Безсмъртният

ГЛАВА 12

Чакахме дълго. Накрая изгубихме представа за времето.

Мускулите ни се свиваха от болезнени крампи. Телата ни бяха покрити със засъхнала кръв и безчислени рани. Целите бяхме в ожулвания. Очите ни лепнеха от умора и недоспиване.

Висяхме, а въжетата се врязваха в крайниците ни.

— Как мислиш, нашите стигнали ли са до селото?

— Осигурихме им добра преднина. Мисля, че имат шанс.

— Винаги е трудно да се работи с теб, Караги.

— Зная. И аз чувствам същото.

— …като онова лято, когато гниехме в тъмницата на Корсика.

— Аха.

— …или маршът към Чикагската станция, след като изгубихме цялата си екипировка в Охайо.

— Да, това беше лоша година.

— Все в такива истории се забъркваш, Караги. „Роден да дърпа опашката на тигъра“ — изрецитира той. — Така наричат моите хора такива като теб. Много е трудно да те следва човек. Аз самият предпочитам дебелата сянка, книга с хубава поезия, моя чибук…

— Шшшт! Чух нещо!

До ушите ни достигна тропот на копита.

Зад светлината от прекатурения фенер се появи един сатир. Приближаваше ни с уплашени движения, очите му се стрелкаха често-често между мен и Хасан.

— Помогни ни, дребно рогато същество — рекох аз на гръцки.

Той се приближи предпазливо. Забеляза кръвта и разчленените коритяни.

Обърна се, готов да побегне.

— Върни се! Трябваш ни! Това съм аз, гайдарят!

Той спря, погледна ме отново, с треперещи ноздри и настръхнали уши.

После се върна, а докато минаваше край касапницата, на съвсем човешкото му лице се изписа болезнено изражение.

— Ножът. В краката ми — посочих му го с очи. — Вдигни го.

Изглежда хич не му се нравеше идеята да докосва нещо, създадено от човека, особено оръжие.

Изсвирих последните тонове от моята мелодия.

Очите му се напълниха със сълзи. Той ги обърса с опакото на косматата си китка.

— Вдигни ножа и прережи въжетата. Вдигни го. Не така, ще се порежеш… От другия край… Да.

Най-сетне го улови за дръжката и ме погледна. Размърдах дясната си ръка.

— Въжетата. Прережи ги.

Послуша ме. Отне му двадесет минути, а по китките ми останаха кървави ивици. Наложи се да ги извъртя, за да не ми пререже вените. Но все пак успя да ме освободи и отново ме погледна въпросително.

— А сега ми подай ножа. Аз ще се погрижа за останалото.

Той положи ножа в протегнатата ми ръка.

Стиснах го. Само след миг бях свободен. После освободих и Хасан.

Следващия път, когато го потърсих с очи, сатирът беше изчезнал. Някъде отдалеч долетя шум от трескаво блъскащи копита.

— Дяволът изглежда ми е простил — прошепна Хасан.

Отдалечихме се колкото се може по-бързо от Горещата зона, заобиколихме селото на коритяните и продължихме на север докато излязохме на пътеката за Волос. Дали Бортан бе срещнал сатира и по някакъв начин го бе принудил да се приближи до нас или съществото случайно ни бе намерило и си бе припомнило мелодията, която им изсвирих, никога нямаше да узная. Така или иначе Бортан не се появи и аз реших, че вероятно става въпрос за второто.

Най-близкият приятелски град беше Волос, вероятно на около двадесет и пет километра на изток. Ако Бортан бе поел към този град, където немалко хора — мои близки и роднини — щяха да го разпознаят и да го свържат с мен, тогава едва ли щеше да се появи в близките часове. Когато го изпращах да дири помощ осъзнавах, че сме в безнадеждно положение. Сега знаех, че рано или късно ще открие следите ни и ще ни последва. Продължихме по пътеката без да забавяме ход, изпълнени с желание да се отдалечим час по-скоро от опасното място.

След около десетина километра и двамата залитахме от умора. Нямаше съмнение, че не бихме могли да продължим по-нататък без почивка и затова започнахме да се озъртаме за някое закътано местенце.

Най-сетне познах един стръмен, скалист хълм, по който бях изкарвал козите на паша като малък. Някъде към горния му край имаше схлупена овчарска колиба, сравнително суха и рядко обитавана. Дървената й порта беше съвсем прогнила, но все още вършеше работа.

Измайсторихме си легла от изсушена трева, подпряхме портата с камъни и се изтегнахме. След секунда Хасан хъркаше оглушително. Аз издържах още малко — замислен над събитията от последните двайсет и четири часа — и в този момент осъзнах, че от всички дребни житейски удоволствия — глътка прясна вода, когато си жаден, или алкохол, ако не си, секс или цигара след продължително въздържание — нито едно не можеше да се сравни със съня.

Сънят е най-хубавото…

Все ми се струва, че ако нашата група бе избрала обиколния маршрут през Ламия за Волос — покрай брега — всичко това нямаше да се случи и Фил щеше да е жив и днес. Не мога да го твърдя със сигурност, и сега, когато се връщам в спомените си към онези мигове, не бих могъл да определя как трябваше да се подредят събитията за да избегнем всички сполетели ни нещастия. Силите на разрушението вече бяха изпратили неуморните си легиони сред руините, с вдигнати мечове…

Добрахме се до Волос едва на следващия ден следобед, изкачихме Пелион и стигнахме Портария. Отвъд дефилето се простираше Макриница.

Там открихме другите.

След като ги довел в Макриница, Фил поръчал бутилка вино и един екземпляр от неговия „Освободеният Прометей“, а след това се усамотил.

На сутринта Даяна го намерила, усмихнат и изстинал.

Построих му клада сред кедровите дръвчета близо до разрушената църква, защото знаех, че не желае да бъде погребан. Полях я с бензин, ароматични треви и продължих да трупам сухи съчки, докато стигна два пъти човешки бой. Тази нощ, докато гореше, аз щях да кажа последно „сбогом“ на още един приятел. Струваше ми се, като поглеждах назад във времето, че целият ми живот беше само безкрайна серия от пристигания и отпътувания. Моята роля бе да казвам „здравей“ и после „сбогом“. Единствено Земята оставаше непроменена…

По дяволите.

Същия следобед придружих останалите от групата до Пагасея, пристанището на древния Йолк, разположено на полуострова срещу Волос. Спряхме в сенките на бадемовите дръвчета на хълма, откъдето се разкриваше великолепна гледка към морето и скалистия бряг.

— Точно от това място са потеглили аргонавтите за да търсят Златното руно — обясних аз без да се обръщам конкретно към някого.

— Кои са били? — попита Елен. — Чела съм тази легенда като ученичка, но отдавна съм я забравила.

— Херакъл, Тезей, певеца Орфей, Асклепий, а също синовете на Северния Вятър, капитанът Язон, който бил отгледан от Кентавър, Херон — чиято пещера е горе в планината Пелион.

— Наистина?

— Ще ти я покажа някой път.

— Добре.

— Тук също така са се сражавали боговете и титаните — добави Даяна, застанала от другата ми страна. — Нали титаните изтръгнали планината Пелион и я струпали върху Оса, за да нападнат Олимп?

— Така се казва в легендата. Но боговете били благосклонни и възстановили околностите в първоначалния им вид след края на кървавата битка.

— Платна — рече Хасан и посочи с ръка към морето.

Погледнах натам и забелязах мъничко бяло петънце на хоризонта.

— Да, това място все още се използва за пристанище.

— Може да е някой кораб с герои — рече Елен, — завръщащи се с поредното руно. Какво са правили с това руно всъщност?

— Не руното е важно — отвърна Червената перука, — а добиването му. Знае го всеки добър разказвач. Предполагам, че в края на краищата жените са го използвали за да си изплетат дрехи. Нали все такава роля им се отрежда — да събират трохите след всяко приключение.

— Нямаше да ти отива на косата, скъпа.

— На твоята също, малката.

— Мога да я променя. Не така лесно, както ти, разбира се…

— Отвъд залива — продължих аз по-високо — е разрушената византийска църква, която след около две години ще бъде реставрирана напълно. На това място са се венчали Пелий, също един от аргонавтите и морската нимфа Тетида. Може би сте чувала историята на това празненство? Били поканени всички, освен богинята на раздора, но въпреки това тя дошла и хвърлила една златна ябълка. Парис решил, че тя принадлежи на Афродита и така съдбата на Троя била предрешена. Нещастният Парис, взел прибързано решение! Ах, винаги съм казвал, че в тази страна има прекалено много легенди.

— Колко дълго ще останем тук? — попита Елен.

— Бих искал да прекараме още няколко дни в Макриница — отвърнах. — После ще се отправим на север. Какво ще кажете да прекараме още седмица в Гърция и после да отскочим до Рим?

— Не — отряза Миштиго, който седеше на един камък и бърбореше на джобната си машинка. — Обиколката приключи. Това е последната спирка.

— Защо?

— Стига ми толкова. Искам да се връщам у дома.

— Ами книгата ти?

— Каквото ми трябваше, получих го.

— И какво получи?

— Ще ти изпратя екземпляр с автограф, когато излезе. Времето ми е ограничено, а и без това натрупах достатъчно материал. Всичко, което ми е нужно. Тази сутрин се свързах с Порт — довечера скутерът ще е тук. Вие можете да продължите където си щете, но аз приключих.

— Нещо не е наред ли?

— Не, всичко е наред, просто време е да си вървя. Чака ме много работа.

Той се изправи и протегна крайници.

— Оставям ви, трябва да си прибирам багажа. Хубава е страната ти, Конрад, въпреки… Ще се видим на вечеря.

Обърна се и заслиза надолу по хълма.

Направих няколко крачки, спрях и го изпроводих с поглед.

— Чудя се какво ли значи това? — помислих на глас.

Някой изсумтя зад мен.

— Той умира — произнесе едва чуто Джордж.

Синът ми, Язон, който беше пристигнал тук няколко дни преди нас, си беше заминал. Съседите ми разказаха, че отпътувал за Хадес предната вечер. Нощта преди това местният патриарх бил разбуден от тропот — някакъв страшен цербер удрял с лапа по вратата му, а после го отвлякъл в мрака.

Всички мои роднини настояваха да им гостувам на вечеря. Дос Сантос все още събираше сили, Джордж се грижеше за раните му и смяташе, че няма да се наложи да го транспортираме до Атинската болница.

Винаги е приятно да се завърнеш у дома.

Слязох надолу към площада и прекарах следобеда в бъбрене с моите потомци. Мога ли да им разкажа за Талер, за Хаити, Атина? Да мога, разказах им. А те ще ми разкажат ли за последните десет години в Макриница? Дадено.

След това отнесох букет цветя на гробищата, отскочих до къщата на Язон и поправих разнебитената му порта. Накрая измъкнах бутилка вино от запасите му и я изпих на един дъх. Запалих цигара. Направих си цяло джезве кафе, изпих и него.

Все още се чувствах подтиснат.

Нямах представа какво се задава.

Джордж познаваше добре болестите и ми каза, че вегианецът показвал недвусмислени симптоми на нервно увреждане от извънземен тип. Неизлечимо. Фатално.

Дори Хасан се чувстваше безпомощен пред тази диагноза. Етиологията е неизвестна — обяви присъдата си Джордж.

И така всичко си дойде на мястото.

Оказа се, че Джордж е узнал за болестта на Миштиго още на приема. Какво го е накарало да потърси симптомите?

Фил — той го помолил да прегледа вегианеца за проявите на фаталната болест.

Но защо?

„За Бога, не каза защо, а и не можех да го попитам в този момент.“

Ето ти нов проблем.

Миштиго или беше свършил работата си, или не му оставаше време да го стори. Във втория случай още от самото начало аз бях охранявал един обречен човек. Ако наистина е знаел какво го чака, тогава, съдейки по бързината с която възнамеряваше да ни напусне, не му оставаше много време.

Дори вечерята не помогна. Миштиго бе казал, каквото имаше да каже и сега само игнорираше или парираше въпросите ни. След кафето двамата с Червената перука излязохме да запалим по цигара.

— Какво става? — попита тя.

— Не зная. Мислех, че ти си наясно.

— Не. Какво ще правим?

— Ти ми кажи.

— Да го убием?

— Може. Но защо?

— Защото той приключи.

— Какво? Какво, по дяволите, приключи?

— Откъде да зная?

— Проклет да е! Аз трябва да зная! Искам да зная защо трябва да убия някого! Такъв съм си и това си е!

— Съвсем нормално е — не се безпокой. Не разбираш ли — вегианците отново искат да купят Земята. А той ще се върне и ще им докладва за всички подходящи места.

— Ами защо не ги посети? Защо се задоволи само с Египет и Гърция? Пясъци, скали, джунгли и рядко срещани чудовища — това е всичко, което видя. Не е особено привлекателно за евентуални купувачи.

— Значи се е уплашил. Още когато щеше да го изяде боадилът. И сега бяга.

— Чудесно. Нека си бяга. Остави го да им занесе отрицателна оценка.

— Не може. Щом са намислили да купуват, просто няма да я приемат. Ще изпратят някой друг — някой по-безцеремонен — за да довърши делото. Ако убием Миштиго обаче, те ще знаят, че все още съществуваме, все още сме ние, все още протестираме.

— … Само дето той не се бои за живота си — рекох аз.

— Така ли? А за какво?

— Не зная. Но трябва да разбера.

— Как?

— Като го попитам.

— Ти си лунатик. — Тя ми обърна гръб.

— Или моя начин, или никакъв — казах.

— Всеки начин е добър вече. Защото няма значение. И без това сме загубили.

Обгърнах раменете й и я целунах по врата.

— Не още. Ще видим.

Тя замръзна.

— Върви си у дома — каза ми. — Късно е. Твърде късно е.

Така и направих. Отидох в старата къща на Яков Коронес, където бяхме разквартирувани двамата с Миштиго. И където трябваше да е Фил.

Отбих се в стаята на смъртта, помещението, където Фил бе прекарал последната си нощ. На масата лежеше неговият „Освободеният Прометей“, поставен до празната бутилка. Спомних си, че още в Египет прекара сърдечна криза и ми спомена за близката си кончина. А колко още му се струпа след това. Помислих си, че може да е оставил няколко реда за своя стар приятел, просто за сбогом.

Отворих шедьовъра на съвременната класика и прелистих страниците.

Беше го написал върху празното място от вътрешната страна на корицата в края на книгата. На гръцки. Не съвременен гръцки — класически.

Ето какво прочетох:

Е, какво пък, рекох си аз, щом трябва, Миштиго ще живее. Фил го искаше, а аз нямах основание да се съмнявам в думите му.

Върнах се обратно на масата и останах при Миштиго докато дойде време да тръгваме. Придружих го до дома на Яков Коронес и се навъртах край него, докато си събираше багажа. През цялото време не разменихме повече от шест думи.

Изнесохме багажа му на малкия площад пред къщата, където щеше да се приземи скутерът. Преди да дойдат другите, за да се сбогуват с него, той се обърна към мен:

— Конрад, кажи ми едно — защо разрушавахте пирамидата?

— За да ядосаме Вега — отвърнах. — Трябва да знаете, че речете ли да ни отнемете Земята, ще я получите в далеч по-нещастен вид, отколкото е била след Тридневната война. Няма да има нищо за разглеждане. Готови сме да изгорим и последните паметници на собствената си история. Нито късче за вас, момчета.

Въздухът, който къркореше в дълбините на огромните му дробове излезе навън с пронизително свистене — вегианският еквивалент на въздишката.

— Поведение, достойно за похвала, бих казал — рече той. — Но така ми се искаше да я видя. Как мислиш, ще я възстановите ли някога каквато си е била? Може би скоро?

— А ти как смяташ?

— Забелязах, че хората ти маркират парчетата.

Свих рамене.

— Само още един сериозен въпрос — продължи той — за твоето увлечение по разрушението…

— Какво за него?

— Това наистина ли е изкуство?

— Върви по дяволите.

Тогава се появиха останалите. Поклатих бавно глава към Даяна и стиснах за не повече от секунда китката на Хасан, колкото да отстраня тъничката игла, която бе прилепил към дланта си. Едва след това му позволих да подаде ръка на вегианеца.

Скутерът изникна с приглушено бръмчене от смрачаващото се небе, аз помогнах на Миштиго да се качи на борда, натоварих собственоръчно багажа му и пак собственоръчно затворих люка.

Машината се издигна във въздуха безпрепятствено и след минута се изгуби от очите ни.

Край на екскурзията.

Върнах се в къщата и се преоблякох.

Време беше да изгоря един приятел.