Безумният кораб (Робин Хоб) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Пролет

Глава първа Безумният кораб

Полъхът бе остър и настойчив, ала в същото време нещо в него загатваше за наближаваща пролет. Въздухът бе пропит с миризмата на йод, а това значеше, че е дошъл отлив, оголил водораслите край брега. Пясъкът под корпуса му все още влажнееше заради последния порой. Димът от огъня, накладен от Янтар, гъделичкаше носа му.

Фигурата извърна сляпото си лице и повдигна ръка, за да успокои сърбежа.

— Прекрасна вечер, нали? — каза тя. — Небето вече се проясни. Все още личат облаци, но луната и някои звезди се виждат. Събрала съм миди и съм ги увила във водорасли. Когато огънят се усили, ще им направя място сред пламъците, за да ги сготвя.

Гласът ѝ замълча в очакване. Парагон не отговори.

— Ще искаш ли да ги опиташ? Зная, че не ти се налага да ядеш, но усещането може да ти се стори интересно.

Той се прозина, протегна се и скръсти ръце пред гърдите си. В тази игра той беше много по-добър от нея. Тридесетте години на този плаж го бяха научили на истинско търпение. Парагон щеше да надделее.

Интересно дали тази нощ тя щеше да се натъжи или ядоса?

— Каква полза има от мълчанието ти? — попита тя. Личеше, че търпението ѝ започва да се изчерпва.

Корабът не си направи труда да раздвижва рамене.

— Ти си безнадежден, Парагон. Защо не ми говориш? Не разбираш ли, че аз съм единствената, която може да те спаси?

От какво да ме спаси? — би попитал той, ако ѝ говореше.

Той чу как тя се надига и го заобикаля, за да застане пред него. Фигурата небрежно извъртя обезобразеното си лице.

— Хубаво, продължавай да се преструваш. Не разговаряй с мен, щом искаш, но ще трябва да изслушаш онова, което ще ти кажа. Ти се намираш в опасност. В голяма опасност. Зная, че ти не одобряваше моето намерение да те откупя от близките ти, но въпреки това аз им отправих предложение. Те отказаха.

Парагон си позволи да изсумти презрително. Естествено, че бяха отказали. Та той беше семейният жив кораб. В колкото и позорно състояние да изпаднеше, близките му никога не биха го продали. Те го бяха държали окован за този бряг в продължение на тридесет години, но нямаше да го продадат. Нито на Янтар, нито на спекулантите. И това нещо той бе знаел още от самото начало.

А Янтар упорито продължаваше:

— Разговарях лично с Еймис Лъдчънс. Не беше лесно да уредя среща, разбира се. А по време на разговора ни тя се престори на шокирана от предложението. Настоя, че ти не си бил за продан, на каквато и да било цена. И каза същите неща, които казваше и ти, че никое Търговско семейство не би продало своя жив кораб. Как подобни неща просто не се правели.

Парагон не можа да удържи усмивката, която бавно изникна върху лицето му. Близките му все още мислеха за него. Срамни бяха моментите на съмнение. В известен смисъл той дори изпитваше благодарност към Янтар за отправянето на тази нелепа оферта. След като Еймис Лъдчънс бе признала пред една непозната, че корабът все още е част от семейството, може би тя щеше да дойде да го посети. А това посещение можеше да доведе до други неща. Може би той отново щеше да заплава, направляван от дружеска ръка… Въображението му не закъсняваше да се отзове.

Гласът на Янтар му попречи да се оттегли в мислите си.

— Тя се престори на смутена от слуховете за продаването ти. Каза, че това накърнявало честта на семейството ѝ. Подир това тя каза… — Тук гласът на жената утихна, може би заради страх или гняв. — Каза, че била наела хора, които да те махнат от Бингтаун. Че било по-добре да не си наблизо.

Тя замълча многозначително.

Мъчително напрежение стегна гърдите на Парагон.

— Тогава аз я попитах кого е наела.

Той бързо повдигна ръце и пъхна пръсти в ушите си. Не, той нямаше да слуша. Тя възнамеряваше да се възползва от страховете му. Какво от това, че близките му щяха да го преместят. Това не означаваше нищо. Хубаво щеше да бъде да се озове на някое друго място. Може би този път те щяха да го оставят изправен. Беше му омръзнало вечно да стои наклонен.

— Тя каза, че това не било моя работа — повиши глас Янтар. — Тогава се поинтересувах дали е възложила работата на Търговци. Тя само ме изгледа. А аз я попитах къде ще те отведе Мингсли, за да те раздроби.

Парагон започна да напява, шумно. Янтар продължаваше да говори.

— Имам си просо, имам си сено, имам портокал, имам си и три…

— Тя ме изхвърли! — изрева Янтар. — Когато изкрещях, че ще повдигна въпроса пред Съвета на Търговците, тя пусна кучетата подире ми. Те почти успяха да ме догонят.

— Скок високо, скачам сам, скачам си насам-натам — отчаяно пееше Парагон. Тя грешеше. Трябваше да греши. Близките му просто щяха да го преместят на друго място, това беше всичко. Нямаше значение кого са наели за това. Щом той се озовеше във водата, щеше да поеме доброволно. Щеше да им покаже колко лесно би било да плават с него. Да, това щеше да бъде прекрасен шанс да се докаже. И щеше да демонстрира, че съжалява за нещата, които го бяха принудили да стори.

Тя беше замлъкнала. Парагон запя по-бавно и преля в тананикане. Единствено неговият глас нарушаваше тишината. Той предпазливо отпуши уши. Само шуменето на вълните долиташе до него, заедно със съскането на пясъка и пропукването на пламъците.

Хрумна му един въпрос, който той зададе, преди да си е спомнил, че не ѝ говори.

— Ще идваш ли да ме виждаш и на новото ми място?

— Парагон, не се преструвай, че не разбираш. Ако те отведат, то ще бъде, за да те насекат на части.

Фигурата промени тактиката.

— И защо да ме е грижа? Хубаво би било да умра.

— Не съм сигурна, че ще умреш — тихо отвърна Янтар. — Боя се, че те ще те отделят от кораба. Ако това не те убие, те най-вероятно ще те отнесат в Джамаилия, където да те продадат. Или ще те дарят на сатрапа в замяна на благоволението му. И не зная на какво отношение ще се натъкнеш там.

— Ще боли ли? — попита Парагон.

— Не зная. Не зная точно какво представляваш. Болеше ли, когато… Когато посякоха лицето ти?

Той се извърна встрани, повдигна ръце и прокара пръсти върху нащърбеното дърво, където се бяха намирали очите.

— Да. — Челото му се смръщи. В следващия си дъх той додаде: — Не си спомням. Много неща не си спомням. Бордовите ми дневници ги няма.

— Понякога забравянето е най-лесното нещо.

— Мислиш, че лъжа? Че мога да си спомня, но няма да го призная? — Той се надяваше да поведе спор на тази тема.

— Парагон, ние не можем да променим вчерашния ден. Сега говорим за утрешния.

— Ще дойдат утре?

— Не зная! Говорех образно. — Тя пристъпи до него и притисна ръце до корпуса му. Носеше ръкавици заради нощния хлад, но допирът пак се усещаше. Формата на дланите ѝ се очертаваше като два допира топлина. — Не мога да понеса мисълта, че те ще те насекат. Дори и ако не е болезнено, дори и ако не те убие. Просто не мога да понеса мисълта.

— Ти не би могла да направиш нищо — изтъкна Парагон. И се почувства зрял заради изричането на тази мисъл. — И двамата не можем да сторим нищо.

— Пораженчески глупости — остро възрази тя. — Има много неща, които бихме могли да сторим. Кълна се, че ще остана тук и ще се боря с тях.

— Няма как да ги надвиеш — настоя Парагон. — Глупаво би било да се сражаваш, след като знаеш, че няма да спечелиш.

— Може и да е така. Надявам се, че няма да се стигне до това. Не искам да изчаквам до последния момент и да действам от отчаяние. Искам да ги изпреваря. Нужна ни е помощ, Парагон. Нужен ни е човек, който да се застъпи пред Съвета.

— Ти не можеш ли?

— Знаеш, че не мога. Само Търговците имат право да посещават тези срещи. Нужен ни е подобен човек, който да ги убеди, че трябва да забранят на близките ти.

— Но кой?

— Надявах се, че ти ще посочиш подобен човек — тихо отвърна тя.

Известно време Парагон мълча, сетне се засмя грубо.

— Никой няма да се застъпи за мен. Това са напразни и глупави усилия, Янтар. Помисли. Дори собствените ми близки не се интересуват от мен. Известно ми е какво смятат за мен. Казват, че съм убиец. Още повече, че това е истина, не е ли така? Повече от един път съм издавял целия си екипаж. Близките ми са прави. Те трябва да ме продадат, за да бъда насечен.

Връхлетялото го отчаяние бе по-студено и по-дълбоко от която и да е вълна.

— Бих искал да умра — заяви той. — Просто бих искал да престана да съществувам.

— Не говориш сериозно — каза Янтар. Но гласът ѝ показваше, че тя знае истината.

— Ще ми направиш ли една услуга? — неочаквано попита Парагон.

— Каква?

— Убий ме преди тях.

Тя се сепна.

— Не мога. Не бих могла.

— Защо не, след като знаеш, че те ще ме насекат? Ще ти кажа единствения сигурен начин. Ще трябва да ме подпалиш. Не просто на едно място, а на много, за да не може огънят да бъде угасен преждевременно. Ако всеки ден събираш по малко сухо…

— Дори не говори за подобни неща — промълви Янтар. И додаде разсеяно. — Трябва да приготвя вечерята.

Той чу как тя се раздвижва, сетне долетя съскането на влажни водорасли. Тя готвеше храната жива. Парагон възнамеряваше да изтъкне това, но размисли. Това само щеше да я разстрои, без да я убеди.

Затова той я изчака да се върне. Тя седна на пясъка, облегната на наклонения му корпус. Косата ѝ беше много нежна. И се закачаше за дървото.

— Ти говориш нелепици — меко изтъкна той. — Заричаш се, че ще останеш да ме защитаваш, знаейки, че ще изгубиш. И в същото време отказваш да ми признаеш това простичко и сигурно разрешение.

— Смъртта сред пожар трудно бих нарекла разрешение.

— О, убеден съм, че да те насекат на късчета е далеч по-приятно — саркастично отвърна Парагон.

— Само за мигове редуваш детинското поведение с логика — удивено каза Янтар. — Ти дете ли си, или мъж? Какво си ти?

— Може би и двете. Не променяй темата. Ела тук. Обещай ми.

— Няма — умоляващо каза тя.

Парагон въздъхна. Тя щеше да го стори, бе разпознал това в гласа ѝ. Ако не останеше друг начин, по който да го спаси, тя щеше да го стори. Пронизаха го странни тръпки. Това също беше вид победа, макар и необичайна.

— Ще ти трябват и гърнета с масло — добави той. — Възможно е хората на Мингсли да се появят преждевременно. Маслото ще ускори пламъците.

Последва проточило се мълчание. В края му гласът на Янтар звучеше различно.

— Те ще се опитат да те отнесат тайно. Какви приготовления ще направят? Каква би била процедурата?

— Вероятно подобна на начина, по който бях доведен тук. Те ще изчакат прилив. Най-вероятно ще изберат най-високата му точка, през нощта. Тогава ще дойдат с платформи, магарета, работници и малки лодки. Няма да е лесно, но хора, които си разбират от работата, биха се справили бързо.

Янтар се замисли.

— Ще трябва да си пренеса нещата на борда ти и да спя там, за да те пазя. Парагон — неочаквано възкликна тя, — наистина ли няма човек, който да се застъпи за теб пред Съвета?

— Само ти.

— Ще опитам. Но се съмнявам, че те ще ми предоставят възможност. В Бингтаун аз съм външен човек. Те обръщат внимание само на местните.

— Веднъж ти ми каза, че тук те уважавали.

— Местните ме почитат като занаятчия. Но аз не съм Търговка. И те не биха допуснали да се намесвам в неща, които не ме касаят. Много скоро бих изгубила клиентите си. Или пък би се случило нещо по-лошо. В града е настъпило раздвоение между Търговци и новодошли. Носят се слухове, че Съветът на Търговците е изпратил делегация до сатрапа, която да му припомни споразумението. Пратениците ще изискат от него да почете думата на своя предшественик Есклепий и ще настоят сегашният сатрап да елиминира всички земи, дадени на спекулантите. Освен това ще искат от него да престане да дава тукашни земи без предварителното съгласие на Търговците.

— Подробен слух — отбеляза Парагон.

— Аз умея да се вслушвам в слуховете и клюките. Неведнъж това е спасявало живота ми.

Настъпи тишина.

— Иска ми се да знаех кога ще се върне Алтея — каза тя. — Можех да помоля нея да се застъпи за нас.

Парагон се колебаеше дали да спомене Брашън Трел. Брашън беше негов приятел и щеше да се застъпи за него. Освен това Брашън беше Търговец. Ала Търговец, който беше лишен от правото си на наследство. Той беше позор за семейство Трел в същата степен, в която Парагон позореше рода Лъдчънс. Застъпването на Брашън не би променило нищо, дори и ако по някакво чудо той успееше да уреди изслушването си пред Търговския съвет. Една черна овца щеше да се застъпва за друга — голяма полза, няма що. Никой нямаше да се вслуша.

Той притисна длан върху гърдите си, за момент прикрил звездата със седем лъча, дамгосана в него. След като прокара пръсти по очертанията, Парагон въздъхна.

— Храната е готова, усещам.

— Искаш ли да опиташ?

— Защо не…

Той трябваше да опитва нови неща, докато още можеше. Имаше вероятност тези възможности много скоро да изчезнат.

Глава втора Кракът на пирата

— Моят наставник Берандол обичаше да казва, че един от начините да прогониш страха и да достигнеш решение, е да се съсредоточиш върху най-лошото възможно развитие на събитията. — Уинтроу помълча за момент. — Той казваше още, че ако човек е обмислил най-лошия развой и е планирал как да го посрещне, в момента за действие ще може да реагира.

Вивачия обърна глава към него. Момчето стоеше облегнато край нея почти цяла сутрин, загледано във водите на протока. Вятърът бе изтръгнал кичури от опашката му. Окъсаните парцаливи дрехи приличаха повече на просешки, отколкото на жреческа роба.

През цялото време фигурата бе усещала присъствието му, ала бе избрала да се присъедини към неговото мълчание. Точно сега нямаше какво друго да си кажат. Дори и сега момчето говореше единствено за да придаде по-голяма яснота на мислите си, а не за да иска съвет от нея. Тя знаеше това, но все пак попита:

— И какъв е нашият най-голям страх?

Юношата въздъхна тежко.

— Пиратът има треска, която се появява периодично. И след всяка нейна проява Кенит става по-слаб. Неин източник очевидно е инфектираният чукан. Всяко животинско ухапване е опасно, но ухапванията от морски змии са особено отровни. Засегнатата част трябва да бъде отстранена, колкото се може по-скоро. Той е прекалено слаб за подобна операция, но от друга страна аз не виждам възгледи за подобряването му. Затова си казвам, че трябва да действам бързо. Освен това зная, че е малко вероятно той да оцелее. Ако той умре, двамата с баща ми ще го последваме. Това е сделката, която сключих с него.

Той замълча.

— Моята смърт не е най-лошото. Най-лошото е, че ти трябва да продължиш сама, робиня на тези пирати.

Уинтроу не гледаше към нея, а оставаше загледан в неспирните вълни.

— Това е причината да дойда при теб. Ти имаш по-голямо право да определяш от мен. Аз не обмислих това, когато се уговарях с Кенит. Тогава аз заложих своя живот и този на баща си. Но с тази постъпка аз включих и твоя живот, нещо, което не ми се полагаше. Ти рискуваш да изгубиш повече от мен.

Вивачия кимна. Една нейна мисъл измести тези.

— Той не прилича на пират. Говоря за капитан Кенит. — След кратък размисъл фигурата продължи. — Робиня… Аз не мисля, че той ме смята за своя робиня.

— Моята представа за пират също бе различна. Но ние не бива да забравяме, че макар и интелигентен и чаровен, той си остава престъпник. И трябва да си припомним, че ако се проваля, не той ще застане начело. Вероятно ще го замени Соркор, неговият първи помощник. А може би Ета, неговата любовница. Или пък Са’Адар отново ще се опита да те завземе. — Уинтроу поклати глава. — В нито един от развоите аз не мога да спечеля. Ако операцията бъде успешна, ще трябва да гледам как Кенит те отнема от мен. Той вече е започнал да те омайва с думите си, а неговият екипаж е изпълнил палубите ти. От мене не зависи почти нищо. Каквото и да се случи с Кенит, аз не мога да те защитя.

Вивачия сви рамене.

— Нима преди ти си ме защитавал?

— Наистина не бих могъл да твърдя подобно нещо — оправда се момчето. — И все пак имах известна представа какво да очаквам. А сега… И с двама ни прекалено много неща се случиха прекалено бързо. Имаше прекалено много смърт, прекалено много промени. Аз нямах възможност нито да скърбя, нито да размишлявам. Вече не зная какво или кой съм.

И двамата утихнаха, замислени.

Уинтроу се чувстваше изгубен във времето. Неговият живот, истинският му живот, се намираше далеч, в един спокоен манастир, обгърнат в любящата прегръдка на цветна долина. Ако юношата можеше да прекрачи дните и разстоянието, ако можеше да се събуди върху тясното легло в хладната си килия, той със сигурност щеше да постъпи именно така и да продължи прекъснатия си живот. Защото в действителност Уинтроу не се беше променил. Не беше. Какво от това, че му липсваше един пръст? А робската татуировка можеше да бележи единствено кожата му. Той не беше поробен — този знак представляваше злобното отмъщение на баща му заради опита за бягство. Той все още си беше Уинтроу. В малкото спокойни дни той отново откриваше миролюбивия жрец в себе си.

Но не и тук. Скорошният порой от събития бе изсипал отгоре му толкова много емоции, че юношата не можеше да усети почти нищо. Чувствата на Вивачия бяха заплетени по сходен начин, защото и преживяното от нея споделяше подобна жестокост. Кайл Хейвън бе принудил младия жив кораб да пренася роби, да изпитва всичките мъчителни емоции на измъчения товар. Дори присъствието на Уинтроу, неин роднина, не бе успяло да я утеши: неговото насилствено качване на борда бе покварило връзката, която се очакваше да се установи между двамата. Неговото отчуждение допълнително бе допринесло за страданията ѝ. И все пак двамата бяха напредвали, като оковани един за друг роби.

В една нощ на буря и кръв робите бяха въстанали и бяха я освободили от властта на Кайл Хейвън. Капитанът и Уинтроу бяха единствените оцелели. А на зазоряване корабът бе превзет от пирати. Капитан Кенит и хората му завладяха Вивачия без едничък удар. Тогава Уинтроу се беше споразумял с Кенит: той щеше да спаси живота на ранения пират, ако последният пощадеше него и баща му. Са’Адар, предводител на робското въстание, имаше други амбиции. Той не само искаше да се разправи с Кайл, а и настояваше Вивачия да бъде предадена на робите. Без значение коя от страните надделееше, бъдещето за Уинтроу и кораба изглеждаше неясно.

А корабът вече предпочиташе пирата.

Пред тях Мариета бързо разсичаше пенестите вълни. Вивачия я следваше охотно. Корабите се отправяха към някакво пиратско скривалище, друго Уинтроу не знаеше. На запад хоризонтът се губеше сред мъглата на Прокълнатите брегове. Стремглавите реки на този регион изливаха топлите си води в канала, което пораждаше почти постоянни мъгли. Внезапните бури бях обичайни през зимните месеци, дори и през летните.

Самите Пиратски острови не бяха нанесени на карта. Каква полза да се отбелязва бряг, който се менеше почти ежедневно? Най-разумно беше той да бъде заобикалян колкото се може по-бързо.

Но Мариета се насочваше именно към тези места, а Вивачия я следваше. Личеше, че разбойниците са запознати с тези канали и острови.

Уинтроу извърна глава назад, към кораба. По въжетата пиратите се движеха бързо и умело в отговор на крясъците на Бриг. Уинтроу трябваше да признае, че до този момент не е съзирал подобно умение на борда на Вивачия. Тези хора бяха престъпници, но освен това бяха и отлични моряци, в чиито движения личеше дисциплина. Те се движеха в пълен синхрон.

Само че един поглед към палубите разваляше това впечатление, защото на борда имаше и други. Повечето от робите бяха оцелели. Те се бяха отървали от веригите, но все още не бяха възстановили човечността си. Белезите от оковите все още личаха по крайниците им, а татуировките оставаха върху лицата им. Дрехите им бяха окъсани; много от телата, надничащи изпод дрипите, бяха бледи и костеливи. Те бяха прекалено много. Макар понастоящем да заемаха не само трюма, но и палубите, освободените роби все още имаха вида на пренасян добитък. Те стояха неподвижно, струпани на малки групички, и се отместваха само когато някой от екипажа им направеше знак. По-здравите унило разнасяха кофи и парцали, за да почистват кораба. Върху много лица личеше неудовлетворение. Интересно дали щяха да предприемат нещо?

Уинтроу не беше сигурен в начина, по който възприемаше тези роби. Преди въстанието, когато бе слизал в трюма с намерението да облекчава мъките им, в сърцето му бе отеквала жалост. Той бе могъл да им предложи единствено навлажнен парцал. Бе се опитал да влезе и в ролята си на жрец, нещо несъобразимо с многочислеността им.

Но всеки път, когато погледнеше към тях, той си припомняше не някогашното си състрадание, а онази нощ, в която те бяха убили целия екипаж. Трудно му беше да назове емоцията, която те извикваха у него. Тя бе изградена от страх и гняв, отвращение и състрадание. Самото ѝ изпитване пораждаше срам. Един жрец на Са не биваше да изпитва подобно нещо. Затова той се бе спрял на другата алтернатива: да не изпитва нищо.

Някои от моряците може би бяха заслужили да приключат живота си по такъв жесток начин — поне доколкото човек можеше да отсъди. Ала какво бяха сторили приветливият Майлд, цигуларят Финдоу и веселякът Комфри, за да заслужат подобен край? Нима те не заслужаваха по-милостива смърт? По времето, когато те бяха пристигнали на борда, Вивачия не бе пренасяла роби.

Са’Адар, жрецът, повел робското въстание, смяташе, че всички убити са заслужавали смъртта си. Той твърдеше, че онези, доброволно избрали да работят на борда на робски кораб, са се превърнали във врагове на всички справедливи хора. Тази мисъл пораждаше силно колебание у Уинтроу. Той поддържаше удобната идея, че Са не изисква от него да съди другите. Казваше си, че Са запазва отсъждането за себе си: само творецът притежава необходимата мъдрост.

Но робите не споделяха мнението на Уинтроу. Някои разпознаваха в него източника на тих глас, поднасящ им кърпа. Други виждаха в негово лице измамник, капитански син, който се бе преструвал на състрадателен, ала с нищо не бе им помогнал в действителност. Но всички до един го отбягваха. Нещо, за което той не можеше да ги вини. От своя страна Уинтроу също ги отбягваше и прекарваше по-голямата част от времето си на носа, край фигурата. Пиратите се приближаваха до предната палуба само при необходимост, иначе я отбягваха със същото суеверие като робите. Живата фигура ги ужасяваше. Самата тя не се смущаваше от плахостта им. А Уинтроу се радваше, че му е останало поне едно място, където да остане сравнително сам.

Той отново отпусна глава върху перилото и се опита да подири мисъл, която не беше болезнена.

У дома вече щеше да настъпва пролет. В манастирските овощни градини пъпките щяха да се наливат. Дали Берандол си мислеше за него? Какво ли биха изучавали двамата в този момент?

Той сведе поглед към ръцете си. Някога те бяха преписвали ръкописи и бяха изработвали витражи. Момчешки ръце, ловки, но все още нежни. Сега дланите бяха покрити с мазоли, а едната ръка бе лишена от показалец. Това бяха грубите ръце на моряк. Жреческият пръстен никога нямаше да намери място на тези ръце.

Тук пролетта се проявяваше по различен начин. Платната пращяха под резкия напор на вятъра. Ята завръщащи се птици хвърляха сенките си. Островите от двете страни на канала ставаха още по-зелени, оживени от крясъците на гнездящи птици.

Нещо го откъсна от размислите му.

— Баща ти те вика — тихо каза Вивачия.

Разбира се. Той бе усетил през нея. Онова пътуване през бурята бе потвърдило и заякчило връзката между кораба и него. Уинтроу вече не мразеше тази връзка, а Вивачия не ѝ се радваше както преди. Поне в това отношение те щяха да се изравнят. От бурята насам тя се държеше мило с него, но нищо повече. Също като прекалено зает родител.

— В известен смисъл ние разменихме ролите си — отбеляза тя.

Уинтроу кимна, лишен от сили и намерение да оспорва истината. Вместо това той повдигна глава, прокара пръсти през косата си и стисна зъби. Нямаше да издаде неувереността си пред баща си.

С отметната глава юношата се отправи сред палубата, като отбягваше робските групички и пиратите. Никой не погледна към него. Глупаво беше, каза си той, да смята, че те го наблюдават и възнамеряват да отправят предизвикателства. Те бяха спечелили. Защо да се интересуват от постъпките на един оцелял юнга?

Самият Уинтроу бе преживял въстанието недокоснат. Нещо, което не можеше да се каже за Вивачия. Тя все още носеше кървави петна върху палубата си. Тези белези отказваха да отстъпят пред шкурките. Освен това корабът все още вонеше като превозвач на роби, въпреки почти постоянното почистване, наредено от Бриг. Бурята бе окъсала платната — бързите кръпки, поставени от пиратите, ярко се открояваха сред плата. Вратите на юта още не бяха поправени. Това не беше спретнатият кораб, напуснал Бингтаун.

Уинтроу се почувства засрамен от вида на семейния си съд. Същото би изпитал, ако видеше сестра си да се предлага в някоя кръчма.

Как ли щяха да се развият нещата, ако Уинтроу бе стъпил на борда доброволно, под ръководството на дядо си?

Той прогони тези мисли, защото вече беше достигнал каютата на Гантри. Пред нея все още стояха двама от задрасканите лица, на които Уинтроу не обърна внимание, а се доближи до вратата и почука.

Със смъртта на своя обитател каютата бе изгубила и предишното си предназначение. Ограбеното помещение представляваше затвор, в който стоеше Кайл Хейвън.

Баща му седеше на ръба на койката. Едното му око бе изпълнено с кръв, което придаваше неравномерен вид на погледа му. Стойката му издаваше болка и отчаяние, но думите му съдържаха единствено острота.

— Хубаво е, че все пак си се сетил за мен. Смятах, че си прекалено зает да лазиш пред новите си господари.

Уинтроу преглътна въздишката си.

— По-рано минах да те видя, но ти спеше. Реших, че почивката ще те излекува в по-голяма степен от всичко, което бих могъл да предложа. Как са ребрата ти?

— Пламтят. А главата ми не спира да пулсира. Освен това съм гладен и жаден. — С брадичка той посочи към вратата. — Онези двамата отказват да ме пуснат да изляза.

— Бях ти оставил храна и вода. Не…

— Намерих. Канче вода и два сухара.

В гласа на баща му се долавяше потиснат гняв.

— Само това можах да намеря. Запасите са ограничени. Бурята е унищожила голяма част от тях; заради нахлулата солена вода…

— Искаш да кажеш, че са били унищожени от робите. — Кайл отвратено поклати глава и трепна. — Те не са достатъчно разумни да се досетят, че ще трябва да разделят храната си на порции. Посред буря те избиват единствените хора, които могат да управляват кораба, а половината запаси изяждат. Те могат да се грижат за себе си колкото кокошки. Надявам се, че си доволен от свободата, която им даде. Много е вероятно в нея да намерят смъртта си.

— Те се освободиха сами, татко — възрази Уинтроу.

— Но ти с нищо не ги спря.

— Също както не спрях теб, когато ти ги докарваше на борда оковани.

Уинтроу си пое дъх, за да продължи, но размисли. Каквито и аргументи да излагаше, баща му никога не би приел причините му. Но казаните от Кайл думи засегнаха съвестта му. Наистина ли екипажът бе умрял по негова вина, заради неговото бездействие? В такъв случай на съвестта му трябваше да тежат и робите, починали преди въстанието? Тази мисъл бе прекалено болезнена.

— Да се погрижа ли за раните ти, или да ти потърся още храна? — попита той.

— Намери ли лекарствата?

Уинтроу поклати глава.

— Все още липсват. Никой не ги е виждал. Вероятно сандъчето е паднало зад борда.

— Без него няма какво да сториш за мен — цинично изтъкна баща му. — Но не бих отказал храна.

Уинтроу нямаше да се поддаде на раздразнението.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не се съмнявам. — Кайл Хейвън рязко сниши глас. — А какво ще направиш за пирата?

— Не зная — призна Уинтроу и го погледна в очите. — Страх ме е. Зная, че трябва да опитам да го излекувам. Но не зная кое от двете неща е по-лошо: той да оцелее и ние да продължим да бъдем пленници, или да умрем заедно с него, оставяйки кораба сам.

Баща му се изхрачи на палубата: нещо съвсем нетипично за него. Очите му пламнаха.

— Ти ме отвращаваш — процеди той. — Майка ти трябва да е лежала със змия, за да създаде нещо подобно. Срамувам се, че ти се водиш мой син. Погледни се. Пирати са завзели кораба на семейството ти: препитанието на майка ти, сестра ти и брат ти. Самото им оцеляване е обвързано с този кораб! Но ти изобщо не се замисляш за това. Не. Ти се чудиш дали да излекуваш или да убиеш пирата, който е стъпил на врата ти. Дори не си се замислял за възможността да ни въоръжиш или да убедиш кораба да му се опълчва, както се опълчваше на мен. Колко време ти изхаби да бършеш сополивите морди на робите! Опита ли се да накараш един от тях да ти помогне? Не. Ти се прокрадваш наоколо и помагаш на проклетия пират да задържи кораба, който той ни открадна.

Уинтроу поклати глава, едновременно учудено и натъжено.

— Говориш неразумно. Какво очакваш от мен? Собственоръчно да завзема кораба от Кенит и хората му, да върна робите в трюма и да закарам кораба в Калсид?

— Ти и проклетият кораб успяхте да осъществите заговор срещу мен и моя екипаж! Защо не насъскаш кораба срещу него, както стори с мен? Защо поне веднъж не можеш да постъпиш в интерес на близките си?

Баща му се изправи, стиснал юмруци. Но в следващия миг той се вкопчи в ребрата си и изохка. Червенината върху лицето му избяга, заменена от пребледняване. Той се олюля и Уинтроу понечи да го подхване.

— Не ме докосвай! — озъби се Кайл и смогна да се подпре на леглото, за да седне отново.

Как ли изглеждам в неговите очи? — почуди се Уинтроу. Вероятно русият и висок мъж виждаше в него провал. Уинтроу бе дребен и смугъл като майка си; той нямаше да наследи ръста и силата на баща си. На четиринадесет той все още изглеждаше по-скоро като момче. Но не само външният вид не отговаряше на изискванията на баща му, същото се отнасяше и за духа.

— Аз никога не бих настроил Вивачия срещу теб — тихо отвърна юношата. — Ти сам стори това с начина, по който се отнасяше към нея. А в настоящия момент не съществува начин, по който да си я върна. Способен съм единствено да запазя моя и твоя живот.

Кайл Хейвън се втренчи в стената.

— Върви да ми донесеш храна — нареди той. Сякаш все още бе капитан на този кораб.

— Ще опитам — студено отвърна Уинтроу и излезе.

Докато той затваряше вратата след себе си, един от робите го заговори.

— Защо търпиш това? — попита задрасканото лице. Знаците на множество господари шавнаха върху лика.

— Моля? — изненадано запита Уинтроу.

— Той се държи с теб като с псе.

— Той ми е баща. — Юношата се постара да не издава отвращението, че робите са подслушвали разговора. Колко ли бяха чули?

— Той е гъз — студено каза другият пазач и предизвикателно се вторачи в Уинтроу. — Което те прави лайненце.

— Млъкни! — сопна се първият. — Момчето не е лошо. Ти може и да не помниш кой е проявил добрина към теб, но аз помня. — Той отново погледна към Уинтроу и кимна към вратата. — Ти само кажи, момче, и ще го накарам да пълзи пред теб.

— Не — изтъкна Уинтроу. — Не искам това. Не искам никой да пълзи пред мен. Моля те, не наранявай баща ми — добави той. Искаше да го изтъкне недвусмислено.

Робът сви рамене.

— Както желаеш. Но аз говоря от опит, хлапе. Това е единственият начин да се оправиш с подобен човек. Или той пълзи пред теб, или ти пълзиш пред него. Той не разбира от друго.

— Може би е така — неохотно се съгласи Уинтроу. Той понечи да се отдалечи, но спря. — Как се казваш?

— Вилия. Ти си Уинтроу, нали?

— Да. Приятно ми е да се запознаем, Вилия. — Юношата погледна към другия пазач.

Онзи се намръщи и отвърна смутено:

— Декън.

— Декън — повтори Уинтроу, запечатващ името в ума си. Той умишлено улови погледа му и кимна, преди да се отдалечи. Вилия бе придобил едновременно развеселен и одобряващ вид.

Току-що развилото се стълкновение бе съвсем нищожно, извоюваната победа — още по-дребна. И въпреки това тя накара Уинтроу да се почувства малко по-добре.

На палубата той не получи възможност да приспособи погледа си към дневната светлина, защото на пътя му изникна Са’Адар. Едрият жрец все още носеше следите от дългия престой в трюма. Възпалената милувка на оковите все още личеше върху китките и глезените му.

— Търсих те — обяви той. Двама от задрасканите лица стояха край него като телохранители.

— Така ли? — Уинтроу реши да продължи по започнатия вече начин. Той изправи рамене и погледна мъжа в очите. — Ти ли си поставил онези двамата пред стаята на баща ми?

Другият жрец бе невъзмутим.

— Да. Той трябва да остане под арест, докато бъде съден. — Той изгледа Уинтроу с превъзходство, предоставено от ръст и години. — Оспорваш ли това?

— Аз ли? — Уинтроу се престори, че обмисля въпроса. — Защо те интересува моето мнение? На твое място аз не бих се интересувал от мислите на Уинтроу Вестрит, а бих се тревожил за реакцията на капитан Кенит, когато види, че си приписвам подобен авторитет.

— Кенит е жив мъртвец — дръзко каза Са’Адар. — Бриг е онзи, който командва тук. А той приветства моят авторитет сред робите. През мен той предава нареждания. Той не възрази срещу поставената охрана.

— Роби? Не са ли всички те свободни хора? — усмихна се Уинтроу. Той се преструваше, че не забелязва вниманието, с което двамата придружители следяха разговора им. Останалите бивши роби, стоящи наблизо, също се заслушваха; някои от тях се приближаваха.

— Знаеш какво имах предвид! — раздразнено възкликна Са’Адар.

— По принцип човек казва онова, което има предвид. — Уинтроу замълча за момент. — Каза, че си искал да ме видиш?

— Да. Днес ти посещава ли капитан Кенит?

— Защо питаш? — тихо се осведоми Уинтроу.

— Защото бих искал да зная намеренията му. — Жрецът имаше умел глас, който сега повиши. Не един татуиран лик се извърна в неговата посока. — В столицата се говореше, че когато капитан Кенит плени робски превозвач, той убива екипажа, а кораба предава на онези, които са били оковани в трюма му. Така те на свой ред стават пирати и се борят с робството. Това вярвахме ние, когато приветствахме помощта му в управляването на току-що завоювания кораб. Ние очаквахме, че съдът ще остане за нас. Надявахме се, че той ще бъде инструмент, с който всеки от нас ще започне новия си живот. Но сега изглежда, че капитан Кенит възнамерява да запази този кораб за себе си. Покрай нещата, които ние сме чували за него, не изглежда той да е човек, който би ни отнел единствената ценност. Ние искаме да знаем: на кого според него принадлежи този кораб?

Уинтроу го гледаше спокойно.

— Щом би искал да узнаеш отговора на този въпрос, съветвам те да се обърнеш към самия капитан Кенит, защото той единствен би могъл да ти отговори. Ако го задаваш към мен, ще чуеш истината.

Той умишлено говореше по-тихо от Са’Адар, така че онези, които искаха да слушат, да пристъпят по-близо. А те бяха много. Сред тях имаше и пирати, придобили опасен вид.

Са’Адар се подсмихна.

— А твоята истина гласи, предполагам, че корабът принадлежи на теб.

Уинтроу поклати глава, на свой ред усмихнат.

— Корабът принадлежи на себе си. Вивачия е свободно създание и притежава правото сама да определя живота си. Нима ти, съвсем доскоро носил тежките окови на робството, би могъл да причиниш на друго живо същество онова, което е било причинено на теб?

Привидно Уинтроу говореше единствено на Са’Адар. Той не се огледа, за да провери впечатлението, направено от думите му. Вместо това той мълчеше, както подобаваше на очакването на отговор.

След миг Са’Адар се изсмя презрително.

— Той се занася — обърна се мъжът към тълпата. — Някаква магия е дала на фигурата способността да говори. Това е интересна магия. Но корабът си остава кораб, вещ, а не личност. И по право този кораб принадлежи на нас!

Малко бяха гласовете, изразили съгласие, защото в същия момент един от пиратите пристъпи напред.

— Бунт ли загатваш? — осведоми се морският вълк. — Защото, ако е така, много скоро ще се озовеш зад борда.

Пиратът се усмихваше, но определено не по дружелюбен начин. От лявата му страна негов другар се изсмя гърлено и разкърши рамене в предизвикателство към задрасканите лица, застанали край Са’Адар. И двамата татуирани се напрегнаха, присвивайки очи.

Самият Са’Адар изглеждаше втрещен — той не бе очаквал подобна реакция. Въпреки това жрецът се окопити и каза:

— И защо това те касае?

Пиратът забоде показалец в гърдите му и го задържа там.

— Кенит е нашият капитан. Неговата дума е закон. Разбра ли?

Тъй като жрецът не отговори, пиратът се ухили. Са’Адар направи крачка назад и се обърна да си върви, а морякът добави:

— Най-добре не говори срещу него. Ако от нещо не си доволен, кажи му го в лицето. Той е корав човек, но справедлив. Само недей да съскаш зад гърба му. Пораждаш ли неприятности, само ще си изпатиш.

Пиратите отново възобновиха работата си. Всички погледи се насочиха към Са’Адар. Той не скри гневното блясъче в очите си, но гласът му прозвуча слаб:

— Бъди сигурен, че ще говоря с Кенит за това!

Уинтроу сведе очи към палубата. Може би баща му беше прав. Може би съществуваше начин да си върне кораба от роби и пирати. Един конфликт донасяше възможност.

Със странно разтуптяно сърце той се отдалечи. Как ли подобни мисли се бяха зародили в него?

Вивачия бе заета. Погледът ѝ не се отделяше от кърмата на Мариета, ала същинското ѝ внимание бе насочено към нея самата. Мъжът на кормилото имаше стабилна ръка, а хората, които се катереха сред въжетата ѝ, бяха истински моряци. Екипажът отстраняваше мръсотията от трюмовете ѝ, поправяше дървото и излъскваше метала. За първи път от месеци насам тя не можеше да оспори уменията на своя капитан. И можеше да насочи всичките си мисли към себе си, сигурна, че онези на борда ѝ не се нуждаят от внимание.

Един събуден жив кораб можеше да усеща всичко, ставащо на борда му. Голяма част от възприятията, пренесени по скелета от магическо дърво, не заслужаваше внимание. Поправянето на скъсано въже и беленето на лук в камбуза не бяха от значение, защото тези неща не можеха да променят посоката на живота ѝ. Но Кенит можеше. Този енигматичен мъж продължаваше да спи неспокойно в капитанската каюта. Вивачия не можеше да го види, ала можеше да го усети по начин, за който човеците не притежават описание.

Неговата треска се усилваше отново. Жената, която се грижеше за него, бе притеснена. Тя правеше нещо с хладка вода и кърпа. Вивачия понечи да усети детайлите, но връзка отсъстваше. Тях двамата още не бе опознала достатъчно добре.

Кенит бе далеч по-достъпен от Ета. Неговите видения, породени от температурата, се изливаха от него като кръвта, заливала палубите на Вивачия. Тя ги попиваше, но не можеше да ги осмисли. Те изобразяваха дребно момче, което се измъчваше, разкъсвано между верността към баща, който го обичаше, без да може да го защити, и човек, който го защитаваше от другите, ала не го обичаше. А от дълбините на сънищата отново и отново се надигаше змия, която да захапе крака му. Допирът на челюстите бе киселинен и леден. От дълбините на душата си той се пресягаше към нея.

— Гледай ти, какво е това? Или по-скоро — кой е това?

Гласът на Кенит достигна до нея като шепот. Тя тръсна глава, разклащайки коси. Пиратът не можеше да говори с нея. Дори и в най-голямата мисловна близост с Уинтроу и Алтея тя не бе усещала мислите им тъй ясно.

— Това не е Кенит — промърмори тя. В това Вивачия бе сигурна. И в същото време гласът беше неговият.

В каютата пиратският капитан си пое дъх и го изпусна, мърморещ и стенещ.

— Не, не е Кенит — развеселено потвърди гласецът. — Също както ти не си Вестрит. Коя си ти?

Беше смущаващо да усеща друг ум по този начин. Тя инстинктивно се отдръпна. Тъй като беше много по-силна, гласът не можа да я последва. Но с това тя прекъсна и колебливия допир с Кенит. У нея пламна раздразнение. Тя стисна юмруци и се вряза лошо в следващата вълна, блъсвайки се в нея, вместо през нея. Кормчията изруга и внесе малко изменение.

Вивачия облиза солените пръски от устните си и отново тръсна глава. Коя беше тя? Какво беше тя? Трудно ѝ беше да определи дали изпитва ужас, или интерес. Бе усетила чудата връзка със съществото, което я бе заговорило. Неговото агресивно любопитство тя бе прогонила лесно, но пак не ѝ харесваше някой да се опитва да прониква в ума ѝ.

Тя реши, че няма да търпи подобно нещо. Който и да беше този нашественик, тя щеше да го открие и изобличи.

Все така повдигнала защита, тя внимателно се съсредоточи върху каютата, където Кенит продължаваше да спи. Пирата тя намери лесно: той се бореше с трескавите си сънища, понастоящем скрит в някакъв шкаф, а някакво създание го зовеше с измамна ласкавост. Жената бе поставила хладна кърпа върху челото му, а друга обвиваше около подутия чукан. Вивачия почти усети облекчението, донесено от хладината. Тя отново потърси, по-смело, но не откри друго присъствие.

— Къде си? — разгневено попита тя. Кенит сепнато се раздвижи, защото преследвачът в съня му повтори думите ѝ. Ета се приведе над него, за да го успокои.

Въпросът на Вивачия не получи отговор.

Кенит напусна мътилката на сънищата си. Трябваха му няколко мига, за да се осъзнае.

Припомнянето доведе слаба усмивка. Той се намираше на борда на собствения си жив кораб, в капитанската каюта. Прекрасна ленена завивка бе обгърнала изпотеното му тяло. Месинг и скъпо дърво го обграждаха. Дочуваше се шуменето на водата, разкъсвана от Вивачия. Той можеше да усети съзнанието на кораба, което го обгръщаше като втора кожа и го пазеше от света.

Кенит въздъхна доволно, а в следващия миг се задави заради сухотата на гърлото си.

— Ета! — изхриптя той към курвата. — Вода…

— Сега ще ти дам — успокои го тя.

И тя пъхна хладни пръсти под тила му, за да приближи ръба на чашата. Подир това жената умело намести възглавницата, попи капките от челото му и обърса ръцете му с влажна кърпа. Кенит остана да лежи неподвижно, благодарен за грижите. В този момент той изпитваше чисто спокойствие.

Но то не продължи дълго. С възвръщането на съзнанието раненият крак също напомняше за себе си. Кенит се опита да загърби болката. В отговор тя усилваше настойчивостта си с всеки поет дъх.

Курвата седеше край леглото му и шиеше нещо. Капитанът се загледа в нея. Тя изглеждаше по-възрастна, отколкото той си спомняше. Бръчките около устата ѝ се бяха задълбочили. Лицето ѝ изглеждаше изпито. Това караше тъмните очи да изпъкват още повече.

— Изглеждаш ужасно — укори я той.

Тя остави гергефа си и се усмихна, сякаш току-що бе получила комплимент.

— Трудно ми е да те гледам такъв. Когато ти си зле… аз не мога да спя, не мога да се храня…

Себична жена. Тя бе хвърлила крака му на морска змия, а сега се опитваше да превърне страданията му в свой собствен проблем. Нима от него се очакваше да изпитва състрадание?

Той прогони тези мисли.

— Къде е момчето? Уинтроу?

Ета веднага се изправи.

— Искаш ли да го повикам?

Глупав въпрос.

— Естествено, че искам да го повикаш. Той трябваше да излекува крака ми. Защо още не го е сторил?

Курвата се приведе над леглото и се усмихна нежно. Искаше му се да я изтласка встрани, но не разполагаше със силата.

— Мисля, че той иска да изчака да стигнем Биволския залив. Има някои неща, с които иска да разполага, преди да започне да… лекува.

Тя рязко се извърна, но не и преди той да е различил сълзите, проблясващи в очите ѝ. Раменете ѝ бяха сведени, тя стоеше приведена. Бе видно, че Ета не вярва в оцеляването му. Това едновременно го плашеше и дразнеше. Сякаш тя искаше смъртта му.

— Върви да намериш момчето! — грубо нареди той, по-скоро за да се отърве от нея. — Припомни му. Припомни му, че ако аз умра, двамата с баща му също си заминават. Кажи му!

— Ще изпратя да го доведат — с треперещ глас отвърна курвата и се отправи към вратата.

— Не. Ще отидеш сама, още сега.

Тя се обърна и успя да го раздразни, докосвайки го по лицето.

— Щом това искаш — успокояващо рече Ета. — Отивам.

Пиратът не я проследи с поглед, а остана заслушан в стъпките ѝ. Тя крачеше бързо, а на излизане затвори вратата след себе си плътно, но тихо. Отвъд преградата долетя раздразненият ѝ глас.

— Върви си. Няма да търпя да го безпокоиш с подобни глупости в този момент. — Сетне тя продължи по-тихо, по-заплашително. — Докоснеш ли тази врата, ще те убия на място.

Потенциалният посетител я послуша, защото никой не почука на вратата.

Кенит притвори очи и подири онзи полуунес, който поне малко облекчаваше болката. Треската придаваше острота на света. Стените на каютата го обгръщаха и заплашваха да се срутят върху му. Той избута завивката в опит да диша по-свободно.

— Е, Кенит, какво ще правиш със своето хлапе, в което има хляб?

Пиратът стисна очи. Сега не му се занимаваше с досадния гласец.

— Това вече е забавно. Нима очакваш, че като затвориш очи, аз преставам да те виждам? — не мирясваше талисманът.

— Млъкни и ме остави на мира. Ще ми се да не те бях поръчвал.

— Сега вече успя да ме наскърбиш. Такива изказвания, след всичко онова, което преживяхме заедно!

Кенит отвори очи, повдигна китка и погледна към личицето. Дървеният талисман, изработен по подобие на неговия царствен лик, дружелюбно се хилеше насреща му. Двойната ивица кожена връв пристягаше фигурката точно над пулса.

— Наистина ли вярваш, че момчето ще те излекува? Не, ти не си чак толкова глупав. Разбира се, ти си достатъчно отчаян, за да настоиш то да опита. Знаеш ли кое е нещото, което ме удивлява? Това, че ти толкова се боиш от смъртта, че този страх ти придава смелостта да се изправиш пред скалпела. Помисли си колко е чувствително онова подпухнало месо; толкова чувствително, че ти не търпиш допира на ленен чаршаф. А ето, че си готов да позволиш допира на нож, на лъскаво острие… Е, лъскаво, преди да потъмнее от кръвта ти…

Кенит леко отвори очи.

— Защо ме измъчваш?

Талисманът присви устни.

— Защото мога. Най-вероятно аз съм единственият в целия свят, който е способен да измъчва великия капитан Кенит Освободител, бъдещ крал на Пиратските острови. — Личицето изсумтя и хапливо добави още едно прозвище. — Змиеизкусител храбри, ордьовър-хапка. Но ти кажи, какво искаш от онзи невръстен жрец? Желаеш ли го? Той извиква в трескавите ти сънища спомени от онова, което ти си бил. Ще сториш ли и с него онова, което са сторили с теб?

— Мен никога не са…

— Никога? — Тук личицето прихна с възторжена злост. — Наистина ли смяташ, че би могъл да ме излъжеш? Ние сме обвързани, капитане. Аз зная всичко за теб. Всичко.

— Аз те направих, за да ми помагаш, а не да ме измъчваш! Защо ме нападаш?

— Защото мразя онова, което си — свирепо отвърна талисманът. — Мразя, че се превръщам в част от теб и ти помагам в делата ти.

Кенит мъчително си пое дъх.

— Какво искаш от мен? — попита той. Това беше вик на предаване, молба за милост или състрадание.

— Ето един въпрос, който ти хрумва за първи път. Какво искам? — Талисманът проточи въпроса с наслада. — Може би искам да страдаш. Може би ми е приятно да те измъчвам. Може би…

Край вратата се разнесоха стъпки. Стъпваха ботушите на Ета и боси нозе.

— Бъди добър с Ета — бързо каза талисманът. — Тогава може би аз ще…

Вратата се отвори, карайки личицето да утихне. То отново се превърна в дървено украшение, пристегнато към китката на един болник.

Уинтроу влезе първи, последван от курвата.

— Доведох го, Кенит — без нужда оповести Ета, докато затваряше вратата след себе си.

— Добре. Сега ни остави.

Ако проклетата фигурка си мислеше, че може да го принуждава, то тя жестоко се лъжеше.

Ета го погледна смаяно.

— Кенит, смяташ ли, че това е разумно?

— Не. Мисля, че е глупаво. Точно по тази причина ти казвам да го сториш, защото аз обожавам глупостта.

Той запращаше думите към нея с тих глас. И наблюдаваше дървеното лице, пристегнато върху китката. То оставаше неподвижно, ала очите блестяха. Може би вече обмисляше отмъщението си. Какво пък, Кенит не го беше грижа. Докато беше жив, нямаше да трепери пред парченце дърво.

— Излез — повтори той. — Остави ни сами.

С изправена глава тя напусна каютата. Зад себе си Ета затвори вратата сравнително шумно, макар и без да я затръшва.

Щом тя излезе, Кенит приседна в леглото си.

— Ела — обърна се той към Уинтроу. Момчето се подчини, а капитанът отметна ръба на завивката. Скъсеният крак лъсна в цялата си гнойна красота. — Погледни — процеди Кенит. — Какво можеш да сториш?

При вида на раната момчето пребледня. Кенит усети как то се напряга, за да направи по-близък оглед.

Юношата сбърчи нос заради миризмата, а после повдигна тъмните си очи към него и изрече искрено:

— Не зная. Положението е много лошо. — Погледът отново докосна крака, преди да се върне към лицето. — Да кажем така. Ако не опитаме да отрежем инфекцията, ти ще умреш. Какво бихме изгубили, ако пробваме?

Пиратът се усмихна сковано.

— Аз губя много малко. Ти трябва да мислиш за собствения си живот и за живота на баща си.

Уинтроу се засмя.

— Много добре зная, че ако ти умреш, дори и без моята намеса, аз също ще те последвам. — С глава той посочи към вратата. — Тя никога не би ми позволила да остана жив.

— Страх ли те е от нея? — Кенит се усмихна по-широко. — С основание. И така, какво предлагаш?

Той се опитваше да поддържа храбростта си чрез непринуден глас.

Момчето отново погледна към крака му и се навъси в размисъл. Това съсредоточение само изтъкваше младостта му.

Кенит на свой ред погледна към гангренясалия си чукан. Но предпочете да остава загледан в лицето на Уинтроу. Пиратът неволно трепна, когато момчето протегна ръце към раната.

— Няма да го докосвам — обеща Уинтроу с почти недоловим глас. — Трябва да открия границата между здравата и болната част.

Юношата съедини ръце в шепи и бавно започна да ги движи по протежение на крака. Той бе присвил очи, а главата му стоеше наклонена, заслушана в нещо. Кенит следеше движението на ръцете. Какво ли усещаше младият жрец? Топлина, а може би самата отрова? Ръцете на момчето бяха загрубели от работа, но все още запазваха плавната грациозност на занаятчия.

— Ти имаш само девет пръста — отбеляза Кенит. — Какво ти се е случило?

— Инцидент — разсеяно отвърна Уинтроу. — Мълчи.

Кенит се намръщи, но въпреки това го послуша. Сега той можеше да усети призрачния допир на ръцете, които се движеха над крака му. Това възприятие го накара да си припомни пулсиращия ритъм на болката. Капитанът стисна зъби, преглътна мъчително и успя да изтика усещането.

Някъде към средата на бедрото ръцете на Уинтроу спряха и започнаха да кръжат над едно и също място. Смръщването му се задълбочи, а очите се затвориха изцяло. Момчето изглеждаше като заспало изправено.

Кенит изучаваше лицето му. Бузите и челюстта бяха изгубили незрялата заобленост, но не притежаваха и намек за брада. Край носа му личеше малък знак, оказващ, че някога момчето е принадлежало на сатрапа. До тази татуировка имаше друга, по-голяма и по-груба, която пиратът все пак успя да различи като образа на Вивачия. Кенит се почувства раздразнен, че някой е покварил красотата на момчето по такъв начин. След това той осъзна, че грубостта на образа контрастира с невинността. Същото се бе случило и с Ета, когато той я бе открил за първи път… Девойка, запазила невинния си вид дори в един бардак…

— Капитане?

Той отвори очи. Кога ги беше затворил?

Уинтроу кимаше на себе си.

— Ето тук — рече той, когато пиратът погледна към него. — Ако отрежем тук, ще бъде в здрава плът.

Ръцете му сочеха участък, намиращ се ужасяващо високо.

— В здрава плът? Не трябва ли да режеш под нея?

— Не. Трябва да се реже в здравото, защото здравата плът зараства по-бързо от засегнатата. — Уинтроу замълча и с две ръце отмести косата от лицето си. — Не мога да кажа, че някой участък на крака е напълно лишен от отрова. Но мисля, че ако режем тук, ще имаме най-голям шанс — рече той със замислено лице. — Първо бих искал да сложа пиявици, които да извлекат част от отока и гнойта. Някои от целителите в манастира предпочитаха пиявици, а други се осланяха на кръвопускане чрез разрези. Според мен всеки от тези два метода е подходящ за различни ситуации. В този случай пиявиците биха били по-подходящи.

Кенит полагаше усилия да запазва безизразно изражение. Съсредоточението върху лицето на момчето му напомняше за Соркор, опитващ се да обмисля стратегия.

— След това ще поставим лигатура тук, за да забавим кръвта. Това ще пристегне плътта, без да я смазва. Под нея ще режа. Ще се опитам да запазя участък от кожата, който впоследствие ще пришия над раната. Ще се нуждая от остър нож и трион с дребни зъбци, за да изпиля костта. А ножът трябва да бъде и достатъчно дълъг, за да отрязва чисто, без да се налага да го прокарвам напред-назад.

Пръстите на момчето показаха дължината.

— За шевовете някои биха използвали конец от рибешки черва, но моите наставници в манастира казваха, че най-добре било да се използват нишки, изработени от косата на пациента, защото тялото ги познава. Ти имаш хубава, дълга коса, която лесно може да бъде изправена. Тя ще свърши работа.

Дали момчето се опитваше да го сплаши, или напълно бе забравило, че говори за плът и кост?

— А за болката? — попита той с престорена топлота.

— За нея ще трябва да се осланяш на собствената си храброст. — Тъмните очи на момчето се взираха в него. — Аз няма да бързам, но ще се старая да не причинявам излишна болка. Преди да започнем ще пиеш бренди или ром. Ако тя не беше страшно рядка и скъпа, щях да поръчам есенция от куази: тя напълно обезчувствява раните, макар и само пресните такива, така че от нея би имало полза едва след операцията.

Уинтроу замислено поклати глава.

— Не би било зле да определиш хората, които ще те държат по време на процедурата. Трябва да избереш едри и силни мъже, които няма да те пуснат, дори ако започнеш да ги заплашваш в даден момент.

Колебанието се разля връз Кенит. Той отказваше да приеме унижението, срещу което трябваше да се изправи. Не искаше да приеме мисълта, че това е безнадеждно. Трябваше да има и някакъв друг начин, някаква алтернатива на нетърпимата болка и безпомощността. Как можеше да ги избере той, след като знаеше, че дори и тогава съществува риск да умре? Колко глупаво би изглеждал в такъв момент…

— … като всяко късче се изтегля и се зашива с няколко бода. — Уинтроу замълча за момент. — Никога не съм правил това сам — призна той. — Искам да знаеш това. Два пъти съм присъствал: веднъж на отстраняването на инфектиран крак, веднъж при отрязването на смазано стъпало. И в двата случая от мен се искаше да помагам на лечителя, да му подавам инструменти, да държа кофата…

Юношата заглъхна. Той облиза устни и се загледа в Кенит.

— Какво има? — тросна се пиратът.

— Аз ще държа живота ти в ръцете си — удивено заяви момчето.

— А пък аз държа твоя — изтъкна пиратът. — Също и живота на баща ти.

— Не това имах предвид — отвърна Уинтроу. Гласът му звучеше занесено. — Ти несъмнено си привикнал към подобна власт. А аз никога не съм я пожелавал.

Глава трета Коронованият петел

Стъпките на Яни Купрус изпълваха с екот обширния коридор. Вървейки, тя прокарваше пръсти по ивицата джидзин, вложена в стената. Този допир изтръгваше слаба светлина, която я придружаваше и заедно с нея навлизаше все по-дълбоко сред заплетения дворец на Древните. Дважди бе ѝ се налагало да заобикаля тъмни локви вода върху каменния под. И всеки път тя си отбелязваше мястото. Пролетните дъждове неизменно донасяха със себе си този проблем. Дебелият слой пръст и дирещите корени бяха започнали да надделяват в битката с древната заровена структура. Тихите капки се присмиваха на забързаните ѝ стъпала.

Снощи бе имало земетресение, слабо по Дъждовните стандарти, ала достатъчно осезаемо. Купрус си наложи да не мисли за това, докато крачеше сред полумрака. Тази постройка бе удържала далеч по-значително бедствие, сринало по-голямата част от този древен град; все щеше да издържи още малко.

Най-сетне тя достигна сводестия праг, препречен от огромна метална врата. Тя леко прокара пръсти по нея и в отговор изобразеният върху повърхността петел засия. Тази гледка я смайваше всеки път. Ясна беше причината, накарала нейния предтеча, открил това място, да превърне коронования петел в герб на рода си. Птицата заплашително бе повдигнала шпорестия си крак, а крилете бяха изобразени в процес на повдигане. Настръхналите пера блестяха, а окото бе изобразено със скъпоценен камък. Този образ съчетаваше елегантност и арогантност.

Жената опря ръка върху образа и бутна вратата. Насреща ѝ се раззина мрак.

Водена единствено от опита, останал от предишни посещения, тя закрачи по стълбите, отвеждащи в огромната зала. И се навъси. Рейн го нямаше. Излизаше, че е търчала през целия този път напразно.

Яни Купрус спря в подножието на стълбите и завъртя глава. Гласът му я сепна.

— Някога опитвала ли си да си представиш как е изглеждала тази зала някога? Представи си, майко. В ден като днешния пролетното слънце би сияело през кристалния купол, за да пробуди всички цветове на стъклописите. Какво ли е било предназначението на това място? По белезите в пода и произволно натрупаните маси личи, че то не е било създадено да съхранява магическо дърво. Не, стволовете са били довлечени тук извънредно, за да бъдат предпазени от бедствието, връхлитащо града. Но каква е била целта на самата зала? По тези огромни саксии личи, че тук са били отглеждани растения. Но дали това е било покрита градина, където човек да търси спокойствие дори и в най-бурното време? Или…

— Достатъчно, Рейн — раздразнено възкликна майка му. Пръстите ѝ най-сетне откриха светещата ивица върху стената. Няколко декоративни панела просияха в отговор на натиска ѝ.

Тя се намръщи. В детството ѝ тези украшения бяха сияели много по-ярко; всяко от венчелистчетата бе просветвало. А сега те избледняваха все повече с всеки изминал ден. Те умираха…

Раздразнението в гласа ѝ се дължеше на старанието да прогони горната мисъл.

— Какво правиш тук, в тъмното? Защо не си в западния коридор и не наблюдаваш работниците? В стената на седмата камера те са открили нов портал. Нужна им е помощта ти, за да разгадаят как се отваря.

— За да разгадаят как да го разрушат — поправи я Рейн.

Тя въздъхна уморено. Толкова ѝ бяха втръснали тези разговори с най-малкия ѝ син. Понякога ѝ се струваше, че той, най-даровит в откриването на тукашните тайни, е и най-несклонен да ги споделя.

— Какво очакваш да направим? Да оставим всичко заровено и забравено? Да изоставим Дъждовните земи и да се оттеглим в Бингтаун? Това би било само временно убежище.

Тя долови стъпки — Рейн заобикаляше последния дънер магическо дърво, останал в тази зала. Той се движеше като сомнамбул, прокарващ пръсти по масивния дънер. Бе вдигнал качулка заради хладината на подземието.

— Не — тихо отвърна той. — Аз също обичам Дъждовните земи, нямам желание да живея другаде. Но и не смятам, че нашият народ трябва да живее скрито и да ограбва Древните, за да плаща за безопасността си. Вярвам, че трябва да възстановим и почитаме всичко, което сме открили тук. Трябва да отстраним пръстта и пепелта, които покриват града, и отново да го отгърнем за лъчите на слънцето и луната. Трябва да отхвърлим сатрапа, да откажем неговите данъци и ограничения и да търгуваме свободно.

Под острия поглед на майка му гласът му се долавяше по-слабо, но не изчезна.

— Нека открито показваме кои сме. И да казваме, че е наш избор да живеем по такъв начин. Това смятам, че трябва да направим.

Яни Купрус въздъхна.

— Ти си много млад, Рейн.

— Ако имаш предвид глупав, кажи го.

— Нямам предвид това — меко отвърна тя. — Казах онова, което исках да кажа. Бремето на Прокълнатия брегове не е притиснало двама ни като останалите Дъждовни Търговци. В определени отношения това е направило съдбата ни по-тежка. Ние отиваме в Бингтаун и иззад покривалата си казваме: Аз не съм много по-различен от хората, които живеят тук. С течение на времето те биха ме приели и аз бих могъл свободно да се движа сред тях. Може би забравяш колко трудно би било за човек като Кис или Тиламон да се покаже пред невежи погледи.

При споменаването на сестрите му Рейн сведе очи. Никой не можеше да каже защо обезобразяването, тъй нормално за Дъждовните деца, бе избрало да обремени двете момичета, а него почти да отмине. Тук това не представляваше проблем. Кой би пребледнял при вида на израстъци върху чуждото лице, след като собственото му лице ги носи? Но колко бе смущаваща мисълта за малката му полусестра Кис да се появи незабулена в град като Бингтаун…

Яни с лекота проследяваше потока на мислите върху лицето на сина си. Той се мръщеше заради тази неправда.

С изкривена от горчилка устни той каза:

— Ние сме заможен народ. Не съм нито толкова млад, нито толкова глупав, та да не зная, че бихме могли да си купим одобрение. По право ние трябва да се намираме сред най-заможните в света, ако не беше сатрапът, стъпил на шията ни и заровил ръце в кесиите ни. Помни ми думите, майко. Достатъчно е да отхвърлим неговите данъци и ограничения, тогава няма да ни се налага да разрушаваме откритията, на които дължим богатствата си. Бихме могли да възстановим това заровено великолепие, вместо да го оглозгваме. Хора биха идвали да го разглеждат; те с готовност биха плащали да пътуват с корабите ни. Те ще гледат към нас без отвращение, защото хората обикват онези, притежаващи богатство. Тогава ние ще разполагаме с времето да открием истинските тайни, които понастоящем дробим. Ако бяхме истински свободни, щяхме да разкрием цялото великолепие на този град. Лъчите отново ще изпълват тази зала, а Кралицата, която лежи пленена тук…

— Рейн — тихо каза майка му. — Отдръпни ръката си от дънера.

— Това не е дънер — със същия глас отвърна той. — И двамата с теб знаем това.

— Знаем също и че думите, които ти изричаш, не ти принадлежат изцяло. Няма значение как го назоваваме. И двамата знаем, че ти прекарваш прекалено много време в допир с това минало, за да изучаваш стенописите и знаците върху колоните. Миналото прелива в мислите ти.

— Не! — отрече той. — Не е така, майко. Да, наистина съм прекарал много време в тази зала, изучавайки наследството на Древните. И съм изучавал онова, което изхвърляхме от предишните стволове. — Рейн поклати глава; медните му очи блеснаха в сумрака. — Ковчези. Така ги наричаше ти, когато бях малък. Но те не са ковчези. Люлки би било истинското им название. Още повече, че ако сега копнея да събудя и освободя единствената останала, това не означава, че съм попаднал под влиянието ѝ. Просто означава, че съм осъзнал кое е правилното.

— Правилно е да останеш верен на своите близки — гневно отвърна майка му. — Казвам ти в прав текст, Рейн, ти си прекарал толкова много време край този дънер, че си изгубил способността да отличаваш собствените си мисли. В казаното от теб се долавя не само желанието да постъпиш правилно, но и незряло любопитство. Виж какво си направил днес. Ти знаеш, че присъствието ти е необходимо. А вместо това къде се оказваш ти?

— Тук. С онази, която най-много се нуждае от мен, защото не разполага с друг застъпник!

— Тя най-вероятно е мъртва — каза майка му. — Ти се вслушваш в отгласи, Рейн. Колко дълго е стоял този дънер тук? Намиралото се в него е погинало отдавна, оставяйки само екотите на своя копнеж. Ти отлично познаваш особеностите на този материал. Изпразнен от своето съдържание, той придобива способността да усвоява спомените и мислите на онези, които се намират в ежедневен допир с него. Това не означава, че самият материал е жив. Ти го докосваш и до теб достигат пленените спомени на едно отдавна мъртво създание. Това е всичко.

— Щом си толкова сигурна, защо не изпробваме теорията ти? Нека да отнесем този дънер на светлина и въздух. Ако от него не изникне драцена, ще призная, че съм сбъркал. И повече няма да възразявам от него да бъде направен кораб за рода Купрус.

Жената въздъхна и отвърна тихо:

— Твоето съгласие, Рейн, в случая е без значение. Ти си моя най-малък син, а не най-големият. Не на теб ще се полага да определиш съдбата на последния дънер.

При сведения му поглед тя осъзна, че е била прекалено остра. Рейн беше много упорит, но същевременно с това и необичайно чувствителен. Това той бе наследил от баща си.

Сепната, Яни направи опит да го успокои.

— Пък и за да изпълним онова, което ти предлагаш, би трябвало да отделим работници и време от нещата, които донасят пари в семейството ни. Този дънер е прекалено голям. Входът, през който е бил донесен, е рухнал отдавна. Стволът е прекалено дълъг, за да бъде пренесен през коридорите. Единствената алтернатива е работници да разчистят гората над нас и да прокопаят тунел, след което би се наложило да разтрошим кристалния купол, за да направим място за издигащите механизми. Задачата би била непосилна.

— Ако съм прав, ще си е струвало.

— Дали? Нека приемем, че ти си прав и че от този дънер действително се излюпи нещо. Какво ще стане тогава? Какви гаранции имаш, че подобно създание ще се отнесе благосклонно към нас? Или че изобщо ще ни обърне внимание? Няма човек, който да е чел повече от свитъците и плочките на Древните от теб. Ти сам знаеш, че драконите, споделяли техните градове, са били арогантни и агресивни създания, склонни сами да се сдобиват с онова, което им се прииска. Би ли желал подобно създание да се разхожда между нас? По-лошо: какво ще правим, ако то ни мрази заради нещата, които неволно сме причинили на останалите дънери? Погледни колко е голям този ствол, Рейн. Нима си готов да изправиш своите родственици срещу подобен враг, само за да задоволиш любопитството си?

— Любопитство! — изсумтя младежът. — Далеч не става дума за любопитство, майко. Аз изпитвам състрадание към плененото същество. Освен това изпитвам вина за онези, които тъй безсмислено разрушихме през годините. Стремежът към покаяние може да бъде не по-слаб от любопитството.

Яни стисна юмруци.

— Рейн, няма да обсъждам това повече тук. Ако искаш да продължим разговора си, ще го сторим у дома, а не в тази влажна пещера, където тези… тези неща влияят на мислите ти. Това е последната ми дума.

Рейн бавно се изправи и скръсти ръце. Тя не виждаше лицето му, но и не ѝ се налагаше. Тя знаеше, че устните са прилепнали една към друга. Упорито момче. Защо трябваше да бъде толкова упорит?

Тя не гледаше към него, докато отправяше предложението си за мир.

— След като помогнеш на работниците в западния коридор, струва ми се, че би било уместно да обсъдим пътуването ти до Бингтаун. Аз обещах на Вестритови, че ти няма да глезиш Малта с подаръци, но е подобаващо да вземеш дарове за майка ѝ и баба ѝ. Освен това трябва да подберем и дрехите за пътуването ти. Това е много важно, защото ти винаги се обличаш много мрачно. А един мъж, който ухажва, трябва да привлича окото. Разбира се, трябва да останеш забулен. Колко забулен, това вече ще зависи от теб.

Ходът ѝ успя. Напрежението го напусна; тя можа да усети усмивката му.

— Ще бъде дебел воал, но не поради причината, за която мислиш. Аз смятам, че Малта е жена, която обожава мистериите и интригата. Мисля, че точно това я привлече към мен.

Яни бавно се отправи към изхода. Както се беше надявала, Рейн я последва.

— Нейните близки я смятат за дете, а ти я наричаш жена — каза тя.

— Тя определено е жена. — Тонът му не оставяше място за съмнение. Той се чувстваше горд от това обявяване.

А Яни се чудеше на промяната, настъпила у сина ѝ. По-рано той не бе проявявал подобен интерес към жена, макар да не липсваха кандидатки. За останалите Дъждовни семейства всеки от синовете на рода Купрус би представлявал отличен съпруг. До този момент те се бяха опитвали да уредят брака му само веднъж, а Рейн бе отказал категорично. От бингтаунските Търговци също бяха дошли няколко предложения, но към тях той се бе отнесъл с презрение. Не, това бе прекалено силна дума за нещо, на което той не бе обърнал почти никакво внимание. Но може би Малта Вестрит щеше да спаси сина ѝ от неговата мания.

Тя му се усмихна през рамо.

— Трябва да призная, че тази Малта ме заинтригува. Нейните близки говорят за нея по един начин, а ти — съвсем по друг… Нетърпелива съм да се запозная с нея.

— Надявам се, че скоро ще имаш тази възможност. Възнамерявам да поканя нея и семейството ѝ да дойдат да ни посетят. Стига ти да одобряваш, разбира се.

— Знаеш, че никога не бих възразила. Семейство Вестрит се ползва с висока репутация сред Дъждовните Търговци, въпреки решението им да престанат да търгуват с нас. Но със сливането на нашите два рода ще се сложи край на това им решение. Те разполагат с живия кораб, с който да пътуват по Реката… а когато бракът бъде сключен, той ще им принадлежи изцяло. Двамата с Малта ви очаква заможност.

— Заможност. — Рейн произнесе думата с известен присмех. — Двамата с нея имаме далеч по-добри перспективи от заможност. В това, майко, мога да те уверя.

Двамата бяха достигнали разклонението в коридора. Там Яни спря.

— Ти отиваш в западния коридор, за да им помогнеш с вратата.

Тонът ѝ почти превърна тези думи в питане.

— Да — разсеяно отвърна Рейн.

— Добре. Когато приключиш, прибери се. Аз ще те чакам в дневната. Ще съм подготвила подаръци, от които да избереш. Да повикам ли и шивачите, за да обсъдим и платовете?

— Да. Определено. — Той се навъси. — Ти каза, че аз не бива да замайвам главата на Малта със скъпи подаръци. Имам ли право да ѝ занеса дребни неща, каквито всеки младеж би занесъл на една девица? Плодове, цветя, сладкиши…

— Не виждам нищо лошо.

Рейн кимна.

— В такъв случай ще приготвиш ли кошници с подобни дарове? По една за всеки ден от посещението ми? — Той се усмихна. — Възможно е да са украсени с панделки и пъстри драперии. И във всяка да има по бутилка скъпо вино… Не мисля, че това би било пресилване.

Майка му се подсмихна кисело.

— Все пак внимавай, синко. Роника Вестрит ще ти каже недвусмислено, ако престъпиш някоя от нейните граници. Не мисля, че трябва да избързваш да се сблъскваш с нея.

Рейн вече бе започнал да се отдалечава в другия тунел. Медните му очи се извърнаха към нея.

— Няма да избързвам, майко, но и няма да се старая да избегна сблъсъка. — Той все така говореше вървешком. — Аз ще се оженя за Малта. Колкото по-бързо близките ѝ свикнат с мен, толкова по-лесно ще бъде за всички ни.

Зад него Яни скръсти ръце. Беше очевидно, че той никога не е срещал Роника Вестрит.

В очите ѝ изникна пламъче на веселие. Дали пък неговата упоритост нямаше да си намери майстора в лицето на възрастната Търговка?

Рейн спря.

— Ти изпрати ли писмо до Стърб, за да му кажеш за новата ми любима?

Яни кимна, доволна от въпроса му. Имаше моменти, в които Рейн не се спогаждаше с втория си баща. Хубаво беше, че синът ѝ сам се досети да попита.

— Той ти изпраща поздрави. Малката Кис казва да не се жениш до зимата, когато те ще се върнат в Трехог. А Мандо казва, че му дължиш бутилка дуржански коняк. Нещо за някакъв ваш отдавнашен облог, че ти си щял да се ожениш последен.

— Това е облог, който губя с радост — подвикна той през рамо.

Яни го изпроводи с усмивка.

Глава четвърта Връзки

Ръцете на Бриг почиваха върху кормилото на Вивачия, отпуснати със спокойствието на опита. Лицето на пирата имаше занесения вид на човек, разпрострял възприятията си върху целия кораб.

Уинтроу забави ход за момент, за да го прецени. Пиратът беше млад, на не повече от двадесет и пет. Той имаше сиви очи, а робската татуировка върху лицето му бе почти изцяло заличена от очертанията на тъмносин гарван. Макар и млад, Бриг излъчваше решителност, която караше и по-възрастните от него да се отзовават на нарежданията му. Кенит бе направил добър избор, поверявайки му Вивачия.

Уинтроу бавно си пое дъх и се приближи към другия почтително, но без това да накърнява собственото му достойнство: той искаше да се представи като мъж.

Когато погледът на Бриг се обърна към него, Уинтроу заговори с тих, но ясен глас:

— Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Така ли? — предизвикателно отвърна Бриг. И повдигна лице към наблюдателницата върху мачтата.

— Да. — Уинтроу не се възмути. — Кракът на капитана ти е зле. Още колко остава до Биволския залив?

— Ден и половина — рече онзи подир кратък размисъл. — А може би два.

Изражението на лицето му не се промени.

Уинтроу кимна:

— Мисля, че толкова можем да изчакаме. Има някои неща, с които бих искал да разполагам, преди да пристъпя към операцията. Надявам се, че там ще успеем да ги намерим. А ако разполагах с нужните лекарства, бих облекчил чакането му. Но по време на въстанието си робите оплячкосаха по-голямата част от кораба. Сандъчето с лекарства е изчезнало. То би ми било от голяма полза.

— Никой не признава да го е вземал?

Уинтроу сви рамене.

— Никой. Много от бившите роби избягват да разговарят с мен. Мисля, че Са’Адар ги настройва срещу мен. — Той се поколеба. Това звучеше като самосъжаление. С подобни прояви той нямаше да спечели уважението на Бриг. — Може би те не осъзнават, че то е у тях. А може би е изчезнало по време на бурята.

Юношата си пое дъх и отново премина към същината на въпроса.

— В него имаше неща, които биха могли да облекчат положението на вашия капитан.

Бриг отново го стрелна с поглед. Изражението му все така си оставаше непроменено, само че кормчията неочаквано извика:

— Ей, Кадж!

Уинтроу се напрегна в очакване да бъде изхвърлен. Но когато въпросният моряк се появи, Бриг заповяда:

— Претърси всички на борда. Сандъчето с лекарства е изчезнало. Ако някой го е скрил, искам да се намери. В най-лошия случай искам да зная кой го е виждал последен. Върви.

— Тъй вярно — отвърна пиратът.

Тъй като Уинтроу не си отиваше, Бриг издиша шумно през носа си.

— Има ли друго? — рязко попита той.

— Баща ми?

— Кораб! — изкрещя дежурният. Миг по-късно той разясни — Калсидска галера, плава под знамето на сатрапа. Настигат ни бързо, с весла и платна. Явно са се укривали в онова заливче.

Бриг изруга.

— Кучият син наистина е докарал калсидски наемници. Разчисти палубата! — зарева той. — Само екипажът да остане, всички други да се махнат. Вдигнете още платна!

Уинтроу вече тичаше към носа и умело отскачаше от пътя на моряците. Палубата придоби оживлението на мравуняк. Пред тях Мариета се отправяше в една посока, а Вивачия в друга.

Зад себе си Уинтроу дочу виковете, долитащи от калсидския кораб. Бриг не си направи труда да отговори.

— Не разбирам! — високо каза Вивачия. — Откога калсидските бойни галери плават под знамето на сатрапа?

— Аз чух подобни слухове в столицата. Сатрап Косго е наел калсидски кораби, които да охраняват Вътрешния проход. Те би трябвало да преследват пирати, но това не обяснява защо се занимават с нас. Почакай за момент!

Уинтроу пусна перилата и се покатери сред въжетата, за да вижда по-ясно. Веднага личеше, че преследващият ги кораб е предназначен за сражения, а не за пренасяне на товари. Галерата бе издължена, а палубите ѝ тъмнееха от войници. Светлината на пролетното слънце се отразяваше от шлемове и мечове. Флагът на сатрапа — белите джамаилски кули на син фон — изглеждаше нелепо над кървавочервените платна.

— Сам кани техните бойни кораби в нашите води? — невярващо каза Вивачия. — Той да не се е побъркал? Все едно да назначиш крадеца за нощен пазач. — Тя плахо погледна през рамо. — Преследват ли ни?

— Да — лаконично отвърна Уинтроу. Сърцето му биеше учестено. На какъв развой трябваше да се надява? На успешно бягство или на залавяне? Пиратите нямаше да се предадат без битка; щеше да има още кръвопролитие… Ако наемниците надделееха, дали щяха да върнат Вивачия на законните ѝ стопани? Може би. Най-вероятно щяха да отведат кораба обратно в столицата, за да изчакат решението на сатрапа. Тогава робите, укрили се в трюма, отново щяха да бъдат поробени. Те знаеха това и щяха да се сражават. Числеността им надхвърляше калсидските войници, ала робите бяха невъоръжени. Във всички случаи щеше да се пролее много кръв.

Какво трябваше да стори той в такъв случай? Да подкани Вивачия да бяга или да я посъветва да се забави?

Преди да е успял да достигне до решение, нуждата да избира му беше спестена.

По-малкият и по-бърз съд, тласкан не само от вятъра, но и от гребла, вече ги настигаше. За първи път Уинтроу забеляза страховития военен таран на носа на галерата. Ято стрели се издигна от калсидската палуба. Уинтроу нададе предупредителен вик.

Някои от стрелите бяха запалени. Този залп бе само предупредителен, но недвусмислено издаваше намеренията им.

С маневра, съчетала умение и дързост, Мариета неочаквано промени курса си, описвайки крива, която да я отведе зад Вивачия и право пред носа на калсидския съд. За момент Уинтроу зърна Соркор на палубата, насърчаващ хората си. Гарвановият стяг се разгърна рязко, подигравателно предизвикателство към калсидците. За момент тази проява сепна Уинтроу. Що за капитан беше пиратът Кенит, за да се ползва с такава вярност сред хората си? Беше очевидно, че Соркор възнамерява да ангажира вражеския съд, за да предостави възможност на своя капитан да се отдалечи.

От мястото си сред въжетата Уинтроу видя Мариета да се разклаща: палубните катапулти обсипаха с камъни патрулния кораб. Някои от снарядите не уцелиха, разпръсквайки вода, но значително количество от тях улучи. Това попадение пося паника сред гребците. Равномерните движения на веслата придобиха паниката на насекомо. Разстоянието между патрулния кораб и Вивачия бързо започна да се увеличава.

Мариета също нямаше намерение да остава да се сражава. Свършила своята пакост, тя бързо вдигаше платна, за да се отдалечи на свой ред. Когато внесе ред сред веслата си, галерата се впусна подире ѝ.

Уинтроу се напрягаше да види, ала кормчията отвеждаше Вивачия край един остров. Замисълът беше очевиден: Вивачия щеше да изчезне, а Мариета щеше да отведе преследвачите.

Той леко се спусна на палубата.

— Това беше интересно — кисело отбеляза юношата към Вивачия. Ала фигурата изглеждаше разсеяна.

— Кенит — рече тя.

— Какво за Кенит?

— Момче!

Острият глас на жената долетя зад него. Уинтроу се обърна и видя Ета да се взира в него.

— Капитанът иска да те види, веднага. — Тя говореше заповедно, но не гледаше към него. Погледът ѝ бе вперен в лицето на Вивачия.

— Остани тук, Уинтроу — тихо му каза фигурата. И повиши глас, обръщайки се към жената. — Името на това момче е Уинтроу Вестрит — с патрицианско презрение изтъкна тя. — Към него ти ще се отнасяш с полагащото му се уважение.

Подир това Вивачия погледна към Уинтроу, усмихна му се и меко отбеляза:

— Струва ми се, че капитан Кенит иска да разговаря с теб. Ще бъдеш ли така добър да го посетиш, Уинтроу?

— Разбира се — обеща той и се подчини.

Какво ли бе искала да демонстрира Вивачия? Би било грешно да смята, че тя го е защитила от Ета. Не, тази размяна бе свързана с борбата за надмощие между двете жени. По някакъв специфичен начин Вивачия бе изтъкнала, че Уинтроу принадлежи на нея и че очаква Ета да се съобразява с това. И в същото време тя бе извлякла удоволствие от възможността да изтъкне, че осъзнава всичко, случващо се на борда на кораба и в капитанската каюта. По гневния спазъм, скривил лицето на Ета, Уинтроу лесно можеше да разбере, че жената не е особено доволна от това разкритие.

Той погледна към тях през рамо. Ета не беше помръднала. Той не чуваше гласове, но може би двете разговаряха тихо. Във всеки случай необичайният вид на жената го порази. Ета беше висока, с дълги и лишени от плътност крайници. Тя носеше копринена блуза, везана жилетка и панталони — с пълна небрежност към скъпите тъкани. Лъскавата ѝ черна коса бе подрязана късо, без дори да достига раменете. Тя не притежаваше нито заобленост, нито мекота, които да загатват женственост. Тъмните ѝ очи бяха опасни и диви. Тя бе свирепа и лишена от всякакви угризения. Никаква нежност той не бе видял у тази жена. И в същото време всички тези черти се сливаха в противоречие, за да ѝ придадат типично женско излъчване. Никога до този момент Уинтроу не бе усещал подобна сила у една жена. Дали Вивачия щеше да надделее срещу подобна воля?

Кенит наистина го викаше, не шумно, но със задъхана настойчивост. Чувайки това, Уинтроу не се спря да почука, а влезе направо. Стройният пират беше приседнал в леглото, ала напрежението, което се излъчваше от него, загатваше, че в момента всякаква отмора е невъзможна за него. Той стискаше чаршафите, като родилка; главата му бе отпусната върху разхвърляните възглавници. Отворената уста дишаше в спазми; гърдите се повдигаха усилено. Тъмната коса и разтворената риза бяха подгизнали от пот — нейната миризма отчетливо изпълваше каютата.

— Уинтроу? — за пореден път простена Кенит.

— Тук съм.

Инстинктивно той стисна мазолестата ръка на пирата. Кенит се вкопчи в него със сила, която едва не изтръгна болезнен вик от юношата. Все пак мълчалив, Уинтроу отвърна на натиска, насочвайки своя към точката между палеца и пръстите. С другата си ръка той хвана китката на капитана, за да измери пулса. В това си начинание младежът не успя, защото прикрепеното там украшение пречеше. Той се задоволи да издири туптенето по-нагоре, като в същото време масажираше дланта му в точката, целяща да успокои болката.

Уинтроу се осмели да седне на ръба на леглото и да се приведе над Кенит, за да улови погледа му.

— Прави като мен — обърна се той към изтерзания болник. — Вдишай и издишай по този начин.

И юношата бавно изпълни дробовете си с въздух, задържа го и също тъй бавно го изпусна. Кенит немощно повтори демонстрацията. Той стори това прекалено бързо и прекалено накъсано, но въпреки това Уинтроу кимна окуражително.

— Точно така. Точно така. Поеми контрол над тялото си. Болката е само негов инструмент, който ти си в състояние да овладееш.

През цялото време той се взираше в очите на пирата. С всяко издишване излъчваше успокояваща увереност, която Кенит да абсорбира чрез своя дъх. Същевременно Уинтроу съсредоточаваше вниманието си към сърцевината на собственото си тяло — онази сърцевина, докосваща сърцето и дробовете. Той смекчи фокуса на погледа си, за да привлече Кенитовия към себе си и сподели своето спокойствие. Стараеше се с взор да извлече болката и да я разпръсне във въздуха около двамата.

Тези простички упражнения извикаха спомена за манастира. Уинтроу се възползва от това; опита се да вложи спокойствието от въпросните спомени, да прибави тяхната сила към онова, което се опитваше да постигне. Но той се почувства като шарлатанин. Какво точно правеше тук? Сляпо повтаряше онова, което възрастният Са’Парт бе прилагал на измъчваните от болка пациенти? Нима се опитваше да накара Кенит да повярва, че насреща му стои истински целител, а не обикновен послушник с кафява роба? Юношата дори не разполагаше с цялостните знания за тази процедура, та какво оставаше за ампутирането на инфектиран крак… Той се опита да се успокои, като си каже, че просто прави най-доброто по силите си, за да помогне на Кенит. Но дали беше честен със себе си? Дали просто не се опитваше да отърве собствената си кожа?

Кенитовият захват бавно се отпусна. Част от напрежението напусна врата му, главата се отпусна обратно върху влажните възглавници и дишането му се успокои. Сега това беше хриптенето на човек, който се бори с изтощение. Уинтроу продължаваше да прилага натиск върху ръката му. Са’Парт бе обяснявал за начини за предоставянето на сила, само че Уинтроу така и не бе достигнал до тях. Той се бе подготвял за творец, а не за лечител. Въпреки това, все така стиснал ръката на Кенит, младежът отвори сърцето си към Са и помоли всевечния за съдействие. И се молеше Неговата милост да прибави онова, което липсваше сред знанията на Уинтроу.

— Не мога повече да продължавам така.

От устата на друг човек тези думи биха прозвучали като самосъжаление или молба. Но Кенит ги изрече като обикновен факт. Болката се оттегляше от него. А може би вече не му беше оставила сили да проявява страданията си.

Пиратът затвори очи и Уинтроу се почувства изолиран.

— Искам да отрежеш крака днес. Колкото се може по-скоро — тихо, но ясно изрече капитанът.

Уинтроу поклати глава. След това той изрече отказа си и гласно:

— Не мога. Липсват половината от нещата, които са ми нужни. Бриг каза, че Биволският залив се намира само на около ден път. Трябва да изчакаме.

Очите на Кенит се отвориха рязко.

— Аз зная, че не мога да чакам — грубо каза той.

— Ако болката е непосилна, може би малко ром… — поде Уинтроу, но Кенит не го доизслуша.

— Така е, болката е мъчителна. Ала моят кораб и моята позиция са онези, които страдат най-жестоко. Едно момче дойде да ми каже за патрулния кораб. Аз се опитах да се надигна, просто да се надигна. И паднах. Право пред него се строполих. Аз трябваше да съм изскочил на палубата още в момента, в който дежурният забеляза платното им. Трябваше да ги пресрещнем и да заколим и последното калсидско прасе на борда им. А вместо това ние избягахме, защото Бриг беше начело. Соркор трябваше да поведе сражение, което се падаше на мен. И всички на борда го знаят. И последният роб на борда на този кораб умее да говори. Където и да ги сваля, всички те ще разказват как капитан Кенит побягнал от патрулния кораб на сатрапа. Не мога да допусна това. — Със замислен глас той отбеляза: — Бих могъл да ги издавя.

Уинтроу слушаше мълчаливо. Това не беше ласкавият пират, който бе ухажвал кораба му с екстравагантни думи, нито сдържаният капитан. Сега говореше човекът, намиращ се под тази фасада, разкрит от болка и изтощение.

Това разкритие накара Уинтроу да осъзнае собствената си уязвимост. Кенит не би допуснал съществуването на човек, който е видял същинския му образ. Точно сега пиратът не осъзнаваше колко разкрива, но ако по-късно си спомнеше… Юношата се чувстваше като мишле, приковано от змийски поглед: стига да останеше неподвижен, имаше шанс да избяга.

Ръката на пирата се отпусна. Кенит изви глава и очите му започнаха да се затварят.

Точно когато Уинтроу започваше да вярва, че ще успее да избяга, вратата на каютата се отвори. Влезе Ета. Погледът ѝ веднага се насочи към кревата.

— Какво си му направил? — попита тя, докато се приближаваше. — Той защо лежи така?

Уинтроу повдигна пръст към устните си. Жената се намръщи, но въпреки това кимна. След това отново раздвижи глава, за да му покаже да се оттегли в ъгъла на стаята. Раздразнението ѝ от липсата на припряност, с която момчето се подчини, беше видимо. То бавно отпусна ръката на разбойника върху юргана и внимателно се надигна, за да не разклаща леглото.

Напразно. Докато Уинтроу се изправяше, капитанът каза:

— Ще отрежеш крака ми днес.

Ета възкликна ужасено, а Уинтроу бавно се обърна към лежащия. Кенит не бе отворил очи, но бе повдигнал дългопръстата си ръка, насочена право към него.

— Събери каквито инструменти имаш и ела. Ще трябва да се оправяме с онова, което е налично. По един или друг начин възнамерявам да сложа край.

— Слушам — съгласи се Уинтроу и бързо се отправи към вратата. Със същата бързина Ета му препречи пътя. Насреща му застанаха тъмни очи, безмилостни като погледа на ястреб. Юношата отметна глава, готов за поредния сблъсък. Вместо това той различи върху лицето ѝ нещо, наподобяващо облекчение.

— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо — рече тя.

Уинтроу кимна, прекалено шокиран, за да отговаря, и напусна каютата. Едва няколко крачки отвъд той спря; трябваше да се облегне на стената, за да успокои треперенето си поне отчасти. Дързостта на споразумението, което бе сключил неотдавна, сега го удивляваше. Дръзките думи много скоро щяха да се превърнат в кървави дела. Думи, обещали, че той ще разреже месото на Кенит, ще прекъсне костта и ще отстрани участък от крака.

Той поклати глава, преди масивността на ситуацията да го е стреснала.

— Напред е единственият път — каза си той и тръгна да търси Бриг. Пътьом се надяваше, че сандъчето с лекарства е било намерено.

Капитан Фини остави чашата си, облиза се и се ухили към Брашън.

— Знаеш ли, ти се справяш добре.

— Предполагам — неохотно отвърна Брашън.

Контрабандистът се засмя гръмко.

— Но ти не искаш това, нали?

Брашън отново сви рамене. Капитан Фини изимитира жеста му и отново се засмя дрезгаво. Той беше нисък мъж с четинесто лице. Над носа, прошарен с вени, блестяха очите на невестулка.

Капитанът посегна към чашата си, сетне реши, че за днес е пил достатъчно бира. Превърнал жеста си в изтласкване, той посегна към своя хумидор с киндин. Пръстите му умело отделиха стъклената запушалка и наклониха кутията. Няколко сочни къса от наркотика изникнаха в отговор на разклащането. Фини отчупи голямо парче, сетне протегна дървената кутия към Брашън.

Помощникът му мълчаливо поклати глава и потупа с пръст долната си устна: парченце от същата субстанция вече се намираше там. Черно като катран късче с богат вкус, чието концентрирано удоволствие се разпространяваше сред Брашъновото тяло. Но този ефект не пречеше на моряка да си припомня, че никой не отправя комплименти, без да иска нещо в замяна. Дали в това си състояние щеше да успее да се изправи срещу капитана при нужда?

— Сигурен ли си, че не искаш ново парче?

— Не, благодаря.

— Не, ти не искаш да бъдеш добър в този занаят — рече Фини, продължавайки прекъснатия разговор. Той тежко се облегна назад и вдиша през устата, за да ускори действието на киндина. Същият дъх бе изпуснат с доволство.

Настъпи тишина, накъсвана единствено от плисъка на вълните, облизващи корпуса на Пролетна вечер. Моряците се намираха на брега, за да попълнят запасите от прясна вода. Брашън като първи помощник трябваше да надзирава тази дейност, ала капитанът го бе извикал в каютата си. Заместникът бе отишъл там с опасението, че го очаква някакво мъмрене. Вместо това го очакваше почерпка с алкохол и киндин. Насред пладне, и то по време на дежурството му. Срамота, Брашън Трел, усмихна се горчиво той. Какво би си помислил капитан Вестрит, ако можеше да те види сега?

Брашън отново надигна чашата си.

— Искаш да се върнеш в Бингтаун, нали? — Фини наклони глава и протегна тлъстичък показалец към събеседника си. — Стига да имаше тази възможност, щеше да го сториш. Да продължиш оттам, от където си спрял. Ти там си бил нещо. Опитваш се да го отречеш, обаче ти личи. Ти не си бил роден на пристанището.

— Произходът ми е без значение, след като вече съм тук — смеешком отвърна Брашън. Киндинът продължаваше да го изпълва с лекота. След смеха му остана усмивка, повтаряща мимиката върху лицето на Фини. Брашън знаеше, че трябва да се тревожи от факта, че капитанът е отгатнал произхода му. Но пък надали ставаше дума за нещо, с което да не можеше да се оправи.

— Точно каквото възнамерявах да ти кажа сам. Виждаш ли? Ти си умен. Много хора просто не могат да приемат мястото, където се оказват. Те все се вторачват или в миналото, или в бъдещето. Но хора като нас… — Той блъсна по масата. — Хора като нас вземат с пълни шепи от онова, което имат насреща си.

— Възнамерявате да ми предложите нещо? — лукаво рискува Брашън.

— Не точно. Става дума за нещата, които сме способни да предложим един на друг. Погледни с какво се занимаваме сега. Аз разкарвам Пролетна вечер нагоре-надолу по крайбрежието. Купувам неща, продавам неща, не задавам въпроси. Пренасям читави стоки, та другите ме знаят и също разменят читави неща. Ти сам си видял, че е така.

— Наистина е така — съгласи се Брашън. Сега не беше времето да изтъква произхода на стоките, които те пренасяха. Фини търгуваше сред пиратските острови, изкупуваше най-доброто от крадените стоки и ги препродаваше на посредници в Кандило, които на свой ред ги разпределяха към други пристанища, вече законно. Друго Брашън не знаеше, а и не му трябваше да знае. Той беше заместник-капитан на борда на Пролетна вечер, понякога изпълняваше ролята и на телохранител. В замяна на това получаваше легло, където да спи, сносна заплата и адски добър киндин. В общи линии друго на човек не му трябваше.

— От най-доброто — говореше Фини. — И рисковете по сдобиването с него пак са наши. Наши. Мои и твои. После отнасяме благините до Кандило. И какво получаваме там?

— Пари?

— Милостиня. Ние им носим тлъста плячка, а те ни хвърлят костите. Обаче ние двамата с теб, Брашън, бихме могли да се справим доста по-добре.

— Какво имате предвид?

Този разговор започваше да го изнервя. Фини притежаваше кораб, а Брашън — не. Брашън нямаше интерес към истинското пиратство. Достатъчен му беше сблъсъкът в началото на живота. Не, продаването на крадени стоки беше границата. Той вече не беше първи помощник на живия кораб Вивачия, дори не се намираше сред помощниците на ловен кораб като Жътвар, обаче пак не беше паднал чак толкова ниско.

— На теб ти личи това. Ти си от Търговски род, нали? Най-вероятно не си първороден син, обаче пак би могъл да намериш връзки в Бингтаун. Бихме могли да им завлечем сума ти неща и твоите хора да ни уредят с онези вълшебни дрънкулки, дето Търговците предлагат. Пеещи камбанки, парфюмни бижута и прочие.

— Не. — Със закъснение Брашън се улови, че е бил прекалено рязък, и побърза да смекчи тона си. — Идеята е добра, дори брилянтна, само че има един проблем. Аз нямам връзки.

В пристъп на доверие, най-вероятно породено от киндина, той съобщи истината.

— Вие сте прав, аз наистина произлизам от Търговско семейство. Само че тези мостове изгорих много отдавна; на практика аз вече нямам нищо общо с близките си. От бащиния си дом не бих получил дори един черпак вода, та какво остава за посредничество. Баща ми дори плюнката си не би хвърлил върху мен.

Фини гръмна да се смее, а Брашън се присъедини, макар и кисело. Защо изобщо бе признал тези неща, че и на всичкото отгоре с веселие? Е, пак беше за предпочитане пред пиянските сълзи.

Капитанът се успокои, пак прихна и посегна към бирата си. Дали неговият баща беше още жив? Дали той имаше жена и деца? За настоящия си работодател Брашън не знаеше почти нищо. Така беше най-добре.

Ако в този момент заместникът можеше да разсъждава трезво, той щеше да се надигне с оправданието, че трябва да нагледа екипажа, и да излезе, предотвратявайки още разкрития. Вместо това той изплю парчето киндин в кофата под масата и сам посегна към хумидора. Под ухиленото одобрение на Фини помощникът си отчупи ново парче.

— Не е нужно да бъде баща ти. Човек като теб си има приятели, нали така? Или пък все е чувал разни неща за дадени хора. Във всеки град все ще се намерят по неколцина, които нямат нищо против да добавят някоя и друга монета в кесията си. Бихме могли да отиваме там веднъж годишно, да речем, с натрупан товар от най-доброто. Малък товар, но с наистина превъзходно качество. В замяна ще искаме същото качество. Дискретно. Само двамата с теб ще знаем.

Брашън кимна, по-скоро на себе си. Ясно, капитанът възнамеряваше да действа тайно от партньора си, за да си спечели пари настрана. Дотук с честта между крадците. Той тихомълком предлагаше да включи и Брашън, ако последният му помогнеше в намирането на нужните хора. Това беше долна постъпка. Как можеше Фини да смята, че заместникът му би склонил на подобно нещо?

А колко дълго той можеше да се преструва, че не е такъв? Имаше ли смисъл?

— Ще си помисля — рече Брашън.

— На всяка цена — ухили се капитанът.

Беше късен следобед, когато Уинтроу приклекна на предната палуба край пренесения там Кенит.

— Не върху одеялото — обърна се той към пиратите, носещи своя капитан. — Сложете го да легне направо върху дъските. Искам той да се намира в колкото се може по-пряк допир с тях.

Недалеч от тях, скръстила ръце, стоеше привидно безстрастната Ета. Тя умишлено не поглеждаше към фигурата на носа. От своя страна Уинтроу се стараеше да не поглежда към жената. Дали и останалите забелязваха начина, по който тя стискаше зъби и пестници? Ета се беше възпротивила на намерението му операцията да бъде извършена тук: тя бе настоявала мъчителното дело да протече сред уединение. Но Уинтроу я беше довел, за да ѝ покаже кървавия отпечатък от ръката си. Беше ѝ обещал, че Вивачия може да облекчи болката на Кенит по подобен начин. И в крайна сметка Ета се бе съгласила. Нито той, нито самата Вивачия бяха сигурни за степента, в която корабът можеше да окаже съдействие, ала тъй като сандъчето така и не се намираше, всяко съдействие щеше да бъде добре дошло.

Корабът бе спуснал котва в някакво безименно заливче, разположено в също тъй безименен и дори липсващ върху картите остров. По-рано Уинтроу бе посетил Бриг, за да се осведоми още веднъж за сандъчето с лекарства и момента на пристигане в Биволския залив. И двата отговора го бяха разочаровали. Лековете така и не бяха открити, а без предводителството на Мариета Бриг не можеше да достигне Биволския залив, тъй като не знаеше пътя. Този отговор бе обезкуражил Уинтроу, но не и изненадал.

Настоящата позиция на Бриг представляваше голяма стъпка за него. Само допреди няколко дни той беше бил обикновен моряк. Той не умееше да разчита карти и да използва навигационни уреди. По тази причина възнамеряваше да открие някое безопасно място, където да спусне котва и да изчака иди Мариета да се появи, или Кенит да се възстанови. И когато Уинтроу смаяно бе попитал дали са изгубени, Бриг отвърна, че човек може да знае къде се намира, но пак да няма представа за безопасния маршрут до някое друго място. Острият гняв в гласа на младия моряк бе предупредил Уинтроу да мълчи. Нямаше смисъл бившите роби да узнават за ситуацията. Това само би предоставило прекрасна възможност за Са’Адар.

Дори и в този момент жрецът се навърташе край тях. Той не бе предложил помощта си, а Уинтроу не я беше искал. И без това бродещите свещеници най-често биваха съдии и посредници, а не лечители и учени. Юношата винаги бе почитал знанията и мъдростта на този орден, ала в същото време се бе смущавал от мисълта, че един човек има право да съди друг. Далеч не го облекчаваше усещането, че понастоящем тази преценка е насочена към него. Всеки път, когато усетеше погледа на Са’Адар върху себе си, Уинтроу биваше споходен от смразяващото чувство, че свещеникът го намира за недостоен.

Възрастният жрец стоеше неподвижно, със скръстени ръце. Двама от задрасканите лица стояха край него и той тихо разговаряше с тях.

Уинтроу прогони мисълта, отчитаща присъствието им. Щом Са’Адар отказваше да помогне, присъствието му преставаше да притежава значение. Затова при изправянето си момчето се приближи не към него, а към фигурата. Вивачия го погледна неспокойно.

— Ще дам най-доброто от себе си — рече тя, изпреварвайки думите му. — Но ти трябва да знаеш, че между мен и него не съществува кръвна връзка, той не е наш роднина. И не е бил на борда достатъчно дълго, за да го опозная. — Вивачия сведе поглед. — Няма да мога да ти помогна особено.

Младежът се приведе ниско, за да докосне дланта ѝ.

— Тогава ми дай силата си. Това истински ще ми помогне.

Ръцете им се докоснаха, в потвърждение и укрепване на странната връзка, установила се между двамата. Този допир наистина му даде сила. В отговор на осъзнаването му Вивачия се усмихна. Това не беше израз на щастие, нито знак, че между двама им вече не съществува напрежение, а символ на споделената им решителност. Те може и да бяха обградени от заплаха, може и да изпитваха съмнения дори едни към друг, но пак се изправяха срещу предизвикателството заедно.

Уинтроу повдигна лице към морския вятър и отправи молитва към Са. Приключил с приготовленията на духа си, юношата се обърна, за да пристъпи към задачата. Той си пое дълбок дъх. Дълбоко в себе си усещаше присъствието на Вивачия.

Кенит лежеше немощно върху палубата. Дори от разстояние Уинтроу усещаше миризмата на бренди, лъхаща от него. По-рано Ета бе приседнала край главата на своя любим и търпеливо бе повдигала чаша към лицето му, съумявайки да го накара да изпие повече от желаното. Личеше, че капитанът умее да носи — той беше отпуснат, но не и припаднал.

Лично Ета бе посочила хората, които да го държат по време на ампутацията. Изборът ѝ изненада Уинтроу: трима от въпросните бяха роби, сред които имаше и едно задраскано лице. Бившите пленници изглеждаха смутени, но в същото време решителни.

Недалеч от тях се бяха струпали зяпачи. Това беше първото нещо, с което Уинтроу трябваше да се оправи. Със спокоен, но ясен глас момчето нареди:

— Само онези, които са били призовани, да останат тук. Останалите да се отдръпнат, трябва ми пространство.

Уинтроу не изчака да се убеди, че те са го послушали. Зърването на евентуално тяхно неподчинение само би допринесло за унижението му. Освен това той бе сигурен, че Ета не би пропуснала да потвърди нареждането му.

Затова той коленичи край Кенит. Щеше да му е неудобно да работи над лежащия направо върху палубата, но това неудобство биваше компенсирано от помощта, която Вивачия можеше да окаже.

Момчето се обърна към струпаните инструменти. Те лежаха подредени върху парче чисто платнище, редом с пациента. Никой от тях не можеше да се похвали с чисто медицинско предназначение. Ножовете, току-що наточени, бяха взети назаем от камбуза. Двата триона бяха предоставени от сандъчето на дърводелеца. Част от иглите бяха предназначени за платна и затова бяха доста едри, а други, по-дребни, бяха предоставени лично от Ета. Пак тя беше осигурила ленени и копринени бинтове. Беше нелепо, че Уинтроу ще трябва да се оправя с подобно оборудване: почти всеки от моряците на борда бе разполагал със свои собствени игли и инструменти. Ала принадлежностите на избития екипаж бяха изчезнали. Юношата бе уверен, че робите са ги оплячкосали по време на своето въстание. А фактът, че дори едничка от тези вещи не бе върната, недвусмислено изтъкваше раздразнението на бившите роби към Кенитовото намерение да задържи този кораб за себе си. Уинтроу ги разбираше, ала това с нищо не облекчаваше положението му.

Един бърз поглед към тази импровизирана сбирщина му показваше, че той е обречен на провал. Със същия успех можеше направо да използва брадва.

Той подири погледа на Ета.

— Нужни са ми по-добри инструменти — тихо настоя той. — С тези не смея да започна.

Жената бе стояла замислена.

— Иска ми се да имахме онези от Мариета — рече тя. В рамките на този неусетен момент тя изглеждаше почти невинна. Ръката ѝ се пресегна и обви една от Кенитовите къдрици около пръстите си. Стряскаща беше нежността, с която тя погледна към замаяния мъж.

— А на мен ми се иска да бяхме намерили сандъчето с лекарства — със същия тон отвърна Уинтроу. — По-рано то винаги стоеше в каютата на първия помощник. В него имаше и церове, и инструменти, които биха ни били от голяма полза. Но никой не знае къде е изчезнало то.

Погледът на Ета потъмня, а лицето ѝ се навъси.

— Никой? — студено повтори тя. — Винаги има някой, който знае нещо. Просто трябва да знаеш как да попиташ.

Тя рязко се надигна и вървешком изтегли ножа си от канията. Уинтроу веднага разпозна целта ѝ. Са’Адар и двамата му телохранители се бяха отдръпнали, ала не бяха напуснали палубата.

Със закъснение жрецът се извърна към пристъпващата жена. Презрителният му поглед преля в изумление, защото острието преряза гърдите му. С възклик той залитна назад и погледна към разреза, изникнал в окъсаната му риза. Върху косматата гръд бе останала ивица, която бързо започваше да червенее. Двамата му телохранители се взираха в Ета, стиснала ножа в готовност за нов замах. Бриг и още един пират бяха застанали до нея. За момент всички останаха неподвижни.

За Уинтроу беше очевидно, че в този момент Са’Адар преценява ситуацията си. Раната му бе много болезнена, но не застрашаваше живота му. Ако бе възнамерявала да го убие, жената вече щеше да го е сторила. Какво искаше тя тогава?

Жрецът се спря на възмущение.

— Защо? — попита той и разпери ръце, за да покаже кървавата цепка. Едновременно с този жест мъжът се поизвърна към стоящите недалеч роби. — Защо ме нападаш? Какво съм сторил, освен да предложа помощта си?

— Искам корабното сандъче с лекарства — отвърна Ета. — Веднага.

— То не е у мен! — гневно възкликна Са’Адар.

Жената се раздвижи с бързината на котка. Острието на ножа ѝ блесна, втора кървава цепнатина пресече първата. Този път Са’Адар стисна зъби и нито извика, нито отстъпи. Но Уинтроу забеляза какво усилие му струваше това.

— Тогава го намери — посъветва го тя. — Ти се хвалеше, че си организирал бунта, свалил робовладелеца. Ти крачиш сред робите и ги уверяваш, че си истинският водач, когото трябва да следват. Ако това е истина, то ти ще знаеш кои от хората ти са ограбили каютата на първия помощник. Те са взели сандъчето. Искам да ми го донесеш.

Отново настъпи тишина. Наистина ли Са’Адар и хората му си бяха разменили някакъв почти незабележим знак? Уинтроу не можеше да каже със сигурност. Възрастният жрец заговори, ала думите му звучаха някак нагласени.

— Можеше просто да ме попиташ. Аз съм смирен човек, свещенослужител на Са. За себе си аз не търся нищо, моята цел е единствено добруването на човечеството. Как изглежда това сандъче?

Погледът му попадна върху Уинтроу, устата му се изкриви в изкуствена усмивка.

Юношата запази неутрално изражение, докато отговаряше:

— Дървено. Ето толкова голямо. — Той показа с ръце. — Заключено. Върху капака му е прогорен образът на Вивачия. Вътре има лекарства, оперативни инструменти, игли и превръзки. Всеки, който го е отворил, веднага би разбрал какво е.

Са’Адар се обърна към онези, струпани на средната палуба.

— Чухте ли, братя мои? Някой от вас намирал ли е подобно сандъче? Ако е така, то нека го донесе. Не заради мен, разбира се, а заради нашия благодетел, заради капитан Кенит. Нека да му покажем, че ние умеем да проявяваме добро към онези, които са ни сторили добро.

Това беше толкова престорено… Уинтроу очакваше, че Ета ще го посече на място. Но тя изчакваше с необичайно търпелив вид.

Лежащият Кенит изрече съвсем тихо:

— Тя знае, че може да почака. Тя обича да убива бавно, в уединение.

Уинтроу сепнато погледна към пирата, ала той все така изглеждаше да лежи почти в несвяст; лицето му бе отпуснато. Лека усмивка потрепваше върху устните му.

Юношата доближи два пръста до гърлото му. Пулсът се усещаше равномерен и ясен, но кожата пламтеше от треска.

— Капитан Кенит? — тихо попита той.

— Това ли е? — долетя гласът на жена. Бившите роби пристъпиха встрани, за да ѝ направят път. Уинтроу се изправи. Робинята наистина носеше лекарското сандъче. Капакът му бе строшен, но въпреки това младежът веднага го разпозна.

Момчето не пристъпи напред, а изчака жената да го донесе пред Ета. Това беше битка между нея и Са’Адар; Уинтроу си беше навлякъл достатъчно от злобата му.

Ета сведе очи, за да погледне в кутията, оставена пред нозете ѝ. Тя не си направи труда да се привежда, а отново подири погледа на Са’Адар. И изсумтя презрително.

— Аз не обичам игричките — тихо рече тя. — Но когато бъда принудена да играя, винаги се уверявам, че ще победя.

Погледите им останаха вкопчени. Никой от двамата нямаше намерение да отстъпва. Страните на жената трепнаха, раздвижени от озъбването.

— Сега разкарай отрепките си от палубата. Вървете в трюма и затворете капаците след себе си. Точно сега не искам нито да ви виждам, нито да ви чувам или да търпя смрадта ви. И ако наистина си толкова мъдър, колкото се изкарваш, това ще е последният път, в който ще си привлякъл вниманието ми. Разбра ли?

Пред очите на Уинтроу възрастният жрец допусна грешка. Той отметна глава, макар че дори и тогава ръстът му отстъпваше пред този на Ета. С хладно веселие в гласа Са’Адар попита:

— Да разбирам ли, че ти, а не Бриг, командваш на борда на този кораб?

Ако между Бриг и Ета бе съществувало някакво съперничество, този му ход щеше да се е проявил като ловък. Но младият пират само отметна глава в шумен смях, а ножът на Ета за трети път полетя към гърдите на свещеника. Този път той извика и залитна назад: раната бе по-дълбока.

Жрецът притисна длан към окървавените си гърди. Ета се усмихна мрачно:

— Според мен всички разбираме, че аз командвам теб.

Един от задрасканите лица гневно пристъпи напред. Ножът се стрелна към него; робът се стовари на колене, сграбчил корема си. Вивачия извика задавено заради поредната кръв, пролята върху палубата. Нейният възклик се примеси с израза на ужас, долетял от освободените роби. Чувството, което изразяваха тези прояви, бе усетено от Уинтроу с далеч по-голяма острота. И въпреки това той не можеше да откъсне очи от случващото се. Са’Адар потърси закрила зад другия си телохранител, който на свой ред бе започнал да отстъпва от въоръжената жена. Никой от останалите роби не понечи да защити свещеника: те се дистанцираха от него.

— Едно нещо да е ясно! — отекнаха думите на Ета, звънки като отклика на наковалня. С окървавения нож тя съумя да впримчи в размах целия кораб, а също и всяко обърнато към нея лице, без значение дали татуирано. — Няма да търпя хора, които заплашват спокойствието и добруването на капитан Кенит. Ако не искате да си имате работа с мен, съветвам ви по никакъв начин да не ми давате основания. — Сега тя продължи по-тихо. — Нещо, което е съвсем просто. Сега се махайте.

Този път бившите роби изчезнаха в трюма като оттичаща се вода. Само след мигове на палубата останаха единствено пиратите и онези от робите, които Ета бе избрала да удържат любимия ѝ.

Въпросните избраници я наблюдаваха със смесица от почит и ужас. Уинтроу подозираше, че те окончателно са преминали на нейна страна и са готови да я следват навсякъде. Оставаше единствено да се види точно колко ожесточен враг бе придобила тя в лицето на Са’Адар.

Ета пое обратно, при което погледът ѝ срещна този на Уинтроу. Станалото току-що бе целяло да респектира не само Са’Адар, но и него. Ако Кенит умреше в ръцете му, мъстта на Ета щеше да бъде страховита. Той бавно си пое дъх, докато тя се приближаваше към него, понесла сандъчето.

Юношата го взе мълчаливо, постави го върху дъските и умело започна да преглежда съдържанието му. Част от него липсваше, но по-голямата беше налице. С огромно облекчение той откри плод от куази, съхранен в спирт. Той си помисли с горчилка, че баща му не си беше направил труда да заръча използването на това лекарство за него. Тази мисъл бе последвана от друга: ако плодът бе използван тогава, при отрязването на пръста, сега Уинтроу нямаше да разполага с него. Затова той сви рамене в отговор на прищевките на съдбата и се зае да подрежда новите си инструменти. Кухненските ножове юношата постави настрана, заменяйки ги с далеч по-подходящите скалпели. Последва ги трион за кости. Три игли се сдобиха с нишка, изплетена от собствените Кенитови кичури. Импровизираният конец леко се нагъна във формата на къдриците, към които бе принадлежал. Накрая Уинтроу прибави кожен ремък с пръстени, с който да пристегне крайника.

Това беше всичко. Той погледна за последен път към приготвените инструменти, сетне повдигна очи към Ета.

— Бих искал да се помолим. Няколко мига биха могли да се отразят добре на всички ни.

— Започвай операцията — сухо нареди тя и отново стисна устни. Цялото ѝ лице изглеждаше сковано.

— Обездвижете го — каза Уинтроу в отговор, обръщайки се към робите. И неговият глас прозвуча грубо. Интересно дали и неговото лице беше пребледняло като нейното? Презрението, с което жената се отнасяше към него, породи приплам на гняв. Юношата се постара да го превърне в решителност.

Ета коленичи край главата на любимия си, но не го докосна. Двама мъже хванаха здравия му крак и го притиснаха към палубата. Още двама щяха да отговарят за ръцете. Бриг се опита да хване главата на Кенит, ала капитанът я изтръгна от захвата му и повдигна глава, втренчвайки се в Уинтроу.

— Сега ли? — попита той, гневен и раздразнен, с разширени очи. — Сега ли?

— Да — отвърна момчето. — Приготви се.

Подир това то се обърна към Бриг.

— Дръж главата му здраво. Сложи длани на челото му и го притисни към палубата с цялата си тежест. Колкото по-малко се мята, толкова по-добре.

Кенит сам отпусна глава и затвори очи. Уинтроу отметна одеялото, покривало чукана, при което лъхна зловоние: само в течение на няколко часа от последния преглед раната бе съумяла да се влоши допълнително. Гнойният оток бе изопнал кожата болезнено. Плътта бе придобила сиво-синкав оттенък.

Най-добре да започне сега, докато все още му оставаше смелост. Той се постара да не мисли, че собственият му живот е обвързан с успеха на тази операция. Не мислеше и за болката на Кенит, докато пристягаше ремъците — трябваше да се съсредоточи върху качеството на работата си. Болката не беше от значение.

Последния път, когато Уинтроу бе наблюдавал подобна манипулация, бе го обгръщала атмосфера на спокойствие. Сред запалени свещи и благовония Са’Парт се бе подготвил с молитва и напеви. Тук единствената молитва бе произнесена от мисълта на юношата. Са, дари ме с милостта си, дай ми от силата си. За милост той молеше по време на вдишване, а за сила апелираше с издишването. Това редуване успокои разтуптяното му сърце. Умът му се изясни; тази острота се предаде и на сетивата му. Едва след миг той осъзна, че Вивачия се е сляла с него, по-дълбоко от който и да е друг път. Чрез нея той усещаше Кенит, макар и смътно.

С любопитство юношата изследва тази странна връзка. Струваше му се, че съвсем глухо долавя нещата, които тя изрича към Кенит. Тя го напътстваше към смелост, обещаваше, че ще му помага. За момент Уинтроу бе споходен от ревност и изгуби съсредоточението си.

Милост и сила, напомни му корабът. Той възобнови ритмичността, прокара кожения ремък през халките и пристегна бедрото.

Кенит изрева от болка. Макар и притиснат от петима, той пак успя да отлепи гръб от палубата. Засъхналата кора върху раната се разкъса; от нея се изляха течности, чието зловоние веднага започна да отравя въздуха. С вик Ета се хвърли върху гърдите на Кенит, за да го задържи.

Недостигът на дъх сложи край на вика; настъпилата тишина бе ужасяваща.

— Хайде, режи, да те вземат мътните! — изпищя Ета. — Приключвай!

Уинтроу бе застинал на колене, парализиран от изблика на агония. Усещането го бе обгърнало като ледена вълна, шокиращо с настойчивостта и дълбочината си. Остротата на изпитваното от ранения нахлу през връзката между кораба и Уинтроу, карайки юношата да изгуби същината си. Той можеше само глупаво да се взира в курвата и да се чуди защо тя му причинява това.

Кенит си пое нов накъсан дъх и отново закрещя. Жежкостта на този вик сепна вледенения Уинтроу. За един момент той беше никой и нищо, сетне се превърна във Вивачия и едва накрая отново стана себе си. И залитна напред, притискайки длани към палубата, за да извлече същината си от нейните дъски. Вестрит, да, той принадлежеше на рода Вестрит; казваше се Уинтроу Вестрит; момчето, обречено да стане жрец…

Кенит потръпна и се отпусна неподвижно. Сред настъпилия покой Уинтроу успя да намери себе си и да се вкопчи в това разбиране. От някакво място молитвата продължаваше. Милост. Сила. Това беше Вивачия, успокояваща дъха му. Той успя да се овладее. Ета продължаваше да ридае и сипе ругатни. Тя лежеше върху гърдите на Кенит, едновременно за да го притиска и прегръща.

Уинтроу не обърна внимание на думите ѝ.

— Дръжте го здраво — процеди той и пипнешком взе нож. Вече бе разбрал какво се иска от него: бързина. Бързината носеше най-голямо значение, защото подобна болка можеше да се окаже непосилна. Ако юношата имаше късмет, щеше да е приключил с отстраняването преди Кенит да се е свестил.

Той допря лъскавото острие до подутата плът и прокара ръба му. Нищо не би могло да го подготви за последвалото усещане. Някога в манастира той бе помагал в почистването на месото. Неприятно, но наложително задължение. Той бе разрязвал застинало месо, вече окачено. Тялото на Кенит беше живо. Неговата възпалена мекота отстъпваше пред метала, но бързаше да го обгърне, разгневена от отстъпчивостта си. И приливът на кръв бързаше да скрие стореното. Наложи се юношата да сграбчи чукана. Плътта там беше особено възпалена, пръстите потънаха с лекота. Месото под ножа се движеше, мускулите потрепваха и се гърчеха при разкъсването си. А кръвта не спираше да се излива настойчиво. Само след мигове дръжката на ножа вече лепнеше. Локвата под раздробения крайник вече достигаше робата на Уинтроу.

Момчето зърваше сухожилие, лъскави бели ивици, които изчезваха подир острието на скалпела. Струваше му се, че е изминала цяла вечност, преди острието да срещне неотстъпчива за него кост.

Младият жрец захвърли ножа, обърса ръце в дрехата си и извика:

— Трион!

Някой пъхна дръжката в ръката му; Уинтроу побърза да я сграбчи. Би било отвратително да зарови назъбения метал в раната — и въпреки това той стори именно това. И започна да прокарва триона напред-назад. Разнеслият се звук бе отвратителен: влажно стържене.

Кенит отново се раздвижи с изквичаване. Той удари тила си, а гърдите му започнаха да се извиват, напук на притискащата ги тежест. Уинтроу се напрегна, готов за новия прилив на болка, ала този път Вивачия не допусна агонията да се разпростре до него. В този момент юношата не разполагаше с време да се замисля за начина, по който тя бе сторила това. Дори не му оставаше време да изпитва благодарност. Той продължаваше да влага натиск зад триона, ожесточен натиск. Кръв покриваше палубата, ръцете и гърдите му. Момчето дори можеше да вдиша вкуса ѝ.

Съпротивата на костта свърши неочаквано; зъбите на триона сега се врязваха директно в плътта. Уинтроу рязко го издърпа, захвърли го и отново подири нож. Кенит издаваше звуци, които вече дори не приличаха на крещене. Последва влажен звук.

Юношата долови киселата миризма на повърнато.

— Не му позволявайте да се задави! — нареди той. Ала повърналият не беше Кенит, а един от мъжете. — Дръж го здраво! — извика Уинтроу, продължаващ да сече. Той спря почти в последния момент, за да промени ъгъла на рязане. Това му предостави кожа, с която да зашие раната. Сега той можеше изцяло да отдели крака.

Той погледна към делото си. Това не беше купено за вечеря парче месо, а жива плът. Несправедливо освободени, мускулите се гърчеха спазматично. Срязаната кост укорително се взираше насреща му. Отвсякъде капеше кръв. Уинтроу се почувства уверен, че е убил пирата.

Недей да мислиш това, предупреди го Вивачия. Следващата ѝ мисъл бе почти умоляваща. Не го принуждавай да вярва в това. Точно сега, докато сме свързани, той трябва да вярва онова, в което вярваме ние. Той няма друг избор.

Окървавените ръце на Уинтроу откриха бутилката с кората от плода. Той бе чувал отлични отзиви за силата на този цяр, ала количеството изглеждаше тъй нищожно… Той отпуши бутилката и се постара да налива пестеливо, да остави и за утрешната болка. Парчетата кора запушиха гърлото. Юношата тръсна шишето, разливайки неравномерно. На местата, където покапа от зеленикавата течност, болката веднага се успокои. Уинтроу знаеше това, защото можеше да го усети през Вивачия. Когато отново постави тапата, в бутилката бе останало по-малко от половината съдържание.

Той стисна зъби и се зае да нанася лекарството равномерно върху раната. Внезапното изчезване на болката донесе със себе си смайване. Едва при изчезването ѝ той осъзна количествата мъчение, преливащи извън удържащото старание на Вивачия. Нейното облекчение се смесваше с това на пациента.

Уинтроу се опита да си припомни всичко, което бе сторил Са’Парт по време на своята ампутация. Целителят бе привързал краищата на кървящите артерии, бе ги нагънал, за да ги запуши. Юношата се постара да стори точно това. Той се чувстваше уморен и объркан. Искаше просто да се махне от кървавата гледка. В момента му се искаше единствено да избяга, да се свие някъде и да подири укритието на забравата. Въпреки това той си наложи да продължи.

Със свободната кожа той покри раната. Наложи се да поиска от Ета да изтръгне още коса и да му приготви игли. Кенит лежеше неподвижно, дишащ шумно. Мъжете започнаха да отпускат захвата си, но Уинтроу ги спря.

— Не го пускайте още. Ако той започне да се мята по време на зашиването, може да разкъса кожата.

Парчето не покриваше съвсем чисто; наложи се Уинтроу да опъва кожата на някои места. След като приключи с това, той обгърна новата рана с бинтове и над тях пристегна копринени превръзки. Въпреки това кръвта продължаваше да попива, без да обръща внимание на слоевете.

Най-сетне, приключил, младият жрец отново обърса ръце в робата си и посегна да освободи ремъка. Почти веднага след отделянето му превръзките започнаха да червенеят още по-бързо. При тази гледка на Уинтроу му идеше да изреве от нерви. Колко кръв имаше този човек? Как можеше той да е изгубил толкова, а въпреки това да остава вкопчен в живота? Момчето се зае да прибави още ивици плат, като през цялото време сърцето му трепереше от ужас.

— Готов съм. Местете го.

Ета повдигна глава от гърдите на пирата, с пребледняло лице. За момента, в който погледът ѝ попадна на отрязаното парче, мъката накара устата ѝ да трепне. С видимо усилие жената се овладя.

— Донесете носилката — обърна се тя към мъжете. В очите ѝ все още блестяха сълзи.

Пренасянето премина напрегнато. Първо трябваше да преодолеят стълбицата на носовата палуба. След това ги предизвикаха тесните коридори на офицерските помещения. Всеки път, когато дръжките на носилката се удареха в някоя от стените и Кенит се раздвижеше, Ета настръхваше.

Докато го пренасяха върху кревата на най-сетне достигнатата каюта, Кенит отвори очи за момент и избълнува:

— Моля те, моля те, ще бъда добър, обещавам. Вече ще слушам.

Ета се навъси тъй мрачно, че всички останали побързаха да сведат очи. Уинтроу бе сигурен, че никой от тях няма да спомене за избълнуваните думи.

Вече отпуснат върху леглото, Кенит отново се успокои. Моряците и робите побързаха да напуснат каютата.

Уинтроу не ги последва веднага. Под навъсения поглед на Ета той измери пулса на болния — най-напред върху китката, сетне в шията. Подир това той се приведе към пирата и се опита да му вдъхне увереност: допря лепкавите си пръсти върху лицето на Кенит и отправи молитва към Са. През това време Ета се зае да поставя чисти кърпи под превързания чукан.

— Сега какво? — глухо попита тя, когато Уинтроу се отдръпна.

— Сега ще чакаме и ще се молим — отвърна момчето. — Това е всичко, което е по силите ни.

Жената изсумтя презрително и протегна ръка към вратата. Уинтроу излезе.

Палубата ѝ изглеждаше отвратително. Попилата в нея кръв се усещаше като бреме.

Вивачия бе притворила очи, за да процежда блясъка на залязващото слънце. Тя усещаше Кенит в каютата му, усещаше бавното изтичане на кръвта му. Лекарството бе удавило болката, ала нейната заплаха продължаваше да се усеща загатната. Всяко вдишване я приближаваше. Макар че Вивачия все още не усещаше агонията, тя можеше да долови огромните ѝ мащаби. Това я караше да я очаква с отвращение.

Уинтроу сновеше сред палубата, за да прибере и почисти. С едно неизползвано парче превръзка той почисти ножовете и иглите, а триона попи внимателно. Той се възползва от прибирането, за да подреди сандъчето. Ръцете и лицето си той бе измил от кръвта, ала робата му все още оставаше подгизнала от червенина.

Той обърса шишенцето с лечебен плод и провери съдържанието.

— Не е останало много — промърмори той. — Но това е без значение. Съмнявам се, че Кенит ще доживее да изпита нужда от остатъчното съдържание.

Уинтроу прибра и нея в сандъчето, след което се обърна към парчето крак. Със стиснати зъби юношата се приведе и го взе. То представляваше отрязано коляно, необичайно леко в ръцете му.

— Струва ми се, че върша нещо нечисто — обърна се Уинтроу към Вивачия. Въпреки това той се доближи до борда и хвърли парчето.

В следващия миг той отскочи назад с вик, защото главата на белезникавата змия разкъса морската повърхност и налапа парчето още по време на полета му. Със същата бързина чудовището изчезна.

Треперещият Уинтроу отново се приближи до перилото и се вкопчи. Той остана там, загледан в дълбината, дирещ да зърне някакво издайническо раздвижване.

— Откъде е знаело? — дрезгаво изрече той. — Чудовището изчакваше, то изяде парчето още във въздуха. Откъде е знаело?

Преди Вивачия да успее да отговори, момчето продължи.

— Аз мислех, че моряците са го прогонили. Какво иска то, защо ни следи?

— То чува двама ни с теб. — Гласът на Вивачия бе тих, предназначен единствено за него. Бившите роби бяха започнали да излизат на палубата, но никой не се приближаваше до носа. Змията бе изникнала и изчезнала тъй бързо и безшумно, че появата ѝ бе останала незабелязана. — Не зная как и не мисля, че то разбира изцяло какво мислим, но все пак разбира достатъчно. Що се отнася до това какво иска, ти току-що му го даде. То иска да бъде нахранено, нищо повече.

— Може би трябва сам да се хвърля в челюстите му. Да спестя на Ета труда.

Той говореше шеговито, ала изреченото криеше неподправено отчаяние.

— Ти изричаш неговата мисъл, а не своята. То иска от теб храна. Вярва, че ние му дължим прехрана, и не се свени да ти внушава да го нахраниш със собствената си плът. Не се вслушвай.

— А ти откъде знаеш какво то мисли и иска? — Изоставил работата си, Уинтроу се приближи до фигурата. Вивачия се обърна към него. Умората, изникнала върху лицето му, го караше да изглежда по-зрял. Тя не бе сигурна колко точно да разкрие пред него; в крайна сметка реши, че не би имало смисъл да укрива. Така или иначе щеше да настъпи момент, в който той щеше да узнае.

— С него сме близки — рече тя и сви рамене в отговор на смаяния поглед. — Така го усещам. Връзката не е толкова силна, колкото тази между нас, но е неоспорима.

— Това е нелепо.

Вивачия отново сви рамене, сетне рязко промени темата.

— Трябва да престанеш да вярваш, че Кенит ще умре.

— Защо? Да не искаш да ми кажеш, че той също е роднина и че умее да усеща мислите ми?

В думите му се долавяше горчилка. Ревност? Тя се опита да не извлича доволство от тази проява, но все пак не можа да се въздържи да не го подразни.

— Твоите мисли? Не. Тях той не може да усети. Той усеща мен. Той се обръща към мен, а аз към него. Двамата усещаме присъствието си. Далечно, разбира се. Аз не съм го познавала достатъчно дълго, за да усетя връзката по-силно. Кръвта, която той проля върху палубата, създава връзка по начин, който не мога да обясня. Кръвта е памет. И когато твоите мисли влизат в съприкосновение с моите, те също докосват и мислите на Кенит. Аз се старая да не допускам страховете ти до него, ала това изисква от мен усилие.

— Ти си свързана с него? — бавно запита Уинтроу.

— Ти ме помоли да му помогна. Помоли ме да му дам сила. Нима си очаквал, че бих могла да сторя това, без да осъществя връзка с него? — попита тя. Чувстваше се възмутена от неодобрението му.

— Явно не съм се замислял за този аспект — неохотно отвърна момчето. — И сега ли го усещаш?

Вивачия се замисли. И леко се усмихна.

— Да, по-силно и по-ясно. — В следващия момент усмивката напусна лицето ѝ. — Може би това се дължи на отслабването му. Мисля, че той вече няма сили да се държи отделен от мен.

Фигурата отново се съсредоточи върху Уинтроу.

— Твоята вяра в смъртта му е като тегнещо проклятие. Трябва да промениш увереността си и да повярваш, че той ще оцелее. Неговото тяло силно се вслушва в ума му. Дай му от силата си.

— Ще опитам — промърмори юношата. — Макар да ми е трудно да се убеждавам в нещо, което смятам за лъжа.

— Уинтроу… — с укор изрече тя.

— Да, разбрах.

Той отпусна ръце върху перилото и се загледа в хоризонта. Пролетният ден бавно се превръщаше в здрач. Цветът на небето потъмняваше, за да се слее с по-тъмния син оттенък на водите. Вече бе трудно да се направи разлика между море и небе.

Уинтроу бавно започна да се оттегля в себе си, да отделя вниманието си от съзираното, докато очите му не се затвориха сами, ненужни. Дишането му стана равномерно и дълбоко, почти спокойно. В любопитството си Вивачия се обърна към връзката, която ги обединяваше, опитвайки се да разчете мислите и чувствата му, без да го притеснява с присъствието си.

Той веднага усети раздвижването ѝ. Ала вместо да реагира с раздразнение на това нахлуване, Уинтроу я приветства. Сега тя можеше да проследи цялото движение на мислите му. Са се проявява във всеки живот, всеки живот е проява на Са. Тя веднага разбра, че Уинтроу е избрал думи, в които вярва с цялата си същина. Той вече не се съсредоточаваше върху здравето на Кенит. Вместо това той изтъкваше, че докато Кенит е все още жив, неговият живот му е даден от Са и споделя вечността на Бога. Нямаше край, обещаваха думите му. Животът не свършваше. Тя откри, че споделя увереността му. Нямаше окончателна чернота и край на съществуването, от които да се страхува. Имаше промени и осакатявания, ала тези неща също бяха част от живота: промяната бе неговата същина. Никой не биваше да противостои на промяната.

Вивачия се обърна към Кенит, споделяйки тази мисъл с него. Животът продължаваше. Загубата на един крак не беше край, а само част от пътя. Докато животът все още пулсираше в гърдите, съществуваха всякакви възможности. Кенит не биваше да се страхува. Той можеше да се отпусне. Всичко щеше да бъде наред. Сега той можеше да си почива. Просто да почива.

Тя почувства топлотата на благодарността му. Напрегнатите мускули на лицето и гърба му се отпуснаха. Кенит си пое дълбок дъх и бавно го изпусна.

Но следващ дъх той не пое.

Глава пета Живият кораб Офелия

Приключила смяната си, Алтея бе свободна. Тя бе уморена, ала умората беше приятна. Пролетната вечер бе почти спокойна. По това време на годината подобни вечери бяха рядкост, затова младата жена ѝ се беше насладила пълноценно. Пък и самата Офелия също, беше в отлично настроение. Живият кораб бе облекчил работата на своите моряци, уверено плавайки на север. Старият съд пътуваше към дома с трюмове, преливащи от товар.

Вятърът, който правеше компания на свечеряването, бе по-скоро нежен, ала платната на Офелия улавяха и последния му дъх. С лекота тя се носеше сред вълните. Алтея стоеше облегната край носа, загледана в залеза край левия борд. Само няколко дни я деляха от завръщането.

— Смесени чувства? — възторжено изхихика Офелия и я стрелна с поглед над голото си рамо.

— И сама знаеш отговора — каза Алтея. — Действително е така. В живота ми не е останало нищо смислено…

Тя се зае да изброява връхлетелите я обърквания.

— Аз се намирам на борда на жив кораб като негов заместник-капитан, най-високият пост, за който един обикновен моряк може да си мечтае. Капитан Тенира обеща да ми даде удостоверение в края на пътуването. С това доказателство за способностите си ще мога да изискам от Кайл да удържи на думата си и да ми върне кораба. А въпреки това се чувствам гузна. Ти направи всичко толкова лесно. На борда на Жътвар аз работех три пъти по-усилено. Не ми се струва справедливо.

— Веднага бих могла да ти създам затруднения, щом това толкова те измъчва — пошегува се Офелия. — Бих могла да се наклоня, да започна да пропускам вода или…

— Ти не би сторила това — уверено отвърна Алтея. — Прекалено горда си от начина, по който плаваш. Освен това аз не искам работата ми да стане по-трудна. Нито съжалявам за месеците, които прекарах като юнга. Те поне ми позволиха да докажа пред себе си, че съм способна да издържа. Показаха ми страна на моряшкия живот, която по-рано не бях познавала. Само по себе си това време не беше изгубено. Но проблемът е, че то беше време, което прекарах далеч от Вивачия. Изгубено завинаги време.

Гласът на девойката затихна.

— Това наистина е много тъжно, мила — със загрижен глас рече Офелия. А следващите ѝ думи съдържаха сарказъм. — На всяка цена трябва да изгубиш още повече време, съжалявайки. Ти не си такава, Алтея. Гледай напред, а не към миналото. Изправи курса си и продължи. Размислите няма да изменят изминалите пътувания.

— Зная — тъжно се засмя Алтея. — Зная, че в момента не постъпвам правилно. Просто ми се струва странно, че всичко се подрежда тъй лесно и приятно. Прекрасен кораб, енергичен екипаж, добър капитан…

— Много красив първи помощник — вметна Офелия.

— Така е — веднага призна Алтея. — Оценявам всичко, което Граг стори за мен. Зная, че той приветства възможността да се върне към книгите, но за него сигурно е досадно да се преструва на болен, за да имам оправдание да го заменя. Имам много причини да изпитвам благодарност към него.

— Така ли? Ти по нищо не си му показала, че изпитваш тази благодарност.

За пръв път от началото на разговора им в гласа на фигурата се долавяше хладина.

— Офелия… — простена младата жена. — Моля те, нека не започваме отново. Нима искаш от мен да се преструвам, че изпитвам чувства, които не съществуват?

— Просто не мога да разбера защо не изпитваш тези чувства. Това е всичко. Сигурна ли си, че просто не криеш неща от себе си? Та моят Граг е красив, очарователен, умен, грижовен и е истински джентълмен. Да не говорим, че той е потомък на Търговско семейство и след време ще наследи значимо богатство. Което, смея да твърдя, включва и един разкошен жив кораб. Какво повече би могла да искаш от един мъж?

— Той наистина е всичко това, дори повече. Още преди дни ти признах това. С нищо не бих могла да укоря Граг Тенира. Или неговия разкошен жив кораб. — Алтея се усмихна към фигурата.

— Тогава проблемът се крие в теб — безочливо изтърси фигурата. — Защо не го харесваш?

За момент Алтея замълча. Отговорът ѝ приканваше към разбирателство.

— Аз го харесвам, Офелия, макар и не по този начин. Само че в живота ми има толкова много неща, че в момента не мога да си позволя… Просто не разполагам с времето да мисля за подобни неща. Ти много добре знаеш какво ме очаква подир завръщането ми в Бингтаун. Искам да се сдобря с майка си, стига това да е възможно. И отново да потърся един друг разкошен кораб, който не излиза от мислите ми. Трябва да убедя майка да ме подкрепи в старанието ми да си върна Вивачия от Кайл. Тя го чу да се кълне в Са, че ако аз предоставя доказателство за моряшките си умения, той ще ми върне кораба. Колкото и необмислена да беше тази негова клетва, аз ще го накарам да удържи на думата си. Но зная, че борбата ще бъде изключително грозна. За тази битка аз ще се нуждая от цялото си внимание.

— Не мислиш ли, че Граг би могъл да се превърне в могъщ съюзник за подобни обстоятелства?

— Нима би било порядъчно от моя страна да окуража вниманието му, за да го използвам да си върна кораба?

Сега гласът на Алтея също поохладня. А Офелия се изсмя.

— Значи той все пак е започнал да проявява внимание към тебе. Вече започвах да се тревожа за момчето. — Тя шавна с вежди към Алтея.

Девойката я изгледа мрачно, но не можа да сдържи собствения си смях.

— Още ли ще се преструваш, че не знаеш всичко, което се случва на борда ти?

Офелия се замисли.

— Известни са ми повечето от нещата, които се случват в трюмовете и каютите. Но не всичко. — Тя замълча, а сетне попита: — Вчера в каютата му мълчанието се проточи дълго. Той да не се е опитал да те целуне?

— Не, разбира се — въздъхна Алтея. — Граг е прекалено възпитан за подобна проява.

— Да, така е. Което е жалко. — Офелия поклати глава. Сякаш забравила с кого говори, тя додаде: — Момчето се нуждае от малко повече хъс. Хубаво е да си възпитан, само че има моменти, в които един мъж трябва да се прояви като дръзновен, за да получи онова, което иска. — Тя наклони глава към Алтея. — Като например Брашън Трел.

Девойката простена. Фигурата бе изтръгнала името му преди седмица; от този момент не бе ѝ давала мира. В моментите, когато тя не се опитваше да разбере причините, поради които Алтея не проявява интерес към Граг, Офелия се стараеше да узнае колкото се може повече детайли за кратките ѝ взаимоотношения с Брашън. Алтея не искаше да мисли за него. Мислите ѝ по този въпрос бяха прекалено объркани. Колкото повече се уверяваше, че е приключила с него, толкова по-настойчиво той изникваше отново сред тях. Тя не спираше да си припомня грубиянския начин, по който Брашън се беше разделил с нея. Този му гняв бе предизвикан от едно нейно неявяване на среща, за която мъжът бе придобил неоправдани очаквания.

Брашън не заслужаваше нито миг сред мислите ѝ… Въпреки това той продължаваше да изниква в сънищата ѝ. Сред тях неговата нежна сила ѝ предоставяше убежище. Да, подобаващо за съновидения. Ала наяве, в действителност, това далеч не беше така. В неговите обятия я бе завлякла вихрушка от глупави импулси, която заплашваше да разруши живота ѝ при нови непредпазливости.

Девойката усети, че е мълчала прекалено дълго: Офелия изучаваше лицето ѝ с многозначителен вид. Алтея рязко отдели ръце от перилата и се подсмихна.

— Ще отида да посетя Граг, преди да се оттегля. Има няколко въпроса, които бих искала да изясня.

— Не се притеснявай да ги зададеш, мила — доволно измърка фигурата. — Мъжете от рода Тенира мислят дълго, преди да преминат към действие, но когато го сторят… — Тя отново повдигна вежди насреща ѝ. — На сутринта няма да си спомняш името на Трел.

— Повярвай, аз и сега правя всичко по силите си, за да го забравя.

Алтея с облекчение се отдалечи от носа. Имаше моменти, в които беше прекрасно да прекарва част от вечерта си край кораба. Фигурата носеше спомените на много поколения моряци от рода Тенира, ала най-първите и най-дълбоки нейни впечатления бяха дошли от жени. По тази причина Офелия продължаваше да гледа на живота откъм женска перспектива. Не ставаше дума за онази крехка безпомощност, която днес биваше смятана за женственост, а за самостойната увереност, отличавала първите Търговки. Съветите, отправяни от нея, често стряскаха Алтея, но и също тъй често потвърждаваха негласните мнения, които девойката бе изградила за себе си с течение на годините. Споделените от Офелия истории я бяха накарали да осъзнае, че нейните терзания не са чак толкова необикновени. А безсрамността, с която фигурата обсъждаше най-интимните ѝ проблеми, едновременно възторгваше и стряскаше младата жена. Офелия я насърчаваше да следва сърцето си, ала също така я държеше отговорна за решенията ѝ. Интересно беше да имаш подобна приятелка.

Пред каютата на Граг тя се поколеба и поспря, за да приглади дрехите и косата си. С голямо облекчение се бе отървала от дегизировката, под която бе работила на борда на Жътвар. На този кораб моряците познаваха истинското ѝ име. Тук Алтея Вестрит трябваше да защитава честта на рода си. Затова, макар да се обличаше практично, в дебел вълнен плат, панталоните ѝ по-скоро приличаха на пола с цепка. Косата си бе пристегнала в опашка, но без да я сплита. Привързаната блуза, внимателно подпъхната в панталоните, носеше едва забележима бродерия.

Тя осъзна, че изпитва приятно очакване заради предстоящата среща с Граг. Харесваше ѝ да разговаря с него. Между двамата съществуваше определено напрежение, което също ѝ харесваше. Граг я намираше за привлекателна; уменията ѝ не го стряскаха, а привличаха. Това беше ново и ласкаещо изживяване за Алтея. Искаше ѝ се да беше сигурна, че това е всичко, което изпитва. Въпреки случилото се с Брашън — въпреки факта, че бе прекарала години от живота си край мъже — в някои отношения тя бе много неопитна. Не беше сигурна дали Граг я привлича, или реакцията ѝ е породена от вниманието, което той ѝ отделяше. Не, това беше обикновен, безобиден флирт. Какво повече би могло да се зароди между двама непознати, срещнати от случайността?

Алтея пое дъх и почука.

— Влез — разреши гласът на Граг.

Той бе приседнал върху леглото, омотал лице в бинтове. Във въздуха се носеше миризмата на пресен чесън. При вида ѝ сините очи я приветстваха с проблясък. Докато девойката затваряше вратата след себе си, Граг размота превръзките и с облекчение ги свали. Косата му остана по момчешки разрошена.

— Как е зъбоболът? — широко се усмихна Алтея.

— Удобен. — Той се протегна, разкърши рамене и с подчертано разтеглено движение се отпусна на леглото. — Вече не си спомням последния път, в който съм имал време за почивка.

С тези думи Граг изпружи крака и ги сключи при глезените.

— И не ти е скучно?

— Не. Скуката е нещо непознато за моряка. Ние винаги си намираме начини да си запълваме времето.

От леглото си той издърпа умело сплетено въжено чердже. Конопените нишки се съчетаваха в красиви мотиви. Трудно можеше да повярва човек, че подобна сложност е дело на мазолестите му пръсти.

Алтея докосна ръба и проследи част от рисунъка.

— Великолепно е. Баща ми обичаше да обвива с нишки празни бутилки. Украсяваше ги с цветя, снежинки… Винаги ми обещаваше, че ще научи и мен, ала така и не намираше време.

Старото усещане за празнота, което тя смяташе, че вече е преодоляла, отново нахлу. Младата жена рязко се извърна и се загледа в стената.

За момент Граг замълча.

— Бих могъл да те науча, ако искаш — тихо предложи той.

— Благодаря ти, но няма да е същото.

Алтея се изненада от остротата в гласа си. Тя поклати глава, засрамена от сълзите, заплашващи да прелеят над клепачите. Надяваше се, че Граг не ги е видял; те я караха да изглежда уязвима. Тенира и синът му бяха сторили толкова много за нея. Тя не искаше да я виждат като слаба ѝ нуждаеща се, а като силна личност, способна да преодолява всякакви обстоятелства.

Затова тя бавно си пое дъх и изправи рамене.

— Понякога той ми липсва толкова много… Има една част от мен, която отказва да приеме смъртта му, отказва да приеме, че аз никога вече няма да го видя.

— Алтея… Зная, че този въпрос не е особено уместен, но не преставам да се чудя. Защо?

— Защо той ми е отнел кораба, на чийто борд съм прекарала толкова години, за да го завещае на сестра ми? — Тя погледна към Граг, който кимна. Алтея сви рамене. — Той така и не ми каза. Най-близкото до основание бе молбата му да съм се грижела за сестра си и нейните деца. Понякога си казвам, че той е искал да ми каже, че знае, че мога да се грижа за себе си и че не се страхува за мен. Това е в добрите дни. А в лошите си мисля, че той е загатвал себичност от моя страна; боял се е, че аз ще задържа Вивачия изцяло за себе си и няма да обръщам внимание на близките си.

Тя отново отметна глава.

В този момент Алтея зърна образа си, отразен в огледалото му за бръснене. За една частица от мига ѝ се стори, че от стъклото я наблюдава баща ѝ. Тя имаше неговите тъмни коси и очи, но не и ръста му — тя бе дребна като майка си. И въпреки това приликата бе силна, в решителността на брадичката и в начина, по който веждите ѝ се смръщваха при тревога.

— Майка ми каза, че идеята е била нейна, че тя го била убедила. Тя смятала, че наследството трябва да бъде запазено цялостно, живият кораб да остане заедно с имотите, за да може приходите им да се поддържат взаимно и да изплатят задълженията ни.

Младата жена потри челото си.

— Това ми изглежда разумно. С решението си да не търгува по Реката татко ни обрече на много по-малки приходи. Стоките, които той донасяше от южните острови, бяха екзотични, ала пак не можеха да се сравняват с вълшебните стоки от Дъждовните земи. И дългът ни все още е голям. Освен това той е обвързан с имотите. Ако не успеем да го погасим, има опасност да изгубим и земите, и кораба.

— А ти също си заложница на този дълг — тихо отбеляза Граг. Той беше част от Търговски род, който притежаваше жив кораб, и отлично познаваше обичайните условия на подобно споразумение. Живите кораби бяха редки и страшно скъпи. Те изискваха три поколения, за да се съживят; още повече поколения бяха необходими за изплащането на един подобен съд. Единствено Дъждовните Търговци познаваха източника на магическия дървен материал, от който се изработваха фигурите и корпусите на тези кораби. Необичайният материал им позволяваше да плават по иначе разрушителната Дъждовна река и да участват в търговията с вълшебни стоки. Тези им качества оправдаваха чутовната инвестиция. — Кръв или злато изплащат дълга — додаде младежът.

Алтея бавно кимна. Странно; още от времето, когато бе смятана за жена, тя бе запозната с условията на това споразумение, но по някаква причина така и не бе усещала, че тези условия засягат и нея. Баща ѝ бе притежавал удивителен нюх на прекупвач; в дома им никога не бяха липсвали пари за погасяване на вноските. А сега Кайл, един чужд на семейството им човек, се разполагаше с живия кораб и семейните финанси — кой можеше да каже по какъв начин щяха да се развиват нещата? По време на последния им разговор — по време на последния им спор — той бе изтърсил, че е неин дълг да се омъжи по сметка и да престане да обременява близките си. Може би точно това бе намеквал той: че ако Алтея доброволно си избере съпруг от Дъждовните земи, дълговете на семейството ще намалеят.

Още от съвсем малка тя непрекъснато бе чувала напомняния за важността на семейната чест. Един Търговец винаги плащаше дълговете си и държеше на думата си. Каквито и да бяха вътрешните им неразбирателства, при външна заплаха Търговците се обединяваха. Тези връзки на родство и дълг включваха Търговците, които бяха избрали да останат в първоначалното поселище, в Дъждовните земи. Разстояние и време ги деляха, ала Дъждовните Търговци все още бяха свързани с Търговците от Бингтаун. Договорите с тях биваха спазвани, дългът към семейството биваше почитан.

Алтея почувства нов прилив на решителност. Ако Кайл се провалеше като глава на семейството, тя щеше да се окаже длъжна да се яви в отговор на някогашното споразумение. Плодовитостта беше единственото богатство, с което народът на Дъждовните земи не можеше да се похвали. От нея щеше да се очаква да заживее сред тамошните Търговци, да сключи брак с един от тях и да му роди деца. Това бяха обещали нейните предци преди десетилетия. За нея би било немислимо да се отметне от дълга си. И въпреки това беше немислимо и да се окаже принудена да го стори заради злобата или некадърността на Кайл.

— Добре ли си, Алтея?

Думите на Граг сепнаха размисъла ѝ. Тя осъзна, че е вперила празен поглед в една от стените. Девойката тръсна глава и се обърна към другия.

— Аз дойдох да ти поискам съвет. Имам известни проблеми с един от моряците. Не съм сигурна, че става дума за нещо лично.

Притеснението върху лицето на Граг се задълбочи.

— За кого става въпрос?

— За Феф. — Алтея поклати глава в престорено раздразнение. — Той ту се отзовава на нарежданията ми, ту остава да стои насреща ми и да се хили глупаво. Не съм сигурна дали той ми се подиграва, или…

Граг неочаквано се усмихна.

— Феф не чува с лявото ухо. Разбира се, той няма да го признае пред никого… Преди около две години падна от мачтата. Много лошо се стовари върху дъските, в началото дори смятахме, че няма да оцелее. В крайна сметка дойде на себе си. Сега е малко по-бавен в някои неща, освен това аз избягвам да го пращам сред въжетата, защото му е трудно да пази равновесие. Ако ти се намираш откъм глухата му страна, той няма да разбере какво му казваш. А здравото му ухо също не чува, ако има силен вятър. Така че той не се опитва да ти прави напук… Точно по тази причина се усмихва глупашки. Феф е добър човек и от дълго време е служил на кораба. Не бива да го мъмриш за това.

— Разбирам — кимна Алтея. И не можа да се сдържи. — Иска ми се някой да ми беше казал по-рано.

— Това е едно от нещата, за които татко и аз дори не се замисляме. Свикнали сме да ги възприемаме като част от кораба. Не сме имали намерение да те затрудняваме.

— Нямах това предвид — побърза да уточни тя. — Всички се стараят да облекчат работата ми. Освен това е прекрасно отново да се намирам на борда на жив кораб. И още по-прекрасно е да осъзнавам, че мога да се справям със задълженията си. Завещанието на татко и притесненията на Брашън ме бяха накарали да се усъмня в себе си.

— Притесненията на Брашън? — тихо повтори Граг.

Защо ѝ трябваше да казва това? Къде ѝ беше умът?

— Брашън Трел беше първи помощник на борда на Вивачия. Впоследствие открих, че той също работи на борда на Жътвар. И когато той ме позна… Как да ти кажа, още в Бингтаун той бе изтъкнал пред мен, че не ме смята за способна.

— И какво направи той? Издаде те пред капитана? — попита накрая Граг, за да наруши проточилото се мълчание.

— Не. Нищо подобно. Просто беше… предпазлив. Мисля, че тази дума е най-подходяща. Престоят ми на този кораб беше труден. Чувствах се унизена, когато знаех, че той ме гледа как се мъча.

— Той не е имал право да ти причинява това — отбеляза Граг. Очите му блестяха гневно. — Баща ти го взе при себе си, когато всички други отказваха. Брашън е длъжник на семейството ти. Поне е могъл да те защити, вместо да се подиграва на усилията ти.

— Не беше така. — Сега пък тя го защитаваше. — Той не ми се е подигравал. Като цяло не ми обръщаше внимание.

Тъй като лицето на Граг изразяваше още по-голямо възмущение, тя побърза да добави:

— За мен беше по-добре. Аз не искам привилегии. Исках да успея сама. И го сторих. Притесняваше ме, че той наблюдава усилията ми… Всъщност не зная защо изобщо говорим за това.

— Ти повдигна въпроса — сви рамене Граг. — Трябва да ти кажа, че всички се чудеха за причината, поради която баща ти взе Брашън Трел, от когото и собствените му близки се бяха отрекли. През годините преди това Брашън се бе забърквал в достатъчно неприятности, така че никой се не изненада, когато баща му го лиши от наследство.

— Какви неприятности?

Алтея долови напрежението във въпроса си и побърза да го разводни.

— Аз бях още момиче, когато това стана, и местните клюки не ме интересуваха особено. А по-късно, когато баща ми го нае, той не се впусна да обсъжда въпроса. Казваше, че човек заслужава да бъде преценяван по онова, което е, а не по онова, което е бил.

Граг кимна.

— Неразбирателството не беше особено шумно. Аз зная за него, защото двамата с Брашън учехме заедно. Неговите лудории започнаха по безобиден начин, предимно под формата на шеги. По-късно, когато станахме по-големи, той неизменно беше онзи, който бягаше от уроците. В началото се измъкваше, за да посети пазара и да си купи сладкиши. По-късно той беше юношата, който знаеше най-много за момичета, киндин и комар. Татко казваше, че бащата на Трел сам си е виновен за станалото. Брашън винаги разполагаше с прекалено много пари, които да харчи, и с прекалено много свободно време. Никой не си правеше труда да му тропне с крак. Той просто се забъркваше в неприятности, като да заложи повече от разумното или да се появи пиян посред бял ден. Тогава баща му го завличаше вкъщи и го заплашваше. — Младежът поклати глава. — Но така и не изпълняваше заплахите си. След ден-два Брашън отново лудуваше. Старият Трел винаги казваше, че ще престане да му дава пари, ще го набие или ще го накара сам да изплати дължимото. Но никога не го правеше. Майката на Брашън винаги започваше да ридае и припада, когато съпругът ѝ се опитваше да накаже сина им. Така всичко му се разминаваше.

— Докато един ден той не откри, че прагът на родния му дом е затворен за него. Просто така. Всички, включително самият Брашън, смятахме, че това е просто блъф. Всички очаквахме, че след няколко дни бурята ще отмине. Но не се оказа така. Няколко дни по-късно Трел обяви, че официално е обявил по-малкия си син за свой наследник и че вече не признава Брашън. Единственото изненадващо в случая бе, че той удържа на думата си.

— Известно време Брашън се навърташе из града, гостувайки на разни места, ала скоро изчерпи чуждото гостоприемство и собствените си пари. Вече му се беше създала репутация на човек, който разваля по-малките момчета. — Граг се ухили разбиращо. — И на мен, и на брат ми ни беше забранено да разговаряме с него.

— Един ден той изчезна. Никой не знаеше какво е станало с него. — Той скриви лице. — То и хората не се интересуваха особено. След себе си Брашън бе оставил много дългове, но никой от кредиторите не очакваше да си получи парите. И тъй. Повечето хора смятаха, че Бингтаун само печели от отсъствието му.

Граг сведе поглед.

— Известно време след напускането му плъзна слух, че една девойка от Трите кораба била заченала от него. Въпросното бебе се роди мъртво, но въпреки това девойката пак бе съсипана.

Алтея се чувстваше отвратително. Не ѝ беше приятно да слуша как Граг кори Брашън. Искаше ѝ се да може да отрече чутото, ала младият мъж говореше с увереността на запознат с истината. Брашън не бе започнал живота си сред несправедливост, а бе живял ролята на глезен първороден син, лишен от дисциплина и етика. Той бе постъпил на работа при баща ѝ години по-късно; едва под неговия контрол Брашън се бе превърнал в порядъчен мъж. Да, това беше истината, колкото и да не ѝ се искаше да го признае. Това обясняваше пиянството, киндина. И курвалъка, без милост към себе си додаде тя.

Не, Алтея нямаше да укрива истината зад преструвки. Тя бе лъгала себе си, че Брашън проявява романтичен интерес към нея. Истината бе, че в онзи момент тя се беше държала като курва, с което му бе предоставила предпочитания от него тип партньорка. Нужно беше единствено да си припомни начина, по който двамата се бяха разделили, за да се увери. В мига, в който той бе разбрал, че тя вече се е опомнила и повече няма да го допуска до тялото си, той се бе обърнал срещу нея.

Изпълни я срам. Как бе могла да се прояви като толкова наивна и глупава? Ако той се върнеше в Бингтаун и разкажеше за случилото се между тях, с нея щеше да е свършено, също като с онази девойка от потомците на Трите кораба.

Граг не осъзнаваше смущението ѝ. Той бе приклекнал пред едно сандъче край леглото и ровеше вътре.

— Непрекъснато съм гладен. Откакто имам зъбобол, готвачът ми дава единствено супа и хляб без кори. Ти искаш ли сушени плодове? Кайсии или смокини? Джамаилски са.

— Не, благодаря, в момента не ми се яде нищо.

Другият прекъсна търсенето си и извърна към нея усмихнато лице.

— Сега за първи път звучиш като истинска дъщеря на Търговец. Не зная дали да се чувствам облекчен, или разочарован.

Самата Алтея не бе сигурна дали да се чувства поласкана или наскърбена.

— Какво искаш да кажеш?

Той отнесе опакованите плодове обратно до леглото и седна. Алтея се настани до него в отговор на поканата му.

— Сега пак се връщаш към обичайното. Двамата сме сами, зад затворена врата, а ти спокойно сядаш на леглото до мен. Когато ти казах, че Брашън е оставил излъгана жена, ти не пребледня и не ме укори, задето говоря подобни неща, а се замисли.

Граг поклати глава.

— По време на служба ти носиш косата си вързана. Виждал съм те да бършеш ръце направо в ризата си. А в началото, когато се преструваше на юнга, ти се разхождаше боса и с панталони. И в същото време аз си спомням, че танцувах с една изключително женствена жена, която ухаеше прекрасно и танцуваше с лекотата на… Със същата лекота, с която се стрелваш сред въжетата. Как успяваш, Алтея?

Той се облегна на стената, ала начинът, по който я погледна, стопяваше разстоянието между тях.

— Как успяваш да се движиш с такава лекота сред тези два свята? На кой от тях принадлежиш в действителност?

— Защо трябва да избирам само един от тях? — възрази Алтея. — Ти си и умел моряк, и синът на Търговец. Защо аз да не притежавам същото съчетание?

Събеседникът ѝ отметна глава и се засмя.

— Пореден отговор, който човек не би могъл да очаква от една Търговка. Поне не и от нашето поколение. Едно момиче би се радвало на комплимента за танците, а не би изтъквало способността си да работи на палубата. Ти ми напомняш на историите, които разказва Офелия. Според нея имало време, когато жените работели наравно с мъжете, а понякога дори ги надминавали.

— Всеки, който познава историята на Бингтаун, знае, че във времето, когато нашите предци достигнали Прокълнатите брегове, всекиму се е налагало да се бори, за да преживява. Ти знаеш това не по-зле от мен.

Тя започваше да се дразни. Нима той загатваше, че тя се държи непристойно?

— Така е — тихо призна той. — Ала в Бингтаун има много жени, които вече не биха признали това.

— Главно защото вече не е модерно. Главно защото техните братя или бащи биха се срамували от тях, ако го стореха.

— И това е така. Покрай теб аз разбрах, че подобни възгледи са лъжа не само спрямо историята, но и самия живот. — Той я погледна. — Алтея… В последно време моите родители ме насърчават да си потърся съпруга. Аз съм влязъл късно в техния брак; те биха искали да видят внуци, преди да станат прекалено възрастни и да не могат да им се насладят.

Алтея слушаше смаяно. Неочакваните му думи я бяха шокирали. Той наистина ли насочваше разговора към тази тема?

— Когато съм в Бингтаун, майка ми кани Търговки и техните дъщери на чай. Аз покорно посещавам всички събития. Случвало се е да танцувам с няколко жени. — Тук той ѝ се усмихна топло. — Няколко от тях проявяваха интерес към мен. Но всички ухажвания, които подемах, ми донасяха разочарование. Баща ми поглежда към жената и ме пита: „Тя ще може ли да се грижи за себе си, домакинството и децата, докато ти се намираш в открито море?“ Аз я поглеждам в търсене на отговор: и без значение колко чаровна и остроумна ми е изглеждала, тя не притежава нужната сила.

— Може би защото не си им давал възможност да се докажат пред теб — каза Алтея. Граг печално поклати глава.

— Не. Две от тях аз запитах директно. Напомних им, че един ден от мен ще се очаква да застана начело на живия кораб Офелия. Как биха се чувствали, попитах ги аз, да се налага да ме споделят с кораб? Със сприхав и понякога ревнив кораб, открито добавих аз. Напомних им, че понякога ще отсъствам с месеци. Че е възможно да отсъствам, когато децата ми се родят или когато покривът протече. — Младият мъж сви рамене. — Всички до една ми отвръщаха, че все съм щял да открия начин да оставам за по-дълго у дома. Когато им казах, че това е невъзможно, те сложиха край. Една от тях дойде на борда на Офелия и предложи, че би могла да плава заедно с мен, стига да утроя големината на капитанската каюта. Но щяла да ме придружава само до раждането на първото ни дете. Тогава трябвало да се постарая да си идвам у дома по-често и за по-дълго.

— Не си ли ухажвал девойка, чието семейство да притежава жив кораб? Която би могла да разбере какво означава за теб Офелия?

— Веднъж танцувах с една — тихо отвърна Граг.

Настъпи мълчание. Може би той очакваше от нея някакъв отговор, ала Алтея си нямаше представа какво да отвърне. Граг се раздвижи съвсем бавно, сякаш се боеше, че движението ще я прогони. И леко докосна ръката ѝ, отпусната върху леглото. Допирът беше почти неосезаем, но я накара да потръпне. А едновременно с това сърцето ѝ се изпълни с отчаяние. Тя харесваше Граг и го намираше за привлекателен, ала сега не беше моментът за това. Нима Алтея бе сторила нещо, за да го окуражи към подобен разговор? Как трябваше да разреши проблема? Той дали щеше да се опита да я целуне? И ако да, дали тя щеше да му позволи?

Алтея подозираше, че ще го допусне.

Но Граг не помръдна. Промени се единствено гласът му, по-дълбок и по-тих. Сините му очи бяха меки и искрени.

— В теб аз виждам силна жена. Жена, която би плавала редом с мен или би се справяла умело в мое отсъствие. Виждам човек, който не ревнува от Офелия. — Той замълча и се усмихна печално. — Ако някой ревнува, то това съм аз, заради времето, което тя прекарва с теб. Алтея, не бих могъл да си представя по-добра съпруга от теб.

Макар да бе очаквала тези думи, те пак смогнаха да я шокират.

Тя понечи да каже нещо, но Граг повдигна пръст.

— Първо ме изслушай. Дълго обмислях това и виждам, че за теб също би имало предимства. Не е тайна, че семейство Вестрит далеч не се намира в процъфтяващо състояние. Това те поставя в положението на откуп за семейния дълг. Също така е всеизвестно, че Дъждовните Търговци не биха взели жена, която е омъжена или е сгодена. Със самото обмисляне на моето предложение ти преставаш да се притесняваш от тях. — Мъжът внимателно изучаваше лицето ѝ. — Ние сме заможно семейство. Сватбеният подарък, който майка ти ще получи, ще бъде значим, достатъчен, за да обезпечи остатъка от живота ѝ. Ти недвусмислено показа, че не смяташ Кайл за способен да се грижи за нея.

Алтея се затрудняваше да отвърне.

— Наистина не зная какво да кажа… Вярно е, че двамата с теб флиртувахме, но не подозирах, че чувствата ти са тъй дълбоки, за да те тласнат към предложение за брак.

Граг леко сви рамене.

— Аз съм предпазлив човек, Алтея. Не виждам смисъл да се отдавам сляпо на чувствата си. В таза фаза на нашите взаимоотношения мисълта е първото, което трябва да споделим, преди страстта. Трябва да говорим откровено един с друг, за да разберем дали споделяме едни и същи амбиции и цели.

Той продължаваше да се взира в лицето ѝ. Пръстът му отново докосна ръката ѝ.

— Не мисли, че аз не изпитвам привличане към теб. Искам да знаеш, че е така. Но аз не съм човек, който би поставил сърцето си преди главата.

Той говореше тъй сериозно. Алтея опита да се усмихне.

— А аз се боях, че ти ще се опиташ да ме целунеш.

Граг се усмихна и поклати глава.

— Аз не съм някакво импулсивно хлапе, нито грубиян. Не бих целунал жена, която не ми е дала разрешение. Освен това няма смисъл да се измъчвам с нещо, което все още не мога да обявя за свое. — Той сведе очи от сепнатото ѝ лице. — Надявам се, че не съм бил прекалено открит. Ти може и да си живяла на борда на кораб, но все още си оставаш дама и Търговска дъщеря.

Немислимо беше тя да сподели онова, което минаваше през главата ѝ в този момент. Тя знаеше, с непоколебима увереност, че никога не би пожелала да бъде целуната от мъж, който преди това е поискал разрешението ѝ. Разрешете да се кача на борда, обади се шегаджийски гласец. Трябваха ѝ усилия, за да сдържи усмивката си в отговор. Споходи я неочаквана мисъл, че Брашън вече я е покварил, макар и не по обичайния начин. След неоспоримия начин, по който той бе изразил желанието си да я притежава, учтивата сдържаност на Граг ѝ изглеждаше почти глупава. Тя го харесваше, наистина. Но тези внимателни преговори не предизвикваха нищо в нея. Ситуацията се бе превърнала в непоносима. Но Алтея не можеше да измисли нищо, с което да я разреши.

Сякаш самата намеса на Са я спаси.

— Всички на палубата! — изрева някой с глас, смесил отврата и страх. Без капка колебание Алтея изхвърча през вратата, а Граг я последва веднага, без да си прави труда да омотава лицето си. Тази заповед не търпеше отлагания.

Екипажът на Офелия се бе струпал на носа. При присъединяването си към останалите моряци Алтея получи възможност да зърне необичайна гледка. Една калсидска бойна галера, плаваща под знамето на сатрапа, бе препречила пътя им. Различието между размерите на двата кораба би предизвикало смях, ако не беше фактът, че палубата на галерата бе изцяло покрита от въоръжени войници. По-малкият съд беше далеч по-маневрен от живия. И освен това бе по-бърз от повечето кораби. В слабия вечерен вятър Офелия не можеше да избяга. Галерата се бе приближила до нея откъм наветрената страна, възползвайки се от посоката на вятъра. Бягството не представляваше вариант.

Скръстила ръце пред гърдите си, фигурата мълчаливо се взираше в калсидския съд, чийто нос изобразяваше конска муцуна. Алтея побърза да огледа хоризонта, но други съдове не се виждаха.

— Защо препречвате пътя ни? Какво означава това? — изкрещя капитан Тенира.

— Спуснете котва. В името на вашия сатрап, ние ще се качим на борда за проверка! — заяви брадат мъж, застанал на носа на другия съд. Той имаше руса коса, стегната в дълга опашка, а също и трофеи: пръсти, привързани към кожената му жилетка с влакна от косми. Сред заплашителната му усмивка личаха празнини.

— На какво основание? — възкликна Алтея към моряците край себе си. А капитан Тенира не си направи труда да се отегчава с подобни въпроси.

— Нищо подобно. Вие нямате право да изисквате подобно нещо от нас. Отдръпнете се. — Търговецът изрече тези думи с ясен и спокоен глас.

— В името на сатрапа, спуснете котва и се пригответе за проверка — заяви калсидецът. Той продължаваше да се усмихва със същата заплаха. — Не ни принуждавайте да използваме сила.

— Опитайте — мрачно отвърна капитан Тенира.

Другият капитан взе няколко свитъка от своя заместник и ги размаха към Тенира. Свитъците бяха обвити с червена панделка, към която бе прикрепен метален печат.

— Разполагаме с правото. Ще донесем документите на борда, за да го докажем. Ако сте честен кораб, няма от какво да се страхувате. Сатрапът се съюзи с Калсид, за да спре пиратството във Вътрешния проход. Той ни е делегирал права да спираме всеки подозрителен кораб и да го претърсваме за крадени стоки и други следи от пиратска дейност.

Докато капитанът говореше, неколцина от хората му вече пристъпваха напред, приготвили абордажни куки.

— Аз съм честен Търговец от Бингтаун. Вие нямате основания да ме спирате, нито аз ще допусна корабът ми да бъде претърсван. Отдръпнете се от пътя ни.

Куките вече биваха завъртани; когато капитан Тенира приключи, три от тях полетяха към Офелия. Първата не уцели, защото живият кораб се отмести встрани. Следващата достигна целта си, но бе веднага уловена от моряците и хвърлена обратно, преди да се е закрепила.

Самата Офелия улови третата. С рязко движение тя грабна прелитащата край нея кука и дръпна. Морякът на другия край на въжето полетя във въздуха.

С презрително движение фигурата захвърли куката с все въжето и човека във водата. Подир това тя опря юмруци в основата си — мястото, където биха се намирали хълбоците на жена от плът и кръв.

— Не смейте да опитвате отново! — гневно ги предупреди тя. — Махнете се от пътя ни или ще ви потопя!

От галерата се разнесоха удивени и сепнати викове. Мнозина бяха чували за живите кораби, но само единици от калсидските моряци бяха зървали един с очите си, още по-малко разгневен. Живите кораби рядко спираха в техните пристанища, те търгуваха предимно на юг.

Междувременно на съборения във водата моряк бе хвърлено въже.

— Офелия, не се меси! — изрева капитан Тенира. А калсидският му колега гневно нареди на хората си да приготвят огнени гърнета.

Офелия не му обърна внимание. При споменаването на огнените гърнета тя се сепна и изпищя гневно. Димящите съдове с катран вече биваха изкарвани на палубата на по-малкия съд. Тази бърза поява означаваше, че калсидският капитан ги е приготвил предварително.

— В името на Са, не! — изкрещя Алтея, забелязала приготвянето на обстрела. Малките и тумбести гърнета стояха прикрепени към краищата на стрели, от които се поклащаше платнен фитил. Когато тези снаряди уцелеха, те щяха да се пръснат, разливайки катран и мазнина. Офелия не можеше да ги избегне, а дори и живите кораби се страхуваха от огъня. Алтея се опасяваше не просто за щетите, а и за самата Офелия. Единственият погинал жив кораб бе намерил смъртта си именно заради пожар.

Офелия беше товарен, а не боен съд. На борда си тя не разполагаше с отбранителни съоръжения, защото пиратите рядко заплашваха живи кораби. Пък и беше всеизвестно, че един подобен кораб може да надмине всеки обикновен съд. Алтея се съмняваше, че до този момент някой е препречвал пътя на Офелия и е заплашвал да я вземе на абордаж.

В отговор на нареждането на Тенира моряците се втурнаха да изместват кораба встрани.

— Това няма да се окаже достатъчно — тихо каза Алтея на намиращия се край нея Граг. — Те ще ни подпалят.

— Донесете гориво на палубата! Ние също ще ги запалим! — гневно нареди Граг.

— Вземете и кофи с вода, за да гасим! — извика Алтея. — Граг, трябва да дадем нещо на Офелия, за да се бие с тях. Весло, някаква греда… Погледни, тя няма намерение да отстъпи.

Сред оживлението, изпълнило палубите ѝ, Офелия отново вземаше нещата в свои ръце. Напук на усилията на кормчията тя се насочваше право към галерата. Тя бе протегнала ръце напред; докато калсидци се подготвяха да изстрелят огнените си снаряди, фигурата започна да замахва към другия кораб като разгневено момиче. Ударите си тя придружаваше с изкрещявани обиди.

— Калсидски свине! Кои сте вие, че да ни спирате в собствените ни води! Кучи синове! Вие сте истинските пирати, робовладелски отрепки!

Един от бесните ѝ удари уцели. Огромната дървена ръка закачи боядисания кон на носа на галерата. Тя веднага го сграбчи и ожесточено тласна надолу, рязко движение, наклонило палубите и на двата съда. Почти никой не успя да се задържи на крака.

По-малкият съд пострада повече. Офелия рязко отдръпна ръка, така че галерата се разклати като детска люлка. Изстреляните снаряди полетяха произволно. Едно от гърненцата порази палубата, от която бе изстреляно, две прелетяха над Офелия и паднаха във водата.

Друго гърне удари десния ѝ борд. Фигурата веднага притисна ръка над пламналото петно. Когато я отдръпна, катранът по пръстите ѝ пламна отново. Офелия изпищя.

— Задуши пламъците! — изрева Алтея. Моряците трескаво изливаха вода върху корпуса. Офелия беше прекалено паникьосана, за да се вслуша в нея. Тя отново се нахвърли върху галерата, надвила кормилото. Пламналите ѝ ръце сграбчиха по-малкия съд. Тя го разтърси като играчка и презрително го захвърли встрани. По-голямата част от пламъците се пренесоха върху другия съд. Пуснала галерата, Офелия притисна ръцете си една в друга и скръцна със зъби. Пламъците утихнаха окончателно. Сетне, с резкия жест на дама, която грабва полите си и напуска стаята, тя рязко се подчини на кормилото и платната си и се извърна от галерата. Докато минаваше покрай нея, Офелия презрително отметна глава.

Пламъците бързо обгръщаха по-малкия съд; гъст дим се издигаше едновременно с крясъците на екипажа, пленен на борда му. Неколцина дръзнаха да изкрещят заплахи подир Офелия, но ревът на пламъците превърна думите им в крясъци. Живият кораб се отдалечи.

Глава шеста Сатрап Косго

— Скучно ми е, а главата ме боли. Разсей ме от болката.

Гласът долетя от дивана зад нея.

Серила не повдигна перото си от хартията.

— Велеславни сатрапе, този дълг не принадлежи на мен — тихо изтъкна тя. — Ти ме призова тук, за да се допиташ до препоръката ми относно кризата в Бингтаун. — Тя посочи към свитъците и книгите, положени върху масата. — Както виждаш, това съм готова да сторя.

— Не може да очакваш от мен да обръщам внимание на съвета ти, когато главата ми ще се пръсне. Чак ми чернее от болка.

Серила остави пергаментите и се обърна към младия мъж, който лежеше по лице върху дивана. Сатрапът бе обграден от копринени възглавнички.

— Не мога да обещая, че моята препоръка ще те разсее — каза тя, като се стараеше да не допуска раздразнение в гласа си. — Но ако седнеш при мен, ще мога да изложа пред теб подробностите от неразбирателството с Търговците.

Сатрапът простена.

— Серила, на теб ти доставя удоволствие да ми причиняваш главоболие. Ако не си способна на състрадание, върви си и изпрати Вери. Или онази нова съветничка от Нефритовия остров… Как ѝ беше името… Мег. Да, изпрати Мег.

— Подчинявам се с радост, велеславни Косго.

Тя не се опита да скрие оскърблението си. Съветничката блъсна книгите и се надигна от масата.

Сатрапът се претърколи по гръб и протегна белезникавата си ръка към нея.

— Всъщност, промених си решението. Зная, че трябва да изслушам мъдростта ти. Всички мои сановници ми казват, че ситуацията е критична. Но как бих могъл да мисля, когато ме боли толкова? Разтрий главата ми, Серила. Само за малко.

Серила се приближи, наложила си умиротворително изражение. Тя си напомни, че проблемът с Бингтаун трябва да бъде разрешен, а разрешаването му дори можеше да ѝ донесе предимство.

— Не съм имала намерение да усилвам страданието ти, господарю. Щом главоболието ти е тъй остро, за Бингтаун ще говорим по-късно. Както ти сам каза, проблемът е критичен. А ако те интересува моето мнение, настоящата позиция на двора е несъстоятелна.

Тя смъкна няколко от възглавничките на пода, за да си отвори място да седне. Косго веднага пропълзя към нея и отпусна глава в скута ѝ. Подир това той затвори очи и притисна буза към нея като дирещо мляко агне. Серила стисна зъби.

— Сякаш съм прокълнат. Главоболия, разстройство, газове. Някой определено ме е проклел. Защо иначе ще страдам от подобни болки. — Той тихо простена и отпусна едната си ръка върху бедрото ѝ.

Серила допря пръсти до тила му и започна да разтрива. Тя действително усещаше напрежение.

— Може би малко свеж въздух би те успокоил. Разходката винаги се отразява благоприятно на червата. Градините от южната страна на храма са прекрасни. Тяхното билково ухание може да облекчи страданията ти.

— Много по-лесно би било да накарам някой от слугите да ми накъса. Мразя да излизам в толкова ярки дни, светлината наранява очите ми. Как изобщо ти хрумна да ми говориш за разходки, след като ме боли толкова? — Той невъзмутимо повдигна края на робата ѝ и отпусна пръсти върху гладката кожа. — Освен това при последното си отиване край храма се спънах в едно стърчащо паве, паднах на колене и си изцапах ръцете. Като роб се омърлях. Ти знаеш, че аз ненавиждам мръсотията — нацупи се той.

Серила премести ръце върху раменете му и започна да масажира енергично, карайки го да трепне.

— Във въпросния ден ти беше прекалено опиянен, велеславни — напомни му тя. — Затова се препъна. А мръсотията по ръцете ти представляваше собствените ти стомашни сокове, повърнати мигове преди това.

Той рязко изви глава към нея.

— И това означава, че виновникът съм аз? — саркастично попита Косго. — Пък аз си мислех, че целта на павирането е да направи земята равна. Бедният ми стомах бе шокиран от това падане. Няма нищо чудно в това, че не съм успял да задържа храната си. Трима лечители подкрепиха това ми мнение. Но аз съм сигурен, че моята образована компаньонка знае повече от велеславния сатрап Косго и неговите лечители.

Тя се надигна рязко, без да обръща внимание на неудобството му. Сграбчи китката на дирещата му ръка и презрително я блъсна към собствените му слабини.

— Тръгвам си. От мен се очаква да бъда придворна съветничка. Нищо не ме задължава да търпя разгул.

Косго приседна, стиснал юмруци.

— Ти се забравяш! Никой не може да обръща гръб на велеславния сатрап Косго. Върни се. Ще си отидеш, когато аз ти разреша.

Серила се изправи в цял ръст. Тя беше почти една глава по-висока от този нездрав и разглезен младеж. Зелените ѝ очи блеснаха.

— Ти се забравяш, Косго. Ти не си някакъв си калсидски благородник с харем от курви, които са готови да си издерат очите една на друга, за да доставят удоволствие на своя господар. Ти си сатрапът на Джамаилия. А аз съм твоя съветничка, една от компаньонките на трона — не някакъв напарфюмиран инструмент за удоволствия. Истина е, че ти ми разрешаваш кога да се оттегля. Но това не означава, че аз не мога да се оттегля сама, когато ме отвращаваш. — Тези думи тя изрече през рамо, защото вече се отправяше към вратата. — Повикай ме, когато ти се прииска да узнаеш точно какви проблеми те очакват от Бингтаун. Това е моята експертна среда. За удовлетворяването на перверзните си се обърни към друг.

— Серила! — възмутено протестира той. — Нима ще ме оставиш да страдам? Ти много добре знаеш, че болката ме кара да се забравям. Няма ли да проявиш снизхождение?

На прага тя спря.

— Това е още едно нещо, което не съм длъжна да правя. С напредване на възрастта баща ти се измъчваше от мъчителна болка в ставите, но нито веднъж не се е отнесъл непочтително към мен. Нито си е позволявал да ме докосва по такъв начин.

— Баща ми, баща ми, баща ми… — изхленчи Косго. — Само това слушам. Как не съм бил толкова добър, колкото него. Отвращавам се само като си помисля, че подобен дъртак би могъл да те докосва. Как са могли родителите ти да дадат младо момиче на подобен пръч? Отвратително…

Серила пристъпи няколко крачки обратно, свила пестници.

— Ти си този, който е достоен за отвращение. Никой не ме даде на баща ти. Аз сама дойдох в столицата, с намерението да продължа образованието си. Баща ти остана впечатлен от знанията ми, когато ме чу да разговарям със своя учител в Библиотеката на северните земи. Той ме покани да стана придворна съветничка, за да го напътствам във въпросите, свързани с тези територии. Аз обмислях предложението му в продължение на три дена, преди да дам съгласие и да приема пръстена му. Дадох клетва да остана вярна на сатрапа и да го съветвам. Това нямаше нищо общо с леглото му. Той беше достоен човек. Благодарение на него аз продължих обучението си, а той винаги се вслушваше в моите съвети. — За момент гласът ѝ се задави. — Аз все още скърбя за него.

Жената се извърна и излезе. Двамата пазачи си бяха наложили каменни изражения и се преструваха, че не са чули нищо. Без да ги поглежда, Серила мина край тях и се отдалечи.

Само след десетина нейни крачки вратата се отвори отново.

— Серила! Върни се!

Тя не обърна внимание на заповедния му тон.

— Моля те! — продължаваше сатрапът.

Серила продължаваше да се отдалечава. Сандалите ѝ шепнеха над мраморния под.

— Велеславният сатрап Косго отправя любезна молба съветник Серила да се върне в покоите му, за да го посъветва за ставащото в Бингтаун!

Тези изкрещени думи я настигнаха в средата на коридора. Тя спря и се обърна, с учтиво изражение. Дадената клетва не ѝ позволяваше да му откаже присъствие, ако той поискаше съвет от нейната област. Този съвет бе всичко, което бе заклето.

— За мен ще бъде чест, господарю.

Серила пое обратно. Сатрапът остана да я чака на прага, със зачервени от гняв бузи. Очите му също бяха зачервени, кървясали. Над тях тъмната коса стърчеше разчорлена. Край него пазачите все така запазваха безизразността си.

Озовала се отново в стаята, жената не трепна, когато той затръшна вратата след нея. Тя се отправи към прозореца и отмести масивните завеси. Следобедното слънце побърза да изпълни стаята. Серила се приближи до масата, седна и духна лампата, под чиято светлина бе работила по-рано сред изкуствено създадената тъмнина.

Косго неохотно се настани до нея. Тя умишлено бе седнала с разперени лакти, за да го държи настрана. Въпреки това сатрапът се настани колкото се може по-близо, без да я докосва. А в очите му личеше укор.

Серила посочи документите, подредени върху масата.

— Това е копие от оригиналната Харта. Това пък е списъкът с оплаквания, които те са отправили към нас. Тази купчина съдържа копия от новите поземлени актове, които вие издадохте за бингтаунските земи. — Тя се обърна с лице към него. — Относно тяхното първо оплакване: открих, че ние несъмнено сме нарушили условията на оригиналната спогодба. Ти нямаш право да отстъпваш бингтаунски земи, без преди това да си се консултирал с Търговците. Този въпрос недвусмислено е изтъкнат в спогодбата.

Косго се навъси, но не каза нищо. Пръстът на Серила премина към следващата точка в свитъка.

— Освен това те протестират срещу новите въведени тарифи и повишените стари. Тях можем да обясним, макар че бихме могли да намалим процентите. — Тя се зачете по-надолу. — Също така те се оплакват, че новодошлите търгуват с роби и използват робски труд. И последното оплакване засяга калсидските патрулни кораби и правото им да влизат в бингтаунския залив. За тези неща мисля, че ще успеем да постигнем компромис.

— Компромис — отвратено повтори Косго. — Нима аз не съм сатрапът? Защо да правя компромиси?

Тя се подпря на лакът и се загледа през прозореца.

— Защото си нарушил думата на своя предтеча. В много отношения Търговците са консервативни. Те почитат много от старите традиции и отдават изключително голямо значение на договорите: дадената дума не умира с онзи, който я е дал, а се пренася върху неговите потомци, за които е въпрос на чест да я изпълнят. Те очакват и от другата страна да постъпва по същия начин. Техните делегати бяха много гневни, когато пристигнаха. Те бяха пътували дълго, което им беше предоставило възможност взаимно да затвърдят недоволството си. Те са уверени, че правото е изцяло на тяхна страна. Разбираемо е, че само онези, които са били най-разгневени от нашите действия, ще намерят време да ни посетят. Те определено се явяваха от позицията на врагове. Все пак би било възможно да отвърнем на някои от исканията им, ако склониш да се срещнеш с тях лично.

Серила отново се обърна към сатрапа.

Лицето на Косго съчетаваше мрачност и нацупеност.

— Тази седмица бях болен. Цяло чудо беше, че успях да се срещна с калсидската делегация. Освен това трябваше да посетя онази попска церемония.

— По-голямата част от седмицата ти прекара в ступор, предизвикан от новите наркотици, които калсидците бяха донесли. Вече на два пъти ми обещаваш, че ще се срещнеш с делегатите от Бингтаун. Вместо това и двата пъти ги накара да чакат с часове, след което се отметна с оправданието, че се чувстваш неразположен. Това ме постави в изключително неудобна позиция. И още повече затвърди техните виждания, че са останали неоправдани.

Тя премълча, че също подкрепя позицията на Търговците: от нея се искаше да излага фактите, а не чувствата си. Поне това беше настоящата ѝ отговорност. Ако намеренията ѝ успееха, скоро това щеше да се промени…

— Нагли потомци на престъпници и прокуденици — озъби се сатрапът. — Трябва да постъпя както ме посъветва моят приятел херцог Ядфин, да назнача него за губернатор на Бингтаун и да разпусна глупавите им Съвети. Омръзна ми да слушам за тези Търговци. Малко калсидска дисциплина би им се отразила добре.

Серила не можа да се сдържи и се вторачи в него. В момента Косго си чешеше носа.

— Не говориш сериозно — рече тя. Беше ѝ трудно да се престори на развеселена от такава безвкусна шега. Един калсидски благородник да управлява тази провинция?

— Защо? Калсид е добър наш съюзник. Долните обиди, които Бингтаун сипе по техен адрес, са неоснователни. Пък и в чисто географско отношение Бингтаун се намира по-близо до Калсид, отколкото до Джамаилия. Един калсидски управител би могъл по-добре да се справя с тамошните жители. А след като аз все още ще получавам своите приходи, какво лошо…

— Цял Бингтаун би се вдигнал срещу нас. Вече е била обмисляна възможността за бунт. Търговците по-скоро биха се обявили за независими, отколкото да допуснат калсидска власт.

— Да се обявят за независими от Джамаилия? Без нас те са нищо. Бингтаун е нищожно пристанищно село, което е изгубено без търговията с моята столица. Жителите му не биха дръзнали да направят подобно нещо.

— Боя се, че не познаваш темперамента на тамошните жители. Прекалено дълго си ги оставял да се оправят сами. Сега те започват да се питат защо им е да плащат за защита и поддръжка, каквито не са получавали в продължение на пет години.

— От смъртта на баща ми насам, кажи си го направо. Твърдиш, че аз съм виновен за недоволството на тамошната паплач, така ли е?

— Не. Не изцяло. — Тя запази гласа си безизразен. — През последните години от живота си баща ти започваше да се измъчва от проявите на старостта. Той бе изгубил онова внимание към детайлите, отличавало младостта му. Той също бе започнал да забравя Бингтаун. Ти просто не поправи грешките му.

— Още една причина за назначаването на губернатор. Виждаш ли, на практика ти потвърждаваш, че моята идея е добра. — Косго доволно се облегна на стола.

Тя не каза нищо, докато не се увери, че думите ѝ няма да излязат под формата на крясък.

— Тази идея не е твоя, велеславни. Тя ти е внушена от херцог Ядфин, израз на плана му да ограбва богатствата ти, докато ти със занесена усмивка пушиш от неговите омайни билки. По закон ти нямаш право да назначаваш губернатор на Бингтаун, още по-малко калсидец. В условията на споразумението изобщо не се споменава за подобна възможност.

— Тогава се отърви от глупавото споразумение! — изрева Косго. — С какво право аз им дължа нещо? Те сами са избягали сред Прокълнатите брегове, изгнаници, престъпници и непокорни млади благородници. Години наред те си живеят там и си правят каквото си щат, възползват се от всички предимства на джамаилското гражданство, без да обръщат внимание на съпътстващите го отговорности…

— Те ти отдават половината от всяка своя печалба, господарю. Сред твоите поданици няма други, които да плащат толкова висок процент. Те твърдят, и с право, че получават съвсем малко полза, че са принудени сами да поддържат пристанищата си, а пиратството във Вътрешния проход е по-лошо…

— И въпреки това те се противят на моите усилия да овладея пиратите. Как бих могъл да ги защитя, ако те не допускат моите патрулни кораби да пускат котва при тях?

Серила бързо се зарови сред документите.

— Ето. Те предлагат да плащат по-малко данъци и да пуснат собствени патрулни съдове. В своя полза те изтъкват, че познават въпросните води и биха могли да ги обхождат далеч по-ефикасно. Приложените изчисления действително показват, че така би излязло много по-евтино.

— Но дали ще се справят добре? — изсумтя Косго.

Серила въздъхна.

— В техен интерес е. — Тя разлисти още няколко документа. — Според мен това е едно от предложенията им, което трябваше да приемеш в самото начало. Така щеше да си възвърнеш значителна част от доверието им.

— Хубаво, добре. — Сатрапът блъсна струпаните бумаги. — Ще приема делегацията им и ще се съглася. Но в замяна ще искам от тях…

— Велеславни Косго, вече е твърде късно за това — нетърпеливо изтъкна Серила. — Делегатите си заминаха преди седмици.

— Тогава защо си седнала да ме занимаваш с тези глупости? — Той я изгледа възмутено и се надигна. — Ела с мен. Възнамерявам да си взема една гореща баня, това ще успокои главоболието ми.

Серила не помръдна от мястото си.

— Ти обеща, че ще прегледаш оплакванията им и ще отделиш от вниманието си за всяко едно от тях. Обеща, че скоро ще им изпратиш решенията си. — Тя прецени ситуацията и реши да рискува всичко. — Бих могла да запиша решенията ти и да се отправя към Бингтаун. Колкото по-скоро ги отнеса, толкова по-скоро кризата ще бъде разрешена.

Тя отново се зарови сред документите, с прецизност.

— Изготвила съм документ, който ми делегира право да водя преговорите от твое име. Нужно е само да подпишеш. Бих могла да отплавам още утре. И повече няма да се налага да те отегчавам с този разговор.

Тези думи жената изрече с лека ирония, за да не допусне надеждата върху лицето си.

Той се приведе над масата и се зачете в редовете, изписани от красивия ѝ почерк. Пулсът на Серила се ускори. Тя копнееше да побутне мастилницата с перото към него, но се въздържа. Това би било прекалено очевадно.

— Тук пише, че съм те упълномощил да вземеш от мое име всички решения, касаещи неразбирателството с Бингтаун — разгневено рече той. — Подобна власт аз не давам на никого!

Сърцето ѝ се сви. Не, нямаше да бъде толкова лесно, както се бе надявала, ала тя нямаше да се предаде веднага.

— Истина е, че до този момент никому не си връчвал подобни привилегии. Но само преди мигове ти говореше за намерението си да назначиш калсидски губернатор. Подобна постъпка би връчила много по-голяма власт от това упълномощаване, което освен това е и временна мярка. — Тя си пое дъх и се постара да вложи загриженост в гласа си. — Имаше време, когато здравето ти беше далеч по-стабилно. Добре зная как те изтощават тези преговори. Не виждам смисъл цялото сатрапство да плаща заради това. Бингтаун попада в моята област на знания. За мен би било удоволствие да служа. Това е мой дълг.

— Тъй, значи ти виждаш в това дълг, а не възможност?

Косго беше далеч по-лукав, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Тя се постара да изглежда объркана от думите му.

— Велеславни, аз винаги съм считала своя дълг към сатрапството за най-голямата възможност в живота ми. Погледни, оставила съм достатъчно свободно място в документа, където да допълниш своите ограничаващи условия. Нищо не ти пречи да поставиш срок, след който този документ ще престане да действа. — Тя сви рамене. — Аз просто виждам в това най-бързия и лесен начин да сложим край на тази криза.

— Ти си готова да отпътуваш за Бингтаун сама? Компаньонките на трона не напускат територията на двореца.

Свободата се отдалечаваше от нея. Въпреки това Серила не допусна разочарованието да проличи.

— Както казах, търсех най-бързия, най-лесен и най-щадящ здравето ти начин да разрешим този проблем. Аз съм отлично запозната с цялата история на неразбирателството. Съответно очаквах, че ти ще ми предадеш заповедите си, а аз на свой ред ще мога да ги предам на Търговците. С изпращането на една от най-доверените си съветнички ти изтъкваш и искреността, и уважението, което изпитваш към тях. А и така ще получа възможност да видя с очите си един град, който в продължение на години е бил център на моите проучвания.

Баснословният Бингтаун. Градът, придобил еднозначност с вълшебство и нови възможности. Единственото поселище, оцеляло сред Прокълнатите брегове — и то не само оцеляло, но и процъфтяващо. Тя наистина копнееше да го зърне с очите си. За Дъждовните Търговци и техният мистериозен град някъде край брега на Дъждовната река тя не каза нищо. Те бяха само легенда. Пък и споменаването на евентуални съкровища само би разпалило алчността му.

Не, тя започваше да се отвлича сред мислите си.

— Някога баща ти ми обеща, че някой ден ще мога да видя този град. Тъкмо получаваш възможност да изпълниш неговото обещание — додаде Серила. Но още със самото изричане на тези думи осъзна, че е допуснала грешка.

— Обещал ти е да видиш Бингтаун? Нелепо. Защо му е да обещава подобно нещо? — Косго подозрително присви очи. — Може би това си поискала ти от него в замяна на благосклонността си? Баща ми лягал ли е с теб?

Този въпрос той бе задал за първи път преди година. Шокираната Серила бе отвърнала с мълчание. Впоследствие сатрапът бе разпитвал толкова често, че мълчанието ѝ се бе превърнало в рефлекс. Това беше единственото истинско влияние, което тя притежаваше над него. Той не знаеше: не знаеше дали баща му е получил онова, което тя му отказваше, и въпросното незнание не му даваше мира.

Тя си припомни първия път, когато бе зърнала Косго. Тогава той бе на петнадесет, а тя на деветнадесет — много млада, за да бъде съветничка. Беше изненадващо, че тъй възрастен сатрап изобщо си взема нова съветничка. По време на представянето ѝ в новата ѝ роля Косго не спираше да се взира в нея. Погледът му недвусмислено изтъкваше подозренията за същинската роля, която тя получава. В онзи момент тя се бе изчервила, а сатрапът бе зашлевил сина си. Младият Косго бе приел това като потвърждение.

След смъртта на баща си Косго бе отпратил всички съветнички на баща си, без да се погрижи за издръжката им — нещо нечувано и особено жестоко, защото повечето от тях бяха на възраст. Единствено Серила не бе прогонена. Макар че ако зависеше от нея, тя също щеше да се махне. Но дадената клетва я принуждаваше да остане на служба при сатрапа. Дори и ако този сатрап вече се казваше Косго.

Тази клетва изискваше от нея съвета ѝ. Още от самото начало той бе демонстрирал по недвусмислен начин, че очаква повече от нея. Другите му компаньонки бяха жени, които познаваха насладите на тялото далеч по-добре от дипломацията. Никоя от тях не беше отказала.

По традиция компаньонките на трона не изпълняваха ролята на харем. От тях се очакваше да бъдат жени, верни единствено на сатрапството. Да бъдат като Серила: искрени, прями и притежаващи безкомпромисен морал. Те бяха съвестта на сатрапа. От тях се очакваше да бъдат настоятелни, а не да утешават. Понякога на Серила ѝ се струваше, че тя е единствената от тези съветнички, която си спомня това.

Тя подозираше, че ако в даден момент допусне сатрапа до леглото си, би изгубила цялото си влияние над него. Докато представляваше притежание на баща му, което той не можеше да получи, Косго щеше да продължава да я желае. Той щеше да се преструва, че я слуша, а на моменти дори истински да се вслушва в съветите ѝ, за да ѝ достави удоволствие. Това беше единственото влияние, което ѝ беше останало. Серила се надяваше да го използва, за да се сдобие със свободата си.

Сега тя го наблюдаваше мълчаливо. И изчакваше.

— Добре, така да бъде! — отвратено възкликна той. — Ще те заведа до Бингтаун, щом това означава толкова много за теб.

Тя бе връхлетяна от облекчение, примесено с отврата.

— Ще ми позволиш да отида? — задъхано запита тя.

Косго леко се навъси, а в следващия момент се усмихна. Той имаше тънък мустак, който проблясваше като котешки.

— Аз казах друго. Казах, че ще те заведа. Ти ще ме придружиш.

— Но ти си сатрапът! — заекна тя. — От две поколения насам никой сатрап не е напускал столицата си!

— Тъкмо ще се почувстват поласкани. Вместо да изпраща съветнички, сатрапът лично пристига да ги посети. Освен това ми е на път за Калсид. Тамошните благородници много пъти са ме канили. Отдавна възнамерявах да се отзова. Ти ще ме придружиш и там, след като успокоим бингтаунската сган. — Той се усмихна още по-широко. — Има много неща, които би могла да научиш в Калсид. Мисля, че това пътуване ще се отрази добре и на двама ни.

Глава седма Дъщеря на Търговски род

— Стой мирна.

— Боли — протестира Малта и повдигна ръка към кичура, който майка ѝ извиваше. Кефрия избута ръката ѝ обратно.

— Болката е по-голямата част от живота на една жена — прагматично заяви майка ѝ. — Ти сама искаше това, така че свиквай. — Тя умело вплете няколко непокорни косъма.

— Недей да ѝ пълниш главата с подобни глупости — раздразни се Роника. — Само това ни липсваше сега: тя да започне да се изживява като мъченица само защото се е родила жена.

Старицата остави панделките, които бе подреждала, и започна да крачи из стаята.

— Това не ми харесва — рече тя.

— Кое? Първият ухажор на Малта? — В гласа на Кефрия се долавяше развеселена, майчинска топлота.

Малта се навъси. Майка ѝ бе отказвала да приеме, че дъщеря ѝ вече е жена. Само преди няколко седмици Кефрия бе заявила, че дъщеря ѝ е прекалено малка, за да има ухажори. Нима сега тя одобряваше тази идея? Девойката се опита да зърне лицето на майка си в огледалото, само че Кефрия се бе привела над прическата ѝ.

Стаята бе слънчева, изпълнена с аромата на зюмбюли. От прозорците бликаше светлина. Прекрасен пролетен следобед, ден, който би трябвало да е натежал от обещание. Вместо това Малта се чувстваше притисната от неспокойството на другите две жени. В момента течаха приготовленията по посрещането на нейния първи ухажор, а въпреки това веселие отсъстваше. Домът все така си оставаше пропит с траур. Като че смъртта на дядо ѝ беше забранила всички последващи усмивки.

На масичката пред Малта бяха подредени малки съдинки и шишенца с козметика. Нищо от тези неща не беше закупено специално за случая; до едно те бяха пренесени от тоалетката на майка ѝ: обстоятелство, което дразнеше девойката и я караше да се чувства наскърбена. Близките ѝ не си бяха направили труда да купят нещо дори от обикновения пазар. Всички тези багрила бяха приготвени у дома, в кухнята, извлечени като някаква гозба от плодове, цветя и мас. И майка ѝ, и баба ѝ бяха отчайващо старомодни. Как изобщо очакваха местното общество да ги почита, след като живееха като просякини?

На всичкото отгоре двете разговаряха за нея в нейно присъствие, сякаш тя не можеше да чуе думите им.

— Не, с това вече се примирих — рече баба ѝ. Впрочем тя звучеше по-скоро раздразнена, отколкото примирена. — Не ми харесва, че не сме получавали никакви новини от Кайл и Вивачия. Това ме притеснява.

Очевидно Кефрия смяташе, че обсъждането на кораба и нейния съпруг заслужава предпазливо неутрален глас.

— Пролетните ветрове са капризни. Сигурна съм, че той ще се прибере след няколко дни… ако реши да спре в Бингтаун. Възможно е да ни подмине и да продължи направо към Калсид, за да продаде товара си по-бързо.

— За да продаде робите, докато са още живи — не пропусна да се заяде Роника. Старицата винаги се обявяваше против търговията с роби. Твърдеше, че е против робството като идея, но тези ѝ идеали не ѝ пречеха да държи робиня в къщата. Лицемерието ѝ намираше и друг израз: тревогата ѝ не се отнасяше за превозваните роби, а за самия кораб — тя твърдеше, че живите кораби усещали чувствата на онези, които се намират на борда им. А младите кораби, събудили се неотдавна (като Вивачия), притежавали особено изострена чувствителност.

Малта не беше сигурна във всичко това. Тя смяташе, че самата идея за жив кораб е глупава. Притежаването на подобен съд бе донесло на семейството ѝ единствено дълг и проблеми.

Като например ситуацията, в която тя се беше оказала сега. След като месеци наред бе умолявала да започне да се облича и общува като млада жена, а не като момиченце, близките ѝ най-сетне бяха склонили. Но не защото бяха осъзнали разумността на молбите ѝ, много моля. Не. Причината беше някакъв глупав договор, който казваше, че ако баба ѝ не е в състояние да изплаща вноските по живия кораб, едно от децата в семейството трябва да замине за Дъждовните земи вместо злато.

Цялата ситуация беше крещящо несправедлива. Малта беше млада, изпълнена с живот. И кой щеше да бъде нейният първи ухажор? Някой млад и предприемчив красавец като Керуин Трел? Някой меланхоличен и чувствителен поет като Крион Трентор? Не. На Малта Вестрит подобно нещо не се полага, господа. Не, тя щеше да получи някакъв брадавичест Дъждовен Търговец, мъж тъй обезобразен, че при идванията си в Бингтаун той трябваше да крие тялото си под наметало с качулка и воал. Нейните близки изобщо бяха ли се замисляли как щеше да се чувства тя край подобен човек? Къде ти! Те бяха прекалено заети да се тревожат за кораба, за драгоценния Уинтроу и вятърничавата леля Алтея. Малта не я смятаха за нищо. Дори и в този момент, докато ѝ помагаха да се приготви, те не мислеха за нея, а я третираха като неодушевен предмет. Това можеше да се окаже най-важният ден в живота ѝ, а те седнали да спорят за робство!

— … прави всичко това в името на семейството си. — Майка ѝ говореше с нисък, сдържан глас. — Дори и ти трябва да признаеш това. Понякога Кайл може изобщо да не се замисля за чувствата на другите, това е така. Моите той е наранявал неведнъж. Но той не е лош или себичен. Той никога не е предприемал нещо, за което да не е вярвал, че е за наше добро.

Малта остана изненадана, че майка ѝ го защитава. Кефрия се бе скарала с баща ѝ непосредствено преди отплаването му и оттогава почти не говореше за него. Може би по своя си смирен, свит начин тя все още изпитваше загриженост към съпруга си.

Малта винаги бе съжалявала баща си: беше срамота, че тъй красив и дързък капитан е взел за своя съпруга подобна свита жена, лишена от всякакъв интерес към обществото и модата. Той заслужаваше жена, която се облича добре, която организира вечеринки в дома си и се старае да подбере най-добрия партньор за своята дъщеря.

Това я наведе на нова тревожна мисъл.

— Какво ще облечеш днес? — обърна се Малта към майка си.

— Същото, с което съм облечена и сега — тросна се Кефрия. — И повече няма да обсъждам тази тема. Рейн ще дойде заради теб, а не заради мен. — С по-тих глас тя добави. — Твоята коса сияе като самата нощ. Съмнявам се, че той ще обръща внимание на друго.

Малта не допусна на редкия комплимент да я разсее. Простоватата синя вълнена роба, с която майка ѝ бе облечена, беше поне на три години. Дрехата бе поддържана добре и не изглеждаше захабена, но това не оправдаваше скучния ѝ вид.

— Няма ли поне да си направиш прическа и да си сложиш бижута? — примоли се тя с едва ли не отчаян глас. — Вие двете с баба винаги искате от мен да се обличам добре и да се държа пристойно, когато ме вземате по работа със себе си. Нима сега няма да сторите същото за мен?

Тя изви глава от огледалото, за да ги погледне без неговото посредничество. И двете изглеждаха изненадани.

— Рейн Купрус може да не е първороден син, но пак си остава член на едно от най-заможните и влиятелни Дъждовни семейства. Вие самите сте ми казвали това. Не трябва ли всички да сме облечени както се полага за посрещането на подобен гост, пък дори и ако вие тайничко се надявате, че той ще ме намери за скучна и бързо ще си отиде? — С по-тих глас девойката добави: — Мисля, че на себе си дължим поне толкова самоуважение.

— Малта… — въздъхна майка ѝ.

— Мисля, че тя е права — неочаквано каза баба ѝ. Дребната възрастна жена, превила гръб в робата на вдовица, неочаквано се изправи. — Не, тя наистина е права. И двете бяхме късогледи. Без значение е дали одобряваме пристигането на Рейн. Важното е, че сме му дали позволението си. Родът Купрус притежава дълга ни за Вивачия. Договорът ни сега е сключен с тях. Ние им дължим същата почит, която отдавахме на семейство Фестрю, същото лице.

Роника започна да отброява върху пръстите си.

— Приготвили сме трапеза, а стаите са почистени. Можем да накараме Рейч да сервира, тя се справя добре. Иска ми се бавачката още да беше при нас, но предложението, което тя получи, беше прекалено изгодно, за да я карам да откаже. Дали да не поискаме от Давад да ни заеме още неколцина от слугите си?

— Да, бихме могли — колебливо поде майката на Малта.

— Не, моля ви, недейте! — намеси се Малта. — Слугите на Давад са отвратителни, невъзпитани и нахални. С тях само ще бъде по-лошо. Нека да представим домакинството си такова, каквото е. Вие какво бихте намерили за по-благопристойно? Дом с ограничени възможности, който избира най-доброто в рамките на бюджета си, или домакинство, което заема неумела помощ?

Беше ѝ приятно да види изненадата на другите две жени. Майка ѝ се усмихна гордо и каза:

— Тя е права. Радвам се да чуя подобни думи от теб, дъще.

Бабиното ѝ одобрение бе по-предпазливо. Роника сви устни, но все пак кимна. А Малта започна да извърта глава към огледалото, за да провери резултатите от работата на майка си. Задоволителна. За момент тя погледна към образа на баба си. Старицата все още я наблюдаваше. Очевидно Роника Вестрит трудно можеше да преглътне, че тя не е единствената притежателка на разсъдък в този дом… Да, това беше. Старицата се дразнеше, че Малта е способна да мисли самостоятелно. Но Кефрия изпитваше искрена гордост. Нея девойката можеше да спечели на своя страна. Защо не се беше замисляла за това преди?

Тя бе споходена от вдъхновение.

— Благодаря ти, мамо. Косата ми изглежда прекрасно. Сега е мой ред. Ела, седни. — Малта се надигна и довлече сепнатата си майка до стола, настанявайки я на досегашното си място. Там сне фибите от косата ѝ и кичурите се разляха по раменете на Кефрия. — Ти подреждаш косата си като някаква старомодна бабичка — додаде тя. Не беше нужно да изтъква, че баба ѝ имаше сходна прическа.

Девойката се приведе, за да постави лице редом с майчиното си, и улови погледа ѝ в отражението.

— Сега ще сложим малко цветя. И от онези игли с перлите. Все пак е пролет, когато разцъфва нов живот.

Малта взе четката със сребърната дръжка и започна да разресва косата ѝ. И се усмихна към образа.

— След като не можем да си позволим нови роби и рокли преди татко да се върне, бихме могли да избродираме старите. Сигурна съм, че това би му харесало. Освен това е крайно време да ме научиш на онзи бод. Може да ми го покажеш, след като Рейн си тръгне…

Роника Вестрит изпитваше съмнение към внезапното послушание на внучката си. Тя изпитваше и неудовлетворение от собствения си песимизъм, но въпреки това не смееше да го заглуши. И проклинаше обстоятелствата, заложили репутацията и положението на семейството ѝ в ръцете на едно вятърничаво момиче. Още по-ужасяващо бе обстоятелството, че тези девически ръце бяха алчни, а глупостта на Малта се съчетаваше с хитроумие. Ако момичето впрегнеше този ум в истинска полза за близките си и нея самата, Вестритови биха се гордели с нея. Но в настоящата ситуация тя представляваше опасно бреме.

Старицата безшумно напусна стаята, оставяйки Малта да сплита косата на майка си. Тя мрачно си помисли, че ако имаха късмет, може би Рейн Купрус щеше да ги отърве от малката напаст. За нея определено би било облекчение вече да не трябва да се съобразява с коварството ѝ. Но в следващия момент Роника си я представи като снаха на Яни Купрус и потръпна. Не. Малта беше проблем на семейство Вестрит. Те трябваше да я задържат у дома, докато я научат да се държи подобаващо. Макар понякога да ѝ се струваше, че физическите окови са единственият начин за осъществяването на подобно намерение.

Тя избра да подири спокойствието на спалнята си. С приближаването на пролетта там също бе извършено традиционното за това време от годината почистване. Ала то не бе помогнало. В помещението все така се долавяше загатнат мирис на болест. В тази атмосфера ярките слънчеви лъчи изглеждаха някак престорени.

Възрастната жена се настани пред собствената си тоалетна масичка и се загледа в огледалото. Малта беше права: Роника действително се бе превърнала в старомодна бабичка. Тя никога не се бе смятала за красива, ала по времето на Ефрън бе полагала всички грижи за вида си. С неговата смърт бе изчезнала причината, карала я да предприема тези грижи. Тя изобщо бе престанала да бъде жена. Бръчките по лицето ѝ се бяха изострили, под брадичката висеше значително количество кожа. Бурканчетата масла и помади върху масичката бяха прашасали. Съдържанието на кутийката с бижута ѝ се струваше чуждо. Кога за последен път бе обръщала внимание на външния си вид? Кога за последно се бе интересувала от него?

Тя въздъхна.

— Ефрън…

Само това изрече тя — като молба, извинение и сбогуване. Подир това възрастната жена разпусна косите си. И се навъси заради проредяването им. Тя обгърна лицето си с ръце, опита се да приглади бръчките, ограждащи устата ѝ. Накрая поклати глава и се приведе да издуха прахта от първото бурканче, преди да го отвори.

Тя точно приключваше и посягаше да си сложи парфюм, когато Рейч плахо почука на вратата. Роника знаеше, че е тя: след напускането на старата бавачка Рейч бе единствената слугиня.

Единствена в дом, някога гъмжал от прислуга.

Още с влизането на робинята Роника разбра причината за идването ѝ. Единствено посещенията на Давад Рестарт извикваха специфичната полуприкрита омраза в погледа на младата жена. Рейч все още винеше него за смъртта на сина си, починал по време на пътуването с робския кораб. Дори самото споменаване на въпросния Търговец пораждаше този поглед. Това бяха единствените случаи, в които Рейч губеше обичайната си апатия.

— Само не ми казвай… — въздъхна Роника, макар вече да отгатваше, че Давад се е настанил във всекидневната.

— Простете, госпожо — с почти безстрастен глас отвърна Рейч. — Търговецът Рестарт настоява, че трябва да се срещне с вас.

— Разбрах — отново въздъхна старицата и се оттласна от стола. — Ще сляза при него веднага щом се преоблека. Не, не си прави труда да му съобщаваш това. Щом той не може да си направи труда да изпрати лакей, както подобава, ще му се наложи да изчака да се приготвя. Ела да ми помогнеш за обличането.

Тя се опита да обърне нещата на шега, ала Рейч продължаваше да стиска устни. Давад я бе изпратил при Вестритови още по времето, когато Ефрън бе боледувал, привидно като услуга. Роника подозираше, че в действителност той просто е искал да се отърве от убийствения ѝ поглед. Технически Рейч все още му принадлежеше, защото по джамаилския закон тя се водеше робиня. Но Бингтаун не признаваше робството. Тук Рейч представляваше слугиня, която трябваше да отработва определен срок. Покрай новодошлите спекуланти в града имаше много подобна прислуга.

Роника никак не бързаше да се преоблича. Тя дълго си подбира тоалет, преди в крайна сметка да се спре на една бледозелена ленена рокля. Струваше ѝ се, че от цяла вечност насам не е обличала нещо различно от домашна роба. В зелената одежда тя се чувстваше незащитена, дори и когато приключи с обличането ѝ.

На излизане тя поспря, за да се огледа. Е, не изглеждаше прекрасно. Не изглеждаше млада. Но отново бе придобила вида, подобаващ на една семейна водителка. Достоен вид.

От кутийката с бижута избра огърлица с перли и сходни обици. Тъй. Нека сега малката повлекана пак я нарече бабичка.

При извръщането си от огледалото тя откри, че Рейч я наблюдава с удивление. Роника се почувства почти поласкана от изненадата на слугинята.

— Отивам при него. Ще бъдеш ли така добра да поднесеш кафе и малко сладкиши? Съвсем простички, не искам да го окуражавам да остане.

— Да, госпожо. — Рейч направи реверанс и излезе.

А Роника се отправи към всекидневната. Перлите все още хладнееха приятно върху кожата ѝ. Беше странно как няколко накита и малко грижи бяха променили начина, по който тя се чувстваше. Дълбоката скръб все още присъстваше, заедно с гнева към всичко онова, връхлетяло я подир смъртта на Ефрън. Цяла зима бе давала всичко от себе си, за да понесе ударите. Бе ѝ се наложило с ужас да установи, че доверието, което бе оказала на своя зет, е било неоправдано. Алчността на Кайл бе прогонила Алтея, а стремежът му към пълен контрол почти бе обездвижил Кефрия. На всичкото отгоре Малта бе започнала да издава склонността си да се превърне в копие на баща си. Преди няколко месеца Кефрия бе обещала, че ще овладее дъщеря си. При тази мисъл Роника тихо изсумтя. До този момент единствените промени се състояха в нарасналото коварство на Малта.

На прага на всекидневната тя поспря и прогони тези мисли. С усилие прогони смръщването от челото си и заповяда на лицето си да се успокои. Накрая изправи глава, отвори вратата и пристъпи вътре с думите:

— Добро утро, Давад. Посещението ти е изненада за нас.

Той стоеше с гръб към нея, край прозореца — бе взел една книга и я разлистваше. Със заобления си гръб, обвит в тъмносин сюртук, Давад ѝ напомняше на влетял в стаята бръмбар.

Търговецът затвори книгата и се обърна.

— Не е изненадващо, а невъзпитано. Дори един грубиянин като мен знае, че не бива да идва неканен. Но аз знаех, че няма да ми откажеш и… Ти изглеждаш смайващо, Роника!

Погледът му я обходи с прекомерна фамилиарност, което я накара да се изчерви. Върху топчестото лице на натрапника изникна усмивка.

— Бях привикнал да те виждам все в мрачни дрехи и бях забравил как изглеждаше в действителност. Аз си спомням тази рокля. Тя е стара, нали? Ти май я носеше на един от приемите, на които обяви, че Кефрия е сгодена за Кайл. С нея изглеждаш години по-млада! Сигурно си горда, че след цялото това време тя още ти става.

Роника поклати глава.

— Само ти, Давад Рестарт, би успял да изречеш толкова комплименти и накрая да ги обезсмислиш.

Той я погледна неразбиращо. Както винаги, старият семеен приятел дори не осъзнаваше нетактичността си.

— Ела, седни — подкани го Роника, сама настаняваща се на канапето. — Казах на Рейч да поднесе кафе, но ще трябва да те предупредя, че имам съвсем малко време. Днес очакваме Рейн Купрус. Това ще бъде първото му посещение при Малта, а още не сме приключили с всички приготовления.

— Зная — призна Давад. — Целият град обсъжда това. Малко е необичайно да позволиш мъж да я ухажва, преди тя да е била представена официално? Макар да съм сигурен, че тя се смята за готова, особено след онзи есенен бал… Не те виня, че искаш да я омъжиш толкова скоро. Колкото по-рано това момиче се кротне, толкова по-добре ще бъде за цял Бингтаун. — Той замълча и прочисти гърло. За пръв път от началото на визитата си той придоби смутен вид. — Всъщност, Роника, точно с това е свързано посещението ми. Налага се да те помоля за една много голяма услуга.

— Дошъл си да искаш услуга, която по някакъв начин е свързана с идването на Рейн? — Роника го погледна объркано. В същото време тя започваше да изпитва притеснение.

— Именно. Става дума за нещо много просто. Уреди и аз да присъствам. Моля те.

Тя успя да не зяпне насреща му. А появата на Рейч ѝ спести необходимостта да отговаря веднага. Въпреки това старицата я отпрати веднага — тя нямаше намерение да я кара да поднася кафе на човек, когото мрази. Наливането на течността ѝ предостави няколко секунди размисъл.

Давад заговори отново, изпреварвайки тактичния ѝ отказ.

— Зная, че не би било подобаващо, но съм измислил оправдание.

Възрастната жена реши да изостави любезностите.

— Давад, аз нямам намерение да предоставям оправдания. Семейство Купрус е изключително влиятелно. В ситуацията, в която съм изпаднала сега, не мога да допусна да наскърбя когото и да било, още по-малко един от потомците на подобен род. Ти дори не ми каза причината, поради която искаш да се срещнеш с момчето. По традиция единствено близките на девойката присъстват на първото посещение. За да се чувства ухажорът по-добре.

— Да, зная. Но след като Ефрън е мъртъв, а бащата на Малта е в морето, ти би могла да ме представиш като стар приятел на семейството, който един вид… се грижи за вас в отсъствие на мъжете ви.

Видял изражението ѝ, Търговецът заглъхна.

— Давад, ти много добре знаеш, че аз никога не съм се нуждаела от мъж, който да се грижи за мен. Когато момичетата бяха малки, а Ефрън почти не се прибираше, аз се оправях сама. Никога не съм искала от приятелите му да ми помагат в сделките или да се занимават с проблеми, които ми се струват неприятни. Цял Бингтаун знае това. Такава съм си аз. Наистина ли очакваш, че сега, когато съм останала сама, ще се крия зад теб? Забрави. Рейн Купрус пристига днес, за да се срещне със семейството на девойката, която желае да вземе за своя съпруга. Той ще ни види такива, каквито сме.

Роника поспря, за да си поеме дъх след този изблик. Давад побърза да се възползва от момента.

— Искам от теб това заради самия себе си. Да, ще бъда честен с теб, за теб няма да има никаква полза, признавам го открито. Възможно е присъствието ми дори да се окаже в твой ущърб. Са знае, не едно от местните семейства отказва да ме приеме. Много добре ми е известно, че аз съм жив срам за обществото. В началото това се дължеше на неумението ми. Мен никога не ме е бивало в социалните неща. Това беше стихията на Дорил. Тя винаги се грижеше за тях. След като тя умря, мнозина се отнасяха мило към мен, пък макар и само в нейна памет, по инерция. Ала с течение на годините все по-малко ставаха онези, които биха ме нарекли приятел. Аз дори не се усещам, когато наскърбявам хората. Днес ти си единствената сред Търговците, която бих могъл да нарека приятелка.

Той помълча и въздъхна.

— Няма към кого друг да се обърна. А зная, че трябва отново да се сдобия с връзки. Ако можех сам да си изградя такива с Дъждовните Търговци, бих го сторил. Зная, че мнозина в Бингтаун не одобряват делата ми. Те казват, че аз се подмазвам на чужденците, че търговията с роби е позор, че аз съм предал Търговците. Но ти знаеш, че аз правя това, за да оцелея. Какво друго бих могъл да сторя? Погледни ме. Аз си нямам никого, принуден, съм да разчитам единствено на себе си. Нямам жена, която да ме утеши, нито деца, на които да оставя наследството си. Просто се опитвам да запазя достатъчно, за да изживея спокойно старините си. Защото те ще донесат края на всичко. — Той замълча и довърши с притихнал глас. — Моят род ще свърши с мен.

По средата на оплакванията му Роника бе затворила очи. При последвалата въздишка тя отново ги отвори.

— Засрами се, Давад — укори го тя. — Не се опитвай да изтръгнеш съжаление от мен, защото аз не съжалявам дори себе си. Ти сам знаеш причините за проблемите си, нали току-що ги изреди. Ако искаш да си върнеш уважението на Търговците, престани да сътрудничиш на спекулантите. Престани да търгуваш с хора. Стани отново онзи, който си бил, и приятелите ще се върнат на свой ред. Това няма да стане бързо, защото ти си наскърбил мнозина. Но в един момент то ще стане. Ти си един от нас. В мига, в който си го припомниш, останалите също ще си го спомнят.

— А междувременно тихичко да мра от глад? — изтърси Търговецът. И за да не допусне подобна страховита орис, той отхапа от парчето сладкиш.

— Няма да умреш от глад — неумолимо изтъкна Роника. — Ти сам каза, че трябва да се грижиш единствено за себе си. Притежаваш достатъчно имоти, за да се изхранваш от приходите им, дори и ако избереш да прекараш в бездействие остатъка от живота си. Да не говорим, че допълнително би могъл да намалиш разходите си, като освободиш някои от слугите си и започнеш сам да отглеждаш част от храната си. Да се ограничиш до най-необходимото, както постъпихме ние с Кефрия. А що се отнася до самотата… Ако не ме лъже паметта, ти имаш племенничка. Сближи се с нея, щом искаш наследница. Това може да заглади отношенията ти с онези от роднините ти.

— Тя ме мрази. — Давад прогони тази идея едновременно с трохите, посипали се в скута му. — Заради нещо, което съм бил казал на съпруга ѝ, още когато той беше неин годеник. Тя страни от мен като от чумав. Положението е непоправимо. — Той сръбна от кафето си. — Пък и на какво основание критикуваш моето търгуване с роби? Нима Кайл не се е захванал точно с това?

Забелязал помрачнялото ѝ лице, той побърза да смени тактиката.

— Моля те, Роника. Няма да стоя дълго. Просто ми позволи да остана, когато той дойде, за да ме представиш като приятел на семейството. Това е всичко. Просто ми помогни да установя познанство. С останалото ще се заема сам.

Той я погледна умоляващо. Ароматното масло, което бе втрил в косата си, бе започнало да прокапва върху челото. Той имаше жалък вид. Беше стар семеен приятел. Търгуваше с роби. Двамата с Дорил бяха сключили брак седмица след Роника и Ефрън; двете влюбени двойки бяха танцували на сватбите си. Той със сигурност щеше да изтърси нещо неподходящо пред Рейн. И беше дошъл при нея като единствената си надежда.

Същинско преносимо бедствие.

Тя все така се взираше в него, когато Кефрия влезе.

— Давад! — възкликна дъщеря ѝ и се усмихна сковано. Очите ѝ придобиха стреснат вид. — Каква изненада! Нямах представа, че си тук.

Давад побърза да се надигне, при което едва не събори чашата си с кафе. Той се втурна към Кефрия, сграбчи десницата ѝ и със сияещо лице обясни:

— Зная, че това не е най-подходящият момент, но просто не можах да се сдържа. Тъй като Кайл го няма, сметнах за удачно у дома да има мъж, който да оцени младежа, решил да ухажва нашата Малта.

— Аха — промълви Кефрия. И хвърли остър поглед към майка си.

Роника се раздвижи:

— Тъкмо казвах на Давад, че това е недопустимо. По-късно, ако младите задълбочат отношенията си, ще поканим семейните си приятели на чай. Тогава би било по-подходящо за него да се запознае с Рейн и семейството му.

— Да, вероятно — бавно каза Давад. — Щом това е всичко, което можеш да предложиш на най-стария си приятел, Роника Вестрит, аз ще вървя и ще дойда отново, когато съм поканен.

— Вече е прекалено късно — промълви Кефрия. — Точно по тази причина дойдох да те потърся, майко. Рейн и близките му вече са тук.

Старицата бързо се надигна.

— И близките му? Къде са?

— В другата дневна. Да, зная, аз също не ги очаквах по това време. Смятах, че Рейн ще дойде някъде в късния следобед. Пътували са бързо. Както и да е. Яни Купрус е с него, а също и по-големият му брат… Бендир. Отвън чакат слуги, понесли подаръци… Майко, трябва да ми помогнеш. Ние нямаме почти никаква прислуга, как ще…

— Много просто — намеси се Давад. Само за миг той се бе превърнал от просител в командир. — Нали все още пазите едно конярче. Изпратете ми го. Аз ще му дам бележка, която то да отнесе до моя дом. За нула време моите слуги ще пристигнат тук. Дискретно, разбира се. Ще им дам изрични нареждания да се държат като ваша прислуга и…

— И когато слуховете се разнесат из Бингтаун, ние ще станем за смях. Не, Давад. — Сега беше ред на Роника да въздъхва. — Ние сме принудени да приемем предложението ти. Но щом ще трябва да заемаме слуги, то няма да бъде тайно. Твоята добрина не бива да бъде укривана в името на нашата гордост.

Със закъснение тя осъзна, че мнението на дъщеря ѝ може да не съвпада. Роника се обърна към нея.

— Ти съгласна ли си? — попита възрастната жена.

Кефрия безпомощно поклати глава.

— Принудена съм да се съглася. Но на Малта това никак няма да се хареса.

Последните думи тя изрече по-скоро на себе си.

— Тя няма защо да се притеснява за това. — В този момент Давад сияеше. На Роника страшно ѝ се искаше да го халоса с нещо. — Сигурен съм, че тя ще бъде прекалено заинтригувана от своя ухажор, за да обръща внимание на един стар семеен приятел. Би ли ми дала късче хартия, Роника… Ей сега ще надраскам бележката и ще изпратим момчето.

Напук на притесненията на Роника, всичко протече гладко. Кефрия се върна при гостите с уверението, че майка ѝ ще се появи скоро. Съобщението бе изпратено. Междувременно Давад настоя да пооправи вида си. Роника бе сигурна, че това му желание не е породено от грижа за нея, но въпреки това тя му помогна да си избърше лицето и приведе косата си в по-сносен вид. За панталона нищо не би могло да помогне, увери я той, всичките му панталони увисвали в коленете. Що се отнася до одеждата, тя била нова, по съвременната мода. Тук Роника трябваше да си прехапе езика и да премълчи мнението си за разликата между модерно и подобаващо. С голямо смущение тя прекрачи прага на дневната, хванала Давад под ръка.

Тя бе чувала, че обичаите по ухажване на Дъждовните земи са по-малко сдържани от тези в Бингтаун. Пък нали и Рейн бе приет с условието, че няма да предлага скъпи подаръци, които да замаят девойката. Роника бе очаквала, че той ще донесе букет цветя, може би някакви прости десерти. И очакваше да зърне срамежлив млад мъж, придружен от свой чичо или наставник.

Вместо това тя почти не можа да познае стаята, чийто праг прекрачи. Цветята, които двете с Кефрия бяха донесли от градината, се губеха сред кошници и вази с екзотични Дъждовни цветя. Техният аромат изпълваше въздуха. Подноси и купи с плодове, бутилки с вино и подноси със сладкиши бяха се присъединили към почерпката, която домакините бяха приготвили. Пъстри пойни птици подскачаха в месингова клетка, окачена сред клоните на изкуствено дърво. Невръстна котка не спираше да подскача под клетката. Из помещението продължаваха да се движат слуги, местни и доведени, за да продължат трансформацията. Млад мъж с покрито лице тъкмо довършваше настройването на преносимата си арфа.

Яни Купрус пристъпи да я посрещне едновременно с първите ноти на музиката. Тя бе скрила лицето си зад воал от бяла дантела, украсен с перли. Качулката ѝ бе спусната назад, украсена с копринени пискюли в почти всички оттенъци на синьото. Освен това Търговката носеше блуза с разкошни панделки и свободни панталони, пристегнати в глезените с още панделки. Самият плат на одеждите почти не се виждаше от бродерия.

Роника за първи път виждаше подобна дреха, но веднага разбра, че много скоро този стил ще се пренесе в Бингтаун. В този момент тя се чувстваше не като домакиня, а като гостенка, по вълшебен начин пренесена в Дъждовните земи.

Усмивката на Яни бе топла; само един бърз объркан поглед издаде любопитството ѝ към Давад.

— Радвам се, че ти също се присъединяваш към нас — приветства я Яни. Със смущаваща фамилиарност тя взе ръцете ѝ в своите и се приведе по-близо. — Сигурно се гордееш с дъщеря си. Тя ни приветства тъй топло и умело. Тя е същинска ценност. А Малта! Вече разбирам защо синът ми бе завладян тъй бързо и тъй дълбоко. Тя наистина е млада, както ме предупреди, но вече разцъфва. Всеки млад мъж би бил поразен от подобни очи. Нищо чудно, че той с такова усърдие подбираше подаръците си. Признавам, когато цветята са струпани по такъв начин, те изглеждат малко пресилено, но нека проявим разбиране към нетърпението на един млад мъж.

— Особено когато вече е късно да сторим друго! — намеси се Давад, изпреварил внимателния отговор на Роника. Той пристъпи напред и отпусна длан върху все още събраните ръце на жените. — Добре дошли в дома Вестрит. Аз съм Давад Рестарт, дългогодишен приятел на семейството. За нас е голяма чест да ви посрещнем тук; поласкани сме от вниманието, което вашият Рейн оказва на нашата Малта. Двамата наистина изглеждат очарователно!

Думите му бяха съвсем различни от нещата, които Роника би избрала да изрече в отговор. Тя едва не избухна. За момент Яни насочи погледа си към нея, сетне меко, но подчертано измъкна ръката си изпод неговата.

— Помня ви добре, Търговецо Рестарт.

Тонът ѝ бе хладен — очевидно тя не го помнеше с добро. Но Давад не усети намека.

— Възхитен съм, че сте ме запомнили — радостно възкликна той и се ухили насреща ѝ. Очевидно той смяташе, че нещата вървят добре.

Роника знаеше, че трябва да каже нещо, ала не можеше да измисли нищо смислено. Тя подири убежище в баналното.

— Тези цветя са прекрасни. Само Дъждовните земи раждат подобни чудни ухания и багри.

Яни се извъртя едва забележимо, но все пак достатъчно, за да насочи вниманието си изцяло към Роника, изключвайки Давад от разговора им.

— Много се радвам, че ти харесват. Боях се, че ще ме укориш, задето съм позволила на Рейн да прибягва до подобно обилие. Зная, че ние се бяхме разбрали за по-скромни подаръци.

Роника наистина смяташе, че Яни Купрус е нарушила споразумението, но преди да е открила тактичен начин да намекне, че Рейн не бива да го прави отново, Давад се намеси за пореден път.

— Скромни? Скромността няма място в страстта на един млад мъж! Ако аз отново бях момче и ухажвах момиче като Малта, също щях да я засипя с подаръци.

Роника най-сетне успя да надвие проклетото си безмълвие.

— А аз съм сигурна, че младеж като Рейн би искал да бъде ценѐн заради самия себе си, а не заради даровете си. Подобна проява е подходяща за официалното им запознаване, но аз съм сигурна, че следващите им срещи ще протичат по-сдържано.

Насочвайки тези думи към Давад, Роника се надяваше, че ще изтъкне позицията си, без да дава основания за насрещна обида.

— Глупости! — настояваше Давад. — Погледни ги. Нима тя ти изглежда като човек, настояващ за скромност?

Малта седеше като кралица сред цветята. Тя се бе настанила в един фотьойл, поставила огромен букет върху коленете си. От всички страни я обграждаха съдове с цъфнали цветя и зеленина. Огромно червено цвете бе прикрепено към рамото на бялата ѝ рокля. Друго се намираше сред косата ѝ. Тези живи украшения подчертаваха мекия цвят на кожата ѝ и караха косите ѝ да изглеждат още по-лъскави. Тя бе свела очи и тихо разговаряше с младежа, застанал край нея. На моменти девойката го поглеждаше изпод клепки. В тези мигове тя се усмихваше едва забележимо.

Рейн Купрус бе облечен изцяло в синьо. Наметалото си с лазурен цвят бе преметнал върху един от свободните столове. Той носеше традиционното за мъжете от Дъждовните земи облекло — свободни панталони и риза с дълги ръкави — което скриваше деформациите от погледа. Кръста си младежът бе пристегнал с тъмносин пояс, по-тъмен оттенък от останалите одежди. Под панталоните му надничаха черни ботуши. Ръкавиците му също бяха черни, украсени със сини огнени кристали: стилна и небрежна проява на заможност. Качулката му бе простовата, изработена от същия материал като пояса. Прикаченият към нея воал бе непрозрачен, тъмен. Лицето му не се виждаше, ала съсредоточението му личеше в начина, по който младият мъж бе наклонил глава.

— Малта е много млада — бързо изрече Роника в стремежа си да измести темата. — Тя не е способна да избере предпазливост. От мен и от майка ѝ зависи да бъдем сдържани. Двете с Яни се съгласихме, че за доброто на младите не бива да им позволяваме да бъдат импулсивни.

— Аз пък не виждам причина — весело възрази Давад. — От това ще произлезе само добро. В един момент Малта ще трябва да сключи брак. Защо да пречим на младите да се обичат. От това Яни ще може да очаква внуци, а ти — правнуци. И не се съмнявам, изгодни за всички споразумения.

Мъчителна беше тромавостта, с която той насочваше разговора в интересуващата го посока. В течение на годините Роника отлично бе опознала Давад. Той беше стар приятел на семейството, който истински бе загрижен за Малта и бъдещето ѝ. Ала по-голямата част от вниманието му неизменно оставаше отдадена на търговията и произтичащите от нея приходи. Такъв си беше умът му. Той никога не се поколебаваше да използва приятелствата си за доброто на сделките си. И съответно, рядко би се отказал от печалба в името на приятелството.

Всичко това премина през ума на Роника за частица от мига. Сега тя видя Давад открито. Тя никога не бе се замисляла над последиците от дружбата с подобен приятел. Дори различията в идеите им не я бяха накарали да прекъсне отношенията с него даже когато повечето от другите Търговци бяха постъпили точно по този начин. Той не беше лош човек, просто не се замисляше достатъчно над нещата, които правеше. Стига печалбата да го призовеше, той не се посвеняваше да започне да пренася роби и да се замеси в съмнителните дела на спекулантите. Ето, че сега не се свенеше да опита да извлече печалба от ухажването на Малта. Той не го правеше с лошо чувство; не си беше направил труда да се замисля за правилно и грешно.

Ала това не го правеше безобиден. Не и с оглед на нещата, които той можеше да причини на семейство Вестрит, ако наскърбеше Яни Купрус. Родът Купрус притежаваше оставащите им дългове по изплащането на Вивачия. Тези обстоятелства бяха принудили Роника неохотно да уважи интереса, проявен от Рейн, очаквайки, че той скоро сам ще осъзнае колко млада и неподходяща е Малта. И отказът му щеше да им даде известно предимство. Тогава родът Вестрит би встъпил в ролята на наскърбената страна; родът Купрус щеше да проявява по-голяма сдържаност в изискванията си. Ала ако Купрусови прекъснеха ухажването заради нежеланите връзки на семейство Вестрит, отношението на другите Търговци също щеше да се промени. Роника вече бе усетила известна хладина заради познанството си с Давад Рестарт. Тя щеше да се окаже затънала във финансово тресавище, ако този бойкот бъдеше пренесен в търговската сфера.

Най-разумно би било просто да се отърве от Давад Рестарт.

Лоялността забраняваше това. И гордостта. Ако семейство Вестрит допуснеше да бъде ръководено от онова, което останалите приемат за правилно, те биха изгубили контрол върху съдбата си.

Не че им беше останал кой знае какъв контрол…

Мълчанието бе придобило тягостен характер. Роника отново бе застинала, скована от своеобразно удивление. Каква ли глупост щеше да изтърси Давад сега? Той изобщо не усещаше грешките си. Ето и сега, той се усмихна широко и поде:

— И като стана дума за сделки…

Спасението се появи от неочаквана посока под формата на Кефрия. Дребните капчици пот върху челото ѝ бяха единственият признак на смущението, което тя несъмнено изпитваше заради факта, че Давад Рестарт се бе застоял тъй дълго край гостенката им. Кефрия леко го докосна по ръката и тихо го помоли да ѝ помогне в кухнята. Слугите се затруднявали да отворят някои от вината; не би ли могъл той да се погрижи лично?

Кефрия бе проявила похвална досетливост. Виното и правилното му поднасяне бяха сред любимите теми на Давад. Той бързо се отдалечи, последван от кимащата Кефрия: той вече ѝ обясняваше най-правилния метод за отпушването на бутилка. Роника си отдъхна.

— Чудя се как изобщо го търпиш — тихо отбеляза Яни. Подир Давадовото оттегляне тя отново се бе приближила до Роника и ѝ говореше тихо. — Онзи ден чух, че са започнали да го наричат Продателя. Всички знаят, че той изпълнява ролята на посредник за спекулантите в много от противните им дела. Говори се, че той е замесен и с онези от тях, които се опитват да закупят Парагон.

— Това предложение е шокиращо с нелепостта си — съгласи се Роника. — Недопустимо е, че Лъдчънсови изобщо ги изслушват? — Тя се усмихна, докато излагаше мнението си. И за да не остави съмнения, че същинският смисъл е бил неразбран, домакинята продължи. — Все пак за всяка сделка са нужни две страни.

— Така е — хладно се съгласи Яни Купрус. — И все пак не е ли жестоко от страна на Давад да изкушава семейство Лъдчънс с подобни предложения? Той много добре знае в колко лоша ситуация са изпаднали те.

— За повечето бингтаунски Търговци са настъпили трудни времена. Родът Вестрит също не прави изключение. Затова ние оформяме съюзи, дори и такива, които биха изглеждали странни. Давад, например, днес дойде при мен, за да предложи да ми заеме слугите си. Той знаеше, че сме останали почти без прислуга.

Така. Това вече бе открито. Ако интересът на Рейн се основаваше на някакво погрешно разбиране за богатствата на семейство Вестрит, много скоро младежът щеше да се оттегли.

Но в отговора на Яни Купрус Роника установи, че е преценила несправедливо уменията на своята гостенка.

— На мен също ми е известно за финансовите ви затруднения. Приятно ми е да видя, че Рейн ухажва млада жена, която разбира нуждата от скромен живот. Пестеливостта и дисциплината винаги си остават добродетели, без значение колко е заможен човек. Слугите, които доведохме със себе си, не целяха да ви засрамват, а да помогнат на всички ни да се съсредоточим върху най-важното от момента.

В гласа ѝ звучеше искреност и Роника отговори по същия начин.

— Понякога Давад е труден приятел. Аз бих могла да го изоставя, но не виждам полза. Никога не съм уважавала хората, които прогонват раздразнили ги близки. Винаги ми се е струвало, че е дълг на всяко семейство да поправя нещата, без значение колко е болезнено. Защо със семейните ни приятели да е различно? Особено когато ние сме се превърнали в семейство за Давад. Той изгуби съпругата и синовете си заради Червената чума. Може би ти е известно.

Отговорът на Яни я завари неподготвена.

— В такъв случай ти не си прогонила Алтея заради непристойното ѝ поведение?

Този въпрос смая Роника. Такива ли слухове се носеха в Бингтаун, достигнали чак до Дъждовните земи? Тя се зарадва на появата на слугата, спрял пред тях с поднос сладкиши. Наистина ли едва миналата нощ двете с Кефрия ги бяха опекли? Роника си взе един; друг слуга веднага ѝ предложи чаша с някакъв ликьор. Тя прие и отпи.

— Прекрасно е — обърна се тя към Яни.

— Сладкишите също са прекрасни — отвърна Яни. Тя погледна към Рейн и Малта. В този момент младежът се смееше. По движението на главата на майка му личеше, че тя също се усмихва.

Роника обмисляше да избяга от темата, но в крайна сметка реши да продължи разговора. Най-добре да отстрани слуха колкото се може по-рано. Кой знае колко дълго беше се носила тази мълва. Може би от миналото лято.

— Не съм принуждавала Алтея да напусне дома ни. В действителност тя напусна противно на волята ми. Разпределянето на бащиното ѝ наследство много я разстрои. Тя бе очаквала да получи Вивачия и беше наскърбена, когато това не стана. Освен това не одобряваше решението на Кайл за търговията с роби. Двамата се скараха и тя се махна. — Беше ѝ трудно, но въпреки това тя впери поглед право във воала на Яни. — Не зная къде е тя сега. Ако в този момент Алтея изникнеше на прага, бих я приветствала с цялата си душа.

Тя усещаше погледа на Яни върху себе си.

— Въпросът бе нетактичен, ала аз съм свикнала да говоря открито. Не съм искала да те наскърбявам. Винаги съм смятала, че откритите думи оставят най-малко място за неразбиране.

— Аз също съм на това мнение. — Роника отново проследи погледа на гостенката към двамата млади. Малта бе свела лице и извърнала очи настрани. Страните ѝ розовееха засрамено, но очите ѝ бяха весели. Мимиките на Рейн издаваха, че със същото веселие той се опитва да улови погледа на девойката.

— В едно семейство няма място за тайни — добави Яни Купрус.

Беше прекрасно, далеч по-прекрасно от нещата, които Малта си бе представяла. Ето какво било да се отнасят към теб подобаващо. Душата ѝ бе копняла за това през целия ѝ живот, затова сега се стараеше да попие колкото се може повече наведнъж. Цветя изпълваха с ухание въздуха около нея, всякакви скъпи храни и напитки ѝ бяха предложени, а Рейн ѝ отдаваше цялото си внимание. Просто нямаше начин този ден да стане по-добър. Може би ако някоя от приятелките ѝ бе тук, за да остане впечатлена… Тя си позволи да си го представи: Дело, Китън, Кариса и Полия щяха да седят ей там; от всеки поднос с храни и напитки Малта щеше да си избира първа, а после щеше да праща слугите при приятелките си. По-късно весело щеше да им се извини, че им е обърнала тъй малко внимание. Срамота, Рейн настоял да заграби цялото ѝ време. Но пък мъжете са си такива, щеше да се подсмихне тя. И щеше да им разкаже някои от комплиментите, с които я беше обсипал, да повтори някои от остроумията…

— Може ли да попитам за причината, извикала подобна усмивка върху лицето ти? — попита Рейн. Той стоеше на почтително разстояние от стола ѝ, отказал предложението ѝ да седне.

Малта повдигна очи към прикритото му лице, при което образът угасна. Кой знае що за лице се усмихваше под този воал? Стомахът ѝ трепна неприятно. Но тя не допусна това до лицето си, а отвърна с мелодичен глас.

— Мислех си колко забавно би било, ако някои от приятелките ми също бяха тук, за да споделят всичко това. — С плавен жест тя обхвана цветното обилие.

— А пък аз си мислех обратното — отвърна той. Имаше приятен глас, образован и мъжествен. Воалът леко потрепна заради дъха му.

— Обратното? — гласно се почуди тя и повдигна вежда.

Той не помръдна от мястото си, а промени единствено гласа си.

— Мислех си колко приятно ще бъде, когато съм придобил достатъчно от доверието ти, за да се срещаме сред по-голямо уединение.

Малта трябваше да се ориентира единствено по жестовете и гласа му. Тя не можа да види повдигната вежда или срамежлива усмивка, която да придружава думите. С мъже тя бе разговаряла и преди, дори бе флиртувала в моментите, когато майка ѝ или баба ѝ не бяха с нея, ала никой мъж не бе проявявал подобна откровеност с нея. Това беше и опияняващо, и плашещо. Тя не отговори веднага; през цялото време на колебанието си усещаше, че той изучава лицето ѝ. А Малта не успя да скрие всичките си чувства от него. Как можеше тя да флиртува и да се усмихва, след като не знаеше дали на усмивката ѝ отвръща мъж, или някакъв урод. Тази мисъл прибави хладина към отговора ѝ.

— Първо трябва да решим дали това ухажване ще започне. Не е ли това целта на тази първа среща: да разберем дали сме подходящи един за друг?

Той изсумтя развеселено.

— Госпожице Малта, нека оставим тази занимавка на майките си. Това е тяхната игра. Погледни, дори и в този момент те се обикалят една друга, като боркини, дебнейки и най-малкото невнимание на другата. Те ще уредят сделка, която ни обединява. Не се съмнявам, че и двете семейства ще извлекат полза във всяко едно отношение.

Съвсем леко качулката му кимна към Яни Купрус и Роника Вестрит. Техните лица бяха учтиви, ала пак се долавяше напрегнатост, която издаваше наличието на някакво вербално съревнование.

— Това не е майка ми, а баба ми — изтъкна Малта. — Освен това не разбирам защо говориш за тази среща като за игра. Това е сериозен момент, поне за мен. Нима ти го намираш за тривиален?

— Никога не бих намерил за тривиален който и да е момент, прекаран край теб. В това бъди сигурна. — Той замълча за миг и продължи. — От мига, в който ти отвори кутийката и двамата навлязохме в твоето въображение, аз осъзнах, че на нищо няма да позволя да застане на пътя ми. Твоите близки се опитаха да унищожат надеждите ми с твърдението, че ти си била по-скоро дете, отколкото жена. Това аз намерих за смехотворно. Това е играта, която имам предвид, играта, към която всички родове пристъпват във времето, когато техните потомци пожелаят да встъпят в брачен съюз. Тогава ще бъдат измисляни препятствия, които по най-мистериозен начин да изчезнат, когато бъдат предоставени достатъчно подаръци и изгодни споразумения… Но тези приказки са прекалено прями за нас. Подобни думи засягат кесията, а подминават сърцето. Те не са нито способни, нито достойни да изразяват желанието ми към теб.

Думите му продължаваха да се изливат бързо, несдържани.

— Малта, аз копнея за теб. Копнея да те притежавам, да споделя с теб всяка тайна на сърцето си. Колкото по-бързо моята майка отстъпи пред исканията на семейството ти, толкова по-добре. Кажи на баба си това. Кажи ѝ, че е свободна да поиска всичко, а аз ще се уверя вашият род да го получи, стига да те намеря в обятията си.

Малта трепна и неволно се отдръпна. Нейният шок не бе престорен, но Рейн го разтълкува погрешно. Той побърза да направи крачка назад и да сведе глава.

— Прости ми — дрезгаво каза той. — Аз съм прокълнат да притежавам език, който изрича мислите на сърцето ми, преди главата ми да е успяла да се намеси. Сигурно в този момент ти изглеждам отвратително, като животно, което точи лиги по теб. Имаш най-искрената ми дума, че не е така. В онази вечер, когато те видях пред залата, аз осъзнах, че притежавам не само ум, но и душа. Преди това аз бях единствено мислещ инструмент, който служеше на семейството си, за да увеличи богатствата му. Когато брат ми или сестрите ми говореха за страст и привличане, аз не разбирах думите им. — Рейн замълча да си поеме дъх и се засмя. — Достатъчно е да знаеш съвсем малко за Дъждовния народ, за да ти е известно, че ние се влюбваме съвсем млади и сключваме брак скоро след това. Съгласно тези обичаи аз бях чудак. Някои казваха, че съм бил запленен от работата си и че никога нямало да обикна друго човешко същество.

Презрително изсумтяване съпроводи тези му думи, изразявайки отвращението му към тях. Младият мъж поклати глава и продължи:

— Някои нашепваха, че аз съм бил евнух, неспособен да изпитва мъжка страст. Техните думи също не ме притесняваха. Аз знаех, че притежавам сърце, ала то спеше и аз не виждах нужда да го събуждам. Смятах, че сред руните, които откривах и тълкувах, сред чудноватите механизми, чиито принципи разгадавах, съм открил достатъчно, за да ангажирам мислите си. Ядосах се, когато майка ми настоя да я придружа до Бингтаун за тази среща. Раздразних се, представи си! И всичко това отхвърча настрана в мига, в който се осмелих да разговарям с теб. Както джидзинът припламва при допира, така и твоят глас събуди сърцето ми. Някаква незряла надежда ме накара да ти оставя кутийката. Бях сигурен, че ти няма да я отвориш, убеден, че жена като теб би захвърлила този дар. Но ти не стори това. Ти отгърна душата си и сподели с мен омайна визия… Ти крачеше сред моя роден град, за да го съживиш с присъствието си! Винаги бях смятал, че хладният и притихнал град е моето сърце. Можеш да си представиш какво означаваше това за мен.

Малта слушаше тази страстна изповед само с половин ухо. Тя се бе съсредоточила изцяло върху едно изречено обещание. Той бе готов да ѝ предостави всичко, което тя поискаше. Всичко! Умът ѝ се мяташе в дирене. Тя не можеше да поиска прекалено много, за да не изглежда алчна. Това щеше да го накара да отрезви страстта си. Но и не биваше да иска прекалено малко: тогава щеше да се прояви като глупава и малоценна. Не. Тук съществуваше баланс, който да бъде намерен. Тя се насочи към онова, което смяташе за най-разумно. Ако баща ѝ беше тук, той щеше да я посъветва за начина, по който тя да се възползва в най-добра степен. И девойката разбра какво трябваше да направи: да отложи преговорите до завръщането му.

— Ти не казваш нищо — отбеляза Рейн с овладян глас. — Виждам, че съм те наскърбил.

Тя се възползва от предимството си. Той трябва да смята позицията си за несигурна, но не и безнадеждна. И Малта се усмихна плахо.

— Просто не съм свикнала… никой не ми е говорил по такъв… — Тя замълча и си пое дъх, за да се успокои. — И сърцето ми бие така… Понякога, когато съм сепната, аз… Би ли могъл да ми донесеш чаша вино?

Тя повдигна ръце и леко докосна бузите си в желание да се успокои. Но нима подир онзи споделен от двамата сън тя можеше да го убеди, че духът ѝ е тъй крехък, че да бъде смутен от подобна искреност?

Да, можеше. Имаше паника в начина, по който Рейн бързо се отдалечи. Той грабна една чаша и наля виното тъй бързо, че то заплашваше да се излее. При завръщането му Малта се отдръпна едва забележимо, с привидно неосъзнат жест. Едва в следващия момент тя се престори, че е осъзнала постъпката си, прие чашата и отпи. Виното бе великолепно, отлична реколта.

Малта отпусна ръка и тихо въздъхна.

— Вече се чувствам по-добре. Благодаря ти.

— Благодариш ми, след като аз бях този, който ти причини тази тревога?

Тя го погледна удивено.

— Сигурна съм, че вината е у мен — хитро каза Малта. — Колко ли глупаво ти изглеждам, да треперя така от обикновени думи. Моята майка ме предупреди, че има много неща, които все още не зная. Предполагам, че това е част от тях. — Тя посочи към стаята. — Както сам можеш да видиш, ние живеем изолирано. Явно съм била по-изолирана, отколкото съм осъзнавала. Аз напълно разбирам наложителността да живеем простичко. И въпреки това тази нужда ме е лишила от много изживявания.

Девойката леко сви рамене.

— Зная толкова малко за младите мъже. — Тя сключи ръце в скута си, сведе поглед към тях и меко добави: — Ще трябва да те помоля да проявяваш търпение към мен. — И отново го погледна изпод клепки. — Надявам се, че няма да ме сметнеш за глупава и безинтересна, нито ще се изнервиш от нуждата да ме учиш на подобни неща. И се надявам, че няма да ме сметнеш за безнадеждна. Почти ми се иска да бях имала други ухажори, за да зная повече за отношенията между мъжете и жените.

Малта отново сви рамене и въздъхна, свеждайки поглед. За момент тя затаи дъх, надявайки се, че усилието ще изчерви бузите ѝ.

— Признавам, че почти не разбрах собствения си сън. — Без да повдига поглед, тя се помоли: — Ще може ли да ме научиш какво означават тези неща?

Не ѝ беше нужно да поглежда към лицето му. Дори не се налагаше да вижда стойката му. Тя знаеше, че го е завладяла напълно в момента, в който той отвърна:

— Не бих могъл да посоча нищо друго, което да искам повече от това да бъда твой наставник.

Глава осма Потапяния

— Той спря да диша! — смая се Вивачия.

— Не! — изпищя Уинтроу. В този момент гласът му отново звучеше момчешки.

Юношата се оттласна от перилото и се затича назад. На един дъх той прекоси средната палуба и се втурна надолу по стълбата.

Страхът от смъртта бе единственото, карало пирата да остава вкопчен в живота. И когато Уинтроу и Вивачия го бяха убедили, че няма от какво да се страхува, Кенит бе престанал да се съпротивлява.

Уинтроу не спря да почука, а връхлетя направо. Ета изгледа със смаян гняв нахлуването му. Тя тъкмо приготвяше нови бинтове. Когато юношата се втурна към леглото, жената ги захвърли и се опита да му попречи.

— Не го буди! — каза тя. — Той най-сетне си почива.

— Той се опитва да умре! — възрази Уинтроу и я избута встрани, сграбчи ръката на пирата и го повика. Отговор не последва. Момчето го потупа по бузата, а после я зашлеви. След това я ощипа, два пъти. Но реакция така и не следваше. Кенит не дишаше.

Той бе умрял.

Кенит се отпускаше в мрака, като листо, отправящо се да легне върху горската твърд. Беше му топло и приятно. Само тънка нишка болка го свързваше с живота. С напредване на пропадането му тя изтъняваше и много скоро щеше да изчезне напълно; тогава той щеше да се е освободил от тялото си. То не му се струваше достойно за внимание. Нищо не заслужаваше вниманието му.

Кенит се отдръпна от себе си и почувства как съзнанието му се разгръща. Никога преди той не бе осъзнавал колко притиснати са мислите, когато са принудени да се ограничават с и от тленно тяло. Всички тези тревоги и идеи, натъпкани като моряшки партакеши. Сега те получаваха възможност да се разпръснат и да прекратят принудителното съжителство. И всяка щеше да придобие собствената си важност.

Той почувства някакво дръпване. Настойчивост, на която Кенит не можеше да се съпротивлява, го придърпа към себе си. Той неохотно ѝ се подчини, ала когато тя го изпълни, пиратът откри, че настойчивостта се колебае. Той остана да се поклаща в объркване. Сякаш някой го беше хвърлил в кипящ казан, където подскачаха варени риби. Ту една, ту друга от тези риби изскачаше на повърхността. Само дето това не бяха риби, а мисли. В един момент той беше жена, която си решеше косата, загледана в морето. Сетне той беше Ефрън Вестрит, който се кълнеше, че на всяка цена ще докара товара си невредим. Сега пък беше кораб, обгърнат от студени струи, заобиколен от игрив морски живот, а над него проблясваха звезди. По-дълбока, по-висока и по-обширна от всички тези съзнания, обгръщаща ги, ала тънка като слой шеллак, присъстваше друга съзнателност, която разгръщаше огромни криле и се стрелваше сред летен небосклон. Тя го привличаше по-силно от останалите; когато тя се отдръпна от него, Кенит се опита да я последва.

Не, забрани му някой, меко, но решително. Не. Аз няма да отида там, ти също. Нещо го дръпна назад. Той се чувстваше като дете, обгърнато в любяща и предпазваща майчина прегръдка. Тя го обичаше. Той се отпусна в прегръдките ѝ. Това беше корабът, прекрасният, бляскав кораб, който той бе спечелил. Този спомен дъхна върху пламъчето на неговото съществувание. Той засия по-силно и почти си спомни себе си. Но не това искаше той. Кенит се извърна и се отдръпна в нея, сливайки се с нея, превръщайки се в нея. Прекрасен, прекрасен кораб, отпуснал корпус върху милващите го води. Аз съм ти, а ти си аз. Когато аз съм ти, аз съм удивителен и мъдър. Той усети веселието ѝ в отговор на това ласкателство, ала то не беше ласкателство. В теб аз мога да стана съвършен, каза ѝ той. И се опитваше да се разтвори в нея, ала тя не му позволяваше.

Тя заговори отново, този път насочила думите си към друг. Намерих го. Ти трябва да го вземеш и върнеш обратно. Аз не зная как.

Отвърна ѝ момчешки глас. Той беше колеблив, тънък като дим и долиташе от много далеч. И страхът го караше да се запъва. Не разбирам какво имаш предвид. Как така си го намерила? Как да го взема и върна обратно? Къде да го върна? Отчаяната молба в младия глас пробуди нещо в него. Тя извика сянката на спомените от гласа на друго момче, също тъй отчаяно и умоляващо. Моля ви. Аз никога не съм правил това. Не мога да го направя. И не искам. Моля ви… Това беше скритият глас, тайният глас, срамният глас: гласът, който никога не биваше да бъде припомнян. Никой не биваше да го чува, никой. Той се хвърли отгоре му, обви се около него, за да го приглуши. Попи го в себе си, за да го укрие. Това възстанови ключовата му същина. Той трепна от гняв, задето те го бяха принудили отново да стане себе си.

Ето така, обърна се тя към другия. Точно така. Открий парчетата от него и ги съедини обратно в едно. И продължи по-тихо. Има места, където двамата почти съвпадате. Започни с тях.

Какво искаш да кажеш с това? Как така съвпадаме? Как е възможно той да съвпада с мен?

Исках да кажа, че в известни отношения двамата приличате един на друг. Вие споделяте повече, отколкото осъзнаваш. Не се страхувай от него. Вземи го. Възстанови го.

Той се вкопчи още по-силно в нея. Не, нямаше да бъде допуснат да бъде отделен от нея. Отчаяно той се бореше да се сплете с нея, да вплете съзнанието си в нейното — както едничко въже е изградено от множество нишки. Тя не го отблъсна, ала и не го приветства. Той усети как бива сглобяван отново и насочван към нещо, което беше част от нея, намираше се сред нея, ала също така беше и самостоятелно.

Ето. Вземи го. Върни го обратно.

Връзката между двамата притежатели на гласове бе смайващо сложна. Те се обичаха взаимно, а въпреки това се бореха да не станат едно. Раздразнение пламтеше на места сред отношенията им. Той не можеше да открие ясна граница между нея и момчето, но всяка от тях изтъкваше собственичество над огромна душа, която не можеше да принадлежи на едно създание. Разперените криле на древно създание едновременно ги прикриваха и засенчваха, ала двамата не го осъзнаваха. Слепи и чудати съзнания, обгърнати от обич, която те се бояха да признаят. За да надвият, от тях се искаше единствено да се предадат, ала те не можеха да осъзнаят това. Красотата на онова, което те можеха да бъдат, го изпълваше с болка. Това беше обич, която той бе търсил през целия си живот; обич, която да прости грешките му и да го направи цялостен. От онова, за което той копнееше най-силно, двамата се бояха и го отбягваха.

Върни се. Моля те. Това беше гласът на момчето, умоляващ глас. Кенит… Моля те, избери живота.

Името представляваше магия. То го обгръщаше и определяше. Момчето усети това. Кенит. Гласът му го повтори подканящо. Моля те, Кенит. Бъди жив, Кенит. При всеки допир с думата той ставаше по-солиден. Спомени се обвиваха около названието, за да го тласнат обратно вътре.

Моля те, отвърна той. И направи усилие да си спомни името на своя мъчител. Уинтроу. Моля те, Уинтроу, пусни ме да си вървя. Той искаше да обвърже момчето с повеля по същия начин, по който самият той биваше обвързан. Ала вместо да подчини Уинтроу на волята си, тези думи го накараха да се съсредоточи върху наличието на момчето.

Кенит, с готовност отвърна то. Кенит, помогни ми. Върни се при себе си, стани отново себе си. Върни се в живота си.

Тогава се случи нещо необичайно. Сред настойчивото приветствие на Уинтроу и усета на Кенит двамата се смесиха. Спомените се отделиха от своите притежатели. В тях едно момче ридаеше безгласно в последната нощ, която щеше да прекара у дома си, преди да отпътува за манастира. Момче заекваше ужасено, докато гледаше как баща му бива пребиван почти до смърт, докато някакъв смеещ се непознат го принуждава да гледа. Момче се мяташе и крещеше от болка, когато седмоъгълна звезда биваше татуирана върху бедрото му. Момче медитираше и различаваше образи на дракони сред облаците и змии сред водата. Момче, борещо се със своя мъчител, който го стискаше за гърлото. Момче, изцяло потънало в книга. Момче, полузадушено от нашийника и болката, татуирана върху лицето му. Момче, часове наред упражняващо буквите. Момче, притиснало ръка към палубата и отказващо да издаде звук, докато инфектираният му пръст бива отрязван. Момче, усмихващо се въпреки болката, докато татуировка биваше изличавана от бедрото му.

Корабът бе казал правилно: съществуваха много сходни точки, множество места, където двамата съвпадаха. Това сходство бе невъзможно за отричане; двамата се припокриваха, превръщаха се в едно, сетне отново ставаха отделни.

Кенит отново позна себе си. Уинтроу потръпна заради жестокостта, изпълвала първите години от живота на Кенит. В следващия миг пиратът се оказа залян от състрадание и жалост. Тази вълна бе дошла от момчето. В неразбирането си Уинтроу се стремеше да излекува онези части, които Кенит умишлено бе отчупил от себе си. Това също си бил ти. Трябва да го задържиш, не спираше да настоява младият жрец. Не бива просто да захвърляш части от себе си, защото са болезнени. Приеми ги и продължи напред.

Момчето не разбираше какво предлага. Онова хленчещо същество никога не можеше да стане част от Пирата Кенит. Кенит се защити по начина, към който винаги бе прибягвал. С гняв и презрение той отблъсна Уинтроу, прекъсвайки връзката на състрадание. В миг преди разделянето им до него достигна обидата на момчето. За пръв път от много години насам Кенит изпита жегването на угризение. Но преди да е могъл да се замисли над него, той дочу друг женски глас. Този нов глас зовеше името му.

— Кенит… Моля те, моля те, моля те, не умирай!

Неизбежна болка очертаваше контурите на тялото му. Гърдите му усещаха някаква тежест, а единият му крак изпитваше непълноценност. Той си пое дълбок дъх през гърло, загрубяло от сухота и повръщано. С усилие като изтеглянето на котва той отвори очи. Светлината го опари.

Курвата стискаше лявата му ръка и капеше сълзи отгоре ѝ. С това прокапало лице и разрошена коса… И с тези истерични хлипове… Непоносимо. Той направи опит да освободи ръката си, но установи, че е прекалено слаб.

— Престани, Ета, моля те — дрезгаво изхриптя капитанът.

— Кенит! — Тя възкликна радостно. — Любими, ти си жив!

— Вода… — заръча ѝ той, колкото заради жаждата си, толкова и да се отърве от сополите ѝ. Тя веднага скочи и се върна с гарафата. Кенит навлажни гърлото си и немощно избута тежестта от гърдите си. Тя беше космата. Коса, потно лице. Пиратът съумя да повдигне глава. Това беше Уинтроу. Момчето бе седяло на стол до леглото и бе рухнало върху Кенит. То бе затворило очи, лицето му имаше отвратителен цвят, а по бузите му още личаха сълзи. Уинтроу бе плакал за него.

Кенит бе връхлетян от неочаквано чувство. Главата на момчето бе отпусната върху гърдите на капитана и допълнително затрудняваше дишането. Пиратът бе искал да го избута, ала допирът до него пробуди чужд до този момент копнеж. Струваше му се, че самият той отново се е преродил в това момче. Него Кенит можеше да защити от нещата, които някога бяха разкъсали собствения му живот.

В крайна сметка двамата не бяха чак толкова различни. Корабът бе казал така. Защитавайки момчето, Кенит би спасил себе си.

Интересно чувство бе тази власт. Тя притежаваше способността да удовлетвори едно остро желание, присъствало неназовано още от невръстните години на Кенит. Преди той да е успял да размисли допълнително, очите на Уинтроу се отвориха. Погледът на момчето бе неприкрит. То се взря в лицето на Кенит с бездънна мъка, която се превърна в удивление. Ръката му се протегна към бузата на Кенит.

— Ти си жив — смаяно прошепна Уинтроу. Гласът му трепереше като на трескав, ала очите му пламтяха не от температура, а от радост. — Ти беше разтрошен. Също като стъклопис. Толкова много елементи крие човекът. Беше удивително. И все пак ти се върна. — С въздишка той затвори очи. — Благодаря ти. Аз не исках да умра.

При следващия си поглед момчето изглеждаше по-овладяно. То повдигна глава и се огледа замаяно.

— Явно съм припаднал — промърмори Уинтроу. — Бях навлязъл много дълбоко в транс. По-рано това не ми се беше случвало. Берандол ме предупреждаваше… Имам късмет, че успях да намеря пътя си обратно. — Той рязко се облегна на стола си. — Явно и двамата извадихме късмет — занесено обяви той.

— Не чувствам крака си — рече му Кенит. Сега вече му беше по-лесно да диша и говори. И можеше изцяло да се съсредоточи върху странното усещане за крак, който свършваше в нищото.

— Намазах го с лекарство, което приглушава болката. Възползвай се от момента, за да поспиш. Когато ефектът му отшуми, болката ще се върне. За съжаление не разполагам с достатъчно екстракт…

— Пречиш ми — тросна се Ета.

Уинтроу трепна. Жената стоеше край него, стиснала чаша. В действителност момчето не ѝ пречеше — тя би могла да доближи леглото от другата страна. Но макар и замаян, юношата схвана намека ѝ.

— Прощавай — рече той и се надигна. На втората крачка към вратата Уинтроу се свлече на пода и остана да лежи там.

Ета възкликна раздразнено.

— Ще повикам някой от моряците да го изведе — рече тя. Кенит остана загледан в припадналото момче и със закъснение осъзна предложената му чаша.

Пръстите, които поддържаха тила му, бяха хладни. Пиратът изпи цялата чаша, но тя не се оказа достатъчна. Това беше вода от корабните запаси, нито прясна, нито студена, попила вкуса на бъчва. И все пак тя му се стори нектар: малкото количество бе единственият недостатък.

— Още — изхриптя Кенит.

— Сега ще ти донеса — обеща му тя.

Погледът му я проследи до каната. Пътьом забеляза припадналото момче. Само преди мигове Кенит бе възнамерявал да заръча на Ета нещо, свързано с момчето. Но вече не помнеше. Той летеше, издигаше се над леглото. Стряскащо и все пак приятно усещане.

Поредната чаша бе донесена и той я пресуши.

— Аз мога да летя — обърна се той към жената. — Без болката аз мога да летя. Болката ме приковаваше.

Тя се усмихна топло.

— Все още си замаян. И може би леко пиян.

Кенит кимна. Не можа да сдържи глупавата си усмивка. Изпълваше го благодарност. Толкова дълго той бе принуден да съжителства с болката, а нея вече я нямаше. Това бе прекрасно. В този момент той се чувстваше добронамерен към целия свят.

И всичко това благодарение на момчето.

Той отново погледна към проснатия Уинтроу.

— Той е добро момче — каза той. — Двамата с кораба го обичаме.

Той се унасяше, но въпреки това успя да погледне към лицето на жената. Тя тъкмо докосваше бузата му. Капитанът бавно се раздвижи и успя да улови ръката ѝ.

— Нали ще се погрижиш за него? — Погледът му обхождаше лицето ѝ, редуваше устата и очите. Беше му трудно да се съсредоточи върху цялото лице. Прекалено много усилия. — Мога ли да разчитам на теб?

— Това ли искаш? — колебливо го попита тя.

— Повече от всичко на света — пламенно заяви той. — Бъди добра с него.

— Щом това е волята ти — почти неохотно отвърна Ета.

— Хубаво. — Той леко стисна пръстите ѝ. — Знаех си, че ще мога да разчитам на теб. Сега мога да спя спокойно.

И той затвори очи.

Когато Уинтроу отвори очи, под главата му имаше възглавница, а тялото му бе покрито с одеяло. Той лежеше на пода в капитанската каюта. Но как се беше озовал тук? Той си спомняше накъсан сън за един стъклопис. Зад витража се криеше уплашено момче. Счупен витраж. По някакъв начин Уинтроу бе съединил отново парчетата от стъклописа, а момчето бе изпитало благодарност. Не. Не, в съня той беше момчето… не, той беше съединил парчетата, а Берандол и Вивачия го бяха съветвали иззад водна пелена. В съня присъстваха змия и дракон. Звезда със седем лъча, която болеше много. После той се бе събудил, Ета му се беше ядосала, а след това…

Не, нямаше смисъл. Той не можеше да си припомни всичко. Дългият ден бе насечен на откъси, които той не можеше да съедини в едно цяло. Някои части определено бяха дошли от съня му. Други бяха настойчиво истински. Наистина ли по-рано днес той бе отрязал крак? Той затвори очи и подири Вивачия. Усещаше присъствието ѝ: както винаги, когато посегнеше към нея. Безмълвната връзка бе нещо постоянно. Той я усети, ала тя изглеждаше разсеяна. Това не беше проява на подминаване от нейна страна, по-скоро на интерес към нещо друго. Може би тя също бе замаяна като него.

Във всеки случай нямаше смисъл да лежи тук.

Той се извърна към леглото на Кенит. Гърдите на пирата спокойно се издигаха и спускаха под завивката. Лицето му имаше отвратителен цвят, но той оставаше жив. Поне тази част от съня на Уинтроу се оказваше истинска.

Юношата си пое дъх, опря ръце на дъските и внимателно се изправи, борещ се с прилива на замайване. Никой транс до този момент не беше го изтощавал по такъв начин. Той не беше сигурен какво точно е правил, нито дали изобщо е правил нещо. В манастира се бе научил да използва тези вглъбявания, за да се отдава изцяло на изкуството си. Под това влияние отделните прояви на талант се обединяваха в едно цялостно произведение. Изглежда младежът бе приложил тези си умения в излекуването на Кенит, макар и да не разбираше самия начин. Освен това той не помнеше да се е потапял в подобен транс.

Веднъж стъпил здраво на краката си, Уинтроу внимателно се приближи към леглото. Това ли изпитваха пияните? Дали и те се чувстваха замаяни по подобен начин, дали и те съзираха цветовете като прекалено ярки, а очертанията на предметите с пресилена острота? Не, надали. Това усещане не беше приятно. Никой не би търсил умишлено подобно изживяване.

Пред леглото той спря. Никак не му се искаше да проверява превръзките на крака, но знаеше, че трябва да го стори. Имаше вероятност пиратът още да кърви. Ако това наистина се окажеше така, Уинтроу нямаше представа какво да стори. Най-вероятно да се отчайва.

Той предпазливо посегна към крайчеца на одеялото.

— Недей да го будиш.

Гласът на Ета бе мек, затова той почти не го позна. Уинтроу се обърна с цялото си тяло към нея.

Тя седеше на един стол в края на стаята. Под очите ѝ се бяха образували торбички. Върху коленете ѝ почиваше тъмносин плат, а иглата в ръцете ѝ се движеше усърдно. Жената прекъсна конеца със зъби, обърна плата и поде нов бод.

— Трябва да проверя за кървене.

Дори и сам Уинтроу усети, че говори завалено.

— Не изглежда да кърви, но ако разместиш превръзките, за да прегледаш раната, тя наистина може да се раздразни. Най-добре го остави.

— Той идва ли в съзнание? — попита Уинтроу. Умът му започваше да се прояснява.

— За кратко. Точно след като ти… го доведе обратно. Искаше да пие вода. После отново се унесе. Оттогава не се е будил.

Юношата разтърка очи.

— Колко време е минало?

— Почти цяла нощ — спокойно рече жената. — Скоро ще се съмне.

Той не проумяваше добронамереността ѝ. Разбира се, тя не гледаше към него топло, нито се усмихваше. По-скоро нещо бе напуснало гласа ѝ, нотка на ревност или недоверие, неизменно присъствала до този момент. Уинтроу се радваше, че тя вече не го мрази, но не беше сигурен как да реагира на промяната.

— В такъв случай ще отида да поспя — каза той.

— Можеш да си починеш тук — предложи жената. — Тук е чисто и топло. И ще бъдеш близо до Кенит, ако той има нужда от теб.

— Благодаря ти — смотолеви Уинтроу, макар да не бе сигурен, че би искал да спи тук. При всички положения той щеше да спи някъде на палубата, ала го смущаваше мисълта да се отпусне в присъствието на непозната. А последвалото бе още по-странно. Тя повдигна работата си от скута и я задържа във въздуха, местейки поглед между плата и него. Това бяха панталони, очевидно предназначени за него. Юношата смяташе, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. Жената мълчаливо постави плата обратно върху скута си и възобнови работата си.

Уинтроу отново се върна на мястото си край възглавницата — като куче. Той не легна, а само приседна, загръщайки се с одеялото. И се загледа в Ета, докато тя не повдигна очи.

— Как така си станала пират? — рязко я попита той. Не бе осъзнавал, че ще изрече това, докато думите сами не изхвърчаха.

Жената замълча за момент, преди да отвърне със замислен глас. В думите ѝ не се долавяше съжаление.

— Работех като курва в един публичен дом в Заграба. Кенит ме хареса. Един ден аз му помогнах да убие едни хора, които го нападнаха там. Тогава той ме взе със себе си и ме отведе на кораба си. В началото не бях сигурна защо го е сторил и какво се очаква от мен. Но скоро идеята му ми се изясни. Аз можех да бъда нещо много повече от курва, стига да поисках. И той ми даваше този шанс.

Уинтроу се взираше в нея, защото думите ѝ го бяха шокирали. Не признанието, че е убивала заради Кенит — от подобна жена бе очаквал това. Но тя се бе самоопределила като курва. Това беше мъжка дума, презрителна обида, предназначена единствено за жените. И въпреки това тя не изглеждаше посрамена. Напротив, тя си служеше с думата като с острие, отстраняващо всичките му предубеждения за нея. Тя бе изкарвала прехраната си с близостта си и не изглеждаше да съжалява. Това породи странен интерес. Сега тя му изглеждаше далеч по-силна от преди.

— А каква си била, преди да станеш курва?

Несвикнал да използва тази дума, Уинтроу наблегна прекалено много на нея. Той не бе възнамерявал да прозвучи така. Дори не бе възнамерявал да задава подобен въпрос. Може би Вивачия го бе тласнала?

Тя се навъси насреща му, решавайки, че той я укорява. С безизразен поглед жената отвърна:

— Бях дъщерята на курва. — С предизвикателство в гласа тя попита на свой ред: — А какъв си бил ти, преди баща ти да те направи роб?

— Жрец на Са. Или поне се обучавах.

Жената повдигна вежда.

— Наистина ли? Бих предпочела да съм курва.

Тези думи слагаха неоспорим край на разговора. Уинтроу нямаше какво да отговори. Той не се чувстваше наскърбен. Жената бе изтъкнала огромната пропаст между двамата по начин, целящ да подчертае, че двамата изобщо не са способни да общуват, още по-малко да се наскърбят взаимно.

Тя отново се бе съсредоточила върху работата си, изчистила лице от какъвто и да било израз. Уинтроу почувства, че е изпуснал един шанс. Само преди мигове бе изглеждало, че тя е отворила врата към себе си. Сега преградата се бе издигнала отново, непроницаема. Но защо това имаше значение за него? Той си зададе този въпрос, защото изпитваното разочарование го изненада.

Разочарованието се дължеше на пропуснатата възможност да спечели благосклонността на Кенит чрез нея, нашепна една хитра част от него. Уинтроу прогони тази мисъл. Той искаше да се сдобие с дружбата ѝ, защото тази жена също принадлежеше към творението на Са, решително си каза той. Той искаше да се сближи с нея заради нея самата, а не заради специфичните ѝ отношения с пиратския капитан. И не защото тя не приличаше на никоя от жените, с които се бе сблъсквал до този момент.

Той затвори очи за момент и се опита да прогони всичката изкуственост. Думите му бяха искрени.

— Може ли да опитаме отново? Бих искал да бъдем приятели.

Ета го погледна изненадано. И се усмихна кисело.

— За да мога да спася живота ти при нужда, като се застъпя за теб пред Кенит?

— Не!

— Това е добре. Защото аз нямам подобно влияние пред него. — Тя леко снижи глас. — Онова, което е между нас, аз никога не бих използвала по подобен начин.

Уинтроу усети възможност.

— А аз не бих искал подобно нещо от теб. Просто бих искал да поговоря с някого. Толкова много неща ми се случиха в последно време. Всичките ми приятели са мъртви, баща ми ме презира, робите, на които помогнах да се освободят, са забравили помощта ми, подозирам, че Са’Адар би искал да се отърве от мен. — Той замълча, усетил, че се впуска в самосъжаление. Той си пое дъх, ала следващите му думи прозвучаха още по-жално. — Никога в живота си не съм се чувствал толкова самотен. И нямам представа какво ще се случи с мен.

— А нима някой има? — безсърдечно каза Ета.

— Да, аз имах — тихо отвърна той. Мислите му се насочиха към миналото. — Когато бях в манастира, животът се простираше пред мен като сияен път. Аз знаех, че ще продължа да се уча. Знаех, че се проявявам отлично в работата си. Истински обичах живота си и нямах желание да променя каквото и да било. Тогава бях повикан вкъщи, защото дядо ми умираше, а след това баща ми ме принуди да заживея на този кораб. От онзи момент аз нямам влияние над живота си. Всеки път, когато се опитам да поема контрол над него, само го изкривявам в някаква още по-странна посока.

Жената прехапа конеца.

— Като всички ни.

Уинтроу тъжно поклати глава.

— Не зная. Може би за другите наистина е така. Зная само, че това не са нещата, към които бях привикнал, нито нещата, които очаквах. Аз не спирам да търся начин да се върна там, където бях, и отново да заживея живота, който ми беше познат преди, но…

— Не можеш да се върнеш — прямо каза тя. Гласът ѝ не беше нито мек, нито жесток. — Тази част от живота ти е приключила. Остави я настрана като нещо отминало, без значение дали смяташ, че още не е настъпило време за раздяла. Никое същество не може да решава как трябва да изглежда животът му.

Тя повдигна очи и го прикова с погледа си.

— Бъди мъж. Разбери къде си сега и се постарай да се възползваш от онова, което те заобикаля. Приеми живота си, тогава може да го преживееш. Ако се отдръпваш от него с настояването, че това не е твоят живот, той ще те подмине. Подобна глупост може и да не доведе до смъртта ти, но за теб ще бъде все едно, защото няма да си живял.

Уинтроу слушаше смаяно. Думите ѝ бяха безсърдечни, но те преливаха от мъдрост. Почти по рефлекс той подири съсредоточението на медитацията, както когато размишляваше над ученията на Са. По същия начин той изследваше идеята ѝ и сега, проследяваше логиката ѝ.

Да, тези мисли идваха от Са и бяха достойни. Приеми. Започни отначало. Открий смирението отново. Той бе преценявал предварително живота си. Берандол винаги го бе предупреждавал за този му недостатък. И в сегашния му живот също се криеше възможност, стига той да посегнеше към нея. Защо си бе втълпил до такава степен да се върне в манастира си, сякаш Са можеше да бъде намерен единствено там? Какво бе рекъл той току-що? Че колкото повече се опитва да поеме контрол над живота си, толкова повече го изкривяваше. Нищо чудно, та той се бе противил на волята на Са.

Той внезапно осъзна как робите са се чувствали, когато оковите са се свличали от глезените и китките им. Нейните думи го бяха освободили. Той щеше да се освободи от себеналожените цели.

Уинтроу повдигна очи и се огледа, за да види посоката, в която го зовеше Са.

— Престани да се взираш така.

В гласа на Ета се смесваха повеля и неспокойство. Уинтроу веднага сведе поглед.

— Аз не се… Не съм имал намерение да се взирам. Просто думите ти ме накараха да се замисля дълбоко… Ета, къде си учила тези неща?

— Какви неща? — Сега в гласа ѝ преобладаваше подозрение.

— Да приемеш живота си и да извлечеш най-доброто от него…

Изречена гласно, тази идея изглеждаше съвсем проста. Само преди мигове тези думи бяха отеквали с екота на истината. Просветлението действително представляваше истината, изречена в подходящото време.

— В бардака.

Дори този отговор донесе ново знание.

— В такъв случай Са наистина е там, в цялата си слава и мъдрост.

Тя се усмихна, почти в истински отговор, а не просто гримаса.

— Съдейки по количеството мъже, които сумтят името на божеството, когато свършват, Са определено е там.

Уинтроу извърна очи, защото представата бе смущаващо ярка.

— Сигурно това е труден начин да преживяваш — изтърси той.

— Така ли мислиш? — изсмя се Ета. — Изненадана съм да чуя подобно нещо. Но пък ти си още момче. Повечето мъже ни казват, че биха дали всичко за възможността да си изкарват прехраната лежешком. Те си мислят, че е лесно цял ден да търпиш подобно удоволствие.

Уинтроу се замисли за момент.

— Сигурно е много трудно да бъдеш близка и уязвима с мъж, към когото не изпитваш истински чувства.

За частица от мига очите ѝ притъмняха в размисъл.

— След определено време всички чувства изчезват — рече тя с почти детински глас. — Това донася облекчение, така нещата са много по-лесни. Тогава по нищо не се отличава от всяка друга неприятна работа. Освен ако не случиш на мъж, който те наранява. Но пък хората непрекъснато се нараняват по време на работа: случва се фермери да бъдат наръгани от добитъка си, берачите падат от дърветата, рибарите губят пръсти или се удавят…

Гласът ѝ затихна. Погледът ѝ отново се насочи към плата. Уинтроу мълчеше. След известно време крайчетата на устата ѝ трепнаха в усмивка.

— Кенит ми възвърна чувствата. В началото го мразех. Това беше първото нещо, което той ме научи да изпитвам: омраза. Знаех, че това е опасно. Опасно е за една курва да чувства каквото и да било. Знанието, че той ме е накарал да изпитвам емоции отново, само ме караше да го мразя още по-силно.

Защо, почуди се Уинтроу. Но не каза нищо. Не се налагаше.

— Един ден той дойде в публичния дом и се огледа. — Думите ѝ бяха придобили занесеността на спомен. — Той беше облечен много изящно и беше много чист. В тъмнозелен сюртук с копчета от слонова кост, с жабо и ръкавели от бяла дантела… По-рано той не бе посещавал дома на Бетел, но аз знаех кой е. Още тогава по-голямата част от Заграба знаеше кой е капитан Кенит. Той не беше дошъл както повечето мъже, с приятели или с целия си екипаж. Не беше и пиян. Не, той дойде сам, трезвен и целенасочен. Той ни огледа, много внимателно, и избра мен. „Тя ще свърши работа“, каза той на Бетел. После заръча стая и храна. И плати на Бетел, още там, пред всички. Подир това пристъпи до мен, сякаш вече бяхме сами, и се приведе. Аз реших, че ще ме целуне — някои мъже правят това. Но той подуши въздуха край мен и ми нареди да се изкъпя. Тогава се почувствах унизена. Човек би си помислил, че за една курва унижението е непознато, ала това не е така. Все пак аз се подчиних. И после се качих в стаята. Там направих онова, което искаше от мен, но нищо повече. Бях побесняла, държах се студено с него. Очаквах той да ме набие, да ме прогони или да се оплаче на Бетел. Вместо това той остана удовлетворен.

Тя замълча. Настъпилата тишина измъчваше слуха на Уинтроу. Той не искаше да узнава повече, а в същото време отчаяно се надяваше, че тя ще поднови разказа си. Това беше чисто и просто воайорство, остро любопитство да узнае подробности за случвалото се между мъж и жена. Физическият аспект на това сливане му беше познат; това знание не беше скривано от него. Но познанството на тези детайли не представлява истинско знание. Той изчакваше, вперил поглед в палубата пред краката си — не смееше да повдигне очи, за да види лицето ѝ.

— И при следващите му посещения беше същото. Той пристигаше, избираше ме, нареждаше ми да се изкъпя и ме използваше. Караше случващото се да изглежда тъй студено. Останалите мъже, които посещаваха публичния дом, се преструваха поне отчасти. Те флиртуваха с момичетата и се шегуваха. Разказваха истории и следяха коя от нас се вслушва с най-голям интерес. Преструваха се, че нещо зависи и от нас. Караха ни да се съревноваваме за тях. Някои дори танцуваха или донасяха дребни подаръци на любимките си. Но не и Кенит. Дори и когато той се поинтересува за името ми, това целеше единствено да улесни преговорите между нас.

Тя разгъна панталоните във въздуха, огледа ги и продължи да шие. Веднъж тя си пое дъх, сякаш се канеше да заговори, но вместо това поклати глава и не каза нищо.

Уинтроу все така мълчеше, защото не се сещаше какво би могъл да каже. Историята ѝ му се струваше интересна, но въпреки това той се чувстваше уморен. Искаше му се да можеше да заспи, ала знаеше, че дори и отново да се отпусне на пода, сънят няма да го посети. А вън нощта избледняваше, скоро щеше да се съмне.

Уинтроу почувства малък триумф. Вчера той бе отрязал крака на Кенит, а пиратът все още бе жив. Той бе успял, бе спасил живота му.

Веднага след това юношата се укори остро. Ако пиратът все още бе жив, то беше, защото волята на Уинтроу бе съвпаднала с тази на Са, нищо повече. Всичко друго би било проява на неискрена гордост.

Той отново погледна към пациента си. Гърдите на капитана все така се издигаха и спускаха. Но Уинтроу бе знаел това още преди да отмести поглед. Вивачия знаеше, а чрез нея той също знаеше. Просто не му се искаше да се замисля за тази връзка или силата ѝ. Достатъчно беше, че е свързан с кораба. Не му се искаше да споделя подобна връзка и с пирата.

Ета тихо си пое дъх. Уинтроу се обърна към нея. Тя не гледаше към него, а оставаше загледана в работата си. Но от нея се излъчваше тиха гордост. Очевидно бе обмисляла нещо, което да му каже. Когато тя заговори, юношата се заслуша.

— Престанах да мразя Кенит, когато осъзнах какво ми дава той при всяко свое посещение: честност. Той ме предпочиташе и не се страхуваше да го покаже. Пред всички той избираше мен, всеки път. Той не ме принуждаваше да се подмазвам и флиртувам. Аз бях онова, което той искаше, и бях за продан, затова той ме купуваше. Той ми показваше, че докато съм курва, това е всичко, което би могло да съществува между нас. Честна транзакция.

Чудата усмивка пробяга по лицето ѝ.

— Понякога Бетел му предлагаше други жени. Тя имаше много. Някои от тях бяха красиви, много по-красиви от мен. Други познаваха необичайни методи да доставят удоволствие на мъжете. С тези предложения Бетел се опитваше да спечели благоразположението му. Тя правеше това с всички по-важни клиенти на заведението. Предлагаше им разнообразие и ги изкушаваше да… разширяват предпочитанията си. Знаех, че не ѝ е приятно Кенит винаги да избира мен. Може би това я караше да се чувства по-малко важна. Веднъж тя го запита пред всички: „Защо Ета? Тя е толкова щърбава и плоска. Обикновена. Аз имам куртизанки, обучавани в най-елитните калсидски заведения. А ако предпочиташ недокосвани, това също може да се уреди веднага. Имам съответните връзки в провинцията. Защо предпочиташ най-евтината ми курва?“ — Тук Ета се подсмихна, дребна, но искрена усмивка. — Тя се опитваше да го засрами пред останалите клиенти. Сякаш той се интересуваше от мнението им. Той отвърна: „Аз никога не смесвам цената със стойността. Ета, върви да се изкъпеш. Ще ме намериш в стаята.“ Подир това останалите момичета започнаха да ме наричат Курвата на Кенит. Те се опитваха да ме наскърбят с това прозвище, но то не ме обиждаше.

Очевидно Кенит се оказваше далеч по-сложен мъж, отколкото Уинтроу бе очаквал. Повечето моряци не си правеха труда да включват в преценката си неща, отличаващи се от лицето и фигурата на съответната курва. За разлика от Кенит.

Но може би жената се заблуждаваше? Той хвърли бърз поглед към лицето ѝ, провокиран от споходило го безпокойство. На какво се дължеше тази мисъл? За момент той усети ревност. Може би това беше дошло от кораба? Той изпитваше внезапна нужда да поговори с Вивачия.

Уинтроу се изправи сред пукот на колене. Кръстът му се беше схванал, раменете също. Кога за последно бе спал в истинско легло? Кога за последно се беше събудил самичък? Трябваше да се вслуша в исканията на тялото си, в противен случай то само щеше да изтъкне нуждите от храна и почивка. Скоро, обеща си той. Веднага щом се почувстваше в безопасност.

— Вече се съмва — смутено каза той. — Трябва да нагледам кораба и баща си. И трябва да поспя. Ще изпратиш ли да ме повикат, когато Кенит се събуди?

— Ако той има нужда от теб — хладно отвърна Ета. Може би това бе целяла тя с този разговор: да изясни пред него предишните си думи за Кенит. Дали тя виждаше някаква заплаха в негово лице? Това Уинтроу не можеше да прецени, защото не знаеше достатъчно за жените.

Тя повдигна плата и разкъса последния конец. Сетне се изправи на свой ред и разгърна дрехата.

— Това е за теб — каза тя и протегна панталоните към него. Уинтроу понечи да се приближи, за да вземе подаръка, но Ета го подхвърли, принуждавайки момчето да улови дрехата в последния момент. Единият крачол закачи лицето му.

— Благодаря ти — промълви юношата.

Тя вече не гледаше към него и не реагира на думите му. Вместо това отвори сандък с дрехи и се зарови в него, за да извади риза.

— Вземи. Тази ще ти стане, тя е една от старите. — Тя прокара пръсти по плата. — Скъпа изработка. Той умее да избира.

— Наистина е така — отвърна Уинтроу. — Нали е избрал теб.

Това беше първият му опит да се прояви като галантен. Опитът не излезе особено сполучлив. В настъпилото мълчание Ета се взря в него, диреща потенциална обида в думите. Уинтроу се изчерви: какво го беше прихванало, за да изтърсва подобно нещо?

Тя подхвърли ризата към него; дрехата се разгърна като бяло крило. Полетът ѝ приключи върху ръцете му — тежка, здрава и мека тъкан. Ризата наистина беше много скъпа, прекалено качествена, за да бъде хвърляна по подобен начин. Дали в този жест не се криеше някакво послание, което жената дори не осъзнаваше, че е изпратила?

Уинтроу провеси подаръците на ръката си.

— Благодаря ти за дрехите — възпитано рече той.

Тя го погледна в очите.

— Сигурна съм, че Кенит би искал да се преоблечеш — каза Ета. И пресече благодарността му със следващите си думи. — Все пак ти ще се грижиш за него, а той изисква чистоплътност от онези край себе си. Би било добре да отделиш време да се изкъпеш и да си измиеш косата.

Уинтроу понечи да отвърне, че няма нужда, но осъзна противното. Действително беше започнал да се вмирисва. Ръцете си бе измил след операцията, но не се беше къпал от дни.

— Ще го сторя — потвърди той и отнесе дрехите навън.

Претъпканият безпорядък на борда вече му изглеждаше почти нормален. Погледът му бе свикнал с пропуканите врати, кървавите петна по дъските вече не му правеха впечатление.

По пътя си към палубата той прилепи гръб към стената, за да може да се размине с една двойка от задрасканите лица. Мъжът се казваше Дедж, малко глуповат. Той беше един от робите, които Ета бе избрала да придържат Кенит. Дедж почти никога не се отделяше от по-младата Сайла, както беше и сега — вглъбени в разговора си, двамата дори не забелязаха Уинтроу. Подобни неща бяха започнали да се случват на борда, той не би трябвало да се изненадва от това. След всяко бедствие започваше да се възвръща надежда, мъже и жени се сближаваха.

Уинтроу погледна подире им любопитно. Къде ли двамата щяха да открият единение? Колко ли време бяха прекарали в робство? Може би чуждото присъствие вече не ги притесняваше? Той осъзна, че се е зазяпал, и с известно раздразнение си припомни списъка със задачи, които си беше поставил. Да поговори с Вивачия. Да посети баща си. Да се нахрани. Да се изкъпе. Да се наспи. Да посети Кенит. Животът му придобиваше форма, с разписание и цел зад постъпките му. Той продължи пътя си към носа.

Корабът все още се поклащаше в безименното заливче, където бяха пристигнали едва вчера. Лъчите на утрото прогонваха последните остатъци от мъглата; много скоро топлината им щеше да стане по-осезаема.

Уинтроу завари фигурата да се взира в канала, сякаш застанала на пост. Може би тя наистина дежуреше.

— Притеснявам се, че другият кораб няма да ни намери — изрече тя в отговор на мисълта му. — Как ще знаят къде да търсят?

— Имам усещането, че Кенит и Соркор са плавали заедно дълго време. Подобни хора си имат начини да се оправят в подобни ситуации. Освен това Кенит е още жив. Скоро той ще се възстанови, за да може лично да ни отведе до Биволския залив.

Юношата говореше уверено, стараещ се да успокои кораба.

— Сигурно — неохотно се съгласи Вивачия. — Но аз бих се чувствала по-спокойна, ако вече се отправяхме на път. Истина е, че Кенит преживя нощта, но той все още е далеч от излекуван. Вчера той умря, когато престана да се бори да живее. Днес той се бори да остане жив. Не ми харесва как сънищата му се накъсват. Бих се чувствала по-спокойна, ако той имаше край себе си истински лечител.

В известна степен думите ѝ го засегнаха. Уинтроу знаеше, че той е далеч от лечител, ала това не ѝ пречеше да похвали изпълнението му. Той погледна към дъските, на които вчера бе изпълнил операцията си. Кенитовата кръв бе повторила очертанията на стройното тяло. Тъмното петно по чудат начин очертаваше болния крак и бедрото. Това петно се намираше недалеч от отпечатъка, оставен от Уинтроу. Този белег си бе останал неизтрит върху палубата. Дали и сянката на Кенит щеше да остане? Юношата се навъси и прокара босия си крак върху петното.

Допирът приличаше на досега до струнен инструмент, ала породеният ответ не беше звук. Животът на Кенит отекваше в съзвучие с неговия. Уинтроу се олюля заради силата на връзката и трябваше да приседне върху палубата, опитващ се да намери думи за изпитаното. Това не бяха спомените на Кенит, нито неговите мисли или сънища. Той бе усетил същината на пирата. Най-близкото обяснение, което би дал, сравняваше начина, по който специфична миризма извиква далечни спомени. Но изпитаното от юношата бе стократно по-силно. За момент той почти изгуби себе си.

— Сега разбираш как се чувствам аз — тихо каза фигурата. Миг по-късно тя прибави: — Не знаех, че това би ти повлияло по такъв начин.

— Каква беше тази проява?

— Силата на кръвта. Кръвта си спомня. Кръвта припомня не дни, нощи и събития, а същини.

Уинтроу мълчеше в опита си да улови пълния смисъл на изреченото от нея. Той протегна ръка към разлялата се сянка, но я отдръпна в последния момент. Не съществуваше любопитство, което да го принуди отново да изпита това. Остротата на чувството бе разтърсила душата му и едва не го бе прогонила от самия себе си.

— И това е нещото, което почувства ти — добави корабът. — Ти, който притежаваш собствена кръв. И собствено тяло, със собствени спомени и собствена личност. Ти можеш да изблъскаш Кенит и да заявиш: „Това не съм аз.“ Аз не мога. Аз съм просто дърво, попило спомените на твоите роднини. Личността, която наричаш Вивачия, е нещо, което аз изковах за себе си. Когато кръвта на Кенит попи в мен, аз бях безсилна да я отхвърля. Също като робското въстание. Личност подир личност се вливаха в мен, а аз бях безсилна да отхвърля дори само една.

— Онази кошмарна нощ… Представи си какво е да се давиш сред идентичности, не веднъж или два пъти, а десетки пъти. Те се свличаха върху палубите ми и умираха, ала с изтичането си кръвта им ме превръщаше в хранилище на идентичността им. Това се случваше и с роби, и с моряци. Те идваха при мен. Всичко, което бяха те, се прибави към мен. Понякога, Уинтроу, това ми идва в повече. Аз следвам криволиците на пролятата кръв и ги познавам в подробности. И не мога да се освободя от тези призраци. Единствените по-силни от тях влияния са онези, които ме притежават двойно: чиято кръв е попила в дъските ми, чиито съзнания са свързани с моето.

— Не зная какво да кажа — смутено отвърна Уинтроу.

— Мислиш ли, че не зная това? — хапливо каза Вивачия.

Настъпи дълго мълчание. На момчето се струваше, че самите палубни дъски излъчват студенина към него. То се отдалечи мълчаливо, понесло новите си дрехи под мишница, а също и знанието, че на борда нямаше място, което да я освободи от неговото присъствие.

Само преди минути Ета му беше казала да приеме живота си. В онзи момент тази идея бе му се струвала тъй дълбока. Той се опита да си представи как приема, че е негова съдба да остане свързан по подобен начин. И поклати глава.

— Ако това наистина е волята ти, Са, не зная как бих могъл да я понеса с радост — тихо промълви той. Болеше го да усети, че Вивачия споделя тази му мисъл.

Бяха изминали часове и слънцето се беше издигнало високо, когато Мариета ги откри. Тя носеше дълга ивица обгорено върху десния си борд и част от моряците вече работеха по отстраняването ѝ. Още по-недвусмислен знак за сблъсъка (и победното му развитие) представляваха отрязаните глави, поклащащи се на носа.

Повикът на дежурния бе накарал Уинтроу да излезе на палубата. Юношата не можеше да откъсне поглед от приближаващия се кораб. В нощта, когато робите се бяха вдигнали на бунт, той бе станал свидетел на клане. Ала тези трофеи представляваха планирана жестокост, която младият жрец бе неспособен да осмисли напълно.

Мъжете и жените, струпали се на перилата край него, приветстваха окървавените глави. За тях те символизираха не само сатрапа, одобрявал робството им, но и Калсид, най-безсърдечния пазар за поробени човешки същества. А приближаването на Мариета донесе и други следи от битката с патрулната галера — някои от пиратите носеха нескопосани превръзки. Това не им пречеше да се усмихват широко и да помахват на другарите си от Вивачия.

Някой подръпна ръкава на Уинтроу.

— Жената каза да отидеш при капитана — мрачно му каза Дедж, Уинтроу се вгледа в лицето му, опитващ се да зърне човека, криещ се под многобройните татуировки. Очите на бившия роб бяха морскосиви, косата му бе подстригана съвсем ниско. Той беше възрастен, ала под дрипите му все така играеха мускули. Ета си беше направила труда да демонстрира, че той се намира под нейното покровителство: на кръста си робът носеше копринена ивица.

Жената, бе я нарекъл той, сякаш тя беше единствената жена на борда. Може би в определен смисъл това беше точно така.

Мариета спускаше котва. Много скоро тя щеше да пусне и лодка, за да доведе Соркор на доклад. Уинтроу нямаше представа защо Кенит го вика. Може би капитанът щеше да му разреши да остане и по време на доклада. По-рано днес, когато бе посетил баща си, Кайл бе настоял, че Уинтроу трябва да събере колкото се може повече информация за пиратите. Юношата се постара да не си припомня тази среща.

Пленничеството и болката бяха усилили тираничността на Кайл; той смяташе, че Уинтроу е единственият му останал поданик. В действителност момчето не изпитваше почти никаква вярност към него, задържаше го единствено остатък от дълг. Настояването на баща му за постоянно ослушване в търсене на начин за контрапреврат му се струваше смешно. Но въпреки това Уинтроу не се беше изсмял, а просто бе оставил баща си да говори, докато прегледа раните му и го убеди да изяде сухия хляб и застоялата вода, които му се полагаха. По-лесно беше да пропуска думите му покрай ушите си и да кима механично. Кайл само би се разгневил, ако Уинтроу се опиташе да му обясни настоящата ситуация на кораба. Бившият капитан все още вярваше, че съществува начин да си върне Вивачия. За него това изглеждаше най-лесно. Ала много скоро те щяха да достигнат Биволския залив и тогава и двамата щяха да бъдат принудени да се изправят срещу реалността. Уинтроу нямаше да принуждава баща си да го осъзнае — реалността сама щеше да се погрижи за това.

Той почука на вратата и подир тихия отговор на Ета влезе. Кенит лежеше, буден. При влизането на Уинтроу той изви глава към него и го посрещна с думите:

— Тя не ми позволява да седна.

— И е права. Все още не бива да се надигаш — отвърна юношата. — Трябва да лежиш и да почиваш. Как се чувстваш? — Той допря ръка до челото му.

Кенит отдръпна глава.

— Отвратително. Не ме питай как се чувствам. Жив съм, от какво значение е как се чувствам? Соркор ще дойде, победоносен, а аз лежа, грохнал и смърдящ като труп. Няма да допусна той да ме види в подобно състояние. Помогни ми да приседна.

— Не бива — предупреди го Уинтроу. — В момента кръвта ти е ленива, не я разбуждай. Раздвижването ще промени резервоарите на органите ти и може да отвори раната. Така ни учеха в манастира.

— А на палубата аз научих, че един капитан, който не може да ръководи екипажа си, отива да храни рибите. Ще посрещна Соркор приседнал.

— Дори и ако това докара смъртта ти? — тихо попита Уинтроу.

— Оспорваш думата ми? — рязко се осведоми Кенит.

— Не нея, а мъдростта ти. Защо избираш сигурната смърт с намерението да впечатлиш човек, за когото ми се струва, че ти е верен до смърт? Мисля, че преценяваш погрешно хората си. Те няма да подминат нуждата ти от почивка.

— Ти си пале — презрително заяви Кенит и извъртя глава, насочил поглед в стената. — Какво знаеш за предаността и за първенството? Казах ти, че няма да допусна да бъда видян в подобно състояние.

В думите му се долавяше острота, която Уинтроу внезапно разпозна.

— Защо не ми каза, че болката се е завърнала? Останало е още малко от есенцията. Без агонията ти ще разсъждаваш далеч по-спокойно. И ще можеш да си почиваш.

— Искаш да кажеш, че ще бъда по-възприемчив, ако ме упоиш — озъби се Кенит. — Ти просто искаш да наложиш волята си върху мен. — Пиратът повдигна трепереща ръка към слепоочието си. — Главата ми ще се пръсне от болка. Как е възможно това да е заради крака ми? Не е ли по-вероятно това да е резултат от отрова?

Макар и изнурен, пиратът успя да си придаде развеселен вид. Очевидно той смяташе, че е успял да изненада Уинтроу.

Казаното действително бе накарало юношата да замълчи за момент. Как трябваше да реагира той в отговор на подобно недоверие?

След миг той реши и със студен и отсечен глас отвърна:

— Няма да те принуждавам да приемаш лекарства. Ако болката ти се изостри прекалено, повикай ме, за да ти дам болкоуспокояващото. Дотогава няма да те безпокоя. — Той се обърна да си върви и добави през рамо. — Ако се раздвижиш сега, и двамата ще умрем. Но аз не мога да убедя чуждата упоритост.

— Престанете — просъска Ета. — Съществува просто разрешение, което ще удовлетвори всички ни. Ще ми позволиш ли да го предложа?

Кенит отново раздвижи глава, насочвайки мътния си поглед към нея.

— Какво е то?

— Недей да приемаш Соркор. Просто му предай нареждане да отплава за Биволския залив, а ние ще го последваме. Не е нужно той да узнава колко си слаб. Докато пристигнем, ти ще си се възстановил, дори и отчасти.

В очите на капитана изникна хитро пламъче.

— Заливът е прекалено близо — заяви той. — Нека да се отправи към Заграба. Така ще имам повече време. — Кенит замълча. — Но Соркор ще се зачуди защо не съм искал да изслушам доклада му. Той ще заподозре нещо.

Ета скръсти ръце.

— Ще кажеш, че си зает. С мен. — Тя се подсмихна. — Прати момчето при Бриг, а той да предаде на Соркор. И това е.

— Да, може и да проработи — бавно потвърди Кенит и шавна с пръсти към Уинтроу. — Хайде, върви. Кажи на Бриг, че съм с Ета и не желая да ме безпокоят. Предай му, че съм наредил да се отправим към Заграба. — Капитанът присви очи, може би заради умора, може би в размисъл. — Загатни, че ще преценявам уменията на Бриг по начина, по който той се справи през остатъка от пътуването. Нека моето отсъствие да изглежда като изпитание на уменията му.

Клепачите на Кенит се отпуснаха още повече.

— После изчакай известно време и отново ела. Теб ще преценя според начина, по който изпълниш тази задача. Ако успееш да убедиш Бриг и Соркор, ще ти се доверя да продължиш да ме лекуваш. — Той изцяло затвори очи и с по-тих глас заключи: — Може и да те оставя жив.

Глава девета Бингтаун

Дълбоко във вътрешността му Янтар не спираше да се върти като развален сухар. Някакъв сън, който корабът не можеше да зърне, превръщаше предполагаемата почивка в борба, моменти, в които Парагон се изкушаваше да надникне в мислите ѝ и да сподели мъките ѝ, но през по-голямата част от времето той просто се радваше, че не му се налага да споделя нейните страдания.

Тя се беше пренесла да живее на борда му, включително и да нощува, за да го пази от онези, които заплашваха да дойдат и да го отнесат. И освен това бе изпълнила молбата му, по свой начин. Няколко от трюмовете му бяха напълнени със запалим материал, макар и не исканите от него отломки и светилно масло, а дървените парчета и маслата от нейния занаят.

Официално тя ги бе донесла, за да има възможност вечер да сяда край него и да работи. И двамата знаеха, че е необходим само един миг, за да пламнат всичките тези материали. Янтар нямаше да допусне да го отнесат жив.

Понякога той почти изпитваше съжаление към нея. Не ѝ беше лесно да живее сред наклонената капитанска каюта. С множество мърморене жената бе разчистила изоставените вещи на Брашън. Не ги беше изхвърлила, а след известен размисъл ги бе преместила в трюма и сега се възползваше от хамака му. При хубаво време готвеше на брега, а през останалото ядеше остатъци. Всеки ден тя се отправяше към магазина си, отнасяйки със себе си кофа, а привечер се завръщаше с пълна кофа и каквото бе закупила от пазара. Тогава започваше да се суети из него и да пее безсмислени песни. Ако вечерта беше хубава, Янтар наклаждаше огън и разговаряше с него, докато вечерята стане готова.

В известен смисъл присъствието ѝ беше приятно. Но същевременно го и дразнеше, защото Парагон бе привикнал с усамотението си. Дори и посред най-увлекателните разговори той си припомняше, че тази ситуация е само временна. С човеците всичко бе временно. Пък и как можеше да бъде другояче със смъртни създания? Дори и ако тя избереше да остане край него до края на дните си, в един момент щеше да си отиде.

Веднъж осъзнал тази мисъл, корабът не можеше да се отърси от нея. Той знаеше, че времето му с Янтар рано или късно ще приключи, и това довеждаше със себе си усещане за очакване. А Парагон мразеше да чака. По-добре беше веднъж завинаги да сложи край на всичко и да се отърве от нея, отколкото да прекарват времето си заедно и да чака деня, в който тя ще го напусне. Често това го караше да се отнася грубо и сопнато с нея.

Ала не и тази вечер — тази вечер двамата разговаряха весело. Янтар настоя да го научи на една от песните си, след което двамата пяха: първо като дует, а после в канон. Парагон установи, че му харесва да пее. Тя го бе научила и на други неща. Не да изплита хамак: това той бе научил от Брашън. Пък и Янтар надали притежаваше подобни знания. Но тя му бе връчила парче дърво и голям нож, с който да опита уменията си в изкуството ѝ. Понякога тя играеше друга игра с него, донякъде смущаваща: тя използваше дълга пръчка, с която се протягаше да го докосне. Целта на тази игра изискваше от него да изблъска пръчката встрани. Тя го хвалеше най-много, когато Парагон успееше да изблъска върха, преди той да го е докоснал. В тази игра той ставаше сравнително добър. Ако успееше да се съсредоточи, успяваше да почувства пръчката по раздвижването на въздуха. И двамата знаеха, че това не е обикновена игра, а начин да го приучи да се защитава. Но колко ли дълго би успял Парагон да се защити?

Той се подсмихна мрачно. Достатъчно дълго, за да може тя да подпали подготвените запаси.

Какво ли бе породило настоящите ѝ кошмари? Може би тя сънуваше, че го е запалила и не е имала време да избяга. Може би ѝ се присънваше, че тя изгаря сред корпуса му, принудена да гледа как пламъците оголват костите ѝ. Не. Тя стенеше и се молеше насън: това не бяха звуци, с които един човек би изгарял жив.

От тези кошмари тя се събуждаше бавно, след което, все още покрита с пот, тя изникваше на палубата, за да вдиша от свежия нощен въздух. Понякога сядаше на наклонената палуба и опираше гръб в стената. Потрепващ гръб.

Тази мисъл го накара да изрече високо.

— Янтар, събуди се. Това е сън.

Той чу как тя се мята и измърморва нещо. Сякаш го призоваваше от много далеч.

— Янтар! — отново повика Парагон.

Тя продължаваше да се мята. В този момент приличаше повече на риба, уловена в мрежа, отколкото на спяща върху хамак жена. Няколко мига по-късно босите ѝ стъпала се удариха в пода. Янтар се отправи към закачените си дрехи; миг по-късно отново се движеше, напускайки каютата.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря, задето ме събуди — каза тя с дрезгав глас, когато изникна навън и се облегна до корпуса му.

— Предполагам? Да не би да си искала да останеш в кошмара? — обърка се Парагон. — Аз зная, че тези преживявания са неприятни, почти като същинско изживяване.

— Неприятни са. Наистина са неприятни. Но понякога подобен сън се явява многократно, защото трябва да бъде изпитан заради съдържащото се в него предупреждение. Случва се тези сънища да крият смисъл. Понякога…

— Ти какво сънува? — неохотно попита фигурата.

Янтар се изсмя.

— Все същият сън. Змии и дракони. Млад роб с девет пръста. И чувах гласа ти, крещящ заплахи. Но ти не беше ти. Ти беше някой друг. Освен това имаше нещо… Не, не мога да си спомня. Образите се преплитат. Колкото повече се опитвам да си припомня, толкова по-объркани стават те.

— Змии и дракони. — Парагон повтори омразните му думи и опита да се засмее скептично. — Достатъчно често съм се сблъсквал със змии, за да имам основателно ниско мнение за тях. Но дракони не съществуват. Мисля, че твоят кошмар си е обикновен кошмар. Забрави го и ми разкажи нещо друго. Това ще разсее и двама ни.

— Аз не мисля така — отвърна Янтар. Явно сънят я беше разтърсил по-дълбоко от очакваното. — Ако избера да ти разкажа нещо, то ще бъде за драконите, които съм виждала да прелитат на фона на небето. Това се случи неотдавна, само преди години, и недалеч от това място, на север. Ще ти кажа нещо, Парагон. Ако спуснеш котва сред някое от пристанищата на Шестте херцогства и се опиташ да речеш на местните, че дракони не съществуват, те ще се присмеят на глупостта ти. — Жената отпусна глава върху него и добави: — Макар че първо ще им се наложи да проумеят, че съществуват живи кораби. Преди самата аз да зърна един подобен съд и да чуя думите му, бях смятала, че историите за тях са измислица, целяща да раздуе репутацията на Търговците.

— Наистина ли ни намираш за тъй странни? — попита Парагон.

Той почувства как тя обръща глава да го погледне.

— Едно от най-странните неща у теб е пълната липса на разбиране колко си удивителен.

— Наистина ли? — Той възнамеряваше да си изпроси поне още един комплимент.

— Ти си не по-малко удивителен от драконите, които съм съзирала.

Тя бе очаквала сравнението да му достави удоволствие. Парагон усети това, но думите ѝ го притесниха. Дали тя не се опитваше да изтръгне някоя от тайните му? Е, нямаше да получи нищо.

Без да подозира недоволството му, тя продължаваше да говори:

— Мисля, че душата на всеки човек изпитва нужда да се удивлява. Тази нужда непрекъснато остава в очакване и дирене на нещо достойно за нея и през целия живот трупа своите съкровища. Понякога те са дребни скъпоценности: някое цвете, поникващо в завета на паднало дърво, или начина, по който дете извръща глава. А понякога, без да подозираш, пред теб се излива голямо находище, сякаш сандъкът на някой алчен пират е разпръснал богатствата си пред теб. Такива бяха драконите. Те притежаваха цветовете на всички кристали, които познавам, и имаха всякакви форми. Някои досущ приличаха на драконите от приказките, а други имаха чудати форми, дори ужасяващи с необичайността си. Имаше истински дракони, някои с дълги змийски опашки, едни с четири крака, други с два, червени, зелени, златни и черни. Сред тях летяха крилати елени, глиган, който размахваше бивни по време на полета си, крилата змия и ивичеста котка с ивичести крила…

Гласът ѝ заглъхна, притихнал в удивление.

— Значи не са били истински дракони — хапливо отбеляза Парагон.

— Казвам ти, че ги видях с очите си — настоя тя.

— Видяла си нещо. Някакви неща, представили се под формата на дракони. Но това не са били истински дракони. Все едно да кажеш, че си виждала зелени, сини и лилави коне, някои от които имали по шест крака, а други котешка форма. Това не биха били коне. Каквото и да си видяла, не са били дракони.

— Да… но…

Беше му приятно да я слуша как се запъва, тя, която винаги говореше тъй плавно.

— Някои от тях бяха дракони — оправда се накрая Янтар. — Някои имаха форма и цвят досущ като на драконите, които съм виждала в древните свитъци и гоблени.

— Някои от онези хвъркати са имали формата на дракони, а други на котка. По-добре кажи, че летящите котки съществуват и че някои от тях имат формата на дракони.

Тя мълча дълго. От отговора ѝ Парагон разбра, че тя е размишлявала и че потокът на размишленията я е насочил обратно към неговата история.

— Защо — поинтересува се Янтар с подмамващо учтив глас — е тъй важно за теб драконите да не съществуват? Защо с такава настоятелност се опитваш да потъпчеш удивлението, което ми донесе гледката на тези създания?

— Не е важно и не съм настоятелен. Все ми е едно какво си изпитвала. Просто не мисля, че трябва да ги наричаш дракони.

— И защо? След като дракони не съществуват, от какво значение е как наричам създанията, които съм видяла? Защо да не ги наричам дракони, щом това име ми се струва подходящо?

— Защото… — Парагон се почувства раздразнен. — Защото ако все още съществуват дракони, би било унизително за тях да ги сравняваш с тези гротески.

Тя рязко се надигна и се извърна към него. Настоятелният ѝ поглед се усещаше почти физически сред мрака върху остатъка от лицето му.

— Ти знаеш нещо — обвини го тя. — Знаеш нещо за драконите. И освен това знаеш нещо за значението на съня ми. Така ли е?

— Дори не зная какво си сънувала — заяви той. Опитваше се да звучи разумно, но гласът трепна издайнически. — И никога не съм виждал дракони.

— Дори и в сънищата си? — Тихият ѝ въпрос бе коварен като промъкваща се мъгла.

— Не ме докосвай — сопнато предупреди Парагон.

— Нямах намерение да го правя — отвърна Янтар, но той не ѝ повярва. Ако тя го докоснеше с непокрита ръка и се вгледаше достатъчно дълбоко, щеше да разбере, че той лъже. Това не беше справедливо. И той нямаше намерение да го допуска. — Някога сънувал ли си дракони? — продължи тя.

Това беше директен въпрос, зададен с небрежен глас. Парагон не попадна в капана.

— Не — лаконично отвърна той.

— Сигурен ли си? Струва ми се, че веднъж ми разказваше за някакви подобни видения.

Парагон сви рамене в пресилен жест.

— Може и да съм. Не си спомням. Във всеки случай това не е важно за мен. Далеч не всички сънища са важни. Дори се съмнявам, че изобщо може да има важни.

— Сред моите има — заяви Янтар. — Зная го. Точно затова се притеснявам толкова от неспособността си да разтълкувам значението. Боя се, че съм допуснала грешка, Парагон. Само се моля тя да не се окаже фатална.

Той се усмихна.

— Колко фатална грешка може да допусне една майсторка на дървени накити? Сигурен съм, че тревогите ти са напразни. Дракони и морски змии, ха! Какво общо биха могли да имат подобни създания с мен и теб?

— Морски змии! — възкликна Янтар. Дълго време тя мълча, а когато накрая се раздвижи, Парагон почти можеше да усети усмивката ѝ. — Морски змии — повтори тя. — Благодаря ти, Парагон. Благодаря ти.

— Твоето дежурство още не е дошло — тихо каза Офелия.

— Зная това не по-зле от теб. Но не мога да заспя — отвърна Алтея. Тя се взираше край фигурата, напред. Морето бе почти спокойно. Слаб пролетен вятър караше наметалото ѝ да шумоли.

— Зная това не по-зле от теб — контрира Офелия. — Два часа се мяташе върху койката. Защо? Вълнуваш се, че утре пристигаме в Бингтаун?

— Да, но това не е приятно вълнение. Боя се от всичко, срещу което трябва да се изправя утре: сестра ми, майка ми. Кайл, ако Вивачия се е прибрала. Да, дори от нея се боя. Как ще мога да я погледна в очите и да ѝ обясня причината да я изоставя?

— Знаеш, че няма да ти се налага да правиш това. Просто отпусни ръка върху нея и тя ще го почувства, както го чувствам аз.

С привързан жест Алтея плъзна длани по перилото.

— Толкова е удивително разбирането, разгърнало се между нас. Това е още една причина да се боя от утрешното пристигане. На борда ти аз се чувствах тъй сигурна. Не ми се иска да те напускам.

Звукът на приближаващи се стъпки я накара да обърне глава. Техният източник се оказа Граг. Той беше бос и гол до кръста, облечен единствено в панталони. Косата му бе разрошена. Личеше, че той се е събудил неотдавна, защото напредваше с удовлетворението на раздвижващ се хищник. Алтея се усмихна незабележимо. С тих глас Офелия отвърна на мисълта ѝ:

— Мъжете не осъзнават собствената си красота.

Близо до тях Граг се усмихна широко и обяви:

— Почуках на вратата ти. Каютата се оказа празна, но аз веднага знаех къде да те потърся.

— Нима? — намеси се Офелия. — Да не би да си придобил навика да посещаваш каютата на Алтея по това време? И то без риза?

— Само когато баща ми ме събуди и поиска това от мен — обясни Граг. — Той каза, че искал да поговори с двама ни.

— А аз няма ли да взема участие в този разговор? — попита Офелия, вече започваща да се наскърбява.

— Предполагам, че ще вземеш, защото той ми заръча да събудя Алтея и да ѝ кажа да дойде тук. Реших, че самата идея е дошла от теб.

— Не е. Идеята е моя. — Капитан Тенира безшумно се присъедини към тях. В чашката на късата му лула пламтеше въглен, който разнасяше ароматен дим. — Заклеймете ме като страхлив старец, но аз смятам, че трябва да вземем известни предпазни мерки, преди да влезем в Бингтаун. Те засягат и Алтея.

Сериозният му тон тутакси промени настроението на разговора.

— Какви са тези мерки? — попита девойката.

— Размишлявах за сблъсъка ни с онази калсидска галера. Тя плаваше под знамето на сатрапа. Това не ме изненадва толкова, предвид промените, настъпили в града през последните няколко години. Не бих се изненадал, ако капитанът на галерата се ползва с известно влияние там. — Морският вълк изсумтя. — Няма как да знаем дали той вече е съобщил за станалото, нито какви последици би имало оплакването му. Но не бива да изключваме възможността от неприятно посрещане.

Настъпи мълчание. За Алтея веднага стана ясно, че Граг не се е замислял за последиците от онзи сблъсък, също като нея. Не че той бе отхвърлил инцидента като незначителен: това би било немислимо. Та нали красивите и нежни пръсти на Офелия бяха останали обгорени именно от тази среща. Самата Алтея продължаваше да потръпва всеки път, когато зърнеше потъмнелите ѝ ръце, без значение колко пъти фигурата я уверяваше, че не изпитва болка — поне не и по начина на човеците.

По-рано Алтея бе приемала за даденост, че останалите Търговци ще споделят възмущението ѝ от атаката, но нито за миг не ѝ беше минавало през ума, че някой от родния ѝ град би сметнал калсидската галера за оскърбената страна.

Капитан Тенира им даде още няколко мига да обмислят думите му, сетне продължи:

— Както казах, възможно е това да са неоснователните страхове на един старец. Какво, питам се, е най-лошото, което биха могли да ми направят? Биха могли да завземат кораба ми, когато спра край данъчния кей. И биха могли да арестуват мен и моя заместник. Тогава кой би отишъл да съобщи на близките ми за случилото се? Кой би се явил пред Търговския съвет, за да поиска помощ? Моите моряци си разбират от работата, но — той поклати глава — сред тях няма оратори, освен това те не са Търговци.

Алтея веднага разбра.

— И искате аз да го сторя.

— Ако си склонна.

— Разбира се. Без капка колебание. Дори се учудвам, че сметнахте за нужно да ме питате.

— Нито за миг не съм се съмнявал в съгласието ти. Само че има и друго — тихо продължи капитанът. — Колкото повече се замислям над промените, настъпили в Бингтаун, толкова по-песимистично очаквам пристигането ни. Като допълнителна мярка за сигурност ми се струва най-разумно отново да се преоблечеш като момче. Така ще можеш да напуснеш кораба по-лесно при нужда.

— Наистина ли смяташ, че е възможно да се стигне до това? — смаяно попита Граг.

Капитан Тенира въздъхна.

— Синко, в трюма ние имаме резервна мачта. Защо? Малка е вероятността да имаме нужда от нея, но някой ден може да ни се наложи. По същия начин избирам да мисля и за тези приготовления.

— На мен би ми се струвало, че я оставям да се оправя сама — възрази Граг.

Баща му го изгледа мълчаливо.

— Ако се стигне до най-лошото, така ще сме ѝ помогнали да избяга, преди капанът да се е затворил и около нея. За тях би било по-удобно да държат заложници от два Търговски рода.

— За тях? Кои са тези мистериозни хора? — намеси се Офелия. — И откога Търговците имат основания да се страхуват от когото и да било в родния си град? Още повече ако не става дума за Търговец? Бингтаун е нашият град. Сатрап Есклепий ни го даде преди години.

— А сатрап Косго се е заел да подкопава някогашното споразумение още от мига, в който обви раменете си с Мантията на справедливостта. — Капитан Тенира стисна устни, за да задържи някакви остри думи. Подир кратко мълчание той продължи по-спокойно. — В града ни укрепва друга власт. В началото ние не обръщахме внимание на бирниците. Дори и когато те поискаха такса за влизане в пристанището, ние сметнахме искането за разумно. Когато те поискаха правото да проверяват лично товара, вместо да разчитат на капитанската дума, ние се съгласихме със смях. Това беше нашият град. Техните подозрения бяха оскърбителни, ала по онзи начин, по който ни наскърбяват невъзпитаните деца. Ние не очаквахме онази вълна от новодошли, които се обединиха с данъчните служители на сатрапа, за да придобият власт. Никой от нас не е вярвал, че сатрапът би стиснал дружески алчната калсидска десница или че ще допусне мръсните им галери в наши води. — Тенира поклати глава. — Това са нещата, над които размишлявах тази нощ, и това е причината да смятам, че предпазливостта никога не се оказва излишна.

— Да, изглежда разумно… — поде Алтея, но Офелия не ѝ даде възможност да довърши:

— Ти спомена вероятност да ме завземат. Само че аз няма да го допусна. Аз не позволих на онези калсидски свине да стъпят на борда ми, няма да позволя да…

— Ще позволиш. — Бавните думи на капитана прекъснаха възмущението ѝ. — Точно както двамата с Граг ще позволим да бъдем арестувани. Аз дълго размишлявах над това. Време е Бингтаун да се събуди. Прекалено дълго ние спяхме и допускахме други да отгризват и откъсват от онова, което ни принадлежи. Преди няколко дни калсидски морски разбойници, ползващи се с одобрението на сатрапа, се опитаха да ни превземат. След около ден шайка бандити, носещи длъжностите на данъчни служители, на хора на закона, може да ни задържат. Ние ще им позволим да ни арестуват и отведат. Не защото признаваме правото им да сторят това, а за да покажем на Бингтаун властта, която тези нищожества са придобили. Опасността трябва да бъде съзряна навреме, докато все още е възможно да бъде отстранена. По тази причина те моля: дори и ако те се опитат да те превземат, дори и ако оставят въоръжена охрана на борда ти, позволи го. Щом Бингтаун се събуди, те няма да ни държат дълго. Нека Офелия се превърне в символа, около който ще се обедини гордостта на Търговците.

Офелия не отговори веднага.

— Най-вероятно си прав — призна тя. — Ще го направя, но само защото ти искаш това от мен.

— Добро момиче — похвали я капитанът. — Не се страхувай. Граг и аз ще се погрижим нищо да не ти се случи.

— За това и сама мога да се погрижа — отвърна тя, раздвижвайки рамене.

Капитанът се усмихна.

— Чувствам се по-добре, че споделих мислите си. — Той премести поглед към Граг, Алтея и накрая към луната. — Уморен съм — продължи той, обърнат към девойката. — Ще ме отмениш ли? И без това изглеждаш будна.

— Разбира се, капитане. И без това вие ми дадохте богата храна за размисъл.

— Благодаря ти. В такъв случай те оставям на служба, Алтея. Лека нощ, Граг.

— Лека нощ, капитане — отвърна синът му.

Точно преди Тенира да се отдалечи съвсем, Офелия отбеляза:

— Колко романтично! Той откри начин да ви остави сами на лунна светлина.

— Жалко, че ти не можеш да сториш същото — пошегува се Граг.

— И да ви оставя сами? Трябва да се засрамиш, че дори на шега изричаш подобно нещо.

Той не отговори, а се приближи към десния борд. Офелия смигна на Алтея и кимна натам, давайки ѝ знак да го последва. Девойката се навъси, но все пак се подчини.

— През последните дни не си разговаряла с мен — тихо каза Граг, загледан в морето.

— Работата не ми оставяше свободно време. Искам да си заслужа удостоверението, което баща ти ще ми издаде.

— Ти вече си го заслужила. На борда няма човек, който да укори способностите ти. Освен това не мисля, че си имала чак толкова работа. По-скоро смятам, че последният ни разговор те е смутил.

Тя не отрече. Вместо това отбеляза:

— Ти винаги говориш прямо, нали? Това ми харесва.

— Недвусмислените въпроси получават недвусмислени отговори. Един мъж обича да знае позицията си.

— Разумно. А една жена се нуждае от време за размисъл. — Алтея се постара да отговори шеговито, а не хапливо.

Без да извръща глава към нея, Граг продължаваше да настоява.

— Повечето жени не се нуждаят от време да решат дали биха могли да обичат някого.

Наистина ли се долавяше леко наскърбление в гласа му?

— Не мисля, че това беше нещото, което ти ме попита — отвърна Алтея. Това не беше лъжа. — Смятах, че обсъждаме възможността да сключим брак. Ако ме питаш дали бих могла да те харесам, отговорът е положителен. Ти си разумен, любезен и мил. — Алтея погледна към Офелия. Фигурата бе застинала в напрежението си, загледана във водата. Девойката леко повиши гласа си. — Да не говорим, че си много красив и ти предстои да наследиш прекрасен кораб.

Както се бе надявала, той също се присъедини към смеха ѝ. Напрежението се разпръсна. Граг отпусна длан върху нейната. Алтея не се отдръпна, но добави с по-тих глас:

— Бракът не е свързан единствено с обичта. Особено когато става дума за съюз между два Търговски рода. В нашия случай не става дума само за нас двамата, а за обединяването на нашите семейства. Има много неща, за които трябва да мисля. Ако се омъжа за теб и започна да плавам заедно с теб, какво ще стане със собствения ми кораб? Всичко онова, което сторих през изминалата година, Граг, бе подчинено на намерението ми да си върна Вивачия. Дали бракът с теб би означавал да се отрека от нея? — Тя се обърна с лице към него; младежът също раздвижи глава. — Ти би ли оставил Офелия, за да станеш мой съпруг и да дойдеш да живееш с мен на борда на Вивачия?

Смайването върху лицето му издаваше, че той никога не се е замислял над подобен въпрос.

— Това е само най-прекият проблем. Трябва да се замисля и за друго: какво бих допринесла за нашия брак, освен дълговете на рода си? От баща си аз не наследих нищо, Граг. Останаха ми единствено уменията, на които той ме научи. Сигурна съм, че близките ми биха ми дали някаква зестра, пък дори и символична. Но тя по никакъв начин не би се доближавала до онова, което се очаква от едно Търговско семейство. — Младата жена поклати глава. — Някоя от потомките на Трите кораба би ти донесла повече пари. За сливането с подобен род те биха платили богато.

Граг отдръпна ръка и с хладнеещ глас попита:

— Това ли според теб е била причината за моето предложение? Да получа зестрата ти?

— Не. Но това пак е нещо, за което трябва да мисля, дори и единствено от гледна точка на достойнството си. Ти беше този, който каза, че планирането трябва да идва преди страстта. Аз правя точно това, оглеждам ситуацията от всички възможни ъгли. Граг, погледни на нещата безпристрастно. Омъжвайки се за теб, аз не само трябва да се откажа от кораба си, но и да го оставя в ръцете на човек, когото презирам от дъното на душата си. Оженвайки се за мен, ти пропускаш възможността да сключиш брак с партньорки, които биха донесли далеч по-големи ползи за семейството ти. Погледнат по този начин, съюзът ни не изглежда обещаващ.

Граг бавно си пое дъх.

— Права си. Освен това…

— Просто я целуни, глупчо! — шумно просъска Офелия.

Алтея избухна в смях, неочаквано погълнат от устните му. Целувката беше сепваща, но начинът, по който тялото ѝ реагира на него, бе шокиращ. Прониза я гореща тръпка; тя се обърна към него, отпускайки ръка върху рамото му. Тя очакваше, че мъжът ще я прегърне и ще продължи целувката. Преди да е успяла да реши колко далеч ще му позволи да продължи, той отдръпна лицето си от нейното и леко отстъпи назад. Това беше Граг, а не Брашън, напомни си тя. Той бе ръководен от мислите, а не от страстите си.

Алтея нямаше да допусне разочарование. В момента, в който той отдръпна устата си от нейната, тя увери себе си, че само мигове по-късно сама е щяла да се отдръпне. С Граг Тенира тя трябваше да се отнася сериозно. В случая не ставаше дума за някакво заиграване. Отношенията с него щяха да окажат влияние върху целия ѝ оставащ живот в Бингтаун. Предпазливостта беше за предпочитане.

Затова тя си пое дъх.

— Гледай ти! — каза тя с тон, целящ да изразява единствено изненада.

— Извинявай — промърмори той и погледна встрани с полуусмивка, която не изглеждаше да съдържа съжаление. — Офелия ме командва насам-натам още откакто бях на осем.

— Това наистина звучеше като заповед — добронамерено се съгласи девойката и отново се обърна към борда. След миг дланта му отново покри нейната ръка.

— Ще има трудности, които да преодолеем — каза Граг, продължаващ предишния им разговор. — Но това се отнася за всяко начинание. От теб искам просто да помислиш над предложението ми, Алтея. Не бих могъл да искам отговор сега. Ти не си го обсъдила с близките си, аз също не съм разговарял с родителите си. Още не знаем какво посрещане ни очаква в родното пристанище. Просто бих искал да обмислиш предложението ми. Това е всичко.

— Ще го сторя — обеща Алтея. Обгърналата ги нощ бе мека, а дланта на мазолестата му ръка бе топла.

Тя не знаеше какво капитан Тенира или Граг са казали на екипажа, ала никой от моряците не изглеждаше изненадан, когато тя стъпи на палубата със старата си маскировка. Офелия навлезе в пристанището сред свеж ветрец, под който моряците работеха оживено. Може би някой от тях бе разпознал Ател от Кандило, но никой не сглупи да го обсъжда. Не, моряците се ограничаваха до добронамерени закачки.

Офелия плаваше с охота. Тя притежаваше огромен опит и си сътрудничеше с екипажа си, а на кормчията подвикваше предложения. Моряците не насочваха сбирщина от дъски, платна и въжета, а помагаха на едно разумно създание да се прибере у дома.

Близо до сушата бяха спуснати лодките ѝ, за да спомогнат на отвеждането ѝ до кея. Алтея заемаше място на едно от веслата; капитан Тенира бе решил, че това е най-добрият начин да я отдалечи от кораба и да ѝ даде възможност да се измъкне. Предвид тези приготовления беше почти разочароващо да видят, че пристанищният трафик изглежда съвсем обичайно. Никой не обръщаше специално внимание на Офелия.

Видът на гъмжащото пристанище извика у Алтея внезапен прилив на чувства, надвишаващ обичайната носталгия. С баща си тя бе пътувала и по-продължително, и по-далече. И въпреки това ѝ се струваше, че не е виждала Бингтаун от години.

Пристанищният град бе обгърнат от искрящия син цвят на залива. Ярката зеленина на стелещи се хълмове го ограждаше. Още по време на приближаването към сушата Алтея долови миризмата на дим, гозби и добитък. Пронизителните викове на продавачите отекваха над водата, улиците изобилстваха от оживление, а пристанищните води не им отстъпваха по нищо. Между брега и закотвените кораби съществуваше постоянно движение. Малки риболовни съдове си проправяха път край огромните си събратя и посестрими, за да отнесат улова си за продан. Всичко това представляваше симфония от гледки, звуци и ухания, а нейната тема се наричаше Бингтаун.

Сред тази хармония изникна дисонанс, когато оттеглянето на един кораб разкри калсидска галера, привързана край данъчния кей. Флагът на сатрапа висеше унило от върха на единствената мачта. Още с първия си поглед Алтея видя, че това не е същата галера, с която се бяха сблъскали: тази носеше фигурата на озъбена котка и освен това отсъстваха следи от пожар. Ала това само задълбочи смръщването на младата жена. Колко ли от тези съдове плаваха сред бингтаунски води? И защо местните изобщо ги допускаха в пристанището си?

Тези си мисли тя задържа за себе си, съсредоточавайки се изцяло върху задълженията на обикновен моряк. Когато капитан Тенира ѝ изръмжа да му донесе торбата и да го последва, Алтея не се сепна в отговор на необичайното нареждане. Тя осъзна, че той иска тя да присъства на разговора му с данъчния служител.

Затова девойката нарами платнената торба и покорно последва капитана. Граг, като негов заместник, остана на борда, за да надзирава кораба.

В помещението на данъчната служба ги посрещна чиновник, който поиска да види списъка на товара им. Алтея избягваше да го поглежда, дори и когато Тенира стовари пестник върху масата и поиска да разговаря с неговия началник.

Чиновникът подскочи сепнато и едва в следващия миг се овладя.

— Днес аз отговарям за службата, сър. Митническата декларация, ако обичате.

С презрение Тенира захвърли снопа документи.

— Ето ти декларацията. Заравяй нос вътре и изчислявай колко дължа. Но ми доведи човек, с когото да мога да разговарям за нещо повече от пари и товар. Искам да подам оплакване.

Вратата на едно от вътрешните помещения се отвори и от нея пристъпи мъж, облечен в роба. Той имаше почти изцяло обръсната глава, запазила само кичур, което посочваше, че той е висш служител на сатрапа. Появилият се бе пухкав. Ръкавите, гърдите и подгъвът на робата му бяха украсени с бродерия. Пухкавите му ръце се сключиха пред корема.

— Защо обиждате моя помощник? — поиска да знае бюрократът.

— Какво прави калсидска бойна галера в пристанището? Защо подобна галера нападна кораба ми, дръзвайки да си служи с името на сатрапа? Откога враговете на Джамаилия имат правото да пускат котва в Бингтаун?

Тенира съпровождаше всяко от тези питания с удар по плота.

Появилият се го изгледа невъзмутимо.

— Калсидските капери служат на сатрапа. Те имат правото да пускат котва тук, защото сатрапът им възложи да охраняват Вътрешния проход. И двете патрулни галери предоставиха пълен набор от документи и препоръки. Тяхното единствено предназначение е да ограничават пиратството. Те ще нападат морските разбойници и незаконните им поселища. Освен това ще преследват контрабандистите, които работят в съдружие с пиратите. Ако престъпниците не разполагаха с пазар, където да пласират плячката си, дейността им далеч не би била толкова доходоносна. — Висшият служител повдигна едната си ръка, за да отстрани гънка от ръкава си. С отегчен глас той продължи. — Истина е, че получихме няколко оплаквания за калсидското присъствие, само че данъчният кей принадлежи на сатрапа. Той единствен би могъл да забрани на галерите да спират тук. А той им е дал изричното си разрешение. — Служителят изсумтя презрително. — И аз не мисля, че капитанът на един товарен кораб може да отменя думата на сатрапа.

— Този кей може и да принадлежи на сатрапа, но заобикалящите го води принадлежат на залива, който по споразумение принадлежи на Търговците. По традиция и по закон ние не допускаме калсидски съдове във водите си.

Без да гледа към капитана, но със същото отегчение, служителят отвърна:

— Традициите се променят, законите също. Бингтаун вече не е забравена провинция, капитан Тенира, а оживен и развиващ се търговски център. В негова полза е, че сатрапът предприема действия срещу пиратите, измъчващи околните води. Бингтаун трябва да засили връзките си с Калсид. Джамаилия не вижда причина да смята Калсид за враг. Какви основания има Бингтаун?

— Джамаилия не споделя оспорвана граница с Калсид. Джамаилските ферми и селища не са били ограбвани и опожарявани. Нашата враждебност към Калсид се основава на историята, а не на безпочвена неприязън. Тези кораби нямат правото да стоят в нашето пристанище. Интересно ми е защо Съветът на Търговците не е повдигнал този въпрос.

— Нито мястото, нито времето са подходящи за вътрешната политика на Бингтаун — рязко заяви служителят. — Мое задължение е да служа на сатрапа, като събирам полагащите му се данъци. Корум, още ли не си приключил? Взех те на работа тук, защото вуйчо ти ме уверяваше в бързината на изчисленията ти. Защо се бавиш?

На Алтея почти ѝ стана жал за чиновника. Но той бе свикнал да бъде подлаган на подобни изблици, защото се усмихна покорно и се оживи.

— Така — замърмори той, явно заради насочените към него погледи. — Такса котва, такса за охрана, за патрул… И доплащане за платове с произход извън Джамаилия…

Чиновникът надраска някакво число върху плочката, но преди Алтея да е успяла да го разчете, началникът я грабна от масата. Той стори това, за да забоде неодобрителния си (и неизрязан) нокът под крайната дължима сума.

— Изчислил си грешно! — просъска той.

— Определено се надявам да е така! — разпалено заяви капитан Тенира. Той бе по-висок от данъчния служител, та лесно бе надникнал над рамото му. — Това е двойно повече от таксите, които платих при предишното си влизане в пристанището. Освен това процентът за платовете…

— Таксите бяха повишени — прекъсна го началникът на данъчната служба. — Освен това бе въведено доплащане за неджамаилските продукти от обработен метал. Вашите съдове попадат в тази категория. Допълни! — Той стовари плочката пред чиновника, който сведе глава в поредица от кимвания и веднага посегна да коригира изчисленията си.

— Ринстин е джамаилски град! — възмути се капитан Томи Тенира.

— Ринстин, подобно на Бингтаун, признава джамаилската власт, но не попада в границите на Джамаилия. Длъжен сте да заплатите.

— Нямам такова намерение! — възкликна Тенира.

Алтея потисна ахването си. Тя бе очаквала от капитана да започне да се пазари за дължимото. Пазаренето бе същината на тукашното общество, никой не плащаше първоначалната цена за каквото и да било. От Тенира се очакваше да предложи щедър подкуп под формата на обилна почерпка в някое от близките заведения или част от скъпите стоки на борда на Офелия. Тя за пръв път чуваше Търговец да отказва да плати.

Началникът присви очи насреща му, след това презрително шавна с рамене.

— Ваша воля. За мен е все едно. Вашият кораб ще остане тук, неразтоварен, докато не изплатите всичко дължимо по закон. — Той повиши глас. — Стражи! Бъдете така добри да влезете! Може да има нужда от вас.

Тенира дори не си направи труда да поглежда към двамата едри мъже, които се появиха. Цялото му внимание остана насочено към началника.

— В тези такси няма нищо законно. — Капитанът допря показалец към плочката, над която писарят все още се суетеше. — Какво означава охрана? Ами патрул?

Началникът въздъхна с вида на човек, който страда от незаслужено проявяваното си снизхождение.

— Как очаквате от сатрапа да изплаща възнаграждения на онези, които той е наел да ви защитават?

По-рано Алтея бе подозирала, че гневът на Тенира в действителност представлява част от някаква тактика. Ала сега тя бе принудена да изостави тази си версия; нямаше как лицето на капитана да почервенее по такъв начин престорено.

— Имате предвид онези калсидски отрепки? Велики Са, отнеми слуха ми, та да не ми се налага да слушам подобни глупости! Аз няма да плащам, за да могат онези пирати да стоят на котва в нашето пристанище.

Охранителите бяха се приближили съвсем, от двете страни на капитан Тенира. Ролята на юнга изискваше от Алтея да си придаде наперен вид. Ако капитанът се впуснеше в бой, от нея щеше да се очаква да посрещне примера му. Всеки що-годе свестен юнга би направил това. Само че младата жена не гореше от нетърпение да го стори. Тя никога не бе влизала в юмручен бой, ако не се броеше една отдавнашна заигравка с Брашън. Въпреки това тя стисна зъби и избра по-младия от двамата охранители за своя цел.

Но до бой не се стигна. Тенира понижи глас и изръмжа:

— Бъдете сигурен, че ще повдигна този въпрос пред Съвета на Търговците.

— Сигурен съм, господине — провлачи началникът. Алтея реши, че той не блести с особен разсъдък. Никой разумен човек не би избрал да провокира човек като капитана. В този момент тя отново очакваше, че Тенира ще замахне с юмрук.

Тенира рязко подкани Алтея да го последва и сам пое навън. Той мълча по целия път до кораба. На борда му той я отпрати с думите:

— Върви да доведеш първия помощник. Ще ви чакам в каютата си.

Докато тя се върне, следвана от Граг, капитанът бе налял три чашки с ром. Своята той изпи веднага, без да се спира на формалности. Алтея последва примера му, защото случилото се в данъчната служба я бе покъртило.

— Положението е лошо — обърна се Тенира към сина си вместо приветствие. — По-лошо, отколкото се опасявах. Калсидците не само стоят на котва тук, а Търговският съвет дори не се е опитал да оспори. Има и друго. Проклетият сатрап е повишил таксите и е измислил нови, за да изплаща престоя на негодниците!

— Не ми казвай, че си платил. — Граг го изгледа невярващо.

— Естествено, че не съм! — изсумтя Тенира. — Някой трябва да започне да се опълчва на тези глупости. Малко е трудно да си първият, но съм готов да се обзаложа, че много скоро и други ще последват примера ни. Данъчният каза, че ще ни задържи тук. Хубаво. Докато оставаме тук, ние заемаме място. След още няколко кораба той няма да може да преглежда следващите съдове. Граг, от теб ще искам да поговориш с Офелия. Нека тя бъде колкото се може по-нетърпима. Да създаде малко дискомфорт на пристанищните работници и минувачите.

Алтея установи, че е започнала да се усмихва. Помещението, в което се намираха тримата, се бе изпълнило с атмосферата на задаваща се буря. Това действително беше така. Тя си спомни, че баща ѝ от години се беше подготвял за подобно нещо. И все пак бе смайващо да гледа как възрастен капитан като Тенира оповестява готовността си да привлече към себе си първата мълния.

— С какво бих могла да помогна аз? — попита го тя.

— Прибери се у дома. Разкажи на майка си всичко, което видя днес. Не видях Вивачия в пристанището, но ако все пак тя се е прибрала, ще искам от теб да загърбиш неразбирателствата и да обясниш на Кайл защо трябва да проявяваме единство в борбата си. Самият аз скоро ще отида вкъщи. Граг, поверявам кораба на теб. При най-малкия намек за неприятности изпрати Калко. Алтея?

Алтея бавно кимна в отговор на думите му. Колкото и да мразеше мисълта да се помирява с Кайл, капитан Тенира бе прав. Сега не беше моментът за разединение сред Търговците.

Начинът, по който двамата мъже се усмихнаха насреща ѝ, оправдаваше тази жертва.

— Знаех си, че ще мога да разчитам на теб, девойче — меко рече капитанът.

— Аз също — отвърна Граг, широко ухилен.

Глава десета Завръщане у дома

Домът на семейство Вестрит, подобно на останалите Търговски домове, бе разположен в залесеното подножие на хълмовете, обгръщащи Бингтаун. Той се намираше на кратък път от пристанището или на една приятна разходка разстояние. И в двата случая по пътя човек виждаше останалите Търговски имения, разположени встрани от главния път. Пресичаха го цъфтящи живи плетове и пътища, чиито дървета зеленееха. Каменната стена на Осуелови бе покрита с бръшлян. Край портата им жълтееха нарциси. Пролетният ден гъмжеше от птича песен и бе изпъстрен с шарената сянка на разлистени дървета. А към всичко това се прибавяше уханието на първите цветя.

Никога преди пътят не беше ѝ се струвал тъй дълъг.

Струваше ѝ се, че отива към смъртта си.

Алтея все още носеше дрехите на момче — бе изглеждало най-разумно да напусне пристанището преоблечена. Интересно как майка ѝ и сестра ѝ щяха да я посрещнат? Поне Кайл нямаше да присъства: тя бе изпитала почти равни количества разочарование и облекчение, когато не бе успяла да зърне Вивачия в пристанището.

Дори не беше изминала пълна година от скарването ѝ с него, накарало я да напусне своя дом. В рамките на това време тя бе научила толкова много неща, че ѝ се струваше, че е отсъствала десетилетие. Искаше ѝ се близките ѝ да разпознаят израстването ѝ. Но тя се боеше, че те ще виждат единствено дрехите и намаслената коса и ще решат, че това е детински маскарад. Майка ѝ винаги бе изтъквала нейната упоритост, а години наред Кефрия бе смятала, че сестра ѝ е готова да потъпче семейната чест само заради едното удоволствие. Как щеше да се върне при тях в този си вид и да ги накара да повярват, че е узряла и е достойна да поеме капитанското място на семейния кораб? Как щяха да я приветстват: с гняв или с хладно презрение?

Тя яростно тръсна глава, за да я прочисти от тези мисли, и зави по алеята, отвеждаща към дома. Направи ѝ впечатление, че рододендроните край портата не са били подрязани. Ланшните растения вече се покриваха с пъпки. Тя почувства известна тревога. Градинарят Кол винаги се бе отнасял с особено внимание към тези храсти. Може би нещо се беше случило с него?

Приближаването към дома ѝ даде възможност да забележи и други признаци за занемарената градина. Отделните лехи бяха започнали да се смесват. Яркозелените листа се разгръщаха върху розови храсти, които все още носеха почернелите от студа миналогодишни листенца. Глициниите бяха паднали от решетките и пълзяха свободно; строшени клони все така лежаха по земята.

Алтея почти очакваше да завари къщата изоставена: това би съответствало на немарата в градината. Ала прозорците бяха широко разтворени, за да пропускат пролетния ден, и от вътрешността долитаха оживените звуци на флейта и арфа. Няколко коли, спрели пред вратата, издаваха наличието на някакво събиране. Съдейки по смеха, който долетя, поводът бе приятен. Девойката се насочи към задния вход, а учудването ѝ нарастваше с всяка следваща крачка. Нейните близки не бяха организирали никакви мероприятия от разболяването на баща ѝ. Дали това означаваше, че майка ѝ е сложила край на траура си? Не, това не изглеждаше типично за нея. Но пък Алтея не можеше да си представи Роника да загърби градините, а да пръска пари за веселие. Тя не можеше да открие логика. Връхлетя я лошо предчувствие.

Кухненската врата стоеше отворена, за да процежда изкусителната миризма на пресен хляб и сочно месо в съревнование с уханията на пролетта. Стомахът на Алтея веднага съумя да оцени качествата на истинска храна: домашен хляб, прясно месо и зеленчуци. Това я накара да реши, че се радва да се прибере, без значение как ще бъде посрещната. Тя прекрачи прага на кухнята и се огледа.

Жената, която месеше тесто, не ѝ беше позната. Същото важеше и за момчето, което се суетеше около печеното. В това нямаше нищо необичайно: слугите често циркулираха из дома на Вестрит. Търговските семейства редовно задигаха най-добрите готвачи, бавачки и икономи, като ги изкушаваха с по-високи заплати и допълнителни привилегии.

През вътрешната врата изникна слугиня, понесла празен поднос. Тя го остави шумно и се обърна към Алтея.

— Ти какво искаш? — попита прислужницата. Гласът ѝ бе едновременно хладен и отегчен.

Като никога Алтеиният ум се прояви като достатъчно чевръст. Тя направи символичен поклон:

— Нося съобщение от капитан Тенира, собственик на живия кораб Офелия, до Търговката Роника Вестрит. Важно е. Той ме помоли да ѝ го предам лично.

Тъй. Това щеше да ѝ предостави известно време насаме с майка ѝ. Щом в къщата имаше гости, Алтея не искаше да бъде видяна в настоящия си вид.

Слугинята придоби смутен вид.

— Точно сега тя има гости. Много важни гости. Това е прощално събиране. Не би било удобно да я викам сега. — Тя прехапа долната си устна. — Съобщението не може ли да изчака малко? Може би докато се нахраниш? — При предлагането на този дребен подкуп жената се усмихна.

Алтея се улови, че кима. Миризмата на прясната храна я караше да преглъща често. Защо пък да не се нахрани в кухнята и да се изправи срещу майка си и сестра си на пълен стомах…

— Може да изчака. Нещо против първо да си измия ръцете? — Тя кимна към кухненската помпа.

— На двора има корито — изтъкна готвачът, напомняйки за настоящия статус, който дрехите на Алтея изтъкваха. Алтея се усмихна и излезе да се умие на дворната помпа, а при завръщането ѝ чинията вече я чакаше. Не ѝ бяха дали от най-доброто, разбира се; печеното беше малко прегоряло, освен това от хляба ѝ бяха отрязали крайщник. Но пък имаше и сносен резен сирене, а също и бучка прясно масло, заедно с малко черешово сладко. И всичко това върху напукана чиния.

От един юнга не можеше да се очаква познаването на прибори, затова такива не бяха придадени. Алтея трябваше да се задоволи да се храни с пръсти, приседнала на един висок стол в ъгъла.

В началото тя ядеше стръвно, съсредоточена единствено върху храната. Коричката на печеното ѝ се струваше далеч по-наситена с вкусове и от най-скъпите пържоли. Хрупкавата мазнина се раздробяваше по божествен начин между зъбите ѝ. Прясното масло се топеше върху още топлия от фурната хляб. С последните остатъци от къшея тя отопи сладкото.

Успокоила глада си, тя можа да обърне по-голямо внимание на обкръжаващата я среда. И да погледне на някога познатата стая с нови очи. Като малка това помещение бе ѝ се струвало огромно и удивително, място, което не ѝ бе позволено да оглежда изцяло. Тъй като бе започнала да плава с баща си преди да е надживяла това си любопитство, кухнята бе запазила тази си мистериозност. Ала сега Алтея можеше да я види в действителност: обширно и оживено пространство, сред което властваше готвачът. Слугите и слугините, завръщащи се от сервиране, не пропускаха да разкажат накратко онова, което са видели. Те говореха за гостите фамилиарно, в някои случаи дори с презрение.

— Ще ми трябва още един поднос кренвиршки. Търговецът Гръмогласни смята, че ние ги печем специално за него.

— Това не е нищо. Ти да видиш какво прави онази Орпел. Погледни чинията. Всичко това е от нея; отхапе по веднъж от нещо и после го остави настрана. Явно смята, че някой от мъжете ще забележи сдържаността ѝ и ще се влюби.

— Как се справя вторият избраник на императрицата? — с любопитство попита готвачът.

В отговор един лакей гаврътна въображаема чаша:

— Дави мъките си, въси се към съперника и се подмазва на Нейно превъзходителство. И отново. И всичко това много деликатно, разбира се. Този човек трябва да стане актьор.

— Тя е тази, която е за сцената. В един момент прави мили очи към воала на Рейн, а когато танцува с него, над рамото му пърха с клепачи към младия Трел. — Слугинята, отбелязала това, изсумтя презрително. — И двамата си трошат краката да играят по свирката ѝ, обаче съм готова да се обзаложа, че тя не се интересува от тях, а само от забавлението, което ѝ предоставят.

В началото Алтея слушаше развеселено. Скоро след това лицето ѝ започна да пламва, защото тя осъзна, че слугите на дома винаги са се изказвали за нейните близки по подобен начин. Тя сведе глава, заби поглед в чинията и бавно започна да оформя от клюките чудатия образ на настоящото състояние на рода Вестрит.

Излизаше, че майка ѝ бе поканила гости от Дъждовните земи. Само по себе си това беше необичайно, тъй като баща ѝ бе преустановил взаимоотношенията си с тях още преди години. Освен това мъж от Дъждовните земи ухажваше някаква тукашна Търговка — за която слугите нямаха особено високо мнение.

— Тя ще започне да му се усмихва много повече, ако той си лепне едно огледало пред лицето вместо воал — хапливо отбеляза една слугиня.

— Само не ми е ясно кой от двамата ще остане по-изненадан на първата брачна нощ: тя, когато женихът си открие лицето и покаже струпеите, или той, когато мърлата покаже каква змия е в действителност — рече друга.

Алтея се навъси в опит да отгатне жената, достатъчно близка на семейството, та Роника да урежда празненство в нейна чест. Може би ставаше дума за някоя от приятелките на Кефрия…

Една слугиня издърпа празната чиния от отпуснатите ѝ ръце и я замени с купичка с две захаросани сладки.

— Вземи. По-добре ти да ги изядеш, защото направихме прекалено много. Остават три чинии, а гостите вече си отиват. Няма смисъл един млад мъж да си отива гладен.

Тя се усмихна топло, а Алтея извърна очи в (достоверен, надяваше се) израз на момчешко смущение.

— Скоро ли ще може да отнеса съобщението до Роника Вестрит?

— Мисля, че да.

Сладкишите покриха пръстите ѝ с крем, но бяха много вкусни. Алтея изяде и тях, върна купичката и се възползва от повода на мръсните си ръце, за да излезе отново на двора. Една лоза покриваше кухненския двор от главния вход, но листата все още не бяха се разгърнали напълно, така че Алтея можеше да гледа разотиващите се. Тя разпозна Керуин Трел и сестра му. Семейство Шайев също бяха дошли. Имаше и още няколко Търговски семейства, които разпозна по-скоро по гербовете им. Това я накара да осъзнае колко много време е изминало от последния ѝ досег с градското общество.

Каретите намаляваха. Давад Рестарт беше последният, който си тръгна. Скоро след това пред вратата спря Дъждовна карета, теглена от бели коне. Нейните прозорци бяха скрити зад дебели завеси, а родовият герб на вратата беше непознат — нещо като пиле с шапка. Зад каретата бе прикачена платформа, върху която слуги започнаха да изнасят багаж от къщата. Тъй. Значи излизаше, че в дома на Вестритови са гостували Дъждовни Търговци. Всичко ставаше все по-удивително.

Колкото и да се напрягаше, тя не успя да зърне детайли от напускащите гости. Жителите на Дъждовните земи винаги идваха забулени и тези посетители също не правеха изключение. Алтея си нямаше представа кои са, не знаеше и причината за посещението им. Може би Кайл бе възобновил връзките с тях? Нима майка ѝ и сестра ѝ бяха подкрепили тази идея?

Дали Кайл не се бе отправил с Вивачия по Реката?

Тази мисъл я накара да стисне юмруци. Когато една от слугините я подръпна за ръкава, Алтея се извъртя рязко, сепвайки девойката.

— Прощавай — веднага се извини тя.

Слугинята я гледаше странно.

— Госпожа Вестрит те очаква.

Алтея позволи да бъде отведена обратно в дома си и по коридора към дневната. Навсякъде се виждаха следите от веселие. Вази с цветя заемаха всяко възможно място, във въздуха се носеше миризмата на парфюм. Тя бе оставила зад себе си дом, притихнал от скръб. Сега домът изглеждаше забравил неприятните дни, а заедно с тях и самата Алтея. Това не ѝ се струваше справедливо — докато тя бе страдала, Роника и Кефрия бяха уреждали приеми. Пред вратата на дневната объркването ѝ почти бе достигнало гняв; младата жена трябваше да полага усилия, за да предотврати избухването му.

Слугинята почука на вратата. Когато от вътрешността долетя разрешението на Роника, тя се отдръпна и прошепна на Алтея:

— Върви.

Алтея кимна и влезе в стаята, тихо затваряйки вратата след себе си. Майка ѝ седеше на диван, отрупан с възглавнички. Близо до ръката ѝ имаше масичка с чаша вино. Самата тя носеше дневна ленена роба с кремав цвят. Косата ѝ бе сплетена и напръскана с благовония, а на шията ѝ бе отпусната сребърна верига. Ала лицето стоеше изопнато от умора.

Алтея си наложи да посрещне удивения поглед на майка си.

— Върнах се — тихо каза тя.

— Алтея… — възкликна възрастната жена. За момент тя повдигна ръка към сърцето си, а после я притисна към устата си. Заради бледнината, която бе придобила, бръчките върху лицето ѝ се очертаваха още по-ясно. — Имаш ли представа колко нощи се чудех как си умряла? Къде лежи тялото ти, дали е погребано, или бива оглозгвано от мършояди?

Потокът на гневните думи я свари неподготвена.

— Опитах се да ти пиша — каза тя. Лъжеше като дете, сварено да върши пакост.

Майка ѝ намери силата да се надигне и да пристъпи към нея, обвинително протегнала пръст.

— Нищо подобно! — с горчилка натърти тя. — Изобщо не ти е хрумвало да го сториш.

Роника спря и поклати глава.

— Ти толкова приличаш на баща си. Дори лъжеш като него. Алтея. Момиченцето ми.

И майка ѝ неочаквано я прегърна, както не бе правила от години. Алтея стоеше неподвижно, напълно смаяна. Миг по-късно смайването отстъпи на ужас, защото майка ѝ започна да ридае.

— Съжалявам — смутено каза Алтея. Няколко мига по-късно тя добави. — Какво е станало? Какво не е наред?

Известно време майка ѝ мълча. Накрая тя си пое мъчителен дъх, отстъпи назад и обърса очите си с ръкав като дете. Грижливо нанесеният грим остави петно върху ръкава и се размаза върху лицето ѝ. Но възрастната жена не обърна внимание на това, а с несигурни крачки се върна до дивана, където отпи голяма глътка вино. Отново седнала, тя се опита да се усмихне. Размазаният грим изкриви жеста по стряскащ начин.

— Нищо не е наред — тихо каза тя. — Всичко, което можеше да се обърка, се обърка. С изключение на едно. Ти си у дома и си жива.

Искреното облекчение върху лицето ѝ бе далеч по-мъчително от гнева ѝ.

Трудно беше да прекоси стаята и на свой ред да се настани върху канапето. Още по-трудно беше да изрече с овладян глас:

— Разкажи ми.

В продължение на месеци Алтея бе очаквала завръщането си, за да разкаже историята си, да принуди близките си най-сетне — най-сетне — да изслушат и нейната гледна точка. Ала сега тя знаеше с увереността на фанатично вярващия, че най-напред трябва да изслуша майка си.

Роника я погледна мълчаливо. И тогава думите ѝ се отприщиха в задъхано повествование, описващо бедствие подир бедствие. Вивачия закъсняваше. Тя вече трябваше да се е прибрала. Имаше вероятност Кайл да е продължил направо към Калсид, но пък тогава той щеше да е съобщил за намерението си по някой от срещнатите кораби. Защо не бе го сторил? Той знаеше лошото състояние на семейните финанси. Би трябвало да предаде нещо на съпругата си, за да има с какво Кефрия да се оправдае пред кредиторите.

Малта се бе впускала в безкраен низ от лудории. Тази история Роника се затрудняваше да започне, но крайният ѝ резултат бе довел до интереса на един от Дъждовните Търговци. Тъй като неговият род бе закупил оставащите задължения по изплащането на Вивачия, любезността и политиката изискваха от Вестритови да му отделят внимание, макар че Малта далеч не беше готова за годеж.

На всичкото отгоре Давад Рестарт успял да се намеси в този хаос и цяла седмица правел гаф подир гаф в неотклонното си намерение да придобие печалба от това ухажване. Той беше човек без всякакъв такт, но не и без нюх. Бе се наложило Роника да употреби цялото си хитроумие, за да не позволи семейството на Рейн да се наскърби.

Кефрия настоявала да се намеси в семейните дела. Това ѝ се полагаше по право, ала тя не им обръщала нужното внимание. Тя изцяло се съсредоточавала върху дъщеря си, без да обръща внимание, че нивите са разорани едва наполовина, а до сеитба остава само седмица. Късна слана попарила половината реколта от ябълковите градини. Покривът на една от спалните в източното крило протекъл, а нямало пари за поправката му. Но ако не бъдел ремонтиран скоро, целият таван щял да…

— Майко — меко я прекъсна Алтея. Наложи ѝ се да повтори повика си, защото Роника се бе увлякла. — Поспри за момент. Зави ми се свят!

— А питаш ли какво ми е на мен? — уморено отвърна Роника.

— Не разбирам. — Младата жена се опитваше да говори спокойно, макар да ѝ идеше да закрещи. — Кайл използва Вивачия, за да пренася роби? А Малта на практика е била продадена на Дъждовните Търговци, за да изплати задълженията ни по кораба? Как е възможно Кефрия да е допуснала това? Ами ти? И как така е възможно състоянието ни да е толкова лошо, пък дори и Вивачия още да не се е върнала? Крайбрежните земи не донасяха ли достатъчно приходи?

Сега беше ред на майка ѝ да настоява за успокояване.

— Разбирам, че тези новини те шокират. Аз станах свидетелка на постепенното загъване, а ти научаваш за самия му край. — За момент Роника притисна слепоочията си. — Как ще те преоблечем, без да накараме слугите да задават въпроси? — промърмори тя на себе си.

Старицата неочаквано въздъхна.

— Самият разказ ме измъчва. Като да описвам бавната смърт на някой обичан. Затова ще пропусна детайлите и ще ти кажа само това: използването на робски труд в Калсид и дори в някои части на Бингтаун смъкна цените. Ние винаги сме наемали работници; години наред същите хора са разоравали, засявали и прибирали реколтата. А какво да им кажем сега? Би било по-доходоносно да оставим земите на угар или да пуснем кози в тях, но как бихме могли да постъпим така с фермерите си? Затова ние продължаваме да се борим. По-точно, Кефрия продължава да го прави, понякога насочвана от моите препоръки. Кайл, както знаеш, отговаря за кораба. С това аз допуснах грешка; чувствам, че не мога да те погледна в очите. Но се боя, че той е прав. Ако пренасянето на роби успее, то може да ни спаси. Изглежда робите са единственият начин да просперираме. Пренасяни като товар, като работна ръка…

— Не мога да повярвам, че чувам подобни думи от теб — смаяно я изгледа Алтея.

— Зная, че това не е редно, Алтея. Но какви са алтернативите ни? Да позволим на невръстната Малта да се озове в брак, за който тя не е готова? Да върнем Вивачия на Дъждовните Търговци и да заживеем в бедност? Или просто да избягаме от кредиторите си, да напуснем Бингтаун и да идем Са знае къде…

Алтея я прекъсна:

— Наистина ли си обмисляла подобна възможност?

— Да — уморено отвърна Роника Вестрит. — Алтея, ако ние сами не предприемем нещо, съдбата ни ще бъде решена от други. Нашите кредитори ще вземат всичко, което притежаваме. И тогава ние ще въздъхваме и ще казваме: „Ако бяхме позволили на Малта да се омъжи за Рейн, сега поне нямаше да живеем в бедност. Поне щяхме да притежаваме кораба си.“

— Да притежаваме кораба си? Как така?

— Ти не ме ли слушаше? Семейство Купрус закупи оставащите вноски на Вивачия. Почти е ясно, че те възнамеряват да опростят тези задължения под формата на сватбен подарък.

— Това е нелепо — изтърси Алтея. — Никой не подарява подобни неща. Включително Дъждовните Търговци.

Майка ѝ си пое дъх и смени темата.

— Ще трябва да те заведа до стаята ти, за да ти дам дрехи. Макар че като гледам колко си изпосталяла, съмнявам се, че нещо от старите ти дрехи ще ти стане.

— Все още не мога да напусна тази роля. Нося съобщение от капитан Тенира.

— Наистина ли? Аз реших, че това е било просто предлог, за да се срещнеш с мен.

— Да, истина е. Аз служих на борда на Офелия. Когато имаме повече време, ще ти разкажа за това. Но сега искам да ти предам съобщението и да отнеса отговора ти. Офелия е задържана на данъчния кей. Капитан Тенира отказа да плати възмутително високите такси, особено онези, събирани за поддръжка на калсидските свине.

— Калсидски свине? — объркано я погледна майка ѝ.

— Знаеш какво имам предвид. Сатрапът е разрешил на калсидските галери да патрулират из Вътрешния проход. Един подобен съд се опита да ни спре на път за насам. На практика те са пирати, по-лоши от онези, които би трябвало да преследват. Не разбирам как търпите присъствието им в пристанището, още по-малко допълнителните такси, с които трябва да го изплащаме!

— Да, галерите… В последно време много се шуми около тях, но до този момент не бях чувала някой да е отказал да плаща таксите. Справедливи или не, Търговците ги заплащат. Алтернативата е никаква търговия, както Тенира узнава.

— Майко, това е нелепо! Бингтаун е нашият град. Защо не се опълчваме на сатрапа и неговите лакеи? Сатрапът вече не почита дадената ни дума. Защо ние му позволяваме да ограбва честно заработените ни пари?

— Алтея… Вече не са ми останали сили да се замислям за подобни неща. Не се съмнявам, че ти си права, ала какво бихме могли да сторим? Аз трябва да мисля за семейството си. Бингтаун ще трябва да се оправя сам.

— Точно така не бива да мислим! Двамата с Граг дълго обсъждахме това. Бингтаун трябва да противопостави единството си на спекулантите и сатрапа. И цяла Джамаилия, ако това се наложи. Колкото повече отстъпваме пред тях, толкова по-дръзки и настойчиви стават те. Робите, които спекулантите доведоха, са в основата на нашите проблеми. Трябва да ги принудим да се съобразяват с нашия закон, забраняващ робството. Трябва да кажем на новодошлите, че не признаваме правото им да притежават земи тук. Трябва да кажем на сатрапа, че няма да плащаме повече, докато той не започне отново да се придържа към първоначалното споразумение. И трябва да направим нещо повече. Трябва да му кажем, че повече няма да търпим да обира половината ни приходи и да ни налага ограничения. Достатъчно дълго сме позволявали тези неща. Време е да се обединим и да сложим край.

— Има някои Търговци, които говорят като теб — бавно отвърна майка ѝ. — На тях отговарям по същия начин, както ще отговоря сега и на теб: Моето семейство идва на първо място. Пък и какво бихме могли да сторим?

— Просто кажи, че ще подкрепиш онези Търговци, които отказват да плащат. Това е всичко, което искам от теб.

— В такъв случай ще трябва да се обърнеш към сестра си. Гласът в Съвета принадлежи на нея. Тя го наследи след смъртта на баща ти. Сега тя е Търговката в семейството.

— Какво мислиш, че ще каже тя? — попита Алтея след дълго мълчание. Тя се бе нуждаела от време, за да осмисли чутото току-що.

— Не зная. Тя не посещава събиранията редовно. Казва, че е прекалено заета за това. И освен това добавя, че не иска да гласува за неща, с които не е запозната.

— Ти разговаряла ли си с нея за това? Казвала ли си ѝ колко важни са тези гласувания?

— Това е само един глас — упорито отвърна Роника.

На Алтея се стори, че долавя известна гузност в гласа на майка си. Тя продължи да настоява:

— В такъв случай аз ще разкажа това на Търговеца Тенира. А ти ще говориш с Кефрия и ще я посъветваш да посети следващото събрание и да гласува в подкрепа на Тенира. Той възнамерява да поиска официално подкрепата на Съвета.

— Това бих могла да сторя. Но ти не бива да отнасяш съобщението лично, Алтея. Щом капитанът открито се е противопоставил на данъчния служител, възможно е да последва някаква… някакво раздвижване. Ще кажа на Рейч да повика вестоносец, който да отнесе заръката ти. Не е нужно ти да се оказваш замесена в това.

— Но аз искам да се окажа замесена. И искам те да знаят, че аз ги подкрепям твърдо. Чувствам, че трябва да го сторя.

— Но не и на секундата… Алтея, ти току-що се прибра у дома. Все ще намериш време да се подкрепиш, да се окъпеш и преоблечеш — с удивен вид каза майка ѝ.

— Не мога. С тези дрехи на пристанището ще бъда в безопасност. Пазачите край данъчния кей няма да обърнат внимание на един юнга, изпратен да изпълнява поръчки. Затова аз ще отида сега… освен това има още един човек, когото трябва да посетя. Но веднага след това ще се върна. Обещавам ти, че утре сутринта аз ще се намирам под твоя покрив, облечена както подобава на дъщерята на един Търговски род.

— И цяла нощ ще останеш сама?

— Би предпочела да бъда с някого? — пакостливо запита Алтея и побърза да се усмихне. — Майко, в продължение на цяла година аз бях сама. Нищо не ми се е случило. Или поне не нищо постоянно… Ще ти разкажа повече, когато се върна.

— Виждам, че не бих могла да те спра — примирено рече Роника. — Тъй да бъде. Но в името на бащината ти памет, не позволявай да те разпознаят! Бъди дискретна в онова, което ще правиш. Предай същото и на капитан Тенира. Ти каза, че си служила на борда на кораба му?

— Да. Освен това казах, че ще ти разкажа повече утре. Колкото по-скоро приключа, толкова по-скоро ще се върна.

Пред вратата Алтея спря и погледна назад.

— Ще кажеш ли на сестра ми, че съм се прибрала? И че искам да поговоря с нея за нещо сериозно?

— Да, ще ѝ кажа. Това означава ли, че възнамеряваш да сключиш… примирие с Кайл и сестра си?

Алтея затвори очи за момент и тихо каза:

— Майко, аз възнамерявам да си върна кораба. Ще се опитам да накарам и двамата да проумеят, че съм готова да го сторя и че аз не само имам най-голямо право на това, но и че ще сторя най-доброто за семейството. Но сега не е моментът да обсъждам тези неща с теб или с Кефрия. Недей да ѝ казваш това. Просто ѝ кажи, че искам да поговоря с нея за нещо сериозно.

— За нещо много сериозно. — Роника поклати глава. Бръчките около челото и устата ѝ се изостриха. Тя отпи нова глътка вино, но без удоволствие. — Бъди внимателна, Алтея, и се върни бързо. Не мога да кажа дали твоето завръщане ще ни донесе спасение, или е поредното бедствие. Но се радвам да зная, че си жива.

Алтея кимна отсечено и излезе. Тя не се върна по предишния път, а излезе през главния вход. На излизане тя кимна на един слуга, който метеше пръснатите по стълбите венчелистчета. Това движение усилваше уханието им.

Докато се отправяше обратно към Бингтаун ѝ се прииска наистина да беше Ател, един обикновен юнга. Защото пролетният ден бе прекрасен, първи ден, прекаран в родния град след почти година отсъствие. Искаше ѝ се да можеше да му се наслади истински, както би се радвал един обикновен моряк при завръщането си.

По време на обратния път към вътрешността на града тя забеляза, че имението на Вестритови далеч не беше единственият дом, издаващ признаци на немара. Още няколко огромни къщи, край които тя мина, издаваха стеснени кесии. Дървета оставаха непочистени.

В пазарната част на града тя установи, че забелязва множество непознати лица. И не ставаше дума за хора, които бе забравила по време на дългото си отсъствие — през последните десет години тя рядко бе престоявала у дома повече от няколко месеца. Не, тези непознати говореха с джамаилски акценти и носеха дрехи, каквито човек би очаквал да зърне в Калсид. Непознатите мъже бяха все млади, най-много в началото на тридесетте. Те бяха препасали широки мечове в украсени ножници, а кесиите си окачваха на коланите, за да изтъкнат заможността си. Тежките поли на жените, които крачеха подире им, бяха покрити с цепки, през които се виждаха прозирни фусти. Тези жени носеха дебели слоеве грим, които по-скоро прикриваха, отколкото подчертаваха лицата им. Мъжете имаха склонност да говорят по-високо от необходимото, в старание да привлекат колкото се може повече внимание към себе си. Често тонът им бе арогантен и самонадеян. Жените им пристъпваха с нервност, отмятаха глави и жестикулираха. Те носеха силни парфюми и големи обици. В сравнение с тяхната пищност дори куртизанките биха изглеждали незабележими.

По улиците Алтея забеляза и още една класа непознати хора. Всички те носеха робски татуировки на лицата си. В техните жестове личеше желание да останат колкото се може по-незабелязани. От пръв поглед личеше, че броят на слугите в града се бе увеличил. Те пренасяха товари и стискаха юздите на коне.

Тя се загледа в някакво момче, разперило слънчобран над две момичета почти на неговата възраст, за да ги предпазва от меките пролетни лъчи. Когато по-малкото момиченце удари невръстния роб и го смъмри, задето не държал чадъра достатъчно добре, Алтея едва се сдържа да не зашлеви с все сила глезлата на свой ред. Момчето беше прекалено малко, за да свежда глава тъй покорно. Освен това то крачеше босо върху студения калдъръм.

— Подобна гледка би разкъсала сърцето ти. Ала тези двете от малки биват приучавани да нямат сърца.

Алтея се сепна от тихия глас, прозвучал досами ухото ѝ. Тя рязко се извъртя, за да види Янтар, застанала на крачка от нея. Погледите им се срещнаха; другата жена повдигна вежда и с по-висок, високомерен тон обяви:

— Ще ти дам една медна монета, моряче, ако ми пренесеш тези материали.

— Ще се радвам да помогна — отвърна Алтея и отдаде почит по моряшки. Подир това тя взе парчето дърво, което се оказа далеч по-тежко от очакваното. Докато го наместваше в ръцете си, забеляза веселие в топазените очи на приятелката си.

Янтар се обърна и се отправи към Дъждовната улица, следвана почтително от мнимия юнга.

И в тази част на града нещата се бяха променили. По-рано само няколко магазина се охраняваха нощем, а не повече от един или два имаха охрана и през деня. Сега почти всеки дюкян можеше да се похвали с навъсен портиер, окачил къс меч или дълга кама на колана си. Чудатите и наистина вълшебни стоки от Дъждовните земи бяха изложени единствено зад решетъчни витрини. Липсваха предишното ухание на парфюми и подправки и напевите на вятърни камбанки. Сред улиците все така цареше оживление, ала и сред продавачи, и сред купувачи се забелязваше една сдържана предпазливост, която никак не радваше погледа. Дори магазинчето на Янтар си имаше пазач. Въпросната млада жена носеше кожен жакет и небрежно си играеше с окачените на колана ѝ оръжия, докато чакаше работодателката си да отключи. Тя имаше дълга руса коса, стегната на опашка, и се усмихна на Алтея, докато последната смутено минаваше край нея. Със същия поглед някоя охранена котка би оглеждала тлъст плъх.

— Изчакай отвън, Джек. Още не съм готова да отворя — каза ѝ Янтар.

— Както желаеш, стопанке — отвърна жената. Тя говореше с акцент, който чудато изкривяваше изговора ѝ. С един замислен поглед към Алтея Джек се отдръпна и затвори вратата.

— Къде си я намерила? — смаяно попита Алтея.

— Тя е стара приятелка. И ще се разочарова, когато открие, че си жена. А това тя ще открие. Нищо не ѝ убягва. Но няма опасност, че ще те издаде. Тя е мълчалива като гроб. Вижда всичко, но нищо не казва. Съвършеният служител.

— Просто ми е странно да приема, че ти имаш служители.

— Предпочитам да не го правя, но стана наложително да оставя охрана в магазина си. Реших да се преместя да живея другаде, а покрай увеличилите се взломове трябваше да оставя човек, който да пази магазина нощем. Джек се нуждаеше от място, където да живее: тази подредба устройва и двете ни.

Янтар взе парчето дърво и го остави настрана. Сетне, изненадвайки Алтея, тя я хвана за раменете и се загледа в лицето ѝ.

— Ти наистина изглеждаш като младеж. Не мога да виня Джек, че те оглеждаше така. — Янтар я прегърна горещо, след което продължи. — Много се радвам, че се завръщаш невредима. Често си мислех за теб и се чудех как се справяш. Ела в задната стаичка, ще направя чай и ще поговорим.

Говорейки, Янтар вече се отправяше натам. Алтея я последва.

Поне тази стаичка не се беше променила — все така изглеждаше като претъпканата пещера, която девойката си спомняше. Тук имаше работни плотове, връз които лежаха инструменти и недовършени накити. В единия ъгъл имаше легло, в другия лежеше неоправен сламеник. В огнището пламтеше огън.

— Много бих искала да остана за чай, но точно сега нямам време. Първо трябва да предам съобщение. Но щом приключа, ще дойда отново. Аз и без това възнамерявах да мина да те посетя, още преди да се сблъскам с теб.

— За мен е много важно да го сториш — отвърна Янтар с глас, накарал Алтея да я погледне сепнато. В отговор другата жена допълни: — Това не е нещо, което бих могла да обясня бързо.

Алтеиното любопитство вече пламтеше, ала собствените ѝ тревоги го изтласкаха настрана.

— Аз също трябва да говоря с теб. Става дума за нещо деликатно. Може би нямам право да се меся по такъв начин, но… — Алтея се поколеба. — Може би сега моментът е най-подходящ, макар да не съм разговаряла с капитан Тенира. — Тя помълча за момент. — Аз пристигнах с живия кораб Офелия. Тя бе ранена. Надявах се, че ти ще можеш да ѝ помогнеш. Една калсидска галера препречи пътя ни и ни нападна няколко дни преди Бингтаун. Офелия си изгори ръцете, докато я прогонваше. Тя казва, че не изпитва болка, но аз забелязвам, че винаги крие ръцете си или ги държи стиснати. Не зная колко големи са щетите и дали ти би могла да ги отстраниш, но…

— Препречила пътя ви? И ви нападнала? — ужасено попита Янтар. — Във Вътрешния проход?

Тя се взираше край Алтея, сякаш загледана в някакво друго време и място. Сега гласът ѝ звучеше странно.

— Съдбата се втурва насреща ни. Времето се разтегля и дните се влачат край нас, подлъгвайки ни да мислим, че очакваната гибел е още далече. И тогава мрачните дни, които сме очаквали, връхлитат, а времето, през което сме могли да ги отклоним, е отминало. Още колко трябва да остарея, преди да се науча? Времето не достига, то никога не достига. Утрешният ден може и да не настъпи, ала днешните дни са неумолимо свързани с верига. Настоящият момент винаги остава единственото време, през което имаме възможност да предотвратим бедствието.

Алтея неочаквано почувства задоволство. Точно това бе реакцията, която бе очаквала да получи от майка си. Беше странно, че една новодошла, която дори не беше Търговка, тутакси бе осъзнала пълното значение на вестите ѝ. А Янтар съвсем бе забравила чая. Тя вече изравяше дрехи от сандъка в единия край на стаята.

— Трябват ми само няколко секунди и ще мога да те придружа. Но нека не губим нито миг. Разкажи ми всичко, от деня, в който напусна. Разкажи ми всичко от пътуването си, дори и неща, които ти се струват маловажни. — Тя се обърна към една масичка и отвори намиращата се отгоре кутия. След един бърз преглед на съдържанието ѝ (четки и гърненца) Янтар я прибра под мишница.

Алтея не можа да не се засмее.

— Янтар, това ще ми отнеме часове… дори дни.

— Това е причината да започнем веднага. Хайде, разказвай, а аз ще се преоблека.

Грабнала дрехи, домакинята изчезна зад дървен параван, а Алтея действително поде разказ за преживяното на борда на Жътвар. Тя едва бе преминала първите мъчителни месеци и сблъсъка с Брашън, когато Янтар изникна отново… Не, това не беше Янтар, а някаква робиня с намацано лице. Татуировка покриваше едната загрубяла от вятъра буза. Противна рана покриваше половината горна устна и допираше лявата ноздра. Косата, доскоро сплетена, сега се спускаше безформено. Тя носеше груба памучна риза, а босите ѝ стъпала надничаха изпод кърпена пола. На всичкото отгоре единият от глезените ѝ бе превързан. Платнени работни ръкавици заменяха дантелените, които Янтар обичайно носеше.

Тя разстла парче платно върху масата и започна да пренася отгоре му инструментите си.

— Ти не спираш да ме удивляваш. Къде си се научила да се преобразяваш така? — ухилено попита Алтея.

— Казах ти, през живота си съм играла много роли. В последно време този образ ми носи голяма полза. Никой не обръща внимание на робите, те са на практика невидими. Дори мъжете, които не биха се поколебали да насилят робиня, се отвращават при вида на няколко цирея и малко мръсотия.

— Нима улиците на Бингтаун са станали толкова опасни за жените?

Янтар я погледна по начин, който се доближаваше до съжаление.

— Ти съзираш всичко случващо се, а не успяваш да го проумееш. Робите не са човешки същества, Алтея, а стока. Принадлежност. Предмети. Какво го е грижа някой господар, че една от робините му е била насилена? Ако тя добие дете, той се сдобива безплатно с още едно робче. Ако ли не, нищо не се е променило. Онова момче, в което ти се беше загледала… неговият стопанин не търпи загуба, ако всяка нощ то заспива омаломощено от риданията си. Синините му не струват нищо. Ако лошото отношение го превърне в прекалено злобен роб, той просто ще бъде продаден. Когато робството бъде прието, нещата бързо политат надолу. Получи ли фиксирана стойност човешкият живот, то тази стойност започва да подлежи на промяна, на понижаване. Малко по малко, докато не остане никаква стойност. Докато една възрастна жена не придобие по-малка стойност от храната, която би удължила живота ѝ с ден…

Янтар въздъхна и се раздвижи.

— Сега не е времето да обсъждаме това. — Тя се приведе за един последен поглед в огледалото върху масата, грабна един окъсан шал и го пристегна като забрадка. Платното с инструментите изчезна в една пазарна кошница, обиците си тя скри. — Готово. Да вървим. Ще излезем през задния вход. На улицата ме хвани за ръка, привеждай се ниско и се взирай в мен. Така ще можем да продължим да разговаряме.

За удивление на Алтея номерът действително проработи. Малцината, които си правеха труда да ги поглеждат, бързо се извръщаха отвратени. Девойката можа необезпокоявана да продължи разказа от пътуването си. На няколко пъти Янтар изсумтяваше, сякаш с намерението да я прекъсне, но когато Алтея замлъкваше, другата я подканваше с думите:

— Не, продължавай. За въпроси ще има време после, след като приключиш.

Близо до данъчния кей Янтар поспря за момент.

— Как ще ме представиш пред кораба? — поинтересува се тя.

— Ще те заведа със себе си на борда. Още не съм обсъдила това с капитана. — Алтея се навъси, представяйки си колко смущаващо ще изглежда завръщането ѝ. — Ще трябва да се срещнеш с капитан Тенира и Граг, преди да те запозная с Офелия. Наистина не зная как ще те посрещнат те. И как ще се отнесат към идеята една чужденка да работи по кораба им.

— Това остави на мен. Мога да бъда очарователна, когато се налага. Хайде, води.

Никой не попречи на Алтея да достигне дъсчения мост. Вече стъпила на него, тя престорено се огледа и направи знак на Янтар да я последва.

Двамата данъчни пазачи я забелязаха веднага, разбира се. Единият не скри отвращението си, а другият избухна в смях. Но никой от тях не попречи на похотливия юнга да заведе повлеканата си на борда.

На борда на Офелия дежурният моряк смаяно повдигна вежди, но премълча в отговор на Алтеиния жест. Той ги съпроводи до каютата на капитана и се отдръпна, докато Алтея почукваше.

— Влез — каза Тенира. С кимване Алтея подкани спътницата си вътре.

Капитанът бе разгърнал някакъв пергамент на бюрото си и пишеше, а Граг стоеше до един от илюминаторите и се взираше навън.

— Алтея, какво…? — невярващо промълви капитанът, когато вдигна поглед от листа. Синът му скриви уста презрително.

— Аз не съм това, което изглеждам, капитане — отвърна Янтар, изпреварвайки обяснението на Алтея. Нейният глас бе тъй въздигнат, с толкова безпогрешно произношение, че никой не би се усъмнил в думите ѝ. — Покорно моля да извините начина, по който се явявам пред вас. Сметнах за разумно да се явя в прикрит вид. Аз съм приятелка на Алтея — тя може да потвърди. Тя ми разказа за сблъсъка, който се е наложило да изтърпите близо до родното пристанище. Аз съм тук не само в израз на подкрепа към вашата безкомпромисна позиция, а и за да предложа услугите си в отстраняването на раните, които ръцете на Офелия са понесли.

Само на един дъх тя бе изразила гладко всичко онова, което Алтея би предала с много запъвания. Сега Янтар изчакваше, сключила ръце пред себе си, отметнала глава и вперила искрен поглед към капитана.

Двамата мъже се спогледаха. Сетне Тенира изрече нещо, което смая Алтея.

— Наистина ли ще успеете да ѝ помогнете? Измъчвам се да я гледам как се срамува от вида, който са придобили ръцете ѝ.

В гласа му се долавяше дълбоко чувство, оставило Алтея смаяна.

— Не зная — със същата искреност отвърна Янтар. — Не съм запозната дълбоко с този материал. Скромните ми познания ми казват, че той е изключително фин. Тази особеност може да е попречила на сериозното увреждане на дървото. Но ще мога да кажа единствено след като погледна ръцете ѝ. Най-вероятно.

— Тогава да отидем да погледнем — веднага реши Тенира. Подир това той погледна Алтея. — Зная, че ми носиш отговор от майка си. Не мисли, че се отнасям пренебрежително към тези вести. Ала Офелия е моят кораб.

— Да, тя е на първо място — потвърди Алтея. — Аз също си мислех за това, когато поканих Янтар да ме придружи.

— Това никак не ме изненадва — с мек глас каза Граг и дръзна да докосне ръката ѝ. След това той се поклони към Янтар. — За мен е чест да се запозная с всеки, когото Алтея нарича свой приятел. За мен това е достатъчна препоръка.

— Моят син ми дава пример за обноски. Простете, госпожице. Аз съм Томи Тенира, Търговец и капитан на живия кораб Офелия. Това е Граг Тенира, мой син.

В този миг Алтея осъзна, че не знае фамилното име на Янтар. Но приятелката ѝ я изпревари и тук, изричайки:

— Аз съм Янтар, майсторката на накити от Дъждовната улица. С нетърпение чакам да се запозная с вашия кораб.

Без повече формалности капитанът ги поведе към носа. Там веднага пролича, че Офелия прелива от любопитство. Тя оглеждаше Янтар с едва сдържано възмущение, което неволно накара Алтея да се усмихне. Веднага щом присъствието на непознатата бе обяснено, фигурата се извърна към нея и протегна обгорените си ръце.

— Смятате ли, че ще успеете да ми помогнете? — тежко попита тя.

За пръв път Алтея получаваше възможност да огледа щетите. Лепкавите късове катран бяха се задържали за известно време. Пламъкът бе облизал долната част на лявата ѝ китка. Всичко това караше аристократичните ѝ ръце да приличат на ръцете на перачка.

Янтар обгърна едната огромна ръка в своите. Тя леко прокара пръст по обгорения участък, сетне потри по-силно.

— Кажете ми, ако ви заболи — със закъснение рече жената. Тя се бе навъсила в съсредоточение. — Необичайно дърво — добави Янтар на себе си. Тя разгърна платното с инструменти и си избра един, за да остърже леко един от почернелите пръсти.

Офелия рязко си пое дъх.

— Боли ли? — веднага попита Янтар.

— Не като човешка болка. Но усещането е… неправилно. Увреждащо.

— Мисля, че обгореното е само слой, под който материалът е останал невредим. С помощта на инструментите си ще мога да отстраня почернялото. Може да се наложи да загладя ръцете ви и тогава ще се окажете с малко по-тънки пръсти. Но ще мога да спазвам добра съразмерност, освен ако щетите не се простират по-дълбоко от очакваното. Само че ще трябва да изтърпите онова усещане докато работя. Предварително не мога да ви кажа колко време ще ми отнеме.

— Ти какво мислиш, Томи? — обърна се фигурата към своя капитан.

— Мисля, че няма какво да губим, ако опитаме — меко отвърна той. — Сигурен съм, че госпожица Янтар ще спре, ако усещането стане нетърпимо.

Офелия се усмихна нервно. В следващия миг тя придоби замислен вид.

— Ако успеете да оправите ръцете ми, може би бихте могли да се заемете и с косата ми. — Тя повдигна ръка към дългите и тежки къдрици. — Тази прическа е толкова старомодна. Често съм си мислела, че ако можех да подредя букли около лицето си и…

— Офелия… — простена капитан Тенира, а останалите се засмяха.

Янтар все така държеше ръката на фигурата и я разглеждаше, свела глава.

— Ще се затрудня да постигна същия оттенък. За първи път виждам цвят, който толкова добре имитира плът, без да скрива структурата на материала. Чувала съм, че живият кораб сам си създава цвета при събуждането си. — Тя открито се вгледа в Офелия и попита: — Това ще се случи ли отново, ако ми се наложи да стържа прекалено дълбоко и разкрия безцветно дърво?

— Не зная — тихо отвърна фигурата.

— Това няма да бъде работа за един ден — решително продължи Янтар. — Капитане, ще трябва да заръчате на хората си да ми позволяват да идвам на борда. Аз ще запазя тази дегизировка. Това приемливо ли е?

— Предполагам — неохотно се съгласи капитанът. — Макар че ще бъде трудно да обясня на останалите Търговци причината да поверявам тъй деликатна работа на робиня. И защо изобщо използвам робски труд. Трябва да знаете, че аз съм противник на робството под каквито и да било форми.

— Аз също — отвърна Янтар. — Също като много други хора от този град.

— Така ли? — горчиво отбеляза Тенира. — Явно не съм успял да доловя публичното възмущение.

Янтар леко потупа фалшивата си татуировка.

— Ако се преоблечете в подобни парцали и си изрисувате подобен срамен знак, ще чуете гласовете на онези, които най-ожесточено се противопоставят на робството. Не подминавайте тези съюзници. — Тя си избра малко ренде и започна да намества ножа. — Ако, да речем, човек би се интересувал да научи подробности за началника на данъчната служба, сред тези роби лесно би могъл да намери подкрепа. Мисля, че и писарят, който води неговата кореспонденция със сатрапа, също е роб.

Алтея неволно потръпна. Откъде Янтар знаеше толкова неща? И защо си беше правила труда да ги узнава?

— Вие говорите като човек, който е запознат с подобни неща — отбеляза капитан Тенира.

— О, аз съм взела своето от интриги и заговори. Намирам ги за безвкусни. И необходими. Също както болката понякога е необходима. — Тя допря рендето до дланта на Офелия. — Не мърдайте — тихо я предупреди Янтар. — Сега ще отстраня най-голяма част от увредения слой.

Настъпи мълчание, последвано от противно стържене. Посипаха се парчета овъглено дърво. Миризмата напомняше на Алтея за опърлена коса. Офелия тихо простена, сетне се загледа към морето. Тя бе стиснала зъби.

Лицето на капитан Тенира оставаше почти безизразно. С небрежен тон той се обърна към Алтея:

— Предаде ли съобщението ми?

— Да. — Алтея прогони чувство, наподобяващо срам. — За съжаление отговорът ми не представлява голяма утеха. Майка ми каза, че ще разговаря със сестра ми. Кефрия е тази, която носи нашия глас пред Търговския съвет. Майка ми ще я посъветва да се яви на следващото събрание и да даде гласа си във ваша подкрепа.

— Разбирам — отвърна възрастният мъж. Той също се пазеше да не изрази чувства.

— Иска ми се баща ми да беше още жив… — промълви Алтея.

— А на мен ми се иска ти да носеше гласа на семейство Вестрит. Ти трябваше да наследиш семейния кораб.

Алтея оголи най-дълбоката си рана:

— Не съм сигурна, че Кефрия ще ви подкрепи.

Отвърна ѝ смаяно мълчание, през което тя продължи.

— Не зная как тя би могла да ви подкрепи, без да навреди на съпруга си. За всички е ясно, че появата на калсидските галери е свързана с желанието на сатрапа да защити търговията с роби. Той не се интересуваше от пиратите, докато те не започнаха да нападат превозвачите на роби. И като говорим за поддържане на робството… Кайл пренася роби с Вивачия. Не мисля, че Кефрия ще се противопостави на съпруга си. Дори и ако тя не е съгласна с него, тя никога не би дръзнала да се възпротиви.

— Не… — смая се Офелия. — Как са могли да сторят подобно нещо! Вивачия е толкова млада! Как ще понесе тя всичко това? Да не би майка ти да си е изгубила ума, че е позволила всичко това да се случи? Как са могли да причинят това на собствения си кораб?

Граг и Тенира мълчаха. Непоклатим израз на обвинение бе изникнал върху лицето на капитана, а синът му бе придобил измъчен вид. Въпросът продължаваше да стои без отговор, отправен в обвинение.

— Не зная — с мъка отвърна Алтея. — Не зная.

Глава единадесета Отсъждане

— Къде ли може да е тя? Какво ли прави? — тревожеше се Кефрия.

— Не зная — сковано отвърна майка ѝ.

Кефрия сведе поглед към чая си и преглътна следващите си думи. Тя за малко не бе попитала майка си дали е сигурна, че действително е видяла Алтея. Изминалата седмица бе изтощителна, затова тя не би укорила старата жена за подобни халюцинации. Те биха били много по-лесни за прощаване от появата на малката сестра, изчезнала отново. Никак не помагаше и фактът, че майка ѝ се отнасяше с подобно примирение към недопустимите постъпки на Алтея.

Роника каза примирително:

— Тя ми каза, че ще върне преди изгрев. Слънцето едва-що залезе.

— Не ти ли се струва необичайно, че една млада и неомъжена жена от добро семейство трябва да се разхожда сама през нощта, още повече на първата нощ подир завръщането си след едногодишно отсъствие?

— Няма никакво съмнение, че това е така. Но пък е нещо типично за Алтея. Аз вече съм се примирила, че не мога да я променя.

— На мен обаче не се полага подобно снизхождение! — намеси се Малта. — На мен дори през деня не ми позволявате да излизам.

— Така е — отвърна Роника Вестрит и продължи да потраква с иглите за плетене. Тя не обърна внимание на раздразненото изсумтяване на внучката си.

Трите бяха вечеряли рано и сега седяха в кабинета. Никоя от тях не бе изрекла гласно причината за изчакването им. Не беше и нужно.

Роника плетеше усилено, като включена в надпревара. Кефрия не притежаваше подобно съсредоточение. Тя бродираше занесено, по-скоро съсредоточена върху решителността си, че няма да допусне сестра ѝ да я разстрои. Тя нямаше да допусне спокойствието, което най-сетне си бе възвърнала, отново да ѝ бъде отнето.

Малта се отличаваше от останалите две жени с липсата си на конструктивно занимание. По време на скромната им вечеря тя бе ровичкала из чинията си и се бе оплакала, че слугите на Давад вече ѝ липсват. Понастоящем тя крачеше из стаята, прокарваше пръсти по плота на бюрото, разглеждаше дребните предмети, които дядо ѝ бе донасял за спомен от пътешествията си, и отново ги връщаше по местата им. Тази нейна несмиримост дразнеше и без това напрегнатите нерви на Кефрия. Поне Силдин вече си беше легнал, изтощен от дългата и оживена седмица. Виж, Малта бе я прекарала в пълен възторг. Последната заминала си карета девойката бе съпроводила с тъй отчаян поглед… Тя напомняше на майка си на някакво морско създание, изоставено от отлива.

— Скучно ми е — оповести Малта, давайки израз и на майчината си мисъл. — Иска ми се Дъждовните Търговци още да бяха тук. Те не прекарват вечерите си в подобно седене.

— Сигурна съм, че у дома си те правят точно това — решително възрази Кефрия. — Никой не урежда празненства всяка вечер, Малта. Не бива да изграждаш отношенията си с Рейн на това очакване.

— Ако той ме вземе за своя съпруга и двамата си имаме собствен дом, мога да ти кажа, че вечерите няма да бъдат скучни. Ще каним приятели на гости, ще има музика. Или пък самите ние ще гостуваме. Дело и аз решихме, че когато се омъжим и можем да правим каквото си искаме, често ще…

— Ако се омъжиш за Рейн, ти ще отидеш да живееш в Дъждовните земи, а не в Бингтаун — тихо изтъкна Роника. — Ще трябва да се сприятелиш с тамошните хора и да се научиш да живееш като тях.

— Защо винаги държиш да си толкова мрачна? — остро попита Малта. — Каквото и да кажа, ти винаги намираш нещо опако. Ти просто искаш да остана нещастна завинаги!

— Вината не е в онова, което аз казвам, а в глупостите, с които ти…

— Майко, моля те. Просто ще полудея, ако двете започнете да се карате.

Последва мълчание.

— Съжалявам. Аз не искам Малта да бъде нещастна. Искам тя да се осъзнае и да разбере, че трябва да избере да бъде щастлива сред живота, който я очаква. Тези налудни представи за безкрайни приеми и забавления не са…

— Хич и не се учудвам, че леля Алтея е избягала! — с вик я прекъсна Малта. — На всички ти вещаеш единствено скука и неблагодарен труд. Е, моят живот няма да бъде такъв! Рейн ми разказа множество вълнуващи неща за Дъждовните земи. Когато отидем да посетим семейството му, той ще ми покаже града на Древните, откъдето са дошли огнените кристали, джидзинът и какви ли още не чудни неща. Той ми каза, че там имало места, където човек само с един допир изпълва помещенията със светлина. Казва, че понякога дори се виждат призраците на Древните, занесени в някогашния си живот. Не всички могат да ги виждат, само най-чувствителните, но той каза, че е възможно аз също да притежавам това умение. Най-даровитите понякога долавят ехото на музика. Той ще ме облече както подобава на една жена от рода Купрус. И няма да ми се налага да бърша прах, да лъскам сребро или да готвя, ще има слуги, които ще вършат всичко това. Рейн каза… Майко, защо се усмихваш така? Присмиваш ли ми се? — възмути се девойката.

— Напротив. Мислех си, че ти много харесваш този млад мъж. — Кефрия леко поклати глава. — И си спомнях всичките планове, които двамата с баща ти чертаехме за съвместния си живот. Тези мечти не се сбъдват винаги, ала изготвянето им всякога е много приятно.

— На мен ми се струва, че тя харесва онова, което той ще ѝ донесе — тихо поправи Роника. — Но и в това няма нищо лошо. Младите хора, които споделят същите мечти, често се спогаждат много добре.

Малта се спря пред камината и започна да рови сред пламъците с ръжена.

— Не говори сякаш вече всичко е решено, защото не е така — глезено отбеляза тя. — У него има много лоши неща. Не само воалът и ръкавиците, заради които не зная как изглежда. Той непрекъснато говори за политика. В един момент говори за приеми и приятели, а в следващия говори за война с Джамаилия и как трябвало да се поддържаме взаимно, колкото и труден да станел животът. Сякаш всичко това би било някакво приключение! Освен това той казва, че робството е лошо, макар аз да му обясних, че според татко то се отразява добре на Бингтаун. Освен това му казах, че татко продава роби. Той дори дръзна да каже, че татко щял да размисли и да разбере, че робството било несправедливо и се отразявало зле на икономиката. И щял да започне да плава по Реката!

— И освен това говори за деца. Сякаш аз ще родя още на следващия ден след сватбата! Когато му казах, че трябва да имаме и къща в Бингтаун, за да можем да идваме тук и да гостуваме на приятелите ми, той се смя! Каза, че щом съм била зърнела чудесата на неговия роден град, съм щяла да забравя Бингтаун. И каза още, че няма да имаме собствена къща, а само няколко стаи в огромния дом на семейството му. Така че въобще не съм сигурна, че ще избера Рейн.

— Явно двамата подробно сте обсъдили бъдещето, което би ви очаквало — каза Роника.

— Той говори така, сякаш всичко е уредено. Когато му казвам, че не е, той се усмихва и пита защо толкова съм обичала да го измъчвам. Всички мъже ли са толкова глупави?

— Поне всички, които съм познавала — самодоволно я увери Роника. И след това добави с по-сериозен глас: — Ако си решила да откажеш предложението му, трябва да ни кажеш. Колкото по-скоро прекратим ухажването, толкова по-лесно ще бъде за двете семейства.

— Още не съм решила. Не съвсем. Ще се нуждая от известно време.

В стаята настъпи тишина, сред която Малта обмисляше възможностите си, а другите две жени размишляваха над промените, които нейният избор би означавал за тях.

— Иска ми се да знаех къде е Алтея — изрече Кефрия.

Майка ѝ въздъхна.

Алтея остави чашата си. От печеното пиле не беше останало почти нищо. Срещу нея Янтар внимателно поставяше приборите си върху чинията. Джек се облегна назад и се зае да чисти зъби. Тя улови погледа на Алтея и се усмихна:

— Случайно да имаш братя? — пошегува се тя. — Очи като твоите нямат място върху женско лице.

— Джек, не смущавай Алтея — шеговито я смъмри Янтар. — Защо не излезеш да се разходиш? Двете с нея трябва да проведем сериозен разговор.

Джек се надигна с изсумтяване и раздвижи рамене. Това ѝ движение се оказа съпроводено с пропукването на мускули.

— По-добре проведете сериозно пиене. Бива ли първата вечер в родния град да се прахосва с разговори? — Тя се усмихна, при което зъбите ѝ блеснаха хищнически.

— Кой знае, може да се стигне и до това — отбеляза Янтар. Пред нейния поглед Джек нахлузи ботуши и си взе леко наметало. Веднага щом вратата се затвори след нея, домакинята се облегна на лакти и повдигна пръст към Алтея. — Продължи разказа си. И този път не се опитвай да предъвкваш моментите, в които си се представяла зле. Аз не искам това от теб, за да ти се присмивам.

— А защо? — попита Алтея. Тя наистина се чудеше защо разказва всичко това. Тя знаеше сравнително малко за тази жена. Защо ѝ разказваше всичко, случило се от последната им среща насам?

— Предполагам, че ти дължа този отговор. — Янтар замълча за момент, за да подреди мислите си. — Аз не мога да напусна Бингтаун. Има работа тук. Ала тази работа зависи от събития, които се случват другаде. В Джамаилия и Вътрешния проход, например. По тази причина искам от теб да ми разкажеш за промените, които си видяла по тези места.

— От това обяснение не разбирам нищо — тихо изтъкна Алтея.

— Предполагам. В такъв случай ще бъда пряма. Аз съм решила да донеса известни промени. Решила съм да унищожа робството, не просто в Бингтаун, а и на цялата територия на Джамаилия и Калсид. Искам да видя Бингтаун свободен от джамаилско влияние. И освен това искам, повече от всичко, да разреша гатанката на змията и дракона.

Тя се усмихна, докато изричаше тези думи. Ръката ѝ потупа драконовата обица, носена на лявото ухо, и сетне змията, увиснала от дясното. Подир това жената повдигна вежди към Алтея и замълча подканящо.

— Дракон и змия? — объркано попита Алтея.

Лицето на Янтар се промени. Отвратителна мъка пробяга по него, последвана от умора. Тя се облегна назад и изрече:

— Когато най-сетне изрекох това пред теб, ти трябваше да скочиш на крака със сепнат вид. Или да възкликнеш. Или да поклатиш глава и да ми я обясниш. Последното нещо, което очаквах, бе да ме погледнеш с любезно объркване.

— Съжалявам — сви рамене Алтея.

— И тези думи не носят никакво значение за теб? Драконът и змията?

В гласа на Янтар се долавяше отчаяние. Алтея отново сви рамене.

— Моля те. Помисли. Аз бях уверена, че ти си тази, която търся. Някои сънища разклащаха тази увереност, ала всеки път, когато те зърнех на улицата, убеждението ми се възвръщаше. Ти си тази, която търся. Ти трябва да знаеш. Мисли. Драконът и змията. — Тя се приведе към Алтея, приковавайки я с умоляващ поглед.

Алтея си пое дъх.

— Дракон и змия. Добре. На един от Пустите острови видях скала, която наричат Дракона. А по време на обратния курс корабът ни бе нападнат от морска змия.

— Ти не спомена нищо за дракон, когато ми разказваше за лова!

— Не ми се стори важно.

— Разкажи ми. — Очите на Янтар пламтяха като котешки.

Алтея се раздвижи, за да напълни халбата си от глинената кана с бира.

— Няма много за разказване. Ние бяхме разположили лагера си в подножието ѝ, докато ловувахме. Това е обикновена скала, която стърчи от земята. Когато светлината попадне върху нея под определен ъгъл, скалата заприличва на мъртъв дракон. Един от моряците се опитваше да ми разправи как това действително било дракон и как ако съм се била изкатерела съм щяла да открия остатъка от стрела в гърдите му.

— А ти изкатери ли се?

Алтея се усмихна засрамено.

— Беше ми любопитно. Една нощ аз се покатерих. Оказа се, че Релър ми е казвал истината. Предните му лапи действително стискаха стрела, забодена в гърдите му.

— В такъв случай това не е обикновена скала? Наистина е имало предни лапи?

Девойката сви устни.

— А може би някои моряци са я разкрасили в свободното си време. Така смятам. Релър твърдеше, че Драконът е лежал там безброй години. Само че стрелата не изглеждаше захабена или прогнила. Тя беше прекрасно парче магическо дърво. Изненада ме единствено, че толкова време никой не я е задигнал. Но пък моряците са суеверни хора, а магическото дърво се ползва с опасна репутация.

Янтар седеше като омагьосана.

— Що се отнася до змията…

— Мълчи! — прекъсна я Янтар. — Трябва да помисля за момент. Стрела от магическо дърво. Заради това ли е било всичко, една стрела? Но от кого е била изстреляна? Кога? Защо?

Алтея не можеше да отговори на нито едно от тези питания. Тя надигна халбата си и отпи голяма глътка. При отпускането ѝ можа да види, че Янтар се усмихва насреща ѝ.

— Разкажи ми остатъка от историята си. Включи и змията, когато се стигне до нея, и ми разкажи колкото се може повече. Обещавам, че ще слушам внимателно. — Тя наля малко златисто бренди в чашата си и отново се облегна назад.

Джек се оказа права: каната с бира бе опразнена на два пъти, а съдържанието на бутилката с бренди намаля заплашително, преди Алтея да довърши историята си. На срещата със змията тя се задържа по настояване на Янтар. Последната проявяваше голям интерес към начина, по който змийската лига разяждала плат и плът, и кимна мълчаливо, когато чу Брашъновото твърдение, че змията приличала на разумно същество. И все пак Алтея можеше да усети, че нищо от тази част на разказа ѝ не привлече вниманието, както стрелата от магическо дърво.

В един момент питанията на Янтар свършиха. Огънят в камината бе почти догорял. При завръщането си от тоалетната Алтея откри, че приятелката ѝ е наляла оставащото бренди в две малки чашки. Около тях бяха обвити дървени дръжки във формата на бръшлян, очевидно изработка на самата Янтар.

— Да пием — предложи тя — за всичко, което е наред със света. За приятелството и за качественото бренди.

В отговор Алтея повдигна чаша, но не можа да се сети за нещо, което да прибави към тоста.

— За Вивачия? — опита се да помогне Янтар.

— Желая ѝ здраве, ала докато нейната палуба не се озове под мен, тя остава заплетена с всичко, което е грешно със света.

— За Граг Тенира? — шеговито предложи другата.

— Това също е прекалено сложно.

Тук Янтар се усмихна широко.

— За Брашън Трел!

Алтея простена и поклати глава, но Янтар вече надигаше чаша.

— За неразумните мъже, които се отдават на страстите си. — Тя погълна брендито си. — За да могат жените да твърдят, че не са имали нищо общо.

Последното тя прибави точно когато Алтея се бе примирила и на свой ред надигаше чашката си. Девойката се задави и протестира:

— Янтар, това не е справедливо. Той се възползва от мен.

— Нима?

— Разказах ти — упорито отвърна Алтея. В действителност тя бе разказала съвсем малко, не повече от лаконично признание. В онзи момент Янтар се бе ограничила да повдигне вежда, но сега се взираше насреща ѝ с лукава усмивчица. Алтея си пое дъх. — Бях пила, освен това в бирата бяха сложили сънотворно, на всичкото отгоре ме бяха ударили по главата. После той ми даде киндин. Освен това ми беше студено, бях и уморена.

— Всичко това се е отнасяло и за Брашън. Аз не виня никого, Алтея. Не мисля, че някой от вас трябва да се оправдава за случилото се. Мисля, че вие сте споделили онова, от което всеки от двамата се е нуждаел в онзи момент. Топлина. Дружба. Удовлетворение. Потвърждение.

— Потвърждение?

— Значи приемаш първите три?

Алтея не отвърна на въпроса.

— Трудно е да се говори с теб — оплака се тя. И отново попита. — Какво потвърждение?

— Потвърждение на онова, което сте били — отвърна Янтар с тих глас.

— Значи ти също ме смяташ за уличница. — Алтея не успя да се пошегува.

За момент Янтар се замисли, наклонила стола си назад.

— Ти сама знаеш какво си. Не ти е нужно мнението ми. Нужно е единствено да погледнеш към мечтите си. Някога представяла ли си се като съпруга и майка? Замисляла ли си се какво би било усещането да носиш живот в себе си? Представяла ли си си как се грижиш за децата си, докато очакваш съпруга си да доплава обратно?

— Само в най-мъчителните си кошмари — изтърси Алтея и се засмя.

— Щом никога не си очаквала да бъдеш подобна съпруга, нима си очаквала, че ще изживееш целия си живот, без да опознаеш мъжете?

— Не съм се замисляла за това. — Тя придърпа халбата по-близо. Янтар изсумтя.

— В теб има част, която мисли почти изцяло за това, ала ти отказваш да го признаеш. Отказваш да поемеш отговорността за нея. Предпочиташ да си представяш, че това е нещо, което просто ти се случва, нещо, към което някой мъж те прилъгва. — С тропот столът ѝ зае полагащата му се позиция: стъпил здраво и с четирите си крака. — Ела — подкани тя. — Приливът настъпва, а аз имам среща. — Тя хлъцна. — Тъкмо и двете ще се разходим.

Алтея също се надигна. Тя не можеше да реши дали казаното от Янтар я е наскърбило или развеселило.

— Къде отиваме? — попита тя и прие подадената ѝ окъсана дреха.

— На плажа. Искам да се запознаеш с един мой приятел. Парагон.

— Парагон? Корабът Парагон? Аз го познавам добре!

Янтар се усмихна.

— Зная това. Една нощ той те спомена. Каза го случайно, а аз се престорих, че името ти не ми е познато. Но дори и ако Парагон не се беше издал, аз пак щях да разбера. Ти беше оставила следи от присъствието си на борда му. Те бяха примесени с вещите на Брашън.

— Какви следи? — подозрително се осведоми девойката.

— Малко гребенче, което ти носеше в косата си първия път, когато те видях. То бе оставено край един от илюминаторите, явно забравено.

— Разбирам. Но какво общо имаш ти с Парагон?

Вперила внимателен поглед, Янтар обясни:

— Казах ти, той е мой приятел. — Допълнението си тя изрече с по-предпазлив глас. — Освен това аз водя преговори за закупуването му.

— Това е недопустимо! — разпали се Алтея. — Лъдчънсови никога не биха продали семейния си кораб, без значение как се е опозорил той.

— Съществува ли закон, който да забранява подобна продажба? — попита Янтар с глас, който съдържаше единствено въпросителна интонация.

— Не. Никога не е изниквала нуждата от подобен закон, защото това е традиция.

— Много от най-почитаните бингтаунски традиции отстъпват пред наплива на новодошлите. Макар да не се говори открито, всеки в града, който се вслушва в слухове, знае, че Парагон се продава. И че предложенията на спекулантите биват обмисляни сериозно.

Известно време Алтея мълча. Янтар си облече наметало и спусна качулката над светлата си коса. А спътницата ѝ най-сетне заяви:

— Ако Лъдчънсови са принудени да продадат Парагон, те биха го продали на някое от останалите Търговски семейства, а не на чужденка като теб.

— Започвах да се чудя кога ще изтъкнеш това — небрежно отвърна Янтар и отключи задната врата. — Идваш ли?

— Не съм сигурна. — Алтея излезе първа и остана да изчаква в притъмнялата уличка, докато Янтар заключи. Последните няколко минути от разговора им бяха придобили смущаваща посока. Най-притеснително бе усещането, че Янтар умишлено е предизвикала тази конфронтация. Може би тя се опитваше да изпробва приятелството им? Или зад настойчивостта ѝ се криеше някакво друго намерение? Следващите си думи тя подбра внимателно. — Не мисля, че ти си нещо по-долно от мен, само защото не си била родена в Търговско семейство. Но някои неща са част единствено от нашите кръгове — неща, които ние пазим особено ревностно. Нашите живи кораби са много специални. Ние се чувстваме длъжни да ги защитим. Трудно би било да накараме един външен човек да разбере какво са за нас тези кораби.

— Винаги е трудно да обясниш онова, което сам не разбираш — тихо отговори Янтар. — Алтея, тази мисъл трябва да бъде осъзната не само от теб, но и от всички останали бингтаунски Търговци. За да оцелеете, вие ще трябва да се промените. Ще трябва да решите кои са нещата най-ценни за вас и да ги запазите. Трябва да приемете съюзниците, които споделят тези ценности, а не да се отнасяте към тях с подозрение. И на първо място трябва да оттеглите собственическите си претенции от нещата, които не принадлежат на вас или на Дъждовния народ, а по право се полагат на всички.

— Какво знаеш ти за Дъждовните Търговци? — остро попита Алтея и се взря в другата жена.

— Много малко. Вашите мълчаливи традиции се погрижиха за това. Подозирам, че те изравят своите съкровища от градовете на Древните и че обявяват някогашната магия за своя. Бингтаун и неговите Търговци служат като щит, който прикрива един неизвестен за останалия свят народ. Този народ се е заровил сред тайни, които не разбира. Неговите представители раздробяват смайващите знания на едно отдавнашно време, на един отдавнашен народ, и ги продават като дрънкулки. Аз подозирам, че те унищожават също толкова, колкото и изравят. Ела, да вървим.

Алтея си пое дъх да отговори, но в следващия момент стисна зъби и я последва.

Мълчанието трая няколко мига и бе прекъснато от смеха на Янтар.

— Виждаш ли? Ти дори отказваш да ми кажеш дали моите предположения са верни.

— Тези неща касаят Търговците. Ние не ги обсъждаме с външни хора. — Младата жена осъзнаваше хладината в гласа си, но не съжаляваше за нея.

Известно време двете вървяха мълчаливо, като непознати. Глъчката на нощния пазар долиташе до тях смътно, спомен от по-добри времена. Откъм морето духаше хладен вятър. В тези часове преди изгрева по нищо не личеше, че е пролет: светът се бе завърнал сред мразовития мрак на зимата.

Алтея се чувстваше отчаяна. Тя не бе осъзнавала колко е ценила дружбата си с Янтар.

Другата жена неочаквано я хвана за ръката. Този допир допълнително подчерта настойчивостта на думите ѝ.

— Бингтаун не може да се справи сам — подчерта тя. — Джамаилия е прогнила. Сатрапът ще ви отстъпи на Калсид или без нито миг размисъл ще ви продаде на новодошлите. Той не се интересува от вас, Алтея. Както не се интересува от честта си или от споразумението, сключено между неговия предтеча и жителите на Бингтаун. Както не се интересува от собствените си поданици в Джамаилия. Косго е толкова вторачен в себе си, че не е в състояние да осмисли нищо, което не е пряко свързано с него. — Янтар поклати глава, съумявайки да изрази дълбока мъка с този си жест. — Той пое властта прекалено млад, прекалено неопитен, макар да притежаваше голям потенциал и огромен талант. Баща му се радваше на това обещание, а наставниците му бяха очаровани. Никой не искаше да ограничава този дирещ дух и той получаваше пълна свобода в проучванията си, без да бъде спиран от дисциплина. За известно време това приличаше на разгръщането на рядък цвят.

Янтар замълча, отдадена на спомените от едно предпочитано време. С въздишка тя поднови разказа си:

— Ала нищо не може да процъфтява в отсъствието на граници. В началото дворът наблюдаваше с веселие, когато младият наследник откри насладите на плътта и започна да им се отдава несдържано. С познатата си любознателност той искаше да изпита всичко. Всички смятаха, че това е само период от неговото развитие. Вместо фаза, това се оказа неговият край. Обграден от сладострастие, изцяло съсредоточен върху диренето на удоволствие, той стана още по-себевглъбен. Амбициозните хора съзряха в това начин да си спечелят благоволението на бъдещия сатрап и започнаха да насърчават желанията му. Безскрупулните съзряха възможност да придобият власт — те го запознаваха с нови и редки удоволствия, с които само те можеха да го снабдяват. Когато баща му умря неочаквано и Косго зае мястото му, той вече бе оплетен в конците, които други дърпаха. С течение на времето тези нишки само го оплетоха допълнително.

Янтар се засмя сухо.

— Иронично е: младежът, който нито веднъж не се натъкна на преградите на дисциплината, сега се задушава сред вървите на собствените си слабости. Неговите врагове ще ограбят народа му и ще поробят земите му, а през цялото време той ще се усмихва блажено сред миризмата на замайващи треви.

— Ти си добре запозната със случилото се.

— Така е.

Остротата на този отговор накара Алтея да преосмисли следващия си въпрос.

— Защо ми разказваш всичко това? — попита девойката.

— За да те накарам да се събудиш. Делегациите до сатрапа и изтъкването на някогашни споразумения няма да дадат резултат. Покварата на властта е разяла прекалено дълбоко владетеля и влиятелните столични родове. Те са прекалено заети да се боричкат за оставащите късчета влияние, за да обръщат внимание на случващото се с Бингтаун. Ако вашият град желае да продължи да съществува, ще трябва да привлече съюзници. Не просто сред новодошлите, които споделят бингтаунските идеали, а и сред робите, доведени тук силом. Дъждовните Търговци също ще трябва да пристъпят от сенките: не просто за да защитят правата си, а и за да поемат отговорност за нещата, които вършат.

Алтея неочаквано спря. Янтар направи още една крачка, преди също да спре и да се обърне.

— Трябва да си вървя у дома, при близките си — прошепна Алтея. — Всички тези неща, които ми разказа, ме накараха да се замисля не само за Бингтаун, но и за положението на семейството ми.

Янтар пусна ръката ѝ.

— Ако съм те накарала да проумееш, че тези две неща са свързани, то тази вечер не е била изгубена. Някой друг път ще те заведа при Парагон. И тогава ти ще ми помогнеш да го убедя, че той трябва да подкрепи усилията ми да го купя.

— Първо ще трябва да убедя себе си в това — предупреди я Алтея. Тя се чувстваше доволна от факта, че Парагон е проявил достатъчно разум да се възпротиви на намеренията на Янтар. Макар да я харесваше, Алтея смяташе, че за Парагон все би се намерил по-добър купувач.

Тя прибави и този проблем към нещата, които трябваше да разреши. При следващата среща с Граг и баща му щеше да обсъди това.

— Ще се убедиш, ако си отвориш очите и ушите. Бъди внимателна, Алтея. Отбий се, когато можеш. А междувременно мисли. Помисли над всичко, което измъчва Бингтаун. Обръщай внимание на всичко, което ти се струва нередно, дори и нещата, които не изглеждат пряко свързани с теб. Тогава ще достигнеш до същото заключение, до което достигнах аз.

Алтея кимна мълчаливо. Тя премълча отговора, че сама ще достигне до заключенията си. Добруването на семейството ѝ идваше на първо място.

— Цяла нощ ли ще будуваме? — най-сетне попита Малта.

Отговорът на Кефрия бе изненадващо мек.

— Аз ще остана да изчакам Алтея. Но зная, че ти сигурно си много уморена. Седмицата беше доста наситена за теб. Ти можеш да вървиш да си легнеш, ако искаш.

— Нали ти ми каза, че двете с баба ще започнете да се отнасяте с мен като с възрастна, ако се държа като такава. — По време на тази реплика Малта държеше под око баба си; по проблясъка в очите ѝ девойката видя, че целта е била поразена. Беше време старицата да осъзнае, че Малта и майка ѝ са обсъждали подобни неща насаме. — Смятам, че щом вие двете ще останете да изчакате леля Алтея, аз също трябва да го сторя.

— Както искаш — уморено каза майка ѝ. Тя отново взе гергефа си и се загледа в опънатия гоблен.

Малта се облегна назад в креслото си и се намести по-удобно, подвила крака под себе си. Гърбът я болеше, а главата ѝ пулсираше. И въпреки това тя се усмихваше. Каква седмица!

Девойката повдигна ръце и започна да разпуска косата си. Какво ли щеше да каже Рейн, ако можеше да я види в този момент, да види как косите ѝ бавно се спускат? Тя си го представи седнал насреща ѝ. Той щеше да наклони глава, а воалът леко щеше да трепне под въздишката му. Той щеше леко да подръпва крайчетата на ръкавиците си. Бе ѝ доверил, че тях намира за по-дразнещи от воала.

— Допирът на непокритата кожа с друга повърхност е в състояние да споделя толкова неща. А споделеното докосване на една кожа с друга е в състояние да разкрие неща, които на устните не е разрешено да изричат.

— Можеш да си свалиш ръкавиците — бе отвърнала тя. — Няма да се плаша.

Воалът на Рейн бе трепнал под тихия му присмех.

— Не мисля, че би имало от какво да се страхуваш, малка котанке. Но аз обещах на майка си, че това ухажване ще протече подобаващо.

— Така ли? — Малта се бе привела напред, свеждайки гласа си до приятен шепот. — Казваш ми това, за да ме накараш да се почувствам в безопасност, или за да ме обезкуражиш да не опитам нещо неподобаващо?

След тези думи тя се усмихна леко и повдигна едната си вежда. Този израз тя често бе упражнявала пред огледалото си.

Лекото трепване на воала пред лицето му показа, че ходът ѝ е сполучил. Това рязко поемане на дъх издаваше, че той е смаян и зарадван от дързостта ѝ. А имаше и друго. Над рамото му тя забеляза навъсеното изражение на Керуин Трел. В онзи момент тя се засмя възторжено, преструвайки се, че е насочила вниманието си изцяло към Рейн. Керуин грабна бутилката от подноса на един минаващ наблизо слуга и сам напълни чашата си. Той бе прекалено добре възпитан, за да си позволи да тръшне бутилката на масичката до себе си, ала дъното ѝ пак се отпусна с известно издрънчаване. Дело се привеждаше към него, за да го смъмри, но брат ѝ само махна с ръка. Какво ли си бе помислил той в онзи момент? Че е бил прекалено сдържан в ухажването си? Че е изпуснал възможността едно рядко създание като Малта Вестрит да се усмихва насреща му по подобен начин?

Тя определено се надяваше това да е така. Само при мисълта за напрежението между двамата мъже я спохождаха приятни тръпки. Толкова се радваше, че е успяла да придума майка си да уреди това прощално празненство, с което да изпратят Рейн. Тя бе помолила да го запознае с приятелите си, за да види как ще приемат те нейния ухажор от Дъждовните земи. И мероприятието се бе оказало по-успешно и от най-дръзките ѝ надежди. Особено заради начина, по който останалите момичета се бяха пръскали от завист да гледат по какъв начин тя бива обгрижвана.

Малта бе успяла да задели време да се измъкне заедно с Дело, за да ѝ покаже дрънкулките, които Рейн бе съумял да прокрадне заедно с разрешените му дарове. Водното конче, кацнало сред цветята в спалнята ѝ, бе изработено от скъпоценни камъни и редки метали. Една от бутилките парфюм бе съдържала дребен син огнен кристал. Разгърната, обвивката на кошничка с подсладени листенца се бе оказала достатъчно голяма, за да обвие леглото ѝ. Една неподписана бележка сред гънките ѝ обясняваше, че от подобна ефирна тъкан жените от Дъждовните земи изработват бельото за своя чеиз. Една от ябълките сред кошница с плодове се бе оказала умело изработена кутия, съдържаща наниз безцветни опали и торбичка сребрист прах. Тук също имаше бележка, която напътстваше Малта да постави праха в кутийката за съновидения десет дни след заминаването на Рейн. Дело бе попитала за въпросната кутийка, а Малта обясни, че тя изпращала сънища, които двамата с Рейн да споделят. На въпроса за същината на виденията Малта се извърна и се изчерви.

— Не би било редно да говоря за тях — прошепна девойката.

Скоро след завръщането им на празненството Дело си намери претекст да се отдалечи. Малко след това Малта я видя оживено да разговаря с Китън. Подир това клюките се разпространиха бързо. Малта наблюдаваше как вълната им обгръща Керуин. През въпросния ден тя бе отказала да го поглежда, с изключение на един поглед. Той не бе се поколебал да покаже мъката си. В отговор тя бе го изгледала умоляващо. След това се бе преструвала, че не му обръща внимание. Потънала в разговори с Рейн, тя бе оставила на майка си да изпраща гостите.

Толкова беше приятно да мисли за следващото нещо, което Керуин ще стори…

Някакъв шум откъм кухненската врата прекъсна размислите ѝ. Майка ѝ и баба ѝ се спогледаха.

— Аз ѝ оставих вратата отключена — каза Роника. Кефрия също се изправи, но преди някоя от тях да се е отправила към кухнята, в стаята влезе някакъв непознат. Майката на Малта възкликна задавено и направи крачка назад.

— Върнах се — оповести Алтея, свали окъсаната си връхна дреха и им се усмихна. Косата ѝ изглеждаше отвратително, прилепнала към главата ѝ и стегната по момчешки. Кожата на лицето ѝ бе зачервена, загрубяла от вятъра. Тя веднага се приближи към камината и свойски протегна ръце към пламъка. От нея долиташе миризма на катран, кълчища и бира.

— Рибни богове! — възкликна Кефрия, сепвайки всички с остротата на гласа си. Тя поклати глава, втренчена в сестра си. — Алтея, как можа да ни причиниш подобно нещо? Как си могла да го сториш на себе си? Нямаш ли капка гордост, не те ли интересува семейната чест? — Тя тежко се отпусна в стола си.

— Не се тревожи. Никой не ме позна — отвърна Алтея. Тя бе започнала да се движи из стаята като нахълтало бездомно куче. — Виждам, че сте преместили бюрото на татко — с гласа на обвинител изрече тя.

— Край прозореца светлината е по-силна — отвърна старицата. — Вече ми е трудно да виждам дребните букви. А иглите вдявам по няколко пъти.

Алтея понечи да отвърне, но спря. Лицето ѝ леко се промени.

— Съжалявам да чуя това — каза тя и поклати глава. Изглеждаше искрена. — Сигурно е трудно да губиш нещата, които винаги си смятала за даденост.

Малта се опитваше да наблюдава и трите едновременно. Тя забеляза как майка ѝ леко стиска устни — очевидно се дразнеше, че нейните думи са били подминати. Старицата гледаше Алтея без гняв, само с тъга. Малта реши да рискува.

— Няма как да си сигурна, че никой не те е познал. Ти знаеш, че никой не е показал, че те е познал. Може би хората са били прекалено засрамени, за да реагират.

За частица от мига Алтея изглеждаше смаяна, че Малта си е позволила да говори. Тя присви очи.

— Струва ми се, че трябва да си припомниш обноските си, Малта. На твоите години на мен не ми позволяваха да се намесвам в разговорите на възрастните.

Тези думи подействаха като искра, попаднала върху суха прахан. Майката на Малта скочи от креслото и пристъпи между двете.

— Доколкото си спомням, на нейните години ти беше босонога мъжкарана, която подскачаше сред мачтите на кораба и свободно разговаряше с моряците. А понякога не се ограничаваше единствено до разговори.

Лицето на Алтея пребледня, подчертавайки петната му. Малта надуши, че тук се крие тайна. Майка ѝ знаеше нещо за леля Алтея, нещо неприлично. А тайните даваха власт.

— Престанете — каза старицата. — Двете не сте се виждали близо година, а сега заставате настръхнали като котки. Не съм будувала цяла нощ, за да слушам как се карате. Седнете и замълчете за момент. Искам да ме изслушате.

Кефрия бавно се върна в креслото си; възрастната жена също седна обратно. Сякаш за да дразни сестра си, Алтея избра да седне направо пред камината. На всичкото отгоре тя се настани кръстато. На Малта се струваше грубо, че една жена в панталони седи по такъв начин. Алтея улови погледа ѝ и ѝ се усмихна. Малта погледна към майка си и леко поклати глава. Кефрия въздъхна. А старицата не обръщаше внимание.

— Вместо да се критикуваме едни други, трябва да погледнем към ситуацията, в която се намира семейството ни, и да потърсим начин да я подобрим — поде бабата на Малта.

— Няма ли поне да я попиташ какво е правила през цялото това време и къде е била? Ние се тревожихме до смърт за нея. Сега тя пристига омърляна, преоблечена като мъж и…

— Моята племенница е облечена като жена и бива използвана да привлече жених от Дъждовните земи. След като ще говорим за морал и семейна чест, защо не се спрем на това? — хапливо рече Алтея.

Старицата отново се надигна, разперила ръце.

— Сега е мой ред да говоря. Опитвам се най-напред да спомена онова, което е най-важно. Всички ние имаме въпроси. Ще ги оставим за след като решим, че можем да се държим като семейство. Ако не можем, то не би имало смисъл да ги задаваме.

— Ако Алтея бе останала тук, както трябваше да стори, тя щеше да знае с какво си имаме работа — тихо отбеляза Кефрия. — Но аз няма да те прекъсвам повече. Слушам те, майко.

— Благодаря ти. Ще бъда кратка. Някои от тези неща, Алтея, аз вече ти казах днес, но не в подробности. Смятам, че всички ние трябва да се съсредоточим над семейната ситуация, а не над личните си тревоги. Ще трябва да загърбим различията си. Или поне да ги прикрием. Трябва да определим позицията, която това семейство е заело, и да покажем този образ пред Бингтаун. Не бива да излъчваме разединение. Не бива да излъчваме и най-нищожното неразбирателство.

Бабата на Малта леко се извърна, за да насочи по-голяма част от думите си към леля Алтея.

— Алтея, нашите заемодавци ни притискат. Безупречната ни репутация е единственото, което ги удържа. В настоящия момент всички те вярват, че в един момент ще си получат дължимото плюс лихвите. Аз и Кефрия — и Малта също — се лишихме от много неща, за да поддържаме образа на стабилност. И трите живеем съвсем скромно. Рейч е единствената слугиня в къщата, всички останали бяха освободени. Ние не сме единствените Търговци, на които се наложи да прибегнат до подобен компромис, макар че малцина страдат от недостиг като нашия. В определена степен това допълнително утежнява ситуацията ни: много от нашите кредитори също се намират в затруднено положение. Някои, които при други обстоятелства биха склонили на допълнителна отсрочка, на практика не могат да си го позволят.

Старицата продължаваше да говори — познатите излияния, втръснали до болка на Малта. Девойката трябваше да полага усилия, за да задържа очите си отворени. Единственото интересно за нея беше възможността да наблюдава леля си по време на разказа. На моменти върху мърлявото ѝ лице изникваха вина и срам. Странно. Баба не ѝ казваше, че част от това е по нейна вина, че ако бе останала у дома, е щяла да помогне на семейството си, а въпреки това Алтея реагираше сякаш тези обвинения са били изречени. Когато старицата разказваше как родът Купрус закупил оставащите задължения на Вивачия и че нямало начин Малта да откаже ухажването, Алтея дори я изгледа със състрадание. Малта се постара да изглежда измъчена.

Баба ѝ довърши със следните думи:

— Сигурна съм, че ти сама си забелязала промените, настъпили в дома ни и около него. Сега ти знаеш, че това са били наложителни жертви, а не немара. Алтея, ето какво ще искам от теб. Остани у дома. Обличай се подобаващо, дръж се скромно. Ако Кефрия се съгласи, ти може да помагаш в наглеждането на някои от имотите, изискващи активно наблюдение. А ако смяташ, че се нуждаеш от повече… свобода, би могла да започнеш да се грижиш за фермата, която бе моя зестра. Това е тихо, но уютно място, на което биха се отразили добре подобни грижи. Може да ти се стори удовлетворяващо да се заемеш с възстановяването ѝ и…

— Майко, това не е причината, поради която се върнах у дома. — Алтея звучеше едва ли не тъжна. — Не искам да си играя с някакви проекти. Нито искам да посрамвам близките си. Аз се върнах, за да помагам, ала тази помощ ще бъде в онова, което аз умея най-добре. — Тя отмести поглед от старицата и погледна сестра си в очите. — Кефрия, ти знаеш, че Вивачия трябваше да принадлежи на мен. Ти винаги си знаела това. Аз се върнах, за да си я върна, за да я спася от ориста на робски кораб и да я използвам да възвърна благоденствието на семейството си.

Малта скочи на крака.

— Баща ми притежава този кораб. Той никога няма да ти позволи да му го отнемеш.

Алтея я погледна изненадано, а в следващия момент в очите ѝ блесна гняв. За миг тя стисна зъби. Подир това тя отново се обърна към Кефрия и продължи със сдържан глас:

— Сестро, ти притежаваш този кораб. Неговата съдба зависи изцяло от теб. Бингтаун не е Калсид, където богатствата на жената стават собственост изцяло на съпруга ѝ. Освен това ти чу как Кайл се закле в името на Са, че ако му покажа свидетелство за способностите си, той ще ми върне кораба. Аз нося това свидетелство, билет, издаден от капитана на живия кораб Офелия. И той, и неговият заместник са готови да потвърдят моите способности. Аз отсъствах от дома почти цяла година. Цялото това време бе посветено на една-едничка мисъл: да не излагам семейството си, да се покажа като достойна за онова, което трябваше да ми принадлежи още от самото начало. — Сега гласът ѝ придоби нотка на молба. — Кефрия, не разбираш ли? Аз улесних нещата за теб. Дай ми кораба. Кайл ще е удържал думата, дадена пред Са; ти ще сториш онова, за което сама знаеш, че е правилно. Аз ти давам думата си, но съм готова да я повторя и в писмен вид, стига да желаеш: печалбите от всяко пътуване ще отиват за теб. Аз ще задържам единствено сумите за поддръжка на кораба и закупуване на нова стока.

Малта се отвращаваше от изражението на майка си. Кефрия бе започнала да се поддава на думите на сестра си. Ала преди Малта да е успяла да се намеси, Алтея сама развали напредъка си.

— Защо това е толкова трудно за теб? — възкликна тя. — Кайл може и да възрази, ала от теб се иска единствено да му се опълчиш. Нещо, което е трябвало да сториш много отдавна. Тези неща касаят семейството ни, касаят семейство Вестрит. Търговците. Те нямат нищо общо с него.

— Той е мой съпруг! — изкрещя Кефрия. — Да, той си има своите недостатъци, понякога аз му се гневя. Но той не е домашен любимец или някаква вещ. Той е част от моето семейство. Той е част от това семейство. За добро или за лошо тази връзка съществува, Алтея. Отвращавам се от начина, по който вие двете с майка непрекъснато го отхвърляте. Той е мой съпруг и баща на децата ми. И наистина вярва, че онова, което върши, е правилно. Щом не можеш да изпитваш уважение към него, не можеш ли поне да уважаваш чувствата ми към него?

— Както той уважаваше моите? — саркастично се осведоми Алтея.

— Престанете — намеси се старицата. — Точно от това се боях повече от всичко: че няма да успеем да загърбим различията си за достатъчно дълго, за да запазим семейното богатство.

Двете дъщери оставаха втренчени една в друга. Малта мълчеше, макар да копнееше да скочи и да каже, че Алтея просто трябва да си върви. С какво право тя бе дошла тук, че и на всичкото отгоре да отправя претенции? Жена без съпруг и без деца, мъртва клонка от родословното дърво. Нейният интерес до семейното богатство се ограничаваше единствено до облагите, които то щеше да ѝ донесе. Малта и брат ѝ бяха онези, които страдаха най-остро заради неумелите решения на баба си и дядо си. За нея всичко изглеждаше толкова логично и очевидно: защо останалите отказваха да го проумеят? Нейният баща беше единственият силен мъж в семейството им. Неговите деца щяха да бъдат повлияни най-силно от последващото развитие на семейните дела. Разбираемо беше, че всички решения трябваше да принадлежат нему. Да можеше той да присъства в този момент…

Ала него го нямаше. Малта можеше единствено да слуша и да запомня. Когато той се върнеше, тя щеше да му разкаже всичко. Тя нямаше да позволи баща ѝ да остане уязвим за коварството на тези зажаднели за власт жени.

Междувременно баба ѝ се беше изправила. Тя стоеше между двете си дъщери, мълчаливо протегнала ръка към всяка от тях. Нито една от двете жени не го стори охотно, но всяка от тях хвана ръката на майка си.

— Това искам от вас — тихо каза Роника. — Нека неразбирателството ни остане зад тези стени. Нека изглеждаме единни. Алтея, Кефрия, с Вивачия не може да се направи нищо, преди тя да се е върнала в пристанището. Докато това стане, нека направим онова, което не сме вършили от години. Нека заживеем като семейство под един покрив, с усилия, насочени към общото добро. — Тя гледаше ту едната, ту другата жена. — Вие двете не сте толкова различни една от друга, колкото смятате. Мисля, че щом видите на какво е способна обединената ви сила, вече няма да имате желание да се изправяте една срещу друга. В остротата си вие не виждате, че съществуват множество компромиси. Но след като се опознаете отново, възможно е да проявите по-голяма приемственост.

Влиянието, което бабата на Малта излъчваше над дъщерите си, бе почти осезаемо. Мълчание изпълни стаята. Малта усещаше усилията им да откажат. И двете сестри отказваха да се погледнат една друга или да поглеждат към майка си. И все пак, когато мълчанието се проточи, първо Алтея, а после и Кефрия погледна към сестра си. Малта стисна юмруци, когато погледите на двете се срещнаха и нещо безмълвно премина между тях. Какво беше то? Някакъв отдавнашен спомен? Признаването на дълга към семейството? За каквото и да ставаше дума, то ги съедини над разделилата ги пропаст. Никоя от двете не се усмихна, ала упоритостта изчезна от устните и очите им. Кефрия повдигна предателска ръка към сестра си. Предалата се Алтея я прие. Старицата видимо си отдъхна. Трите бяха затворили семейния кръг.

И единствено на Малта направи впечатление, че самата тя не е включена в него.

С изгаряща студенина тя изслуша думите на Роника:

— Никоя от вас няма да съжалява, че е опитала. Обещавам ви.

Малта насочи горчивата си усмивка единствено към гаснещия огън. Тя също имаше обещания, които да спази.

Глава дванадесета Портретът на Вивачия

Брашън стоеше облегнат на стената на капитанската каюта, стараещ се да си придава смесица от заплашителен и безразличен вид. Не беше лесно да демонстрира едновременно усмивката си и тежката палка. Но пък малко неща от настоящата му работа се бяха оказали очаквано лесни.

Поток от слуги, пренасящи стоки, циркулираше сред каютата. Те бързо превръщаха занемареното кътче на Фини в своеобразна изложбена зала за мостри. Масата вече бе покрита със скъп кадифен плат с цвета на синя нощ. Върху този фон бяха подредени (и прикрепени, за да не бъдат откраднати) обици, огърлици, гривни и дрънкулки, чието многообразие издаваше разнообразен произход. Изтънченото съжителстваше с пошлото. Присъстваха всякакви скъпоценни камъни и благородни метали.

Сред цялото това великолепие стоеше капитан Фини, стиснал изящния ствол на винена чаша. Прекупвачът, дуржанец на име Фолдин, бе заел почтителна позиция край рамото му и последователно обясняваше за всеки накит.

В момента той сочеше към елегантна перлена огърлица в комплект с обици:

— Тези… да, тези принадлежаха на дъщерята на един благородник. Забележете как са изработени златните брънки между перлите и обърнете внимание на топлия блясък на самите перли. Всеизвестно е, че тези украшения стоят най-добре върху хората със страстна същина, а тази жена… За нея е достатъчно да кажа само, че щом тя зърна похитителите си, тя нямаше никакво желание да се върне при близките си. Говори се, че дар от подобни перли се връчва на хладна жена, за да извлече на повърхността спящите ѝ страсти. На жена с гореща кръв подобен подарък човек връчва само ако е уверен в голямата си издръжливост.

И прекупвачът шавна с вежди, усмихнат. Фини се засмя одобрително.

Посредникът обичаше да разказва истории. Заслушалият се в тях придобиваше впечатление, че всеки от изложените тук предмети притежава някаква романтична и смайваща история. За първи път Брашън виждаше крадени стоки, изложени по такъв начин. Разбира се, той не си позволяваше да ги оглежда, защото трябваше да държи под око синовете на Фолдин: те също участваха в подреждането. Явно цялото им семейство обичаше блясъка, защото и тримата синове бяха облечени със същото великолепие като баща си. В момента едно от момчетата тъкмо разстилаше дебели топове от същия плат. По-големият му брат отваряше вратите на украсен шкаф, за да покаже подредените вътре шишенца. Може би те съдържаха алкохол, а може би ароматни масла… Най-малкият син бе разстлал бял плат върху койката на капитана и подреждаше оръжия, прибори за хранене, книги, свитъци и какво ли още не. Дори и в тази демонстрация личеше внимание: ножовете бяха подредени ветрилообразно, книгите и свитъците стояха отворени на някоя от илюстрациите си — всичко целеше да заплени окото и заинтригува разглеждащия.

Именно третото момче Брашън наблюдаваше най-внимателно. Той се съмняваше, че тези хора са нещо различно от инициативни прекупвачи, ала инцидентът, случил се преди десет дни, го бе накарал да бъде по-внимателен. Почти цял ден юнгата бе отстранявал кървавото петно върху палубата на Пролетна вечер. А Брашън все още се затрудняваше да осмисли начина, по който стореното го караше да се чувства. Онзи го беше принудил да действа; той не можеше просто да го остави да обере кораба, нали така? И все пак не можеше да се отърси от усещането, че не е трябвало да приема тази работа. Ако не беше, нямаше да му се налага да пролива кръв.

Но къде щеше да се намира сега в този момент? Той не бе знаел, че настоящата му работа ще го отведе до подобно нещо. Той бе постъпил на работа като помощник-капитан. Пролетна вечер бе малък и маневрен кораб, способен да нагазва в плитчини. Тази му особеност го правеше нестабилен в по-лошо време, но пък му позволяваше да обхожда речните води. Официално той се водеше товарен кораб и влекач, пренасящ на каквито стоки се натъкне.

Истината беше по-мрачна. Заради тези допълнителни дейности Брашън трябваше да изпълнява ролите на телохранител, преводач и докер. И всичко това под ръководството на капитан, който все така си оставаше неразгадаем. Може би Фини действително бе решил да му се довери, а може би го подлагаше на някакво изпитание. Неговата пряма откровеност бе превъплъщение, изработено в преговорите с предимно непочтените прекупвачи, с които той си имаше работа. В подобна дейност той не би могъл да преживее толкова години, ако в действителност беше толкова открит. Фини беше умел капитан, освен това умееше и да очарова хората. Но Брашън подозираше, че капитанът е способен почти на всичко в името на оцеляването си. Фини носеше дълъг белег от нож върху корема си, а тази назъбена ивица никак не се връзваше с добронамерената личност, за която се представяше капитанът. От момента, в който Брашън зърна този белег, той започна да наблюдава капитана също тъй внимателно, както и пристигащите на борда да търгуват.

Сега той наблюдаваше как Фини небрежно се привежда, за да потропа с кокалче по десетина бижута.

— Тези бих искал да включа в нашия инвентар, останалите прибери. Не се интересувам от улична стока.

През цялото време капитанът не бе изгубил усмивката си. Беше интересно да се отбележи, че пръстът му безпогрешно беше се спрял над накитите, които погледът на Брашън също бе определил като най-скъпи.

Фолдин също се усмихваше в отговор, само че Брашън долови сянка на неспокойство върху лицето на прекупвача. Самият заместник запазваше неутрално изражение: случващото се му беше познато; не за първи път Фини постъпваше по този начин. Капитанът обичаше да съпровожда преговорите си с маниерите на лениво мъркащ котак, но когато дойдеше време до същинската размяна, отсрещната страна трябваше да се счита за щастлива, ако си тръгнеше с каквато и да било печалба. И Фолдин не правеше изключение.

Самият Брашън не виждаше полза от тази тактика. По време на службата си при Ефрън Вестрит Търговецът бе му казал:

— Винаги оставяй по кокала достатъчно месо, та другият също да остане доволен. В противен случай няма да останат хора, склонни да правят бизнес с теб.

Но пък капитан Вестрит не беше търгувал с пирати и прекупвачите на пиратски стоки. Тук важаха други правила.

Подир напускането на Кандило Пролетна вечер бавно се бе отправил нагоре по крайбрежието на Прокълнатите брегове. Малкият кораб бе плавал по тромави реки и бе навлизал в лагуни, които отсъстваха от картите. Цялата част от крайбрежието, назовавана Пиратските острови, постоянно се променяше. Някои твърдяха, че тамошната съвкупност от потоци и реки в действителност представлява една огромна река, която непрекъснато мени ръкавите си. За Брашън беше все едно. От значение беше фактът, че макар тукашните води да бяха топли и да смекчаваха климата на околните територии, те също така воняха. Дъната бързо се вмирисваха, въжетата започваха да загниват, а ежегодните мъгли намаляваха видимостта.

Тук не идваха други кораби. Въздухът бе влажен, а прясната вода, която придобиваха, зеленясваше само за една нощ. Ако Пролетна вечер сглупеше да пусне котва близо до брега, рояци насекоми се нахвърляха върху екипажа. Често сред тези места проблясваха чудати светлини, а звуците се пренасяха надалече. Острови и ръкави изчезваха — появата на едничка буря беше достатъчна, за да отстрани месеци наноси.

Брашън имаше смътни спомени от тази местност — остатък от дните, когато принудително бе се занимавал с пиратство. Порчето, така го бяха наричали тогава. В онези времена той беше юнга, което го равняваше на роб. По тази причина се бе съсредоточавал изцяло върху старанието си да си навлича колкото се може по-малко бой. От тукашните поселища не беше запомнил много: главно, че те представляваха скупчени разлагащи се колиби. В тях живееха отчаяни хора, които нямаха къде другаде да идат. Това не бяха наперени пирати, а корабокрушенци, прехранващи се с онова, което истинските пирати донасяха в нищожните им поселища.

Брашън потръпна при тези спомени. Сега той бе описал пълен кръг и можеше само да се удивлява как незаконните поселища се бяха превърнали в мрежа от градове. На борда на Вивачия той не бе вярвал на слуховете за пиратските градове, изникващи сред речните лагуни. Но покрай службата си на Пролетна вечер той бе придобил съвсем друг поглед върху тези подвижни острови и оживените поселища, настанили се край несигурните им брегове. Някои от тези места все още бяха съвсем дребни, места, където два кораба да обменят стока, но имаше и такива, чиито домове бяха боядисани, а сред окаляните им улици бяха изникнали магазинчета. Търговията с роби бе увеличила населението им и внесла в него разнообразие. Занаятчии и философи, избягали от стопаните си, крачеха сред престъпници, избягали от правосъдието на сатрапа. Някои от жителите имаха собствени семейства — жените и децата оформяха част, макар и малка, от населението. Много от избягалите роби се опитваха да си върнат отнетото им съществуване. Те придаваха нотка на отчаяна цивилизация към тези градчета.

Капитан Фини се осланяше изцяло на паметта си, за да плава сред коварните канали и течения, които трябваше да преодолеят на път за отделните поселища. Той безпогрешно насочваше кораба си от град към град. Брашън подозираше, че капитанът разполага с лични карти, но до този момент Фини не бе сметнал за необходимо да споделя подобна информация със своя заместник. Подобна липса на доверие, разсъждаваше Брашън, присвил очи към синовете на прекупвача, почти оправдава насрещна измяна.

А капитанът несъмнено би сметнал за измяна подробните карти, които Брашън бе започнал да изготвя и които криеше под леглото си — защото значителна част от способностите на Фини се осланяше на неговите познания за Пиратските острови. В самоделните карти на Брашън той би съзрял кражба на това знание. Самият Брашън гледаше на това като на своеобразно възнаграждение, което да отнесе от този курс. Парите и киндинът бяха хубави, но свършваха прекалено бързо. Щом съдбата го беше тласнала към тази дейност, Брашън нямаше намерение да плава все като помощник.

— Браш, я погледни. Какво ще кажеш за това?

Той отмести поглед от момчетата и се обърна към поредните стоки, разглеждани от Фини. Капитанът държеше свитък с илюстрации. Брашън видя, че това е препис на „Противоречията на Са“. Качеството на пергамента издаваше, че става дума за скъпа изработка.

Тъй като не искаше да издаде грамотността си, заместник-капитанът сви рамене и каза:

— Много добре е нарисувано, с богати цветове.

— Колко ще струва според теб?

Брашън повтори жеста си.

— За кого?

— В бингтаунски магазин, да речем — присви очи Фини.

— Виждал съм такива. Но никога не ми се е приисквало да си купя.

Прекупвачът Фолдин подбели очи заради тази демонстрация на невежество.

— Може и да го взема. — Фини започна да рови сред останалите стоки. — За момента го остави настрана. Това какво е? — Сега в гласа на капитана се долавяше веселие. — Счупено е. Казах ти, че се интересувам само от най-скъпата стока. Махни го.

— Само рамката е нащърбена, без съмнение заради бързината, с която картината е била… пренасяна. Самото платно е невредимо и доколкото разбирам, много ценно. Изглежда това е произведение на известен художник от Бингтаун. Но това не е единственото нещо, което го прави изключително ценно. — Думите му загатваха за наличието на голяма тайна.

Фини се престори на безразличен.

— Добре, ще я погледна. Ха, виж ти, кораб. Колко оригинално. Кораб, плаващ сред слънчев ден. Махни я, Фолдин.

Прекупвачът продължаваше гордо да държи картината.

— Според мен ще съжалявате, ако позволите на това малко съкровище да ви избяга, капитане. Това е картина от Папас. Чувал съм, че той приемал много малко поръчки и че всичките му картини имат висока цена. А тази е още по-рядка, защото изобразява жив кораб.

Брашън потръпна. Алтея бе поръчала на Папас да изработи портрет на Вивачия. Той не искаше да поглежда, но трябваше. Пък и би било глупаво да не го стори. Нямаше как опасенията му да се окажат верни. Никой пиратски съд не можеше да завземе Вивачия.

Картината обаче наистина беше тази.

Брашън сепнато се взираше в познатата картина. Тя бе висяла в Алтеината каюта на борда на Вивачия. Великолепната рамка от розово дърво се бе сцепила в горната част, защото нечия ръка нетърпеливо я бе изтръгнала от стената. Тази картина изобразяваше Вивачия преди събуждането ѝ: в нея чертите на фигурата бяха застинали, а косата ѝ бе жълта. Изящният корпус се врязваше в изрисуваните вълни. Умението на твореца почти успяваше да заблуди погледа и да го накара да очаква движение от облаците.

Последния път, когато той бе зърнал тази картина, тя все още бе стояла прикрепена към стената на каютата. Дали Алтея я беше оставила там при напускането си на кораба? Може би тя бе открадната от пирати, а може би е била открадната от дома на Вестритови? Последното не му се струваше вероятно. Никой крадец не би задигнал нещо от Бингтаун, за да го продаде сред Пиратските острови. В Калсид и Джамаилия имаше най-широк пазар за произведения на изкуството. Логично беше да заключи, че картината е била открадната от Вивачия. И все пак той не вярваше, че морски разбойници биха могли да пленят повратливия кораб. Още преди събуждането ѝ Ефрън Вестрит бе оставял далеч зад себе си всички преследвачи. А веднъж придобила съзнание, нищо не би могло да я настигне.

— Този кораб познат ли ти е, Брашън? — поинтересува се Фини с мек, дружески глас.

Капитанът бе забелязал вторачването му. Брашън се постара да превърне отвращението си в объркване. Свъсил веждите си още по-ниско, той каза:

— Името Папас ми се стори познато, затова се бях замислил. Сигурен съм, че познавах един такъв… Не, онзи се казваше Папай. Обичаше да мами на карти, макар че и в това никак не го биваше. Но иначе беше свестен другар. — Брашън сви рамене и се поусмихна. Интересно дали Фини бе повярвал на думите му?

— Това е жив кораб, от Бингтаун. Трябва да ти е познат. Живите кораби не се срещат чак толкова често — настояваше капитанът.

Брашън направи крачка напред в привидно разглеждане.

— Вярно е, но пък спират в отделна част от пристанището, където безделниците не са добре дошли. Търговците са наперени хора.

— Но нали ти също си от Търговски род?

Сега прекупвачът също се беше обърнал към него.

Брашън прихна.

— Дори Търговците имат бедни роднини. Третият ми братовчед е същинският Търговец. Аз съм просто част от семейството, и то неприятна част. Съжалявам. Как се казва корабът?

— Вивачия — рече Фини. — Мислех, че това е корабът, на който си служил. Не си ли казал така на пристанищния агент в Кандило?

Брашън прокле замаяните от киндин спомени от онази среща. Той замислено поклати глава:

— Не. Казах му, че съм служил на борда на Витриолина. Кораб от Шестте херцогства, а не от Бингтаун. Нелош съд, ако ти харесва да живееш сред варвари, които смятат чорбата от рибешки глави за деликатес.

Фини и Фолдин се засмяха. Шегата не беше кой знае каква, но се оказа достатъчна да промени темата. Фолдин за пореден път повдигна картината, но Фини поклати глава. Прекупвачът демонстративно се зае да увива картината отново, за да изтъкне ценността, с която другият пропуска да се сдобие. Но капитанът не му обръщаше внимание, защото вече разглеждаше другите свитъци.

Брашън се опита да си възвърне предишното съсредоточение, само че се чувстваше отвратително. Счупената рамка показваше, че картината е била грабната бързо. Може би корабът е потъвал?

Един от синовете на Фолдин го погледна плахо, докато минаваше покрай него. Брашън осъзна, че отново се е навъсил, и побърза да заглади лице.

С някои от моряците, с които бе работил на борда на Вивачия, го свързваше дългогодишно другарство. Той си припомни лицата им. Григ, който умееше да сплита въже по-бързо, отколкото обикновените хора изричат лъжа; шегаджията Комфри и още неколцина други. Майлд, юнгата, притежаваше всички качества да се превърне в първокласен моряк, стига да преодолееше склонността си към лудории. Дали всички те бяха приели да се присъединят към пиратите?

Нуждата да узнае повече непрекъснато се усилваше. Но имаше ли начин да утоли любопитството си, без да привлича внимание?

— Как сте се сдобили с картината на живия кораб? — попита той.

Другите двама се обърнаха към него.

— Защо те е грижа? — рече капитан Фини. Неговият глас не беше небрежен.

Фолдин отговори с охота, очевидно все още таящ надежда да продаде картината.

— Картината идва от самия кораб. Много рядко някой жив кораб бива заловен: тъкмо заради това този спомен от тъй рядко събитие е особено ценен.

Той отново бе започнал да разгръща картината.

Брашън намести късчето киндин в устата си.

— Е, аз пък не вярвам — сопна се той и погледна към капитана. — Точно това ме притесняваше. Ако някой ще окачва картина на кораб на борда си, то тя ще изобразява самия съд. Но живите кораби не биват залавяни. Всеки знае това. Картината е фалшива. — Сякаш случайно той погледна към прекупвача. — Не ви наричам лъжец — бързо добави Брашън, за да смекчи възмущението върху лицето на Фолдин. — Просто казвам, че човекът, който ви е продал тази картина, ви е излъгал.

И заместникът се усмихна насреща му. Той добре знаеше, че загатването за насрещната неинформираност е най-добрият начин да накараш човек да разкрие необмислено много.

Ходът му проработи. Възмущението на прекупвача отстъпи пред хладно самодоволство.

— Не мисля така. Да, разбирам на какво основавате твърденията си. Пленяването на жив кораб не е нещо обичайно. Някой обикновен човек не би могъл да го постигне. Но капитан Кенит го стори. Ако това име ви говори нещо, то чутото не би ви изненадало.

Капитан Фини изсумтя презрително.

— Този мухльо? Той жив ли е още? Бих заложил злато, че по това време някой трябваше да го е разпорил. Той още ли дрънка онези глупости за крал на пиратите?

За пръв път Брашън имаше впечатлението, че наскърблението на Фолдин е искрено. Пухкавият прекупвач се изпъна в цял ръст и буквално се наду, покривайки с бръчки ризата си.

— Говорите за човек, който е неофициално сгоден за дъщеря ми. Аз имам изключително високо мнение за капитан Кенит и за мен е чест, че той ми е делегирал изключителната привилегия да продавам неговите стоки. Няма да търпя подобни думи по негов адрес.

Фини извъртя очи към Брашън.

— В такъв случай няма да чуеш нищо от мен по негов адрес. Този човек е побъркан, Фолдин. Той е прекрасен капитан и умее да дисциплинира хората си. Това трябва да му призная. Но миналата година всички говореха как той бил предречен да стане владетел на Пиратските острови. Носеха се слухове, че посетил Острова на Чуждите и там получил такова предсказание. Е, ти много добре знаеш колко ни е изтрябвал крал, фу! После се чу, че започнал да освобождава робски кораби. Не че не изпитвам състрадание към клетниците, пренасяни в трюмовете им. Но няма как да не мисля за себе си, когато проклетият Кенит вдигна прекалено много шум и принуди голобрадия сатрап да наеме патрули. Онова хлапе дори не осъзнава, че това е джамаилски проблем. Не, то кани калсидски капери и очаква те да ни прогонят. В действителност те само подбират най-тлъстата плячка и хвърлят вината върху нас.

Капитан Фини поклати глава и продължи:

— Крал на Пиратските острови. Ама разбира се. Именно такива неща бихме очаквали от един крал. Повече смрад, която да ни засипе.

Фолдин упорито скръсти ръце.

— Не е така, скъпи приятелю. Не е типично за мен да споря с клиент, но вие пропускате цялостната картина. Кенит помага на всички ни. Освободените от него роби се присъединяват към нас, обогатявайки нашите градове със занаятчии. И с плодовити жени. По-рано кой бягаше при нас? Убийци, изнасилвачи и крадци. Малцината честни хора, озовали се сред нас, трябваше да постъпят като двама ни: да открият начин честно да си изкарват прехраната сред тази среда. Кенит променя всичко това. Той влива в градовете ни нови хора, които искат единствено възможността отново да заживеят свободни. Той ще ни превърне в нация, а не сбирщина от враждуващи селища. Да, той привлече гнева на сатрапа. Слепците сред нас, които смятаха, че все още дължим вярност на едно надрусало се с наркотици хлапе, вече виждат истинската му същина. Неговите постъпки сложиха край на тази сантиментална привързаност. Всички ние започваме да осъзнаваме, че не дължим абсолютно нищо на Джамаилия и че трябва да мислим единствено за себе си.

Неохотно съгласие бе изникнало върху лицето на Фини.

— Аз не казвам, че той е чак толкова лош. Но ние не се нуждаем от крал. И сами се управляваме достатъчно добре.

Брашън изтегли на повърхността късче полузабравен слух.

— Кенит. Това не беше ли пиратът, който избивал целия екипаж, щом превземел кораба?

— Не всякога! — възрази Фолдин. — Той постъпва така само с корабите, пренасящи роби. Но има слух, че той е пощадил част от екипажа на живия кораб, макар последният също да пренасял роби. Корабът се радвал, че бил спасен. И се привързал към капитан Кенит.

— Жив кораб пренасял роби, впоследствие бил превзет и изоставил верността към семейството си? — Брашън поклати глава, развеселен. Той се обърна към капитана. — Може да не познавам въпросния кораб, но зная достатъчно за живите съдове, за да ви кажа, че тези две неща няма как да са верни.

— Верни са! — Фолдин се обърна едновременно и към двамата присъстващи. — Не е нужно да ми вярвате сляпо — добави той с достойнство. — Намирате се само на ден път от Заграба. Вървете да се убедите лично, щом се съмнявате. Живият кораб се намира там почти месец, на ремонт. Говорете с бившите роби, които Кенит е освободил. Аз самият не съм разговарял с фигурата, но дръзналите да го сторят казваха, че тя има добро мнение за новия си капитан.

Брашъновото сърце биеше оглушително. Освен това той се задъхваше. Това не можеше да е вярно. Всичко, което той знаеше за Вивачия и живите кораби, му казваше така. Но всички доказателства на прекупвача го убеждаваха в противното.

Младият Трел сви рамене и се изкашля в опит да освободи гърлото си.

— От капитана зависи. — Брашън намести късчето в устата си, за момент го притисна между зъбите. — Той взема тези решения. Аз — той потупа тояжката си — се занимавам с други неща. — И заместникът се усмихна към двамата.

— Ако дойдете в Заграба, ще мога да ви предложа далеч по-широк асортимент. — Фолдин отново се връщаше към обичайната си роля. Тя доведе обратно и усмивката му. — Там се намира складът ми. Последното Кенитово пътуване ми донесе много стока, макар че малко от нея е дошла от самия жив кораб. Той пренасял предимно роби. Тях той освободи. Избрал е да запази офицерските помещения непокътнати, а останалата част от кораба да възстанови. Още не приема посетители, но разбрах, че капитанската каюта била особено изтънчена.

Капитан Фини изсумтя неопределено. Брашън застина. В очите на капитана му пламтеше интерес. Отдаваше му се възможност да види пленен жив кораб, може би дори да разговаря с него. С такива доказателства и покрай уверенията на Фолдин, че картината е единственият трофей от завземането, Фини най-вероятно щеше да я купи. Редкостта винаги донасяше печалби.

— Задели картината — прочисти гърло капитанът. — В трюма има известна празнина, едно пътуване до Заграба ще я запълни. Ако живият кораб действително е там и историята ти се окаже вярна, ще купя картината. Сега да говорим по същество. Имаш ли още гоблени като онези, които ми продаде миналата година?

Ударите на чуковете се сливаха със стърженето на триони. Целият кораб бе обгърнат от миризмата на стърготини и пресен лак. Робите, изпълвали трюма и палубата на Вивачия, сега бяха заменени с дърводелци и корабостроители. Уинтроу трябваше да заобиколи един от работниците, заел се да нанася лак върху рамката на вратата, и едва не се сблъска с чирак, понесъл калъпи восък.

Корабът биваше възстановяван с удивителна бързина. Щетите от робското въстание почти бяха изчезнали. Трюмовете бяха почистени — не просто изстъргани, а и освежени с ароматни треви. Много скоро единствено кървавите петна щяха да останат върху дъските. Никаква шкурка или четка не можеше да накара магическото дърво да забрави.

Соркор непрекъснато надзираваше възстановителната работа. Неговият глас бе привикнал да издава нареждания, работниците се подчиняваха бързо. Присъствието на Ета не беше чак толкова изтъкнато, но бе не по-малко властно. Тя не изразяваше присъствието си с крясъци, ала нейните тихи нареждания биваха изпълнявани със същата готовност. Моряците просияваха под нейните похвали. Уинтроу я наблюдаваше тайно. Той бе очаквал, че тя ще бъде хаплива и саркастична. Тъй често той бе изпитвал остротата на езика ѝ върху себе си, че бе сметнал тази сопнатост за неин обичаен характер. Впоследствие той откри, че тя е спокойна и умее да убеждава. Освен това бе забелязал предпазливостта, с която тя се стараеше да получава своето, без да наскърбява авторитета на Соркор. Когато заместникът и любовницата на капитана бяха близо един до друг, те демонстрираха и дружество, и съперничество. Това отношение бе интересно за Уинтроу. Тези двамата бяха обединени от Кенит.

Как можеше един човек да притежава непоклатимата вярност на съвсем различни хора? Една от най-често използваните поговорки в манастира гласеше: „Ръката на Са е способна да обгърне всеки инструмент.“ Тя биваше изричана най-често в моментите, когато някой новопостъпил, който до този момент не бе се отличавал с нищо, проявеше талант. В крайна сметка Са отдаваше ценност на всички неща. Единствено човешките ограничения не позволяваха осъзнаването им. Може би Кенит наистина беше инструмент на Са и осъзнаваше съдбата си. Сигурно и по-странни неща се бяха случвали на света.

Той почука веднъж върху възстановената врата и я отвори. Напук на слънчевите лъчи, влизащи през илюминатора, каютата изглеждаше мрачна.

— Хубаво би било да отвориш прозореца, за да влезе свеж въздух — каза юношата и остави подноса си.

— Затвори вратата — тросна се баща му. Той спусна крака на пода, прозина се и се надигна. Смачканото легло под него запази очертанията на тялото му. — Какво си ми донесъл този път? Питка, замесена със стърготини и пълнена с дървояди?

Кайл хвърли един поглед към вратата, надигна се и я затвори сам.

— Супа от ряпа и лук и житен хляб — отвърна Уинтроу. — Същата храна, каквато всички останали ще ядат днес.

Кайл Хейвън изсумтя, повдигна купичката и я разбърка с пръст.

— Супата е студена — оплака се той и я пресуши, раздвижил брадясалото си гърло. Кога ли за последно се беше бръснал?

Мъжът свали купата и се обърса с опакото на ръката си. Забелязал погледа на сина си, бившият капитан изсумтя:

— Какво? Нима очакваш обноски от човек, държан като куче?

— Пред вратата вече няма пазачи. Още преди няколко дни помолих да ти бъде разрешено да излизаш на палубата. Кенит каза, че ти е позволено, стига аз да поема отговорност за тебе. Решението да останеш затворен тук принадлежи единствено на теб.

— Иска ми се в тази каюта да имаше огледало, за да видя наистина ли съм толкова глупав, колкото си мисля — горчиво отвърна баща му. Той грабна едно от хлебчетата и го прокара по вътрешността на опразнената купа, преди да отхапе. — На теб това ти харесва, нали? — запита той между два залъка. — Ще можеш да пристъпваш гордо-гордо край мен на палубата и в един момент да се престориш на изненадан, когато някой негодник ми забие нож между ребрата. Тогава ще си се отървал от мен веднъж завинаги. Не си мисли, че не се досещам. Това е истинската цел. Само че на теб не ти стиска да го сториш сам. Не, моля ви, не искайте това от момчето с роклята. То се моли на Са, премигва с влажни очи и заръчва на други да му вършат работата. Това какво е?

— Чай от елша. Ако толкова исках да се отърва от теб, щях да го отровя.

Уинтроу сам се стресна от безсърдечния сарказъм в гласа си.

Чашата застина по средата на пътя към отливането. Кайл се засмя дрезгаво.

— Не, не би го сторил. Не и сам. Ще накараш друг да сипе отровата, за да можеш да се преструваш, че ти нямаш нищо общо. Ще можеш да хленчиш, че вината не е твоя, а когато изпълзиш обратно при майка си, тя ще ти повярва и ще ти позволи да се върнеш в манастира.

Уинтроу стисна устни. Аз се намирам в една стая с луд, напомни си той. Разговорът с него няма да му върне разсъдъка, умът му вече е засегнат. Само всемогъщият Са е способен да го излекува.

Тези мисли му възвърнаха част от търпението. Той се опита да вярва, че не в израз на опълчване прекосява каютата, за да отвори прозореца.

— Затвори го — изръмжа баща му. — Да не мислиш, че искам да дишам вонята на това пропаднало селце?

— Тя не е по-лоша от твоята смрад, която е изпълнила каютата — възрази Уинтроу и се отдръпна от прозореца. Сега той стоеше край сламеника си, рядко използван, и малкото вързопче със собствени дрехи. Официално той споделяше тази стая с баща си. В действителност младежът бе прекарал повечето нощи на палубата край Вивачия. Тази позиция го доближаваше смущаващо до мислите ѝ, а чрез тях — до сънищата на Кенит. Ала дори това бе за предпочитане пред злостното и непримиримо присъствие на баща му.

— Той за откуп ли ще ни предложи? — неочаквано каза Кайл Хейвън. — Ще може да вземе добри пари. Майка ти би могла да събере нещо, а Търговците също биха се присъединили, за да си върнат живия кораб. Той знае ли това? Знае ли, че би могъл да вземе добри пари по този начин? Трябва да му кажеш това. Изпратил ли е искане?

Уинтроу въздъхна. Този разговор му беше втръснал. Той се насочи към самата същина на проблема, надяващ се да сложи бърз край.

— Той не възнамерява да иска откуп за кораба, татко. Той възнамерява да го задържи. Това означава, че аз ще трябва да остана на борда. Не зная какви са плановете му за теб. Попитах го, но той не ми отговаря. Не искам да го ядосвам.

— Защо? Мен никога не си се боял да ядосаш.

Уинтроу въздъхна.

— Защото той е непредсказуем. Ако го притисна, той може да извърши нещо прибързано, за да демонстрира силата си. Струва ми се по-разумно той сам да види, че не печели нищо, като те държи на борда. С течение на оздравяването си той става по-разумен. След време…

— След време аз ще съм се превърнал в жив труп, подигравка на целия кораб. Той иска да ме прекърши с мрак, калпава храна и присъствието на един идиот!

Баща му бе приключил с храненето си. Уинтроу мълчаливо взе подноса и се извърна да излезе.

— Да, точно така, бягай! Крий се от истината!

Юношата пак не каза нищо. Отвъд прага го настигна викът на баща му:

— Да не забравиш да изнесеш гърнето!

— Изхвърли си го сам. — Гласът на Уинтроу прозвуча грозно сухо. — Никой няма да те спре.

И той затвори вратата след себе си, стиснал подноса до болка. Зъбите също го боляха, защото не бяха предназначени да бъдат стискани по такъв начин.

— Защо? — гласно промърмори той, без да се обръща към никого. — Как е възможно този човек да е мой баща? Аз по никакъв начин не се чувствам свързан с него.

Той долови леко трепване на състрадание от кораба.

Точно пред вратата на камбуза Са’Адар го настигна. Уинтроу бе усетил присъствието му още след излизането си от каютата, ала се бе надявал да го избегне.

С всеки изминал ден жрецът ставаше все по-ужасяващ. За известно време той бе изчезнал, след като Ета го беше белязала с ножа си. Подобно на някакво паразитно създание Са’Адар се бе заровил дълбоко сред трюмовете, за да разпространява отровата си сред освободените. Недоволни сред тях имаше все по-малко: бившите роби получаваха справедливо отношение. Те бяха хранени досущ като моряците, а в замяна от тях се очакваше да полагат същите грижи за кораба.

Пристигането в Заграба бе донесло вестта, че всеки от бившите роби е свободен да си върви. Капитан Кенит им пожелаваше успех и се надяваше, че те ще успеят да възстановят живота си. Онези, които изберяха да останат, получаваха това право, но трябваше да докажат верността си. Уинтроу веднага бе различил мъдростта на тази постъпка, чрез която Кенит обезоръжаваше Са’Адар. Всеки роб, който истински копнееше за пиратския живот и притежаваше нужните качества, можеше да стане пират. Останалите бяха свободни. Малцина бяха се спрели на пиратството.

Сега Са’Адар стоеше на пътя на Уинтроу, препречвайки вратата на камбуза. Той беше сам. Интересно дали задрасканите лица, изпълнявали ролята на негови телохранители, също го бяха изоставили?

Юношата трябваше да повдигне глава, за да погледне другия жрец в очите. Лицето на мъжа бе вледенено с неспокойство и фанатизъм. Рошавата му коса се спускаше над челото; личеше, че дрехите му не са били сваляни с дни.

— Видях те да напускаш стаята на баща си — обвини той с пламнали очи.

Уинтроу избра да подмине въпроса и да отвърне с учтив тон:

— Изненадан съм, че все още си на борда. В място като Заграба несъмнено има много работа за един жрец на Са. Освободените роби със сигурност биха оценили съдействието ти в новия си живот.

Са’Адар присви тъмните си очи насреща му.

— Ти се гавриш с мен. Подиграваш се на свещеничеството ми, с което унижаваш себе си и Са. — Ръката му се стрелна и сграбчи рамото на Уинтроу. Тъй като момчето все още носеше подноса, то трябваше да заздрави хватката си, за да не го изтърве. — С постъпките си ти изостави своята служба на Са. Това е кораб, основан на смърт, който говори с езика на смъртта. Един следовник на Бога на Живота не бива да му слугува. Но и за теб все още съществува спасение, момче. Спомни си кой си. Отново застани под правдата и живота. Ти знаеш, че този кораб по право се пада на онези, които са го завладели. Този съд, изпълнен с жестокост и принуда, е в състояние да пренася свобода и правдина.

— Пусни ме — тихо каза Уинтроу и понечи да се изплъзне от ръката на побъркания.

— Това е последното ми предупреждение. — Са’Адар се приведе към него и го облъхна с неприятния си дъх. — Това е последният ти шанс да изкупиш предишните си грешки и отново да стъпиш върху истинския път към славата. Баща ти трябва да бъде съден. Ако ти се превърнеш в инструмента, въздал справедливост, твоето участие в тези прегрешения ще бъде опростено. Аз лично ще се погрижа за това. Подир тази справедливост корабът трябва да бъде връчен на онези, които го притежават по право. Накарай Кенит да проумее това. Той е нездрав. Той не би могъл да ни се опълчи. Веднъж вече ние се хвърлихме и повалихме един деспот. Нима Кенит смята, че не сме способни да го сторим отново?

— Лично аз смятам, че ако му кажа подобно нещо, то ще означава смъртта ти. И моята също. Са’Адар, ограничи се с онова, което ти бе дадено: шанс да започнеш живота си отново. Възползвай се от тази възможност и продължи пътя си.

Уинтроу отново опита да се изплъзне, ала другият само усили натиска си. И оголи зъби.

Юношата губеше самоконтрола си.

— Сега си махни ръцете от мен и ме пусни — додаде той. Бе започнал да си припомня началото на робското въстание в трюма на Вивачия. Освободен от веригите си, първото нещо, което този човек бе сторил, бе да отнеме живота на Гантри. По свой начин Гантри бе добър човек. Много по-добър от всичко, което Са’Адар бе показал до този момент.

— Това е предупре… — поде някогашният свещенослужител, само че не успя да довърши: мъката и яростта, които Уинтроу тъй дълго бе трупал, неочаквано намериха изблик. С все сила юношата блъсна дървения поднос в стомаха на другия. Заварен неподготвен, Са’Адар залитна назад, задавен.

Една част от Уинтроу знаеше, че това е достатъчно. В този момент той просто можеше да отмине. Но той не стори това, а захвърли подноса и отново замахна към жреца, този път с юмруци. Един след друг левият и десният пестник блъснаха гърдите му, пораждайки удовлетворяващ звук. И въпреки това Уинтроу с удивление наблюдаваше как другият отхвърча към стената. Юношата остана смаян от собствената си сила. Още по-лошо бе удоволствието, което бе изпитал в този момент. Той стисна зъби, удържал желанието си да продължи с ритници.

— Остави ме на мира — изръмжа Уинтроу към Са’Адар. — Ако отново дойдеш при мен, ще те убия.

Сепнатият мъж се задави, все така отпуснат на стената. Макар и задъхан, той успя да повдигне пръст към Уинтроу.

— Погледни в какво си се превърнал! Гласът на този нечист кораб говори чрез теб. Върни свободата си, момче, преди да си останал прокълнат завинаги.

Уинтроу му обърна гръб и се отдалечи. Подноса и счупените съдове той остави да лежат на палубата.

Това беше първият път, в който Уинтроу бягаше от истината.

Кенит се размърда в кревата си. Толкова му беше втръснало да прекарва цялото си време на легло, ала и Ета, и Уинтроу бяха го убедили, че е наложително да потърпи още малко.

Пиратът се навъси към образа на огледалото и остави бръснача. Отново придобили форма, мустаците и брадата го караха да изглежда далеч по-добре, само че предишният смугъл оттенък на кожата му бе преминал в нездрава жълтина; освен това страните му бяха изгубили формата си.

— Приличам на жив мъртвец — промърмори той. Дори и гласът му звучеше някак кух.

Кенит побърза да отпусне огледалото, с изтракване. Това действие привлече вниманието му към ръцете. Вените и сухожилията рязко се очертаваха сред тях. А когато ги обърна, дланите изглеждаха като восъчни. Капитанът сви юмрук и изсумтя към резултата: възел от старо въже. Талисманът, някога пристегнат точно над пулса му, понастоящем висеше свободно около китката. Сребристото дърво бе посивяло, сякаш то също страдаше от липса на жизненост. Кенит се подсмихна слабо. Падаше му се. Този талисман трябваше да му донесе късмет, а вместо това му беше донесъл подобно изживяване. Нека талисманът сподели съдбата му.

Той почука с нокът по личицето.

— Защо сме мълчаливи? — озъби се пиратът. Личицето не реагира.

Кенит отново посегна към огледалото и се вгледа в образа си. Кракът му се възстановяваше; те му бяха казали, че ще живее. Но каква полза от живот, след като повече нямаше да разполага с уважението на екипажа си? Той се бе превърнал в същинско плашило. Не капитан, а просяк от уличките на Заграба.

Капитанът стовари огледалото върху нощната масичка, отчасти с намерението да го строши. Масивната рамка и дебелото стъкло устояха.

Той отметна завивката и се загледа към чукана си. Засегнатият крак лежеше върху чаршафа като наденица. Кенит рязко забоде пръст. Болката бе отслабнала значително, заменена от дразнещо усещане, съчетаващо гъдел и сърбеж.

Раздвижването на чукана само допринесе за нелепия му вид. Това парче приличаше на перката на тюлен, а не на човешки крак. Отчаянието едва не го задави. Той си представи как придърпва студената морска вода с дъха си и я държи, докато тя не покрие съзнанието му. Подобен край щеше да дойде бързо.

Отчаянието му се отдръпна, заменено от безпомощност. Той бе изгубил дори способността да отнеме живота си. Много преди да е успял да се прекачи през перилата, Ета щеше да се е вкопчила в него, да хленчи и да го умолява да се върне обратно в леглото си. Може би точно това бе целяла тя с това осакатяване. Да. Тя с готовност бе подарила крака му на морската змия, за да може най-сетне да придобие власт над него. Ета възнамеряваше да го държи тук за свое забавление, а същевременно да подкопава властта му и да я придобие за себе си. Приливът на гняв бе опияняващ в ожесточението си. Стиснал зъби и юмруци, Кенит направи опит да почерпи сили от него, представяйки си как тя е планирала месеци наред. Нейната цел бе да задържи живия кораб за себе си, разбира се. Най-вероятно Соркор също беше замесен. Кенит трябваше да прояви голяма предпазливост в прикриването на подозренията си. Ако онези двамата узнаеха, те…

Не, това беше нелепо. Нелепо и глупаво, дело на дългото му възстановяване. Подобни мисли не бяха достойни за него. Щом трябваше да впряга чувствата си в нещо, нека ги впрегне в желанието си да се възстанови изцяло. Ета притежаваше много недостатъци, включително възпитание, но тя не готвеше заговори срещу него. Щом този креват му беше омръзнал, Кенит трябваше да им каже. Днес бе прекрасен пролетен ден. Капитанът можеше да отиде до носа. Фигурата щеше да се радва отново да го види. От толкова време двамата не бяха разговаряли.

Кенит притежаваше смътни, неприятни спомени за нежните ръце на майка му, внимателно отделящи тромавите му пръсти от някакъв забранен предмет, който той бе съумял да сграбчи. В онзи момент тя бе говорила нежно и разумно, отнемайки лъскавото дърво и сияйния метал на ножа. Той си спомняше, че не бе отстъпил пред мекотата ѝ, а бе изразил неудоволствието си с писък. Същата решителност той изпитваше сега. Той не искаше да отвлича вниманието си с нещо различно от желаното. Искаше да оправдае и докаже гнева си.

Но Вивачия се намираше вътре в него, сплетена със същината му. Той беше прекалено немощен, за да се възпротиви, когато тя отне гневните му подозрения и ги отдръпна от него. Кенит трябваше да се примири с някакво неудовлетворение без източник, от което главата го болеше. Той премигна няколко пъти, та да прогони сълзите си. Станал съм сополив като фуста, с презрение си каза той.

Някой почука на вратата. Пиратският капитан отдръпна длани от лицето си, върна завивката над крака си. Нужен му беше само момент, за да се овладее.

— Влез.

Той очакваше курвата, но посетителят се оказа момчето. То колебливо спря на прага, на фона на стълбището зад гърба си. Светлината от кърмовите прозорци падаше върху лицето му, оставила татуировката скрита в сянка.

— Капитан Кенит? — тихо попита той. — Събудих ли те?

— Нищо подобно. Влизай.

Кенит нямаше представа защо видът на Уинтроу го успокои по този начин. Може би проявата бе свързана с чувствата на кораба.

Под грижите на Кенит момчето изглеждаше по-добре. Капитанът се усмихна в отговор на приближаването му и бе възнаграден със същия жест, макар и срамежлив. Младият жрец бе пристегнал косата си по традиционния моряшки начин. Дрехите, които Ета му беше дала, му стояха добре. Наистина ризата бе малко голяма, но когато бъдеше пъхната в панталоните, както сега, това не личеше толкова. Уинтроу беше дребен за възрастта си, но вятърът и слънцето пак бяха успели да му придадат зрял вид. В този момент той пристъпваше сред случайна, но съвършена композиция от светлосенки: топлият цвят на кожата му, белите зъби и тъмните очи, тъмните панталони, дори несигурният израз на лицето му.

Следващата стъпка отведе Уинтроу във вътрешността на каютата. Татуировката върху лицето му не само придоби видимост, а се превърна в неизличим недостатък, петно върху невинността му. Пиратът различи мъката в очите му.

— Защо? — внезапно попита той, тласнат от моментната си ярост. — Защо баща ти те е белязал така? Какво оправдание би могъл да има?

Момчето повдигна ръка към бузата си. По лицето му пробяга низ от емоции: срам, гняв, объркване. Подир тях се настани безстрастност.

— Явно е смятал, че това ще представлява някакъв урок за мен. Може би е било неговото отмъщение към факта, че аз не съм синът, когото той е искал. Може би това е неговият начин да поправи това. Да ме направи роб, вместо син. Може да е било нещо друго. Мисля, че той ревнуваше от връзката ми с кораба. С тази татуировка той искаше да покаже, че вече не се интересува от нас, които сме го отхвърлили.

Интересно беше да се наблюдава лицето му, докато говореше. Внимателно подбраните думи не скриваха болката изцяло. Тези опити да обясни показваха, че това е въпрос, над който самият Уинтроу е разсъждавал често. Но тези вероятни отговори не му донасяха удовлетворение. Беше очевидно, че баща му никога не си беше направил труда да обясни.

Уинтроу спря край леглото.

— Трябва да прегледам чукана ти — каза той.

Това момче наричаше нещата с истинските имена. То не прибягна до евфемизми, не се пазеше да не нарани чувствата на Кенит. Тази прямота бе по свой начин успокояваща. Уинтроу нямаше да го излъже.

— Ти каза, че си отхвърлил баща си. Все още ли смяташ така?

Кенит сам не можеше да посочи причината, поради която изчакваше отговора с внимание.

По лицето на юношата пробяга сянка. За момент пиратът реши, че Уинтроу ще го излъже. Ала в отговора се долавяше безнадеждността на истината.

— Той ми е баща.

Тези думи представляваха протест.

— Аз му дължа синовната си покорност. Са ни е повелил да почитаме родителите си и да тачим добрината, която откриваме у тях. Но истината е, че ми се иска… — Следващите думи Уинтроу изрече по-тихо, може би засрамен от учленяването на неподобаващата мисъл. — Иска ми се той да се махне от живота ми. Не, не искам да умре, не желая смъртта му — бързо добави момчето, улавяйки напрегнатия Кенитов поглед. — Просто ми се иска той да се намира на някое друго място. Безопасно място, но място — тук гласът му трепна виновно, — където повече няма да ми се налага да се сблъсквам с него.

Уинтроу довърши почти шепнешком:

— Където няма да се чувствам унизен всеки път, когато той ме погледне.

— Мога да уредя това — небрежно го увери Кенит. Момчето го погледна смаяно. Личеше, че то не е сигурно по какъв начин ще бъде удовлетворено желанието му. Въпреки това то избра да замълчи.

— Татуировката измъчва ли те? — попита пиратът, докато Уинтроу отместваше завивките. Младият жрец се приведе над крака, повдигнал ръце във въздуха. Кенит почувства невидимия допир.

— Изчакай един момент. Искам да опитам нещо — тихо помоли Уинтроу.

Кенит очакваше някакво действие, ала вместо това юношата застина. Той държеше ръцете си близо до чукана — достатъчно близо, за да може капитанът да усети топлината на дланите.

Уинтроу бе съсредоточил погледа си върху ръцете си. Връхчето на езика му бе застинало в концентрация. Момчето дишаше почти безшумно. Зениците му се разшириха, скривайки цвета на очите му. Ръцете му трепереха от някакво усилие.

В един момент юношата рязко си пое дъх. Той обърна замаяния си поглед към Кенит и разочаровано сви рамене.

— Явно не го правя правилно. Трябваше да почувстваш нещо. — Уинтроу се навъси, сетне си припомни въпроса за татуировката. Отговорът му бе небрежен. — Когато си мисля за нея, ми се иска да я нямаше. Ала тя е там и ще стои на лицето ми до края на живота ми. Колкото по-скоро я приема като част от себе си, толкова по-мъдър ще бъда.

— По какъв начин мъдър? — настояваше Кенит.

Уинтроу се усмихна. В началото мимиката бе по-скоро символична, ала по време на обясняването тя започна да се долавя в гласа му.

— В манастира често казваха, че мъдрият избира най-късия път към помирението със себе си. Да приемеш онова, което е, е най-краткият път.

Момчето отпусна ръце върху чукана — внимателно, но осезаемо.

— Боли ли?

От юношеските ръце се разливаше топлина. Кенит потръпна, смаян. Думите на Уинтроу отекваха през самия него. Да приемеш онова, което е. Това е най-краткият път към помирението със себе си. Това е мъдростта. Боли ли? Мъдростта боли ли? Спокойствието боли ли? Приемането боли ли? По кожата на Кенит пълзяха тръпки. Той бе прекалено задъхан, за да отговори. Бе изпълнен с простата вяра на момчето. Тя се вливаше в него, успокояваща и уверяваща. Разбира се, че Уинтроу беше прав. Да приемеш. Кенит не можеше да отрече това. Защо той не бе осъзнал това и сам по-рано? Откъде се беше взела слабостта, накарала го да мисли за самоубийство? Тези мисли сега му се струваха противни, самосъжалението на хленчещ слабак. От Кенит се очакваше да продължава, той бе орисан да продължава. Късметът му не бе го изоставил при сблъсъка със змията, късметът му го беше запазил жив: змията бе отнела само крака му.

Уинтроу отдръпна ръцете си.

— Добре ли си? — разтревожено попита той. Думите прозвучаха необичайно гръмко за пробудените възприятия на Кенит.

— Ти ме излекува — каза пиратът дрезгаво. — Аз съм изцелен.

И капитанът приседна в леглото. Той сведе поглед към крака си, почти в очакване да го види отново цял. Не беше така, кракът все още липсваше, съзирането на чукана все още пораждаше болка от загубата. Но това беше всичко. Просто формата на тялото му се беше променила. Някога той беше млад и безбрад, а сега не беше. Някога той бе пристъпвал с два крака; сега трябваше да се научи да стъпва с един. Това беше всичко: промяна. Тя трябваше да бъде приета.

Кенит сграбчи момчето за раменете и го дръпна към себе си. Уинтроу възкликна сепнато и се подпря на леглото, за да не падне. Пиратът притисна главата му между дланите си. За момент юношата понечи да се освободи, сетне погледът му срещна очите на Кенит. Пиратът му се усмихна и прокара дългия си палец по татуировката.

— Заличи я — нареди му той. — Тя покрива само кожата върху лицето ти. Не е нужно да я носиш и върху душата си.

Още пет мига Кенит го държа, докато не видя удивление върху лицето му. Тогава капитанът го целуна по челото и го пусна. Уинтроу се отдръпна, а пиратът седна на ръба и спусна крака си на пода.

— Омръзна ми да лежа тук. Искам да се раздвижа. Погледни ме, превърнал съм се в бледо копие на себе си. Нужен ми е вятър. И много храна и вода. Искам отново да стъпя на палубата. И най-вече искам да открия какво мога и какво не мога. По-рано Соркор ми беше направил патерица. Тя още ли е тук?

Уинтроу продължаваше да го гледа смаяно.

— Мисля, че да — заекна той.

— Хубаво. Приготви ми дрехи и ми помогни да се облека… Не. Приготви ми дрехи и ме остави да се облека сам, а ти върви в камбуза. Донеси ми някаква истинска храна. Ако срещнеш Ета, изпрати я да ми донесе вода за миене. И бързо. Половината ден вече е минал…

С удовлетворение той наблюдаваше как Уинтроу побърза да изпълни нареждането. Момчето умееше да изпълнява, едно полезно качество. Наистина, то не притежаваше преценката на Ета, когато ставаше дума за подбирането на дрехи, но и неговият избор ставаше. Тепърва щеше да има време за изграждането на вкус в него.

Когато момчето се оттегли, Кенит се съсредоточи върху дрехите си. Ризата не го затрудни особено, ала донесе раздразнение с начина, по който увисна върху гърдите и ръцете му. Пиратът отказа да обръща внимание на това. Следваха панталоните, очаквано по-голямо предизвикателство. Дори и облегнат на леглото той изпитваше затруднения. Тъканта задираше в чукана по неприятен начин. Но това нямаше да продължи дълго; скоро кожата щеше да се затвори. Празният крачол висеше противно. Ета трябваше да го закарфичи, не, направо да го зашие. Кракът нямаше да се върне. Излишно беше да се преструват в противното.

По време на борбата с чорапа и ботуша той се подсмихна сухо. Защо наполовина по-малко работа му отнемаше двойно повече време? Тялото му не спираше да залита край ръба на леглото.

При влизането на Ета капитанът тъкмо приключваше. Тя се сепна, виждайки го да седи доволно на леглото.

— Щях да ти помогна да се облечеш — укори го тя. Сетне постави леген и купа с гореща вода край леглото му. Тя носеше алена блуза, която подчертаваше устните ѝ. Полата беше от черна коприна и съпровождаше всяка нейна крачка с подканващо шумолене.

— Не ми трябваше помощ — отвърна Кенит. — Като изключим този крачол. Трябваше да си го зашила, защото днес възнамерявам да напусна леглото. Знаеш ли къде ми е патерицата?

— Пресилваш се — рече Ета и се навъси. — По-миналата нощ ти все още имаше треска. Може би се чувстваш добре, но все още далеч не си здрав. Леглото е мястото, където принадлежиш, поне за още известно време.

Тя се приближи до кревата и започна да се суети около възглавниците: явно очакваше, че той отново ще легне. Как смееше? Нима бе забравила коя е и с каква цел е тук?

— Мястото ми е в леглото? — Ръката му се изстреля, за да сграбчи китката ѝ. Преди Ета да е успяла да реагира, другата ръка я сграбчи за брадичката. Кенит извърна лицето ѝ към своето. — Не смей да ми казваш какво мога и какво не мога да правя! — ожесточено ѝ напомни той.

Близостта ѝ, забързаният ѝ дъх върху лицето му и големите ѝ очи неочаквано го развълнуваха. Тя си пое бърз сепнат дъх, а Кенит започна да се изпълва с възторг. Точно така. Преди да си върне контрола върху палубата, трябваше отново да се прояви като господар в собствената си спалня. Жената не биваше да си мисли, че тя може да го командва.

Едната си ръка той премести около кръста ѝ и я придърпа по-близо. Другата ръка повдигна полата ѝ.

— Леглото е мястото, където ти принадлежиш, повлекано — каза ѝ той с неочаквано одрезгавял глас.

— Така е… — покорно промълви тя. Зениците ѝ изглеждаха огромни. Тя дишаше учестено. Бързите удари на сърцето ѝ почти се долавяха. В нея отсъстваше съпротива, когато Кенит я блъсна върху леглото.

Пролетна вечер навлезе в заграбското така наречено пристанище по залез. Брашън с удивление разглеждаше разширилото се поселище. При предишното му посещение тук, преди години, то бе съдържало няколко колиби, един кей и бараки, които се водеха за кръчми. А сега светлината на свещи блестеше от десетки прозорци, а кейовете, макар и паянтови, съдържаха малка гора от мачти. Дори миризмата на мизерия се бе сгъстила. Ако населението на всички пиратски поселища, които бе видял по време на това пътуване, бъдеше събрано на едно място, то щеше да се равнява на жителите на Бингтаун, а може би дори да ги надхвърли. Защото останалите поселища също нарастваха. Ако бъдеха обединени около една воля, те щяха да представляват сериозно влияние. Интересно дали и Кенит, кандидат за пиратски владетел, съзираше този потенциал? Ако той се сдобиеше с подобна власт, какво щеше да прави с нея? Капитан Фини изглежда го смяташе за хвалипръцко; Брашън горещо се надяваше това действително да е така.

После, докато корабът им бавно подминаваше дългата редица закотвени съдове, Брашън зърна познат профил, очертан на фона на залязващото слънце. Сърцето му потръпна и се сви. Там се поклащаше закотвената Вивачия. На върха на мачтата ѝ потрепваше Гарвановият стяг. Брашън се опита да си внуши, че това просто е кораб с подобна структура и фигура. В този момент Вивачия тръсна глава и повдигна ръце да приглади косата си. Да, това наистина беше жив кораб, и несъмнено беше Вивачия. Кенит я беше пленил. Ако слуховете бяха верни, това означаваше, че и последният моряк от екипажа ѝ е бил избит.

Заместникът се загледа в силуета на кораба, в опит да различи повече подробности. На борда ѝ имаше минимален екипаж, моряците пристъпваха лениво. Брашън не ги разпознаваше. Но може би това се дължеше на разстоянието и сумрака? Той забеляза някакъв строен силует да излиза на предната палуба. Фигурата се обърна към новоизникналия. Брашън се навъси, защото стъпките на моряка му се бяха сторили познати. Алтея! Не, това не беше възможно. За последно той бе видял Алтея в Кандило. Тя бе заявила, че ще си потърси работа на борда на кораб, отправил се към Бингтаун. По онова време Вивачия не се бе намирала в тамошното пристанище. Нямаше как Алтея да се е озовала на борда на този кораб. Макар че ветровете и теченията често отклоняваха корабите от първоначалния им курс.

Пред очите му стройният моряк пристъпи до парапета и се облегна на него. Брашън продължаваше да се взира с надеждата, че ще се зърне някакъв знак, който да му покаже със сигурност, че това е или не е Алтея. Подобен знак не последва. Но колкото по-дълго се взираше, толкова по-уверен ставаше той, че това е тя. Алтея винаги накланяше глава по такъв начин, когато се вслушваше в кораба. Точно по този начин тя подлагаше лицето си на вятъра. Кой друг би разговарял тъй дружески с фигурата? Точните стечения на съдбата, довели до това, не му бяха известни, ала силуетът на моряка край носа принадлежеше на Алтея.

Брашън се чувстваше объркан. Какво можеше да направи той? Той беше сам. Нямаше как да разговаря с нея или с кораба. Всеки подобен опит би докарал смъртта му, а в Бингтаун никой нямаше да узнае за случилото се. Нащърбените му нокти се врязаха в дланите. Той стисна очи в опит да измисли нещо.

Гласът на капитан Фини се разнесе край него:

— Корабът познат ли ти е?

В началото Брашън само сви рамене — гласът му щеше да го издаде, ако си послужеше с него веднага.

— Може и да съм го виждал преди… Не съм сигурен. Просто ми беше интересно да го разгледам. Жив кораб, пленен от пират. Това е първият подобен случай.

— Не, не е. — Фини плю през палубата. — Говори се, че Игрот Дръзки се сдобил с жив кораб и го използвал години наред. Точно така успял да превземе сатрапския кораб със съкровища: въпросният съд бил много бърз, но не по-бърз от жив кораб. След това завоевание Игрот заживял като благородник. Само с най-хубавото се ограничавал, независимо дали става дума за жени, вино, слуги или дрехи. Имал имение в Калсид и дворец на Нефритовия остров. А преди смъртта си Игрот скрил съкровището си и прибрал живия си кораб. След като нямало как да разруши този съд, искал да се убеди, че корабът няма да попадне в чужди ръце.

— За първи път чувам тази история.

— Вярвам ти. Тя не се чува често. Та Игрот пребоядисал кораба си и му заръчал да не помръдва, за да не го познават.

Брашън отново сви рамене.

— Струва ми се, че е притежавал обикновен кораб, но е лъжел, за да кара хората да мислят, че притежава жив съд. Може би — помирително добави той. И се огледа, за да се убеди, че двамата са сами. — Капитане, спомняте ли си за какво разговаряхме преди няколко месеца? За посещенията в Бингтаун, където да продаваме избрани стоки?

Фини кимна сдържано.

— Точно за това се бях замислил днес. Ако купите онзи портрет от Фолдин, няма по-добро място за пласирането му от Бингтаун. Там хората ще го разпознаят, ще познават и стойността му. — Заместникът скръсти ръце и се облегна на перилата, като се стараеше да изглежда изключително доволен от хрумването си.

— Също така там е и мястото, където човек може да загази най-дълбоко, ако продаде подобно нещо — подозрително изтъкна той.

Брашън отвърна с пренебрежение, което не беше изпитвано в действителност.

— Не и ако познавате правилните хора и пристъпите към тях по правилния начин. Ако аз ви свържа с подходящия посредник, вие дори бихте могли да направите сделката да изглежда като добро дело. Просто донасяте портрета у дома, заедно с тъжна история, изградена от нещата, които сте чули. А един капитан с тъй добро сърце определено заслужава награда.

Фини замислено изтласка късче киндин върху устната си.

— Да речем. Но не би си струвало да правим подобно пътуване само заради една картина.

— Не, разбира се! Тя би била най-скъпото в колекцията от стоки. И може да ви донесе много повече, отколкото си представяте.

— Същото важи не само за пари, но и за неприятности — навъси се Фини. Известно време той мълча. — Според теб какво друго би се търсило там?

Брашън задъвка устна.

— Всичко, което Бингтаун не може да изработва сам или да докара от север. Подправки, чайове, джамаилски алкохол. Екзотични продукти от южните земи или джамаилски антики. Такива неща.

— Познаваш ли човек, който би послужил за посредник?

Брашън наклони глава.

— Досетих се за един вероятен кандидат. — Той прихна. — В краен случай бих могъл да се заема лично.

Фини мълчаливо протегна ръка. Брашън я стисна, с което сделката бе потвърдена. Това бе му донесло огромно облекчение. Ето че беше намерил начин да отнесе вести до Бингтаун. Роника Вестрит все щеше да има с какво да спаси дъщеря си и кораба си от тези пирати.

Той хвърли състрадателен поглед към Вивачия и Алтея. Този несигурен план бе единствената помощ, която той бе способен да им предложи. Оставаше му единствено да се надява, че Алтея и корабът ще бъдат добре.

Неочаквано той изруга остро.

— Какво има? — попита Фини.

— Влезе ми треска под нокътя. Утре ще кажа на момчетата да минат една шкурка на този парапет. — Брашън обърна гръб на капитана си и се престори, че разглежда ръката си.

В далечината стройният силует се облекчаваше през борда на Вивачия.