Безсмъртният

ГЛАВА 3

Надявах се, че спомените на Хасан ще са забулени в мъгла, или ще витаят нейде из облаците.

Надеждите ми бяха попарени още щом влязохме в библиотеката. Той седеше в едно кресло и пиеше лимонада.

На възраст беше осемдесет, или деветдесетгодишен, изглеждаше на четиридесет, а го биваше за тридесет. Ето един случай, при който подмладяващата техника на Спринг-Самсър беше намерила силно податлив материал. Това не се случва често. По-точно никога. Чувал съм, че нерядко пациентите загивали от тежка анафилактична реакция, при която дори вътресърдечното инжектиране на адреналин не помагало, докато други просто преставали да стареят в продължение на петдесет-шестдесет години. В редки случаи се получавал дори обратен ефект и субектът започвал да се подмладява — но това ставало веднъж на стотина хиляди.

Видя ми се странно, че съдбата бе избрала тъкмо него.

Бяха изминали повече от петдесет години от Мадагаскарската криза, по време на която Хасан постъпи като наемник в частите на Радпол, които тогава провеждаха наказателни операции срещу талеряните. Мисля, че служеше под крилото на големия К. от Атина, който тогава го изпрати да изравни със земята компанията Риалти. И с това се справи. Една съвсем миниатюрна термоядрена бомба. Пуф. Мигновена промяна на градския пейзаж. Наричан Хасан от малцина, той е последният наемен войник на Земята.

Освен това, като изключим Фил, Хасан бе може би единственият, който все още можеше да си спомни стария Карагьозис.

Така че, вирнал брадичка и с гъбичките напред, аз се опитах да му размътя мозъка с проницателния си поглед. Но дали срещу мен се бяха изправили древни и тайнствени сили (което се съмнявах), или той бе далеч по-друсан, отколкото предполагах (напълно възможно), или просто беше забравил лицето ми (също възможно, но малко вероятно) — или пък демонстрираше професионална етика и животинска хитрост (тези двете ги притежаваше със сигурност, макар в различна степен и с акцент върху второто), така или иначе — той не показа с нищо, че ме познава, докато ни представяха.

— Моят телохранител, Хасан — обяви Дос Сантос и ни заслепи с магнезиевата си усмивка, докато аз стисках ръката, която на времето беше разтърсила света.

Все още изключително силна ръка.

— Конрад Номикос — каза Хасан и присви очи, сякаш четеше името ми от пергамент.

Познавах всички в стаята, затова побързах да взема креслото най-далеч от Хасан и през останалото време държах чашата пред лицето си — за всеки случай.

До мен седна Даяна Червената перука.

— Добро утро, господин Номикос — рече ми тя.

Махнах с чашата.

— Добър вечер, Даяна.

Висока, стройна, предимно белокожа, тя приличаше на свещ край Дос Сантос. Знаех, че носи перука, защото на няколко пъти бях виждал да се размества, разкривайки част от един невероятно интересен и грозен белег, прикрит от перчема. Неведнъж съм се питал какво представлява този белег, най-често след като хвърля котва някъде в морето и се излегна на палубата, зареял поглед сред звездите или докато изравям парчета от повредени древни статуи. Виолетови устни — татуирани, мисля — никога не съм ги виждал да се усмихват; добре оформени лицеви мускули, сигурно защото все стиска зъби и едно миниатюрно „v“ между веждите й от постоянното мръщене. Почти не помръдва с устни докато говори с характерния си, насечен маниер. Да ме убият не знам на колко години е. Някъде над тридесет.

Двамата с Дон са много интересна двойка. Той е мургав, словоохотлив, пуши постоянно и не може да стои на едно място повече от минута. Тя е по-висока поне с десет сантиметра и пламти без да потрепва. Все още не зная историята на нейния живот. И сигурно никога няма да я узная.

Беше се спряла до креслото ми докато Лорел представяше Корт на Дос Сантос.

— Ти — рече.

— Аз — казах.

— …ще водиш обиколката.

— Изглежда всички го знаят, освен мен. Дали не би могла да споделиш част от знанията си по този въпрос?

— Който не знае, не значи — рече тя.

— Говориш като Фил.

— Съвпадение.

— И все пак защо?

— Защо какво?

— Защо ти? Дон? Тук? Тази вечер?

Тя докосна горната си устна с език, натисна я, сякаш изстискваше грейпфрут, или искаше да задържи думите вътре. Сетне погледна към Дон, но той бе твърде далеч за да ни чуе, а и гледаше в друга посока. Точно в момента наливаше истинска кола на Миштиго от една кристална кана. Формулата на колата беше археологическата находка на века — според вегианците. Била е изгубена по време на Тридневната война и възстановена едва преди десетина години. Междувременно навсякъде се произвеждаше синтикола, но тя изглежда не оказваше същото въздействие върху вегианския метаболизъм, както истинската. „Вторият принос на Земята към галактическата култура“ така я бе определил един от съвременните историци. Първият принос трябваше да бъде някакъв момент на социално съзряване, който вегианските философи чакаха от доста време да настъпи.

Даяна погледна през рамо.

— Още не зная. Попитай Дон.

— Ще го питам.

Така и направих. По-късно. Не бях разочарован от отговора, защото не очаквах много.

Както и да е, докато си седях и се опитвах да подслушам разговорите наоколо, доколкото мога, внезапно бях сполетян от едно доста ярко видение, което един психиатър, към когото се обърнах за съвет, бе класифицирал като псевдотелепатично осъществяване на моментното желание. Ето как става:

Искам да зная какво се случва някъде си. Разполагам с почти достатъчна информация за да позная. Което и правя. Само дето всичко изглежда така, сякаш го виждам и чувам през очите и ушите на един от участващите. Не е истинска телепатия, поне така смятам, защото стават и грешки. Иначе е съвсем реално.

Психиатърът можеше да ми каже всичко за този феномен, но кой знае защо млъкна като риба.

Та ето как аз

стоях в средата на стаята,

и гледах право в Миштиго,

бях Дос Сантос,

който казваше:

— …ще дойде с вас, за да ви охранява. Не като секретар на Радпол, а като обикновен гражданин.

— Не съм ви молил за охрана — отвърна вегианецът, — но ви благодаря. Приемам предложението да оставя смъртта си в ръцете на вашите приятели — той се усмихна при тези думи — ако някой се опита да вдигне ръка срещу мен по време на пътуването. Съмнявам се да възникне подобен случай, но трябва да съм глупак, за да откажа защитата, която ми предлага Дос Сантос.

— Постъпвате мъдро — произнесохме и двамата, като се поклонихме лекичко.

— Стига — рече Корт. — Кажете ми сега — той кимна към Елен, която току що беше приключила спора си с Джордж и се отдалечаваше от него — коя е тя?

— Елен Емет, съпруга на Джордж Емет, директора на Отдела за Опазване на Дивата Природа.

— И каква е цената й?

— Не зная да я е обявявала наскоро.

— Добре де, каква е била на времето?

— Никога не е имала цена.

— Всичко на Земята има цена.

— В такъв случай, съветвам ви да откриете сам.

— Ще го направя — заяви той.

От край време земните жени привличат по някакъв особен начин вегианците. Веднъж един вегианец ми разкри, че в компанията на земна жена се чувствал като зоофил. Което е интересно, защото едно момиче за развлечение в курорта Кот д’Ор на времето ми призна с кикот, че вегианците я карали да се чувства като une zoophiliste. Изглежда тези въздушни течения се срещат някъде по средата на пътя, предизвиквайки странна и загадъчна възбуда както в едните, така и в другите.

— Между другото — рекохме, — в последно време престанахте ли да биете жена си?

— Коя от всичките? — попита Миштиго.

Премигване на лампите и ето ме обратно в креслото.

— Какво — попита ме Джордж Емет — мислиш за това?

Облещих се в него. Преди секунда го нямаше тук. Беше се появил изневиделица и бе приседнал върху широката облегалка на креслото.

— Повтори отново, ако обичаш. Бях задремал.

— Казах, че свалихме един паякоид. Какво мислиш за това?

— Много поетично. Кажи ми сега, как сме свалили паякоида.

Вместо да отвърне, той се разсмя. Такъв си е, при него смехът винаги идва неочаквано. Може дни наред да кръжи наоколо с вкисната физиономия и после неочаквано да се разсмее до припадък от най-незначителната дреболия. Докато се киска, нерядко започва да се задъхва като малко дете и впечатлението се засилва от румените му бузки и рядката косица. Ето защо чаках търпеливо. Елен тъкмо се беше счепкала с Лорел, а Даяна плъзгаше пръст по заглавията на книгите върху лавиците.

— Да ти кажа — продължи той накрая с поверителен тон, — успях да получа нов щам слиши.

— Ами, това е страхотно! — След малко добавих: — Какви всъщност са тези слиши?

— Слишът е бакабиански паразит — обясни той — нещо като едър кърлеж. Моите достигат до сантиметър — сантиметър и половина на дължина — продължи надуто той. — Забиват се дълбоко в плътта и отделят изключително токсични продукти от обмяната.

— Смъртоносни?

— Моите — да.

— Можеш ли да ми заемеш един? — попитах го аз.

— Защо ти е?

— Искам да го пусна в нечий гръб. Като стана дума, май ще ми трябват поне дузина. Имам доста приятели.

— Моите не се интересуват от хора, а от паякоиди. Те дискреминират хората. Всъщност, човешкото тяло може да отрови организма на слиша. (Произнасяше това „моят слиш“ с неописуема любов.) — Метаболизмът на техния гостоприемник трябва да е изграден на медна, а не на желязна основа. Точно в тази категория спадат и паякоидите. Ето защо искам да дойда с вас.

— Искаш да ти намеря паякоид и да го държа докато му пуснеш твоето глупаво слиши, така ли? Това ли се опитваш да кажеш?

— По-точно, ще са ми нужни няколко паякоида. Имах един, но го използвах миналия месец — сигурен съм обаче, че слишите ще свършат работа. Искам да започна чумна епидемия.

— Каква чумна епидемия?

— Сред паякоидите. Поставен в земни условия слишът е в състояние да се размножава с невероятна скорост, стига да разполага с подходящ гостоприемник. Важно е това да стане в съответния сезон на годината. Имах пред вид любовния период на югозападните паякоиди. Ще започне след шест до осем седмици в района на Калифорния, по-точно в едно Старо място — не особено горещо напоследък — което се нарича Капистрано. Научих, че по време на обиколката ще посетите и това селище. Та когато паякоидите се завърнат в Капистрано, ще ми се да ги чакам там с моите слиши. А междувременно ще се наслаждавам на почивката.

— Мм-хм. Говори ли за това с Лорел?

— Да, той смята, че идеята е чудесна. Каза дори, че ще ни намери там, за да направи снимки. Обзалагам се, че ще разполага с прекрасни възможности — представи си само, помръкнало от черните им криле небе, гнезда из руините, трупове на разкъсани глигани, огромни зеленикави изпражнения по напуканата настилка на улиците — ако това не е красиво.

— Да бе, като декор за Вси светии. И какво ще стане с всички тези глигани, когато избием паякоидите?

— Просто ще станат повече. Но мисля че пумите ще им попречат да се размножат колкото австралийските зайци. По-добре глигани, отколкото паякоиди, не мислиш ли?

— И едните и другите не ги обичам, но като стана дума, май наистина глиганите са за предпочитане. Добре, съгласен, можеш да дойдеш.

— Благодаря ти — кимна той. — Сигурен бях, че ще ми помогнеш.

— Да не говорим за това.

В това време Лорел бе застанал до бюрото в средата на стаята и се покашляше многозначително, като оглеждаше присъстващите. Зад него се издигаше просторен видеоекран. Той натисна едно копче на бюрото и в стаята притъмня.

— И така, сега ще ви покажа серия от карти — поде той — стига да синхронизираме най-сетне тая бракма … Ето… готово…

Първо се появи горната част на Африка и цялото Средиземноморие, в меки, приятни за окото тонове.

— От там ли желаете да започне обиколката? — обърна се той към Корт.

— Там също — отвърна едрият вегианец, след като прекъсна приглушената размяна на реплики с Елен, която бе притиснал в ъгъла, посветен на френската история, съвсем близо до томчетата на Волтер.

В стаята стана още по-тъмно и Миштиго се доближи до бюрото. Не откъсваше очи от картата.

— Бих искал да посетя някои определени градове, които са важни за историята на вашия свят — каза той. — Ще ми се да започнем с Египет, Гърция и Рим. След това да се прехвърлим максимално бързо в Мадрид, Париж и Лондон. — Картите се меняха, докато говореше, но така и не успяха да се синхронизират с думите му. — Сетне ще свърнем назад към Берлин, кацаме в Брюксел, хвърляме едно око на Санкт Петербург и Москва, прескачаме Атлантика и спираме в Бостън, Ню Йорк, Вашингтон и Чикаго (Лицето на Лорел вече лъщеше от пот), после право надолу към Юкатан и рязък завой към Калифорния.

— В същия ред ли? — попитах.

— По възможност.

— Интересно, какво не им харесвате на Индия и Далечния изток? — попита един глас, който струва ми се, принадлежеше на Фил. Беше влязъл след изгасването на осветлението.

— Нищо — рече Миштиго, — но там има само кал, пясък и горещина — нищо общо с онова, което ме интересува.

— И какво ви интересува?

— Търся тема за книгата.

— Каква книга?

— Ще ви пратя копие с автограф.

— Мерси.

— Удоволствието беше мое.

— Кога желаете да тръгнем? — попитах го аз.

— В други ден.

— Съгласен.

— Разполагам с подробни карти на местата, които ще можете да използвате. Лорел ми съобщи, че пристигнали във вашата служба днес следобед.

— Много добре. Има още нещо, за което може би не си давате сметка. Става дума за това, че повечето от местата, които споменахте са с континентално разположение. В наше време човешката цивилизация има предимно островен характер и причините за това са съвсем конкретни. По време на Тридневната война именно континентите са получили най-голям дял от ядрените удари и повечето от местата, които споменахте, все още са доста горещи. Не това, разбира се, е причината да ги смятаме за опасни…

— Познавам добре вашата история, запознат съм и с мерките, които се предлагат срещу евентуална радиация — прекъсна ме той. — Зная също, че по тези места се среща широко разнообразие от мутирали форми на живот, които населяват предимно Старите места. Загрижен съм, но не и обезпокоен.

Свих рамене, но едва ли някой ме видя в тъмното.

— Ваша работа…

— Хубаво. — Той отпи от колата. — Ако позволите малко светлина, Лорел.

— Веднага, срин.

В стаята стана светло.

Докато екранът потъмняваше зад него Миштиго ме попита:

— Истина ли е, че сте в приятелски отношения с някои от мамбосите и хунганите тук, в Порт?

— Ами да — рекох. — Защо?

Той приближи креслото, на което седях.

— Казват — рече така, че да го чувам само аз, — че по тези места вуду, или вудуин, все още било на почит след всичките тези години.

— Има нещо вярно — съгласих се. — Не съм бил тук, когато се е зародило, та не мога да кажа със сигурност.

— Казват също така, че местните били доста враждебни към нахалните зяпачи…

— Виж, това е вярно. Но ще ви направят страхотно представление, ако изберете подходящия хунфор и им занесете малко подаръци.

— Отдавна мечтая да присъствам на истинска церемония. Не ми се ще да е нещо за туристи.

— За какво ви е притрябвала? От незадоволено любопитство към обичаите на варварите?

— Не. Аз съм студент по сравнителна религия.

Втренчих поглед в лицето му, но не изкопчих нищо от там.

От доста време не бях посещавал мама Джули и папа Джо, както и всички останали, хунфорът също не беше никак далеч, само дето наистина не знаех как ще ме посрещнат, ако се появя в компанията на вегианец. Вярно, че досега не възразяваха, когато водя със себе си гости.

— Ами… — започнах.

— Искам само да гледам — каза той. — Ще стоя отстрани. Дори няма да ме забележат.

Промърморих още нещо и се предадох. Достатъчно добре познавах мама Джули за да очаквам някакви неприятности от нея.

— Добре — рекох, — утре ще ви заведа. Може и тази вечер, ако искате.

Той се съгласи, благодари ми и отиде да си сипе още кола. Джордж, който продължаваше да седи върху облегалката на креслото ми, се наклони и отбеляза, че щяло да бъде ужасно интересно да нарежеш вегианец с научна цел. Съгласих се с него.

Когато Миштиго се върна, до него вървеше Дос Сантос.

— Какво е това хрумване да водите господин Миштиго на някаква езическа церемония? — попита той с треперещи ноздри.

— Точно така — отвърнах. — Аз ще го водя.

— Никъде няма да върви без телохранител.

Разперих ръце.

— Мисля, че мога да се справя с всякакви неприятности.

— Хасан ще дойде с вас.

Готвех се да възразя, когато помежду ни застана Елен.

— И аз също искам да дойда — заяви тя. — Никога не съм била на церемония.

Вдигнах рамене. Дос Сантос и Даяна също изразиха желание, така че се оформи цяла тълпа.

Какво значение, един повече, или по-малко. И без това всичко се обърка още преди да започне.

— Защо не? — рекох аз.

Хунфорът бе разположен в долната част пристанищния район, вероятно защото бе посветен на Агуе Уойо, бога на морето. Или по-скоро понеже хората на мама Джули открай време работеха на пристанището. Агуе Уойо не е ревнив бог, така че ликовете на още цяла дузина други божества красяха стените на близките къщи. Навътре в континента съществуват далеч по-живописни хунфори, но повечето от тях плащат неумолим данък на растящия туризъм.

Туристическият катер на Агуе беше боядисан в оранжево, зелено и черно и ако се съдеше по външния му вид, не беше особено пригоден за морски пътешествия. Затова изглежда го бяха изтеглили на сушата. Стената на къщата, която доближихме, бе обгърната от тънката, гърчеща се снага на Дамбала Уедо. Папа Джо налагаше въодушевено десетина огромни тамтами рада, поставени точно до вратата, през която влязохме, всъщност единствената врата. Заедно с безчислените изображения на пламтящи сърца, петли и кръстове, знамена, мачете и какво ли не още, се мяркаха и избледнелите лица на християнските светци; повечето ни гледаха неодобрително, надзъртайки от евтините рамки на иконите сякаш бяха някакви прозорци към чужди светове.

Пред малкия олтар имаше цял куп бутилки от най-различни алкохолни напитки, свещени съдове за духа на лоа, талисмани, лули, знаменца, снимки на непознати и сред всичко останало, пакет цигари за Пейпър Легба.

Службата беше започнала, когато бяхме въведени от един млад хунси на име Луис. Помещението бе дълго осем метра и широко пет, с висок таван и пръстен под. Танцьорите пристъпваха около централната колона с бавни, наперени стъпки. Черната им кожа блестеше в сумрака, озарен единствено от старите бензинови фенери. С нашето влизане в помещението стана съвсем тясно.

Мама Джули пое ръката ми и се усмихна. Отведе ме в тясната част зад олтара и ми каза:

— Ерзуиле се оказа благосклонна.

Кимнах.

— Тя те харесва, Номико. Живял си дълго, пътуваш много и винаги се връщаш.

— Винаги — повторих.

— Тези хора… ?

Тя премигна с черните си очи към групата зад мен.

— Приятели. Няма да пречат…

Тя се засмя, аз също.

— Ще гледам да не ви се мотаят из краката, ако ни позволите да останем. Речеш ли да ги изведа, веднага го правя. Виждам, че доста сте потанцували вече, изпразнили сте много бутилки…

— Остани — каза тя. — Ела да си поговорим някога призори.

— Ще дойда.

Тя ме остави и танцьорите й направиха място в кръга. Имаше едро тяло, в контраст с тъничкия й глас. Движеше се като огромна надуваема кукла, нелишена от грациозност, пристъпвайки под монотонните удари от тамтамите на папа Джо. Не след дълго този звук изпълни всичко — главата ми, земята, въздуха — сигурно така са звучали ударите на китовото сърце в ушите на погълнатия и полусмлян Йон. Не откъсвах очи от танцьорите. Гледах и тези, които ги наблюдаваха.

На няколко пъти сръбвах от кратунката с ром, с надеждата да наваксам, но не успях. Миштиго непрестанно се наливаше с кола от бутилката, която бе донесъл. Никой не забеляза, че е син, но бяхме се появили доста късно и нещата вече бяха напреднали по пътя, по който бяха поели.

Червената перука стоеше в най-далечния ъгъл и се оглеждаше с изплашено изражение. В ръката си държеше бутилка. Освен бутилка, в другата си ръка Миштиго държеше Елен. Дос Сантос бе останал при вратата и пулеше очи към всички — включително и към мен. Хасан беше приклекнал до отсрещната стена и смъркаше от някакъв чибук с дълъг мунштук и голяма чашка. Изглеждаше в мир с околния свят.

И тогава мама Джули запя. Други гласове се присъединиха към песента.

Папа Лега уври байе!

Папа Лега, Атибон Лега, уври байе пои пои пассе!

Папа Легба…

И така нататък, и така нататък. Налегна ме дрямка. Сръбнах си още малко от рома, жаждата ми се усили и аз отпих юнашка глътка.

Не мога да се закълна колко време измина преди това да се случи. Танцьорите целуваха колоната, пееха, дрънкаха с кратунките, посипваха пода с вода, а няколко хунси дори започнаха да се държат като обладани от духове и бърбореха нечленоразделно. Въздухът в помещението се изпълни с дим, аз се облегнах на стената зад мен и за не повече от минутка притворих очи.

Звукът дойде тъкмо от там, откъдето най-малко го очаквах.

Хасан изкрещя.

Беше дълъг, пронизителен вопъл, който ме накара да скоча напред, все още замаян. Почти веднага се отдръпнах рязко назад и блъснах стената с приглушен удар.

Тамтамите продължаваха да бият, без да пропускат нито удар. Но част от танцьорите бяха спрели и се оглеждаха изненадано.

Хасан се беше изправил на крака. Озъбен, с присвити като цепки очи, той се озърташе, а по челото му се стичаше под.

Брадата му беше щръкнала като върха на копие.

Наметалото му, закачено в част от украсата на стената, се беше разперило като черни криле.

Ръцете му се движеха с бавни, хипнотични движения, сякаш душеха някакъв невидим човек.

От гърлото му бликаха животински звуци.

Той продължи да души несъществуващия.

Най-сетне го довърши и разтвори пръсти.

Дос Сантос вече се беше изправил до него и му говореше, но двамата обитаваха различни светове.

Един от танцьорите започна тихичко да стене. Към него се присъедини втори, после трети.

Мама Джули напусна кръга и се приближи към мен — тъкмо когато Хасан наново бе втренчил изпълнен с омраза поглед в празното пространство пред него.

Тамтамите не спираха и сякаш земята под краката ни трептеше в същия ритъм.

Папа Джо дори не вдигна глава.

— Лоша поличба — рече мама Джули. — Какво знаеш за този човек?

— Достатъчно — отвърнах аз като разтърсих глава за да проясня мислите си.

— Енджелсу — рече тя.

— Какво?

— Енджелсу — повтори. — Той е тъмно божество — от онези, от които хората се боят. Твоят приятел е обладан от Енджелсу.

— Обясни ми, моля те.

— Много рядко посещава нашия хунфор. Знае, че е нежелан тук. Тези, които обладава, се превръщат в убийци.

— Аз пък си помислих, че е от новия тютюн на Хасан — използва някаква изсушена мутирала тръстика.

— Енджелсу — настоя тя. — Твоят приятел ще стане убиец защото Енджелсу е бог на смъртта и винаги когато ни посещава, тя го следва.

— Мамо Джули — рекох й аз, — Хасан е убиец. Ако имаше по едно парче дъвка за всеки човек, който е убил и се опиташе да ги сдъвчеш наведнъж, щеше да заприличаш на катерица. Той е професионален убиец — в рамките на позволеното от закона. И тъй като Кодекса на дуела е в сила предимно на континента, той работи там. Чувал съм, че понякога извършвал и незаконни убийства, но тези неща не подлежат на доказване. Кажи ми, този Енджелсу бог на смъртта ли е, или бог на убийците? Трябва да има разлика между тези неща.

— Не и за Енджелсу — рече тя.

В този момент Дос Сантос изглежда реши, че е дошъл краят на веселбата и сграбчи Хасан за китките. Опита се да разтвори ръцете му, но беше все едно да разчекне решетките на затворническа килия.

Пресякох помещението, следван от останалите. Тъкмо на време, защото Хасан изведнъж се озърна, вероятно осъзнал къде се намира, дръпна ръцете си и ги освободи. Изпод наметалото му блесна дълга и остра кама.

Така и не разбрахме възнамерява ли да я използва срещу Дос Сантос, защото в този момент Миштиго стисна с пръсти почти празната си бутилка кола и го халоса по темето. Хасан политна напред, Дон го сграбчи, а аз изтръгнах острието от пръстите му. Междувременно Миштиго допи колата.

— Интересна церемония — отбеляза той на вегиански. — Не съм очаквал, че едрият мъж е привързан така силно към религията.

— Значи още един полезен урок, нали?

— Точно така. — Той махна с халтав жест към зяпачите. — Те са пантеисти, нали?

Поклатих глава.

— По-скоро примитивни анимисти.

— Каква е разликата?

— Разликата е, че бутилката от кола, която току що изпразнихте, ще украси техния олтар, или пе, както го наричат, като съд за духа на Енджелсу, тъй като е имала възможността да се окаже в непосредствен контакт с това божество. Ето така виждат нещата анимистите. Виж, пантеистите биха се обезпокоили още при появата на външни лица на тяхната церемония, особено ако предизвикат суматоха, за каквато бяхме причина ние. Нищо чудно дори да решат да принесат нашествениците в жертва пред Агуе Уойо, бога на морето, като им нанасят удари с бутилката по главата по начина, който ни беше демонстриран преди малко, а после ги захвърлят от пристана. Тъкмо това възнамерявах да обясня на мама Джули — че зяпачите наоколо наистина са анимисти. Извинете ме за момент.

Положението не беше чак толкова страшно, просто исках да го поизплаша малко. Мисля, че успях.

След като се извиних на всички и казах „лека нощ“, приближих Хасан и го вдигнах. Беше съвсем изстинал, а и аз бях единственият, който имаше сила да го носи.

Улицата беше съвсем безлюдна, ако се изключеше нашата групичка, докато големият туристически катер на Агуе Уойо вече пореше вълните някъде под източния край на света, озарявайки небето с любимите си цветове.

Дос Сантос, който вървеше до мен, каза:

— Май беше прав. Не биваше да идваме.

Не си направих труда да му отвръщам, но Елен, която беше пред нас с Миштиго, спря, обърна се и каза:

— Глупости. Ако не бяхме дошли, щяхме да пропуснем едно страхотно представление. Драматичният монолог на вожда беше наистина незабравим. — Вече я бях доближил съвсем, когато тя протегна неочаквано ръце и ме сграбчи за шията. Не натискаше с пръсти, само направи ужасена гримаса и тихо извика: — Ур! Мо! Ух! Аз съм обладана от Енджелсу и сега ще си го получиш. — После се засмя.

— Пусни ме иначе ще те замеря с арабина — заплаших я аз, сравнявайки оранжевокафявите оттенъци на косата й с розово-оранжевия цвят в небето зад нея. Много е тежък, да знаеш — добавих и се ухилих.

Тя задържа пръстите си още миг, притисна ме леко, ама съвсем лекичко, после отскочи, стисна ръката на Миштиго и се отдалечи. Така е, жените никога не ми удрят плесници, защото с готовност им подавам и другата буза, а те се боят от гъбички. Не им остава друго, освен да ме душат.

— Невероятно интересно — заяви Червената перука. — И странно. Сякаш нещо вътре в мен е танцувало с него. Наистина неповторимо усещане. Не обичам да танцувам.

— Що за странен акцент? — прекъснах я аз. — Непрестанно се опитвам да разбера откъде е.

— Не зная — призна тя. — Аз съм от ирландско-френски произход. Живяла съм в Австралия, Япония — и къде ли не още…

В този момент Хасан изстена, тялото му се стегна и аз почувствах остра болка в рамото.

Положих го на близките стъпала и го опипах. Претърсих го и намерих два ножа за хвърляне, още една кама, много рядък гравитационен кинжал, три метални топки, жици за душене и малка кутия, съдържаща най-различни прахчета и стъкълца, които не посмях да разгледам отблизо. Най-много ми хареса гравитационният кинжал и реших да го задържа. Беше коримски, фина изработка.

По-късно същия ден — по-скоро рано вечерта — отвлякох стария Фил, с надеждата да го използвам като пропуск за приема, който даваше Дос Сантос в „Роял“. Радпол все още смята Фил за нещо като завръщенски Том Пейн, макар той упорито да настоява — повече от половин век — че няма нищо общо с организацията. По-точно от времето, когато започна да трупа влияние, уважение и да се загръща в мистериозност. Истина е, че неговата пиеса „Зовът на Земята“ вероятно е най-доброто, което някога е писал, но той също така е автор и на Посланията на Завръщенците, заради които на времето започнаха всички неприятности. Сега обича да му ръкопляскат, но тогава повече си падаше да създава проблеми и не бих се учудил, ако от време на време изважда по-старите си творби, отупва ги от праха и ги чете със спотаено задоволство.

Освен Фил, бях се въоръжил и с подходящия претекст — че бих искал да установя как се чувства Хасан след премеждието в хунфора, в което беше главен участник. Това, което в действителност ме интересуваше, бе да измъкна от Хасан колкото се може повече сведения за задачата, с която е тук.

И така, двамата с Фил тръгнахме. Не беше много далеч от Службата. Седем-осем минути път.

— Завърши ли най-сетне с моята елегия? — попитах аз.

— Все още работя върху нея.

— Казваш ми го от двадесет години насам. Не можеш ли да побързаш, за да я прочета най-сетне?

— Бих могъл да ти покажа предишните… за Лорел, Джордж, даже Дос Сантос. В бюрото имам дори специални формуляри — попълваш значи празните места и готово. Виж, твоята наистина ми създава проблеми.

— Че защо?

— Все има нещо да добавям. Нали не се спираш.

— Недоволен ли си?

— Повечето хора се напъват докато навършат петдесетака, после си гледат старините. Никак не е трудно да им скроиш някоя елегия. Нали ти казах за чекмеджетата в бюрото ми? Твоята обаче ще трябва да я попълвам до последния момент, че и след това. Не обичам да работя по този начин. Предпочитам да поглеждам нещата от висотата на изминалите години, да изследвам живота на моя герой внимателно и без излишна припряност. Всички вие, дето живеете като в народна песен, ми създавате страхотни проблеми. Сигурно сте се наговорили да ме принудите да ви посветя епос, но вече съм твърде стар за това. Напоследък взех да задремвам.

— Мисля, че постъпваш несправедливо — не се предавах аз. — Колко хора вече се радват на собствени елегии. Да знаеш, че вече кандисвам и само на няколко строфи.

— Имам чувството, че съвсем скоро ще се уреди — отбеляза той. — Ще се опитам да ти ги изпратя на време.

— Така ли? И откъде тези предчувствия?

— Кой би могъл да посочи източника на вдъхновението?

— Кажи ми де.

— За мене това е времето, когато медитирам. Тъкмо се бях заел да композирам нещо, посветено на вегианеца — само за тренировка, нищо повече, когато усещам, че си мисля: „Скоро ще приключа с онази на гърка“. — Той помисли малко и продължи: — Опитай се да си представиш — ти си двама души, всеки по-висок от другия.

— Възможно е, ако стоя пред огледало и височината ми непрестанно се мени. Единият ми крак нали е по-къс. Ето, представих си. Сега какво?

— Нищо. Не те бива за тия работи.

— Това е културна традиция, срещу която никога не съм бил имунизиран достатъчно успешно. Като възлите, конете — Гордия, Троя. Нали знаеш. Ние сме хитреци.

Той мълча следващите десетина крачки.

— И така, пера, или олово? — попитах го аз.

— Пардон?

— Това е една от гатанките на каликанзърите. Избирай.

— Пера?

— Сбърка.

— А ако бях казал „олово“?

— Хъм-хъм. Имаш само eдна възможност. Всъщност, верният отговор е такъв, какъвто намери за добре самият каликанзър. Така че губиш.

— Изглежда ми доста произволно.

— Такива са каликанзърите. Да не си помислиш, че е някаква ориенталска хитрост. Чисто гръцка измишльотина. Съвсем неразгадаема. Това е защото от верния отговор зависи живота ти, а каликанзърите предпочитат да загубиш.

— Че защо?

— Питай следващия каликанзър, когото срещнеш, ако имаш подобна възможност. Те са ужасно зли демони.

Най-сетне стигнахме нашата улица и завихме.

— Защо изведнъж толкова си се загрижил за Радпол? — попита ме той. — Доста време мина, откакто ги напусна.

— Напуснах ги когато му дойде времето, а единственото, което ме интересува сега е да оцелеем — също както в добрите стари времена. Хасан се слави като добър в професията защото винаги извършва доставката акуратно и сега ми се ще да узная какво ще има в пакета.

— Уплашил си се, че ще намерят вътре теб?

— Не. Бих се почувствал неудобно, но едва ли ще го превърна в световен проблем.

„Роял“ се извиси над нас и ние влязохме. Насочихме се право към апартамента, където беше приемът. Докато се изкачвахме по застланата с дебел килим стълба, Фил подхвърли:

— Направо ме сърбят ръцете да се обзаложим.

— Хайде да чуем.

— Десет към едно, че няма да узнаеш нищо.

— Не съм навит. Опасявам се, че ще спечелиш.

Почуках на вратата от тъмно лакирано дърво.

— Здрасти — подхвърлих в мига, когато се отвори.

— Влизайте, влизайте.

Така и направихме.

Трябваха ми поне десет минути докато насоча разговора към случката с нещастния бедуин, повален от бутилка полу-празна кока-кола. И всичко заради Червената перука, която непрестанно ми отвличаше вниманието.

— Добро утро — посрещна ме тя.

— Добър вечер — отвърнах аз.

— Нещо ново с Изкуствата?

— Не.

— Паметниците?

— Не.

— Архивите?

— Не.

— Ама че интересна работа имаш!

— Така е защото няколко романтично настроени души в Рекламния отдел са се заели да я популяризират и придадат героичен характер. Всъщност, всичко което правим е да откриваме, възстановяваме и запазваме архиви и исторически обекти, които човечеството е разхвърляло навсякъде из Земята.

— Нещо като боклукчии-археолози, така ли?

— Мм, да. Мисля, че е добре казано.

— Тогава защо?

— Защо какво?

— Защо го правиш?

— Все някой трябва трябва да прибира боклука. Този, който си заслужава. А аз съм от малцината жители на планетата, които знаят кое си струва да бъде прибрано.

— Не само скромен, но и всеотдаен.

Пропуснах да уточня, че нямаше кой знае колко желаещи за мястото, както и че познавах добре местата, където се концентрираха най-много „боклуци“. Тя ми подаде чаша с някакъв коктейл, сръбна от нейната и ме попита:

— Всъщност, те все още ли се навъртат наоколо?

— Кои?

— Божествената корпорация. Старите богове. Като Енджелсу. Мислех, че всички богове са напуснали Земята.

— Не, не са. Само защото повечето от тях приличат външно на нас, не значи и че действат по същия начин. Когато човечеството започна да напуска масово планетата, то пропусна да им предложи да ги вземе със себе си, а боговете са горделиви същества. А може би и без това е трябвало да останат — не си ли чувала това понятие „ананке“ — божествена предопределеност. Никой не може да рита срещу него.

— Също като прогреса, нали?

— Аха. Като стана дума за прогрес, какво стана с Хасан? Последния път, когато бяхме заедно, съвсем го беше закъсал.

— Горе е. Има страхотна цицина. И яка глава. Никакви последици.

— Къде е сега?

— На ли ти казах — горе, в хола. В игралната.

— Може би трябва да му изразя съчувствието си. Ще ме извиниш ли?

— Извинен си — кимна тя и отиде да слуша разговора между Фил и Дос Сантос. Фил, разбира се, посрещна радостно подкрепленията.

Никой от тях не ме проследи с поглед.

Игралната се намираше в другия край на просторния хол. Когато я приближих, отвътре се чу едно звучно бинг, последвано от тишина и ново бинг.

Отворих вратата и надзърнах.

Той беше единствения вътре. Стоеше с гръб към вратата, но чу шума и се обърна чевръсто. Носеше дълга виолетова нощница и беше замахнал с ножа, който стискаше с пръстите на дясната ръка. Темето му беше обвито с пластичен бинт.

— Добър вечер, Хасан.

На масата до него беше поставен поднос с ножове, а на отсрещната стена се виждаше мишена, от която вече стърчаха две острието — съвсем близо до центъра.

В девет часа.

— Добър вечер — кимна бавно той. Помисли малко и добави: — Как си?

— О, чудесно. Минах да ти задам същия въпрос. Как ти е главата?

— Болката е силна, но ще отмине.

Затворих вратата зад себе си.

— Доста интересни неща ще си сънувал снощи.

— Така е. Господин Дос Сантос ми каза, че съм се сражавал с духове. Нищо не помня.

— Надявам се, че не си пушил от онази гадост, дето доктор Емет я нарича „канабийска трева“?

— Не, Караги. Пуша само stirge-fleur, растение което се храни с човешка кръв. Открих го в едно Старо място недалеч от Константинопол и го приготвих собственоръчно. Една старица ми каза, че позволявало да се надзърта в бъдещето. Излъга.

— …и че кръвта на вампирите предразполагала към излишно насилие. Имай го пред вид, ако не го знаеш. Между другото, преди малко ме нарече Караги. Бих желал да не го правиш. Името ми е Номикос. Конрад Номикос.

— Да, Караги. Изненадах се, когато те видях. Мислех те за отдавна умрял, още когато твоят катер се разцепи и потъна в залива.

— Тогава умря Караги. Не си споменавал на никого за нашата прилика, надявам се?

— Не, не обичам празни приказки.

— Хубав навик.

Пресякох стаята, взех един нож, премерих го с ръка, замахнах и го забих на двадесетина сантиметра вдясно от центъра на мишената.

— Отдавна ли работиш за господин Дос Сантос? — попитах го аз.

— От около месец.

Той запрати своя нож. Удари на десет сантиметра под центъра.

— Сигурно си негов телохранител?

— Точно така. Пазя и оня, синия.

— Дон спомена, че се опасявал от атентат срещу Миштиго. Съществува ли реална заплаха, или само взема предпазни мерки?

— Вероятно и двете, Караги. Не зная. Той ми плаща и аз пазя.

— Ако аз ти платя повече, ще ми кажеш ли кого са те наели да убиеш?

— Нает съм само да охранявам, но дори и да беше инак, пак нямаше да ти кажа.

— Не мисля така. Да приберем ножовете.

Пресякохме стаята и извадихме остриетата от мишената.

— Ако случайно твоята цел съм аз — предложих му, — защо да не го уредим още сега? Всеки от нас държи по два ножа. Човекът, който напусне жив стаята ще каже, че другият го е нападнал и той е действал при самозащита. Няма свидетели. Немалко хора са ни видели да поемаме значително количество алкохол снощи.

— Не, Караги.

— „Не“ какво? „Не“, не съм аз? Или — „не“, не искам да си разчистим сметките по този начин?

— Бих могъл да кажа „не“, не си ти. Но откъде ще знаеш дали говоря истината?

— Вярно.

— Или, че не искам да го правим така.

— И това ли е вярно?

— Не съм го казал. Но за да не те оставя без отговор, ще ти кажа следното: Ако исках да те убия, нямаше да се опитвам с нож, нито да се боксирам, или боря с теб.

— Това защо?

— Защото преди много-много години като бях малко момче работех в курорта Керч, където прислужвах по масите на богатите вегианци. Ти не ме познаваше тогава. Току що бях пристигнал от едно място, което се нарича Памир. Бяхте дошли в Керч с твоя приятел — поета.

— Май си спомням нещо. Да… В онази година починаха родителите на Фил — бяха мои добри приятели. Щях да водя Фил в университета. Имаше някакъв вегианец, който му бе отнел първата жена и я бе отвел в Керч. Как му беше името… ?

— Казваше се Трилпай Лиго, боксьор-шаджпаист, приличаше на планина в дъното на някоя равнина — огромен и неподвижен. Боксираше се с вегиански цести — кожени каиши със заострени шипове, които се навиват около ръцете.

— Да, спомням си…

— Никога преди не беше практикувал шаджапа, но въпреки това заяви, че ще се биеш с него за момичето. Събра се огромна тълпа, беше пълно с вегианци и земни момичета, а аз се покатерих на една маса за да ви гледам. След минута главата ти беше обляна в кръв. Удряше те така, че кръвта да се стича в очите ти, а ти все тръскаше глава. Тогава бях на петнадесет, самият аз бях убил само трима души и си помислих, че ще умреш, защото дори не беше успял да го докоснеш. А после твоята дясна ръка се понесе право към него като запратен чук, толкова бързо! Удари го точно в средата на онази двойна кост, която сините имат в гръдния си кош — и където са най-здрави — и го прекърши като яйце. Никога не бих могъл да го направя, сигурен съм — и тъкмо затова най-много се боя от ръцете ти. По-късно научих че си убивал с голи ръце паякоид. Не, Караги, теб бих те убил от разстояние.

— Това беше много отдавна… мислех, че съм го забравил.

— Ти спечели момичето.

— Да. Не помня името й.

— Но не я върна на поета. Задържа я за себе си. Затова вероятно те мрази.

— Фил? Заради онова момиче? Че аз дори не помня как изглежда.

— Той никога няма да забрави. Затова те мрази. Мога да подушвам омразата и източника й. Ти взе първата му жена. Аз бях там.

— Тя го пожела.

— …освен това той остарява, а ти си оставаш млад. Тъжно е, Караги, когато приятел има причини да мрази приятел.

— Да.

— А аз не отговорих на въпросите ти.

— Възможно ли е да са те наели, за да убиеш вегианеца?

— Възможно.

— Защо?

— Казах само, че е възможно. Нищо не съм признавал.

— Тогава ще ти задам един последен въпрос и свършваме. Каква полза може да има от смъртта на вегианеца? Книгата му може само да бъде полезна за връзките между хората и вегианците.

— Не зная каква полза, или вреда, може да има това, Караги. Хайде пак да хвърляме.

Хвърляхме. Аз избрах дистанцията и баланса и изпратих два ножа точно в центъра на мишената. Хасан успя да пъхне неговите два ножа между моите, като последният се удари с пронизителен метален звън.

— Искам да знаеш нещо — продължих аз разговора. — Аз съм водач на тази обиколка и отговарям за главата на всеки един от членовете на групата. И най-вече за вегианеца.

— Много добре, Караги. Той има нужда да бъде пазен.

Оставих ножовете в подноса и тръгнах към вратата.

— Сигурно знаеш, че потегляме утре заранта. Наредил съм да приготвят няколко скутера на площадката при Службата.

— Зная. Лека нощ, Караги.

— …и ме наричай Конрад.

— Да.

Държеше в ръката си нож, готов да го хвърли по мишената. Затворих вратата и поех към коридора. Не бях изминал и няколко крачки, когато чух още едно бинг, по-силно и по-близо от предишните. Звукът отекна в целия хол.