Безумният кораб

Пролог Спомени за криле

Под туловищата на змиите водораслите меко се полюшваха под допира на теченията. Тук водата бе със същата топлина, отличавала южната плътност.

Молкин бе заявил, че те повече няма да следват сребристия кърмител, ала изкусителното ухание на въпросния продължаваше да изпълва солената вода. Съдът не се намираше далече, тъй като те все още го следваха, макар и от разстояние.

Шривър възнамеряваше да изтъкне пред водача това видимо несъответствие между намерение и дело, но просто не можеше. Не и докато той им изглеждаше тъй изнурен.

Раните, които Молкин бе понесъл в един сблъсък с бялата змия, зарастваха бавно. Разкъсите дразнещо нарушаваха последователността на шарките му. Златистите петна, които обгръщаха тялото му и изтъкваха същината му на пророк, бяха загаснали.

Самата Шривър също се чувстваше умърлушена.

В търсенето си на Помнещи те бяха изминали дълъг път. И някога, в началото на това дирене, Молкин бе излъчвал увереност. Понастоящем той споделяше объркването на Шривър и Сесурея — общо три змии бяха останали от огромната плетеница, започнала миграцията; останалите бяха изгубили доверието си към своя водач. Те бяха предпочели да следват един огромен кърмител и да се угояват с безпомощната плът, която той периодично изхвърляше зад себе си.

Тази раздяла бе настъпила преди много приливи.

— Понякога — тихо ѝ довери отпочиващият край нея Молкин — аз губя мястото си във времето. Струва ми се, че сме идвали тук и преди, че сме правили тези неща и преди, може би дори сме споделяли тези слова. Понякога вярвам в това тъй силно, че ми се струва, че днешният ден е просто спомен или сън. В тези моменти ми се струва, че не се налага да вършим нищо, защото онова, което ни се е случило, ще се случи отново. А може би вече се е случило.

Гласът му не се отличаваше с особена увереност.

Тя се допря до него. Змиите се раздвижваха незабележимо, не повече от необходимото, за да задържат мястото си сред течението. Под тях Сесурея неочаквано наостри грива и отдели слаба струя отрова, за да привлече вниманието им.

— Вижте! Храна! — протръби той.

Сребристият пасаж риби приличаше на благословия в спускането си към тях. А зад рибите личеше друга плетеница змии, която се хранеше с изостаналите. Три алени, една зелена и две сини змии. Малка плетеница, ала изградена от оживени и здрави на вид змии. Техните лъскави кожи и натежала плът рязко контрастираха с изпосталелите и диплещи люспи змии, предвождани от Молкин.

— Елате — рече Молкин и ги поведе към храната. Шривър изпусна тих звук на облекчение: поне щяха да се нахранят. А може би другите змии щяха да се присъединят към тях, щом видеха, че Молкин е пророк.

Пасажът риби се бе слял в едно цялостно същество, чийто блясък объркваше окото. Ала въпросното същество притежаваше способността да се разпада и разхвърля край тромавия ловец. Змиите от плетеницата на Молкин не бяха тромави и ловко се впуснаха подир рибите. Другата плетеница протръби предупреждение, ала Шривър не виждаше опасност. С едно движение на опашката тя се вряза в пасажа, поглъщайки три риби наведнъж. Те изчезнаха в гърлото ѝ.

Две от алените змии неочаквано промениха посоката си и нападнаха Молкин. Те го блъскаха с муцуните си сякаш е акула или някакъв друг враг. Синята се нахвърли върху Шривър, раззинала паст, но Молкиновата следовница успя да избегне удара. Третата червена змия се опитваше да обвие Сесурея — гривата ѝ бе настръхнала, прибавяйки отрова към протръбените обиди. В тях отсъстваше смисъл, долавяше се единствено ярост.

Шривър побягна, обхваната от страх и объркване. А Молкин не последва примера ѝ. Вместо това той разпери гривата си: отделеният облак токсини почти парализира алените. Те се отдръпнаха, ожесточено трептящи с хриле, за да очистят отровата.

— Какво ви става? — обърна се Молкин към чудатата плетеница. Той се изви в спирала, заплашително разгърнал грива. Петната му смогнаха да заблестят. — Защо ни нападате като бездушни скотове заради храна? Това не е типично за нас! Дори и да бяха малко, рибите принадлежат на онзи, който ги улови, а не на онзи, който ги е зърнал първи. Нима сте забравили кои сте? Какво сте? Нима умовете ви са затихнали съвсем?

За момент другите змии увиснаха неподвижни, потрепващи единствено с опашки. Рибният пасаж избяга, вече забравен. В следващия момент и шестте змии се нахвърлиха към Молкин, като тласнати от думите му. Под ужасения поглед на Шривър те се обвиха около него и го повлякоха към дъното.

— Ела да ми помогнеш! — протръби Сесурея. — Те ще го задушат!

Думите му я изтръгнаха от унеса. Двамата едновременно достигнаха своя водач и започнаха да блъскат противниците. Непознатите змии се опитваха да го разкъсат със зъби, като плячка. Кръвта му се примесваше със задушаващ облак токсини. Безмозъчното им ожесточение накара Шривър да изкрещи от ужас. И все пак тя се нахвърли да ги хапе, а Сесурея се възползваше от превъзхождащата си дължина, за да им нанася удари с опашка.

В един удобен момент той обви раненото тяло на Молкин в своето и го отдели от освирепелите нападатели. Шривър с готовност изостави битката и го последва. Змиите не се впуснаха подире им. Освирепели от отровите, те се нахвърлиха едни върху други, ревящи предизвикателно. Викове, които не съдържаха никакъв смисъл.

По-късно, докато Шривър заглаждаше лечебна слуз върху разкъсаната плът на Молкин, той каза:

— Те са забравили. Напълно са забравили какво, и кои са били. Минало е прекалено много време, Шривър. Те са изгубили и последната частица от спомените и целите си. — Той потръпна, когато тя намести ивица разкъсана кожа и я залепи. — Те са онова, в което ще се превърнем ние.

— Спокойно — меко му каза тя. — Почивай си.

Шривър обви тялото си по-стабилно около него, захвана се с опашка за една скала. Сплетен по сходен начин, Сесурея вече спеше. А може би просто се бе смълчал, покосен от същото обезсърчение, връхлетяло и Шривър. Дано това не беше така. Самата тя се чувстваше обезкуражена. Трудно би било да го утешава.

Молкин я притесняваше най-много. Тяхната среща със сребристия кърмител го бе променила. Останалите кърмители, плаващи на границата между Обилието и Недостига, представляваха единствено източници на лесна храна. Ала сребърната бе различна. Нейната миризма бе събудила спомени и в трима им и те я бяха проследили до източника, решени, че в края ще открият Помнеща. Вместо това се бяха натъкнали на нещо съвсем различно. Тя не бе отвърнала на позивите им. На бялата умолявала змия тя бе дала храна. И тъй Молкин се бе отдръпнал, заявявайки, че тя не е Помнеща и че няма да я следват повече. Ала нейната миризма винаги се бе долавяла сред водата. Тя бе скрита, но се намираше недалеч. Молкин все още я следваше, а Шривър и Сесурея все още следваха Молкин.

Водачът тихо простена и се раздвижи.

— Боя се, че това е последният път, в който някой от нас прави това пътуване под формата на нещо различно от звяр.

— Какво искаш да кажеш? — неочаквано попита Сесурея и се извърна, за да погледне другарите си в очите. От сражението той бе отнесъл множество рани, макар че нито една от тях не беше сериозна. Най-заплашителна изглеждаше една цепнатина, успоредно на една от отровните жлези. По-дълбока, тя би предизвикала смъртта му от собствената му отрова. Само чистият късмет бе запазил малката им плетеница.

— Вгледай се в спомените си — слабо нареди Молкин. — Вгледай се не просто в приливите и дните, а и в сезоните и годините, десетилетия назад. Ние сме били тук преди, Сесурея. Всички плетеници са мигрирали в тези води, не просто веднъж, а десетки пъти. Идвали сме тук, за да дирим онези, които си спомнят, малцината съхраняващи спомените на нашия вид. Обещанието бе недвусмислено. От нас се очакваше да се съберем, да получим паметта си обратно и да се отправим към безопасно място, където да довършим трансформацията си. Където да се преродим. И въпреки това десетки пъти сме откривали единствено разочарования. Всеки път сме захвърляли надеждите си, забравяли сме целта си и сме се завръщали в топлите южни води. Всеки път онези от нас, запомнили нещо, са казвали: Може би сме допуснали грешка. Може би сега не е било времето за подновата. Но всъщност времето е било правилно. Не ние сме сгрешили. Онези, които е трябвало да се срещнат с нас, не са дошли. Нито веднъж. Може би и този път ще бъде така.

Молкин притихна. Шривър продължаваше да стои вкопчена, напрегната срещу течението. Дори и ако течение бе отсъствало, тук нямаше кал, която да ги приветства, а само груби морски треви и остри камъни. Определено трябваше да си намерят по-добро място за почивка. Ала не биваше да пътуват преди Молкин да се е излекувал. Пък и къде щяха да отидат? Те бяха обхождали във всички посоки това странно течение; Шривър не бе сигурна, че Молкин знае къде ги отвежда. А къде би отишла самата тя, ако решеше? Този въпрос се оказа прекалено мъчителен за нейния ум. В момента не ѝ беше до мисли.

Тя премигна и се загледа към тялото си, сплетено с останалите две. Червенината на люспите ѝ се отличаваше с плътен оттенък, но може би изглеждаше така само в контраст със завехналата кожа на Молкин, чиито златисти петна сега изглеждаха кафяви, а раните го загрозяваха допълнително. Той трябваше да се храни, за да смени кожата си. Това щеше да го накара да се почувства по-добре. Подобно нещо щеше да се отрази добре на всички им.

Тя изрази тази мисъл гласно:

— Трябва да се храним. Всички ние сме изгладнели и отпаднали. Моите торбички с отрова са почти празни. Може би трябва да се отправим на юг, където храната е предостатъчна, а водата е топла.

Молкин се раздвижи, за да се обърне към нея. Големите му очи бяха придобили меден цвят заради тревогата.

— Ти харчиш прекалено голяма част от силата си заради мен, Шривър — укори я той. Костваше му усилие да отърси и изправи гривата си. Второ тръсване отдели слаба мъгла отрова. Допирът с нея възвърна съзнанието ѝ. А Сесурея се приведе по-близо, обвивайки и двама им. Той също погълна токсините.

— Всичко ще бъде наред — успокои я той. — Ти си уморена и гладна, като всички ни.

— Уморени до смърт — отмаляло потвърди Молкин. — И гладни до безумие. Настояванията на тялото надвиват делата на ума. Но искам и двамата да слушате добре. Запечатайте това в умовете си и никога не го забравяйте, дори и всичко останало да изчезне. Ние не можем да се върнем на юг. Напуснем ли тези води, това ще бъде краят. Докато сме в състояние да мислим, трябва да останем тук и да търсим Помнещи. Усещам, че ако не бъдем подновени този път, това никога няма да се случи. Ние, заедно с целия си вид, ще погинем и ще изчезнем в забрава, обхващаща морето, небето и земята.

Странните думи той изрече бавно. За момент Шривър почти можа да си припомни значенията им. Обилие и Недостиг. Земя, небе и море, трите части от тяхното владение, трите сфери на… нещо.

Молкин отново тръсна грива. Този път Шривър и Сесурея разтвориха хриле. Женската погледна надолу към камъните, покриващи морското дъно, към слоевете морски треви и налепи, които обгръщаха Арката на завоевателя. Черният камък, обвит със сребро, личеше само на редки места. Земята го бе откъртила, а морето го бе погълнало. Някога, преди много животи, Шривър бе седяла върху тази масивна арка, разперила криле, за да ги прилепи към раменете си. И бе изразила радостта от свежия утринен дъжд към своя любим: сияен син дракон, изревал в отговор. Някога Древните бяха посрещали появата ѝ с цветя и приветствени викове. Някога, в този град, под синьо небе…

Образът избледня. Той беше безсмислен. Изображенията чезнеха като спомени от съновидение.

— Бъдете силни — говореше Молкин. — Ако не сме орисани да оцелеем, то нека пак се борим до самия край. Нека самата съдба бъде онази, която ни отстрани, а не нашата собствена неувереност. В името на вида си: нека останем верни на онова, което сме били.

Гривата му настръхна около шията. Той отново изглеждаше като онзи визионер, спечелил верността на Шривър преди толкова много време.

— Не, Молкин — тихо отвърна тя. — Ние не сме обречени да умрем или да изчезнем. Погледни!

Сянката на един кърмител лениво се носеше над тях. При минаването си той им хвърли храна. Месото потъна бавно, понесено от течението. Това бяха мъртви двукраки, едно от които все още оковано. За това подаяние нямаше да има битка. То трябваше единствено да бъде прието.

— Елате — подкани тя Молкин, а Сесурея нетърпеливо се разплете и се отправи към месото. Шривър, надигнала се на свой ред, внимателно понесе своя водач към храната на кърмителя.