Безсмъртният

ГЛАВА 7

След закуска на другия ден излязох да търся Миштиго, но той пръв ме намери. Бях долу при реката и разговарях с мъжете, които отговаряха за фелуката.

— Конрад — повика ме тихо, — мога ли да говоря с теб?

Кимнах и му посочих долчинката.

— Да се поразходим. Вече свърших тук.

Тръгнахме.

След около минута той каза:

— Сигурно знаеш, че на моя свят съществуват няколко школи за умствена дисциплина, школи, с чиято помощ при известни условия могат да бъдат придобити екстрасензорни способности…

— Чувал съм… — кимнах аз.

— Повечето вегианци рано или късно се запознават с някоя от тези школи. Някои задълбочават познанията си, други бързо губят интерес. Но почти всички се сдобиват с едно ново усещане, нещо като индикатор, който се задейства когато се прибягва да подобни умения.

— Да?

— Самият аз не владея телепатията, но зная със сигурност, че ти притежаваш тази способност, защото я приложи снощи върху мен. Тъй като това умение е доста рядко срещано сред твоите сънародници аз не бях взел необходимите мерки за да се опазя. На всичко отгоре това се случи в крайно неподходящ момент. Като резултат умът ми остана отворен за теб. Искам да зная какво точно си научил.

Едва сега си дадох сметка, че тези видения с вътрешното зрение може наистина да са свързани с телепатични способности. Обикновено в тях се съдържаше само моментното възприятие на наблюдавания субект, плюс някои съвсем повърхностни мисли и чувства, влагани от него в думите, които съставяше — но дори за това понякога получавах погрешна информация. Въпросът на Миштиго идваше да покаже, че той нямаше точна представа на каква дълбочина можех да проникна в мислите му, а аз съм чувал, че някои професионални вегиански душелечители са в състояние да психосондират дори човек, намиращ се в безсъзнание. Затова реших да блъфирам.

— Сигурен съм, че не си дошъл тук за да пишеш пътеводител — рекох аз.

Той мълчеше.

— За съжаление, не съм единственият, комуто това е известно — продължих, — което те поставя в доста опасно положение.

— Защо? — попита стреснато той.

— Може би те са с погрешни представи — реших да рискувам.

Той поклати глава.

— Кои са те?

— Съжалявам.

— Но аз трябва да зная.

— Отново съжалявам. Ако пожелаеш да си тръгнеш още днес ще те откарам в Порт.

— Не, това не мога да направя. Трябва да продължа. Какво ще ме посъветваш?

— Кажи ми малко повече за всичко това и тогава ще видя как да ти помогна.

— Не, и без това знаеш твърде много… Ето я значи истинската причина за присъствието на Доналд Дос Сантос — продължи замислено той. — Той е посредникът. Реакционното крило на Радпол е научило нещо и както ти каза си е направило погрешни изводи. Той е узнал за опасността. Дали да не отида при него…

— Не — побързах да го спра. — Не мисля, че трябва да го правиш. Нищо няма да промениш. А и какво ще му кажеш?

Мълчание. После:

— Разбирам, какво имаш пред вид. Хрумна ми също така, че той може да не е посредник, както предположих одеве… А в такъв случай…

— Ами да — казах. — Искаш ли да се връщаме?

— Не мога.

— Добре тогава, синкавецо, в такъв случай не ти остава нищо друго, освен да ми се довериш. Можеш да започнеш още сега, като ми разкажеш нещо повече за твоите наблюдения…

— Не! Не зная колко ти е известно и каква част съм запазил в тайна от теб. Виждам обаче, че се опитваш да измъкнеш допълнителна информация, което значи, че не знаеш толкова много. Това, което върша, е строго поверително.

— Аз пък се опитвам да те защитя — рекох — и за целта може да ми бъде полезна всякаква информация.

— Тогава пази тялото ми, а остави на мен да се безпокоя за моите мотиви и мисли. За в бъдеще умът ми ще бъде затворен за теб, така че не си губи повече времето да го опипваш.

Подадох му един автоматичен пистолет.

— Съветвам те да носиш оръжие до края на пътуването — за да пазиш мотивите си.

— Много добре.

Пистолетът изчезна под широката му риза.

Пуф-пуф-пуф — чуваше се от гърдите му.

Проклятие, проклятие, проклятие — отвръщаха в същия ритъм мислите ми.

— Приготви се — рекох му аз. — Скоро потегляме.

Докато се връщах по друг път в лагера, заех се да анализирам собствените си мотиви. Една книга, някакъв пътеводител, едва ли е в състояние да унищожи Земята, Радпол и Завръщенството. Дори Граберовият „Зовът на Земята“ не можа да предизвика подобна катастрофа. Значи това, с което се беше захванал Миштиго, бе много повече от книга. Разузнаване? И на какво? Натиск — в каква посока? Не знаех, а трябваше да узная. Не биваше да оставя Миштиго жив, ако делото му наистина обричаше Земята на гибел, от друга страна не можех да го оставя да загине, ако това, с което се занимаваше, би могло да помогне по някакъв начин. Което също не беше изключено.

Значи, нуждаех се от малък отдих, докато намеря отговор на този въпрос.

Някой беше дръпнал каишката. Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа в същата посока.

— Даяна, — казах докато стояхме в сянката на нейния скутер — нали спомена, че съм означавал нещо за теб, като Карагьозис.

— Трябва да чуя и продължението.

— Ами чуй го. Струва ми се, че грешиш относно вегианеца. Не съм съвсем сигурен, но ако е така, ще допуснете голяма грешка като го убиете. Тъкмо по тази причина не мога да го позволя. Защо не задържите малко плана, докато стигнем Атина? А после да поискате поясняване на тайното съобщение от щаба на Радпол.

Тя се ококори в мен, но неочаквано каза:

— Добре.

— Ами Хасан?

— Той ще чака.

— Той сам избира мястото и времето, известно ли ти е? Изчаква удобния момент и удря.

— Да.

— Тогава трябва да го предупредиш, преди да е станало късно.

— Добре.

— Ще му кажеш ли?

— Ще му бъде казано.

— И това ми стига.

Обърнах се.

— А когато получим отново съобщението — подхвърли тя, — ако в него се казва същото — тогава какво?

— Ще видим — отвърнах без да се обръщам.

Оставих я при скутера и отидох при моя.

Когато съобщението пристигне отново и вътре се потвърждава онова, в което не се съмнявах от самото начало, тогава вече наистина щях да съм загазил здраво. И всичко това само защото вече бях взел решение.

Далеч на югоизток от нас останките на Мадагаскар все още заглушаваха гайгеровите броячи с пронизителни радиоактивни писъци — данък за сръчността на един от нас.

Хасан, сигурен бях, все още можеше да се изправи срещу всяка стена със спокойно, невъзмутимо изражение и немигащи, жълтеникави очи…

Той щеше да е най-труден за спиране.

То. Дълбоко под земята.

Смърт, пъклена топлина, кални вълни, нови брегове…

Засилена вулканична активност на Хиос, Самос, Икория, Наксос…

Халикарнасос отхапан наполовина…

Западният бряг на Кос се вижда отново, но какво от това?

… Смърт, пъклена топлина, кални вълни.

Нови брегове…

Нарочно отклоних целия конвой от скутери за да огледам от въздуха сцената на разрушението. Миштиго водеше бележки, понякога снимаше.

Лорел каза:

— Продължаваме с обиколката. Долу не е останало почти нищо за спасяване — или ако има, вече са се погрижили други. Така че — напред.

Спуснах се съвсем ниско над онова, което бе оцеляло от Кос — западната опашка на острова. Това беше дива вулканична страна, виждаха се прясно зейнали кратери, някои от тях димяха, а гигантските вълни прехвърляха гребена на острова. Някога тук се е намирала древната столица Астипалая. Тукидит пише, че била срината до основи от страшно земетресение. Трябвало е да присъства на това тук. Северният град на Кос, в който бях живял и аз, е бил заселен още в 366 година преди Новата ера. Сега всичко беше пометено, освен тинята и калта. Нямаше оцелели — нито чинара на Хипократ, нито джамията на Лоджия, нито замъкът на Родоските рицари, нито моят дом, нито жена ми — всичко беше отнесено от гигантските приливи, или погълнато в кратерите, не зная — отишло си бе по пътищата на мъртвия Теокрит, същия който бе дал всичко от себе си за да обезсмърти това място преди много години. Отишло… завинаги. Безсмъртно и недостижимо за мен. Далеч на изток все още стърчаха няколко върхове от планинската верига, която прорязваше северната равнина. Виждаше се стръмният връх Дикайос, или Христос, или Справедливия, който се издигаше над селцата по северния склон. Сега той бе само невисоко островче и никой не бе успял да се покатери върху него на време.

Така трябва да е изглеждало всичко и в онзи момент, преди много-много години, когато морето заляло моята родина, разкъсало я на части, нахлуло в Темпския пролив и, пришпорвано от могъщите подземни конвулсии, пробило планинската стена и достигнало чак в подножието на божествената обител, Олимп, а само двама били оцелелите — Девкалион4 и жена му, които боговете запазили за да създадат легендата и да има на кого да я разказват.

— Ти си живял тук — рече Миштиго.

Кимнах.

— Но си се родил в едно селце на име Макриница, което е в хълмовете на Тесалия?

— Да.

— А после си построил дом тук?

— За известно време.

— „Дом“ е универсална концепция — продължи той. — Разбирам какво си изгубил.

— Благодаря.

Продължих да гледам надолу, изпитвайки тъга, скръб, лудост, а после нищо.

След дългото отсъствие Атина ми се стори освежена, донякъде подновена, но както винаги загърната в познатата приятелска атмосфера. Помня веднъж Фил ми прочете някакви строфи написани от последния велик гръцки поет, Георги Сеферис, като твърдеше че там ставало дума тъкмо за Гърция в наши дни, защото се казвало: „… страна, която вече не е нито моя, нито твоя“ — заради вегианците. Когато посочих, че по времето на Сеферис не е имало вегианци, Фил възрази, че поезията съществувала вън и независимо от времето и пространството и че означавала само това, което откривал в нея читателят. Имах и други доводи да не се съглася, един от които бе, че никога не съм вярвал литературата да разполага с лиценз за неограничено пътешествие във времето, нито пък трябва да бъде възприемана като преносител на универсален мироглед.

Това е нашата родина. Готите, хуните, българите, сърбите, франките, турците и в последно време вегианците никога не са успявали да ни я отнемат. Хора, които съм надживял. Атина и аз се променяхме заедно. Виж континентална Гърция е друго, за мен тя остава непроменена. Опитайте се да я завладеете и моите клефети ще се окопаят по хълмовете като някакви дребни хтонически пратеници на отмъщението. Все някога ще си идете, а хълмовете на Гърция ще останат, непроменени, обгърнати в миризмата на печено козе, примесена с уханието на кръв и вино, с вкус на подсладени бадеми, нощем разрошвани от хладния вятър, а денем щръкнали под яркосиньото небе, което е като око на надвесено божество. Докоснете ги, ако смеете.

Тук черпя живителна сила всеки път, когато се връщам. Долавям диханието на цялата планета. Тук си давам сметка всеки път в името на какво съм се сражавал, защо съм убивал и посипвал с бомби, защо съм прибягвал до всякакви легални и нелегални способи за да попреча на вегианците да купят Земята. Тук се проваляха всички гнусни заговори на емигрантското правителство на Талер. Това е, заради което карах хиляди да вършат онова, което смятах за справедливо, макар и под друго име, а сетне създадох огромна послушна цивилна машина, с чиято помощ да управлявам цялата планета — това е което обяснява Изкуства, Паметници и Архиви. От тук можех да воювам за да запазя малкото, което все още е останало непокътнато, докато изчаквах следващото разбъркване на картите.

Заканите за мъст, които Радпол непрестанно отправяше, бяха изплашили не само емигрантите, но и самите вегианци. Изглежда не си бяха давали сметка, че потомците на онези, които бяха преживели ужасите на Тридневната война, нямаше да предадат без бой най-примамливите райони от бреговата линия за вегиански курорти, нито пък биха се примирили синовете и дъщерите им да работят в тези курорти. Не бяха съгласни дори да развеждат любопитните вегиански туристи сред руините. Ето защо Службата е като работа в чужда държава за повечето от членовете на персонала.

Преди години изпратихме призив до всички наши потомци, обитаващи колониите на Марс и Титан да се завърнат, за да възродят Земята, но никой не го последва. Те бяха закърнели там горе, изнежени от съжителството с една цивилизация, която е съществувала много преди нашата да се появи. Изгубили бяха своята идентичност. Бяха ни изоставили.

Ала от друга страна, де юре те бяха Земното правителство, избрано по напълно легален начин от емиграционното мнозинство — а може би и де факто, ако въобще се стигнеше до това. Сигурно. Все пак се надявах да не става никога.

От половин столетие живеехме в нещо като примирие. Нямаше нови вегиански курорти, а също и нови атаки на фанатизираните формирования на Радпол. Нямаше го вече и Завръщенството. Скоро събитията можеха да вземат нов обрат. Усещаше се във въздуха — ако Миштиго наистина бе дошъл на разузнаване.

И така аз се върнах в Атина през един мрачен, студен и дъждовен ден, в един град, съвсем наскоро преживял поредните конвулсии на земните недра; с нерешен въпрос в главата и рани по тялото, но все пак донякъде освежен. Националният музей си беше на старото място, между Тошиса и Василеос Ираклиу, Акрополът бе по-разрушен отколкото го помнех, а „Гардън Алтар Ин“ — бившият Кралски дворец — се издигаше в североизточния край на Националната градина, точно срещу площад Синдагма, малко пораздрусан, но иначе съвсем готов да приема гости.

Влязохме и запазихме стаи.

Като Пълномощник по Изкуствата, Паметниците и Архивите, аз разполагах с особени привилегии. Тук държах постоянен апартамент — номер 19.

Не беше такъв, какъвто го оставих. Беше почистен и подреден.

На малката метална плочка на вратата беше изписано:

Вътре, върху таблата на леглото, имаше друга метална плочка с надпис:

Още една подобна плочка бе поставена на стената в гостната. На нея пишеше:

Ако искате ми вярвайте.

„Константин Карагьозис е седял в това кресло“, настояваше друга табелка. Направо ме беше страх да вляза в спалнята.

Късно същата нощ излязох да се разходя по мокрия от дъжда паваж из почти пустия град, а спомените ми за миналото и мислите за настоящето бяха като две могъщи реки, които се срещат. Оставих другите да спят дълбоко, спуснах се по широкото стълбище на „Алтар“, спрях, за да разгледам по-внимателно надписа от надгробното слово на Перикъл — „За великите хора гробница е цялата Земя“ — там, върху едната стена на Мемориала на Незнайния войн, плъзнах за миг поглед по яките ръце на древния войник, положен в пълно бойно снаряжение в своето погребално ложе, цялото от мрамор и украсено с барелефи, ала въпреки това почти топло при докосване — а след това продължих, минавайки покрай Леофорос Амалиас.

Вечерята беше чудесна — узо, гювеч, кокинели, яурти, „Метакса“, изобилие от черно кафе и Фил, който се счепка с Джордж за еволюцията.

— Не забелязваш ли как неусетно в живота ни започна да се смесва мит и действителност?

— За какво говориш? — попита Джордж, като нагласи с типично движение очилата си за да вижда по-добре.

— Говоря за това, че когато човечеството е напускало мрака, то е взело със себе си всички легенди, митове и предания за мистични същества. Сега ние отново се спускаме в същия този мрак. Живителната сила отслабва и намалява с всеки изминал ден, непрестанно наблюдаваме примери за обратна еволюция към същите тези първични форми, дълго време съществували само като неясни видови спомени…

— Дрънкаш небивалици, Фил. Живителна сила? В кой век си мислиш, че сме сега? Говориш така, сякаш всичко живо е обхванато в един неразделен, разумен организъм.

— Така е.

— Докажи ми го, ако обичаш.

— В твоя музей си поставил скелети на три сатира и снимки на живи екземпляри, които обитават планините на тази страна. Има сведения за съществуването на кентаври, чували сме за цветя-вампири и крилати коне. Моретата гъмжат от гигантски змии. Из небето се носят донесени от друга планета паякоиди. Чувал съм очевидци да се кълнат, че са виждали дори Черното чудовище от Тесалия, което поглъщало хората заедно с костите, и какви ли не още легенди, които се превръщат в действителност.

Джордж въздъхна.

— Примерите, които изброи, не доказват нищо друго, освен че в цялото безкрайно многообразие на животинския свят могат да се появят всякакви, дори най-мистични форми, стига да възникнат подходящите за целта условия в обкръжаващата среда. Съществата, за които говориш не са нищо друго освен мутации, зародили се в непосредствена близост до Горещите зони. Такова място има и сред хълмовете на Тесалия. Дори и самото Черно чудовище да нахлуе сега през вратата, яхнато от някой сатир, пак няма да си променя становището по въпроса.

Погледнах към вратата, изпълнен с надежда да се появи не Черното чудовище, а някой невзрачен на вид човечец, може и да е келнера, по важното е да се приближи с невъзмутимо изражение и уж незабелязано да подаде на Даяна някоя сгъната в кърпа шифрована бележка.

Не се случи нито едното, нито другото…

Докато минавах покрай Леофорос Амалиас, през Хадрианската порта и покрай Олимпиона, все още не знаех какъв ще бъде чаканият отговор. Даяна се беше свързала с Радпол, в това не се съмнявах, но до момента нямаше никаква реакция. След около тридесет и шест часа щяхме да излетим от Атина към Ламия, а после да продължим пеша, през райони, където растяха причудливи непознати дръвчета с дълги, бледи, изпъстрени с червеникави жилки листа, увиснали клони и корони като сгърчени пръсти на зъл магьосник, където между корените пълзяха stirge-fleur, и да продължим нататък, отвъд окъпаните в слънчева светлина равнини, по тесните извити кози пътеки, нагоре към високи, скалисти места, прорязани от мрачни клисури и украсени с руини на разрушени манастири. Налудничаво хрумване, но така бе пожелал Миштиго. Смяташе, че ще бъде в безопасност само защото аз съм се родил тук. Опитвах се да му кажа за дивите животни, за канибалите-коритяни — едно от местните племена. Но той искаше, също като Павзаний, да види всичко с очите си. Добре тогава, примирих се аз, щом Радпол не можа да му види сметката, местната фауна ще го стори.

За всеки случай отскочих до близката Пощенска служба, поисках експресно разрешение за дуел и заплатих таксата. Пълномощник или не, законите трябва да се спазват.

Щом Хасан жадуваше да си премерим силите, щях да го убия легално.

Чух нежните струни на бозуки от едно малко кафе на отсрещната страна на улицата. Прищя ми се да вляза, а и отдавна ми се щеше да проверя дали не съм следен. Пресякох улицата, бутнах вратата, настаних се на една маса така, че да съм с гръб към стената, поръчах кафе и цигари и се заслушах в песента, в която се говореше за смърт, изгнание, нещастия и вечната невярност между мъжа и жената.

Мястото се оказа далеч по-тясно, отколкото изглеждаше отвън — с нисък таван, глинен под и сумрачно осветление. Певицата беше дребна на ръст, облечена в жълта рокля и неразгадаемо изражение под плътния слой грим. Из помещението се чуваше дрънкане на чаши, а от тавана непрестанно се сипеше прах, който покриваше като мек килим пода. Масата, която избрах, се намираше съвсем близо до бара. Посетителите бяха не повече от десетина души, три момичета със зачервени от недоспиване очи, които седяха на бара, навъсен мъж с фес, още един, заспал върху изпънатата си ръка и други четирима, които се смееха шумно от една маса, разположена диагонално срещу моята. Имаше и други, но не ги виждах добре в тъмното. Пиеха кафе, разговаряха помежду си или просто чакаха нещо да се случи.

На така и не се случи. След като допих и третото кафе, платих на мустакатия притежател и излязох навън, където температурата беше спаднала с още няколко градуса. Улицата беше съвсем безлюдна, потънала в непрогледна тъмнина. Поех надясно, право към Леофорос Дионис Ареопагиту и продължих, докато се изравних с порутената ограда, опасваща южния склон на Акропола.

Далеч зад мен се разнесоха стъпки. Застинах на място и почаках около половин минута, но чувах само тишината на нощта. Свих рамене, намерих вратата и се насочих към дома на Дионис Елевтериос. От храма не беше останало нищо, освен основите. Минах край тях и продължих нагоре, към театъра…

… Тогава Фил заяви, че историята се движела на огромни кръгове, като гигантска стрелка на часовник, която минава покрай едни и същи числа ден след ден.

— Историческата биология доказва, че грешиш — възрази Джордж.

— Не говорех в конкретен смисъл — отвърна Фил.

— Тогава, преди да продължим, трябва да се разберем на какъв език ще спорим.

Миштиго се разсмя.

Елен докосна ръката на Дос Сантос и го запита за нещастните коне, които яздели пикадорите. Той вдигна невъзмутимо рамене, наля й още кокинели и отпи от своята чаша.

— Така е прието — обясни лаконично.

И никакъв отговор, никакъв отговор…

Продължих да крача сред неразборията, в която времето бе превърнало величието. Една подплашена птица скочи под краката ми и побягна с уплашен крясък. А аз вървях ли вървях, най-сетне стигнах стария театър и се спуснах надолу…

Даяна не беше чак толкова изненадана, колкото бях предполагал, от глупавите табелки, които украсяваха апартамента ми.

— Не, мисля че са съвсем на място. Разбира се.

— Ха!

— На времето воините са украсявали жилищата си с главите на убитите от тях животни. Или с щитовете на победените противници. Сега вече сме цивилизовани. Такъв е новият обичай.

— Ха! — отново. Реших да сменя темата. — Някакво съобщение за вегианеца?

— Не.

— Ти наистина го искаш мъртъв.

— Защото не съм цивилизована. Кажи ми, Фил от край време ли е такъв глупак?

— Не. Той и сега не е глупак. Наречи го проклятието на недовършения талант. Смятат го за последния романтичен поет, а той вече е започнал да изкуфява. Захвана се с тоя мистицизъм и той ще го докара да лудост, също както Уърдсуърт на времето, защото е надживял дните си. Затворил се е в един въображаем свят, който прилича на доброто старо време. Както Байрън, на младини е преплувал Хелеспонт, но сега, подобно на Йейтс, единственото, което го забавлява е компанията на млади жени на които да досажда с философските си възгледи, или да очарова с внимателно редактирани спомени. Той е стар. Творбите му все по-рядко показват белези на някогашната сила, но стилът му никога не се е проявявал само чрез писане.

— А в какво друго?

— Ами, помня един облачен ден, когато той стоеше в Театъра на Дионис и четеше написания от него химн на Пан. Публиката наброяваше двеста-триста души — един господ знаеше откъде и защо са се взели, но той започна да рецитира. Гръцкият му не беше кой знае колко добър, но има забележителен глас и маниерите му са наистина много обаятелни. След малко заваля дъжд, не особено силен, ала никой не си тръгваше. Някъде към края се разнесе оглушителна гръмотевица, която прозвуча като ужасяващ смях и през публиката премина внезапна тръпка. Не казвам, че същото е било и във времето на Теспис, но малцина от онези хора не погледнаха през рамо, когато си тръгваха… Аз също бях дълбоко впечатлен. После, няколко дни след това, прочетох отново поемата — и тя не беше нищо, съвсем празна, лишена от смисъл. Цялото тайнство се криеше в начина, по който я беше прочел. С времето той изгуби и този талант и това, което остана, вече не е достатъчно, за да го направи велик и да подхранва още приживе легендата за него. Той го знае, мрази се за това и се утешава със съмнителна философия, но за да отговоря на твоя въпрос ще повторя — не, невинаги е бил такъв глупак.

— А може би философията, която си е избрал, не е чак толкова съмнителна.

— Какво искаш да кажеш?

— Големите кръгове. Ето че отново навлизаме в епохата на странните чудовища. А също на героите и полубоговете.

— От изброените съм срещал само чудовищата.

— „Карагьозис е спал в това легло“ — пише тук. Изглежда удобно.

— Така е. Виждаш ли?

— Да. Мога ли да задържа табелката?

— Ако искаш…