Безсмъртният

ГЛАВА 8

Приближих се към Проскениона. Наоколо бяха подредени скулптури, които пресъздаваха различни моменти от живота на Дионис. Всеки екскурзовод и всеки член на групата е длъжен, според издадената от мен разпоредба: „… да носи по време на обиколката не по-малко от три магнезиеви сигнални ракети“. Извадих предпазителя на първата и я хвърлих на земята. Блясъкът едва ли щеше да се забележи от улицата, заради бетонните стени.

Не гледах към яркия пламък, а вдигнах глава нагоре, към обкованите със сребро фигури. Ето го Хермес, който поднася невръстния бог на Зевс, малко по-назад Икар, когото Дионис научил как да облагороди дивото грозде — готвещ да принесе в жертва козел, докато дъщеря му предлага сладкиши на друг бог (който пък стоеше малко встрани и обсъждаше достойнствата й с един сатир); ето го и подпийналият Силен, опитващ се да задържи небесния свод подобно на Атлас, но не със същия успех; виждаха се и много други богове, на чийто имена са били наречени различни градове — познах Естия, Тезей, Ирена с рога на изобилието…

— Запалил си огън в чест на боговете — разнесе се глас наблизо.

Не се обърнах. Идеше някъде зад дясното ми рамо, но не помръднах, защото познах чий е гласът.

— Може би — отвърнах.

— Много вода изтече откакто за последен пъти стъпи на тази земя, тази Гърция.

— И това е вярно.

— Дали защото никога не е имало някоя безсмъртна Пенелопа — търпелива като планините, вярваща в завръщането на нейния каликанзър?

— Да не си се преквалифицирал в селски разказвач на легенди?

Той се изкиска.

— Изкарвам на паша една многокрака овца високо в планината, където пръстите на Аврора първи обагрят в розово небесата.

— Да, май наистина си станал разказвач. И защо не си и сега в планината, та да развращаваш душите на младите с твоите песни?

— Заради сънищата.

— Аха.

Обърнах се и надзърнах в античното лице — цялото в бръчки, озарени от блясъка на загасващата ракета, черни като изгубена на морското дъно рибарска мрежа, в снежно бялата брада, в очите, сини като превръзката, обхващаща челото му. Беше се подпрял на тоягата съвсем като уморен войн, намерил опора в копието. Знаех, че трябва да е надхвърлил стоте, но никога не беше се подлагал на С-С лечение.

— Наскоро сънувах, че стоя изправен насред някакъв почернял храм — рече ми той, — а бог Хадес приближава до мен, хваща ме за ръката и ме подканя да го последвам. „Не“ — отвръщам му аз и се събуждам. Този сън ме безпокои.

— Какво си ял преди да заспиш? Къпини от Горещата зона?

— Не ми се присмивай, моля те. Сънувам после, по-късно същата нощ, че се намирам в някаква страна на пясъци и мрак. Обладан съм от силата на старите герои, та без никакъв страх се изправям срещу Антей, синът на Земята и го съкрушавам. Бог Хадес отново идва при мен, хваща ме за ръката и ми казва: „Сега ме последвай.“ Но аз и този път му отказвам, а след това се събуждам. И цялата Земя се тресе.

— И това е всичко?

— Не. След това значи, но не нощем, а докато седях по пладне и наглеждах стадото, ми се яви видение. Изправям се, също като Фобос срещу змея Питон, но едва не загивам. Този път бог Хадес не се появява, но когато се обръщам, до мен е застанал Хермес, неговият слуга, хили се и сочи с жезъла си като с пушка, право в гърдите ми. Поклащам глава, а той го навежда надолу. После отново го вдига с тържествен жест, а аз поглеждам в посоката, която сочи… Пред мен се простира Атина — това място, този театър, ти също — а ей тук са седнали стариците. Онази, която премерва нишката на живота се е нацупила, защото твоята е стигнала вече до хоризонта, а краят й не се вижда никакъв. Но другата, която тъче, я е разделила на две още по-тънки нишки. Едната се простира назад през морето и там някъде се губи от погледа. Втората е опъната нагоре към хълмовете. Точно пред първия хълм се е изправил Мъртвецът и държи твоята нишка със своите бели, бели пръсти. Нишката продължава и нататък, зад него, през голите скали. А на билото на хълма стои Черното чудовище и се опитва да прекъсне твоята нишка със зъби…

… А покрай нишката крачи един прочут чуждоземен воин и жълти са очите му, а оголено острието в ръката му и на няколко пъти го размахва във въздуха със заплашителен вид…

Ей затова дойдох в Атина — за да те срещна, тук, на това място, да ти кажа да се върнеш обратно през морето и да те предупредя, че сред хълмовете те дебне смъртта. Защото разбрах, когато Хермес вдигна жезъла си, че тези сънища не са мои, а са били предназначени за теб, о мой татко, и че трябва да те открия и предупредя. Върви си сега, докато все още можеш. Върни се обратно. Моля те.

Аз го стиснах за рамото.

— Язон, синко, няма да се върна. Готов съм да поема цялата отговорност за моите действия, правилни или погрешни — включително и за смъртта ми, ако това се наложи, но този път наистина трябва да изкача хълмовете, чак до Горещата зона. Благодаря ти за предупреждението. В нашия род мнозина са били спохождани от подобни сънища, но повечето са били измамни. Аз също ги имам — сънища, в които виждам през очите на други хора, понякога съвсем ясно, друг път — не. Благодаря ти за предупреждението. И съжалявам, че няма да се съобразя с него.

— Тогава ще се върна при стадото.

— Ела с мен в хотела. Утре ще отлетиш с нас за Ламия.

— Не. Не мога да спя в големи сгради, нито да летя.

— Сигурно е време да опиташ, но аз уважавам решението ти. Ако желаеш, можем да пренощуваме тук. Аз съм Пълномощник за този паметник.

— Чух, че отново се станал важна клечка в правителството. Ще има ли нови разрушения?

— Надявам се не.

Спряхме на една равна площадка и я покрихме с неговото наметало.

— Как си обясняваш тези сънища? — попитах го аз.

— Твоите дарове идват при нас с всеки сезон, но кога беше последния път, който ни посети лично?

— Преди деветнадесет години — рекох аз.

— Значи не си чувал за Мъртвецът?

— Не.

— На ръст е колкото обикновен човек — или малко повече, но плътта му е в цвета на преобърната риба, а зъбите му са животински. За първи път чух да говорят за него преди петнадесетина години. Излиза само нощем. Пие кръв. Оглася околностите с детинския си смях, докато търси къде да лочи кръв, без да подбира човешка, или животинска. Хили се зад прозорците на спалните късно нощем. Подпалва църкви. Пресича млякото. Плаши бременните да помятат. Денем, казват, спял в ковчег, охраняван от коритяните.

— Почти толкова страшен, колкото каликанзър.

— Само дето наистина съществува, тате. Преди известно време неизвестен злодей ми убиваше овцете. Почти не ги докосваше, само им смучеше кръвта. Един ден изкопах скривалище в гората и го покрих с клони. Същата нощ останах на пост. Малко след полунощ той се появи, а аз бях твърде уплашен за да поставя камък в прашката си — защото изглеждаше точно както ти го описах — голям, по-голям дори и от теб, едър значи и с кожа като на прясно изровен труп. Прекърши врата на една от овцете ми и започна да лочи кръв от гърлото й. Като видях това очите ми се насълзиха, но не посмях да предприема нищо. Не следващия ден преместих стадото на друго място и от тогава не ме е безпокоил. Разказвам тази случка за да плаша моите правнуци — твоите пра-правнуци, когато не слушат. А той дебне нейде из хълмовете.

— Мм… да… Щом казваш, че си го видял, трябва да е истина. Какви ли не странни неща бъкат от Горещите зони. Ние го знаем.

— …Там, където Прометей размахал твърде силно огъня на съзиданието!

— Не, там където някакъв копелдак изстрелял кобалтова бомба, а децата се развикали от радост като видели радиоактивния облак. Впрочем, какво е това Черно чудовище?

— И то съществува, сигурен съм, макар никога да не съм го срещал. Едро е колкото слон и много бързо — храни се с човешка плът. Обитава равнините. Може би някой ден двамата с Мъртвецът ще се срещнат и тогава единият ще унищожи другия.

— Приятна мисъл, но рядко става така. Това ли е всичко, което знаеш за него?

— Не съм чувал някой да го е съглеждал за повече от миг.

— Значи аз ще съм първият.

— … Трябва също да ти кажа и за Бортан.

— Бортан? Името ми е познато.

— Твоето куче. Като малък обичах да го яздя и да ритам с голите си пети бронираните му хълбоци. Понякога ме захапваше лекичко за крака.

— Моят Бортан умря толкова отдавна, че сигурно не би захапал дори собствените си кокали, ако се прероди някога.

— И аз така мислех. Но два дни след като си тръгна предишния път той се появи с шум и трясък в колибата. Изглежда че е следвал дирята ти из цяла Гърция.

— Сигурен ли си, че беше Бортан?

— А имало ли е някога друго куче с размери на кон, бронирани хълбоци и челюсти като мечи капан?

— Не, не мисля. Сигурно затова видът му е изчезнал. Откъде да знаят кучетата, че ще са им нужни бронирани страни за да оцелеят край хората? Ако наистина още е жив, трябва да е последното куче на Земята. Двамата се знаем от съвсем малки, толкова отдавна, че ме боли главата като се мъча да си припомня. Бяхме на лов в деня, когато изчезна и аз помислих, че е станал нещастен случай. Търсих го безрезултатно и накрая реших, че е мъртъв. Беше много стар.

— Може би е бил ранен, а после е поскитал — години наред. Но наистина беше той е беше дошъл по дирята ти. Когато видя, че си си отишъл, той нададе болезнен вой и се втурна след теб. Оттогава не сме го виждали. Понякога обаче, късно нощем, чувам ловния му рев откъм хълмовете…

— Проклетият глупчо трябваше най-сетне да научи, че не бива да се привързва толкова към хората.

— Кучетата са странни същества.

— Да, вярно.

Между колоните полъхна нощен ветрец и докосна очите ми.

Затворих ги, почувствал умора.

Гърция е въшлясала от легенди и гъмжи от опасности. Повечето земи край Горещите зони са исторически опасни. Така е защото макар Службата теоретически да управлява цялата планета, на практика се грижи само за островите. Служебният персонал на континента е като митническите служители в планинските области през двадесети век. Ловният сезон за тях е винаги открит. Островите са понесли далеч по-малко поражения от континенталната част на земната суша по време на Тридневната война и тъкмо по тази причина талеряните са ги избрали за места, където да построят своите административни центрове. Но и до ден днешен хората от материка не са склонни да се примирят с това. Друг е въпросът, че в районите около Горещите зони, повечето обитатели трудно могат да бъдат причислени към човешкия род. Така исторически възникналата антипатия се подхранва и от расови настроения. Къде другаде, ако не в Гърция?

Бихме могли да плаваме край брега докато стигнем Волос. Всъщност, можехме просто да прелетим разстоянието. Но Миштиго искаше да продължи от Ламия пеша — да върви и да се наслаждава на оживелите легенди сред един чужд за него декор. Ето защо оставихме скутерите в Ламия. Ето защо към Волос продължихме пеша.

Ето защо срещнахме една жива легенда.

С Язон се сбогувахме в Атина. Той реши да плава край брега. Мъдро решение.

Фил също настоя да се присъедини към нас, вместо да лети със скутерите и да ни чака в следващия пункт. Негова си работа…

Пътят към Волос се вие сред гъста гора. Преминава през хълмове, обрасли с храсталаци, пресича неголеми поточета, на места се разширява или стеснява без видима причина.

Все още беше ранно утро. Небето приличаше на синьо огледало, може би защото светлината извираше отвсякъде. Тревата на сянка беше покрита с роса, също и стеблата на дърветата.

Именно край едно много интересно езеро по пътя срещнах моя полу-адаш.

Някога, в Истинските Стари времена, на това място трябва да се е издигал параклис. Като малък често идвах тук, привлечен от — мисля, че ще го наречете „покоя“, който долавях наоколо. Понякога срещах получовеци или нечовеци, сънувах приятни сънища, ровех за антични грънци или глави на статуи, разни такива неща, дето все още се търсеха по пазарите на Ламия и Атина.

Никаква пътека не води до тук. Просто трябва да знаеш къде точно се намира. Нямаше да доведа останалите, ако не беше Фил, който обожава разни места, където ухае на древност, където всяко ъгълче е изпълнено с историческа значимост, нещо като разтворен прозорец към миналото, и прочие.

На около половин миля встрани от пътя, отвъд една малка горичка с ниски сенчести дръвчета и покрити с треволяк камъни, неочаквано попадате в долчинка, запречена от гъсти шубраци, пробивате си път през тях и изведнъж опирате в бяла зидана стена. Ако се наведете и продължите вдясно покрай стената, не след дълго ще се озовете пред едно езерце, където не е зле да поспрете, преди да продължите.

По-нататък склонът се спуска стръмно, а долу изведнъж се оформя яйцевидна вдлъбнатина, не повече от петдесет метра дъга и двадесет широка, дъното на която опира в отвесна скала — точно там, в самия й край има плитка, обикновено празна пещера. Отпред са разхвърляни потънали в меката трева камъни с почти правоъгълна форма. Мястото е обрасло от диво грозде, а в центъра на поляната се издига едно огромно и невероятно старо дърво, чийто клони са разперени като чадър и хвърлят сянка над всичко наоколо през целия ден. Точно това дърво пречи поляната да се види дори от езерото.

Ние обаче видяхме един сатир да си чопли носа, застанал до дървото.

С крайчеца на окото зърнах Джордж да протяга ръка към упойващия пистолет, който носеше в колана. Сграбчих го за рамото и поклатих глава, когато ме погледна. Той сви рамене, кимна и отмести ръка.

Извадих от джоба овчарската гайда, която бях измолил от Язон. Дадох знак на другите да приклекнат и да останат по местата си. Пристъпих няколко крачки напред, поех дъх и вдигнах свирката към устни.

Първите няколко тона бяха твърде силни. Отдавна не бях свирил на гайда.

Ушите му щръкнаха напред, той се огледа и се затича в три различни посоки — съвсем като подплашена катерица, която не знае на кое дърво да се покатери.

После замря, потрепервайки неспокойно, докато аз подех една стара мелодия и я отпратих през полето.

Продължавах да свиря, завладян от спомени — за отминали времена, забравени мелодии, горчиви и сладки неща, които някога съм познавал. Едно по едно се връщаха старите умения, докато стоях и свирех за дребничкото същество, настръхнало сред шубраците — играта на пръстите, контролът на дишането, притискането на мяха, смяната на свирките, звуците, които само гайдата можеше да издава. В града дори не помислях да свиря, а ето че тук бях открил някаква забравена част от себе си и съвсем скоро съзрях лица сред листата и чух тропот на копита.

Пристъпих напред.

Съвсем като в сън неочаквано осъзнах, че съм опрял гръб в дървото, а те са ме наобиколили. Непрестанно потропваха с копитата, никога не застиваха неподвижно, а аз продължавах да свиря както често го правех преди много години, без да зная със сигурност дали са същите, които идваха да ме слушат тогава — но и без да ме е грижа за това. Те лудуваха наоколо. Смееха се с белите си, бели зъби, очите им танцуваха, после се засилваха, блъскаха се във въздуха с рогата си, ритаха с козите си крака високо над земята, приклякваха, подскачаха, или удряха с копита тревата.

После спрях и оставих гайдата да замлъкне.

Не беше никак човешки разумът, който ме разглеждаше зад тези диви, черни очи, след като те застинаха като статуи, без да откъсват погледи от мен.

Отново вдигнах гайдата, съвсем бавно. Този път засвирих последната съчинена от мен мелодия. Добре я помнех. Прилича на погребалния химн, който изсвирих в нощта, когато реших, че Карагьозис трябва да умре.

Когато разбрах, че нищо няма да излезе от Завръщенството. Че те няма да се върнат, никога вече. Че Земята е обречена. Бях слязъл долу в градината и изсвирих тази мелодия, научена от вятъра, а може би от звездите. На следващия ден катерът на Карагьозис потъна в Пирейския залив.

Ето че насядаха по тревата край мен. От време на време някой започваше да човърка нервно око. Но всички бяха приковали внимание в мен, слушаха.

Не зная колко дълго съм свирил. Когато свърших, просто оставих гайдата и продължих да седя. След известно време един от тях протегна предпазливо ръка, докосна я и се отдръпна. После ме погледна.

— Вървете — казах им аз, но те изглежда не ме разбраха.

Вдигнах гайдата и повторих последните няколко тона.

Земята умира, умира, умира. Скоро ще бъде мъртва… Вървете си у дома, веселбата свърши. Късно е, късно е, твърде късно вече…

Най-големият сатир поклати глава.

Вървете си, вървете си, вървете си. Радвайте се на тишината. Безумното наддаване на живота приключи. Какво се надяваха боговете да спечелят, да спечелят? Нищо. Всичко беше само игра. Вървете си, вървете си още сега. Късно е, късно е, твърде късно…

Но те продължаваха да стоят и тогава се изправих, плеснах с ръце, викнах: „Марш!“ и си тръгнах.

Открих другите в храсталака и ги поведох обратно към пътя.