Безумният кораб

Глава двадесет и четвърта „Златен звън“

Плетеницата растеше.

Молкин изглеждаше особено горд и удовлетворен от този факт. Виж, Шривър изпитваше смесени чувства. Макар увеличената численост да предоставяше по-добра защита срещу враждебните хищници, тя означаваше, че храната трябва да бъде поделяна.

Шривър би се чувствала по-добре, ако повече от придружаващите ги змии бяха запазили разума си — мнозина от онези, които следваха плетеницата, представляваха диви създания, следващи единствено по инстинкт.

По време на пътуванията им Молкин внимателно наблюдаваше подивелите змии. Всяка, която загатнеше потенциал, биваше сграбчена по време на почивка. Келаро и Сесурея се обвиваха около целта, докато не изцедяха силите ѝ сред непоклатимите си свивки. Тогава водачът се присъединяваше към тях, отделяше отровите си и започваше да вплита снагата си в танца на спомените. И през цялото време трите змии насърчаваха пленената да си припомни името си. Понякога техните усилия им донасяха успех, друг път се оказваха безплодни. Освен това не всички, съумели да си припомнят, смогваха да задържат това си знание. Някои не успяваха да напреднат към следващата фаза, други отново пропадаха в недостойната скотщина.

Но имаше и малцина, които се възстановяваха напълно и запазваха разум. Срещаха се дори и случаи, в които змии, избрали да следват плетеницата, сами си припомняха имената и цивилизованите обноски. И съзнателните змии се бяха увеличили до двадесет и три, а близо двойно толкова създания ги следваха. Това беше голяма плетеница, дори и най-щедрият кърмител не би смогнал да изхрани всички им.

По време на всяка почивка те размишляваха за бъдещето: дирене, което отговорите на Молкин не бяха в състояние да удовлетворят. Водачът говореше с цялата яснота, на която бе способен, но въпреки това думите му бяха объркващи. Шривър долавяше, че самият Молкин също е объркан от собствените си пророчества и това осъзнаване изпълваше сърцата ѝ с мъка. Имаше моменти, в които тя се боеше, че останалите ще изразят неудовлетворението си от него по насилствен начин. Почти ѝ се искаше да се върне обратно в дните, когато единствено тя и Сесурея съпътстваха Молкин в търсенето му.

Една вечер тя тихо сподели тази си мисъл с водача. В отговор той я укори.

— Нашата численост намалява. От всички страни ни заплашва забрава. Ако искаме да оцелеем, ние трябва да съберем колкото се може повече. Това е най-простият закон на Обилието. Трябва да се роди множество, за да могат малцина да оцелеят.

— Да се роди… — повтори тя. Не ѝ беше нужно да задава целия си въпрос.

— Зараждането на нов живот от стария. Това е нещото, което ни зове. Изтекло е времето, през което да бъдем змии. Време е да открием Помнеща. Тя ще ни насочи към нашето прераждане като нови създания.

Неговите думи породиха тръпки, пробягали по цялото ѝ тяло, само че придружаващото ги чувство Шривър не можа да определи — може би отврата, а може би нетърпение?

Някои от останалите змии се бяха приближили, привлечени от думите му. Пасажът от питанията им не закъсня да залее водача.

— Какви нови създания?

— Как така да се преродим?

— Защо времето ни да е изтекло?

— Как така друг е запомнил вместо нас?

Големите медни очи на Молкин се движеха бавно. По люспите му трепнаха цветни петна. Той се напрягаше да си спомни, Шривър ясно долавяше това. Дали и другите усещаха? Дали осъзнаваха, че водачът се напряга да построи отново целостта на спомени, от които му бяха останали само фрагменти. Подобни усилия винаги бяха страшно изтощителни за него.

Имаше и друго — не само останалите змии бяха недоволни от частичните му отговори; тази непълнота гнетеше и самия Молкин.

— Ще бъдем онова, което някога сме били. Спомените, които вие не можете да разберете, сънищата, които ви ужасяват, са отзвук от онова време. Когато те ви сполетят, не ги прогонвайте, а размишлявайте над тях. Внесете яснота в тях с мислите си и ги споделяйте.

Той замълча. Следващите му думи бяха по-бавни, по-колебливи.

— Времето за промяна отдавна е дошло и отминало. Толкова отдавна, че имам основания да се опасявам за наличието на някаква голяма беда. Но някой ще си спомни за нас. Други ще дойдат да ни пазят и насочват. Ние ще ги познаем. Те ще ни познаят.

— Ами сребристият кърмител? — тихо попита Сесурея. — Ние го последвахме, но той не ни позна.

Силик неспокойно се раздвижи сред почиващото кълбо змии.

— Сребро. Сивкаво сребро — просъска той. — Спомняш ли си, Келаро? Ксекрис откри сиво-сребърното създание и ни повели да следваме.

— Това не си спомням — тихо протръби Келаро и за момент спусна клепачи над очите си с цвят на метал. — Не, спомням си, но съвсем смътно, като сън.

— То ни нападна, когато ние се струпахме около него. То започна да плюе зъби насреща ни. — Силик започна да прокарва извивка по протежението на тялото си и спря, когато тя доближи един дълбок белег. Раната бе покрита с люспи, ала техният неравномерен растеж все още открояваше следите ѝ. — То ме ухапа — дрезгаво прошепна аленият. — Ухапа ме, но не ме изяде.

И Силик се вгледа в очите на Келаро, търсещ да сподели спомена си.

— Ти отстрани зъба му от мен. Той се беше впил в тялото ми и гноеше.

Келаро отново прикри поглед.

— Не си спомням — отвърна той.

Молкиновото тяло потрепна. Петната му припламнаха с оттенък, какъвто постигаха за първи път от много време насам.

— Сребристият ви е нападнал? — смаяно попита той. Гласът му трепереше от дълбочината на гнева му. — Вас? Как е възможно създание, което отделя миризмата на спомени, да се нахвърля срещу онези, които се сбират край него за помощ?

Той започна да разклаща глава, гривата му настръхна под прилива на отрова.

— Не разбирам! — продължи да реве Молкин. — В никой спомен не се съдържа нещо подобно, нито дори привкус. Как е възможно да се случи подобно нещо? Къде са Помнещите?

— Може би са забравили — мрачно се пошегува Телур.

Макар и припомнил името си, зеленият менестрел не беше укрепнал. Почти всичките му сили оставаха насочени към усилието да помни същината си. Никой не знаеше какъв е бил предишният му характер, но във всеки случай понастоящем той представляваше любител на черния хумор, който имаше остър език. И пееше рядко.

Молкин рязко се извърна към него, наострил цялата си грива, преливащ цветове по тялото си.

— Забравили са? — смаян в гнева си изрева водачът. — В сън или спомен ли си виждал това? Или си спомняш песен, в която се говори за време на всеобща забрава?

Телур приглади грива по протежение на шията си в израз на покорство.

— Това беше просто шега, водачо. Неуместната шега на един кисел певец. Прося извинение.

— Шега, която може би съдържа зрънце истина. Мнозина сред нас са забравили. Възможно ли е онези, които е трябвало да пазят спомените ни, също да са били споходени от подобен провал?

Обезкуражено мълчание последва тези му думи. Ако те бяха истина, това означаваше, че те са изоставени, лишени от бъдеще. Те бяха обречени да бродят, докато съзнанията им не угаснат едно подир друго.

Змиите се обвиха по-здраво една в друга — несъзнателен опит да останат вкопчени в съществуването си. Но Молкин стори точно обратното: той рязко се отскубна, описа голям кръг и започна да се извива в последователност.

— Мислете! — подкани ги той. — Нека обмислим дали това е действително възможно. Подобна вероятност би обяснила много неща. Аз, Шривър и Сесурея видяхме сребърно създание, което носеше миризмата на спомени. То не обърна внимание на молбите ни. Келаро и Силик са видели сиво-сребърно същество. Когато Ксекрис, водачът на тяхната плетеница, е подирил спомени от него, то ги е нападнало.

Молкин силно удари с опашка, за да извърне тялото си към кълбото сплетени змии.

— Нима това се отличава от начина, по който всички вие се държахте, когато бяхте изгубили спомените си? Нима не обръщахте внимание на останалите като вас, нима не подминавахте питанията ми? Нима не се нахвърляхте срещу другарите си в недостойно съревнование за храна? — Той започна да се извива назад, разкривайки белезникавата част на тялото си. — Всичко е толкова ясно! — протръби водачът. — Менестрелът се докосна до истината: те са забравили! И ние ще ги накараме да си спомнят за нас!

Цялата плетеница мълчеше, поразена. Дори безмозъчните змии, които се вплитаха в произволни кълба по време на почивка, бяха се отделили една от друга, за да наблюдават възторжения танц на Молкин.

Заради удивлението, което блестеше в толкова много очи, Шривър се срамуваше да зададе въпроса си. И въпреки това тя го стори:

— Как? Как ще ги накараме да си спомнят?

Молкин се стрелна към нея. Той се обви около нея, стегна извивките си и я отдели от плетеницата, за да я присъедини към извивките на възторга си. Тя вдъхна отровите му: пропити с радост, омайващо свободни.

— Точно както пробудихме останалите — отвърна ѝ той. — Ще потърсим създание, ще го обградим и ще го накараме да си припомни името си.

В онзи момент на опияняващ танц за нея бе лесно да повярва, че изреченото от него е възможно. Те щяха да потърсят някое от сребристите създания, които ухаеха на памет, и да го принудят да си припомни, за да може то да подели спомените си с тях. И тогава… тогава всички те — по някакъв начин — щяха да бъдат спасени.

Да, в онзи момент Шривър бе повярвала. Ала сега тя се взираше със съмнение в сянката, прекосяваща върха на Обилието. Дни наред те бяха търсили сребристите създания. А веднъж надушили търсените дири, Молкин се бе впуснал в ожесточена гонитба, разрешавайки съвсем кратковременни почивки. Това напрегнато преследване бе докарало някои от змиите до изтощение. Телур, и без това слабоват, почти бе изгубил яркостта на люспите си. Много от подивелите змии бяха изостанали: може би те щяха да догонят плетеницата впоследствие, а може би никога повече нямаше да се явят. В момента те не бяха от значение; от значение беше единствено едрото създание, което плаваше над тях.

Змиите го следваха в сянката му. Веднъж достигнали целта си, дори Молкин изглеждаше смутен. Дебелината на сребърното създание далеч надвишаваше змиите. На дължина то не отстъпваше дори на Келаро.

— Какво ще правим сега? — попита Телур. — Не можем да се обвием около подобно създание и да го придърпаме към дъното. Все едно да нападнем кит!

— Не е невъзможно — самоуверено отбеляза Келаро и наостри гривата си. — Битката няма да е лесна, но ние сме много и в крайна сметка ще надвием.

— За начало няма да използваме насилие — уведоми го Молкин и започна да съсредоточава силите си.

В последно време на Шривър се струваше, че духът на техния водач пламти все по-ярко, ала подхранването на този пламък стопяваше тялото му. Много пъти тя бе правила опит да го убеди да се щади, но все безрезултатно. И този път също не би могла.

Затова тя не каза нищо и мълчаливо наблюдаваше как пророкът изопва тялото си. Едновременно с този плясък петната по люспите му заблестяха като златни. Гривата му бавно изгря около врата му, всеки неин шип настръхнал с отрова. В медните му очи сияеше решителност.

— Очаквайте сигнала ми — напъти той и се отправи към огромната сребриста форма.

Това създание не беше кърмител, тъй като при него отсъстваше онази поквара на кръв и фекалии, отличаваща онези, които им даваха храна. Съществото се движеше бързо, макар да нямаше перки или лапи. Единствено в задната част на тялото му личеше къса опашка, но тя стоеше неподвижна. Въпреки това създанието леко се плъзгаше сред Обилието, подложило горната част на тялото си сред Недостига. Молкин изравни скоростта си с неговата. Съществото нямаше хриле, очи или грива, но въпреки това водачът се обърна към него.

— Плетеницата на Молкин ти изпраща поздрави. Ние изминахме дълъг път в диренето на Помнещи. Не си ли ти такъв?

Създанието не реагира по никакъв начин: скоростта му не се промени, миризмата му си остана същата. Сякаш то изобщо не беше чуло думите на Молкин.

Известно време водачът остана да плава край него, изчакващ. Той отправи втори привет, също останал без отговор. Това го накара да опита друго: той набра скорост, за да изпревари сребристия. Озовал се пред курса му, Молкин тръсна грива, за да отдели облак отрова.

Без да забавя ход, създанието се вряза в токсините и подмина невъзмутимо. Едва при отминаването му Шривър долови някаква промяна: съвсем леко бе потръпнало сребристото тяло, почти недоловима миризма на неспокойство придружи движението му. Тази реакция трудно можеше да бъде зачетена за отговор, но пак се оказа достатъчна, за да подхрани надеждите ѝ. Съществото се преструваше, че не им обръща внимание, но пак улавяше присъствието им.

Молкин бе изпитал същото, защото той изпълни рязко движение и се изпречи на пътя на създанието, принуждавайки го да спре, ако не иска да се сблъска с него.

— Аз съм Молкин, водач на плетеницата на Молкин! Кажи ми името си!

Създанието го блъсна; то се вряза в него със същото безразличие, с което би навлязло сред участък водорасли. Ала Молкин нямаше да позволи да бъде изтласкан по подобен начин.

— Кажи ми името си! — изрева той и се хвърли към сребърното създание. Плетеницата го последва.

Змиите не можаха да обвият сребристото тяло, макар да се опитваха. Но можеха да го блъскат и разклащат. Синият Келаро дори вряза муцуната си в него, а Сесурея започна да напада перката на съществото. Всеки член на плетеницата отделяше най-силните си отрови: змиите навлизаха в облак подир облак от собствените си токсини.

Техните обединени усилия накараха създанието объркано да забави ход. То се поколеба. Шривър дочу някакво пронизително пищене — може би създанието пееше сред Недостига, дори и незащитено под слънцето? Замаяна от множеството смесващи се отрови, тя надигна глава над края на Обилието.

Това ѝ позволи да зърне лицето и перките му: те не приличаха на нищо, което тя бе виждала. Съществото нямаше грива, а бе разперило огромни бели криле над себе си — като чайка, отпуснала се да почива върху тавана на Обилието. Сред тези криле и по гърба му пълзяха паразити. Те подскачаха, пълзяха и надаваха пронизителни викове; появата на Шривър допълнително усили вълнението им.

Одързостена от тази им реакция, тя повдигна колкото можеше повече от тялото си и се хвърли напред, към лицето на създанието.

— Кой си ти? — протръби тя. Гривата ѝ настръхна едновременно с питането, заливайки го с отрова. — Кажи ми името си! Шривър от плетеницата на Молкин ти повелява да си спомниш!

При допира на токсините ѝ съществото нададе вик и започна да шава с перки към лицето си. Паразитите се мятаха още по-ожесточено по гърба му, зовящи със слабите си гласчета. В следващия момент съществото се наклони далеч от нея.

Шривър реши, че то се опитва да се гмурне, за да избяга от нея, ала в следващия момент видя, че случващото се не е дело на създанието: Молкин бе обединил усилията на своята плетеница, принуждавайки съществото да се наклони на една страна. Белите му криле се врязаха във водата. Един от паразитите полетя към Обилието. Една от подивелите змии се стрелна да го погълне.

Този единствен пример се оказа достатъчен за безумните змии. Разпознали източник на храна, всички те се нахвърлиха върху съществото. С ожесточение, към каквото Молкин със сигурност не бе възнамерявал да прибягва, те започнаха да блъскат и удрят създанието. То напразно крещеше и размахваше перки — това прибави към раздразнението на дивите змии. Техните недисциплинирани отрови се прибавиха към предишните токсини, обгърнали Обилието около мястото на битката. Шривър се давеше от смесицата на парализираща отрова и репелент.

Безумните змии вършеха по-голямата част от работата — Молкин и плетеницата му обикаляха около създанието и продължаваха да отправят искания да чуят името му. Нови и нови паразити пропадаха във водата. Крилете на съществото започнаха да провисват, намокрени първо от едната, после и от другата страна. Накрая, когато създанието бе избутано почти изцяло на една страна, Келаро изстреля дългото си тяло над Обилието и се стовари върху незащитения хълбок на съществото. И разумни, и немислещи змии се хвърлиха да следват примера на едрия си събрат. Някои от тях сграбчиха крилете му. Сребристото същество се опита да се отърси, но змиите бяха прекалено много; то не можеше да надделее. Надвито от тяхната тежест, то започна да потъва дълбоко в Обилието, напускайки Недостига. Оставащите паразити се опитаха да избягат, но всеки от тях се озова между чакащи го челюсти.

— Кажи ни името си! — настояваше Молкин.

Създанието изрева и започна да жестикулира ожесточено, но не каза нищо. Водачът се стрелна към него и се обви около предната част на тялото му. Той разпери гривата си право пред лицето на съществото, отделяйки гъст облак отрови.

— Говори! — заповяда водачът. — Спомни си! Кажи ни името си? Как се казваш?

Дребната глава и предните крайници се гърчеха сред извивките на Молкин, а останалата част от тялото на създанието, несъразмерно огромна, оставаше неподвижна. Някои от по-дребните му крайници се отчупиха, крилете му натежаха. И въпреки това съществото се бореше да се издигне обратно. Плетеницата не можеше да го издърпа към дъното, но можеше да го задържи под Недостига.

— Говори! — повели Молкин. — Изречи само една дума. Кажи ни името си и ние ще те пуснем. Спомни си го. То е в теб, ние знаем това. Ние усещаме миризмата на спомените ти.

Съществото продължаваше да се опитва да се освободи. Устата му оформяше звуци, но те бяха лишени от смисъл.

В следващия момент то застина. Очите му, дребни и кафяви, се разшириха. Устата му трепна и застина. То се отпусна.

Шривър покри очи. Сиво-сребърното създание бе мъртво. Те го бяха убили, напразно.

Тогава то заговори, рязко привличайки вниманието ѝ. Неговият глас бе слаб, почти без мощ. Дребните му крайници се опитаха да прегърнат тялото на Молкин.

— Някога се наричах Дракий. Но вече не съм Дракий… Аз съм мъртъв предмет, който говори със спомените си.

Неговото тръбене бе пискливо и немощно, едва доловимо.

Змиите от плетеницата притихнаха и се приближиха, удивени. Дракий продължи:

— Бе настъпило времето на промяната. Ние се отправихме нагоре по реката, към мястото, където тинята на спомените бе гъста и добра. Там създадохме своите пашкули, обвивайки се в нишки, изтъкани от памет. Нашите родители ни умиваха с наноса на паметта, дадоха ни имена и спомените си. А нашите стари приятели ни наблюдаваха. Под синьото небе те празнуваха нашата промяна. Те ликуваха, когато ние изниквахме на слънчевите брегове на реката, за да оставим светлината да изсуши нашите черупки. Слой подир слой спомени бивахме обгръщани. Това беше време на радост… Нашите родители изпълваха небесата с багрите си и своите песни. На нас предстоеше да почиваме през задаващия се студен период, за да се събудим и изникнем, когато горещината на дните се завърнеше.

Той затвори очичките си. През цялото време Дракий оставаше вкопчен в Молкин, сякаш принадлежеше към плетеницата му.

— Тогава целият свят се обърка. Земята се разтърси и разцепи. Самите планини бяха разцепени и кървяха нажежената си кръв. Слънцето угасна. Дори сред черупките си ние усетихме как то отслабва. Над нас се разнасяха сухи ветрове, които изсушаваха дробовете на нашите приятели. Но макар и давещи се, те не ни изоставиха. Те ни преместиха на безопасно място. Те не можаха да спасят мнозина от нас, но се опитаха. Трябва да им призная, опитаха. Те обещаха, че ни преместват само временно, само докато от небето продължава да се сипе пепел. Само докато земята продължава да трепери. Но това не спря. Земята трепереше всеки ден, а планините бълваха огън. Гората пламтеше, а пепелта ѝ задушаваше всичко. Тя затлачваше и реката. Всичко се беше превърнало в пепел. Ние зовяхме приятелите си, но те не отговаряха. Без слънцето ние не можехме да разтрошим черупките си. Оставаше ни единствено да лежим сред пълния мрак, обгърнати в спомените си, и да чакаме.

Плетеницата и останалите змии мълчаха. Те оставаха вкопчени около тумбестото тяло, неподвижни в съсредоточението си.

— Продължавай — меко нареди Молкин и отдели малък облак отрова. — Ние не разбираме, но те слушаме.

— Не разбирате? — Дракий се засмя. — Аз самият не разбирам. Но след много време се появиха други хора. Те приличаха и същевременно бяха различни от онези, които се бяха опитали да ни спасят. Ние радостно се обръщахме към тях, убедени, че те най-сетне ще ни отърват от обкръжаващия ни мрак. Но те отказваха да се вслушат. Те приписваха нашите слаби гласове на обикновени видения. Тогава ни убиха.

Шривър почувства, че тези му думи нараняват смъртоносно надеждата ѝ.

— Помня как чух Терия да крещи, но не разбирах какво се случва. В един момент тя беше заедно с нас, след това изчезна. Мина време, преди те да нападнат мен, преди да разбера. В моя пашкул се врязаха инструменти, разполовиха го още невредим, попил спомените ми. Тогава… — Той замълча объркано. — Тогава те изхвърлиха душата ми върху студените плочки. Тя умря там. Но спомените останаха, пленени в слоевете на пашкула. Човеците ме начупиха на дъски, от които създадоха ново тяло. Те ме пресъздадоха по свой образ, дадоха ми тяло и лице като собствените си. И изливаха върху мен спомените си, докато един ден аз се събудих различен. Те ме нарекоха Златен звън, в това се превърнах аз. В жив кораб. В техен роб.

Никой не нарушаваше мълчанието, настъпило след последната му дума. Нещата, които бе изрекъл той, бяха неразбираеми за Шривър. И въпреки това чутото я изпълваше с ужас. Някакво отвратително предчувствие запълваше празнините, оставени от неразбирането ѝ, и я караше да осъзнава, че разказът, който бе чула току-що, е съобщил края на нейния вид. В определено отношение тя се радваше, че не разбира казаното.

Молкин, все още стегнал извивки, бе покрил очи. Люспите му бяха придобили бледен, нездрав оттенък.

— Ще скърбя за теб, Дракий. Твоето име извиква екота на спомени в душата ми. Струва ми се, че някога с теб сме се познавали. Но сега ще трябва да се разделим като непознати. Сега ще те пуснем да си вървиш.

— Не! Моля те! — Дракий го погледна уплашено и направи опит да се вкопчи по-силно. — Когато ти изричаш името ми, то отеква в душата ми като зова на Дракона на зората. Толкова дълго бях забравил себе си… Те винаги ме държаха със себе си, без да позволяват на някогашните ми спомени да изникнат в усамотение. Слой подир слой от дребните си животи те постилаха върху мен, докато аз не започнах да вярвам, че съм един от тях. Ако ме пуснете, те ще ме приберат обратно. Всичко ще започне отначало, и най-вероятно никога няма да приключи.

— Няма какво да сторим за теб — с мъка се оправда Молкин. — Дори за себе си ние не можем да сторим нищо. Боя се, че историята, която ни разказа ти, предвещава нашия собствен край.

— Сложете край на съществуването ми — помоли се Дракий. — Аз съм просто ехо от спомените на Дракий. Ако той беше оцелял, щеше да се превърне в един от водачите ви, за да ви насочи към следващата стъпка. Но той не е жив. Аз съм само бедно подобие на живот, съвкупност от спомени. Нищо повече, водачо Молкин. Аз съм история, която няма кой да разкаже. Вземете спомените ми. Ако Дракий бе доживял да довърши трансформацията си, той щеше да изяде своя пашкул, за да си върне спомените. Но той не оцеля. Вземете ги вие. Вземете ги, за да запазите спомените на един от нас, който умря, преди да успее да оповести името си сред небето. Вземете ги в памет на Дракий.

Молкин покри очите си.

— Това би била слаба проява на почит, Дракий. Самите ние не знаем още колко дълго ще живеем.

— Още една причина да вземете моя живот, за да почерпите сила и знание от него. — Той пусна Молкин и скръсти тесните си крайници пред гръдта си. — Да ме освободите.

В крайна сметка змиите сториха точно това. Те го разкъсаха и начупиха на късове. По време на този процес те със смайване установиха, че част от тялото му е изградена от ивици мъртва растителност. Но всичко онова, което имаше сребрист цвят и ухаеше на спомени, те погълнаха. Молкин изяде частта, оформена като глава и торс. Дракий не показваше да изпитва болка.

Молкин настоя всички змии да вкусят от спомените. Дори безумните бяха насърчени да го сторят.

Сребърните нишки памет бяха съхнали дълго, твърди. Затова Шривър се изненада, че те веднага омекнаха и се стопиха в устата ѝ. Техният вкус веднага донесе със себе си спомени, изострили се в ума ѝ. Образите от отминало време, ярки и детайлни, изгряваха един след друг.

Тя притвори очи сред спомена за вятър, облъхващ крилете ѝ.

Глава двадесет и пета Спускането на Парагон

Приливът щеше да настъпи непосредствено подир зазоряване, затова довършителните работи бяха извършени под светлината на фенери, припряно.

През цялата нощ Брашън не спря да обикаля из кораба и да ругае. Парагон бе наклонен на една страна и придърпан колкото се може повече до брега, без това да напрегне прекалено корпуса: а дори и при това положение корабът скърцаше.

Те бяха започнали да натъпкват кълчища, но само символично. Брашън предпочиташе дъските на корпуса да се разместват свободно при първото съприкосновение с водата. За да може да издържа на вълните, корпусът трябва да запазва известна гъвкавост: дъските и морето трябваше да постигнат разбирателство.

Изкопната дейност бе оголила целия кил. Брашън го подложи на проверка и установи, че корпусът е непокътнат, както можеше да се очаква от качествата на магическото дърво. Въпреки това той не съжаляваше, че е изгубил време да се увери: опитът го бе научил, че точно от онези елементи, от които се очаква да се намират в изправност, пристигат най-неприятните изненади.

Не че му липсваха други неща, за които да се тревожи. Той бе уверен, че в началото Парагон ще започне да пропуска вода като потопен гевгир — преди дъските да се издуеха. Съществуваше вероятност, вътрешните опори, стояли в едно и също положение толкова години, да не издържат на напора на водата. Всичко беше възможно…

Страшно му се искаше да бе разполагал с по-голям бюджет: с достатъчно средства, за да наеме доказани майстори и работници за тази фаза от спускането. А в настоящия момент Брашън бе принуден да използва собственото си знание, трупано през годините, интуицията си и труда на хора, които по това време на денонощието обичайно сънуваха спиртни сънища.

Но най-голямо притеснение пораждаше у него поведението на Парагон. През цялото изминало време корабът не бе променил държанието си: той разговаряше с тях, но продължаваше да демонстрира непредсказуемостта на характера си. Впрочем въпросната непредсказуемост се ограничаваше да редува произволно единствено мрачните емоции. Парагон ту беше разгневен, ту намираше нови и нови прояви на песимизма си, ту се впускаше в самосъжаление, което влудяваше Брашън: в тези, последните моменти, на моряка се искаше да сграбчи хленчещата фигура и да я разтърси.

Той подозираше, че дисциплината и самоконтролът така и не са били овладени от кораба. Това, обясни той на Алтея и Янтар, представляваше първоизточникът на всички Парагонови проблеми: липсата на дисциплина. И първоначално тя трябваше да бъде предоставена от тях, докато Парагон се научи да се владее. Но по какъв начин човек трябваше да пристъпи към възпитаването на един плавателен съд? Тримата бяха обмисляли този въпрос на по халба бира няколко дни преди настъпването на прилива.

Въпросната вечер бе задушна. Тримата бяха насядали направо на плажа, върху отломки, а бирата бе им предоставена от чевръстия Клеф, донесъл я чак от града. Тя беше от евтината, а дори и при това положение пак бе отхапала недопустим къс от средствата им. Но те си я бяха позволили, защото денят се беше оказал особено горещ, а Парагон се бе държал особено непоносимо. Това включваше проява на най-незрелия му аспект, изразяващ се в остроумни обиди и хвърляне на шепи пясък. А новото му разположение на плажа му предоставяше неизчерпаем запас песъчинки: Брашън все още усещаше отделни зрънца сред косата и под тила си. Тъй като фигурата беше отказала да се успокои, той се бе оказал принуден да се заеме с днешната работа под струи пясък.

Току-що изслушала обясненията му за нужда от дисциплина, Алтея раздвижи рамо в израз на безразличие. И сред нейната коса Брашън различаваше песъчинки.

— И какво бихме могли да направим? — рече тя. — Той е малко едър, за да бъде напляскан. Не е възможно да го изпратим да си легне рано или без вечеря. Не мисля, че съществува начин да го научим на дисциплина. По-скоро ми се струва, че трябва да използваме подкупи.

Янтар остави халбата си с думите:

— Ти изреди наказания. Ние говорим за дисциплина, за възпитание.

— И аз започвам да мисля така. Но все още не мога да посоча различията — отвърна Алтея след кратък размисъл.

— Готов съм на всичко, за да сложа край на настоящото му поведение, което е непоносимо. Нима си представяте, че бихме могли да плаваме по такъв начин? Ако не успеем да го накараме да се вразуми, целият ни досегашен труд ще е отишъл напразно — изрече Брашън, изявявайки гласно най-голямото си опасение. — Нищо не би го спряло да ни нападне. В някоя буря или в сблъсък с пирати, в най-неподходящия момент… той може да издави всички ни.

И той додаде, макар и с по-тих глас:

— Знаем, че той е способен на подобно нещо: правил го е преди.

Това беше първият път, в който те подемаха тази тема, неизменно присъстваща в размислите на всички им. Забавно беше, като се замисли човек, рече си Брашън. Лудостта на Парагон бе нещо, с което те си имаха работа всеки ден. Те често обсъждаха различните ѝ аспекти, но избягваха да я обсъждат в цялост. Дори и сега думите му бяха последвани от мълчание.

— Какво е онова нещо, което той желае? — попита накрая Янтар. — Дисциплината не е нещо, което бива налагано, а е последица от вътрешно решение. Той трябва да сътрудничи доброволно, а желанието му за сътрудничене ще се основава на онова, което той иска. В най-добрия случай можем да се надяваме, че става дума за нещо, което сме способни или да му предоставим, или да му отнемем, в зависимост от поведението му. — Следващите ѝ думи прозвучаха притеснени. — Той ще трябва да разбере, че лошото поведение донася лоши последици.

Брашън се подсмихна сухо.

— За теб това би се оказало по-мъчително, отколкото за него. Ти не понасяш да го виждаш нещастен. Без значение какво е правил през деня, дойде ли нощта, ти винаги отиваш при него, за да му разказваш истории или да свириш.

Янтар виновно сведе поглед и без нужда намести работните си ръкавици.

— Аз чувствам болката му — призна тя. — Той е страдал толкова много. Твърде често е бил оставян без избор. Всичко това го е объркало. Той се бои да се надява, защото всеки път, когато е дръзвал да се обнадежди, го е връхлитала единствено мъка. Затова той си е внушил, че всеки му мисли единствено злото. Той се стреми да наранява първи, преди сам да е бил наранен. А това не е стена, която се разбива лесно.

— И какво бихме могли да сторим?

Янтар затвори очи за момент; личеше, че мисълта, която предстои да изрази гласно, я измъчва.

— Онова, което е най-трудно и надявам се, най-правилно.

Тя се надигна и се отправи към носа на лежащия кораб. В тишината гласът ѝ ясно достигна до тях.

— Парагон, днес ти се държа непростимо. Заради това тази вечер няма да ти разказвам истории. Съжалявам, че трябва да постъпя така, но ти не ми оставяш избор. Ако утре се държиш подобаващо, ще прекарам време с теб.

Парагон отвърна след съвсем кратко мълчание.

— Е, и? Твоите истории и без това са глупави и скучни. Не зная защо си си втълпила, че искам да ги слушам. Най-добре изобщо не се връщай и ме остави на мира. Не ме е грижа за лиготиите ти. Никога не ме е било грижа.

— Мъчно ми е да чуя това.

— Не чу ли какво ти казах, кучко глупава? Не ме е грижа! Мразя всички ви!

С бавни и тежки стъпи Янтар се върна при останалите двама, където безмълвно зае мястото си.

— Мина добре — сухо отбеляза Алтея. — Не се съмнявам, че поведението му веднага ще започне да се подобрява.

Този техен разговор непрекъснато се въртеше из главата на Брашън и бе една от причините за безпокойството, с което той не спираше да обикаля кораба. Всичко бе готово. Към следващия етап от работата те можеха да пристъпят единствено при пристигането на прилива — след броени часове.

Край брега стоеше на котва шлепът, който щеше да изтегли Парагон. Този плоскодънен съд се намираше под ръководството на Хаф, един от малцината работници, на които Брашън имаше доверие. Хаф щеше да очаква сигнала от брега и да надзирава хората си на кабестана. На борда на Парагон щеше да има други работници, които при нужда да задействат помпи.

Най-големите Брашънови опасения се отнасяха до онази част на корпуса, оставала врязана в сушата. Той се бе постарал да укрепи вътрешността ѝ и беше подготвил платнище, с което да покрие външната ѝ страна при потапянето на корпуса. Ако притесненията му се оправдаеха и водата действително започнеше да нахлува, нейният натиск щеше да притисне плата към дъските и поне отчасти да забави потока ѝ. В най-лошия случай щеше да им се наложи да изкарат Парагон отново на брега и допълнително да уплътнят въпросния му борд. Брашън се надяваше, че няма да се стигне до това, но в същото време бе готов да го стори.

Тихото шумолене на пясъка го накара да се обърне. Алтея бе застанала зад него, загледана в шлепа. Тя забеляза дежурния на борда му и кимна. А подир това потупа Брашън по рамото — нещо съвсем неочаквано за него, заради което той трепна неволно.

— Не се тревожи толкова, Браш. Всичко ще се подреди.

— Не е сигурно — отвърна той с кисел глас. Допирът, окуражаването, фамилиарното обръщение: всичко това го сепна. В последно време му се струваше, че двамата се връщат към предишните си отношения на хора, служещи на един и същи кораб. Тя бе започнала да го гледа в лицето, когато говореше с него. Промяна, направила работата по-поносима. Вероятно тя също осъзнаваше, че това пътуване ще налага съдействие. Нищо повече.

И Брашън решително задуши пламъчето на надеждата, започнало да се разгаря.

— Къде искаш да стоиш по време на спускането? — попита я той, решен да ограничи разговора им до темата за кораба.

— Ти къде би ме предпочел? — меко се осведоми Алтея.

Той се поколеба за миг.

— Трюмът ми се струва най-подходящ. Ти си в състояние да усетиш и забележиш евентуални неизправности още в най-ранния стадий на проявата им. Зная, че би предпочела да останеш на палубата, но бих искал долу също да има доверен човек. Хората на помпите са силни и издръжливи, но не могат да се похвалят с опит в мореплаването. Или с особен ум… Предвидил съм още няколко човека с чукове и кълчища. Ако корпусът започне да пропуска, насочи ги. Те си разбират от работата, но ти пак ги дръж под око и не им позволявай да лентяйстват. Бих искал да преглеждаш целия трюм, за да знаем цялостното състояние на корпуса.

— Разчитай на мен — тихо го увери тя и понечи да се отдалечи.

— Алтея… — несъзнателно изрече Брашън.

Младата жена веднага се извърна.

— Слушам те?

Той трескаво напрегна ума си в търсене на някаква реплика. Нещо, което да се отличава от същинския въпрос, който му се искаше да зададе: дали тя още е на същото мнение за общото им бъдеще?

— Желая ти късмет — каза той.

— Всички ще се нуждаем от него — с мрачен глас отвърна Алтея.

Поредната вълна се разля по пясъка. Пенестият ѝ ръб оплиска корпуса — приливът наближаваше.

Брашън си пое дъх. Ето че най-важният момент настъпваше. От следващите няколко часа щеше да зависи всичко.

— По местата! — нареди той и изви глава към скалите над брега. Намиращият се там Клеф кимна в отговор на погледа му. Хлапакът стискаше две знаменца. — Дай им знак да започнат да опъват въжето. Бавно и постепенно.

Работниците на борда на шлепа се раздвижиха. Някой от тях даде тон за песен и баритоновият хор се разля над водата.

Макар и изнервен, Брашън не можа да сдържи усмивката си.

— Ето че се връщаме обратно в морето, Парагон…

Всяка прииждаща вълна се разбиваше все по-близо до него. Той чуваше настъпването на водата и дори можеше да вдъхне соленината ѝ. Те го бяха изтласкали в самия край на плажа, бяха го наклонили още по-силно, а сега щяха да позволят на водата да го погълне. Разбира се, те многократно бяха изтъквали, че възнамеряват да поемат с него по море, но той не беше толкова наивен, та да им повярва. Не. Парагон знаеше, че това е начинът, по който те искат да го накажат: да го завлекат под водата, където щяха да го оставят за змиите. Точно това му се падаше. Лъдчънсови бяха чакали дълго време, но днес щяха да си получат дългоочакваното отмъщение. Те щяха да оставят костите му да потънат на дъното, точно както бе постъпил той с моряците си.

— Ти също ще умреш! — удовлетворено промълви той.

Янтар стоеше край наклонения му борд, стъпила леко като птица. Тя многократно бе му казвала, че ще остане с него през цялото време. Че всичко щяло да бъде наред, тя нямало да го остави. Хубаво, тя щеше да узнае по трудния начин. Когато водата започнеше да се затваря подире му, тя щеше да разбере грешката си.

— Каза ли нещо, Парагон? — попита тя с учтив глас.

— Не. — Фигурата отново скръсти ръце пред гръдта си и ги притисна.

Водата започваше да облива цялата дължина на корпуса му. Вълните съумяваха да се подпъхнат под наклоненото му дъно — океанът протягаше дирещите си пръсти под него. Всеки следващ облив напредваше по-дълбоко. Въжето, протегнало се между мачтата му и шлепа, се опъваше.

Но очакваното дръпване не последва: Брашън изкрещя нещо, въжето престана да се движи, а запази обтегнатостта си.

— Дотук добре! — извика Алтея от вътрешността му.

Водата пълзеше под него, карайки го да потръпне: той осъзнаваше, че следващата вълна би могла да го повдигне. Не, за щастие. Дори и след отдръпването ѝ той остана сред пясъка. Може би следващата…

Вълните продължаваха да се редуват. Тази цикличност бе непоносима, отговорна за смесица от нетърпение и страх.

Когато той усети първото раздвижване, първото моментно отделяне от пясъка, корабът възкликна изненадано.

Янтар конвулсивно стисна перилата му.

— Наред ли е всичко, Парагон? — тревожно се обади тя.

Но в този момент той нямаше време за страховете ѝ.

— Дръж се! — весело я предупреди Парагон. — Потегляме!

Само че вълните продължаваха да го обсипват с целувки, а Брашън все така не правеше нищо. Парагон усещаше как песъчинките под борда му изчезват, поглъщани от морето. Той усещаше и оголването на голяма скала под себе си.

— Брашън! — нетърпеливо възкликна фигурата. — Какво чакаш още? Готов съм, нареди да продължат да теглят, ленивците!

Отговори му поредица от плясъци: Брашън се приближаваше до него сред вълни, които най-вероятно му стигаха над коленете.

— Още е рано, Парагон. Още не е достатъчно дълбоко.

— Ами! Да не мислиш, че съм толкова глупав, че да не мога да усетя кога съм започнал да се издигам? Всяка вълна ме разклаща, а под мен има голяма скала. Ако не наредиш да ме издърпат, скоро ще започна да се удрям в нея.

— Спокойно… Щом казваш така, ще те послушам. Клеф, дай им сигнал да започнат. Постепенно и внимателно.

— Друг път. Кажи им да си плюят на ръцете! — възрази Парагон. — Чу ли ме, Клеф? — изрева той, когато отговор не последва.

Само да имаха късмета да не го послушат! Беше му омръзнало да се отнасят с него като с дете.

Въжето, стегнато около остатъка от мачтата му, внезапно се опъна.

— Дърпайте! — изкрещя Брашън. Работниците на борда на шлепа се напрегнаха. Тяхното усилие накара Парагон да се разлюлее, но не достатъчно. Под корпуса му бе поставен объл дънер, който трябваше да спомогне за спускането на кораба. Ала сега дървото се беше превърнало в препятствие.

Брашън отново им изкрещя да опъват; при следващата вълна Парагон преодоля ствола.

— Дръжте въжето опънато! — извика Брашън. Парагон почувства как мъжът се катери на борда му.

Корабът продължи да се движи, да навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в разливащата се насреща му вода. След всичките онези години, прекарани сред лъчите на слънцето, тя му се струваше студена, смразяващо студена. Парагон потръпна.

— Спокойно. Всичко ще бъде наред. Те ще те изправят веднага щом водата стане достатъчно дълбока — успокои го Янтар.

От трюма му долетя викът на Алтея:

— Пропускаме вода, но не е по-сериозно от очакваното. Ти там, не се оглеждай, а хващай помпата! Недей да чакаш водата!

Парагон усети кънтежа на чукове — някой натъпкваше кълчища в една пролука между дъските му. Гласът на Алтея изразяваше недоволство от недостатъчната бързина, с която това биваше изпълнявано. А водата продължаваше да обгръща корпуса. Всяка следваща вълна го караше да се разклаща. Формата и инстинктът му се опитваха да го изправят, но проклетата противотежест не позволяваше.

— Махнете камъка! Оставете ме да се изправя! — гневно изрева Парагон.

— Още малко остана. Оставил съм шамандура; веднага щом я подминем, ще съм сигурен, че е достатъчно дълбоко. Потърпи още мъничко.

— Оставете ме да се изправя! — кресна фигурата, като този път не съумя да скрие зараждането на страха си.

— Съвсем малко остава. Имай ми доверие.

През годините престой на сушата Парагон бе привикнал към слепотата си. Но сега се оказваше, че това примирение го е накарало да забрави усещането на безпомощна непредсказуемост, което донасяше със себе си плаването без зрение. Във всеки един момент той можеше да се сблъска с някакъв отломък или да се наниже на скала — като осъзнаването на сблъсъка съвпадаше с мига на неговата проява.

И защо не му позволяваха да се изправи?

— Махайте тежестта! — неочаквано извика Брашън.

Най-сетне свободен, Парагон започна да се издига бавно. Тласъкът на следващата вълна придаде рязкост на стремежа му. Внезапното движение накара Янтар да възкликне сепнато, но въпреки това тя успя да се задържи.

Дъното и бордовете му бяха обгърнати от студена вода — за първи път от тридесет години. За първи път Парагон заемаше обичайната си позиция, и то сред вода.

Той разпери ръце и изрева победоносно. В смеха на Янтар отекваше същата нотка на триумф. Дори викът на Алтея не можа да развали момента.

— По-живо с помпите! Брашън, спусни платнището!

Парагон чуваше тропот на крака и припрени викове, но не им обръщаше внимание. Той чувстваше, че няма да потъне.

Корабът отново разпери ръце, съсредоточен върху обгръщащите го усещания. Неговата конструкция не се намираше в оптимално състояние, но той щеше да промени това.

Непосредствено след първия му опит корпусът се наклони към десния борд. Янтар отново възкликна сепнато, а Брашън изрази недоволството си шумно. Парагон притисна слепоочията си в нов опит за съсредоточаване. Изпълващото го усещане му беше познато: вътрешността му не притежаваше нужната хармония. Той започна да размества дъските си отново, без да обръща внимание на стърженето и пукота, които това старание пораждаше. Корпусът бавно започна да се изправя.

Във вътрешността му кипеше трескава работа, която Парагон усещаше смътно. В трюма му имаше помпи, опитващи се да надделеят над вливащата се в него вода. Към единия му борд неочаквано се притисна платнище. Алтея крещеше на работниците да уплътнявали по-бързо. Парагон усещаше как дъските му започват да се подуват.

Неочаквано той се сблъска с нещо. Брашън се разкрещя към някакъв неназован некадърник, който по негови думи се бавел с привързването.

Парагон протегна ръце по посока на препятствието.

— Това е шлепът, Парагон. Сега те привързват към него. Тук си в безопасност — успокои го гласът на Янтар.

Той не беше сигурен в това: водата все още го изпълваше.

— Колко дълбоко е тук? — нервно попита корабът.

Веселият глас на Брашън прозвуча някъде близо до Янтар:

— Достатъчно дълбоко, за да плаваш, и достатъчно плитко, за да не те изгубим под водата, ако затънеш. Естествено, ние няма да допуснем да потънеш. По-късно може да се наложи да те върнем на брега, за да поработим върху левия ти борд. Но за момента не се тревожи — всичко е под контрол.

Бързината, с която той се отдалечи, говореше друго…

Известно време Парагон мълчеше и слушаше. Из вътрешността му продължаваха да се разнасят забързани стъпки и напрегнати гласове; някой търчеше и по палубата му. Работниците от шлепа до него се поздравяваха за успешните си усилия и се опитваха да отгатнат следващите ремонтни дейности, които щяха да се наложат.

Ала той не се вслушваше в тези неща. Не, Парагон оставаше съсредоточен в плясъка на вълните в корпуса и наместването на собствените си елементи. Всичко това му се струваше необичайно познато и в същото време чуждо. В морето миризмите се долавяха по-ясно, виковете на морските птици долитаха по-гръмко. Ритмичното движение на вълните го обгръщаше в последователността си. Лекото люлеене бе успокояващо, но и донасяше спомена за отдавнашните му кошмари.

— Вече съм във водата — с тих глас обяви той. — Предполагам, че това ме прави кораб, а не отломка.

— Така е — съгласи се Янтар.

През цялото това време тя бе мълчала и бе стояла неподвижна: Парагон почти бе забравил присъствието ѝ. Понякога тя действително ставаше неуловима за сетивата му — нещо, което я отличаваше от всички останали познати му хора. Във всеки един момент Парагон знаеше къде се намират Брашън и Алтея, дори без да се напряга. Само след миг размисъл той можеше да усети и последния работник на борда си. Но с Янтар беше различно. Тя изглеждаше по-цялостна и изолирана от когото и да било. Понякога корабът смяташе, че тази ѝ особеност е израз на нейното желание. Може би тя споделяше себе си само в моментите, когато пожелаеше, само с когото пожелаеше. Да можеше и самият Парагон да притежава подобно умение…

Последната мисъл го накара да се навъси.

— Проблем ли има? — бързо попита тя.

— За момента не — кисело отговори корабът.

Изглежда Янтар сметна думите му за шега, защото се засмя.

— Е, радваш ли се отново да бъдеш кораб?

— Без значение е как се чувствам. Вие пак ще правите каквото си искате, а моето мнение няма да интересува никого. — Той замълча за момент. — Трябва да призная, че не ви вярвах. Не очаквах, че отново ще мога да плавам. Но пък и нямах подобно желание.

— Парагон, твоите чувства са от значение за нас. И освен това ми е трудно да повярвам, че желанието ти наистина е било да останеш на онзи плаж завинаги. Веднъж ти ми каза, и то доста гневно, че си кораб, предназначен да плава. Смятам, че дори и ако в началото пътуването не ти е приятно, то ще ти се отрази добре. Растежът е необходим на всички живи същества. А докато ти оставаше изоставен на онзи плаж, ти не се развиваше. Ти беше на път да се откажеш, да се превърнеш в провал.

Тя говореше с тих, разбиращ глас, който го изпълни с раздразнение. Нима те си мислеха, че могат да го накарат да повярва, че техните прищевки в действителност са за негово добро? Тук Парагон се изсмя остро.

— Напротив. Аз бях постигнал успех. Бях избил всички, които се опитваха да застанат насреща ми. Вие сте онези, които отказват да повярват в успеха ми. В противен случай щяхте да имате достатъчно разум, за да се страхувате от мен.

Миг ужасено мълчание последва думите му. Той почувства как Янтар отделя ръце от перилата му и се изправя.

— Отказвам да разговарям с теб, когато говориш по подобен начин — заяви тя. Гласът ѝ бе непроницаем, не съдържаше никакво загатване за мислите ѝ.

— А, разбирам. Значи теб все пак те е страх? — доволно попита фигурата.

Но жената вече се отдалечаваше. Тя не отговори.

Парагон не се смути. Какво като се беше обидила? От неговите чувства не се интересуваше никой. Никой не бе си направил труда дори символично да се осведоми за неговите собствени желания.

— З’шо си т’къв?

Той бе усетил присъствието на Клеф: момчето се беше прекачило от шлепа. По тази причина Парагон не се стресна от неочакваните му думи. Той дори не отговори.

— З’шо си т’къв? — настояваше хлапето.

— Какъв? — раздразнено попита Парагон.

— Вечно ядосн. Ил’ само размах’аш р’це и крещиш.

— А ти какъв очакваш да бъда? — отвърна корабът. — Да подскачам от радост, че ме отвличат? Да преливам от вълнение, че се отправям на малоумна мисия?

Той усети как момчето повдига рамене.

— Би могъл.

— Така ли? Бих искал да зная как — хапливо се осведоми Парагон.

— Туй йе лесно. Просто реши д’ бъдеш.

— Просто ей така? Решавам да бъда щастлив и забравям всичко, което са ми причинили?

— Да. — Ноктите на момчето простъргваха скалпа му. — Виж мен. Яз можех д’ ги мразя до един, но реших д’ бъда щастлив. Реших д’ зема онуй, шо мо’а д получа. Д’ се сдобия с нов живот. — След миг мълчание то добави. — Н’ мисля, че ш’ получа друг шанс. Ш’ тря’а д’ използвам тоя.

— Не е толкова просто — тросна се другият.

— Би могло — настояваше Клеф. — Н’ йе по-т’рдно от туй д’ решиш, че си ядос’н.

След тази реплика момчето се отдалечи, а босите му крака стъпваха леко по палубата.

— Но йе мно’о по-забавно — додаде то.

Водата се стичаше по дъските. Очаквано, нейният напор бе притиснал платнището, забавяйки струите ѝ. Работниците натъпкваха празнините бързо и умело, с неочаквана за Алтея ловкост. Поне те отпадаха като проблем.

Безпокояха я онези, които работеха на помпите: те бяха започнали да се уморяват. Затова тя тръгна да търси Брашън, за да им поиска заместници.

Тя се натъкна на него край една стълба. Следваха го неколцина едри мъже, прекачили се от шлепа.

— Те идват да заменят изпомпващите — кимна той, изпреварвайки репликата ѝ. — Как е положението?

— Успяваме да удържаме нивото на нахлуващата вода, дори да го намаляваме по малко. Дъските се подуват бързо, както може да се очаква. Ако ставаше дума за друг жив кораб, бих го помолила да се погрижи за част от течовете, но в случая ме е страх дори да го попитам. — Тя почака работниците да отминат, преди да добави съвсем тихо. — Боя се той да не стори точно обратното. В какво настроение е?

Брашън замислено почеса челюстта си.

— Не зная. Докато го изтегляхме от брега, той крещеше напътствия, сякаш нямаше търпение отново да заплава. Но по същата причина като теб аз се боя да повярвам в това. Понякога е достатъчно да го разгневиш с предпоставката, че смяташ настроението му за добро.

— Защо ли ми звучи познато. — Тя го погледна състрадателно. — Брашън, осъзнаваш ли в какво се замесваме? По-рано ми се струваше, че този план, макар и единствен, е изпълним. Но сега… Осъзнаваш ли, че ние изцяло се намираме в негова власт. Той е пълен господар на съдбите ни.

За момент морякът придоби страшно изморен вид, раменете му увиснаха унило. Поетият подир това дъх укрепи изражението му.

— Недей да спираш да вярваш в него, Алтея, иначе с всички ни е свършено. Парагон е по-скоро дете, отколкото възрастен. Когато наредя нещо на Клеф, аз не се оглеждам да се убедя, че той ще се подчини. Не му позволявам да осъзнае, че той има по-голямо влияние над мен, отколкото обратното. За момчетата това е трудно поносимо. В такива обстоятелства те започват да изпитват границите, за да разберат какво точно им е позволено. Едва подир откриването им те се чувстват спокойни.

Тя се усмихна леко, макар че в момента не ѝ беше до смях.

— От собствен опит ли говориш?

Неговата усмивка беше още по-кисела:

— Когато най-сетне открих границите, вече бях пропаднал отвъд ръба на света. Няма да допусна същото да се случи с Парагон.

Брашън замълча; тя остана с впечатлението, че мъжът възнамерява да каже още нещо. Но той само сви рамене и забърза подир помпиерите.

Това ѝ напомни, че за нея също оставаха задължения. Алтея се върна в трюма, за да прегледа работата по уплътняването. В повечето случаи хората ѝ доукрепваха местата, натъпкани с кълчища още на брега. На няколко места те дори отстраняваха от тези уплътнения, за да позволят на дъските сами да се притиснат една към друга.

Подобно на повечето кораби, изработени от жителите на Дъждовните земи, Парагон бе проектиран да издържа както кипящите води на Реката, така и гнева на океанските води. Майсторската изработка и вълшебният материал бяха издържали и десетилетията нетипично изгнание на брега. Дори изглеждаше, че сивите дъски сами са започнали да се подреждат. Може би Парагон действително бе избрал да сътрудничи… Един жив кораб бе в състояние да стори много за собствената си поддръжка, стига да пожелаеше.

Обхождането на кораба донасяше със себе си странно усещане. За първи път палубите му не бяха наклонени: състояние, в което Алтея не беше го виждала преди.

Тъй като хората, за които тя отговаряше, работеха добре, младата жена си позволи една бърза обиколка на кораба. Благодарение на нея тя откри, че в камбуза е настанал хаос — печката се бе откъснала от кюнеца си и се бе плъзнала из цялото помещение, сипейки пепел. Капитанската каюта също бе пострадала по сходен начин, само дето тук разпръскването се бе паднало на сандъчето с Алтеините вещи. Една строшена стъкленица парфюм изпълваше цялото помещение с тежката миризма на люляк.

Точно в това помещение Алтея почувства истински, че пътуването им се случва наистина. Много скоро Янтар трябваше да изнесе вещите си и да се премести в далеч по-скромната каюта, полагаща се на корабния дърводелец.

А на нейно място щеше да се нанесе Брашън.

Алтея неохотно бе признала пред самата себе си, че е най-разумно той да поеме командването на кораба. Но нейното съгласие не произтичаше от доводите на моряка, а притежаваше лични основания. Когато те си върнеха Вивачия, Алтея трябваше да разполага със свободата да се пренесе на борда ѝ и да поеме нейното командване. Ако за целта ѝ се наложеше да изостави капитанския пост на Парагон, това щеше значително да разстрои и без това проблемния кораб. Човекът, който се нагърбеше с отговорността на негов капитан, трябваше да остане с него до края на пътуването. Това означаваше, че Брашън е най-подходящият избор.

И все пак тя почувства жегването на съжаление, докато затваряше вратата след себе си. Парагон притежаваше старомоден дизайн; капитанската каюта бе най-доброто помещение на борда. А и Янтар бе възстановила по възхитителен начин мебелите и повечето декоративни елементи. Върху отвора, който тя необмислено бе прорязала сред пода, лежеше килимче. Сред цветните стъкла на илюминаторите личаха пукнатини, някои парченца липсваха, но това не представляваше сериозен проблем. Средствата за възстановяване бяха съсредоточени върху най-неотложните поправки.

Алтея се отправи към каютата на помощник-капитана — нейната каюта. Това помещение бе много по-дребно от покоите, заделени за корабния ръководител, но пак се намираше с класи над моряшките помещения. Вътре имаше прикрепена към стената койка, сгъваемо бюро и два шкафа. За втория помощник също бе предвидена отделна каюта, макар и не по-голяма от един гардероб. На моряците самостоятелни каюти не се полагаха — те трябваше да се ограничат с хамаците си в кубрика. Това също бе типично за по-старите живи кораби — удобствата на екипажа не бяха вземани под внимание; акцентът падаше върху пространството за товар.

На палубата тя завари крачещия неспокойно Брашън. Морякът имаше напрегнат, но и удовлетворен вид.

— Държим се добре — поде той, веднага щом я видя. — Корпусът все още пропуска, но много по-малко: вече са нужни само двама изпомпващи. Мисля, че утре сутринта всички течове ще са отстранени. Корабът е леко наклонен, но малко баласт ще изправи нещата.

Явно Брашън наистина беше в добро настроение, щом прибягваше до подобни шеги.

— Нямаше никакви пропуквания. Почти ми е трудно да повярвам. Знаех, че живите кораби имат здрава изработка, но все пак… Всеки друг съд, оставен толкова дълго на сушата, по това време щеше да става единствено за гнили подпалки — довърши морякът.

Неговият възторг беше заразен. Тя се присъедини към обхождането му, за да наблюдава как Брашън разклаща някое перило, за да провери устойчивостта му, или поспира край някой от люковете, за да провери лекотата, с която подвижната преграда се отмества. Разбира се, все още им оставаше много работа за вършене, но по-голямата част от нея щеше да се ограничи единствено до възстановяване, а не до подменяне.

— Ще го оставим привързан към шлепа още известно време, за да се убедим, че корпусът ще се надуе. Тогава ще го откараме до западната стена, за да приключим с ремонта.

— При другите живи кораби? — притеснено запита Алтея.

Брашън се извърна по начин, който се доближаваше до предизвикателен.

— А къде другаде? Той също е жив кораб.

Тя реши да бъде пряма.

— Опасявам се от нещата, които те може да му кажат. Някоя необмислена дума е достатъчна да го докара до ярост.

— Колкото по-рано се захванем с този проблем, толкова по-добре. — Той пристъпи по-близо до нея. В първия миг Алтея реши, че ще я хване за ръката. Но Брашън само ѝ направи знак да го последва и продължи в същата посока, към носа. — Според мен трябва да му върнем нормалния живот. Да се отнасяме с него така, както бихме се отнасяли с всеки друг жив кораб. Проявите на плахост само биха го направили по-тираничен.

— Наистина ли мислиш, че ще се окаже толкова просто? Че ако започнем да се отнасяме с него нормално, той ще започне да се държи нормално?

Брашън се ухили насреща ѝ:

— Не. Разбира се, че не. Но това е нещото, с което ще започнем.

Тя осъзна, че отвръща на усмивката му: реакция, породена от нещо, което се простираше по-дълбоко от интелекта ѝ. Беше ѝ трудно да осмисли усещането си. Във всеки случай тя знаеше, че ѝ е приятно да вижда пред себе си предишния Брашън. Беше изчезнал циничният и злобен нехранимайко, когото Кайл Хейвън и Торг бяха създали. Насреща ѝ стоеше мъжът, служил като дясна ръка на нейния баща.

Алтея го последва към предната палуба. Там Брашън се облегна на парапета и се приведе към фигурата.

— Ето че успяхме, стари друже. Тепърва ни предстои да ги стреснем допълнително.

Парагон не му обърна внимание. Брашън леко повдигна рамене и шавна с вежда към Алтея: дори това не беше в състояние да помрачи настроението му.

Той се загледа към гората от мачти, указваща очертанията на пристанището.

— Мразиш ли ме?

За момент тя реши, че въпросът му е насочен към кораба. Разубеди я последвалият поглед, насочен към нея.

— За какво?

Брашън извърна цялото си лице към нея и отговори с добре познатата ѝ откровеност:

— Задето съм застанал тук по начин, който по-рано смятах за невъзможен. Задето стоя на собствената си палуба: Брашън Трел, капитан на живия кораб Парагон. Място, за което зная, че ти би искала да заемаш.

Той се стараеше да звучи сериозно, ала въпреки това се усмихна. Нещо в тази мимика накара очите ѝ да се насълзят. Алтея побърза да се извърне към водата, за да скрие сълзите. Колко ли дълго Брашън бе жадувал за настоящия момент? И с каква сила?

— Не те мразя — тихо отговори тя. И изненадващото бе, че тези ѝ думи изразяваха истината. В душата ѝ нямаше и частица ревност, даже напротив, тя се радваше на неговото постижение.

Алтея отпусна длани върху парапета.

— Твоето място е тук, също като неговото. След всичките тези години той най-сетне се намира в добри ръце. Как бих могла да изпитвам завист?

Тя отново го погледна крадешком. Вятърът си играеше с тъмните му кичури. Неговото лице също бе достойно да бъде пресъздадено във фигура, предшестваща кораб.

— Ако баща ми беше жив, той би те потупал по гърба и би те поздравил. И освен това би те предупредил, че когато си върнем Вивачия, вие с Парагон ще ни дишате прахта.

И тя се усмихна насреща му.

Парагон усети приближаването им; усети, че те говорят за него. Клюки, клюки, клюки… Всички човеци бяха такива. Те винаги предпочитаха да говорят за него, вместо с него. Те го смятаха за глупав. Вероятно си мислеха, че е безсмислено да разговарят с него.

По тази причина той нямаше усещането, че подслушва. Обгръщащата го солена вода бе донесла не само стари усещания, а и беше обогатила собствените му възприятия. Корабът не само долавяше думите им по-ясно: той бе придобил способността да се вслушва и в чувствата им.

Раздразнението му отстъпи пред удивление, породено от чуждите чувства. Той ги усещаше много по-ясно — почти със същата яснота, с която би усещал едного от семейството си.

Парагон се съсредоточи към двамата предпазливо, за да не бъде усетен.

Задачата му се оказваше улеснена от обстоятелството, че техните емоции бяха силни. Брашън бе опиянен от триумф, Алтея споделяше това усещане. Между двамата съществуваше и нещо друго, за което Парагон не разполагаше със съответстващо понятие. Той го отъждествяваше с усещането, съпровождащо наместването на неговия корпус след съприкосновението с морската вода: усещането на завръщане към подобаващото. Като река, която се връщаше в истинското си корито. Между Брашън и Алтея съществуваше напрежение, което те приемаха: това взаимно съпротивление им позволяваше да определят себе си. Както вятърът издуваше платната му. Без този напор Парагон не би могъл да се движи: подобно напрежение корабът не се стараеше да избягва, а приветстваше.

Явно и за тях важеше същото…

Едва Брашъновото облягане върху парапета го накара да осъзнае, че двамата са се приближили досами него — вглъбен във вътрешните им прояви, той не бе усетил самото им движение. Какво пък, той така или иначе нямаше намерение да повежда разговор с тях.

Алтея също се облегна на перилата му, предоставяйки достъп до чувствата си. Този допир осъществяваше верига, между Алтея и Брашън и обратно, в която Парагон бе свързващата брънка. Така той можа да усети, че гордостта в гласа на Брашън не е преструвка.

— Брашън Трел, капитан на живия кораб Парагон.

Думи, изречени с нормален глас, но намерили отклик в целия кораб. Брашън изразяваше не само гордост, а и привързаност. Достойнство, което припознаваше качествата на кораба, защото смяташе самия него за достоен. Брашън бе копнеел да обяви този съд за свой — не просто за това пътуване, не защото ставаше дума за евтино и леснодостъпно начинание. Той искаше да бъде капитан на живия кораб Парагон. Фигурата с удивление откри, че Алтея споделя тези чувства. И двамата усещаха, че Брашън е намерил мястото си.

Нещо отдавна угаснало се разбуди в Парагон. Дребна искрица на собствено достойнство наруши тъмнината му.

— Не бъди толкова сигурна, Вестрит — тихо каза той. Беше му приятно да усети как двамата сепнато се обръщат към него и се привеждат, за да видят лицето му. Парагон все още задържаше ръцете си скръстени, но бе свел брадичка самодоволно. — Ти си мислиш, че двете с Вивачия сте голяма работа, само че ние с Трел тепърва ще показваме на какво сме способни. Ти още нищо не си видяла.

Глава двадесет и шеста Компромиси

— Мисля, че стана чудесна — с нескрито удовлетворение заяви Кефрия.

— Прекрасна е — присъедини се Рейч. — Завърти се още веднъж, малко по-бързо, за да може краят леко да се повдигне. Искам да се уверя, че подгъвът е напълно равномерен, преди да го зашием.

Малта предпазливо повдигна ръце, за да не размести карфиците, и се завъртя около себе си. На пода около нея лежаха материалите, послужили за направата на тази рокля — стари тоалети, всеки пожертвал определена част от себе си в името на предстоящия бал. Някои бяха дарили дантелите си, пищните ръкави на новата дреха бяха дошли от полите на друга рокля.

— Също като водна лилия под дъха на вятъра. Просто няма как да станеш по-прекрасна — заяви бившата робиня.

— Освен ако не се усмихне — обади се Силдин. Той седеше на пода в ъгъла на стаята, разпръснал сметачните си плочки. Вместо да решава задачи, брат ѝ строеше кули с тях. Само че Малта бе прекалено потисната, за да изтъкне това пред майка си.

— Силдин е прав, Малта. Никой тоалет не може да разкраси лицето ти, освен ако ти не го сториш. Защо се мръщиш? Още ли ти се иска да бяхме наели шивачка?

Що за въпрос задаваше майка ѝ?! Естествено, че това ѝ се искаше. Години наред двете с Дело бяха обсъждали летния бал, на който щяха да бъдат представени пред обществото. Двете бяха рисували роклите си, бяха обсъждали най-подходящите кройки, кроячки и обувки. И с право, защото нямаше да има друг момент, в който погледите на града да се насочат към тях с подобно изчерпателно внимание.

И тази година всички щяха да видят Малта Вестрит с тоалет, съшит от стари дрехи, и с преправени обувки… Само как ѝ се искаше да се случи някакво чудо.

Девойката отдавна бе престанала да изразява мъките си. Тя не искаше да вижда майка си ридаеща, нито да чува как баба ѝ дълбокомислено я наставлява да се чувства горда от жертвите, които прави. Това беше всичко, което те можеха да сторят за нея в настоящите обстоятелства. Каква полза имаше да обсъжда разочарованието си?

— Трудно ми е да се усмихвам в подобно време, мамо. — Тя си пое дъх. — Винаги си бях представяла как влизам в залата редом с татко.

— Аз също — тихо отвърна Кефрия Вестрит. — Страшно ми е мъчно, че това ти е отнето, Малта. Още си спомням първия си летен бал, на който бях облечена като жена. Бях толкова нервна, че очаквах да припадна, когато чух името си. Тогава татко ме хвана под ръка и ме поведе… Той много се гордееше с мен.

Гласът ѝ се задави, тя премигна.

— Където и да се намира баща ти сега, сигурна съм, че той също си мисли за теб.

— Понякога ми се струва непристойно да мисля за приеми, рокли и ветрила, докато той е затворник някъде сред Пиратските острови. — Малта замълча за момент. — Може би трябва да отложим представянето ми за следващата година. Може би по това време той ще си е у дома.

— Вече е малко късно да мислим за това — обади се баба ѝ от креслото си. Тя се бе настанила съвсем близо до прозореца и под ярката светлина се опитваше да изработи ветрило. — Някога ми се струваше съвсем лесно — недоволно промърмори тя на себе си. — Пръстите ми вече не са толкова ловки…

— Боя се, че баба ти е права. — Кефрия започна да щипе дантелените си маншети. — Целият град очаква да те представим тази година. Освен това отлагането би утежнило ситуацията ни със семейство Купрус.

— Вече не съм сигурна, че харесвам Рейн. Ако той проявяваше истински интерес към мен, а не просто увлечение, щеше да ме е посетил повторно. — Тя извърна глава към майка си точно в момента, когато Рейч се опитваше пробно да постави диадемата ѝ. — Никакви вести ли не си получавала от майка му?

Рейч я хвана за брадичката и я принуди да стои неподвижна.

— Прекалено е претрупано, лицето ѝ се губи. Ще трябва да внесем промени — навъси се Кефрия. Слугинята се зае да снема накита, а тя продължи, вече към дъщеря си. — Какви други вести очакваш? Тя ни писа, че изразява дълбоко съчувствие и заедно с всичките си близки се надява на бързото завръщане на баща ти. А Рейн с нетърпение очаквал летния бал. — Жената въздъхна. — Освен това тя изключително деликатно загатна, че две седмици след бала е подходящ момент да обсъдим изплащането на задълженията си.

— Което в превод означава, че тя иска да види как ще продължат отношенията на Малта и Рейн след бала — кисело вметна баба ѝ, загледана в зараждащото се в ръцете ѝ ветрило. — Те също трябва да мислят за репутацията на рода си, Малта. Прекалено честите посещения на Рейн биха изглеждали непристойно, още повече в случай като твоя, когато става дума за девойка, която не е била представена официално. Накрая, пътуването от Дъждовните земи до Бингтаун е дълго: това не е маршрут, който човек поема произволно.

Малта въздъхна тихо. Самата тя често се бе утешавала с тези обяснения. Но въпреки това ѝ се струваше, че Рейн просто е преценил, че не си струва да си губи времето с нея. След онзи смразяващ следобед женската ѝ се присънваше често, във видения, обхващащи целия спектър между плашещото и смущаващото. Понякога създанието ѝ говореше за Рейн. Казваше ѝ, че е глупаво от нейна страна да се осланя на неговата помощ, защото тя нямало да дойде. Единствената ѝ надежда се съдържала в освобождаването на съществото.

Отново и отново Малта се бе опитвала да обясни, че подобно нещо е непосилно за нея. Драцената винаги ѝ отвръщаше по един и същи начин:

С подобни думи, подиграваше се тя, ти в действителност ми казваш, че за теб е непосилно да спасиш баща си. Наистина ли смяташ така?

На този въпрос Малта никога не успяваше да намери отговор.

Не, това не означаваше, че тя се е предала. В последно време тя бе научила много за мъжете. На основа на преживяванията си тя бе стигнала до заключението, че в момента, когато тя най-много се нуждаеше от силата и подкрепата им, те я изоставяха. И Керуин, и Рейн бяха изчезнали в момента, в който тя беше поискала от тях нещо по-значимо от дрънкулки и сладкиши. Тези размисли бяха довели със себе си друга, по-неприятна мисъл: баща ѝ също не правеше изключение. Той също бе отплавал от живота ѝ в момент, когато тя щеше да се нуждае най-много от подкрепата му. Малта знаеше, че това не е станало по негова вина, но то не променяше наученото от нея. На мъжете не можеше да се разчита, дори на влиятелните мъже, дори на онези, които истински те обичаха. За да спаси баща си, тя трябваше да събере влияние и да го използва.

А впоследствие щеше да задържи натрупаната сила за себе си.

Споходи я една друга мисъл:

— Мамо, след като татко няма да може да ме въведе в залата, кой ще ме придружава?

Кефрия се смути.

— Давад Рестарт предложи, разбира се. Той каза, че за него щяло да бъде чест. Изглежда той смята, че му дължим нещо за сътрудничеството, което той оказа в преговорите за Парагон…

Гласът ѝ затихна в оправдание.

— Нищо не му дължим. За труда си той получи достатъчно — решително заяви Роника. Тя повдигна очи от работата си и погледна Малта. — Ти нямаш никакви задължения към него, Малта.

— В такъв случай… Щом татко няма да го има, бих предпочела да вляза сама.

— Не съм сигурна, че подобно нещо би подобавало… — поде Кефрия.

— Но пък е подходящо. Позволи ѝ.

Малта смаяно погледна към баба си. Роника Вестрит отвърна на погледа ѝ почти дръзновено.

— Целият град ни остави да се оправяме сами. Нека да видят, че всеки от нас действително е способен на това. — Между нейния взор и очите на внучката ѝ премина нещо, което се доближаваше до разбиране. — Нека и Дъждовните земи разберат това — тихо добави Роника.

Алтея крачеше край западната страна на пристанището. Почти на всяка трета крачка полата ѝ се заплиташе в краката. Жената забавяше хода си, но само след няколко мига отново се препъваше. На плажа тя бе привикнала да носи панталони, ала сега Парагон бе привързан край останалите живи кораби и от Алтея се очакваше да се явява в по съответстващ с нормите вид.

Вариантът, на който тя се бе спряла, представляваше компромис, който на всичкото отгоре не удовлетворяваше нито една от страните. Кефрия бе останала възмутена до крайност от грубата работническа пола, докато Алтея намираше въпросната дреха за прекалено ограничаваща. Тя нямаше търпение да отплават: беше се зарекла, че в открито море ще се облича колкото се може по-удобно!

— Алтея! — поздрави боботещият глас на Кендри. Тя се спря и усмихнато се обърна към фигурата му.

— Добро утро — помаха тя. В момента малка част от корпуса му бе потънала, но по здрач той щеше да е нагазил дълбоко заради товара, който щеше да отнесе по Дъждовната река. Дори и в този момент на борда му биваха пренасяни колички с дини.

Край Реката имаше съвсем малко участъци с подходяща за обработване земя; повечето от хранителните продукти пристигаха от Бингтаун. Кендри беше от корабите, които търгуваха почти изцяло с храна.

— Добро утро и на теб, девойче! — Фигурата му опря ръце на бордовете си и се престори, че я оглежда неодобрително. — В този ти вид на миячка за малко да не те позная.

Алтея се усмихна в отговор.

— Ти сам знаеш, че за почистването на жив кораб една миячка не е достатъчна. Сигурно вечерта, когато съм омазана с катран, ще ме познаеш по-лесно.

Кендри носеше чертите на красив млад мъж. Той можеше да се похвали с големи сини очи и подкупваща усмивка, които го превръщаха във всеобщ любимец на кея на живите кораби.

— Доста ще трябва да търкаш, за да се умиеш за летния бал — вметна той.

Това вече беше неприятна за нея тема. Алтея бе спорила дълго с майка си и сестра си, но в крайна сметка бе извоювала своето.

— И тази година няма да присъствам на летния бал, Кендри. Надяваме се, че ще успеем да вдигнем котва преди това. Пък и дори да отидех, кой би пожелал да танцува с една миячка? — опита да се пошегува тя.

Корабът се огледа и бързо ѝ намигна.

— Аз се сещам за един моряк, който не би имал нищо против. — И той снижи глас. — С радост бих отнесъл съобщение до Трехог, ако желаеш да заръчаш нещо.

Значи Граг Тенира все още се укриваше в Дъждовния град. Тя понечи да поклати глава, сетне премисли.

— Може и да изпратя, стига наистина да не представлява проблем.

— За приятелите си съм винаги готов да сторя услуга. И като стана дума за това, как се справя другият ни приятел?

Последното изречение бе изречено със снижен глас и кимване в съответната посока.

Алтея отказа да подхрани раздразнението, придружаващо напоследък тази тема.

— Както можеше да се очаква. Все още му е трудно. Ти сам знаеш колко дълго той е бил изолиран. А сега му се наложи да изживее много за съвсем кратко време. Нов такелаж, нов екипаж, да не говорим, че на борда му няма негов близък.

Кендри повдигна широките си рамене.

— Ако той не беше убил толкова много от тях, сега все щеше да се е намерил един. — И той се засмя в отговор на Алтеиното смръщване. — Просто си разсъждавам на глас, девойче. Недей да кривиш лице насреща ми. В това пристанище няма кораб, който да не е на мнението, че Парагон сам си е докарал проблемите. Това не означава, че ние не му стискаме палци, разбира се. Лично аз много бих се зарадвал да видя как той изкупва предишните си постъпки. Но. — Той повдигна пръст. — Не мисля, че една дама си струва да рискува с него. Ако към датата на отплаване нещата не ти се сторят добри, остави го да отплава без теб.

Той се облегна на корпуса си небрежно, както момче се обляга на напечена от слънцето стена.

— Не би ли искала да тръгнеш с мен по реката? Бас ловя, че ще мога да накарам капитана да те вземе безплатно.

— Аз също съм сигурна в това. И ти благодаря за предложението. Но когато Парагон отплава, аз ще се намирам на борда му. Все пак отиваме да търсим моя семеен кораб. Освен това вярвам, че той ще се справи. — Тя погледна към слънцето. — Трябва да вървя, Кендри. Пази се.

— Ти също се пази, дребосъчке. И не се бави в съставянето на посланието. Утре по пладне възнамерявам да съм отплавал.

На раздяла тя му помаха весело, макар този жест да не съответстваше на чувствата ѝ. Налагаше ѝ се да полага съзнателно усилие, за да си припомня, че всички онези, които ѝ желаеха успех, а в същото време я предупреждаваха да внимава с Парагон, го правят от искрена загриженост за нея. Понякога дори Трел влизаше в тяхното число. Понякога ѝ беше трудно да си припомня искреността им.

Възстановителните работи бяха продължили по-добре от очакваното. Ограниченият им бюджет бе подпомогнат от мистериозното влияние на Янтар. Самият Ноул Флейт предложи услугите си в разпъването на новите въжета. Алтея просто не можеше да си представи причина, накарала свидливия старец да се отнесе тъй щедро към времето си. Несъмнено ставаше дума за някаква тайна, със заплахата от чието разкриване Янтар си бе осигурила услугите му. Вчера пък бяха пристигнали двадесет бъчви сухар, изпратени от анонимно лице. И в този случай Алтея съзираше влиянието на приятелката си.

Най-полезни се оказваха познатите на Янтар роби. Те тихомълком пристигаха подир свечеряване, след като Брашън освободеше работниците, промъкваха се на борда на Парагон и работеха докато зората не започнеше да разпръсква бледнина върху небето — тогава те изчезваха със същата бързина. Всеки от тези помощници работеше усилено и мълчаливо и всеки от тях имаше татуирано лице. На какви ли рискове се излагаха те с тези ежедневни бягства от господарите си?

Алтея подозираше, че след отплаването им същите тези роби ще представляват част от екипажа им. За начина, по който това бягство бе организирано, тя не искаше да знае. Един следобед Брашън се бе опитал да ѝ довери, но младата жена веднага бе го прекъснала, повдигайки ръце с думите:

— Тайните се опазват най-добре, когато са достояние само на един.

Брашън бе останал доволен от реакцията ѝ.

Споменът я накара да се усмихне и същевременно да поклати глава в учудване. Защо мнението му за нея трябваше да има значение? Той не беше полагал никакви усилия да ѝ достави удоволствие, особено с последното си решение. Проклетникът дори не беше допуснал спор по темата, а просто бе изтъкнал позицията си на капитан.

Поне едно трябваше да му се признае: той избра да я повика в каютата си, за да ѝ я съобщи. Така никой не видя гневното ѝ лице, макар че заради строшения илюминатор всеки минувач можеше да чуе виковете ѝ.

Брашън я бе посрещнал небрежно разположен край възстановената маса, заел се да преглежда мостри платнище.

— Мое пълно право е да си избера заместника — обясняваше той с влудяващо спокойствие. — Ти не би ли постъпила по същия начин на мое място?

— Да — просъска в отговор Алтея. — Но на твое място аз бих наела теб, мътните да те вземат! Нали такава беше спогодбата?

— Нищо подобно — замислено отвърна Брашън. Той постави парче платно върху масата, побутна го замислено и го обърна. — Бяхме се споразумели единствено, че ти ще отплаваш на борда на Парагон. Нищо друго. Явно си забравила, че преди време обсъждахме колко неблагоразумие би било да работиш с мъже като тези, от които ще трябва да се състои екипажът ни.

Тя изсумтя отвратено. Някои от тези създания дори не заслужаваха да се наричат мъже.

С вдигане на ръка Брашън предотврати следващите ѝ думи.

— На всеки друг кораб и с всеки друг екипаж бих избрал теб за помощник-капитан. Ти сама знаеш това. Ала тези хора ще се нуждаят от корава ръка. За много от тях думите просто няма да се окажат достатъчни, без значение колко разумни. Те разбират само от заплаха.

— Мога да се справям — дръзко излъга тя.

Трел поклати глава.

— Ти не си достатъчно едра. Те не биха започнали да те уважават, докато не те предизвикат, за да се убедят в качествата ти. А дори и да притежаваше необходимата груба сила, тебе те биха предизвиквали по-често. Да не говорим за съдбата, която би те сполетяла при евентуална загуба. — Тук той замълча многозначително. — По тази причина наех човек, който е достатъчно едър и силен, за да попари дързостта на повечето от моряците. Онези, които все пак решат да го предизвикат, със сигурност ще изгубят. Лавой определено е побойник: и това е едно от по-неутралните определения, които бих могъл да използвам по негов адрес. Но освен това той е адски добър моряк. Ако не беше темпераментът му, щеше да се е издигнал още преди години. Аз му казах, че Парагон е неговият шанс да се докаже. Ако той свърши добра работа, целият Бингтаун ще се убеди в способностите му. Точно тази възможност го убеди да дойде на борда. Голата заплата, която съм в състояние да му предложа, сама по себе си не би се оказала достатъчна. Той иска да се докаже. Аз съм готов да му дам шанс, но освен това искам да се подсигуря. Точно тук се вписваш ти. Ти ще бъдеш втори помощник. Така двамата с теб ще обгърнем неговия авторитет. Не за да го подкопаваме, а за да го подкрепяме. Разбираш ли?

— Започвам — неохотно отвърна тя. Не можеше да отрече логиката на разсъжденията му, но не можеше да отрече и собственото си наскърбление. — Така да бъде. Съгласна съм.

— Има и нещо друго. То също няма да ти се хареса — предупреди Брашън.

— А то е…?

— Янтар си спечели правото да присъства на борда. Тя вложи повече средства и време в това начинание от когото и да било друг, включително двама ни с теб. Не зная какъв моряк ще излезе от нея — самата тя ми каза, че не обичала мореплаването. Във всеки случай тя е доказала уменията си на дърводелец и в това си качество ще служи на борда. И ще спи в твоята каюта.

Алтея простена недоволно.

— Заедно с Джек — безмилостно продължаваше той. — Тя също поиска да дойде. Каза, че е плавала преди, освен това не иска голяма заплата. Тя го прави по-скоро заради самото приключение, както се изрази. Тя е ловка и дръзка. Ти сама видя как се катереше, когато подменяхме такелажа. Само един глупак не би наел подобна жена. И само глупак би я оставил да нощува при отрепките, които сме наели. Със сигурност зная за един, който носи дамгата на изнасилвач, а дори има един, край когото дори аз не бих посмял да се отпусна. — Брашън сви рамене. — Ще се постарая трите да дежурите в различни вахти, за да не се оказва каютата прекалено претъпкана.

— Дори и така пак ще сме натъпкани като клечки за зъби — оплака се Алтея.

— Янтар е също толкова недоволна. Тя твърди, че на всяка цена се нуждае от ежедневен период на усамотение. Аз ѝ казах, че е свободна да посещава каютата ми, когато мен ме няма. Същото се отнася и за теб.

— Това ще породи приказки сред екипажа.

Брашън се бе подсмихнал кисело.

— Да се надяваме, че това е най-интересното, което те ще обсъждат.

С леко тръсване на глава тя прогони спомена. В настоящия момент тя споделяше настроението, в което Трел бе отправил последните си думи, и се молеше за протичането на един обикновен ден. Обикновен, а не ден, който Парагон прекарва в безкрайно ридаене или в неспирно рецитиране на едно и също неприлично стихче. В случаите, когато корабът я поздравеше по нормален начин, Алтея се чувстваше като благословена от самия Са. Вчера например тя го завари да стиска мъртва писия, която някой минаващ шегобиец беше му връчил. По някаква причина мъртвата риба го беше разстроила, ала въпреки това Парагон отказваше да им я даде или да я хвърли сам. Едва намесата на Янтар го беше убедила да се раздели с рибата. Понякога тя единствена се оказваше в състояние да се оправя с него.

Преди няколко дни те бяха попълнили екипажа си — процес, впоследствие повторен още няколко пъти. Винаги се случваше същото: Брашън намираше моряци, убеждаваше ги да постъпят, а още на следващия ден те изчезваха. Това се дължеше не само на чудатостите, които Парагон изричаше и вършеше. Неговата лудост изпълваше въздуха около кораба. Онези, които бяха достатъчно чувствителни да я усетят сами, биваха спохождани от кошмари или внезапни пристъпи на паника посред бял ден.

От своя страна Брашън и Алтея не принуждаваха никого да остава. Те знаеха, че е далеч по-добре да изгубят несериозните кандидати в самото начало, отколкото да се окажат с неподходящ екипаж сред открито море. Въпреки това ситуацията около Парагон вече пораждаше първите шеги. Неговият екипаж-сбирщина сам по себе си бе необичаен за Бингтаун, а отказващите се моряци допълнително прибавяха към тази атмосфера.

Днес, слава на богинята, Парагон изглеждаше спокоен. Поне по време на приближаването си Алтея не долови викове. Освен това сновящите из пристанището докери и моряци не спираха, за да се заглеждат в него.

— Привет, Парагон — поздрави тя, прекосявайки дъсчения мост.

— Привет — добродушно отвърна фигурата. Край нея седеше Янтар, приседнала на парапета. Косата ѝ бе разпусната и потрепваше по вятъра. В последно време майсторката на накити бе започнала да се облича по странен начин: с широки панталони, напомнящи шалвари, блуза и жилетка. Тя беше чужденка и можеше да си позволи подобни чудатости: нещо, за което Алтея в този момент ѝ завиждаше. — Чува ли се нещо за Златен звън? — додаде Парагон.

— Нищо не съм чула. Защо питаш?

— Говори се, че той закъснява. Корабите, които би трябвало да се засекат с курса му, не са го срещали.

Сърцето на Алтея се сви.

— Има много неща, които са в състояние да забавят един кораб, дори и ако той е жив — отвърна тя с глас, който се стараеше да запази небрежно звучене.

— Ама разбира се — не мирясваше Парагон. — Пирати. Змии. Бури.

— Неблагоприятен вятър — възрази Алтея. — Неочаквани затруднения при товаренето.

Корабът само изсумтя. Янтар погледна приятелката си и сви рамене.

Е, поне днес с него можеше да се разговаря спокойно. С тази мисъл Алтея преодоля остатъка от дъсчения мост и стъпи на борда.

В средата на палубата стоеше Лавой, опрял ръце на хълбоците си. Той бавно местеше тежкия си поглед. Това беше най-неприятният етап от пристигането ѝ на борда.

— Вторият помощник очаква нареждания — заяви тя.

Лавой извърна рибешките си очи към нея; миг по-късно устата му се изкриви в презрение.

— Забелязах — рече той. — Днес ще товарим припаси. Ти и още шестима моряци ще ги подредите в трюма. Ти знаеш как.

Последните три думи частично представляваха въпрос.

— Да — лаконично отвърна Алтея. Тя нямаше намерение да изброява квалификацията си пред него. На колана ѝ висеше билета с щампата на Офелия, а този знак бе достатъчен за всеки от това пристанище.

Жената плъзна поглед по палубата, за да избере помощниците си.

— Хаф. Ти. Джек, Кипрос, ти и Керт.

Тя още не бе научила имената на целия екипаж, а това начинание се утежняваше допълнително от начина, по който непрекъснато пристигаха нови моряци.

Последвалото възложение далеч не я изпълваше с възторг. Лавой здравата пришпорваше работещите на брега, така че равномерното разполагане на припасите щеше да зависи изцяло от нея и хората ѝ. Тя подозираше, че помощникът ще продължи да поддържа това темпо, за да провери дали нейната група ще се окаже в състояние да издържи. Между помощниците винаги съществуваше подобно съперничество. В някои случаи то бе по-скоро добронамерено, израз на състезателен дух. Ала този случай не беше такъв.

Парагон се оказа повратлив кораб. Брашън с голямо усърдие се бе погрижил за баласта, но въпреки това съдът се поклащаше повече, отколкото се нравеше на Алтея. При тези обстоятелства разположението на товара придобиваше изключително значение, особено в случаите, когато ги връхлетеше неочакван вятър при повече платна.

Това я караше да се чувства раздвоена. От една страна тя не искаше да бъде тази, която да носи отговорност за стабилността, а в същото време не можеше да повери тази задача на друг, може би с изключение на Брашън. Баща ѝ винаги бе отделял голямо внимание на разположението на товара; изглежда тя бе наследила тази му черта.

В трюма беше задушно и горещо. Дори и отворените капаци не смогваха да изтеглят натежалия въздух. Поне усещащите се сега миризми бяха пресен катран, лак и кълчища. Скоро подир отплаване те щяха да бъдат смесени, а впоследствие и заменени от миризмата на застояла вода, човешка пот и многократно използвана мазнина. Поне сега Парагон ухаеше на нов кораб. Дори и ако това му ухание не съвпадаше с вида му.

Във всяко едно ъгълче погледът можеше да открие свидетелства за възрастта му: инициали, издълбани от нечие острие, дупката от кука, приютявала хамак или някаква мърлява торба. Имаше и знаци, извикващи далеч по-мрачни образи. Кървави отпечатъци от нечие пълзене. Петно, по чиито пръски лесно се отгатваше посоката и силата на удара, пръснал главата на неизвестния клетник. Магическото дърво помнеше. Алтея подозираше, че в даден момент от миналото на кораба на борда е имало клане. Това не съвпадаше с неговите твърдения, че собственоръчно издавял екипажите си, но нямаше как да се узнае — и най-заобиколното подпитване довеждаше Парагон до ярост. Надали те щяха да узнаят цялата истина.

Нейната догадка за Лавой се оказа права. От брега пристигаше непрекъснат поток припаси, заплашващ да залее екипа ѝ. Всеки глупак можеше да пренася бъчви бързо, каза си тя. Виж, за правилното им подреждане се искаше умение.

Тя работеше наравно с хората си, както можеше да се очаква от един втори помощник. Това също бе част от негласния Брашънов компромис. Алтея все още вярваше, че би могла да си спечели уважението на екипажа — е, по-добър шанс нямаше да намери.

Освен това тези обстоятелства ѝ предоставяха възможност да се убеди, че Джек притежава оповестените си качества. Въпросната не се затрудняваше да работи заедно с мъжете. Обратното не можеше да бъде казано, но пък това трябваше да се очаква: все пак тя идваше от Шестте херцогства, следваше други нрави.

Джек действително се оказа издръжлива. Тя работеше енергично, а освен това умееше да примесва шеги, които облекчаваха работата. Веднага личеше, че тя щеше да се впише добре сред екипажа. Дано само да не се впишеше прекалено близо с някои от мъжете… Едрата жена дори не правеше опит да скрива този си интерес. Дали това нямаше да създаде известни проблеми на борда? Алтея си отбеляза, че трябва да повдигне този въпрос пред Брашън. Той беше капитан, нека той да се тревожи за това.

Светлината от отворените капаци хвърляше правоъгълни петна светлина в трюма. Щом сандъците и различните по големина бъчви бъдеха спуснати долу, последващото им подреждане бе вършено изцяло от мускули. Тук дребният ръст на Алтея се превърна в предимство, позволяващо ѝ по-лесно да маневрира сред тесните пространства. Спуснатите контейнери биваха пренасяни до съответните места на ръце или с помощта на куки. Всеки път, когато Алтея започнеше да си мисли, че те нямат край, тя бързаше да си припомни неизразимата стойност, която всеки от тези съдове придобиваше в открито море. А екипажът на Парагон бе по-многоброен от обичайното, съставен не само от моряци, но и от бойци — факт, който допълнително увеличаваше стойността на припасите. Тъй като продължителността и етапите на пътуването не се знаеха предварително, корабът щеше да отнесе със себе си всичките възможни хранителни припаси, които позволяваха средствата им. В този случай излишъкът бе за предпочитане пред недостига.

Въпреки че се трудеше наравно с хората си — а може би тъкмо заради това — Алтея бързо разбра кой от тях работи усилено и кой се старае да мине с колкото се може по-малко. Кипрос и Керт работеха сносно, но се нуждаеха от ръководство. Джек беше същинско бижу: тя влагаше и мишци, и мисъл, проявявайки полезна инициатива. Симой, сравнително възрастен моряк с пиянски червеникав нос, вече се оплакваше от стара травма в рамото си. Най-вероятно той също щеше да се присъедини към вече заминалите си моряци — дори и ако оплакванията му бяха истински, а не дело на леност, подобни хора не им трябваха на борда. Оставащите двама бяха млади: Хаф, младок с многознаеща уста, който не си правеше труда да прикрива презрението си към Алтея, и Лоп, гърчав мъж към тридесетте, чието желание за работа се оказваше обременено от мудния му ум. И въпреки това Алтея предпочиташе неговата глупост пред граничещата с неподчинение дързост на Хаф. Много скоро щеше да ѝ се наложи да го постави на мястото му: нещо, което тя не очакваше с особено нетърпение, защото той беше по-едър от нея, с добре развита мускулатура. Въпреки това жената смяташе, че с подходящото отношение няма да се стигне до подобен сблъсък.

Лавой периодично се отбиваше в трюма, за да провери напредъка на подреждането. При всяко свое посещение той намираше някакъв дребен недостатък, който да изтъкне. В отговор Алтея стискаше зъби и се подчиняваше. Трябваше да се подчинява, защото той беше помощник-капитан и авторитетът му пред екипажа трябваше да бъде поддържан.

При четвъртото му изникване на Алтея ѝ идеше да изкрещи. Но той само се огледа и дори кимна.

— Продължавайте.

Това, заедно с кимването, изчерпваше израза на неговото одобрение. Въпреки това Алтея почувства удовлетворение. Той бе сметнал за нужно да изпробва способностите ѝ. И занапред, както и сега, той нямаше да открие у нея склонност към неподчинение или разтакаване. Нямаше, защото тя беше обещала това на Брашън и възнамеряваше да удържи на думата си.

Въпреки това денят се оказа уморителен. В края на смяната ѝ, когато Алтея най-сетне изникна на палубата, горещината на следобеда ѝ се стори прохладна. Дори жегата бе за предпочитане пред задуха на трюма.

Тя отдели лепнещата си риза, тръсна глава и тръгна да търси Янтар.

Откри я да разговаря с Брашън. Приятелката ѝ държеше краищата на въже и неумело се опитваше да стегне брамшкотов възел. Капитанът го взе от ръцете ѝ, поклати глава, развърза го и отново ѝ подаде краищата.

— Опитай отново. Продължавай да се упражняваш, докато не се научиш да го стягаш със затворени очи. Ако някога се наложи да разчитаме на целия екипаж, то ще бъде по време на силна буря.

— Колко успокояващо — промърмори Янтар, но въпреки това се подчини. Личеше, че тя привиква към новоустановилите се роли със смайваща бързина. В поведението си с всички тях Брашън незабелязано подчертаваше новия си статус на капитан.

Подобни промени не бяха нещо непознато за Алтея. Тя ги бе съзирала и преди, на борда на Вивачия, когато някой от моряците се издигнеше в корабната йерархия и трябваше да промени отношенията с неотдавнашните си другари. Понякога този процес не минаваше без насилие, макар че на борда на Вивачия до подобни прояви никога не се беше стигало.

Самата тя с готовност проявяваше към Брашън сдържаността и уважението, които му се полагаха в ролята на капитан. Тази дистанция улесняваше нещата и за двама им.

Затова тя вложи почтителна нотка в гласа си:

— Капитане, бих искала да докладвам за потенциален проблем сред екипажа.

Той веднага се обърна към нея.

— За какво става въпрос?

Тя си пое дъх и изстреля:

— Джек е прекалено дружелюбна с колегите си. По-късно това може да създаде известни проблеми. В пристанището ситуацията е една, но в открито море…

Трел кимна.

— Зная. Аз също размишлявах над това. Повечето от тези мъже никога не са плавали заедно с жена, може би като изключим някоя капитанска съпруга. Възнамерявам преди отплаване да събера целия екипаж и недвусмислено да изтъкна, че това няма да бъде допускано на борда на този кораб.

Повдигнала вежди, Янтар следеше разговора им. Но не тя беше тази, която се намеси в него.

— Какво няма да бъде допускано? — любопитно се осведоми Парагон.

Алтея съумя да не се усмихне. Брашън се отнесе към питането сериозно, обяснявайки:

— Няма да търпя отношения между моряците, които застрашават ефективното поддържане на кораба.

По време на тези реплики Джек се беше приближила. Тя повдигна вежда, но запази мълчание, докато Брашън не се обърна към нея.

— Проблем ли има, Джек? — попита капитанът.

Чула темата на разговора им, тя не се престори.

— Не, капитане. И не очаквам да има проблем. И преди съм плавала със смесен екипаж. С ваше разрешение ще отбележа, че умея да се грижа за себе си.

Вероятно Алтея беше единствената, забелязала потиснатата Брашънова усмивка.

— Не се съмнявам в това, Джек. По-скоро се притеснявам за мъжете, които не умеят да проявяват сдържаност.

— Убедена съм, че те ще се научат, сър — със сериозно изражение отвърна Джек.

А Парагон изненада всички им с вмятането:

— Да се надяваме, че урокът няма да се окаже болезнен за никого.

— Той се занимава с това вече трети ден. Казвам само, че ако е нещо ценно, той би трябвало вече да го е разбрал. А ако не е, има много други места, върху които би трябвало да се съсредоточи. Места, които, по мое мнение, са далеч по-обещаващи от онази килийка. — Бендир остави лулата си. — Това е всичко — натърти той и хвърли изнервен поглед към по-малкия си брат, седнал насреща му.

Рейн имаше бледен, напрегнат вид. Ризата му беше омачкана.

— Ти говореше по същия начин и когато настоявах, че се нуждая от повече време, за да разгадая огнените кристали — възрази Рейн. — Ако се беше вслушал тогава, много по-малко от тях щяха да пострадат при разкопаването им. Някои неща не стават за един ден, Бендир.

— Съдейки по съзряването ти, това определено е така — изръмжа Бендир и се загледа в чашката на лулата си. Тя бе угаснала, затова той я избута настрани.

Той рязко контрастираше с брат си не само заради по-възрастните черти, а и заради спретнатата риза, украсена с бродерия, и грижливо сресаната коса.

— В случая не си прав, Бендир — укори го Яни Купрус. — Рейн ни обясни, че изпитва затруднения в работата си. Ние трябва да проявяваме разбиране, а не да го корим. Аз си спомням, че самият ти също не беше особено съсредоточен, когато ухажваше Рорела. — И тя се усмихна топло към малкия си син.

— Той щеше да бъде много по-съсредоточен, ако беше избрал разумна жена като Рорела, а не глезено бингтаунско момиче, което само̀ не знае какво иска — отвърна Бендир. — Погледни го. Пребледнял е като гъба. Цяло чудо е, че изобщо вижда къде ходи. Откакто той започна да ухажва тази Малта, тя само го измъчва. Щом тя толкова се затруднява да вземе решение, нека да…

Рейн скочи на крака.

— Млъкни! — просъска той към брат си. — Ти нямаш никаква представа за нещата, които преживява тя, така че просто млъкни.

Той грабна свитъците от масата, без да го е грижа за крехкостта им, и се отправи към вратата. Яни неодобрително изгледа големия си син и забърза да догони Рейн.

— Моля те, Рейн, върни се и поговори с нас. Много добре разбирам, че в момента си напрегнат. И оценявам съчувствието, което ти проявяваш към Малта заради изчезналия ѝ баща.

— Да не говорим и за нашия изчезнал кораб — промърмори Бендир, привидно под нос, но достатъчно силно, та брат му да чуе. Рейн не закъсня да се отзове на провокацията: той рязко се обърна.

— Това е същинският проблем, нали? Ти се интересуваш единствено от сделки и печалби. Изобщо не те е грижа за чувствата ми към Малта. Дори ти досвидя да ми предоставиш свободно време и транспорт, за да я посетя миналия месец, когато вестите за случилото се пристигнаха при нея. При теб всичко опира до парите, Бендир. Пари, пари, пари. Аз намерих тези свитъци, нужно ми е време, за да ги разгадая. Това далеч не е толкова лесно, колкото ти изглежда на теб. От Древните са останали много малко писмени следи. Това затруднява превеждането на редките подобни находки. Аз искам да разкрия целия смисъл на тези документи. Надявам се, че в тях ще се съдържа някакво обяснение за липсата на архиви. Няма съмнение, че те са били грамотен народ — би трябвало да съществува обилие от книги и свитъци, но къде са те? Ти обаче не се интересуваш нито от тайната на този град, нито от нейното разрешаване. За теб тези документи са достойни само за един въпрос: дали написаното в тях може да ни донесе печалба. Ако не, да ги захвърлим, за да изровим още дрънкулки.

И той небрежно захвърли свитъците върху масата, с което накара майка си да потръпне. Край подобно отношение документите нямаше да оцелеят още дълго.

— Успокойте се — остро изрече тя. — Седнете. Все още не сме приключили с разговора си.

Двамата неохотно се подчиниха. Самата Яни умишлено се настани на централното място.

В последно време Бендир бе започнал да се държи прекалено високопарно с брат си и беше време тя да сложи край на това. В същото време тя искаше да отърси Рейн от натрапчивата му меланхолия, която ѝ беше втръснала.

Без да губи повече време, матроната премина в атака. За начало тя повдигна пръст към Бендир.

— Ти нямаш никакво основание да критикуваш поведението на брат си. Когато ти беше влюбен в Рорела, цялото семейство търпеше проявите ти. Тогава ти прекарваше всеки свободен миг на прага ѝ. В паметта ми е останало нещо за пребоядисването на цяло крило от Петльовата зала във всички оттенъци на зеленото, защото то било любимият ѝ цвят. Ти дори не ми позволи да се посъветвам с нея, за да се убедим, че Рорела действително иска това. Спомняш ли си как реагира тя, когато видя твоята изненада?

Бендир гледаше мрачно. Рейн се усмихна широко — изражение, което от дълго време не беше изниквало върху лицето му. На жената се искаше да не го заличава, но човек трябваше да кове желязото, докато е горещо.

— А за теб е крайно време да престанеш да се държиш като влюбен хлапак, Рейн. Ти си мъж. Подобно поведение бих очаквала от теб по време на ранното ти юношество, но ти си на повече от двадесет. Трябва да се научиш да се владееш и да бъдеш по-сдържан в реакциите си. Ти възнамеряваше да отпътуваш по прищявка, без каквото и да е предупреждение. Това беше не просто неразумно, а и недопустимо. Заради напълно оправдания отказ, който получи, ти продължаваш да се мусиш. Подобно поведение не ти подхожда. Много скоро ти ще отплаваш, за да съпроводиш дамата си в нейния първи летен бал. Какво повече би могъл да искаш от нас?

В очите му блеснаха зачатъци на гняв. Това беше добре: ако тя успееше да раздразни и двама им, имаше вероятност те да постигнат разбиране край взаимните си оплаквания от нея. По-рано винаги бе ставало така.

— Какво повече ли? Бих поискал малко повече разбиране за нещата, които тя изтърпява! Аз исках да я посетя, да предложа на нея и близките ѝ каквато помощ съм в състояние да осигуря. Вместо това какво ми беше разрешено? Нищо. Ти им изпрати учтиво писмо, в което изразяваш съчувствието си, и толкова. И ми заяви, че би било прибързано да пиша лично на Малта. Майко, аз възнамерявам да сключа брак с нея. Как е прибързано да помоля семейството си да помогне на нейното?

— Богатствата на нашия род не са твоя собственост, за да ги раздаваш по подобен начин, Рейн. Крайно време е да разбереш това. В своята пламенност ти лесно би отишъл прекалено далеч. Зная, че в случая става дума за живия кораб на семейството ѝ и за собствения ѝ баща. Съчувствието, което аз изпитвам към тях, е искрено, а не просто написано на хартия, както ти загатна. Освен това в случая става дума за значителна инвестиция от наша страна, която може да се окаже безвъзвратно изгубена. Ние не можем да си позволим да захвърляме още пари. Не, не се опитвай да се надигаш, остани и ме изслушай. Онова, което ти смяташ за жестоко, е обикновена проява на разумност. Или очакваш от мен да позволя двамата с Малта да оголеете и обосеете за нещо, което може да се окаже изгубена кауза? Дори в нашия град е известна репутацията на този Кенит. А моето мнение за Кайл Хейвън, макар той да е баща на Малта, не е особено високо. И ще ти кажа още нещо, за което ще искам да си остане само между нас: Хейвън сам си е виновен. Не казвам, че е заслужил онова, което го е сполетяло, но то е следствие от неговите постъпки.

— И това не е всичко. В никакъв случай не бих могла да одобря насоката, която Вестритови са избрали да следват с опита си за спасяване. Дори най-близките им приятели и съседи отказват да ги подкрепят. Цялото им начинание изглежда обречено още от самото начало: Алтея е упорита до крайност, която често прелива в слепота; за капитан им служи един прогонен от семейството си Търговски син; някаква никому неизвестна чужденка ги финансира. Корабът, който те ще използват, изобщо не биваше да напуска брега. Парагон е жив укор за всички ни; нашето незнание е единственото нещо, с което бихме могли да се оправдаем. Наша е грешката, че го създадохме от смесен материал, но същинската вина принадлежи на Лъдчънсови, защото те хвърляха прекомерна тежест и в трюма, и върху мачтите му.

— Нашата алчност сглоби този кораб прекалено бързо, а тяхната алчност погуби разсъдъка му. Това е вината на двете страни. Изоставянето му на брега беше най-разумното, което близките му сториха с него, а връщането му ще бъде най-голямата глупост.

— Какво друго биха могли да сторят Вестритови? — тихо попита Рейн. — Малкото им оставащи богатства се топят. Поне в това отношение те бяха крайно честни с нас. Какво лошо има в това, че се опитват да сторят нещо?

— Биха могли да изчакат — заяви Яни. — От отвличането не е минало чак толкова време. За Кенит се знае, че умишлено отлага исканията си за откуп. Въпрос на време е той да им изпрати послание.

— Аз се съмнявам в това. По всичко изглежда, че той е искал да задържи живия кораб за себе си. Сега се носят слухове, че Златен звън също е изчезнал. Осъзнаваш ли колко уязвими се оказваме ние, майко? Пиратите вече са способни да плават по Реката. За подобно обстоятелство ние никога не сме обмисляли мерки. Мисля, че Вестритови са поели по най-разумния път. Живият кораб трябва да бъде върнат на всяка цена. За да сторят това, те рискуват близките си и богатствата на семейството си. Те правят това не само заради себе си, а и за да защитят нас. А ние какво правим? Просто гледаме.

— Ти какво очакваш да сторим? — уморено се обади Бендир.

Рейн веднага се отзова:

— Да им опростим оставащите задължения по изплащането на кораба. Да допринесем за финансирането на експедицията. Да престанем да бездействаме срещу сатрапа, допуснал пиратството и робството да процъфтяват и да доведат до тази ситуация.

— Ти не само заплашваш да опропастиш и нас, а и да ни удавиш в тресавището на политиката — кипна брат му. — Нашите Търговци вече обсъдиха това. Докато Бингтаун не ни подкрепи открито, няма да предприемаме нищо против сатрапа. На мен също ми е втръснало той да ни тъпче, но…

— Но си склонен да търпиш, докато някой друг не поеме първия риск! — довърши Рейн. — Точно както Бингтаун се ограничава да гледа как Вестритови поемат първия риск в борбата срещу пиратите, а семейство Тенира първи се опълчиха на новите налози.

Яни не бе очаквала подобна насока на разговора, но се възползва от шанса си.

— В този случай съм съгласна с Рейн. Самата ситуация с нищо не се е променила от изказването ми пред съвета на техните Търговци, но настроението в Бингтаун вече не е същото. Съдейки по нещата, които научих за бунтовете срещу данъчните служители, мисля, че ако нашето семейство прояви инициатива, то други ще го последват. Освен това смятам, че трябва да се борим за пълна независимост.

Пълно мълчание последва тези ѝ думи.

— После аз съм бил онзи, който е склонен да рискува цялото богатство на рода ни — промълви Рейн.

— С бездействието си ние рискуваме повече — заяви Яни Купрус. — Време е да се съюзим със съмишленици, без значение от Дъждовните земи или от Бингтаун.

— Хора като Граг Тенира? — рече малкият ѝ син.

— Не мисля, че бягството му тук е просто съвпадение. Семейство Гроув, които го приютиха, винаги са поддържали близки отношения с рода Тенира.

— И винаги са проявявали силна склонност да подкрепят обявяващите се против сатрапа — замислено додаде Рейн. Бендир го погледна изненадано.

— Откога малкият ми братец е започнал да се интересува толкова от политика? На онова събрание в Бингтаун почти трябваше да те завлечем.

— Сторихте добре, че ме завлякохте. Това ми отвори очите за много неща — отвърна Рейн. Към майка си той каза: — Трябва да поканим Граг Тенира на вечеря. Заедно със семейство Гроув, разбира се.

— Би било разумно. — Яни изрече това, извърната към по-големия си син. Утвърдителното му кимване я накара да си отдъхне. Тя нямаше да живее вечно — колкото по-бързо синовете ѝ се научеха да работят задружно, толкова по-добре.

Жената се постара да промени темата.

— Е, Рейн, успя ли да разгадаеш нещо от документите? — Тя кимна към пергаментите, които лежаха изоставени връз масата.

— Известна част. — Младият мъж се навъси и ги придърпа към себе си. — В тях има много непознати думи. Онова, което разгадах, е и вълнуващо, и объркващо. В тях се споменава за друг град, разположен нагоре по течението. — Рейн почеса петно върху бузата си. — Ако съм разтълкувал правилно, този друг град се намира много далеч, почти до място, наричано Планинското кралство. Ако такъв град действително е съществувал и ние успеем да го намерим… Това би била най-голямата находка от основаването на нашето поселище насам.

— Празни надежди — пренебрежително каза Бендир. — И по-рано сме пращали експедиции нагоре по реката. Те не са откривали нищо. Дори и да има такъв град, той ще е заровен.

— Не е сигурно — възрази му Рейн. — Пише, че се намира далеч по реката. Възможно е изобщо да не е затрупан. — Той се замисли. — Напълно е възможно там да има оцелели от Древните. Представете си на какво биха могли да ни научат…

Рейн притихна замечтано, без да осъзнава разтревожения поглед, който майка му и брат му си размениха.

— Мисля, че тези документи си заслужават труда. Освен това възнамерявам да се допитам до драцената.

— Не. — Бендировата забрана не допускаше спор. — Рейн, мислех, че вече сме изяснили това. Ти няма да влизаш повече в онази зала. Дънерът има прекалено голямо влияние върху теб.

— Това не е дънер, а женска. Тя трябва да бъде освободена.

Този път Яни и Бендир не се опитаха да скрият споглеждането си.

— Много отдавна трябваше да насека тази проклетия, още когато за първи път заподозрях, че тя ти влияе. Но тогава моментът не беше подходящ. Това е последният ствол от магическо дърво. И най-големият. Корабът, който ще построим от него, ще бъде последният жив кораб… Освен ако не си прав за новия град. Може би там ще намерим още материал.

— Дори и така да е, без мен ти няма да го намериш — тихо изтъкна Рейн. — А аз няма да ти позволя да убиеш драцената.

Бендир скръсти ръце — жест, който майка му познаваше добре. Още от малък Бендир имаше навика да притиска ръце пред гърдите си по подобен начин, за да сдържи гнева си. А този гняв се проявяваше често, защото Рейн, занесеният мечтател, редовно раздразваше прагматичния си брат. Яни се бе надявала, че синовете ѝ ще се научат да се допълват взаимно. Ала те изглежда предпочитаха вечното неразбирателство.

— Вътре няма дракон. — Бендир говореше бавно, за да подчертае категоричността си. — Каквото и да е имало там, то е умряло отдавна. Вътре са останали единствено спомените му. То е толкова живо, колкото са живи корабите. Материалът попива спомените и ги задържа, това е всичко. Ако не беше така, жителите на Бингтаун нямаше да могат да вливат своите спомени в корабите, които ние произвеждаме за тях. Всеки, който разговаря с живите кораби, на практика разговаря със себе си и спомените, съхранени в корпуса. Когато ти разговаряш с онзи дънер, в действителност ти чуваш собствените си мисли, примесени с безумните спомени на някакво клето създание, погинало далеч преди да открием града. — Следващите си думи той изрече почти с молба. — Рейн, не позволявай на мъртвороденото безумие да открадва гласа ти. Освободи мислите си от него.

За момент върху лицето на Рейн изникна колебание, но в следващия миг го замени упоритост.

— Това е лесно за доказване, просто ми помогни да изнеса дънера на открито. Ако нищо не се случи, ще призная, че съм грешал.

— Това би било лудост! — отвратено възкликна Бендир. — Късът е огромен. За да го извадим, би трябвало да разкопаем целия затрупал го насип. Или да копаем над първоначалния вход, с което рискуваме да затрупаме помещението. Стената над вратата е напукана. Дори и да знаехме как да я отворим, рискуваме да съборим цялата стена. Това просто не е възможно.

— Тя е жива — настояваше Рейн. — Тя каза, че е склонна да помогне на Малта и близките ѝ. Помисли над това. Помисли какви възможности би ни донесъл подобен съюзник.

— А помислял ли си какво бихме правили с подобен враг? — гневно се намеси Яни. — Рейн, омръзна ми да водим един и същи разговор. Дори и ако вътре има някакво живо създание, ние не сме способни да му помогнем, а дори и да бяхме, би било глупаво да го освобождаваме. Няма да повтарям повече: вече е решено. Разбра ли? Повече няма да обсъждаме този въпрос. Аз забранявам.

Рейн отвори уста. Челюстта и долната му устна потрепваха по същия начин, по който бе изразявал недоволството си като малък. В следващия момент той рязко стисна зъби и се надигна от масата.

— Още не сме приключили! — остро каза майка му.

— Аз приключих.

— Не, не си. Настоявам да се върнеш на мястото си и да ни разкажеш по-подробно за тези свитъци.

Той отново се обърна към тях, с помрачнял поглед.

— Настояваш? Тогава ето на какво ще настоя аз: компенсирай времето, което тези проучвания ми отнемат. Щом отказваш да ми дадеш драцената, дай ми от безценните си пари. Защото аз възнамерявам по един или друг начин да помогна на любимата си. Няма да отида на бала, да я хвана за ръка, да танцувам с нея и да я оставя лишена от пари и надежди.

Бендир кипна на свой ред:

— Ти откога престана да се смяташ за част от това семейство? Наистина ли очакваш да ти плащаме, за да изпълняваш дълга си към своя род? Очакваш да ти плащаме задето връщаш част от онова, което си взел? Проклет да бъда, ако допусна подобно нещо!

— Тогава бъди проклет! — хладно отвърна брат му.

— Говори открито, Рейн. — Яни Купрус трябваше да положи усилие, за да запази гласа си спокоен. — Какво точно искаш от нас? Какво трябва да ти предложим, за да престанеш да мълвиш за онази драцена?

— Майко, аз нямам намерение да търпя…

— Тихо, Бендир. Изслушай го, преди да откажеш. Слушаме те, Рейн.

Тя се надяваше, че с тези си думи не е издала същинския си замисъл. Рейн трябваше да остане с впечатлението, че се нагърбва с условията по собствена воля.

Малкият ѝ син облиза пресъхнали устни. Сега, когато трябваше да изрече конкретни искания, той бе придобил несигурен вид.

Най-сетне Рейн прочисти гърло и започна:

— Първо. Да опростите дълга на Вестритови. И без това става дума само за формалност: вече е решено, че корабът ще бъде моят сватбен подарък за Малта. Дайте им го сега, когато той им е най-нужен. Не ги карайте да очакват, че ние ще продължаваме да изцеждаме пари от тях в подобен момент. Не карайте Малта да се опасява, че… — тук гласът му отново трепна — че тя е длъжна да се омъжи за мен заради пари. Не я искам по такъв начин. Не искам тя да се бои, че ние ще поискаме да ни се заплати в кръв.

— Дори и тогава тя би те обикнала, Рейн, не се съмнявай в това. Много невести, дошли в земята ни с нежелание, впоследствие…

— Аз не искам да я спечеля по такъв начин — упорито натърти синът ѝ.

— Няма да използваме тази част от споразумението — увери го Яни Купрус.

— Браво, разбрахме се, просто ще изхвърлим договора. Сега ни кажи за свитъците — намеси се Бендир с отривист глас.

— Още не съм приключил.

— Още ли има? Какво друго ще искаш? Да вземем да те направим сатрап на Дъждовните земи? — саркастично се осведоми брат му.

— Не. Единствената власт, към която се стремя, е правото да се разпореждам със собствения си живот. За периода преди сватбата ни с Малта искам да мога да я посещавам когато си пожелая. Искам да получавам определена месечна сума, за чието влагане да не дължа обяснения никому. Накъсо казано, искам да се отнасяш с мен като с мъж. Ти получи правото на собствена кесия много по-рано от настоящата ми възраст.

— Защото аз имах и съпруга! Когато сключиш брак, ще получаваш собствен дял. В момента такъв не ти е нужен. Аз никога не съм бил стиснат с теб. Майка винаги ти угаждаше най-много. Колкото повече ти даваме, ти толкова повече не се насищаш!

— И с това твое условие съм съгласна — неумолимо изрече Яни.

Бендир я погледна изумено. Смайването му бързо преля в гняв.

— Защо ли изобщо стоя тук? — попита той, буквално вдигнал ръце. — Явно моето присъствие е само за украса.

— Твоето присъствие свидетелства на братовото ти обещание към мен. Ето какво ще искаме от теб в замяна, Рейн: ти ще се откажеш от безумните си намерения и повече няма да влизаш в залата с дънера. Ще изпълняваш дълга си към семейството по начина, по който ние изискаме от теб. Няма да влизаш в града, без преди това да си се допитал до мен и брат си, и ще проучваш само неща, които ние ти заръчаме. Ако се придържаш към всички тези условия, ние ще анулираме договора за живия кораб Вивачия, ще ти предоставим месечен дял, какъвто се полага на мъж, и ще ти позволим да посещаваш любимата си по всяко време. Съгласен ли си?

Тя изреди условията със същия формален стил, с който би оформила договор. Насреща ѝ Рейн обмисляше всяка фраза по ред, както самата тя го беше учила. В същото време той местеше поглед между нея и брат си: личеше, че размисълът му е дълбок. Със същия колеблив жест малкият ѝ син притисна пръсти до веждата си.

Яни очакваше подобна предпазливост: условията на споразумението им бяха високи и за двете страни. Тя предлагаше много и изискваше много.

А Рейн продължаваше да обмисля — прекалено дълго. Явно той се готвеше да откаже.

— Съгласен съм.

Младежът изстреля тези думи бързо, в стремежа си по-бързо да се отърве от думите.

Яни Купрус безшумно си отдъхна. Успехът беше постигнат, капанът се бе затворил. Тя трябваше да си поеме дъх, преди да отговори: трябваше да успокои съвестта си. Това, което правеше тя, беше продиктувано от нуждата, следователно бе достойно. Рейн щеше да се придържа към думата си, както бе постъпвал винаги досега и както щеше да постъпва занапред. Това беше самата същина на един Търговец.

— Като Търговка в това семейство, аз приемам съгласието ти. Потвърждаваш ли свидетелстването си, Бендир?

— Да — мрачно се съгласи той, без да я поглежда в очите. Дали Бендир бе заподозрял стореното от нея и се отвращаваше от него, или бе възмутен от условията?

— Тогава да сложим край днес. Рейн, бъди така добър да отделиш още един ден на тези свитъци, след което да ни предадеш колкото се може по-пълен писмен превод. Не забравяй да извадиш всички нови символи и да отбележиш значението, което според теб те носят. Но започни от утре. Днес всички се нуждаем от почивка.

— Не и аз — отвърна Рейн, насочил насмешката си към себе си. — За мен няма сън. Ще започна още тази вечер. Вероятно до сутринта ще съм отбелязал по-голям напредък.

— Не се претоварвай — заръча тя. Рейн не отговори: той вече събираше документите, за да излезе.

Когато той напусна стаята, Яни се изпречи пред канещия се да последва примера му Бендир.

— Почакай.

— Какво да чакам? — тросна се той.

— Почакай Рейн да се отдалечи — каза майка му. Тази прямота ѝ осигури вниманието му: той я погледна смаяно.

След няколко безкрайни минути Яни Купрус заговори:

— Става дума за драконовия ствол, Бендир. Трябва да се отървем от него колкото се може по-скоро. Насечи го. Може би си прав и наистина е време нашето семейство да притежава собствен кораб. А бихме могли просто да съхраняваме дъските, без да ги използваме веднага. Във всеки случай трябва да се отървем от онова, което се намира вътре, иначе ще изгубим брат ти. Този ствол, а не Малта, е източникът на всичките ни проблеми. Неговото влияние не оставя ума му на мира. — Жената бавно си пое дъх. — Притеснявам се, че той ще се удави сред спомените. Дори и сега той е поел по тесен път над пропаст. За негово добро трябва да го държим далеч от града.

Бендир бе придобил загрижен вид, успокоил сърцето ѝ. Той не се преструваше, притеснението му бе искрено. А в следващия му въпрос пролича дълбочината на чувствата му.

— Още сега ли? Преди той да е заминал за летния бал? Не мисля, че това е разумно, майко, без значение какво се е съгласил той. Този период от живота му трябва да бъде щастлив, а не измъчван от съмнения.

— Прав си. Стори го, когато той е заминал. В Бингтаун той ще прекара поне седмица. Нека завръщането му го изправи пред свършен факт.

— Той ще обвини мен. — Лицето на Бендир помръкна. — Това няма да се отрази добре на отношенията между нас.

— Мен ще обвини — увери го майка му. — Аз ще се погрижа за това.

Над пристанището се беше спуснала нощ, Парагон я усещаше. Вятърът бе променил посоката си и донасяше до ноздрите му аромата на града.

Корабът повдигна ръка, за да докосне носа си. Подир това пръстите се отправиха по-нагоре, за да опипат насечената празнина, заела мястото на очите.

— Боли ли те? — тихо попита Янтар.

Парагон тутакси отпусна ръце.

— Ние не усещаме болка — увери я той. И миг по-късно я помоли — Опиши ми града, какво виждаш?

Той почувства как жената се раздвижва. До този момент тя бе лежала по гръб, може би задрямала, а може би загледана в звездите. Сега тя се обърна по корем върху собствената си топлина.

— Навсякъде около нас се издига гора от мачти. Те се протягат като черни стволове към звездите. Някои от корабите са окачили фенери на тях, но тези съдове са малко. Истинското струпване на светлини се намира в града. Те се отразяват във водата и…

— Иска ми се да можех да ги видя — тъжно каза Парагон. Следващите си оплаквания фигурата изрече с по-силен глас. — Иска ми се да можех да виждам, без значение какво! Аз непрекъснато съм обгърнат от мрак, Янтар. Слепотата на плажа също беше мъчителна, макар че след време можах да привикна. Но във водата мъката е далеч по-остра. Аз не съм способен да виждам онези, които преминават край мен, и съдовете, които спускат котва край мен. Ако някъде на пристанището избухне пожар, аз дори няма да го усетя. Ако не ме очакваше друго, и към тези условия бих опитал да привикна. Но ние скоро ще отплаваме. Как очаквате от мен да навляза невиждащ в морето? Аз искам да се представя добре. Наистина искам. Но се боя, че няма да мога.

В ответните ѝ думи той долови безпомощност.

— Ще трябва да разчиташ на нас, Парагон. Ние ще бъдем твоите очи. Ако пред нас изникне някаква опасност, аз ти давам думата си, че ще стоя до теб и ще ти описвам онова, което ни заплашва.

— Това е слаба утеха — отвърна накрая съдът.

— Зная. Но това е всичко, което бих могла да предложа.

Той се заслуша. Вълните меко полюшваха корпуса му, въжетата проскърцваха. На пристана край тях крачеше човек. Звуците на вечерния град долитаха приглушени.

Колко ли се беше променил през изминалото време градът? Парагон не можеше да го види. И надали някога щеше да го види.

— Янтар — тихо поде той. — Трудно ли беше да възстановиш ръцете на Офелия? Те зле ли бяха увредени?

— Само на няколко места огънят беше проникнал по-дълбоко. При нея проблемът беше, че трябваше да запазя пропорциите на пръстите и ръката. Аз не можех просто да снема увредената част, трябваше да преработя и двете ѝ ръце. Голяма част от материала, който отделих, изобщо не беше обгорен. Мисля, че за нея най-трудното беше да стои неподвижно, а за мен: да се съсредоточа изцяло върху работата си, без да се тревожа, че ѝ причинявам болка.

— Значи е било болезнено?

— Кой знае? Тя каза, че не я боляло. Отговори ми по същия начин, както и ти: живите кораби не изпитвали болка. Въпреки това мисля, че усещането не ѝ беше приятно. Тя ми каза, че чувствала като изгубено дървото, което снемах. Това беше една от причините да изработя от него накит. А когато приключих с работата си, тя ми каза, че чувствала ръцете си по необичаен начин. — Янтар замълча за момент. — Останах съкрушена, когато чух това, защото бях вложила всичко от себе си. Но при последното си посещение при нея тя ми каза, че вече била привикнала към новите си ръце и ги чувствала нормално. Тя много искаше да променя и прическата ѝ, но капитан Тенира не разреши, защото възнамеряваше да отплава скоро. Трябва да ти призная, че се зарадвах на това обстоятелство. Магическото дърво е необичаен материал. Макар да работех с ръкавици, пак усещах как то се опитва да привлече допира ми.

Парагон почти не доизслуша последните ѝ думи.

— Ти би могла да отрежеш брадата ми — неочаквано възкликна той.

— Какво? — Тя се надигна сепнато, с едничко плавно движение, както птица се издига по-високо. — Какво искаш да кажеш?

— Би могла да отрежеш брадата ми, да оформиш от нея ново лице и да го прикрепиш към мен. Тогава отново ще мога да виждам.

— Това е лудост — прямо заяви жената.

— Лудата идея на един безумен кораб. Няма причина да не проработи, Янтар. Погледни колко материал има тук. — Той обви брадата си с юмруци. — Предостатъчно, за да ми изработиш нови очи.

— Не бих се осмелила.

— И защо?

— Какво ще кажат Алтея и Брашън? Възстановяването на ръцете на Офелия беше едно, но това, което ти искаш от мен…

Парагон скръсти ръце.

— Защо мнението на Алтея или Брашън да има значение? Нима аз принадлежа на тях? Нима аз съм роб?

— Не, но…

Той не я остави да се изкаже.

— Когато ти ме купуваше, не ми ли каза, че това било просто формалност за пред другите? Тогава ти ми каза, че аз принадлежа на себе си, че винаги съм принадлежал и винаги ще принадлежа. В такъв случай решението трябва да е мое.

— Дори и да е така, аз не съм длъжна да се съглася.

— И защо би отказала? Нима искаш да остана сляп?

Той почувства зараждащия се гняв, търсещ израз, и с мъка го потисна. Гневът нямаше ефект върху Янтар, тя просто би се отдалечила.

— Разбира се, че не. Но не искам и да те разочаровам. Парагон, аз не разбирам материала, от който са изработени живите кораби. Ръцете ми го усещат по един начин, а сърцето ми — по съвсем друг. За мен беше трудно да работя над Офелия. Тя казваше, че усещала ръцете си необичайно. Онова, което усещах аз, бе нещо по-различно, по-близо до светотатство.

Гласът ѝ притихна при последната дума. Объркването ѝ беше почти осезаемо.

— Да разбирам, че ти си се съгласила да възстановиш Офелия, но отказваш да го сториш за мен?

— Парагон, двата случая са много различни. При Офелия аз просто отстранявах увредения слой. Ти искаш от мен да взема част от теб и да я наставя на ново място. Както ти казах, аз не познавам този материал. Дори и да ти изработя очи, дали те биха прогледнали върху лицето ти? Или просто биха си останали натъпкани в раната?

— Тогава пристъпи към онова, което вече ти е познато! — избухна Парагон, след като няколко секунди мълча объркано. — Отстрани старото ми лице и ми направи ново.

Янтар тихо възкликна на някакъв непознат език — може би ругатня, може би молитва. Но ужасът ѝ бе осезаем.

— Осъзнаваш ли какво поиска от мен току-що? Би се наложило да преработя цялото ти лице… може би цялото ти тяло, за да запазя пропорциите. А аз никога не съм се захващала с подобен проект. Аз изработвам накити, Парагон, а не скулптури. — Жената бавно си пое дъх. — Бих могла да те разваля. Завинаги да разваля красотата ти. Как бих могла да се примиря с това?

Парагон повдигна ръце и зарови пръсти в празнината, където трябваше да се намират очите му. Той се смя дълго и горчиво.

— Янтар, бих предпочел да бъда грозен, отколкото сляп. Точно сега съм и двете. Как би могла да направиш нещата по-лоши?

— Именно отговора на този въпрос се боя да узная — веднага отвърна тя. И след това добави неохотно — Но ще си помисля. Дай ми време да обмисля молбата ти, Парагон. Ти стори същото.

— Време да искаш. Време имам колкото щеш — изтъкна съдът.

Глава двадесет и седма Основаване на кралство

Вивачия бе нагазила дълбоко във водата заради съкровищата, изпълнили трюмовете ѝ. Усещането, донасяно от товара, съответстваше на задоволството, което човек би изпитал след вкусна вечеря. Тя се чувстваше сита и удовлетворена, макар въпросният товар да не бе обвързан със собствените ѝ усилия. Не тя, а Кенитовата хитрост бе донесла всичко това.

Структурата на тази мисъл не ѝ се понрави, затова Вивачия я промени. В случая не ставаше дума за хитрост, а за мъдрост. Всеки що-годе свестен пират можеше да проявява хитрост. Кенит беше нещо много повече от това. Той беше човек, чиято достойна визия го беше обрекла на достойна съдба. А тя беше горда да бъде негов кораб.

Този етап от пътуването им се доближаваше до дните, през които тя бе плавала под ръководството на Ефрън Вестрит. Най-напред те спряха в Заграба, за да оставят робите. Сетне бе последвала среща, уредена по мистериозен начин, в която Кенит се засече с кораб, отправен на север, и предаде исканията за откуп, предназначени до собствениците на Мърморещ и близките на капитан Ейвъри. Подир това пиратският капитан се отправи да обхожда своите дялови кораби и техните пристанища.

Мариета плаваше редом с тях. Във всяко пристанище Соркор се присъединяваше към Кенит на брега, а понякога Ета и Уинтроу също отиваха с тях. Вивачия обичаше момчето да придружава Кенит: от последващите разкази на юношата тя придобиваше жива представа за видените неща.

Тя се чувстваше много по-различно от времето, когато перспективата за съвсем кратка раздяла с Уинтроу бе я потапяла в ужас. Може би това се дължеше на укрепналата ѝ личност. А може би нуждата да познае всяка подробност от Кенитовия живот бе станала по-силна от нуждата ѝ за Уинтроу. Вивачия бе помолила Кенит да провежда срещите си на борда ѝ, за да може да ги усеща, ала той ѝ отказа.

— Ти си моя — ревниво отвърна той. — Твоята тайнствена красота аз запазвам за себе си. Приятно ми е, когато останалите поглеждат към теб удивено. Нека запазим тази загадъчност. Предпочитам те да ти се възхищават отдалеч, отколкото да стъпят на борда ти и да се опитат да те спечелят с ласкателство или кръв. Ти си моята крепост, Вивачия, и аз няма да допусна чужди хора на борда ти.

Вивачия си спомняше не просто самите думи, а и интонацията, съпровождала всяка от тях. Те бяха попили в нея като мед. Фигурата се усмихна на себе си, разбрала какво се е случило. Кенит бе започнал да я ухажва и в крайна сметка я беше запленил. Тя осъзнаваше това, защото вече не се опитваше да открие несъответствия в думите му или да се вслушва в сърцето му, за да определи дали изричаното от него е истина. Това вече не беше от значение за нея. Той не търсеше да се вглежда в нейните недостатъци, защо тя да се взира в неговите?

Тя се намираше на котва в някакво жалко подобие на пристанище. Беше ѝ трудно да проумее защо някой би избрал да се заселва на подобно място. В далечния край на брега стърчеше оголеният скелет на кораб. Тя дори не можеше да си спомни името на това място.

Килнат, сети се накрая тя. Да, точно така. Чудато и подобаващо име. Провисналият кей и струпаните хижи изглеждаха наклонени. Сред всичко това личаха следите от неотдавнашен напредък. Дъсчените тротоари, съпровождащи улиците, бяха нови. Някои от къщурките бяха прясно пребоядисани. Някой бе засадил няколко редици дървета, които да пазят завет; отвъд тях се издигаха овощия. Тази млада растителност представляваше голямо изкушение за стадо кози и дължеше съществуването си на бдителността на козарчето.

Към кея, сред купища дребни съдове, бе привързан и кораб. Той носеше името Сполука, а Гарвановият стяг дръзко се поклащаше на мачтата. Дори от разстояние личеше, че корабът е поддържан добре.

По тези белези личеше, че цялото поселище имаше шанс да се превърне в нещо.

Тя се раздвижи, когато някаква група напусна най-голямата постройка в селото и се отправи към брега: Кенит несъмнено щеше да се намира сред тези хора. Действително, тя скоро можа да го различи. Капитанът крачеше най-отпред, обграден и следван от придружителите си. Соркор крачеше от едната му страна, клечавата Ета вървеше от другата, редом с Уинтроу.

Край кея групата отново спря: с много поклони и жестове на угода местните се сбогуваха със своя благодетел. Дори и когато Кенит и придружителите му се качиха в довелата ги лодка и поеха обратно, хората не се разотидоха, а останаха да махат подире им.

Това поведение не беше прецедент — то се беше повтаряло във всяко от посетените поселища. Всички обичаха нейния капитан.

Тя не откъсваше поглед от лодката, навлязла сред спокойните води на залива. И от Кенит. Пиратът бе облякъл особено скъпи дрехи; черното перо на шапката му се поклащаше под вятъра. Той забеляза погледа ѝ и повдигна ръка в приветствие. В отговор на този му жест слънцето засия в сребърните копчета на маншета му. Той наистина изглеждаше като процъфтяващ пират. И се бе разположил в лодката с достойнството на цар.

— Те вече се държат с него като с крал — разказа ѝ Уинтроу подир предишното подобно посещение. — Предоставят му неговия дял веднага, без никакви възражения или недоволство. И това не е всичко. Те излагат пред него проблемите си и очакват неговата присъда. Всякакви проблеми, от кражба на пилета до изневери. Той е изготвил планове за укрепяването на пристанищата, казва им какво да сринат и какво да издигнат на негово място.

— Той е благоразумен човек. Не съм изненадана, че хората се допитват до неговата присъда.

Уинтроу изсумтя.

— Благоразумен? Единственото благоразумие се съдържа в грижата за собствената му популярност. Аз бях с него, когато хората се допитваха до преценката му. Той ги изслушва внимателно, мръщи се и задава уточняващи въпроси. Но във всеки един случай взема онова решение, което съответства на настроението на тълпата, дори и когато това не е справедливо. Той не отсъжда, Вивачия. Той просто ги ласкае и ги кара да се чувстват оправдани. След като е издал присъдата си, той започва да се разхожда из града. „Нужен ви е кладенец, за да пиете по-чиста вода, казва им той. Сринете тази сграда, преди тя да е пламнала и да е отнесла целия град. Поправете пристана си. Колибата на тази вдовица се нуждае от нов покрив, погрижете се.“ Освен това той пръска пари, за да заплати собствените си предложения. Така излиза, че това е проява на неговата щедрост, а не връщане на част от онова, което те сами са му дали. Но хората не осъзнават това, а му се възхищават и възхваляват добродетелите му.

— И какво лошо има в това? Ти сам каза, че той им прави добро.

— Това е така — неловко призна Уинтроу. — Той ги насърчава да се отнасят добре с бедните и изнемощелите. Кара ги да повдигат чела и да се вглеждат отвъд непосредствения миг пред краката им. В последното поселище той им нареди да издигнат място, където децата им да се събират и да се учат. Там имаше един човек, който умееше да чете и пише. Кенит му заплати богато, за да преподава на децата.

— В такъв случай не разбирам защо намираш постъпките му за осъдителни.

— Не говоря за самите му постъпки. Те биха могли да се нарекат благородни. Съмняват ме мотивите му, Вивачия. Той иска да стане крал, затова ги кара да се чувстват добре. С парите, които те му дават, той купува онова, което те е трябвало да закупят сами. Той прави всичко това не защото то е правилно само по себе си, а защото ги кара да мислят добре за него и да се чувстват добре. Така хората ще започнат да свързват това усещане за гордост с неговите посещения.

Вивачия поклати глава.

— В това аз не виждам нищо лошо, дори напротив. Защо си толкова подозрителен към него, Уинтроу? Никога ли не ти е хрумвало, че той иска да стане крал на Пиратските острови, за да върши такива неща?

— А така ли е в действителност? — попита той.

На него тя дължеше истината. Ала това беше истина, която дори тя самата не притежаваше.

— Не зная — отвърна тя. — Надявам се, че е така. Но резултатът така или иначе е един и същ.

— За момента — призна Уинтроу. — Но не съм толкова сигурен, че нещата ще се задържат така.

Над този им неотдавнашен разговор тя размишляваше, докато наблюдаваше как лодката се приближава. Да, юношата бе неосновано подозрителен. Някаква свидлива част от него отказваше да признае Кенит като източник на добро — това беше всичко.

Край борда ѝ бе спусната въжена стълба, която да пресрещне лодката. Тази част от прекачването беше особено неприятна за Вивачия: в последно време Кенит бе настоял, че ще се изкачва и слиза по стълбата сам. Той действително се справяше, ала това му отнемаше дълго време. Вивачия се опасяваше, че всеки един миг той може да се подхлъзне и да полети към дъното на лодката под себе си. А най-големите ѝ страхове, на които се дължеше и тази ѝ неприязън, го виждаха как той полита във водата, където се удавя или бива разкъсан от змиите.

Змиите… Тази година те бяха възмутително многобройни. Вивачия не помнеше те някога да са били толкова много и тъй дръзки. Това се преплиташе със смущението ѝ.

Потракването на протезата най-сетне огласи палубата ѝ и позволи на фигурата да си отдъхне. Подир връщането си на борда Кенит неизменно пристигаше да я посети. Понякога Уинтроу пристъпваше подире му. В началото Ета също го бе придружавала, но в последно време бе започнала да отбягва предната палуба. Решение, което Вивачия напълно одобряваше.

Този път извръщането ѝ показа, че той е сам. Това осъзнаване разшири усмивката ѝ и прибави топлота към нея. Тези бяха любимите ѝ моменти: когато двамата оставаха сами и получаваха възможност да разговарят без въпросите и усъмнените погледи на Уинтроу.

Кенит отвърна със самодоволна усмивка.

— Привет отново, славна моя. Готова ли си за още товар? Днес следобед той ще пристигне на борда.

— Какъв е товарът този път? — попита тя, защото знаеше, че Кенит обожава да изброява съкровищата си.

— Да видим… — Капитанът умишлено забави отговора си, та да извлече още по-голямо удоволствие от него. — Има бъчонки с изключително скъпо бренди, бали с чай, кюлчета сребро, вълнени постелки с удивителни цветове. Прекрасна колекция книги, до една чудно подвързани. Поезия, хроники, илюстрирани материали по естествена история, а също и няколко пътеписа. Книгите възнамерявам да задържа за себе си, макар че ще позволя на Уинтроу и Ета да ги четат. Освен това има припаси, чували със зърно, бъчви масло и ром. И славно количество разнообразни монети. Рафо и Сполука са се справили добре. Много съм доволен с напредъка, отбелязан от Килнат.

Вивачия установи, че е обърнала особено внимание на споменаването на книгите.

— В такъв случай предполагам, че Уинтроу ще продължи да прекарва всеки свой свободен момент с Ета — мрачно отбеляза тя.

Кенит усмихнато се приведе към нея и докосна косата ѝ. Тежкият кичур се стече сред пръстите му.

— Точно така. Той ще продължи да занимава Ета, а тя ще занимава него. Така двамата с теб ще продължим да се радваме на моментите си заедно, в които да обсъждаме на спокойствие общите си амбиции и интереси.

Допирът му донесе тръпки по раменете ѝ. За момент тя почувства объркване, но то също бе приятно.

— Искаш да кажеш, че умишлено си ги събрал, за да можем ние да имаме повече време за себе си?

— А каква друга причина бих имал? — Капитанът обгърна друга от тежките ѝ къдрици в ръката си. През рамо тя се обърна към него: бледосините му очи бяха притворени.

Той беше изключително красив мъж, макар и тази красота по някаква причина да ѝ напомняше за жестокост.

— Ти нямаш нищо против, нали? Бедната Ета не беше прочела и една книга през живота си. Курвалъкът не оставя възможност за широка специализация. А Уинтроу е много по-търпелив наставник от мен. Той ще ѝ даде знанията, с чиято помощ тя ще може да продължи сама да усъвършенства живота си. Така няма да ѝ се наложи да се върне към предишното си препитание, когато ни напусне.

— Ета ще ни напусне? — със затаен дъх изрече Вивачия.

— Разбира се. Аз я доведох на борда на Мариета единствено за нейно добро. В действителност двамата с нея нямаме много общи неща. Тя беше мила и наистина ми помогна, докато се възстановявах. Но в същото време ми е трудно да забравя, че именно на нея се дължеше раняването ми. — Той се усмихна леко. — Уинтроу ще я направи грамотна и когато тя се върне на брега, Ета ще може да се изхранва и по друг начин, освен лежешком. — И Кенит се навъси. — Лично аз смятам за свой дълг да облагородявам хората след запознанството си с тях. Ти как мислиш?

— Тя кога ще си върви? — попита фигурата, като се стараеше да не звучи нетърпелива.

— Следващото пристанище, в което ще спрем, е Заграба. Това беше нейният дом. — И Кенит се подсмихна. — Но човек никога не знае как ще се развият нещата. Аз няма да я принудя да си иде, разбира се.

— Разбира се — промълви Вивачия. Той продължаваше да гали кичура ѝ с дланта си. Върхът на собствените ѝ коси я погъделичка по рамото.

Кенит носеше със себе си нещо, увито в грубо зебло.

— Ти имаш прекрасна коса — тихо каза той. — Представих си те в мига, в който видях това.

Той разгърна зеблото, за да освободи съдържанието му. Дипли яркочервен плат се разстлаха във въздуха. Смайващо лек плат.

— Реших, че би искала да украсиш косите си с него.

Вивачия се изчерви.

— Никой не беше ми правил подобен подарък — промълви тя. — Наистина ли искаш да ми го дадеш? Платът е толкова ценен, водата и вятърът ще го развалят…

Говорейки, фигурата прокарваше тъканта през ръцете си. В следващия момент тя прегъна плата в ивица и я притисна над челото си. Кенит улови краищата и ги пристегна.

— В такъв случай просто ще ти донеса друг, още по-хубав. — Той наклони глава и се усмихна възхитено. — Колко си красива… Ти си моята пиратска кралица.

Уинтроу внимателно отстрани закопчалката на дървената подвързия. Ръката му благоговейно разгърна книгата. Видяното го накара да възкликне.

— Невероятно. Погледни с какви подробности е нанесено изображението. — И той отнесе книгата край светлината на прозореца, за да се наслади на илюстрациите. — Възхитително.

Ета бавно се приближи и надникна над рамото му.

— Каква е тази книга? — попита тя.

— Това е хер… книга, в която са описани различните растения, главно с акцент върху лечебните им качества и приложения. За първи път виждам толкова скъпо издание. — Юношата отгърна следващата страница, където го очакваше още красота. — Дори в манастирската библиотека нямаше подобни томове. Това е изключително ценна книга.

Той доближи пръст до едно от изображенията.

— Това е мента. Погледни с какъв труд художникът е изобразил жилките и дребните влакънца по краищата на всяко листо. Смайващо умение.

Двамата се намираха в каютата, в която по-рано се бе намирал затворен баща му. Разбира се, всички следи от пленничеството му отдавна бяха заличени. В каютата имаше единствено койка, сгъваемо бюро и сандък със свитъци и книги.

Уинтроу бе започнал уроците на Ета в капитанската каюта, само че Кенит скоро бе решил, че двамата прекалено разхвърлят с книгите и листата си, затова бе им наредил да продължат занятията в стаята на Уинтроу. Срещу тези нови обстоятелства момчето нямаше нищо против: за първи път то получаваше пълен достъп до толкова много литература.

Както за първи път държеше толкова скъпа книга в ръцете си.

— Какво пише? — колебливо попита Ета.

— И сама можеш да прочетеш — окуражи я младият жрец. — Опитай.

— Буквите са прекалено натруфени — оплака се жената. Въпреки това тя прие книгата, която Уинтроу внимателно ѝ предаде, и се навъси над страниците ѝ.

— Нека това не те обезкуражава. Преписвачът се е старал да украси почерка си, да обогати вида на всяка буква. Старай се да разпознаваш основната форма, без да се заглеждаш в декоративните детайли. Опитай.

Пръстът ѝ бавно започна да напредва по реда, съпровождащ разгадаването на отделните думи. Едновременно с това Ета ги изричаше безмълвно. Уинтроу трябваше да стисне зъби, за да устои на изкушението да ѝ помогне.

Накрая тя пое дъх и поде:

— „Тази билка е кралицата на всички лечебни растения, познати на човека. Отварата от пресните ѝ листа е незаменима срещу главобол…“

Тя рязко спря и затвори книгата. Уинтроу объркано погледна към лицето ѝ и видя, че тя е затворила и очите си. Изпод клепачите ѝ изникваха сълзи.

— Ти можеш да четеш — потвърди юношата. Той изрече тези думи неподвижен, застинал.

Двамата бяха преодолели труден път, за да достигнат до този момент: Ета се бе оказала трудна ученичка. Тя имаше буден ум, проблемът не се съдържаше в това. Проблемът беше, че уроците събудиха някакъв дълбок гняв у нея. В началото Уинтроу смяташе, че тази ярост е насочена към него. Ета се държеше грубо, отказваше помощта му, а после го обвиняваше, че той умишлено не ѝ обяснява, за да я изкара глупава. В тези си изблици тя без колебание захвърляше някоя безценна книга в стената или накъсваше някой свитък. Веднъж, при петия опит да ѝ обясни, че тя изписва определена буква грешно, Уинтроу повиши глас. В отговор тя го удари — не просто с плесница, а с юмрук — и изхвърча от стаята. Той така и не беше получил извинение за този удар.

Трябваше да изминат дни, преди той да осъзнае, че гневът ѝ не е насочен към него, а е предназначен за нейното собствено невежество: тя изпитваше срам от незнанието си. Чувстваше се унизена, когато трябваше да иска обяснения. Ако Уинтроу я насърчеше да опита да преодолее някоя трудност сама, Ета решаваше, че той ѝ се подиграва.

Нейната избухливост я превръщаше не само в трудна, но и нежелана ученичка. Прекомерната похвала носеше същия риск като липсата на помощ. Разбираемо, Уинтроу направи опит да се отърве от това си възложение. Той отиде при Кенит с тази молба.

Той очакваше, че пиратът ще отхвърли искането му. Вместо това капитанът наклони глава встрани и меко се осведоми дали Уинтроу наистина смята, че това е волята на Са. Този въпрос бе оставил юношата без думи, смаян.

— Защото тя е била курва, нали? — продължи Кенит с изражение на разбиране. — Ти не смяташ, че подобни знания биха ѝ помогнали с нещо. Тя те отвращава?

В думите на пирата нямаше гняв, само тиха мъка, пронизала Уинтроу. Наистина ли той гледаше с презрение на Ета? Наистина ли тайно вярваше в собственото си превъзходство — увереност, която би презрял у всеки друг?

— Не — заекна момчето и побърза да обясни. — Аз не я презирам. Тя е удивителна жена. Просто се боя…

— Зная от какво се боиш — топло се усмихна Кенит. — Чувстваш се неловко край нея, защото я намираш за привлекателна. Това не бива да те смущава, Уинтроу. Всеки нормален млад мъж би се изкусил в присъствието на чувствена жена като Ета. Тя не прави това умишлено, просто е приучена така от съвсем малка. За нея съблазняването е същата даденост, каквато е плуването за една риба. Съветвам те единствено да внимаваш в начина, по който я отхвърляш, защото би могъл да я нараниш много по-дълбоко, отколкото осъзнаваш.

— Не, не е това! Аз никога не бих си…

Той замлъкна, неспособен да намери точните думи. Объркването му бе подсилено от частичната вина, която изпитваше. Ета наистина бе завладяла вниманието му. По-рано той никога не бе прекарвал време с жена, още по-малко време, прекарано насаме. Нейното присъствие обгръщаше всичките му сетива. Уханието ѝ се задържаше дълго след излизането ѝ. Слухът му биваше запленен не само от дрезгавия ѝ глас, но и от шумоленето на скъпите ѝ платове. Понякога тя извръщаше глава и светлината проблясваше, отразена от косите ѝ. Понякога мисълта за нея смущаваше сънищата му.

Всичко това Уинтроу можеше да приеме за нормално. По-трудно му беше да приеме Кенитовата специфична усмивка.

— Всичко е наред, хлапе. Не бих те обвинил, ако проявеше увлечение. Но бих си променил мнението за теб, ако позволиш на подобно увлечение да попречи на онова, което и двамата с теб знаем, че е правилно. Ако остане неграмотна, Ета не би могла да подобри живота си. Затова се постарай да я наставляваш и не унивай. Аз няма да позволя на никой от двама ви да се откаже тъй близо до успеха.

Дните, последвали този им разговор, се превърнаха в необичайно мъчение. Думите на капитана имаха противоположен ефект и изостриха чувствителността на Уинтроу. На юношата се струваше, че несъзнателният допир на ръката ѝ е умишлен. И защо тя си слагаше толкова парфюм, ако не за да го измъчва? Защо тя се взираше така в него?

В един момент изостреното възприятие се превърна в привличане. По-рано Уинтроу ненавиждаше времето, което заделяше за уроците ѝ, а сега то се превърна в най-чаканата част на деня.

Той бе сигурен, че чувствата му не са споделени. Е, почти сигурен. И в двата случая нямаше значение: тя принадлежеше на Кенит. Но това донесе още една промяна: всички онези романтични балади, изпълнени с трагичност, които по-рано му се бяха стрували пресилено сантиментални, понастоящем се струваха напълно разбираеми на сърцето му.

Изразът на насълзеното лице насреща му го накара да осъзнае, че Кенит е бил прав: всички онези мъчителни изкушения, които юношата бе изпитал, си заслужаваха — Ета се беше научила да чете. Уинтроу никога не бе осъзнавал, че притежава способността да дари подобна радост някому. Възторгът, съпровождащ това ликуване, далеч надхвърляше удоволствията на телесното. Неговото дарение бе доближило до съвършенството него самия.

Тя продължаваше да притиска книгата към гръдта си, сякаш е прегърнала дете. Очите ѝ все така бяха отворени, а лицето ѝ бе обърнато към илюминатора. Неговата светлина караше загорялата кожа да изглежда златиста, сълзите превръщаше в бисери, а косата покриваше със сияние. В жеста на Ета се съдържаше онзи стремеж, в израз на който един слънчоглед се обръща към светлината. Уинтроу и преди я бе виждал в добро настроение, да се смее край Кенит или да се шегува с останалите пирати. Ала сега радостта ѝ бе променила облика ѝ по невиждан досега начин.

Най-сетне жената се раздвижи — раздвижване, предизвикано от нейната въздишка. Тя отвори очи и му се усмихна. И бавно поклати глава.

— Кенит е толкова мъдър, Уинтроу… В началото аз не виждах смисъл в теб. По-късно започнах да ревнувам, защото виждах с какво внимание се отнася към теб. Мразех те. А сега… — Тя се поколеба. — Мислех, че само Кенит е способен да вълнува сърцето ми по подобен начин — тихо призна Ета.

Нейните думи го смаяха. Юношата остро си напомни, че тя не бе разкрила обич, а просто бе казала, че той вълнува сърцето ѝ. Самият той също бе изпитвал подобно вълнение в моментите, когато някое обяснение бе му позволявало да осъзнае необясним до този момент принцип. Думите на Ета не криеха онзи смисъл, на който той се надяваше. А дори и да беше така, само глупак би се отзовал.

Междувременно тя протягаше ръка към него.

— Моля те, помогни ми да избера някоя книга. Може би онази от новите, за която каза, че съдържала стихове. Искам да се упражнявам с теб, за да чета на Кенит. — Ета занесено поклати глава. — Още ми е трудно да осъзная, че мога да чета. Ти беше този, който ме научи на това, но Кенит беше човекът, който го направи възможно. Представяш ли си как се чувствам сега? Какво вижда той в мен, Уинтроу? Как е възможно аз да съм достойна за подобен човек? Когато той за първи път ме откри, аз бях кльощава курва в публичния дом на Бетел. Никога не можех да си представя себе си като нещо повече от това. Какво е видял той?

Тъмните ѝ очи се взираха в душата му, дирейки своя отговор. И Уинтроу не можеше да не го даде.

— Ти сияеш — тихо каза той. — Сияеше дори когато те видях за първи път. Дори когато осъзнавах, че ме мразиш. В теб има нещо, Ета. Нещо неугасимо, което не би отстъпило пред никаква трудност или скверност. Също както среброто продължава да проблясва под покриващата го мръсотия: такава е душата ти. Не е чудно, че Кенит те е обикнал. Всеки мъж би те обикнал.

Тя го слушаше изумено. В края на думите му Ета леко извърна глава, бузите ѝ поруменяха.

— Аз принадлежа на Кенит — напомни му жената. С гордост.

— Зная — отвърна Уинтроу. — За което му завиждам — добави той в съвсем тих шепот.

Днешният ден се оказа натоварен за Кенит, но с тежестта на удовлетвореност. Килнат беше последната спирка преди завръщането в Заграба — това посещение приключваше обхождането на корабите, които капитанът бе създал с екипажи от освободени роби. Не всички от тях се бяха справили блестящо, ала навсякъде капитан Кенит бе посрещнат възторжено. Дори Соркор бе започнал да вярва в плана му: това личеше в походката на едрия моряк и в начина, по който лицето му сияеше, докато стоеше редом със своя предводител и слушаше доклада за плячката, събрана от бившите роби.

И Мариета, и Вивачия бяха натежали от товар; намирането на място за плячката от последния град се оказа трудна (но пък приятна!) работа. Младият Рафо се бе проявил като агресивен капитан, превземайки почти всеки съд, на който неговият Сполука се натъкнеше. Населението на Килнат се беше обогатило не само със завзетите пари, а и с още жители — освободени роби.

Докладът за натрупаната през годината плячка бе поднесен пред Кенит с поданическа гордост. Той изслуша пълен отчет за похарчените пари (дървен материал, овощия и кози). Срещу съответното заплащане неколцина занаятчии бяха се пренесли да живеят в града.

Най-скъпите и редки от пленените съкровища Рафо бе запазил за Кенитовия дял. Беше очевидно, че този жест е целял да достави удоволствие, затова еднокракият капитан не криеше възторга си. Той усети, че това допълнително е подсилило желанието им да го зарадват и им обеща, че ще им предостави още един кораб — следващия кораб, който заловеше. И наистина, защо не? Те заслужаваха. Най-вероятно щеше да им откара Мърморещ, ако стопаните му закъснееха с откупа.

Ала дори и удоволствието изморява. Товарът, носен от двата му кораба, изискваше специални грижи — това не бяха обикновени сандъци или бъчонки осолена риба. За да е сигурен в правилната подредба, Кенит настоя лично да ръководи пренасянето на плячката. Най-малките и най-ценни неща той препрати направо към каютата си.

След толкова натоварен ден капитанът почти изпита досада при доближаването на каютата си, чиито нови придобивки също се нуждаеха от подреждане. Но пък нищо не му пречеше да го стори утре, когато и двата кораба поемеха към Заграба.

Отвъд вратата го посрещна златистата светлина на фенери, примесена с аромата на благовония. Кенит въздъхна мислено. Пак ли… Тази жена нямаше насита.

Погледът му не я откри в очакваната поза върху леглото, а я завари да седи в едно от креслата. Тя бе придърпала другото кресло в близост, а лампата бе преместила на масата край себе си. Неговата светлина падаше върху нея и върху разтворената в скута ѝ книга. Имаше и нещо друго неочаквано: нощницата ѝ беше по-скоро сдържана, отколкото предизвикателна. В момента тя почти изглеждаше като дъщерята на почтено семейство.

Следващият му взор установи, че тя вече е подредила съкровищата му. В първия миг Кенит се изпълни с гняв. С какво право курвата смееше да размества нещата му?

Само че раздразнението не се задържа дълго, бързо заменено от примирение и облекчение. Поне тази работа му беше спестена и можеше да си легне веднага, без усещането за отлагане.

Той докуца до кревата и приседна на ръба. Протезата отново бе започнала да жули крака му; подплънката ѝ отново трябваше да бъде наместена.

— Искам да ти покажа какво мога — тихо каза тя.

Този път Кенит не можа да скрие въздишката си. Тази жена мислеше ли за нещо различно от собствените си удоволствия?

— Ета, днес съм много уморен. Помогни ми да си сваля ботуша.

Тя покорно премести книгата и се подчини. След като изу ботуша, Ета започна да разтрива крака му. Кенит затвори очи.

— Донеси ми нощна риза — каза той след няколко мига.

Поисканото веднага му беше предоставено. Пиратът започна да сваля дрехите си, а Ета ги поемаше, сгъваше ги и ги връщаше в сандъка.

Приключил с преобличането си, Кенит посочи зачервения си чукан:

— Не можеш ли да подплатиш чашката така, че да не се протрива?

Тя взе протезата, за да я огледа.

— Ти непрекъснато си на крака, това оказва влияние. Този път ще опитам с коприна. Тя е мек, но здрав плат.

— Искам да е готово сутринта.

Той се надигна, дръпна завивката и се отпусна върху леглото. Чаршафите бяха приятно хладни, от възглавницата се носеше ухание на лавандула. Кенит затвори очи, възнамеряващ да се унесе.

Ясният глас на Ета предотврати тези му намерения:

Кенит уморено прекъсна рецитирането ѝ:

— Никога не съм обичал сиренийската поезия. Изразът на техните творци е прекалено беден. Щом ще учиш стихове наизуст, насочи се към Юпил или Виргих.

С това той се намести по-удобно в кревата и въздъхна удовлетворено, готов да заспи.

— Не съм го наизустявала, а го четях. Аз мога да чета, Кенит. Научих се да чета.

Явно тя очакваше изненада от негова страна. Но той беше прекалено изморен.

— Отлично. Радвам се, че Уинтроу е успял да те научи да четеш. Сега остава да видим дали той ще може да те научи да разбираш кое е стойностното за четене.

Ета остави книгата си и угаси лампата. В настъпилия мрак стъпките ѝ се приближиха до леглото и в следващия миг тя вече се беше присламчила до него. Не, той трябваше да ѝ намери някое друго място, където да спи. Може би щеше да ѝ опъне хамак в единия ъгъл на стаята.

— Уинтроу каза, че вече не ми е нужна помощта му. Той каза, че след като вече зная да чета, трябва да преглеждам всяко четиво, което ми попадне. Само упражнението ще ме накара да чета по-бързо и да пиша по-ясно. Тези неща мога да правя и сама.

Кенит с мъка разлепи клепачи. Ставаше ясно, че тази вечер той няма да се отърве без разговор.

— Дори и да е така, защо тъй бързо захвърляш помощта му? Не ти ли беше приятно да се учиш да четеш? На него му доставя удоволствие да те учи, той лично ми призна това. — Макар и уморен, той успя да възпроизведе подходящия за тези думи смях.

Ета го изненада с прямотата си:

— Зная. Той е много възпитано и мило момче. Вече разбирам защо ти си толкова привързан към него. Той ми даде подарък, който ще нося до края на живота си.

— В такъв случай ми остава само да се надявам, че си му благодарила подобаващо.

В момента Кенит копнееше единствено за сън. И в същото време насоката на този разговор го беше заинтригувала. Изглеждаше, че планът му се приближава към успех. Начинът, по който тя се изказа току-що за момчето… Начинът, по който очите на момчето я следяха… Може би двамата вече се бяха поддали на този импулс? Може би тя вече носеше наследник за живия му кораб? Той плъзна длан по ръката ѝ в привидна милувка и продължи движението си към корема ѝ. Черепният талисман още почиваше над пъпа ѝ.

Време — тези неща изискваха време. Тъй Кенит успокои разочарованието си. Достатъчно беше той да продължи да ги държи заедно: в един момент неизбежното щеше да се случи. Той помнеше, че домашните животни винаги се чифтосваха така…

— Истината е, че не зная как да му благодаря — каза Ета.

За Кенит отговорът беше очеваден, но той не можеше да си позволи да го предостави грубо.

— Без близките си той е самотен. Покажи му, че си се привързала към него и че ти е приятно да прекарвате време заедно. Помисли за знанията, с които той не разполага, и го наставлявай. Подобна размяна ми се струва подобаваща.

Тъй. Дали това загатване беше прекалено смътно?

— Аз зная толкова малко неща — колебливо изрече тя. — Какво би могъл да научи Уинтроу от човек като мен?

Кенит въздъхна и поде нов опит. Внимателно, напомни си пиратът. Тук трябваше да се пипа деликатно.

— Сигурен съм, че ти знаеш много повече за света от него. По-голямата част от живота си той е прекарал в манастир. Може да е чел много, но е пълен невежа в реалния живот. А твоята ситуация е била точно обратната. Сподели с него онова, на което животът те е научил. Научи го да бъде мъж. По-добър наставник той не би могъл да намери. — Пиратът отново я помилва.

Тя мълчеше. В тъмното Кенит почти можеше да долови мислите ѝ.

— Наистина бих искала да му благодаря… Би ли имал нещо против, ако му дам нещо твое? Нещо от товара?

Това не беше нещото, към което я тласкаше Кенит, но представляваше стъпка към него. Кой знае до какво щеше да доведе тази размяна на дарове…

— Каквото прецениш — окуражи я той. — Не е нужно да искаш разрешение от мен. Ти сама каза, че аз съм привързан към момчето. Нямам нищо против да споделя с него онова, което ми принадлежи.

Звукът от отварянето на вратата събуди Уинтроу. Някой безшумно влезе в каютата му и също тъй безшумно затвори вратата след себе си.

За момент юношата застина от страх. След смъртта на Са’Адар той бе започнал да спи по-спокойно, но сега се завръщаха старите му опасения, че някой от бившите роби ще поиска да му отмъсти за смъртта на жреца.

Той затаи дъх и започна да се измества в леглото си. Ако първият удар го пропуснеше, Уинтроу имаше шанс да избяга.

Натрапникът се приближи до бюрото му и остави нещо върху него.

— Зная, че си буден — тихо каза Ета. — Чух как спря да дишаш. Стани и запали светлина.

— Още е нощ — объркано възрази момчето. — Какво правиш тук?

— Забелязах — сухо отвърна тя на първата му реплика. — Дошла съм да те науча на нещо. Има неща, които се усвояват най-добре на четири очи. Нощта е най-подходяща за уроците, които възнамерявам да ти преподам.

Той пипнешком намери свещ и пристъпи в коридора, за да пренесе от пламъка на тамошния фенер. Все още беше замаян от съня, когато се върна в каютата и прикрепи свещта към поставката. Едва тогава Уинтроу се обърна към гостенката си.

Видяното прогони унеса му. Тя носеше прилепнали панталони и също тъй тесен жакет. За първи път юношата виждаше пълните очертания на женско тяло, макар и покрити.

Ета не обърна внимание на вторачването му, а бавно започна да оглежда тялото му. Под този преглед Уинтроу се изчерви.

— Видно е, че си започнал да работиш старателно, но неотдавна — каза тя, след като изсумтя неодобрително. — Въпреки това ти си бърз и жилав. Отдавна бях забелязала това. Подобни качества биха могли да се окажат по-важни в нашата игра от грубата сила.

— Все още не разбирам какво имаш предвид — объркано изрече той.

— Идеята беше на Кенит. Аз му казах, че съм ти длъжница заради услугата, която ти ми направи. Той ме посъветва да ти се отплатя, като те науча на нещо, което аз познавам добре. Нещо от познанията ми за реалния живот, както се изрази той. Предложението му ми се стори отлично. Свали си ризата.

Уинтроу бавно се подчини, отказващ да се замисля над движенията си и намерението, с което жената е дошла.

Ета се усмихна мрачно:

— Тялото ти е съвсем нежно и гладко, като на момиче. Върху гърдите ти няма нито един косъм. Иска ми се да виждах повече мускули, но с времето и това ще стане.

Тя отново се приближи до масата и отмести ключалката на плоската кутия, която бе донесла със себе си.

— За някои неща е най-добре да бъдат преподавани на четири очи — повтори тя. — В това число влизат уменията, които всеки мъж трябва да притежава. Ако не работехме в уединение, моряците биха започнали да ти се подиграват. По този начин ще можеш да се преструваш, че си притежавал тези умения от по-рано.

Жената се обърна към него, стиснала по един кинжал във всяка ръка.

— Тези оръжия са за теб. Кенит ми разреши да ти ги подаря. За начало винаги носи единия, когато слизаме на брега. По-късно ще започнеш да ходиш въоръжен през цялото време и да спиш с оръжие под възглавницата. Но за начало ще трябва да се научиш да боравиш с него.

Неочаквано тя хвърли едното оръжие към него. По-скоро подхвърли, защото дръжката бе насочена към него. Уинтроу успя да го улови, но не по желания начин: острието разрани палеца му.

Ета се изсмя в отговор на възклицаването му.

— Аз първа пролях кръвта ти! — заяви тя. В очите ѝ беше изникнало заплашително пламъче. — Хвани ножа правилно и заеми позиция. Ще те науча да се биеш.

— Аз не искам да се бия — възрази Уинтроу и се отдръпна. — Не бих искал да те нараня.

Жената се усмихна весело:

— Сигурна съм, че не би успял. Не се тревожи за това. — Тя бе присвила крака, стиснала кинжала си в готовност. С едно умело движение, почти непроследимо за погледа, оръжието се озова в другата ѝ ръка и се върна обратно. В следващия момент Ета вече връхлиташе, готова за удар. — Просто се съсредоточи върху защитата си. Първият урок винаги учи как да останеш невредим.

Глава двадесет и осма Отплаването на Парагон

— Иска ми се да имахме време за повече изпитания.

Янтар уморено погледна приятелката си:

— Нямаме нито време, нито пари, Алтея. След всеки един пробен курс неколцина моряци дезертираха. След още няколко изпитания бихме останали без екипаж. — Тя замълча, наклонила глава в размисъл. — За пети път ли водим този разговор, или за шести?

— За двадесет и седми, по моето отброяване — намеси се Брашън, вклинявайки се не само в разговора им, а и между двете. Те бяха застанали на кърмата, загледани във водите на залива. — По-добре свиквай, Янтар. Моряците водят едни и същи разговори: за лошата храна, за глупостта на капитана и за несправедливостта на неговия заместник.

— Пропусна лошото време и ниското качество на кораба — вметна Алтея. А Янтар сви рамене:

— Тепърва ми предстои да привиквам към много неща. Минаха години от последното ми подобно пътуване. В младостта си бях лош моряк. Надявам се, че престоят на борда в пристанището е привикнал стомаха ми към поклащането на палубата.

Алтея и Брашън се усмихнаха.

— Повярвай, не е — заяви капитанът. — През първите няколко дни след отплаването ще се постарая да не те товаря. Но ако възникне нужда от услугите ти, ще очаквам от теб да си изпълниш задълженията, пък било то и пълзешком.

— Благодаря ти за утехата.

Тримата замълчаха. Техният непринуден тон не съответстваше на същинското им настроение — всички те изпитваха притеснения за предстоящото отплаване. Корабът бе натоварен, по-голямата част от екипажа се намираше на борда. В добавка към припасите си Парагон носеше и един допълнителен товар: в трюма бяха скрити седмина роби, възнамеряващи да започнат нов живот. Тяхното присъствие бе неизвестно на екипажа.

Алтея се стараеше да не мисли за бегълците. Тези хора рискуваха не само себе си. Ако бъдеха разкрити преди отплаването, кой би могъл да предвиди следващия развой на събитията? Освен това не се знаеше начинът, по който екипажът щеше да реагира на появата им. Тя се надяваше, че моряците ще приветстват появата на допълнителни мишци. Най-вероятно щяха да възникнат известни неразбирателства, касаещи местата за спане, но пък такива сборичквания възникваха на всеки кораб. Тя си пое дъх и си каза, че всичко ще бъде наред.

Нежеланието ѝ да мисли за робите си имаше и друга причина — за нея самата, застанала на чист въздух, чакането беше мъчително. Как ли се чувстваха седмината, укрити дълбоко в трюма?

Парагон щеше да отплава призори. На Алтея се искаше да тръгнат още сега, но те изчакваха разсъмването, защото заминаването нощем се смяташе за лоша поличба. В това отношение си струваше да дочакат утрото. Пък и то щеше да донесе със себе си поривист вятър.

— Как е той? — тихо попита Брашън, без да отмества глава.

— Напрегнат. Развълнуван. Нетърпелив, а в същото време изплашен до смърт. Слепотата му…

— Да, зная. — Той я прекъсна бързо. — Но той я е понасял с години. Успял е да се върне сам, сляп и преобърнат. Сега не е моментът за рисковани експерименти по скулптиране. Той ще трябва да ни се довери, Янтар. С оглед на усилията, които Парагон положи, за да се оттласне от дъното, не бих искал да рискувам с подобно обезсърчаване. Защото ако твоят опит се окажеше неуспешен… — Той поклати глава — Мисля, че е по-добре за нас той да отплава в сегашното си състояние. Става дума за недъг, с който е свикнал. Той ще се справи по-добре със слепота, която е приел, отколкото с подобно разочарование.

— Той не я е приел… — настойчиво поде Янтар.

— Четиридесет и две — намеси се Алтея. Тя въздъхна и се усмихна горчиво. — Този разговор сме подхващали поне четиридесет и два пъти.

Приятелката ѝ кимна и смени темата на разговора:

— Тогава да говорим за Лавой.

Брашън простена, а след това се засмя.

— Последната нощ му позволих да гуляе в града. Готов съм да се обзаложа, че той ще се върне навреме. Несъмнено ще страда от махмурлук и ще си го изкара на моряците. Той няма да ги оставя да си поемат дъх, а те ще го ненавиждат. Това също е по традиция. Лавой е най-добрият човек, когото бихме могли да намерим за тази длъжност.

Алтея стисна зъби. Безчет пъти двамата с Брашън бяха спорили по този въпрос. А и подновяването на този им спор щеше да я накара да признае, че помощник-капитанът не се е оказал чак толкова лош: Лавой имаше и своята честна страна. Тя бе непостоянна, но проявите ѝ винаги бяха справедливи. Понякога той се проявяваше като тиранин: и Алтея, и Брашън знаеха това. Стига да не отидеше прекалено далеч, един тиранин бе точно онова, от което екипаж като техния се нуждаеше.

Пробните курсове бяха изложили всички слабости на моряците им. Алтея вече знаеше кои от тях се бавят заради нежелание и кои — заради незнание. Някои бяха лениви, други бяха глупави, трети бяха постъпили на работа с лукавото намерение да работят колкото се може по-малко. Баща ѝ не би наел и едничък човек от тази сбирщина.

Тя бе споделила тези си разсъждения с Брашън, а той ѝ бе отвърнал, че тя е свободна да замени всеки от тях: достатъчно беше да намери по-добри хора и да ги убеди да постъпят срещу същото заплащане.

Това бе сложило край на този им разговор.

— Иска ми се вече да бяхме вдигнали котва — промърмори Брашън.

— На мен също — призна Алтея. Но това беше само отчасти истина. Пробните излизания в морето бяха разкрили не само слабостите на екипажа: те бяха донесли знанието, че Парагон е далеч по-уязвим от очакваното. Да, той беше умело стегнат кораб. Когато Брашън най-сетне намери подходящото разположение на баласта, съдът започна да измества водата добре, но пак не плаваше като жив кораб. Това тя бе готова да приеме, стига Парагон да не пречеше на работата на моряците. Но не това я тормозеше.

Най-трудно за нея беше да наблюдава начина, по който корабът се измъчваше. Всеки път, когато Брашън наредеше промяна на курса, Парагон трепваше. Ръцете му неволно напускаха скръстването си и треперещи се протягаха напред. Корабът се усещаше почти веднага, стискаше зъби и отново скръстваше ръце. Но тогава прикритият страх намираше невидим израз в излъчване, което моряците усещаха. Те започваха да се споглеждат и да се оглеждат, дирещи източника на обзелото ги смущение. Още не осъзнаваха, че усещат страха на самия кораб. Това им незнание допълнително затрудняваше положението, но узнаването им би влошило ситуацията още повече. Въпреки това Алтея не възнамеряваше вечно да укрива това от тях. В подходящия момент тя щеше да им каже.

Търговецът Рестарт бе поправил каретата си. Тапицерията в купето беше сменена. Вратите се отваряха и затваряха с очакваната плавност, ресорите не стенеха при най-малкото раздвижване, а когато конете потеглиха, преходът към движение се оказа изненадващо плавен.

Във вътрешността не бяха останали никакви следи от свинска кръв. А при навлизането в града изникна вятър. И въпреки това Малта бе все така сигурна, че надушва миризмата на мъртво прасе.

Тя попи лицето си с парфюмираната кърпичка.

— Добре ли си, мила? — за десети път я попита майка ѝ.

— Нищо ми няма. Просто не спах добре. — Девойката се обърна към прозореца и зачака следващата реплика на Кефрия.

— Това е нормално. Днес корабът ни отплава, а до бала остават само осем дена.

— Напълно нормално! — побърза да се съгласи Давад Рестарт, усмихващ се към всички им. — Ще видиш, мила, това отплаване е моментът, в който нещата отново ще потръгнат за всички ни.

— Сигурна съм, че ще бъде така — съгласи се Роника. Но на Малта се стори, че баба ѝ по-скоро отправя молитва.

— И ето че пристигнахме! — възторжено изцвили Давад, в случай че останалите бяха пропуснали да забележат този факт. Каретата плавно спря. — Не, остани, остани — добави той, когато Кефрия посегна да отвори. — Това е работа на кочияша.

Робът действително скочи да им отвори вратата и да им помогне да слязат. Роника и Кефрия му благодариха, което породи у него смутен вид. Той дори хвърли бърз поглед към Давад, сякаш очакваше да бъде смъмрен. Нищо такова не последва, защото Търговецът бе зает да приглажда дрехите си.

Малта леко се навъси. Или Давад се бе замогнал в последно време, или бе решил, че няма основания да пести парите си. Поправената карета, обученият кочияш, новите дрехи… Беше очевидно, че той се подготвя за нещо. Тя реши да го наблюдава по-внимателно. В обществото Давад се оправяше плачевно, ала за сметка на това той притежаваше завиден нюх към трупането на печалби. Може би начинанието, с което се занимаваше той, можеше да донесе някакво предимство и на нейното семейство.

Роника се остави да бъде поведена под ръка от Търговеца. Всички жени от семейството, включително баба ѝ, бяха облекли най-хубавите си дрехи.

— На този ден не можем да си позволим да изглеждаме бедни — с настойчив глас бе настояла Роника Вестрит.

В жертва на подобаващия им вид се оказа принесена не една стара рокля. Всички тези одежди бяха изпрани, изгладени и нарязани, за да се преродят в нови форми изпод умелите ножици на Рейч. На бившата робиня трябваше да се признае, че тя умееше да разкроява: създадените от нея тоалети почти по нищо не отстъпваха на настоящата мода, която можеше да се види из улиците на града. Единствено слънчобраните, които трите жени носеха, бяха извън тон — миналогодишни.

Малкият Силдин също бе издокаран: в сини панталони и бяла риза. Той не изглеждаше особено доволен, защото непрекъснато посягаше да намества яката си.

— Един възпитан млад Търговец не рови из яката си — каза Малта, намръщена насреща му.

Брат ѝ отпусна ръка, но го стори навъсено.

— Ако се задуша, няма да доживея да стана възпитан млад Търговец — тросна се момчето.

— Свиквай — посъветва го сестра му и го хвана за ръка.

Денят беше топъл, вятърът донасяше със себе си приятна свежест, а пристанището бе обгърнато с обичайното си оживление. Малта и Силдин крачеха последни, подир майка си, която на свой ред вървеше след възрастната жена. Моряците се обръщаха след тях: нещо, което девойката не можеше да оцени видимо, но пак я изпълваше със задоволство. Някои от мъжете дори споделяха възхищението си с другарите, макар и по непристоен начин.

Рядко, в моменти като този, ѝ се приискваше да се беше родила в семейство от имигрантите от Трите кораба. Тогава тя щеше да притежава свободата да флиртува открито, да отвръща на отправените към нея подмятания и да избере за свой любим някой весел млад моряк, без никой да я съди. В последно време ѝ се налагаше да живее бедно като рибарско момиче, тогава защо не ѝ се полагаше съответстващата непринуденост?

Близо до западната стена баба им забави ход. Докато минаваше край закотвените живи кораби, тя не пропускаше да ги поздрави. И всеки от тях се отзоваваше, като прибавяше към своя отговор и пожелание за успешното пътуване на Парагон. Имаше и кораби, изричащи думите си като формалност, но други се изразяваха с неподправена топлота. А Роника Вестрит благодареше на всички им, без изключение.

Вълнението, съпроводило достигането на Парагон, изненада Малта. Това беше слепият кораб, безумният кораб, когото тя и близките ѝ се бяха жертвали да възстановят. Той леко се поклащаше във водата. Металните му елементи блестяха, дървените лъщяха. Той изглеждаше като съвсем нов. Фигурата му държеше главата си високо, скръстила ръце пред мускулестата гръд. Липсващите очи загрозяваха лицето му, но челюстта под тях бе масивна и сключена решително. Този кораб нямаше нищо общо с отломката, която тя беше виждала на плажа под скалите.

Силдин стисна ръката ѝ по-силно.

Баба им спря и се обърна към фигурата.

— Приветствам те, Парагон! — високо каза тя. — Прекрасен ден за отплаване.

— Поздрави и на вас, госпожо Вестрит. — И корабът неочаквано се усмихна. — Аз съм сляп, а не глух. Не е нужно да крещите.

— Парагон! — смъмри го Брашън. Той бе изникнал на предната палуба, а Алтея, слязла на брега, се приближаваше към тях.

— Всичко е наред, капитан Трел. Корабът е прав — отвърна Роника Вестрит, без да се наскърбява. — А денят наистина е прекрасен за едно ново пътуване.

В последвалата размяна на любезности между Брашън, кораба и баба ѝ Малта не се вслушваше. Тя се радваше, че корабът не е започнал да ридае или да беснее. Тя се бе опасявала, че той ще посрами отплаването си по подобен начин, с крясъци — както онзи път, когато беше слязла до плажа, за да види как напредва ремонтът. Тогавашната му ярост я бе накарала да изостави намерението си и бързо да поеме обратно към дома.

Далеч по-голям интерес за нея представляваше присъствието на леля ѝ Алтея и Брашън Трел. Малта все още подозираше, че между двамата има нещо, ала днес не долавяше никакви признаци. Днес Брашън наистина изглеждаше и се държеше като капитан Трел. Той носеше чисти и спретнати дрехи — бяла риза, тъмносини панталони и тъмносиня куртка — които му придаваха достолепен вид. Интересно дали той знаеше, че тези дрехи бяха принадлежали на Ефрън Вестрит и бяха преправени специално за пътуването? И ако знаеше, дали се чувстваше странно да носи дрехите на някогашния си капитан?

Алтея беше облечена изненадващо сдържано. Тя носеше бяла блуза и цепната пола с жилетка в същия цвят и освен това носеше обувки. Но Малта пак бе готова да се обзаложи, че леля ѝ се е преоблякла специално за изпращането им. Макар Алтея да изпълняваше ролята на втори помощник, най-вероятно тя щеше да нахлузи удобните си дрехи в първия възможен момент. Да, леля ѝ определено беше странна.

Нейната приятелка Янтар изглежда бе решила да предостави на зяпачите храна за размисъл. Тя изникна с дрехите на обикновен моряк, но всички техни копчета бяха украсени на ръка. Тези одежди не ѝ отиваха; с тях личеше непретенциозната ѝ фигура с прекалено плоски гърди и тесни бедра. Над моряшката риза майсторката на бижута бе пристегнала жилетка, украсена с изобразяваща пеперуди бродерия. Тази жена имаше едничко привлекателно качество — това беше меденият цвят на кожата и косите ѝ. И очите ѝ имаха същия цвят. Тя бе сплела косата си, а получената плитка бе прикрепила към главата. Тя наистина изглеждаше като чужденка. Дори обиците ѝ не бяха еднакви.

— Добре дошли на борда — приветстваше в този момент Брашън. Останалите бяха започнали да напредват по дъсчения мост. Самият капитан се беше преместил на брега, за да ги изпроводи, и в този момент дори протягаше ръка към Малта, за да ѝ помогне да се изкачи.

Неотдавна тя би отвърнала на жеста му с кокетство: Брашън бе красив, освен това притежаваше предизвикателно излъчване. Ала страховете и сънищата ѝ бяха отстранили тази част от личността ѝ.

На борда на кораба ги поведе Алтея, за да им покаже отблизо извършените възстановителни работи. Повечето от нещата, за които говореше тя, бяха безинтересни за Малта, така че заинтригуваното изражение върху лицето на девойката представляваше преструвка. Край тях сновяха моряци, заети с последните приготовления — те бързо се отдръпваха от пътя на посетителите, но не се свеняха открито да се взират след тях. Главно след Малта. Интересно как леля ѝ щеше да понесе подобно обкръжение?

Хрумна ѝ, че Алтея най-вероятно изпитва удоволствие да се движи сред такава среда.

Самата Малта се чувстваше изолирана от всичко край себе си: тя продължаваше да следва близките си, но го правеше механично.

Брашън не се беше върнал на борда, а бе останал край подвижния мост: там бяха започнали да се събират онези, дошли да пожелаят успех на заминаващите. Беше приятно да се види, че градските Търговци са склонни да предоставят поне тази символична подкрепа. Повечето от дошлите принадлежаха към семейства, притежаващи живи кораби: това не беше особено изненадващо, защото подобни хора най-ясно можеха да разберат положението, в което бяха изпаднали Вестритови.

Някои от изпращачите носеха официалните си дрехи, други (капитани и моряци от останалите живи кораби) бяха дошли в работните си униформи. Във всеки случай бройката на дошлите определено бе значителна за подобно начинание — поне така реши Малта.

Неколцина от тях дори се спираха да разменят няколко думи с Давад. Пълничкият Търговец сметкаджийски се беше присламчил към Брашън, така че всички, желаещи да изразят подкрепата си, трябваше да се доближат и до него. Изглежда той бе успял частично да възстанови репутацията си сред Търговците чрез ролята си на посредник в продажбата на Парагон. Частично, защото отправените му поздрави бяха кратки и формални. Въпреки това Давад се усмихваше широко и при най-малкия повод (а на няколко пъти и без повод) започваше да изтъква собствените си заслуги за осъществяването на тази благородна експедиция.

Малта се стараеше да не се вслушва в думите му и да не поглежда към него. Този човек беше същинско влечуго.

— Няма ли да слезеш с нас, Малта? — усмихнато я попита леля ѝ и посочи към трюма. Явно обхождането нямаше да се ограничи само с палубата. Но Малта нямаше намерение да разглежда смрадливи помещения.

— Предпочитам да остана тук — отвърна тя. — Денят е толкова хубав.

— Аз пък ще дойда — храбро заяви Силдин и освободи ръката си от нейната.

Алтея бе придобила притеснен вид. За момент тя погледна към околните моряци. Беше видно, че тя не би искала да оставя племенничката си сама сред подобна компания.

В следващия миг лицето ѝ се успокои.

— Както желаеш.

Малта погледна през рамо. Зад нея стоеше Янтар, облегната на парапета край фигурата. Чужденката и леля ѝ си бяха разменили някакъв безмълвен знак, Алтея вече смяташе, че Малта е в безопасност. Интересно.

Също така беше интересно да се озове край тайнствена и скандална личност като майсторката на дървени накити.

— Дръж се прилично, Малта — предупреди Кефрия, но въпреки това се остави да бъде отведена.

Веднага щом близките ѝ напуснаха палубата, Малта се обърна към Янтар, усмихна се учтиво и протегна ръка към жената.

— Желая ви благоприятно пътуване, госпожице Янтар.

Чужденката я погледна с известно веселие.

— Благодаря ви, госпожице Хейвън.

Тя придружи тези си думи с леко кимване, ала този жест съдържаше уважението на поклон. Едновременно с това Янтар докосна ръката на девойката. Съвсем лек, допирът на пръстите, обвити в ръкавица, донесе слабо потръпване. Ама че странна жена. Сега тя дори се вглеждаше обратно в морето, може би в намек, че смята разговора между двете им за приключил? Малта възнамеряваше да го продължи.

— Спокойното време, с което започвате това пътуване, вещае успех.

— Така е — с учтив глас отвърна Янтар.

— И корабът ми изглежда в отлично състояние.

— Позволявам си да се съглася и с това.

— Екипажът ми се струва готов.

— Капитан Трел подготви моряците с цялото усърдие, което позволяваше ограниченото ни време.

— Действително изглежда, че всички аспекти на тази експедиция вещаят успех. — В този момент Малта се измори от играта. — Смятате ли, че имате шанс да успеете? — прямо попита тя. Тя трябваше да знае. Дали това пътуване бе обречено още от самото начало и щеше да се окаже единствено демонстративно, или наистина имаше шанс да спасят баща ѝ?

— Винаги има шанс да се случи нещо — отвърна Янтар. Гласът ѝ бе станал сериозен. Тя отново се обърна към Малта. Нейното състрадание бе осезаемо. — И когато някой предприеме действие в опит да накара нещо да се случи, вероятността на въпросното нещо се повишава. Много хора предприеха действия, за да спасят семейния ви кораб и отвлечените ти близки, Малта.

Изричането на името ѝ беше призив, накарал Малта да погледне в очите на другата. Това бяха странни очи, не просто заради цвета си, а заради необичайната изразителност, която те притежаваха. Загледана в тях, девойката пропусна да отбележи промяната в обръщението.

— Нашата единствена цел е да ги спасим. Не мога да ти обещая, че ще успеем, но ще вложим всичките си старания в опита — продължи Янтар.

— Трудно ми е да реша дали от думите ви ми стана по-добре или по-зле.

— Опитвам се да ти кажа, че ти си сторила всичко, което е било по силите ти. Сега е време да бъдеш търпелива. Ти имаш диво, младо сърце, което в момента е като птица, която се удря в решетките на клетката си: това само би я наранило. Бъди търпелива. Изчаквай. Ще дойде и твоето време да полетиш. И когато това време настъпи, то трябва да те завари силна и готова, а не окървавена и грохнала.

Стори ѝ се, че погледът на Янтар става още по-настойчив.

— Пази се от онези, които заплашват да присвоят крилете ти. Пази се от онези, които ще породят съмнения в собствената ти сила. Твоята неудовлетвореност произтича от ориста ти, Малта. Един нищожен живот никога не би те удовлетворил.

Девойката скръсти ръце и неволно направи крачка назад.

— Звучите като гадателка — промълви тя. От пресъхналите ѝ устни изхвърча гръмък смях, целящ да заглуши смущението ѝ. — Дори успяхте да разтуптите сърцето ми!

И Малта се засмя отново, с което искаше да опрости неподходящото поведение на една чужденка.

— Понякога наистина е така — призна Янтар. Тя на свой ред се извърна от Малта, също придобила смутен вид. — Понякога наистина съм… Само че гадателката не е орисница: всеки сам създава съдбата си.

— Как така? — попита Малта. Струваше ѝ се, че тя е придобила надмощие в разговора. Ала когато Янтар отново я погледна в очите, чувството изчезна.

— Като заслужи бъдещето си, Малта Вестрит. — Майсторката на накити леко наклони глава. — Какво ти дължи утрешният ден?

— Как да ми дължи? Какво да ми дължи? — обърка се девойката.

— Утрешният ден ти дължи сбора от предшествалите го дни. Не повече. — Янтар отново се загледа в морето. — И не по-малко. Понякога на хората се иска разплатата да не беше толкова безкомпромисна.

Малта неочаквано почувства, че трябва да промени темата. Тя пристъпи до парапета и опря лакти, свеждайки глава към Парагон.

— Днес нашият кораб изглежда много красив — безстрашно го похвали тя. — Ти целият сияеш, Парагон! Сигурно много се вълнуваш от предстоящото заминаване.

Главата на фигурата рязко се извърна; празният поглед прикова Малта. Ужасяващ беше контрастът между останалата част от лицето и раната, зееща на мястото на очите: между челото и носа изникваше празнина, в която околният цвят на човешка плът се сблъскваше със сребристите трески на разрез.

Устата на Малта пресъхна, тя се вкопчи в парапета. Насреща ѝ Парагон се усмихваше широко. Налудно.

— За нея вече е прекалено късно — прошепна той, може би насочил мълвенето си към самата Малта, а може би към себе си. — Прекалено късно… Над нея надвисват огромни криле. Тя трепери като мишчица под сянката на бухал. Само как блъска сърчицето ѝ, готово да се пръсне! Само как трепери тя! Но вече е прекалено късно. Тя вече я вижда. Тя познава и мен!

Фигурата отметна глава сред пристъп на гърлен смях.

— Аз бях крал! — продължи Парагон с глас, потръпващ от величие. — Владетел на трите царства. А вие ме превърнахте в жалка черупка. В играчка. В роб!

Наистина ли бе възможно гръм да пада от ясно небе? И можеше ли той да пада безшумно? Защото Малта не чу нищо. Тя почувства единствено шок, запратил я сред абсолютна празнота. Сетне сред този мрак изникна златен отблясък — неговата цялостна форма бе прекалено голяма, за да бъде обхваната от погледа ѝ. Огромни нокти я сграбчиха, обвиха се около кръста и гръдта ѝ, а натискът им отне дъха ѝ. Девойката започна да блъска по тях, да се опитва да отслаби захвата им: напразно, те бяха неподатливи като метал. Този обръч не ѝ позволяваше да диша. И освен това не ѝ позволяваше да полети към смъртта си.

Избери си смърт, прошепна драконът. Това е всичко, което ти остава, малка моя красавице: да избереш смъртта си.

Тя е моя! Пусни я!

Плячката принадлежи на оногова, който я сграбчи пръв!

Ти си мъртъв. Аз все още имам шанс да остана жива. И няма да допусна този шанс да ми бъде отнет!

Сияйно сребро се сблъска със златния отблясък. Това беше сблъсък на планини, които си оспорваха властта над нея. Ноктите усилиха захвата си.

Ще я убия, преди да успееш да я грабнеш.

Не ѝ оставаше дъх да изкрещи. От самата нея не оставаше нищо: двете създания бяха тъй огромни, че в техния свят нямаше място за нея. И съответно, тя просто щеше да угасне.

Нечий глас заговори вместо нея.

Малта е истинска. Малта съществува. Това е Малта.

Изреченото от гласа прибавяше към сърцевината ѝ, възвръщаше и отново покриваше оголеното. Някой я обгърна в защита от сблъсъка на сили, които се бореха да я разкъсат. Тя се напрегна в желанието си да остане цялостна. Докато не се почувства достатъчно уверена да заговори сама.

— Аз съм Малта.

— Естествено, че си Малта.

Кефрия говореше с успокояващ глас, макар самата тя да се нуждаеше от успокояване. И с основание: тя бе заварила дъщеря си пребледняла като платно, с подбелени очи, лежаща в ръцете на чужденката.

Обратно на палубата беше ги привлякла настъпилата суматоха, съпроводена от поклащането на кораба. Горе те бяха заварили припадналата Малта, а също и причината за разклащанията: Парагон ридаеше, заровил обезобразения лик в шепите си.

— Съжалявам… — не спираше да повтаря той.

— Мълчи — раздразнено му каза Янтар. — Ти не си направил нищо. Просто мълчи.

Подир това майсторката на накити се обърна към Алтея:

— Помогни ми да я пренесем на брега.

Гласът на чужденката не търпеше възражения. Алтея се приведе и взе племенничката си. В следващия момент Брашън изникваше, за да поеме девойката. За момент Кефрия зърна обезобразените ръце на Янтар; в следващия миг жената вече си слагаше ръкавиците. Едновременно с това тя погледна Кефрия в очите, усетила погледа ѝ върху себе си. От насрещния взор Търговката я побиха тръпки.

— Какво е станало с дъщеря ми? — попита Кефрия въпреки това.

— Не зная. Най-добре върви с нея.

Първата реплика беше несъмнена лъжа, но второто изречение съдържаше истина. Кефрия забърза към сушата, а Янтар отново се обърна към фигурата и заговори стих, настойчив глас. Поклащането на кораба рязко престана, утихнаха и риданията на кораба.

Но тогава Силдин започна да плаче. Това момче се разплакваше и от най-малкото нещо. Не беше нормално за едно момче да бъде толкова чувствително. А и точно в този момент нервите на Кефрия нямаше да издържат проблеми и от двете ѝ деца.

— Тихо, Силдин. Ела с мен — остро каза тя. Макар и с продължаващи ридания, синът ѝ я последва.

На брега тя откри, че Брашън е постлал връхната си дреха на земята и е положил Малта върху ѝ. Роника прегърна Силдин и започна да го успокоява. Кефрия се отпусна край дъщеря си.

Случилото се току-що беше ужасно: моментът на проявата го превръщаше в зла поличба. И освен това беше толкова непристойно Малта да лежи просната по подобен начин пред хората…

Но в този момент дъщеря ѝ бе започнала да идва на себе си, мълвейки:

— Аз съм Малта. Аз съм Малта.

— Естествено, че си Малта — успокои я Кефрия. — Ти си Малта и си в безопасност.

Сякаш пробудена от тези думи, девойката рязко отвори очи. В първия миг тя се огледа замаяно, сетне сама осъзна положението си.

— Помогни ми да се изправя — примоли се тя към майка си.

— Не се напрягай веднага — посъветва я Брашън, но Малта не му обърна внимание: тя вече хващаше подадената майчина ръка и се изправяше. Девойката предпазливо докосна тила си, потръпна и се зае да разтрива очи.

— Какво стана? — попита Малта.

— Ти припадна — отвърна Янтар. Неусетно чужденката ги бе последвала до брега. Тя пристъпи към Малта и улови погледа ѝ. — Това е всичко. Подозирам, че отразеното слънце те е замаяло. Понякога това се случва, когато човек се взира в морето прекалено дълго.

— Припаднах — потвърди девойката. Тя нервно повдигна ръка към шията си и се засмя. — Ама че глупаво от моя страна!

И думите, и жестовете ѝ бяха мъчително пресилени: Кефрия не очакваше, че някой е останал заблуден от тях. Но ето че Давад Рестарт не пропусна да се намеси:

— Несъмнено това се дължи на вълнението. Всички знаем как Малта се притеснява за баща си. Няма съмнение, че нервите на бедното дете не са издържали на напрежението…

Малта го изгледа презрително.

— Да, няма съмнение — процеди тя.

Дори обичайно лишеният от чувствителност Давад усети остротата ѝ. Търговецът леко отстъпи назад и я погледна странно.

— Надявам се, че с този припадък не съм отложила отплаването — продължи Малта.

— Това не ни забави много. Но вече наистина е време да потегляме. — Брашън извърна лице към кораба, но не успя да издаде нареждането си, защото Търговецът Аши пристъпи към него:

— Нека хората ви си спестят труда. Ще пратя лодките от Бродяга да ви изтеглят.

— Оставете място за една лодка от Обаятелни — гръмко обяви Търговецът Ларфа. Още неколцина собственици на живи кораби предложиха услугите си.

Кефрия се затрудняваше да определи доколко това е закъсняла проява на същинска подкрепа и доколко се дължи на желанието им да изведат Парагон по-бързо от пристанището. Носеха се слухове, че някои от живите кораби намират присъствието му за смущаващо, макар че никой от тях не бе оспорил правото му да пусне котва на този пристан.

— Имате искрените ми благодарности, господа — сухо отвърна Брашън, с което даде основания на Кефрия да смята, че той се чуди същите неща като нея.

Те не се върнаха на кораба, а се сбогуваха на брега. По време на прощаването Роника даде по-голям израз на чувствата си, отколкото Кефрия очакваше. Отново и отново майка ѝ съветваше Алтея да се пази и да се върне невредима. Самата Алтея се навъси, когато Брашън обеща на възрастната жена, че ще пази дъщеря ѝ.

По време на своята прощална прегръдка със сестра си Кефрия откри, че копнее нещата между тях да се бяха развили по различен начин. Заради смесените си чувства тя едва успя да изрече пожеланията си.

Още по-смущаващо беше да види, че чужденката е обгърнала дланта на Малта с ръкавиците си.

— Грижи се добре за себе си — казваше Янтар с настоятелен поглед.

— Непременно — отвърна девойката.

От тези им реплики човек можеше да остане с впечатлението, че Малта е тази, на която предстои да се отправи на рисковано пътешествие.

Кефрия остана загледана в чужденката. Янтар се качи на борда и почти веднага изникна на носа, край фигурата. Тя се приведе и прошепна нещо на Парагон. Той отпусна лице и повдигна глава. Дълбоко вдишване изду гръдта му, подир което корабът скръсти ръце и издаде челюстта си в израз на решителност.

Въжетата бяха снети, последните пожелания бяха отправени. Екипажите на гребните лодки потопиха весла и започнаха да изтеглят Парагон в залива. Алтея и Брашън също се появиха на носа. На свой ред те се обърнаха към фигурата, макар Кефрия да не различи някаква ответна реакция.

Тя установи, че дъщеря ѝ е впила напрегнат поглед в кораба. Трудно можеше да се определи изражението ѝ: ужас или привързаност изразяваше то? Една друга неяснота накара Кефрия да се навъси: към фигурата ли се взираше Малта, или в Янтар?

Когато Малта трепна, Кефрия бързо погледна към кораба. Изтеглилите го лодки си прибираха въжетата и Брашън им махаше в израз на благодарност. А платната започваха да се издуват — изглеждаше, че те правят това сами, без съдействието на вкопчените сред такелажа моряци.

Парагон разпери ръце, възнамеряващ да прегърне хоризонта. Някаква приумица на вятъра донесе до тях крясъка му.

— Аз политам отново!

В потвърждение на това му предизвикателство към света платната започнаха да го тласкат напред. От палубите му долетя далечно ликуване.

Кефрия осъзна, че е започнала да се насълзява.

— Нека Са бди над пътя ви… — прошепна Малта, задавена.

— Нека Са бди над пътя ви и ви доведе обратно у дома! — високо произнесе Кефрия.

Струваше ѝ се, че вятърът подема молитвените ѝ думи и ги понася подир кораба.

Глава двадесет и девета Близо до брега

Броят на придружаващите ги кораби се беше увеличил: обстоятелство, за чието уреждане Серила определено би желала да узнае повече. Колко ли дълго е била планирана тази експедиция? Дали някой в Джамаилия знаеше за този огромен ескорт, който да придружи пристигането му в Бингтаун? Тя бе почти уверена, че сатрапът ще бъде пожертван, за да могат калсидските кораби да придобият оправдание за нападението си над града.

Това си подозрение тя пазеше ревниво, като късче злато. Споделянето на подобна информация представляваше най-бързият път към доверието на Търговците.

Единствената си вярност Серила чувстваше към това удивително място, на чието изучаване тя бе посветила години. Тя можеше да усети близостта му: достатъчно беше да повдигне очи към хоризонта, за да различи слабото сияние на нощния пазар — шепа звезди, слезли от небето. Някъде около развиделяване те щяха да пристигнат.

Един от моряците се приближи до нея.

— Сатрап те вика. Иска излезе.

Той произнасяше отделните срички необичайно отривисто — изговор, останал от майчиния му език.

— Той не бива да напуска каютата си, здравето му все още е прекалено нестабилно. Сега ще отида при него.

Тя не би си направила труда да се отзовава, ако не се боеше, че калсидският капитан може да научи. А силата ѝ още не бе укрепнала достатъчно, за да се изправи срещу него.

След завръщането си при сатрапа тя на два пъти се бе сблъсквала с капитана — и двете срещи я бяха изпълвали с ужас. Тя още се срамуваше от себе си, особено от първата си проява: тя се натъкна на него при един завой в коридора и едва сдържа писъка си, а мъжът се изсмя открито.

Струваше ѝ се непонятно, че неин себеподобен я изпълва с такъв ужас. Понякога, в моментите, когато тя оставаше сама, Серила се опитваше да събуди у себе си ярост или ненавист към него. Усилия, които до този момент се оказваха напразни — към капитана тя изпитваше единствено ужас, нищо друго.

Самата мисъл за него я накара да забърза крачка.

Без да обръща внимание на калсидеца, застанал на пост край вратата, тя влезе в салона. Нейните грижи бяха направили мястото неузнаваемо: нямаше и следа от предишната нечистотия. Атмосферата на задушлив дим бе изчезнала, заменена от морска свежест (дори и в момента прозорецът оставаше отворен).

Слугите бяха подредили масата за вечеря. Светлината на свещника падаше върху чиния нарязано месо, плодов пудинг и няколко филии безквасен хляб. Всичко това я очакваше в компанията на бутилка вино и бокал. Непретенциозна храна, приготвена според нейните изисквания.

Жената нямаше никакво намерение да рискува: болестта, връхлетяла свитата на сатрапа, не бе засегнала капитана и неговия екипаж. Тя отхвърляше вероятността от отрова, защото подобно убийство не би донесло полза никому. Не, по-скоро ставаше дума за развалена храна — най-вероятно вината се криеше сред някой от деликатесите, които сатрапът бе взел със себе си. Сигурно маринованите яйца и ядки, а може би свинското руло…

Един по-малък поднос съдържаше вечерята на сатрапа. Тя се състоеше от попара (обикновена, с гореща вода) и зеленчуково пюре (лук и ряпа). За десерт имаше вероятност велеславният да получи чашка разредено вино. И може би малко месо, ако тя се проявеше като щедра.

Преди два дни тя бе престанала да му дава лекарства, предизвикващи повръщане — така сатрапът щеше да пристигне поукрепнал. Поне щеше да умре сравнително здрав.

Удовлетворена, тя се настани на масата и започна да насипва месо в чинията си. Откъм леглото сатрапът се размърда.

— Серила? — промълви той. — Тук ли си, Серила?

Той не можеше да я види, защото завесите на балдахина бяха спуснати. А дори простото надигане, за да ги отмести, би му коствало значимо усилие.

Жената се колебаеше да отговори, но в крайна сметка тя реши да прояви снизходителност.

— Тук съм, господарю. Приготвям ти вечеря.

— Хубаво… — изрече сатрапът и утихна.

Тя не бързаше да се храни: Косго вече си беше научил урока и проявяваше търпение. Той бе принуден да се осланя единствено на нея. Съветничката беше забранила на слугите да влизат в каютата, като единственото изключение представляваше денят за почистване, макар че дори и той протичаше под нейното наблюдение. Други посетители тя не допускаше в салона, изтъквайки деликатното здраве на сатрапа. Не беше трудно да подхрани страховете му от болестта до степен, която да го накара да одобри и подкрепи тази ѝ изолация. Та нали той сам бе видял как почти цялата му свита погива от болестта.

Многобройните починали бяха смущавали и самата Серила. Тя бе уверена, че нея болестта не я заплашва, но не се бе поколебала да внуши на сатрапа, че тайнственият мор продължава да вилнее на борда.

Да, лесно беше. Колкото повече тя ограничаваше храната му и го поеше с маков сироп, толкова по-послушен ставаше Косго. В това си състояние той автоматично приемаше нейните внушения за истина. В началото, когато той бе я призовал обратно при себе си, оставащите сановници и слуги бяха прекалено болни, за да го посещават, камо ли да се грижат за него. А подир оздравяването си те се натъкнаха на забрана да безпокоят своя господар. Така Серила получаваше целия салон за себе си — с изключение на леглото, заето от сатрапа. Но това беше незначителен компромис.

След като се нахрани и с наслада изпи чаша вино, тя пренесе подноса на сатрапа до леглото му и отметна завесата. Изникналото тяло я накара да се усъмни за момент: дали не беше отишла прекалено далеч в поддържането на слабостта му? Кожата на владетеля бе нездраво бледа, лицето му представляваше задушаван с кожа череп. Костеливите ръце, отпуснати върху кувертюрата, потрепваха в немощни спазми. Виж, за последното тя нямаше вина — годините на разнообразни наркотици отдавна бяха отнели стабилността на ръцете му. Но слабостта имаше приноса за превръщането им в чисти кокали. В крачката на паяк.

Жената внимателно приседна на ръба на кревата и придърпа масичката с подноса.

— Изглеждаш много по-добре — каза тя и усмихнато го погали по челото. — Какво ще кажеш за малко храна?

— Да, моля — отвърна Косго и ѝ се усмихна привързано. Той бе убеден, че Серила е единствената, която не го е изоставила; единствената, на която може да разчита.

Тя едва не потръпна заради противния дъх, който се носеше от устата му. Вчера сатрапът се бе оплакал, че някои от зъбите му се клатели. Може би без редовните повръщания той щеше да възвърне силите си. А може би не. Достатъчно беше да остане жив до достигането на сушата, докато тя получеше възможност да се срещне с Търговците. Във въпросното време Косго не биваше да изглежда прекалено здрав, защото това би се оказало в противоречие с нейните думи. Поне ако той изтърсеше нещо необмислено, тя можеше да го отнесе към бълнуване.

Част от храната потече по брадичката му. Жената пъхна ръка под тила му и му помогна да приседне.

— Нали е много вкусно? — говореше тя, докато напълваше поредната лъжица. — Утре ще пристигнем в Бингтаун. Не е ли прекрасно?

Роника Вестрит не помнеше кога за последно огромната камбана бе оповестявала спешно събрание, още по-малко толкова рано сутрин. Роника и останалите от семейството ѝ се бяха отправили пеш, но по пътя бяха настигнати от каретата на семейство Шайев, което обстоятелство ускори пристигането им.

Призованите се трупаха пред Търговската зала и оживено разговаряха помежду си. Кой беше ударил камбаната? И по каква причина? Някои от Търговците дори не бяха намерили време да се преоблекат, а просто се бяха наметнали с плащовете си. При други се виждаше, че изобщо не са си лягали — това личеше в зачервените им очи и във вечерните им дрехи.

Но всички тези хора се бяха отзовали веднага на настойчивия повик на камбаната. Много от тях бяха донесли оръжия. Децата се притискаха към родителите си, момченцата полагаха усилия да изглеждат храбри и да не допуснат сълзите на уплах.

Тази разнообразна тълпа определено изглеждаше не на място край украсената с цветно величие зала. Украсата за предстоящия бал придобиваше подигравателен вид в настоящата обстановка на тревога.

— Пак е избухнала Червената чума — заяви някой от края на тълпата. — Само това ще да е.

Роника чу как слухът се разпространява с плашеща бързина; само след мигове мълвенето на събраните започна да придобива нотки на паника. Край на това сложи Търговецът Ларфа, който изтича на стълбите пред залата и призова за тишина. Той беше собственик на живия кораб Обаятелни, човек, чиято сдържаност бе пословична. Но тази сутрин страните му бяха зачервени от вълнение, а косата му бе разрошена.

— Аз ударих камбаната! — оповести той. — Изслушайте ме, защото няма време да водим формално събрание. Вече съобщих на всички живи кораби в пристанището, за да могат те да ги пресрещнат… Заплашва ни нашествие! Калсидски бойни галери. Синът ми ги видял призори и дойде да ме събуди. Аз го изпратих при западната стена, за да предаде на живите кораби. Не зная колко са галерите, но са поне десет. Става дума за нещо сериозно.

— Сигурен ли си?

— Колко са?

— Колко живи кораба поеха да ги пресрещнат? Те ще успеят ли да ги удържат?

Под този залп от въпроси Търговецът повдигна ръце, свити в пестници.

— Не зная. Казах ви всичко, което ми е известно: към нашия залив наближават калсидски бойни кораби. Онези от вас, които имат кораби, да поемат срещу нашествениците. Останалите да приготвят оръжия и кофи и да се съберат в пристанището. Калсидците опожаряват — ако успеят да слязат на брега, те ще изпепелят целия град.

— Ами децата ни? — провикна се някаква жена от задната част на тълпата.

— Ако са достатъчно големи да носят кофи, вземете ги със себе си. Най-малките оставете при сакатите и немощните. Те ще трябва сами да се грижат за себе си.

Роника погледна към Силдин, застанал до нея. Той плачеше, очите му бяха ококорени от страх.

— Върви в залата, Силдин — каза му Кефрия с пресилено ведър глас. — Скоро ще дойдем да те вземем.

— Не искам! — кипна момчето. — Вече съм достатъчно голям да нося кофа.

То потисна поредния си хлип и решително скръсти ръце.

— Малта ще бъде с теб — отчаяно рече майка му. — Тъкмо ще се грижи за малките деца и възрастните.

— Предпочитам да нося кофа — заяви Малта, докато хващаше братчето си за ръка. За момент тя изглеждаше и звучеше досущ като Алтея. — Ние няма да се крием тук и да се чудим какво става. Ела, Силдин.

Търговецът Ларфа продължаваше да напътства тълпата.

— Порфро, върви да съобщиш на семействата от Трите кораба. Нека някой отнесе вестта до новодошлите.

— Много им е зор на тях! Сами да се оправят! — гневно изкрещя глас.

— По тяхна вина има калсидци в пристанището ни — добави друг.

— Сега не е моментът за това. Трябва да защитим града си! — възрази Ларфа. — Бингтаун е от значение, а не как сме пристигнали в него!

— За Бингтаун! — извика някой. Други се присъединиха към вика му.

Товарни коли и карети вече напускаха градината и се отправяха към вътрешността на града. Някой вече организираше конници, които да отнесат новината до жителите на околните ферми. Нямаше време за преобличане, за закуска. Пред очите на Роника някаква жена и дъщеря ѝ разкъсаха полите на роклите си и захвърлили обременяващия плат, последваха мъжете си.

Роника хвана дъщеря си за ръката, разчитайки, че децата ще ги последват сами.

— Има ли място за нас? — извика тя към една минаваща карета.

Кочияшът безмълвно спря. Вестритови се покатериха вътре, без да се смущават от ограниченото пространство. Трима младежи скочиха подире им. Един от тях носеше стар меч на пояса си. И тримата се усмихваха нетърпеливо, очите им блестяха, а в движенията им се долавяше сила и бързина. Те не пропуснаха да се усмихнат и на Малта, която сведе поглед в отговор.

Каретата потегли с дръпване, което едва не събори Роника.

В един участък от пътя дърветата започнаха да растат по-нарядко; това ѝ предостави бърз поглед към пристанището — живите кораби бяха заели позиция пред него. На палубите им се трупаха моряци, които оживено разговаряха помежду си и сочеха към прииждащите съдове. Отвъд тях се приближаваше огромната мачта на кораб. Заобикаляха го други, по-дребни съдове: заради многобройните си весла тези галери приличаха на противни насекоми.

— Те плават под джамаилско знаме! — възкликна един от младежите в каретата им. Пристанището отново се скри зад дърветата.

— Това нищо не значи — изсумтя друг. — Страхливците просто искат да се приближат необезпокоявани. Няма друга причина толкова много кораби да навлизат в нашето пристанище.

Роника също смяташе така. Но тя не получи възможност да изрази съгласието си, защото забеляза, че Малта се усмихва горчиво.

— Добре ли си? — тихо я попита възрастната жена, като се приведе към нея. Заради пребледнялото лице на внучката си тя се опасяваше от нов припадък.

Момичето отвърна със смях, в който звучаха наченките на истерия.

— Всичко е толкова глупаво. Цяла седмица подготвям тоалета си, мисля си за Рейн и за бала. Миналата нощ не можах да мигна, защото не бях доволна от пантофките си. А сега излиза, че е възможно нищо от това да не се случи.

Малта повдигна глава. Тяхната карета бе част от огромна процесия коли, конници и пешаци, отправени към пристанището.

— Всичко в живота ми, за което бях уверена, че един ден ще настъпи, ми беше отнето в последния възможен миг — с тихо примирение изрече тя. — Няма да се учудя, ако и сега се случи така. Може би утре по същото време всички ние ще лежим мъртви, сред димящите останки от града си. Може би изобщо няма да доживея до бала — довърши тя със занесен поглед.

— Пепел ти на устата! Не говори такива неща! — ужасено възкликна Кефрия.

Дълго време Роника мълча. Накрая тя премести ръката си върху ръката на Малта, стиснала ръба на вратата.

— Но днес си още жива.

Това бяха голи думи, неспособни да донесат подкрепа. И самата Роника не знаеше защо ги бе изрекла.

— И аз също съм жива — додаде старицата и се загледа напред, в криволичещия път към града.

Рейн стоеше на кърмата на Кендри и гледаше дирята, която живият кораб оставяше след себе си в речната повърхност. Настъпването на утрото превръщаше млечистата вода в течно сребро и караше оросените листа на крайбрежната растителност да изглеждат покрити с капещи бисери. Течението и напорът на платната отнасяха кораба с удивителна бързина.

С една въздишка младият мъж опита да облекчи тежестта, притиснала сърцето му. Но усещането не си отиде.

Той сведе глава, пъхна ръце под воала си и разтърка очи. Не можеше да си спомни кога за последно бе се наспивал истински. Дали някога отново щеше да познае спокойния сън?

— Ти изглеждаш така, както аз се чувствам — тихо изрече глас. Рейн сепнато се извърна. В утринния сумрак и заради унеса си той не бе усетил приближаването на другия.

Граг Тенира нави малък пергамент и го прибра в ръкава на ризата си.

— А не трябва — продължи той и леко се навъси. — Няма ли да придружаваш Малта Вестрит на летния бал? Какво за въздишане има в това?

— Няма — увери го Рейн и си наложи да се усмихне. — Просто се тревожа за баща ѝ и изчезналия им кораб. Това е единствена, ала тежка тревога. Надявах се, че балът поне малко ще я разведри. А сега…

— Ако това ще те утеши, Кендри ми предаде, че експедицията им вече е напуснала Бингтаун.

— Разбирам. Чувал съм да свързват името ти с Алтея Вестрит. Това послание от нея ли идва? — С покритата си глава Рейн кимна към свитъчето, което се подаваше от ръкава на Граг.

Другият въздъхна.

— Прощално писмо. Тя е много обнадеждена в успеха на експедицията, но не и за нашето общо бъдеще. Тонът на посланието ѝ е чисто приятелски.

— Понякога този тон изразява по-голяма хладина и от студения.

— Именно. — Тенира разтърка чело. — Вестритови са упорити хора. Жените им са независими до вредна за тях самите крайност. Тъй казваха всички за Роника Вестрит. А по трудния начин аз узнах, че то се отнася и за Алтея. — Той се усмихна горчиво. — Да се надяваме, че за следващото им поколение това не важи.

— В момента не бих могъл да кажа, че е така — недоволно призна Рейн. — Но мисля, че ако успея да я спечеля, битката ще си е струвала.

Граг само поклати глава и се извърна.

— И аз имах същото усещане за Алтея. И продължавам да го изпитвам. Но в същото време се съмнявам, че ще успея да проверя дали е така.

— Но въпреки това се връщаш в Бингтаун?

— Боя се, че аз ще пропусна тази спирка. Целия престой аз ще прекарам скрит в трюма и ще изникна едва подир отплаването.

— И тогава? — попита Рейн.

Граг се усмихна, но не каза нищо, а само поклати глава.

— Правилно, колкото по-малко са онези, които знаят, толкова по-добре — одобри Рейн и отново се загледа в реката.

— Исках лично да благодаря от името на цялото си семейство за подкрепата, която вие ни оказахте. Едно е да обявите, че ни подкрепяте, съвсем друго да проявите тази подкрепа на дело, като рискувате богатствата на рода си.

Рейн сви рамене:

— Настъпил е момент, в който Бингтаун и Дъждовните земи трябва да застанат редом, ако не искат да изгубят онова, което са.

Граг замислено се взираше в килватера.

— Смяташ ли, че достатъчно хора ще ни последват? Поколения наред ние сме били част от Джамаилия. Самият ни живот е уреден по подобие на тамошния. Не говоря само за езика и себеопределянето, а за самите ни обичаи: храните, носиите, даже и мечтите, към които се стремим. Когато се отдръпнем и заявим, че ние сме Бингтаун, какво всъщност ще означават тези ни думи? Кои ще бъдем ние?

Рейн прикри раздразнението си и се постара да построи по-сдържан отговор.

— Ние ще бъдем онези, които си извоюват признание за негласните постижения на предишните няколко генерации. Ние сме народът от Прокълнатите брегове. Ние сме потомците на онези, дръзнали да се заселят тук. Те не са сторили това без саможертви, а тяхното бреме се е прехвърлило и върху нас. Това аз съм склонен да приема. Но аз отказвам да бъда приравняван към отказващите да проявят същото усилие. Отказвам да отстъпя мястото си на хора, които не се интересуват от цената, която аз и моите предтечи сме платили за него.

И той погледна към Граг, очаквайки да види съгласие. Вместо това другият изглеждаше притеснен. С тих глас, сякаш се срамуваше от изреченото, младият Тенира го попита:

— Никога ли не ти се е искало просто да оставиш всичко това зад себе си и да заминеш?

За момент Рейн остана загледан в него. Подир това той отбеляза с мрачна ирония:

— Изглежда си забравил с кого говориш.

Граг леко повдигна рамене.

— Чувал съм, че ти спокойно би могъл да се движиш сред хората, стига да поискаш. А що се отнася до мен… Трябва да призная, че когато прекарам известно време далеч от кораба си, започвам да се замислям именно за това. Какво е нещото, което ме задържа тук? Защо продължавам да стоя в Бингтаун, защо продължавам да се придържам към нормите, които биват налагани на един Търговски син? Има хора, които са постъпили точно така. Например Брашън Трел.

— Не мисля, че го познавам.

— Няма как да го познаваш, надали и някога ще се срещнете. Неговите близки го отстраниха от семейството заради неговото непокорство. Когато за първи път научих за това, едва ли не бях сигурен, че той ще умре без близките си. Но той е още жив. Той прави каквото си иска, живее където си иска, свободен е като птица. Свободен.

— А дали е щастлив?

— Той е с Алтея. — Тенира поклати глава. — По някаква причина Вестритови го избраха за капитан на Парагон. И му повериха Алтея.

— От онова, което съм чувал за Алтея, тя не се нуждае да бъде поверявана на чиито и да било грижи.

— Тя би изразила съгласие с тази ти мисъл. — Граг въздъхна. — Но не и аз. Аз мисля, че Трел я е лъгал преди, възможно е да се възползва от нея отново… Това не ми дава мира. Но какво правя аз? Втурвам ли се да я търся и да я доведа обратно? Изправям ли се с думите: Аз ще дойда с теб, аз ще стана капитан на безумния ти кораб, стига да мога да съм с теб? Не. Аз не го направих, а Трел го стори. Освен това между двама ни с него има и друга разлика.

Рейн се почеса по тила. (Дали и там не се появяваше някакво образувание?)

— Според мен ти превръщаш добродетелта си в недостатък, Граг. Ти познаваш дълга си и не бягаш от него. Не е твоя вината, че Алтея не е способна да го разбере и оцени.

— Не, точно това е проблемът. — Тенира подръпна свитата бележка в ръкава си и отново я избута назад. — Тя го оценява. Тя ме похвали и ми пожела успех. Каза, че ми се възхищава. Но възхищението не може да замени любовта.

На това Рейн не можа да отговори.

Граг въздъхна:

— Няма смисъл да мисля повече за това. Ако ще има война със сатрапа, то тя ще настъпи скоро. По същия начин ще се решат нещата с Алтея. Или тя ще се върне при мен, или няма да го стори. Във всеки случай излиза, че аз не мога да сторя нищо в живота си. Аз съм като листо, понесено от течението. — Той поклати глава и се усмихна засрамено заради меланхоличното си звучене. — Отивам да поговоря с Кендри. Искаш ли и ти да дойдеш?

— Не.

Осъзнал остротата на отговора си, Рейн додаде:

— Има неща, над които бих искал да помисля.

Иззад воала си той наблюдаваше как Граг се отправя към носа. След няколко мига Рейн се обърна обратно назад. Макар и с ръкавици, той отказваше да докосва перилата на кораба. Дори и допирът на стъпалата му бе достатъчен, за да донесе до него зова на кораба. И този зов не идваше от фигура, която бяха именували Кендри.

За пръв път той срещаше подобен проблем при пътуването си с жив кораб. Това беше прощалният подарък на драцената. Рейн не беше сигурен как (или какво) е сторила тя с него, ала резултатът го ужасяваше.

В пристъп на неразумност той бе нарушил договора с майка си и брат си и бе отишъл да я посети за последно. Подобна постъпка бе неправилна — също както бе неправилно да я изоставя, без да се сбогува и да я увери, че е сторил всичко по силите си. Затова той се промъкна при пашкула ѝ.

Последният им разговор не протече според очакванията му. Рейн се надяваше, че тя най-сетне ще проумее положението му и ще го остави намира. Вместо това драцената се зарече, че ще погълне душата му. Докато аз оставам затворена тук, Рейн Купрус, ти също ще останеш затворник. Тъй беше го проклела тя. И беше се вплела сред ума му, като нишка сред мрамор, докато двамата не бяха се превърнали в едно неразделно цяло. Тази ѝ постъпка донесе със себе си неизразим ужас.

Ти си мой.

И сякаш за да подчертае твърдението ѝ, целият под на залата беше потръпнал. Трусовете бяха съвсем обичайна част от Прокълнатите брегове. Въпросният трус дори не беше силен — и въпреки това украсените с фрески стени бяха се разклатили като завеси. Рейн побягна с факлата си, преследван от смеха ѝ. Зад себе си той дочу непогрешимия звук от сриване; оглушителен прилив на влажна земя последва кънтежа на падащи плочи. Дори и на открито, приведен с ръце на коленете си, младият мъж не можеше да успокои треперенето си.

Това струпване щеше да наложи разчистване с дни. В зависимост от степента му някои части от града трябваше да бъдат изоставени. При всички положения големината на щетите трябваше да бъде установена, преди да могат да пристъпят към нови проучвания. Точно тази работа той ненавиждаше.

Труди се, весело бе произнесъл гласът на драцената в ума му. Може и да успееш да укрепиш стените на този мъртъв град. Но стените на ума ти вече не ще удържат онези като мен.

В онзи момент тези ѝ думи му се бяха сторили празна заплаха. Какво повече можеше да му стори тя от онова, което му беше причинила до този момент? Ала оттогава сънищата му се бяха изпълнили с дракони. Огромните създания ревяха и изпробваха силите си едни срещу други, препичаха се върху покривите, чифтосваха се върху кулите на екзотичен град. Рейн виждаше всичко това.

Тези образи не представляваха кошмар. Напротив, сънищата му се отличаваха със смайваща елегантност. В тях драконите съжителстваха със създания, които наподобяваха и все пак не бяха човеци. Въпросните същества бяха стройни, с лилави или медни очи, а оттенъците на кожата им не намираха съответствие в никой от чуждите народи, чиито представители Рейн бе срещал през живота си.

Съзнателният му живот — ето това беше проблемът. Спохождащите го съновидения бяха далеч по-ярки и истински от реалния му живот. Той съзираше градовете на Древните; доближаваше се изкусително близо до разбирането на тяхната история. Едва сега той разбираше особеностите на тяхната архитектура. Широките улици, широките и ниски стъпала, високите двери и обширните прозорци бяха изградени за удобство на съжителстващите в този град дракони.

Рейн копнееше да влезе в тези сгради, да се приближи до хората, които обхождаха пазарите или се отправяха по реката в пъстроцветните си лодки. Ала той не притежаваше власт над образите, които му биваха показвани.

В сънищата си той беше един от драконите. Тези създания се отнасяха към двуногите си съседи с привързано снизхождение, а не ги смятаха за равни. Двуногите живееха прекалено кратко, тревогите им бяха прекалено незначителни. По време на съня си Рейн споделяше това отношение. Той се потапяше в драконовата култура, в драконовия начин на разсъждение, просмукващ се и извън сънищата. Техните емоции бяха стократно по-силни от всичко, което Рейн някога бе усещал. Човешката страст, макар и пламенна, изглеждаше печално мимолетна, ако бъдеше поставена редом с отдадеността между дракон и драцена, оставащи верни един на друг до края на съществуването си.

Всички тези усещания променяха светогледа му. В обработваемите земи той виждаше просторен килим, покрил земята. Реките, възвишенията и пустините преставаха да бъдат бариери: само в отговор на приумица един дракон бе в състояние да обходи места, за които един човек не би подозирал. Светът изглеждаше много по-обширен и същевременно много по-достижим.

Фактът, че тези съновидения представляваха проклятие, започваше да се проявява. Рейн се събуждаше неотпочинал, със същата умора, с която се беше оттеглил. И с неудовлетвореност. Веднъж осъзнал що за съществуване е възможно, неговият собствен живот му се струваше нищожен и достоен за презрение. Сънят не му носеше отдих: това бе накарало младежа да намрази непрекъснато подновяваща се нужда да спи. В същото време той копнееше за моментите на безсъзнание, защото те му позволяваха отново да се потопи в драконовия свят. Неговият истински свят се бе свел до наниз от досадни дни. Единствено мислите за Малта отчасти разкъсваха безразличието му. Ала дори и в тези моменти той се оказваше споходен от проклятието, защото беше започнало да му се струва, че косите на любимата сияят като люспите на черна драцена.

Сред всички негови мисли и сънища, в почти недоловим, но постоянен глас, долиташе скръбта на затрупаното създание. Те никога няма да се върнат. Никога. Мъртво е крилатото, яркоцветно, всеобразно величие. Мъртво е по твоя вина, Рейн Купрус. Заради страхливост и ленивост ти сложи край на съществуването им. Ти имаше способността да преродиш света им, а вместо това ти избра да му обърнеш гръб.

Това му донасяше най-остро мъчение: нейното убеждение, че той е способен да я освободи и да върне драконите в света.

Стъпването на борда на Кендри бе изострило мъките му. Кендри беше жив кораб; със скелет, изработен от магическо дърво. Преди поколения предците на Рейн бяха разцепили един огромен дънер, за да го превърнат в купища дъски. Едно от парчетата бе запазено неразтрошено, за да оформи фигурата.

А мекото, полуразвито създание, намирало се в този пашкул, безцеремонно е било изблъскано на пода. Рейн изтръпваше всеки път, когато си представеше това. Дали съществото се бе мятало в предсмъртен гърч? Дали бе изразявало отчаянието си с безгласни викове? Или, както брат му и майка му настояваха, че са виждали, в действителност то е представлявало неподвижна купчина тъкан и нищо повече?

Ако в тази направа нямаше нищо срамно за семейството му, защо тайната ѝ биваше пазена тъй ревниво? Дори останалите Дъждовни Търговци не знаеха пълната тайна на материала, от който биваха изработвани живите кораби. Макар затрупаният град да принадлежеше на всички тях, Търговските семейства отдавна бяха го разделили на територии. Залата с Коронования петел (заедно с намиращите се вътре дънери) отдавна принадлежеше на рода Купрус. Иронично, тогавашните Търговци не бяха придавали особена стойност на масивните трупи. Техните уникални качества били разкрити съвсем случайно, поне така гласеше семейната история. С конкретните ѝ обстоятелства Рейн не беше запознат: никой от близките му не беше споделил с него. Може би и те самите не знаеха.

Кендри се отличаваше с открит характер, напълно съответстващ на фигурата на усмихнат и приветлив млад мъж. Надали можеше да се намери жив кораб, който да познава Реката по-добре от него. По-рано Рейн бе прекарвал не един увлекателен разговор с него. Ала драконовото проклятие бе сложило край на това.

Всеки път, когато Рейн се приближеше към носа, усмивката напускаше Кендри, той се умълчаваше, а на лицето му се появяваше… не враждебно, но неспокойно изражение. И с този си вид фигурата оставаше да се взира в пътника си, забравяйки разговорите си.

Това странно поведение не бе убягнало на екипажа. Никой от моряците не бе достатъчно дързък, за да го спомене открито, ала Рейн усещаше погледите им върху себе си. Той започна да избягва предната част на кораба.

И ако самият Кендри изпитваше известно смущение при вида на Рейн, то младият Търговски потомък чувстваше нещо много по-дълбоко и изострено. Защото той знаеше, че дълбоко в структурата на този съд, под оживеното лице на красивия младеж, се криеше духът на побеснял дракон. Всеки път, когато Рейн заспеше или дори задремеше, погребаният дух го очакваше, за да изрази ожесточената си скръб към всичко онова, което е изгубил. Драконът беснееше срещу орис, откъснала крилете му, за да ги замени с жалки подобия от платнище, а могъщите му лапи подменила с присмехулни сламчици без никакви нокти. Той, някога владял три кралства, сега бе ограничен до повърхността на водата — и то не като неин повелител, а в ролята на труп, връз който бяха наскачали бълхи, та да не се издавят. Нетърпимо.

Усмихнатата фигура не знаеше тези неща. Но Рейн знаеше. Също както знаеше, че духът, все още отекващ в корпуса на Кендри, жадува за мъст.

Той се опасяваше, че присъствието му на борда засилва тези отдавнашни спомени. Ако те успееха да си пробият път до повърхността, какво щеше да последва? Към кого щеше да бъде насочен най-първият, най-силният израз на ярост?

Какво щеше да последва, ако драконът узнаеше, че на борда се намира един потомък на онези, които бяха сложили край на неродения му живот?

Серила стоеше на палубата, редом със сатрапа, носен от двама набити калсидски моряци. Владетелят се беше излегнал върху импровизирана носилка, сглобена от платна и весла; хладният морски въздух бе зачервил страните му.

Жената се усмихна топло към него и рече:

— Позволи ми да говоря от твое име, велеславни. Ти трябва да щадиш силите си. Пък и в момента имаме насреща си прости моряци. Запази думите си за Търговския съвет.

Той, глупакът, кимна благодарно.

— Ти само им кажи — заръча Косго, — че искам да сляза на сушата колкото се може по-бързо. Искам топла стая с меко легло, прясна храна и…

— Спокойно. Не се напрягай. Аз ще се погрижа за всичко. — Тя се приведе, намествайки одеялото му. — Няма да се бавя.

Последното беше истина: тя не възнамеряваше да губи нито миг. Намерението ѝ беше да убеди местните да отнесат само нея и сатрапа до пристанището. Нямаше смисъл да вземат със себе си други от свитата — техните разкази само щяха да объркат Търговците. Докато Серила възнамеряваше нейната собствена версия да бъде тази, която те ще чуят най-напред.

Жената се надигна и намести наметалото си. Облеклото си тя бе подбрала внимателно; дори бе отделила време и за прическата си. Тя искаше да изглежда властно и в същото време сдържано. В добавка към сдържаните си бижута Серила бе отрупала пръстите на краката си с някои от най-скъпите обици от съкровищата на сатрапа. Както и да се развиеше съдбата ѝ впоследствие, съветничката не възнамеряваше да започва новия си живот сред бедност.

Без да обръща внимание на калсидския капитан, който се въсеше недалеч, тя се приближи до парапета и се постара да привлече погледите на моряците, намиращи се на отсрещния кораб. Резбованата фигура на носа му се взираше остро в нея. В следващия момент образът раздвижи ръце и предизвикателно ги скръсти пред гърдите си.

Серила трепна: насреща ѝ стоеше жив кораб. Истински жив кораб. През всичките си години в столицата тя никога не беше виждала подобен съд.

Моряците край нея започнаха да си разменят напрегнат шепот. Някои от тях побързаха да раздвижат пръсти в жестовете, предпазващи от магия. Този им суеверен уплах я окуражи: тя не бе спирана от подобни страхове.

Тя отметна глава назад, пое си дъх и заговори с висок глас:

— Аз съм Серила, съветничка на велеславния сатрап Косго. Бингтаун и неговата история са областта на моите знания, по която причина нашият владетел ме избра да го придружавам. Пътуването го измъчи в болест, затова той ми възложи да ви предам неговите поздрави. Ще ми изпратите ли лодка?

— Разбира се! — веднага заяви едър мъж, облечен в жълта жилетка. Друг от намиращите се на отсрещния борд, брадат, поклати глава.

— Мълчи, Рестарт! Ти се намираш тук по милост. Съветничке, само за теб ли ще бъде тази лодка?

— Точно така. За да ви предам волята на сатрапа. — Тя повдигна ръце, разтворила наметалото си. — Аз съм жена, невъоръжена. Ще ме приемете ли на борда си, за да ме изслушате? Виждам, че е настъпило недоразумение.

Хората от другия кораб започнаха да обсъждат думите ѝ. Лицата им не издаваха нищо от насоката на разговора, но Серила се чувстваше уверена, че те ще я приемат. В най-лошия случай те щяха да я вземат за своя заложница: а дори и това беше за предпочитане пред този противен кораб. Затова тя продължаваше да стои спокойно, с постепенно разрошвани от вятъра коси, и да изчаква.

Брадатият се върна край парапета — очевидно той беше капитанът на живия кораб.

— Изпратете я. Не повече от двама гребци! — обърна се той към калсидския си колега.

Калсидецът спря погледа си върху нея за момент, преди да се обърне към сатрапа за потвърждение. Серила потръпна триумфално. Може би насилникът бе осъзнал, че тя е започнала да привлича сила към себе си?

Тя предпочете да сведе поглед. Въпреки това нейната омраза към него се бе изравнила със страха — за първи път. Някой ден ненавистта щеше да стане достатъчно силна, за да ѝ позволи да го убие.

Прекачването между двата кораба отне далеч по-малко време от предшествалите го преговори. Серила бе спусната в лодката с небрежност, която подхождаше на товар, а не на посланичка. Самата лодка ѝ изглеждаше стряскащо малка и подвижна. Вълните весело си играеха с нея и не една от тях хвърли пяната си в лицата им.

Един моряк от другия съд се спусна по стълба, за да я пресрещне. Именно тук последва най-неприятната част от пътуването: необходимостта от изправяне в поклащащата се черупчица. Младият моряк я грабна от лодката и веднага я понесе обратно нагоре, без да ѝ предостави време да отдъхне.

Достигнал палубата, той ѝ позволи да стъпи. За момент Серила остана неподвижна, шуменето на кръвта ѝ почти заглуши сопнатото представяне на брадатия. Когато последва мълчание и всички се вторачиха в нея, жената бе връхлетяна от внезапен страх. Тя се намираше заобиколена от непознати мъже, и то на борда на жив кораб. Столицата, на чието влияние тя се осланяше, внезапно се оказа непоносимо далеч. Сега тя можеше да се осланя единствено на влиянието на собственото си красноречие.

Жената отново се представи и продължи:

— Сатрапът предприе това пътуване, за да изслуша вашите оплаквания и да ги разреши. — Тя започна да обхожда лицата им с поглед. Всички те я слушаха напрегнато. — По време на дългия път той и голяма част от свитата му се разболяха. Осъзнал влошаването си, велеславният пристъпи към вземането на мерки, които да гарантират, че мисията му ще бъде довършена, каквото и да се случи с него.

Тя пъхна ръка под наметалото си, в джоба, който собственоръчно бе пришила снощи, и протегна свитъка към брадатия.

— С този документ той ме назначава за постоянен посланик във вашия град и ме упълномощава да вземам решения от негово име.

Някои от присъстващите я гледаха с недоверие. Серила реши да рискува всичко, отколкото да допусне да я вземат несериозно. Тя умоляващо се вгледа в брадатия капитан и понижи глас, сякаш неволно се опасяваше, че от другите кораби биха могли да я чуят.

— Моля ви. Мисля, че животът на сатрапа е застрашен. Той също чувства това. Помислете, нима той би ми дал подобни пълномощия, ако бе уверен, че ще достигне брега жив? Ако е възможно, трябва да го изведем от калсидския кораб и да го отнесем в Бингтаун.

И тя плахо погледна назад, към калсидския съд.

— Не казвайте нищо повече — предупреди я капитанът. — Тези думи трябва да насочите не към нас, а към нашия Съвет. Веднага ще изпратим лодка за сатрапа. Смятате ли, че те ще му позволят да напусне кораба?

Жената сви рамене.

— Бих могла единствено да ви помоля да опитате.

Капитанът се намръщи:

— Трябва да ви предупредя, че мнозина в града ни биха сметнали тази мисия за опит да им замажете очите. В последно време на властта на сатрапа не се гледа с добро око, защото…

— Търговецо Каерн, не смущавай нашата гостенка. С ваше позволение, уважаема съветничке, аз с готовност предлагам на нашия скъп владетел гостоприемството на рода Рестарт. В момента ние, Търговците, може да ви изглеждаме разединени, но аз ви уверявам, че нашето гостоприемство ще заслужи пословичността си. За начало нека се оттеглим от тази ветровита палуба. Капитанските помещения са далеч по-подходящи за една дама. Елате и не се притеснявайте, нашият капитан ще изпрати лодка за сатрапа. Вярвам, че междувременно вие не бихте отказали чаша горещ чай.

Отношението на пълничкия мъж я смяташе за безпомощна и доверчива — нещо, което в тези обстоятелства се доближаваше до успокояващо. Тя прие предложената ѝ ръка и се остави да бъде отведена.

Глава тридесета На път

— Ако тя още един път остави торбата си да се подава изпод леглото, просто ще я убия.

Алтея се претърколи отчасти, след което довърши движението си с помощта на лакти. Проклетата койка беше толкова тясна, че в нея човек не можеше да се преобърне по обичайния начин.

Приятелката ѝ стоеше в каютата, отпуснала ръце на хълбоците си, и сумтеше през стиснатите си зъби.

— Успокой се — каза ѝ Алтея. — Дишай дълбоко. Спомни си, че въпросът не е в самата торба, а в липсата на пространство. — Тя се усмихна широко. — След това я сритай с все сила. Така ще се почувстваш по-добре.

За момент Янтар отдели поглед от прегрешилата торба — в този момент очите ѝ наистина изглеждаха кехлибарени. В следващия момент тя се вслуша в съвета, макар и само в последната му част. След ритника ѝ нищо не се подаваше под най-долната койка.

Подир това майсторката на накити (а също и корабен дърводелец) се намести в своето собствено легло — то заемаше средната позиция, под койката на Алтея.

— Задушавам се — процеди Янтар, след като шумоленето от опита ѝ за наместване заглъхна. — Виждала съм ковчези, които са по-широки от тези легла. Тук дори не мога да приседна.

— По време на буря ще се радваш, че са толкова тесни. Тогава ще можеш да се застопориш и да продължиш да спиш — посъветва Алтея.

— Дори и при това положение няма да се надявам на буря — промърмори другата.

Алтея надникна към долното легло.

— Ти не се шегуваш, нали? Наистина ненавиждаш пътуването по море?

Янтар не се извърна към нея, а остана загледана в стената.

— През целия си живот винаги съм имала места, където да се уединя. За мен уединението е ценно като сол.

— Брашън предложи да ти предоставя каютата си, когато не я използва.

— Преди това беше моята стая — каза Янтар. Противно на смисъла, в думите ѝ не се долавяше огорчение. — Сега помещението принадлежи на него, пълно е с неговите вещи. Това коренно променя нещата. Там аз се чувствам като гостенка. Не мога да се отпусна. Не мога да се отделя от света.

Алтея отново се отпусна върху леглото си.

— Би могла да си направиш платнена завеса, която да спускаш пред койката си. Това не е кой знае какво, но двете с Джек не бихме те безпокоили. Друг вариант е да се научиш да се катериш по въжетата. На върха на мачтата попадаш в един съвсем различен свят.

— Свят, който е изложен на всички погледи — саркастично отвърна Янтар. Но в гласа ѝ се долавяше известен интерес.

— Горе небето и океанът изглеждат тъй просторни, че дребният свят под теб престава да носи значение. Освен това покатерилите се високо почти не се забелязват от палубата. Направи опит при следващото си излизане.

— Най-вероятно.

Приятелката ѝ отново звучеше примирена.

Алтея реши, че е най-добре да я остави на спокойствие. Подобно поведение тя бе забелязвала и преди, сред новите моряци. Или Янтар щеше да привикне към живота на борда, или той щеше да я прекърши. Последното Алтея не можеше да си представи. Янтар имаше предимство пред повечето нови моряци: тя не бе дошла с намерението за нов, вълнуващ живот. За приключенците плаването се оказваше най-мъчително — някъде около петия ден те осъзнаваха, че еднотипната храна, липсата на усамотение и неспирната глъчка са правило, а не изключение в новия им живот. Тези бяха хората, които не само се прекършваха, а и често повличаха други със себе си.

Тя затвори очи и се опита да поспи. Много скоро щеше да настъпи нейната смяна, донасяща връщане към проблеми.

Времето беше ясно, Парагон плаваше с лекота. Настроението му не можеше да се определи като весело, но и не беше прекалено мрачно. За това тя благодареше на Са. Проблемите се отнасяха не до него, а до екипажа. На практика това бяха точно тези проблеми, които проклетият Брашън бе предрекъл. Тази му правота не ѝ позволяваше да се обърне към него за съвет. По време на някогашния им разговор, предвещал подобни затруднения, Алтея бе реагирала наперено. В онзи момент тя бе смятала, че ще успее да се справи със задълженията си. А сега хората ѝ изглеждаха решени да ѝ докажат обратното.

Не всички от тях, в интерес на истината. Повечето щяха да проявят достатъчно покорство, ако не беше Хаф. Той не пропускаше да се възползва и от най-незначителната възможност да подкопае авторитета ѝ. В същото време той беше чаровен и умееше да печели хората на своя страна: винаги намираше време да се пошегува и незабавно се притичаше на помощ, ако някой от другарите му се натъкнеше на затруднение. Идеалният моряк.

Алтея бе стигнала до заключението, че именно тези му качества на роден водач са източник на част от неприязънта му към нея. Полът ѝ бе отговорен за останалата част: на нарежданията на Лавой или Брашън младежът се отзоваваше веднага. Това беше още една причина, поради която тя не можеше да се обърне към капитана — този проблем трябваше да разреши сама.

Ако той проявяваше неподчинението си открито, тя лесно би могла да вземе мерки. Но Хаф предпочиташе незабележими за останалите прояви, които я караха да изглежда некадърна пред екипажа. Никой от тези случаи не ѝ предоставяше възможност да се оплаче.

Нейният противник не беше глупав. Когато двамата работеха заедно, той умишлено сдържаше силата си и принуждаваше Алтея да полага крайни усилия. Един-единствен път тя кипна и го укори за постъпката му: Хаф я изгледа с наскърбеното смайване на невинен, а околните моряци започнаха да поглеждат към тях изненадано. Те нямаха основания да сметнат думите ѝ за истина, защото при съвместната работа с тях той не щадеше усилия. Затова те бяха решили, че с укора си тя се опитва да прикрие собствената си слабост.

Тя не притежаваше силата на мъжете край себе си: това Алтея не можеше да промени. Ала тя не сдържаше и частица от способностите си, а ги влагаше изцяло; затова се чувстваше унизена, когато останалите я смятаха за неспособна.

Към собствените си задължения Хаф пристъпваше с бързина и с отношение, превръщащо и най-леката задача в изковаването на подвиг. Това презрение към висшестоящите и слабостта към риск ѝ напомняше за един моряк, от когото тя някога се бе възхищавала. Нищо чудно, че баща ѝ беше прогонил Девън от екипажа си.

Друг от любимите номера на Хаф се съдържаше във влагането на почтителност, полагаща се не на висшестоящ, а на дама. Той никога не пропускаше да ѝ направи път или да я пропусне пред себе си, а когато ѝ подаваше някое въже или инструмент, жестът му изразяваше галантност. Останалите моряци винаги се подсмихваха при тези му прояви, а днес Лоп бе дръзнал да последва примера му, като ѝ бе кимнал почтително. В случая тя имаше късмет с разположението си и можа да отвърне с ритник в задника, запратил моряка пред нея. Другарите му бяха одобрили тази ѝ постъпка и Алтея щеше да излезе победителка от ситуацията, ако нечий глас не беше заявил:

— Няма да те огрее, Лоп. Тя харесва само Хаф!

С периферното си зрение тя бе забелязала как Хаф се ухилва широко и се оплезва на другарите си. В онзи момент Алтея предпочете да се престори, че не е видяла, защото не се сещаше за подходящ отговор. Струваше ѝ се, че с подминаването си е направила най-добрия избор, докато не беше зърнала изражението на намиращия се наблизо Клеф: върху лицето му ясно се четеше разочарование. Забелязвайки погледа ѝ, момчето се извърна, засрамено — от нейния срам.

Тази случка я беше убедила, че при следващия от номерата на Хаф тя ще реагира. Проблемът беше, че още не беше изяснила същината на въпросната реакция: позицията на втория помощник бе специфична — заемащият я не беше нито изцяло част от офицерите, нито изцяло обикновен моряк. Налагаше се особена дипломатичност.

— Какво възнамеряваш да правиш с Хаф? — тихо попита Янтар.

— Изтръпвам, когато се намесваш така в мислите ми — оплака се Алтея.

— Нали ти обяснявах и преди. Става дума за елементарен номер, чиито разновидности можеш да зърнеш на всеки панаир. Ти не спираше да се въртиш, като хапана от мравки. От мен се искаше единствено да откроя най-вероятния източник на притеснение.

— Аха — със съмнение отвърна другата. — А в отговор на въпроса ти: бих искала да го изритам в топките.

— Възможно най-грешният подход. — В думите на Янтар се долавяше превъзходството на знаеща. — Всеки от екипажа, който ви види, би потръпнал в съчувствие към него. За тях тази ти постъпка би изглеждала курвенска: типично женско съсредоточаване върху най-уязвимото. А ти не можеш да си позволиш да бъдеш видяна в такава светлина. Нужна ти е позицията на помощник, който въздава заслужено наказание.

— И какво предлагаш? — предпазливо попита Алтея. Смущаваше я да слуша как Янтар досяга самата сърцевина на проблема.

— Докажи, че си по-добра от него, че заслужено носиш настоящите си отговорности. Точно там се коренят неприятностите. Хаф си мисли, че ако ти се оттеглиш, той веднага ще заеме мястото ти.

— Той наистина притежава нужните за това качества. Умел моряк, който се ползва с уважението и доверието на другарите си. Дори би могъл да стане заместник-капитан.

— Това е вторият възможен вариант: отдръпни се и му отстъпи.

— Нямам такова намерение. Тази длъжност е моя — изръмжа Алтея.

— Тогава я защитавай — посъветва приятелката ѝ. — Но тъй като ти се намираш по-високо, ще трябва да разчиташ изцяло на честни средства. Постъпката ти трябва да му напомни неговото собствено място, но да загатва, че прави това с оглед на последващото му израстване, а не като проява на дребнавост. Бъди нащрек за подходящия момент, а когато той се появи, възползвай се. Докажи на Хаф и останалите, че си по-добра и заслужено се намираш на това място. — И Янтар се намести в койката си.

Алтея лежеше неподвижна, наложила си да се впусне в неприятни мисли. Тя наистина ли беше по-добра от Хаф? Наистина ли заслужаваше да заема позицията на втори помощник? Тя затвори очи. В момента не можеше да даде отговор.

Под нея Янтар тихичко изруга, ритна стената и преобърна възглавницата си. Последвалото утихване трая само миг.

— Аз не притежавам твоя дар. Ще трябва сама да ми кажеш какво те притеснява — обади се Алтея.

— Ти не би разбрала — оплака се майсторката на бижута. — Никой не би разбрал.

— Нека да опитам.

Янтар въздъхна бавно.

— Чудя се защо ти не си млад роб с девет пръста. Чудя се как така Парагон е едновременно ужасено момче и злостен мъж. Чудя се дали е трябвало да се намирам на борда на този кораб, или е трябвало да остана в града и да бдя над Малта.

— Над Малта? — объркано повтори Алтея. — Тя пък какво общо има?

— Точно това е нещо — уморено изтъкна Янтар, — което много бих искала да узная.

— Нещо не е наред, капитане! В Заграба!

За първи път Кенит виждаше Ганкис толкова стреснат. Застанал на прага, възрастният пират мачкаше шапката си в ръка. Видът му бе достатъчен, за да предизвика лошото предчувствие на капитана.

Въпреки това Кенит не изрази неочаквано обзелата го тревога, а спокойно повдигна вежда с въпроса:

— Ганкис, много неща в Заграба съответстват на това описание — кое от тях те е вдъхновило да връхлетиш така?

— Бриг ме изпрати, сър. Рече да ви предам, че миришело лошо. То там винаги си смърди, но сега е особено неприятно. Мирише на мокра пепел и…

В този момент Кенит също почувства миризмата. В каютата тя се долавяше много по-слабо, но присъстваше. Това беше отдавна познатата му миризма на бедствие — каквато не бе подушвал от много време.

Странно как обонянието притежаваше най-голяма способност да придърпва нявгашните спомени. Тази миризма доведе след себе си образи на писъци и лееща се кръв, хлъзгава и мазна. И пламъци, плезещи се към небето. Нищо не можеше да опише миризмата на опожарени домове, примесена със смърт.

Ледена тръпка беше този спомен.

— Благодаря ти, Ганкис. Предай на Бриг, че сега ще се кача.

Морякът затвори вратата след себе си, все така с притеснен вид. Той имаше основания да се тревожи: за него и за останалите от екипажа Заграба играеше ролята на дом, в който те се завръщаха между плаванията си. Ганкис много добре знаеше значението на долитащата миризма, ала не бе събрал сили да го изрече. Поселището бе нападнато, може би от търговци на роби.

Само по себе си това събитие не беше нещо необичайно за някое пиратско пристанище. Преди години, по време на управлението на някогашния сатрап, из тези води бяха кръстосвали кораби, заделени именно да опустошават разбойническите градове. Не една от старите пиратски крепости бе погинала заради тях. Ала Заграба бе преживяла тези времена, благодарение на укритото си разположение. А неумелото властване на Косго породи благоденствие и чувство на сигурност сред поселищата на пиратите. Кенит се бе опитал да ги предупреди, но, очаквано, никой в Заграба не се вслуша в думите му.

— Кръгът се затваря.

Той погледна към талисмана на китката си. Дървената проклетия се беше превърнала по-скоро в източник на досада, отколкото на късмет. Личицето говореше само в моментите, когато му се приискаше, а дори и тогава то изричаше единствено заплахи, предупреждения и мрачни пророчества. На Кенит му се искаше да не го бе поръчвал, но вече не можеше да се отърве от него: талисманът бе попил прекалено много от личността му, за да рискува попадането му в чужди ръце. А да разруши живия си образ капитанът също не желаеше: той се опасяваше, че с подобно действие би призовал собствената си разруха. По тази причина той продължаваше да търпи присъствието на дървеното личице. Може би някой ден то отново щеше да му донесе полза.

— Казах, че кръгът се затваря. Не се ли досещаш за смисъла на думите ми? Или просто оглушаваш?

— Просто не ти обръщах внимание — любезно отвърна пиратът и се загледа през прозореца. Заграбският бряг се доближаваше. От водата стърчаха няколко мачти, а зад тях личаха руините на града. Обгърналата го джунгла също носеше следите на пожар. Кейовете бяха оцелели, макар и под формата на стоящи във водата платформи.

Гледката породи известно съжаление у Кенит. Той пристигаше тук с очакването, че ще може да продаде най-голямата си плячка до този момент. Но Фолдин никога нямаше да получи възможност да я пласира. В този момент той сигурно гниеше под формата на труп с прерязано гърло, а съпругата и дъщерите му привикваха с новата си роля на робини. Ама че досадно стечение на обстоятелствата.

— Кръгът — невъзмутимо продължаваше личицето — е съставен от няколко елемента. Един пиратски капитан. Един пленен жив кораб. Един опожарен град. Едно пленено момче от семейството на живия кораб. Това бяха елементите на първия цикъл. И какво имаме тук? Един пиратски капитан. Един пленен жив кораб. Едно пленено момче от семейството на живия кораб. И един опожарен град.

— Аналогията ти не е точна, талисмане. Редът на елементите не съвпада. — Кенит се приближи до огледалото си, за да се увери, че е завил подобаващо крайчетата на мустаците си.

— И въпреки това намирам съвпадението за интересно. Какви други елементи бихме могли да прибавим? Да, какво ще кажеш за един окован баща?

Кенит изви китка, за да подложи дървеното лице на погледа си.

— А какво ще кажеш за една жена с отрязан език? Нея също мога да включа.

Личицето присви очи насреща му.

— Последователността е неизбежна, глупако. Кръгът се върти. Нима мислиш, че веднъж завъртял воденичния камък, той няма да те премаже? Тази твоя орис бе предрешена още преди години, още в мига, в който ти реши да последваш примера на Игрот. Ти ще бъдеш споходен от неговата смърт.

Замахът на Кенитовата ръка стовари талисмана върху масичката.

— Забранявам ти да изричаш това име! Разбра ли ме!?

Той отново погледна към талисмана: дървеният лик спокойно се усмихваше насреща му. По ръката на пирата се стичаше струйка кръв.

Кенит придърпа маншета си надолу; скривайки и раната, и талисмана.

На палубата миризмата наистина се усещаше много по-силно. Блатистите води на Заграба винаги бяха се отличавали със специфично зловоние, ала сега към него се присъединяваше миризмата на пожар и смърт. Не беше чудно, че екипажът бе притихнал по подобен начин: Вивачия се движеше като призрачен кораб, тласкана от съвсем лек вятър. Никой не възклицаваше и не коментираше, дори шепнешком: мълчанието, налегнало кораба, бе породено от примирение. Дори самата Вивачия мълчеше. Следващата ги Мариета беше притихнала по сходен начин.

Кенитовият поглед се спря върху Уинтроу, застанал край фигурата. Почти осезаемо бе унинието, поделяно от момчето и кораба.

Ета също се намираше на носа, приведена напред, далеч над парапета. Нейното лице бе застинало в необичаен израз на смайване.

Опустошенията не бяха споходили целия град в еднаква степен. Един от складовете бе запазил три от стените си, сякаш обгърнал с шепи съдържащата се в него разруха. От изтънчения публичен дом на Бетел бе останала една стена. На места се виждаха хижи, които пламъците само бяха подушили: блатистата почва бе удържала част от пожара.

— Няма смисъл да спираме тук — обърна се Кенит към Бриг, който безмълвно се беше приближил към него. — Поемаме обратно. По пътя ще определим следващото си пристанище.

— Почакайте, капитане! Там има човек, вижте!

Ганкис беше този, който дръзна да възрази. В следващия миг жилавият старец вече се катереше по въжетата, за да вижда по-ясно.

— Аз не виждам нищо — заяви Кенит. Но в следващия миг видя. На съвсем малки групички оцелелите изникваха от джунглата. Вратата на една от оцелелите къщи рязко се отвори. Обитателят ѝ изникна на прага, стиснал меч и с глава, превързана с мръсен кафеникав парцал.

Двата кораба спряха край скелета на главния кей. Към сушата се отправиха две лодки, по една от Мариета и Вивачия. Ета и юношата бяха настояли да придружат Кенит; в крайна сметка капитанът неохотно бе решил, че едно слизане на брега би се отразило добре на хората му. Самите те горяха от желание да сторят именно това, да се убедят от съвсем близо, че пристанището наистина е опустошено.

Кенит би се чувствал много по-добре обратно в открито море. Опожарените руини го смущаваха. Освен това не се знаеше как щяха да ги посрещнат оцелелите.

Оставащите жители на Заграба се бяха струпали далеч преди лодките да достигнат брега. Те стояха неподвижно — парцаливи привидения — и изчакваха. Кенит тълкуваше мълчанието им като заплаха. Заплашителен му се струваше и начинът, по който всеки чифт очи го следеше.

Най-сетне лодката му докосна с муцуна края на първата плитчина. Капитанът остана неподвижен, изчакващ моряците да скочат и да изтласкат лодката към брега. Междувременно той неспокойно стискаше патерицата си.

Тази ситуация никак не му харесваше. Брегът бе покрит с лъскава черна кал, със съвсем тънък пласт зеленикави водорасли. И патерицата, и протезата му щяха да потънат още със самото слизане от лодката: в подобно положение той нямаше как да изглежда властен. Още по-лошо: то го оставяше уязвим в случай на евентуална битка.

Затова той продължаваше да седи на носа на лодката, да оглежда тълпата и да изчаква някакъв знак, който да му покаже намеренията на посрещачите.

Тогава откъм лодката на Мариета долетя Соркоровият възклик.

— Алисъм! Ти си добре!

И едрият пират веднага скочи от лодката, прегази плиткото и излезе на брега. Събраните се отдръпнаха встрани, за да не бъдат прегазени.

Неговият устрем спря пред една трепереща девойка: Соркор я грабна на ръце и я притисна към широката си гръд.

Кенит я разпозна едва след няколко мига: това парцаливо създание нямаше нищо общо с дъщерите, които Фолдин бе представил пред него и помощника му в ролята на потенциални съпруги. Той си спомни, че Соркор бе проявил явен интерес към момичетата, но не бе очаквал, че заместникът му е продължил ухажването си.

Помощник-капитанът продължаваше да притиска Алисъм Фолдин към себе си. Тя също бе обвила шията му с бледите си ръце, а главата си бе отпуснала край неговата. По лицето ѝ личаха сълзи, но Кенит беше по-склонен да ги припише на радост — иначе тя би се противила.

Той реши, че е безопасно да напусне лодката.

— Подай ми ръка — обърна се капитанът към Уинтроу. Момчето бе пребледняло. Дори едно кратко разсейване щеше да се отрази благоприятно на мислите му.

— Целият град е унищожен — без нужда изтъкна юношата, докато слизаше от лодката и протягаше ръка към пирата.

— Някои биха казали, че това е било в услуга на Заграба — отбеляза еднокракият. Той се изправи и хвърли отвратен поглед към мръсната вода.

Най-напред той спусна дървения си крак отвъд борда. Както очакваше, протезата веднага затъна в податливата кал. Единствено рамото на момчето не му позволи да падне и въпреки това Кенит пак запази равновесие с мъка. Тогава Ета също му се притече на помощ, хващайки другата му ръка. С двама помощници беше по-лесно.

Когато достигнаха по-стабилна твърд, пиратът спря върху един камък, който предоставяше стабилна опора за дървения му крак. От това място той започна да оглежда града.

Личеше, че подпалвачите са се постарали да отправят недвусмислено послание. По степента, в която джунглата бе напреднала във възстановяването на обгорената растителност, той можа да прецени, че пожарът е вилнял преди седмици. През цялото това време никой не си беше правил труда да възстанови опожареното. И с право — след като търгуващите с роби откриеха някое поселище, те го посещаваха отново и отново, докато не се убедяха, че то е изоставено. Мъртва беше Заграба, едно от най-старите пиратски поселища.

Кенит поклати глава.

— Колко пъти им казвах, че трябва да издигнат две наблюдателни кули и бойни машини. Дори и едничка кула щеше да им позволи да забележат опасността достатъчно рано, за да се оттеглят. Но те отказаха да се вслушат, защото не искаха да плащат за подобна инвестиция.

В известен смисъл бедствието му носеше и удовлетворение, защото по неоспорим начин доказваше правотата му. Кенит действително бе предупреждавал за опасност като тази, която бе сполетяла пристанището. Тези му предупреждения винаги предизвикваха подигравки или обвинението, че той просто се опитва да се домогне до сила. И въпреки това неколцина от оцелелите го гледаха с обвинение. Един от тях пламна от гняв и посочи към Кенит:

— Ти си виновен! Заради тебе ни нападнаха калсидците!

— Аз? — изненада се Кенит. — Аз бях този, който ви предупреждаваше, че някой ден това ще се случи. Ако ме бяхте послушали, днес насреща ми щяха да стоят много повече оцелели. Кой знае, може би дори щяхте да сте надвили нападателите и да сте пленили корабите им! — Капитанът изсумтя презрително. — Аз имам най-малко вина за случилото се тук. Ако ще вините някого, винете собственото си късогледо тъпоумие!

Това беше погрешният подход. Почти веднага той осъзна това. Но осъзнаването бе дошло подир изричането на думите, прекалено късно.

Тълпата се хвърли насреща му като лавина. И устремът ѝ съдържаше същия потенциал на разруха. Ета, проклетницата, пусна ръката му — нима се канеше да бяга? Не, тя сграбчваше дръжката на ножа си. Много щеше да му помогне тя срещу подобна тълпа, няма що. Но Кенит пак оценяваше жеста.

Той раздвижи рамене и избута Уинтроу встрани, за да си освободи място. Кенит също бе въоръжен и не възнамеряваше да продаде живота си евтино. С лека усмивка, стъпил здраво на земята, пиратският предводител зачака сблъсъка.

Кенит остана смаян, когато момчето също изтегли нож, и то много скъп нож, и пристъпи пред него. Ета изрази собствената си изненада с развеселено изсумтяване. Върху нейното лице бе изникнала ужасяваща усмивка — с увереност капитанът можеше да съотнесе гримасата към най-страховитите неща, които бе виждал. От собствен опит той добре знаеше, че Ета обожава да сече мъже.

Поне този път тя беше на негова страна.

Зад него долиташе плясък на ботуши — хората от лодката му тичаха да го подкрепят. Те бяха само четирима.

Като насън умът му установи, че Вивачия е започнала да крещи. Тя също виждаше случващото се на брега, но нищо не можеше да стори. Докато спуснатата от нея лодка достигнеше сушата, всичко щеше да е свършило. Затова Кенит оставаше съсредоточен изцяло върху отправилата се насреща му тълпа.

Оцелелите го достигнаха и заплашително се разляха около него. Хората на Кенит оформиха кръг. Напрежението ставаше непоносимо.

Тъй като имаха насреща си решителни и въоръжени съперници, онези от тълпата не бързаха да се впускат в атака — никой от тях не искаше да поеме първия риск. Техният негласен водач, разгневеният мъж, креснал срещу Кенит, пристъпи напред. Капитанът се сети, че този човек му е познат: той се казваше Бодж и бе държал една от кръчмите в града.

Бодж стискаше сопа, с която заплашително потропваше по крака си. Въпреки това той спря извън обсега на момчето. Изглеждаше, че в тази ситуация той не е особено радостен да се озове в ролята на предводител.

Един бърз поглед встрани показа на Кенит, че Соркор и останалите моряци от лодката на Мариета са започнали да обграждат тълпата. Алисъм беше изчезнала, незнайно къде.

Достатъчно беше капитанът и неговият помощник да се спогледат за миг, за да се разберат: Соркор не се нуждаеше от друг знак. Той щеше да се намеси едва в краен случай; тогава би си проправил път до своя командир колкото се може по-бързо.

Бодж погледна към следовниците си и със студено задоволство се усмихна към онези, които бяха заобиколили пирата. Отново възвърнал увереност, той се обърна към Кенит. Уинтроу продължаваше да стои между двамата.

— Вината е твоя, жалък негоднико. Ти вдигаше врява и освобождаваше роби. Ти трябваше да се изперчиш, не ти беше достатъчно да преживяваш. Не, ти трябваше да започнеш да дрънкаш за крале. Докато нападахме по някой и друг кораб, онова короновано пеленаче в столицата не се интересуваше от нас. Не и преди да се появиш ти. Сатрапът не се интересуваше от нас, докато ти не започна да мътиш водата и да засягаш печалбите му. Виж какво стана с нас. Не ни е останало нищо. Ще трябва да потърсим друго място, където да започнем от самото начало. А има голяма вероятност никога да не открием друго скривалище като Заграба! Тук ние бяхме в безопасност, а ти сложи край на всичко това. Подпалвачите, които ни нападнаха, търсеха теб!

Той стовари сопата върху дланта си.

— Ти ни дължиш обезщетение, тъй аз виждам нещата. Ние ще вземем каквото си донесъл, за да си намерим ново скривалище. Ти ще избереш как ще го получим. Ако не искаш с добро…

Бодж разсече въздуха с оръжието си. Кенит не трепна.

Още хора изникваха от гората. Видно беше, че оцелелите са повече от очакваното, но пък целият този сблъсък беше безсмислен. Дори и ако те успееха да убият Кенит и останалите, слезли с него на брега, нима очакваха, че корабите просто ще се предадат? И Мариета, и Вивачия просто щяха да отплават. Но тълпата отказваше да се замисли за това; почти всички тълпи бяха глупави. И смъртоносни.

Кенит разшири усмивката си и започна да съставя отговор.

— Ново скривалище. Това ли е всичко, което ви интересува?

За втори път днес Кенит оставаше смаян от намесата на Уинтроу. Думите на момчето отекнаха звънко, изпълнени с презрение и насочени не само към непосредствените им противници, а и към онези, които изникваха от джунглата. Юношата продължаваше да стиска ножа си в готовност за удар (къде ли бе научил това?), но капитанът разбираше, че младият жрец ще разчита по-скоро на думите си.

— Млъкни, хлапе. Никой няма време за приказки. — И Бодж заплашително повдигна сопата си. — Какво избираш, кралю? По лесния начин ли…

— Естествено, че не ви остава време за приказки! — Ясният глас на юношата заглуши думите на бившия пивничар. — Езикът е средство за изразяване на мислите. А никой от вас не намира време за мислене, дори и ако от това зависи животът му. Кенит се е опитал да ви обясни. Не е възможно завинаги да останете скрити от външния свят. Рано или късно той ви намира. Кенит се е опитал да ви обясни това. Посъветвал ви е да укрепите града, но вие сте отказали да се вслушате. Както сте отказали да проявите разбиране към робите, които той е довел тук, за да бъдат свободни. Вместо това вие предпочитате да се заравяте из калта като някакви мекотели и да се надявате, че никой няма да ви забележи. Но нещата не стоят така. Ако го бяхте послушали, щяхте да сте запазили човешкото в себе си. Аз съм виждал скиците на подобренията, които той е могъл да внесе в града ви. Брегът може да бъде укрепен, да се превърне в истинско пристанище, което да заслужава място върху търговските карти. От вас се е искало единствено да отметнете глави и да заявите, че сте хора, а не шайка разбойници и прокуденици. Искало се е единствено да си изберете водач и да отстоявате правата си. Но вие отказвате да сторите това. За вас е достатъчно да пръснете още няколко глави, да се нагълтате с още малко смърт, след което да се укриете под някой друг камък, за да не ви намерят подпалвачите на сатрапа!

Момчето замълча, защото бе останало без дъх. Кенит се надяваше, че останалите няма да забележат треперенето на юношата.

Той насочи думите си привидно само към момчето, ала знаеше, че те ще бъдат чути от всички:

— Не си прави труда, момчето ми. Те не се вслушаха в моите думи, тебе също няма да послушат. Насилието и бягството са единствените неща, които те познават. Аз вече сторих всичко по силите си, за да ги науча как да бъдат свободни хора. — Капитанът леко повдигна рамене. — Те винаги се връщат към скотското.

Някои от татуираните лица сред тълпата му се виждаха познати. Това бяха робите, които той бе довел на този бряг, осъзна Кенит.

Един след друг те свеждаха очи в отговор на погледа му и оставаха неподвижни. Но един роб, по-смел от останалите, неочаквано направи крачка встрани.

— Аз подкрепям Кенит — каза той и застана редом с моряците на Соркор. Още шестима други го последваха. Сред тълпата изникна колебание. Някои от излизащите от гората прекратиха приближаването си, колебаещи се чия страна да вземат. Само в рамките на секунди ситуацията се беше променила.

В настъпилото затишие се разнесе женски глас.

— Каръм, Джеръд, засрамете се! Вие знаете, че той е прав! Знаете!

Алисъм стоеше изправена в лодката на Мариета — очевидно Соркор я бе пренесъл там в първите мигове на суматохата. Сега тя протягаше обвинителен пръст към назованите младежи.

— А вие, Вахор и Колп, се подигравахте на мен и на сестра ми. Казвахте, че татко е решил да даде дъщерите си на един умопобъркан и неговия помощник. А какво ви отговаряше майка ми? Че това са хора, които виждат какво бъдеще бихме могли да имаме! Хора, които се опитваха да ни помогнат да станем нещо повече от едно блатисто село сред нищото. А сега тя е мъртва. Мъртва! Кенит не е нейният убиец, нашата глупост я уби! Ние се нуждаехме от водител, който да ни защити, а вместо това се присмивахме на предложението му за помощ!

Ризата на Кенит бе започнала да лепне по гърба му. В този момент и двата му кораба трябваше да са спуснали нови лодки. Ако той успееше да удържи противниците си още съвсем малко, изпратените подкрепления щяха да достигнат брега и да наклонят везните в негова полза. Дори и при това положение той пак очакваше да умре. Момчето пред него и жената до него щяха да спрат най-много един или двама. Останалите настъпващи щяха да изтласкат Кенит назад към нестабилна почва, където той щеше да рухне под многобройните удари.

Някои от стоящите по-назад в тълпата бяха изоставили устрема си; те стояха леко встрани, по-скоро заслушани, отколкото готови за битка. Бодж не беше сред тях. Той и още петима от хората му стояха в готовност, стиснали оръжия.

Колебанието на останалите оцелели не подкопа, а допълнително разпали гнева на Бодж и поддръжниците му. Съвсем близо до кръчмаря стоеше младеж, който споделяше яростта му: най-вероятно негов син.

Бившият кръчмар бе започнал да пелтечи, задавян от яростта си. Едва в следващия миг той можа да отвърне членоразделно.

— Лъжеш се! — кресна той. — Кенит е виновен! Той ни докара всичко това! Той!

С последната дума Бодж скочи напред, размахал тояга. Онези край него последваха устрема му.

Сопата разсече мястото, където само допреди миг се намираше черепът на Уинтроу. Юношата бе приклекнал, но не с нужната бързина: Кенит видя как ударът закачи главата на момчето и я блъсва встрани.

Той впи патерицата си в земята и повдигна нож, готов да се защити. Някакъв млад побойник беше нападнал Ета и следователно от нея помощ не можеше да се очаква.

Неочаквано Уинтроу скочи между Кенит и връхлитащия Бодж. Подобно на младо дръвче, което се огъва, но не се прекършва, момчето отново се хвърляше в битка. Бодж го изгледа смаяно, но не можа да реагира — той вече бе повдигнал тоягата си за удар срещу Кенит. При това пивничарят бе оставил гърдите си незащитени: личеше, че той е привикнал да нанася удари иззад защитата на своя тезгях.

Ножът на юношата разкъса ризата и жилетката на пивничаря, врязвайки се в стомаха му. Едновременно с това Уинтроу изпищя в израз на ужас и омраза. Бодж изрева от болка, но се задържа на крака.

Битката ги обграждаше от всички страни. Соркор бе започнал да ругае дрезгаво, за да насърчи хората си. Бяха започнали да пищят жени — някои от оцелелите бягаха. Толкова неща се случваха едновременно, а въпреки това на Кенит се струваше, че го обгражда забрава. Ета се въргаляше в калта, вкопчена в своя противник. Откъм морето долитаха викове, вероятно от моряците в лодките, които изразяваха раздразнението си, че още не са достигнали брега. Един от гребците на Кенит се сражаваше с поддръжник на Бодж — някой от двама им блъсна патерицата на капитана и го накара да залитне. Патерицата отхвърча изпод него.

Сопата на кръчмаря се стовари върху рамото на юношата в мига, в който момчето издърпваше ножа си и нанасяше втори удар. Тоягата се стовари с месест удар. Уинтроу проплака от болка.

Кенит насочи залитането си към тях; той се вкопчи в Бодж със свободната си ръка и заби собствения си нож в него. Предсмъртният замах на пивничаря не успя да го засегне, само че с падането си той повлече и капитана. Пиратският предводител рухна върху Уинтроу, а туловището на Бодж притисна и двама им.

Възмущението от това му положение вдъхна на Кенит много по-големи сили от какъвто и да било гняв. С рев той изблъска едрия мъж встрани; един замах на ножа през гърлото се погрижи туловището никога да не се надигне. Капитанът се надигна на здравото си коляно и видя Ета. Тя стискаше с две ръце китката на едър мъж, който се опитваше да я наръга, а с другата си ръка я душеше. Кенит впи ножа си от дясната страна на кръста му. Онзи изпищя и започна да се гърчи. А Ета се възползва от възможността да насочи ножа на противника си към собствения му корем. Със същото движение тя го изблъска встрани и скочи на крака, зовейки Кенит.

Жената видя любимия си и запълзя към него, цялата окаляна. Когато го достигна, тя застана над него, готова да го брани. Ама че унизително… Кенит напрегна усилия да се надигне.

Сблъсъкът приключи също тъй бързо, както и започна. В него победители бяха Кенитовите пирати. Всички от тълпата, избрали да се бият, лежаха в калта; останалите се бяха оттеглили на безопасно разстояние.

Както винаги, напук на неблагоприятните обстоятелства, Соркор бе успял да си проправи път до своя капитан. Докато Кенит се бореше да запази равновесие — уви, неуспешно, отправилият се към него Соркор небрежно довърши един ранен противник, прекрачи го и протегна ръка към капитана.

Преди Кенит да е успял да възрази, ръката на заместника му, изцапана с кал и кръв, го сграбчи за дрехата и му помогна да се изправи. Ета, намерила патерицата, му я подаде. Подпората също лепнеше от кал, но въпреки това пиратът я прие и с небрежен вид я намести под ръката си.

Уинтроу бе успял да се изправи на колене. Той бе подпрял лявата си ръка с десница, която още стискаше ножа. Ета забеляза това и се засмя гордо. Без да обръща внимание на стона му, жената го хвана за ризата и го изправи на крака. След това тя изненада Кенит, прегръщайки момчето.

— Не беше зле като за първи път. Следващия път присвий крака по-бързо.

— Мисля, че ръката ми е счупена — промълви Уинтроу.

— Дай да видя. — Тя взе лявата му ръка и започна да движи пръсти по протежението ѝ. Момчето изохка и направи неуспешен опит да се освободи от натиска ѝ. — Не е счупена. Ако беше, ти щеше да припаднеш при този допир. Може да е пукната, но ще ти мине.

— Заведете ме до по-стабилен участък — нареди им Кенит. Но Соркор беше този, който се отзова и го поведе. Ета и Уинтроу ги последваха.

За момент той беше готов да кипне насреща им, ала сетне капитанът си припомни плановете си за двамата.

Те оставиха зад себе си неколцината мъртви и един умиращ, приведен над разпорения си корем. Останалите оцелели от някогашна Заграба продължаваха да наблюдават от разстояние.

От хората на Кенит бе пострадал само един, и то леко ранен в крака. Този развой не изненадваше капитана: неговите моряци разполагаха с предимството на пълния стомах и качествените оръжия, а и освен това те се бяха сражавали с обикновени побойници. Последните ги бяха превъзхождали единствено откъм численост, ала след първите няколко погинали останалите бяха предпочели да избягат.

Най-сетне стъпил на по-твърда земя, Кенит обърса длани в панталоните си, които така или иначе вече не ставаха за нищо. Хората му продължаваха да го обграждат, макар вече нищо да не заплашваше техния капитан.

Заплахата не беше единственото отсъствие: развалините на Заграба не можеха да им предложат нищо. Нямаше места, където човек да се окъпе, където да се почерпи, където да продаде плячката си. Заграба вече не съществуваше, така че нямаше смисъл да остават тук.

— Махаме се — обърна се той към Соркор. — В Биволския залив има човек, който разполага с връзки в Кандило. При последното ни посещение той се хвалеше, че по-добри от неговите цени надали сме щели да намерим.

— Тъй вярно — съгласи се помощникът. Той бе свел глава, явно заинтригуван от пясъка между огромните си ботуши. Най-сетне той се престраши да изрече: — Капитане, решил съм да взема Алисъм със себе си.

— Щом трябва — с известно раздразнение отвърна Кенит. И тъй като в очите на погледналия го заместник той различи гняв, капитанът побърза да продължи. — А в случая наистина се налага. Какво друго е останало на бедната девойка? Ти си единствената закрила, с която тя разполага, Соркор. Дори бих казал, че е твой дълг да се погрижиш за нея.

Соркор бе започнал да кима.

— И аз така реших, сър.

Кенит насочи отвращението, което чувстваше, в безопасна посока — към калта, която го делеше от лодката. Целия този участък той трябваше да преодолее без видими затруднения, с не по-големи усилия от придружителите си.

Пиратът стисна хлъзгавата си патерица.

— Да вървим. Няма какво да правим тук.

Той не пропусна да погледне към все още изчакващите зяпачи. Никой от тях не изглеждаше склонен на нова битка, но пък човек винаги трябваше да очаква изненади.

Един от тях действително пристъпи напред.

— Тръгваш си? Просто така?

— По какъв друг начин очакваш да си тръгна? — попита го Кенит.

За трети път днес Уинтроу го изненада:

— Вие показахте по недвусмислен и категоричен начин, че капитан Кенит не е добре дошъл тук. На какво основание очаквате от него да губи времето си с вас?

— Не ние бяхме тези, които го нападнаха! — раздразнено извика мъжът. — Те вече са мъртви. Защо ние да бъдем наказвани за тяхната постъпка?

— Но вие по никакъв начин не го защитихте — остро изтъкна Уинтроу. — Това показва, че не сте научили нищо. Нищо! Вие все още смятате, че злото, което спохожда другиго, не засяга самите вас. Вас не ви интересуват хората, които биват завличани в робство: важното е, че вие оставате незасегнати. Не ви интересуват опожаряваните градове: важното е, че вашият градец е останал невредим. Не ви интересува, че пред очите ви погиват хора: важното е, че вие оставате живи. Вие сте от хората, които се размърдват, единствено когато ножът опре до тяхното гърло. А ние нямаме нито време, нито намерение да чакаме подобно нещо. Има други градове, които с готовност се вслушват в съветите на капитана и с радост печелят облаги от неговото водителство. Заграба е мъртва. Тя никога не е намирала място върху картите и никога няма да намери. Защото хората, които я населяват, са мъртви още приживе.

На момчето трябваше да се признае, че умее да говори красноречиво. Самите хора, които то обиждаше, се бяха приближили по-близо, като риби, налапали стръв. Някои от тях се въсеха, други засрамено бяха свели очи. Сред тях имаше и такива, които притежаваха замаяния вид на хора, чиито тела са успели да избягат от някакво бедствие, ала умовете им още ги догонват. Всички те се приближаваха към момчето. И още по-странно, хората на Кенит се отдръпнаха встрани, та да не стоят между младия оратор и неговите слушатели.

Мълчанието, последвало думите на юношата, оставаше изпълнено с неговото обвинение.

— Какви други градове? — престраши се да попита някой от струпалите се.

— Други градове — повтори Уинтроу. — Градове като Килнат. Неговите жители взеха кораба, който Кенит им даде, и започнаха да се изхранват с него. С донесените им от него средства те подобряват живота си. Те вече не се крият, а открито заявяват пред света мястото си, което отстояват с претенцията на свободния човек. Те търгуват открито и нападат кораби, превозващи роби. Те са хора, които — за разлика от вас — приемат присърце думите на Кенит. Те укрепяват пристанището си и живеят свободни.

— При нас това не би могло да стане — възрази една жена. — Ние не можем да останем тук! Подпалвачите вече знаят за града ни и ще се върнат. Вие трябва да ни вземете със себе си… Бягството е единствената ни надежда. Какво друго ни остава да сторим?

— Какво друго? — Уинтроу се надигна на пръсти и започна да се оглежда. Личеше, че той сравнява съзираното с някакъв образ от паметта си. — Ето там!

Момчето сочеше към една скала.

— Това е мястото, от което трябва да започнете. Възстановете града си, като най-напред издигнете една наблюдателна кула на това място. От тази позиция се вижда цялата лагуна; дори не е необходимо самата кула да е прекалено висока. Достатъчно е в нея винаги да дежури човек… дори едно дете на пост би могло да ви предупреди за появата на нашественици, за да имате време да се приготвите за битка или да избягате. Подобна кула щеше да ви спаси.

— Очакваш да възстановим Заграба? — със съмнение попита един от оцелелите. Неговата ръка описа полукръг към руините. — С какво?

— Извини ме, не знаех, че другаде имате по-голям шанс — сухо отвърна Уинтроу.

Когато обадилият се не отговори, юношата продължи:

— Издигнете кулата с каквито материали разполагате. Някои от постройките не са изгорели изцяло — възползвайте се от тях. Насечете дървета и ги оставете да се сушат. Извадете корабите, потънали край брега. Ако те са прекалено засегнати и ремонтът им е невъзможен, използвайте и техните дъски. — Уинтроу поклати глава, учуден, че му се налага да обяснява нещо тъй очевадно. — Трябва ли да ви обяснявам всяка стъпка? Опълчете се. Нима това място не беше вашият дом? Защо им позволявате да ви прогонят от него? Издигнете го отново, но този път сторете това с мисъл за защита, за търговия, за чисто пристанище. Кейовете изобщо не е трябвало да се намират тук! Онази част на брега е много по-подходяща. На най-доброто място вие сте избрали да издигнете складовете си. Разположете на тяхно място домовете и магазините си, а складовете биха могли да се намират и вдадени във водата, за да могат корабите да спират директно при тях. Всичко това е част от плановете на Кенит, той го е видял съвсем ясно. Трудно ми е да повярвам, че самите вие не сте го видели.

Малко са нещата, които вълнуват сърцето повече от новото начало. Хората оглеждаха развалините по нов начин и се споглеждаха. Почти веднага Кенит видя и пресметливост да изниква върху някои лица. В сполетялата ги ситуация имаше възможност, шанс да заменят с по-добро онова, което бяха изгубили. Новодошлите и бедните се оказваха равнопоставени с всички останали. Капитанът бе готов да се обзаложи, че притежателите на понастоящем потопените кораби са били отвлечени. Все щеше да се намери някой, който да се възползва от тези съдове…

Уинтроу повиши гласа си с маниера на пророк:

— Кенит е добър човек, който винаги е бил загрижен за вас, дори и когато вие не спирахте да отхвърляте предложенията му за помощ. Той не спира да мисли за вас. В началото аз се усъмнявах в мотивите му. Боях се от него. Но сега мога да ви кажа следното: аз видях сърцето му и вярвам в онова, което той вярва. Са е избрал орис за него: Кенит ще бъде крал на Пиратските острови. Ще бъдете ли вие един от градовете му, или ще изчезнете?

Ушите на Кенит пищяха: той още не смогваше да повярва на чутото. Но сърцето му разбираше. И знаеше. И в следващия момент капитанът осъзна това познание. Са беше му изпратил Уинтроу, един от свещенослужителите си, за да може момчето да просвещава останалите в Кенитовата орис. Това беше изпитал той, когато за първи път бе зърнал момчето. Между двамата се бе установила връзката между владетел и прорицател. В случая не ставаше дума, както талисманът твърдеше, за някаква грубиянска склонност към пресъздаване на миналото. Уинтроу беше неговият пророк. Самото въплъщение на късмета.

А разгръщащото се чудо донасяше със себе си още по-удивителни събития. Един от оцелелите пристъпи напред и заяви:

— Аз ще остана тук. Ще работя за възстановяването на града. Когато избягах от господаря си в столицата и дойдох тук, аз смятах, че съм свободен човек. Но сега разбирам, че не е било така. Момчето е право. Ние няма да станем свободни, докато не престанем да бягаме и да се крием.

Един от доведените тук роби пристъпи до него.

— Аз също ще остана. Нямам друго място, което да нарека свое. Тук ще положа новото си начало.

Трети човек пристъпи напред. Последваха го и други. Цялата тълпа се приближи.

Кенит отпусна окаляната си ръка върху рамото на Уинтроу. Юношата повдигна глава към него; възхитата, намираща се в очите му, бе почти ослепяваща със своята настойчивост. За момент пиратът действително изпита нещо, някакъв спазъм или емоция, която той не можеше да назове. В гърлото му се образува буца. Думите, с които се обърна към хората, излизаха тихо и оцелелите се приближиха още по-близо, за да го чуят. Кенит се чувстваше като светец… Не, като мъдър и обичан крал.

— Ще трябва да сторите всичко това в сътрудничество. Не бива повече всеки да мисли за себе си. Да, започнете с кулата, ала в подножието ѝ издигнете и временен заслон, в който да живеете, докато възстановите домовете си. Прокопайте кладенец, вместо да черпите вода от блатото.

Той огледа лицата на слушателите си. Те приличаха на изгубени, парцаливи деца, най-сетне узрели за думите му. Те очакваха от него да им покаже как да живеят.

Сърцето му преливаше от възторг. Той се обърна към Ета.

— Ета, донеси плановете за града от каютата ми. Те са отделени, лесно ще ги намериш. Нали знаеш как изглеждат?

— Мога да ги намеря. Нали мога да чета — напомни му тя с усмивка, докосна ръката му и се отправи към лодката, нареждайки на двама от пиратите да я последват. Кенит извика подире ѝ:

— Кажи им да се подготвят за престой. Ние ще останем тук, за да помогнем за първоначалното възстановяване на Заграба. На борда на Мариета има чували с брашно. Предай им да започнат да ги пренасят на брега. Тези хора са гладни.

Мълва последва тези му думи. Една млада жена пристъпи напред.

— Капитане, не е пристойно да стоите тук. Моят дом е непокътнат, останала ми е маса. Имам и чиста вода. — Тя засрамено сведе глава. — Зная, че подобни условия не са подходящи за вас, но много бих се радвала да почетете дома ми.

Той ѝ се усмихна и огледа поданиците си.

— С радост ще приема поканата ти.

Глава тридесет и първа Затишието

— Малта, с пудрата си прекалила. Приличаш на привидение — укори я Кефрия.

— Не съм използвала и прашинка — промълви момичето. Девойката седеше пред огледалото прегърбена, втренчена в отражението си. Прическата ѝ не беше готова дори наполовина. Иззад стъклото се взираше уморена слугиня в края на работния си ден, а не дъщерята на Търговски род, която днес вечерта щеше да бъде представена пред обществото.

Кефрия ѝ съчувстваше. При влизането си тя бе очаквала да завари дъщеря си потръпваща от вълнение. Вместо това девойката имаше съкрушен вид: прекалено много неща ѝ се бяха струпали през изминалата година.

Искаше ѝ се да бе могла да предпази поне отчасти детето си от тези мъки. И най-вече ѝ се искаше предстоящият бал да можеше да протече по начина, по който и двете си го бяха представяли. Защото Кефрия също бе мечтала за гордия момент, в който дъщеря ѝ ще пристъпи прага на Търговската зала с баща си под ръка, за да бъде представена официално. Този момент щеше да бъде съвършен, съпътстван с рокля и бижута, достойни да указват началото на един нов период от живота.

А вместо това тя трябваше да облече дъщеря си в заместител, съшит от предишни тоалети. Единствените бижута на Малта щяха да бъдат онези, подарени ѝ от Рейн, без никакъв спомен от баща ѝ. Мъчително във всеки един смисъл. Но какво друго можеха да направят?

Липсата на алтернативи по никакъв начин не смекчаваше болката.

Кефрия забеляза, че образът ѝ е започнал да свъсва вежди. С усилие на волята тя заглади лицето си.

— Зная, че ти не можа да спиш миналата нощ, но очаквах, че ще легнеш да си починеш след обяда. Не си ли почива?

— Опитах да поспя, но не можах. — Малта се приведе към огледалото и започна да щипе бузите си, за да им придаде цвят. Тя отново се загледа в образа си. — Майко, някога случвало ли ти се е да погледнеш към себе си и да се зачудиш дали в тебе няма още някой?

— Дали ми се е случвало…? — объркано попита Кефрия и взе четката за коса. Под претекста на сресване тя докосна челото ѝ. Но температура нямаше. Напротив, кожата ѝ бе хладна.

Тя повдигна косите на дъщеря си, за да започне да ги подрежда.

— Не забравяй да си измиеш тила — напомни Кефрия. — Това синина ли е?

И жената се приведе да разгледа бледосинкавото петно. Под допира ѝ Малта трепна.

— Боли ли?

— Не точно. По-скоро усещането е дразнещо. Какво е? — Девойката извърна глава, но не можа да види белега.

— Сиво-синя драскотина, колкото нокът. Да не би да си се ударила, когато припадна?

Малта разсеяно се навъси.

— Най-вероятно… Много ли личи? Трябва ли да го напудря?

Кефрия вече посягаше към талка. Още след първия допир петънцето изчезна.

— Вече няма да се вижда — успокои жената. Малта отново се взираше в огледалния си образ.

— Понякога ми се струва, че не зная коя съм — рече тя с тих, но напрегнат глас. — Вече не съм глупавото момиченце, което няма търпение да порасне.

Малта прехапа устна и поклати глава към образа си.

— Опитвам се да бъда отговорна и да науча всички онези неща, на които вие се опитвате да ме научите. Част от мен знае, че те са важни. Но истината е, че мразя цялото това жонглиране с числа и неспирно отлагане на дългове. Това също не съм аз. Понякога си мисля за Рейн или за някой друг млад мъж, сърцето ми трепва и аз решавам, че стига въпросният да стане мой, аз ще стана щастлива. Но само няколко минути по-късно това ми се струва престорено, неистинско — както момиченцата си играят на майки с куклите си. Или по-лошо: откривам, че искам даден мъж, защото той е онова, което аз бих искала да бъда… ако в това изобщо има някакъв смисъл. Когато се опитвам да разбера коя съм в действителност, чувствам единствено умора и някаква тъга, която не може да бъде изразена в сълзи. А когато се опитам да спя и засънувам, виденията ми се виждат чужди. Те ме преследват и наяве: откривам, че разсъждавам с чужди мисли. Или поне такова е усещането. На тебе случвало ли се е нещо подобно?

Кефрия слушаше смаяна: никога преди дъщеря ѝ не бе се изразявала по такъв начин. С пресилена усмивка тя отвърна:

— Ти си прекалено изнервена, мила, и вълнението кара мислите ти да изглеждат особени. Когато пристигнем на бала, ще се разведриш, ще видиш. Този прием ще бъде неповторим, безпрецедентен, какъвто градът ни никога не е виждал. — Жената поклати глава. — Трябва да призная, че нашите собствени затруднения ми изглеждат незначителни, когато си помисля за ставащото в Бингтаун. Ние сме притиснати в собственото си пристанище от калсидски галери, които твърдят, че са дошли с единственото намерение да придружават сатрапа. Самият сатрап и по-голямата част от свитата му гостуват у Давад Рестарт. Владетелят също ще присъства на бала тази вечер, заедно с няколко от съветничките си. Дори този факт сам по себе си ще влезе в историята. Дори онези, които най-разпалено се противят на Джамаилия, ще се опитват да разговарят с него. Някои казват, че ние сме на прага на война, ала самата аз предпочитам да мисля, че сатрапът възнамерява да поправи несправедливостите, които изтърпяхме. Иначе защо ще пътува толкова далече?

— И защо ще довежда със себе си толкова много калсидци? — кисело се усмихна Малта.

— Тяхното присъствие цели да го защитава от пирати — отвърна Кефрия.

Дъщеря ѝ звучеше прекалено цинично за момиче на тези години. Дали Кефрия и майка ѝ не бяха отговорни за това? Дали техните настоявания за дисциплина, техните уроци и задължения не бяха разрушили непримиримото момиче, за да го заменят с тази уморена песимистка? Това съмнение смути сърцето ѝ по особено неприятен начин.

— Другият кораб беше ли допуснат до брега? Онзи с благородниците? Чух, че новодошлите били много недоволни от задържането му. Много от тях заявявали, че на борда му има техни роднини.

— Корабът остана, но благородниците получиха разрешение да слязат на брега с лодки. Много от тях бяха болни или ранени заради сраженията с пиратите. Разбираемо беше да ги допуснем до брега. А и както самата ти каза, много от тях имат роднини тук. Те не са калсидски наемници. Какво лошо биха могли да сторят?

Малта поклати глава.

— Нищо повече от онова, което техните роднини вече сториха. След цялата онази паника, която появата на корабите предизвика, очаквах, че ще проявяваме по-голяма предпазливост. Ние прекарахме целия ден в разнасяне на кофи. Да не говорим за часовете напрегнато незнание, през които изчаквахме да разберем какво се случва в действителност.

Кефрия не искаше да си спомня за този ден.

— Поне до кръвопролитие не се стигна. Нашите кораби бяха заели позиция пред пристанището, а калсидските галери изчакваха край входа на залива. Радвам се, че и двете страни проявиха разумност.

— Майко, ти забравяш, че от тяхната поява насам търговията е застинала. А обменът на стоки е изключително важен за града ни. При удушаването не се пролива кръв, но жертвата пак умира.

— Калсидците пропуснаха Кендри в пристанището — изтъкна Кефрия. — С твоя годеник на борда.

— И отново затвориха блокадата след него. Ако аз бях капитан на Кендри, изобщо нямаше да доближа залива при подобни условия. Те го пуснаха, за да могат да притиснат още един жив кораб. Ти сама знаеш как се страхуват те от нашите кораби, откакто Офелия се опълчи на една от техните галери. — Очите на Малта заблестяха, но не от веселие.

— Давад Рестарт ни обеща, че ще се погрижи ти да бъдеш представена лично на сатрапа и неговите придружители. Това е голяма чест. Не една матрона ще ти завиди за тази възможност. Но аз смятам, че след появата на Рейн ти няма да обръщаш внимание на сатрапа. Купрусови винаги са знаели как да се облекат, за да изпъкват. Сигурна съм, че твоят годеник ще изглежда смайващо. Всички останали девойки ще ти завиждат. Повечето млади дами прекарват първия си официален бал в танци с бащи, чичовци и братовчеди. Или смирено стоят край останалите жени от семейството си, както беше с мен.

— Бих заменила и Рейн, и сатрапа за едничък танц с татко — отбеляза Малта. — Иска ми се да имаше нещо, с което да го доведа у дома. Нещо различно от това безкрайно чакане.

Известно време тя стоя неподвижна, вперила поглед напред. Неочаквано тя се облегна назад, присвивайки очи.

— Изглеждам отвратително. От седмици не съм се чувствала отпочинала, сънят не ми носи удовлетворение с глупавите си видения. А аз нямам намерение да отида на бала си в подобен вид — той е прекалено важна възможност. Може ли да използвам от твоя руж, майко? И имаш ли да ми дадеш нещо, което да накара очите ми да блестят?

— Разбира се.

Кефрия едва не се замая от облекчение. Тази Малта тя познаваше добре.

— Веднага ще ти ги донеса, а ти довърши прическата си. Освен това е крайно време и аз да започна да се приготвям. Давад няма да може да ни изпрати каретата си, защото с нея ще заведе гостите. Но двете с баба ти събрахме пари да наемем кола. Тя скоро ще пристигне; добре ще е по това време ние да сме готови.

— Ще бъда готова — решително отвърна Малта. Но по тона ѝ не личеше, че тя говори за грим и тоалети.

Плановете на Серила се бяха объркали по възмутителен начин. Не само младите благородници от втория кораб бяха успели да се прокраднат на брега: със себе си те доведоха остатъка от свитата на сатрапа. Единственото положително в случая бе, че багажът на Серила също бе пренесен на брега.

Със стъпването им на сушата нейният контрол над сатрапа изчезна, а на всичкото отгоре той се възстановяваше смайващо бързо. Един целител бе заявил, че владетелят се възстановява добре, и бе похвалил усилията на Серила. Косго все още вярваше, че тя е спасила живота му, ала завръщането на Кеки и любимите му наркотици бързо топяха благодарността му. За това несъзнателно спомагаше и домакинът им, който гощаваше сатрапа с всевъзможни деликатеси и се грижеше непрекъснато да го забавлява.

Именно завърналата се жизненост на сатрапа бе причина за провалените ѝ планове. Налагаше ѝ се да зареже предишните си намерения и да импровизира според обстоятелствата. Подписаният от Косго документ почиваше в ръкава на една от роклите ѝ; самата Серила не бе отваряла дума за него. Впоследствие един от Търговците я беше запитал за въпросното пълномощно, а тя усмихнато го увери, че след като сатрапът е оздравял, от документа няма да има нужда. Самият Косго явно бе забравил за съществуването му.

Беше насрочено почетно събрание на Търговския съвет: Серила се надяваше, че ще успее да измени обстоятелствата в своя полза преди настъпването му. Но за момента ѝ оставаше единствено да изчаква.

Тя гледаше през прозореца на стаята, в която Търговецът Рестарт я бе настанил. Всичко тук ѝ напомняше, че се намира в провинцията. Градината имаше неподдържан вид. Самата стая, макар обширна, бе обзаведена по старомоден начин и изпълнена с онази специфична миризма на необитаемост. Спалното бельо миришеше на кедров сандък и билки против молци, а завесите биха накарали баба ѝ да си спомни за младостта. Леглото беше смущаващо високо — Серила подозираше, че тази му особеност цели да предпазва спящите от плъхове и подобни гризачи. Вместо в специална ниша, нощното гърне стоеше направо под леглото. Слугините ѝ носеха топла вода само два пъти на ден; в стаята нямаше пресни цветя. Съветничките бяха получили само една камериерка, която Кеки бе окупирала още от самото начало, така че Серила трябваше да се оправя сама. Но пък това я устройваше. Тя нямаше желание да допуска някаква непозната в стаята си.

Освен това Серила не беше избрала да изучава Бингтаун заради неговите изтънчени удобства. Не, уникалното на този град се съдържаше в способността му да оцелее там, където мнозина други бяха погинали. В нито един от историческите документи тя не беше намерила задоволително обяснение на този феномен. Защо точно този град не само бе оцелял, но продължаваше да процъфтява и до днес? Какво го различаваше от останалите нещастни опити? Някаква специфична особеност на първите заселници, избраното от тях място или просто щастливо стечение на обстоятелствата? Тук имаше мистерия, която трябваше да бъде разкрита.

Бингтаун представляваше главното населено място на Прокълнатите брегове. Обгръщаше го мрежа от малки селца и ферми, но въпреки това годините не бяха донесли очакваното му разрастване. Дори пристигането на имигрантите от Трите кораба бе повишило населението само временно. Семействата тук бяха малки, с не повече от четири деца. Приливът на новодошлите спекуланти и доведените от тях роби заплашваше да замени предишните жители. А това разрастване не беше приветствано.

През цялото това време градът не беше се разгърнал към околните територии. Твърдеше се, че те са прекалено блатисти; че разораването на привидно подходящо поле го превръща в тресавище. Това бяха основателни и понятни причини. И въпреки това Серила таеше подозрението, че в случая има и нещо друго.

Ето, например, така наречените Дъждовни Търговци. Що за хора бяха те?

Те не се споменаваха, поне не и с това наименование, в никоя харта на предишните сатрапи. Дали не ставаше дума за група Търговци, които са се отделили от крайбрежния град? Или за някакви местни жители, смесили се с колонистите? Защо те никога не биваха обсъждани открито. Никой не беше чувал за град, разположен някъде по Дъждовната река, и все пак такъв трябваше да има. Най-скъпите бингтаунски стоки винаги биваха лаконично определяни като Дъждовни. Серила бе убедена, че двете тайни са свързани. Годините из библиотеки и архиви не бяха я доближили до тайната.

Но сега тя се намираше в самия Бингтаун. Или поне в предградието му.

През клоните на дърветата прозираха светлините на града. Градът, който тя така копнееше да разгледа. Но от пристигането им насам домакинът им бе настоял, че те се нуждаят от почивка.

Серила подозираше, че Търговецът Рестарт прави това по-скоро с оглед на собствения си интерес, отколкото от загриженост за владетеля и неговата свита. Докато сатрапът и съветничките му гостуваха в този дом, тяхното присъствие се превръщаше в повод за постоянни посетители. А по занемареното състояние на стаята си жената можеше да прецени, че домакинът им не се е ползвал с подобна популярност от много години насам.

Въпреки това тя с готовност приемаше посетители — и Търговци, и новодошли. Всеки наченък на познанство, всяка жена, която тя успееше да замае с умело вмъкнатите думи за дворцовия живот в столицата, се превръщаха в поредната опора за новия ѝ дом. Защото Серила възнамеряваше да остане тук. Може би тя бе изгубила възможността да се сдобие с влияние, но все още се надяваше, че ще ѝ се удаде да превърне Бингтаун в свой дом.

Излизането ѝ на балкончето съвпадна с поредния лек трус. Серила се обърна и влезе обратно в стаята си. Почти всеки ден тук имаше земетресения, на които местните се бяха научили да не обръщат внимание.

При първия подобен трус тя бе скочила от мястото си, сепната. А Търговецът Рестарт само бе раздвижил облите си рамене.

— Тези трусове тук са ежедневие, госпожице. Нямате основания да се тревожите.

Сатрапът, по това време попил значително количество от виното на домакина, дори не бе забелязал. И в следващия момент земята бе престанала да боботи.

Серила въздъхна. Тази нестабилност на земята бе част от Прокълнатите брегове. Щом тя възнамеряваше да заживее тук, трябваше да привиква.

По тази причина тя престана да мисли за трусове и се съсредоточи върху предстоящите ѝ дела.

Тази вечер мечтата ѝ щеше да се сбъдне. Тази вечер тя щеше да види града.

Жената затвори прозореца и пристъпи към подбирането на тоалета си. Предстоеше ѝ да гостува на някакъв летен прием, който по местните стандарти несъмнено представляваше значимо събитие. На въпросния бал щяха да се допускат единствено Търговци; можеха да присъстват единствено онези чужденци, които са се сродили с тях. Освен това на него щяха да бъдат представяни девойките, навършващи пълнолетие. Серила бе чувала слухове за някакви ритуални дарове на приятелството, разменяни между Търговците от града и Дъждовните Търговци. За това разделение в столицата не се говореше… Какво беше значението на тези дарове? Може би едната от страните заемаше превъзхождаща позиция? Все въпроси без отговор.

Серила се навъси към бижутата си. Тя не можеше да използва накитите, които бе задигнала от съкровищата на сатрапа — несъмнено някой щеше да ги разпознае и да изрази учудването си. Жената бе уверена, че е способна да накара сатрапа да си спомни, че ѝ е подарил въпросните украшения, но предпочиташе да избегне подобна ситуация. Затова тя върна скъпоценностите в скривалището им и въздъхна. Щеше да ѝ се наложи да присъства без бижута.

Вчера една от посетителките на Давад Рестарт бе направила опит да се самоизтъкне, като подчертае слуха, че младият Рейн Купрус от Дъждовните Търговци ухажвал една от девойките, които щели да бъдат представени на предстоящия летен бал. Останалите Търговки ѝ направиха остра забележка да замълчи. Но жената, някоя си Рефи Фадън, дръзна да им възрази, заявявайки, че сатрапът и неговите придружителки така или иначе щели да бъдат запознати с потомъка на Купрусови, така че от недомлъвки нямало смисъл.

Лично самият Рестарт избра да се намеси. Той, който до този момент бе проявявал нетърпимо угодничество, за първи път избра да прояви влиянието си на домакин.

— Не е възможно да говорим за младия Купрус и да не споменем Вестритови, семейството на въпросната млада дама. Поради отсъствието на баща ѝ аз, като техен близък семеен приятел, съм поел отговорност за нейната репутация. По тази причина няма да търпя да бъде обсъждана по подобен начин в дома ми. Но ще се погрижа лично да се срещнете с нея подир представянето ѝ, госпожице Серила. Тя е удивителна млада дама… Тъй, кой иска още пасти?

С това той сложи край на тази тема. Някои от Търговците го изгледаха с одобрение, но неколцина други подбелваха очи. Това беше интересно — тук се долавяше оспорването на влияние. Давад Рестарт, домакинът им, изпълняваше ролята на своеобразен посредник между Търговците и новодошлите. Обстоятелствата го бяха поставили в идеална позиция, защото и двете страни на обществото изглеждаха удовлетворени да се обръщат към него. Спекулантите донасяха на сатрапа екстравагантни дарове, съпроводени с покани за гостуване, а Търговците се явяваха придружени единствено от своето достойнство и загатнатата си власт.

Серила смяташе, че Търговците не са направили особено добро впечатление на владетеля, но същото се отнасяше и в обратна посока. Развоят на събитията определено щеше да се прояви като интересен. Тукашният живот, макар и провинциален, бе много по-оживен от скучния двор в столицата. Тук никой и нищо не спираше една дръзновена жена да си извоюва полагащата ѝ се позиция.

Тя си избра една рокля, отдели я и я притисна към себе си. Да, нея щеше да избере. Дрехата имаше изчистена, сдържана кройка, щеше да бъде подходяща за хора като местните.

Преди да започне да се разсъблича, Серила решително обърна гръб на огледалото. По време на тоалета си вчера сутринта погледът ѝ случайно попадна върху стъклото и ѝ показа, че белезите по гърба и задната част на бедрата са започнали да избледняват в различни оттенъци на жълто, кафяво и зелено. Този кратък поглед се оказа достатъчен, за да я потопи в ужас — не заради самите белези, които бе виждала и преди, а заради спомена. Неизвестно време тя стоя застинала, вперила поглед в себе си, докато от вцепенението не я изтръгна треперене, по-скоро напомнящо конвулсия. То я принуди да се отпусне тежко на ръба на леглото си, за да не се свлече, и да се съсредоточи върху спокойното си дишане, за да не допусне риданията си.

Дори и след преобличането си тя не можа да слезе за закуска. Боеше се да се срещне с останалите, защото те щяха да разберат. Всички те щяха да разберат. Как можеше някой да я погледне и да не забележи страданието ѝ?

Едва по пладне тя бе успяла да потисне чувствата си, за да ги овладее. Отминаването на паниката ѝ предостави възможност да се присъедини към компанията, оправдавайки досегашното си отсъствие с главоболие. Случилото се я караше да си задава въпрос: сила или лудост ѝ позволяваше да продължава да се преструва на нормална.

Това се беше случило вчера. Но в крайна сметка то не беше променило нищо: Серила все още възнамеряваше да създаде за себе си място, където никой мъж нямаше да притежава власт над нея.

Тя повдигна брадичка и започна да парфюмира шията си. Може би тази вечер, каза си тя. Имаше вероятност възможността да ѝ се представи още тази вечер. И ако това действително станеше, жената щеше да бъде готова.

— Как изобщо издържаш да стоиш с този воал? — попита Граг Тенира. — През цялото време ми се струваше, че ще се задуша в купето на каретата.

Рейн сви рамене:

— Свиква се. С готовност бих ти заел някой от по-прозирните, но се боях, че в такъв случай някой би могъл да разпознае лицето ти.

Двамата седяха заедно в гостната стая на дома Тенира. Масичката пред тях бе отрупана с хляб, плодове, чинии, чаши и бутилка с вино. Откъм коридора долитаха стъпките на слугите, които пренасяха по стълбите сандъците с багажа на госта.

Още при първа възможност Граг бе захвърлил задушаващото наметало с качулка върху леглото. В момента той леко тръсваше глава нагоре, за да се разхлади, и се привеждаше над масичката.

— Вино? — предложи той.

— С радост ще приема, братовчеде — пошегува се Рейн.

Граг се засмя тежко.

— Просто не зная как да ти благодаря. Бях се примирил, че няма да мога да сляза в града. А ето че не само се намирам на сушата, а и съм в родния си дом, пък макар и за малко. Ако ти не беше склонил да ме вземеш със себе си, в момента щях да треперя свит в трюма на Кендри.

Рейн прие чашата, умело я пъхна под воала си и отпи.

— А ако ти не беше ми предложил гостоприемство, в момента щях да стоя пред гостилницата с все сандъците си — заяви той, след като въздъхна удовлетворено. — Градът гъмжи от спекуланти и подлизурковците на сатрапа, така че стаите, които бяха предназначени за мен, отдавна са заети. — Рейн замълча смутено. — В настоящото положение на блокада и претъпкан град може да ми се наложи да се възползвам от гостоприемството ти повече от подобаващото.

— За нас е радост да приемем и двама ви.

Последните думи дойдоха от Нария Тенира, която тъкмо избутваше вратата и внасяше димящ супник. Жената затвори с крак след себе си и се намръщи към сина си.

— Радваме се да се уверим, че Граг е добре. Опитай от супата, Рейн, още е гореща. — След това тя пристъпи към гълченето, предвестено от веждите ѝ. — Сложи си обратно наметалото, Граг. И ръкавиците също. Какво щеше да стане, ако вместо мен беше влязла някоя слугиня? Много пъти ти казвах, че не се доверявам на никого. Помни, сега ни гостуваш не ти, а още един потомък на Дъждовния род Купрус. В противен случай сам излагаш живота си на риск. И подир бягството ти от града наградата за залавянето ти продължава да се покачва. Половината от вандалските прояви срещу спекулантите и данъчната служба се приписват на теб.

Тя се извърна към Рейн, за да му налее супа, но продължи да говори на сина си:

— За много от младежите в града ти си почти герой. Нещата започват да излизат от контрол, а данъчният министър вини теб за всичко. Търговските синове се предизвикват едни други да тенират някой склад — точно на тебе не е нужно да обяснявам какво имат предвид. — Нария поклати глава, докато сервираше на Рейн. — Колкото и спокойно да живеем със сестрите ти, хората в града продължават да се обръщат подире ни и да шепнат. Затова имам основания да казвам, че ти не си в безопасност. Иска ми се баща ти да беше тук, защото аз вече не зная как да те защитавам.

Жената посочи заповеднически към захвърления воал.

— Вече ми е малко късно да се крия зад полата ти — възрази Граг и с отвращение взе воала. — Ще си го сложа, след като се нахраня.

— А на мен ми е малко късно да си родя друг син, ако ти бъдеш убит — тихо отвърна Нария. Тя сама взе ръкавиците и му ги подаде. — Преоблечи се и свиквай. Тази дегизировка е единствената ти надежда. Само Са знае кога Кендри или някой от другите кораби ще напуснат пристанището. Затова ти трябва да продължиш да играеш ролята на Дъждовен Търговец — и то да я играеш убедително.

Майката умоляващо се вгледа в Рейн.

— Нали ще му помагаш?

— Разбира се.

— Вече съобщих на прислугата, че и двамата изключително държите на уединението си: те са длъжни най-напред да почукат, преди да влизат. Освен това сестрите на Граг ще проявяват почит към гостите, като лично разтребват стаята. — Тя побърза да се обърне към сина си. — Не злоупотребявай с това обстоятелство, Граг, колкото и забавно да ти се вижда.

Той вече бе започнал да се усмихва широко.

А Нария се обърна към Рейн:

— Моля да проявиш разбиране, задето искам от теб да поделяш дрехите си със сина ми. Това е най-добрият начин да поддържаме ролята му.

Рейн отвърна с небрежен смях:

— Уверявам ви, покрай нервността си за бала аз съм надонесъл достатъчно дрехи за още шестима младежи.

— А аз нямам търпение да се явя на бала, издокаран в елегантната мистериозност на Дъждовен Търговец — обади се Граг и отмести крайчеца на воала си.

Майка му го гледаше ужасено.

— Не се шегувай с това, Граг. Ти ще останеш тук, в безопасност. Рейн трябва да отиде, също аз и сестрите ти. Но…

— Определено ще изглежда странно да съм пропътувал такова разстояние, а да не посетя бала — изтъкна Граг.

— Особено когато го представихме като мой братовчед — потвърди Рейн.

— Бихме могли да кажем, че се е разболял… — умоляващо предложи Нария Тенира.

— Тогава не би трябвало да ме оставяте сам. Не, майко, вече съм решил, достатъчно възражения. Смятам, че ще привличам най-малко внимание, ако продължавам да играя ролята си по прилягащия ѝ начин. Пък и наистина ли очакваш, че бих могъл да пропусна шанса да видя очи в очи сатрапа?

— Граг, от дъното на душата си те моля, недей да правиш някоя от лудориите си. Щом си решил, върви. Но не прави нищо, което би привлякло внимание. — Тя го погледна настойчиво. — Помни, че последиците от действията ти касаят не само теб, но и други. Като мен и сестрите ти.

— Ще се държа като възпитан и изтънчен млад мъж от Дъждовните земи, майко. Обещавам. А сега е време да започнем да се приготвяме, ако не искаме да закъснеем.

— Сестрите ти са готови отдавна — уморено призна Нария. — Само аз още не съм се приготвила, макар че една старица не се нуждае от много време. Вече не обръщам предишното внимание на гримове и тоалети.

Граг се отпусна на стола си.

— Това означава, че имаме предостатъчно време да се изкъпем и преоблечем, Рейн. Никоя жена от семейството ми не може да се приготви за по-малко от половин вахта.

— Ще видим — учтиво отвърна Рейн. — Предстои ти да откриеш, че и твоята роля се нуждае от по-продължителни приготовления. Ние рядко използваме слуги. Освен това трябва да упражниш отпиването си през воала. Не искам моят братовчед да ме посрами пред хората.

Купето на наетата кола смърдеше на евтино вино. Майка ѝ настоя да провери състоянието на седалките, преди да ѝ позволи да седне на тях. Баба ѝ настоя да провери състоянието на кочияша, преди да му позволи да ги откара. Заради това им суетене Малта се беше ядосала и на двете: вълнението от предстоящия бал най-сетне я беше обхванало. Без да обръща внимание на чуждата карета и импровизираната рокля, сърцето ѝ биеше по-учестено и от тропота на копита.

Търговската зала бе преобразена. Десетки миниатюрни фенери бяха пръснати из заобикалящата я градина; в спускащия се сумрак те приличаха на отразени звезди. Над алеите се издигаха арки, обвити с гирлянди зеленина. Специално за бала от Дъждовните земи бяха пренесени нощни цветя — те изпълваха въздуха и с ухание, и с тайнствените си отблясъци. Цялото това великолепие Малта зърна от прозореца на каретата си и с мъка се удържа да не подаде глава от прозореца по детски.

Наемната карета забави ход и се присъедини към дългата колона коли. Една след друга те се приближаваха към главния вход и спираха; лакеите отваряха вратите им и помагаха на дамите да слязат.

Малта развълнувано се обърна към майка си.

— Добре ли изглеждам?

Преди Кефрия да е успяла да отговори, възрастната жена отвърна:

— Ти си най-изящната дама, явявала се от представянето на майка ти насам.

Тези думи Роника изрече искрено, ала не това бе смайващото — то се съдържаше в проявата, че самата Малта също повярва в тези думи. Това я накара леко да повдигне брадичка и със спокойствие да зачака каретата им да достигне стълбите.

Най-сетне лакеят отвори вратата на купето. Баба ѝ слезе първа, последвана от майка ѝ. Двете жени се отдръпнаха встрани, сякаш вече я представяха. Едва тогава Малта слезе и застана между тях. Последен изникна Силдин, същински малък господин, и хвана баба си под ръка, на което Роника отвърна с усмивка.

Струваше им се, че те са пристъпили в някакъв тайнствен и вълшебен свят. По протежение на стълбището бяха разпръснати пъстроцветни чашки, в които пламтяха свещи. Към входа на залата вече се изкачваха предишните семейства, понесли символичните си дарове за Дъждовните Търговци. За Вестритови това задължение се полагаше на Кефрия — тя беше Търговката в семейството. Техният дар представляваше украсен с резба дървен поднос, който дядото на Малта бе донесъл от Островите на подправките. Върху него почиваха шест гърненца с домашно сладко.

Малта знаеше, че тези подаръци са по-скоро символични — доказателство за зачитането на родството и дружбата. И все пак… Преди нейното семейство бе дарявало топове коприна с преливащ цвят: тъкан тъй тежка, че дядо ѝ трябваше да моли баща ѝ за помощ.

Сякаш усетила колебанието ѝ, баба ѝ прошепна:

— Тази вечер даровете ще приема Каоулн Фестрю, нашата отдавнашна приятелка. Тя много харесва черешовото ни сладко: ще разбере, че с този дар сме се сетили специално за нея. Всичко ще бъде наред.

Всичко ще бъде наред. С тази мисъл Малта повдигна очи към края на стълбището. Изникналата върху лицето ѝ усмивка беше искрена. Всичко ще бъде наред.

Тя хвана полите на роклята си (както ѝ беше показвала Рейч и както се беше упражнявала у дома) и ги повдигна с придобитата съвършена прецизност. С отметната глава и загледана право във входа на залата, Малта започна да се изкачва по стълбите. Тази вечер тя вървеше пред роднините си.

Залата бе неузнаваема, искряща от светлини и ярки цветове. Малта се замая от цялото това великолепие.

Вестритови бяха сред ранните пристигнали. Музикантите бяха започнали да свирят тихо, но все още никой не танцуваше. Посетителите стояха на малки групички и разговаряха. В отсрещния край на залата бяха разположени дълги маси, застлани със снежнобели покривки. На тази трапеза, за момента отрупана единствено със скъпи прибори и съдове, щеше да се проведе последният ритуал по утвърждаването и заякчаването на дружбата. Направи ѝ впечатление, че подиумът, запазен за пратениците на Дъждовните земи и членовете на Съвета, е бил разширен. Явно сатрапът (и вероятно неговите съветнички) също щяха да бъдат настанени там. Дали това бе проява на почит към него? Или по-скоро го излагаха на показ?

Малта погледна към близките си. Те вече подемаха социалния ритуал по приветстването на приятелите си. Това все още ѝ предоставяше известно време свобода. На практика това беше последният прием, на който тя разполагаше със свободата на дете и не ѝ се налагаше да се съобразява с норми. Моментът на представянето ѝ щеше да бъде и моментът, в който всички неписани правила на обществото щяха да я обвържат.

Тя реши да направи една последна необременена обиколка на залата.

Това ѝ намерение се оказа отложено от появата на някакво лице, сторило ѝ се едновременно познато и чуждо. Дело Трел доплава до нея, обгърната от ефирна рокля и ухание. Искрящи сини камъни красяха шията, китките и нишките сребро, тънки като паяжина, които поддържаха прическата ѝ. Умело нанесен грим подчертаваше устните и очите ѝ. Тя стоеше гордо изправена, отметнала глава, с вежлива усмивка, която изглеждаше като изрисувана върху лицето ѝ.

В самия първи момент Малта трепна, смутена от тази зряла жена, която я гледаше хладно. Но веднага след това тя осъзна, че под целия този блясък продължава да се крие Дело Трел, нейната приятелка.

И Малта се усмихна широко насреща ѝ, стисна ръцете ѝ и изрече:

— Ето че наистина настъпи моментът, за който двете толкова често си мечтаехме.

Лицето на Дело продължаваше да изразява застинала любезност. За миг сърцето на Малта трепна. Ако приятелката ѝ отвърнеше презрително, това щеше да означава…

Тогава усмивката на другата девойка придоби оттенък на неподправеност. Тя придърпа Малта по-близо до себе си и прошепна:

— Цял ден нищо не съм хапвала от нерви. Притеснявах се да не изям нещо неподходящо и да разстроя стомаха си точно за бала. И сега съм толкова гладна, че стомахът ми ръмжи като мечок. Малта, какво ще правя, ако той започне да къркори точно когато танцувам с някого?

— Ще впериш осъдителен поглед в най-близката изкупителна жертва — пошегува се Малта. Дело сдържа прихването си в последния момент, припомнила си, че вече трябва да се държи с достойнство.

Тя побърза да прикрие лицето си с ветрило и помоли:

— Ела да се разходим. Разкажи ми всичко, което си чула, че става в града! Всеки път, когато вляза, татко и Керуин променят темата и казват, че не искали да ме плашат с неща, които не съм разбирала. А от мама непрекъснато чувам наставления: как да си държа лактите, какво да правя, ако изпусна нещо по време на хранене. Просто да се побърка човек! Наистина ли ни заплашва война? Китън чула слухове, че по време на бала калсидците щели да нападнат града и да ни избият! — Тя помълча за драматичен ефект и се приведе, за да прошепне зад прикритието на ветрилото си: — Досещаш се какво смяташе тя, че биха сторили с нас!

Малта я потупа по ръката.

— Не мисля, че те биха ни нападнали, докато сатрапът, техен съюзник, е сред нас. Достатъчно би било просто да го вземем за заложник. Не, той дойде сам, без телохранители. Това показва, че наистина е дошъл с намерението да преговаря. Пък и не всички ще са на бала — живите кораби продължават да бдят. Освен това чух, че много от семействата от Трите кораба обхождат залива. Мисля, че можем да се отпуснем и да се забавляваме.

Дело смаяно поклати глава:

— Как успяваш да разбираш нещата толкова добре? Понякога ти почти звучиш като мъж.

Другата девойка остана объркана за момент, след което реши, че това е било комплимент. Тя понечи да повдигне рамене, но си припомни навреме, че от нея се очаква да се държи като дама. По тази причина Малта се ограничи да повдигне вежда.

— За тебе не е тайна, че в последно време на жените от моето семейство се налага сами да се грижат за себе си. Баба ми и майка ми смятат, че за мен би било по-опасно да не зная тези неща. — Тя снижи глас. — Чу ли, че калсидците са пуснали Кендри да прекоси блокадата? Той пристигна неотдавна, така че още не съм получила вести, но пак се надявам, че Рейн е бил на борда.

Дело не изрази очакваната радост.

— Керуин няма да остане доволен. Той се надяваше да спечели един танц с теб. А може би повече от един.

Малта не можа да се сдържи:

— Тази вечер имам право да танцувам с когото си поискам, не е ли така? Аз още не съм сгодена официално за Рейн. — Част от някогашното ѝ вълнение се завръщаше. — Определено ще запазя един танц за Керуин. Може би и за неколцина други — тайнствено додаде тя.

И тъй като си беше дала разрешение, Малта започна да оглежда гостите, най-вече младите мъже. Със същия поглед тя би разглеждала поднос с различни бонбони.

— А ти на кого възнамеряваш да дариш първия си танц? — подканящо се обърна тя към Дело.

— Четвърти. Баща ми, брат ми и чичо ще танцуват първи с мен след представянето ми. — В кестенявите ѝ очи изникна ужас. — Снощи ми се присъни ужасен кошмар. Сънувах, че точно в момента, в който правех реверанс пред гостите, роклята ми се разбрида и полата ѝ пада! Събудих се с писък! Можеш ли да си представиш по-страховит кошмар?

По гърба на Малта плъзнаха тръпки. Ярката светлина в залата започна да притъмнява, музиката заглъхна.

Тя стисна зъби и с усилие прогони задушаващия мрак.

— Мога, но бих предпочела да си припомня вкуса на ордьоврите. Виж, лакеите вече започнаха да ги подреждат. Да вървим да усмирим мечока в стомаха ти.

Давад Рестарт обърса потни длани в панталона си. Този летен бал за него беше пореден, но не и обичаен. За първи път от много години насам той имаше придружители, и то не какви да е, много моля. Тази година в каретата му пътуваше самият сатрап на Джамаилия, придружаван от умопомрачителната Кеки, облечена в рокля от пера и дантели. До самия Търговец седеше не толкова пищната, но не по-маловажна съветничка Серила в стилна кремава рокля. Кой би помислил: Давад Рестарт — домакин на сатрапа! С тези височайши гости Търговецът щеше да пристигне на бала, с тях щеше да прекрачи прага на залата, с тях щеше да седи на трапезата, с тях щеше да приема почитания.

С тях той щеше да натрие носа на цялото общество: същия нос, който то толкова време бе вирвало насреща му.

Давад съжаляваше само за едно: че няма с кого да сподели този си триумф.

Мисълта за Дорил хвърли сянка върху постижението му. Тя и синовете му бяха починали преди години, когато онези Дъждовници бяха донесли със себе си Червената чума. Толкова много жертви беше отнесла със себе си заразата… Жестока, тя го бе пощадила, беше го оставила да живее със спомена за близките си. Беше го обрекла да общува с техните фантомни образи, да си представя начина, по който те биха отвърнали на дадена негова мисъл.

Той бавно си пое дъх и отново подири удовлетворението си. Дорил би се гордяла с него. Това му беше достатъчно.

Рано или късно останалите Търговци щяха да признаят, че той е един от най-проницателните сред тях. Тази вечер щеше да го отнесе до върха на успеха. Тази вечер всички те щяха да бъдат в компанията на самия сатрап, да си припомнят значимостта на въздигнатото общество. А в седмиците, които щяха да се понесат, почитаемият Давад Рестарт щеше да продължава да бъде доверено лице на сатрапа, изпълняващо важна роля в излекуването на отношенията между местните жители и новодошлите, които несправедливо биваха наричани спекуланти. Естествено, това му съдействие щеше да върне на Давад позицията, полагаща му се в обществото. Търговците щяха да го приветстват обратно и да признаят, че през цялото това време той е бил по-прозорлив от тях.

Рестарт леко се усмихна, защото размислите му преминаха към кулминацията на тазвечерните му планове. И Кеки, и Серила бяха много привлекателни, но те пак си оставаха компаньонки на трона, съветнички, хора на ума. Те бледнееха пред младото излъчване на Малта Вестрит — девойката, която Давад възнамеряваше да представи на сатрапа в качеството на негова бъдеща съпруга. Търговецът бе уверен, че младият владетел ще остане запленен от нея: уверен със сигурност, която го караше да премине към обмислянето на самите сватбени празненства. Церемониите щяха да бъдат две: една тук и друга, по-пищна, в столицата. Давад Рестарт щеше да присъства и на двете, разбира се, почетен гост. Този брак щеше да извади Вестритови от затрудненото положение, да реабилитира Давад в очите на Роника и да скрепи връзката между Бингтаун и столицата завинаги. Давад Рестарт щеше да влезе в историята като помирител на градовете, а децата на сатрапа, бъдещи владетели, щяха да го наричат чичо Давад.

При тази мисъл той тихо се засмя. Едва в този момент той осъзна, че Серила го гледа с особен поглед — несъмнено заради занесения вид, който Търговецът бе придобил покрай предвкусването на победата си.

Давад отвърна на погледа ѝ с неочаквано състрадание. Със съпруга, родена и отраснала в Бингтаун, сатрапът повече нямаше да се нуждае от съветите и знанията на Серила.

Той се приведе към нея и дружески я потупа по коляното.

— Не се тревожете за роклята си — прошепна ѝ Търговецът. — Уверен съм, че целият град ще ви отдаде полагащото се на позицията ви уважение, както и да сте облечена.

В първия миг клетницата го погледна удивено. След това тя се усмихна.

— Много мило от ваша страна, Търговецо Рестарт, че се опитвате да ме утешите.

— Нищо подобно. Просто искам да се убедя, че ще успеете да се насладите на предстоящия прием — увери я той и отново се облегна назад.

Предстоеше му една от най-значимите вечери в живота му. Или поне в досегашния му живот…

Глава тридесет и втора Бурята

— Малта! Дело! Защо се разхождате сами? Много скоро ще започне ритуалната част! — смъмри ги Кефрия, макар в гласа ѝ да надничаше веселие. — Дело, майка ти те търси край фонтана. Малта, върви с мен!

Двете момичета бяха заели позиция край една от колоните до входа, за да наблюдават пристигащите. И двете бяха единодушни, че Китън Шайев е дошла с най-хубава рокля, жалко само, че нейната фигура не беше подходяща за подобно деколте. Трита Редоф носеше прекалено несъразмерна диадема, но пък ветрилото ѝ беше разкошно. Крион Трентор, понастоящем ухажващ Риел Крел, бе надебелял и бе изгубил меланхоличното си лице на поет някъде сред тлъстините. Нима наистина по-рано те го бяха намирали за привлекателен? Род Каерн си беше все така мрачен и заплашителен. Неговата поява видимо развълнува Дело, но Малта не сподели интереса ѝ, а с изненада се улови да мисли, че неговите рамене са далеч по-тесни от тези на Рейн.

Пратениците на Дъждовните земи също пристигнаха. Малта напразно се опита да разпознае своя кавалер.

— Как ще го разпознаеш? — попита я Дело. — Така омотани, те всички изглеждат еднакво!

Малтиният отговор носеше духа на предишните ѝ, безгрижни години:

— Не се притеснявай за това. Сърцето ми винаги трепва при вида му.

Дело я погледна удивено. В следващия момент и двете се кикотеха в пристъп на приглушаван смях.

Дружеското наблюдение запълни празнината, започнала да се образува между тях през пролетта. Дело увери Малта, че платът на нейната рокля е много по-скъп от всичко, което може да се купи в днешно време, и че тоалетът прекрасно подчертава тънката ѝ талия, а Малта се кълнеше, че глезените на Дело не са дебели, и в добавка я успокои, че тази вечер така или иначе никой няма да ги види. От много време насам Малта не беше изпитвала това момичешко веселие.

Сега, покорно вървяща подир майка си, тя се дивеше над неотдавнашното си нетърпение да заживее живота на жена. И да остави подобно безгрижие зад себе си.

Един обширен параван, обкичен с цветя, укриваше младите жени, на които предстоеше официално да бъдат представени тази вечер. Пред него с привидна невъзмутимост се навъртаха бащите им — те щяха да въведат дъщерите си и първи да танцуват с тях; зад него майките нанасяха последни изменения в прически и рокли.

Редът на представянето се определяше чрез жребий. Съдбата определи Малта да излезе последна.

И девойката изчакваше, докато останалите момичета едно след друго излизаха напред. В този момент ѝ се струваше, че тя не може да си поеме дъх.

Ровещата сред косата ѝ Кефрия прошепна:

— Рейн още не е пристигнал. Предполагам, че закъснява заради късното пристигане на Кендри. Да кажа ли на Давад да ти партнира за първия танц?

Малта я изгледа ужасено. За нейно изумление майка ѝ се усмихна в отговор.

— Исках да ти напомня, че има и по-лоши неща от пропускането на първия танц след въвеждането в обществото.

— Ще го пропусна и ще си мисля за татко — увери я Малта. В очите на майка ѝ проблесна влага; след малко тя се привеждаше да приглади полата на роклята ѝ с думите:

— Сега бъди спокойна, пристъпвай с високо вдигната глава, внимавай да не настъпиш полите си и… Върви, вече е твой ред!

Последните ѝ думи долетяха като задавено ридание. Малта установи, че и нейните очи са започнали да се наливат със сълзи. Тя премигна решително и пристъпи иззад паравана, в светлината на върха на стълбището.

— Малта Вестрит, дъщеря на Кайл Хейвън и Кефрия Вестрит, се явява пред Търговците на Бингтаун и Дъждовните земи — говореше гласът. — Малта Вестрит.

Тя биваше оповестена с фамилното име на майка си — израз на неуважение към баща ѝ, който я разгневи. Но този ѝ гняв изчезна почти веднага, прогонен от разбирането: тук не говореше презрение, а традицията. И Малта щеше да се представи с достойнството, изисквано от същата традиция, за да даде на баща си основание да се гордее със своята потомка. В момента той не се намираше редом с нея, не я беше хванал под ръка, за да слезе по стълбите заедно с нея. И въпреки това тя щеше да се държи достойно. В себе си тя носеше неговия дух: духът му щеше да бъде неин придружител.

Свеждайки единствено поглед, тя направи дълбок реверанс пред събраните. За миг, след като повдигна очи, зрителите ѝ се струваха прекалено многобройни. И стъпалата, които ѝ предстоеше да преодолее, също ѝ изглеждаха прекалено много и прекалено стръмни. Една-единствена несигурна крачка щеше да се окаже достатъчна за препъването ѝ, и тогава…

Малта бавно си пое дъх и поде слизането си.

В подножието на стълбището, подредени в полукръг, я очакваха останалите девойки и техните бащи. Този момент принадлежеше изцяло на нея. Искаше ѝ се той да продължи дълго, никога да не изтича и същевременно тя почувства облекчение, когато стъпалото ѝ най-сетне докосна пода на залата. Докато заемаше отредената позиция, Малта отново огледа присъстващите, този път по-съсредоточено. Гостите от града и Дъждовните земи бяха облекли най-скъпите си дрехи. И макар да личеше, че мнозина от тях са преживели затруднения през последните години, в залата нямаше човек, който да не излъчва гордост и да не се усмихва към младите жени.

Тя все така не виждаше Рейн. Много скоро музиката щеше да зазвучи и да подкани встъпилите в обществото дами към първия им танц. В него Малта щеше да вземе участие единствено като наблюдателка: това обстоятелство се вписваше подобаващо сред останалите провали от живота ѝ.

Тогава се случи невъзможното. Нещата съумяха да се влошат още повече.

В края на залата, на самия подиум, между председателя на Съвета и някакъв бледен младеж, седеше Давад Рестарт. Не, той далеч не седеше, а се беше надигнал над масата и оживено ѝ махаше.

Унизена до крайност, но принудена от обстоятелствата, Малта леко повдигна ръка и отвърна на поздрава му. Но това не го удовлетвори. Напротив, щом получи това утвърждение, че е привлякъл вниманието ѝ, дебеланкото започна да ѝ прави знак да се приближи до него — сама да прекоси цялата зала и да се приближи до подиума. Не, струваше ѝ се, че тя просто ще умре. В този миг тя би приветствала припадък и дори самата Смърт, ала това избавление не идваше. Ръководителят на музикантите, който чакаше да му дадат знак за начало от подиума, гледаше объркано. И Малта разбра, че не ѝ остава друг избор: този кошмарен момент нямаше да приключи, докато тя не се отделеше от групата на останалите дами и техните бащи и не прекосеше огромната празнота, за да изслуша поздравленията на Давад.

Какво пък, така да бъде.

Тя си пое дъх, хвърли бегъл поглед към втрещеното лице на баба си и закрачи. Тя нямаше никакво намерение да бърза, това само би допринесло към унижението ѝ. Не, Малта вървеше с отметната глава, леко повдигнала поли по начин, създаващ илюзията, че тя се плъзга над пода. Същевременно тя успя и да се усмихне: по начин, който създаваше впечатлението, че става дума за съвсем обичайна част от ритуала.

По силата на асоциациите и спомена Давадовото лице ѝ напомни за мъртвото прасе. Дори и край близостта на този образ и засилващото се в ушите ѝ бучене девойката успя да запази изражението си. Ето че тя вече се намираше пред подиума.

Едва в този момент тя осъзна, че бледният млад мъж, разположен до Давад, трябва да е самият сатрап на Джамаилия. Нейното унижение бе протекло пред погледите на владетеля и две от неговите съветнички. Въпросните придворни дами я гледаха с израз на търпимо снизхождение. Сега със сигурност тя щеше да припадне!

Но тя не припадна, а се озова под диктовката на някакъв инстинкт, който я накара да стори почтителен реверанс. Бученето в ушите ѝ продължаваше; сред него тя дочу ентусиазирания глас на Давад:

— Това е младата дама, за която ви споменах: Малта Вестрит, потомка на един от нашите най-тачени Търговски родове. Кажете, не е ли тя най-изящното цвете от всички, чието разцъфване празнуваме днес?

Малта не можеше да се изправи. Ако го стореше, тя трябваше да се озове срещу лицата им. Затова тя продължаваше да стои приведена — в съшитата си от вехти одежди рокля, в бални обувки, които…

— Ще кажа, че несправедливо съм смятал думите ти за преувеличение, Търговецо Рестарт. Но каква е причината такова лъчезарно цвете да е самичко на бала?

Този глас имаше джамаилски акцент и вял тон. Самият сатрап се интересуваше от нея!

Председателят на Съвета най-сетне се смили над нея и даде знак на музикантите. Първите ноти се понесоха из залата. Зад Малта гордите бащи повеждаха дъщерите си… Тя не можеше да го види, но можеше да си представи… И този образ я изпълни с гняв, надвил смущението ѝ.

Малта се изправи на крака, пресрещна снизходителния поглед на сатрапа и с ясен глас отвърна на въпроса му:

— Аз съм сама, велеславни сатрапе, защото баща ми беше отвлечен от пиратите. Пиратите, срещу които вашите калсидски патрули не правят нищо.

Седящите на подиума останаха втрещени от прямотата ѝ. Само сатрапът се усмихна.

— Виждам, че тази девойка притежава дух, който съответства на красотата ѝ — отбеляза той. Малта почувства, че се изчервява, а владетелят добави: — Тя е първата Търговка, която признава, че калсидските галери са патрули.

Едната придворна се засмя на шегата му. Но на градските първенци не им беше до смях.

Малта не можа да се сдържи.

— Склонна съм да призная това, господарю, ако вие признаете, че те са неефективни. Заради тяхното бездействие и семейният ни кораб, и баща ми се намират в плен.

Владетелят на цяла Джамаилия се изправи на крака. Несъмнено той възнамеряваше да нареди екзекуцията ѝ. Зад нея музиката продължаваше да се лее, увлякла след себе си танцуващите.

Малта очакваше, че сатрапът ще заповяда тя да бъде отведена. Вместо това той каза:

— След като виниш мен за отсъствието на баща ти, има само един начин, по който бих могъл да оправя този проблем.

Тя не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли беше толкова лесно: просто да помоли? Неочаквано останала без дъх, тя промълви:

— Ще наредите на корабите си да го спасят?

Смехът му се смеси с музиката.

— Определено. Все пак това е тяхното предназначение. Но няма да го сторя точно на секундата. За момента ще се постарая да облекча поне отчасти тъгата ти по него, като заема мястото му в един танц. — С тези думи той се отправи към подиумните стълби.

Едната от компаньонките бе придобила смаян вид, другата изглеждаше ужасена, а Малта се обърна към Давад Рестарт, който обаче нямаше намерение да ѝ помага по какъвто и да било начин. Напротив, Търговецът гордо и топло се усмихваше насреща ѝ, а когато погледите им се срещнаха, той побърза да кимне утвърждаващо. Членовете на Съвета бяха прикрили мислите си зад почтителна безизразност. Какво трябваше да направи тя сега?

Сатрапът вече слизаше по стълбите. Той бе по-висок от нея и много строен, с аристократично бяла, почти нездраво бледна кожа. За първи път тя виждаше мъж да носи дрехи като неговите: одежди от мек и свободен плат в пастелни цветове. Той носеше бледосини панталони, пристегнати над глезените; жълтеникавата риза шаваше в многобройни дипли около раменете му. Придружаваше го миризмата на непознати благоухания; самият му дъх донасяше със себе си загатването за ароматен дим.

Това беше най-могъщият човек на света. И този човек се покланяше пред нея и протягаше ръка.

Малта стоеше като поразена.

— Всичко е наред, Малта, танцувай с него — меко я подкани Давад и се усмихна към сътрапезниците си на подиума. — Тя е толкова срамежлива и стеснителна. Погледнете, тя не смее да докосне ръката му.

Неговите думи ѝ възвърнаха способността на движение. Вцепенението още не я беше напуснало изцяло, докато поемаше ръката му, но тя почувства тръпки. Ръката на сатрапа беше много мека.

Другата си длан той отпусна ниско на кръста ѝ и, за нейно смайване, я придърпа към себе си.

— Така се танцува този танц в столицата — каза той. От толкова близо тя усещаше дъха му върху лицето си. Това ѝ даде още едно основание за уплах: боеше се, че владетелят ще усети развълнуваните удари на сърцето ѝ.

Първите пет стъпки от танца им тя се движеше сковано, извън ритъм. След това музиката я обгърна и Малта започна да се движи със същата лекота, с която се бе упражнявала с Рейч. Останалите двойки, ярката зала, даже музиката — всички тези неща избледняха от съзнанието ѝ. Нейният свят се свеждаше единствено до нейния партньор и съчетаното движение на телата им.

Малта повдигна глава към него. Сатрапът ѝ се усмихна.

— Колко си нежна. Приличаш на дете… Или на красива кукла. А косата ти ухае на цветя.

Тя не се сещаше за отговор, който да съответства на тези комплименти, дори не знаеше как да му благодари. Обичайното ѝ кокетство бе изчезнало.

Все пак девойката се опита да отговори, ала думите изхвърчаха сами, без да се допитват до мисълта ѝ.

— Наистина ли ще изпратите кораби, които да спасят баща ми?

Сатрапът повдигна тънката си вежда.

— Разбира се. Имам ли причина да не го правя?

Тя сведе очи и ги затвори. Не ѝ беше нужно да вижда — музиката и напътствието на тялото му ѝ бяха достатъчни.

— Просто ми се струва прекалено лесно. — Малта леко поклати глава. — Ние страдахме толкова много, и изведнъж…

Той се засмя. Смехът му бе звънък, като женски.

— Кажи ми, птичке, целия си живот ли си прекарала в този град?

— Точно така.

— Тогава как би могла да знаеш за света?

Неочаквано той я придърпа още по-близо до себе си; тъй близо, че гърдите ѝ едва не се допряха до него. Малта тихо възкликна и се отдръпна назад, нарушавайки ритъма. С една плавна крачка той заглади прекъсването.

— Нима наистина си тъй срамежлива, птичке? — развеселено попита сатрапът. В същото време ръката му стисна нейната по начин, който се доближаваше до жесток.

В последвалия момент танцът свърши. Владетелят пусна ръката ѝ. Сред оттеглящото се опиянение Малта забеляза, че всички присъстващи в залата гледат към тях, макар и по ненатрапчив начин. Слуховете и клюките нямаше да закъснеят, първите от тях вече се зараждаха едва ли не пред очите ѝ…

Сатрапът се поклони, ниско и грациозно. Малта му отвърна с реверанс, по време на който Косго прошепна:

— По-късно бихме могли да поговорим за спасяването на баща ти. Може би тогава ти ще съумееш по-изразително да ми покажеш колко е важен той за теб.

Тя застина. Заплаха ли представляваха тези му думи? Може би заради отдръпването ѝ по време на танца той бе променил намерението си да ѝ помогне? Искаше ѝ се да извика, за да спре отдалечаването му, ала не можеше. Пък и сатрапът вече ѝ обръщаше гръб, ангажиран от една достолепна матрона, повела дъщеря си. А следващият танц вече започваше.

Най-сетне Малта успя да се опомни и да се надигне. И да поеме първия си дъх. Тя бавно започна да прекосява заделеното за танц пространство, без да вижда заставащите около нея двойки. Като в просъница тя зърна Керуин Трел да се отправя към нея, само че в момента не ѝ беше до него. Затова девойката продължаваше да крачи и да се оглежда за близките си: дори присъствието на малкото ѝ братче би представлявало утеха за нея в този момент. Тя просто се нуждаеше от убежище, в което да се осъзнае от връхлетялото я напрежение. Дали току-що тя не бе стъпкала възможността да върне баща си? Дали не се беше изложила пред очите на целия град?

Нечий допир до ръката я накара да трепне и да се обърне с уплашен възклик. Докосналият я носеше воал, главата и ръцете му бяха покрити по същия начин като останалите гости от Дъждовните земи, ала Малта веднага позна, че насреща ѝ стои Рейн. Никой друг не можеше да придаде подобна елегантност на тези утежняващи дрехи.

Воалът му беше от черна дантела, със златни и сребърни очертания, указващи мястото на очите. Качулката, покриваща косите и тила му, бе пристегната със сложната намотка на шал от лъскава бяла коприна. Той носеше мека бяла риза и черен панталон, които подчертаваха тялото му в същата степен, в която воалът и качулката скриваха лицето му: широките рамене и плътната гръд контрастираха със стройния кръст. Ботушите му споделяха златно-сребърната украса на воала му.

— Пребледняла си като сняг — каза той, протягащ чаша вино. — Искаш ли да пийнеш?

— Искам да вървя при майка си — изтърси тя. И се изложи още повече, повтаряйки тези думи.

Позата му изгуби спокойствието си.

— Какво ти каза той? Да не те е наскърбил?

— Не. С нищо не ме е обидил. Просто искам да видя майка си.

— Разбира се. — С властна небрежност той потупа един от минаващите Търговци по рамото и му подаде чашата с вино, след което отново се обърна към Малта. — Ела.

Той не предложи да я хване под ръка, нито посегна да я подкрепя (нима беше усетил, че в този момент девойката не би понесла какъвто и да било допир?) — вместо това Рейн направи плавен знак с ръка и тръгна пред нея, за да ѝ прави път. Гостите любопитно се вглеждаха подире им.

Не им се наложи да търсят дълго: Кефрия изникна насреща им почти веднага.

— Малта… — тихо възкликна тя. Девойката се подготви за неизбежното мъмрене, но вместо това майка ѝ продължи: — Толкова се притесних, но ти се държа великолепно. Какво го е прихванало Давад? Бях тръгнала към теб след танца ти, а той дръзна да ме хване за ръката и ми каза, че ако си била отидела при него, той щял да ти уреди и друг танц със сатрапа.

— Майко, сатрапът каза, че щял да изпрати кораби да спасят татко. Но… — Малта заекна и замълча. Искаше ѝ се да не беше споменавала това. А и защо да го споменава? Решението щеше да принадлежи изцяло на нея самата.

Колко важно беше за нея да върне баща си? Тя отлично знаеше какво бе загатнал с думите си Косго. Изборът беше неин. След като тя щеше да бъде тази, която да плати цената, нима решението не принадлежеше изцяло на нея?

— И ти си му повярвала? — смая се Рейн. — Малта, той си е играел с теб. Как е могъл да ти подхвърля подобно предложение със същата лекота, с която се прави комплимент? Този човек няма никакъв морал, никаква съвест. Ти си почти дете, а той те измъчва по подобен начин… С радост бих го убил.

— Аз не съм дете — студено отвърна Малта. На децата не се налагаше да вземат подобни решения. — Щом смяташ, че съм толкова малка, къде е твоят морал?

Тя дори не се замисляше над думите си. В момента ѝ се искаше единствено да остане насаме, да размисли на спокойствие, да разсъждава над предложението на сатрапа и загатнатата цена. Не беше чудно, че езикът ѝ бе придобил самостоятелен живот.

— Или проявеният от друг мъж интерес за теб е удобна възможност да изтъкнеш, че аз ти принадлежа?

Майка ѝ ахна. Тя бързо обходи с поглед двамата влюбени и побърза да се оттегли, смотолевяйки извинение. Малта почти не осъзна оттеглянето ѝ. Само допреди мигове тя бе копняла за майка си. Сега вече знаеше, че майка ѝ с нищо не би могла да помогне.

Рейн леко отстъпи назад. Настъпи мълчание, обтегнато като струна.

Неочаквано той се поклони.

— Моля за извинението ти, Малта Вестрит. — Рейн леко прочисти дъх. — Ти си жена, а не дете. Но ти си встъпила в обществото съвсем неотдавна, без до този момент да си се сблъсквала с низостите, на които някои мъже са способни. Моите думи бяха провокирани единствено от желанието да те предпазя, а не да те наскърбя.

Той извърна прикритото си лице към танцуващите. В момента те изпълняваха танц, в който партньорите биваха разменяни.

Със снижен глас младият мъж добави:

— Зная, че спасяването на баща ти заема първо място в мислите ти. Това те прави уязвима. Било е безсъвестно от негова страна да предлага да ти помогне.

— Странно. Аз си мислех, че е безсъвестно да откажеш, когато някой те помоли за помощ. Сега разбирам, че в отказа си ти просто си искал да се проявиш като тактичен.

Леденото презрение в гласа ѝ ѝ беше познато. Точно по същия начин баща ѝ се караше с майка ѝ, като насочваше собствените ѝ думи срещу нея. Малта искаше да спре, но не знаеше как. Искаше да си поеме дъх, нуждаеше се от време да помисли, а вместо това всичко прелиташе около нея. Тя се намираше сред събитие, което щеше да остане единствено в живота ѝ, имаше вероятност да уреди спасяването на баща си. А вместо да танцува с елегантния си кавалер и да обира завистта на останалите момичета, тя бе подела глупав спор с него. Не, това не беше справедливо.

— Нямах намерение да проявявам тактичност, а да ти кажа истината — тихо отвърна той.

Танцът приключи; танцуващите се оттегляха или се насочваха към нови партньори. Думите на Рейн съвпаднаха със затихването на мелодията и неколцина от стоящите наблизо се извърнаха към тях.

Малта почувства, че Рейн също усеща погледите им. Тя понечи да се усмихне, за да създаде впечатлението, че думите му са били някаква шега: напразен опит, защото лицето ѝ се струваше сковано.

В този момент някой деликатно прочисти гърло зад нея. Девойката се извърна.

Керуин Трел се поклони:

— Може ли да получа следващия танц?

Във въпроса му се съдържаше известно предизвикателство. Той гледаше към Малта, ала думите му бяха насочени към нейния събеседник.

И Рейн не пропусна да се отзове.

— Малта Вестрит и аз водехме разговор — изтъкна той с глас, чиято безукорна любезност го правеше заплашителен.

— Разбирам — със същата сдържаност отвърна Керуин. — Реших, че тя би предпочела един танц с мен пред разговорите.

Вече се разнасяха първите звуци на следващата мелодия, а някои от гостите продължаваха да се взират в тримата.

Без да се обръща към Малта, Рейн хвана ръката ѝ.

— Двамата точно се канехме да танцуваме — съобщи той на Керуин. Другата му ръка обгърна партньорката му през кръста. С лекота Рейн я повдигна и я пренесе в танца.

Мелодията беше бърза и жизнерадостна. В тези условия Малта можеше или да се присъедини към танца, или да се препъне. Тя избра първото. Защипала пола, за да не укрива движението на краката си, девойката се впусна с увлечение. Рейн веднага отвърна на предизвикателството. Ето че Малта се нуждаеше от цялата си концентрация, за да не изостава. А няколко мига по-късно усилието престана да ѝ се струва съзнателно: Малта и партньорът ѝ танцуваха като едно цяло, изразено в два аспекта. Останалите двойки започнаха да се отдръпват, за да им осигурят място.

При едно от завъртанията си тя зърна за миг лицето на баба си, усмихната широко в спомен и благословия. Самата Малта осъзна, че също се усмихва. А полите ѝ продължаваха да свистят в устрема на танца. През цялото това време тя усещаше ръката на Рейн върху кръста си, силна и непоклатима. Тя долови уханието му — може би парфюм, може би собственият мускусен аромат на кожата му. Сетивата ѝ осъзнаваха възхитените погледи на гостите, ала цялото внимание на девойката бе насочено към Рейн. Полусъзнателно тя стисна ръката му по-силно, в отговор неговите пръсти я обвиха по-стегнато. Ръката ѝ трепна.

— Малта…

Нейното име беше единствената дума, която той промълви в този момент. То не бе изречено като извинение, а като потвърждение на всичко, което Рейн изпитваше към нея. Чувствата на Малта припламнаха в отговор.

Тя неочаквано осъзна, че случилото се със сатрапа се намираше отделно от нея и Рейн. Споменаването му бе представлявало грешка, защото то нямаше нищо общо с него или с отношенията между тях и само щеше да го разстрои, както и се беше случило.

Но в настоящия миг на никой от двамата не се налагаше да мисли за нещо различно от другия: това беше езикът на танца. В настоящия отрязък време техните движения и разбиране съвпадаха изцяло. И точно това Малта трябваше да цени.

— Рейн — отвърна тя и му се усмихна. Скарването отдавна лежеше забравено, потъпкано под устрема им.

Струваше ѝ се, че танцът приключи несправедливо бързо, че почти веднага след началото му вече отекват завършващите ноти. В края на последното завъртане Рейн я задържа, съумявайки да сепне и дъха ѝ.

— Когато се движим по подобен начин — прошепна Малта — ми се струва, че сме орисани да бъдем едно.

Тя установи и причината за учестените удари на сърцето си: партньорът ѝ я беше задържал в ръцете си миг по-дълго от допустимото. Очите му не се виждаха, но девойката знаеше, че той гледа към лицето ѝ.

— От теб, мила, се иска единствено да се оставиш да те водя.

Тези покровителствени думи попариха момента. Малта се отдръпна от прегръдките му и изпълни хладно формален реверанс.

— Благодаря за танца. Сега ще те помоля да ме извиниш.

Тя се надигна с кимване, обърна му гръб и започна да се отдалечава с походка, която изглеждаше напълно целенасочена. Рейн понечи да я последва, но един друг от пратениците на Дъждовните земи забързано се доближи до него и го хвана за ръката. Изглежда въпросният представяше по-важна тема, защото Рейн спря. Всичко това Малта видя с крайчеца на окото си и продължи да се отдалечава.

Продължаваше да я изпълва вълнение, но вече не приятно. Защо му трябваше да разваля момента по подобен начин? Защо му трябваше да изрича подобни снизходителни думи?

Девойката все така не виждаше познати лица, към които да насочи оттеглянето си: баба ѝ и майка ѝ не се виждаха, познатите ѝ момичета също, дори Давад Рестарт. Тя видя сатрапа, наобиколен от високопоставени матрони — в тази група тя нямаше възможност, а и намерение да се промъква.

Сред първите звуци на поредния танц Малта се отправи към масата с виното, макар че по традиция кавалерите бяха тези, които донасяха чаши на своите дами. Още един повод да се чувства неловко: струваше ѝ се, че и последното око в залата следи нея.

Близо до целта ѝ пред нея отново пристъпи Керуин. Тя трябваше да спре, за да не се сблъска с него.

— Какво ще кажеш за този танц? — попита той.

Малта се поколеба. Това щеше да разгневи Рейн и да го накара да ревнува. Само че на нея вече не ѝ беше до подобни игри — ситуацията и без тях беше достатъчно сложна.

А Керуин, като че усетил колебанието ѝ, кимна мрачно към вече подредилите се двойки.

— На него не му отне дълго време да си избере друга партньорка.

Малта смаяно се извърна в указаната посока. Видяното потвърди думите на Керуин: Рейн бе прегърнал едната от съветничките на сатрапа и я водеше с плавни движения. И това дори не беше красивата, а онази в кремавата рокля, без бижутата. Въпреки това той я прегръщаше галантно и с голямо внимание се вслушваше в думите ѝ.

— Не се взирай така — прошепна Керуин. — Гледай към мен и се усмихни.

Замразила усмивчицата върху лицето си, Малта прие ръката му. Той по-скоро я завлече след себе си. Неговите движения ѝ се струваха тромави и насечени. Но Керуин не усещаше това ѝ смущение, а се усмихваше.

— Най-сетне имам възможност да те взема в обятията си — тихо рече той. — Бях започнал да смятам, че желанието ми никога няма да се сбъдне. А ето че ти официално си вече жена. А онзи Дъждовен глупак те захвърля заради някаква, която никога не би могъл да има. Малта… Блясъкът на косите ти ме замайва, а уханието им ме опиянява. Дори в мечтите си не бих могъл да притежавам по-голяма ценност от допира на твоята ръка.

И той продължаваше да я обсипва с комплименти, които тя приемаше с все така стиснати в усмивка зъби. През цялото време Малта полагаше усилия да не поглежда към Рейн и другата жена. Заради воала му беше трудно да се каже, но ѝ се струваше, че компаньонката изцяло е ангажирала вниманието му. Нито веднъж той не погледна към Малта.

Тя го беше изгубила. Всичко бе свършило ей така, само в рамките на секунди, край няколко остри думи. Струваше ѝ се, че сърцето ѝ е било изтръгнато, оставяйки празнота. Не, това беше глупаво. Тя още не беше сигурна, че го обича. Следователно чувството не можеше да се дължи на това. Точно така, то се явяваше в отговор на неговите обяснения в любов, на които Малта глупашки беше повярвала. Сега ставаше очевидно, че той я е излъгал. И неприятното чувство представляваше израз на накърнената ѝ гордост. Тя се гневеше, защото се бе показала като глупачка. А всъщност на какви основания се ядосваше? Та тя танцуваше в обятията на друг мъж, красив мъж, който не криеше обожанието си. Не ѝ беше изтрябвал Рейн. Тя дори не бе виждала лицето му — как можеше да го обикне?

Тя зърна как Рейн привежда глава към компаньонката в израз на личен разговор. Жената се отзова с готовност. Малта едва не се препъна; Керуин я хвана по-здраво. В момента той дърдореше нещо за розовината на устните ѝ. В името на Са, по какъв начин можеше да отговори тя? Да похвали зъбите му или кройката на ризата?

— Тази вечер ти изглеждаш много красив, Керуин. Близките ти сигурно се гордеят с теб.

Той придоби вида на човек, похвален от самата богиня.

— От теб тези думи значат много за мен — увери я младежът.

Танцът приключи. Керуин неохотно я пусна и се отдръпна. А предателските ѝ очи веднага подириха Рейн. Той тъкмо се покланяше ниско, а в следващия момент направи знак към вратата, отвеждаща към градината и нейните алеи.

Никакво усилие не можа да прогони ужасяващата пустота в душата ѝ.

— Би ли желала да ти донеса вино? — попита Керуин.

— Да, моля. Освен това бих искала да поседна за момент.

— Разбира се. — Той протегна лакът, за да я хване под ръка.

Когато Граг стисна ръката му, Рейн се извъртя рязко и едва се сдържа да не го удари.

— Не сега! Пусни ме! — просъска той. Малта се отдалечаваше от него, а изнеженият хлапак на Трелови припряно си проправяше път през тълпата. Сега не беше моментът за приятелски разговори.

Но Граг стисна ръката му и отвърна с настойчив шепот:

— Едната от съветничките на сатрапа току-що танцува с мен.

— Прекрасно. Надявам се това да е била красивата. Сега ме пусни. — Той леко протегна врат, за да не изпуска Малта от погледа си.

— Покани я на следващия танц. Искам и ти да чуеш онова, което тя ми каза. После ела в градината; ще те чакам край блатния дъб на източната алея. Там ще решим на кого още да кажем и какво да предприемем.

Гласът на Граг бе изпълнен с напрежение. Но на Рейн точно сега не му беше до подобни начинания. Затова той опита да се пошегува:

— Първо трябва да говоря с Малта. После ще обсъждаме подпалването на складове.

Другият не пусна ръката му.

— Това не е шега, Рейн, нито нещо, което може да чака. Дори и сега се боя, че може да е прекалено късно. Срещу сатрапа е организиран заговор.

— Тъкмо като за теб — раздразнено отвърна Рейн. Как се очакваше от него да мисли за политика точно в този момент? Малта беше обидена. Болката ѝ бе очевидна и почти осезаема за другите. В наскърблението си тя крачеше сляпо сред тълпата. Той на всяка цена трябваше да говори с нея.

— Калсидците и някои от неговите благородници възнамеряват да го убият и да хвърлят вината върху нас. Те ще ограбят и опожарят целия град, като възмездие. Моля те, Рейн, това не може да чака. Върви да я поканиш на танц. Аз ще намеря близките си и ще ги накарам да предадат на други Търговци. Ти върви да я поканиш. Става дума за онази с кремавата рокля, там край подиума. Моля те.

Малта бе изчезнала. Рейн му хвърли поглед, който Граг усети дори и през воала. Младият Тенира пусна ръката му. Купрус сви рамене и гневно тръсна глава. Граг се отдалечи.

Бавно, със свито сърце, Рейн се извърна и се отправи към придворната. Тя го очакваше: забелязала приближаването му, царедворката преустанови разговора си с някаква друга жена и започна да се отдалечава в удобна посока. Когато траекториите им се пресякоха, младият мъж ѝ се поклони и попита:

— Ще ме почетете ли с един танц, съветничке?

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна тя, протягайки ръка.

Поредният танц вече започваше. Неговата мелодия беше бавна, особено ценена от влюбените: на стари и млади двойки тя предоставяше възможност да се прегърнат под нежните ѝ тонове.

В този момент той трябваше да държи Малта, да позволява на близостта и музиката да успокоят раздразнението им. Вместо това той партнираше на джамаилска жена, която беше висока почти колкото него. В същото време тя стъпваше леко и изящно. По някакъв начин това го накара да се почувства още по-зле.

Рейн мълчеше, изчакващ я да заговори.

— Вашият братовчед предаде ли ви предупреждението ми? — най-сетне запита тя.

Прямотата ѝ го завари неподготвен. Със старанието да остане сдържан младият мъж отговори:

— Не съвсем. По-скоро ми каза, че сте му били казали нещо интересно, което щяло да заинтригува и мен самия.

В гласа си той вложи въпросителна тревога.

Жената изсумтя нетърпеливо.

— Боя се, че нямаме време за недомлъвки. По време на пътуването осъзнах, че тази вечер би била идеалното време за подобен заговор. Сатрапът в компанията на Търговци от Бингтаун и Дъждовните земи. Всеизвестно е недоволството им срещу политиката на сатрапа. Какво по-подходящо време за отстраняването на владетеля? След като сатрапът и неговите съветнички бъдат убити, струпалите се тук калсидци ще имат удобен повод да ви накажат.

— Но кой би извлякъл полза от смъртта му? Защо? — По гласа му личеше, че той смята подобен развой за малко вероятен.

— Онези, които са изготвили този план. На джамаилските благородници е омръзнало да се съобразяват с едно разглезено момче, което опразва хазната за собствените си удоволствия. Калсид получава Бингтаун за своя провинция, с която да прави каквото си иска. Те много отдавна предявяват претенции към тази част от Прокълнатите брегове.

— Би било глупаво за Джамаилия да отстъпи Бингтаун на Калсид. Коя друга провинция донася подобни богатства в сатрапството?

— Вероятно заговорниците смятат, че е по-добре да отстъпят Бингтаун сред условията на споразумение, отколкото да го изгубят във война. Калсид става все по-силен, докато вътрешните дрязги и нашествениците от север парализират Шестте херцогства. При тези условия вече няма какво да пречи на Калсид да се развива: след войната на Алените кораби Шестте херцогства са заети да възстановяват. А Калсид богатее, трупайки роби и амбиции. Неговите жители непрекъснато изпробват северната граница. Но също така поглеждат и на юг. Към Бингтаун и неговите богатства. И към земите край Дъждовната река.

— Земи? — Рейн изсумтя. — Там има толкова малко… — Той рязко замълча, припомнил си с кого разговаря. — Те са глупаци — довърши младият мъж.

— По време на пътуването… — За момент жената сякаш се задави. — Известно време аз бях затворена в капитанската каюта.

Рейн трябваше да се приведе, за да чуе следващите ѝ думи.

— Там имаше карти. Те показваха тукашния залив. Устието на Дъждовната река. Защо му е на капитана им да разполага с подобни карти, ако не възнамерява да ги използва?

— Реката сама пази тайните си — решително заяви Рейн. — Ние няма от какво да се страхуваме. Няма опасност някой друг да се домогне до тях.

— Тази вечер присъстват много от вас. Има представители на много от Дъждовните родове. Ако те бъдат взети за заложници и измъчвани, наистина ли сте убеден, че никой от тях няма да разкрие тези тайни?

Нейната логика бе неумолима. В светлината на тези обяснения всички предишни неясноти придобиваха неопровергаем смисъл. Ето защо корабите от блокадата бяха пропуснали Кендри.

— За тази цел те трябва да имат съюзници сред спекулантите. — Рейн започна да размишлява на глас. — Хора, чиито връзки с калсидската търговия с роби са поне толкова силни, колкото връзките им с Джамаилия. Хора, които са живели сред нас достатъчно дълго, за да знаят, че на тазвечерния бал ще присъстват и гости от Дъждовните земи.

— На ваше място не бих бързала да решавам, че сред самите Търговци няма подобни хора — тихо изтъкна тя.

Тръпка на ледено подозрение последва тези ѝ думи. Давад Рестарт… Разбира се.

— Щом сте знаели за този заговор, защо избрахте да дойдете в Бингтаун?

— Явно е, че ако бях знаела предварително, нямаше да дойда — отговори жената. — Едва тази вечер научих достатъчно, за да осъзная цялостната картина. Казвам ви това не само защото желая да запазя живота си, а защото желая да запазя и Бингтаун. Целия си досегашен живот съм посветила на проучването му. И винаги бях мечтала да дойда тук: това е градът на моите мечти. Затова помолих сатрапа да ме вземе със себе си. Не съм дошла, за да стана свидетелка на края на Бингтаун. Не искам да умра, преди да съм опознала чудесата му.

— Какво предлагате да сторим?

— Изпреварете ги. Вземете сатрапа и компаньонките за заложници, но ги дръжте живи. Докато е жив, Косго се равнява на влияние. Мъртъв той се превръща в искрата, която подпалва война. Не е възможно всички джамаилски благородници да участват в този заговор. Изпратете съобщение, за да уведомите онези от тях, които са верни на сатрапството. Те ще ви помогнат, ако обещаете да върнете сатрапа невредим. Ще последва война с Калсид, но подобна война винаги ни заплашва. Използвайте времето, което ви предоставя това предупреждение, и укрепете града. Съберете припаси; укрийте децата и семействата си. Съобщете на онези край Дъждовната река.

— Но нали казвате, че те ще действат тази нощ. Няма да имаме време да сторим това!

— В танца си с мен също губите време — хапливо изтъкна тя. — Би трябвало да започнете да предупреждавате останалите. Подозирам, че тази нощ по улиците ще изникнат инциденти. Пожари, сбивания… каквото е нужно, за да създаде хаос. Той ще се разпростре към корабите в пристанището. Някой, умишлено или неволно, ще даде на калсидците повод да атакуват. Може би те просто ще получат съобщение, че сатрапът е бил убит. — Тя насочи поглед към покритите му очи. — Призори цял Бингтаун ще е опожарен.

Музиката заглъхваше едновременно с думите ѝ и им придаваше звученето на пророчество.

За момент Рейн остана неподвижен, все още стиснал ръката ѝ. В следващия момент той се отдръпна и се поклони.

— В градината вече се събират хора. Да отидем при тях — посъветва я той и посочи към вратата.

Сякаш придърпан, погледът му сам се отклони и видя Малта. Тя не беше сама, а се отдалечаваше, хванала Керуин Трел под ръка. Това променяше всичко. Той не можеше да изчезне, без да размени няколко думи с нея.

Той се обърна отново към Серила с думите:

— Отвън има алея, която се отправя на изток. Мястото не е далече, тази нощ всички фенери са запалени. Ще имате ли нещо против да тръгнете сама? Ще се присъединя към вас при първа възможност.

Погледът ѝ показваше, че тя смята това за непростимо грубо. Ала гласно компаньонката каза:

— Сигурна съм, че ще се справя. Дълго ли ще се бавите?

— Надявам се, че не — увери я Рейн. Без да чака мнението ѝ за уклончивия си отговор, той отново се поклони и я остави. Макар музиката да подемаше отново, той започна да си проправя път край танцуващите двойки.

Малта седеше сама. При вида му тя сепнато погледна към него. Блесналата в очите ѝ надежда не можа да скрие намиращия се в тях уплах.

— Рейн — поде тя, но младият мъж я прекъсна, преди тя да е успяла да се извини.

— Трябва да изляза. Става дума за нещо много важно. Има вероятност да не се върна на бала.

— Защо? Къде ще ходиш? Какво е толкова важно.

— Не мога да ти кажа. Ще трябва да ми се довериш. — Той помълча за момент. — Бих искал да се прибереш колкото е възможно по-рано. Ще направиш ли това за мен?

— Да се прибера? Да се оттегля от зрелостния си бал и да си вървя вкъщи, докато ти се разтакаваш за нещо много важно? Ти искаш невъзможното от мен, Рейн. Вечерята още не е започнала, даровете още не са били връчени… а ние с тебе танцувахме само веднъж! Как можеш да ми причиняваш това? Това е момент, който съм очаквала през целия си живот. А ти изведнъж изникваш и ми заявяваш, че трябва да си вървя вкъщи, защото си намерил нещо по-важно, с което да се занимаваш?

— Малта, разбери! Не става дума за нещо, случващо се по мое желание. Съдбата не се съобразява с желанията ни. Сега трябва да вървя. Съжалявам, но ще трябва да те оставя.

Той копнееше да ѝ каже, но не можеше. Не защото не ѝ се доверяваше, а заради връзките на нейното семейство с Давад Рестарт. Ако Давад действително беше предател, беше важно той да продължава да мисли, че заговорът е останал неразкрит. Онова, което Малта не знаеше, тя не можеше да издаде неволно.

В отговор очите ѝ припламнаха мрачно.

— Мисля, че се досещам кое е това важно нещо. Дано двамата със съветничката си прекарате приятно. — Тя отмести поглед. — Желая ти приятна вечер, Рейн Купрус.

Малта го отпращаше, сякаш имаше насреща си някакъв слуга. Беше очевидно, че тя няма да се вслуша в съвета му и да се прибере рано.

Рейн продължаваше да стои пред нея, разколебан.

— Простете.

Но блъсването беше умишлено и тонът на изреченото също не изразяваше извинение. Рейн се обърна.

Керуин Трел стоеше насреща му, понесъл две чаши вино. За момент контролът на Рейн заплашваше да не издържи. Това трая само миг, след което бе изблъскано от усещане, наподобяващо отчаяние. Сега нямаше време за това. Нищо не му пречеше да остане и подеме спор, но този спор нямаше да разреши нищо. Ако останеше, на сутринта всички те щяха да лежат мъртви.

А имаше вероятност тази смърт да ги сполети дори напук на усилията му — точно това знание направи обръщането му много трудно. И все пак той се обърна и се отдалечи, без да поглежда назад. Ако зърнеше Малта да посърва, не би стърпял връщането си. Ако видеше Трел да се възползва от ситуацията, просто щеше да го убие. Но той нямаше време за това. Обичайно — никога не му оставаше време да живее собствения си живот.

Той напусна залата и потъна в изпъстрения с фенери мрак.

Малта танцува още три пъти с Керуин. И през цялото време той нито веднъж не осъзна неудовлетворението ѝ. Защото след онази безусилна лекота, която бе познала в партнирането си с Рейн, тези танци ѝ струваха усилие. Тя не успяваше да синхронизира движението си с неговото и с такта на музиката. Възхитата, която младият Трел продължаваше да излива насреща ѝ, бе започнала да блъска по нервите ѝ. Дори младежкото му лице я изнервяше.

Балът бе изгубил своята жизненост — нея Рейн бе отнесъл със себе си. Подир оттеглянето му изглеждаше, че обстановката е станала по-глуха, с по-малко танцуващи.

Предишната мътилка, за момент утаена, отново се надигаше от дъното на душата ѝ. Малта си спомняше, че днес бе имало време, в което тя се бе чувствала щастлива, ала този спомен все повече започваше да ѝ изглежда като въобразен.

В края на танца тя с облекчение забеляза майка си да стои край танцуващите и да ѝ прави знак да се приближи.

— Майка ми ме вика. Боя се, че трябва да вървя.

Керуин се отдръпна, но хвана ръцете ѝ.

— В такъв случай ще те пусна да си вървиш, но само защото трябва. Бъди жалостива и не ме измъчвай с дълго отсъствие. — Той се поклони.

Малта кимна формално и се отдалечи.

Кефрия я посрещна с разтревожено лице, върху което усмивката не подхождаше.

— Забавляваш ли се, Малта?

Как трябваше да отговори на този въпрос? Тя реши да избере истината, дори и частична.

— Не се оказа каквото очаквах.

— Бих казала, че това е нещо, което всеки изпитва. — Тя взе ръката на дъщеря си. — Никак не ми е приятно да искам това от теб, но мисля, че скоро ще трябва да си вървим.

— Да си вървим? — объркано попита Малта. — Но защо? Все още не сме стигнали до вечерята, даровете…

— Говори по-тихо, Малта. И се огледай. Кажи ми какво виждаш.

Първият ѝ поглед беше бегъл, последван от по-сериозно взиране.

— Къде са всички Дъждовни Търговци? — попита девойката.

— Не зная. Неколцина от бингтаунските Търговци също са изчезнали, без да се сбогуват или да предоставят обяснение. Двете с баба ти се опасяваме, че се задават някакви неприятности. Когато излязох навън да се освежа, надуших дим. Заради блокадата напрежението в града е повишено. Боим се да не се стигне до някакъв сблъсък. — Кефрия бавно огледа залата. През цялото време тя оставаше усмихната; отстрани изглеждаше, че тя и дъщеря ѝ обсъждат бала. — За всички ни ще бъде по-безопасно, ако се приберем у дома.

— Но…

Не, нямаше смисъл от увещания. Пък и така или иначе вечерта беше изгубила цялото си очарование. Излишно беше да остава и да гледа как мечтата ѝ се разлага: нали вече бе присъствала на смъртта ѝ.

— Ще се доверя на вашата преценка — отстъпи тя. — Само да си взема довиждане с Дело.

— Мисля, че майка ѝ вече я отведе. Само преди миг видях Търговеца Трел да говори със сина си, а вече не виждам и Керуин. Те ще разберат.

— Е, а аз не разбирам — кисело отвърна Малта.

Майка ѝ поклати глава.

— Наистина съжалявам. Нямаш представа колко ми е мъчно да гледам как ти растеш в подобни времена. Те ти отнемат всичко, което ти се полага. Но с нищо не мога да ти помогна.

— Това чувство ми е познато — каза Малта, говорейки по-скоро на себе си. — Понякога се чувствам напълно безпомощна, напълно безсилна да променя каквото и да било. В други моменти се опасявам, че съм прекалено страхлива да опитам.

Кефрия се усмихна искрено.

— Страхлива е последната дума, която бих употребила по твой адрес — топло рече тя.

— Как ще се приберем? Наемната кола ще дойде да ни вземе чак след часове.

— Баба ти отиде да говори с Давад Рестарт и да го помоли да ни заеме каретата си. Не би трябвало да има проблем: колата ще е отново на негово разположение далеч преди края на бала.

Роника действително се приближаваше към тях.

— Давад изрази съжаление, че си тръгваме, но се съгласи да ни даде каретата си. — Тя се навъси. — Но постави условие. Той настоя Малта да се сбогува със сатрапа, преди да се оттегли. Аз му казах, че това би изглеждало непристойно, но той настоя. Сега не е моментът за спорове. Колкото по-бързо се приберем у дома, толкова по-добре. Къде се е запилял Силдин?

— Преди малко го видях със синовете на Дау. Сега ще го намеря. — Сега вече умората и напрежението проличаваха в Кефрия. — Имаш ли нещо против да изпълниш условието, Малта? Няма от какво да се страхуваш, баба ти ще бъде с теб.

Дали близките ѝ не бяха се досетили за същината на репликите, разменени по време на танца ѝ със сатрапа?

— Не се боя — отвърна тя. — Вън ли ще се чакаме?

— Да… Пред вратата.

И майка ѝ тръгна да търси Силдин, а Малта и баба ѝ се отправиха към подиума.

По пътя Роника Вестрит заговори.

— Мисля, че след десет дни трябва да организираме чаено парти. Жените, които бяха представени на настоящия бал, не са много, така че бихме могли да поканим всичките.

— Прием? У дома? — сепна се Малта.

— Градината е подходяща. Ще можем да я разчистим подобаващо. Сега къпините тъкмо зреят, ще направим сладкиши. По мое време често избирахме някакъв обединяващ мотив. — Баба ѝ се усмихна на спомена. — На партито, което майка ми организира след моя зрелостен бал, всичко беше виолетово. Имаше захаросани виолетки, лилави сладкиши с боровинков сос, а чаят беше подправен с лавандула. Вкусът беше отвратителен, но пък цветът му беше много красив и прекрасно се вписваше с останалото, затова не възразявах. — Тя прихна.

Малта усети, че баба ѝ се опитва да я разведри.

— Тази година нашите лавандули са много ароматни — с усилие се включи тя, опитвайки се да се усмихне. — Ако умишлено изберем традиционна тема, никой няма да ни упрекне, че използваме стари покривки за маса и стария комплект за чай.

— Малта, зная, че не е справедливо… — поде възрастната жена, но не можа да довърши. — Главата горе, усмихвай се. Ето го Давад.

Той връхлетя връз тях с устрема на развълнуван гъсок.

— Но аз наистина мисля, че е трагично да ни отнемате тази прекрасна девойка. Наистина ли главоболието е толкова нетърпимо?

— Покъртително — веднага отвърна Малта. Ето какъв предлог бе използвала баба ѝ. — Не съм свикнала да оставам будна до толкова късно — мило продължи тя. — Казах на баба, че само искам да ти пожелая лека нощ и да ти благодаря, задето си предложил да ни заемеш каретата си.

— Поне се сбогувай със сатрапа, захарчето ми! Все пак аз вече му казах, че вие трябва да си вървите и че ще те заведа да му пожелаеш приятна вечер.

Тези обстоятелства не ѝ оставяха възможност за бягство.

— Мисля, че ще мога да издържа още няколко мига — промълви Малта, хващайки Давад под ръка. Двамата забързаха към подиума, следвани от Роника Вестрит.

— Ето я и нея, велеславни сатрапе — тържествено обяви Давад още преди тя да си е поела дъх. Не го интересуваше, че прекъсва разговор между владетеля и Търговеца Дау.

Сатрапът премести ленивия си поглед върху Малта.

— Мда — рече той. — Срамота, че си тръгваш толкова рано. Двамата с теб разменихме едва няколко думи, а върху тъй важна тема.

Девойката не се сещаше за подобаващ отговор. Тя продължаваше да стои приведена в реверанса, подет в мига, в който очите на Косго се бяха извърнали към нея. Но Давад я хвана за ръката и я изправи на крака.

Това му несъобразително действие я караше да изглежда тромава. Тя почувства как лицето ѝ се изпълва с червенина.

— Няма ли да му пожелаеш лека нощ? — подкани я Рестарт. Сякаш имаше до себе си някакво стъписано дете.

— Надявам се остатъкът от вечерта да протече приятно за вас, велеславни. Благодаря ви за честта да ме удостоите с танц.

Тъй. Това бе подобаващо и по протокол. Но след това Малта не можа да се сдържи и изтърси:

— И ще се моля по-бързо да приведете в реалност обещанието си да спасите баща ми.

— Боя се, че може и да не успея, млада чаровнице. Търговецът Дау точно ми казваше, че тази вечер в пристанището са възникнали известни търкания. Моите патрулни кораби трябва да останат в Бингтаун до успокояването на ситуацията.

Преди Малта да е успяла да прецени дали от нея се очаква отговор, сатрапът вече се обръщаше към Давад.

— Търговецо Рестарт, ще бъдеш ли така добър да повикаш каретата си? Търговецът Дау смята, че за мен би било по-безопасно да напусна бала преждевременно. Несъмнено ще имам повод за съжаление, задето не съм могъл да присъствам на целия ви фестивал, но виждам, че аз не съм единственият, предпочитащ сигурността пред забавата.

С бавен жест той посочи залата. Малта неволно се огледа. От тази позиция още по-ясно личеше, че тълпата се е разредила значително; много от оставащите се бяха струпали на групички и неспокойно разговаряха. Само няколко млади двойки продължаваха да танцуват, вглъбени в щастието си.

А Давад придоби смутен вид.

— Моля да ме извините, велеславни, вече обещах на Търговката Вестрит и семейството ѝ, че ще ги придружа до дома им. Но ви обещавам, че ще се върна бързо.

Сатрапът се надигна и се протегна по котешки.

— Няма да се наложи, Търговецо Рестарт. Не ми казвай, че си възнамерявал да изпратиш тези жени сами? Аз лично ще ги придружа до дома им, за да се убедя, че те са се прибрали невредими. Тъкмо младата Малта и аз ще получим възможност да подновим предишния си разговор.

Той лениво се усмихна към нея.

Баба ѝ пристъпи напред, шумоляща с роклята си. Едновременно с това тя направи нисък реверанс, почтителен и в същото време настояващ за внимание. Подир миг сатрапът раздразнено кимна насреща ѝ.

— Велеславни сатрапе, аз съм Роника Вестрит, баба на Малта. За нас би било чест да ни придружите, ала се боя, че нашият дом е изключително скромен. Неговите условия не биха се оказали подходящи за вас, не и по начина, по който сте привикнали. Разбира се, ние…

— Скъпа ми госпожо, единствената цел на моето пътуване е да изпитвам онова, към което не съм привикнал. Убеден съм, че условията на вашето домакинство ще ме удовлетворят. Давад, нали ще изпратиш слугите ми за през нощта? Заедно с багажа ми.

Думите на един владетел никога не се приемаха като обикновена молба. Давад побърза да се поклони.

— Разбира се, велеславни. Аз…

— Сигурен съм, че каретата ти вече чака пред вратата. Търговецо Дау, донеси пелерината на Кеки и моя плащ.

Давад Рестарт дръзна да направи един последен опит.

— Велеславни сатрапе, боя се, че в купето ще бъде много претъпкано…

— Не и ако ти седнеш на капрата. Но аз не виждам Серила… Какво пък, нека тя да отговаря за себе си, щом отказва да ми отдаде полагащото ми се внимание. Да вървим.

С тези думи той слезе от подиума и се отправи към изхода. Давад побърза да поеме подире му, повлечен като лист. Малта и баба ѝ се спогледаха за момент, преди да тръгнат в същата посока.

— Какво ще правим? — разтревожено прошепна девойката.

— Ще бъдем учтиви — увери я баба ѝ. — Но нищо повече — добави тя със заплашително тих глас.

Ако не беше долавящата се миризма на дим, нощта щеше да изглежда съвсем спокойна. От залата самият град не се виждаше, затова беше невъзможно да се определи къде е пожарът и какво е обхванал, макар самата му миризма да бе достатъчна, за да накара Малта да потръпне.

Каретата пристигна едновременно с донасянето на връхните дрехи. В нея Малта се качи първа: забравил придружителката си, сатрапът взе ръката на девойката и ѝ помогна да се покатери в купето. Той я последва и се настани досами нея.

— Както се разбрахме, ти ще яздиш при кочияша, Търговецо Рестарт — обяви владетелят. — Иначе вътре ще стане прекалено тясно. Кеки, ти седни от другата ми страна.

За баба ѝ, майка ѝ и Силдин оставаше отсрещната седалка. Макар самите места да бяха предостатъчно широки, девойката се чувстваше притисната, защото сатрапът седеше съвсем близо до нея — бедрото му почти докосваше нейното. Тя се постара да не издава смущението си от тази близост, затова целомъдрено сключи ръце в скута си и се загледа през прозореца. Наистина я беше връхлетяла умора — прибирането в дома щеше да бъде приветствано. То най-сетне щеше да ѝ донесе лелеяната самота.

Лесно можеше да се отгатне моментът, в който Давад се покатери на капрата: цялата карета се разлюля. Когато клатенето утихна, кочияшът даде знак на конете. Колата потегли плавно, оставяйки светлините и музиката зад себе си. Мракът я обгърна бързо, затова коларят не пришпорваше животните.

Нощта изглеждаше изградена от мълчание; същото това мълчание беше изпълнило и вътрешността на купето. Претоварената кола се стараеше да прибавя към него дружелюбното си проскърцване.

Малтиното напрежение започваше да се оттегля, ала не заради спокойствие, а заради обезчувствяване. От предишното оживление не беше останала и следа и тя не намираше основания да остава будна. Дори присъствието на владетеля не беше аргумент срещу дрямката ѝ.

В крайна сметка Кеки наруши мълчанието.

— Този летен бал беше много интересен. Радвам се, че успях да присъствам.

Няколко мига думите ѝ останаха без отговор. Тогава Роника възкликна:

— В името на Са! Вижте пристанището!

Те минаваха край участък на разредени крайпътни дървета. Изразите на удивление от Давад и кочияша съвпаднаха с ужаса на баба ѝ. Малта се сепна.

Изглеждаше, че цялото пристанище гори: пламъците удвояваха блясъка си върху водната повърхност. Пожарът не беше обхванал някой самотен склад, а цялото протежение на ивицата. Няколко кораба също горяха.

Във вцепенението си тя престана да чува възгласите на останалите. Тя много добре знаеше, че единствено огънят може да унищожи жив кораб. Дали и калсидците знаеха това? Дали живите кораби бяха онези, които пламтяха, или горяха корабите от кортежа на сатрапа? Но видяното изчезна след миг, отново скрито от дърветата, а и то се намираше прекалено далече.

— Бихме могли да се спуснем до брега, за да видим какво става — храбро предложи сатрапът и повиши глас. — Кочияшо, заведи ни до пристанището!

— Да не си се побъркал? — възкликна Роника, без да дава пет пари към кого се обръща. — Силдин и Малта нямат място там. Първо ще се приберем вкъщи, а после ти върви където си щеш!

Сатрапът не успя да отговори, защото каретата се разтресе и ускори ход.

— Какво го е прихванало Давад, та кара с такава скорост в тъмното? Давад? Давад, какво става?

Пряк отговор на въпроса ѝ не последва; развълнувани викове долетяха от предната част на каретата. На Малта се стори, че е доловила и друг глас: за да се увери, тя надникна от прозореца. В мрака зад тях девойката различи някакво движение.

— Струва ми се, че ни догонват конници. Може би Давад се опитва да ги надбяга.

— Сигурно са пияни, за да препускат нощем по този път — възмути се Кефрия. Забелязала, че Силдин възнамерява да се покатери върху седалката, за да надникне, тя избухна — Седни, дете, ще ми стъпчеш роклята!

В следващия миг Силдин отхвърча на пода, защото каретата се разклати за пореден път. Заради напора на впрегнатите коне купето беше започнало да се разклаща. Поне в това отношение многото пътници се оказаха предимство: вътре нямаше място за залитане.

— Не се облягай на вратата! — с писък настоя Кефрия. А Роника бе започнала да крещи:

— Давад, кажи на кочияша да намали! Чуваш ли, Давад?!

Вкопчената в рамката на прозореца Малта зърна движение отвън. Някакъв конник се беше изравнил с тях.

— Предайте се! — нареди той. — Ако спрете доброволно, никой от вас няма да пострада.

— Бандити! — ужасено възкликна Кеки.

— В Бингтаун? — отвърна Роника. — Невъзможно.

Ала и втори конник бе изникнал от другата страна на каретата. Едновременно със зърването му Малта чу кочияша да крещи нещо. Едно от колелата подскочи и девойката болезнено отлетя към стената на купето.

За миг изглеждаше, че каретата отново ще заеме нормалното си положение, стъпила върху четирите си колела. Всичко щеше да бъде наред.

Тогава купето продължи да се накланя. В сътресението Малта отхвърча към сатрапа, който се беше проснал върху Кеки. Девойката изпита объркващото усещане, че пада настрани; в следващия миг покривът на колата се оказа под нея. Вратата край нея се отвори. Последва писък, ужасяващ писък, придружен с ярък проблясък на белезникава светлина.

— Давад е мъртъв.

Роника Вестрит сама не разпозна гласа си, изрекъл тези думи. На тялото тя се натъкна пипнешком, докато си проправяше път по склона обратно към пътя. Разбра, че е Давад по многобройната украса на жилетката му.

Тя се радваше, че тъмнината не ѝ позволява да види трупа. Достатъчно беше, че е усетила неестествената отпуснатост и лепкавата влага на кръв. В шията му тя не напипа пулс, единствено хлъзгавина. Нямаше никакъв дъх. Заради количеството кръв по гърба на жилетката тя имаше основания да смята, че при падането той си е строшил черепа. Но нямаше намерение да потвърждава догадката си, а вместо това запълзя встрани от него.

— Кефрия! Малта! Силдин!

Тя ги зовеше отчаяно, но с немощ. Струваше ѝ се, че е попаднала в някакъв кошмар, където отсъства смисъл, а съществува единствено ужас. Над себе си тя можеше да различи очертанията на каретата — на фона на трептящата светлина на факли. Там се носеха гласове, движеха се силуети. Сигурно и децата ѝ бяха там.

Наклонът бе стръмен и обрасъл. Самото му изкачване тя бе престанала да осъзнава, както не осъзнаваше и как е успяла да пропълзи от каретата. Или как се е озовала толкова далеч. Нима бе отлетяла на толкова голямо разстояние, невредима?

До нея достигна гласът на Кефрия. Тя ридаеше и зовеше майка си — точно като малка, когато се събудеше от някой лош сън.

— Идвам, чедо! — провикна се възрастната жена. Някакви коварни храсти се изплъзнаха изпод пръстите ѝ, зашлевиха я през лицето. Тя отново полетя надолу. Цялата лява половина на тялото я болеше, като ожулена. Но това беше нещо преходно, което можеше да бъде забравено, изместено встрани. Важното беше да намери децата.

Тя отново се хлъзна надолу.

Може би беше изминало дълго време, преди тя отново да се надигне. Дали не беше припаднала в даден момент? Край себе си тя не виждаше нищо: нито каретата, нито премигващата светлина. И наистина ли тя беше зърнала силуети, или си беше представила? Старицата се заслуша.

И долови нещо. Някакъв звук, напомнящ ридание. Възрастната жена запълзя натам.

Тя намери Кефрия опипом: дочутото наистина се оказаха нейните ридания. Дъщеря ѝ извика сепнато при допира, сетне безмълвно се вкопчи в нея. Малкият Силдин лежеше в скута ѝ, свит на клъбце. По напрегнатите му мускули личеше, че той е жив.

— Той ранен ли е? — обърна се тя към дъщеря си. Това бяха първите ѝ думи.

— Не зная. Той не казва нищо. Не усещам да има кръв.

— Ела тук, Силдин. Ела при баба.

Момчето не се възпротиви, но и не реагира. Роника сама провери за кръв. Нямаше. Също както нямаше и реакция. Силдин продължаваше да трепери, свит. Тя отново го върна на Кефрия.

И дъщеря ѝ, и внукът ѝ бяха останали невредими. Кефрия си беше счупила няколко пръста, но други травми не усещаше. Друго не можеха да кажат, защото ги обгръщаше пълен мрак: клоните бяха прекалено гъсти и не пропускаха светлина.

— Къде е Малта? — попита Роника накрая. Пред Силдин тя не искаше да спомене Давад.

— Още не съм я открила. В началото чух другите… После ми се стори, че чувам твоя глас, но ти не дойде. А Малта така и не отговори на виковете ми.

— Ела, да се върнем на пътя. Може би тя ни чака там.

Тя по-скоро усети как Кефрия кимва.

— Помогни ми да пренесем Силдин — каза тя.

Роника не ѝ отговори, а поде с решителен глас:

— Силдин, двете с майка ти не можем да те носим. Ти вече си прекалено голям за това. Помниш ли как пренасяше кофи, когато онези кораби се появиха? Тогава ти беше храбър. Сега отново трябва да станеш храбър. Хайде. Хвани ме за ръката. Изправи се.

Той не реагира. Въпреки това възрастната жена го хвана за ръката и я подръпна.

— Изправи се, Силдин. Хвани и майка си за ръката. Ти си силен, ще помогнеш и на двете ни да се изкачим.

Детето бавно се раздвижи и наистина се изправи. Всяка от тях го хвана за ръката. С неговото съдействие за тримата беше по-лесно да се изкатерят по хълма.

През по-голямата част от изкачването те мълчаха. Кефрия, притиснала ранената си ръка към гърдите, не гореше от желание за приказки. Единствените им думи се свеждаха до окуражаванията към момчето и повиците към Малта, оставащи без отговор. Тези викове сепнаха нощните птици, налагайки тишина в промеждутъците си.

Каретата лежеше на една страна. Тук, по-близо до пътя, дърветата растяха по-нарядко и през тях прозираше блясъкът на звездите. Тази сцена беше изградена от различни отсенки на черно и бяло. Виждаше се дирята, която излязлата от контрол кола бе оставила сред дръвчетата.

Двете жени започнаха да претърсват около каретата — и двете примесили нетърпението си с известно желание да не открият нищо, защото имаше вероятност намереното да се окаже труп.

— Тя може да е останала в купето — произнесе в един момент Кефрия.

Покривът на каретата бе обърнат към склона, а ботушите на кочияша стърчаха изпод него. И Роника, и Кефрия ги забелязаха, но никоя от тях не ги спомена. Тази вечер Силдин бе преживял достатъчно — нямаше смисъл да го плашат допълнително. Нямаше смисъл да го карат да се замисля за тялото на сестра си.

Роника предположи, че каретата се е претърколила поне два пъти, преди да се вреже тук. Макар и застинала, тя изглеждаше нестабилна.

— Бъди внимателна — тихо се обърна тя към дъщеря си. — Може да се размести и отново да се хлъзне надолу.

— Ще внимавам — без нужда обеща другата. Двете бавно се приближиха до шасито. За момент ранената ръка на Кефрия се подхлъзна, тя изохка. Сетне жената бавно се надвеси над прозореца. — Не виждам нищо. Ще трябва да се покатеря вътре.

Роника чу как дъщеря ѝ се опитва да избута вратата. Преградата най-сетне се отмести. Кефрия приседна на ръба за момент, преди да се спусне вътре. От купето долетя остър възклик.

— Аз стъпих на нея — започна да вие Кефрия. — Милата ми…

Целият свят около Роника притихна в тягостно мълчание.

Преди Кефрия да започне да ридае.

— Тя диша! Жива е…

Глава тридесет и трета Доказателства

Почти се зазоряваше, когато тя тихо влезе в каютата му. Несъмнено с опасението да не го събуди.

Кенит не спеше. Подир завръщането им на кораба Ета настоя да му помогне да вземе гореща вана и да се преоблече. Това той ѝ позволи, но след това я прокуди от каютата си, за да разстеле на спокойствие плановете за Заграба. И да приготви чертожните си инструменти.

Тези планове си заслужаваха да се въси насреща им: те бяха изработени по памет. При днешния им оглед той веднага видя, че някои от нанесените на тях идеи са неосъществими. Затова капитанът приготви нов лист велен и поде работата си наново.

Той обожаваше да се занимава с подобна работа. Чертежите му създаваха нов свят, негов собствен свят, където всичко бе логично, смислено и подредено с оглед на най-голямата ефективност. Те го връщаха в ранните дни на детството, в които той си играеше на пода край бащиното бюро. Пръстен под. Когато баща му бе трезвен, той работеше над проектите си за Ключалковия остров. В тях той нанасяше не само своето собствено имение, а и редицата колиби, в които щяха да живеят слугите, мястото за градините и дори съответните проценти, полагащи се на съответната растителност. Пак сред бащините чертежи бяха изникнали конюшнята и плевнята и огражденията за овцете (разположени тъй, че струпалият се тор лесно да бъде пренасян до градината). Той бе планирал и къща, в която да нощуват моряците му. И всяка структура заемаше такова място, че съединяващите ги пространства да останат прави. Съвършен план за един малък таен свят. Той често качваше Кенит на коляното си, за да му покаже тази си мечта. Разказваше му колко щастливи ще бъдат всички те. За кратко действително беше така.

До появата на Игрот.

Той пропъди тази мисъл, блъсна я в дъното на ума си, за да не му пречи на работата. И продължи да чертае убежището в подножието на наблюдателната кула.

— Какво е предназначението на тази постройка? — неочаквано запита талисманът.

Кенит се навъси към мастиленото петно, свидетелстващо за сепването му. Той го попи предпазливо, но не можа да отстрани следите му изцяло. По-късно щеше да му се наложи да го остърже.

— Предназначението — поде той, по-скоро за себе си, отколкото за наглото личице — е двойно: убежище по време на атака, а също и временен подслон, докато домовете им бъдат издигнати отново. Ако те прокопаят кладенец ето тук, вътре, и укрепят външността, тогава…

— Тогава ще могат спокойно да умрат от глад, вместо да бъдат отвлечени в робство — лъчезарно отвърна талисманът.

— Корабите, които биха нападнали Заграба, рядко проявяват подобно търпение. Те целят бърз удар, с лесна плячка и лесни жертви. Малко е вероятно да седнат да обсаждат укрепен град.

— Но защо изработваш тези планове? Защо с такъв интерес се стараеш да създадеш по-добър град за хора, които ти в действителност презираш?

За момент Кенит остана объркан, мълчаливо загледан в начертаното. Жителите на Заграба наистина не бяха достойни да живеят сред подобен ред. Но той осъзна, че това е без значение.

— Ще бъде по-добре — тросна се капитанът. — По-подредено.

— Контрол, това е истината — поправи го личицето. — Ти ще си оставил своя знак върху начина, по който те живеят. Открих, че това е единственото, което те интересува, Кенит. Контрол. Какво си си втълпил, пирате? Може би смяташ, че в един момент ще придобиеш достатъчно контрол, за да можеш да се върнеш и да промениш миналото? Да го накараш да се отслучи? Да реализираш бащините си планове и да построиш неговото свряно кътче рай? Кръвта винаги ще си остава там, Кенит. Също като мастилено петно върху съвършен проект: така попива и цапа кръвта. Каквото и да правиш, всеки път, когато прекрачиш прага на онази къща, ти ще продължаваш да надушваш кръвта и да дочуваш ехото на писъците.

Той яростно захвърли писалката си. С отвращение видя, че тя е оставила кървава ивица върху чертежа му. Не, не кръв, а мастило, обикновено черно мастило. Това беше всичко. Мастилото можеше да бъде попито и отстранено. Също като кръвта. В един момент всичко се изличаваше.

С тази мисъл той си легна. И остана да лежи буден, да изчаква завръщането на Ета.

Тя се появи със стъпките на котка, завръщаща се от нощен лов. В тъмното тя се разсъблече тихо, приближи се до леглото и понечи да се промъкне под завивките.

— Как се справя момчето? — с ведър глас попита пиратът.

Ета се сепна; силуетът ѝ допря ръка върху сърцето си.

— Стресна ме, Кенит. Очаквах, че спиш.

— Очевидно — със сарказъм отвърна той. Осъзна, че гневът му не произтича от факта, че тя е спала с момчето. Та нали още от самото начало това беше целта на Кенит. Дразнеше го нейното очакване, че тя би могла да го заблуди. Това значеше, че тя го смяташе за глупав. Е, беше време да ѝ покаже заблудите ѝ.

— Кракът ли те боли? — попита жената. Загрижеността ѝ звучеше искрена.

— Защо питаш?

— Реших, че това може да е причината да си останал буден. Боя се, че Уинтроу се оказа по-сериозно ранен от очакваното. Той не се оплакваше, но вечерта ръката му се беше подула толкова, че той не можеше да си съблече ризата сам.

— И ти си му помогнала — меко изтъкна Кенит.

— Да. Скълцах му лапа, това смъкна отока. После му зададох няколко въпроса за една книга, която в момента се опитвам да прочета. Тя ми се струва глупава, защото вътре се говори единствено как човек трябвало да реши какво е истинското в живота му и какви са последиците от възгледите му за живота. Той каза, че това се наричало философия. Аз му казах, че губене на време е по-подходящо название. Какъв е смисълът да се чудиш как знаеш, че една маса е маса? Той възрази, че така сме се замисляли над начина, по който мислим. Аз все още смятам, че книгата е глупава, но той настоява да я дочета. Едва на излизане от каютата му осъзнах колко дълго сме се карали двамата.

— Карали сте се?

— Без гняв. Дискутирахме, това трябваше да кажа. — Тя повдигна завивката и се покатери в леглото. — Чиста съм — бързо добави Ета, когато Кенит се дръпна от допира ѝ.

— В стаята на Уинтроу ли се ми? — жегна я пиратът.

— Не. В камбуза, където винаги има гореща вода. — Жената притисна тялото си до неговото и въздъхна. В следващия миг тя попита — Кенит, защо ме питаш това? Нямаш ли ми доверие? Аз съм ти вярна.

— Вярна?

Думата го шокира.

Тя рязко се надигна, увличайки одеялото със себе си.

— Разбира се, че съм ти вярна. Винаги съм ти била вярна. Ти какво си мислеше?

Това можеше да се окаже пречка за плановете му. Капитанът подръпна одеялото, за да я накара да легне. Следващите си думи той подбра изключително внимателно.

— Мислех си, че ще останеш с мен само за известно време. Докато някой друг не ти се стори привлекателен.

Той леко присви рамене, по-смутен, отколкото му се искаше да признае. Защо му беше трудно да признае това пред себе си? Тя беше курва. А курвите не познаваха лоялността.

— Докато някой друг…? Някой като Уинтроу? — Тя се засмя гърлено. — Уинтроу?

— Той е по-близо до възрастта ти от мен. Неговото тяло е младо, свежо, недокосвано и бих добавил, с два непокътнати крака. Защо да не го намериш за по-привлекателен от мен?

— Ти ревнуваш! — възкликна тя с радостно удивление, сякаш току-що той ѝ беше връчил диамант. — Кенит, държиш се глупаво. Наистина ли ме ревнуваш от Уинтроу? Аз започнах да се държа мило с него, защото ти ме помоли. Вече виждам защо ти го цениш, виждам и онова, което ти искаше да ми покажеш за него. Той ме научи на много неща, за което съм му благодарна. Но защо очакваш, че бих заменила един мъж за едно момче?

— Той не е сакат — изтъкна Кенит. — Освен това днес той се би като мъж. Той уби човек.

— Да, днес той се би, но това не го прави зрял мъж. Той се би за първи път, с дадено му от нас оръжие и с умения, на които го научих аз. Той уби, което го измъчва. Той дълго говори колко неправилно било да отнемеш от някого онова, което само Са имал право да дарява и отнема. — Тя снижи глас. — Той плака.

Кенит диреше някаква опора, от която да продължи плановете си.

— И това те е накарало да не го приемеш за мъж.

— Не. Накара ме да го съжаля, макар да ми се искаше да го сграбча и да го разтърсвам, докато не се осъзнае. Той е още юноша, който се колебае между естествената си доброта и нуждата си да те последва. Самият Уинтроу осъзнава това, тази вечер той говори и за това. Преди много време, когато двамата за първи път останахме насаме, аз говорих с него. Казах му елементарни неща, от рода на това, че трябва да подири живота си в онова, което има, вместо да копнее за далечното. Той взе тези неща присърце, Кенит. — Тя снижи глас. — Сега той вярва, че самият Са го е изпратил при теб. Казва, че всичко, случвало му се подир напускането на манастира, го е отвеждало към теб. Той вярва, че Са е позволил изпадането му в робство, за да може по-добре да разбира омразата ти към тази практика. Дълго време той се противеше на тази идея за предреченост. Казва, че ѝ се е противил заради ревността си към кораба. Тази ревност го била заслепила и го накарала да търси недостатъци в теб. Но през последните няколко седмици Уинтроу е разбрал, че волята на Са го е отвела при тебе. Той вярва, че е негова съдба да стои край теб, да говори в твоя подкрепа и да се сражава за теб. Но нуждата от последното го измъчва и кара да се чувства раздвоен.

— Бедното момче — каза Кенит, макар да му беше трудно да звучи състрадателно край целия този възторг. Нещата се развиваха отлично, почти както ако тя наистина беше спала с момчето.

Ета отпусна ръце върху раменете му и започна да го разтрива. Пръстите ѝ бяха приятно хладни.

— Аз се опитах да го утеша. Опитах се да му кажа, че може би случаят, а не съдбата, го е поставил в тази ситуация. А знаеш ли какво ми отговори той?

— Че случайност не съществува, а има само съдба.

Ръцете ѝ спряха.

— Откъде знаеш?

— Това е една от основите, на които се крепи учението на Са. То твърди, че съдбата не е ограничено достояние на малцина избрани. Всеки човек има своя съдба. И цел на живота му е да я разпознае и изпълни.

— На мен това ми се струва ограничаващо учение.

Кенит поклати глава върху възглавницата.

— Онзи, който вярва в него, ще знае, че е не по-малко важен от останалите. И също ще знае, че не е по-важен от тях. Така се създава обширно равенство в стремежа.

— Ами днешното му убийство? — попита Ета.

Кенит тихо изсумтя:

— Това го измъчва, нали? Трудно му е да приеме, че някой е бил орисан да умре от ръката му, а самият той е бил орисан да отнеме живот. С течение на времето Уинтроу ще види, че смъртта не е била негово дело. Са просто ги е събрал, за да може всеки от двамата да изпълни съдбата си.

— Ти също ли вярваш в Са и неговите учения? — колебливо попита тя.

— Когато това попада в съдбата ми — въздигнато отвърна Кенит и се засмя. Той се чувстваше необяснимо добре. — Ето какво ще направим за момчето. Когато възстановяването на Заграба тръгне, ще го заведем до Острова на Чуждите. Там той ще се разходи по плажа и някой Чужд ще му предскаже съдбата. — Капитанът се усмихна в мрака. — Тогава аз ще му обясня предсказанието.

И пиратът се извърна към обгръщащите го ръце.

Най-малко една от бъчвите с осолено свинско се беше развалила. Бъчвите, пълни с парчета месо и саламура, трябваше да са запечатани плътно. Тази миризма означаваше, че бъчвата се е спукала, или при товаренето, или от разместил се товар.

Изтеклата саламура не само носеше миризмата на развалено месо: тя бе направила непригодна всяка друга храна, с която бе влязла в съприкосновение. Миризмата идваше от предната част на трюма, тясната. Това пространство бе плътно изпълнено с различни по големина бъчви. Налагаше се всички те да бъдат преместени, за да се открие и отстрани изтичащият съд (и евентуалните засегнати от него).

Брашън бе доловил вонята по време на едно от обхожданията си. Той бе възложил откриването на източника на Лавой, който от своя страна го възложи на нея. В началото на смяната си Алтея възложи на двама моряци да започнат разчистването. И сега, призори, тя се отбиваше, за да провери напредъка им.

А той беше възмутителен. Едва половината от въпросния товар бе преместена; смрадта се носеше с предишната сила — по нищо не личеше, че виновният съд е бил намерен, нямаше следи и от почистване. Куките, с които двамата трябваше да си помагат, висяха окачени на тавана. Лоп седеше на една бъчонка, привел длъгнестото си тяло над сандък пред себе си. Бледосините му очи напрегнато следяха три орехови черупки. Насреща му стоеше Арту, чиито мърляви пръсти ловко се въртяха над импровизираните чашки.

— Тука има, тука няма — напяваше той. Дамгата върху бузата му проблясваше в светлината на фенера. Това беше морякът, съден за изнасилване.

Алтея кипна. Лоп беше простодушен моряк, който обичаше да се укрива от работата. Но Арту тя искрено ненавиждаше и винаги се стараеше да не работи в близост до него. Въпросният имаше лъскави черни очички, тъмни като миши дупки и шаващи с жестовете на плъх. А устата му постоянно лъщеше от влага.

Прекалено увлечен да обира парите на другаря си, Арту дори не забеляза появата ѝ. С пищен жест той престана да размества черупките, езикът му не пропусна да оближе устните.

— Къде е топчето, къде е бобчето? — попита той, шаващ с вежди.

Алтея рязко пристъпи напред и изрита сандъка. Черупките се разхвърчаха.

— Открихте ли коя от бъчвите изпуска? — кресна жената.

Лоп удивено я погледна, сетне посочи към търкулналите се черупки.

— Няма топче! — възкликна той.

Алтея го сграбчи за яката и го разтърси.

— Естествено, че няма! — Тя го блъсна встрани. Морякът продължаваше да се взира насреща ѝ. А младата жена се извърна към Арту. — Защо още не сте намерили сцепения съд и не сте почистили?

Онзи се изправи и нервно облиза устни. Той беше кривокрак дребосък, по-скоро пъргав, отколкото силен.

— Защото няма такъв. Двамата с Лоп преместихме целия товар тук, но не намерихме нищо. Нали така, Лоп?

Лоп се пулеше насреща ѝ.

— Нищо не намерихме, госпойце.

— Няма как да сте преместили целия товар. Още усещам, че вони.

— Той корабът така си мирише. Всички кораби смърдят така — сви рамене Арту. — Когато пътуваш толкова, колкото аз…

Алтея не доизслуша думите му на превъзходство.

— Този кораб не мирише така. Нито ще мирише, докато аз съм помощник. Разместете и останалите сандъци, намерете строшения и почистете.

Арту почеса един космат цирей на врата си.

— Нашата смяна почти приключи. Колегите със сигурност ще го намерят. — Той кимна доволно и съзаклятнически сръга Лоп. Длъгнестият му другар се ухили в отговор.

— Имам лоши новини за теб, Арту. Двамата с Лоп ще останете тук, докато не намерите строшения съд и не почистите. Ясно ли е? Съветвам ви да се захванете веднага, ако искате изобщо да приключите.

— Това не е честно! — Арту скочи на крака. — Ние вече си изкарахме дежурството. Не ме ли чу?

Зацапаните му пръсти я сграбчиха за ръкава — изненадващо силно, защото Алтея не успя да се освободи с първоначалното си дръпване. Тя застина, защото нямаше намерение да влиза в съревнование на сили, което щеше да изгуби, нито възнамеряваше да рискува да разкъса ризата си в близост до този моряк.

Вместо това тя се обърна, присвила очи насреща му.

— Пусни ме — процеди тя.

Лоп се взираше в тях уплашено — той бе започнал да дъвче долната си устна.

— Арту, тя е втори помощник — нервно прошепна той. — Ще си имаш големи неприятности.

— Помощник — отвратено изсумтя Арту. Бърз като бълха, той премести захвата си върху самата ѝ ръка. — Никакъв помощник не е тя, тя е жена. И страшно ѝ се иска, Лоп. Здравата ѝ се иска.

— Иска ѝ се? — неразбиращо повтори Лоп и объркано се навъси към Алтея.

— Виж, тя не крещи — изтъкна Арту. — Просто си стои и чака. Май ѝ е писнало да калафати капитана.

— Тя ще каже — обърка се Лоп. Него не беше трудно човек да обърка.

— Глупости. Ще се гърчи колкото за кумова срама, а накрая ще се усмихва. — Арту се ухили към нея и се облиза. — Нали така, помощнико? — подразни я той. И разкри кафеникави зъби.

Алтея не трепна под погледа му. Тя нямаше намерение да показва страх. Пък и сега не беше моментът за страх, а за размисъл.

Дори и ако тя изпищеше, никой нямаше да я чуе. Корабът може би я усещаше, но на него тя не можеше да разчита: в последно време Парагон бе започнал да се държи странно; непрекъснато му се струваше, че ще се сблъска със змии или плаващи трупи, та никой вече не обръщаше внимание на виковете му. Не, тя нямаше да изпищи.

Арту продължаваше да се взира в нея, с блеснали очи. Алтея осъзна, че той очаква именно това от нея — писък. И двамата знаеха, че когато той приключеше с нея, щеше да му се наложи да я убие. Естествено, той щеше да се постарае да го представи като нещастен случай — някой освободил се неочаквано сандък или нещо подобно. Лоп щеше да потвърди версията му. Брашън щеше да се досети за истината и да екзекутира и двамата, но за Алтея това нямаше да представлява утеха.

Целият този водопад от мисли пробяга през ума ѝ само в рамките на миг. Тук тя не можеше да разчита на никого. По-рано беше се заклела пред Брашън, че сама е в състояние да се справя с екипажа. Ето че съдбата ѝ предоставяше възможност да го докаже.

— Предупреждавам те за последен път — каза му тя с тих и хладен глас. Този път също успя да скрие треперенето си.

Арту я зашлеви с опакото на свободната си ръка. Алтея дори не забеляза движението му, осъзна единствено удара. За момент пред очите ѝ причерня; думите на двамата мъже достигнаха до нея приглушени.

— Не я удряй — стресна се Лоп.

— Глупости, така ѝ харесва на нея. Грубо.

Ръцете му се преместиха върху ризата ѝ и я изтръгнаха изпод колана. Именно отвращението от този допир прогони замайването. Алтея започна да го обсипва с удари, в които влагаше цялата си сила и които тялото му изобщо не усещаше. Единствената реакция, която тя предизвика, беше смехът му. С отчаяние тя осъзна, че не може да го нарани.

В този момент младата жена с готовност би побягнала, ала не можеше да се измъкне от металния му захват. А дори и да беше свободна, край разхвърляния в безредие товар надали щеше да стигне далеч.

Арту я блъсна към един сандък и пусна едната ѝ ръка, за да разкъса яката на ризата ѝ. Здравият памучен плат не се поддаде на усилията му. Със свободната си ръка Алтея нанесе удар в стомаха му. Този път морякът трепна.

Този път тя видя насочения към нея удар и успя да отмести глава. Вместо в лицето ѝ, юмрукът се стовари в стената на сандъка. Дървената преграда се разцепи под удара му. Насилникът изрева дрезгаво. (Дано да си беше счупил ръката.)

Алтея понечи да продължи атаката си, като зарови пръсти в очите му. Арту не ѝ позволи, а захапа китката ѝ до кръв. Двамата залитнаха и полетяха към земята. Жената се извъртя отчаяно, за да не се озове прикована под тежестта му. Тя и морякът се стовариха един до друг сред сандъците. От това близко разстояние Алтея заби два къси и жестоки удара в стомаха му.

За миг тя зърна Лоп да се поклаща над тях, да се вайка и да притиска юмруци към гърдите си. Челюстта му висеше в уплах. Но Алтея нямаше време да мисли за него.

Тя сграбчи Арту за косата и блъсна главата му в бъчонката зад него. За момент хватката му отслабна и Алтея повтори движението. В отговор противникът стовари коляно в корема ѝ, изкарало дъха ѝ. Той се претърколи върху нея, притисна я и със същото коляно се опита да раздалечи краката ѝ. Жената изкрещя от гняв, защото от тази позиция не можеше да нанесе удар с ръцете си, а краката ѝ бяха притиснати. Морякът се изсмя в лицето ѝ, при което я заля с противния си дъх.

Алтея реши да си послужи с ход, чиято ефективност бе наблюдавала многократно. Тя отдръпна главата си назад и с все сила насочи челото си срещу неговото. Устремът ѝ пропусна; тя се блъсна в зъбите му. Те се отчупиха и за отмъщение порязаха челото ѝ.

Арту изкрещя и отскочи назад, притиснал шепи над кървящата си уста. Алтея побърза да се изправи, за да го обсипе с поредица от безогледни удари, в които от значение беше единствено силата. Тя усети как едно от кокалчетата ѝ изпращява; болка проряза дланта ѝ, но въпреки това продължи да удря. Щом зае стабилна позиция, младата жена продължи с ритници. Едва когато морякът остана да лежи на пода, свит на стенещо кълбо, тя престана.

Тя отмести прилепналата към челото ѝ коса и се огледа. По време на битката ѝ изглеждаше, че времето е спряло, но в действителност надали бе изминала и цяла минута от началото на сблъсъка: фенерът все още проблясваше; Лоп продължаваше да се взира в тях. До този момент Алтея не бе осъзнавала колко е слабоумен той в действителност. Щъркелоидът дъвчеше юмрука си. Усетил погледа ѝ, той се обърна към нея и каза високо:

— Загазил съм, знам, че съм загазил.

В очите му съжителстваха уплах и упоритост.

— Намери бъчвата с развалено месо и я изхвърли през борда. — Тя си пое дъх. — И почисти. След това си свободен.

Неочаквано тя се приведе, опирайки длани върху коленете си. Трябваше още няколко пъти да диша дълбоко, за да успокои обзелото я замайване. Беше сигурна, че ще повърне, но успя да овладее позива.

Арту беше започнал да се раздвижва. Тя отново го изрита и посегна да откачи една от куките.

— Аз не съм ти направил нищо! — ужасено смотолеви проснатият. Едното му око беше се изпълнило с кръв. От предишния му устрем нямаше и следа. Изглежда болката от строшените зъби изцяло го беше обездвижила. Той не направи никакъв опит да се защити от предполагаемия замах с куката.

А Лоп възкликна ужасено и трескаво пристъпи към работа, за да открие разваленото месо.

Алтея сграбчи ризата му и закрепи острието на куката в плата. След това тя се отправи към стълбата, влачейки моряка подире си. Арту я следваше със смесица от оттласквания и пълзене, в напразен опит да се изправи на крака. За всеки случай младата жена поспря и изви куката, за да стегне плата и обездвижи ръцете му, преди отново да поднови пътя си. Обзелият я гняв бе доказал като лъжа усещането, че не са ѝ останали сили. Тежестта на влачения от нея мъж почти не се усещаше.

Тя долавяше крясъците на Парагон, но не можеше да разбере думите му. По това време в очертанията на входа към палубата бяха изникнали няколко любопитни физиономии — това бяха хора от смяната на Лавой: значи заместник-капитанът също се намираше наоколо.

Алтея не им обръщаше внимание, а продължаваше спокойно да тегли мятащия се Арту подире си. Тя бе решена на всяка цена да изникне върху палубата.

По времето, когато младата жена изпълни намерението си, тя се оказа обградена от мърморещо неразбиране. Струпалите се около люка се отдръпнаха. А когато тя издърпа и Арту на палубата, неразбирането преля в ругатни, изразяващи удивление. За частица от мига тя зърна Хаф да се взира смаяно в нея.

Тя не спря, а се отправи към левия борд, все така повлачила Арту.

— Аз нищо не съм ѝ направил! Нищо не съм направил! — продължаваше да хленчи той, макар и приглушено, защото още държеше длани над окървавената си уста. Лавой, застанал край перилата на отсрещния борд, ги изгледа безразлично.

Неочаквано на палубата изникна Брашън. Той не беше закопчал ризата си, освен това беше бос, с разпусната коса. Клеф се тътреше подире му, продължаващ да ломоти скорострелно.

С един поглед капитанът разбра ситуацията. За миг този поглед се задържа сепнато върху окървавеното ѝ лице и раздърпаните дрехи, но само за миг. Подир това Брашън се извърна към заместника си.

— Лавой! Какво става тук? — изрева Брашън. — Защо не си ги спрял?

— Простете, капитане? — Лавой го погледна объркано и отново извърна очи към Алтея и Арту, сякаш ги виждаше чак сега. — Този проблем не ме засяга, сър. Вторият помощник държи ситуацията под контрол. — Следващите си думи той насочи към нея, влагайки в гласа си твърдостта на заповед. — Прав ли съм с твърдението си, Алтея?

Тя спря.

— Изхвърлям разваленото месо, съгласно вашите нареждания, сър. — Говорейки, тя отново изви куката.

За момент настъпи тишина. Лавой премести въпросителния си поглед върху Брашън. Капитанът сви рамене.

— Продължавайте.

Той започна да закопчава ризата си и се загледа към хоризонта, за да отгатне времето на предстоящия ден.

Арту започна да вие като сритано куче и да се мята. Алтея отново започна да го влачи към борда, макар още да не бе сигурна, че наистина ще го хвърли.

На палубата се появи Лоп, носещ две кофи, чиято миризма недвусмислено издаваше съдържанието им.

— Намерих разваленото месо, намерих го — ликуващо извика той и изтича край нея. — Бъчвата се беше пукнала и разтекла. Но ние ще почистим, нали, Арту?

Лоп изсипа товара край борда. Докато повдигаше втората кофа, от водата изникна главата на змия.

Чудовището погълна разваленото месо още във въздуха, а Лоп отскочи назад с писък.

— Змия! Змия! — Парагон прибави своя рев към настъпилия хаос.

Алтея пусна куката. Арту побърза да запълзи назад, трополящ с дръжката.

За един дълъг момент Алтея и змията останаха загледани очи в очи. Люспите на създанието притежаваха зеления оттенък на пролетни листа, а огромните очи жълтееха като глухарчета. Всяка люспа застъпваше две други в последователност, която изкушаваше окото да го последва. Най-големите люспи бяха големи колкото една нейна педя, а онези около очите приличаха на зрънца. Алтея стоеше запленена от това великолепие.

Съществото развали впечатлението, разтваряйки паст, в която с лекота би могъл да скочи човек: червена като сурово месо паст, съдържаща редица зъби. Създанието разклати глава напред-назад с питащ рев. Алтея продължаваше да стои неподвижно. Змията събра челюсти и продължи да се вглежда в нея.

С периферното си зрение младата жена долови раздвижване. Някакъв моряк тичаше към нея, стиснал кука. В същия миг се разнесе Брашъновият вик:

— Не го дразни! Остави го!

Алтея се извърна и се хвърли към Хаф. Морякът размахваше копиеподобния инструмент като оръжие и крещеше „Не ме е страх!“, макар че бледнината по лицето му говореше друго. Тя го сграбчи за ръката и се опита да го спре.

— То просто търси храна. Остави го на мира, Хаф. Ще си отиде. Остави го!

Морякът нетърпеливо се отскубна от нея; напрегнати от битката и последвалото влачене, ръцете ѝ не успяха да го задържат. Алтея отхвърча встрани и можеше единствено да гледа как Хаф замахва с куката.

— Не! — изрева Брашън, ала викът му съвпадна с първите мигове от движението. Куката се стовари върху муцуната на създанието, без да го нарани, и се плъзна по люспите. Тогава — по-скоро по случайност, отколкото в израз на намерение — накрайникът се вклещи в една от ноздрите.

Под ужасения поглед на Алтея съществото отметна глава назад. Куката повтори движението, с кучешко стремление Хаф също остана вкопчен. В същия миг съществото изду врата си: огромна грива от отровни остроти обгърна лицето и шията му. То отново изрева, при което от устата му изхвърчаха пръски. Онези от слюнките, попаднали върху палубата, със съскане започнаха да разяждат дъските. Парагон изкрещя. Дори самата миризма на отровата Алтея усещаше върху кожата си като изгаряне. Хаф изпищя, оказал се обгърнат най-силно от разяждащия облак. Той пусна куката и се свлече обратно на палубата — или в безсъзнание, или мъртъв. Създанието наклони глава, загледано в проснатия. След мигновен размисъл то се стрелна към тялото.

Алтея единствена се намираше достатъчно близо, за да направи нещо. Въпросното действие бе само едно, но въпреки това тя нямаше намерение да гледа безучастно.

Тя скочи и сграбчи куката, която все още се поклащаше, прикрепена върху лицето на създанието. Отровният дъх бе започнал да разяжда дръжката; въпреки това жената наблегна с цялата си тежест, за да изтласка главата на съществото встрани.

Лоп, изненадващо окопитен, запрати празната дървена кофа към главата на чудовището. В продължение на същото движение той се наведе, грабна Хаф за глезените и го дръпна назад.

Това оставяше Алтея като единствена цел на съществото. Тя стисна куката по-силно и блъсна с цялата си сила. Дървената дръжка издържа и този път: новата порция лига пропусна целта си и поля палубата на Парагон. Живият кораб изпищя отново. Зад нея долитаха други гласове — Лавой нареждаше на хората си да вдигнат още платна, моряци крещяха ужасено. А над всички се разнесе удивеният, гневен вик на кораба.

— Аз те познавам! — прогърмя Парагон. — Познавам те!

Янтар изкрещя някакъв въпрос, който Алтея не можа да разбере. Тя продължаваше отчаяно да стиска дръжката — макар и разядена, куката оставаше единственото ѝ налично оръжие.

Едва при първия удар на веслото тя осъзна, че Брашън е дотичал до нея. Греблото също представляваше нищожно оръжие срещу подобно създание, ала в бързината капитанът не бе могъл да намери друго.

Очаквано, куката не издържа и се откачи от ноздрата. Вече необременено, съществото тръсна гривеста глава и заля палубата с димяща отрова. Алтея сграбчи куката като копие и се хвърли напред. Тя се целеше в окото, но пропусна, защото чудовището извъртя глава към Брашън. Вместо това върхът на куката попадна върху някакво податливо място зад челюстта на чудовището. За нейно смайване наконечникът проникна веднага, със същата лекота, с която би пронизал зрял пъпеш. Алтея натисна с цялата си сила.

Змията отметна глава назад в агония.

— Прикрий се! — без нужда изкрещя Алтея към Брашън: той вече се търкаляше встрани.

Един последен тласък, при който нещо поддаде. По шията на създанието потече димяща отрова. То изпищя, леейки токсин и кръв от устата си. Конвулсиите му изтръгнаха куката от ръцете на Алтея.

Жената се стовари върху палубата и остана безпомощно да се взира в мятащото се създание. Част от избълваната отрова се стичаше в морето, но друга заливаше борда и палубата на Парагон, което накара кораба за пореден път да изкрещи и да потръпне.

Огромното туловище най-сетне потъваше обратно под вълните, а Брашън вече издаваше нареждания за кофи и четки.

— Почистете палубата! — ревна той, макар и още стоящ на четири крака върху палубата. Лицето му аленееше заради отровата. Той се поклащаше леко, сякаш се опитваше да стане, но не можеше. Дано пръските на змията не бяха засегнали очите му.

Тогава от носа долетя вик, накарал Алтеината кръв да изстине.

— Аз те познавам! — изрева Парагон. — Ти също ме позна. Чрез твоите отрови аз познах себе си! — Безумният му смях заглуши вятъра. — Кръвта е памет!

Колко може да се промени светът само за една нощ? Този въпрос си задаваше Роника Вестрит.

Ако човек се покатереше върху стол в стаята на Алтея, можеше да види част от града и пристанището над върховете на дърветата. Ала днес Роника виждаше единствено дим, колкото и да се взираше. Бингтаун гореше.

Тя тежко се спусна от стола и събра чаршафите от Алтеиното легло — те щяха да послужат за вързопи, в които да отнесат най-необходимото.

Кошмарният път към дома все още измъчваше паметта ѝ. Малта пристъпваше тромаво, като осакатено теленце. След известно време Силдин се отърси от вцепенението си, но само за да започне да плаче. Той ридаеше непрекъснато и настояваше да го вземат на ръце — нещо, на което сам се противеше от години. Естествено, двете изнурени жени не можеха да го носят. Роника го държеше за ръката и го влачеше подире си, а с другата си ръка бе прегърнала Малта през кръста. Кефрия също помагаше на дъщеря си, макар и само с едната си ръка. Така те вървяха цяла вечност. На два пъти ги подминаха ездачи, но никой от конниците не обърна внимание на виковете им.

Развидели се по-късно от обичайното, защото димът допълнително отложи утрото. Оказа се, че нощта е била милостива: светлината на деня разкри окъсани дрехи и одрана плът. Кефрия беше боса, изгубила обувките си някъде около мястото на катастрофата. Малта провлачваше нозе сред раздраните остатъци на пантофки, които изобщо не бяха предназначени за улицата. Накъсаната риза на Силдин стоеше слепена с разранения му гръб; момчето приличаше на влачено от кон. Сестра му си беше ударила челото, по лицето ѝ имаше засъхнали ивици кръв. И двете ѝ очи бяха подпухнали.

По състоянието на другите Роника можеше да се досети как изглежда самата тя.

Почти целият път премина в мълчание. Най-дългият им разговор се състоеше от три реплики.

— Аз съвсем забравих за сатрапа и неговата придружителка. — С по-тих глас тя запита — Ти видя ли ги?

Роника бавно поклати глава.

— Чудя се какво ли е станало с тях — отвърна тя, макар че в действителност това беше лъжа. В момента тя можеше да мисли единствено за собствените си близки.

Малта се обади иззад сцепени устни:

— Конниците ги отведоха. В началото те ме помислиха за другата съветничка, но когато откриха, че не съм, просто ме оставиха да лежа. Един от тях каза, че така или иначе скоро съм щяла да умра.

През остатъка от пътя до дома те мълчаха.

По-скоро просяци, отколкото домопритежатели, четиримата най-сетне достигнаха дома Вестрит — за да открият, че вратата е залостена. Тук Кефрия не можа да сдържи риданията си, когато започна да блъска по вратата. Отзовалата се най-сетне Рейч стискаше цепеница.

Оказа се, че половината утро е отминало. Най-сетне у дома, те се погрижиха за раните си. Балните дрехи, тъй внимателно подготвяни, бяха захвърлени в коридора. И двете деца си бяха легнали и спяха дълбоко. С помощта на Рейч Роника и Кефрия се умиха и преоблякоха, само че още не беше време за почивка: пръстите на Кефрия се бяха подули болезнено; другите две жени трябваше сами да съберат провизии и дрехи.

Роника не знаеше какво става в града; знаеше само, че въоръжени конници са нападнали каретата им, за да отвлекат сатрапа и неговата придворна, оставяйки другите да мрат. Бингтаун гореше. Заради този дим не можеше да се види случващото се в пристанището. Във всеки случай възрастната жена не възнамеряваше да чака пламъците да достигнат прага на нейния дом. В бягството щяха да им помогнат старата кобила и тлъстичкото пони на Силдин. Тези животни нямаше да могат да пренесат много товар, но пък и нещата, които Вестритови щяха да вземат със себе си, не бяха много. Важното беше да спасят самите себе си.

До фермата Ингълби имаше поне два дена път. Интересно как щеше да я посрещне старата Тетна — нейната дойка. Роника не беше я посещавала от години.

Тя се стараеше да си внуши, че очаква срещата с нетърпение…

Блъскането по вратата я накара да забрави спомените и да изтърве чаршафите на пода. В първия миг ѝ се прииска да побегне. Но тя не можеше да избяга. Тя беше единствената преграда между близките си и заплахата, стояща на прага.

Рейч храбро изникна от кухнята, стиснала своето парче дърво. Самата Роника се отби в кабинета. Покойният ѝ съпруг винаги бе държал свайка върху бюрото си и след смъртта му инструментът все още стоеше там. Възрастната жена го взе и се отправи към вратата.

— Кой е там?

— Рейн Купрус. Моля ви, пуснете ме да вляза!

Роника кимна на Рейч, но не отпусна оръжието си. Слугинята отмести резето и отключи. Когато вратата се отвори, младежът изтръпна при вида на старицата.

— Кълна се в честта си, молех се да не е истина! — извика той. — Как е Малта?

Възрастната жена не отговори веднага, а остана загледана в него. Рейн все още носеше балните си дрехи, ала те бяха попили миризмата на дим и прах. Личеше, че той е навлизал дълбоко сред пожарите.

— Жива е — сухо отвърна Роника. — Давад Рестарт и кочияшът му са мъртви.

Той не чу думите ѝ.

— Кълна се, че не знаех. Тя е дошла с наемна карета, казаха ми, че е дошла с наемна карета. Очаквах, че ще си тръгне по същия начин. Моля ви, нали Малта е добре?

Роника осъзна загатнатото в думите му и изтръпна.

— Твоите хора са я оставили да умре. В действителност те дори са ѝ се присмели, че умира. Това би трябвало да те ориентира в състоянието ѝ. Приятен ден, Рейн Купрус. — Тя направи знак на Рейч, която започна да затваря вратата.

Младежът скочи напред, влагайки своята тежест насреща. Слугинята не можа да удържи. Вече пристъпил в коридора, Рейн залитна за момент, преди да възстанови равновесието си.

— Моля ви, времето е съвсем малко. Ние прогонихме галерите от устието на пристанището. Дойдох да взема Малта и близките ѝ. Възнамерявам да ви заведа нагоре по Реката. Там ще бъдете в безопасност. Само че няма много време — Кендри отплава скоро, с или без нас. Във всеки един момент галерите може да се върнат и отново да блокират пристанището. Трябва да тръгнем веднага.

— Не — категорично заяви Роника. — Ние сами ще се погрижим за себе си, Рейн Купрус.

Той ѝ обърна гръб и зовейки името на любимата си, се затича надолу по коридора, към спалните. Роника рязко протегна ръка към стената, за да се удържи изправена: главата ѝ беше започнала да се замайва. Точно сега ли решаваше да я предаде тялото ѝ?

Рейч я хвана за ръката и ѝ помогна да последва неканения гост.

Младият мъж тичаше като побеснял. Той продължаваше да крещи името на Малта, блъскайки всяка срещната врата. До самата ѝ стая Рейн достигна точно в момента, в който Кефрия изхвърчаше от прага на своята спалня.

Забелязал любимата си, Рейн възкликна задавено и изчезна вътре.

— Да не си посмял да я докосваш! — изкрещя Кефрия и на свой ред се затича към спалнята на дъщеря си. Ала Рейн вече изникваше обратно, понесъл увитата в одеяло Малта на ръце. Девойката бе бледа като бинтовете, обгръщащи главата ѝ. Очите ѝ още бяха затворени, главата ѝ се поклащаше.

— Нея аз ще взема — решително заяви младият Купрус. — Вие също би трябвало да дойдете. Изборът е ваш. Не мога да ви принудя да дойдете с мен, но и няма да оставя Малта тук.

— Нямаш право! — извика Кефрия. — Нима народът ти вече е започнал да отвлича своите невести?

Неочаквано Рейн се засмя.

— Са ми е свидетел, нейният сън се оказва пророчески! И аз имам право да я взема. Кръв или злато изплащат дълга. Аз я вземам като отплата — изтърси той в налудния си пристъп и погледна към лицето на девойката. — Тя е моя.

— Времето за плащане още не…

— Но то скоро ще настъпи, а вие не сте в състояние да съберете пари за вноската. Аз искам да отведа Малта. Ако това е единственият начин, то не ще се поколебая да го сторя. Но вие също елате. Не я поставяйте в подобна ситуация. — Той се обърна към Кефрия. — Тя ще се нуждае от теб. За Силдин тук е опасно. Какво ще стане, ако калсидците завладеят града? Нима искаш да видиш малкия си син с робска татуировка върху лицето?

При представата Кефрия ужасено притисна длани върху устата си. Тя погледна към Роника.

— Майко? — глухо попита тя.

Старицата реши от името на всички останали.

— Върви да доведеш детето. Не събирай нищо, просто върви.

Тя стоеше на верандата и ги гледаше как се отдалечават. Рейн придържаше Малта на седлото пред себе си. Кефрия бе възседнала старата кобила, а Силдин стоически се поклащаше върху пухкавото пони.

— Сигурна ли си, майко? — за последен път попита Кефрия. — Кобилата ще може да отнесе и двете ни. Разстоянието е поносимо за нея.

— Хайде, върви — отвърна Роника, за пореден път. — Аз ще остана. Трябва да остана.

— Не мога да те оставя сама! — вайкаше се дъщеря ѝ.

— Но трябва. Ти имаш дълг към семейството си. Върви. Рейн, води ги и се грижи добре за тях.

Към себе си тя добави:

— Ако Бингтаун е орисан да изчезне сред кръв и дим, аз ще си отида заедно с него. Освен това трябва да погреба Давад.

Рейч стоеше до нея. Двете мълчаливо наблюдаваха смаляващите се ездачи. Когато те се скриха от погледа, Роника въздъхна тежко. Всичко беше станало толкова лесно. Рейн щеше да отведе останалите до пристанището и да ги качи на кораба. За тях повече нямаше нужда да се тревожи. Оставаше ѝ да мисли единствено за себе си, а тя отдавна бе престанала да се интересува от бъдещата си съдба.

Слаба усмивка изникна върху сбръчканото ѝ лице. Тя се обърна към бившата робиня и я хвана под ръка.

— Най-сетне малко спокойствие. Какво ще кажеш за чаша чай? — осведоми се Роника.

Някой блъскаше с юмрук по вратата на каютата. Със стон Алтея отвори едното си око.

— Какво? — подвикна тя, без да се надига от койката.

— К’питанът иска д’ те види. Ведна’а.

Незрелият глас на Клеф черпеше важност от ролята на пратеник.

— Не се съмнявам — промърмори младата жена. А към вратата додаде: — Идвам.

Беше следобед, ала на нея се струваше, че е среднощ — това беше нейното време за спане. Каютата беше празна: Джек беше дежурна, а Янтар очевидно бе останала с Парагон.

Поне за момента Алтея бе вдигнала ръце от него. Подир случилото се със змията корабът беше започнал да повтаря неща, които я измъчваха с близостта на смисъл.

— Кръвта е памет — говореше той. — Дори да я пролееш и погълнеш, не е възможно да заличиш онова, което тя носи. Кръвта е памет.

Корабът продължаваше да повтаря това. В един момент тези му думи бяха започнали да влудяват Алтея: не заради самото им повтаряне, а заради нейната неспособност да разбере значението им. Струваше ѝ се, че съвсем малко я дели от осъзнаването.

Тя взе ризата си. На някои места дрехата лепнеше от собствената ѝ кръв, на други змийската отрова беше прояла дупки. Пък и допирът на груба тъкан не би се отразил особено благоприятно върху насиненото ѝ тяло. Със стон тя приклекна, за да изтегли торбата си изпод койката на Янтар. От нея изрови мека памучна риза, предназначена за слизанията на брега.

Парагон се бе поуспокоил, заменяйки крясъците с объркано мълвене. Подир това той утихна, изпадайки в онова ужасяващо и непреодолимо мълчание, в което обичаше да се укрива от света. На Алтея се струваше, че той се усмихва, но Янтар беше пощуряла от притеснение. За последно Алтея бе я видяла да седи на бушприта и да свири на флейта (тя обявяваше мелодиите си за детски, макар Алтея да не бе чувала подобни песни).

Преди да се оттегли, Алтея беше се спряла да разгледа щетите, нанесени от отровната лига върху палубата: пръските бяха прогорили дъските. Подир това тя се беше отправила към каютата си и връз благословената койка.

Преди колко време се беше случило това? Преди прекалено кратко време. А сега Брашън беше изпратил Клеф да я извика. Най-вероятно възнамеряваше да ѝ изтъкне начина, по който бе трябвало да постъпи в ситуацията. Е, това беше негово право. Само дано не се впуснеше в прекалено дълги обяснения, иначе имаше вероятност тя да заспи права.

Алтея препаса панталоните си и се отправи да посрещне съдбата.

Пред прага на каютата му тя приглади коси и пъхна ризата си под колана. Искаше да беше се измила, преди да си легне, ала в онзи момент това бе ѝ се струвало прекалено уморително. А пък сега беше прекалено късно. Тя потропа на вратата и зачака разрешение да влезе.

Гледката, очакваща я при влизането ѝ, я сепна.

— Брашън… — възкликна жената, забравила чинопочитанието.

Тъмноокият му взор изглеждаше ужасяващо на фона на възпаленото му лице. По бузите и челото бяха изникнали мехури, напомнящи брадавиците на Дъждовен Търговец. Окъсаната му риза бе захвърлена върху облегалката на стола; здравата, която беше облякъл, стоеше само отчасти закопчана, за да не раздразва кожата с допира си.

— И ти не изглеждаш по-добре — отвърна ѝ той с гримаса, която трябваше да представлява усмивка. Едновременно с това Брашън посочи към умивалника. — В каната съм ти оставил малко топла вода.

— Благодаря ти — смутено каза Алтея. Капитанът се обърна с гръб, за да ѝ предостави поне частично уединение. Тя стисна зъби, когато натопи разранените си ръце. След няколко мига щипещото усещане се отдръпна, заменено от блаженство.

— Хаф ще се оправи, макар че той пострада най-зле от трима ни. Накарах да го облеят с прясна вода, защото цялото му тяло е покрито с кървави мехури. Дори дрехите не са го предпазили. А красивото му лице ще носи някой и друг белег. — Брашън замълча за момент. — Той не се подчини нито на твоето, нито на моето нареждане.

Алтея внимателно доближи затоплената кърпа до лицето си. На стената имаше огледало, но тя отбягваше да поглежда към него.

— Съмнявам се, че в момента той си спомня това.

— Вероятно е така. Но в мига, в който се надигне от леглото, аз ще се постарая да си припомни. Ако беше оставил проклетото животно на мира, имаше вероятност то просто да се гмурне обратно. Със своето безразсъдство Хаф изложи на опасност кораба и другарите си. Изглежда смята, че разбира повече от капитана и неговите помощници. Нужна му е малко дисциплина.

— Въпреки това той е добър моряк — неохотно изтъкна Алтея.

Брашън продължи невъзмутимо:

— Когато аз приключа с него, той ще е станал по-добър моряк. Моряк, който умее да се подчинява.

Може би тези думи съдържаха и скрит упрек към нея — задето самата тя не е успяла да втълпи това на Хаф. Но Алтея не каза нищо. Вместо това се престраши най-сетне да се погледне в огледалото. Лицето ѝ изглеждаше като преварено. Множество дребни мехурчета бяха обезчувствили кожата му. Те ѝ напомняха на змийски люспи… За момент тя остана захласната в красотата на спомена.

— Освен това ще извадя Арту от твоята смяна и ще го преместя в дежурството на Лавой — додаде Брашън.

Алтея застина. В огледалото тя зърна очите на баща си, потъмнели от гняв.

— Не мисля, че това е справедливо, капитане — с хладен глас отвърна тя, процеждайки последната дума през зъби.

— Аз също — веднага се съгласи събеседникът ѝ. — Но той не спираше да моли Лавой и буквално да лази в краката му. Накрая онзи се съгласи, просто за да се отърве от него. Дори му обеща да му възлага възможно най-противната работа от дежурството, а въпреки това Арту плака от благодарност. Всемилостиви Са, какво си му направила?

Алтея се приведе над умивалника и наплиска лицето си с шепи. Обратно водата се стече розовееща. Тя приближи глава до огледалото, за да огледа раната в горната част на челото: раната от зъбите на Арту, които беше разбила.

— Един капитан не бива да проявява интерес към подобни неща — промърмори тя, заела се повторно да промива раната.

Брашън прихна.

— Клеф връхлетя в каютата ми и ме подплаши здравата. Парагон бил крещял, че някой те убивал. Аз изниквам на палубата и те заварвам да влачиш Арту подире си. Трябва да призная, че в онзи момент си помислих: Какво ли би казал капитан Вестрит, ако можеше да види дъщеря си сега?

Огледалото отразяваше част от тила му; макар че той не можеше да я види, Алтея се навъси. Дали Брашън някога щеше да разбере, че тя е способна сама да се грижи за себе си?

Тя си припомни, че Арту я беше ухапал по ръката. Зъбите му бяха оставили дълбока дъга белези: дори само заради това ухапване си заслужаваха да бъдат строшени. Алтея попи с пръсти от Брашъновия сапун и се зае да обработва следите. Това също щипеше.

По-добре да я беше ухапал плъх…

А Брашън продължаваше да говори, вече с по-тих глас.

— Сетих се единствено за нещо, което той казваше. „Ако помощникът се е заел с нещо, капитанът няма работа там.“ Той беше прав. Той никога не се намесваше, когато аз се занимавах с по-маловажните проблеми на борда на Вивачия. Дори Лавой днес показа, че знае това. Не трябваше да се намесвам.

Това почти се доближаваше до извинение.

— Лавой не е толкова лош — отвърна Алтея.

— Той бързо привиква към задълженията си — мъдро се съгласи Брашън. Неочаквано той скръсти ръце. — Нямам нищо против да изляза, ако искаш да използваш водата по-пълноценно.

— Оценявам предложението ти, но в момента повече се нуждая от сън. Все пак не смърди, нали?

Едва след изричането на самите думи тя осъзна специфичния смисъл, който Брашън можеше да им придаде.

Последвалото мълчание представляваше стена — Алтея бе прекрачила границата.

— Тогава просто бях ядосан. И наскърбен — каза накрая мъжът. Той още стоеше с гръб към нея, но образът му повдигна рамене. — Бях решил, че между двама ни има нещо. Нещо, което…

— Сега и за двама ни е по-добре — бързо се намеси Алтея.

— Несъмнено — сухо отвърна Брашън.

Тишината отново започна да ги притиска. Младата жена се загледа в ръцете си. Кокалчетата ѝ бяха подпухнали. Раздвижването на пръстите на дясната ръка донасяше неприятно усещане. И все пак те се движеха. По-скоро за да наруши мълчанието, отколкото от неподправен интерес, тя попита:

— Щом можеш да си движиш пръстите, значи нищо не е счупено, нали?

— Това означава, че нищо не е счупено лошо — поправи я Брашън. — Покажи ми.

Макар да осъзнаваше, че това е грешка, Алтея се обърна и протегна ръце към него. Брашън започна да движи пръстите ѝ и да опипва костите. Той поклати глава над кокалчетата, а при вида на ухапването потръпна. И пусна едната ѝ ръка, за да пъхне показалец под брадичката и огледа лицето ѝ.

Алтея стори същото. Дори клепачите му бяха възпалени, с мехури, но очите бяха бистри — по чудо отровата не ги беше засегнала. Сред гръдта му също личаха образувания.

— Ще се оправиш — каза ѝ той, кимвайки на себе си. — Ти си корава жена.

— Най-вероятно ти ми спаси живота, когато връхлетя с онова гребло.

— Да. Аз съм опасен гребец.

Брашън все още държеше ръката ѝ. Неочаквано той придърпа Алтея към себе си. Тя не се възпротиви, както не се възпротиви и на привеждането му. Неговите устни я докоснаха внимателно. Тя затвори очи, отказвайки да прояви разумност. Отказвайки изобщо да мисли.

Той беше този, който прекрати целувката. Алтея се намираше досами него, но капитанът не я прегърна, а за момент отпусна брадичка върху косите ѝ.

— Ти си права. Аз самият знам, че си права: и за двама ни е по-добре нещата да останат, както са сега. — Брашън въздъхна тежко. — Но това не улеснява нещата за мен.

Той пусна ръката ѝ.

На това Алтея не знаеше какво да отговори. За нея също не беше лесно, ала подобно признание само щеше да утежни нещата и за двама им. Пък и преди мигове самият той я беше определил като корава жена. Тя реши да го докаже, като се отправи към вратата.

— Благодаря ти — каза тя пред прага. Брашън не каза нищо, затова Алтея излезе и затвори вратата след себе си.

Вън тя се натъкна на Клеф. Хлапакът стоеше край стената, дъвчеше долната си устна и ритмично потропваше с босия си крак.

— Не е хубаво да се шпионира — строго му каза тя.

— Не йе ху’аво д’ мляскаш к’питана — дръзко отвърна момчето, ухили се и си плю на мърлявите пети.

Глава тридесет и четвърта Оракул

— Това не ми харесва.

Вивачия произнесе тези думи тихо, но въпреки това те отекнаха през Уинтроу. Той лежеше по корем на палубата и се препичаше на ранните лъчи. Одеялото все така лежеше захвърлено, отметнато още през задушната нощ, но ризата си юношата бе омотал около главата. Усилващата се топлина на слънцето успокояваше болката в ръката му, но в замяна разпалваше главоболието.

С болките юношата се беше примирил. Така или иначе скоро щеше да е време за ставане, макар да му се искаше да може да отложи този момент. Буден, Уинтроу трябваше да се изправя пред неприятното усещане, че той е единственият, който още не се е възстановил от раните, понесени в Заграба. Нямаше как да не гледа на себе си като на слабак, щом два удара с тояга го бяха подредили така.

Той прогони идеята, че раните са болезнени, защото е убил онзи, който му ги е нанесъл. Това беше глупаво суеверие.

Уинтроу се обърна по гръб. Дори и през увития плат и клепачите очите му усетиха светлината. Струваше му се, че тя чертае форми. Когато стисна очи, пред погледа му се стрелнаха зелени ивици — като змии. Той отпусна клепачи, което накара цвета да избледнее и измени формите си.

Лятото бе отминало средата си и неумолимо протягаше дните си към есента. Толкова много неща се бяха случили само за месеци. При отплаването им от Заграба зад тях на мястото на руините вече се бяха издигали първите постройки, макар и паянтови и изградени от стар материал. А от скалата се бе издигала дървена кула, висока колкото мачта и вече разположила наблюдател. Около този ѝ скелет бавно растеше каменната ѝ кожа.

Тамошните жители вече наричаха Кенит свой крал — не само титла, а и израз на привързаност. Да питаме краля — тъй се съветваха те едни други и кимаха към високия еднокрак мъж, неизменно понесъл чертежи под мишницата си.

Последната гледка от оставащия зад тях град бе представлявал Гарвановият стяг, дръзновено разперен върху кулата. Под крилете и алчната човка на стилизираната птица беше избродиран девизът „Не ще помръдне“.

Понастоящем Вивачия бе спуснала котва (по-точно две котви, предна и задна) в Залива на заблудата край Острова на Чуждите. Беше настъпил прилив. Кенит бе заявил, че това е единственото безопасно място за закотвяне край острова. Когато приливът достигнеше връхната си точка и започнеше да оттегля водите си, пиратският капитан и Уинтроу щяха да се отправят към брега с лодка. Там двамата щяха да се срещнат с оракула. И юношата щеше да се разходи по Плажа на съкровищата — по настояване на Кенит.

Силуетът на Мариета се открояваше по-навътре в морето: едва забележим сред диплещите се мъгли. Този кораб нямаше да се приближава до острова, освен в случай на нужда.

Заради мъглата всеки поглед към морето представляваше взиране в един непознат свят. Облаците скриваха ту една, ту друга част от Мариета, но никога не се оттегляха пред целия кораб. А тук, в залива, нямаше и следа от облаци, въздухът бе топъл. Тази тишина унасяше Уинтроу.

— Това място не ми харесва — настояваше корабът.

Уинтроу въздъхна.

— На мен също. Някои хора ги намират за вълнуващи, но аз винаги съм се боял от предзнаменования и поличби. Някои от послушниците в манастира се заиграваха с кристали и семена в опит да разчетат бъдещето. В общи линии жреците търпяха това. Някои от тях гледаха на това с насмешка и казваха, че с течение на времето децата ще помъдреят. Но имаше и такива, които твърдяха, че дори една игра с ножове би била по-безопасна. С последните аз бях склонен да се съглася. Всички ние стоим на ръба на бъдещето — защо да се отправяме в пропастта? Аз вярвам, че съществуват истински оракули, които са способни да се вглеждат напред и да прозират пътя, който човек е съден да измине. Но освен това мисля, че е опасно да…

— Не става дума за това — остро го прекъсна Вивачия. — Аз си спомням това място.

В гласа ѝ се долавяше нотка на отчаяние.

— Аз си спомням това място, но никога не съм го посещавала. Това твой спомен ли е, Уинтроу? Ти идвал ли си тук преди?

Юношата разпери ръце върху палубата и се постара да я утеши с присъствието си.

— Аз никога не съм бил тук, но Кенит е посещавал острова и преди. Ти се сближи с него. Може би неговите спомени се сливат с твоите.

— Кръвта е памет. Неговата кръв попи в мен и аз познавам спомена от идването му тук. Това е споменът на човек. Но този спомен сякаш се отнася до мен. В него аз се стрелвам сред тези води, бърза и гъвкава. Млада. Моето начало започва тук, Уинтроу. Започнало е не веднъж, а много пъти.

Тя наистина беше притеснена. Уинтроу извърна мисълта си към нея и почувства беглите отсенки на спомени — тъй древни спомени, че и самата тя не можеше да си ги припомни. Те ѝ убягваха, лишени от конкретност и бързи като слънчеви петна. Но откъслеците, които юношата можа да зърне, разстроиха и него. Те му бяха познати. Криле, разперени под светлината на слънцето. Подводни гледки, обгърнати в трептяща, зелена светлина. Тези образи му бяха познати от сънищата, образи на треска, разпадащи се на късове под светлината на деня.

Момчето се постара да прикрие смущението си, като запита:

— Как е възможно да си започвала много пъти?

Вивачия отметна един тъмен кичур от лицето си и притисна слепоочия.

— Всичко е кръг. Кръг, който се върти. Нищо не спира, нищо не се губи, спиралата продължава да описва кръгове. Като нишка върху вретено, Уинтроу. Отново и отново се извърта тя, оформя кръгове, а в същото време е една и съща нишка. — Фигурата потръпна и обви гърдите си с ръце. — Това място не е добро за нас.

— Ние няма да останем тук дълго, дори няма да дочакаме отлива. Ще…

— Уинтроу! Време е! — призова го гласът на Ета.

Ръката му помилва дъските на палубата.

— Всичко ще бъде наред — увери юношата, бързо скочи на крака и забърза да се присъедини към останалите, пътьом размотаващ ризата от главата си. Макар да изпитваше резерви, той пак бе нетърпелив да стъпи на Острова на Чуждите.

Кенит наблюдаваше лицето на гребящия Уинтроу. Не беше нужно сериозно вглеждане, за да се забележат следите от болка (стиснатите прекалено силно устни, капчиците пот върху челото), но въпреки това момчето не се оплакваше. Това беше добре. На пейката до него седеше Ета, взела другото весло. Тя и юношата поддържаха ритъма на останалите двама гребци. Капитанът седеше на носа, с гръб към острова.

За момент той хвърли поглед към Вивачия. На безопасността ѝ той се осланяше колкото на доверения си човек, комуто бе предал командването, толкова и на самата нея.

Джола беше новият заместник-капитан на борда на Вивачия. Нему при потеглянето си Кенит бе възложил във всяка една ситуация да избира преценката на кораба пред своята. На Джола тази заповед се беше сторила чудата, оставила го с объркано изражение. А всъщност нямаше нищо необичайно. С времето, когато той се докажеше, Кенит щеше да започне да му оказва по-голямо доверие.

Капитанът съжаляваше, че трябва да се раздели с Бриг, но бившият му заместник от Вивачия отдавна си беше заслужил собствен кораб. И го получи — първия съд, който успяха да изтеглят от водите на заграбеното пристанище. Бриг отплава със значителна сума пари и заповедта да достави дървен материал, а също и зидари, които да участват в изграждането на наблюдателната кула. След това той имаше за задача да нападне няколко кораба, превозващи роби, за да започне да попълва населението на Заграба.

Екипажът на Бриговия кораб бе подбран предимно от възстановявания град: Кенит искаше да се увери, че моряците на борда му няма да се изкушат да изоставят мисията си. Като цяло той бе останал доволен от начина, по който бе подредил нещата. Единственият неочакван фактор представляваше новата връзка на Соркор с града. По време на заминаването им Алисъм вече носеше дете. Нетърпеливият баща бе изразил желание да се върнат в Заграба веднага щом приключат с посещението си до Острова на Чуждите. Кенит трябваше строго да му напомни, че един задомен мъж трябва да издържа семейството си. Нима Соркор очаквал да се върне при Алисъм с празни джобове? Особено след като баща ѝ и синовете му се очакваха да се завърнат всеки момент (мъжете от рода Фолдин не бяха присъствали на нападението). Соркор трябвало да покаже на своя тъст, че е способен да осигури подобаващи условия на дъщеря му. Този кратък разговор бе възвърнал Соркоровия стремеж към плячка в неочаквана за капитана му степен. Този човек определено се оказваше пълен с изненади. Поне това също се отразяваше благоприятно на Кенитовите планове.

Носът на лодката одраска първите тъмни песъчинки, връщайки мислите на капитана в настоящето. Той се огледа, докато гребците скачаха във водата, за да изтласкат лодката на брега. Стръмни скали и вечнозелена растителност обгръщаше малкия плаж. Почти нищо не се беше променило от последното му идване насам. Зеленясалите кости на някаква едра твар лежаха върху скалата. Корените на едно от дърветата на върха не бяха издържали; тъмното иглолистно дърво се беше привело над пясъка. Сред умиращите му клони се бяха оплели водорасли. Една тясна пътека предоставяше път нагоре през черната скала.

На свой ред Кенит стъпи на брега. Водораслите и черупките (черни и бели), покриващи скалата, щяха да представляват сериозно затруднение за патерицата му. Той прегърна Ета с жест, който изглеждаше израз на привързаност.

— Ета и Уинтроу ще дойдат с мен. Вие двамата ще ни чакате тук.

Гребците приеха нареждането, дори и със смутен вид. Кенит мрачно огледа стръмната пътека: предстоеше му дълго и мъчително вървене, сред каменист терен. За момент той се усъмни в собственото си решение.

Тогава очите му докоснаха погледа на Уинтроу. Юношата бе видимо нервен, ала във взора му трептеше нетърпение. За един остър миг пиратът отново изпита онова усещане за връзка. Уинтроу толкова приличаше на младия Кенит. Понякога капитанът бе изпитвал същото вълнение, най-често при вида на кораб, обещаващ богата плячка.

Миг по-късно зараждащата се усмивка изчезна от лицето на Кенит, заменена от отврата. Не, той отхвърляше този спомен. Той никога не бе имал нищо общо с Игрот. След всичко онова, на което последният го беше подложил, към него Кенит изпитваше единствено презрение.

— Да вървим — каза той с неочаквана острота, накарала Уинтроу да го погледне сепнато. Кенит се отправи нагоре по дефилето, все така прегърнал Ета през рамо.

Още при върха на първия хълм Кенитовата риза беше подгизнала от пот и той трябваше да спре да си почине. Заради горещината на деня, каза си той. Днес беше по-топло от последното му посещение. Дори и сянката на дърветата не донасяше облекчение, а като да увеличаваше усещането за задуха.

Каменистата пътечка, разсичаща владението на Чуждите, си оставаше все така поддържана. При последното ѝ прекосяване дървеният талисман на китката му му беше обяснил, че тази пътека е обгърната с магия, която не позволява на крачещите по нея да се отделят. Ала сега на Кенит се струваше, че това е било измислица. Кой би седнал да се отклонява от толкова равен и прав път, за да се впуска в стволестия лабиринт на леса?

С кърпичката си той попи лицето и тила си. И осъзна, че останалите двама го чакат.

— Починахте ли си? Продължаваме — навъси се Кенит.

Чакълестата почва не спираше да се размества под протезата и патерицата и удесеторяваше усилията, необходими за изминаването на всяка крачка. На върха на втория хълм, по време на поредната почивка, капитанът неочаквано осъзна нещо.

— Те не ме искат тук — гласно оповести той. Ехото на дърветата размножи думите му в потвърждение. — Чуждите се опитват да ме накарат да се върна. Но аз няма да се предам. Уинтроу ще се срещне със своя оракул.

Кенит отново посегна да попие потта си, при което неволно се загледа в талисмана, привързан към китката му. Дървеното личице бе застинало в палячовска гримаса, оплезило език насреща му. То му се подиграваше. Пиратът умишлено притисна нокът към челото му и го одра, но не предизвика никаква реакция. Личицето дори не трепна.

Тогава той осъзна, че двамата му спътници го наблюдават разтревожено. Капитанът повторно прокара палец над талисмана, преструвайки се, че отстранява някаква мръсотия.

Следващите изречени думи му костваха трудно решение:

— Уинтроу, върви пред нас. Мисля, че ще бъде по-добре, ако ти прекосиш Плажа сам, без моето присъствие да ти влияе. Има вероятност неволно да те тласна да откриеш нещо, което не си бил орисан да намериш. Не бих искал да се намесвам в пророчеството. Хайде, върви. Ета и аз ще пристигнем навреме, за да чуем думите на Чуждия. Само това е от значение.

Уинтроу се колебаеше. Той се спогледа с Ета, която леко повдигна рамене. Кенит кипна.

— Неподчинение ли проявяваш? Върви!

Крясъкът му заглъхна подир затичалото се момче.

— Отлично — със задоволство и нормален тон отбеляза Кенит, поклащайки глава. — От мен Уинтроу трябва да усвои две неща: подчинение и самоинициатива. — Еднокракият отново намести патерицата си под мишница. — Да вървим след него, но не прекалено бързо. Искам той да има достатъчно време сам на плажа. С тези неща не бива да се прибързва.

— Разбира се — съгласи се Ета. Тя се огледа. — Това място е странно. Рядко съм виждала подобна красота и въпреки това тя отказва да се разкрие пред мен.

Тя побърза да хване свободната му ръка. Кенит мислено поклати глава. Жени…

Интересно защо талисманът толкова бе настоявал на присъствието ѝ. Не че Кенит се бе допитвал до него, проклетото личице само бе предоставило мнението си — и то не веднъж, а многократно.

— Вземи Ета. Трябва да вземеш Ета със себе си. — Тъй бе повтаряло то. А какво излизаше сега? През целия път Кенит трябваше да се грижи за нея.

— Ела — каза Кенит с невъзмутим глас, за да я успокои. — Докато оставаш на пътеката, нищо няма да ти се случи.

Уинтроу бягаше. Не от Ета и Кенит (отчасти се чувстваше като страхливец, задето ги беше изоставил) — той бягаше от самата гора, притискаща го като пленено мишле в дланите си. Бягаше от потресаващо необичайната красота на цветята и техните ухания, които едновременно го изкушаваха и отвращаваха. Бягаше от шепота на листата, чийто мълвеж предвещаваше смъртта му. Бягаше, а сърцето му биеше лудо: не заради усилие, а по-скоро от страх. Бягаше, докато пътеката не остана зад него, изместена от широко плато. Над него се разгърна синият свод над небето, отразяващ океана. Пред момчето се простираше плаж с формата на полумесец, със зъбести скали край ръбовете. Там Уинтроу спря, задъхан и объркан.

Кенит не беше му предоставил обширни разяснения.

— Просто е. Тръгваш по плажа, вземаш каквото ти се стори интересно, а в края му един Чужд ще те посрещне. Той ще ти поиска златна монета; ти я постави върху езика му. Тогава той ще пророкува. — След това капитанът снижи глас. — Някои казват, че на този остров има оракул. Според една мълва този оракул е жрица, според друга — пленена богиня. Говори се, че тя знае всичко, което е било. И тъй като познава цялото минало, тя може да предсказва бъдещето. Самият аз се съмнявам, че това е истина, защото при своето посещение не видях нищо подобно. Във всеки случай Чуждият ще ни каже повече.

Уинтроу поиска да узнае повече подробности, с което предизвика нетърпението на пирата.

— Уинтроу, стига си се колебал. Когато настъпи моментът, ще знаеш какво да направиш. Ако можех да ти отговоря на тези ти въпроси, нямаше да ни се налага да посещаваме острова. Не можеш винаги да разчиташ на останалите да живеят и да мислят вместо теб.

И юношата покорно бе свел глава.

Все по-често Кенит му даваше подобни съвети и наставления. Понякога Уинтроу имаше сигурното усещане, че пиратът го подготвя за нещо, но не можеше да определи какво. След случилото се в Заграба той бе приел, че капитанът е далеч по-сложна и по-дълбока от очакваното личност.

Един следобед юношата бе работил заедно с Кенит, забивайки колчета. Мъжът отмерваше разстоянията и с върха на патерицата си отбелязваше нужните места, а момчето, въоръжено с торба указатели и дървен чук, забиваше колче. Някои от тези граници показваха контурите на път, други бележеха разположението на къщи.

В края на работата им Кенит бе започнал да оглежда очертанията с поглед, който виждаше нещо друго. Застаналият до него Уинтроу се опитваше да встъпи в неговия взор. Накрая пиратът наруши мълчанието.

— И последният глупак може да опожари град. Казват, че Игрот Дръзки опожарил двадесет — изсумтя той. — Аз ще издигна сто. Аз няма да остана запомнен с пепелища.

В онзи момент Уинтроу бе решил, че има до себе си визионер. И нещо повече — инструмент на Са.

Той отново огледа брега пред себе си. Кенит му беше казал да тръгне по плажа, но от кое място да започне? И имаше ли значение? Юношата леко сви рамене, повдигна глава и закрачи към ръба на песъчливата ивица. Именно от този край той възнамеряваше да подеме претърсването на все още облизвания от вълните плаж. Търсенето, в което щеше да дири съдбата си.

На открито слънцето бързо напомни за себе си. Уинтроу прокле недосетливостта си, заради която не беше взел кърпа за глава. Той крачеше със сведен поглед, но не забелязваше нищо необичайно сред пясъка — приливите бяха донасяли сплетени водорасли, мокри пера, дървесни отломки. Ако по подобни предмети щеше да бъде тълкувана съдбата му, то въпросните предсказания надали щяха да притежават особена значимост.

Близо до средата на плажа пясъкът отстъпваше пред черни скали. Платото зад гърба му вече се издигаше на височината на корабна мачта, разкриващо шистовите си слоеве. Водата вече се бе отдръпнала, оголвайки инак покритата повърхност. Ала сред нейните неравности бяха останали езерца, пълни с живот. Подобни гледки винаги бяха вълнували Уинтроу.

Той погледна назад, към гората. Кенит и Ета още не се бяха появили; оставаше му малко време. Юношата навлезе сред каменистия участък, като стъпваше внимателно. Тук морската растителност бе коварно хлъзгава: едно падане щеше да го запрати върху острите камъни, раковини и черупки.

Сред пълните с вода вдлъбнатини той откри актинии и морски звезди. Дребни рачета пробягваха от оазис на оазис. Една чайка кацна недалеч, за да се присъедини към разглеждането на Уинтроу.

За момент той приклекна край една от хлътнатините. Червени и бели актинии бяха покрили дъното ѝ. С пръст юношата раздвижи застиналата повърхност: пипалцата веднага се отдръпнаха от допира му. Уинтроу се надигна усмихнат и продължи пътя си.

Слънцето приятно нагряваше рамото му и облекчаваше болката в рамото. Единствените звуци на този плаж долитаха от вятъра, морето и чайките… Обстановка, в която той можа да си припомни почти забравената радост от една спокойна разходка по плажа в ясен ден.

Едва при погледа си назад юношата осъзна, че е подминал извивката на плажа. Пътеката зад него вече не се виждаше. А един бърз оглед към скалите нагоре му показа, че това не е място, където човек би искал да се озове по време на прилив. Въпросните скали се издигаха черни и неприветливи. И недостъпни. Или…? Уинтроу отстъпи крачка назад, за да огледа по-голяма част от скалната преграда. Той различи някаква цепнатина, наклонена пътека, отправяща се към върха. Началото ѝ не се намираше високо, на не повече от двоен човешки бой над сушата.

Преди изцяло да е обмислил разумността на постъпката си, той вече се катереше.

Ако това наистина беше пътека, а не случаен резултат от природните влияния, изработилите я умееха да пазят равновесие много по-добре от Уинтроу. Ръбът не беше достатъчно широк, за да може по него да се ходи спокойно, така че се налагаше човек да напредва странично. Наклонът бе остър; цялото му протежение блестеше, като засъхналата диря на охлюв. В един момент тази бляскавина му се струваше хлъзгава, в следващия лепнеше. А и от това място плажът изглеждаше много по-далеч — ако Уинтроу паднеше, долу го очакваха остри скали.

И все пак той беше изминал целия този път и нямаше да се откаже преди края му.

Юношата достигна до вдлъбнатина в скалата — това беше ръбът на пещера. Той пристъпи вътре, но не можеше да навлезе повече, защото на входа стоеше решетка.

Тясна цепнатина в скалата се простираше до самия ѝ връх, през който улей в отвора проникваше слънчева светлина. Благодарение на нея Уинтроу можа да види, че вътрешността на пещерата е не по-голяма от купето на обикновена карета. Скалният под бе наклонен, а в края му все още проблясваше локва морска вода, останала от прилива.

Но какво беше предназначението на решетките? Да не допуска хора вътре или да не допуска намиращите се вътре да излизат? Момчето обви един от металните пръти и се опита да го разклати. Прътът не помръдна, но се въртеше свободно.

В отговор на разнеслото се стържене повърхността на локвата трепна. Заради рязкото си отдръпване Уинтроу едва не полетя от скалата.

Излизаше, че водата, която той бе взел за локва, притежава много по-голяма дълбочина, иначе не би могла да побира подобно създание. И тъй като съществото продължаваше да го наблюдава спокойно със златистите си очи, Уинтроу се престраши да се върне до решетката.

Това беше морска змия, макар и недоразвита заради пленничеството си. Главата ѝ имаше големината на пони. Заради деформираното ѝ тяло Уинтроу не можеше да прецени дължината ѝ. Змията имаше блед жълто-зелен цвят, напомнящ светещ мъх. Тялото не притежаваше люспи, каквито юношата бе зървал по туловищата на другите подобни създания: вместо това то изглеждаше уязвимо меко. В добавка с това го покриваха разранени слоеве, причинени от триенето в стените. Беше видно, че това създание е прекарало целия си живот тук, в този затвор, където е било донесено като малко. Тази килия ограничаваше единствения му познат свят.

Уинтроу се огледа. Да, приливът можеше да достигне до отвора, донасяйки прясна морска вода със себе си. А храна? Явно някой специално хранеше змията.

Създанието се раздвижи сред езерцето си — по-скоро раздвижи опашка, защото тясното пространство не му предоставяше особена свобода. Това усилие изви тялото ѝ. Под състрадателния поглед на Уинтроу змията се опитваше да се намести по-удобно. Но не можеше, не и изцяло. Някой от сегментите на тялото ѝ трябваше да остане напрегнат.

— Значи си свикнало да те хранят — обърна се той към създанието, забелязал очакването му. — Но защо те държат тук? Като домашен любимец? Или като атракция?

Съществото наклони глава, заинтригувано от думите му. Подир това то потопи огромното си чело във водата, за да го навлажни. Дори това просто движение изискваше големи усилия: при опит да повдигне муцуна цялото му тяло се напрегна. Подобни безчетни напъни бяха загладили стените на затворническата кухина.

Създанието нададе вик, напомнящ грака на гарван, и най-сетне освободи глава. От едната страна на лицето му бе изникнала прясна рана: от нея лепкаво сълзеше зеленикава слуз.

Съчувстващият Уинтроу отново обхвана решетките. Те се въртяха свободно, ала бяха забодени дълбоко в скалния под и в тавана, без да помръдват. Юношата коленичи да огледа основата им, което скоро му предостави отговора.

Под пясъка и натрупалата се мръсотия той откри следите от строителна дейност. Това означаваше, че най-вероятно в горната си част решетките са поместени в отвори, пробити в скалата, след което улеят в долната част, спомогнал за монтирането им, е бил запълнен с камъни, застопоряващи другия край на металните пръти.

Последващият оглед му показа, че представата му е била правилна. Уинтроу опита да размести пръчките една по една. Всяка от тях се раздвижваше, някои в по-голяма степен от останалите.

След като знаеше как са били поставени решетките, можеше ли да ги отстрани?

Забравил Кенит и плажа, Уинтроу коленичи на пода, замете с ръка остатъците от пясъка, след което забърса камъка с ризата си. Скъпият нож, подарен му от Ета, се превърна в инструмент за остъргване на хоросана между отделните каменни блокове.

През цялото време създанието не отделяше поглед от работата му. От настойчивия му интерес човек можеше да остане с впечатление, че съществото осъзнава вероятността да се окаже свободно.

Работейки, юношата мислено сравни ширината на туловището с решетките. Най-малко три трябваше да отстрани, може би четири.

Той напредваше бавно. Хоросанът беше стар и ронлив и ако трябваше да се съобразява единствено с него, Уинтроу отдавна щеше да е приключил. Ала и самите каменни блокове затрудняваха напредъка му: те идеално се напасваха едни с други; и в изработката, и в поставянето им личеше умението на майстор. Ръцете на момчето, макар и загрубели, бързо започнаха да се покриват с мехури. Коленете започнаха да го болят заради неудобната позиция върху твърдия камък.

В един момент младият жрец се приведе и издуха изстърганите бучки, за да пъхне връхчетата на пръстите си в процепа. Той вече виждаше, че ще успее да подкопае достатъчно от фугата, за да успее да отмести каменния блок, но щяха ли да му стигнат силите?

Камъкът леко помръдна в отговор на усилието му. Да, щеше да стане. Уинтроу отново взе ножа и поднови работата си, макар че раненото рамо отново започваше да го боли. А създанието продължаваше да го наблюдава със златните си очи.

Докато двамата достигнат плажа, Ета беше плувнала в пот. През целия път насам тя неусетно бе помагала на Кенит, преструвайки се, че търси близостта му. Значителен процент от потта ѝ се дължеше именно на това напрежение, а не на задушливата горещина.

Понякога при вида на изгубилото съразмерността си тяло на нея ѝ идеше да закрещи към несправедливата съдба. Високото и силно тяло, нявга изпълвало я със страхопочитание, бе започнало да се изкривява по характерния за недъгавите начин — мускулите от засегнатата страна на тялото му трябваше да компенсират за липсата на крак. Тя забелязваше, че любимият ѝ обмисля всяко свое следващо движение, за да не се унижи с някоя проява на слабост. Неговият хищнически дух не бе угаснал и амбициите му не се бяха свили. Но тя се боеше, че тази негова пламенност може да се окаже непосилна за отслабеното му тяло.

— Къде е Уинтроу? — остро попита капитанът. — Не го виждам.

Ета заслони очи и се вгледа в плажа.

— Аз също не го виждам — притесни се тя.

Нищо на извития бряг и платото не можеше да го скрие. Къде беше изчезнал тогава? Жената примижа заради отразения в морето блясък.

— Може вече да е прекосил плажа. Възможно ли е Чуждите да са го пресрещнали и да са го отвели някъде?

— Не зная — изръмжа Кенит. Той повдигна ръка и посочи към отсрещния край на плажа, където част от сушата се врязваше в морето. — Там има скала с ниши, където са изложени намерените съкровища. Чуждият може да го е отвел там, за да може и Уинтроу да остави находката си. Мамка му! Трябваше да бъда с него. Исках да чуя какво ще му каже създанието.

Тя реши, че Кенит ще обвини нея за забавянето си. Но той само намести патерицата и кимна към скалата с нишите.

— Помогни ми да отида там — изръмжа пиратът.

Плажът бе изграден от сух пясък и ивици черна скала — гледка, от която сърцето ѝ се сви. Водата се беше отдръпнала почти изцяло. Скоро тя щеше да започне да настъпва към брега и постепенно да го залива. Скоро гребците от лодката щяха да очакват завръщането им…

Би било много по-разумно тя сама да изтича напред и да потърси Уинтроу, вместо да принуждава Кенит да прекосява целия плаж. И Ета едва не изрече гласно тази си мисъл. Ала в крайна сметка тя мълчаливо хвана любимия си под ръка. Нямаше съмнение, че и нему е хрумнала тази възможност. Щом той предпочиташе да отидат заедно, тя щеше да му помогне.

Уинтроу бе успял да разкървави ръцете си, а болното рамо пулсираше мъчително, по времето, когато отмести първия блок. Дори и по-тежък от очакваното, веднъж подкопан, камъкът отстъпи: юношата успя да подпъхне пети в образувалата се фуга и да тласне блока с крака. Първият от металните пръти стоеше оголен.

Уинтроу се изправи, разтърка кръста си и стисна решетката с две ръце. Със скърцане пръчката започна да се повдига. Змията развълнувано плесна с опашка във водата.

— Още е рано да се радваш — процеди юношата: прътът се оказваше по-тежък от предвиденото. Той се намести по-удобно, сграбчи я отново и повторно напъна. Неочаквано единият край изникна от земята. Младежът започна да я накланя, за което бе възнаграден с дъжд стара мазилка. Уинтроу не успя да удържи преградата, ала тя не падна обратно в жлеба си. Това му позволи да хване свободния край и да започне да го издърпва към изхода.

Прътът се спускаше бавно, с метален протест. В края на процеса Уинтроу загуби равновесие и тежко седна на пода, а прътът издрънча край него с трясък, отекнал като звъна на наковалня. Отгласът му изпълни пещерата.

— Това беше първият прът — обърна се той към змията.

Прозрачни клепачи за момент покриха големите златисти очи. Създанието повдигна глава над водата и я разтърси. Около шията му заблестяха множество петънца, искрящи като звезди. При раздвижването му Уинтроу видя, че тези багри са се разпространили по цялото тяло — пъстри като опашката на паун. Дали с тази проява съществото не изразяваше гнева си? Може би то се чувстваше заплашено от работата му. Бедното създание бе прекарало целия си живот тук и вероятно бе решило, че посетителят заплашва леговището му.

— Следващия път, когато водата се издигне, ще можеш да излезеш. Стига да искаш — обясни юношата, макар да знаеше, че за създанието думите му са просто звуци. То надали можеше да разтълкува успокояващия му тон.

Без да обръща повече внимание на съществото, Уинтроу пристъпи към следващия елемент на решетката. Сега работата му вървеше много по-бързо: празнината, образувала се от отделянето на първия блок, предоставяше удобна позиция за работа. Този камък дори не му се наложи да избутва изцяло, достатъчно беше да го отмести на разстоянието, което да позволи на следващия прът да излезе.

Втората метална пръчка се оказа по-хлабава и освен това юношата вече бе придобил рутина.

По време на изтеглянето ѝ му хрумна, че някой може да се разгневи на стореното от него. Може би целият този шум щеше да привлече вниманието на стопаните на острова.

Той довърши с изваждането на пръта, остави го да издрънчи на земята и пристъпи обратно до прага на пещерата, за да се огледа. Наоколо беше пусто, ала съществуваше друга заплаха: водата отново прииждаше към брега. На хоризонта се бяха струпали буреносни облаци, а вятърът духаше откъм морето и сякаш подканяше прилива да бърза. Водораслите, по-рано отпуснати неподвижно върху сушата, сега потрепваха под първия допир на водата. Имаше вероятност приливът да го завари тук.

А дори и да не станеше така, пак трябваше да се съобразява с Плажа на съкровищата, оракула и лодката, която ги изчакваше да се върнат при следващия прилив. Кенит сигурно беше побеснял.

Прегърнал болната си ръка, Уинтроу наблюдаваше как вълните се приближават бързо. За това той не можеше да направи нищо. Ако останеше тук, водата щеше да го залее. Дори и сега щеше да му се наложи да джапа по плажа, за да се върне.

А той трябваше да си върви. Беше сторил всичко, което бе могъл.

Зад гърба му долетя стържене. Юношата се обърна навъсено и се вцепени.

Създанието се беше надигнало от водата и се блъскаше в стените на килията си. Главата му, извита настрани, стоеше заклещена в отчасти отстранената решетка. Тялото му, макар дребно и деформирано, все така съдържаше сила, проличаваща в разстоянието, което изминаваха вдигнатите пръски.

— Върни се! — напразно извика Уинтроу. — Отворът още е прекалено малък! И водата още не е дошла.

Защо той продължаваше да си внушава, че животното е способно да го разбере? То отново се хвърли срещу решетките, като съумя единствено да се вклини по-силно. Опитът му да се върне назад се оказа неуспешен. Съществото се беше заклещило.

Със свито сърце юношата осъзна, че това предрешава и неговото бъдеще: той не можеше да остави създанието пленено. То бе започнало да се гърчи, трескаво шаващо с хриле и челюсти. В движенията на опашката вече започваше да личи отчаяние. Ако Уинтроу успееше да отстрани още един прът, съществото щеше да успее да се върне обратно във вира си. Нямаше да бъде свободно, но и нямаше да се е задушило.

Ако побързаше, Уинтроу щеше да спаси и собствения си живот.

Момчето предпазливо се приближи, за да прецени над кой от оставащите пръти ще е най-добре да съсредоточи усилията си. Гърчовете на съществото бяха разклатили един от блоковете — и освен това го бяха покрили със слуз, която определено нямаше да улесни отместването му.

Той взе един от вече отстранените пръти, за да го използва като лост. Заради дължината си елементът не беше особено подходящо оръдие на труда, но с негова помощ на Уинтроу нямаше да се налага да докосва слузта и да се доближава до създанието. Пленените животни не се колебаеха да хапят, а подобно създание с лекота би го прехапало на две.

Юношата блъсна импровизирания лост между два от оставащите пръти и напрегна. За съжаление това означаваше, че за момент натискът върху шията на плененото същество ще стане още по-силен. То изрева, но изненадващо не замахна към Уинтроу. Каменният блок започна да се отмества. Проклетият лост беше прекалено дълъг и се блъскаше в стените на кухината. Най-сетне камъкът бе избутан достатъчно. Сега му оставаше да извади пръта.

— Не ме хапи! — обърна се той към създанието. То явно разбра поне намерението му, защото притихна, тежко местещо хриле. А може би просто отслабваше, умирайки? Уинтроу отказваше да мисли за това, както отказваше да мисли за минаващото време. Той сграбчи пръта с две ръце и го повдигна.

И изрева.

Ръцете му пламнаха, прилепени към покрития със слуз метал. Но тази агония на плътта бледнееше пред болката на знанието.

Той позна нейната болка; осъзна мъките на разумно същество, останало пленено в продължителност, трудна за осмисляне. Заедно с нея той вдишваше парещ въздух. Негова беше станала болезнено уязвимата кожа, измъчвана от сухота. Негов беше страхът ѝ, че скоро щеше да стане прекалено късно. Тя трябваше да избяга сега, иначе щеше да е прекалено късно за всички им.

Уинтроу конвулсивно се оттласна от решетката. Тялото му отхвърли болката с рязкост, запратила го на пода. Там юношата остана да лежи, задъхан. Никога през живота си не бе изпитвал подобна близост с чужд ум. Дори връзката му с живия кораб се превръщаше в неумел и безчувствен мост в сравнение с това сливане. По време на мига, в който бе протекло всичко, Уинтроу не бе могъл да разграничава между себе си и животното.

Не, той вече не можеше да я нарича така: тя с нищо не му отстъпваше. А предвид всичко онова, показано му от допира, тя може би и го превъзхождаше.

В следващия миг момчето вече се изправяше на крака. То разкъса ризата си, омота я около ръцете си и отново се приближи до пръта. Този път можеше да разчете разсъдъчност в огромните златисти очи.

Уинтроу сграбчи пръта и отново напрегна. Беше по-трудно, защото покриващата метала субстанция го правеше хлъзгав, дори и за обвитите с плат ръце. Едва на третия опит прътът се раздвижи.

В момента, в който долният край излезе от жлеба, морската змия тласна тялото си напред и избута решетката с лекота. Уинтроу отхвърча встрани, изблъскан. Гъстата слуз, покриваща тялото му, го опари. Той извика от болка. Пред очите му платненият панталон се разпадаше.

— Долу няма вода! — извика юношата с глас и с мисъл. — Само скали. Ще се убиеш.

Смъртта е за предпочитане.

Тя продължаваше да се изнизва край него, разтягаща част по част дължината на тялото си. Това беше отчаяна постъпка. Тя не беше сигурна дали бягството ще ѝ донесе свобода или смърт. Но знаеше, че е оставила пленничеството зад себе си.

Така е. Съжалявам, че те нараних смъртоносно.

— Всичко е наред — промълви Уинтроу. Той дори не беше сигурен, че е мъртъв: той се намираше извън себе си. Не. Той беше надраснал себе си. Това напомняше състоянията на транс в манастира, в които бе изработвал своите витражи, но настоящото усещане бе много по-мащабно. Болката на прогорената кожа се усещаше съвсем леко, като нещо незначително. Сега разбирам, въздъхна той. През цялото време ти си присъствала в творбите ми: змиите и драконите. Как си знаела, че ще дойда при теб?

Ти откъде знаеше да дойдеш при мен? — почуди се тя в отговор. Но не го дочака, а изтласка тялото си навън.

Уинтроу се напрегна, опасяващ се, че ще чуе как тежкото тяло се размазва върху пясъка. Но нейната дължина я спаси. Предната част на туловището си женската спусна, докато все още оставаше вклинена в пещерата. Веднъж докоснала земя, тя спусна задната част на тялото си.

Странно: Уинтроу вече не я докосваше, но продължаваше да я усеща ясно. Жежкото слънце я пареше. Пясъкът лепнеше по нея. Тя се претърколи безпомощно върху скалите, изхабила силата си. Нейните мускули се нуждаеха от обгръщаща вода, която да подема тежестта ѝ; хрилете не бяха способни да извличат живителен дъх от въздуха. Приливът леко докосваше корема ѝ, без да я залива — това не беше достатъчно. След всички тези усилия тя щеше да умре на плажа. Да се превърне в храна за раците и чайките.

С Уинтроу се случваше нещо. Цялото му тяло реагираше. Очите му подпухваха, почти невиждащи, дъхът му се движеше трудно. От очите и носа му се стичаха секрети, кожата му пламтеше. Въпреки това той се изправяше и се приближаваше към изхода на пещерата. Парче от разкъсаната му риза все още обвиваше едната му ръка.

На плажа под себе си той виждаше златнозеленото тяло на змията, съсухряно от жегата. Той възнамеряваше да слезе при нея.

Този път тясната пътека съумя да прояви коварството си: юношата не успя да довърши третата си крачка, а полетя надолу. Мекото тяло на змията спря падането му, но донесе със себе си усещането за вряща мазнина. Уинтроу изпищя от болка. Тя беше прекалено мащабна, за да бъде позната от неговото съзнание, а субстанцията, покриваща кожата ѝ, разяждаше неговата.

Юношата се претърколи встрани, върху камъните. Една вълна колебливо облиза лицето му и избяга. Хладният допир на водата бе благословия, нейната соленост представляваше проклятие за оголената му плът.

Обилието.

Целият копнеж, достижим за едно безсмъртно сърце, се съдържаше в тази единствена дума.

Вълната бе навлажнила ризата, омотана около протегнатата ръка на Уинтроу. Разкъсаният плат бе напоен с морска вода. Юношата започна да пълзи към нея. Светът бе толкова неясен, а в същото време следобедното слънце печеше ожесточено върху него. Или може би върху нея.

Той успя да освободи ръката си и да хвърли парцала върху едното ѝ хрило. Парчето риза изглеждаше незначително край главата ѝ.

И все пак ме облекчава. Всички ние ти благодарим.

— Ние? — Уинтроу изрече това гласно, макар да не смяташе, че тя реагира на думите му.

Останалите от моя вид. Аз съм последната, която може да ги спаси. Аз съм Помнеща. Аз съм една от Онези, които си спомнят. Заради изминалото време вече може да е твърде късно. Ала ако не съм закъсняла и успея да ги спася, ние винаги ще те помним. Нека това бъде утеха за тебе, създание с миг живот.

— Уинтроу. Казвам се Уинтроу.

Следващата достигнала ги вълна напредна малко повече. Женската немощно потрепна в отговор и успя да се изтласка по-близо до водата. Но пак не беше достатъчно. Дали ако Уинтроу се отдалечеше достатъчно от нея, щеше да престане да споделя болката ѝ? И неговата собствена болка му беше предостатъчна. Но това му се струваше прекомерно усилие.

Той остана да лежи и да очаква някоя от вълните да го повдигне, за да може да доплува при себеподобните си.

При първия писък Кенит застина.

— Какво беше това?

Звукът бе прозвучал със странно ехо.

— Не зная — смутено отвърна Ета и бързо се огледа. В този момент тя се чувстваше незащитена. Пътеката и лесът бяха останали далеч зад тях; тук имаше единствено пясък, скали, безкрайно море и жарко слънце. На хоризонта тъмнееха облаци, вятърът донасяше миризмата на дъжд.

Тя не бе сигурна от какво точно се страхува, ала знаеше със сигурност, че няма къде да се укрие. А никаква заплаха не се виждаше — нищо, на което да припише писъка.

Последва заплашителна тишина.

— Какво ще правим? — продължи жената.

Бледите очи на Кенит оглеждаха плажа във всички посоки и се повдигнаха към платото над тях. Той също не видя нищо.

— Ще продължим към скалата… — поде пиратът, но не довърши.

Ета проследи погледа му — и видя създание, което със сигурност не бе се намирало там. Със сигурност. Край него не се виждаха места, където би могло да се укрива.

Предната част на изникналото от нищото създание бе висока колкото Кенит, но продължаваше в тлъсто туловище, напомнящо плужек. Под погледа ѝ то раздвижи крайници — гъвкаво грациозни, с дълги ципести пръсти. Тялото, сиво-зелено и влажно, бе обгърнато с бледожълт плащ. Рибешките очи се взираха в тях заплашително.

— Назад! — обяви създанието. — Вървете си! Тя е наша!

В съскавия глас също се долавяше заплаха. Дори самата миризма на съществото ужасяваше, макар Ета да не можеше да посочи защо. Във всеки случай тя знаеше, че би желала да се махне колкото се може по-бързо. Това създание наистина изглеждаше Чуждо.

Тя сграбчи Кенит за ръката и умоляващо я задърпа:

— Да си вървим…

Със същия успех би се опитала да поведе със себе си статуя.

— Успокой се, Ета. Изслушай ме. Това е магия, внушение. Той се опитва да ти внуши страх. Не му позволявай. Той не е толкова страховит. — С усмивка на превъзходство пиратът потупа талисмана на китката си. — На мен той не може да влияе. Довери ми се.

Ета се опита да се вслуша в думите му, но не можеше. Вятърът продължаваше да донася миризмата на съществото до нея: миризма, която тя инстинктивно разпознаваше. Мъртва, разлагаща се човешка плът. Вонята я отвращаваше, самият му вид я отвращаваше. Тя се чувстваше осквернена под този студенокръвен поглед.

— Моля те — повтори тя към Кенит.

Ала любимият ѝ вече се бе втренчил в Чуждия и беше престанал да ѝ обръща внимание. С изненадваща сила той се освободи от ръката ѝ — просто необходимата за отърсване сила. Тя бе свободна да бяга, стига да поискаше.

Ета не го стори. Макар сама да не осъзнаваше как, тя успя да устои на желанието си да побегне. Може би тя попадаше под влиянието на Кенитовата невъзмутимост: с дързост, която ѝ се струваше немислима, нейният любим направи първата крачка. Съществото се издигна още по-високо, гърчещо сегментираните си като червеи крайници.

— Назад! — кресна създанието.

Кенит се усмихна и сви рамене.

— Ела — каза ѝ той и я поведе обратно към гората. Ета цялата потръпна от облекчение: най-сетне двамата поемаха назад.

Тя побърза да се изравни със спътника си. Пиратът често поглеждаше назад, а Ета оставаше загледана в краката си: тя не можеше да понесе да поглежда Чуждия. Тя дори се притисна близо до любимия си, на което Кенит не се възпротиви.

Но неочаквано той спря и усмихнато се обърна към нея.

— Тъй. Вече знаем. И ще го изпреварим.

Жената се престраши да погледне през рамо. Създанието трескаво пълзеше по пясъка, но напук на цялата си настойчивост напредваше бавно.

Самият вид на създанието бе достатъчен, за да я облее с противната воня. Ета затрепери.

— Престани да се боиш — нареди Кенит. Сякаш тя можеше да задейства страха си по свое желание. — Погледни как се забърза тварта в мига, в който реши, че ние с теб си отиваме. Онова, което иска да защити, се намира в тази посока. Ела. Ще трябва да вървим колкото се може по-бързо.

Немислимо. Тя ужасено стисна очи.

— Кенит, моля те. — Тя проточи последните срички в молба. — То ще ни убие.

Пиратът я сграбчи над лакътя (пръстите му се впиха грубо) и я разтърси.

— Прави каквото ти казвам, Ета. Няма от какво да се боиш, аз ще те защитя. Върви сега.

Кенит отново намести патерицата си и се втурна обратно. Той се движеше като някакво дългокрако насекомо, компенсиращ с полюшване липсващия си крайник. Пясъкът и камъчетата се разместваха под тежестта му, ала се оказваха прекалено бавни да спрат устрема му.

Зад тях се разнесе гневния глас на Чужд. Още викове прибавиха ехото си към този възглас. Ета стреснато погледна назад: създанията изникваха едно след друго. Но откъде се появяваха? Изпод самата твърд ли изникваха?

Тя не остана да размишлява над метода им на укриване, а се втурна подир Кенит. След няколко крачки жената се спъна, разранявайки длани при падането си. Но тя скочи веднага и поднови тичането си, без да обръща внимание на камъчетата, изпълнили ботушите ѝ.

Ета се изравни с капитана при втория писък.

— Това е Уинтроу! — изхриптя Кенит, пребледнял. — Зная, че е той. Уинтроу! Тук сме, момче, идваме!

И макар да изглеждаше невъзможно, той ускори крачка. За Ета беше лесно да го последва при вида на тътрещите се подире им Чужди. Създанията се придвижваха като моржове, някои от тях стискаха къси тризъбци.

Устата на Ета беше пресъхнала от умора и от ужаса в края на плажа. Там ги очакваха единствено скали. Кенит започна да се оглежда, дирейки пътека или някакви следи. Той отметна глава и си пое дъх:

— Уинтроу!

Отговор нямаше. Преследвачите неумолимо се приближаваха. Откъм морето духаше все по-силен вятър, първите капки дъжд вече посипваха плажа.

— Кенит, приливът се задава! — отчаяно, без дъх промълви Ета. — Лодката ще ни чака. Може би Уинтроу е тръгнал назад, към нея.

Тогава те чуха пронизителен писък.

Ета застина, но Кенит не се поколеба: с все патерицата си пиратският капитан нагази във водата. Самата жена не бе сигурна в посоката, от която бе дошъл звукът — заради рева на вятъра беше трудно да се определи. И въпреки това тя последва спътника си, макар това да означаваше, че към песъчливите камъчета в ботушите ѝ ще се присъедини и морска вода.

Тя плахо погледна назад. Чуждите все още упорстваха подире им: тази гледка бе достатъчна, за да я вцепени.

От ужаса я откъсна връхлитането на бурята. Денят притъмня. Сред напиращите вълни и струи Ета продължи да крачи редом с Кенит. Тя се вкопчи в ръкава му — за да му помага да остава прав и за да не го изгуби във вълните.

— Къде отиваме? — попита жената. Налагаше ѝ се да крещи, макар и вървяща досами спътника си, за да надвика бурята.

— Не зная. Ще заобиколим скалата!

Настойчивите капки дъжд бяха прилепили косата му по контурите на черепа. От мустаците му се стичаха капки. При отминаването на всяка вълна Кенит залиташе.

— Защо?

Той не ѝ отговори, а продължи да крачи с мълчаливо упорство. Не ѝ оставаше друго, освен да го последва.

Дъждовните капки започваха да губят топлината си, дължаща се на летния ден: със затулването на слънцето въздухът захладня, а вълните на свой ред поеха хладината от него. А Ета се опитваше да не обръща внимание на студените им удари. И да не се тревожи за лодката, която чакаше от другата страна на плажа. Моряците нямаше да тръгнат без тях. Те не биха изоставили Кенит.

Пиратът неочаквано извика, протегнал пръст.

— Там! Ето го!

Зад скалата имаше малък каменист плаж, ограден от тъмни шистови скали. Точно върху този плаж тялото на Уинтроу се полюшваше в ритъма на вълните. До него лежеше някаква огромна и длъгнеста зелено-жълта буца. Буцата помръдваше — тя беше жива.

Неочаквано огромната форма повдигна глава. По формата на муцуната Ета можа да различи, че в действителност това е морска змия, макар и деформирана. Огромни златни очи се взираха насреща ѝ.

Поредната вълна почти повдигна огромното туловище. Змията стрелна глава под прииждащите води и отново я надигна. И тръсна глава. Около шията ѝ настръхна грива от пипалца. Над тях змията разтвори паст — червеникава, с дълги бели зъби — и нададе рев към бурята.

— Уинтроу! — отново изкрещя Кенит.

— Той е мъртъв! — отвърна му викът на Ета. — Мъртъв, любими. Змията го е убила. Да си вървим. Да си вървим, докато можем.

— Не е мъртъв. Той се движи.

На Ета почти ѝ се стори, че е доловила мъка в гласа му.

— Заради вълните е. — Тя леко започна да подръпва ръката му. — Трябва да вървим. На кораба.

— Уинтроу!

Този път главата на момчето се раздвижи по начин, който не можеше да бъде приписан на вълните. Разраненото му лице бе неузнаваемо.

— Кенит — пророниха подпухналите устни.

Ета реши, че този стон е зов за помощ. Но юношата си пое дъх и с ново усилие извика:

— Пази се! Мерзките…

Ципеста ръка се обви около бедрото ѝ. Ета изпищя. Разтърсена от ужас, тя се извърна с лице към противника си. Противни очи се взираха насреща ѝ сред скосена, лиса глава. Създанието се озъби и раззина челюст, достатъчно голяма за поглъщането на човешка глава.

Тя не осъзна кога Кенит е изтеглил оръжието си. Видя единствено как металът на ножа разкъсва еластичната плът. Отделеният крайник се сгърчи конвулсивно, преди да се свлече надолу по крака ѝ. Чуждият нададе възмутен рев и се вкопчи в раната си.

Пиратът невъзмутимо освободи крака ѝ и замери Чуждия със собствената му ръка.

— Не им се оставяй да те стряскат така! — кресна капитанът. — За украса ли носиш този нож, жено? Да не си забравила коя си?

Той възмутено се извърна, за да посрещне следващия си противник.

Последните му думи пробудиха нещо в нея — а може би това влияние се дължеше на допира до оръжието ѝ. Тя стисна дръжката на ножа, изтегли го от канията и гневно изкрещя към създанията, които се опитваха да я заблудят. Ета веднага замахна към един от Чуждите, разкъсвайки гумена плът. Създанието не отвърна на атаката ѝ, а се отдалечи с грациозност, каквато не бе демонстрирало на сушата.

Кенит бе приключил с Чуждия, понечил да я нападне. Други от противните същества не понечиха да се нахвърлят към тях. Не, те ги заобикаляха с намерението да обкръжат Уинтроу и лежащата змия.

— Тя е наша!

— Тя е нашата богиня!

— Няма да ви позволим да отвлечете нашия оракул!

— Откритото на Плажа на съкровищата винаги трябва да остане!

Техните думи звучаха като крясъците на жаби. Те наобиколиха змията. Някои заплашително повдигнаха късите си тризъбци. Какво възнамеряваха да правят? Да убият змията? Да я завлекат някъде?

Каквото и да бе намерението им, Уинтроу възнамеряваше да им попречи. Той се бе изправил на крака, макар това да изглеждаше невъзможно на Ета, защото тялото му беше подуто като отдавнашен труп. Сред подпухналия лик очите му почти не се виждаха. И въпреки това той успяваше да пристъпва сред вълните, за да застане между змията и нейните мъчители.

— Отдръпнете се, Мерзости! — ясно произнесе той. — Пуснете Тази, която си спомня, да изпълни съдбата си.

Гласът му бе отчетлив и в същото време звучеше странно: наизустената реплика на непознат език, чието значение е било заучено, а не осъзнато. Една от вълните едва не го повали обратно. Същата вълна обгърна туловището на змията и го повдигна, а тя се оттласна към морето. След още няколко обливания тя щеше да заплава сама.

Чуждите също осъзнаваха това, защото се стрелнаха напред, нанасящи удари във въздуха и към брега, за да я принудят да се отдръпне. Един от тях се насочи към Уинтроу. Подутата ръка на момчето се стрелна към колана и изтегли ножа. То се опита да заеме стойката, на която Ета го беше научила.

Това простичко движение я разтърси. Тя осъзна, че е застанала неподвижно, макар и с нож в ръка, и наблюдава безучастно. Нима щеше да стои и да гледа как той умира?

С внезапен писък Ета се хвърли напред, без да усеща съпротивлението на водата. Веднага щом се озова достатъчно близо, тя впи оръжието си в туловището на създанието. Жилавата, гумена плът поддаде под метала.

Този ѝ замах не успя да нарани противната твар: Чуждият, макар и невъоръжен, замахна към Уинтроу. Юношата успя да нанесе един чист удар, преди противникът му да го стисне за китката. Неочаквано момчето застина.

Ета добре познаваше ужаса, който го беше вцепенил. Тя сграбчи ножа си с две ръце и го забоде дълбоко, раздирайки. Отново нямаше кръв. Дори не личеше, че създанието чувства ударите ѝ. Жената го наръга за трети път, по-високо. Кенит изникваше край нея, за да нанесе удар към стисналата момчето ръка. Чуждият се плъзна встрани, повличайки Уинтроу със себе си.

И тогава главата на водната змия се издигна над тях. Нейните челюсти стиснаха горната половина на Чуждия, повдигнаха го над водата и презрително го изплюха встрани. Уинтроу залитна, изгубил равновесие в битката. Кенит веднага го хвана за ръката.

— Държа го… Да вървим!

— Тя трябва да избяга! Не им позволявайте да я пленят отново! Тя Помни, тя трябва да се върне при останалите!

— Ако говориш за змията, тя ще прави каквото си иска, с или без наша помощ. Хайде, момче. Приливът се задава.

Ета хвана другата му ръка. Заради отока си юношата не виждаше почти нищо, лицето му червенееше в различни оттенъци на възпаление. Подобно на саката стоножка, тримата се отправиха обратно към сушата. Дъждът продължаваше да вали, а окуражени от него, вълните бяха набрали сила. В никой момент водата не се отдръпваше по-долу от коленете им. Напливът на океана подронваше пясъка изпод краката им.

При тези условия беше същинска мистерия как Кенит успява да се задържи на крака. Пиратът не само запазваше равновесие, а и смогваше да придърпва Уинтроу.

Скалата се врязваше в морето. Налагаше им се да навлязат още по-дълбоко, за да приключат заобикалянето ѝ и да се върнат на плажа. А преходът им далеч нямаше да приключи с достигането му… Ета си забраняваше да мисли за дългото прекосяване на острова, към лодка, която може би отдавна си беше отишла.

Тя погледна назад само веднъж. Змията беше свободна, но не бе избягала. Вместо това тя преследваше Чуждите и един по един ги нападаше. Някои отхвърчаха прехапани на две половини, други падаха обратно премазани от натиска на челюсти. През цялото време Уинтроу не спираше да повтаря една и съща дума с ненаситна ненавист.

— Мерзости! — процеждаше той. — Мерзости…

Започваха да връхлитат по-високи вълни. За момент Ета изгуби песъчливата твърд под краката си; отминаването на вълната я завари изгубила равновесие. Тя се вкопчи в момчето, за да се задържи права. Но тогава връз тримата се стовари нова водна стена. Ета чу как Кенит изкрещява, а в следващия миг тя се намери във водата, вкопчена в ръката на Уинтроу. Вълните носеха със себе си утайката на пясък и тези частици противно глождеха очите ѝ.

Край себе си тя зърна патерицата на Кенит и веднага се вкопчи в нея. Самият Кенит се протегна към нея и я сграбчи болезнено за ръката.

— Към брега! — заповяда той.

Но къде се намираше брегът? Ета не можеше да се ориентира. Сепнатият ѝ поглед откриваше единствено черни скали, кипящи вълни и останките от неколцина разкъсани Чужди. Змията беше изчезнала. Плажът беше изчезнал. Тримата или щяха да бъдат размазани върху скалите, или да се удавят в открито море.

Тя отчаяно се вкопчи в Кенит. Уинтроу почти бе престанал да се бори и потрепваше немощно.

— Вивачия — произнесе Кенит.

Вълна ги повдигна по-високо. Този път Ета можа да зърне извития плаж. Как така за толкова кратко време се бяха отдалечили на толкова голямо разстояние от него?

— Натам! — извика тя. Чувстваше се притисната между двамата си спътници. Въпреки това жената се обърна към сушата и трескаво започна да се оттласква с крака.

Усилието ѝ не направи никакво впечатление на водите.

— Никога няма да успеем! — отчая се Ета. За момент водата заля лицето ѝ. Трябваха ѝ няколко мига, за да се опомни. — Натам, Кенит! Брегът е натам!

— Не — поправи я той. Удивена радост бе изникнала върху лика му. — Спасението ни ще дойде от обратната посока. От кораба. Насам, Вивачия! Тук сме!

Ета уморено извърна глава. Сред струите дъжд тя действително различи нарастващия силует на живия кораб. Вече се виждаше как моряците се приготвят да спуснат лодка.

— Няма да успеят да стигнат до нас навреме — продължи да се отчайва жената.

— Имай доверие на късмета, обична моя. Всичко е в късмета! — укори я Кенит. И със свободната си ръка той решително заплува към кораба.

Спасяването си той осъзнаваше смътно. Достатъчно ясно, за да изпита раздразнение. В момента той се чувстваше толкова жив, тъй изпълнен със спомени и възприятия — искаше му се единствено да застине, за да ги осмисли, изпита и оцени. Вместо това някакви ръце продължаваха грубо да го влачат със себе си. И гласове имаше. Женският не спираше да му крещи да оставал буден. Разтърсване съпровождаше този глас. Мъжкият глас крещеше към жената да държала лицето му над водата, да не му позволявала да се удави. Искаше му се двамата просто да млъкнат и да го оставят на мира.

Той си спомняше толкова много. Помнеше съдбата си, помнеше животите, предшествали настоящия. Всичко изглеждаше тъй ясно. Нему бе писано да съхранява паметта за всички змии. Той трябваше да пази спомените, докато не настъпи времето змиите да се стекат към него и с допир да възвърнат полагащото им се наследство. Той трябваше да ги поведе обратно към дома, към онова място далеч нагоре по реката, където щяха да открият и сигурност, и уникалната почва, от която да изготвят пашкулите си. Край реката щяха да ги очакват водачи, които да ги пазят по време на пътуването им и по време на тяхната метаморфоза. Толкова много време бе изминало, ала сега той беше свободен. И всичко щеше да бъде наред.

— Първо вземете Уинтроу, той е припаднал.

Отново мъжкият глас, изтощен, но въпреки това властен. Нов глас кресна:

— Са всемилостиви, под тях има змия! Точно под тях е! Бързо ги качвайте!

— Гадината докосна момчето! Издърпайте го, бързо!

Хаос от движение, последван от болка. Заради отоците тялото му бе забравило способността си да се извива. Въпреки това те го накараха да се превие, сграбчили крайниците му, изтеглиха го от Обилието и го преместиха в Недостига. Те го захвърлиха върху някаква корава и неравна повърхност. Уинтроу остана да лежи задъхан, с надеждата, че хрилете му няма да изсъхнат преждевременно, преди да е успял да избяга.

— Каква е тази гадост по него? Опари ми ръцете!

— Трябва да го измием — посъветва нечий глас.

— Първо да го заведем до кораба.

— По това време той може и да е умрял. Поне лицето му да изплакнем.

Някой започна да търка лицето му. Болеше. Уинтроу раззина челюсти и се опита да изреве. Опитваше се да отдели отровите си, но гривата му отказваше да настръхне. Не, болката беше прекалено непоносима. Нейният прилив го тласна към предходен живот.

Той разперва криле и се стрелва. Алени криле, синьо небе. Под него пробягват зелени поляни, с тлъсти бели овни. В далечината проблясват кулите на град. Той може да се впусне в лов, а може и да се отправи към града, за да бъде нахранен. Над града кръжат дракони — като пъстролюспести риби, стрелващи се във водовъртеж. Той може да се присъедини към тях. Жителите на града ще го приветстват с песни, ще се радват, че ги е почел. Простовати, еднодневни създания… Кое удоволствие да избере? Той не успява да реши. И продължава да кръжи, да разсича вятъра с крилете си и да се плъзга над земята.

— Уинтроу. Уинтроу. Уинтроу.

Настойчивостта на мъжкия глас разтрошаваше видението му. Той неохотно се раздвижи.

— Уинтроу. Вижте, той помръдна, чува ни. Уинтроу! — Женски глас се прибави към мъжкия.

Най-древната магия, призоваването, го обгърна. Той беше Уинтроу Вестрит, обикновен човек. И изпитваше болка, ужасна болка. Някой го докосна, изостряйки болката. Той не можеше да избяга.

— Чуваш ли ме, момче? Почти стигнахме кораба. Скоро ще облекчим болката ти. Остани буден. Не се предавай.

Корабът. Вивачия. Уинтроу неочаквано се сгърчи от ужас. Ако Чуждите представляваха Мерзост, то какво представляваше тя?

Той мъчително си пое дъх. Трудно му беше да изпълни дробове, още по-мъчно: да издиша погълнатия въздух под формата на срички.

— Не — простена той. — Недейте…

— Скоро ще се върнем на борда на Вивачия. Тя ще ти помогне.

Той не можеше да продължи да говори — езикът му беше прекалено подут. Този оток не му позволяваше да настои да не го връщат на кораба. Част от него все още я обичаше, въпреки знанието за истинската ѝ същина. Но как щеше да живее с това знание? Можеше ли да го укрие от нея? Толкова дълго той бе вярвал, че тя е наистина жива. Не биваше да ѝ позволява да узнае, че в действителност тя е мъртва.

За пръв път морето им се противеше по подобен начин. Ета се свиваше в задната част на лодката, притиснала подгизналия Уинтроу в обятията си. Четирима гребци с мъка преодоляваха вълните. Сякаш две противоположни течения бяха сграбчили лодката и кораба — едното пречеше на Вивачия да се приближи, а другото злостно дърпаше гребната лодка и се опитваше да я изблъска обратно на брега. Вятърът продължаваше да лудува, опиянен от възможността да запраща и дъждовни, и морски струи.

Кенит седеше на носа. Толкова силна беше бурята, че пелената на дъжда размиваше силуета му, макар капитанът да се намираше на метри от Ета. Някъде в суматохата покрай достигането на лодката той бе изгубил патерицата си. И косите, и мустаците му се бяха изправили заради влагата.

Един от повеите за момент показа Мариета, спряла далеч от брега. Нейните платна се поклащаха спокойно, а палубите ѝ отразяваха слънчева светлина. Ета примигна. Не, не беше възможно наистина да е зърнала това.

Уинтроу лежеше отпуснат тежко в скута ѝ. Ако тя се приведеше съвсем ниско над лицето му, можеше да чуе тихия съсък на дъха му.

— Не спирай да дишаш, Уинтроу. Не спирай — говореше му тя. Ако не знаеше, че това е той, никога не би го познала.

Обезформените му устни леко шаваха. Може би той мълвеше нещо, но то оставаше напълно беззвучно.

Жената повдигна очи, за да не ѝ се налага да го вижда в подобно състояние. Кенит бе дошъл в живота ѝ и я бе научил как да бъде обичана. Той ѝ бе дал Уинтроу, с чиято помощ Ета бе познала приятелството. А ето че проклетите змии за пореден път ѝ отнемаха нещо — също в мига, в който се беше научила да го цени. Нейните сълзи се сливаха с дъждовните капки върху лицето ѝ. Случващото се беше непоносимо. Нима тя се бе научила да чувства отново, за да изпитва подобна болка? Нима съществуваше обич, която да оправдава мъката от загубата ѝ? Тя дори не можеше да прегърне умиращото момче, защото покриващата го слуз разяждаше дрехите ѝ, а най-малкият допир отделяше още от разранената му кожа. Ета се стараеше да го запазва неподвижен, без да го докосва. А лодката продължаваше да се поклаща и люлее, без да се приближава към кораба.

Тя откри, че Кенит гледа към нея.

— Не му позволявай да умре! — високо ѝ каза той.

Сякаш това зависеше от нея… Та тя се чувстваше безсилна! Дотолкова безсилна, че дори не виждаше смисъл да му отговаря.

Ета видя как Кенит се раздвижва. Тя реши, че той възнамерява да пропълзи към нея, за да ѝ помогне с нещо. Вместо това пиратът неочаквано се изправи, стъпил здраво на дъното. Едновременно с надигането си еднокракият се обърна с гръб към нея и гребците, с лице към връхлетялата ги буря. И вирна брадичка в предизвикателство. Вятърът блъскаше маншетите на ризата му и дърпаше косата му назад.

— Не! — изрева капитанът към стихията. — Няма да позволя да ми попречиш! Не и когато съм толкова близо! Ти няма да получиш нито мене, нито моя кораб! Кълна се в името на Са, Ил, Еда, Рибния бог и всички знайни и незнайни божества, че ти не ще получиш нито мене, нито онова, което ми принадлежи!

И той повдигна ръце, свил пръсти, готов да се вкопчи в самия насрещен вятър, за да го отстрани от пътя си.

— Кенит!

Гласът на Вивачия за момент заглуши бурята. Фигурата протягаше дървените си ръце към тях: стига да можеше, тя с готовност би се отделила от кораба и би се хвърлила във водата, та да им помогне по-бързо. Бурята си играеше с тежките ѝ къдрици; тя запрати една висока вълна над палубата ѝ. Зеленикава пяна облъхна дъските. Но Вивачия преодоля вълната и продължи пътя си, все така протегнала ръце. Заплахата на стихиите продължаваше да надвисва над нея, но въпреки това тя продължаваше да се приближава към Кенит, без грижа за собствената си безопасност.

— Аз ще живея! — изкрещя капитанът към бурята. — Това изисквам. — Ръката му сграбчи китката на другата. — Това нареждам! — ревна той.

И кралят сътвори първото си чудо.

Създанието се издигна в подчинение от дълбините на самото море, чиито вълни се противяха. Змията се надигна зад лодката, за да разтвори челюсти и прибави своя рев към неговия. Ета се сви, притискайки Уинтроу към гръдта си. Едновременно с това, скимтейки от ужас, тя започна да опипва пояса си за отдавна изгубения нож.

Но морската змия не ги нападна, а сведе главата си — изглеждаше, че се покланя пред онзи, въстанал срещу бурята. Привлечен от виковете на гребците, Кенит се обърна към нея. С бледо, изопнато лице, той протегна ръка към нея. Другите видяха, че устата му е отворена, но неговата повеля или беше безмълвна, или вятърът отнесе словата му. По-късно гребците щяха да разказват на другарите си, че повелята на капитана не била за човешкия слух.

Създанието допря широкото си чело до кърмата и започна да бута. Лодката се понесе към Вивачия. Кенит, изтощен от проявата на могъщество, тежко се отпусна обратно на носа. Ета не се осмеляваше да поглежда към него: не се чувстваше достойна да се вглежда в емоцията, която бе зърнала върху лицето му — нещо, достъпно само за благословените от самите богове.

Кърмата на лодката димеше заради зловонната змийска слуз. Въпреки това Ета отказваше да се страхува — създанието се подчиняваше на волята на Кенит. Затова тя се приведе над тялото на Уинтроу, обгърнала го колкото се може по-внимателно. А змията продължаваше да ги тласка през вълните — нейната сила лесно преодоляваше съпротивата им. От усилията на гребците вече нямаше нужда: те вдигнаха веслата си се свиха върху пейките. Ужас, примесен с благоговение, ги бе смълчал.

Вивачия продължаваше да напредва насреща им. Така се стигна до момент, в който два океана се сблъскваха. И вълните, и вятърът се мятаха в хаос, без последователност. Самият дъх на света заплашваше да разкъса одеждите им и изтръгне косите им из корен. Ревът на стихиите стана оглушителен. Въпреки това змията продължи да изтласква лодката.

В следващия миг те се намираха в същото течение, в което плаваше и корабът. Вятърът и морето се присъединиха към тласъка на морското създание, за да съберат разделените. Течението, което Вивачия преодоляваше, понесе лодката към нея.

Една вълна силно разклати кораба. Моряците, скупчени на носа на кораба, готови да хвърлят въжета, трябваше да се вкопчат в перилата, за да не се окажат отнесени.

От тази вълна Вивачия изникна съвсем близо до тях. Струите още не се бяха оттекли, когато огромните ръце обгърнаха лодката и предпазливо я задържаха. За първи път Ета виждаше фигурата от толкова близо. Вивачия започна да повдига малкия съд и се провикна благодарно:

— Благодаря ти! Хиляди пъти бъди благословена, морска сестрице! Благодаря ти!

Сребристи сълзи на радост се стичаха по дървеното лице и като бисери капеха във водата.

Ужасените моряци бързо запълзяха към палубата, за да се прекачат при другарите си. Кенит продължаваше да седи на носа на лодката и да се смее гръмко. Оттенък на лудост се долавяше в този израз на веселие, ала това беше най-дребната чудатост. Защото точно в момента, когато моряците му посягаха да му помогнат да стъпи на борда, огромната златнозелена змия отново изникна от кипящите дълбини и се загледа в него. Ета се почувства прикована под златистия поглед. В очите на създанието тя съзираше нещо, струващо ѝ се съвсем познато…

С един последен рев змията отново потъна — сред води, които бързо притихваха.

Разпадът, започнал от кърмата, бързо обхващаше цялата лодка, защото един след друг елементите ѝ се оказваха лишени от опора. Ета почувства как огромните ръце на кораба внимателно обгръщат нея и Уинтроу, а безполезните парчета оставя да се свлекат в морето. Фигурата внимателно се извърна към палубата си, където моряците вече се протягаха да поемат последните двама крушенци.

— Внимателно! — възкликна Ета, когато те посегнаха да вземат Уинтроу. — Донесете прясна вода, разрежете дрехите му и го полейте с вода и вино. След това…

Прекъсна я сепнатият възклик на Вивачия. Корабът притискаше димящите си длани една към друга, сякаш в молитвен жест.

— Аз те познавам! — удивено мълвеше фигурата. — Познавам те!

Кенит се приближи до приведената жена. Дългите му пръсти помилваха бузата ѝ.

— Аз ще се погрижа за всичко, мила — каза ѝ той.

Това беше допирът на същата ръка, наложила волята си над вълните и тяхното чудовище. Ета се свлече на палубата.

Тъй като не се сещаше за нещо по-добро, Кенит бе последвал съвета ѝ. Момчето, обгърнато с отпуснат чаршаф, спеше в каютата си. Дъхът му се долавяше едва-едва.

Юношата изглеждаше стряскащо. Многобройните отоци бяха отнели формата на тялото му. Към тях се прибавяха мехурите на обгаряния. Змийската слуз беше разяла дрехите му, за да слепи кожа и плат. Обмиването му бе отстранило големи парчета кожа, оголвайки незащитено месо.

Кенит смяташе, че от безсъзнанието на момчето има полза. Болката сигурно беше непоносима.

Капитанът се надигна от ръба на леглото. В отминаването на бурята той получаваше възможност да обмисли на спокойствие случилото се. Ала не му се искаше. Имаше неща, над които човек не биваше да се замисля. Той нямаше намерение да пита Вивачия как тя е разбрала, че трябва да напусне залива и да тръгне да го търси. Нито имаше желание да се замисля над стореното от змията. Защо да рискува да изгуби новата почит на хората си, граничеща с боготворене?

След тихо почукване на вратата в каютата влезе Ета. Погледът ѝ пробяга между лежащия и Кенит.

— Приготвила съм ти вана — каза тя и се поколеба. Тя имаше вида на човек, който се колебае за правилното обръщение. Кенит не можа да не се усмихне.

— Отлично. Ти остани да бдиш при него. Направи всичко, което по твоя преценка ще го облекчи. Давай му вода всеки път, когато се размърда. Аз скоро ще се върна. Отдавна мога да се къпя сам.

— Извадила съм сухи дрехи — успя да изрече жената. — Има и гореща храна. Соркор е дошъл на борда, иска да те види. Не знаех какво да му кажа… Дежурният от Мариета видял всичко. Соркор възнамеряваше да го накаже, задето си измислял. Аз му казах, че морякът не го е излъгал… — Този път думите ѝ заглъхнаха.

Кенит се вгледа в нея. Тя се беше преоблякла в безформена вълнена роба. Явно не беше намерила време да подсуши косата си, защото кичурите оставаха прилепнали към черепа. В този момент главата ѝ приличаше на тюленска. Жената стоеше със сключени пред себе си ръце и дишаше напрегнато.

— Друго? — подкани я пиратът, доловил колебанието ѝ.

Тя облиза устни и плахо протегна ръка.

— Намерих това в ботуша си, докато се преобличах. Мисля… мисля, че е от Острова на Чуждите.

Върху дланта ѝ лежеше фигурката на бебе, не по-голямо от пъдпъдъче яйце. То беше изобразено заспало, със затворени очи, свило колене към гръдта си. Материалът, от който беше изработено, по съвършен начин наподобяваше розовината на новородена плът. Дребна опашка обвиваше тялото му.

— Какво означава това? — продължи Ета с потрепващ глас.

Кенит внимателно докосна фигурката с пръст. Неговата кожа изглеждаше още по-груба и смугла на розовия фон.

— Мисля, че и двамата с теб знаем отговора — с тържествен глас отвърна той.

Глава тридесет и пета Висящият град

— Тук ми харесва. Цял град сред клоните.

Обявилият задоволството си Силдин седеше на крайчеца на дивана и леко се поклащаше върху еластичната възглавница. Откъде той намираше тази енергия?

— Винаги съм смятала, че твоето място е сред дърветата — вяло го подразни Малта. Тя лежеше върху същия диван, защото не споделяше енергичността на брат си. Искаше ѝ се майка им да дойде и да го прогони. — Защо не отидеш да си играеш някъде?

Силдин се опули насреща ѝ и се усмихна. След един бърз поглед той се намести по-близо, при което успя да седне на крака ѝ. Девойката побърза да се отмести — тялото още я болеше.

Братчето ѝ се приведе над нея и прошепна:

— Малта, ще ми обещаеш ли нещо?

Тя се отдръпна от него. Той отново беше ял с много подправки.

— Какво?

— Когато двамата с Рейн се вземете, може ли да остана да живея при вас?

Малта нямаше намерение да му обяснява, че е много малко вероятно тя да се омъжи за Рейн. Вместо това тя попита:

— Защо?

Той се премести, за да може да поклаща крака.

— Тук ми харесва. Има момчета, с които да си играя, на уроци не ходя сам, а заедно с Купрусови. Въжените мостове са страшно забавни! Мама винаги се бои, че аз ще падна, но повечето от тях имат и мрежи. Харесва ми да гледам как птиците се гмуркат в плиткото. — Силдин замълча и храбро добави. — Харесва ми, че тук хората не се тревожат през цялото време.

Брат ѝ се премести още по-близо, за да добави:

— Старият град и той ми харесва. Снощи двамата с Уайли се промъкнахме там, когато останалите спяха. Там е толкова чудато…

— Снощният трус там ли ви завари?

— Това беше най-забавното! — обяви той с блеснал поглед.

— Повече не го прави. И не казвай на мама — механично предупреди Малта.

— На глупак ли ти приличам? — с превъзходство възкликна брат ѝ.

— Да.

Силдин се ухили.

— Отивам да потърся Уайли. Той обеща, че ще ми покаже укрепените лодки. Стига да успее да задигне някоя.

— Внимавай реката да не я разяде.

Момчето я изгледа кисело.

— Това са глупости. Ако е имало земетресение и реката побелее, лодката може и да се разгради бързо. Обаче Уайли каза, че тези лодки издържат по десет дни. А може и повече, ако вечер човек ги обръща и ги опикае.

— Ух. Бас държа, че това е от нещата, които те разказват на лековерните.

— Не е. Преди две нощи Уайли и аз видяхме как неколцина правеха това.

— Махай ми се от главата. — Тя издърпа одеялото си изпод него.

Силдин наистина се надигна.

— Ще може ли да остана да живея при теб и Рейн? Никога повече не искам да се връщам в Бингтаун.

— Ще видим — отвърна тя, за да се отърве от него.

Да се върнел в Бингтаун? Дали изобщо беше останало нещо от града? От пристигането им насам баба им не бе изпращала никакви вести и надали щеше и да изпрати. Единствените съобщения, пренасяни от пощенските птици, касаеха войната.

Довелият ги тук Кендри беше единственият оттеглил се жив кораб. Останалите патрулираха край устието на реката и залива, за да държат настрана не само калсидските галери, а и морските змии. В последно време водите край устието на Дъждовната река бяха започнали да гъмжат от противните твари.

С пъргавината на врабче Силдин скочи на пода и изхвърча от стаята. Малта поклати глава подире му: той се беше възстановил толкова бързо… И не просто възстановил, а беше се превърнал в личност. Това ли имаха предвид родителите, когато казваха, че децата растат неусетно бързо?

Тези мисли едва не я накараха да се разчувства заради досадното си братче. Може би тя също растеше?

Девойката отпусна глава и отново затвори очи. Прозорците на стаята бяха отворени и образувалото се течение носеше речна прохлада. И специфична миризма, към която Малта почти бе привикнала.

Някой тихо почука на вратата и влезе.

— Днес изглеждаш много по-добре — оповести гласът на лечителката. Тя страдаше от хроничен оптимизъм.

— Благодаря — отвърна Малта, без да отваря очи. Лечителката винаги пристигаше без воал. Тя имаше петнисто като сладкиш лице и ръце с грубата кожа на кучешки лапи. Малта настръхваше при всеки неин допир. — Сигурна съм, че се нуждая единствено от почивка — додаде тя с надеждата, че ще бъде оставена на мира.

— Всъщност бездействието е най-противопоказно за сегашното ти състояние. Ти ми каза, че вече виждаш нормално. Някои от проблемите появявали ли са се отново? Двойното виждане?

— Очите ми са наред — увери я девойката.

— Имаш апетит, от храната не ти се повдига?

— Точно така.

— Вече не се чувстваш замаяна?

— Само ако правя резки движения.

— В такъв случай няма смисъл да лежиш.

Лечителката прочисти гърло с влажен звук. Малта едва сдържа трепването си. След миг стържещо ръмжене жената продължи:

— Нямаш счупени кости. Трябва да се движиш, за да привикваш крайниците си към движение. Ако лежиш прекалено дълго, тялото ти ще отвикне и има опасност да го увредиш.

Острият отговор, който ѝ се искаше да отправи, само щеше да направи целителката по-настоятелна.

— Права сте. Днес следобед ще започна да се движа.

— Добре би било да започнеш още по-рано. Ще изпратя човек, за да те придружава в разходката ти. Точно от това се нуждаеш, за да се възстановиш. Аз вече сторих всичко, което зависеше от мен, време е да поемеш излекуването си в свои ръце.

— Благодаря ви — разсеяно отвърна Малта.

Лечителката беше необичайно бездушна за представителка на професията си. Във всеки случай Малта възнамеряваше да е заспала по времето, когато обещаният спътник се появи. Тя се съмняваше, че останалите биха дръзнали да я събудят.

Това беше единствената полза от раняването (доколкото можеше да се говори за подобно нещо) — сънищата отново ѝ донасяха отдих, необременени с мъчителни видения. Докато спеше, тя можеше да забрави недоверието на Рейн, отвличането на баща си, дори миризмата от пожарите в родния си град. Можеше да забрави, че тя и близките ѝ са се превърнали в просяци и че самата тя е станала заложница на някакво споразумение, сключено поколения преди раждането ѝ.

В съня тя можеше да се укрие от провалите си.

Стъпките на лечителката се отдалечиха. Малта направи опит да се унесе, оказал се неуспешен: прекалено много хора бяха накъсали унеса ѝ. Първо майка ѝ беше дошла да я посети сутринта, полудяла от безпокойство и мъка, но въпреки това донесла със себе си претенцията, че дъщеря ѝ е единствената ѝ грижа. После беше се дотресъл Силдин, а накрая — целителката. Как да спи човек?

Тя се отказа и отвори очи, впервайки поглед в тавана. Сплетеният покрив ѝ напомняше на кошница.

Трехог определено не беше оправдал очакванията ѝ. В представите ѝ Купрусови живееха сред огромно мраморно имение, разположено насред град със също тъй величествени постройки и широки улици. Бе очаквала изпълнени с украшения стаи, облицовани с тъмна ламперия, обширни зали и дълги коридори. А излизаше, че градът съвсем точно отговаря на Силдиновото описание: град от къщи сред клоните. Поредица от платформи сред короните на крайречните дървета, свързана с висящи мостове. Всичко в тези надземни помещения бе съобразено с мисълта за малка тежест. Някои от по-малките помещения по нищо не се отличаваха от кошове, които се разклащаха всеки път, когато имаше вятър. Децата спяха в хамаци и седяха в люлки. Всичко, което можеше да бъде изплетено от трева или гъвкави клони, бе изработено именно по такъв начин. Та това дори не беше град, а призрачно подобие на древното населено място, което местните оплячкосваха.

В подножието на Трехог нещата се променяха. Поне така беше ѝ казал Силдин: самата Малта нито веднъж не беше напускала стаята си. Тя знаеше, че в най-високата част на града са разположени слънчеви стаи като нейната, докато долу, по-близо до земята, се намират работилници, пивници, магазини и складове, обгърнати във вечна сянка. Между тези две крайности бяха разположени основните помещения от домовете на Дъждовните Търговци, трапезариите, кухните и залите. Тези постройки бяха дъсчени. Кефрия ѝ бе разказала, че става дума за обширни стаи, някои от които се разпростират между няколко дървета и по нищо не отстъпват на което и да било бингтаунско имение. Те служели за израз на тукашното богатство — не само проявено в съкровищата, донесени от стария град, а и с всичките предмети на лукса, донесени им от продажбата на предишните. Кефрия дълго и подробно бе ѝ разказвала за смайващите произведения на изкуството, изложени там. Но тези неща вече не впечатляваха Малта. След като беше изгубила всичко свое, тя нямаше желание да се възхищава на чуждите богатства.

Трехог се простираше и поклащаше над бреговете на Дъждовната река, в непосредствена близост до нея. В действителност Реката нямаше същински бряг — блата и тресавища се простираха във всички посоки. Тук тя господстваше над всичко с разяждащите си води, които си течаха навсякъде, където си искаха. Някой участък, останал солиден в продължение на седмица, можеше да изчезне само за миг. Никой от местните не се доверяваше на твърдта. При тези условия беше излишно да се правят дъсчени пътеки. Единствено дълбоките корени на дърветата край реката успяваха да намерят известна стабилност.

През живота си Малта не беше виждала подобни дървета. Единственият път, в който тя се приближи до прозореца, за да надникне, не можа да зърне земята — тъй гъсти бяха клоните и покриващите ги листа. Нейната стая се намираше в чатала на един клон, сам достатъчно широк, за да могат двамина спокойно да крачат един до друг по него, и отвеждащ до виещо се стълбище, което изчезваше надолу по ствола. Това стълбище бе ѝ заприличало на оживена улица. Продавачите, установили се на всяка площадка, изцяло допълваха представата.

Нощем из града патрулираха фенерджии, които доливаха светилно масло в лампите на стълбища и мостове. Заради тези многобройни светлини още с наближаването на вечерта Трехог придобиваше празничен вид и се обкичваше с жълто-бели гирлянди.

Фенерите не бяха единственият израз на живот, увесен на клоните. В окачени корита и широки платнища се намираха градините на местните. Специални пътеки отвеждаха до тези висящи градини, източник на удивителни плодове и растения — рожби на Дъждовната джунгла. Екзотичните птици, навъртащи се около тези места, също попадаха в плен.

За пиене и напояване се използваше водата на валежите: от речната вода човек не можеше да пие, не и ако възнамеряваше да живее дълго. Заради същата особеност на нейните струи лодките биваха изваждани вечер и оставяни да пренощуват висящи.

Тези канута, висящите мостове и въжените кабинки съставяха средствата за обхождане на града. Той изцяло бе разположен сред дърветата, недосегаем за трусовете: земетресенията, които караха реката да кипи, караха клоните да се разклащат недоловимо.

Старият град се намираше в подножието, но по думите на Силдин представляваше единствено буца твърда кал сред блатото. Малката стабилна площ край него била изцяло посветена на работата по разкопките — там никой не живеел. Тя бе попитала брат си за причината, а в отговор той бе свил рамене.

— Човек си губи ума, ако прекарва дълго време там. — Той наклони глава. — Уайли смята, че Рейн вече може и да е полудял. Преди да започне да те харесва, той оставал долу най-дълго от всички. Почти се заразил от призрачната болест. — При тези си думи Силдин се огледа. — От това е умрял баща му — с дрезгав шепот додаде братчето ѝ.

— Каква е тази призрачна болест? — заинтригува се Малта.

— Това не знам. Човек се удавял в спомени. Тъй ми каза Уайли. Как така да се удавиш в спомени?

— Не зная — бе отвърнала тя. Тази му новопридобита склонност да задава въпроси беше на път да се окаже по-лоша от предишното му мълчание.

Тя се протегна върху дивана и се намести удобно под одеялото. Призрачна зараза. Удавяне в спомени. Малта поклати глава и отново затвори очи.

За пореден път някой подраска върху вратата. Девойката не отговори. Тя задържа очите си затворени и започна да диша с дълбочината на спяща. Някой влезе в стаята и се приближи до леглото. Влезлият не казваше нищо, а наблюдаваше как тя се преструва, че спи.

Малта не помръдна, изчаквайки натрапилия се да излезе. Но това не се случи — нечия ръкавица докосна лицето ѝ.

Тя рязко отвори очи. Край нея стоеше мъж, скрил лицето си зад воал. Той беше изцяло облечен в тъмносиво.

— Кой си ти? Какво искаш?

Девойката се сгърчи към края на дивана, стиснала завивката пред себе си.

— Аз съм, Рейн. Трябваше да те видя. — Той се осмели да седне на ръба.

Малта демонстративно сви крака.

— Много добре знаеш, че аз не искам да те виждам.

— Зная — колебливо призна той. — Ала не всеки път човек получава онова, което иска, не е ли така?

— Ти изглежда не страдаш от този проблем — хапливо отвърна тя.

Рейн се надигна с въздишка.

— Вече ти казах. И ти обясних в писмата, които ти изпращах и които ти ми върна обратно. Във въпросния ден аз бях отчаян. Бих изрекъл всичко, за да те отведа със себе си. Но аз не възнамерявам да настоя за условията на споразумението между нашите семейства. Няма да те взема като вноска, Малта Хейвън. Не бих те взел против волята ти.

— А ето че съм тук — остро отвърна тя.

— Жива — допълни Рейн.

— Не и благодарение на хората, които ти си изпратил да отвлекат сатрапа — процеди Малта. — Те ме оставиха да умра.

— Не знаех, че ти ще пътуваш с тази карета — глухо се оправда той.

— Ако на бала беше проявил достатъчно доверие към мен, за да ми кажеш истината, нямаше да пътувам с нея. Нито майка ми, баба ми или брат ми. Твоето недоверие едва не ни уби. Ние поне извадихме късмет, за разлика от Давад Рестарт, чиято единствена вина се заключаваше в проявата на глупост и алчност. Може и да си спасил живота ми, но преди това едва не ми го отне. Защото не си смятал, че съм достойна за доверието ти.

Това бяха думите, които тя бе копняла да запрати в лицето му от мига, в който успя да разбере всичко, случило се в нощта на бала. Това беше знанието, вкаменило душата ѝ. Много често тя си ги бе повтаряла мислено, ала едва при самото им изричане девойката можа да усети същинската си обида. Заради скованото си гърло тя ги произнесе с усилие.

Рейн продължаваше да стои край нея — неподвижно и безмълвно. Дали и самото му лице не споделяше безразличието на воала?

В този момент той рязко си пое дъх. Това се повтори. Той бавно се отпусна на колене — под неразбиращия ѝ поглед. Последвалите думи бяха почти неразбираеми.

— Зная, че вината е моя. Осъзнавах го през всичките нощи, когато ти лежеше в тази стая и не помръдваше. Тази мисъл ме разяждаше. Аз едва не те убих. Заради мен ти лежеше в несвяст. Бих дал всичко, стига да можех да променя постъпката си. Тя беше глупава и грешна. И макар да нямам правото да искам това от теб, аз те моля да ми простиш. Моля те.

Последните думи от излиянието прозвучаха като хлип. Той стисна юмруци пред лицето си.

Малта смаяно наблюдаваше как раменете му се тресат. Той ридаеше.

— Никога не бях чувала мъж да изрича подобни думи. Не мислех, че е възможно — гласно изрази тя удивлението си.

Този момент коренно промени представата ѝ за мъжете. Не ѝ се налагаше да засипва Рейн с думи или да запраща поредици от обвинения насреща му. Той бе способен да признава грешките си. За разлика от баща ми, обади се една предателска мисъл. Малта отказа да се вслуша в нея.

— Ще ми простиш ли? — промълви той, все още рухнал на колене.

— Рейн, моля те, стани — подкани го девойката. Смущаваше се да го вижда в подобно състояние.

Със следващите си думи тя изуми себе си.

— Прощавам ти. Разбирам, че е било грешка.

Не бе очаквала, че тези думи ще бъдат тъй лесни за произнасяне. Вече не ѝ се налагаше да носи бремето в сърцето си. Нямаше да ѝ се налага да носи цялата тази вина, за да я използва като оръжие в моментите, в които искаше нещо от него. Може би двамата никога нямаше да си причинят подобно нещо. Може би отношенията им нямаше да се основават на борба за правота или надмощие.

Но каква щеше да бъде основата им тогава?

Рейн неуверено се изправи на крака, за да се обърне с гръб към нея и прокара ръкав по очите си — досущ като дете. Едва в следващия момент той намери носната си кърпичка и си пое дълбок дъх.

С тих глас тя реши да изпробва новата си идея.

— И няма да ме спреш, ако в този момент реша да се върна в Бингтаун?

Рейн сви рамене, все още обърнат с гръб към нея:

— Днес няма да ми се наложи. Кендри отплава чак утре вечер. — След несполучливата си шега той се обърна отново към нея. — Тогава си свободна да си вървиш, щом настояваш. Това е единственият начин да се върнеш в Бингтаун… или каквото е останало от него.

Тя бавно се надигна. Въпросът сам се отрони.

— Имаш ли вести от града? Някакви новини от баба?

Рейн поклати глава и отново седна до нея.

— Не. Съжалявам. Пощенските птици са малко и всичките се използват за служебни съобщения. — Той замълча за момент, преди да добави неохотно. — Има много истории за грабежи. Спекулантите са се вдигнали на бунт. Някои от робите ги подкрепят. Други са преминали на страната на Търговците. Избухнала е гражданска война — най-противното сражение, защото то изправя съсед срещу съседа, а такива хора най-добре познават слабостите си. Майка ти се надява, че баба ти е подирила убежище в онази ферма, както сте възнамерявали. Защото домовете на Търговците…

— Спри. Не искам да чувам за това. Не искам да мисля за него.

В потвърждение тя прилепи длани над ушите си и се сви, стиснала очи. Домът трябваше да продължи да съществува. Някъде трябваше да има място с истински стени и позната рутина.

Бягството от града тя си спомняше смътно. Прекомерна болка. И всеки неин опит да се вгледа бе ѝ показвал удвоена и утроена картина. Рейн я държеше пред себе си, възседнал препускащ тежко кон. Във въздуха се усещаше миризмата на гъст дим, долитаха крясъци. Някои от улиците бяха затрупани от рухналите сгради. Цялото пристанище димеше. По някакво чудо Рейн успя да намери лодка. Тя си спомняше, че в лодката Силдин я беше привързал, а Рейн и майка ѝ гребяха към Кендри…

Тя осъзна, че се е притиснала към него. Рейн леко я галеше по гърба, положил главата ѝ върху гърдите си.

— Спокойно, вече всичко свърши — повтаряше той в опита си да утеши треперенето ѝ.

Допирът на силни ръце бе успокояващ, но не можеше да замени усещането за дом. Дом, с какъвто Малта вече не разполагаше. Рейн не осъзнаваше, че думите му са прекалено истинни, за да ѝ донесат утеха: всичко бе свършило, разрушено. За нея вече беше прекалено късно да прави някакъв опит или дори да ридае. Прекалено късно за каквото и да било.

Малта се раздвижи, за да го прегърне.

— Вече не искам да мисля. Или да говоря.

— Аз също. — Тези му думи тя усети по-скоро като вибрация, заради отпуснатата си върху гръдта му глава.

Малта преглътна оставащите си сълзи и въздъхна тежко. Тя понечи да избърше очи с ръкава си, но се усети в последния момент и започна да опипва за кърпичката си. Рейн ѝ подаде своята, все още влажна от неговите сълзи.

— Къде е майка ми? — уморено попита девойката, докато попиваше лицето си.

— На неофициално събрание с моята майка и неколцина съветници. Обсъждат следващите ни действия.

— Майка ми?

— Тя е Търговка, притежава това право. Освен това предложи някои великолепни идеи. Предложи да изстрелваме здрави дървени кофи с вода от Дъждовната река като оръжия срещу галерите. Щетите няма да проличават веднага, но с течение на времето корабите им ще се разпадат. А и така ще засягаме гребците им.

— Освен ако не започнат да пикаят върху палубата — промърмори тя.

Рейн неволно се засмя и я прегърна по-силно.

— Ти, Малта Вестрит, не спираш да ме изумяваш. Откъде си научила тази тайна?

— Силдин ми каза. От децата нищо не остава скрито.

— Истина е — замислено каза той. — Децата и слугите са почти невидими. Преди бунтовете голяма част от информацията ни идваше от робите на Янтар.

Тя отпусна глава върху рамото му. В този жест и в допира му тя не търсеше романтика. Вече не ѝ бяха останали сили да чувства подобни неща. Тя чувстваше единствено умора.

— Янтар? Майсторката на накити? — все пак запита Малта. — Тя пък какво общо има с робите?

— Тя е разговаряла с тях, и то често. Разбрах, че се е преобличала като робиня и е посещавала местата, където се събират останалите роби — кладенците, чешмите… В началото просто се вслушвала в клюките им, за да се информира, а с течение на времето започнала да привлича поддръжници. Тя установи връзка между тях и рода Тенира. Граг и баща му извличат голяма полза от тези информатори.

— И защо ѝ е било да се информира? — глухо рече девойката. И сама не знаеше защо продължава да се интересува. В крайна сметка всичко се свеждаше до едно: война. Хората се избиваха едни други и рушаха.

— За да научи последните вести от Джамаилия. Да разбере кои от благородниците на чия страна са или по-точно: кои от тях имат връзки с Калсид. Благодарение на наученото от нея ние сме в състояние да защитим позицията си. Нашата провинция не се вдига на бунт; онова, което правим, е в интерес на сатрапството. В столицата има благородници, които възнамеряват да свалят владетеля и да заемат мястото му. Те са го насърчили лично да посети Бингтаун, разчитайки, че там ще избухне безредие… Точно както и стана.

С колебание, доближаващо се до неохота, Рейн продължи:

— Търговецът Рестарт не е бил предател. В действителност неговата настойчивост е объркала плановете на предателите, защото сатрапът се озова в неговия дом, извън непосредственото влияние на съзаклятниците. Без Давад нападението над Бингтаун би започнало много по-рано.

— Какво значение има това? — вяло попита Малта.

— Ситуацията е сложна. На практика става дума за джамаилска гражданска война, която се провежда върху нашата територия. Някои от благородниците в столицата са склонни да отстъпят Бингтаун на Калсид в замяна на облекчени мита и по-голяма власт за себе си. Същите хора имат главна заслуга за притока заселили се в града спекуланти. С тяхна помощ ще изглежда, че Търговците се вдигат на бунт срещу сатрапството. Но в действителност това е само предлог, под който да се отърват от неумелия сатрап и да заграбят трона му за себе си, разбираш ли?

— Не. И не ме е грижа. Рейн, просто искам отново да видя баща си. Искам да се върна у дома. Искам всичко да си бъде както преди.

Той сведе глава, опирайки чело върху рамото ѝ.

— Някой ден — тихо произнесе мъжът — ти ще поискаш нещо, което бих могъл да ти дам. Поне така се моля на Са.

Подир това двамата замълчаха и останаха неподвижни. Когато на вратата се почука, Рейн скочи на крака, но не намери време да пусне Малта от обятията си.

Изникналата на прага жена изглеждаше смаяна. Тя буквално зина.

— Дошла съм да придружа Малта Вестрит — изтърси жената, след като преодоля първоначалното си възмущение. — Лечителката ѝ препоръчва разходка.

— Аз лично ще се погрижа за това — отвърна Рейн с глас, който му предоставяше пълното право да стои насаме с девойката и да я държи в ръцете си. Самата Малта усети, че се изчервява; тя отбягваше погледа на жената.

— Но аз…

— Ти предай на лечителката, че съм те отменил — решително нареди той. Жената побърза да изчезне, притваряйки вратата след себе си. — Не забравяй да кажеш и на майка ми — промърмори Рейн. — И на брат ми. И на всеки, когото срещнеш по пътя си.

Младият мъж поклати глава и прозирната тъкан на воала помилва косата ѝ.

— Много ще има да ми говорят за това. — За момент Рейн я притисна по-силно, след което я остави върху дивана. — Хайде, ела да се разходим. Така и така ще ме смятат за невъзпитан, нека поне не изглеждам като лъжец.

Малта отметна одеялото си и се надигна. Тя бе облечена в домашна роба — достатъчно пристойна одежда, но пак неподходяща за разходки извън дома.

Девойката повдигна ръце да оправи косата си, но при това движение пръстите ѝ несъзнателно жегнаха белега върху челото.

— Още ли боли? — веднага попита Рейн, забелязал потръпването ѝ.

— Не много. Просто още не съм привикнала. Днес сигурно изглеждам ужасно — днес дори не съм се сресвала… Рейн, те не искат да ми дадат огледало. Толкова ли е зле?

Той наклони глава насреща ѝ.

— Ти би сметнала така, аз не. Мястото още е подуто и посиняло, но с времето ще избледнее и изчезне. — Събеседникът ѝ поклати глава. — За разлика от спомена ми, че аз съм ти причинил това…

— Рейн, престани! — помоли го Малта.

Той си пое дъх.

— Не изглеждаш ужасно. Приличаш на разрошено коте. — Палецът на ръкавицата му попи последната сълза от бузата ѝ.

Девойката сковано се приближи до тоалетната си масичка. Четката за коса не ѝ беше позната. Очевидно тя ѝ бе предоставена от семейството на Рейн — също като обитаваната от нея стая, поглъщаната от нея храна и дрехите, с които беше облечена понастоящем. От Бингтаун близките ѝ не бяха взели нищо със себе си. Нищо. От пристигането си насам те живееха от подаяния.

— Дай на мен — помоли Рейн.

Малта му позволи да вземе четката от ръката ѝ и се загледа през прозореца.

— Косата ти е толкова гъста… Като скъпа коприна. И има същия блясък — тихо каза той. — Как успяваш да я поддържаш? Спомням си, че майка ми винаги се оплакваше от моята коса, когато бях малък. Макар според мен правата коса да се поддържа по-трудно от къдриците.

— Ти имаш къдрава коса? — попита Малта, но без особен интерес.

— Тиламон, по-голямата ми сестра, казва, че моята коса е като сбирщина възли. Преди, когато тя ме сресваше, половината оставаше върху гребена.

Тя рязко се обърна към него.

— Покажи ми лицето си.

Неочаквано Рейн се отпусна на коляно пред нея, все още стиснал четката.

— Малта Вестрит, ще се омъжиш ли за мен?

Реакцията му я изуми.

— А имам ли избор? — попита тя.

— Разбира се.

Рейн продължаваше да стои отпуснат пред нея. Малта си пое дъх:

— Не мога, Рейн. Не и сега.

С плавно движение той се изправи, обърна я с гръб към себе си и отново започна да прокарва четката през косите ѝ. В последвалите му думи не се долавяше болка:

— В такъв случай не може да видиш лицето ми.

— Такъв ли е Дъждовният обичай?

— Не. Такъв е обичаят на Рейн Купрус по отношение на Малта Вестрит. Ще ме видиш, когато приемеш да се омъжиш за мен.

— Това е нелепо — възпротиви се девойката.

— Не. Израз на лудост е. Попитай брат ми или майка ми, ако не вярваш. Те също ще ти кажат, че съм луд.

— Късно е. Това също попада сред нещата, които малкият ми брат е чул. Рейн Купрус полудял, защото прекарвал прекалено много време сред разкопките. Бил се удавил в спомени.

Тя изрече тези думи на шега, със съответстващ тон: по тази причина остана изумена, когато Рейн отпусна четката и застина. Подир миг мълчание той запита със стреснат шепот:

— Наистина ли така се говори за мен?

— Рейн, пошегувах се.

Малта се обърна с лице към него, ала той се отдръпна и застана пред другия прозорец.

— Удавен в спомени. Това няма как да си го измислила сама, Малта Вестрит. То е израз от Дъждовните земи. Значи това смятат те за мен?

— Това са хлапашки бръщолевения. Знаеш как децата си разказват небивалици едно на друго, как преувеличават, за…

— И как повтарят онова, което са чули от възрастните — мрачно допълни младежът.

— Аз мислех, че става дума за някакъв преносен смисъл… Наистина ли е възможно да се удавиш в спомени?

— Да — сухо отвърна Рейн. — Възможно е. Опасността е реална. Когато станеш опасен, останалите ти дават блага отрова, от нея умираш неусетно в съня си. Ако изобщо успяваш да спиш. Аз все още мога, макар и рядко. И за кратко. Но пък за сметка на това тези мигове истински отдих стават още по-ценни.

— Драцената… — тихо промълви Малта.

Рейн сепнато се обърна към нея.

— Онази от нашия сън — продължи девойката. Колко отдавна бе се случило това.

— Тя заплаши, че ще започне да преследва и тебе, но аз реших, че просто се опитва да ме разстрои.

— Тя… — Малта понечи да разкаже за мъките си, но замълча. — Тя не ми се е явявала откакто пострадах. Нито веднъж.

Другият не отговори веднага.

— Вероятно заради престоя ти в безсъзнание тя е изгубила връзката си с теб.

— Подобно нещо възможно ли е?

— Не зная. Известни са ми много малко неща за нея. С изключение на това, че никой друг не вярва в съществуването ѝ. Всички останали ме смятат за умопобъркан. — И той се засмя горчиво.

Малта протегна ръка.

— Да излезем да се разходим. Веднъж ти ми обеща, че ще ми покажеш руините.

Рейн бавно поклати глава.

— Вече нямам право да слизам там. Не и без одобрението на майка си или на брат си — обясни той с горестен глас.

— Защо? Какво те спира да ги посещаваш по всяко време?

Той се засмя.

— Моето обещание, мила. Заради теб аз се отказах от своя град. Те ми обещаха, че ако се държа настрана от мястото и го посещавам единствено с тяхно разрешение, ако се отрека от надеждите си да освободя драцената, те ще опростят оставащите задължения по изплащането на Вивачия, ще ми дадат дял от семейното богатство и ще ми позволят да те посещавам във всеки един пожелан от мен момент.

Ако не бяха сънищата, които двамата бяха споделили, Малта не би разбрала от какво се е отрекъл той заради нея. Рейн живееше заради древния град. За него нямаше нищо по-въздигнато и удовлетворяващо от разгадаването на някогашните тайни. Всичко това — самата си същина — той беше отхвърлил заради нея.

— Това означава, че живият кораб е вече изплатен — тихо продължаваше Рейн. — Не е необходимо да се омъжваш за мен. — Той не осъзнаваше, че е започнал да подръпва пръстите на ръкавиците си.

— Ами драцената? — промълви Малта.

— Тя ме мрази. Ако можеше да ме удави в спомените си, тя би го сторила. Тя се опитва да ме призове при себе си, но аз се съпротивлявам.

— Как?

Рейн въздъхна и с мрачно веселие призна:

— Като се напивам до припадък.

— Рейн… — Тя състрадателно поклати глава. Излизаше, че той се намира изцяло под властта на плененото създание. — Какво би станало, ако се омъжа за теб, по условията на някогашното споразумение? Ако кажа, че предпочитам да изплатя дълга по този начин, вместо твоето семейство да го опрощава? Това ще те освободи ли от обещанието, което си дал пред близките си?

Той бавно поклати глава.

— Не. — По жеста му пролича, че той се вглежда внимателно в нея. — А ти наистина ли би го сторила?

Тя не можеше да отговори, защото още не знаеше отговора. Рейн беше се отказал от толкова много, за да бъде с нея. Въпреки това Малта не можеше да заяви със сигурност, че го обича. Та тя знаеше много малко за него. И как така беше възможно той да се усъмнява в нея, а в същото време да прави подобни жертви? За нея това беше неразбираемо.

Тя протегна ръка към него.

— Да излезем да се разходим.

Рейн мълчаливо пое дланта ѝ и я поведе по пътеката, обвила ствола на огромното дърво. Малта се държеше здраво за него, без да поглежда надолу или назад.

— Просто не виждам каква полза имаме от задържането му. Така изглежда, че сме го отвлекли.

С тези думи стройният Дъждовен Търговец раздразнено се отпусна в стола си.

— Защото умът ти е муден, Търговецо Полск. Ползата е очевидна. Ако сатрапът е при нас, той ще може да обясни, че не сме го отвлекли, а сме предотвратили опита на спекулантите да го убият. — Тези остри думи дойдоха от седящата до него жена: Търговката Фрейе. Кефрия реши, че тези двамата са или роднини, или приятели.

— А успели ли сме да го убедим, че това е истината? Последния път, когато го чух да говори, той бе споходен от впечатлението, че е бил грабнат от гостоприемния си домакин и грубо отведен. Макар да не използва самата дума отвличане, смисълът на думите му беше тъждествен — отвърна Търговецът Полск.

— Трябва да го преместим на различно място. Очаквано е той да се чувства като затворник в сегашните си обстоятелства.

Тази препоръка дойде от Търговеца Кейвин и бе придружена с тракането на перли, красящи воала му.

— Настоящото му място е най-безопасно за него. Това всички ние потвърдихме още преди часове. Търговци, нека не се връщаме към онова, което вече сме изяснили. Вместо да обсъждаме защо и къде го държим, трябва да се съсредоточим върху следващите си стъпки — каза Яни Купрус с раздразнен и уморен глас. Кефрия ѝ съчувстваше.

Имаше моменти, в които тя се оглеждаше и не можеше да осъзнае, че животът ѝ е изчезнал. В момента Кефрия седеше в голямо кресло край внушителна маса, обградена от най-могъщите Търговци от народа на Дъждовните земи. Плановете, които биваха обсъждани тук, граничеха с измяна срещу Сатрапство Джамаилия. И въпреки това самата обстановка не ѝ се струваше странна. Объркваше я отсъствието: липсата на съпруг, син, майка, богатство и дом — всички тези неща бяха изчезнали, а с тях бе изчезнал и нейният живот. Защо тези Търговци с покрити лица изобщо я търпяха край себе си? С какво можеше да помогне тя?

Въпреки тези си мисли Кефрия заговори:

— Търговката Купрус е права. Колкото по-скоро пристъпим към действие, толкова повече животи ще спасим. Трябва да отнесем вестта до столицата, че сатрапът е невредим. В посланието си трябва да подчертаем, че го държим при себе си единствено с оглед на неговата безопасност. Освен това ми се струва разумно да отделим съобщението от останалите преговори. Ако в него споменем раздаваните на спекулантите земи или новите налози, сановниците ще приемат, че ние изискваме откуп.

— И защо да не изискаме? — обади се Търговката Лорек. Тя беше масивна жена: под нейния пестник цялата маса се разтърси. — Защо държим това глезено леке в скъпа стая, която той третира като кочина? Защо го храним и поим с най-изисканите си блюда и вина, след като той ни смята за противни и безчестни? Нека да му покажем как живеем ние! Да го топнем няколко пъти в Реката; да го оставим да поработи един месец. Да видим дали и тогава ще се отнася с подобно пренебрежение към нас. И след това да разменим живота му срещу исканията си.

Кратко мълчание последва избухването ѝ, в края на което Търговецът Кейвин се обърна към Кефрия, подминавайки думите на Лорек. Това нещо не се случваше за първи път от началото на това неформално събрание.

— Но към кого да адресираме въпросното съобщение? Серила смята, че заговорът обхваща голяма част от столичните благороднически семейства. Посланието ни само би ги разгневило. Преди да започнем да се хвалим, че сме провалили замислите им, по-добре да помислим кои са хората, стоящи зад въпросните замисли.

Търговецът Полск се раздвижи:

— Чуйте какво ще ви каже един старец с муден ум. Отървете се от него. Пратете хлапето обратно откъдето е дошло. Нека в столицата да се оправят с него. Да го убият там, ако толкова държат на това. Взаимно да се избиват, ако щат. Отпратете го и му лепнете на шията бележка, че повече нямаме намерение да се занимаваме нито с него, нито с Джамаилия. Нека да се оправяме сами, както си знаем. И като сме започнали с прочистването, да прочистим и водите си от калсидци.

Неколцина от присъстващите кимнаха, а Яни Купрус въздъхна.

— Ти засегна самото ядро на проблема, Търговецо Полск. На мнозина от нас се иска всичко да беше толкова просто. Уви, нещата не стоят така. Не можем да рискуваме война и с Калсид, и с Джамаилия. С една от страните се налага да се споразумеем. И не мисля, че който и да е от нас би избрал да води преговори с Калсид.

Но Търговецът Кейвин ожесточено поклати глава:

— Да не избързваме да се съюзяваме с когото и да било, преди да сме установили кой кого подкрепя. Трябва да знаем какво става в Джамаилия. Ще трябва да угаждаме на сатрапа и да изпратим делегация в столицата.

— Нима очакваш, че неприкосновеността им на преговарящи ще бъде зачетена? — възкликна един. Друг Търговец изсумтя:

— До столицата и обратно край пирати и калсидски наемници? Имаш ли представа колко дълго ще отнеме това пътуване? Докато пратениците се върнат, от Бингтаун няма да е останало нищо!

Може би самото име на родния ѝ град донесе това осъзнаване. А може би мислите ѝ дълго бяха разсъждавали над този проблем, неусетно и от самата нея, за да достигнат до решението? Това не беше от значение. От значение беше единствено реализацията, споходила Кефрия.

Сега тя знаеше с какво би могла да допринесе. Същата искра, с която нейните предци бяха стъпили сред Прокълнатите брегове, за да отвоюват място за себе си. С тази неотклонност те бяха надвили пустошта. Кефрия беше изгубила много, ала не беше изгубила себе си. Нито храбростта си или ума си.

Това беше достатъчно.

— Не се налага да ходим в столицата, за да узнаем това — произнесе тя. Думите ѝ бяха тихи, но пак накараха останалите да прекратят зараждащия се спор и да извърнат покритите си глави към нея. — Отговорите, от които се нуждаем, ще открием в Бингтаун. Там има предатели, които бяха готови да убият едно момче, за да заграбят още повече от земята ни и да я претопят в калсидско подобие. Търговци, не е необходимо да отиваме в Джамаилия, за да открием поддръжниците си. Достатъчно е да отидем в Бингтаун, за да разберем кои са нашите врагове — и тукашни, и в столицата.

Търговката Лорек отново удари по масата.

— И как ще стане това, Търговке Вестрит? Просто ще ги попитаме? Или намекваш да вземем пленници и да изтръгнем истината от тях?

— Не — тихо отвърна Кефрия. Тя започна да оглежда едно по едно покритите лица. Всички мълчаха напрегнато, заслушани в думите ѝ. — Аз бих могла да избягам при тях. Да ги убедя, че съм на тяхна страна. Не би ме затруднило да ги убедя. Моят съпруг е калсидец, отвлечен от пирати. Аз бях прогонена от дома си, а синът ми и дъщеря ми бяха убити при отвличането на сатрапа. Същият инцидент, отнел живота на моя близък приятел Давад Рестарт. Бих могла да спечеля доверието им и да ви съобщавам нещата, които науча.

— Прекалено е опасно — побърза да отхвърли Полск.

— Нямаш какво да им предложиш — каза Търговката Фрейе. — Те не биха те взели под закрилата си безвъзмездно, биха изискали нещо в замяна. Информация за нас или за реката. Нещо…

Кефрия се замисли за момент.

— Бележка от сатрапа, написана от самия него, в която той съобщава, че е жив, и моли за помощ благородниците си. Бих могла да предложа да го предам.

— Това не би помогнало — поклати глава Фрейе.

И Кефрия неочаквано разбра.

— Живият кораб — изрече тя. — Бих могла да им предложа сделка. Да ги помоля да спасят семейния жив кораб и съпруга ми. В замяна аз ще ги доведа с Вивачия по Дъждовната река, за да могат да ви нападнат и да си върнат сатрапа.

— Това е по-вероятно — неохотно се съгласи Яни Купрус. — Те биха те заподозрели, ако просто изникнеш с предложението за предателство. Но ако се явиш като отчаяна молителка, готова да обещае всичко, те не биха се усъмнили в мотивите ти.

Полск изсумтя.

— Пак личи, че историята е съшита с бели конци. Ами ако някой е разговарял с майка ти? И как така ще си се натъкнала на подобна бележка от сатрапа? Всички знаят, че Малта е едва ли не годеница на Рейн. Никой не би повярвал на подобна внезапна промяна.

— Вярвам, че майка ми е избягала от града в същия ден, в който напуснах и аз. Освен това след бала аз не разговарях с никого — всички просто изчезнахме. Бих могла да кажа, че сме били отвлечени заедно със сатрапа, че децата ми са умрели от раните си, а аз съм останала затворена с него. По време на пленничеството аз съм придобила доверието му, той ми е дал бележка, аз съм успяла да избягам, но вместо да му помагам съм решила да го предам, защото виня него за смъртта на близките си.

Кефрия замълча, пресушила изобретателността си. Какво я беше прихванало? Измамата ѝ наистина беше очевадна — и последният глупак можеше да прозре това. Останалите Търговци щяха да я разубедят. Пък и самата тя знаеше, че не е способна да го стори. Сестра ѝ би се справила, дори дъщеря ѝ притежаваше нужния дързък дух. Ала Кефрия бе стеснителна и наивна жена, която не познаваше света. Тя не би могла да заблуди никого.

Търговката се почувства засрамена, че си е позволила да губи времето на домакините си. Та те се бяха събрали да обсъждат сериозни неща, а тя ги занимаваше с небивалиците си.

Търговецът Полск съедини пръстите си в пирамида.

— Така да бъде. Но аз ще настоя Търговката Вестрит да помисли в рамките на една нощ, преди окончателно да пристъпи към плана си. Тя е преживяла много. Децата ѝ ще останат в безопасност, но самата тя би се изложила на голям риск.

— Кендри отплава утре. Ще успее ли за толкова време тя да се подготви? — настоя Търговката Лорек.

— Все още имаме връзки с робите в някои от спекулантските домове. Те ще ни предават наученото от теб. Ще ти изготвя списък с имената им, които да наизустиш — предложи Търговката Фрейе. Едновременно с това тя огледа събеседниците си. — Излишно е да изтъквам, че цялото съдържание на провелия се днес разговор е пълна тайна.

— Разбира се. Само капитанът на Кендри ще научи, че на кораба му има пътник без билет, когото той не бива да открива. Капитанът сам ще се погрижи за хората си.

— Ще ти трябват припаси. И в същото време ние не бихме могли да те снабдим с всичко необходимо, иначе историята ти няма да изглежда правдоподобна — тревожеше се Яни Купрус.

— Би било добре да ѝ приготвим гривна. Златна, но да изглежда като емайлирана. При нужда Кефрия ще може да откупи живота си с нея — предложи Фрейе.

Кефрия мълчаливо наблюдаваше как подхвърленото от нея хрумване придобива плътност. Дали самата тя продължаваше да бъде негов инициатор, или бе на път да се превърне в жертва на собствената си идея? Тревожното смущение отдавна ѝ беше познато, ала трепетът и нетърпението бяха нещо ново. Какво ставаше с нея?

— Отново ще настоя тя да премисли идеята си добре — повтори Полск.

— Ще отплавам с Кендри — тихо, но категорично отвърна Кефрия на незададения въпрос. — Децата си поверявам на вашите грижи. Ще им кажа, че се връщам в Бингтаун, за да убедя баба им да дойде при нас. От все сърце ви моля да не им разкривате истината.

Покритите глави кимнаха.

— Само се надявам заливът все още да се намира под наш контрол. В противен случай целият ни замисъл пропада — промълви Яни Купрус.

Черна и сребриста нощ. Вероятно красива, по свой собствен начин. Само че в живота на Малта вече нямаше време за красота. Не и в настоящия ѝ живот. Лунният блясък, напевът на смъртоносните води, лекият ветрец — всички тези неща за нея съществуваха като мътен фон. Цялото си внимание тя бе насочила към моста, поклащаш се под нея.

Отвратително усещане.

Тъй като въженото перило бе отпуснато, а и се намираше в самия край на моста, Малта предпочиташе да се придържа към средата и да пристъпва предпазливо. При всяко свое движение тя се напрягаше, за да не разклаща въжетата повече от необходимото. Ръцете си девойката бе притиснала около себе си. Люлеещите се фенери прикачаха по две и по три сенки към нея: гледка, напомняща за неотдавнашното боледуване. Това се превръщаше в още едно усилие — тя не можеше да допусне главозамайване.

С тропот на стъпки Силдин изникна край нея. Сепнатата Малта се отпусна на колене и сграбчи ръба на една от дъските.

— Защо се бавиш толкова? — попита момчето. — По-живо, Малта, иначе никога няма да стигнем. Остават ни още три моста и една кабинка.

— Кабинка? — изтерзано промърмори сестра му.

— Сядаш в една кошница и с помощта на ръчка се оттласваш напред. Много е забавно. Можеш да тръгнеш много бързо.

— А може ли и много бавно?

— Не зная. Никога не съм опитвал.

— Тази вечер ще опиташ — заяви тя и внимателно се изправи. — Силдин, още не съм привикнала с мостовете. Не можеш ли да вървиш по-бавно и да не ги разклащаш толкова?

— Защо?

— За да не ти откъсна главата.

— Хайде сега — отвърна Силдин. — Ти никога не би могла да ме настигнеш. Ето, хвани ме за ръката, не гледай надолу и не мисли, че се намираш високо. Ела.

Дланта му лепнеше от пот и мръсотия. Малта я стисна леко и го последва. Макар да ѝ се искаше, тя не можеше да изпълни всичките му препоръки. Все още не можеше да забрави, че се намира високо над земята.

— Защо толкова настояваш да посетиш града?

— Любопитно ми е. Бих искала да го разгледам.

— Рейн защо не те заведе?

— Днес той нямаше достатъчно време.

— Какво пречи да те заведе утре?

— Какво пречи да вървим без въпроси?

— Щом искаш. — Братчето ѝ мълча в продължение на цели три секунди. — Ти не искаш той да узнае, че си ходила сама, нали?

Малта бързаше подире му в старанието си да прекара колкото се може по-малко време върху тази отвратителна подвижна повърхност. Силдин успяваше да нагажда крачките си към поклащането, но тя така и не успяваше.

— Ти би ли искал мама да узнае за лодките?

Той не отговори. Споразуменията за двустранно мълчание дори при сключването си не изискваха думи.

Оказа се, че е възможно да съществува нещо по-лошо от мостовете: това беше въжената линия. Кошницата на лифта изцяло заслужаваше названието си, защото бе изплетена. Цялото отвратително пътуване Малта прекара на дъното ѝ, вкопчена в ръба, като се стараеше да не мисли за евентуалното ѝ разкъсване. За задвижването на механизма отговаряше Силдин.

Лифтът отвеждаше до клоните на поредното огромно дърво, обгърнато със спираловидна пътека. Клетата Малта трябваше да преодолее и нея. Докато достигне подножието, краката ѝ бяха започнали да се тресат — не от нерви, а защото бяха отвикнали от подобно усилие.

Тя объркано се огледа в мрака.

— Това ли е?

— Не точно. Това са работни постройки, издигнати от изследователите. Самият град е под нас. Ела, ще ти покажа един от входовете.

Въпросните постройки бяха изградени от дървени трупи и разположени съвсем близо една до друга. Тя последва брат си сред импровизирания лабиринт. По пътя си двамата прекосиха алея, очертана с факли. Малта реши, че за достигането на този терен има и по-лесен маршрут: Силдин просто я бе довел по заобиколния път, използван от децата.

Най-сетне, подир няколко развълнувани погледа от страна на брат ѝ, двамата достигнаха тежък капак, изработен от трупи.

— Помогни ми — прошепна Силдин.

Тя поклати глава.

— Вратата е закована.

— Само така изглежда. Възрастните вече не използват този вход, защото тук проходът се е срутил отчасти. Но пак е останало място да се пропълзи. Ние с теб можем да се промъкнем.

Малта приклекна до него и също се вкопчи в плесенясалия капак. Под ноктите ѝ веднага нахлу мръсотия. Но преградата действително се отмести, разкривайки квадратните очертания на пълен мрак.

— Долу има ли някакви факли или свещи? — запита тя, макар да се съмняваше.

— Няма. Но няма и да ти трябват. Просто докосваш стената и тя започва да свети. Само че угасва, ако отдръпнеш ръка. Блясъкът е слаб, но е достатъчен да се ориентираш. Виж.

Той потъна в отвора и миг по-късно от тъмнината изникнаха очертанията на дланта му, притискаща стената.

— Хайде, Малта!

Той не ѝ заръча да затвори капака, за което тя се радваше. Дори и така в прохода миришеше на влага и застояла вода… Какво правеше тя тук?

Девойката стисна зъби и опря дланта си до тази на Силдин. Последвалото я смая: изпод допира ѝ изникна ярък лъч светлина, стрелнал се по протежението на целия тунел, преди да изчезне отвъд завоя. Над сводестите входове очертанието се извиваше. На някои места в него блестяха руни. Момичето застина.

Силдин също мълча в продължение на секунди, преди колебливо да попита:

— Рейн ти е показал как да правиш това, нали?

— Не. А и аз не съм направила нищо, само докоснах стената. Това е джидзин.

Тя се заслуша. Някъде далеч долиташе музика. Инструментите бяха непознати, но тяхната мелодия ѝ напомняше за нещо…

Силдин все така се оглеждаше удивено.

— Уайли ми каза, че понякога Рейн правел това. Но аз не му повярвах.

— Може би става дума за нещо, което се случва понякога.

— Сигурно — отвърна брат ѝ. Ала не звучеше убеден.

— Чувал ли си тази мелодия?

Момчето се навъси насреща ѝ.

— Каква мелодия?

— Музиката. Долита съвсем тихо. Не я ли чуваш?

Последва дълго мълчание.

— Не. Чувам единствено капки.

— Ще продължим ли? — попита Малта, след като помълча на свой ред.

— Разбира се — отвърна братчето ѝ с увереност, ограничила се до самите му думи.

То тръгна бавно, задържащо едната си ръка до ивицата джидзин. Малта го последва.

— Къде искаш да отидеш? — поинтересува се Силдин.

— Където е погребана драцената. Познаваш ли мястото?

Брат ѝ я погледна навъсено.

— Драцена?

— Чух, че тук имало подобно създание. Знаеш ли къде е тя?

— Не. — Другият се почеса по бузата, пръстите му оставиха мърляви дири. — Не съм чувал за подобно нещо. — Той сведе поглед към краката си. — В действителност не съм навлизал навътре в затрупаната част.

— Заведи ме там.

Двамата продължиха мълчаливо. Някои от вратите, край които минаваха, бяха разбити. Малта не пропускаше да се вгледа във всяка от тях. Повечето от тези входове отвеждаха към рухнали помещения, пълни с пръст и коренища. Две от залите бяха разчистени; но не криеха нищо интересно, а прозорците им сляпо се взираха в слоеве пръст.

Понякога музиката долиташе по-ясно, друг път заглъхваше. Явно ставаше дума за някаква игра на ехото.

В началото на затрупания участък таванът и едната стена бяха рухнали под напора на пръст, заливайки каменния под. Със свободната си ръка Силдин посочи към върха на купчината отломки:

— За да продължиш, трябва да се покатериш горе и да се промушиш. Уайли казва, че за момент става много тясно, но нататък може да се върви — прошепна той.

Малта го погледна със съмнение.

— Ти успя ли да се провреш?

Силдин сведе поглед, поклащайки глава.

— Не обичам тесните пространства. Дори тези коридори не ми харесват. Мостовете и лифтовете са много по-забавни. Последния път, когато бяхме тук, имаше земетресение. Двамата с Уайли търтихме като зайци, за да не ни затрупа.

Личеше, че момчето се чувства унизено от това признание.

— Аз също бих побягнала — увери го Малта.

— Хайде да се връщаме.

— Бих искала да продължа още малко. Да проверя дали и аз бих могла да се промъкна. Ще ме изчакаш ли?

Силдин се съгласи, но не изглеждаше особено зарадван от перспективата. Затова сестра му допълни:

— А би могъл да ме чакаш и горе, край капака. Тъкмо ще стоиш на пост.

— Да, и така може. Малта, ако ни заварят, че сме слезли тук сами… Ще изглежда грубо. Различно е, когато Уайли ме води със себе си. Сега би изглеждало, че шпионираме домакините си.

— Зная какво правя — отвърна девойката. — Няма да се бавя дълго.

— Надявам се — промърмори Силдин.

Началото не беше особено трудно. Тя пристъпи сред влажната пръст, като продължаваше да задържа ръката си върху светещата ивица. Скоро ѝ се наложи да приклекне. Малко след това джидзиновата ивица се оказа затрупана и Малта трябваше неохотно да отдръпне пръсти. Светлината около нея притъмня. Девойката стисна зъби и продължи опипом. Едва след няколко крачки откри как да напредва по начин, който да не включва заплитането на полата ѝ.

Един болезнен удар в тавана ѝ показа, че е достигнала върха на купчината. По това време цялата ѝ рокля беше покрита с влажна кал, а ръцете ѝ бяха изстинали. Как щеше да обясни тази мръсотия пред домакините си?

За това тя щеше да мисли по-късно. Вече бе напреднала прекалено далеч. Не можеше да се върне точно сега.

И девойката продължи да напредва. Скоро ѝ се наложи да пълзи, като си помага с лакти и се оттласква с колене. Стичащи се капки и собственото ѝ дишане — това бяха единствените звуци, долавяни от слуха ѝ.

Тя спря, за да си поеме дъх.

Беше ѝ много неприятно да се намира сред мрак; струваше ѝ се, че самата тъма я притиска… Не, цялото ѝ идване тук беше нелепо. Малта реши да поеме обратно.

Не успя да се раздвижи. Калта я обгръщаше, пълзеше около краката ѝ.

— Силдин!

Отговор не последва. Най-вероятно той беше поел назад, за да я чака край вратата.

За момент тя отпусна глава върху ръцете си. Защо се беше подчинила на глупавата си приумица? Защо?

С какво основание тя бе решила, че ще успее там, където самият Рейн се беше провалил?

Глава тридесет и шеста Драцена и сатрап

Обгръщаше я студ. Почвата — по-скоро кал — се беше просмукала в дрехите ѝ. Колкото по-дълго тя оставаше неподвижна, толкова повече се усилваше болката. Малта трябваше или да продължи напред, или да се върне. И двата варианта ѝ се струваха прекалено уморителни. Какво пречеше просто да продължи да лежи и да се осланя на случая?

Предишната музика отново започваше да се усилва. Покрай успокоения си дъх девойката можеше да се вслушва изцяло. Тази мелодия определено ѝ се струваше позната. Несъмнено някога бе танцувала на нея. Тя осъзна, че е започнала да си припява.

Малта отвори очи и повдигна глава. Наистина ли бе зърнала светлина пред себе си, или ѝ се беше сторило? Пъстрите отблясъци се раздвижиха едновременно с очите ѝ. Тя запълзя напред, към светлината и музиката.

И в следващия момент вече напредваше по нов наклон. Натискът над главата ѝ изчезна. Тя понечи да се изправи, но се подхлъзна; оставащата част от невидимия път тя преодоля с търкаляне. Но никакво препятствие не спря пътя ѝ.

Девойката разбра, че е преминала отвъд струпването: ръцете ѝ напипаха слой кал, под който каменните плочи на коридора бяха запазили студенината си.

Въпреки това тя все още се страхуваше да се надигне. Напред тя продължи пълзешком, докато не достигна стената. Едва край нея Малта се осмели да се изправи, и то само след като предварително опипаше мрака над себе си.

Дирещите ѝ пръсти докоснаха ивицата джидзин. В мига на допир коридорът се обгърна в сияние. Момичето стисна очи, ала след като погледа ѝ привикна пред нея се разкри смайваща гледка.

Излизаше, че стените край входа са били поразени от разруха — покривалите ги фрески бяха избледнели и отронени. В тази част на прохода светлината струеше не само от самата ивица, а и от декоративните форми, които тя разсичаше. Сред пода на коридора блестяха плочки. Музиката звучеше по-силно; към нея се присъедини женски смях.

Малта сведе поглед към дрехите си, лепнещи от влажна кал. Тя изобщо не беше очаквала, че ще се натъкне на нещо подобно: бе смятала, че градът е изоставен. Какво щеше да прави, ако някой се сблъскаше с нея? Може би да се оправдае с наранената си глава и да ѝ припише блуждаене?

Девойката не можа да не се усмихне при тази мисъл. Тазвечерната ѝ постъпка определено ѝ предоставяше ролята на луда.

Напред тя продължи на пръсти, стараейки се да стъпва тихо, макар че полата неприятно се притискаше към краката ѝ. По протежението на коридора имаше врати, повечето от които за щастие бяха затворени. Малкото стаи, в които можеше да се гледа, разкриваха обилие, с дебели килими и смайващи картини. Малта за първи път виждаше подобни мебели: дивани, облицовани със скъп плат, кресла, в които можеше да се спи, маси, чийто вид ги правеше по-достойни за названието пиедестали. Това беше израз на легендарните богатства на Дъждовните земи.

Но нали местните ѝ бяха казали, че никой не живее тук?

Тя сви рамене. Най-вероятно бяха имали предвид, че никой не използва това място за нощувка.

Малта продължаваше да върви напред. В един момент, неусетен и за нея самата, тя бе решила, че за нищо на света няма да тръгне да се връща по същия път. Не, щеше да намери някакъв друг изход.

Музиката затихна за момент, за да се завърне под формата на нова мелодия, също позната. За да си докаже, Малта започна да я тананика. И в следващия миг застина.

Защото си спомни къде е чувала тази мелодия преди: в първия сън, поделен между нея и Рейн. В него той я бе превел през притихнал град, за да я отведе в място, изпълнено с весела глъчка, музика и светлина. Същата музика тя чуваше и сега.

И пак ѝ се струваше странно, че е запомнила мелодията така добре.

Под краката ѝ се разнесе стържене — плочите се разместваха. Малта стреснато се вкопчи в стената — за да установи, че тя също трепери под ръката ѝ. Ами ако трусът продължеше? Ами ако целият град я затрупаше?

Тя се замая. Коридорът се бе изпълнил с хора: високи, елегантни жени със златиста кожа и смайващи погледа коси. Те крачеха спокойно, без да обръщат внимание на Малта, потънали в оживен разговор — на език, който Малта някога бе познавала. Полите им бяха дълги до земята, но с цепки, които стигаха до кръста. Сред плата проблясваха златисти крака. Следваше ги уханието на тежък и сладостен парфюм.

Малта залитна и трепна с клепачи, открили невиждащ поглед. Стената беше изчезнала изпод ръката ѝ. Рязък, приливът на мрак и задушлива влага я накара да изпищи. В далечината долиташе хрущене.

Пипнешком тя започна да размахва ръце и един от паническите жестове напипа отново осветителната ивица. Завърналият се блясък освети празен коридор: зърнатото току-що бе дело на въображението ѝ.

Девойката внимателно докосна раната върху челото си. Не, определено беше сгрешила с идването си тук. Най-добре да излезе, да се върне в стаята и леглото си.

Ако се натъкнеше на някого, тя нямаше намерение да се преструва, че е дошла тук заради замайването си. Опасяваше се, че умът ѝ действително е започнал да ѝ погажда номера.

Тя решително закрачи, прилепила пръсти до ивицата. Вече не се стараеше да пристъпва безшумно и да се прокрадва край ъглите. Вместо това Малта вървеше с бърза крачка из лабиринта коридори, подбирайки онези от тях, които бяха най-големи и най-използвани. В един момент музиката звучеше особено силно, ала след един завой започна да заглъхва.

Най-сетне тя достигна широк, осветен коридор. Стените му бяха украсени с образите на крилати създания в полет.

В края на този коридор се издигаше сводът на метална врата. Релефният образ, който я красеше, ѝ бе добре познат: същият символ красеше каретата на Купрусови — петел с корона, готов всеки момент да скочи в битка. Макар избраната птица да не беше особено величествена, стилизираният облик пак смогваше да изглежда дързък и заплашителен. Почти достоен за възхита.

Иззад тази врата долитаха звуците на бал — оживени разговори и смях. Музиката се преплиташе с тропота на танцуващите.

Малта отново сведе поглед към роклята си. Е, не можеше да стори нищо. По това време трябваше да е привикнала към унижението. А и нали искаше да се прибере.

Тя приближи едната си ръка до челото в привидно прималяване, с другата бутна вратата.

Девойката влетя сред мрак, защото вратата поддаде неочаквано леко под допира ѝ. В това помещение миризмата на влага се улавяше особено силно. Тя стъпи в локва студена вода.

— Помогнете ми! — глуповато възкликна тя. Но музиката и гласовете бяха затихнали. Ако се съдеше по миризмата, това не беше бална зала, а застояло блато. И или Малта беше ослепяла, или мракът бе пълен.

Малта повтори повика си, също останал без ответ. Протегнала ръце пред себе си, тя тръгна напред.

Оказа се, че в мрака са се притаили стълби: при падането си момичето можа да определи, че те са широки и ниски. Въпреки това то не се изправи, а продължи пълзешком. Дори и след напускането на стълбището Малта не се надигна веднага.

— Простете? — провикна се тя. Ехото поде гласа ѝ. Това затрупано помещение явно бе огромно.

Ръцете ѝ неочаквано напипаха ствола на огромно повалено дърво.

Здравей, Малта Вестрит, каза драцената. Ето че най-сетне двете с теб се срещаме. Момент, за който знаех, че ще настъпи.

— Не говори така за брат си! — кипна Яни Купрус. Едновременно с това тя стовари гергефа си на масичката.

Бендир въздъхна:

— Просто ти предавам какво казват хората. Това не са мои думи. Ако някой избере да го отрови, това няма да съм аз. — И той направи опит да се усмихне.

Яни притисна ръка към гърдите си.

— Не говори за това дори на шега. Велика богиньо, защо не нарязахме онзи ствол преди Рейн да се върне?

— Той възнамеряваше да остане в Бингтаун няколко седмици, а не една нощ. Смятах, че имам време. Този дънер е по-голям и по-твърд от всички досега. А когато пристигнаха вестите за случващото се в града…

— Зная, зная. — Майка му махна с ръка. — Къде е той сега?

— На същото място, където прекарва всяка вечер. Пие в стаята си. И си говори сам. За драцената и Малта. И как щял да се самоубие.

— Какво? — Яни Купрус се втренчи в него. Думите му току-що бяха разрушили и последното ѝ късче спокойствие.

— Това дочула Гени пред вратата и затова дотърча да ми каже. Той не спира да повтаря как тя щяла да го накара сам да отнеме живота си. И как Малта също щяла да умре — неохотно додаде той.

— Малта? Още ли е сърдит на Малта? Мислех, че двамата вече са се сдобрили. Нали днес…

Гласът ѝ колебливо заглъхна. Но Бендир не пропусна да подхване темата.

— Да, аз също чух, като всички останали в града. Рейн бил в спалнята ѝ и я държал на ръце. С оглед на неотдавнашното му поведение подобен скандал дори може да се сметне за приятен.

— В последно време и двамата преживяха много. Рейн очакваше, че тя ще умре, и винеше себе си. Нормално е да остава вкопчен в нея.

Дори самата Яни знаеше, че това е слабо оправдание. Дали Кефрия бе научила за станалото? И ако да, дали това щеше да промени намеренията ѝ? Защо Рейн трябваше да се държи тъй странно точно в този момент? Сякаш отсъстваха други тревоги…

— Определено би било по-добре да беше вкопчен в нея и сега, вместо да се мята из стаята си — студено отбеляза Бендир.

Яни Купрус се надигна рязко.

— Това не може да продължава повече така. Щом е пиян, излишно е да се опитваме да го вразумим, но бихме могли да му вземем бутилката и да го накараме да си легне. Утре ще поискам от него да си промени поведението. А ти би било добре да му намериш някаква занимавка.

Очите на Бендир светнаха.

— Бих искал да го изпратя обратно в града. Риво е намерил нов твърд участък и смята, че това може да е покривът на неизследвана сграда. Бих искал да изпратя Рейн там.

— Това не ми се струва разумно. Той не бива да се приближава до града.

— Това е единственото, в което го бива… — поде Бендир, но прехапа език заради погледа, който му хвърли Яни. Той тръгна напред, последван от майка си.

Още на два моста разстояние от стаята на Рейн те започнаха да чуват заваления му глас. А когато до нея оставаше само един етаж, всяка негова дума се долавяше ясно. Беше по-лошо, отколкото тя се бе опасявала. И сърцето ѝ се сви.

Не за първи път тя чуваше подобни думи. Нима ѝ беше съдено да изгуби и сина си по същия начин, по който бе изгубила и съпруга си? Нима лудостта щеше да ѝ отнеме и Рейн? Наистина ли ще бъдеш тъй несправедлива към мен, Богиньо?

Гласът на Рейн започна да долита под формата на крясъци. Бендир се затича, а Яни забърза подире му.

Вратата на стаята сама се отвори пред тях. На фона на златистата светлина синът ѝ изникна, вкопчен в рамката на вратата. Веднага се виждаше, че той не може да се държи на крака.

— Малта! — изрева той. — Малта, недей!

Рейн залитна напред в опита си да сграбчи въженото перило — неуспешен опит.

Бендировото рамо го блъсна в гърдите. По-възрастният изблъска пияния си брат обратно в стаята и го повали на земята. Рейн се мяташе върху пода, ограничил съпротивата си до немощно размахвани крайници. След няколко мига и тези му движения затихнаха — той бе припаднал заради изпитото.

Яни побърза да затвори вратата след себе си.

— Да го сложим да си легне — уморено изрече тя.

Главата на Рейн се раздвижи, той отново отвори очи. По страните му се стичаха сълзи.

— Не! — завайка се той. — Пуснете ме да стана. Трябва да помогна на Малта. Драцената я е хванала. Трябва да я спася.

— Стига си говорил глупости! — сгълча го Яни. — Вече е късно през нощта. А и нима очакваш да се покажеш пред хората в такъв вид? Бендир ще ти помогне да си легнеш — креватът е единственото място, където ще ходиш тази нощ.

По-възрастният брат се приведе, сграбчи го за ризата и го полупренесе към леглото.

— Готово — заяви Бендир, докато се изправяше и изтупваше ръце. — Майко, вземи бутилката и духни лампите. Рейн, ти се постарай да се наспиш. И без повече крясъци.

Гласът му показваше, че няма да търпи възражение.

— Малта… — простена по-малкият.

— Ти си пиян — продължи Бендир.

— Не чак толкова пиян. — Рейн понечи да се надигне. Понечи, защото брат му го блъсна обратно. По-малкият стисна юмруци, но не замахна, а се обърна към майка си. — Малта е при драцената. Тя ще я вземе.

— Малта ще вземе драцената? — объркано се навъси Яни.

— Не! — раздразнено кресна по-малкият брат. Той отново направи опит да се надигне, а Бендир отново го блъсна, този път по-грубо. Този път Рейн замахна към брат си, който с лекота избегна удара и го предупреди:

— Ако пак посмееш да ми вдигнеш ръка, ще те пребия!

— Майко! — Стенанието му звучеше нелепо за един зрял мъж. — Малта отиде при драцената. — Той нетърпеливо си пое дъх, но си наложи да говори бавно и ясно. — Драцената е хванала Малта вместо мен.

Рейн обхвана главата си с ръце и продължи:

— Драцената я няма — вече не я усещам. Малта я е накарала да ме остави…

— Да, няма я — опита се да го успокои майка му. — И още по-добре. Сега искам да си починеш хубаво, а на сутринта ще ми разкажеш всичко. Аз също искам да поговоря с теб.

Тя не обърна внимание на Бендировото презрително изсумтяване.

Малкият ѝ син отново въздъхна.

— Ти не ме слушаш. И не разбираш. Много съм уморен и ми се спи, но трябва да отида при нея. Трябва да накарам драцената да я пусне. Иначе Малта ще умре и вината ще е моя.

— Рейн. — Яни Купрус търпеливо приседна на леглото му и намести одеялото му. — Алкохолът и натрупалите се притеснения ти идват в повече. Намиращото се в нашата зала не е дракон, а мъртъв ствол. Малта не е в опасност. Случилото се с нея е било инцидент, а не твоя вина. От ден на ден тя се възстановява по-бързо. Много скоро тя ще е оздравяла напълно. Моля те, опитай да поспиш.

— Пиян от дума не разбира — промърмори Бендир, разсъждаващ гласно.

Рейн изскимтя и бавно вдиша, готвещ се за поредната си тирада. Явно в последния момент той размисли, защото каза:

— Наистина съм много уморен. От много време не съм спал истински… Но искам да ме разбереш. Малта е слязла в града, в нашата зала. Залата с коронования петел. Върви да я доведеш. Това е всичко, което искам от теб.

— Непременно. Сега поспи. Бендир и аз ще се погрижим за всичко. — Тя помилва ръката му и отмести една къдрица от покритото с дребни неравности чело.

Бендир отново изсумтя.

— Държиш се с него като с бебе!

Той събра бутилките от масата и отиде до вратата, за да започне да ги изхвърля една след друга в блатото. Яни не обърна внимание на изблика му. Тя продължаваше да седи край Рейн и да наблюдава как той бавно се успокоява и се унася. Не, синът ѝ не се давеше в спомени. По-рано тя бе чула обикновените крясъци на един пиян. Рейн все още си оставаше себе си. Той разпознаваше нея и брат си, а не говореше с призраци. Беше влюбен в истинско, живо момиче. Не се беше удавил. Нямаше да се удави.

Приключилият с разчистването Бендир пристъпи обратно в стаята и взе фенера.

— Идваш ли?

Яни кимна и се надигна от леглото. Рейн не усети раздвижването им — той продължаваше да спи спокойно.

— И ти ще го оставиш на спокойствие, завинаги — дръзко постави условието тя.

Драцената се изсмя.

Щом бъда свободна, малка моя, какво биха ме интересували нищожните ви животи? Ще отлетя, за да търся себеподобните си, което по съвместителство ще го остави на спокойствие. Сега слушай…

Малта бе притиснала ръце и пулсиращото си чело към огромния ствол.

— И ще спасиш баща ми — настоя девойката.

Разбира се, измърка женската. Вече ти казах, че ще го сторя. Освободи ме.

— Но какво ми гарантира, че ти ще спазиш думата си? — проплака Малта. С решителен глас тя продължи. — Ще трябва да ми дадеш някаква гаранция. Някакъв залог.

Дадох ти думата си. Драцената започваше да губи търпение.

— Това не е достатъчно. — Малта се замисли. Имаше нещо, което тя можеше да използва… Да. — Кажи ми името си.

Няма, решително заяви женската. Но щом бъда свободна, аз ще ти донеса съкровища, каквито не си и сънувала. Диаманти с големината на гълъбови яйца. От юг ще ти донеса цветя, които никога не увяхват, а самото им ухание лекува всяка болест. От север ще ти донеса лед, чиято твърдина надминава всеки метал, а никога не се топи. Ще те науча да изработваш оръжия от него; оръжия, които секат камък. От изток ще ти донеса…

— Стига с тези приказки! — прекъсна я девойката. — Съкровищата ти не ме интересуват. От теб искам единствено повече да не измъчваш Рейн и да спасиш баща ми. Корабът се казва Вивачия. Искам да го намериш, да убиеш пиратите и да го донесеш заедно с татко.

Да. Вече ти обещах. Сега…

— Празните обещания не са достатъчни. Закълни се в името си. Закълни се в него, че ще спасиш Кайл Хейвън и ще оставиш Рейн Купрус на мира. Иначе няма да ти помогна.

Гневът на създанието се стовари като удар върху цялата ѝ същина.

Ти смееш да ми нареждаш? Изглежда не осъзнаваш, насекомо, че вече ми принадлежиш. Откажеш ли ми, аз ще преследвам душата ти до края на дните ти. Моята воля ще замени твоята. Бих могла да ти заповядам сама да изтръгнеш ноктите си — и ти би го сторила. Бих могла да ти наредя да удушиш собствените си деца — и ти би се подчинила. Способна съм да накарам дори най-близките ти да…

Слаб трус сграбчи залата, прекъсвайки заплахите на пленената женска. Малта стисна устни, за да не изпищи.

Виж, ти гневиш боговете с исканията си към мен! Прави каквото ти кажа, иначе те ще сринат цялата зала връз теб.

— И върху теб — неумолимо напомни Малта. — Заплахите ти не ме трогват. Ако ти беше способна на такива неща, отдавна щеше да си принудила Рейн да ти се подчинява. Кажи ми името си! Не го ли споделиш с мен, аз няма да ти помогна по никакъв начин. С нищо!

Драцената мълчеше. Малта продължаваше да изчаква. Беше ѝ много студено. Тя вече дори не трепереше, а бе започнала да се тресе по начин, който изпълваше костите ѝ с болка. Вече не чувстваше краката си. Струваше ѝ се, че е стъпила в ледена локва, но вече не беше сигурна. Тя беше дошла в града, беше намерила драцената, но въпреки това щеше да се провали. Тя не можеше да спаси никого — нито баща си, нито мъжа, отказал се от мечтата си заради нея. Тя си оставаше безпомощна жена без никаква власт.

Тя отдели ръце от ствола и му обърна гръб. Надяваше се, че посоката, в която е поела пипнешком, е правилна и ще я отведе обратно до входа.

Гласът на женската неочаквано отекна сред тишината.

Тинталия. Името ми е Тинталия.

Малта застина, за да не подплаши надеждата си.

— Слушам те — подкани тя.

Ако ме освободиш, обещавам, че повече няма да измъчвам Рейн Купрус и че ще спася Кайл Хейвън, твой баща.

Малта дълбоко си пое дъх, обърна се и храбро пое обратно. Когато ръцете ѝ докоснаха ствола, девойката се отпусна и едновременно с издишването си престана да се съпротивлява.

— Кажи ми как да те освободя.

Драцената заговори бързо, с охота.

В тази зала Древните творяха изкуството си. От помнеща скала те изработваха живи скулптури. Онези, които бяха на път да напуснат живота, пристигаха в залата, посвещавайки последните си дни на творчество. След смъртта им изработените от тях скулптури поемаха техния живот. През огромната врата в южната стена на тази зала оживелите скулптури изникваха на белия свят и започваха да се вият над града — докато мнимият им живот не угаснеше. В планините има цяло гробище от тези статуи. Древните виждаха в направата им вид изкуство. За нас беше забавно да виждаме каменните си копия.

— Не разбирам какво общо има това — прекъсна я Малта. Коленете я боляха от студ, беше ѝ омръзнало от приказки. Искаше ѝ се просто да приключи с нещото, което се искаше от нея.

В стената има тайни панели, зад които се крие механизмът на голямата врата. Намери ги и ги използвай. Когато лъчите на слънцето докоснат люлката ми, аз ще стана свободна.

Малта се навъси.

— И това е всичко? Щом е толкова просто, защо Рейн не го е сторил?

Той искаше, но се боеше. Мъжките са плахи създания. Те мислят единствено за храна и за разплождане. Но ние двете с теб, млада кралице, знаем, че животът далеч не се свежда до това. Женските трябва да бъдат безжалостни, за да запазят малките и да продължат вида. Понякога това означава поемането на рискове. Мъжките остават да треперят в сянката, защото се боят от собствената си смърт. А ние знаем, че единствената истинска заплаха е краят на нашия вид.

Тези думи развълнуваха душата на Малта. Почти изцяло те бяха истина. Ала тя не можеше да посочи неистинната част.

— Къде са тези панели? — уморено попита девойката. — Искам да приключваме.

Не зная, призна драцената. Аз никога не съм идвала в тази зала. Онова, което зная, зная от чуждите животи. Ще трябва сама да намериш механизма.

— Как?

Като се учиш от онези, които са знаели. Ела при мен и не се противи, Малта Вестрит. Позволи ми да разкрия спомените на града пред теб, за да узнаеш.

— Спомените на града?

Древните имаха обичай да влагат спомените си в самите си градове. Ти и останалите като теб понякога долавяте техния отзвук, но сами не сте способни да се докоснете до тях истински. Аз мога да ти помогна. Ако ми позволиш.

Тогава Малта разбра: осъзна собствената си роля в това споразумение. Да, всичко си идваше на мястото.

Тя си пое дъх. И се облегна на ствола, притискайки ръце, гръдта и лицето си. И отново вдиша, сякаш се готвеше да се гмурне.

Забранявайки си страх и съпротива, тя изрече, с пресъхнала уста:

— Удави ме в спомени.

Драцената не се нуждаеше от втора подкана.

Залата оживя. Това не бяха фантомни образи: Малта Вестрит беше тази, която представляваше привидение. Стотици животи изникнаха около нея — високи хора, с медни и лилави очи и кожа с меден оттенък. Те танцуваха, разговаряха и пируваха под напълно прозирния купол, под звездите.

Само за един миг настъпи утро. Под първите лъчи на зората се разгръщаха екзотични растения. В единия край на огромната зала шумеше многоетажен фонтан, сред чиито струи подскачаха риби. Ето че настъпваше пладне и вратите се отваряха, за да пропуснат хладина. В следващия момент отново настъпваше вечер — Древните отново се събираха, за да разговарят, да се смеят и да танцуват. И тази нощ отлетя мимолетно. Слънцето се завърна. В залата бе изтеглен огромен блок от черен камък, изпъстрен със сребристи жилки.

Тъй дните продължаваха да се ронят, като падащи цветчета. Възрастни хора обхождаха камъка, стиснали чукове и длета. Блокът придоби формата на дракон. Умиращите се притиснаха към статуята, отдадоха ѝ същините си. Вратите се отвориха. Драконът се раздвижи и закрачи напред, обграден от ликуването на умилени зрители. Той отлетя. Последва прощално тържество. Нов камък бе внесен. Дните и нощите се ронеха като черни и бели зърна от разкъсала се броеница.

Малта продължаваше да стои вкоренена във времето, а дните прелитаха край нея. Тя изчакваше. И наблюдаваше.

Макар това да ставаше все по-трудно. Макар тя да губеше усет за себе си. Защото спомените постепенно изпълваха залата, гъсти като мед. Малта попиваше всички тях и ги възприемаше — макар те да превъзхождаха способността на ума ѝ. Тези спомени бяха съхранени тук именно с предназначението да бъдат вкусвани: изтънчено удоволствие на някогашната култура. Ала не и да бъдат вкусвани по подобен начин — не и в потоп, който не позволяваше на отделните детайли да изпъкнат, защото ги предаваше едновременно.

Малта не принадлежеше към народа на Древните, нито към вида на драконите: дори да пожелаеше, тя не бе способна да задържи цялата тази памет. Узнатото изчезваше от нея почти в същия миг, в който бъдеше възприето. И сред всичко това тя се вглеждаше за единствен детайл, комуто не биваше да позволи да ѝ избяга. Панелите в стената. Механизмът на вратата. Всичко останало тя не задържаше.

Студът на влажната зала продължаваше с готовност да попива в нея, ала усещан само от тялото ѝ: месеците и годините продължаваха да прелитат край нея, за да дамгосат паметта ѝ с нови мигове. Преливащото знание ѝ позволи да вижда и в двете посоки на времето. Тя видя как залата бива изграждана. Видя отчаянието, с което работниците довличаха драконовите люлки. Те ги пренасяха тук, защото небето бе почерняло, земята се тресеше, а въздухът бе изпълнен с пепел, ронеща се като черен сняг. И неочаквано всичко застина. В едната простираща се под нея посока биваше полаган първият блок на тази зала; в другата хората бяха избягали или лежаха мъртви. Тя знаеше всичко. Тя не знаеше нищо.

Малта. Стани.

Коя от всички образи беше тя? И имаше ли значение? В крайна сметка всички бяха разменяеми. Нали така?

Спомняш ли си, Малта Вестрит? Спомняш ли си как да отвориш вратата?

Трябваше да раздвижи тялото. Да го накара да се надигне. Ама че ниско и трътлесто тяло. Ама че нищожен живот бе водило то, глупав живот. Сега да премигне. Залата е тъмна, но е лесно да си я припомни, каквато е била някога. Да си припомни как слънцето блести и пречупва лъчите си в кристалния купол. Сега на работа. Вратите.

Залата имаше две врати. Малта беше влязла през северния вход — прекалено малък за драцената, чиято люлка бе внесена през южната врата. Тя не си спомняше много за себе си или дори защо е дошла тук, но не бе забравила, че трябва да отвори вратата.

Съхраняваните спомени ѝ бяха показали, че някога въпросният механизъм е бил задействан от четирима. А Малта трябваше да го стори сама.

Тя се приближи до първия панел от едната страна на южната врата и посегна да го отвори. Декоративният панел не помръдна под усилията ѝ.

Девойката го удари с юмрук, при което преградата щракна. Този път опитът ѝ се оказа успешен, макар че панелът се откачи от захабените си панти и падна на пода. Без значение, той не ѝ беше нужен.

Показаното от спомените и досегът на сетивата ѝ не съвпадаха. Добре смазаната манивела, която бе зърнала в образите от миналото, бе клеясала и покрита с паяжини. И не помръдваше под усилията ѝ.

В следващия миг тя се сети, че за начало трябва да премести отключващия лост. Ръката ѝ намери и него, макар и лишен от очакваната дървена дръжка: пръстите ѝ се обвиха около гол метал. Девойката го сграбчи с две ръце и наблегна. Лостът не помръдна. Раздвижи се едва когато тя опря крака в стената и използва тежестта си. След първоначалното усилие ръчката поддаде с изненадваща лекота. Иззад панела се разнесе стържене.

Тя се надигна от каменния под, където бе я запратила неочакваната отстъпчивост на механизма, и посегна към манивелата… Не, първо трябваше да освободи механизма и от другата страна, иначе вратата нямаше да се отвори.

Ноктите ѝ бяха сцепени, а ръцете ѝ кървяха, ала тя не обръщаше внимание на това, а се зае да отваря втория панел. При отместването му рукна влажна пръст — тук стената бе поддала. Девойката разчисти с шепи около лоста и го сграбчи.

Този лост се отмести съвсем малко. Наложи ѝ се да се покатери по стената, за да стъпи отгоре му. Това ѝ спечели ново раздвижване. Над главата ѝ се разнесе скърцане. Малта отново подскочи, този път по-високо. Лостът отстъпи, а в следващия миг неочаквано се прекърши. Назъбеният метал разкъса роклята ѝ; при падането тя лошо си удари коляното. Неопределено време тя изпитваше единствено болка.

Изправи се, Малта.

— Да, зная. Имам още работа.

Тя намираше собствения си глас за странен.

Девойката се изправи и докуца обратно до панела. Дръжката на манивелата бе прикрепена към колело с размерите на коларско, изработено изцяло от метал. Около спиците му бе заседнала пръст, която Малта се зае да разчиства. Бучиците бяха студени, влажни и остъргваха кожата ѝ.

Просто опитай да го завъртиш.

Тя покорно обви дръжката с две ръце. В спомените бе видяла, че двама мъже едновременно задействат механизмите от двете страни на вратата. А тя беше сама.

Изненадващо, манивелата действително помръдна, но почти веднага заяде. Във вътрешността на стената долетя кратко раздвижване. Малта реши да се върне при първия панел — може би тамошният механизъм бе останал незасегнат.

Другото колело се въртеше по-плавно, ала и то не успя да измине цял оборот, преди да застине. Споходена от догадка, девойката отново отиде при затрупаната манивела и установи, че колелото отново може да се върти. Тя започна да обхожда двата механизма последователно.

Скоро можа да види как самата врата се раздвижва. Откъм стените отново долитаха звуци — това беше раздвижването на вериги, така нашепваха спомените ѝ. Противотежести започваха да се спускат. Нали така бе проектирана залата… Тя помнеше. Спомняше си механизма, спомняше си изграждането на купола.

Тя осъзна, че в представата си съзира два образа на стената, вратата и обединяващия ги механизъм. Два, защото споменът се отличаваше от онова, което напипваха ръцете ѝ. Девойката започна да опипва стената и пукнатините в нея, стиснала очи, за да прогони някогашната картина.

Тя рязко се извърна.

— Цялата стена ще се срине, ако вратата се раздвижи. Чист късмет, че е останала непокътната до този момент.

Тя ще се срине, ще отърси пръстта и ще освободи път за светлината, предрече драцената. Не спирай.

— Ако преценката ти е грешна, ще бъдеш затрупана. И двете ще бъдем затрупани.

Предпочитам подобна алтернатива пред настоящата си съдба. Продължи, Малта. Ти обеща.

Името е най-древната магия… Тя осъзна, че отново е себе си: млада жена, облечена в окаляни дрехи и заобиколена от мрак. Като забравен сън изчезна споменът за младия горд архитект, проектирал тази зала. Девойката отново се напрегна и колелото отново се раздвижи.

Но това бяха последните частични обороти, които тя можа да изтръгне — и двете страни на древния механизъм отказваха да се движат повече. Стената проскърцваше, но вратата не помръдваше.

— Механизмът заяде. Не мога да отместя вратата… Съжалявам.

В рамките на един проточил се момент драцената мълча. Сетне тя нареди:

Върви да доведеш помощ… Виждам, че брат ти е близо. За тебе ще бъде лесно да го принудиш. Доведи го. Вземи и два лоста. Хайде, върви.

Имаше разумни и основателни причини Малта да възрази, но тя не можеше да си ги спомни. Дори брата, за когото бе споменала драцената, тя си спомняше съвсем смътно. Вратата и отварящият я механизъм бяха единствените неща, които девойката помнеше ясно. Лостовете бяха добра идея — пъхнати между спиците, те щяха да улеснят въртенето.

Обратния си път тя намираше благодарение на запомнената подредба. Заради този спомен стъпките ѝ, макар и уморени, безпрепятствено я отведоха до северната врата. В коридора Малта допря пръсти до ивицата джидзин. Едновременно със светлината коридорът се изпълни с оживление. Край нея пристъпваха благородници, следвани от слугите си. Шивачка и нейните чиракини с поклон се отдръпваха от прага на една зала, увесили скъп плат върху ръцете си. Бавачка, прегърнала пухкаво ридаещо дете, забързано крачеше срещу нея, а сетне и през нея. Бавачката весело поздрави млад мъж, чиято шапка бе украсена с ленти, той подсвирна в отговор… Малта беше призракът тук, а не те. Това беше техният град.

Тя стъпи накриво, залитна и пусна стената. Завръщането на мрака я отведе обратно в нейното време — тъмно, влажно и разположено сред руини. Протегнатите ѝ ръце установиха, че този проход е затрупан.

Едновременно с повторното докосване на стената Малта осъзна по-добър маршрут — той щеше да я отведе до вход, намиращ се по-близо. Девойката се обърна и веднага пое във въпросната посока. Тялото ѝ трепереше от изтощение, на което тя не обръщаше внимание: тя се намираше едновременно в стотици различни моменти, защо да се съсредоточава върху онзи от тях, съдържащ болка? Дори допирът на разкъсаната ѝ пола бе неосезаем за краката ѝ.

Разнеслият се трус я накара да се хвърли на пода. И след отминаването му Малта остана притисната към плочите на коридора, за да се увери, че земетресението действително е утихнало. Повече трусове нямаше. Само в далечината долитаха някакви стържещи звуци.

Тя бавно се изправи на крака и докосна осветителната ивица. Отзовалото се сияние бе слабо; Малта трябваше да направи справка със спомените си, преди да продължи.

Чуваха се писъци. Тя не им обръщаше внимание, както не обръщаше внимание на разхождащите се двойки и на джафкането на кученце, стрелнало се през краката ѝ. Малта нямаше време да разглежда призраци и спомени. Тя трябваше да отвори вратата.

Девойката пое по страничния коридор, отвеждащ към изхода. Тук писъците долитаха по-силно. Те принадлежаха на женски глас.

— Изведете ни! — крещеше жената. — Ще се удавим!

Малта, тъкмо минаваща край вратата, забеляза как преградата трепери под юмруците на жената. По-скоро от любопитство, отколкото от желание да помогне, тя се приближи до вратата и наблегна.

— Дръпни! — извика девойката. Заседналата врата неочаквано отстъпи. От стаята изскочи жена, чийто устрем я сблъска с Малта и събори и двете на пода. Зад прага на стаята стоеше блед мъж. В него имаше ярък фенер, чиято светлина Малтиният поглед усещаше болезнено.

Жената се изправи първа, при което едва не стъпка Малта.

— Стани! — изрева тя вместо благодарност. — Заведи ни до изхода. Не виждаш ли, че стената се е пропукала и влиза кал!

Другата извърна глава към помещението. По скъпия килим на стаята бавно прииждаше вълна гъста кал, вече започваща да се разрежда: през цепнатината, отговорна за изтичането, вече проникваха и водни струи. Стената нямаше да издържи дълго.

— Цялата стая ще се срине — заяви Малта.

Бледният млад мъж погледна през рамо.

— Най-вероятно. — Той погледна приседналата на пода девойка. — Твоите господари ни увериха, че тук ще бъдем в безопасност. Че никой не би могъл да ме открие тук. Каква е ползата да останеш скрит от убийците, ако се удавиш в кал?

Малта премигна. Образите на Древните край нея изчезнаха. Но сатрапът на Джамаилия все още стоеше пред нея.

— До утре ли ще лежиш на пода? Заведи ни при господарите си. Време е да се сблъскат със заслужения ми гняв.

Кеки тъкмо излизаше за втори път — тя се беше върнала в стаята, за да вземе фенер.

— Тя е безполезна — обърна се придворната към сатрапа. — Ела. Мисля, че зная пътя.

Малта продължаваше да лежи на пода и докато наблюдаваше отдалечаването им. Замаяно тя осъзнаваше, че случилото се току-що бе изключително значимо. Излизаше, че сатрапът е бил доведен в Дъждовните земи, за да бъде укрит на сигурно място. Тя така и не бе научила това. Никой ли не ѝ се доверяваше?

Тя затвори очи с намерението да съсредоточи мисълта си. Вместо това ѝ се прииска да заспи.

Подът се раздвижи, една от плочите блъсна бузата ѝ. Кеки и сатрапът изпищяха. Но не техният вик сепна Малта, а грохотът, долетял от стаята им. Още по време на труса девойката скочи на крака, сграбчи вратата и я затръшна. Но дали една врата можеше да спре устрема на цяло свличане.

Тя притисна ръце към слепоочията си, за да се овладее. За да се съсредоточи. За да избере подходящия момент от новопридобитите си спомени. Избраното я потопи сред образи на хаос. Ала тези образи носеха със себе си шанса на спасение.

Малта се затича. Пред себе си тя видя подскачащата светлина на фенера, който носеше царедворката. След няколко мига девойката се изравни с нея и сатрапа.

— Тръгнали сте в грешна посока — каза им тя, докато изтръгваше фенера от ръката на Кеки. — Насам.

Двамата я последваха. Редом с тях бягаха спомените от някогашни животи, чийто поток Малта следваше. Щом Древните бяха избягали от предсмъртната агония на своя град, тя също щеше да го стори.

Поне така се надяваше.

Глава тридесет и седма Смъртта на града

Земетресението, разтърсило последните часове преди зората, не събуди Кефрия — тя така и не бе могла да заспи.

На предшествалия трус тя не бе обърнала внимание. Него лесно можеше да подмине, ала този беше различен. Той започна с остро и изненадващо разтърсване, ала не то, а последвалото продължително треперене накара Кефрия сепнато да скочи на крака.

Нейните домакини я бяха предупредили, че полюшването на дърветата прави земетресенията да изглеждат по-силни. Въпреки това тя трябваше да се придържа за рамката на леглото, докато се преобличаше. Тя веднага си помисли, че Силдин най-вероятно щеше да сметне земетресението за забавно, но Малта щеше да се уплаши. Трябваше да отиде при нея. А щом отидеше, трябваше да ѝ каже за връщането си в Бингтаун.

Искаше ѝ се да бе сторила това вчера — ала въпросното посещение завари дъщеря ѝ заспала, а Кефрия не можа да се насили да я събуди. Малта все още се нуждаеше от много почивка: отокът върху челото ѝ беше спаднал, но кръговете около очите ѝ все още не бяха изчезнали. И тъй като жената знаеше, че сънят е най-добрият лечител, тя безшумно бе затворила вратата след себе си.

По настояване на тукашната лечителка Малта беше настанена в слънчева стая, на най-горното ниво. За да я достигне, майката трябваше да преодолее няколко моста и едно виещо се стълбище. А тя все още не бе привикнала с тези необичайни тротоари, за да приветства подобна перспектива. Виж, Силдин стремглаво търчеше по тях, но Кефрия все още се изнервяше.

Мрачината само прибавяше към тревогата ѝ: проблем, по отношение на който жената беше безсилна — тя не можеше да принуди слънцето да изгрее по-бързо. Затова държеше ръцете си скръстени и се стараеше да стъпва в средата на пътеката. И да не мисли за начина, по който мостовете биха се разклатили от поредното земетресение. Когато осъзна, че е започнала да пристъпва с дребни, плахи крачки, Кефрия веднага си наложи да продължи с нормален ход. Въпреки това тя се зарадва, когато най-сетне достигна стълбището.

По време на изкачването тя подбираше най-подходящото встъпление, с което да съобщи на Малта за заминаването си. Каквито и думи да използваше, щеше да бъде трудно и за двете им. С напускането на Кефрия Малта щеше да остане съвсем сама, ако не се броеше Силдин. Дъщеря ѝ все още отказваше да приеме Рейн, защото продължаваше да го вини. Самата Кефрия му бе простила по време на пътуването насам на борда на Кендри. Тя вярваше, че хората, пресрещнали каретата, са проявили непростима самодейност. Искрената мъка на младия мъж, който през цялото пътуване не спря да будува пред каютата на любимата си, беше убедила Кефрия, че той действително няма вина за случилото се. Може би с времето Малта също щеше да осъзнае това, но нищо не гарантираше подобен развой. А дори и да беше гарантиран, пак щеше да остане период, в който двете ѝ деца трябваше да разчитат единствено едно на друго.

Тя пое по клона, който отвеждаше до стаята на Малта. Пътьом Кефрия кимна на жената, изникнала на прага на едно от съседните помещения — цялото лице на въпросната, шията и брадичката бяха покрити с образувания. Това беше Тиламон, по-голямата сестра на Рейн.

— Здравата ни разтърси — каза Кефрия, за да отметне нуждата от учтивост.

— Дано няма пострадали. Миналия месец два моста се скъсаха при едно подобно земетресение — отбеляза усмихнатата Тиламон.

— Бога ми — отвърна Кефрия и забърза към стаята на дъщеря си.

Никой не отговори на почукването ѝ.

— Малта, аз съм — обяви тя и влезе. Видът на празното легло прогони облекчението, донесено от преодоляването на проклетите висящи мостове. — Малта?

Във втрещеността си тя пристъпи напред и отметна одеялото, сякаш очакваше да открие детето си под него. И се обърна обратно към вратата.

— Малта? — подвикна Кефрия.

Сестрата на Рейн все още стоеше на прага.

— Лечителката да е отвеждала Малта някъде? — обърна се към нея Кефрия.

Тиламон поклати глава.

— Странно — продължи майката, като полагаше усилия да не се страхува. — Нея я няма, а още не се е възстановила достатъчно, за да излиза на разходки посред нощ. Тя обича да спи до късно, дори когато е здрава.

Другата жена наклони глава встрани.

— Вчера тя се разхождаше с Рейни — заяви тя. За момент на лицето ѝ изникна усмивка. — Чух, че двамата са се сдобрили.

— Но това не обяснява защо… Да. Разбирам. — Кефрия замлъкна.

— Не, не исках да прозвучи така. Рейни никога не би… той не е такъв — заекна Тиламон. — Най-добре да събудя мама — довърши тя.

Тук ставаше нещо. Нещо, за което Кефрия също трябваше да научи.

— Най-добре да дойда с теб — със свито сърце изрече гостенката.

Наложи им се дълго да тропат по вратата, преди Яни Купрус най-сетне да изникне по халат на прага. Тя имаше тъй изтерзан и притеснен вид, че за момент Кефрия изпита съжаление. Ала тревогата за собственото ѝ дете беше по-силна от състраданието.

Затова Кефрия погледна възрастната жена в очите и каза:

— Малта не е в стаята си. Имаш ли представа къде би могла да е?

Пробягалият по лицето на Яни страх потвърди опасенията ѝ.

Възрастната Търговка се обърна към дъщеря си.

— Тиламон, върви да си лягаш. Тази работа засяга само двете ни с Кефрия Вестрит.

— Но, мамо… — поде младата жена. Погледът, който ѝ хвърли Яни Купрус, секна възраженията ѝ. Тиламон поклати глава, но въпреки това се отдалечи.

Очите на Яни отново се спряха върху Кефрия. Притеснението караше бръчиците на Дъждовната Търговка да изпъкват върху белязаното ѝ лице. Тя наистина не изглеждаше добре.

— Има вероятност да е с Рейн. Вечерта той… бе връхлетян от пристъп на тревога за нея. Не е изключено да е отишъл при нея… Това не е типично за него, но пък в последно време той не е на себе си. — Купрус въздъхна. — Ела.

Тя бързо закрачи напред, без да си прави труда да се преоблича или да си сложи воал. Дори и тласканата от гняв и страх Кефрия изоставаше от нея.

Близо до стаята на Рейн Кефрия бе споходена от колебание. Щом Малта и Рейн се бяха сдобрили, имаше вероятност… Искаше ѝ се да спре и да премисли нещата на спокойствие.

— Яни — поде тя. Точно в този момент другата жена посягаше към вратата. Яни Купрус не почука, както очакваше Кефрия, а просто бутна вратата.

От вътрешността лъхна тежката миризма на бренди и пот. Яни направи крачка встрани, позволявайки на спътничката си да погледне на свой ред. Рейн лежеше по корем върху леглото си, отпуснал ръка встрани. Той дишаше хрипливо и тежко, със съня на изтощен. И беше сам.

Притиснала показалец към устните си, Яни тихо затвори вратата. Кефрия отложи извинението си за момента, в който двете се отдалечат достатъчно.

— Толкова ми е неудобно, задето… — заговори тя, но другата жена я прекъсна с изтерзана усмивка:

— И двете знаем, че тепърва ще имаме основания да се тревожим с тези двамата. Рейн се докосна до тази пламенност късно… От пристигането си Малта се държи хладно с него, но аз не мисля, че тази хладина е пуснала корени в сърцето ѝ. Колкото по-бързо двамата се разберат, толкова по-лесно ще бъде за всички ни.

Кефрия кимна уморено, благодарна за разбирането, проявено от другата майка.

— Но тогава къде може да е тя? Прекалено е слаба, за да излиза сама.

— Аз също споделям твоето притеснение — отвърна Яни. — Ще разпратя хора, които да се поинтересуват дали някой не я е виждал. Може би тя е отишла някъде със Силдин?

— Възможно е — досети се Кефрия. — През последните няколко седмици двамата се сближиха. Зная, че той беше нетърпелив да ѝ покаже града. — Тя доближи ранената си ръка до челото. — Това поведение ме кара да се съмнявам доколко е разумно да ги оставям сами. Струваше ми се, че Малта е започнала да придобива отговорността, полагаща се на възрастна. Вместо това тя изчезва посред нощ, без дори да се обади…

Яни спря, хвана ръката ѝ и обърна непокритото си лице към нея.

— Обещавам ти, че ще се грижа за тях като за свои деца. Ще поверя Силдин на грижите на Рейн: за него ще бъде добре да свиква да се оправя с малчугани.

Заради обнадеждената усмивка, придружила тези думи, лицето ѝ придоби напълно човечен вид; изгубиха значение белезите на Дъждовните земи. А в следващия момент върху лика на Яни изникна молба.

— Онова, което ти снощи предложи да сториш за нас, е изключително храбро и благородно. Чувствам се неудобно да те подтиквам към него. И в същото време ти си единствената, която се намира в уникалната позиция да шпионира за нас.

— Да шпионира. — За Кефрия беше трудно да си представи себе си в подобна роля. — Струва ми се, че…

Репликата ѝ бе прекъсната от бронзовия екот на камбана.

— Какъв е този звук? — попита гостенката.

Яни сепнато беше извърнала глава към стария град. Без да поглежда към Кефрия, тя отвърна:

— Това е сигнал, че е имало срутване, което може да е затрупало хора. Тази камбана е заделена специално за тези случаи. Длъжни са да се отзоват всички, които са способни да помагат… Трябва да вървя, Кефрия.

С тези думи Дъждовната Търговка се затича към звука, оставяйки Кефрия да се взира след нея.

Гостенката бавно премести поглед към затрупания град. Заради клоните тя не можеше да види много. А и нивата на Трехог закриваха голяма част от гледката. Из него хората изникваха един след друг: мъже навличаха ризите си тичешком, а жените влачеха инструменти и съдове с вода.

Кефрия реши да потърси Малта и Силдин, за да се присъединят към разравянето — ако Малта бе в състояние. Във всеки случай ѝ се предоставяше възможност да им разкаже за предстоящото си пътуване.

Малта отдавна бе престанала да брои задънените тунели, на които се натъкваше. Влудяващо беше да гледа как образите на някогашните обитатели изчезват отвъд отломките — в тяхното време коридорите бяха чисти.

Всеки път, когато тя се натъкнеше на подобно препятствие, сатрапът и неговата придворна ставаха все по-разстроени.

— Нали каза, че знаеш пътя! — обвини я той с глас на възмутена обида.

— Зная пътя. Зная всички пътища. Просто трябва да намеря коридор, който да не е затрупан.

Тя отдавна бе заключила, че сатрапът не разпознава в нейно лице момичето, с което бе танцувал на бала и в чийто дом бе възнамерявал да гостува: вместо това Косго я смяташе за слугиня, и то не от особено умните. В случая девойката не можеше да го вини. Самата тя се затрудняваше да остава предишната Малта — собствените ѝ спомени от бала ѝ се струваха по-откъслечни и смътни от спомените на заобикалящия град. Животът на Малта принадлежеше на някакво фриволно и глезено момиче. Докато в настоящия момент нейната припряност не се дължеше на желанието ѝ да оцелее, колкото на нуждата да намери брат си и да го заведе обратно в залата, за да може с негова помощ да отвори вратата. За да стори това, най-напред тя трябваше да намери изход. Помощта, която оказваше на тези двамата, чисто и просто представляваше съвпадение на обстоятелства.

Тя подмина залата на театъра, а в следващия момент рязко спря и се обърна към входа ѝ. И повдигна фенера към отвора мрачина, за да провери по какъв начин обширното помещение е понесло хода на времето.

Някогашното великолепие бе полусрутено. Личаха опити за разчистването му, останали неуспешни заради рухналите блокове от тавана. Въпреки това Малта реши, че рискът си струва.

— Насам — каза девойката на двамата си спътници.

— Ама че глупост! — завайка се придворната. — Та тази зала е почти затрупана! Ние трябва да намерим изход, а не да влизаме по-навътре сред руините!

За Малта беше по-лесно да обясни, отколкото да спори.

— Всеки театър има отделен коридор за актьорите. Древните са изработвали тези проходи с особено умение, за да изглежда илюзията по-пълна. Зад сцената, която още се е запазила, има помещения и изход. Често съм минавала по този коридор. Елате. Доверите ли ми се, още ще има шанс да оцелеете.

— Не смей да ми държиш такъв важен тон, момиченце — възмути се Кеки. — Ти се забравяш.

За момент Малта замълча.

— Забравям се в по-голяма степен, отколкото осъзнаваш — съгласи се тя. Собственият ѝ глас ѝ се струваше непознат. На кого принадлежеше този изговор?

В момента тя нямаше време да издирва спомена сред цялото множество. Вместо това Малта поведе останалите двама към сцената, прекоси я и пое надолу. Тайната врата се оказа затрупана от отломки, но те щяха да бъдат лесни за отстраняване, защото бяха предимно дъски.

Виждаше се, че отдавна никой не е идвал тук. Може би работниците, разкопаващи града, дори и не бяха открили този вход.

Под погледите на сатрапа и неговата съветничка Малта се зае да разчисти входа. Отместила срутеното, тя опита да отвори вратата, проследявайки с пръст очертанията на символа на актьорската гилдия. Когато това не помогна, девойката просто изрита вратата. Преградата се отмести, таванът над нея проскърца заплашително, ала издържа.

Дано самият коридор не беше затрупан…

Малта допря ръка до осветителната ивица, което ѝ позволи да зърне, че надеждите ѝ се оправдават. Коридорът се простираше право напред, към свободата.

— Да вървим — рече девойката. Кеки взе оставения на пода фенер, а Малта предпочете да се осланя на джидзиновата ивица, към която приплъзваше пръсти.

Прекосяването на този коридор събуди нечие нетърпение в сърцето ѝ. Ето тази врата отвеждаше към реквизитната, зад онези врати се намираха помещенията, в които танцьорите да се преоблекат и да загреят… Някога това място бе представлявало великолепен театър, най-известен сред всички градове на Древните… Тя си спомняше, че задният вход извежда към разкошна веранда и речен пристан. Някои от певците и актьорите съхраняваха лодките си там, с които излизаха на нощни разходки по реката…

С тръсване на глава Малта прогони спомените. Тя търсеше изход, нищо повече. Изход от затрупания град.

Коридорът се простираше все напред, край репетиционни и работилничките на занаятчиите, изработващи реквизит. Без да полага усилия, Малта продължаваше да разпознава всяка от подминаваните врати. Ето тук бе се намирало шивашко ателие, срещу него се намираше билковата аптека… Онази врата принадлежеше на перукера, а пък онази — на майстора на гримове… Но това бяха само спомени. Всичко около нея сега принадлежеше единствено на празнотата. А някога това място бе представлявало най-оживената част на града, самото му сърце: защото нямаше по-въздигнато изкуство от онова, което пресъздава самия живот. И докато Малта подминаваше всички тези места, в сърцето ѝ спомените на стотина артисти оплакваха собствената си участ.

Дневната светлина, най-сетне изникнала пред нея, ѝ се стори измамна и въображаема заради бледнината си. Този участък от прохода бе засегнат — осветителната ивица беше избледняла. И тъй като фенерът им започваше да мъждука, тримата трябваше да бързат.

По стените край тях проблясваха капки влага. По изтритите фрески и петната личеше, че коридорът е бил наводняван, и то не един път. Всеки път, когато реката придойдеше, водите ѝ заливаха тези проходи. За щастие в този момент коридорът беше сух — или поне сравнително сух: подът му бе покрит със слой кал. Това обстоятелство не притесняваше Малта, отдавна изоставила грижите за облеклото си, ала сатрапът и неговата съветничка често изразяваха недоволството си.

Верандата и пристанът, някога приключвали този коридор, понастоящем представляваха развалина. Сред нея беше по-трудно да се напредва, но въпреки това Малта продължи напред, без да обръща внимание на мърморенето на спътниците си.

Стихиите бяха натрупали кал и листа в този остатък от проход; някакво земетресение отдавна бе натрошило плочите му.

— Пристигнахме! — възкликна Малта. По останките от струпани лодки тя се покатери до цепнатината, провря се и изникна на бял свят, сред светлината на утрото. Там тя дълго стоя неподвижна, отдадена на простичкото удоволствие да вдишва чист въздух. Едва сега осъзнаваше степента, в която влажните подземия бяха я потискали. Девойката се бе отървала не само от тях, а и от шепота на тамошните призраци. Подобаващо беше да излезе сред утро, защото тя се чувстваше като събудена.

Малта понечи да прокара ръка по лицето си, но се сепна при вида на дланта си. Ръцете ѝ бяха покрити с мръсотия и засъхнала кръв. Малкото оставащи ѝ нокти бяха потъмнели от кал. Роклята ѝ се беше превърнала в окъсан, лепнещ по нея парцал. Едната ѝ обувка я нямаше. Какво беше правила тя цяла нощ? В кого се беше превърнала.

Сред това ѝ объркване сатрапът и съветничката също изпълзяха навън. И двамата бяха окаляни, но далеч по-малко окъсани от Малта.

Девойката се обърна усмихнато към тях, очаквайки да чуе благодарност. Вместо това велеславният сатрап Косго се развика:

— Къде е градът? Каква е ползата да ни изведеш от подземието насред нищото?

Малта се огледа. Дървета. Тромава вода, обгръщаща дънерите им. Тя се намираше насред участък тревиста земя, насред блато. Заради лъкатушенията си под земята бе изгубила ориентация за посоката, в която се намираше Трехог.

— Намираме се или над, или под него — заяви Малта, след като напразно опита да зърне нещо сред дърветата.

— Това много ни помага. Особено след като се намираме на остров — кисело каза сатрапът.

Малта се премести върху по-висок участък, ала видяното само потвърди догадката на владетеля. Това дори не беше остров, а по-скоро голяма туфа насред блато. Не се знаеше в коя посока се намира реката: огромните колони от дървета се простираха във всички посоки.

— Ще трябва да слезем обратно долу — заяви тя със свито сърце. Не беше сигурна, че отново ще успее да се изправи срещу онези призраци.

— В никакъв случай! — запищя Кеки. За да потвърди нежеланието си, тя седна направо на земята и започна да хлипа. — Не мога да се върна. Няма да се върна там.

— Няма да се наложи да се връщаме — нетърпеливо заяви владетелят. — Нали на излизане се покатерихме по някакви лодки… Момиче, върви да намериш най-здравата от тях. Довлечи я обратно, с нея ще ни отведеш до града.

Самият сатрап Косго се огледа отвратено, разгърна носната си кърпичка и я постла на земята, за да седне върху нея.

— Аз ще почакам тук — продължи той, поклащайки глава. — Ама че отношение имат тези Търговци към своя владетел. Но тепърва ще съжаляват за тази си непростима проява на непочтителност.

— Може би. Във всеки случай повече ще съжаляват, задето толкова дълго са те оставяли да проявяваш непочтителност към нас — кипна Малта, раздразнена от неблагодарността на тези претенциозни нищожества. Половината нощ тя бе се опитвала да ги преведе през тунелите, а за благодарност те очакваха от нея да им изнесе лодка и лично да гребе по целия път до града? Тя направи подигравателен реверанс. — Малта Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит желае и на двама ви приятен ден. Аз не съм ваша слугиня, а от този момент не се считам и за ваша поданица.

Малта отметна косата от челото си и отново се обърна към калната цепнатина в земята. Да, тя бе способна да слезе отново. Трябваше да довърши започнатото. А после, когато се върнеше в Трехог, щеше да изпрати хора, които да приберат сатрапа. Тъкмо престоят на тази буца пръст щеше да му се отрази добре; може би щеше да го научи на известно смирение…

— Почакай! — нареди той. — Малта Вестрит? Момичето от летния бал?

Девойката погледна през рамо и кимна в отговор на думите му.

— Посмееш ли да ме изоставиш, аз няма да изпратя кораби да спасят баща ти! — заплаши той с помпозен тон.

Малта се изсмя в лицето му.

— Кораби? Какви кораби? Ти нямаше никакво намерение да ми помагаш. Изненадана съм, че изобщо си спомняш лъжата.

— Изнеси една лодка и ни заведи до града. Тогава ще видиш как един сатрап спазва своите обещания.

— Сигурно по същия начин, както спазва и договорите на своите предшественици — ужили го Малта и започна да слиза обратно.

При стъпването си в коридора тя бе посрещната от гръмовни аплодисменти. Девойката трепна: спомените отново се завръщаха… Да се удавиш в спомени. Сега тя осъзнаваше съдържащата се заплаха. Щеше ли да успее тя отново да прекоси затрупания град и да остане себе си?

Във всеки случай тя отказваше да отстъпи пред страха. И в израз на това си опълчване девойката заслиза сред лодките. По пътя си тя забеляза, че съдовете са далеч по-запазени, отколкото беше ѝ се сторило. А към корпусите им бе прикрепен някакъв метал. От допира до лодките ръцете ѝ се оказаха покрити с някакъв бял прах.

Откъм коридора долетя нов пристъп аплодисменти. С бавни крачки момичето продължи да напредва — и бе пресрещнато от облак прах. За момент Малта се задави, а подир отминаването на пристъпа тя можа да види, че въздухът е изпълнен с прашинки.

Тя веднага осъзна значението на тази гледка, макар мислите ѝ умишлено да отлагаха разбирането, тъй като гледката носеше лоши новини. Коридорът се беше срутил. Тя не можеше да се върне по този път.

Девойката осъзна, че е започнала да залита от умора. Само че сега не беше време за почивка. После, когато всичко свършеше — едва тогава щеше да почива.

Малта провлачи крак обратно до струпаните гребни лодки и започна да ги оглежда. Седалките на най-горната бяха пукнати; по стърчащите трески тя разпозна материала: кедър. Баща ѝ го наричаше дърво на вечността.

Тя се зае да отмества най-горната лодка, за да провери състоянието на останалите.

— Рейн… Рейн, събуди се. Имаме нужда от помощта ти…

Той обърна гръб на нежния глас и разбуждащия го допир.

— Остави ме — простена той и опипом придърпа възглавницата над главата си. И се зачуди защо си е легнал с все дрехи и обуща.

Бендир, човек на действието, безцеремонно сграбчи по-малкия си брат за глезените и го издърпа от леглото. Още преди съприкосновението си с пода Рейн се беше разсънил. И разгневил.

— Бендир! — укори го майка им. А по-големият отвърна невъзмутимо:

— Сега не е време за любезности. Той трябваше да е станал още при първия звън на камбаната. Мъката и махмурлукът никога не са били оправдания.

Братовите думи прогониха останките от сънливостта и наченките на гнева.

— Камбаната? Срутване ли има?

— Затрупан е половината град — лаконично отвърна Бендир. — Явно ти дори не си усетил двете земетресения, които имаше през нощта. Всички вече са организирани, но пак ще е нужно време… Никой не познава града по-добре от теб. Трябваш ни.

— А Малта? Малта добре ли е? — неспокойно попита Рейн. Той си спомняше, че тя бе влязла в залата с драцената…

— Остави я Малта! — тросна се брат му. — Ако толкова искаш да се тревожиш за някого, тревожи се за сатрапа и неговата съветничка: двамата са затрупани долу. Ако изобщо са още живи… Какво ще се окаже: водим го в града си, за да го защитим, а вместо това той намира тук смъртта си…

Рейн се изправи на крака. Поне нямаше да му се налага да се преоблича, дори обуването на ботуши му беше спестено.

— Да вървим. Снощи сте довели обратно Малта, нали? — попита той, докато отмяташе къдрици от лицето си. Естествено, това му питане представляваше единствено формалност. Брат му и майка му нямаше да изглеждат толкова спокойни, ако Малта също беше затрупана сред разкопките.

— Това беше някакъв твой пиянски сън — тросна се Бендир.

Отправилият се към вратата Рейн застина.

— Не — възрази той. — Не беше. Тя слезе в града, в нашата зала. Вече ви казах. Спомням си, че ви казах. Спомням си, че ви помолих да я доведете обратно. Не сте ли я довели?

— Тя не е под земята, а лежи в стаята си — подбели очи брат му.

Но майка им бе пребледняла. Тя вкопчи трепереща ръка в рамката на вратата.

— Призори майка ѝ дойде при мен, защото Малта не била в леглото си. Кефрия беше решила, че… — тя поклати глава. — Че дъщеря ѝ може да е при Рейн. Двете с нея надникнахме в стаята ти, но Малта, естествено, я нямаше тук… Тогава зазвъня камбаната…

Гласът на Яни заглъхна. Трябваше ѝ миг, за да се овладее и да продължи, вече по-решително.

— Но как е могла Малта да слезе до стария град, още по-малко да се спусне в него? Та тя почти не е ставала от леглото си. А дори и да се е възстановила, няма как да се ориентира в подземията.

— Има. Силдин — промърмори Рейн. — Малкият ѝ брат. Той непрекъснато се размотава с Уайли Крейн. Са ми е свидетел, най-малко двадесет пъти съм гонил Уайли от подземията… Не се съмнявам, че той не би пропуснал да се вживее в ролята на водач. Къде е Силдин?

— Не зная — с мъка призна майка му.

Бендир грубо се намеси в разговора им:

— Рейн, в града има затрупани хора. Сатрапът и неговата съветничка. И работниците на семейство Винтали. Те тъкмо бяха започнали да разкопават зала край помещението с пеперудените стенописи. Най-малко още две семейства извършват разкопки през нощта. За тези хора знаем, че със сигурност са долу и се нуждаят от помощ. Сега не е времето да се тревожим за вероятности. Трябва да съсредоточим усилията си над знайното.

— Аз със сигурност зная, че Малта е долу — натърти Рейн. — Зная и точно къде: в нашата зала, залата с Коронования петел. Казах ви това още снощи. Най-напред ще спася нея.

— Нямаш право! — кресна Бендир, но майка им се намеси:

— Не спорете. Рейн, ела и започни да копаеш. Главният проход отвежда както към нашата зала, така и към покоите, в които настанихме сатрапа. Достатъчно е да обединим усилия.

Рейн изгледа брат си с разочарованието на предаден:

— Ако ме беше послушал снощи…

— А ти да беше трезвен — отвърна Бендир и първи напусна стаята. Яни и Рейн забързаха подире му.

Трудно беше да размества лодките сред рухналия навес. А след като намери най-запазената, изтеглянето ѝ се оказа още по-уморително. Кеки с нищо не можа да помогне: нейните неспирни ридания най-сетне затихнаха единствено заради унасянето ѝ. За чест на сатрапа трябваше да се каже, че той полагаше усилия, но на практика беше също толкова безполезен, защото не бе привикнал към физическия труд. Малта си наложи да прояви търпение с него — само до миналата година тя би изглеждала по същия начин.

Сатрапът буквално се боеше от работата: отказваше да хване лодката здраво, за да не му се забиели трески. Малта се умори колкото от самите усилия, толкова и от старанието да сдържа нерви.

И все пак лодката бе изтеглена върху островчето. Сатрапът доволно тупаше ръце и сияеше с вида на човек, който самичък е свършил цялата работа — и то забележителна работа.

— Тъй — с удовлетворение изрече владетелят. — Донеси весла, и тръгваме.

Малта бе приседнала на земята и се облягаше на едно дърво.

— Не смяташ ли — отвърна тя, като се стараеше да сдържа сарказма си, — че първо трябва да проверим дали лодката няма да потъне?

— Че защо? — Косго важно стъпи с единия си крак върху носа на лодката. — На мен ми изглежда здрава.

— Ако стои извън водата, дървото се свива. За начало трябва да я оставим в плиткото, за да позволим на дъските да се надуят. Тогава ще се види дали пропуска. И ако по-рано не си знаел, нека ти кажа, че водата на Дъждовната река разяжда дървото. И човешката плът. Ако лодката пропуска, ще трябва да поставим на дъното ѝ нещо, върху което да седим. Освен това сега съм прекалено изморена, за да греба, пък и не сме сигурни къде сме. Ако изчакаме да се стъмни, има вероятност да видим светлините на града през дърветата. Така ще спестим и лутане, и усилия.

Сатрапът я наблюдаваше със смесица от възмущение и обида.

— Искаш да кажеш, че отказваш да ми се подчиниш?

Малта удържа на погледа му, без да трепне.

— Искаш ли да бъдеш разяден от водите на Дъждовната река?

— Не смей да ми говориш с такъв фамилиарен тон, като че си моя съветничка! — кипна той.

— Опазили ме боговете — отвърна Малта. Дали през целия си досегашен живот сатрапът някога се бе натъквал на нечий отказ?

Със стон тя се изправи на крака.

— Помогни ми — рече девойката и започна да избутва лодката към блатото. Помощта му се състоеше в отдръпването на ботуша му.

Свикналата с бездействието му Малта не се изненада. След още няколко мига лодката вече се поклащаше в плитчината. Нямаше с какво и към какво да я върже, но пък отсъстваше и течение, което да заплашва да отвлече дребния плавателен съд. А и момичето се чувстваше твърде уморено, за да се тревожи.

Усетила, че сатрапът все още се взира в нея, Малта се обърна към него и каза:

— Щом ще стоиш буден, би било добре да потърсиш весла. И да наглеждаш лодката. Тя беше най-запазената. Представи си в какво състояние са останалите.

Познат ѝ беше тонът, с който тя изрече тези напътствия. А когато легна на земята и затвори очи, девойката се досети къде го беше чувала: това беше гласът, с който баба ѝ винаги се обръщаше към нея. Малта вече разбираше причината за това обстоятелство.

Макар че тялото ѝ беше изпълнено с болка, а земята определено не бе удобно легло, девойката заспа почти веднага.

Рейн не беше съумял да убеди останалите, затова просто бе продължил сам. Ако останеше да ги чака изцяло да разчистят главния проход, преди да продължат, впоследствие щяха да намерят само трупа на Малта.

Две затрупвания по-навътре младият мъж най-сетне достигна участък от коридора, който беше незасегнат. Тук връвта, с която той отбелязваше пътя си, свърши. Рейн затисна края ѝ с един камък и поспря край стената, за да остави знак със светещия си тебешир — очертанията на тази субстанция се различаваха ясно дори и при най-слаба светлина.

Това не беше първият знак, който Рейн оставяше след себе си. По пътя за насам той бе отбелязвал различните места, от които следващите го работници да започнат разчистването. Тези места младежът откриваше благодарение на непогрешим инстинкт.

Срещата с майката на Малта бе протекла ужасно. На нея той се натъкна при входа на тунела: Кефрия помагаше в извозването на отломки, отдавна съумяла да изцапа бинтовете на ранената си ръка. Когато Рейн я спря и я попита за дъщеря ѝ, сдържаната тревога ясно изникна върху лицето ѝ.

— Не съм я виждала — отвърна тя. — И Силдин не съм. Но няма как двамата да са долу.

— Разбира се — излъга Рейн, пробождан от отвратително усещане. — Сигурно се разхождат някъде из Трехог. И се чудят къде са изчезнали всички.

Ала и самият той не бе могъл да придаде увереност на лъжите си. В погледа му Кефрия бе разчела истината и бе изтръпнала. И Рейн бе побързал да потъне в града. Без да обещава, че ще ѝ върне децата живи. Вече я беше излъгал веднъж.

Младежът напредваше уверено из града, въпреки неотдавнашните срутвания. Той познаваше особеностите на затрупаните коридори и зали не по-зле от собственото си тяло. Още в началото Рейн попречи на копачите да се заемат с един безнадежден проход и вместо това ги насочи към коридор, който те действително прочистиха бързо. Бендир искаше от него да обхожда различните отряди и да ги напътства, но по-малкият брат бе отказал категорично.

— Аз ще работя с онези, които разчистват път към залата с Коронования петел. Щом намерим Малта, ще работя където ми наредиш. Но не и преди това.

Зараждащия се между тях сблъсък предотврати майка им, напомнила на Бендир, че сатрапът също се намира във въпросната посока. В крайна сметка по-големият брат отстъпи, а Рейн събра екипировката си и се отправи на път. В раницата си той носеше вода, тебешир, връв, свещи и прахан, а на колана му се поклащаха инструменти. Фенер не му беше нужен — за разлика от останалите, той се ориентираше в града и без него.

И сега, докато напредваше по коридора, той чертаеше диря точно над ивицата джидзин. Градът наистина умираше, щом осветителната ивица вече отказваше да сияе. Може би целостта ѝ бе прекъсната на прекалено много места… Може би Рейн завинаги бе изгубил възможността да разгадае тайните на този светещ при допир материал.

Той достигна покоите, в които бе настанен сатрапът. Това беше една от най-красивите стаи в целия град, а сатрапът и неговата съветничка я бяха превърнали в кочина. Беше видно, че Косго е лишен от всякаква представа как да се грижи за себе си. Нуждата от прислуга Рейн разбираше — та нали и неговото семейство имаше слуги, които готвеха, чистеха и шиеха. Но да очакваш от някой паж да ти нахлузва обущата? Да разчиташ на специален слуга да ти сресва косата? Що за човек се нуждаеше от подобна помощ?

Изпод вратата се процеждаше вода. Рейн напразно се опита да я отвори: някаква непосилна тежест притискаше откъм вътрешността. Най-вероятно стена от кал…

Младият мъж започна да блъска по вратата и да крещи — без отговор.

Трудно му беше да изпита състрадание към починалите: защото си спомняше изражението на владетеля, с което той бе танцувал с Малта. Дори самият спомен се оказа достатъчен, за да напрегне мускулите му в гняв. Не, калната вълна бе отнела живота на сатрапа далеч по-бързо и милостиво, отколкото би го сторил самият Рейн.

Върху вратата той остави знак, който указваше, че според него вътре няма оцелели. Нека работниците се съсредоточат върху спасяването на оцелелите, изваждането на телата щеше да почака.

Десетина крачки по-надолу той се препъна в нещо. Рейн се надигна с ругатня, но веднага се обърна, защото бе осъзнал, че се е спънал в тяло — дребно и още топло. Живо.

— Малта! — с пробуждаща се надежда промълви той.

— Не… Силдин съм — отвърна треперещ гласец.

Рейн придърпа треперещото момче към себе си и го настани в скута си. Хлапакът беше измръзнал.

— Къде е Малта? Някъде наблизо ли е? — попита той, започнал да масажира ръцете и краката на детето.

— Не зная. — Зъбите на Силдин тракаха; той продължаваше да трепери. — Тя продължи навътре. А мен ме беше страх. После имаше земетресение. Понеже тя се забави, аз тръгнах обратно. — Той се опита да се вгледа в тъмното. — Ти си Рейн, нали?

Постепенно Рейн успя да сглоби цялата история. За да окуражи момчето, той му даде вода и запали свещ. В проблясващата светлина на пламъка Силдин приличаше на дребен, посивял старец: лицето му бе покрито с прах, дрехите му също бяха натежали.

Хлапакът не можа да си спомни точните места, из които бе търсил. Само можа да каже, че не успял да намери сестра си, колкото и да се лутал. А Рейн мислено проклинаше и Уайли, задето бе показал на новия си приятел как да се промъква в града, и себе си, задето не се е погрижил за обезопасяването на изоставените тунели.

Две неща от Силдиновия разказ го стреснаха особено. За начало, по думите на братчето излизаше, че Малта е слязла тук с ясното намерение да намери драцената. Защо? А когато момчето спомена за чутата от нея музика, Рейн трябваше да прехапе устната си. Как така това бе възможно? Та Малта бе родом от Бингтаун. Дори сред родените тук онези, които бяха способни да долавят музиката, бяха малцина. И на всички тях не се разрешаваше да слизат в затрупания град. Именно по тази причина Рейн не бе споделил пред близките си, че той също долавя мелодиите.

Защото онези, които чуваха музиката, а продължаваха да слизат в града, рано или късно се удавяха в спомени. Така казваха всички, работещи сред руините. И с бащата на Рейн се беше случило същото. Баща му бе продължил с проучванията си — докато един ден не го бяха открили да седи в тъмното, обграден с кубчета от черен камък, с които той си играеше…

— Силдин — тихо каза Рейн, — аз трябва да продължа. Знам къде е залата, където лежи драцената, и мисля, че Малта също я е намерила. — Той си пое дъх. — Сега от тебе се иска да решиш. Можеш да останеш тук и да изчакаш работниците да дойдат. Може би аз ще се върна преди тях, водейки Малта. А можеш и да дойдеш с мен, за да я потърсим заедно. Разбираш защо не мога да те изведа веднага, нали?

Момчето се почеса по брадичката.

— Защото има вероятност тя да умре, докато ти се върнеш за нея. — То въздъхна тежко. — Точно по тази причина аз не се върнах да доведа помощ одеве. Боях се, че другите ще закъснеят…

— Ти си храбър малък мъж, Силдин. Неразумен, но храбър. — Рейн го изправи на крака и сам се надигна. И хвана момчето за ръка. — Ела, да намерим сестра ти.

В другата си ръка хлапакът стискаше свещта — тъй ревностно, сякаш носеше пламъка на живота си. Той беше развълнуван, но изтощен: в самото начало Рейн съобразяваше хода си с неговия, а после, без да се вслушва във възраженията му, качи детето на раменете си. Така двамата продължиха — Силдин държеше свещта високо, а Рейн оставяше тебеширена диря.

Макар и слаб, пламъкът на свещта безжалостно показваше на Рейн всичко онова, което младежът би предпочел да не зърва. Неговият обичен град чезнеше… Трусовете от изминалата нощ бяха нанесли удари, от които затрупаното великолепие никога нямаше да се възстанови. Още известно време то щеше да съществува като фрагменти — откъснати едни от други стаи и коридори — докато те не изчезнеха на свой ред. Още преди години земята беше погълнала града, а сега ѝ оставаше единствено да го разяде със стомашните си сокове от всепроникваща кал.

Мъртва беше и мечтата му да зърне целия град разкопан.

Въпреки това той продължаваше да крачи решително и да си тананика. Каченото на раменете му момче мълчеше — ако не беше свещта, която Силдин продължаваше да стиска, Рейн би решил, че младият му спътник е заспал.

Неговото тананикане заглушаваше всички онези звуци, които младежът предпочиташе да не дочува: скърцането на напрегнати опори, стичащите се капки, ехото на някогашно веселие. Младият мъж отдавна се беше научил да предпазва ума си от тях. Тези отгласи от отминали времена непрекъснато настояваха да не бъдат забравени… И ако не беше тревогата му за Малта, той не би могъл да им устои. Преди нея този град бе съставлявал целия му живот. Без него Рейн не би намерил смисъл да съществува. Ала сега животът му бе намерил нов смисъл. Малта. И той нямаше да позволи нито на града, нито на драцената да му я отнеме. Дори и ако всичко друго, обичано от него, погинеше, той щеше да спаси Малта.

Вратата на залата с Коронования петел бе открехната… Не, тя бе отскочила от рамката си. След един бърз поглед към символа, превърнал се в родов герб на семейството му, Рейн смъкна Силдин от гърба си.

— Почакай ме тук. В залата е опасно.

Силдин го изгледа сепнато: това беше първият път, в който Рейн открито споменаваше опасност.

— Ами ако те премаже? — уплашено попита той.

— Тя отдавна ме е премазала — отвърна Рейн. — Стой тук и дръж свещта.

Ако Малта беше в съзнание, тя щеше да е чула гласовете им и да ги повика. Това означаваше, че той ще трябва да търси тялото ѝ и да се надява, че ще го намери все още живо. Във всеки случай той знаеше, че тя е дошла тук.

Без да се надява, той стовари дланта си върху джидзиновата ивица край вратата. Отзовалото се сияние бе бледо и лениво като сироп… С усилие на волята младият мъж остана неподвижен, докато изчакваше цялата зала да се освети.

Трусовете бяха нанесли съкрушителни щети на залата. Куполът беше се пропукал на две места, отстъпил под напора на влажна пръст. Редом с късовете напукан кристал висяха корени. Но от Малта нямаше и следа.

За да се убеди, Рейн бавно започна да обхожда залата, задържайки ръката си върху осветителната ивица. Той изтръпна, когато достигна до първия паднал панел: за мястото на този механизъм трябваше да се е досетил и сам. Вместо това безмозъчната ярост на земетресенията бе изпреварила диренията му.

Но край втория панел той се навъси. И запали свещ, за да се убеди със сигурност — около тукашния механизъм личаха следи от човешки ръце. Няколко дребни стъпки личаха сред калта. Малта бе идвала тук.

Рейн отново я призова. И този път викът му остана без отговор.

В средата на залата гигантският ствол лежеше непокътнат, сред пълно мълчание. И макар страшно да му се искаше да разпита драцената, допирът до дървото отново би го поставил под властта ѝ. А това той нямаше намерение да допуска. Много скоро пръстта щеше да я покрие изцяло и да я зарови — и Рейн щеше да е свободен завинаги. Малта също, защото драцената бе достигала до нейния ум чрез неговия.

— Малта! — отново извика той, този път много по-силно. По-рано гласът му би изпълнил с ехо просторното помещение, ала сега крясъкът затихна глухо.

— Намери ли я? — подвикна Силдин откъм вратата.

— Още не съм. Но ще я намеря.

Момчето отново се обади, с уплах в гласа:

— Тук започна да се просмуква вода. Изпод стената. Скоро ще потече по стълбите.

Пръстта затрупваше, а водата рушеше…

С гневен рев той се затича към притихналия ствол и стовари дланите си върху него.

— Къде е тя? — кресна Рейн. — Къде?

Драцената се разсмя. Познатата болка отново изпълваше ума му; тя пак се беше наместила в главата му. Идеше му да вие от безсилие, но какво друго му оставаше да стори?

— Къде е Малта?

Не е тук — с нетърпимо самодоволство отвърна женската.

— И сам виждам това, проклетнице. Къде е тя? Зная, че ти си свързана с нея и знаеш.

В отговор тя изпрати съвсем неусетна представа — израз не на снизхождение, а на желанието ѝ да го раздразни. Чрез нея той усети изтощението на Малта, почувства и оловната тежест на съня ѝ.

— Градът няма да остане още дълго. Много скоро той ще се срути. Ако не ми помогнеш да я намеря и да я спася, тя ще умре.

Колко си развълнуван от съдбата на града! А пък преди не се трогваше, че мен ме очаква подобна съдба.

— Това не е вярно, проклета твар! И ти сама знаеш, че това не е истина. Аз не спирах да се терзая заради съдбата, която те очакваше. През цялото си юношество аз почти те боготворях. Не минаваше ден без да дойда при теб. Отрекох се от теб едва когато ти се обърна срещу мен!

И въпреки това ти не пожела да се отпуснеш пред мен. Жалко… Само в рамките на една нощ щеше да научиш всички тайни на този град. Както стори Малта.

Рейн застина.

— Ти си я удавила — промълви той. — Давила си я в спомените на града.

Тя сама се гмурна в тях, напълно по своя воля. Още в мига, в който тя пристъпи тук, Малта прояви безпрецедентна възприемчивост. Тя не само се гмурна, но и заплува. И се опита да ме спаси — заради теб и заради баща си. Ти беше цената, която трябваше да платя. Трябваше завинаги да се отрека от теб в замяна на свободата си. Колко жалко, че Малта не успя.

— Водата започва да блика по-силно, Рейн!

Сепнатият глас на момчето прекъсна диалога, протичащ в мисълта. Рейн се извърна към него. Силдин стоеше досами прага на залата, задържащ свещта близо до лицето си. Водата се вливаше край него и безшумно изпълваше помещението. Движението ѝ понасяше отразената светлина: красива гледка, ала носеща смърт.

Рейн се усмихна сковано към момчето.

— Всичко ще бъде наред, Силдин — излъга той. — Ела, двамата с теб трябва да свършим още нещо, преди да излезем.

И той хвана лепнещата му длан. Където и в града да беше заспала Малта, от този сън тя никога нямаше да се събуди: настъпващата в залата вода вещаеше това. Излизаше, че краят ще настъпи по-бързо, отколкото Рейн бе очаквал.

Той обърна гръб на огромния ствол и отведе момчето до първия панел. Там Рейн прикрепи свещта към стената с помощта на малко восък и отново се усмихна към Силдин.

— Тук има огромна врата, която двамата с теб трябва да отворим. От нея ще започне да се посипва пръст, но ти не се плаши, а продължавай да въртиш манивелата. Ще се справиш ли?

— Така мисля — с колебание отвърна детето. То не можеше да откъсне очи от водата.

— Първо ще опитам аз — продължи Рейн. — Ще ти оставя онзи механизъм, който се върти по-лесно.

И той сграбчи дръжката, наблягайки с цялата си тежест. Колелото не трепна.

Без миг колебание младият мъж откачи от колана си инструмент за разчистване и няколко пъти го стовари върху оста, след което повтори опита си. Този път механизмът се раздвижи, макар и със стържене. Да, щеше да се върти, но щеше да бъде трудно за момчето. Затова той сне от колана си лост и го застопори между спиците на колелото.

— Ето така. Накланяш, докато опре, и въртиш. Опитай.

Силдин раздвижи колелото. Откъм стената долетя трополенето на противотежест, а Рейн се усмихна доволно.

— Много добре. След това го преместваш отново и пак по същия начин.

Когато се увери, че момчето е овладяло исканото от него, той се отправи към другия панел и трескаво започна да разчиства пръстта. При това си забраняваше да мисли за следствията от постъпката си: оставаше съсредоточен единствено върху непосредствените си движения.

Какво правиш? — тихо се обади гласът на драцената.

Рейн се засмя в отговор.

— Много добре знаеш — промърмори той. — Ти познаваш всяка моя мисъл. Да не искаш да започна да се съмнявам?

Аз не зная всичко за тебе, Рейн Купрус. Никога не съм очаквала, че ти ще сториш това. Защо го правиш?

Този път младежът се разсмя още по-гръмко. Стана му жал за Силдин, защото момчето го поглеждаше плахо, но не смееше да го попита защо си говори сам.

— Защото те обичам. Аз обичам града, а за мен ти винаги си представлявала неговата същина. Затова се опитвам да спася поне част от него. Онази част, която все още не е погинала.

Ти вярваш, че ще умреш, ако отвориш вратата. И ти, и момчето.

Рейн кимна.

— Да. Но тази смърт ще бъде по-бърза, отколкото ако останем тук и изчакаме водата да повали стените отгоре ни.

Какво ви пречи да се върнете обратно?

— Нима се опитваш да ме разубедиш от онова, което години наред ме умоляваше да сторя? — с присмех се осведоми той. А след това отговори на питането ѝ. — Обратният път вече не съществува. На идване видях, че откъм покоите на сатрапа се процеждаше вода. Вратата им не би могла да удържи дълго. Подозирам, че именно от това място идват тези струи. И с мен, и с момчето е свършено. Но ако съборим тавана, има вероятност да се образува дупка, през която да нахлуват слънчеви лъчи. Ако действително стане така, ти ще оцелееш. А ако не, тримата ще бъдем погребани заедно.

Очакваният ѝ отговор не последва. Вместо това тя стори нещо неочаквано, оттегляйки присъствието си. Без да изрази благодарност или да се сбогува, тя просто бе напуснала ума му.

Приключилият с разчистването Рейн разхлаби и този механизъм с няколко удара. Той подозираше, че щом противотежестите се раздвижат достатъчно, инерцията ще започне да върши по-голямата част от работата. А може би колелото дори нямаше да се отмести на един цял оборот. За тази, последната възможност, той не искаше да мисли. Собствената си бавна смърт би могъл да понесе. Ала с дете край себе си…

Той подпъхна дръжката на инструмента като лост и погледна към Силдин. В очите на момчето личаха сълзи на страх.

Рейн даде знак.

Двамата започнаха да наблягат. Колелата се завъртяха неохотно, но все пак се раздвижиха. Вратата простена в предупреждение. Рейн и Силдин преместиха лостовете си в подготовка за следващия тласък. И отново. Противотежестите продължаваха да се разместват, ала без да включват влиянието си. Колко ли пръст притискаше вратата? С течение на годините нейните слоеве несъмнено се бяха слегнали плътно — а колко бяха изминалите години, никой не можеше да каже. И Рейн си въобразяваше, че ще успее да отмести притиснатата врата? И че не само ще успее, ами че всичката тази пръст ще остави място за слънчеви лъчи? Нелепо…

И все пак той продължаваше да мести импровизирания си лост.

В проява на злостна ирония джидзиновата ивица припламна сама — за да освети предсмъртната агония на града. Светлината открои пукнатините, плъзнали по стенописите, и пълзящата по пода вода. За първи и последен път в живота си Рейн зърваше истинската красота на залата. Той се озърна смаяно.

Сепна го разнеслият се пукот, прозвучал не откъм вратата, а над главите им. Част от кристалния купол поддаде. Прозрачни сталактити полетяха към пода и се пръснаха на хиляди парченца. Последва ги слаба струя пръст, след което таванът отново притихна.

— Продължавай, момчето ми. Справяш се отлично — окуражи Рейн. Двамата едновременно раздвижиха лостовете си и се напрегнаха. Механизмът отново простена.

Откъм страната на Рейн се разнесе гръмко пращене. Младият мъж инстинктивно се хвърли към Силдин, а вратата се разклати. От ръба ѝ плъзна огромна вертикална пукнатина, простираща се между горния и долния праг. Натискът не се ограничи до преградата, а преля към самата стена. Кристални декорации и мазилката на фрески започнаха да се ронят. Никъде в залата нямаше укритие от тази градушка. Куполът безвъзвратно поддаваше под тежестта на земята.

Рейн притисна момчето към себе си и се приведе над него — сякаш с тялото си можеше да го предпази от тоновете пръст. Силдин бе вцепенен от ужас, прекалено изплашен, за да крещи.

Един от панелите на тавана рухна цял, подпирайки единия си край върху ствола. Момчето неочаквано се раздвижи:

— Бързо, да се укрием там!

Преди Рейн да е успял да му попречи, хлапакът вече търчеше сред сипещите се отломки и се хвърляше под наклонения панел.

— Там водата ще ни удави! — изрева подире му младежът. Въпреки това той започна да криволичи на свой ред, за да се оттегли под това съмнително укритие. В залата отново притъмня. А таванът продължаваше да се рони.

Тя далеч нямаше намерение да се събужда още, ала някой беше започнал да я бута по гърба.

— Престани, Силдин! Боли! — тросна се девойката.

И Малта се претърколи, решена хубаво да напердаши брат си. Едва тогава тя осъзна, че не се намира в стаята си у дома. Не, тя лежеше на някакво неудобно и студено място. На всичкото отгоре под бузата ѝ се бяха залепили листа.

Сатрапът отново я побутна с крак.

— Ставай! — нареди той. — Виждам блясък сред дърветата.

— Ритнеш ли ме отново, ще видиш звезди посред бял ден! — озъби се Малта. Нещо в тона ѝ накара Косго да направи крачка назад.

Свечеряваше се. Още не беше достатъчно тъмно, за да се виждат звездите, но и в този сумрак светлините на града се виждаха добре. Това беше гледка, която едновременно обнадежди и разочарова Малта: вече се знаеше посоката, в която да поемат, ала светлините изглеждаха толкова далече…

Тя се надигна бавно, защото цялата снага я болеше.

— Намери ли весла? — обърна се тя към сатрапа.

— Аз не съм ти слуга — високомерно отвърна владетелят.

Девойката скръсти ръце.

— А аз не съм ти слугиня — заяви Малта и се навъси. В затрупания град щеше да е тъмно като в гроб. Как бе възможно начело на цяла Джамаилия да стои тъй некадърен и безполезен човек?

Тя погледна към Кеки. Съветничката се беше разположила в лодката с вида на куче, изчакващо разходката си. Тук водата бе толкова плитка, че лодката бе допряла дъното заради тежестта на придворната. При тази гледка Малта едва не се изсмя с глас.

Тя погледна отново към сатрапа: Косго я наблюдаваше с възмутен вид. Този път тя не можа да овладее смеха си.

— Предполагам, че връщането ви в града е единственият начин да се отърва от вас — каза девойката, след като се успокои.

— Където ще получиш наказание, съответстващо на проявеното от тебе неуважение — високопарно заяви сатрапът.

С любезен интерес Малта се осведоми:

— Това мотивиране ли трябваше да представлява?

Сатрапът се замисли за момент, преди да отвърне.

— Ако занапред ми се подчиняваш с готовност, ще склоня да проявя снизхождение.

— Нима? — изрече девойката. Тази игра ѝ стана скучна, затова тя отново се отправи към дупката в земята. В тялото ѝ не бе останала част, която да не е измъчвана от болка. Краката ѝ бяха разранени, коленете и кръстът пламнаха мъчително, когато тя приклекна, за да пропълзи обратно сред останките.

Наложи ѝ се да търси в тъмното, тъй като маслото във фенера им беше свършило. Заради тези обстоятелства на диренето тя не намери гребла, но успя да открие няколко кедрови дъски, които щяха да свършат работа. Не точно като весла, по-скоро като пръти. Пак щяха да се окажат достатъчни за направляването на лодката. Пътуването към Трехог щеше да бъде дълго, но до сутринта все щяха да пристигнат.

За обясненията, които щеше да ѝ се наложи да дава подир завръщането си, Малта се стараеше да не мисли.

Тя се навъси за момент, докато изпълзяваше обратно, влачейки дъските подире си. Струваше ѝ се, че е забравила да свърши нещо… нещо, свързано с града… и някакви лостове. Бе напуснала града с някаква определена цел, но каква — не можеше да си спомни. Спомняше си единствено онова, което бе сънувала днес следобед: полет сред мрак.

Проблемът не се намираше в забравата — просто Малта си спомняше тъй много неща, че се затрудняваше да определи кои от тези спомени са нейни. Още със самото си слизане в затрупания град тя бе вършила неща, несвойствени за нея…

Горе тя завари останалите двама да седят в лодката.

— Ще трябва да излезете — търпеливо им обясни тя. — Първо ще трябва да избутаме лодката до по-дълбоки води.

— Не можеш ли просто да изтласкаш лодката с греблата? — оплака се Кеки.

— Не, не мога. Лодката трябва да плава свободно, за да може да се гребе.

Докато изчакваше знатните гости да стъпят обратно на брега, тя размишляваше над знанията, които притежаваше благодарение на своя произход и на които до този момент не бе помисляла да придава специално значение. Излизаше, че имало предимства да принадлежиш към Търговски род.

Заради мрачината им трябваше известно време, за да открият подходящо място за пускането на лодката. Подир това и Кеки, и сатрапът с изключителна плахост пропълзяха вътре по един близък корен. Малта ги разпрати в двата края на съда, а самата тя се разположи в средата — щеше да стои права, за да си служи с импровизирания прът.

Не за първи път девойката сядаше в лодка: като малка се бе разхождала с една малка гемия из дворното езеро. Ала тези обстоятелства бяха различни… дали щеше да успее?

Тя повдигна очи към светлините на висящия град. Да, щеше да успее. Целта ѝ бе видима, съществуваше. И подлежеше на достигане.

Възвърнала увереност, Малта започна да оттласква лодката.

Глава тридесет и осма Капитанът на Парагон

Два дена бяха минали от сблъсъка със змията и животът на кораба почти си бе върнал обичайната рутина. Хаф дори направи опит да възобнови задълженията си, но след няма и час на слънце припадна, като за малко не се изтърси от въжетата. Към Алтея той се обръщаше със значително по-голямо уважение; останалите моряци също следваха примера му.

Хаф не бе ѝ благодарил, задето тя му беше спасила живота, но пък Алтея и не очакваше благодарност — стореното от нея влизаше в задълженията ѝ. За нея щеше да е достатъчно, ако той най-сетне се примиреше и признаеше превъзходството ѝ в определени области.

Имаше моменти, в които тя не можеше да не се замисли коя от двете ѝ постъпки бе ѝ спечелила искреното уважение на екипажа: извличането на Арту или битката със змията. Тялото ѝ още носеше болките, заработени във въпросния ден — но тъй като с тях Алтея бе откупила почитта на хората си, болката бе съпроводена с удовлетворение.

Брашън все още изглеждаше отвратително: мехурите по лицето му се бяха пукнали и сега кожата му се белеше, придавайки му състарен вид. А може би самият капитан се чувстваше изтощен.

По някаква неназована причина Брашън бе призовал нея, Янтар и Лавой в каютата си. И сега тримата стояха пред капитана си, изчаквайки го да заговори. Алтея се развличаше с опита си да отгатне обстоятелството, наложило събирането им.

Със сериозен глас Трел поде:

— Моряците започват да се сработват и да приличат на истински екипаж, макар да има още какво да се желае… Но не това е най-важното. Нашата мисия ще ни отведе сред води, където уменията в битка са по-важни от уменията на борда. Време е да определим какво точно бихме могли да очакваме от хората си, ако се натъкнем на още змии или на пирати.

Той се навъси и се облегна в креслото си, подир което кимна към масата и обкръжилите я столове. В единия ѝ край бяха захвърлени няколко парчета платно; бутилка бренди и четири чаши също присъстваха върху плота.

Докато останалите се настаняваха, капитанът се зае да налива в чашите. Той беше и този, който вдигна наздравица:

— За досегашния ни успех. Нека той продължава и занапред!

Четиримата пиха. Брашън се приведе напред и сключи пръсти над масата.

— Ето как виждам нещата аз. За нашите моряци не е чужд побоят. Може да ви се стори странно, но това беше един от факторите, по които преценявах наеманите от мен хора. Те умеят да се бият, но не и да се сражават. Не са свикнали да действат единно, като бойна част, която се подчинява на нареждания при всякакви обстоятелства. Те трябва да знаят как при нужда да защитават Парагон, също и как да нападнат друг кораб. В такива моменти не може всеки да се осланя на себе си. Те трябва да се научат да се доверяват на преценката на офицерите си. Хаф трябваше да усвои по трудния начин, че висшестоящите не издават нареждания безпричинно… Затова искам да започнем да обучаваме моряците, докато този нагледен пример е още пресен в спомените им.

Брашъновият поглед се спря на Лавой.

— Двамата с теб говорихме по този въпрос, когато обсъждахме задълженията ти. Време е да започнем обучението. Искам всеки ден да има някаква тренировка. Сега времето е хубаво, корабът сам се грижи за себе си… Да се възползваме от тези благоприятни обстоятелства, защото те няма да продължат вечно. И друго. Бих искал да видя и по-голяма сплотеност. Прави ми впечатление, че някои от моряците все още се отнасят с презрение към бившите роби. Това трябва да се промени. Всеки един от тези хора е член от екипажа на Парагон. Няма бивши роби, престъпници и прочие.

Заместник-капитанът кимаше.

— Ще започна да ги размесвам повече. До този момент ги оставях сами да се организират, но вече изрично ще определям кой с кого ще работи. Разбира се, в началото те ще се противят. Ще има няколко пукнати глави, преди всичко да потръгне.

— Това се очаква — въздъхна Брашън. — Постарай се да не им позволяваш да се осакатят едни други, докато се опознават.

Лавой се засмя сухо:

— Имах предвид, че пукването на глави ще върша аз. Иначе разбирам какво искате от мен. Ще започна да ги обучавам да си служат с оръжие. За начало с дървени…

— Не пропускай да им съобщиш, че по-добрите оръжия ще останат за по-добрите бойци. Така ще се стараят повече — посъветва го Брашън в заключение и премести погледа си към Янтар. — И докато сме на темата за оръжия… От теб ще искам да въоръжиш кораба. Ще можеш ли да изработиш подходящо оръжие за Парагон, с което той да се брани от змиите? Нещо като копие? И смяташ ли, че той ще успее да се научи да борави с него?

Макар и изненадана, Янтар кимна:

— Мисля, че ще се справя.

— В такъв случай пристъпи към работа. Пригоди и някаква поставка, за да може оръжието да му е подръка. — Капитанът поклати глава. — Опасявам се, че из пиратските води по-често ще се натъкваме на тези създания. Искам да бъдем готови.

— Въз основа на нещата, които научих от Алтея, бих искала моряците да разберат, че морските змии реагират различно от останалите животни — с недоволен вид обяви Янтар. — Екипажът трябва да се научи да не им обръща внимание и да не ги провокира, освен ако самото създание не ни напада. Змиите не биха побягнали от един замах с копие, а точно обратното — това само би ги амбицирало да отмъстят.

Тя скръсти ръце. Без да обръща внимание на Брашъновото въсене, Янтар продължи:

— Ти сам знаеш, че това е така. Освен това… аз лесно бих могла да изработя подобно копие, но дали е разумно да въоръжаваме Парагон? Не говоря само за слепотата му. Въпросът е, че на моменти той става… неразумен. Има вероятност да се нахвърли върху змия, която не възнамерява да ни напада, а само проявява любопитство или дори е добронамерена. Предлагам вместо това да му изработим оръжие, към което той да не е в състояние да посегне във всеки един момент. Змиите му влияят странно… А съдейки по нещата, които видях до този момент, това влияние е двустранно. Той твърди, че змията го била следвала дни наред, опитвайки се да разговаря с него. Струва ми се уместно да ги отбягваме, доколкото това е възможно. А когато се натъкнем на тях, не бива да ги превръщаме в свои врагове. — Тя поклати глава. — Смъртта на последното създание му повлия странно. Почти изглежда, че Парагон скърби за него.

Лавой изсумтя.

— Да не ги превръщаме във врагове? Опитвали да разговарят? Ти явно си прихванала от лудостта на кораба, жено. Морските змии са животни. Те нито мислят, нито чувстват. Ако убием достатъчно от тях, те ще се научат да ни оставят на мира. Аз подкрепям капитана. Трябва да въоръжим кораба.

Той сви рамене в отговор на хладния ѝ поглед и добави:

— Само един шут не би се съгласил с това.

— Аз не съм съгласна — невъзмутимо се усмихна Янтар. — Това не е първият път, в който ме наричат така, надали е и последният. И все пак аз ще ти кажа следното: хората отказват да признаят на животните способността за мисли и чувства, главно за да не чувстват вина заради онова, което правят с тях. Но в твоя случай има и друга причина — за да се боиш по-малко от животните.

Лавой презрително поклати глава.

— Не ме е страх от някакви си влечуги. Нито бих изпитал съжаление за нещо, което съм им причинил. Бих съжалил единствено, ако допусна да ме излапат. — Той се обърна към Брашън. — С ваше позволение, капитане, бих искал да се върна на палубата. Хората ще започнат да се тревожат от отсъствието на всички помощници.

Брашън кимна и отбеляза нещо в бордовия дневник.

— Започни с тренировките още днес. Нека акцентът да пада не само върху самите движения, а и върху бързината, с която командите биват изпълнявани. Накарай ги да разберат, че те трябва да действат единствено в отговор на заповед, особено ако имаме насреща си морска змия. Постарай се да включиш по-умелите моряци, нека помагат на другарите си. Двама от бившите роби имат добър опит с оръжията. Джек също — тя е бърза и умее да размахва ножа. Тъкмо така екипажът ще се сплоти още по-добре.

Той замълча за момент.

— Янтар ще изработи оръжие за кораба и ще го научи да си служи с него. — Тук Брашън се обърна към нея. — Парагон ще получава оръжието си по нейна преценка, освен ако аз не наредя изрично. Смятам, че нейните наблюдения относно змиите и тяхното влияние върху кораба са основателни. Ние ще се стремим да ги отбягваме, подминаваме и чак в краен случай ще влизаме в битка с тях: в този ред се подрежда тактиката ни. — Капитанът помълча, за да подчертае тези си думи пред Лавой. — Това е всичко, свободен си.

По лицето на помощник-капитана пробяга гняв: на практика Брашън бе перифразирал препоръките ѝ под формата на заповед. Всеки друг би се примирил, но Лавой ясно изразяваше недоволството си. То пролича в резкия начин, по който той кимна и се обърна към вратата.

Алтея и невъзмутимата Янтар също понечиха да се надигнат, но капитанът ги спря.

— С вас двете трябва да обсъдя още някои неща. Седнете.

Лавой спря и погледна през рамо. Очите му припламнаха.

— Тези неща касаят ли и мен, капитане?

— Ако беше така, щях да ти наредя да останеш. Ти вече получи задачата си — със студен поглед отвърна Брашън.

Алтея затаи дъх. По всичко изглеждаше, че сблъсъкът между двамата е неизбежен. Напрежението бе осезаемо…

Лавой възнамеряваше да отвърне нещо, но се отказа в последния момент и вместо това кимна отново. Той дори не затръшна вратата след себе си, просто я затвори малко по-рязко.

— Това разумно ли беше? — попита Янтар след няколко секунди мълчание.

Брашън и нея прикова с хладен капитански взор:

— Може и да не е било разумно, но беше необходимо. — С въздишка той се облегна назад и допълни чашата си, за да има с какво да навлажнява уста по време на последвалите разяснения. — Той е мой заместник. Това не му дава правото да се мисли за единственото звено между мен и екипажа, нито да смята, че неговото мнение е единственото, в което съм длъжен да се вслушвам. Недопустимо е да се намесва по подобен начин. — Трел леко се подсмихна. — Да не говорим, че аз съм в правото си да не се вслушвам в ничии съвети.

Янтар се навъси, но Алтея веднага разбра от каква позиция говореше той. Това я накара да погледне на него по съвсем нов начин. Брашън притежаваше онова неопределимо качество, което изграждаше добрия капитан. Натискът на новите отговорности бе очертал нови бръчки по челото и в крайчетата на устата му. И освен това той бе прокарал между себе си и екипажа онази ледена черта, отделяща съответните им задължения. Може би той беше самотен…

В следващия момент тя осъзна, че тази ѝ мисъл няма значение. Брашън бе станал такъв, какъвто трябваше да стане. Тази подредба на обстоятелствата беше наложена от самата нужда: не съществуваше друг начин, по който Трел пълноценно да управлява кораба. Разбира се, наличието на тази граница отделяше и нея самата… но дори и това ѝ съжаление се стопи пред прилива на гордост. Ето това беше потенциалът, който баща ѝ бе съзирал в него. И Брашън бе оправдал доверието на покойния си капитан.

За момент той я погледна мълчаливо. (Беше ли възможно да е усетил мислите ѝ?) Сетне той посочи към парчетата платнище.

— Алтея, ти винаги си била по-умела от мен с писеца… Бих искал да прекопираш тези скици. Това са пиратските пристанища, които посетих като помощник на борда на Пролетна вечер. За начало ще потърсим Вивачия в Заграба, макар да се съмнявам, че ще успеем да я заварим там. Във всички случаи тези карти ще ни помогнат. Ако нещо ти се стори неясно, питай. Когато приключиш, ще ги покажем и на Лавой. Той не може да чете, но има отлична памет. Важно е всички от нас да притежават това знание.

Загатнатото в последните му думи я накара да изтръпне. Още от този момент Брашън вземаше мерки, в случай че бъде убит. Самата Алтея бе избягвала да мисли за това. Брашън не бе могъл — това бе част от тежестта на отговорностите.

Той побутна парчетата платнище към нея. Младата жена се зае да ги разглежда, но бързо изгуби концентрация: заради думите, с които капитанът се обърна към приятелката ѝ.

— Янтар… Снощи ти си била извън борда. Парагон те е държал на ръце. Самият аз чух гласовете ви.

— Така беше — безстрастно се съгласи тя.

— И какво правеше там?

Майсторката на накити придоби смутен вид.

— Експериментирах.

Брашън изсумтя през носа си.

— Преди малко ти сама видя, че аз не търпя неподчинение дори от своя първи помощник. Какво те е накарало да смяташ, че за теб ще направя изключение? — Следващите си думи той произнесе по-меко. — Щом се случва на борда на кораба, аз трябва да зная. Слушам те.

Янтар се загледа в ръцете си, неизменно обгърнати в ръкавици.

— Вече обсъждахме това, преди да отплаваме… Парагон знае, че аз възстанових ръцете на Офелия. Той смята, че щом съм успяла да поправя нея, на него също ще мога да върна зрението. — Тя облиза устни. — Но самата аз се съмнявам.

Гласът на Брашън придоби заплашителен тон:

— Както и аз. Което ти много добре знаеш. Преди да отпътуваме ти казах, че сега не е моментът за подобни рисковани експерименти. Разочарованието, което Парагон би изпитал от един неуспешен опит, ще представлява заплаха за всички ни.

Лицето на Янтар започна да потъмнява гневно.

— Зная какво си мислиш — продължи капитанът. — Само че не става дума за нещо, което засяга само двама ви. То касае всички нас.

Тя си пое дъх.

— Аз не съм докосвала очите му, капитане. Нито съм му давала празни надежди, че ще го сторя.

— А какво си правила тогава?

— Заличавах звездата, белязала гръдта му. Седмолъчата звезда.

— Той каза ли ти за значението на този знак? — с интерес попита Брашън.

Жената поклати глава.

— Не. Самата аз също не зная. Но ми е известно, че той я асоциира с изключително тягостни спомени. Заличаването ѝ беше нещо като компромис, на който двамата с него се спряхме. Онази среща със змията го смути дълбоко. През цялото време досега не е мислил за друго. Той се опитва да преосмисли целия си живот — като момче, което пристъпва в зрелостта. Стигнал е до извода, че нищо не е такова, каквото е смятал, затова построява наново възгледите си.

Янтар си пое дъх с вида на човек, комуто предстои да изрече нещо важно. В последния миг тя размисли и вместо това изрече:

— За него това е време на напрегнат размисъл. Това само по себе си не е нещо лошо, но изисква от него да се вгледа дълбоко в самата си същина: което в неговия случай налага съприкосновението с болезнени спомени. Моето желание беше да го разведря.

— Трябвало е първо да ми поискаш разрешение. И не е трябвало да работиш извън борда без надзор.

— Парагон ме пазеше — изтъкна тя. — Той лично ме държеше.

— И все пак. — В тези три думи Брашън смогна да вложи остро предупреждение. — Занапред искам да зная, когато ще работиш по фигурата. — С по-мек глас той се осведоми — Как върви работата?

Този път Янтар задържа невъзмутимостта си.

— Бавно. Този материал е изключително твърд. Освен това моята цел не е да изстържа звездата, заменяйки я с друг белег. Аз по-скоро я прикривам, отколкото отстранявам.

— Разбирам. — Брашън се надигна и със замислени крачки започна да се разхожда из каютата. — Смяташ ли, че би могла да възстановиш очите му?

Тя печално поклати глава.

— Би се наложило да преработя цялото му лице. Дори и да запълня празнината на мястото на очите му и да резбовам нови, няма гаранция, че те ще прогледнат… Не съм запозната със специфичните свойства на този материал. Самият Парагон също не знае. Има голяма вероятност само да го увредя още повече.

— Разбирам — повтори Брашън след кратък размисъл. — Продължи да работиш по белега, но занапред искам да вземаш мерки като всеки друг моряк, който работи по корпуса. Това включва с теб да има друг човек. Друг човек — натърти той. — Това е всичко, свободна си.

На Алтея се струваше, че за приятелката ѝ е трудно да привикне към подчинението. В нейното надигане се долавяше известна наскърбена неохота.

Самата Алтея също избута стола си назад и се надигна, ала Брашън я спря на прага.

— Още нещо, Алтея.

Тя се обърна към него. И в отговор на мълчаливия му поглед затвори вратата след Янтар.

— Става дума за една услуга — въздъхна Трел. — Много е вероятно между Янтар и Лавой да изникнат търкания. Ще те помоля да я държиш под око… Не, не за да я пазиш. Тя е не по-малко опасна за Лавой, отколкото Лавой за нея. Той просто още не го е осъзнал. Затова искам от теб да следиш развитието на нещата. И ме предупреди, ако изникнат признаци, че ще се стигне до сблъсък. След случилото се днес Лавой несъмнено ѝ има зъб, но аз няма да му позволя да стигне прекалено далече.

— Тъй вярно — кимна тя.

— И още нещо. — Брашън се поколеба. — Ти как си? Как са ръцете ти?

— Оправят се. — Алтея протегна пръсти към него. И зачака, защото виждаше, че той иска да каже още нещо.

— Искам да знаеш… — тихо заговори Трел. — В онзи момент едва се сдържах да не удуша Арту с голи ръце. И все още ми се иска да го сторя.

— Аз стигнах по-далеч в опита си да го убия — кисело се подсмихна младата жена. — Но нещата се развиха още по-добре. Аз го надвих. Той го знае, екипажът също го знае. Ако ти беше се намесил, все още щеше да ми се налага да се докажа пред останалите. И щеше да ми бъде още по-трудно.

И в този миг тя усети какво очаква да чуе той от нея.

— Ти постъпи правилно, капитан Трел.

За момент Брашън се усмихна искрено. С неподправено удовлетворение.

Алтея трябваше да скръсти ръце, за да не позволи на тялото си да се приближи към него.

— Моряците уважават преценката ти. Аз също.

Брашън мълчаливо се намести в креслото си. Той не ѝ благодари, това не би било подобаващо. А Алтея тихо излезе и затвори вратата след себе си, без да поглежда назад.

Когато вратата щракна, Брашън затвори очи. Той бе взел правилното решение. И двамата бяха взели правилното решение. И двамата се бяха съгласили, че е по-добре така. Много по-добре.

Но тогава защо не му ставаше по-леко?

А дали изобщо някога щеше да стане по-леко?

— Ние сме двама — довери Парагон, обгърнал я с огромните си длани. Тя беше толкова лека… Като кукличка, натъпкана с просо.

— Да, аз и ти — съгласи се Янтар, внимателно местеща пилата по гръдта му. Тази пила му напомняше на котешки език.

Не, поправи се той. На Кер Лъдчънс тя би напомнила на котешки език. Отдавна починалото момче бе обожавало котки и котенца. Самият Парагон никога не бе докосвал котка.

Парагон. Ама че название му бяха дали. Ако знаеха…

Той отново повтори тайната си:

— Не аз и ти. Аз и отново аз. Аз и още един аз.

— Понякога самата аз се чувствам така — небрежно отвърна Янтар.

Струваше му се, че в някои моменти от работата си Янтар се пренася другаде.

— Коя е другата? — попита Парагон.

— Кой. Мой някогашен приятел. Двамата с него разговаряхме често. Понякога се улавям, че продължавам да му говоря. Дори зная какво ми отвръща той.

— При мене не е така. Ние винаги сме двама.

Янтар върна пилата сред инструментите. Парагон усети как тежестта на жената се размества.

— Сега ще използвам шкурка. Готов ли си?

— Да.

Тя продължи прекъснатия разговор:

— Ако сте двама, и двамата ми харесвате. Сега не мърдай.

Неравният материал започна да стърже гръдта му, пораждайки топлина. Парагон се усмихна в отговор на думите ѝ, защото те бяха искрени.

— Янтар, ти винаги ли си знаела коя си? — с любопитство се поинтересува фигурата.

Ръката ѝ застина. В Янтариния отговор се долавяше предпазливост:

— Не точно. Но винаги съм подозирала. — А с нормалния си глас тя добави: — Това е много странен въпрос.

— Ти си много странен човек — пошегува се корабът и се усмихна широко.

Блокчето, обвито с шкурка, отново се раздвижи.

— А ти си чудат кораб — тихо каза тя.

— Имаше период, в който аз не знаех кой съм — призна Парагон. — Но сега вече зная. И това улеснява нещата.

Янтар отдръпна шкурката и започна да търси нещо друго.

— Нямам представа какво искаш да кажеш с това, но се радвам за теб. — Тя отново насочи темата към работата си. — Сега ще използвам масло, извлечено от специални семена. То разширява влакната и скрива дребните драскотини. Но никога не съм го използвала върху магическо дърво. Какво ще кажеш за начало да опитаме със съвсем малко?

— Защо не.

— Добре, ето сега…

Янтар се отпусна в ръцете му. Краката си тя бе опряла в корема му. Тя бе привързана с въже, но Парагон усещаше, че на самия него жената се осланя в далеч по-голяма степен.

— Алтея? — обърна се тя към палубата. — Живите кораби трябва ли да се намасляват?

Той усети как Алтея се изправя. До този момент тя беше лежала по корем върху палубата, рисувайки нещо. Сега тя се приведе над перилото.

— Разбира се. Но не и върху боядисаните участъци. Като фигурата например.

— Но той не е точно боядисан. Цветът просто си е там… Той си е негов. И се простира навътре, не е просто слой.

— Тогава защо отсечената част от лицето му е сива? — възрази Алтея.

— Не мога да ти кажа… Парагон, ти знаеш ли?

— Защото е така — отвърна той. Чудни хора. Когато се опиташе да им каже нещо за себе си, те не го слушаха. А после се бъркаха в неща, които не им влизаха в работата.

Парагон реши да направи още един опит:

— Алтея, ние сме двама.

— Мажи смело — каза Алтея. — Ако не подейства, просто ще го избършем.

— Ами ако остави петно? — попита Янтар.

— Не би трябвало. Все пак опитай с малък участък най-напред.

— Аз не съм просто онова, което Лъдчънсови направиха от мен! — изтърси Парагон. — Има и друго аз, то е онова, което съм бил преди. И което отчасти все още съм. Аз не искам да оставам онова, в което те ме превърнаха. Мога отново да стана онзи, който бях преди.

Смаяно мълчание последва думите му. Янтар бе застинала в ръцете му. Неочаквано тя повдигна ръце и обгърна лика му с обвитите си длани.

— Парагон — тихо рече тя, — най-удивителното откритие, до което всеки е способен да достигне, е осъзнаването, че сам е способен да реши кой е. Ти не си длъжен да оставаш такъв, какъвто са те направили Лъдчънсови. Дори не си длъжен да се връщаш назад. Ти си способен да избираш. Притежаващият съзнание притежава и свободата да избира. Всички ние сами създаваме себе си.

Тя приглади скулите му и плъзна ръце обратно. И игриво подръпна брадата му, когато стигна до нея. С това тя (може би неволно) му припомни за човешкото присъствие в него. И все пак думите ѝ бяха верни.

— Също така не съм длъжен да бъда онзи, който вие искате да бъда — напомни той на жените. Ръцете му обгърнаха Янтар. Каква нищожна играчка представляваше тя: създание от накисната плът, обвито в тънка кожа. Ако човеците бяха в състояние да осъзнават извечната си уязвимост, те надали биха запазвали арогантността си…

С едно небрежно движение корабът скъса придържащото я въже.

— Сега бих искал да остана сам — рече той. — Има неща, над които да размисля.

Парагон я повдигна над главата си и с усмивка усети как тялото ѝ се напряга: Янтар осъзнаваше, че той с лекота би могъл да я запрати във водата. Тя се досещаше за истинската същност на откритието му.

— Възможностите си — доуточни корабът. Подир това фигурата му се извърна назад, позволявайки на Янтар да се вкопчи за борда. Когато усети, че тя, подпомогната от Алтея, вече се е прекачила, Парагон отпусна ръце.

— Добре ли си? — тихо попита Алтея.

— Да — в същия тон отвърна Янтар. — Мисля, че много скоро ще можем да кажем същото и за Парагон.

Глава тридесет и девета Отново в небето

В Дъждовните земи зората и просветляването бяха две съвсем различни неща. Самият изгрев на слънцето не притежаваше особено значение: истинският ден настъпваше едва когато светилото набереше достатъчно височина, за да преодолее стената от дървета.

Рейн Купрус наблюдаваше първите лъчи, процеждащи се в пролуката между пръст и кристал. Той се намираше обграден от огромния ствол, разположен зад гърба му, и наклонената част от купола, предпазила него и Силдин от падащите отломки. Очаквано, калните струи ги бяха намерили, но не фатално: парчето таван бе спряло част от устрема им — под него калта стигаше до бедрата на Рейн, покрита с пласт хладна вода. Момчето той държеше в ръцете си, за да го предпази поне отчасти от хладината. Въпреки невъзможните условия, детето спеше. Умората и отчаянието го бяха надвили.

Дори и при появата на светлината младежът не го събуди. Това беше измамна надежда: образувалата се в тавана цепнатина беше съвсем малка. Почти целият купол и покривалата го пръст се бяха срутили, ала над тях все още се задържаше гъста мрежа от клони, която спираше дневната светлина. Единствената пролука беше не само прекалено дребна, а и разположена прекалено високо, недостижимо за двама им.

Въпреки това Рейн осъзнаваше, че двамата ще направят този опит. Момчето щеше да се събуди, двамата щяха да се покатерят върху огромния дънер и да започнат да крещят за помощ. Ала никой нямаше да се отзове на виковете им. Двамата щяха да умрат тук, и то не от бавна, милостива смърт.

Дано поне Малта бе умряла, без да се мъчи.

Силдин се раздвижи и сънено повдигна глава от рамото на Рейн. Това раздвижване възмути скования гръб на другия. А детето простена объркано и отново отпусна глава, за да започне да ридае. Младият мъж го потупа с калната си ръка и изрече безсмислените, неизбежни думи.

— Време е да се опитаме да излезем.

— Как? — попита Силдин.

— Като избутаме част от падналия покрив, за да можеш да се покатериш върху ствола. — Той сви рамене. — От тази позиция може да видиш нещо, което да ни помогне. Всичко по реда си.

— Ами ти? Ти си затънал дълбоко.

Рейн опита да размърда краката си. Хлапакът беше прав; калта беше започнала да се сгъстява и засъхва. Почти целите му крака бяха обгърнати в лепкава смес от пръст и вода. Тежка смес.

— След като ръцете ми останат свободни, ще мога да разкопая краката си и да се покатеря на свой ред върху ствола — с лекота излъга младият Купрус.

Силдин поклати глава.

— Няма да стане. Погледни, той се топи.

И детето отдели едната си ръка, за да посочи.

Тънък слънчев лъч пронизваше сумрака на залата. В него танцуваха частици, като прах. Но те се издигаха право нагоре, придружени от някаква неприятна миризма.

— Смоковете миришат така — каза Силдин. — Но не толкова силно.

— Хвани се здраво за мен. Трябва да освободя ръцете си — отвърна Рейн.

Настойчивостта на последвалите му движения не се дължеше на желанието му да избяга, а на намерението да зърне случващото се. Падналото парче купол бе прозрачно, но прекалено зацапано. А Рейн искаше да види всичко. Прекалено дълго той бе размишлявал, за да пропусне последния си шанс за знание. Затова продължаваше да разширява празнината, без да се интересува, че отделената кал го затрупва по-дълбоко. През уголемения отвор се загледа нетърпеливо.

Лъчът докосваше единия край на ствола — онзи край, който се намираше откъм Рейн. Неговата светлина не беше жежка, ала огромният дънер реагираше именно по съответстващия начин. Нелепо: живите кораби оставаха невредими под слънчевите лъчи; изграждащите ги дъски не се топяха по подобен начин, сред мехурчета.

Защото живите кораби в действителност са мъртви, прошепна глас в главата му. Но аз не съм. Аз съм жива.

Процесът напредваше бавно. Лъчът проследяваше пътя на слънцето и оставяше бълбукаща ивица подире си. Когато светилото се издигна в зенита си, дървесният пашкул започна да се разгражда с по-голяма бързина. И да дими по-силно. Миризмата на влечуго се усили на свой ред.

Силдин се отегчи от гледката — той беше гладен, жаден, изморен и измръзнал. Същото се отнасяше и за Рейн, само че младият мъж бе престанал да мисли за себе си. Смъртта на Малта бе сложила край на неговото желание да живее. А и шансът им да оцелеят беше незначителен. При това положение той не чувстваше нужда да проявява инициатива — и все пак някакъв отзвук от предишното чувство за самосъхранение, съчетан с напредващото топене на ствола, го накара да предприеме нещо. Парчето купол започваше да се смъква все по-ниско; ако двамата със Силдин не се отместеха, в един момент то щеше да ги притисне към калта и да ги удави.

Той повдигна момчето към отвора. Силдин се извъртя в ръцете му и успя да се вкопчи в ръба на парчето купол, за да се издърпа нагоре. Там детето стъпи върху парчето таван.

Сега беше ред на Рейн. Налагаше му се да действа бързо, защото тежестта на момчето допълнително притискаше купола.

Младият мъж започна да напряга ръце и крака, за да се освободи от обгърналата го кал — досущ като морска костенурка, напускаща пясъка. Той усети как натискът на калта съумява да изуе ботушите му. От колана с инструменти Купрус се освободи сам. Ето че успя да размести пръстта достатъчно, за да се доближи до ръба и да се промуши под него. За целта му се наложи да зарови лице в калта: и тази саможертва си струваше. Оставаше му само да се извърти и да се издърпа нагоре, което той и стори, отчасти подпомаган от Силдин. Най-сетне и Рейн се намираше върху парчето корпус.

Няколко мига той остана проснат по корем, за да си поеме дъх. Тогава огромният кристален къс се разклати и отново започна да се измества. Дано въздухът в оставащата празнина забавеше падането му…

Рейн отвори очи и изви глава. Смаяният Силдин се вкопчи в него.

Топящият се ствол не се разливаше в калта, а биваше поглъщан към самата си вътрешност. Вече личеше драконовият силует, разположен в сърцевината му. Именно към този силует се стичаше субстанцията на пашкула. А слънчевият лъч продължаваше да осветява случващото се чудо.

Течността попиваше в кожата на женската, за да възвърне плътността на тялото ѝ. Цветът ѝ, доскоро черен, преля в тъмносин. Очертанията на костите и отслабналите мускули изчезнаха. Тя направи първите си движения, при които Рейн можа да зърне крилете ѝ, прилепнали по гърба. Те изглеждаха изградени от прозрачна кожа, опъната по крехка костна рамка. При второто си усилие драцената успя да разгърне едното си крило: огромно, то блъсна останките от ствола и се вряза в околната кал.

Женската се разклати, за да се надигне на крака. При това тя си помогна с криле, сипейки кал. Дългата шия се разгъна, невиждащо протегнала глава към светлината. За момент създанието разтвори паст право на пътя на лъча светлина, за да абсорбира още живот от тази струя. Бял пласт покриваше очите на драцената.

При поредното си разместване тя разгърна дълга опашка. Остатъците от ствола бързо потъваха в калта. Много скоро и самата драцена щеше да потъне… да се удави, преди да е успяла да полети.

С плясък на влажни платна женската разпери криле, макар и покрити с кал. Тя несигурно плесна с тях; силна миризма на влечуго изпълни залата. За момент жилите ѝ се откроиха сред ципестата мембрана. А в следващия момент крилете започнаха да се изпълват с цвят. Само в рамките на мигове те изгубиха прозрачността си, заменяйки я с плътна, синя багра. Следващите размахвания удариха въздуха, за да извлекат от него невидима сила. Всяко поредно тяхно движение носеше по-голяма увереност.

А ципата се отрони от очите ѝ и те блеснаха сребристо. Женската изви глава към тялото си.

Синя… Не сребърна, както ми се присъни, а синя.

— Ти си прекрасна — прошепна Рейн.

Тя се сепна от гласа му и извъртя шия, за да се втренчи към двамата. Силдин се притисна към него.

— Тя ще ни изяде! — проплака момчето.

— Не мисля така — тихо отвърна другият. — Стой спокойно и не мърдай.

Момчето притихна. Рейн бавно отпусна ръка върху него, за да му вдъхне увереност. Той продължаваше да се взира в драцената.

Тя разпери опашка, стоварвайки я в гъстата кал. И отметна глава, за да изреве. Нейният крясък досегна и слуха, и мислите на младия Купрус. Тържеството, съдържащо се в рева ѝ, представляваше и предизвикателство към света. Затрупаното подземие бе тясно за този призив.

Пред очите му женската се изправи на задните си крака и опашката си и се напрегна. Рейн прегърна Силдин още по-силно.

Но драцената вече не се интересуваше от тях. С полуразперени криле тя скочи към дупката в тавана. Муцуната ѝ се блъсна в оставащото от купола; женската падна. Ала предните ѝ лапи бяха успели да досегнат ръба на отвора: падането ѝ бе придружено с буци пръст и откъснати корени. Този дъжд се посипа върху Рейн и Силдин. Кристалното им островче се разклати под вятъра, събуден от размаха на крилете ѝ, и от плисъка на кал. С усилие Купрус успя да задържи себе си и момчето. И да заеме по-сигурна позиция върху хлъзгавата повърхност, защото драцената вече се подготвяше за втори опит.

Този път главата ѝ успя да се провре през отвора. С предните си лапи женската се вкопчи в ръба. За момент туловището ѝ остана да виси. Огромната опашка прелетя опасно близо до двамата. Разперени около ямата, крилете предоставяха известна опора на тялото, за да може тя да изпълзи. Откъм тавана отново започнаха да се сипят струи и парчета пръст. Женската също падна сред тази земна лавина, като тежко се стовари на хълбок. Някакво дърво, придърпано от образувалото се свличане, се приведе над отвора.

Силдин започна да се опитва да се отскубне.

— Ако успеем да достигнем онова дърво, по него ще успеем да излезем — извика той. И посочи към приведените клони.

— Не и докато тя се мята така. Тя ще ни стъпче.

— Ако продължим да стоим тук, тя ще ни стъпче така или иначе! — възрази Силдин. — Трябва да опитаме…

— Стой тук! — нареди Рейн и го притисна с тежестта си. Момчето изхлипа, защото кристалният къс отново се наклони.

Драцената скочи за трети път. Тя избута дървото встрани и вкопчи ноктите си в разширения отвор. Заради тялото ѝ, запълнило дупката, в залата притъмня. Върхът на размахващата се опашка закачи прасеца на Рейн, болезнено разкъсвайки панталон и кожа. Той изкрещя, но успя да задържи Силдин.

Върху тях продължаваха да се сипят буци, строшени корени и парчета мазилка — драцената се бореше да напусне гробницата си. В залата отново прониква светлина, очертала тялото ѝ. Този път и двамата видяха полетялата към тях опашка, но не успяха да я избегнат навреме: ударът ги помете и ги запрати встрани. Рейн и Силдин разплискаха горния слой вода и се блъснаха в калта.

— Постарай се да разпределиш тежестта си равномерно! — посъветва младият мъж и сам последва съвета си, с надеждата, че ще успее да се задържи.

— Тя ще ни премаже! — проплака Силдин. Той се вкопчи в Рейн и инстинктивно направи опит да се покатери отгоре му. Купрус избута ръката му.

— Лежи неподвижно, за да не затъваш, и се надявай! — изкрещя той.

Още отломки от купола се отронваха, примесени с пръст. Едновременно с тях се сипеха дръвчета и тревни ивици.

— Тя ще успее! — възкликна Рейн, когато драцената изтласка предната половина на тялото си. Нейният победоносен рев прозвуча веднага след това, сякаш в отговор.

Той сам се изненада от радостното облекчение, което го връхлетя. С един последен пристъп отломките престанаха да се сипят и в залата нахлу ярка светлина. От повърхността отново долетя ревът на женската, както и полъхът от крилете ѝ. Рейн не можеше да види издигането ѝ, но в сърцето си летеше заедно с нея…

Настъпи тишина. По лицето му се стичаха сълзи. Той продължаваше мълчаливо да се взира в рамката небе. Тя бе последна, но поне нямаше да умре, без да се е докоснала до въздуха.

— Рейн… Рейн!

Купрус дори не бе осъзнал първия повик на момчето. Силдин се беше покатерил върху голяма буца тревиста пръст и сочеше към провисналите корени.

— Мисля, че ще успеем да струпаме достатъчно висока купчина, за да достигнем коренака. Аз ще успея да се покатеря и да доведа помощ. — И хлапакът обнадеждено огледа залата. В нея имаше още парчета от купола, греди и клони.

Рейн замислено се обърна по гръб и се загледа в тавана. Корените не бяха дебели, но и Силдин не беше тежък.

— Прав си — призна той. — Все още има шанс да се спасим.

Купрус се преобърна по корем и запълзя към момчето.

Докато го издърпваше при себе си, Силдин попита:

— Дали Малта също е успяла да избяга?

— Възможно е — отвърна Рейн. При самото учленяване на думите той смяташе, че лъже, ала миг по-късно младият мъж осъзна, че не просто се надява, а и вярва в подобна вероятност. Та нали с очите си той бе зърнал пробуждането на дракон. Нима му оставаха основания да се съмнява?

От небето долетя поредният рев на драцената — като в потвърждение на мисълта му. За момент над отвора се стрелна синя искра.

— Ако майка ми или брат ми я видят или я чуят, те ще разберат къде е била тя — продължи Купрус. — Те ще ни намерят. Ще оцелеем.

— А дотогава ще опитаме да се измъкнем сами — предложи Силдин в отговор. — Не съм преживял всичко това, та да чакам друг да ме спасява. Искам сам да помогна на себе си.

Рейн се усмихна широко и кимна.

Тинталия кръжеше високо над долината и не се насищаше на летния въздух, изпълнен с благоуханията на живот. Тя беше свободна. Свободна.

Тя не щадеше крилете си, а замахваше много по-силно от необходимото — за да се възхити на собствената си мощ. Те я отнесоха високо над горещината, към онзи въздушен слой, където е винаги прохладно. Реката се превърна в сребриста нишка, разсичаща зелени петна. В паметта си тя носеше летежа на предците си, ала в никое от тези изживявания не се съдържаше подобен възторг — защото това беше нейният собствен полет. Тя беше свободна. Свободна сама да твори неща, достойни за помнене. И тя продължаваше да кръжи лениво и да обмисля делата си.

Предстоеше ѝ задача, в която тя не можеше да се осланя на ничия помощ. Тя трябваше да намери малките, да ги защити и да ги насочи в пътя им нагоре по реката. Ако изобщо бяха останали малки… Защото имаше вероятност тя действително да се окаже последна.

За човеците тя се стараеше да не мисли. Това не бяха Древните, които познаваха обичаите на нейния вид и бяха способни да му отдават полагащата му се почит. Това бяха човеци. Създания, на които тя не можеше да дължи каквото и да било. Те живееха обидно кратко; цялото си нищожно съществуване отдаваха на старанието да се нахранят и да оставят потомство. Нима една представителка на нейния вид можеше да дължи нещо на създание, което живееше по-кратко и от едно дърво? Можеше ли да става дума за споразумения с еднодневка или стръкче тревица?

Тинталия отново разгърна съзнанието си към тях, в прощален допир. И двамата нямаше да живеят още дълго. Женската се бореше като бръмбар, попаднал в локва — по същия отчаян начин тя се бореше с течение, което в нейните очи изглеждаше огромно. Рейн Купрус продължаваше да лежи там, където го бе оставила — като червей сред калта. Сред останките от същата зала, където Тинталия бе лежала толкова много години…

Тя осъзна, че въпреки всичко е започнала да изпитва състрадание към тях. Тяхното съществуване бе тъй кратко и невзрачно… И въпреки това и двамата се бяха откъснали от размножителния си ритуал, за да се опитат да ѝ помогнат, буболечките. На фона на изгубените от нея години още няколко мига нямаше да се усетят.

Драцената лениво се извърна във въздуха и с уверен размах на крилете се отправи към затрупания град.

— Идвам! — провикна се тя. — Не се страхувайте, ще ви спася.