителна, но в същото време подсилваше решителността ѝ. Тя нямаше да се превърне в онова, което Косго се бе опитал да я направи. Тя беше по-силна.

Жената рязко захвърли одеялото и, гола, се отправи към гардероба му. Тя почувства погледа му върху себе си. Усещането бе придружено с приятното отмъщение, че това вече не я смущава. Тя започна да изважда дреха след дреха, търсейки нещо чисто, което да си облече. Макар че повечето от одеждите му воняха на наркотици и парфюми, тя най-накрая откри чифт бели панталони и копринена риза, които бяха поносими. Панталонът се оказа прекалено широк за нея, но тя коригира това, като го препаса с един черен шал. Една украсена с везба жилетка предостави по-плътно прикритие за очертанията на гръдта ѝ.

Приключила с тоалета, тя се погрижи за косата си. Една от неговите четки, след като бе почистена, послужи за целта. Жената установи, че разресва коси особено енергично, в опит да отстрани допира на калсидеца.

Косго я наблюдаваше в бездушно смайване.

— Аз поисках да те доведат — промълви той — след като Кеки се разболя. Нямаше кой друг да се грижи за мен. Всички се забавлявахме толкова добре, преди да се появи тази болест. Една нощ лорд Дърдън умря непосредствено след една игра на карти. После останалите започнаха да се разболяват. — Той снижи глас. — Подозирам, че е било отрова. Никой от екипажа не се разболя, само аз и онези, които са ми верни. А и капитанът не се интересува. Те ми изпращат слуги, които да се грижат за мен, но много от тях са болни, а останалите са глупци. Аз опитах всички лекарства, които нося със себе си, но нищо не ми помага. Моля те, Серила. Не ме оставяй да умра. Не искам да ме хвърлят зад борда като лорд Дърдън.

Тя започна да сплита косата си, през което време разглеждаше лицето си в огледалото. Кожата ѝ бе станала бледа. От едната страна на лицето ѝ имаше синини, макар и започнали да изчезват. Във вътрешността на едната ѝ ноздра имаше засъхнала кръв. Тя взе една от ризите, които преди малко бе изхвърлила от гардероба, и почисти носа си с нея.

При това движение погледът ѝ попадна върху отражението. Тя се нуждаеше от няколко мига, за да осъзнае, че вижда себе си — по-рано не беше съзирала очите на разгневено животно връз лицето си. Този израз на заплаха бе първата проява на новата ѝ личност.

— И защо да ти помагам? Ти нареди да ме хвърлят при онзи скот, както на куче се хвърлят огризки. А сега имаш наглостта да очакваш да се грижа за теб? — При първите си думи тя бе погледнала за момент към него; сега жената обърна глава и го погледна в очите. — Дано да умреш.

Бавният и прецизен изговор не оставяше никакво съмнение, че тя влага пълния смисъл в изреченото.

— Не може да говориш такива неща! — захленчи болникът. — Аз съм сатрапът. Ако аз умра без наследник, в Джамаилия ще настане хаос. В продължение на седемнадесет поколения Перленият трон никога не е оставал незает.

— Е, сега вече ще остане — учтиво изтъкна тя. — След смъртта ти благородниците ще се оправят по същия начин, както и сега. Възможно е те дори да не осъзнаят разликата.

Жената се приближи към кутиите със скъпоценности. Най-скъпите се съхраняваха в заключени кутии, затова тя се спря на едно сандъче, украсено със сложна резба, повдигна го над главата си и го стовари на пода.

Дебелият килим надви усилията ѝ и тъй като тя не възнамеряваше да се унижава с втори опит, ѝ се наложи да се ограничи с обикновени накити. Тя се зае да отваря кутиите напосоки, за да си избере обици и огърлица.

Тя не изпитваше никакви угризения от прибирането на тези накити. Косго се бе отнесъл с нея като с курва; тя щеше да го накара да си плати — във всеки един смисъл. Нещата, които сега вземеше със себе си, щяха да се окажат единствените средства, с които тя щеше да стъпи на брега. Затова тя нахлузваше пръстен подир пръстен, а около глезена си окачи тежка сребърна верижка. За първи път носеше подобни бижута. Поставянето им почти се превръщаше в поставянето на броня. Сега излизаше, че тя демонстрира стойността си външно, върху тялото си, вместо да я проявява. Мисъл, която подхрани гнева ѝ.

— Какво искаш от мен? — попита Косго. Неговият опит за властно звучене му позволи да се надигне, но не и да се задържи: със стон той рухна обратно. А следващите му думи прозвучаха жално. — Защо ме мразиш толкова?

Искреното удивление в гласа му я смая дотолкова, че тя отвърна напук на първоначалното си намерение да мълчи:

— Ти ме захвърли на човек, който многократно ме насилваше и ме пребиваше. Ти стори това умишлено, с ясното разбиране и с очакване, че ще страдам. Изобщо не те интересуваше съдбата ми. И изпрати да ме повикат не защото ти е станало жал за мен, а защото ти потрябвах!

— Не изглежда да си пострадала — оправда се той. — Ти си невредима и също тъй злобна като преди. Вие, жените, придавате такова значение на нещо напълно нормално. Нещо, за което ти си била създадена, а отказваш да ми дадеш! — Сатрапът раздразнено намести чаршафите си и продължи. — Изнасилването е празна идея, нелепа измислица на жените. Как би могъл някой мъж да открадне нещо, от което жената притежава неизчерпаем запас? Преживяното не те е увредило по никой начин. Признавам, че шегата беше груба и необмислена… но аз не заслужавам да умра заради нея.

Той извърна глава към стената.

— Не се съмнявам, че когато умра, ще го изпиташ отново — с детинско злорадство додаде Косго.

Единствено истинността на последните му думи не ѝ позволи да го убие още на мига. Но този кратък разговор бе превърнал презрението ѝ към него в безгранично. Той не осъзнаваше какво ѝ бе причинил, не беше и способен да го осъзнае. И това беше синът на мъдрия и мил владетел, който я бе включил в кръга на своите съветници! Нелепо…

Тя започна да обмисля следващата си стъпка, която щеше да ѝ гарантира оцеляването. Без да го осъзнава, сатрапът сам ѝ даде отговора.

— Предполагам, че ще трябва да те подкупя с подаръци, за да се грижиш за мен — носово обяви той.

— Именно.

Нейното потвърждение бе хладно. Тя реши, че ще се превърне в най-скъпата курва, която Косго някога бе създавал.

Край една от стените бе прикрепено бюро. Тя се приближи до него, отстрани дрехите и чинията с вкоравени сладкиши от плота му и приготви празен лист. Подир това жената си придърпа стол.

Промяната в позата ѝ напомни за болките, които изпълваха тялото ѝ. За момент тя се навъси в размисъл, сетне се надигна и се отправи към вратата.

Стоящият отвън моряк я погледна с очакване.

— Сатрапът желае да се изкъпе. Нека да донесат ваната му, чисти кърпи и кофи с гореща вода. Веднага.

Тя изрече всичко това със заповеден глас и затръшна вратата, преди морякът да е успял да реагира. Подир това се върна на бюрото и отново седна.

— Не искам да се къпя, прекалено съм уморен. Не можеш ли да ме измиеш в леглото?

Тя не намери за необходимо да му обяснява, че е поръчала ваната за себе си.

— Мълчи. Пречиш ми да се съсредоточа — каза му тя. И действително затвори очи за момент, за да събере мисли.

— Какво правиш? — попита сатрапът.

— Съставям документ, който ти ще подпишеш. Пази тишина!

Тя се замисли над точната формулировка на пълномощното, което щеше да създаде. То щеше да ѝ предостави съвсем нова длъжност — постоянен пратеник на сатрапа. За целта тя трябваше да изчисли заплатата си, а също и пари за слуги и квартира…

Сумите, които писецът ѝ нанесе с плавните си движения, бяха щедри, но далеч от скандални.

— Жаден съм — дрезгаво прошепна той.

— Когато приключа с документа и ти го подпишеш, ще ти дам вода — каза му жената.

В действителност сатрапът не ѝ изглеждаше чак толкова болен. Тя подозираше, че по-скоро става въпрос за съчетание от някаква лека зараза, морска болест и натрупващото се влияние на наркотиците. А липсата на обгрижващи слуги и повлекани несъмнено се струваше предсмъртна агония за толкова разглезен човек. Но пък за нея беше добре, че той вярваше в предстоящата си смърт.

За момент писецът застина над хартията; главата ѝ се наклони встрани в проява на изникналата мисъл. Сред лекарствените запаси, които сатрапът носеше със себе си, имаше средства, предизвикващи очистването на организма. Нищо не ѝ пречеше да се погрижи той да не се възстанови прекалено бързо. До пристигането в Бингтаун той ѝ трябваше жив, но след това…

Тя остави перодръжката.

— Струва ми се, че първо трябва да ти приготвя лекарство — великодушно заяви жената.