Безсмъртният

ГЛАВА 4

Докато шестте големи скутера летяха през океана към Египет аз насочих мислите си към Кос и Касандра, а после — не без известни усилия — ги отправих към Земята, с нейните пясъци, Нил, мутирали крокодили и няколко мъртви фараони, на които последният ми проект не даваше мира. (Бърза като крило на птица се спуска смъртта над онзи, който осквернява… и прочие), после се замислих за човечеството, натъпкано в задушните орбитални станции край Титан, работещо в Земната служба, подлагано на унижения на Талер и Бакаб, преживяващо ден за ден на Марс и кретащо едва-едва на Рилпах, Дивбан, Литан и още дузина подобни светове във Вегианското Съдружие. Накрая се замислих за самите вегианци.

Синекожите приятели със странни имена и трапчинки като белези от едра шарка ни бяха взели под опека, когато мръзнехме, нахраниха ни, когато гладувахме. Така де. Разбираха добре, че нашите марсиански и титански колонии са в окаяно състояние след като повече от век е трябвало да разчитат само на себе си за да оцелеят — по-точно след Тридневната война, когато бяха унищожени всички междузвездни кораби. Подобно на марсиански лишей (това сравнение го чух от Емет) ние търсехме нов дом, защото бяхме изконсумирали предишния. И какво направиха тогава вегианците? Нима протегнаха небрежно ръка към дезинфектанта? Не. Като по-мъдра и по-стара раса, те ни позволиха да се заселим в техните светове, да живеем и работим в градовете им — в морето и на сушата. Защото дори една толкова напреднала култура като вегианската се нуждае от евтина и ниско квалифицирана работна ръка. Машините не могат да заменят добрите домашни прислужници, нито градинарите, риболовците, рудотърсачите, да не говорим за развлекателния бранш, при това с екзотичен привкус, който придаваха съществата от нашата далечна планета.

Последното ме върна обратно на Земята. Никога досега вегианците не бяха срещали подобна напълно опустошена цивилизация и съвсем естествено бяха наистина очаровани от Земята. Достатъчно очаровани, за да толерират едно емигрантско правителство на Талер. Достатъчно за да купуват редовно билети за ексурзионни обиколки из руините. И също така достатъчно, за да вдигнат няколко курорта тук и там. Никой не може да устои на чара на една цяла планета, превърната в гигантски музей. (Какво беше казал там Джеймс Джойс за Рим?) Както и да е, мъртвата Земя продължава да носи доста значителна печалба на своите неверни чеда в края на всяка вегианска финансова година. Което обяснява съществуването на Службата, Лорел, Фил и всичко останало.

И мен също, донякъде.

Далеч под нас, океанът беше като сивосин килим, опиращ в тъмния хоризонт на континента. След няколко минути стигнахме сушата. Летяхме право към Ново Кайро.

Приземихме се извън града. Летище нямаше. Просто спуснахме скутерите над едно равно поле, което използвахме за подобни случаи. Оставихме Джордж да ги пази.

Старият Кайро все още е горещ, но хората, с които правим бизнес, живеят в Ново Кайро, така че не ни очакваха кой знае какви проблеми в началото на пътуването. Миштиго заяви, че не желае да посещава голямата джамия в Града на мъртвите, която бе оцеляла след Тридневната война, вместо това се настани до мен в скутера и ме помоли да кръжа ниско около нея, докато той зяпаше наоколо и правеше снимки. Каза също така, че в Египет го интересували само пирамидите на Луксор, Карнак, Долината на царете и Долината на цариците.

По-добре, че разгледахме джамията от въздуха. Долу притичваха някакви тъмни фигури и спираха от време на време, за да замерят кораба с камъни.

— Това какво са? — попита Миштиго.

— Горещи — обясних аз. — Издънки на човешкия род. Отличават се само по размерите, формата и степента на низост.

Повъртяхме се още известно време, после се върнахме при другите скутери. Приземихме се в светлината на залязващото слънце, напуснахме кабината като я заключихме грижливо и поехме по натрошения чакъл и ситния пясък — двамата временни помощници, Миштиго, Дос Сантос, Червената перука, Елен и Хасан. Елен бе решила в последната минута да придружи съпруга си. От двете страни на пътя, докъдето стигаше погледа, се простираха обрасли с тръстика блата. Не след дълго ги оставихме зад гърба си и стигнахме покрайнините на града. Пътят се разширяваше. Тук-там някое палмово дръвче хвърляше оскъдна сянка. Две хлапета с големи, ококорени и лъскави очи ни изпроводиха с погледи. Наглеждаха някаква изтормозена, шестокрака крава, която се въртеше в кръг, привързана за масивно дървено колело-сакия, също както го бяха правили много други крави преди нея, само дето тази оставяше повече отпечатъци.

Тукашният надзирател на Службата, Рамзес Смит ни посрещна пред хотела. Беше едър мъж с мургаво, покрито със ситни бръчици лице и тъжни очи, които контрастираха с навика му да избухва в кикот при всяка втора дума.

Настанихме се в голямата гостна на хотела и поръчахме бира, докато чакахме Джордж да дойде. Бяхме изпратили няколко човека от местните, за да го сменят при скутерите.

— Работата напредва — докладва ми Рамзес.

— Добре — кимнах аз, доволен, че никой не беше проявил интерес за каква „работа“ става дума. Исках да ги изненадам. — Как е жената, децата?

— Чудесно — рече той.

— Малкото?

— Позакрепна вече. Засега няма видими дефекти — добави гордо. — Изпратих жената в Корсика, докато мине раждането. Ето го на снимката.

Престорих се, че я разглеждам и издадох съответните одобрителни звуци.

— Като стана дума за снимки — добавих, — да се нуждаеш от още нещо за филма?

— Не, заредили сме се с всичко необходимо. Всичко върви чудесно. Кога ще наминеш да видиш първите резултати?

— Веднага щом ни нахранят тук.

— Вие мюсюлманин ли сте? — намеси се Миштиго.

— Аз съм коптик — отвърна Рамзес, без да се усмихва.

— О, наистина? Това не беше ли някакъв монофизически еретизъм?

— Ние не се смятаме за еретици — рече Рамзес.

Това ме накара да се замисля дали ние, гърците, сме постъпили правилно, като сме дали логиката на този злочест свят. Междувременно Миштиго се зае (с удивително познаване на материята) да каталогизира християнския еретизъм. Не зная защо реших, че няма да е лошо, ако запиша разговора им в Дневника на пътешествието. По-късно Лорел ме похвали за грижливото попълване на документацията. Което само идваше да покаже колко отвратително съм се чувствал в онзи момент. Успях дори да включа онази част със случайното канонизиране на Буда като свети Йосафат в началото на шестнадесети век. Накрая Миштиго премина към съвсем откровени подигравки и аз осъзнах, че трябва да сменя незабавно темата, инак просто ще го удуша. За щастие, тъй като аз самият не бях християнин, теологическият им спор не ме доведе до религиозен амок. Тревожеше ме обаче фактът, че едно същество от друга раса полага толкова много усилия за да ни накара да изглеждаше като банда кретени.

Едва по-късно, когато преглеждах наново записките си дадох сметка, че съм грешал. Успехът на видеозаписа, който тогава правехме („работата“, за която спомена Рамзес) роди в мен нова хипотеза относно вегианците: те са така дълбоко отегчени от тях самите, че са готови с радост да потънат в нашите настоящи и наследени от миналото проблеми. С лекота подхващат нескончаеми спорове за това кой в действителност е написал пиесите на Шекспир, дали Наполеон е умрял на остров Света Елена, кой е първият европеец, стъпил на брега на Северна Америка и дали в книгите на Чарлз Фрот наистина се крие недвусмислен намек, че Земята е била посетена от друга разумна раса, която те не познават — и така нататък. А членовете на висшата вегианска каста буквално поглъщат нашите средновековни теологически дебати. Смешно, нали?

— За вашата книга, срин Штиго… — прекъснах го аз.

Той ме погледна, изненадан от официалното обръщение.

— Да?

— Имам впечатлението — продължих, — че не сте особено склонен да обсъждате надълго и на широко този въпрос. Уважавам чувствата ви разбира се, но това ме поставя в малко деликатно положение, като водач на групата. — И двамата знаехме, че трябваше да повдигна въпроса, когато останем насаме, особено като се имаше пред вид отговора, който Корт даде на Фил по време на приема, но бях в заядливо настроение, а и ми се щеше да променя посоката на разговора. И така: — Любопитно ми е — продължих, — дали става дума за пътеводител касаещ местата, които предстои да посетим, или може би ще се нуждаете от допълнителни сведения относно политическата и културната среда, из която ще се движим.

— По принцип, работата ми може да бъде окачествена като книга-описание на едно пътешествие — рече той. — Но с радост ще изслушам всякакви допълнителни коментари. Зная, че това е неделима част от работата ви. Всъщност, трябва да ви кажа, че имам доста добра представа за живота и настоящите проблеми на вашата планета, макар те да не влизат в конкретните ми интереси.

Тъкмо в този момент наблизо минаваше Дос Сантос, захапал неизменната си лула. Той спря, обърна се към нас и каза:

— Срин Штиго, а какво е отношението ви към движението на Завръщенците? Симпатизирате ли на техните цели? Или смятате идеята им за мъртва?

— Да — кимна той. — Последното. Според мен, ако някой умре, единственото което му остава е да изпълни дълга си към своя консуматор. Уважавам целите ви, но не виждам никаква възможност да ги осъществите. Нима наистина вярвате, че вашият народ ще изостави сигурността, която сега има, за да се върне на това място? Преобладаващата част от хората от новото поколение никога не са стъпвали на Земята, виждали са я само на Записи — които едва ли са окуражаващ документ.

— Не съм съгласен — рече Дос Сантос. — Намирам отношението ви за презрително и патрицианско.

— Отношението ми е такова, каквото трябва да бъде — рече троснато Миштиго.

Джордж и храната пристигнаха почти едновременно. Сервитьорите защъкаха чевръсто между масите.

— Бих предпочел да се храня сам на една малка маса — каза Дос Сантос на един от келнерите.

— Не забравяй, че си тук, защото настоя да дойдеш — припомних му аз.

Той замръзна насред крачка и погледна въпросително Червената перука, която седеше от дясната ми страна. Стори ми се, че зърнах едва забележимо движение на главата й — първо наляво, сетне в обратна посока.

Дос Сантос изписа на лицето си мъчителна усмивка и се поклони лекичко.

— Простете латинския ми темперамент — произнесе той. — Не биваше да очаквам, че мога да спечеля който и да било за идеята на Завръщенството само за няколко минути. Винаги ми е било трудно да крия чувствата си.

— Забелязахме го.

— Гладен съм — казах аз.

Той се настани отсреща, до Джордж.

— Вгледайте се в Сфинкса — каза Червената перука и посочи с ръка окачената на стената гравюра, — той си позволява по някоя реплика през огромни периоди от време и винаги говори със загадки. Стар е като света. Нищо чудно съвсем да е склерозирал. През останалото време стиска устни и чака. Какво? Кой знае? Между другото, срин Штиго, интересът ви към изкуството монолитен ли е?

— Донякъде — произнесе замислено той.

Дос Сантос хвърли поглед през рамо, после се обърна към Даяна. Нищо не каза.

Помолих Червената перука да ми подаде солницата. Да си призная честно, изпитвах желание да я изсипя върху й, за да я накарам да застине неподвижно, докато я изучавам внимателно. Вместо това посолих доматите.

Вгледайте се в Сфинкса, наистина!

Ярко обедно слънце, къси сенки, горещина — ето как изглеждаше всичко тогава. Не желаех всъдеходи или скутери да развалят сцената, затова поведох групата пеша. Не ни чакаше дълъг път, а и нарочно избрах по-заобиколен маршрут за да постигна търсения ефект.

Извървяхме близо едно миля, като ту се катерехме, ту се спускахме. Конфискувах мрежата за пеперуди на Джордж за да възпрепятствам всякакви евентуални отклонения в посока на ливадите, край които минавахме.

Все едно, че вървяхме назад във времето — над нас пронизително пищяха птици (кряк! кряк!) и тъкмо когато стигнахме билото на хълма, на хоризонта се показаха две камили. (По-точно видяхме контурите им на фона на яркото небе, но кой го е грижа за изражението на лицата им? Никой — дори и другите камили. Отвратителни създания… ) Една ниска, смугла жена ни задмина, поставила висока глинена делва на главата си. Миштиго побърза да отбележи този факт в джобния си секретар. Кимнах на жената и я поздравих. Тя отвърна на поздрава, но — съвсем естествено — пропусна да кимне в отговор. Елен, цялата плувнала в пот, непрестанно си вееше със зелено ветрило от пера, Червената перука крачеше гордо изправена, облизвайки от време на време ситните капчици над устната й. Очите й бяха скрити зад тъмните очила. Най-сетне стигнахме. Изкачихме последния хълм.

— Погледнете — каза Рамзес.

— Madre de Dios!2 — възкликна Дос Сантос.

Хасан изсумтя.

Червената перука ме погледна за миг, после ми обърна гръб. Не можах да прочета изражението й заради очилата. Елен не спираше да размахва ветрилото.

— Какво правят тези? — попита Миштиго. За първи път го виждах истински изненадан.

— Как какво, разглобяват великата Хеопсова пирамида — отвърнах.

Първа зададе въпроса Червената перука — след кратка пауза.

— Защо?

— Ами виж — казах й аз, — по тези места от край време не достига строителен материал, развалините в Стария Кайро както знаеш са радиоактивни — така че, добиват го като рушат ей онзи масивен геометричен предмет.

— Но те оскверняват един паметник на някогашното величие на човешката раса! — извика тя.

— Нищо не е по-евтино от миналото величие — отбелязах. — Настоящето е, което ни интересува, а на тях им е нужен строителен материал сега.

— И от колко време го правят? — попита с разтреперан глас Миштиго.

— Преди три дни започнахме — докладва Рамзес.

— Кой ви даде право да го вършите?

— Получихме разрешение от Службата по Изкуства, Паметници и Архиви, срин.

Миштиго се обърна към мен и ме фиксира с блестящите си, кехлибарени очи.

— Ти! — изрева той.

— Аз — признах, — съм Пълномощник и всичко беше съвсем законно.

— Защо никой не знае за тази ваша акция?

— Защото в последно време тук идват много малко хора — обясних. — Което е още една причина да разглобим проклетото нещо. Дори не искат да го гледат вече. Аз имам пълномощията да упълномощя подобни действия.

— Но аз дойдох тук чак от друга планета за да го видя!

— Ами, побързайте, тогава — успокоих го. — Доста бързо се смалява.

Той се обърна и погледна към пирамидата.

— Очевидно нямате никаква представа за действителната й стойност. Или това, или…

— Напротив, знам съвсем точно какво струва.

— … А и тези окаяни същества, които работят долу — продължи той развълнувано — под горещите лъчи на вашето грозно слънце — те се трудят при най-примитивни условия! Не знаете ли, че съществуват транспортни машини?

— Разбира се. Но са скъпи.

— Ами надзирателите — та те носят камшици! Как можете да се отнасяте с хората по този начин? Това е перверзия!

— Работниците, които виждате, до един са постъпили доброволно — срещу солидно заплащане — а Актьорският синдикат не би ни позволил употребата на камшици дори ако хората подпишат петиция. Разрешават ни само да плющим с тях във въздуха.

— Какъв е този Актьорски синдикат?

— Тяхното обединение. Искате да видите машини, значи? Погледнете нагоре по хълма.

Той вдигна глава.

— Какво става там?

— Записваме всичко на видеозапис.

— И с каква цел?

— Когато свършим с работата, ще редактираме записа и ще го пуснем отзад напред. Ще го наречем „Построяването на Великата пирамида“. Голям смях ще падне от него — а и доста пари. Вашите историци от доста време си блъскат главите над тази загадка. Това ще ги направи малко по-щастливи. Реших, че Б.С.М.Н. ще свърши по-добра работа.

— Б.С.М.Н.?

— Брутална Сила и Масово Невежество. Вижте ги само тези мързеливци с чуковете — блъскат докато камерата ги следи, но обърне ли се в друга посока, веднага лягат. Докато приключим със заснемането ще започнат да падат като круши. Но никой не се оплаква — това е първият земен филм от много време. Всички са много развълнувани.

Дос Сантос разглеждаше оголените зъби на Червената перука и изпъкналите възли от мускули под очите й. После погледна към пирамидата.

— Вие сте безумци! — обяви той.

— Не — спря го с ръка Червената перука. — Изкуството може да бъде не само съзидателно, но и разрушително. Мисля, че те се опитват да постигнат второто. Той е като Калигула. Сега вече разбирам защо.

— Благодаря.

— Няма защо. Артистът е човек, който върши работата си с любов.

— Любовта е негативна форма на омразата.

— „Аз умирам, Египет, умирам“ — изрецитира Елен.

Миштиго се разсмя.

— Вие сте костелив орех, Номикос — рече той. — Но не сте незаменим.

— Опитайте се да уволните някой наш служител — особено мен.

— Може да се окаже по-лесно, отколкото предполагате.

— Ще видим.

— Ще видим.

Обърнахме се отново към Великата 90-процентова пирамида на Хеопс/Кхуфу. Миштиго извади джобния секретар и се зае с бележките.

— Бих предпочел да я разгледаме от това място — рекох. — Ако слезем долу, ще трябва да прекратим снимките и да загубим безценен материал. Тук сме анахронизъм. Можем да се приближим по време на почивката за кафе.

— Съгласен — кимна Миштиго. — Зная какво е анахронизъм, нали това ми е специалността. Но вече видях всичко, което ме интересуваше. Да се връщаме в хотела. Искам да разговарям с някой от местните. — Той помисли малко и добави. — В такъв случай, можем да посетим Сахара по-рано от предвиденото. Надявам се, че все още не сте подхванали разглобяване и на паметници като Луксор, Карнак и Долината на царете?

— Все още не.

— Добре. Да побързаме тогава.

— Хайде да тръгваме — подметна Елен. — Горещината е непоносима.

Обърнахме се и поехме.

— Вярно ли е всичко, което каза? — попита ме Даяна, докато вървяхме обратно.

— Щом съм го казал.

— Как можеш да мислиш за подобни неща?

— На гръцки, естествено. А после ги превеждам на английски. Много ме бива.

— Кой си ти?

— Озимандиас. Вгледайте се в делата ми, всемогъщи, и тръпнете.

— Не съм всемогъща.

— А аз пък се чудех… — и си тръгнах, оставайки я с озадачено изражение на лицето.

— Трябва да ви предупредя за боадилите — казах аз.